Брандън Сандърсън
Заклеващия (103)

82
Момичето, което се опълчи

„Това със сигурност ще доведе — най-сетне — до края на войната, който Вестителите ни обещаха.“

Из чекмедже 30–20, последен изумруд

Тя се бе свила на някакво място. Беше забравила къде.

За известно време бе представлявала… всички. Сто лица, които се въртяха едно след друго. Тя ги търсеше за успокоение. Със сигурност имаше някой, който не страдаше.

Всички бегълци наблизо бяха побягнали, наричайки я дух. Зарязаха я със сто лица, в мълчание, докато нейната Светлина на Бурята не угасна.

И остана само Шалан. За съжаление.

Мрак. Духната свещ. Пресечен писък. С нищо за гледане, умът й осигуряваше образи.

Баща й, лицето му ставаше лилаво, докато тя го душеше и пееше приспивна песен. Майка й, мъртва с изгорени очи.

Тин, пронизана от Шарка.

Кабсал, който се тресеше на пода, докато умираше от отровата.

Ялб, непоправимият моряк от „Насладата на вятъра“, мъртъв в дълбините на морето.

Безименен кочияш, убит от членове на Призрачната кръв.

Сега Грънд, с разцепена глава.

Воал се опита да помогне на тези хора, но бе успяла само да вгорчи живота им още повече. Лъжата, която беше Воал, изведнъж стана очевидна. Тя не беше живяла на улиците и не знаеше как да помага на хората. Да се преструва, че има опит, не значеше, че наистина го има.

Воал винаги бе мислила, че Шалан може да се справи с голямата картина, Пустоносните и Несътворените. Сега трябваше да се изправи срещу истината, че нямаше идея какво да прави. Не можеше да стигне до Клетвената порта. Тя беше охранявана от древен дух, който можеше да влезе в ума й.

Целият град разчиташе на нея, а тя не бе успяла да спаси дори едно малко просяче. Докато се свиваше на пода, смъртта на Грънд изглеждаше като сянка на всичко друго, на добрите й намерения, превърнали се в арогантност.

Където и да отидеше, смъртта я преследваше. Всяко лице, което носеше, бе лъжа, за да се престори, че може да я спре.

Не можеше ли да бъде някой, който не страдаше, поне веднъж?

Светлината избутваше сенки пред себе си, дълги и тънки. Тя примигна и моментално се вкамени. Колко дни бяха минали, откакто бе видяла светлина за последно? Една фигура пристъпи в общата стая пред нейната малка дупка. Все още беше в дългата стая, където бе живяла Мури.

Подуши внимателно.

Новодошлият донесе светлината си до прага й, след което внимателно пристъпи вътре и се настани срещу нея, с гръб опрян на стената. Стаята беше достатъчно тясна, така че протегнатите му крака да докосват стената до нея. Нейните бяха прибрани, с колене опрени до гърдите, а главата й почиваше на тях.

Шутът не проговори. Сложи сферата си на пода и остави на Шалан да наруши мълчанието.

— Трябваше да се досетя — прошепна тя най-сетне.

— Вероятно — отвърна Шутът.

— Да раздаваш толкова храна само привлича хищници. Трябваше да се съсредоточа над Клетвената порта.

— Отново, вероятно.

— Толкова е трудно, Шуте. Когато нося лицето на Воал… аз… аз трябва да мисля като нея. Да виждам голямата картина става по-трудно, когато тя поеме. А аз искам тя да поеме, защото тя не съм аз.

— Крадците, които убиха онова дете, бяха наказани — каза Шутът.

Шалан вдигна поглед към него.

— Когато някои от мъжете на пазара чуха какво се е случило — продължи той, — най-сетне организираха доброволческите отряди, за които говореха. Притиснаха Хватките и ги принудиха да предадат убиеца, а след това да се разпръснат. Извинявам се, задето не действах по-рано; други задачи отвличаха вниманието ми. Ще се радваш да научиш, че част от храната, която си раздала, беше все още в базата им.

— Струваше ли си живота на онова момче? — прошепна Шалан.

— Не мога да решавам цената на живота. Не бих посмял да опитам.

— Мури каза, че щяло да е по-добре, ако аз бях умряла.

— Тъй като на мен ми липсва опитът да решавам каква е цената на живота, дълбоко се съмнявам, че тя някак го е придобила. Опита се да помогнеш на хората на пазара. До голяма степен се провали. Такъв е животът. Колкото по-дълго живееш, толкова повече се проваляш. Провалите са знакът за един добре изживян живот. И обратно, единственият начин да живееш без провали, е да не бъдеш от полза на никого. Повярвай ми, практикувал съм го.

Тя подсмръкна и извърна поглед.

— Трябва да стана Воал, за да избягам от спомените, но нямам опита, който тя претендира, че има. Не съм живяла живота й.

— Не си — отвърна Шутът нежно. — Твоят е бил по-суров, не е ли така?

— И въпреки това е бил наивен. — Тя си пое дъх дълбоко и накъсано. Трябваше да престане. Знаеше, че трябва да превъзмогне избухването на гнева и да се върне в магазина на шивача.

Щеше да го направи. Щеше да забута всичко това в задната част на ума си, заедно с всичко друго, което пренебрегваше. Всички те можеха да тлеят заедно.

Шутът се облегна назад.

— Чувала ли си историята за Момичето, Което Погледнало Нагоре?

Шалан не отговори.

— Това е стара история — продължи той. Обгърна с ръце сферата на пода. — Тогава нещата били различни. Стена държала бурите навън, но никой не й обръщал внимание. Всички, освен едно момиче, което погледнало нагоре един ден и я засъзерцавало.

— Защо има стена? — прошепна Шалан.

— О, значи я знаеш? Добре. — Той се наведе надолу и духна крема на пода. Той се изви и оформи фигура на момиче. За кратко създаде впечатлението, че то седи пред стена, но тогава пак се разпадна на прах. Шутът опита отново и този път прахът се изви на малко по-високо, но после пак се разпадна.

— Малко помощ? — помоли той. Бутна торба със сфери по земята към Шалан.

Тя въздъхна, след което вдигна торбата и вдиша Светлината. Тя започна да беснее в нея, да настоява да бъде използвана, така че Шалан се изправи и издиша, изтъкавайки я в илюзия, която бе правила и преди. Примитивно село и младо момиче, което седи и гледа нагоре, към невъзможно висока стена в далечината.

Илюзията накара стаята като че ли да изчезне. Някак Шалан обрисува стените и тавана по точния начин, като ги накара да изчезнат в пейзажа — да се слеят с него. Не ги бе направила невидими; просто бяха покрити по начин, който караше Шалан и Шута да изглеждат, сякаш стоят на друго място.

Това беше… повече, отколкото някога преди бе правила. Но наистина ли го правеше тя? Шалан разтърси глава и пристъпи до момичето, което носеше дълги шалове.

Шутът пристъпи от другата страна.

— Хмм — промърмори той. — Не е зле. Но не е достатъчно тъмно.

— Какво?

— Мислех, че знаеш историята — отвърна и потупа въздуха. Цветът и светлината се изляха от илюзията, като ги оставиха да стоят в тъмнината на нощта, осветена само от малко на брой звезди. Стената беше едно огромно петно пред тях. — В онези дни не е имало светлина.

— Без светлина…

— Разбира се, дори и без светлина, хората пак е трябвало да живеят, нали? Това правят хората. Бързам да предположа, че това е първото нещо, което се научават как да правят. Така че те живели в тъмнината, обработвали земята в тъмнината, ядели в тъмнината. — Той махна с ръка зад себе си. Хора се препъваха напред-назад из селото, опипвайки пътя си към различни дейности, едва успяващи да видят нещо на звездната светлина.

В този контекст, колкото и да беше странно, някои части от историята, по начина, по който я бе разказала тя, имаха смисъл. Когато момичето отишло при хората и попитало: „Защо има стена?“, беше ясно защо на тях им е било толкова лесно да не й обръщат внимание.

Илюзията следваше думите на Шута, докато момичето в шалове питаше няколко души за стената. „Недей да ходиш отвъд нея или ще умреш.“

— И така — продължи Шутът, — тя решила, че единственият начин да открие отговори е сама да изкатери стената. — Той погледна към Шалан. — Глупава ли е била или смела?

— Аз откъде да знам?

— Грешен отговор. Била е и двете.

— Не е било глупаво. Ако никой не задава въпроси, тогава никога нямаше да научим нищо.

— Ами мъдростта на по-възрастните от нея?

— Те не са й дали обяснение защо не бива да пита за стената! Никакво обяснение, никакво оправдание. Има разлика между това да слушаш по-възрастните и просто да си изплашен колкото всички останали.

Шутът се усмихна, сферата в ръката му осветяваше лицето му.

— Забавно е, нали, как толкова много от историите ни започват по един и същи начин, но свършват по два противоположни? От една страна, детето игнорира родителите си, скита се в гората и го изяждат. От друга, то открива невероятни чудеса. Няма много приказки за деца, които казват: „Да, няма да ходя в гората. Радвам се, че родителите ми ми обясниха, че там живеят чудовищата.“

— На това ли се опитваш да ме научиш? — сопна се Шалан. — На тънката разлика между това да избираш сам и да не послушаш нечий добър съвет?

— Аз съм ужасен учител. — Той махна с ръка, когато момичето стигна до стената след дълго ходене. То започна да се катери. — За щастие, аз съм творец, а не учител.

— Хората учат разни неща от изкуството.

— Богохулство! Изкуството не е изкуство, ако има предназначение.

Шалан извъртя очи.

— Вземи тази вилица — каза Шутът. Той махна с ръка. Част от Светлината й на Бурята се отдели от нея, завъртя се около ръката му и създаде образ на летяща вилица в тъмнината. — Тя има предназначение. Хранене. Сега, ако беше украсена от майстор творец, това щеше ли да промени предназначението й? — По вилицата поникнаха заплетени релефи във формата на растящи листа. — Не, разбира се, че не. Използва се за същото, украсена или не. Изкуството е частта, която не служи за нищо.

— Прави ме щастлива, Шуте. Това е предназначение.

Той се ухили и вилицата изчезна.

— Не бяхме ли по средата на история за едно момиче, което се катери по стена? — попита Шалан.

— Да, но тази част отнема векове — сви рамене той. — Намирам неща, които да ни занимават.

— Можем просто да пропуснем скучната част.

— Да пропуснем? — изуми се Шутът. — Да пропуснем част от приказка?

Шалан щракна с пръсти и илюзията се измести, така че сега те седяха на върха на стената в мрака. Момичето с шаловете най-сетне — след много дни влачене — се изкачи до тях.

— Рани ме — рече Шутът. — Какво става после?

— Момичето открива стъпала — отвърна Шалан. — И то осъзнава, че стената не е била, за да държи нещо вътре, а за да държи нея и хората й отвън.

— Защото?

— Защото сме чудовища.

Шутът пристъпи до Шалан, след което тихо я обгърна с ръце. Тя потръпна, после се извъртя и зарови лице в ризата му.

— Ти не си чудовище, Шалан — прошепна той. — О, дете. Светът е чудовищен понякога и съществуват хора, които биха те накарали да повярваш, че и ти си ужасна по асоциация.

— Такава съм.

— Не. Защото, виждаш ли, всъщност става обратното. Ти не си по-лоша заради връзката си със света, а той е по-добър заради връзката си с теб.

Тя се притисна в него, трепереща.

— Какво да правя, Шуте? — прошепна. — Знам… знам, че не трябва да ме боли толкова. Трябваше… — тя си пое дълбоко дъх. — Трябваше да ги убия. Трябваше. Но сега изрекох думите и вече не мога да го игнорирам. Така че трябва… трябва просто и аз да умра, задето го сторих…

Шутът махна настрана, към мястото, на което момичето с шаловете все още гледаше към един нов свят. Каква беше тази дълга раница, която бе сложило до себе си?

— Значи си спомняш — попита той нежно — останалото от историята?

— Не е важно. Вече открихме поуката. Стената е държала хората отвън.

— Защо?

— Защото… — Какво беше казала на Шарка преди, когато му бе показвала тази история?

— Защото — обади се Шутът и посочи — отвъд стената е била Светлината на Бога.

Тя избухна във внезапна експлозия: бляскава и силна светлина, която освети пейзажа отвъд стената. Шалан ахна, когато огря над тях. Момичето с шаловете също ахна и видя света във всичките му цветове за първи път.

— Тя слязла по стълбите — прошепна Шалан, докато наблюдаваше как момичето слиза по стъпалата, а шаловете се носят зад него. — Скрила се между създанията, които живеели от онази страна. Промъкнала се до Светлината и я отнесла обратно със себе си. До другата страна. До… земята на сенките…

— Да, наистина — кимна Шута, докато сцената се разиграваше, момичето в шаловете се промъкваше до основния източник на светлината, след това отчупваше малко парченце в ръката си.

Невероятно преследване.

Момичето се качва по стъпалата трескаво.

Безумно спускане.

И тогава… светлина, за пръв път в селото, последвана от идването на бурите — врящи над стената.

— Хората страдали — продължи Шута, — но всяка буря донасяла подновена светлина, защото тя вече никога не можела да бъде върната обратно, след като била взета. И хората, при всичките им страдания, никога не биха избрали да се върнат. Не и сега, когато можели да виждат.

Илюзията избледня, оставяйки двамата да стоят в общата стая на сградата, с малката стаичка на Мури отстрани. Шалан се отдръпна, засрамена, задето бе ридала върху ризата му.

— Иска ли ти се — попита Шутът — да можеш да се върнеш към времето, когато няма да виждаш?

— Не — прошепна тя.

— Тогава живей. И остави провалите ти да бъдат част от теб.

— Това звучи… ужасно близко до поука, Шуте. Сякаш се опитваш да направиш нещо полезно.

— Е, както казах, всички се проваляме от време на време. — Той махна с ръце настрани, сякаш се опитваше да изтръска нещо от Шалан. От лявата и от дясната й страна се понесе Светлина на Бурята, изви се, след което образува две идентични версии на Шалан. Те стояха с червеникави коси, изцапани лица и провиснали бели палта, които принадлежаха на някой друг.

— Шуте… — започна тя.

— Тихо. — Той тръгна към една от илюзиите, за да я огледа, като потупваше брадичката си с показалец. — Много неща са се случили на това бедно момиче, нали?

— Много хора са преживели повече и се справят добре.

— Добре?

Шалан сви рамене, неспособна да прогони истините, които бе изрекла. Далечният спомен как пее на баща си, докато го душеше. Хората, пред които се бе провалила, проблемите, които бе причинила. Илюзията за Шалан вляво ахна, след което отстъпи до стената на стаята, клатейки глава. Тя се срина на земята и се сви с глава между краката.

— Горката глупачка — прошепна Шалан. — Всичко, което се опитва да направи, само влошава света. Беше счупена от баща си, след което сама се счупи. Тя е безполезна, Шуте. — Започна да скърца със зъби презрително. — Наистина вината не е нейна, но все пак е безполезна.

Шутът изсумтя, след което посочи към втората илюзия, застанала зад тях.

— Ами тази?

— Не е по-различна — отвърна Шалан, вече се изморяваше от тази игра. Даде на втората илюзия същите спомени. Баща. Хеларан. Провалът пред Ясна. Всичко.

Илюзорната Шалан се стегна. След това стисна челюсти и остана на място.

— Да, виждам — каза Шутът и се приближи до нея. — Не е по-различна.

— Какво правиш с илюзиите ми? — сопна се Шалан.

— Нищо. Те са еднакви до най-малката подробност.

— Разбира се, че не са — възрази Шалан и потупа илюзията, усети я. През нея пулсираха чувства, спомени и болка. И… и нещо, което ги задушаваше…

Прошка. Към себе си.

Тя ахна и отдръпна пръста си, сякаш беше ухапана.

— Ужасно е — заговори Шутът и пристъпи обратно до нея — да бъдеш наранен. Нечестно е, ужасно и отвратително. Но, Шалан… всичко е наред, ако продължиш да живееш.

Тя поклати глава.

— Другите ти умове поемат контрол — прошепна той, — защото изглеждат толкова по-привлекателни. Никога няма да ги контролираш, докато не си сигурна във връщането на онази, която ги е родила. Докато ти не приемеш да бъдеш себе си.

— Значи никога няма да ги контролирам. — Тя примигна, за да спре сълзите.

— Не — обади се Шутът. Той кимна към версията й, която още стоеше изправена. — Ще ги контролираш, Шалан. Ако не вярваш на себе си, можеш ли да повярваш на мен? Защото в теб аз виждам жена, по-прекрасна от която и да е от лъжите. Гарантирам ти, тази жена заслужава да бъде защитавана. Ти заслужаваш да бъдеш защитавана.

Шалан кимна към илюзията на себе си, която все още стоеше изправена.

— Не мога да бъде нея. Тя е просто още една измислица.

И двете илюзии изчезнаха.

— Виждам само една жена тук — каза Шутът. — И това е тази, която стои изправена. Шалан, това винаги си била ти. Просто трябва да го признаеш. Да го допуснеш. — Той й прошепна: — Нормално е да те боли.

После вдигна торбата си и извади нещо. Шапката на Воал. Притисна я към дланта й.

Шокиращо, сутрешната светлина се процеждаше през прага. Нима бе стояла тук цяла нощ, свита в тази стая, подобна на дупка?

— Шуте? — попита тя. — Аз… не мога да го направя.

Той се усмихна.

— Има определени неща, които знам, Шалан. Това е едно от тях. Можеш. Открий баланса. Приеми болката, но не приемай, че си я заслужила.

Шарка избръмча в подкрепа на това. Но не беше толкова лесно, колкото каза Шутът. Тя си пое дъх и почувства… как през нея премина тръпка. Шутът събра нещата си и метна торбата на рамо. Усмихна се, след което пристъпи навън под светлината.

Шалан издиша, чувстваше се глупаво. Последва Шута навън и се появи на пазара, който все още не се бе събудил съвсем. Не видя Шута наоколо, но и не бе очаквала. Той имаше начин да се намира там, където не биваше да бъде, но не и там, където очакваш да е.

Понесла шапката на Воал, тя пресече улицата, чувстваше се странно, облечена в панталон и палто. Червена коса, но ръкавица на скритата ръка. Трябваше ли да се крие?

Защо? Усещането беше… наред. Вървя по целия път до магазина на шивача и надзърна вътре. Адолин седеше до една маса с отнесен вид.

Веднага подскочи.

— Шалан? Тревожехме се! Вата каза, че трябваше да си се върнала!

— Аз…

Той я прегърна и тя се отпусна в обятията му. Чувстваше се… по-добре. Не добре все още. Всичко все още беше там. Но нещо в думите на Шута…

— Виждам само една жена тук. Тази, която стои изправена.

Адолин все пак я подържа известно време, сякаш имаше нужда да се увери, че наистина е там.

— Знам, че си добре, разбира се — рече той. — Имам предвид, та ти си на практика неубиваема, нали? — Най-сетне се отдръпна — все още я държеше за раменете — и огледа облеклото й.

Трябваше ли да му обясни?

— Готино — одобри Адолин. — Шалан, това е елегантно. Червено върху бяло. — Той отстъпи назад, кимайки. — Йокска ли ти го уши? Нека видя как ти стои шапката.

О, Адолин, помисли си тя, докато слагаше шапката.

— Палтото е малко широчко — отсъди той. — Но стилът ти отива много. Смел. Ярък. — Адолин наклони глава. — Ще изглежда по-добре с меч на кръста ти. Може би… — Той се спря. — Чуваш ли това?

Тя се обърна, намръщена. Звучеше като маршируване.

— Парад толкова рано?

Те погледнаха на улицата и видяха да приближава Каладин с, както изглеждаше, армия от пет– или шестстотин мъже, носещи униформата на Стенната стража.

Адолин леко въздъхна.

— Естествено. Вероятно вече им е водач или нещо такова. Буреносен мостови.

Каладин измарширува с мъжете си право до вратата на магазина на шивача. Шалан и Адолин излязоха навън да го посрещнат и тя чу как Елокар се препъва по стъпалата вътре, крещейки за това, което очевидно бе видял през прозореца.

Каладин тихо разговаряше с жена в броня, хванала шлем под мишница, върху чието лице се пресичаха два белега. Върховен маршал Лазур бе по-млада, отколкото Шалан беше очаквала.

Войниците утихнаха, когато видяха Адолин и след това краля, който вече беше буден и облечен.

— Значи това си имал предвид — обърна се Лазур към Каладин.

— Благословени от Бурята? — попита Елокар. — Какво е това?

— Искахте армия, за да атакувате двореца, Ваше Величество — каза Каладин. — Е, готови сме.