Брандън Сандърсън
Заклеващия (100)

79
Ехо от гръмотевици

„Нашето откритие е подхранвано от теорията, че може би Несътворените могат да бъдат уловени като нормални духчета. За целта щеше да е нужен специален затвор. И Обвързващ.“

Из чекмедже 30–20, трети изумруд

Каладин изтича по стълбището заедно с Върховен маршал Лазур, звукът на барабани пронизваше въздуха като ехо от гръмотевици от вече отминаваща буря. Той броеше ударите.

„Бурите да го отнесат. Нападат моята част.“

— Проклети да са тези създания! — измърмори Лазур. — Пропускам нещо. Като бяло на черно… — Тя погледна Каладин. — Просто ми кажи. Кой си ти?

— Ти коя си?

Двамата изскочиха от стълбището на върха на стената, озовавайки се в пълен хаос. Войниците на пост бяха запалили огромните маслени лампи по върховете на кулите и те огряваха тъмните стени. Слети се спускаха между тях, като оставяха след себе си тъмнолилава светлина и нападаха с дълги, окървавени копия.

Мъже лежаха крещящи на земята или сгушени по двойки, вдигнали щитове, сякаш се опитваха да се скрият от кошмарите над себе си.

Каладин и Лазур си размениха погледи, след което си кимнаха един на друг. „После.“

Тя хукна наляво, а Каладин се стрелна надясно и закрещя на мъжете да се подредят. Сил се въртеше около главата му, притеснена, нервна. Каладин грабна един щит от земята и хвана един войник за ръката, като го повлече със себе си, завъртя го и опря щит до неговия. Едно спускащо се копие издрънча в метала и разтърси Каладин. Пустоносният отлетя.

Изпълнен с мъка, Каладин остави ранените и кървящите, които бяха налазени от покварени духчета на болката. Той събра разпръснатите останки от Осми взвод на едно място, докато неговите мъже се заковаха пред стълбището. Това бяха техни приятели, хората, с които деляха казармите.

— Твое дясно и нагоре! — изкрещя Сил.

Каладин се завъртя и използва щита си, за да отблъсне копието на Пустоносен, който се понесе покрай него. Още една, носеща пола от разкъсан пурпурен плат. Начинът, по който летеше, беше почти хипнотизиращ… Докато копието й не прикова капитан Диданор към назъбения парапет, след което го вдигна и го захвърли.

Той крещеше, докато летеше към земята долу. Каладин едва не развали формацията и не хукна към него, но се удържа в редицата насила. Пресегна се, инстинктивно, към Светлината на Бурята в торбата см — но се спря. Ако я използваше, щеше да привлече пищящи, а в тази тъмнина дори и вдъхването на малко количество щеше да разкрие истинското му аз. Слетите щяха да го атакуват вкупом; щеше да рискува да застраши мисията да спаси целия град.

Днес той защитаваше най-добре чрез дисциплина, ред и трезва мисъл.

— Отряди Едно и Две, с мен! — извика. — Вардинар, ти поемаш Пети и Шести; нека мъжете ти раздават копия, след което да вземат лъкове и да се качат на върха на кулата. Норо, поеми отряди Три и Четири и отивайте на пътеката точно до кулата. Моите мъже ще удържат тази страна. Тръгвайте, тръгвайте!

Никой не възрази, докато правеха това, което им бе наредил. Каладин чу викове от Върховния маршал надолу по стената, но нямаше възможност да провери как се справя. Когато двата му отряда най-после формираха прилична стена от щитове, един човешки труп се заби в пътеката наблизо. Беше пуснат от много високо… или може да е бил Оттласнат към небето и чак сега да е паднал. Повечето от ранените мъже бяха стрелци от Осми взвод; изглеждаше, сякаш са били пометени от върха на кулата.

„Не можем да се борим с тези неща“, помисли си Каладин. Пустоносните атакуваха с резки спускания, идваха от всички посоки. Беше невъзможно да се поддържа нормална формация при такова нападение.

Сил прие формата на момиче и го загледа въпросително. Той поклати глава. Можеше да се бие и без Светлина на Бурята. Бе защитавал хората много преди да се научи да лети.

Започна да крещи заповеди, но един Слят прелетя и помете копията им с големия си щит. Преди мъжете да успеят да ги нагласят отново, друг се заби в центъра им и запрати няколко войника във въздуха. Лилаво сияние се излъчваше от тялото на съществото, докато то се въртеше наоколо с копието си, размахало го като твърде голям жезъл.

Каладин залегна инстинктивно, опитвайки се да маневрира с копието си. Слетият му се ухили, докато формацията се разпадаше. Беше мъжки, остатък от паршенд, с наслоени хитинови брони, които пълзяха по челото му и се издигаха от бузи, нашарени в червено и черно.

Каладин изправи копието си, но създанието се втурна към него и притисна ръка към гърдите му. Той усети как олеква, но също така изведнъж започна да пада назад.

Съществото го беше Оттласнало.

Каладин политна назад, сякаш се свличаше от било, падаше покрай стената към група от войниците си. Слетият искаше Каладин да се размаже в тях, но бе допуснал грешка.

Небето беше негово.

Каладин реагира незабавно на Оттласкването и се преориентира за секунда. Долу стана посоката, в която падаше; по пътеката, към извисяващия се пост на стражата. Мъжете му изглеждаха заклещени до едната страна на скала, обърнали се към него, ужасени.

Каладин успя да се отблъсне от камъка с края на копието си, като се премести настрани и така прелетя покрай мъжете, вместо да се забие в тях. Сил се присъедини към него като панделка и той се изви, падайки с краката надолу по пътеката към охранителната кула долу.

Успя да се побутне, така че падна точно през отворената врата. Хвърли копието, след което хвана ръба на вратата, докато преминаваше през нея. Спря с разтърсващо заклащане, ръцете му протестираха от болката, но тази маневра го забави достатъчно. Когато се залюля и се пусна, падна през стаята — покрай масата за вечеря, която изглеждаше като залепена за стената — и се приземи на отсрещната стена, вътре в сградата. Пристъпи до другата врата, която гледаше към пътеката, на която бе разположил отряда на Норо. Брада и Вед държаха копия към небето и изглеждаха неспокойни.

— Каладин! — викна Сил. — Над теб!

Той погледна нагоре през стаята и вратата, през която бе влязъл. Пустоносният, който го беше Оттласнал, се спускаше надолу, понесъл копие. Той зави, за да мине край кулата, подготвящ се да връхлети и да атакува Брада и мъжете от другата страна.

Каладин изръмжа и се стрелна по вътрешната стена на кулата, промъкна се край масата, след което се хвърли през един прозорец.

Блъсна се в Пустоносния във въздуха и избута копието на създанието настрани.

— Остави. Хората. Ми. На мира!

Каладин се държеше за дрехите на чудовището и се въртеше във въздуха на десетки метри над тъмния град, проблясващ със светлината на сфери на прозорци или във фенери. Пустоносният ги Оттласна по-високо, като погрешно предполагаше, че колкото по-голяма е височината, толкова по-голямо предимство ще има пред Каладин.

Здраво вкопчил се с лявата си ръка, докато вятърът плющеше около него, Каладин се пресегна с дясната си ръка и призова Сил като дълъг нож. Тя се появи мигновено и Каладин заби умаления Вълшебен меч в корема на създанието.

Пустоносният изсумтя и го погледна с дълбоки, светещи червени очи. Хвърли копието си и започна да дере Каладин, докато се въртеше във въздуха, като се опитваше да се освободи от него.

„Те могат да оцеляват след рани“, помисли си Каладин, стиснал зъби, когато съществото го сграбчи за врата. „Като Сияйните. Пустоносната светлина ги поддържа.“

Той все още се въздържаше да не извлече собствената си Светлина на Бурята. Понасяше Оттласкванията на Слетия, докато той ги въртеше във въздуха, крещейки на език, който Каладин не разбираше. Опита се да маневрира с Вълшебния нож и да пререже гръбнака на нещото. Оръжието беше невероятно остро, но за момента гравитацията и дезориентацията бяха по-големи фактори.

Пустоносният изсумтя, след което се Оттласна — с Каладин, увиснал за него — обратно надолу към стената. Падаха бързо, двойно или тройно Оттласкване, въртящи се и крещящи към пътеката върху стената.

— Каладин! — Гласът на Сил в главата му. — Усещам нещо… нещо в силата му. Режи нагоре, към сърцето.

Градът, битката, небето — всичко се превърна в мъгла. Каладин заби Острието си по-дълбоко в гърдите на създанието, като го насочваше нагоре, в търсене на…

Вълшебният нож удари нещо крехко и твърдо.

Червените очи на Слетия угаснаха.

Каладин се извъртя и постави трупа между себе си и пътеката на стената. Удариха се тежко и той отскочи от тялото, а после се заби в камъните с пукот. Изстена, очите му заблестяха от болка и беше принуден — инстинктивно — да вдиша Светлина на Бурята, за да излекува пораженията от падането.

Светлината потече през него, събирайки отново кости, поправяйки органи. Беше използвана за секунда и той се насили да не извлича повече, като вместо това се надигна и разтърси глава.

Пустоносният гледаше невиждащо от пътеката до него. Беше мъртъв.

Над тях другите Слети започнаха да отстъпват, оставяйки след себе си ранена и смачкана група стражи. Каладин с мъка се изправи на крака; неговата част от стената беше празна, запазена за умрелите и умиращите. Той не разпозна никого; бе се ударил в стената на около петнайсет метра от мястото на своя взвод.

Сил кацна на рамото му и го потупа отстрани по главата. Духчета на болката осеяха стената, пълзяха насам-натам във формата на ръце без кожа.

„Този град е обречен“, помисли си Каладин, докато коленичеше до един от ранените и бързо подготвяше превръзка, разрязвайки паднала мантия. „Бурите да го отнесат. Може би всички сме обречени. Изобщо не сме готови да се сражаваме с тези неща.“

Изглеждаше, че поне отрядът на Норо е оцелял. Те тичаха надолу по стената и се събраха около Пустоносния, който Каладин беше убил, побутваха го с края на копията си. Каладин стегна един турникет, след което се премести към друг мъж, чиято глава превърза.

Скоро на стената се струпаха военни хирурзи. Каладин отстъпи назад, окървавен — но повече ядосан, отколкото изморен. Обърна се към Норо, Брада и другите, които се бяха събрали около него.

— Ти уби един — възкликна Брада, като опипваше ръката си с липсващите глифи. — Бурите да го отнесат. Ти наистина уби един, Кал.

— Колко сте свалили? — попита Каладин, осъзнавайки, че никога не беше питал. — Колко е убила Стенната стража по време на нападенията през последните седмици?

Мъжете му се спогледаха.

— Лазур прогони няколко — отвърна Норо. — Страхуват се от Вълшебния й меч. Но що се отнася до убити Пустоносни… този ще бъде първият, Кал.

„Бурите да го отнесат.“ Още по-лошо, този, когото бе убил, щеше да се прероди. Освен ако Вестителите не издигнат затвора си отново, Каладин не можеше наистина да убие нито един от Слетите.

— Трябва да говоря с Лазур — каза той и тръгна надолу по пътеката. — Норо, докладвай.

— Нула убити, сър, макар Вацеслв да получи рана в гърдите. При хирурзите е и би трябвало да се оправи.

— Добре. Отряд, вие сте с мен.

Откри Лазур да наблюдава загубите на Осми взвод край охранителната им кула. Беше свалила мантията си и я държеше странно в едната си ръка, увита около предмишницата й, а част от нея се спускаше надолу. Вълшебният й меч, който не бе прибран в ножницата, блестеше, дълъг и сребрист.

Каладин пристъпи до нея, ръкавът на униформата му беше потъмнял от кръвта на Пустоносния, който беше убил. Лазур изглеждаше изморена и посочи с меча си напред.

— Погледни.

На хоризонта се събираха армии. Осветяваха ги светлини. Светлини от сфери. Хиляди и хиляди от тях — много повече, отколкото предишни вечери. Покриваха пейзажа като с одеяло.

— Това е цялата вражеска армия — каза Лазур. — Бих заложила червения си живот на това. Някак си са успели да маршируват през бурята по-рано днес. Не остава много. Ще трябва да нападнат преди следващата буря. Най-много няколко дни.

— Трябва да знам какво става тук, Лазур — заяви Каладин. — Как набавяш храна за тази армия?

Тя стисна устни в права черта.

— Той уби един, Върховни маршале — прошепна Брада иззад него. — Бурите да го отнесат… той свали един от тях. Сграбчи го, сякаш се качваше на буреносен кон, след което язди копелето през небето.

Жената го изучаваше и Каладин неохотно призова Сил като Вълшебен меч. Очите на Норо изскочиха, а Вед едва не припадна — макар че Брада само се ухили.

— Тук съм — рече Каладин, като подпря Силострието на рамото си — по заповед на крал Елокар и Тоягата. Моя работа е да спася Колинар. И е време да започнеш да говориш с мен.

Тя му се усмихна.

— Ела с мен.