Брандън Сандърсън
Заклеващия (101)

80
Заблудена

„Ба-Адо-Мишрам някак се е Свързала с паршите, както някога бе сторил Зло. Тя осигурява Пустоносна светлина и улеснява форми на сила. Нашият ударен отряд ще я залови и ще я вкара в затвора.“

Из чекмедже 30–20, четвърти изумруд

Грънд не беше на обичайното си място в ъгъла на потрошения магазин.

Това място не беше понесло добре Вечната буря; таванът бе провиснал още повече, а през прозореца бяха влетели заплетени клони и бяха затрупали пода. Воал се намръщи, докато викаше името му. След като избяга от платформата на Клетвената порта, се бе срещнала с Вата, който чакаше, както беше инструктиран.

Беше изпратила Вата обратно да докладва на краля, а вероятно трябваше да отиде сама. Но не бе успяла да се отърси от мрачното безпокойство на пътуването си през веселбата. Да се върне у дома щеше да й остави твърде много време за мислене.

Воал искаше вместо това да е навън и да работи. Чудовищата и Пустоносните бяха нещо, което не можеше да разбере, но гладуващите деца… за тях беше в състояние да направи нещо. Взела бе оставащите два чувала с храна и бе тръгнала да помогне на хората в града.

Ако успееше да ги открие.

— Грънд? — повтори тя и се наведе още повече през прозореца. Преди той винаги бе стоял тук по това време. Може би най-накрая се беше изнесъл от сградата, като всички останали. Или може би още не се бе върнал от буреубежището след Вечната буря.

Обърна се да си върви, но Грънд най-сетне се запрепъва в стаята. Малкото хлапе прибра деформираната си ръка в джоба и й се намръщи. Това беше странно. Обичайно изглеждаше толкова щастлив, когато тя пристигнеше.

— Какво има? — попита го.

— Нищо — отвърна той. — Помислих те за някой друг. — Ухили й се.

Воал извади няколко парчета безквасен хляб от чувала.

— Днес не е много, опасявам се. Със сигурност обаче исках да се отбия. Информацията, която ни даде за онази книга, беше много полезна.

Той облиза устните си и протегна ръце. Тя му подхвърли хляба и момчето отхапа нетърпеливо.

— Какво още ти трябва?

— В момента нищо — отвърна Воал.

— Хайде де. Трябва да има нещо, с което да мога да помогна. Нещо, което искаш, нали?

„Твърде отчаяно“, помисли си Воал. „Какво има под повърхността? Какво съм пропуснала?“

— Ще си помисля — обеща тя. — Грънд, всичко наред ли е?

— Да. Естествено, всичко е супер! — Той направи пауза. — Освен ако не трябва да е?

Шарка тихо забръмча върху палтото на Воал. Тя се съгласи.

— Ще дойда пак след няколко дни. Тогава трябва да имам голяма плячка. — Воал докосна шапката си към момчето за довиждане, след което се върна обратно на пазара. Беше късно, но хората се размотаваха. Никой не искаше да бъде сам в дните след идването на Вечната буря. Някои гледаха към стената, където онези Слети бяха нападнали. Но това се случваше почти всеки ден, така че не предизвика голямо вълнение.

Воал привлече повече внимание, отколкото бе искала. Беше се разкрила пред тях, бе предала лицето си.

— Грънд лъже, нали? — попита Шарка.

— Да. Не съм сигурна защо, нито за какво.

Когато се вмъкна на пазара, тя сложи ръка пред лицето си и го смени с помахване на пръстите. Свали шапката си, сгъна я и тайно я изтъка, за да изглежда като мях за вода. Всяко нещо беше малка промяна, която никой нямаше да забележи. Прибра косата под палтото си, направи я да изглежда по-къса, след което най-сетне затвори палтото и смени дрехите си отдолу. Когато свали палтото и го сгъна, вече не беше Воал, а един пазач от пазара, когото бе нарисувала по-рано.

С навито палто под ръка, тя се помота на ъгъла и зачака да види дали някой ще мине да търси Воал. Не забеляза никого, макар че обучението й при Ишна да забелязва преследвачи не беше обширно. Тя се промъкна обратно през тълпата към магазина на Грънд. Застоя се до стената, после се доближи до прозореца, заслушана.

— … казах ти, че не трябваше да й даваме книгата — чуваше се глас от вътрешността.

— Това е жалко — обади се втори глас. — Жалко! Това ли беше най-доброто, което успя да направиш?

Тя чу изсумтяване и хленч. Това е Грънд. Воал прокле тихо и бързо се плъзна напред, за да погледне през прозореца. Група бандити дъвчеха безквасния хляб, който бе донесла. Грънд лежеше в ъгъла, скимтеше и се държеше за корема.

Воал изпита прилив на ярост и край нея моментално кипнаха духчета на гнева, езера, които пръскаха червено и оранжево. Тя изкрещя на мъжете и се втурна към вратата. Те моментално се разбягаха, макар че единият заби тояга в главата на Грънд с отвратително хрущене.

Докато стигне до момчето, мъжете вече бяха изчезнали навътре в сградата. Тя чу вратата в дъното да се затваря с трясък. Шарка се появи в ръката й като Вълшебно острие, но Отче на Бурята! Не можеше да ги преследва — не и да остави бедното дете тук.

Воал освободи Шарка и коленичи, ужасена от кървавата рана на главата на Грънд. Беше зле. Черепът бе счупен, кървеше…

Той примигна, замаян.

— В… Воал?

— Бурите да го отнесат, Грънд — прошепна тя. — Аз… — Какво можеше да направи? — Помощ? Помощ, някой! Тук има ранено дете!

Грънд изскимтя, след което прошепна нещо. Воал се наведе по-близо, чувстваше се безполезна.

— Мразя… — прошепна момчето. — Мразя те.

— Всичко е наред — каза тя. — Вече ги няма. Те… те избягаха. Ще ти помогна. — Превръзка. Тя отряза част от ризата си с ножа.

— Мразя те — прошепна Грънд.

— Аз съм, Грънд. Не онези.

— Защо не можа да ме оставиш на мира? — продължи той. — Те убиха всички. Приятелите ми. Тай…

Воал притисна плата към раната му и той потръпна. Бурите да го отнесат.

— Тихо. Не се напрягай.

— Мразя те — повтори той.

— Донесох ти храна, Грънд.

— Ти ги привлече — изсъска хлапакът. — Фръцкаше се наоколо и раздаваше храна. Мислеше си, че хората няма да забележат ли? — Той затвори очи. — Трябваше да стоя цял ден, да чакам… теб. Животът ми се превърна в това. Ако не бях тук, когато идваше, или ако се опитах да скрия храната, те ме биеха.

— От колко време? — прошепна тя, чувстваше как увереността й се изпарява.

— От първия ден, буреносна жено. Мразя… мразя те… И другите също. Всички… те… мразим…

Тя седя с него, докато дишането му се забави, а след това спря. Най-сетне се отпусна назад, с окървавения парцал в ръце.

Воал можеше да се справи с това. Тя беше виждала смърт. Това… това беше животът… на улицата… и…

Твърде много. Твърде много за един ден.

Шалан примигна сълзите от ъгълчетата на очите си. Шарка забръмча.

— Шалан — рече той. — Момчето говореше за другите. Други?

Бурите да го вземат! Тя се изправи на крака и излезе в нощта, като изпусна шапката и палтото на Воал в бързината. Затича към Мури — майката, която някога бе работила като шивачка. Шалан се провираше през хората на пазара, докато не стигна до претъпканото жилище, в което живееше жената. Тя пресече общата стая, след което изпусна въздишка на облекчение, когато откри Мури жива в малката си стаичка. Жената прибързано хвърляше дрехи в един чувал, най-голямата й дъщеря бе стиснала втори.

Тя погледна нагоре, видя Шалан — която все още изглеждаше като Воал — и изруга.

— Ти. — Сърдитата гримаса и мръщенето бяха непознати. Тя винаги бе изглеждала толкова приятна.

— Вече знаеш? — попита Шалан. — За Грънд?

— Грънд? — сопна се Мури. — Всичко, което знам, е, че Хватките са ядосани за нещо. Няма да рискувам.

— Хватките?

— Колко заблудена си ти, жено? Бандата, която контролира този район, имаше главорези, които ни наблюдаваха, когато ти пристигаше. Този, който наблюдаваше мен, се срещна с друг и проведоха тих спор, а после отпрашиха нанякъде. Чух името си. Така че си тръгвам.

— Те са взели храната, която ти дадох, нали? Бурите да го отнесат, те убиха Грънд!

Мури спря и поклати глава.

— Горкото хлапе. По-добре теб, отколкото него. — Тя изруга, докато събираше торбите и буташе децата си към общата стая. — Трябваше все да седим тук, да чакаме теб и буреносните ти чували с лакомства.

— Аз… Съжалявам.

Мури излезе в нощта с децата си. Шалан ги гледаше как си тръгват, изтръпнала. Празна. Тя тихо се скри в изоставената стая на Мури, все още държаща парцала с кръвта на Грънд.