Брандън Сандърсън
Заклеващия (10)

5
Огнекамък

„Мога да посоча момента, в който реших със сигурност, че трябва да създам този текст. Носех се в пространството между два свята и можех да видя Морето на сенките — Царството на духа, — както и отвъд него.“

Из Заклеващия, предговор

Каладин продължаваше с тежки крачки напред през полето притихнали скални пъпки с ясното съзнание, че е закъснял да предотврати катастрофата. Провалът му тежеше почти физически осезаемо — като че ли беше принуден сам да издържа теглото на цял мост.

След толкова време, прекарано в източната част на земите на бурите, той почти беше забравил как изглеждат плодородните земи. Скалните пъпки тук бяха с размерите на бурета, а лозите им, дебели колкото китката му, се точеха към езерцата сред скалите и пиеха вода от тях. Полета с тучна зелена трева се простираха пред него, осеяни с купчини пръст, високи около метър. Тук-таме меко светеха духчета на живота, подобни на валма зелен прах.

Тревата в Пустите равнини едва достигаше глезените му и растеше предимно на жълтеещи туфи откъм подветрената страна на хълмовете. Изненада се, като забеляза, че тази висока, гъста трева го изпълва с недоверие. Тя лесно можеше да скрие човек, залегнал в засада, стига той да се снишеше и да изчакаше тя пак да се изправи. Как не го бе забелязал досега? Някога беше търчал през тези полета с брат си и двамата си играеха, като се състезаваха кой ще е достатъчно бърз да грабне туфичка трева, преди стръкчетата да се скрият.

Каладин се чувстваше изтощен. С напълно изчерпани сили. Преди четири дни беше използвал една от Клетвените порти, за да отиде в Пустите равнини, след което отлетя на северозапад колкото можа по-бързо. Изпълнен до пръсване със Светлина на Бурята — и понесъл още огромно количество от нея в скъпоценни камъни, — той бе потеглил, решен да достигне дома си, Огнекамък, преди Вечната Буря да се завърне.

Само след половин ден, някъде посред княжеството на Аладар, Светлината на Бурята му се изчерпа. Оттогава вървеше пеша. Може би щеше да е в състояние да прелети чак до Огнекамък, ако беше овладял силите си по-добре. Вместо това, обаче, беше успял да пропътува близо две хиляди километра за половин ден, а тази последна част — от около сто и петдесет километра — му бе отнела три изтощителни дни.

Не беше успял да изпревари Вечната Буря. Тя беше пристигнала по пладне по-рано на същия ден.

Каладин забеляза някакви отломки да се подават от тревата и закрачи нататък. Зеленината послушно се отдръпна от пътя му и разкри една счупена буталка от онези, които се използваха за биене на масло от свинско мляко. Каладин коленичи и положи пръстите си на напуканата повърхност, после хвърли поглед към края на другото парче дърво, което се подаваше над връхчетата на тревата.

Сил се стрелна покрай него като панделка от светлина, подмина главата му и се завъртя около дървото.

— Част от покрив — каза Каладин. — Краят, който виси от подветрената страна на сградата.

Вероятно от някоя барака за склад, ако се съдеше по останалите парчетии.

Алеткар не се намираше в най-суровата част на земите на бурята, но не беше и като някой от по-изнежващите райони на запад. Сградите тук се строяха ниски и широки, със стабилни външни стени, насочени на изток към Произхода — сякаш рамената на човек, подготвен да поеме силата на някой мощен удар. Прозорците се правеха само от подветрената страна, от запад. Точно като тревата и дърветата, хората също се бяха научили да устояват на бурите.

Това обаче се основаваше на обстоятелството, че досегашните бури винаги духаха в една и съща посока. Каладин направи каквото можа, за да подготви селата и градовете, през които минаваше, за наближаващата Вечна буря, чиито ветрове духаха в друга посока и превръщаха паршите в унищожителни Пустоносни. Но в никой от градовете не разполагаше с далекосъобщител в изправност, и той не бе успял да се свърже с хората у дома.

Не беше достатъчно бърз. По-рано днес беше прекарал Вечната Буря, прислонен в малка пещера, която бе издълбал в една скала с помощта на Вълшебния си меч — самата Сил, която можеше да приема формата на което оръжие пожелаеше. Всъщност бурята не беше така свирепа като онази, когато се беше сражавал с Убиеца в Бяло. Но отломките, които откри тук, доказваха, че е била достатъчно тежка.

При самия спомен за онази червена буря, развилняла се извън пещеричката му, го обземаше паника. Вечната Буря беше така нередна, така неестествена — като бебе, родено без лице. Някои неща просто не биваше да съществуват.

Изправи се и продължи по пътя си. Беше сменил униформата си, преди да тръгне — старата беше окървавена и парцалива. Сега носеше резервната си колинска униформа, без отличителни знаци. Чувстваше се странно, задето не носеше символа на Мост Четири.

Превали хълма и забеляза река отдясно. По бреговете й растяха дървета, зажаднели за малко допълнителна вода. Това трябваше да е река Хобълс. Значи, ако се обърнеше точно на запад…

Заслонил очи с ръка, той различи хълмове, лишени от трева и скални пъпки. Скоро щяха да бъдат покрити със семена на крем, и щяха да напъпят лависови полипи. Този момент още не беше настъпил; сега би трябвало да беше дъждовният сезон. В момента трябваше да вали — постоянен, лек ръмеж.

Сил се стрелна пред него — тънка нишка светлина.

— Очите ти пак са кафяви — отбеляза тя.

Необходими бяха няколко часа, през които да не привиква Вълшебния си меч. След като минеха, очите му бавно изсветляваха до стъклено бледосиньо, почти сякаш сияеха. Сил намираше промяната за очарователна и интригуваща. Каладин още не можеше да определи какво чувства по въпроса.

— Наближаваме — каза Каладин и посочи. — Онези полета са част от Хобълкен. На около два часа от Огнекамък сме.

— Където ще си си вече у дома! — възкликна Сил и прие формата на млада жена в дълга, въздушна хава, пристегната на кръста и с копчета отпред. Лявата й ръка беше скрита.

Каладин изпръхтя, докато слизаше по склона. Копнееше за Светлина на Бурята. Да остане без нея, след като бе имал толкова много, го караше да усеща ехтяща пустота в себе си. Така ли щеше да бъде всеки път, когато му свършеше?

Вечната Буря, разбира се, не беше презаредила сферите му. Нито със Светлина на Бурята, нито с някакъв друг тип енергия — както и се боеше, че може да стане.

— Харесва ли ти новата ми рокля? — попита Сил и помаха с покритата си ръка, увиснала във въздуха.

— Изглеждаш странно с такива дрехи.

— Ако искаш да знаеш, вложила съм много мисъл в тях. Прекарах цели часове в размисъл как точно… о! Какво е това?

Тя се превърна в малко буреносно облаче и се стрелна към скокливчето, което се беше прилепило към един камък. Разгледа земноводното с размер на юмрук от едната страна, после — от другата, след което нададе радостен писък и се превърна в съвършено копие на животинката — само че в бледо, синкаво бяло. Това подплаши създанието, което избяга, а Сил се изкикоти и се стрелна обратно към Каладин, отново приела формата на панделка светлина.

— За какво говорехме? — попита и се превърна в млада жена, приседнала на рамото му.

— За нищо важно.

— Сигурна съм, че тъкмо те хоках за нещо. А, да — ще си си у дома! Ура! Вълнуваш ли се?

Тя не го виждаше — не разбираше. Понякога, въпреки цялото си любопитство, можеше да бъде много ненаблюдателна.

— Но… това е твоят дом — каза тя и се наведе към него. — Какво има?

— Вечната Буря, Сил — отговори Каладин. — Трябваше да я изпреварим.

Наистина бе трябвало да я изпреварят.

Все някой трябваше да е оцелял, нали? След разрушението на бурята и последвалото още по-ужасно разрушение? Кръвожадното клане на прислужниците, които се бяха превърнали в чудовища?

О, Отче на Бурите. Защо не бе успял да стигне по-бързо?

Наложи си пак да поеме с възможно най-бърз ход, преметнал торбата на рамо. Товарът още беше тежък, ужасно тежък — но бе открил онова, което трябваше да узнае. Което трябваше да види.

Някой трябваше да стане свидетел на онова, което се бе случило с дома му.

* * *

Дъждът започна отново на около час разстояние от Огнекамък, така че поне климатът явно не беше напълно съсипан. За съжаление, това означаваше, че трябва да измине остатъка от пътя мокър. Джапаше през локвите, от които се издигаха духчета на дъжда — сини свещи с очи на върха.

— Всичко ще е наред, Каладин — обеща Сил, все още приседнала на рамото му. Беше си създала чадър и още носеше традиционната воринска рокля вместо обичайната й момичешка пола. — Ще видиш.

Когато най-после превали последния хълм и погледна напред и надолу към Огнекамък, небето вече беше притъмняло. Стисна зъби и се подготви за гледката на разрушението, но тя все пак го зашемети. Някои от сградите, които помнеше, бяха просто… изчезнали. Други бяха останали без покриви. От мястото, където беше застанал, не можеше да обхване с поглед целия град — не и сред сумрака на дъждовния сезон, — но много от постройките, които успяваше да различи, изглеждаха кухи и съсипани.

Остана неподвижен дълго време, докато нощта падаше около него. Не зърна и проблясък светлина в града. Беше напълно празен.

Мъртъв.

Част от него се беше свила някъде дълбоко, сгушена в ъгъла, уморена от вечния тормоз. Той беше приел силите, с които беше надарен; беше поел по пътя на Сияйните. Защо това не беше достатъчно?

Очите му веднага потърсиха собствения му дом, близо до центъра на града. Но не. Дори да успееше да го различи в дъждовната вечер, не искаше да ходи там. Още не. Нямаше да е в състояние да се изправи лице в лице със смъртта, която може би щеше да завари.

Вместо това заобиколи Огнекамък от северозападната страна, към хълма, на чиито връх се намираше имението на градоначалника. По-големите провинциални градове като този служеха за нещо като център на по-малките фермерски общности около тях. Поради това, Огнекамък беше прокълнат с присъствието на светлоок владетел от сравнително висок ранг. Сиятелният господар Рошоне — мъж, чиято алчност бе съсипала далеч повече от един живот.

„Моаш…“, помисли си Каладин, докато изкачваше хълма към имението и трепереше в мразовитата тъма. Щеше да му се наложи да се изправи очи в очи с факта на предателството на приятеля си — както и на почти успешното покушение над живота на Елокар — в някакъв момент. Засега обаче имаше рани, които се нуждаеха от по-спешно внимание.

Паршите в града живееха в имението; трябва да бяха започнали унищожителния си път оттук. Беше почти сигурен, че ако се натъкне на обезобразения труп на Рошоне, няма да изпита кой знае колко дълбоко съжаление.

— Уха — възкликна Сил. — Духчета на тъгата.

Каладин вдигна очи и забеляза едно необичайно духче да се носи наоколо. Дълго, сиво, като ивица раздран плат на вятъра. Запърха и се уви около него. Беше виждал подобни на него само веднъж или два пъти досега.

— Защо се срещат толкова рядко? — попита Каладин. — На хората постоянно им се случва да изпитват тъга.

— Кой знае — отвърна Сил. — Някои духчета се срещат често, други — не.

Тя го потупа по рамото и добави:

— Почти сигурна съм, че една от лелите ми ходеше на лов за тези.

— На лов ли? — попита Каладин. — Да търси къде ще може да ги види ли?

— Не. Така, както вие ловите голямочерупчести. Не мога да си спомня името… — Сил наклони глава, сляпа за факта, че дъждът вали направо през нея. — Не ми беше истинска леля. Просто духче на честта, което наричах така. Какъв странен спомен.

— Явно си припомняш все повече и повече.

— Колкото по-дълго време прекарвам с теб, толкова по-често ми се случва. Така че се надявам, че няма да се опиташ да ме убиеш пак.

Тя му хвърли кос поглед. Макар че беше тъмно, тя сияеше точно толкова, колкото той да може да различи изражението й.

— Колко още ще ме караш да се извинявам за това?

— Колко пъти съм го направила дотук?

— Поне петдесет.

— Лъжец — каза Сил. — Не може да са били повече от двайсет.

— Съжалявам.

Момент. Това в далечината напред светлина ли беше?

Каладин застина на място. Действително беше светлина — идваше от имението и мъждукаше неравномерно. Огън? Да не би да беше станал пожар? Не — изглеждаше по-скоро като да е от свещи или фенери, запалени вътре. Явно някой беше оцелял. Човек или Пустоносен?

Трябваше да бъде внимателен, но докато се приближаваше към постройката установи, че не иска да бъде. Искаше да се отдаде на гнева си, да бъде безразсъден, да вилнее. Ако завареше тук съществата, които бяха унищожили дома му…

— Бъди нащрек — промърмори той на Сил.

Кривна от пътеката, която бе разчистена от скални пъпки и други растения, и се промъкна внимателно към имението. Между дъските, с които бяха заковани останалите без стъкла след Вечната Буря прозорци, се процеждаше светлина. Каладин се изненада, че имението се е запазило в сравнително добър вид. Верандата беше изцяло изтръгната от останалата част от сградата, но покривът си стоеше.

Дъждът приглушаваше звуците и намаляваше видимостта така, че можеше да се разбере само, че вътре наистина има някого или нещо. На фона на светлината пробягваха сенки.

Каладин заобиколи имението с разтуптяно сърце и се приближи към него от северната му страна. Там трябваше да се намира задният вход за прислугата, както и стаите на паршите. От вътрешността на постройката долиташе необичайно висок шум. Топуркане. Движение. Като от гнездо, пълно с плъхове.

Наложи му се да си проправи път през градината опипом. Паршите бяха обитавали ниска пристройка, прислонена в сянката на имението, с едно-единствено, широко общо помещение с нарове за спане. Каладин стигна дотам пипнешком и усети, че в едната стена е била пробита голяма дупка.

Иззад него се зачу дращене.

Каладин се завъртя кръгом, докато изкривената задна врата на имението се отваряше със силно стържене по камъка. Отскочи, за да се прикрие зад едно хълмче, но светлината сякаш проряза дъжда и озари фигурата му. Фенер.

Каладин протегна ръка настрани и се приготви да призове Сил, но силуетът, който пристъпи през вратата, не принадлежеше на Пустоносен, а на човек — стражник с вехт шлем, прошарен с ръжда.

Мъжът вдигна фенера.

— Ей, ти! — викна той към Каладин и посегна непохватно към боздугана на колана си. — Ей, ти! Ти там!

Измъкна оръжието, протегна го напред с трепереща ръка и попита:

— Какъв си? Дезертьор? Излез на светло, че да те видя.

Каладин се изправи предпазливо. Не разпозна мъжа — но или някой бе оцелял след нападението на Пустоносните, или този човек беше член на експедиция, пратена тук да проучи състоянието на града след него. Така или иначе, това беше първият обнадеждаващ знак, който Каладин беше видял, откакто пристигна.

Вдигна ръце във въздуха — като се изключи Сил, беше невъоръжен, — и се остави на стражника да го подкара грубо към вътрешността на сградата.