Брандън Сандърсън
Заклеващия (104)

83
Проникване с кръвопролитие

„Като надлежно назначени пазители на идеалните скъпоценни камъни, ние от Инозвателите сме поели бремето да пазим рубина, наречен Капката на Чест. Нека бъде записано.“

Из чекмедже 20–10, циркон

Адолин Колин плисна малко студена вода върху лицето си, след което го изтри до чисто с парцал за миене. Беше изморен — бе прекарал голяма част от нощта да се безпокои защо Шалан не бе успяла да се върне. Отдолу, в самия магазин, можеше да чуе тежките стъпки на другите, докато подготвяха последните неща за нападението.

Нападение над двореца, негов дом в продължение на много години. Той си пое дълбоко дъх.

Нещо не беше наред. Адолин се размърда неспокойно, провери ножа на колана си, превръзките за спешни случаи в джоба си. Погледна глифите, които Шалан му бе направила по негова молба — решителност, — увити около ръката му. След това най-сетне осъзна какво го притесняваше.

Призова Вълшебния си меч.

Той беше дебел в основата, широк колкото мъжка длан, а предната част се извиваше като движеща се змиорка. От задната част се подаваха малки кристални издатини. Никоя ножница не можеше да държи оръжие като това и никой обикновен меч не можеше да го имитира — не и без да стане толкова тежък, че да е неизползваем. Вълшебният меч се познаваше, когато го видиш. Това беше целта.

Адолин вдигна оръжието пред себе си в тоалетната, загледан в отражението си в метала.

— Нямам колието на майка си — отбеляза той, — нито някоя от другите традиции, които следвах някога. В действителност никога не са ми трябвали. Винаги си ми трябвал само ти. — Той си пое дълбоко въздух. — Предполагам… че някога си бил жив. Другите твърдят, че могат да те чуят да крещиш, когато те докоснат. Че си мъртъв и все пак някак все още изпитваш болка. Не мога да направя нищо за това, но… благодаря ти. Благодаря ти, че ми помага през всички тези години. И ако това ти е от полза, днес ще те използвам, за да свърша нещо добро. Ще се опитам винаги да те използвам така.

Чувстваше се по-добре, когато отзова Острието. Разбира се, той носеше и друго оръжие: ножа на колана му, дълъг и тънък. Оръжие, предназначено за пробождане на хора с брони.

Беше изпитал такова удовлетворение да го промуши през окото на Садеас. Все още не знаеше дали да се чувства засрамен или горд. Въздъхна, погледна се в огледалото, след което взе още едно бързо решение.

Когато слезе по стъпалата към общата стая малко по-късно, той носеше Колинската си униформа. На кожата му й липсваше меката коприна и по-добрата форма на направеното по поръчка облекло, но откри, че стъпва по-гордо в сегашното. Въпреки факта, че част от него, дълбоко вътре, се тревожеше, че вече не заслужава да носи глифите на баща си.

Той кимна на Елокар, който говореше със странната жена, известна като Върховен маршал Лазур.

— Разузнавачите ми са били принудени да се върнат — каза тя. — Но са видели достатъчно, Ваше Величество. Пустоносната армия е тук, в цялата си сила. Ще атакуват днес или утре със сигурност.

— Е — отвърна Елокар, — предполагам, че разбирам защо си направила всичко по силите си, за да поемеш контрол над Стражата. Не мога да те обеся като узурпатор. Добра работа, Върховни маршале.

— Аз… оценявам това?

Шалан, Каладин, Белязания и Дрей изучаваха една карта на двореца. Трябваше да запомнят разположението на всичко. Адолин и Елокар, разбира се, вече го знаеха. Шалан бе решила да не се преоблича от прелестното бяло облекло, което носеше по-рано. Щеше да бъде по-функционално за нападение от някоя пола. Бурите да го отнесат, имаше нещо в жена, обута в панталони и с палто.

Елокар остави Лазур да изслушва докладите на хората си. Наблизо в стаята, няколко светлооки мъже му отдадоха чест — Върховните господари, пред които двамата с Адолин се бяха разкрили предишната вечер. Всичко, което трябваше да направят, бе да се отдръпнат от сферите, които зареждаха илюзиите им, и истинските им лица се бяха разкрили.

Някои от тези мъже бяха опортюнисти, но много бяха верноподаници. Бяха довели по няколкостотин въоръжени мъже със себе си — не толкова, колкото Каладин бе довел от Стенната стража, но все пак Елокар изглеждаше горд от това, което бе сторил, за да ги събере. Както и трябваше да бъде.

Заедно, той и Адолин се присъединиха към Сияйните в предната част на магазина. Елокар махна на Върховните господари да се присъединят към тях, след което заговори твърдо:

— Всички наясно ли са? — попита.

— Нападаме двореца — отвърна Каладин. — Завземаме Слънчевата пътека, прекосяваме платформата на Клетвената порта, удържаме я, докато Шалан се опитва да прогони Несътворените, както стори в Уритиру. След което активираме Клетвената порта и довеждаме войската в Колинар.

— Контролната сграда е напълно обрасла с онова черно сърце, Ваше Величество — намеси се Шалан. — Наистина не зная как пропъдих Среднощната майка — и определено не зная дали ще успея да направя същото тук.

— Но си склонна да опиташ? — попита кралят.

— Да. — Тя си пое дълбоко дъх. Адолин стисна рамото й насърчително.

— Бягащ по вятъра — продължи кралят. — Задачата, която давам на теб и твоите хора, е да закарате кралица Аесудан и наследника на безопасно място. Ако Клетвената порта работи, ще ги изведем така. Ако ли не, ще трябва да ги измъкнеш от града с летене.

Адолин погледна към Върховните господари, които изглежда попиваха всичко това — пристигането на Сияйните рицари, решението на краля да нападне собствения си дворец — с лекота. Знаеше донякъде как се чувстват. Пустоносни, Вечната буря, покварени духчета в града… накрая човек спираше да се шокира от това, което му се случва.

— Сигурни ли сме, че пътят през Слънчевата пътека е най-добрият? — попита Каладин, като посочи към картата, която държеше Дрей. Той премести пръста си от източната галерия на двореца, по Слънчевата пътека, върху платформата на Клетвената порта.

Адолин кимна.

— Това е най-подходящият път към Клетвената порта. Тези малки стъпала от външната страна на това плато ще са ужасни за нападение. Най-добрият ни шанс е да се качим по предните стъпала на двореца, да разбием вратите с Вълшебните мечове и да си проправим път с бой от входа до източната галерия. Оттам можеш да се качиш надясно, за да стигнеш покоите на краля, или направо да минеш по Слънчевата пътека.

— Не ми допада боя по този коридор — поклати глава Каладин. — Трябва да предположим, че Слетите ще се присъединят в битката на страната на Дворцовата стража.

— Възможно е да успея да ги разсея, ако дойдат — обади се Шалан.

Каладин изсумтя и спря да се оплаква. Видя, също като Адолин. Това нямаше да бъде лесна битка — имаше много слаби точки, които отсрещната страна можеше да използва. Но какво друго можеха да направят?

В далечината бяха започнали да бият барабани. От стените. Каладин погледна към тях.

— Още едно нападение? — попита един от Върховните господари.

— По-лошо — каза Каладин, докато зад тях Лазур тихо изруга. — Това е сигналът, че нападат града.

Лазур си проправи път до предните врати на магазина на шивача и останалите я последваха. Повечето от шестстотинте мъже тук бяха от Стенната стража и някои от тях пристъпиха напред към далечните стени, стиснали копия и щитове.

— Мирно, войници — викна Лазур. — Ваше Величество, голяма част от войниците ми умират на стената в безнадеждна битка. Тук съм, защото Благословения от Бурята ме убеди, че единственият начин да им помогна е да превземем двореца. Така че ако ще го правим, сега е моментът.

— Тогава тръгваме! — отсече Елокар. — Върховни маршале, Върховни господари, предайте вестта на войските си. Организирайте строя! Тръгваме към двореца по моя команда!

Адолин се обърна, когато няколко Слети се стрелнаха през небето по далечната стена. Вражески Повелители на Стихиите. Бурите да го отнесат. Той поклати глава и забърза към Йокска и съпруга й. Те бяха наблюдавали всичко това — пристигането на армия на прага им, подготовките за нападението — объркано.

— Ако градът удържи — каза им Адолин, — ще бъдете добре. Но ако падне… — Той си пое дълбоко дъх. — Доклади от други градове посочват, че няма да последва клане на всички. Пустоносните са тук да превземат, не да избиват. И все пак ще предложа да се подготвите да избягате от града и да тръгнете към Пустите равнини.

— Пустите равнини? — изуми се Йокска. — Но, господарю, това е на стотици и стотици километри!

— Зная — кимна той и потръпна. — Много ви благодаря, че ни приехте. Ще направим каквото можем, за да спрем това.

Наблизо Елокар приближи плахия ардент, който дойде с Лазур. Той забързано рисуваше глифи за войниците и подскочи, когато Елокар го хвана за рамото и бутна един предмет в ръката му.

— Какво е това? — попита ардентът нервно.

— Далекосъобщител — отвърна Елокар. — Половин час след като армията ми тръгне, ти трябва да се свържеш с Уритиру и да ги предупредиш да подготвят войските си да се пренесат тук чрез Клетвената порта.

— Не мога да използвам фабриал! Пищящите…

— Спокойно, човече! Врагът може да е прекалено зает с атаката, за да те забележи. Но дори и да те усетят, ти трябва да рискуваш. Армиите ни трябва да са готови. Съдбата на града може да зависи от това.

Пребледнял, ардентът кимна.

Адолин се присъедини към войската, като се насилваше да се успокои. Просто още една битка. Бе участвал в десетки, ако не и стотици такива. Но, бурите да го отнесат, бе свикнал с просторни бойни полета от камък, не с улици.

Недалече тихо разговаряше малка групичка от стражи.

— Ще се оправим — казваше единият. Беше нисък мъж, гладко обръснат, макар че имаше потресаващо космати ръце. — Казвам ви, видях собствената си смърт там на стената. Тя се спусна към мен, с насочено право към сърцето ми копие. Погледнах в онези червени очи и се видях как умирам. После… той беше там. Изстреля се от прозореца на кулата като стрела и се заби в Пустоносния. Това копие беше предназначено за моя живот, а той промени съдбата, казвам ви. Кълна се, че светеше, когато го направи…

„Навлизаме в ера на богове“, помисли си Адолин.

Елокар вдигна Вълшебния си меч високо и даде заповед. Те тръгнаха през града, като подминаваха притеснени бегълци. Редове от сгради със здраво затворени врати, сякаш се подготвяха за буря. Най-сетне дворецът се издигна пред армията като обсидианов блок. Самите камъни изглеждаха, сякаш си бяха сменили цвета.

Адолин призова Меча си и видът му успокои мъжете наоколо. Маршируваха към северната част на града, близо до градската стена. Тук Слетите бяха видими, атакувайки войниците. Започна странно думкане и Адолин го взе за още един комплект барабани — докато една глава не се появи над върха на най-близката до тях стена.

Бурите да го отнесат! Имаше огромно каменно клиновидно лице, което му напомняше на някакъв голямочерупчест звяр, макар че очите му бяха просто червени точки, които блестяха дълбоко навътре.

Чудовището се издърпа нагоре с помощта на предния си крайник. Не изглеждаше чак толкова високо, колкото градските стени, но все пак беше огромно. Слети бръмчаха наоколо, докато то блъскаше по стената — разпръсваше защитниците като кремлинги, — след което разби една охранителна кула.

Адолин осъзна, че той, заедно с голяма част от войската им, бе спрял, вторачен в обезсърчаващата гледка. Земята потрепери, когато на няколко пресечки от тях се затъркаляха камъни и се забиха в сградите.

— Продължавайте да вървите! — кресна Лазур. — Бурите да го отнесат! Те се опитват да влязат и да ни изпреварят по пътя до двореца!

Чудовището раздроби охранителната кула, след което с небрежно подмятане хвърли къс скала с размера на кон към тях. Адолин зяпна, чувстваше се безпомощен, докато камъкът неумолимо летеше към него и войниците.

Каладин се издигна във въздуха на лъч светлина.

Той удари камъка и се затъркаля с него, въртеше се и се сучеше из въздуха. Сиянието му намаля значително.

Камъкът се наклони. Някак промени инерцията си, тласнат от Каладин, като камъче, бръснато от масата. Превали градската стена, на косъм пропускайки чудовището, което го бе захвърлило. Адолин слабо дочу как започнаха да пищят духчета, но това бе удавено от звуците на камък, който пада и викове на хора по улиците.

Каладин се изпълни отново със Светлина на Бурята от раницата си. Носеше по-голямата част от скъпоценните камъни, които бяха взели от Уритиру, богатство от изумрудения резерв, за да ги използват по време на мисията си и за отварянето на Клетвената порта.

Дрей се издигна във въздуха до него, след това Белязания, който също така бе Оттласнал и Шалан нагоре. Адолин знаеше, че тя е на практика безсмъртна, но все пак беше странно да я види тук, в предните редици.

— Ние ще разсейваме Слетите — кресна Каладин на Адолин, като посочи към група фигури, летящи във въздуха в тяхна посока. — И — ако можем — ще превземем Слънчевата пътека. Минете през двореца и ще се срещнем в източната галерия!

Те се стрелнаха. Недалече чудовището заблъска по портите, а дървото започна да се цепи и да пука.

— Напред! — изрева Лазур.

Адолин нападна, като тичаше до Елокар и Лазур. Стигнаха градините на двореца и хукнаха по стълбите. На върха войници в много подобни униформи — черно и по-тъмно синьо, но все пак Колински — се оттеглиха и затвориха предните порти на двореца.

— Кралската гвардия — кресна Адолин, като посочи към група мъже в червено, отредена за почетна стража на Елокар. — Охранявайте фланговете на краля, докато той реже! Не давайте на врага да го нападне, когато портата пада!

Мъжете се струпваха на стъпалата, заемаха позиции по предната веранда на двореца. Държаха копия, макар някои да бяха светлооки. Адолин, Лазур и Елокар се разделиха и всеки отиде до отделна врата на върха на стъпалата. Тук предната част от покрива на двореца — поддържан от дебели колони — ги пазеше от камъните, които чудовището захвърляше.

Със стиснати зъби, Адолин заби Острието си в цепнатината между дебелата дървена порта на двореца и стената. Бързо замахна нагоре, като проряза и двете панти, и лоста, който бе сложен от вътрешната страна. След като още един прорез от другата страна освободи вратата, той отстъпи назад на позицията си. Вратата падна навътре с трясък.

Вражеските войници вътре незабавно насочиха копия навън, с надежда да уцелят Адолин. Той се отдръпна още и не посмя да замахне. Да размахваш Вълшебен меч с една ръка си беше предизвикателство, дори и когато не трябваше да се притесняваш, че ще уцелиш собствените си войници.

Отстъпи настрани и позволи на Стенната стража да атакува вратата. Адолин, вместо това, се премести до група войници, които бяха дошли с Върховния господар Уримил. Тук той проряза част от стената, като се получи импровизирана врата, която войниците отвориха с бутане. Премести се надолу по дългата веранда и отвори нова, а след това и трета.

Когато свърши, погледна към Елокар, който бе пристъпил през съборената пред него врата и сега беше вътре в двореца. Размахваше Острието си, хванато в една ръка, а в другата държеше щит. Беше отворил дупка във вражеските войници, като вече бе убил десетки.

„Внимавай, Елокар“, помисли си Адолин. „Спомни си, че нямаш Броня.“ Той посочи към взвод войници.

— Подкрепете Кралската гвардия и гледайте врагът да не го превъзхожда. Ако това се случи, извикайте и ще дойда.

Те отдадоха чест и Адолин отстъпи назад. Лазур бе срязала собствената си врата, но нейният Меч не беше дълъг като другите два. Тя водеше по-консервативна атака, като прерязваше края на копия, които стърчаха по посока на войниците й. Докато Адолин наблюдаваше, тя прониза един вражески войник, който се опитваше да пробие. Забележително, но очите му не изгоряха, макар кожата му да доби странен пепелив сив цвят, докато мъжът умираше.

„Кръв на предците ми“, помисли си той. „Какво не е наред с Меча й?“

Дори с всички тези отворени врати, проникването в двореца напредваше бавно. Хората вътре бяха формирали групи край вратите, прикрити с щитове, а боят се водеше предимно от мъже, които използваха къси копия, за да се пронизват един друг. Някои взводове от Стенната стража донесоха дълги пики, за да разчупят редиците на защитниците, подготвяйки се за нахлуване.

— Вие, хора, някога да сте пазили с щитове Мечоносец? — попита Адолин най-близкия до него взвод войници.

— Не, сър — отвърна един от тях. — Но сме минали обучението…

— Това ще трябва да свърши работа — отвърна той и хвана Меча си с две ръце. — Влизам в централната дупка. Стойте наблизо и дръжте копията далеч от страните ми. Ще внимавам да не ви помета.

— Да, сър! — каза водачът на взвода.

Адолин си пое дълбоко дъх, след което приближи отвора. Във вътрешността гъмжеше от копия. Като бърлогата на пословичния белогръб.

Според указанията на Адолин, един войник до него се обърна към другите и започна да отброява наобратно на пръсти. Когато прибра и последния пръст, бойците на прага отстъпиха назад. Адолин влетя във входната зала на двореца, с мраморния й под и високи сводести тавани.

Враговете се опитаха да го набучат на десетки копия. Той се наведе ниско и получи одраскване по рамото, докато замахваше с две ръце, прерязвайки краката на група войници в коленете. Те паднаха, краката им бяха съсипани от Вълшебния меч.

Четирима мъже го последваха и вдигнаха щитове от двете му страни. Адолин атакува напред, като прерязваше върховете на копия и ръце. Да ги отнесат Бурите… мъжете, с които се биеше, бяха твърде тихи. Викаха от болка, ако ги пронижеше, или сумтяха от усилие, но иначе изглеждаха онемели — сякаш тъмнината задушаваше емоциите им.

Адолин вдигна Острието над главата си и застана в Каменна позиция, като разсичаше надолу с премерени движения, събаряйки мъж след мъж с внимателен, контролиран брой удари. Войниците му пазеха страните му, докато широкият обхват на Острието го защитаваше отпред.

Горяха очи. Линията с щитове се разколеба.

— Три стъпки назад! — кресна той на мъжете си, след което премина във Вятърна позиция и разсече напред с широки, плавни движения.

В страстта и красотата на дуелирането той понякога забравяше колко ужасни оръжия бяха Вълшебните мечове. Тук, докато вилнееше из нерешителната редица, беше твърде очевидно. Уби осем мъже за миг и напълно разруши отбранителната линия.

— Тръгвайте! — кресна и посочи с Меча си. Мъже се спуснаха през прага и завзеха залата. Наблизо гордо стоеше Елокар, тесният му Меч блестеше, докато крещеше заповеди. Падаха войници, умираха и проклинаха — истинските звуци на битката. Цената на конфликта.

Врагът най-сетне отстъпи, оттегляйки се назад през входната зала — която беше твърде голяма, за да бъде удържана — към по-тесния коридор, който водеше към източната галерия.

— Измъкнете ранените! — извика Лазур, като прекрачи прага. — Седма рота, задръжте далечния край на помещението, уверете се, че няма да опитат пак да проникнат. Трета рота, изчистете крилата и се уверете, че няма изненади.

Интересно, Лазур беше свалила мантията си и я бе навила наполовина около лявата си ръка. Адолин никога не беше виждал подобно нещо; може би тя бе свикнала да се бие с Броня.

Адолин пийна малко вода, след което остави хирург да превърже плиткото порязване, което бе понесъл. Макар дълбините на двореца да изглеждаха като пещери, тази зала беше величествена. Стени от мрамор, полиран и отразяващ. Внушителни стълбища и яркочервен килим през средата. Веднъж го бе изгорил като малък, докато си играеше със свещ.

С превързана рана, той се присъедини към Лазур, Елокар и няколко от Върховните господари, които изучаваха широкия коридор, водещ към източната галерия. Врагът беше сформирал отлична стена от щитове там. Бяха се настанили, а мъжете на втория ред бяха приготвили арбалетите си и чакаха.

— Ще бъде кръвопролитие да проникнем — каза Лазур. — Ще се борим за всеки сантиметър.

Отвън блъскането по портите най-сетне утихна.

— Те влязоха — предположи Адолин. — Този пробив не е далеч оттук.

Върховният господар Шадей изсумтя.

— Може би враговете ни ще се обърнат един срещу друг? Можем ли да се надяваме, че Пустоносните и дворцовата стража ще започнат да се бият?

— Не — отсече Елокар. — Силите, които са потопили двореца в мрак, принадлежат на врага, който сега се бори, за да ни достигне бързо. Те знаят каква опасност представлява Клетвената порта.

— Съгласен съм — обади се и Адолин. — Този дворец скоро ще гъмжи от войски на парши.

— Съберете хората си — нареди Елокар на групата. — Лазур ще ръководи нападението. Върховни маршале, трябва да прочистите този коридор.

Един от Върховните господари погледна към жената и прочисти гърло, но после реши да не казва нищо.

С мрачен вид, Лазур даде заповед стрелците да използват къси лъкове, за да се опитат да намалят съпротивата на врага. Но тази стена от щитове бе направена, за да издържа на стрели, така че Лазур даде заповедта и мъжете й тръгнаха към укрепилите се вражески бойци.

Адолин извърна поглед, когато коридорът се превърна в месомелачка, стрели от арбалети се забиваха в хора на вълни. Стенната стража също имаше щитове, но трябваше да рискува да тръгне напред, а арбалетът можеше да рита.

Адолин никога не бе проявявал умения в подобен род боеве. Бурите да го отнесат, той искаше да бъде начело, да води нападението. Рационалната му част знаеше, че това би било глупаво. Мечоносците не се рискуваха в подобно нападение, не и ако нямаха Броня.

— Ваше Величество — викна един офицер на Елокар, като прекоси залата. — Открихме нещо странно.

Елокар кимна на Адолин да се погрижи, и — благодарен за разсейването — той изтича, за да посрещне мъжа.

— Какво?

— Затворена врата към гарнизона на двореца — обясни той, — нагласена да се затваря от външната страна.

Любопитно. Адолин изтича след човека, като подмина импровизиран лечителски пункт, където няколко хирурзи коленичеха сред духчета на болката и се грижеха за войници, ранени по време на първоначалното нападение. Щяха да бъдат много по-заети, когато приключеха с прочистването на коридора.

Надясно от залата се намираше гарнизонът на двореца, голямо помещение за войниците. Група от стражите на Лазур изучаваха вратата — която наистина беше нагласена да се заключва от външната страна с метален лост. Съдейки по разцепеното дърво, каквото и да се намираше вътре, се бе опитвало да избяга.

— Отворете я — заповяда Адолин и призова Вълшебния си меч.

Войниците предпазливо вдигнаха лоста, след което леко отвориха вратата, единият държеше няколко сфери за светлина. Не откриха чудовища, а вместо това група мръсни мъже в униформи на дворцовата стража. Бяха се събрали, заслушани в шума отвън, и когато видяха Адолин, няколко паднаха на колене, изричайки благодарствени възхвали към Всемогъщия.

— Ваше Величество? — попита един млад мъж алет с капитански ресни на рамото си. — О, принц Адолин. Наистина сте вие. Или това е… това е някаква жестока измама?

— Аз съм — отвърна Адолин. — Сидни? Бурите да го отнесат, човече! Едва те познах с тази брада. Какво се случи?

— Сър! Нещо не е наред с кралицата. Първо уби онзи ардент, след което екзекутира Сиятелния господар Кавес… — Той си пое дълбоко въздух. — Ние сме предатели, сър.

— Тя си подбра хора от стражата, сър — обади се друг мъж. — Затвори ни тук, защото не се подчинявахме. На практика забрави за нас.

Адолин изпусна въздишка на облекчение. Фактът, че не цялата стража просто бе тръгнала с нея… е, това сваляше товар от плещите му, товар, който не бе осъзнавал, че носи.

— Завземаме обратно двореца — заяви той. — Събери мъжете си, Сидин, и отидете при хирурзите в главната входна зала. Те ще ви прегледат, ще ви дадат малко вода и ще приемат докладите ви.

— Сър! — викна Сидин. — Ако атакувате двореца, искаме да се присъединим. — Много от другите мъже кимнаха.

— Да се присъедините? Заключените сте тук от седмици, хора! Не мисля, че сте годни за бой.

— Седмици? — учуди се Сидин. — Със сигурност е само от няколко дни, Сиятелни господарю. — Той се почеса по брада, която изглежда оспорваше подобно твърдение. — Яли сме само… колко, три пъти, откакто ни хвърлиха тук?

Няколко от останалите кимнаха.

— Заведете ги при хирурзите — поръча Адолин на разузнавачите, които го бяха повикали. — Но… осигурете копия на онези, които твърдят, че са достатъчно силни, за да ги държат. Сидин, мъжете ти ще бъдат резерви. Не се претоварвайте.

Обратно в главната входна зала Адолин подмина хирург, който работеше над мъж в униформа на дворцовата стража. За хирурзите нямаше значение дали си враг — те помагаха на всеки, който се нуждаеше от вниманието им. Това беше добре, но този мъж гледаше със стъклени очи и не викаше или стенеше, както прилягаше на ранен човек. Само си шепнеше сам.

„А аз даже го познавам“, осъзна Адолин, докато търсеше името му. „Дод? Точно така. Или поне така го наричахме.“

Той докладва на краля какво е открил. Напред войниците на Лазур настъпваха за последно, за да завземат коридора. Бяха оставили десетки умиращи, боядисвайки килима в по-тъмен оттенък на червеното. Адолин имаше ясното усещане, че може да чуе нещо. Над глъчката на боя, през крясъците на мъже, които ехтяха от стените. Тих глас, който някак се врязваше в душата му.

— Страст. Сладка страст.

Дворцовата стража най-сетне освободи коридора, като отстъпи през две широки двойни врати в другия край. Онези, които водеха към източната галерия; вратите не бяха много годни за защита, но врагът очевидно се опитваше да спечели колкото може повече време.

Някои войници разчистваха тела от пътя, като го подготвяха за Адолин и Елокар, които да срежат вратите. Дървото обаче започна да се тресе, преди дори да замахнат. Адолин отстъпи и вдигна Острието си във Вятърна позиция по навик, готов да посече каквото и да дойдеше.

Вратата се отвори и разкри сияеща фигура.

— Отче на Бурята… — прошепна Адолин.

Каладин светеше със силно сияние, очите му бяха като сини фарове, от които се излъчваше Светлина на Бурята. Той стискаше блестящо метално копие, което беше поне четири метра дълго. Зад него Белязания и Дрей също светеха силно, не приличаха много на вежливите мостови, които бяха защитили Адолин в Пустите равнини.

— Галерията е разчистена — заяви Каладин, Светлина на Бурята се процеждаше между устните му. — Враговете, които отблъснахте, избягаха по стълбите. Ваше Величество, предлагам да изпратите войниците на Лазур на Слънчевата пътека, за да я удържат.

Адолин влезе в източната галерия, последван от поток войници, Лазур викаше заповеди. Право напред бе входът към Слънчевата пътека, открита алея. Върху нея Адолин с изненада откри не само трупове на стражи, но и три известни тела в синьо. Каладин, Белязания, Дрей. Илюзии?

— Сработи по-добре, отколкото да се бием с тях — обясни Шалан и пристъпи до него. — Летящите се разсейват от боя на градската стена, така че си тръгнаха в момента, в който решиха, че мостовите са паднали.

— Изтласкахме още една група от дворцовата стража първо в манастира — посочи Каладин. — Ще ни трябва армия, за да ги изстържем оттам.

Лазур погледна към Елокар, който кимна, така че тя започна да дава заповеди. Шалан изцъка с език, докато опипваше превързаното рамо на Адолин, но той я увери, че не е нищо сериозно.

Кралят мина през галерията, след което погледна по широките стълби.

— Ваше Величество? — обади се Каладин.

— Ще отведа войска нагоре към кралските покои — каза Елокар. — Някой трябва да разбере какво се е случило с Аесудан, какво се е случило с целия този буреносен град.

Сиянието избледня от очите на Каладин, Светлината на Бурята му се изчерпваше. Дрехите му изглеждаха, сякаш увисват, краката му се настаняваха по-стабилно на земята. Изведнъж отново приличаше на човек и Адолин намери това за успокоително.

— Аз ще отида с него — тихо подхвърли Каладин на Адолин и му подаде шепа изумруди, след като извади два блестящи за себе си. — Вземи Белязания и Дрей и закарай Шалан при Несътворените.

— Звучи добре — кимна Адолин. Той избра няколко войници, които да отидат с краля: взвод от Стенната стража, шепа бойци, доведени от Върховните господари. И — след известен размисъл — добави Сидин и половин взвод от мъжете, които бяха затворени в двореца.

— Тези бойци са отказали да изпълняват заповедите на кралицата — рече той на Елокар, като кимна към Сидин. — Изглежда са устояли на влиянието на онова, каквото и да е, което е станало тук и ще познават двореца по-добре от Стенната стража.

— Отлично — одобри Елокар, след което тръгна по стълбите. — Не ни чакайте. Ако Сиятелната Давар успее, отидете право в Уритиру и доведете армиите ни обратно.

Адолин кимна, после бързо поздрави Каладин — като удари двете си ръце, свити в юмруци. Поздравът на Мост Четири.

— Успех, мостови.

Каладин се усмихна, сребристото му копие изчезна, когато отвърна на поздрава, след това той избърза след краля. Адолин изтича при Шалан, която гледаше към Слънчевата пътека. Лазур я бе завзела с войниците си, но не бяха стигнали до платформата на Клетвената порта отвъд.

Адолин отпусна ръка върху рамото на Шалан.

— Те са там — прошепна тя. — Този път двама от тях. Снощи, Адолин… трябваше да избягам. Веселбата проникваше в главата ми.

— Чувал съм я — каза той и призова отново Острието си. — Ще се изправим срещу нея заедно. Точно като последния път.

Шалан си пое дълбок дъх, след което призова Шарка като Вълшебен меч. Задържа го пред себе си в обикновена позиция.

— Добра форма — похвали я Адолин.

— Имах добър учител.

Те тръгнаха напред по Слънчевата пътека, подминавайки паднали вражески войници — и един-единствен мъртъв Слят, закован за цепнатина в скалата от нещо, което изглеждаше като неговото собствено копие. Шалан се поспря край трупа, но Адолин я дръпна напред, докато не стигнаха до самия манастир. Войниците на Лазур напредваха по негово нареждане, борейки се с дворцовите стражи тук, за да осигурят път към центъра.

Докато чакаха, Адолин пристъпи до ръба на платото и огледа града. Неговият дом.

Той падаше.

Най-близката порта беше напълно разрушена и парши нахлуваха на талази през нея към двореца. Други бяха завзели части от стената със стълби и навлизаха в града на други места, включително близо до градините на двореца.

Онова огромно каменно чудовище се движеше по стената отвътре, пресягаше се и събаряше охранителни кули. Голяма група хора в различни костюми вървеше по Пътя на Талан, минавайки покрай едно от вятърните остриета. Култът на Моментите? Не можеше да бъде сигурен каква роля са изиграли, но парши наводняваха града и в тази посока.

„Можем да оправим това“, помисли си Адолин. „Можем да доведем армиите си, да удържим хълма с двореца, да ги избутаме обратно до стените.“ Имаха десетки Броненосци. Имаха Мост Четири и други Повелители на стихиите. Можеха да спасят този град.

Той просто трябваше да ги доведе тук.

Скоро Лазур се приближи с взвод от трийсет мъже.

— Пътят навътре е чист, макар група от вражеските бойци още да държат самия център. Отделих няколко мъже, за да прочистят околните сгради. Изглежда, че хората, за които спомена — онези, които са се веселили снощи, — спят вътре. Не помръдват, дори когато ги бутнеш.

Адолин кимна и тръгна пръв към центъра на платото, Шалан и Лазур го следваха. Подминаха редици от войниците на Лазур, които удържаха улиците. Той скоро видя главната сила на врага, събрана на път между сградите на манастира, препречвайки пътя към контролната сграда на Клетвената порта.

Пришпорен от неотложността на затрудненото положение на Колинар, Адолин се прицели и се вряза сред враговете, изгаряйки очите им с Меча си. Проби редиците им, макар че един застанал встрани боец за малко не извади късмет с удара си. Белязания, за щастие, изглежда се появи от нищото; мостовият пое удара с щита си, след което заби копие в гърдите на стража.

— Колко пъти вече ти дължа живота си? — попита Адолин.

— И през ум не ми минава да водя сметки, Сиятелни господарю — отвърна Белязания и се ухили, сияйна светлина излизаше през устните му.

Дрей се присъедини към тях и те заедно преследваха отстъпващите врагове покрай Кралския параклис, докато най-сетне стигнаха до контролната сграда. Адолин винаги я бе знаел като Кръга на Спомените, просто още една част от манастира. Както Шалан предупреди, тя беше обрасла с тъмна маса, която пулсираше и туптеше, подобна на черно като катран сърце. Тъмни вени пълзяха от него като корени и пулсираха в един и същи ритъм като сърцето.

— Бурите да го отнесат… — прошепна Дрей.

— Добре — каза Шалан и тръгна напред. — Охранявайте това място. Ще видя какво мога да направя.