Добре дошли в „Заклеващия“! Изминах дълъг път, докато създам тази книга. Благодаря ви за търпението. Книгите за Светлината на Бурята са сериозна задача — за което може би ще се досетите сами от дългия списък с хора по-долу.

Ако не сте имали шанса да прочетете „Танцуващата по ръба“ — отделна повест от поредицата за Светлината на Бурята, в която действието се развива между втора и трета книга, — бих ви я препоръчал сега. Можете да я намерите издадена отделно или в сборника с разкази „Безгранични мистерии“, в който има повести и разкази от цял Космир (вселената, в която се развива действието на тази поредица, както и на „Мъглороден“, „Елантрис“, „Спиращият войната“ и други).

Като споменах това, както винаги, всяка поредица е написана така, че да може да я прочетете и да й се насладите сама по себе си, без да сте запознати с други поредици или книги. Ако ви интересува, можете да откриете по-дълго обяснение, което съм написал на: brandonsanderson.com/cosmere.

А сега, парадът на имената! Както често казвам, макар на корицата да стои моето име, има купища хора, които взимат участие в оформянето на тези книги. Те заслужават най-искрените ми благодарности, както и вашите, за неуморната си работа през трите години, които ми бяха нужни за написването на този роман.

Главният ми агент за тези книги (и за всичко останало) е чудесният Джошуа Баймс от „ДЖАБбъруоки“. Други от агенцията, които са се трудили по книгите, са Брейди Макрейнълдс, Кристина Лопес и Ребека Ескилдсен. Специални благодарности изпращам също на Джон Бърлин, агентът ми в Англия, от „Зино“ — както и на всички останали подагенти, които се трудят заедно с нас навсякъде по света.

Мой редактор в „Тор“ за този проект беше винаги брилянтният Моше Федер. Специални благодарности на Том Дохърти, който вярва в проекта „Светлината на Бурята“ от години, и на Деви Пилай, която оказа жизненоважна редакторска и издателска помощ по време на създаването на романа.

Други хора от „Тор“, които помагаха, са Робърт Дейвис, Мелиса Сингър, Рейчъл Бас и Пати Гарсия. Нейтън Уивър бе нашият продуктов мениджър, Ирен Гало — художественият директор, и Карли Сомърстайн — нашият коректор.

В „Голанц/Орион“ (издателите ми в Англия) искам да благодаря на Джилиън Редфърн, Стиви Финеган и Шарлот Клей.

Технически редактор на тази книга бе Тери Макгари, който е свършил отлична работа по много от романите ми. Електронната книга бе подготвена от Виктория Уалис и Кейтлин Бъкли от „Макмилън“.

Много хора в моята собствена компания работиха дълги часове, за да направим тази книга. Един роман за Светлината на Бурята е „кризисен момент“ за нас тук в „Драгънстийл“, така че определено вдигнете по един палец на хората от екипа (или в случая на Питър дайте парче сирене) следващия път, когато ги срещнете. Нашият мениджър и управляващ директор е прекрасната ми жена Емили Сандърсън. Вицепрезидент и редакционен директор е Питър Алстрьом Неизбежния. Художествен директор е Айзък Стюарт.

Нашият мениджър логистика (и човекът, който ви праща всичките ни подписани книги и тениски чрез магазина ни brandonsanderson.com) е Кара Стюарт. Редактор на поредицата — и свещен пазител на нашето вътрешно уики на поредицата — е Карън Алстрьом. Адам Хорн е моят изпълнителен асистент и директор по рекламата и маркетинга. Асистент на Емили е Катлийн Дорси Сандърсън, а наш изпълнителен фаворит е Емили „Мем“ Грандж.

Аудио книгата е записана от моите любими разказвачи на аудио книги Майкъл Креймър и Кейт Рийдинг. Благодаря ви отново, приятели, че намерихте време в графика си за това!

„Заклеващия“ продължава традицията „Летописите на Светлината на Бурята“ да са пълни с прекрасно изкуство.

Нужни са най-различни творци, за да пресъздадат стиловете, които се намират в ефимерността на този друг свят, така че този път сме работили с още повече художници от преди. Дан Дос Сантос и Хауърд Лион са отговорни за рисунките на Вестителите на първата и последната страница^[1]. Исках те да имат стил, който напомня класическите картини от Ренесанса и по-късно Романтизма, и двамата надхвърлиха очакванията ми. Тези произведения са не само страхотно творчество за книга, те са страхотни произведения и сами по себе си, които заслужават място в която и да е галерия.

Бен Максуийни се присъединява отново към нас и ни предостави девет произведения на изкуството от скицника на Шалан. Между преместване от един континент на друг, взискателна работа през деня и нуждите на едно разрастващо се семейство, Бен винаги е бил неотменен в предоставянето на чудесни илюстрации. Той е невероятен художник и добро човешко същество.

Хората, които също вложиха таланта си в този том, с рисунки на цяла страница, са Миранда Мийкс и Кели Харис. И двете са вършили страхотна работа за нас в миналото и мисля, че и този път ще оцените приноса им.

В допълнение различни чудесни хора помагаха зад кулисите като консултанти или улесняваха други аспекти на изкуството в тази книга: „Колекцията от карти на Дейвид Ръмзи“, Брент от „Дървени флейти“, Анджи и Мишел от „Двутонна преса“, Емили Дънли, Дейвид и Дорис Стюарт, Шари Лион, Пейдън Макробъртс и Грег Дейвидсън.

Писателската ми група за „Заклеващия“ (и те често четат ръкописи всяка седмица, между пет и осем пъти по-големи от обичайните) включва Карън Алстрьом, Питър Алстрьом, Емили Сандърсън, Ерик Джеймс Стоун, Дарси Стоун, Бен Олсън, Кайлин Зобел, Кейтлин Дорси Сандърсън, Алън „Лейтен от Мост Четири“ Лейтън, Итън „Белязания от Мост Четири“ Скарстед, и Бен „Не-ме-слагай-в-Мост-Четири“ Олсън.

Специални благодарности на Крис „Джон“ Кинг за отзивите за някои особено сложни сцени, които включваха Тефт, Уил Хойъм за съветите му за ефектите на парализата, и Мишел Уокър за специалните й съвети върху някои пасажи, които включваха специфични проблеми с душевното здраве.

Бета-читателите включват (поемете си дълбоко въздух) Арън Бигс, Арън Форд, Адам Хюси, Остин Хюси, Алис Арнесън, Аликс Ходж, Обри Фам, Бао Фам, Бека Хорн Реперт, Боб Клътз, Брандън Коул, Дарси Коул, Брайън Т. Хил, Крис „Джон“ Кинг, Крис Клуув, Кори Айтчисън, Дейвид Берънс, Дийна Ковал Уитни, Ерик Лейк, Гари Сингър, Иън Макнат, Джесика Ашкрафт, Джоел Филипс, Джори Филипс, Джош Уокър, Мишел Уокър, Калиани Полури, Рахул Пантула, Кейлин Нюман, Кристина Куглер, Линдзи „Лин“ Лутер, Марк Линдбърг, Марни Питърсън, Мат Уайнс, Меган Кан, Нейтън „Нейтъм“ Гудрич, Ники Рамзи, Пейдж Вест, Пол Кристофър, Ранди Маккей, Рави Персот, Ричард Файф, Рос Нюбъри, Райън „Дрей“ Дреър Скот, Сара „Сафи“ Хенсън, Сара Флечър, Шивам Бат, Стийв Годек, Тед Хърман, Тре Купър и Уилям Хуан.

Координатори на коментарите на бета-читателите бяха Кристина Куглер и Кейлин Нюман.

Гама-читателите ни отново включваха много от бета-читателите, плюс: Бенджамин Р. Блек, Крис „Гънър“ Макграт, Кристи Джейкъбсън, Корбет Руберт, Ричард Руберт, доктор Дениъл Стейндж, Дейвид Хан-Тинг Чоу, Доналд Мъстърд III, Ерик Уорингтън, Джаред Герлах, Джарет Грийф, Джеси Й. Хорн, Джошуа Коумс, Джъстин Кофърд, Кендра Уилсън, Кери Морган, Линдзи Андрюс, Лингтинг Ксу, Логинс Мерил, Марси Стрингъм, Мат Хач, Скот Ескуджури, Стивън Стинет и Тайсън Торп.

Както виждате, книга като тази е огромно предизвикателство. Без усилията на всички тези хора щяхте да държите в ръцете си много, много по-несъвършено произведение.

Както винаги някои от последните благодарности са за семейството ми: Емили Сандърсън, Джоел Сандърсън, Далин Сандърсън и Оливър Сандърсън. Често им се налага да търпят съпруг/баща, който се намира в друг свят и си мисли за бури и Сияйни рицари.

И най-накрая благодаря на всички вас за подкрепата ви за тези книги! Те не винаги излизат толкова бързо, колкото би ми се искало, но това е отчасти, защото искам да са толкова идеални, колкото е възможно. Държите в ръцете си книга, която съм подготвял и оформял почти две десетилетия. Насладете се на времето си в Рошар.

Пътят преди целта.

Карта на Рошар

Пролог
Да ридаеш

ШЕСТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Ешонаи често казваше на сестра си, че е сигурна, че отвъд хълма отсреща има нещо прекрасно. И един ден, тя беше прехвърлила хълма и беше открила от другата му страна човеци.

Винаги си ги бе представяла такива, каквито ги описваха в песните: като тъмни, безформени чудовища. Вместо това се оказаха чудесни, необичайни създания. Речта им беше лишена от какъвто и да било различим ритъм. Носеха дрехи, по-ярки от черупки, но телата им не можеха да си създадат собствена броня. Така се ужасяваха от бурите, че се криеха в затворени приспособления, дори когато пътуваха. Най-забележителното бе онова, че имаха само една форма.

Отначало предположи, че човеците са забравили формите си — така, както и слушачите някога. Това породи моментално чувство за близост помежду им.

Сега, месеци по-късно, Ешонаи пееше мелодията на възхищението, докато помагаше с разтоварването на барабаните от фургона. Бяха пропътували дълго разстояние, за да видят родната земя на човеците, и всяка стъпка я оставяше все по-дълбоко впечатлена. Преживяването кулминира тук — в невероятния град Колинар и великолепния му дворец.

Подобният на пещера док за разтоварване от западната страна на двореца бе толкова обширен, че бе приютил двеста слушачи, след като бяха пристигнали, а още не беше пълен. Повечето слушачи нямаше да имат възможността да присъстват на пиршеството горе — където щеше да се сключи клетвеното съглашение между двата им народа, — но алетите все пак се бяха погрижили да нагостят с цели камари храна и питиета онези, които щяха да останат тук.

Тя слезе от фургона и огледа високия таван на дока за разтоварване, като си затананика мелодията на въодушевлението. Когато бе казала на Венли, че е решена да картографира света, си бе представяла, че ще открие дива природа — каньони и хълмове, гори и лаити, обрасли с растения и пълни с живот. А всъщност, всичко това я беше чакало през цялото това време — точно отвъд хоризонта.

А с него — и още слушачи.

Когато Ешонаи видя човеците за пръв път, бе забелязала малките слушачи, които ги придружаваха. Злочесто племе, принудено да остане постоянно в димна форма. Ешонаи предположи, че човеците се грижат за горките същества без песни.

О, колко невинни бяха онези първи срещи.

Поробените слушачи не представляваха някакво малко племе, а бяха огромен народ. А човеците не се бяха грижили за тях.

Човеците ги притежаваха.

Групата парши, както ги наричаха, се бяха скупчили малко встрани от пръстена работници на Ешонаи.

— Все искат да дойдат да помагат — изпя Гитгет в ритъма на любопитството и поклати глава, а рубините в брадата му проблеснаха в тон с ярките червени нюанси на кожата му. — Мъничките безритмени искат да се навъртат около нас. Усещат, че нещо не е наред с умовете им, казвам ти.

Ешонаи му подаде един барабан от дъното на фургона и също затананика любопитно. Скочи на земята и се приближи към групата парши.

— Помощта ви не е необходима — изпя тя в ритъма на мира и разпери ръце. — Предпочитаме да разтоварим барабаните сами.

Лишените от песен вдигнаха към нея мътни, безизразни очи.

— Вървете — изпя тя с мелодията на молбата и махна с ръка към близката трапеза, където слушачите и човеците-прислужници се смееха заедно, независимо от езиковата бариера. Човеците пляскаха в такт със старите песни, които слушачите бяха подели. — Забавлявайте се.

Неколцина от паршите погледнаха към песните и наклониха глави, но не помръднаха.

— Няма да стане — изпя Брианлия в ритъма на скептичността, като опря ръце на барабана пред себе си. — Те просто не могат и да си представят какво е да живееш. Те са само собственост, която други купуват и продават.

Ешонаи не знаеше какво да мисли за тази идея. Роби? Клейд, единият от Петимата, бе отишъл при робовладелците в Колинар и бе купил един човек, за да провери дали наистина е възможно. Дори не беше купил парш; имало беше и един алет за продан. Паршите явно бяха скъпи и се считаха за висококачествена стока. Обясниха това на слушачите, сякаш очакваха това да ги накара да се почувстват горди.

Тя си затананика любопитно и кимна настрани, вдигнала поглед към останалите. Гитгет се усмихна, запя в ритъма на мира и й махна с ръка да тръгва. Останалите вече бяха свикнали с навика й да се запилява нанякъде посред работа. Не беше като да е ненадеждна… Е, може и да беше така, но поне можеше да се разчита, че тя ще бъде такава.

Независимо от това, така или иначе скоро щяха да я очакват на празненството на краля; тя беше един от слушачите, които бяха усвоили монотонния човешки език най-добре. Удаваше й се естествено, което беше предимство — така си беше спечелила мястото в това пътешествие, — но и проблем. Способността й да говори човешки език я правеше важна, а на важните не можеше да се позволи да изчезват, за да проучват далечни страни.

Излезе от товарния отсек и пое нагоре по стълбището към същинския дворец, като се опитваше да погълне с поглед изкусните украси, изяществото, същинското чудо, което представляваше тази сграда. Красива и ужасна. Хора, които други купуваха и продаваха, поддържаха всичко чисто, но това ли беше предпоставката, която даваше на човеците възможността да създават такива велики произведения като издълбаните в колоните статуи или шарките, с които беше инкрустиран мраморният под?

Подминаваше войници, облекли металните си черупки. Самата Ешонаи не носеше броня в момента; бе приела своята работна, а не бойна форма, тъй като харесваше лекотата й.

Човеците нямаха избор. Не бяха загубили останалите си форми, както тя бе предположила в първия момент; те имаха само една. Винаги съчетали любовната, работната и бойната си форма в едно. Чувствата им си личаха по изражението на лицата им много повече, отколкото у слушачите. О, сънародниците на Ешонаи наистина се усмихваха, смееха се, плачеха. Но не като тези алети.

Долното ниво на двореца се състоеше от множество коридори и галерии, осветени от блещукащата светлина на внимателно обработени скъпоценни камъни. Високо над главата й висяха полилеи — счупени слънца, които хвърляха лъчите си навсякъде. Може би простият изглед на човешките тела — обикновената кожа, оцветена в различни оттенъци на бежовото — бе поредната причина, поради която те се стремяха да украсяват всичко — от дрехите си до колоните, покрай които вървеше в момента.

„Бихме ли могли да създадем нещо подобно?“, запита се тя, като пееше възхитено. „Ако успеехме да приемем форма, подходяща за създаване на изкуство?“

Горните етажи на двореца приличаха на тунели. Тесни каменни коридори, зали като бункери, издълбани направо в някой планински склон. Ешонаи продължи да върви към банкетната зала, за да провери дали нямат нужда от нея, но току спираше, за да надзърта в стаите. Бяха й казали, че може да обикаля свободно, ако пожелае — че дворецът е на нейно разположение, като се изключат онези негови помещения, пред които пазеха стражи.

Подмина една стая с картини на всяка стена, после — една с легло и други мебели. Зад следващата врата имаше закрит нужник с течаща вода — чудесия, която тя още не разбираше.

Хвърли бърз поглед в поне десетина стаи. Стига да пристигнеше на кралското празненство навреме за музиката, Клейд и останалите от Петимата нямаше да се оплачат от нея. Също като останалите, и те вече бяха свикнали с привичките й. Вечно имаше навик да се отнася нанякъде, да надзърта и ровичка къде ли не…

А нима това беше кралят?

Ешонаи застина пред поредната открехната врата, зад която се откриваше пищно обзаведена стая с дебел червен килим и лавици книги, които опасваха всички стени. Толкова много знания просто си стояха тук, небрежно изоставени от всички. И нещо още по-изумително — самият крал Гавилар се бе изправил и сочеше към нещо на масата, заобиколен от още петима души: двама офицера, две жени в дълги рокли и един старец с роба.

Защо Гавилар не беше на пиршеството? Защо пред вратата не пазеха стражи? Ешонаи запя мелодията на безпокойството и се отдръпна от вратата, но не навреме — една от жените побутна крал Гавилар по ръката и посочи към нея. Ешонаи затвори вратата. Ритъмът на безпокойството отекваше като ударите на чук в главата й.

Миг по-късно, от помещението пристъпи един висок мъж в униформа.

— Кралят желае да разговаря с теб, паршенди.

Тя си придаде объркано изражение.

— Сър? Думи?

— Не се преструвай, че не разбираш — каза войникът. — Ти си една от преводачките. Влез. Не си направила нищо лошо.

Тя го последва в стаята. Продължаваше да трепери и да си тананика тревожно.

— Благодаря, Меридас — каза Гавилар. — Оставете ни насаме за момент, ако обичате.

Всички останали напуснаха помещението един по един, като оставиха Ешонаи да пее мелодията на успокоението сама пред вратата, и то — високо, макар че човеците нямаше да разберат какво означава.

— Ешонаи — заговори кралят, — има нещо, което искам да ти покажа.

Той знаеше името й? Тя пристъпи по-навътре в малката, топла стая, обвила ръце плътно около тялото си. Не разбираше този човек. И не само заради чуждоземската му, мъртвешки монотонна реч. Не само поради факта, че не можеше да разгадае какви чувства се таят зад съчетанието от бойна и любовна форма, което виждаше.

Този мъж я объркваше повече от всеки друг човек. Защо им бе предложил такова изгодно клетвено съглашение? В началото изглеждаше, че става въпрос просто за спогодба между съжителстващи племена. Но това беше преди да дойде тук и да види града и алетските армии. Нейният народ някога също бе разполагал с огромни градове и внушителни армии. Беше им известно от песните.

Но това е било отдавна. Сега представляваха само оцеляла частица от един вече изгубен народ. Предатели, които бяха загърбили боговете си, за да бъдат свободни. Този мъж беше в състояние да смаже слушачите. Преди предполагаха, че Вълшебните оръжия — оръжията, чието съществуване бяха крили от хората, — ще са достатъчни да ги защитят. Но тя вече бе видяла над десет Вълшебни остриета и Вълшебни брони у алетите.

Защо й се усмихваше така? Какво криеше в себе си, като не пееше в ритъм, който да я успокои?

— Седни, Ешонаи — подкани я кралят. — Не се плаши, малка съгледвачке. Отдавна искам да говоря с теб. Вещината, с която усвои нашия език, е единствена по рода си!

Тя се настани на един от столовете, а Гавилар се наведе и извади нещо от една малка торбичка. От него се излъчваше червеното сияние на Светлината на Бурята — изящно оформено съчетание от метал и скъпоценни камъни.

— Знаеш ли какво е това? — попита я той, като го побутна внимателно към нея.

— Не, Ваше Величество.

— Това е нещо, което ние наричаме „фабриал“ — устройство, което се захранва със Светлина на Бурята. Това произвежда топлина. Съвсем мъничко е, за съжаление. Съпругата ми е уверена, че учените й ще успеят да създадат такъв, който да е в състояние да отоплява цяла стая. Не би ли било прекрасно? Край със задушливия дим от огнищата.

Предметът й изглеждаше някак безжизнен, но не го каза на глас. Запя мелодията на хвалебствието, за да се почувства той доволен, че й е разказал за това, и му го върна.

— Разгледай го по-отблизо — каза крал Гавилар. — Вгледай се по-надълбоко. Виждаш ли какво се движи във вътрешността му? Това е духче. Така работи устройството.

„Хванато в капан, като скъпоценно ядро“, помисли си тя и затананика възхитено. „Създали са устройства, които имитират начина, по който ние прилагаме формите?“ Човеците бяха способни на толкова много неща, въпреки ограниченията си!

— Пропастните чудовища не са ваши богове, нали? — продължи кралят.

— Какво? — попита тя и поде мелодията на скептичността. — Защо питате?

Какъв странен обрат в разговора.

— О, просто нещо, което обмислям напоследък — отговори кралят и си взе пак фабриала. — Офицерите ми се смятат за толкова по-добри от вас и вярват, че ви познават отлично. Мислят, че сте диваци — но допускат огромна грешка. Вие не сте диваци. Вие сте анклав от спомени. Прозорец към миналото.

Той се наведе напред. Светлината от рубина се процеждаше между пръстите му.

— Трябва да предадеш съобщение от мое име на вашите водачи, Петимата. Ти си близка с тях, а аз съм под наблюдение. Нуждая се от помощта им, за да постигна нещо.

Тя затананика обезпокоено.

— Хайде, хайде — продължи той. — Ще ви помогна, Ешонаи. Знаеше ли, че открих начин да върна боговете ви?

„Не“, помисли си тя и запя ужасено. „Не…“

— Моите предци — обясни кралят, вдигнал фабриала във въздуха, — първи се научили как могат да хванат духче в скъпоценен камък. А ако разполагаш с наистина специален камък, можеш да плениш дори божество.

— Ваше Височество — каза тя, като събра смелост и взе дланта му в своите ръце. Той не усещаше мелодиите. Не знаеше. — Моля ви. Ние вече не се прекланяме пред онези богове. Загърбихме ги, изоставихме ги.

— О, но това е за ваше добро, а и за наше — отвърна той и се изправи. — Живеем без чест, защото вашите божества са онези, които са ни донесли нашите. Без тях, ние нямаме никаква сила. Този свят е обречен, Ешонаи! Хванат в капана на един монотонен, безжизнен преход.

Той вдигна поглед към тавана и добави:

— Ще ги обединим. Но имаме нужда от някаква заплаха. Само опасността може да ги обедини.

— Какво… — запя тя в ритъма на безпокойството. — Какво искате да кажете?

— Поробените ни парши някога бяха като вас. След това, обаче, им отнехме способността да променят формата си. Постигнахме го, като пленихме духче. Едно древно духче от ключово значение — отвърна той и я погледна. В зелените му очи грееха пламъчета. — Вече съм ставал свидетел как този процес може да бъде задействан в обратна посока. Нова буря, която да накара скритите Вестители да се покажат. Нова война.

— Безумие — отговори тя и стана на крака. — Боговете ни се опитаха да ви унищожат.

— Древните думи трябва да бъдат произнесени отново.

— Не можете…

Гласът й заглъхна, когато забеляза за първи път картата, разгърната върху близката маса. Беше голяма и изобразяваше земи, обрамчени от океани — а уменията, които бяха вложени в изготвянето й, караха собствените й опити да изглеждат жалки.

Тя се изправи и пристъпи към масата, зяпнала, а в ума й отекваше ритъмът на възхищението. „Това е просто великолепно.“ Дори масивните полилеи и скулптурите по стените не можеха да се сравняват с картата. Тя представляваше съчетание на знание и красота, споени в едно.

— Мислех, че ще се зарадваш да разбереш, че сме ваши съюзници в стремежа да възродим боговете ви — каза Гавилар, а тя почти долови мелодията на укора в монотонната му реч. — Твърдиш, че се боите от тях, но защо да се боите от онова, което ви е дало живот? Народът ми трябва да бъде обединен, а аз се нуждая от империя, която няма да потъне в разпри, когато си отида.

— Значи целта ви е война?

— Целта ми е да сложа край на нещо, което така и не довършихме. Моите хора са били Сияйни някога, а вашата култура, на паршите, е процъфтявала. Кому е от полза този мрачен, сив свят, в който моят народ е разкъсван от непрекъснати междуособици, без пътеводна светлина, която да го изведе в бъдещето, а твоят народ наподобява стадо ходещи трупове?

Тя върна погледа си към картата.

— Къде… къде се намират Пустите равнини? В този район ли?

— Жестът ти обхваща цял Натанатан, Ешонаи! Пустите равнини са тук — каза той и посочи едно място, не много по-голямо от нокътя на палеца му, въпреки факта, че картата беше колкото цялата маса.

Това постави нещата в нова, ужасяваща перспектива. Това ли беше светът? Тя бе смятала, че с пътуването си до Колинар са прекосили почти целите земи до океана. Как не й бяха показали това по-рано!

Усети как краката й поддават под нея и запя мелодията на скръбта. Отпусна се пак на стола, неспособна да остане права.

„Толкова огромен.“

Гавилар извади нещо от джоба си. Сфера? Бе тъмна, но едновременно с това някак си сияеше. Сякаш… около нея се простираше черна аура; фантомна светлина, която не беше светлина. С едва забележими виолетови оттенъци. Сякаш засмукваше светлината около себе си.

Той остави сферата на масата пред нея.

— Занеси я на Петимата и им предай онова, което току-що ти обясних. Призови ги да си припомнят какво е представлявал народът ви някога. Събудете се, Ешонаи.

Той я потупа по рамото, после излезе от стаята. Тя остана втренчена в страховитата светлина. Позна какво представлява от песните, които бе слушала. Формите на мощта бяха свързани с тъмната светлина — светлината на краля на боговете.

Тя грабна сферата от масата и се втурна навън на бегом.

* * *

След като подредиха барабаните, Ешонаи настоя да се присъедини към тях. Това щеше да й помогне да разсее безпокойството си. Свиреше в такт с мелодията в главата си, като удряше, колкото сила има, и се опитваше с всеки следващ такт да отпъди по-далеч нещата, които кралят й беше казал.

И нещата, които току-що беше направила.

Петимата седяха на височайшата маса, а остатъците от последното блюдо на пиршеството си стояха пред тях, недоядени.

„Смята да върне боговете ни“, бе казала тя на Петимата.

Затвори очи. Съсредоточи се върху такта.

„Може да го направи. Знае толкова много.“

Яростният ритъм пулсираше в самата й душа.

„Трябва да направим нещо.“

Робът на Клейд беше убиец. Клейд твърдеше, че някакъв глас — който следвал ритмите — го е отвел при този мъж, и че когато го притиснал, той признал с какво се е занимавал. Явно и Венли бе присъствала, макар че Ешонаи не бе виждала сестра си от доста по-рано на същия ден.

След оживено обсъждане на въпроса, Петимата се бяха съгласили, че новината е знак за това какво трябва да предприемат. Много отдавна, слушачите бяха събрали куража да приемат димна форма, за да избягат от боговете си. Бяха търсили свободата, независимо от нейната цена.

Цената, която щеше да им се наложи да платят, за да съхранят свободата си и занапред, беше висока.

Тя продължаваше да свири на барабаните. Да усеща всеки такт в ритъма. Ридаеше тихо, без да вдига поглед, когато непознатият убиец — облечен в белите дрехи, които му бе намерил Клейд, — напусна помещението. Беше гласувала заедно с останалите относно задачата му.

„Усети спокойствието на музиката“, напомни си тя. Точно както обичаше да казва майка й. „Търси ритмите. Търси песните.“

Съпротивляваше се, докато останалите я отвеждаха. Ридаеше, задето се разделя с музиката. Ридаеше за народа си, който може би щеше да бъде изтребен вследствие на постъпката им тази вечер. Ридаеше за света, който може би никога нямаше да разбере какво бяха направили за него слушачите.

Ридаеше за краля, за чиято смърт беше дала и своя глас.

Ритъмът на барабаните около нея заглъхна и последните тонове на умиращата музика отекнаха по коридорите.

Част първа
Обединени
Далинар * Шалан * Каладин * Адолин

Карта на местоположенията на Клетвените порти

1
Разединени и сломени

„Сигурен съм, че някои ще се почувстват застрашени от написаното тук. Някои може би ще се почувстват освободени. Повечето ще преценят, че щеше да бъде по-добре то изобщо да не съществуваше.“

Из Заклеващия, предговор

Далинар Колин се появи във видението, застанал до спомена за мъртвото божество.

Изминали бяха шест дни, откакто войските му бяха пристигнали пред Уритиру — свещената, древна кула на Сияйните рицари. Бяха избегнали новата, унищожителна буря, като потърсиха прикритие през един древен портал. Свикваха с новия си дом, скрит в планините.

И все пак, Далинар се чувстваше така, сякаш не знае нищо. Не разбираше силата, срещу която се бореше, камо ли пък как би могъл да я победи. Едва му беше понятна бурята и ролята, която беше изиграла за завръщането на Пустоносните, древните врагове на човечеството.

И така, той последва виденията и дойде с намерението да изтръгне тайните на божеството — наречено Чест, или Всемогъщия, — което ги беше скрило тук. Това точно видение бе първото, което някога се бе явявало на Далинар. Започваше с него, изправен до образа на божеството в човешка форма. Двамата стояха на върха на стръмна скала, от която се откриваше гледка към Колинар: домът на Далинар, главното седалище на правителството. Във видението му градът бе разрушен от някаква незнайна сила.

Всемогъщия заговори, но Далинар не му обърна внимание. Той се беше превърнал в Сияен рицар, като се бе обвързал със самия Отец на Бурята — душата на бурята, най-могъщия дух на Рошар, — и беше установил, че вече може да привиква тези видения, когато пожелае. Вече беше чувал този монолог три пъти, и го беше повторил дума по дума пред Навани, за да го запише.

Този път Далинар се приближи към ръба на скалата и коленичи, за да огледа по-добре развалините на Колинар. Усещаше въздуха сух, прашен и топъл. Присви очи и се опита да различи някой детайл в хаоса от разрушени сгради, който би могъл да му подскаже нещо. Дори вятърните остриета — някога величествени, гладки скални формации, които откриваха безброй пластове различни скали, — бяха разбити на парчета.

Всемогъщия продължи с речта си. Виденията бяха като дневник — съвкупност от ярки послания и образи, които богът бе оставил след себе си. Далинар оценяваше помощта му, но точно сега се нуждаеше от подробности.

Огледа небето и забеляза леки вълнички във въздуха, които сякаш се вдигаха от някой нажежен камък в далечината. Трептене с размери на сграда.

— Отче на Бурята — заговори Далинар. — Ще ме заведеш ли долу, при развалините?

— Не ти е отредено да слизаш там. Това не е част от видението.

— Нека забравим какво ми е отредено за момент — настоя Далинар. — Ще го направиш ли? Ще ме пренесеш ли при развалините?

Отеца на Бурята изтътна, сякаш изръмжа под нос. Беше странно същество — някак свързано с мъртвия бог, но не съвсем същото нещо като самия Всемогъщ. Днес поне не говореше с гласа, който караше кокалите на Далинар да тракат.

За частица от секундата, Далинар се озова другаде. Вече не стоеше на върха на скалата, а долу, на полето пред разрушения град.

— Благодаря ти — каза той и закрачи през краткото разстояние, което го делеше от развалините.

Бяха изминали едва шест дни, откакто бяха открили Уритиру. Шест дни от пробуждането на паршендите, които се сдобиха с необичайни сили и очи, които светеха в червено. Шест дни от появата на новата буря — Вечната Буря, стихия от тъмни буреносни облаци и червени светкавици.

Някои от предводителите от армиите му смятаха, че всичко вече е приключило — че бурята е представлявала един изолиран катаклизъм. Но Далинар знаеше, че не е така. Вечната Буря щеше да се завърне скоро и да удари Шиновар, далеч на запад. След това щеше да премине през целия свят.

Никой не вярваше на предупрежденията му. Монарсите от страните като Азир и Тайлена признаваха, че от изток се е появила необикновена буря, но не смятаха, че тя ще се повтори.

Не можеха дори да предположат колко унищожително ще бъде завръщането й. Когато се появи за пръв път, тя се сблъска с бурята и създаде уникално по рода си бедствие. Надяваше се, че няма да е толкова страшна, когато е само тя — но все пак си оставаше буря, която духа в грешна посока. И щеше да разбуди прислужниците-паршенди по целия свят и да ги превърне в Пустоносни.

— Какво очакваш да научиш? — попита Отеца на Бурята, когато Далинар пристъпи в пределите на града. — Това видение беше създадено, за да те отведе до ръба на скалата, където да разговаряш с Чест. Останалото е просто фон, като в картина.

— Чест е вложил тези развалини — каза Далинар, като направи жест към порутените стени пред него. — Фон или не, неговите познания за света и нашия враг със сигурност са повлияли на формата, която е придал на видението си.

Изкачи се по купчината отломки, в които се бе превърнала стената на града. Някога Колинар беше… Проклятие, Колинар все още беше великолепен град, с който можеха да се мерят малко в целия свят. Вместо да се крие в сянката на някоя скала или в някоя потулена бездна, Колинар издигаше огромните си стени високо към небето като защита срещу ветровете на бурите. Той се опълчваше на ветровете, вместо да се прекланя пред тях.

В това видение нещо все пак бе успяло да го унищожи. Далинар заобиколи висока купчина парчетии и се огледа наоколо. Опита се да си представи какво е било да се заселиш тук преди толкова много хиляди години. Отдавна, когато още не бе имало стени. Хората, които бяха основали града, трябва да са били едно наистина упорито, кораво племе.

Забеляза драскотини и улеи по камъните от срутените стени — като прорези, оставени от ноктите на някой хищник по плътта на жертвата му. Вятърните остриета бяха строшени и отблизо можеше да различи белези от нокти и по едно от тях.

— Виждал съм създания, способни да направят такова нещо — каза, клекнал до един от камъните, и прокара пръсти по грубата бразда в гранитната повърхност. — Във виденията си съзрях каменно чудовище, което се освободи от пленилия го камък. Няма трупове, но това сигурно е понеже Всемогъщия не е населил града от видението си. Искал е просто да бъде символ на предстоящото унищожение. Не е смятал, че Колинар ще рухне пред Вечната Буря, а пред Пустоносните.

— Да — отговори Отеца на Бурята. — Бурята ще бъде катастрофа, но тя няма да може дори да се сравнява с мащаба на онова, което ще последва. Можеш да потърсиш убежище от бурите, Сине на Чест. За враговете ни не се отнася същото.

Сега, когато монарсите на Рошар бяха отказали да се вслушат в предупрежденията на Далинар за приближаването на Вечната Буря, какво повече можеше да направи той? Ако се съдеше по онова, което му бяха казали, истинският Колинар бе обхванат от бунтове, а кралицата бе потънала в мълчание. Армиите на Далинар едва се бяха спасили след първия си сблъсък с Пустоносните, и дори много от собствените му Върховни принцове не се бяха присъединили към битката.

Задаваше се война. Когато пробуди Опустошението, врагът бе възпламенил отново хилядолетната вражда на древни създания с неразгадаеми подбуди и незнайни сили. Трябваше да се появят Вестителите, които да ги поведат в атака срещу Пустоносните. Сияйните рицари трябваше вече да бъдат на местата си, обучени и подготвени, готови да се изправят лице в лице с врага. Трябваше да могат да се осланят на напътствията на Всемогъщия.

Вместо това, Далинар разполагаше едва с шепа нови Сияйни, а от Вестителите нямаше и следа. Освен всичко това, Всемогъщия — сам Бог — бе мъртъв.

И все пак, от него се очакваше някак си да спаси света.

Камъните под краката му затрепериха; видението завършваше с пропадането на земята изпод него. Това бе моментът, в който Всемогъщия завършваше речта си на върха на скалата.

Една последна унищожителна вълна помете всичко като буря — метафора, създадена от Всемогъщия да олицетворява тъмнината и разрухата, които заплашваха човечеството.

— Нашите легенди разказват, че ти си победил. Но истината е, че загубихме. И продължаваме да губим… — изтътна Отеца на Бурята. — Време е да вървим.

— Не — възпротиви се Далинар и се изправи на върха на купчината отломки. — Остави ме.

— Но…

— Остави ме да го почувствам!

Опустошителната вълна го застигна и се стовари в него, а Далинар изкрещя, несломим. Не се беше преклонил пред бурята; нямаше да се преклони и пред това. Посрещна вълната, обърнат с лице към нея, и сред мощния вихър, който сякаш разцепи земята на две, зърна нещо.

Златиста светлина — ярка, но ужасяваща. Пред нея бе застанала тъмна фигура, облечена в черна Вълшебна броня. Фигурата имаше девет сенки, всяка от които се точеше в различна посока, а очите й сияеха в наситен червен цвят.

Далинар погледна право в тези очи и усети как го побиват студени тръпки. Макар около него да бушуваше неконтролируемата стихия, която сееше унищожение и изпаряваше камъните, тези очи го плашеха повече. Видя в тях нещо ужасяващо познато.

Това бе опасност, която надхвърляше стократно дори тази на бурите.

Това бе шампионът на врага. И идваше.

Обедини ги. Бързо.

Видението изчезна изведнъж, Далинар си пое рязко дъх. Отново се озова седнал до Навани в тихата стая с каменни стени в кулата-град Уритиру. Вече нямаше нужда да го завързват по време на виденията му; бе придобил достатъчно контрол върху себе си, че да спре да извършва движенията и в действителност.

Пое си дълбоко дъх. По челото му се стичаха капки пот, сърцето му биеше лудешки. Навани каза нещо, но в момента не можеше да я чуе. Струваше му се далечна в сравнение с шума, който още бучеше в ушите му.

— Каква беше тази светлина, която видях? — прошепна той.

— Не видях никаква светлина — отговори Отеца на Бурята.

— Бе ярка, златиста, но ужасяваща — прошепна Далинар. — Окъпа всичко в горещи лъчи.

— Одий — изтътна Отеца. — Врага ни.

Божеството, което бе убило Всемогъщия. Силата, която стоеше зад Опустошенията.

— Девет сенки — прошепна Далинар и потрепери.

— Девет сенки? Несътворените. Неговите слуги. Древни духове.

Бурята да го отнесе, дано. Далинар бе чувал за тях само от легендите. Жестоки духове, които покваряваха умовете на хората.

И все пак, онези очи не го оставяха на мира. Колкото и да беше плашеща мисълта за Несътворените, той се боеше най-много от силуета с червените очи. Шампиона на Одий.

Далинар примигна и се обърна към Навани — жената, която обичаше, — която го бе хванала за ръката с лице, разкривено от тревога. В това странно място и в този още по-странен момент, тя бе нещо истинско. Нещо, за което да се хване. Красива със зряла, пищна красота, в много отношения досущ картина на съвършената воринска жена: сочни устни, светловиолетови очи, посребряваща черна коса, сплетена на съвършени плитки, извивки, подчертани от леката й копринена хава. Никой не би могъл да обвини Навани, че е мършава или незабележима.

— Далинар? — заговори тя. — Далинар, какво стана? Добре ли си?

— Добре… — той си пое дълбоко дъх и започна отново. — Добре съм, Навани. И знам какво трябва да направим.

Бръчката между веждите й се задълбочи.

— Какво?

— Трябва да обединя света срещу врага ни по-бързо, отколкото той ще смогне да го разруши.

Трябваше да намери начин да накара останалите монарси на света да го послушат. Трябваше да ги подготви за новата буря и за Пустоносните. Ако не това, трябваше поне да им помогне да оцелеят след тях.

Но ако успееше, нямаше да му се наложи да се изправи срещу Опустошението сам. Положението не се свеждаше до една нация, изправена срещу Пустоносните. Кралствата на целия свят трябваше да се присъединят към него и трябваше да открие Сияйните рицари сред поданиците им.

Да ги обедини.

— Далинар — каза тя, — намирам това за достойна цел… но, Бурите да го отнесат, какво ще стане с нас? Планините са същинска пустош — с какво ще изхранваме армиите си?

— Превръщателите…

— … рано или късно ще останат без скъпоценни камъни — довърши Навани вместо него. — А и те могат да създават само неща от първа необходимост. Далинар, умираме от студ, разединени и сломени сме. Военното ни командване е в хаос и…

— Успокой се, Навани — каза Далинар, изправи се и й помогна да стане. — Зная това. И все пак трябва да се бием.

Тя го прегърна. Той я притисна към себе си и усети топлината й, уханието на парфюма й. Предпочиташе миризмите, в които се долавяха по-малко цветя от онези, които използваха повечето жени — в този се преплитаха нотки на подправки, които му напомняха на аромата на току-що отсечено дърво.

— Ще се справим — каза й. — Моето упорство. Твоята проницателност. Заедно ще успеем да убедим останалите кралства да се присъединят към нас. Когато бурята се завърне, ще видят, че предупрежденията ни са били верни, и ще се обединим срещу врага. Ще използваме Клетвените порти^[2], за да придвижваме войски по-бързо и да ги изпращаме да си помагат едни на други.

Клетвените порти. Десет портала — древни фабриали, които водеха към Уритиру. Когато Сияен рицар задействаше някое от тези устройства, хората, застанали на платформата под него, се пренасяха в Уритиру — на друго подобно устройство тук, при кулата.

В момента бяха задействали само един чифт Клетвени порти — онези, които пренасяха хората между Уритиру и Пустите равнини. На теория можеха да задействат още девет — но, за съжаление, изследванията им показваха, че механизмът в тях трябва да бъде отключен и от двете страни, за да проработят.

Ако искаше да отиде във Веденар, Тайлен, Азимир или някое от останалите места, първо трябваше да изпратят някой от Сияйните си в съответния град, за да отключи устройството.

— Добре — каза тя. — Ще го направим. Ще намерим начин да ги накараме да ни изслушат, независимо от факта, че упорито са запушили уши. Направо се чудя как успяват, при положение, че вече са си наврели главите там, където слънце не огрява.

Той се усмихна и изведнъж осъзна колко глупаво е било от негова страна да я идеализира преди малко. Навани Колин не бе някакъв кротък, съвършен идеал — тя бе люта буря, приела образа на жена, поела неотклонно по пътя си с устрема на скала, която се търкаля по ръба на урва. И не проявяваше никакво търпение към глупостите.

Обичаше я най-много именно заради това. Задето бе искрена и пряма в едно общество, което се гордееше със способността си да пази много тайни. Още откакто бяха млади, тя непрекъснато разбиваше както преградите, които се опитваха да поставят пред нея, така и множество сърца. Понякога мисълта, че и тя го обича, му се струваше не по-малко невероятна от някое от неговите видения.

На вратата на стаята му се почука и Навани каза на човека да влезе. Една от съгледвачките на Далинар надзърна вътре. Той се обърна и се намръщи, като забеляза нервната й стойка и учестеното дишане.

— Какво? — попита я настоятелно.

— Сър — каза пребледнялата жена, като му отдаде чест. — Стана… злополука. Откриха труп в един от коридорите.

Далинар почувства нещо да се натрупва във въздуха — като електричество, преди да удари светкавица.

— Кой е?

— Върховният принц Торол Садеас, сър — отговори жената. — Бил е убит.

2
Един проблем по-малко

„Но все пак трябваше да го напиша.“

Из Заклеващия, предговор

— Спрете! Какво си въобразявате, че правите?

Адолин Колин се приближи към група работници в омацани с крем униформи, които разтоварваха сандъци от фургона. Чуловете им се въртяха насам-натам и търсеха скални пъпки, които да похапнат. Без успех. Бяха навлезли навътре в кулата — независимо от факта, че пещерата, в която се намираха, бе достатъчно просторна да побере малък град.

Работниците имаха приличието да си придадат засрамен вид, макар че вероятно не разбираха защо. Групичката писари, които следваха Адолин по петите, провериха съдържанието на фургона. Маслените лампи на земята не успяваха да разсеят много от тъмнината в огромното помещение, чиито таван се намираше чак на четири етажа над тях.

— Сиятелен господарю? — обърна се към него един от работниците, като почеса косата си под шапката. — Аз просто разтоварвах багажите. Това си мислех, че правя.

— В документите пише „бира“ — обади се Рушу, един млад ардент.

— Зона две — каза Адолин, като почука със свития юмрук на лявата си ръка по фургона. — Таверните се устройват по продължението на централния коридор с асансьорите, на шест кръстовища по-навътре. Леля ми изрично осведоми Сиятелните ви господари за това.

Мъжете просто го зяпаха с безизразни изражения.

— Ще накарам някой писар да ви покаже. Натоварете сандъците обратно.

Мъжете въздъхнаха, но се заловиха със задачата. Не бяха толкова глупави, че да спорят със сина на Върховен принц.

Адолин се обърна и обходи с поглед дълбоката пещера, която се бе превърнала в отсек за разтоварване както на припаси, така и на хора. Наоколо притичваха рояци деца. Работници опъваха големи палатки. Около кладенеца в центъра се бяха струпали множество жени, тръгнали за вода. Войниците носеха факли или фенери. Насам-натам се стрелкаха дори брадвохрътки. Цели четири военни лагера, пълни с хора, бяха прекосили Пустите равнини възможно най-бързо, за да стигнат до Уритиру, и Навани се беше затруднила с търсенето на подходящо място, където да се устроят всички.

Въпреки целия този хаос, обаче, Адолин се радваше, че разполага с такива хора. Бяха още с пресни сили; не им се беше наложило да преживеят битката с паршендите, нападението на Убиеца в Бяло и тежкия сблъсък на двете бури.

Войниците на Колин бяха в ужасна форма. Самият Адолин имаше превързана рана на ръката, с която държеше меча — още усещаше пулсиращата болка от счупената си китка, — и на лицето му се открояваше голяма синина. А той беше един от късметлиите.

— Сиятелен господарю — обърна се към него Рушу, като посочи друг фургон. — В този има вино.

— Прекрасно — отвърна Адолин.

Никой ли не обръщаше внимание на заповедите на леля Навани?

Отиде да се разправи с хората във фургона, след което му се наложи да разтърве спора между неколцина мъже, някои от които бяха недоволни, че са ги зачислили да носят вода. Твърдяха, че това е работа като за парши, под техния нан. За съжаление, парши вече нямаше.

Адолин ги успокои и им предложи да основат гилдия на носачите на вода, ако се видят принудени да продължат. Баща му със сигурност би одобрил, макар че Адолин все пак се безпокоеше. Щяха ли да имат достатъчно да платят на всички тези хора? Заплатите се изчисляваха на базата на ранговете на работниците, не можеше да превърнеш един човек в роб просто така.

Адолин се радваше, че има задача, с която да се разсее. Не беше длъжен лично да проверява съдържанието на всеки фургон — трябваше само да надзирава проверките, — но се задълбочи в детайлите на работата. Не можеше да се бие — не и докато китката му беше в такова състояние, — а ако останеше сам твърде дълго, започваше да си мисли за онова, което се бе случило предишния ден.

Наистина ли го беше направил?

Наистина ли беше убил Торол Садеас?

Почти изпита облекчение, когато един бегач най-после дойде и го осведоми шепнешком, че са открили нещо необичайно в един от коридорите на третия етаж.

Адолин бе сигурен, че знае какво е.

* * *

Далинар чу виковете много преди да пристигне на мястото. Отекваха по продължението на тунелите. Познаваше този тон. Наближаваше сблъсък.

Остави Навани, затича се и накрая излезе, изпотен, на широкото кръстовище, образувано от пресичането на два от тунелите. Мъже в синьо, осветени от суровата светлина на фенерите, се бяха изправили срещу други, облечени в тревистозелено. Духчета на гнева пълзяха в краката им, подобни на локви кръв.

На пода лежеше труп, чието лице бе покрито със зелено палто.

— Спрете веднага! — извика Далинар и побърза да застане между двете групи. Дръпна назад мъжа, който се бе изправил предизвикателно точно пред един от войниците на Садеас. — Спрете или ще изпратя всички ви в ареста, до последния!

Гласът му помете мъжете като буря и привлече погледите и на двете страни. Той блъсна стражника към другарите му, после бутна назад един от мъжете на Садеас, като се помоли наум войникът да прояви достатъчно здрав разум да не нападне Върховен принц.

Навани и съгледвачката спряха малко по-назад. Мостовите от Мост Четири най-после се оттеглиха по един от коридорите, а войниците на Садеас поеха по противоположния. Отдалечиха се едни от други точно толкова, колкото все пак да могат да си мятат мръснишки погледи.

— Дано сте готови за гръмотевиците на самата Преизподня — изкрещя войникът на Садеас на Далинар. — Мъжете ви убиха Върховен принц!

— Така го заварихме! — викна в отговор Тефт от Мост Четири. — Сигурно се е спънал и е паднал на собствения си меч. И така му се пада, Бурята да го отнесе.

— Тефт, достатъчно! — извика Далинар.

Тефт придоби леко засрамен вид, после отдаде чест отсечено.

Далинар коленичи и дръпна сакото от лицето на Садеас.

— Кръвта вече е засъхнала. Явно лежи тук отдавна.

— Тъкмо го търсехме — обади се войникът в зелено.

— Търсели сте го? Загубили сте от поглед Върховен принц?

— Тунелите са объркващи! — отвърна мъжът. — Не следват естествените посоки. Оплетохме се на едно място и…

— Решихме, че сигурно се е върнал в друга част на кулата — довърши друг войник. — Прекарахме предната вечер да го търсим там. Някои хора споменаха, че май са го виждали, но бяха сгрешили и…

„И един Върховен принц е останал да лежи тук, плувнал в собствената си кръв, половин ден“, помисли си Далинар. „Кръвта на отците ми.“

— Не можахме да го открием — каза войникът, — защото вашите мъже са го убили и са преместили трупа…

— Явно е кървял тук в продължение на часове — прекъсна го Далинар. — Никой не е местил тялото. Отнесете принца в страничното помещение ето там и пратете да повикат Иалаи, ако не сте го направили вече. Трябва да го огледаме по-добре.

* * *

Далинар Колин беше ценител на смъртта.

Откакто беше още млад, гледката на мъртви мъже беше нещо обичайно за него. Ако прекараш достатъчно дълго на бойното поле, ставаш добър познайник на нейния господар.

Затова окървавеното, обезобразено лице на Садеас не го потресе. Пробитото око, натикано дълбоко навътре в ямката от острие, забито в мозъка. От раната бяха протекли кръв и мътна течност, после бяха засъхнали.

Камата в окото беше от онзи тип удари, които бяха способни да убият мъж с броня и цял шлем. Удар, който упражняваш, за да го приложиш на бойното поле. Но Садеас не носеше броня и не се беше намирал на бойното поле.

Далинар се наведе и огледа по-отблизо трупа на масата, осветен от мъждукащата светлина на маслените фенери.

— Наемен убиец — каза Навани, изцъка с език и поклати глава. — Не е на добре.

Зад него се бяха събрали Адолин, Ренарин, Шалан и неколцина от стражниците на моста. Отсреща му бе застанала Калами; слабата, оранжевоока жена бе една от старшите му писарки. Съпругът й, Телеб, беше загинал по време на битката с Пустоносните. Никак не му се искаше да прибягва до помощта й в такъв момент на скръб, но тя беше настояла да продължи да работи.

Проклятие, толкова малко високопоставени офицери му бяха останали. Каел беше паднал в сблъсъка между Вечната Буря и бурята, след като почти бе успял да се спаси. Беше загубил Иламар и Перетом вследствие на предателството, което Садеас бе извършил спрямо Кулата. Единственият Сиятелен господар, който му беше останал, беше Кал, който още се възстановяваше от раната, която му бяха нанесли по време на битката с Пустоносните — рана, която бе укрил от останалите, докато всички не бяха вече в безопасност.

Дори Елокар, кралят, беше ранен от наемни убийци в двореца си, докато армиите се биеха в Нарак. Оттогава си възвръщаше силите. Далинар не бе сигурен дали ще дойде да види трупа на Садеас, или не.

Така или иначе, липсата на главнокомандващи обясняваше другите присъстващи в помещението: Върховния принц Себариал и неговата любовница, Палона. Симпатичен или не, Себариал беше един от двамата останали живи Върховни принцове, които бяха откликнали на повика на Далинар да поемат към Нарак. Налагаше му се да се довери някому, а той така или иначе нямаше почти никакво доверие на когото и да било от Върховните принцове.

Себариал и Аладар — когото също бе пратил да повикат, но още не се беше появил, — щяха да представляват основата на новия Алеткар. Всемогъщия да им е на помощ.

— Е! — заговори Палона, опряла ръце на хълбоците си и загледана в трупа на Садеас. — Един проблем по-малко, струва ми се!

Всички се обърнаха да я изгледат.

— Какво? — продължи тя. — Не ми казвайте, че не си го мислехте и вие.

— Това не изглежда добре, Сиятелен господарю — каза Калами. — Всички ще постъпят точно като войниците отвън — ще приемат, че вие сте изпратили наемен убиец.

— Някаква следа от Острие? — попита Далинар.

— Не, сър — отговори един от стражите на моста. — Онзи, който го е убил, сигурно го е взел със себе си.

Навани потри рамото на Далинар с длан.

— Не бих се изразила като Палона, но той действително се опита да уреди смъртта ти. Може би това е за добро.

— Не — каза Далинар дрезгаво. — Имахме нужда от него.

— Знам, че сте отчаяни, Далинар — намеси се Себариал. — Присъствието ми тук е достатъчно доказателство за това. Но съм сигурен, че не сме паднали дотам, че да ни е по-добре със Садеас в редиците ни. Съгласен съм с Палона. Хубаво стана, че се отървахме.

Далинар вдигна поглед и огледа присъстващите. Себариал и Палона. Тефт и Сигзил, лейтенантите от Мост Четири. Шепа други войници, включително младата съгледвачка, която го беше повикала. Синовете му — уравновесеният Адолин и непроницаемият Ренарин. Навани, положила ръка на рамото му. И дори застаряващата Калами, сключила ръце пред себе си, която го погледна в очите и кимна.

— Всички сте съгласни, нали? — попита Далинар.

Никой не възрази. Да, убийството нямаше да се отрази добре на репутацията на Далинар, и определено не биха отишли толкова далеч, че самите те да поръчат покушението на Садеас. Но сега, когато си беше отишъл… Е, защо да ронят сълзи?

В главата му се прехвърляха спомен след спомен. Дните, които бе прекарал заедно със Садеас, докато двамата слушаха великите планове на Гавилар. Нощта преди сватбата на Далинар, когато бяха пили вино на пищната, буйна забава, която Садеас бе организирал в негова чест.

Беше му трудно да направи връзката между онзи млад мъж, онзи приятел, и загрубялото, старо лице на масата пред него. Възрастният Садеас се беше превърнал в убиец, чието предателство бе станало причина за смъртта на хора, по-добри от него. Заради онези мъже, изоставени по време на битката при Кулата, Далинар можеше да почувства само удовлетворение при гледката на мъртвия Садеас.

Това го безпокоеше. Разбираше отлично как се чувстват останалите.

— Елате с мен.

Обърна гръб на трупа и излезе от стаята. Подмина стражите на Садеас, които побързаха да се върнат вътре. Те щяха да се погрижат за трупа; надяваше се, че е потушил разбунените духове достатъчно, че да предотврати спонтанна разпра между своите и неговите войници. Засега най-подходящо щеше да бъде да отведе Мост Четири далеч оттук.

Свитата на Далинар го последва по подобните на пещери коридори на кулата. Маслените лампи, които носеха, осветяваха набраздените от разноцветни линии стени — естествено образувани пластове от различни земни тонове, като онези, които се получаваха, когато сушаха слоеве крем. Не обвиняваше толкова войниците, задето бяха изгубили Садеас от поглед; бе стъписващо лесно да се загубиш на това място, с безкрайните му тунели, всеки от които водеше към непрогледна тъма.

За щастие, той имаше представа къде се намират, и изведе хората си до външния периметър на кулата. Пристъпи в един от кабинетите там и излезе на балкона — един от многото еднакви такива, широки като веранди.

Над него се издигаше огромният град Уритиру — впечатляващо високо здание, което се извисяваше на фона на планините. Състоеше се от десет пръстенообразни нива — всяко от което си имаше по осем етажа, — и бе отрупано с акведукти, прозорци и тераси като тази, на която се намираха в момента.

На най-долното ниво също имаше широки площи, издадени навън от периметъра му: обширни каменни повърхности, просторни като плата. По ръбовете им имаше нещо като каменен парапет — там, където скалите отстъпваха място на дълбоките пропасти между планинските върхове. Отначало тези широки, плоски каменни повърхности ги озадачаваха. Но браздите в скалата и лехите по вътрешните ръбове им бяха подсказали тяхното предназначение. Колкото и странно да беше, тези площи някога са били употребявани като земеделски полета. Подобно на просторните области на върха на всяко ниво на кулата, тези места някак си са били обработвани — въпреки студа. Едно от тях се беше ширнало точно под балкона, на който стояха в момента — на два етажа по-надолу.

Далинар се приближи към парапета и положи ръце на гладката, плътна, каменна преграда. Останалите се скупчиха зад него. По пътя към тях се бе присъединил и Върховният принц Аладар — високопоставен алет с плешива глава, величествена осанка и тъмна кожа. Придружаваше го Мей, дъщеря му — ниска, красива жена в двайсетте си години с кафяви очи, кръгло лице и късо подстригана, катраненочерна алетска коса, чиито къдрици обрамчваха лицето й. Навани им обясни шепнешком подробностите около смъртта на Садеас.

Далинар замахна с ръка навън, към мразовития въздух, и посочи пейзажа пред балкона.

— Какво виждате?

Стражниците от моста се приближиха още повече към парапета. Сред тях бе и хердазиецът, който вече имаше две ръце — бе излекувал едната със Светлина на Бурята. Мъжете на Каладин бяха започнали да проявяват заложбите на Бягащи по вятъра, макар че засега представляваха просто „оръженосци“ — вид чиракуващи Сияйни, които явно са били широко разпространени някога и които представляваха мъже или жени, чиито способности бяха тясно свързани с тези на техния господар, някой завършен Сияен.

Мъжете от Мост Четири не се бяха обвързали със собствени духчета и макар че бяха започнали да проявяват определен заложби, бяха загубили способностите си в мига, в който Каладин бе отлетял в Алеткар, за да предупреди семейството си за Вечната Буря.

— Какво виждам ли? — попита хердазиецът. — Виждам облаци.

— Много облаци — допълни друг мостови.

— И няколко планини — обади се друг. — Приличат на зъби.

— Не, на рога — възрази хердазиецът.

— Ние — прекъсна ги Далинар, — се намираме над бурите. Би било лесно да забравим урагана, който грози останалия свят. Вечната Буря ще се завърне, а с нея — и Пустоносните. Трябва да приемем, че този град — и нашите армии — скоро ще бъдат единственият останал бастион на реда в целия Рошар. Наше призвание, наш дълг е да поемем водачеството.

— На реда ли? — обади се Аладар. — Далинар, виждал ли си армиите ни? Преживяха обречена битка едва преди шест дни и макар че се спасихме, на практика загубихме. Синът на Роион е плачевно неспособен да се справи с остатъците от поверените му владения. Някои от най-могъщите армии — тези на Танадал и Вама — си останаха във военните лагери!

— А онези, които дойдоха, вече потънаха в разпри — добави Палона. — Смъртта на дъртия Торол само ще им даде още един повод да недоволстват.

Далинар се обърна с гръб към тях и стисна парапета на каменната преграда с премръзналите пръсти на двете си ръце. Задуха ледена вихрушка и няколко вятърни духчета прелетяха покрай тях като прозрачни човечета, понесени от въздуха.

— Ваше Сиятелство Калами — каза Далинар. — Какво знаете за Опустошенията?

— Моля, Господарю? — отвърна тя колебливо.

— За Опустошенията. Занимавала сте се с научни разработки относно воринското вероизповедание, нали? Можете ли да ни кажете нещо за Опустошенията?

Калами прочисти гърло.

— Те са били същински олицетворения на разрухата, Господарю. Всяко от тях е било така унищожително, че опустошавало цялото човечество. Измирали безброй хора, обществото потъвало в хаос, смърт застигала учените. Цели поколения хора били принудени да работят, за да компенсират за загубите. Песните разказват как те се натрупвали едно след друго и ни изтиквали все по-назад и все по-назад — Вестителите, които дарили човечеството с мечове и фабриали, в крайна сметка се завърнали и го заварили да си служи с пръчки и каменни брадви.

— А Пустоносните? — попита Далинар.

— Те дошли, за да унищожават — отговори Калами. — Целта им била да изличат човечеството от Рошар. Били като привидения, безформени. Според някои, представлявали духовете на мъртвите, а според други — духове на Преизподнята.

— Ще трябва да открием начин да предотвратим повтарянето на тези събития — каза Далинар меко, като се обърна отново към спътниците си. — Ние сме онези, на които трябва да разчита този свят. Трябва да му осигурим стабилност; лагер, около който да може да се обедини. Затова не мога да изпитам радост от смъртта на Садеас. Той наистина бе трън в очите ми, но беше и способен генерал с остър ум. Имахме нужда от него. Ще имаме нужда от всеки, който е в състояние да се бори, за да спечелим последната битка.

— Далинар — заговори Аладар. — Някога и аз изпадах в безсмислени вражди с околните. Бях като останалите Върховни принцове. Но след онова, което видях на бойното поле… онези червени очи… Сър, с вас съм. Ще ви следвам до края на самите бури, ако се наложи. Какво искате да направя?

— Не разполагаме с много време. Аладар, провъзгласявам те за новия Върховен принц на Осведомяването. Ще отговаряш за закона и неговото приложение в този град. Установи твърд ред в Уритиру и се увери, че всеки от Върховните принцове разполага с точно определена област на правомощия в него. Събери армия за поддържане на вътрешния ред, чиито членове да патрулират по коридорите. Дръж нещата под контрол и предотвратявай избухването на разпри между войниците — като онзи, който едва не се случи преди малко. Себариал, провъзгласявам теб за Върховен принц на търговията. Изготви отчети за припасите ни и организирай пазари в Уритиру. Искам тази кула да функционира като нормален град, не просто като временна спирка. Адолин, погрижи се армиите ни да бъдат обучавани редовно и усилено. Отчети останалите ни войници под командването на всеки Върховен принц и ги уведоми, че ще се нуждаем от тях за защитата на Рошар. Докато са тук, те остават под мое главнокомандване в качеството ми на Върховен принц на войната. Ще потушим междуособиците чрез тежестта на непрекъснатите им военни обучения. Ние управляваме Превръщателите, както и разпределението на храната. Ако искат дажби, ще трябва да ни слушат.

— А ние? — попита мърлявият лейтенант от Мост Четири.

— Продължавайте да проучвате Уритиру заедно със съгледвачите и писарите ми — каза Далинар. — И ме уведомете веднага, щом капитанът ви се върне. Да се надяваме, че ще донесе със себе си добри новини от Алеткар.

Пое си дълбоко въздух. Някъде в дъното на съзнанието му отекна далечен глас: „Обедини ги. Бъди готов за пристигането на шампиона на врага.“

— Крайната ни цел е съхранението на цял Рошар — допълни той тихо. — Вече видяхме каква цена ще трябва да платим, ако допуснем отново раздори сред редиците ни. Заради тях не успяхме да спрем Вечната Буря. Но това бе само първата проба — тренировката преди същинската битка. За да се изправим пред Опустошението, ще трябва да намеря начин да направя онова, което моят предтеча, Слънцетворящия, не е успял да направи със своите завоевания. Аз ще обединя Рошар.

Калами възкликна тихо. Никой не беше успявал да обедини целия континент — не се беше случило по време на нашествията на Шин, не се беше случило по време на възхода на Йерокрацията, не се бе случило и по време на завоеванията на Слънцетворящия. Далинар ставаше все по-уверен във факта, че тази задача се падаше на него. Врагът щеше да изпрати срещу тях най-ужасяващите си оръжия — Несътворените и Пустоносните. И шампионът-фантом в тъмната броня.

Далинар щеше да им се противопостави с помощта на обединения Рошар. Колко жалко, че не беше успял да открие начин да убеди Садеас да се присъедини към каузата.

„Ах, Торол“, помисли си. „Какво можехме да постигнем с общи сили, ако не бяхме така разединени…“

— Татко? — привлече вниманието му един мек глас. Беше Ренарин, който стоеше до Шалан и Адолин. — Не спомена нищо за нас. За мен и Нейна Сиятелност Шалан. Каква е нашата задача?

— Да се упражнявате — отговори Далинар. — При нас ще идват и още Сияйни, и вие двамата ще трябва да станете техни предводители. Рицарите някога са били най-великото ни оръжие срещу Пустоносните. Имаме нужда да ги възродим като такива.

— Татко, аз… — заекна Ренарин. — Само… само аз ли? Не мога. Не знам дори как да… Камо ли пък…

— Сине — прекъсна го Далинар, като пристъпи до него и положи длан на рамото му. — Имам ти доверие. Всемогъщия и духчетата са те надарили със силата да защитаваш и пазиш този народ. Използвай я. Усъвършенствай я, а след това ми докладвай на какво си способен. Мисля, че всички сме любопитни да узнаем.

Ренарин издиша бавно, после кимна.

3
Инерция

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТИРИ ГОДИНИ ПО-РАНО

Каменните пъпки хрущяха като черепи под ботушите на Далинар, докато препускаше през горящата равнина. Елитите му го следваха устремно — подбран лично от него отряд войници, както светлооки, така и тъмнооки. Не представляваха почетна стража. Далинар не се нуждаеше от стражи. Това бяха просто онези мъже, които считаше за достатъчно компетентни да не го изложат.

Каменните пъпки около него димяха. Мъхът — изсъхнал от лятната жега и дългите дни между бурите по това време на годината — избухваше в пламъчета и палеше и пъпките наоколо. Огнени духчета танцуваха навсякъде. Далинар, досущ сам духче, се носеше напред между облаците дим, като разчиташе на подсилената си броня и дебелите ботуши да го защитят.

Врагът — вече изтикан на север от армиите му — се беше оттеглил в града си, точно пред него на хоризонта. Макар и не без затруднение, Далинар си беше наложил да изчака, преди да доведе елитите си като подкрепление по фланговете.

Не беше очаквал врага да запали равнината в отчаянието си — да опожари собствената си реколта в опит да блокира достъпа от юг. Е, огънят да върви по Преизподнята. Макар пламъците и жегата да накараха някои от мъжете му да отстъпят, повечето продължаваха да го следват неотлъчно. Намерението му беше да се врежат във вражеските редици и да ги принудят да отстъпят още по-назад, към основната им армия.

Чук и наковалня. Любимата му тактика: от онзи тип, който не позволява на врага да му избяга по никакъв начин.

Когато изскочи от задимения въздух, Далинар откри няколко редици копиеносци забързано да се оформят в боен строй по южната граница на града. Духчета на очакването, подобни на червени конфети, поникнали от въздуха и лудешки танцуващи на вятъра, се бяха стекли около тях. Ниската стена на града беше срутена по време на междуособиците преди няколко години, затова войниците можеха да разчитат само на купчините отломки за защита — макар че на изток имаше висок хребет, естествена преграда срещу бурите, която бе позволила на това място да се развие почти до мащабите на истински град.

Далинар нададе свиреп рев срещу неприятелските войски и удари с меча — обикновен двуостър меч — в щита си. Носеше стабилен нагръдник, отворен в предната си част шлем и подсилени с желязо ботуши. Копиеносците пред него се поколебаха, когато елитите му изскочиха от пушека и пламъците сред кръвожаден хаос от бойни викове.

Неколцина от копиеносците захвърлиха оръжията и се впуснаха в бяг. Далинар се ухили. Нямаше нужда от Вълшебен меч или Вълшебна броня, за да всява страх.

Стовари се върху копиеносците като канара, която помита гора едва-що напъпили дървета. Мечът му хвърляше пръски кръв във въздуха. Тайната на хубавата битка беше в инерцията. Не спирай. Не мисли. Продължавай неумолимо напред и внуши на враговете си, че вече са на практика мъртви. По този начин ще се борят по-малко, докато ги изпращаш в отвъдното.

Копиеносците отчаяно замахваха с оръжията — по-малко се опитваха да убият, отколкото да отблъснат назад този безумец. Редиците им се разпаднаха, тъй като твърде много от тях насочиха вниманието си към него.

Далинар се разсмя и отблъсна настрани две копия с шлема си, после наръга един мъж дълбоко в корема с меча си. Мъжът изпусна копието в агония, а съседите му отстъпиха назад при вида на ужасяващата гледка. Далинар замахна с рев и ги уби с меча, още мокър от кръвта на другаря им.

Елитите му нахлуха сред вече безредния строй копиеносци, и започна същинското клане. Далинар напираше напред и поддържаше инерцията си, като посичаше войник след войник, докато не стигна до дъното на вражеските редици, после си пое дъх и изтри изцапаното си от дима и потта лице. Един млад копиеносец ридаеше на земята близо до него и крещеше за майка си, докато пълзеше по камъните и оставяше кървава диря след себе си. Навсякъде около него танцуваха духчета на страха и оранжеви, тънки духчета на болката. Далинар поклати глава и заби меча си с всички сили в гърба на момчето, докато минаваше край него.

Хората често плачеха за родителите си, докато умираха. Нямаше значение на какви години бяха. Беше виждал белобради мъже да го правят също като това хлапе тук. „Не е много по-млад от мен“, помисли си. На седемнайсет, може би. Но, от друга страна, той никога не се бе чувствал млад — независимо от действителната си възраст.

Елитите му бяха разполовили вражеските редици. Далинар пристъпи бързо и отръска кръвта от меча си. Чувстваше се нащрек, въодушевен, но още нежив. Кога щеше да дойде?

„Хайде…“

Една по-голяма група вражески войници подтичваше по улицата към него, предвождана от няколко офицера в червено-бели униформи. От резкия начин, по който спряха, предположи, че са уплашени да заварят копиеносците поразени така бързо.

Далинар нападна. Елитите му вече знаеха, че трябва да следят какво прави, затова петдесетина от тях се присъединиха към него моментално — останалите трябваше да довършат злощастните копиеносци. Петдесетима стигаха. Претъпканите, тесни улици на града означаваха, че нямаше да му бъдат необходими повече.

Насочи вниманието си към онзи от вражеските войници, който яздеше кон. Той носеше броня от плавно застъпващи се плочки, която явно трябваше да наподобява Вълшебна броня, но бе от обикновена стомана. Липсваха й красотата и мощта на истинска Вълшебна броня. И все пак, той явно беше най-важният човек тук. Далинар се надяваше това да означава, че е и най-добрият.

Почетната стража на мъжа се втурна в атака и Далинар усети нещо да се разбужда в него. Като жажда, като физическа нужда.

Предизвикателство. Трябваше му предизвикателство!

Нападна първия член на стражата със светкавична, брутална жестокост. Битките на бойното поле не бяха като тези на арената за дуели; Далинар не танцуваше около противника си, не се опитваше да провери колко е способен. Тук подобни действия биха станали причина да бъдеш наръган в гърба от друг. Вместо това Далинар стовари меча си върху врага, а той от своя страна вдигна щита си, за да се предпази. Далинар му нанесе поредица бързи, мощни удари, сякаш свиреше в яростен ритъм на барабан: бам, бам, бам, бам!

Вражеският войник стисна щита над главата си с две ръце, с което даде пълно предимство на Далинар. Той вдигна собствения си меч и бутна мъжа с него, като го принуди да отстъпи назад, докато не залитна и не му даде възможност да удари.

На този мъж не му остана време да плаче за майка си.

Тялото се свлече пред него. Далинар остави на елитите да се разправят с останалите; пътят му към Сиятелния господар бе открит. Кой беше той? Върховният принц се сражаваше на север. Някой от другите високопоставени светлооки ли беше това? Или… не си ли спомняше как бегло споменаха нещо за някакъв син по време на безкрайните тактически съвещания на Гавилар?

Е, този човек безспорно изглеждаше много величествено на белия си жребец, докато наблюдаваше битката иззад забралото на шлема си, а наметалото му се вееше зад него. Врагът вдигна меча си към шлема, обърнат към Далинар — знак за прието предизвикателство.

Глупак.

Далинар вдигна ръката, с която носеше щита, и посочи, за да даде знак на поне един от мъжете си да остане до него. Дженин пристъпи напред, извади арбалета от кобура на гърба си и простреля коня в гърба под изненадания вик на Сиятелния господар.

— Мразя да застрелвам коне — изръмжа Джанин, докато звярът цвилеше от болка. — Като да хвърлиш хиляда броама в океана, Сиятелен господарю.

— Ще ти купя два, когато приключим тук — отвърна му Далинар, докато Сиятелният господар се свличаше от животното.

Далинар заобиколи размаханите в агония копита и се приближи към падналия мъж. Зарадва се да види, че се изправя.

Двамата замахнаха едни към други с бясна скорост. Тайната на живота бе в инерцията. Избери си посока и не позволявай на нищо — било то човек или буря — да те отклони. Далинар стоварваше удар след удар върху Сиятелния господар, като го принуждаваше да отстъпва все по-назад и по-назад, свиреп и упорит.

Чувстваше, че побеждава в съревнованието, че владее положението — чак до мига, в който стовари щита си върху врага и усети кратък момент на натиск, а след това как нещо рязко се къса. Един от ремъците, които прикрепяха щита към ръката му, беше поддал.

Врагът реагира незабавно. Бутна щита и го завъртя зад ръката на Далинар, с което скъса и другия ремък. Щитът се изтърколи настрани.

Далинар залитна и замахна с меча в опит да парира удар, който така и не се случи. Вместо това, Сиятелният господар се приближи и блъсна щита си в него с всичка сила.

Далинар залегна и избегна последвалия удар, но врагът замахна в противоположната посока, улучи го отстрани на главата и го накара да залитне назад. Шлемът му се беше изкривил и металът се врязваше болезнено в скалпа му, от който потече кръв. Всичко се раздвои пред очите му, завъртя му се свят.

„Готви се да те довърши.“

Далинар изрева и замахна с меча си нагоре в див, устремен блок, който изби оръжието на Сиятелния господар от ръцете му.

Вместо това, мъжът заби облечения си в метална ръкавица юмрук в лицето му. Носът му изхрущя.

Далинар падна на колене, а мечът се изплъзна от пръстите му. Врагът му дишаше тежко и ругаеше на пресекулки, задъхан от кратката, но ожесточена битка. Посегна към колана си за кама.

В Далинар се пробуди ново чувство.

Това беше пламъкът, който гореше в огнището отвътре. Той го обхвана целия и го разбуди, донесе със себе си яснота. Звуците на елитите му, които продължаваха да се сражават с почетната гвардия на Сиятелния господар, заглъхнаха — ударите на метал в метал се превърнаха в далечен звън, стенанията — в приглушен шум.

Далинар се усмихна. Усмивката се разшири още и още, докато не заприлича на озъбена гримаса. Зрението му се възвърна и той видя как Сиятелният господар, стиснал камата в ръка, вдига поглед изненадано и залита назад. Изглеждаше ужасѐн.

От устните на Далинар пръсна кръв, когато той изрева и се хвърли към врага. Замахът, който посрещна атаката му, му се стори жалък и Далинар го избегна с лекота, след което заби рамо в кръста на противника си. Нещо в него потръпна — пулса на битката, ритъма на убийството и смъртта.

Вълнението.

Той избута врага си, докато не го накара да загуби равновесие, и се огледа за меча си. Дим, обаче, го повика по име и му метна една бойна брадва — с кука от едната страна и широко, тънко острие от другата. Далинар я хвана във въздуха, завъртя се, улови Сиятелния господар за глезена с куката, после дръпна.

Господарят се стовари на земята сред трясък на стомана. Преди Далинар да успее да се възползва от това, двама мъже от почетната стража успяха да се изкопчат от елитите му и да се притекат на помощ на Сиятелния си господар.

Далинар замахна и заби острието на брадвата отстрани на тялото на единия мъж. После я дръпна, за да я освободи, и замахна отново, като стовари оръжието върху шлема на надигащия се Господар и го събори на колене, след което се обърна обратно и едва успя да спре навреме меча на останалия стражник с дръжката на брадвата.

Натисна напред, стиснал оръжието с двете си ръце, и изтика острието на стражника над главата му. После пристъпи напред, докато не се озова лице в лице с мъжа. Усещаше дъха му.

Изплю кръвта, която шуртеше от счупения му нос, в очите на стражника, и го ритна в стомаха. Обърна се към Сиятелния господар, който се опитваше да избяга. Изръмжа. Усещаше Вълнението с цялото си тяло. Замахна с брадвата с една ръка, закачи Господаря отстрани с куката и дръпна, като го принуди да се стовари на земята за пореден път.

Сиятелният господар се превъртя по гръб. Посрещна го гледката на Далинар, който стовари острието върху му с две ръце и заби шипа на върха му през бронята и направо в гърдите му. Чу се удовлетворяващо хрущене и Далинар извади окървавеното острие.

Сякаш по сигнал на този удар, почетната стража най-после бе сломена от елитите. Далинар се ухили, докато ги наблюдаваше как отстъпват, а духчетата на славата танцуваха около него като светещи, златисти сфери. Мъжете му извадиха арбалетите си и застреляха поне десетима от обърнатите в бягство врагове в гърба. Преизподнята да го вземе макар — приятно беше да победиш армия, по-многобройна от собствената ти.

Победеният Сияен рицар до него простена тихо.

— Защо… — заговори мъжът иззад шлема. — Защо ние?

— Не знам — отвърна Далинар и метна брадвата обратно на Дим.

— Не… не знаеш? — повтори умиращият мъж.

— Моят брат взима решенията — каза Далинар. — Аз просто отивам там, където ми посочи.

Махна с ръка към Господаря и Дим заби меча си в подмишницата му, с което го довърши. Мъжът се беше сражавал добре; нямаше нужда да се проточват мъките му.

Приближи се друг войник и подаде меча на Далинар. От острието липсваше парченце с размерите на палец. Изглеждаше и като да се е изкривил.

— Трябва да го забивате в меките части, Сиятелен господарю — каза Дим, — не да блъскате с него срещу твърдите.

— Ще го взема предвид — отвърна Далинар, захвърли меча и остави един от хората си да му намери заместител сред оръжията на мъртвите.

— Добре… ли се чувствате, Сиятелен господарю? — попита Дим.

— Направо отлично — отвърна Далинар с глас, леко приглушен от запушения с кръв нос.

Страшно болеше, Бурята да го отнесе, и от земята наоколо се издигна малко ято духчета на болката — като тънки, жилести ръце.

Подчинените му се струпаха около него и Далинар ги поведе нататък по улицата. Не след дълго успя да различи основната войска на врага, която продължаваше да се опитва да устои на армията му. Направи знак на хората си да спрат и обмисли възможните варианти на действие.

Такка, капитанът на елитите, се обърна към него:

— Какво ще заповядате, сър?

— Нападнете онези сгради — каза Далинар и посочи група обикновени къщи. — Да видим колко добре ще се бият, докато гледат какво се случва със семействата им.

— Хората ни ще искат да ги ограбят — каза Такка.

— Какво може да има за грабене в колиби като тези? Прогизнали свински кожи и стари купи за скални пъпки? — отвърна той и свали шлема, за да избърше кръвта от лицето си. — Ще грабят после. Сега ми трябват заложници. В този град трябва да има и цивилни, Бурята да го вземе. Намерете ги.

Такка кимна и изкрещя заповедта. Далинар се пресегна за мех с вода. Трябваше да се срещне със Садеас и да…

Нещо се заби силно в рамото му. Мярна го едва за секунда — размазано черно петно, което го удари със силата на ритник. Запрати го на земята, а отстрани на тялото му избухна взрив от болка.

Примигна, внезапно озовал се на земята. От рамото му стърчеше стрела, Бурята да я порази — дълга и дебела. Бе минала направо през ризницата му — точно встрани от ръба на бронята.

— Сиятелен господарю! — коленичи до него Такка, за да го предпази с тялото си. — Келек! Сиятелен господарю, добре ли…

— Кой, в името на Преизподнята, ме простреля? — попита яростно Далинар.

— Там горе — каза един от хората му и посочи хребета, който се извисяваше над града.

— Това трябва да са поне триста метра — каза Далинар, като избута Такка настрани и се изправи. — Не може да…

Беше нащрек, за да е готов да отскочи от пътя на следващата стрела, която се заби с рязък пукот в камъните едва на половин метър от него. Далинар се втренчи в нея, после закрещя:

— Конете! Къде са конете, Бурята да ги отнесе?

Малка групичка войници дотича и доведе със себе си всичките им единайсет коня, които бяха превели по-внимателно през полето. На Далинар му се наложи да избегне още една стрела, докато хващаше юздите на Среднощ, черния му жребец, и се качваше на седлото. Раната от стрелата в рамото му го прорязваше като с нож, но напред го тикаше нещо далеч по-важно. Помагаше му да се съсредоточи.

Препусна в галоп обратно натам, откъдето бяха дошли, и се отдалечи от обсега на стрелеца заедно с десетима от най-добрите си мъже. Трябваше да има някакъв начин да се изкачи по наклона… Ето! Поредица зигзагообразни, стръмни пътеки по хълмовете, достатъчно широки да може да подкара Среднощ по тях.

Далинар се безпокоеше, че набелязаната жертва ще избяга, преди да успее да достигне върха. Когато най-после се изкачи на хребета, обаче, една стрела се заби от лявата страна на нагръдника му, като мина направо през метала до рамото и едва не го накара да падне от седлото.

Преизподнята да го вземе, дано! Далинар успя да се задържи някак на коня, стиснал юздите в единия си юмрук, след което се наведе ниско и напрегна поглед напред да различи стрелеца — все още далечна фигура, която бе застанала на една камениста издатина и която тъкмо пусна още една стрела по него. И още една. Проклятие, ама че бърз беше!

Далинар дръпна юздите и обърна Среднощ на едната страна, после — на другата. Вълнението отново пулсираше в гърдите му. Прогонваше болката, помагаше му да се съсредоточи.

Стрелецът пред него сякаш най-после се уплаши и скочи от позицията си, за да избяга.

Далинар препусна със Среднощ над мястото, където бе стоял, едва миг по-късно. Стрелецът се оказа мъж в двайсетте си години, облечен в износени дрехи и с рамене и ръце, които сякаш бяха способни да повдигнат цял чул. Далинар имаше възможността да го стъпче с коня, но вместо това подкара Среднощ покрай него и го изрита в гърба, така че мъжът се просна по очи на земята.

Далинар дръпна юздите на коня. Болката в ръката, породена от движението, го прободе като шип и накара очите му да се насълзят, но той си наложи да я потисне и се обърна към стрелеца, който лежеше сред пръснатите наоколо черни стрели.

Далинар скочи от седлото, с по една стрела все още забита във всяко рамо, а мъжете му го настигнаха и се скупчиха зад него. Той сграбчи стрелеца и го изправи на крака. Забеляза синята татуировка на бузата му. Мъжът си пое въздух хрипливо и се втренчи в Далинар. Предполагаше, че наистина е забележителна гледка — покрит със сажди от дима и маска засъхнала кръв на лицето от счупения нос и раната на главата, и ранен не с една, а с две стрели.

— Изчака, докато сваля шлема — заговори Далинар. — Ти си наемник. Пратили са те тук специално, за да убиеш мен.

Мъжът трепна, после кимна.

— Невероятно! — възкликна Далинар и пусна мъжа. — Покажи ми пак докъде можеш да стреляш. Колко е разстоянието оттук до долу, Такка? Прав бях, нали? Поне триста метра?

— Над триста — отвърна Такка, като спря с коня си до него. — Но височината дава предимство.

— И все пак — настоя Далинар и пристъпи до ръба на хребета. После се обърна пак към сащисания стрелец. — Е? Хващай лъка, де!

— Лъка… ли? — поколеба се мъжът.

— Да не си глух? — озъби му се Далинар. — Иди го вземи!

Стрелецът огледа десетимата елита на конете им, мрачни и опасни, и взе мъдрото решение да се подчини. Взе една от стрелите, после и лъка, който бе изработен от гладко, черно дърво, непознато за Далинар.

— Мина направо през бронята ми, Бурята да го вземе — промърмори той, като докосна стрелата, която го бе ударила от лявата страна.

Тази рана сякаш не беше толкова сериозна — беше пробила стоманата, но тя бе убила почти цялата й инерция. Тази отдясно, обаче, беше пронизала ризницата и отворила рана, която кървеше обилно.

Далинар поклати глава и заслони очи с лявата си ръка, за да огледа бойното поле. От дясната му страна се виждаше сблъсъкът на двете армии, където главната част от елитите му настъпваше по фланга. Войниците от тила бяха открили група цивилни и тъкмо ги избутваха на открито на улицата.

— Избери си труп — каза Далинар и посочи към вече празния площад, където се бе състояло едно от сраженията. — Да видим дали ще можеш да простреляш някой от онези.

Стрелецът облиза устни, все още объркан. Накрая извади един далекоглед от колана си и огледа мястото.

— Онзи в синьо, до преобърнатата каруца.

Далинар присви очи, после кимна. Такка бе слязъл от коня и стоеше близо до двамата с меч, изваден от ножницата и опрян на рамо. Едно далеч не толкова деликатно предупреждение. Стрелецът опъна лъка и изстреля една-единствена черна стрела. Тя полетя надолу и се заби право в определения труп.

Едно-единствено духче на възхищението се завъртя около Далинар като облаче черен пушек.

— В името на Отеца на Бурята! Такка, до днешния ден бях готов да се обзаложа с теб на половината княжество, че такъв изстрел би бил невъзможен.

Обърна се към стрелеца и добави:

— Как се казваш, наемнико?

Мъжът вирна брадичка, но не отговори.

— Е, във всеки случай, добре дошъл сред елитите ми — каза Далинар. — Някой да му доведе кон.

— Какво? — попита стрелецът. — Опитах се да те убия!

— Да, от разстояние. Което говори за забележително здрав разум. Някой с твоите способности би ми бил от полза.

— Ние сме врагове!

Далинар кимна към града долу, където изтощената вражеска армия най-после капитулираше.

— Вече не. Изглежда вече сме съюзници!

Стрелецът се изплю встрани.

— По-скоро ще сме роби на твоя брат, тиранина.

Далинар позволи на един от елитите да му помогне да се качи пак на коня.

— Ако предпочиташ да бъдеш убит, ще уважа твоето решение. От друга страна, обаче, би могъл да се присъединиш към мен и сам да определиш цената си.

— Искам да пощадиш живота на моя Сиятелен господар, Йезриар — каза мъжът. — Престолонаследника.

— Това ли е онзи…? — обърна се Далинар към Такка.

— Когото убихте долу ли? Да, сър.

— Той вече изкървя до смърт — каза Далинар, като се обърна пак към наемника. — Лош късмет.

— Ти… чудовище такова! Не можахте ли да го плените?

— Не. Останалите княжества се инатят. Отказват да признаят властта на брат ми. Игричките на „пленяване“ със светлооките само поощряват хората да отвръщат. Ако знаят, че няма да ги пощадим, ще се замислят по-сериозно — отвърна Далинар, като сви рамене. — Какво ще кажеш за следното: ако се присъединиш към мен, няма да ограбим и опожарим града. Това, което е останало от него, де.

Мъжът сведе поглед към капитулиралата армия.

— Приемаш ли, или не? — попита Далинар. — Обещавам да не те карам да застрелваш хора, които не желаеш.

— Ами…

— Отлично! — заяви Далинар, обърна коня и се отправи обратно надолу по пътеката.

Малко по-късно, когато елитите на Далинар го настигнаха, мрачният стрелец яздеше зад един от тях на коня му. Болката в дясното рамо на Далинар се беше увеличила с отшумяването на Вълнението, но беше търпима. Щеше да потърси някой хирург, който да се погрижи за нея.

Когато отново навлязоха в града, даде заповед да прекратят плячкосването. На армията му никак нямаше да й допадне, но тук така или иначе нямаше кой знае какво. Щяха да се доберат до истинските богатства, когато навлезеха в централните княжества.

Остави коня да го носи със спокоен, бавен ход през града, като подминаваше войниците, насядали тук-там да пият вода и да си почиват от сражението. Носът още го наболяваше и му се налагаше да се сдържа пряко сили да не подсмърча кръвта навътре. Ако счупването бе наистина сериозно, не го очакваше нищо хубаво.

Продължи да се движи и да се бори със смътното усещане за… празнота, която често идваше след битките. Още си спомняше какво беше чувството да бъде жив, но сега трябваше отново да се изправи пред обичайното ежедневие.

Липсваха му екзекуциите. Садеас вече беше разпоредил да набучат главите на местния Върховен принц, както и на офицерите му, на колове. Ама че демонстративен беше. Далинар прекоси мрачната редица и поклати глава, а откъм новия му стрелец се чу приглушена ругатня. Щеше да се наложи да говори с него — да подчертае отново факта, че когато го бе прострелял по-рано днес, се бе прицелил във враг. Този факт трябваше да бъде уважаван. Ако се опиташе да посегне на Далинар или Садеас оттук нататък, обаче, щеше да бъде напълно различно. Такка вече издирваше семейството на новодошлия елит.

— Далинар? — чу се глас.

Далинар дръпна юздите на коня и се обърна. Торол Садеас, величествен в своята златистожълта Вълшебна броня, която вече беше смогнал да измие, си проправи път през групичка офицери. Зачервеното лице на младия мъж се бе състарило значително през последната година. Когато всичко това започна, той още приличаше на тромаво момче. Но вече не.

— Далинар, това стрели ли са? В името на Отеца на Бурята, човече, приличаш на игленик! Какво се е случило с лицето ти?

— Един юмрук — отвърна Далинар и кимна към главите, набучени на коловете. — Добра работа.

— Принцът ни се измъкна — каза Садеас. — Ще организира съпротива.

— Това би било впечатляващо — отвърна Далинар, — като се има предвид какво му направих.

Садеас видимо си отдъхна.

— О, Далинар. Какво щяхме да правим без теб?

— Да губите. Намерете ми нещо за пиене и двама хирурзи. В този ред. Освен това, Садеас, обещах да не плячкосваме града. И да не взимаме жителите в робство.

— Какво си направил? — попита Садеас. — На кого си го обещал?

Далинар посочи с палец през рамо към стрелеца.

— Още един ли? — простена от досада Садеас.

— Мерникът му е невероятен — обясни Далинар. — А и е много лоялен.

Хвърли поглед встрани, към групичката ридаещи жени, които войниците бяха събрали и се готвеха да покажат на Садеас, за да си избере.

— Очаквах тази вечер с нетърпение — отбеляза Садеас.

— Аз пък очаквам с нетърпение да мога пак да дишам през носа. Ще оцелеем. Което е повече от онова, което можем да кажем за хлапетата, с които се бихме днес.

— Хубаво де, хубаво — въздъхна Садеас. — Можем да пощадим един град, предполагам. Нека остане като символ на факта, че не сме лишени от милост.

Погледна пак към Далинар и добави:

— Трябва да ти намерим Вълшебни меч и броня, приятелю.

— За да съм в безопасност?

— Ти ли да си в безопасност? Бурята го взела, Далинар, вече не съм сигурен дали би могло да те убие дори свлачище. Не, просто ни караш да изглеждаме глупаво, когато успяваш да правиш нещата, които правиш, на практика невъоръжен!

Далинар сви рамене. Не остана да чака виното или хирурзите. Вместо това поведе коня си обратно към елитите, за да ги събере и да им даде заповед да пазят града от плячкосване. Когато приключи, прекоси димящото поле и се върна в лагера пред града.

Толкова живеене за днес. Щяха да минат седмици, може би даже месеци, преди да му се удаде нова възможност да го направи.

4
Клетви

„Зная, че много жени ще прочетат този текст и ще видят в него само още едно доказателство, че аз съм безбожният еретик, който всички твърдят, че съм.“

Из Заклеващия, предговор

Два дни след като откриха Садеас мъртъв, Вечната Буря се завърна.

Далинар крачеше из покоите си в Уритиру, сякаш притеглян от неестествената стихия. Боси крака по студения каменен под. Подмина Навани, която пак седеше на писалището и работеше върху мемоара си, и излезе навън, на балкона, издаден далеч над скалите на Уритиру.

Усещаше нещо — ушите му бяха заглъхнали и от запад духаше вятър, още по-мразовит от обикновено. А имаше и още нещо. Един вътрешен хлад.

— Ти ли си, Отче на Бурята? — прошепна той. — Това чувство на боязън?

— Това не е нещо естествено — отговори Отеца на Бурята. — Незнайно е.

— Не се ли е появявало преди, по време на ранните Опустошения?

— Не. Ново е.

Както винаги, гласът на Отеца на Бурята звучеше приглушено, като далечна гръмотевица. Отеца не винаги отговаряше на Далинар и не беше с него през цялото време. Това можеше да се очаква; той беше душата на бурята. Не можеше — и не биваше — да бъде укротяван и приковаван на едно място.

И все пак, в начина, по който от време на време игнорираше въпросите на Далинар, се усещаше почти детинска опакост. Струваше му се, че понякога го прави, само защото не иска Далинар да реши, че ще идва всеки път, когато го повика.

Вечната Буря се появи на хоризонта — черни облаци, осветени отвътре от проблясващите в червено светкавици. За щастие, бяха достатъчно ниско на хоризонта, и дори най-високите от тях нямаше да достигнат до Уритиру. Настъпваха като кавалерия и помитаха обикновените, лениви облаци под тях.

Далинар си наложи да гледа как вълната тъмнина обтича платото на Уритиру. Скоро вече му се струваше, че самотната им кула е като морски фар, надвиснал над мрачен, смъртоносен океан.

Беше изнервящо тихо. След червените светкавици не се чуваха гръмотевици като при обикновените бури. От време на време се чуваше изпукване — рязко и стряскащо, като звука от сто клона, които се чупят наведнъж. Но изпукванията сякаш не отговаряха на проблясъците червена светлина, които изригваха отвътре.

Всъщност бурята беше толкова тиха, че успя да чуе издайническото шумолене на плат, когато Навани се приближи откъм гърба му. Тя обви ръце около него, притисна се към гърба му и положи глава на рамото му. Той сведе поглед и забеляза, че е свалила ръкавицата от лявата си ръка. Едва я различаваше в сумрака: слаба, с прекрасни, деликатни пръсти, лакирани в меко червено. Долавяше очертанията й на приглушената светлина на първата луна, изгряла на небето, и на просветващите светкавици на бурята.

— Някакви вести от запад? — прошепна Далинар.

Вечната Буря бе по-бавна от обикновената, и беше стигнала до Шиновар преди много часове. Не презареждаше сферите, дори да ги оставиш навън през цялото време.

— Далекосъобщителите направо жужат. Монарсите се бавят с отговорите си, но подозирам, че скоро ще осъзнаят, че трябва да ни послушат.

— Мисля, че подценяваш твърдоглавието, което може да причини короната на един мъж или една жена, Навани.

Далинар имаше опит с преживяването на бури на открито, особено когато беше млад. Бе наблюдавал хаоса на буреносния фронт, който разхвърляше камъни и отломки пред себе си, светкавиците, които разцепваха небето, и тътнежа на гръмотевиците. Бурите бяха най-чистото изражение на мощта на природата: диви, необуздани, изпратени да напомнят на човека за собствената му незначителност.

Бурите, обаче, никога не изглеждаха злобни. Тази беше различна. Тази сякаш беше отмъстителна.

Докато се взираше в чернилката под себе си, на Далинар му се стори, че може да види какво е направила. Поредица образи, сякаш хвърлени в лицето му с ярост. Преживяванията на бурята по време на бавното й прекосяване на Рошар.

Сринатите до основи къщи и писъците на обитателите, изгубени сред вихъра.

Хора, изненадани посред работата си на полето, побягнали панически пред неочакваната стихия.

Огромни градове, поразявани от светкавица след светкавица. Села, потънали в сянка. Напълно опустошени реколти по полетата.

И безбрежни океани от светещи червени очи, които оживяваха като сфери, презаредени от Светлината на Бурята.

Далинар издиша продължително и изсъска през зъби. Виденията избледняха.

— Истинско ли беше това? — прошепна.

— Да — отговори Отеца на Бурята. — Врагът пристига с тази буря. Той усеща присъствието ти, Далинар.

Не видение за миналото. Не някакво възможно бъдеще. Княжеството му, народът му, целият му свят бяха в опасност. Пое си дълбоко дъх. Поне това не беше като онази единствена по рода си буря, която бяха преживели, когато Вечната Буря се бе сблъскала с бурята за пръв път. Тази не изглеждаше така мощна. Нямаше да опустоши градовете, но щеше да нанесе сериозни щети, а ветровете щяха да нападат на пристъпи — враждебни, дори умишлени.

Врагът явно предпочиташе да сее разруха в по-малките градове. По полетата. Там, където хората бяха неподготвени.

Макар бурята да не беше така разрушителна, колкото се беше опасявал, тя все пак щеше да коства живота на хиляди. Щеше да остави градовете потънали в хаос — особено онези на запад, които нямаха заслон. И още по-важно — щеше да отвлече работниците-парши, да ги превърне в Пустоносни и да ги насъска срещу хората.

В крайна сметка, Рошар щеше да плати на бурята такава цена в кръв, каквато не бе плащал от… е, от Опустошенията насам.

Далинар вдигна ръка, за да хване дланта на Навани, докато тя на свой ред се притискаше в него.

— Направи всичко, което можа, Далинар — прошепна тя, след като двамата погледаха бурята за известно време. — Не упорствай да носиш бремето от това като собствен провал.

— Няма.

Тя го пусна и го обърна към себе си, с гръб към гледката на бурята. Носеше нощница — неподходяща за излизане сред хората, но и не съвсем непристойна.

Като се изключи ръката, с която го погали по брадичката.

— Не ти вярвам, Далинар Колин — прошепна тя. — Мога да прочета истината по напрежението в мускулите ти и стиснатата челюст. Знам, че дори върху теб да падне канара, ще твърдиш, че всичко е под контрол, и ще поискаш доклади за положението в лагера от хората си.

Ароматът й беше упойващ. И тези хипнотизиращи, ярковиолетови очи.

— Трябва да се отпуснеш, Далинар.

— Навани…

Тя го погледна въпросително. Беше така красива. Далеч по-разкошна от когато двамата бяха млади. Бе готов да се закълне в това. Нима бе възможно някой да изглежда по-прекрасно от нея сега?

Хвана я за тила и придърпа устните й към своите. Страстта се пробуди в него. Тя приближи тяло към неговото и гърдите й се притиснаха към него през тънката нощница. Той пиеше жадно от устните й, устата й, аромата й. Духчета на страстта прелитаха около двамата като кристални снежинки.

Далинар си наложи да спре и отстъпи назад.

— Далинар — каза тя, когато той се отдръпна. — Упоритият ти отказ да бъдеш съблазнен ме кара да поставям под съмнение женското си обаяние.

— Контролът е важен за мен, Навани — каза той с дрезгав глас и стисна каменния парапет на балкона така, че кокалчетата на ръцете му побеляха. — Знаеш какъв бях, в какво се превръщах, когато нямах самоконтрол. Няма да се поддам на това сега.

Тя въздъхна, застана до него, дръпна едната му ръка от парапета и се мушна под нея.

— Няма да настоявам, но трябва да знам — така ли ще продължават нещата? Вечно изкушение, вечно пристъпване по самия ръб?

— Не — отговори той, без да откъсва поглед от тъмата на бурята. — Това би било безсмислено. Добрият генерал знае, че не бива да започва битки, които не може да спечели.

— Какво тогава?

— Ще намеря начин да го направим, както трябва. С клетви.

Клетвите бяха от ключово значение. Обещанието, актът на обвързване един с друг.

— Как? — попита тя и го побутна с пръст в гърдите. — Не по-малко религиозна съм от останалите жени — всъщност даже повече. Но Кадаш ни отказа, както и Ладент, и дори Рушу. Когато споменах за това, изпищя и буквално избяга.

— Шанада — напомни Далинар за старшия ардент на военните лагери. — Тя е говорила с Кадаш и го е накарала да иде при всеки от ардентите. Сигурно го е направила още в мига, когато е чула, че сме заедно.

— Значи никой ардент няма да се съгласи да ни венчае — каза Навани. — Смятат ни за брат и сестра. Мъчиш се да постигнеш невъзможно решение на проблема; всяка дама на мое място би започнала да се пита доколко сериозни са намеренията ти всъщност.

— Питала ли си се това? — каза Далинар. — Искрено.

— Ами… не.

— Ти си жената, която обичам — каза той, като я придърпа плътно към себе си. — Жената, която винаги съм обичал.

— Тогава кого го е грижа? — попита тя. — Проклети да са ардентите.

— Какво богохулство.

— Не съм аз тази, която обяснява на всички, че Бог е мъртъв.

— Не на всички — каза Далинар.

Въздъхна, пусна я — макар и неохотно, — и се върна обратно в покоите си, където един мангал с въглища излъчваше приятна топлина, както и единствената светлина в помещението. Бяха взели фабриала от военния лагер, но още нямаха Светлина на Бурята, с която да го захранят. Учените бяха открили дълги вериги и клетки, явно използвани за спускането на сфери до нивото на бурите, за да се презаредят — ако бурите се завърнеха някога. На някои други места в света, дъждовният сезон започнал отново, след това рязко бе спрял. Можеше да започне пак. А можеха да се върнат и бурите. Никой не знаеше, а Отеца на Бурята отказваше да ги просветли.

Навани влезе, дръпна дебелите завеси пред вратата и ги завърза грижливо. Помещението беше пълно с мебели — покрай всяка стена бяха подредени столове, а отгоре им бяха наслагани навити килими. Имаше даже стоящо огледало. Изваяните в рамката му форми на преплетени едно в друго вятърни духчета се отличаваха със заоблените очертания на произведение, което първо е било изработено от восък, а после — Превърнато в дърво.

Бяха оставили всичко това за него, сякаш се безпокояха от мисълта, че Върховният им принц ще живее в прости стаи с каменни стени.

— Да помолим някого да разчисти тези неща утре — каза Далинар. — Има достатъчно място за тях в съседната стая. Можем да я превърнем в хол или общо помещение.

Навани кимна и се настани на едно от канапетата. Той виждаше отражението й в огледалото — лявата й ръка продължаваше да стои небрежно открита, а роклята й се бе свлякла леко на едната страна и откриваше шията й, ключицата и малко по-надолу. Не се опитваше да бъде изкусителна умишлено; просто се чувстваше удобно в негово присъствие. Беше й близък до степен, в която вече не се чувстваше притеснена от мисълта той да я види така открита.

Бе хубаво, че един от двама им е готов да поеме инициативата във взаимоотношенията им. Независимо от нетърпението, което проявяваше на бойното поле, в тази област той винаги се беше нуждал от поощрение. По същия начин, както преди всички онези години…

— Последния път, когато се ожених — каза той тихо, — допуснах много грешки. Започнах с грешка от самото начало.

— Не бих казала. Оженил си се за Шшшш заради Вълшебната й броня, но много бракове се сключват по политически причини. Това не означава, че си сгрешил. Ако си спомняш, всички те насърчавахме да го направиш.

Както винаги, когато чуеше името на мъртвата си жена, слухът му замени звуците с лекото шумолене на подухващ бриз — умът му бе неспособен да усети името, също както човек не би могъл да улови вятъра с ръка.

— Не се опитвам да заема нейното място, Далинар — каза Навани с нотка на безпокойство в гласа. — Зная, че още питаеш обич към Шшшш. В това няма нищо лошо. Мога да те деля със спомена за нея.

О, колко малко разбираха останалите. Той се обърна към Навани, стисна зъби, за да потисне болката, и го каза.

— Не си я спомням, Навани.

Тя го погледна, смръщила вежди, сякаш се съмняваше дали го е чула правилно.

— Изобщо не мога да си спомня съпругата си — каза той. — Не знам как изглеждаше лицето й. Виждам портретите й като размазани петна. Всеки път, когато някой произнесе името й, нещо сякаш го грабва, преди да достигне до ушите ми. Не си спомням какво си казахме, когато се видяхме за пръв път; не си спомням дори кога я видях на пиршеството, след като пристигна. Всичко е мъгла. Спомням си някои събития около нея като цяло, но никакви подробности. Всичко просто… изчезна.

Навани вдигна пръстите на скритата ръка към устните си и той се досети по разтревоженото й лице, че явно изглежда, сякаш е в агония.

Свлече се на стола пред нея.

— От алкохола ли е? — попита тя меко.

— Нещо повече е.

Тя издиша бавно.

— Стара Магия. Каза, че си познал както благословията, така и проклятието си.

Той кимна.

— О, Далинар.

— Хората ми хвърлят погледи всеки път, когато някой спомене името й — продължи Далинар, — и виждам в очите им съжаление. Виждат скованото ми лице и предполагат, че се опитвам да бъда стоик. Смятат, че крия болката си, когато аз всъщност просто се опитвам да насмогна на разговора. Трудно е да следиш за какво става въпрос, когато мозъкът ти не успява да възприеме половината от казаното. Навани, може би наистина съм я обикнал постепенно. Не мога да си спомня. Не си спомням нито един момент на интимност, нито една дума, която някога ми е казвала. Тя си отиде, а след нея останаха само отломки от миналото, които спъват паметта ми. Не мога да си спомня как почина. Това е, което ме тормози — защото през онзи ден се случиха неща, които знам, че трябва да помня. Нещо за град, който се беше вдигнал на бунт срещу брат ми, и това, че я взеха за заложница?

Това… и дългия, самотен поход, в който спътници му бяха само омразата и Вълнението. Спомняше си тези чувства идеално. Бе отмъстил на онези, които му бяха отнели съпругата.

Навани се намести до него и облегна глава на рамото му.

— Как ми се иска да можех да създам фабриал — прошепна тя, — способен да отнеме такава болка.

— Мисля… мисля, че загубата й трябва да ме е наранила жестоко — прошепна Далинар, — ако съдя по онова, което ме е подтикнала да направя. Останаха ми само белезите. Независимо от това, Навани, искам нещата между нас да бъдат както трябва. Без грешки. Както си му е редът, с клетви, дадени пред някого.

— Просто думи.

— Думите са най-важното нещо в живота ми в момента.

Тя разтвори леко устни, замислена.

— Елокар?

— Не искам да го поставям в такова положение.

— Някой чуждоземен свещеник? От азишите, може би? Те са почти воринци.

— Това би било равнозначно на това да се обявя за еретик. Прекалено е. Няма да се опълча на воринската църква — каза той, после направи кратка пауза. — Но може би мога да я заобиколя…

— Какво?

Той погледна към тавана.

— Може да отидем при някого, чиито правомощия са по-големи от техните.

— Искаш да ни венчае дух? — попита тя с усмивка. — Чуждестранен свещеник би бил богохулство, но не и дух?

— Отеца на Бурята е най-голямата все още съществуваща част от Чест — каза Далинар. — Той представлява частица от самия Всемогъщ, и е най-близкото нещо до бог, което ни е останало.

— О, аз не възразявам — каза Навани. — Бих позволила и на някоя перачка да ни венчае. Просто го намирам за малко необичайно.

— Това е най-доброто, което ни е достъпно — ако приемем, че ще се съгласи.

Той погледна Навани в очите, вдигна вежди и сви рамене.

— Това предложение за брак ли беше?

— … Да?

— Далинар Колин. Със сигурност можеш да се справиш и по-добре.

Той положи длан на тила й и я погали по свободно спуснатата черна коса.

— Ако ти си до мен, значи съм се справил възможно най-добре, Навани. Не мисля, че който и да било мъж би могъл да има нещо по-добро.

Тя се усмихна и му отговори с целувка.

* * *

Няколко часа по-късно, Далинар се чувстваше изненадващо нервен, докато се возеше в един от странните фабриали-асансьори на Уритиру до покрива на кулата. Асансьорът приличаше на балкон — един от многото, подредени в една широка, отворена шахта в средата на Уритиру, широка колкото бална зала и минаваща от първия до последния етаж.

Нивата на града изглеждаха кръгли отпред, но всъщност представляваха по-скоро полуокръжности, чиито прави страни бяха обърнати на изток. Ъглите на ниските етажи се сливаха с планините от двете страни, но центърът бе открит на изток. Стаите, които гледаха към тази страна, имаха прозорци, от които се разкриваше гледка към Произхода.

И тук, в централната шахта, тези прозорци образуваха цяла стена. Една-единствена стъклена плоскост, висока десетки метри. През деня, слънчевата светлина осветяваше ярко цялата шахта. Тази вечер тя бе потънала в нощна тъма.

Балконът пълзеше бавно, но стабилно по отвесната бразда в стената; Адолин и Ренарин се возеха до него, както и неколцина стражника и Шалан Давар. Навани вече ги чакаше горе. Останалите бяха застанали в другия край на платформата, за да му дадат пространство да мисли. И да се тревожи.

Защо се тревожеше? Едва успяваше да потисне треперенето на ръцете си. Проклятие! Приличаше повече на някоя облечена в коприна девица, отколкото на генерал, отдавна навлязъл в средната възраст.

Почувства дълбок тътен в себе си. Отеца на Бурята бе решил да откликне на повика му — за което беше благодарен.

— Изненадан съм — прошепна Далинар на духчето, — че склони на това така лесно. Благодарен, но изненадан.

— Аз уважавам всички клетви — отвърна Отеца на Бурята.

— А глупавите клетви? Онези, дадени твърде бързо, или без да бъдат истински разбирани?

— Няма глупави клетви. Всички те отличават мъжете и истинските духчета от животните и низшите духчета. Те са знак за интелигентност, свободна воля и избор.

Далинар обмисли думите и откри, че не е изненадан от това крайно мнение. Духовете трябваше да бъдат крайни; те бяха природни стихии. Но така ли бе смятал и самият Чест, Всемогъщия?

Балконът продължаваше да напредва неумолимо към върха на кулата. Работеха само няколко от десетките асансьори; някога, когато Уритиру бе процъфтявал, трябва да бяха използвали всички едновременно. Подминаваха етаж след етаж неизследвани помещения, което безпокоеше Далинар. Превръщането на кулата в собствена крепост го караше да се чувства сякаш лагерува в непозната земя.

Асансьорът най-после спря на последния етаж и стражниците отвориха вратите пред него. Напоследък това бяха хора от Мост Тринадесет — беше отредил други задачи на Мост Четири, тъй като ги смяташе за прекалено важни да служат за охрана сега, когато бяха така близо до това да се превърнат в Сияйни.

Все по-нервният Далинар поведе групичката покрай колоните, украсени със скулптури на ордена на Сияйните. Едно стълбище ги изведе през вратата на тавана до покрива на кулата.

Макар че всеки етаж беше по-тесен от този под него, покривът беше над сто метра широк. Тук горе беше студено, но някой вече беше оставил мангали, за да се топлят, и факли, за да им е светло. Нощта беше изумително ясна, а високо над главите им звездни духчета се стрелкаха и въртяха насам-натам, като оставяха след себе си бледи следи.

Далинар не знаеше как да приеме факта, че никой — нито дори синовете му — не беше поставил под съмнение решението му, когато оповести, че възнамерява да се ожени посред нощ на покрива на кулата. Потърси с поглед Навани и се стъписа, когато видя, че някак е успяла да намери традиционна булчинска рокля. Изящно украсената корона с нефрит и тюркоаз си отиваше с роклята. Червена, за да носи късмет, със златисти бродерии и значително по-свободна кройка от хавата, с широки ръкави и изящен шлейф.

Дали не беше сгрешил, като не потърси по-традиционни дрехи и за себе си? Внезапно се почувства като прашна, празна рамка, окачена до прекрасната картина, която представляваше Навани в сватбената си премяна.

Елокар стоеше сковано до нея, облечен в официално, златисто палто и свободна такама. Бе по-блед от обикновено след проваления опит за покушение срещу него по време на дъждовния сезон, когато едва не бе починал от загубата на кръв. Напоследък предимно си почиваше, за да възвърне силите си.

Макар че бяха решили да пропуснат повечето екстравагантности, с които се отличаваха традиционните алетски сватби, все пак бяха поканили и някои гости. Сиятелният господар Аладар и дъщеря му, Себариал и любовницата му. Калами и Тешав в ролята на свидетели. Почувства облекчение, когато ги видя — беше се безпокоил, че Навани няма да успее да намери жени, които да заверят с присъствието си сватбата.

Малката група, която се състоеше от неколцина от офицерите и писарите на Далинар, допълваше числото на присъстващите. В самото дъно на тълпата, която се бе струпала зад мангалите, забеляза лице, което го изненада. Кадаш, ардентът, се беше вслушал в молбата му и беше дошъл. Покритото му с белези, брадато лице не изглеждаше доволно, но все пак беше дошъл. Добър знак. Може би с всичко останало, което се случваше по света в момента, венчавката на един Върховен принц за овдовялата му бивша балдъза нямаше да породи кой знае какво възмущение.

Далинар пристъпи до Навани и взе ръцете й в своите — едната бе скрита в дългия ръкав, а другата — топла на допир.

— Изглеждаш невероятно — каза й той. — Как успя да намериш роклята?

— Една дама трябва винаги да е подготвена.

Далинар погледна към Елокар, който преклони глава пред него. „Това още повече ще размъти взаимоотношенията ни“, помисли си Далинар и прочете същата мисъл по лицето на племенника си.

На Гавилар нямаше да му допадне отношението, проявено към сина му. Въпреки добрите си намерения, Далинар бе потъпкал правата на момчето и беше взел властта за себе си. Времето, необходимо за възстановяването на Елокар, беше влошило положението още повече, тъй като беше станало причина Далинар да свикне да издава заповеди сам.

И все пак, Далинар би излъгал, ако кажеше, че всичко това е започнало оттук. Постъпките му бяха извършени в името на доброто на Алеткар, на доброто на целия Рошар, но това не променяше факта, че той беше узурпирал трона стъпка по стъпка — въпреки твърденията си, че няма такива намерения.

Далинар пусна едната длан на Навани и положи ръката си на рамото на племенника си.

— Съжалявам, синко — каза.

— Винаги съжаляваш, чичо — отговори Елокар. — Това не те спира, но не съм изненадан. Целият ти живот се ръководи от собствените ти решения за това какво искаш и действията, които предприемаш, за да го получиш. Останалите бихме могли да вземем пример от теб — ако само успеехме някак си да ти насмогнем.

Далинар трепна.

— Трябва да обсъдя някои въпроси с теб. Планове, за които смятам, че ще ти допаднат. Но тази вечер моля само за твоята благословия — ако си способен да ми я дадеш.

— Това ще зарадва майка ми — отвърна Елокар. — Затова, така да бъде.

Той целуна майка си по челото, а после им обърна гръб и прекоси покрива. Отначало Далинар се разтревожи, че ще слезе долу и ще ги остави, но вместо това, кралят спря до един от по-далечните мангали и протегна ръце, за да ги стопли.

— Е — каза Навани. — Единственият, който липсва, е твоят дух, Далинар. Ако ще…

Силен вятър помете върха на кулата и донесе със себе си аромата на предстоящ дъжд, мокри камъни и счупени клони. Навани си пое рязко въздух и се притисна към Далинар.

В небето се появи силует. Отеца на Бурята засенчи всичко — лице, което се простираше от хоризонт до хоризонт, вперило властен поглед в хората долу. Въздухът сякаш замря и всичко освен върха на кулата избледня, като че ли изведнъж се озоваха на място извън самото време.

Светлооките и стражниците замърмориха; чуха се изненадани викове. Дори Далинар, който очакваше това, усети, че прави крачка назад — и му се наложи да се пребори с усилие с импулса да се свие от страх пред духа.

— КЛЕТВИТЕ — изтътна Отеца на Бурята, — СА ДУШАТА НА ПРАВЕДНОСТТА. ИСКАТЕ ЛИ ДА ОЦЕЛЕЕТЕ СЛЕД ПРИБЛИЖАВАЩАТА БУРЯ, ТО ТРЯБВА ДА ОСТАВИТЕ КЛЕТВИТЕ ДА ВИ ВОДЯТ.

— Нямам нищо против клетвите, Отче на Бурята — извика Далинар. — Както сам знаеш.

— ДА. ПЪРВИЯТ ОТ ХИЛЯДОЛЕТИЕ НАСАМ, КОЙТО МЕ ОБВЪРЗА.

Незнайно как, Далинар усети как духът насочва вниманието си към Навани.

— А ТИ? КЛЕТВИТЕ ИМАТ ЛИ ЗНАЧЕНИЕ ЗА ТЕБ?

— Ако са точните клетви — отговори Навани.

— А ТВОЯТА КЛЕТВА КЪМ ТОЗИ МЪЖ?

— Кълна се пред него, и пред теб, и пред всеки, който ни слуша. Далинар Колин е мой, а аз — негова.

— ВЕЧЕ СИ НАРУШАВАЛА КЛЕТВИ ПРЕДИ.

— Всички хора са го правили — отвърна Навани, без да се смути. — Ние сме крехки и наивни. Тази ще спазя. Кълна се в това.

Отеца на Бурята явно остана доволен от отговора, макар че нямаше нищо общо с традиционните алетски сватбени клетви.

— ВРЪЗКОТВОРЕЦО? — попита.

— Кълна се в същото — каза Далинар, прегърнал Навани. — Навани Колин е моя, а аз — неин. Обичам я.

— ТАКА ДА БЪДЕ.

Далинар бе очаквал светкавица, гръмотевица, някакъв небесен фанфар. Вместо това, безвремието спря. Вятърът утихна. Отеца на Бурята изчезна. Около всички присъстващи избухнаха малки, сини духчета на възхищението, подобни на облачета дим. Но не и около Навани. Вместо това, над главата й се завъртяха златистите светлинки на духчетата на славата. Застаналият наблизо Себариал потри слепоочия, сякаш се опитваше да проумее какво е видял. Новите стражници на Далинар стояха прегърбени, внезапно придобили изнурен вид.

Адолин, верен на себе си, подвикна впечатлен и се затича към тях. Духчета на щастието, подобни на сини листа, бързаха по петите му. Дари с огромна прегръдка първо Далинар, после Навани. Ренарин го последва, по-резервиран, но — ако можеше да се съди по широката усмивка на лицето му, — не по-малко доволен.

Следващата част от церемонията мина като в мъгла — ръкостискания, благодарствени думи. Уверения, че подаръци не са необходими, тъй като бяха пропуснали част от традиционния обичай. Изглеждаше, че появата на Отеца на Бурята е била достатъчно впечатляваща, за да могат всички да приемат обреда за завършен. Дори Елокар, въпреки по-раншната си обида, прегърна майка си и потупа Далинар по рамото, преди да слезе пак долу.

Остана само Кадаш. Ардентът изчака до самия край. Стоеше, стиснал длани, докато върхът на кулата се опразваше.

Далинар открай време смяташе, че робата не пасва на Кадаш. Макар че бе скроена в традиционните правоъгълни форми — също както бе оформена и брадата му, — Далинар не виждаше ардент, когато го погледнеше. Виждаше воин с атлетично тяло, заплашителна стойка и зорки, светлолилави очи. Нагоре по обръснатата му глава, чак до темето, се извиваше дълъг белег. Животът на Кадаш в момента наистина бе посветен на мирната служба, но беше прекарал младостта си на бойното поле.

Далинар прошепна обещание на Навани и тя го остави да слезе на долния етаж, където беше поръчала да подредят трапеза с храна и вино. Далинар пристъпи до Кадаш уверено. Удоволствието от факта, че най-после е осъществил онова, което отлагаше от толкова време, преливаше в него. Вече беше женен за Навани. Това щастие беше емоция, която досега бе смятал за изгубена още от младежките му години — развитие на събитията, за което дори не си бе позволявал да мечтае.

Нямаше да се извинява заради него — или заради нея.

— Сиятелен господарю — поздрави го Кадаш тихо.

— Защо така официално, стари приятелю?

— Иска ми се да присъствах тук само в качеството си на стар приятел — отвърна Кадаш меко. — Длъжен съм да докладвам за това, Далинар. Ардентите няма да останат доволни.

— Не виждам как биха могли да отрекат брак, който сам Отеца на Бурята е благословил.

— Дух? Очакваш да се преклоним пред авторитета на един дух?

— Остатък от Всемогъщия.

— Далинар, това е богохулство — каза Кадаш с болка в гласа.

— Кадаш. Знаеш, че не съм еретик. Бил си се рамо до рамо с мен.

— Това ли трябва да ме успокои, Далинар? Спомените за нещата, които сторихме заедно? Разбирам и съм щастлив от факта, че вече си различен; не ми напомняй какъв беше някога.

Далинар замълча за момент и от дълбините на съзнанието му изплува спомен, за който не се беше сещал от години. Спомен, който го изненада. Откъде се беше появил?

Спомни си Кадаш, окървавен, коленичил на земята, след като току-що беше повърнал всичко, което стомахът му бе успял да изхвърли. Закоравял боец, който се беше натъкнал на нещо така отвратително, че беше успяло да разтърси дори него.

На следващия ден бе напуснал бойните редици, за да се превърне в ардент.

— Дълбините — прошепна Далинар. — Раталас.

— Няма защо да се връщаме в такива мрачни времена — каза Кадаш. — Не става въпрос за… онзи ден, Далинар. Сега говорим за днешния ден и за слуховете, които разпространяваш сред писарите. Приказките за виденията, които ти се явяват.

— Свещени послания — каза Далинар, внезапно почувствал се стар. — Изпратени от Всемогъщия.

— Свещени послания, според които Всемогъщия е мъртъв? — попита Кадаш. — Появили се в навечерието на завръщането на Пустоносните? Далинар, не виждаш ли как изглежда всичко това отстрани? Аз съм твой ардент — строго погледнато, твой роб. И да, може би все още твой приятел. Опитах се да обясня на съветниците в Карбрант и Я Кевед, че имаш добри намерения. Казах на ардентите от Светия Анклав, че се връщаш към епохата, когато Сияйните рицари са били непокварени, преди падението им. Казах им, че не можеш да контролираш виденията. Но, Далинар, това беше преди да започнеш да проповядваш, че Всемогъщия е мъртъв. Достатъчно ядосани са от това, а сега се опълчи и на традициите по такъв начин, сякаш заплю ардентите направо в лицето! Лично аз не смятам, че има значение дали си венчан за Навани. Тази забрана наистина е плод на вече остаряло мислене. Но онова, което направи тази вечер…

Далинар протегна ръка и положи длан на рамото на Кадаш, но той се отдръпна.

— Стари приятелю — заговори Далинар, — Чест може и да е мъртъв, но аз почувствах… нещо друго. Нещо отвъд него. Светлина и топлина. Не мисля, че Бог е умрял; мисля по-скоро, че Всемогъщия никога не е бил Бог. Той направи всичко по силите си, за да ни води, но представляваше измамник, заел чуждо място. Или може би наместник. Същество, подобно на дух — имал е силите на божество, но не и неговия произход.

Кадаш го погледна с разширени очи.

— Моля те, Далинар. Никога не повтаряй това, което току-що ми каза. Мисля, че ще мога да оправдая случилото се тази вечер. Може би. Но ти явно не разбираш, че плуваш на кораб, който едва успява да се задържи на повърхността на бурното море, докато ти танцуваш на носа!

— Няма да прикривам истината, ако я узная, Кадаш — каза Далинар. — Току-що стана свидетел, че съм буквално обвързан с дух на клетвите. Не бих посмял да излъжа.

— Не мисля, че би излъгал, Далинар — отвърна Кадаш. — Но мисля, че си способен на грешки. Не забравяй, че и аз бях там. Ти не си безукорен.

„Там ли?“, помисли си Далинар, докато Кадаш отстъпи с поклон, след което се обърна и си тръгна. „Какво си спомня той, което аз съм забравил?“

Далинар го проследи с поглед как си отива. Накрая разтърси глава и отиде да се присъедини към среднощното пиршество, решен да се оттегли веднага, щом приличието му позволеше. Имаше нужда от време насаме с Навани.

Съпругата му.

Карта на Алеткар

5
Огнекамък

„Мога да посоча момента, в който реших със сигурност, че трябва да създам този текст. Носех се в пространството между два свята и можех да видя Морето на сенките — Царството на духа, — както и отвъд него.“

Из Заклеващия, предговор

Каладин продължаваше с тежки крачки напред през полето притихнали скални пъпки с ясното съзнание, че е закъснял да предотврати катастрофата. Провалът му тежеше почти физически осезаемо — като че ли беше принуден сам да издържа теглото на цял мост.

След толкова време, прекарано в източната част на земите на бурите, той почти беше забравил как изглеждат плодородните земи. Скалните пъпки тук бяха с размерите на бурета, а лозите им, дебели колкото китката му, се точеха към езерцата сред скалите и пиеха вода от тях. Полета с тучна зелена трева се простираха пред него, осеяни с купчини пръст, високи около метър. Тук-таме меко светеха духчета на живота, подобни на валма зелен прах.

Тревата в Пустите равнини едва достигаше глезените му и растеше предимно на жълтеещи туфи откъм подветрената страна на хълмовете. Изненада се, като забеляза, че тази висока, гъста трева го изпълва с недоверие. Тя лесно можеше да скрие човек, залегнал в засада, стига той да се снишеше и да изчакаше тя пак да се изправи. Как не го бе забелязал досега? Някога беше търчал през тези полета с брат си и двамата си играеха, като се състезаваха кой ще е достатъчно бърз да грабне туфичка трева, преди стръкчетата да се скрият.

Каладин се чувстваше изтощен. С напълно изчерпани сили. Преди четири дни беше използвал една от Клетвените порти, за да отиде в Пустите равнини, след което отлетя на северозапад колкото можа по-бързо. Изпълнен до пръсване със Светлина на Бурята — и понесъл още огромно количество от нея в скъпоценни камъни, — той бе потеглил, решен да достигне дома си, Огнекамък, преди Вечната Буря да се завърне.

Само след половин ден, някъде посред княжеството на Аладар, Светлината на Бурята му се изчерпа. Оттогава вървеше пеша. Може би щеше да е в състояние да прелети чак до Огнекамък, ако беше овладял силите си по-добре. Вместо това, обаче, беше успял да пропътува близо две хиляди километра за половин ден, а тази последна част — от около сто и петдесет километра — му бе отнела три изтощителни дни.

Не беше успял да изпревари Вечната Буря. Тя беше пристигнала по пладне по-рано на същия ден.

Каладин забеляза някакви отломки да се подават от тревата и закрачи нататък. Зеленината послушно се отдръпна от пътя му и разкри една счупена буталка от онези, които се използваха за биене на масло от свинско мляко. Каладин коленичи и положи пръстите си на напуканата повърхност, после хвърли поглед към края на другото парче дърво, което се подаваше над връхчетата на тревата.

Сил се стрелна покрай него като панделка от светлина, подмина главата му и се завъртя около дървото.

— Част от покрив — каза Каладин. — Краят, който виси от подветрената страна на сградата.

Вероятно от някоя барака за склад, ако се съдеше по останалите парчетии.

Алеткар не се намираше в най-суровата част на земите на бурята, но не беше и като някой от по-изнежващите райони на запад. Сградите тук се строяха ниски и широки, със стабилни външни стени, насочени на изток към Произхода — сякаш рамената на човек, подготвен да поеме силата на някой мощен удар. Прозорците се правеха само от подветрената страна, от запад. Точно като тревата и дърветата, хората също се бяха научили да устояват на бурите.

Това обаче се основаваше на обстоятелството, че досегашните бури винаги духаха в една и съща посока. Каладин направи каквото можа, за да подготви селата и градовете, през които минаваше, за наближаващата Вечна буря, чиито ветрове духаха в друга посока и превръщаха паршите в унищожителни Пустоносни. Но в никой от градовете не разполагаше с далекосъобщител в изправност, и той не бе успял да се свърже с хората у дома.

Не беше достатъчно бърз. По-рано днес беше прекарал Вечната Буря, прислонен в малка пещера, която бе издълбал в една скала с помощта на Вълшебния си меч — самата Сил, която можеше да приема формата на което оръжие пожелаеше. Всъщност бурята не беше така свирепа като онази, когато се беше сражавал с Убиеца в Бяло. Но отломките, които откри тук, доказваха, че е била достатъчно тежка.

При самия спомен за онази червена буря, развилняла се извън пещеричката му, го обземаше паника. Вечната Буря беше така нередна, така неестествена — като бебе, родено без лице. Някои неща просто не биваше да съществуват.

Изправи се и продължи по пътя си. Беше сменил униформата си, преди да тръгне — старата беше окървавена и парцалива. Сега носеше резервната си колинска униформа, без отличителни знаци. Чувстваше се странно, задето не носеше символа на Мост Четири.

Превали хълма и забеляза река отдясно. По бреговете й растяха дървета, зажаднели за малко допълнителна вода. Това трябваше да е река Хобълс. Значи, ако се обърнеше точно на запад…

Заслонил очи с ръка, той различи хълмове, лишени от трева и скални пъпки. Скоро щяха да бъдат покрити със семена на крем, и щяха да напъпят лависови полипи. Този момент още не беше настъпил; сега би трябвало да беше дъждовният сезон. В момента трябваше да вали — постоянен, лек ръмеж.

Сил се стрелна пред него — тънка нишка светлина.

— Очите ти пак са кафяви — отбеляза тя.

Необходими бяха няколко часа, през които да не привиква Вълшебния си меч. След като минеха, очите му бавно изсветляваха до стъклено бледосиньо, почти сякаш сияеха. Сил намираше промяната за очарователна и интригуваща. Каладин още не можеше да определи какво чувства по въпроса.

— Наближаваме — каза Каладин и посочи. — Онези полета са част от Хобълкен. На около два часа от Огнекамък сме.

— Където ще си си вече у дома! — възкликна Сил и прие формата на млада жена в дълга, въздушна хава, пристегната на кръста и с копчета отпред. Лявата й ръка беше скрита.

Каладин изпръхтя, докато слизаше по склона. Копнееше за Светлина на Бурята. Да остане без нея, след като бе имал толкова много, го караше да усеща ехтяща пустота в себе си. Така ли щеше да бъде всеки път, когато му свършеше?

Вечната Буря, разбира се, не беше презаредила сферите му. Нито със Светлина на Бурята, нито с някакъв друг тип енергия — както и се боеше, че може да стане.

— Харесва ли ти новата ми рокля? — попита Сил и помаха с покритата си ръка, увиснала във въздуха.

— Изглеждаш странно с такива дрехи.

— Ако искаш да знаеш, вложила съм много мисъл в тях. Прекарах цели часове в размисъл как точно… о! Какво е това?

Тя се превърна в малко буреносно облаче и се стрелна към скокливчето, което се беше прилепило към един камък. Разгледа земноводното с размер на юмрук от едната страна, после — от другата, след което нададе радостен писък и се превърна в съвършено копие на животинката — само че в бледо, синкаво бяло. Това подплаши създанието, което избяга, а Сил се изкикоти и се стрелна обратно към Каладин, отново приела формата на панделка светлина.

— За какво говорехме? — попита и се превърна в млада жена, приседнала на рамото му.

— За нищо важно.

— Сигурна съм, че тъкмо те хоках за нещо. А, да — ще си си у дома! Ура! Вълнуваш ли се?

Тя не го виждаше — не разбираше. Понякога, въпреки цялото си любопитство, можеше да бъде много ненаблюдателна.

— Но… това е твоят дом — каза тя и се наведе към него. — Какво има?

— Вечната Буря, Сил — отговори Каладин. — Трябваше да я изпреварим.

Наистина бе трябвало да я изпреварят.

Все някой трябваше да е оцелял, нали? След разрушението на бурята и последвалото още по-ужасно разрушение? Кръвожадното клане на прислужниците, които се бяха превърнали в чудовища?

О, Отче на Бурите. Защо не бе успял да стигне по-бързо?

Наложи си пак да поеме с възможно най-бърз ход, преметнал торбата на рамо. Товарът още беше тежък, ужасно тежък — но бе открил онова, което трябваше да узнае. Което трябваше да види.

Някой трябваше да стане свидетел на онова, което се бе случило с дома му.

* * *

Дъждът започна отново на около час разстояние от Огнекамък, така че поне климатът явно не беше напълно съсипан. За съжаление, това означаваше, че трябва да измине остатъка от пътя мокър. Джапаше през локвите, от които се издигаха духчета на дъжда — сини свещи с очи на върха.

— Всичко ще е наред, Каладин — обеща Сил, все още приседнала на рамото му. Беше си създала чадър и още носеше традиционната воринска рокля вместо обичайната й момичешка пола. — Ще видиш.

Когато най-после превали последния хълм и погледна напред и надолу към Огнекамък, небето вече беше притъмняло. Стисна зъби и се подготви за гледката на разрушението, но тя все пак го зашемети. Някои от сградите, които помнеше, бяха просто… изчезнали. Други бяха останали без покриви. От мястото, където беше застанал, не можеше да обхване с поглед целия град — не и сред сумрака на дъждовния сезон, — но много от постройките, които успяваше да различи, изглеждаха кухи и съсипани.

Остана неподвижен дълго време, докато нощта падаше около него. Не зърна и проблясък светлина в града. Беше напълно празен.

Мъртъв.

Част от него се беше свила някъде дълбоко, сгушена в ъгъла, уморена от вечния тормоз. Той беше приел силите, с които беше надарен; беше поел по пътя на Сияйните. Защо това не беше достатъчно?

Очите му веднага потърсиха собствения му дом, близо до центъра на града. Но не. Дори да успееше да го различи в дъждовната вечер, не искаше да ходи там. Още не. Нямаше да е в състояние да се изправи лице в лице със смъртта, която може би щеше да завари.

Вместо това заобиколи Огнекамък от северозападната страна, към хълма, на чиито връх се намираше имението на градоначалника. По-големите провинциални градове като този служеха за нещо като център на по-малките фермерски общности около тях. Поради това, Огнекамък беше прокълнат с присъствието на светлоок владетел от сравнително висок ранг. Сиятелният господар Рошоне — мъж, чиято алчност бе съсипала далеч повече от един живот.

„Моаш…“, помисли си Каладин, докато изкачваше хълма към имението и трепереше в мразовитата тъма. Щеше да му се наложи да се изправи очи в очи с факта на предателството на приятеля си — както и на почти успешното покушение над живота на Елокар — в някакъв момент. Засега обаче имаше рани, които се нуждаеха от по-спешно внимание.

Паршите в града живееха в имението; трябва да бяха започнали унищожителния си път оттук. Беше почти сигурен, че ако се натъкне на обезобразения труп на Рошоне, няма да изпита кой знае колко дълбоко съжаление.

— Уха — възкликна Сил. — Духчета на тъгата.

Каладин вдигна очи и забеляза едно необичайно духче да се носи наоколо. Дълго, сиво, като ивица раздран плат на вятъра. Запърха и се уви около него. Беше виждал подобни на него само веднъж или два пъти досега.

— Защо се срещат толкова рядко? — попита Каладин. — На хората постоянно им се случва да изпитват тъга.

— Кой знае — отвърна Сил. — Някои духчета се срещат често, други — не.

Тя го потупа по рамото и добави:

— Почти сигурна съм, че една от лелите ми ходеше на лов за тези.

— На лов ли? — попита Каладин. — Да търси къде ще може да ги види ли?

— Не. Така, както вие ловите голямочерупчести. Не мога да си спомня името… — Сил наклони глава, сляпа за факта, че дъждът вали направо през нея. — Не ми беше истинска леля. Просто духче на честта, което наричах така. Какъв странен спомен.

— Явно си припомняш все повече и повече.

— Колкото по-дълго време прекарвам с теб, толкова по-често ми се случва. Така че се надявам, че няма да се опиташ да ме убиеш пак.

Тя му хвърли кос поглед. Макар че беше тъмно, тя сияеше точно толкова, колкото той да може да различи изражението й.

— Колко още ще ме караш да се извинявам за това?

— Колко пъти съм го направила дотук?

— Поне петдесет.

— Лъжец — каза Сил. — Не може да са били повече от двайсет.

— Съжалявам.

Момент. Това в далечината напред светлина ли беше?

Каладин застина на място. Действително беше светлина — идваше от имението и мъждукаше неравномерно. Огън? Да не би да беше станал пожар? Не — изглеждаше по-скоро като да е от свещи или фенери, запалени вътре. Явно някой беше оцелял. Човек или Пустоносен?

Трябваше да бъде внимателен, но докато се приближаваше към постройката установи, че не иска да бъде. Искаше да се отдаде на гнева си, да бъде безразсъден, да вилнее. Ако завареше тук съществата, които бяха унищожили дома му…

— Бъди нащрек — промърмори той на Сил.

Кривна от пътеката, която бе разчистена от скални пъпки и други растения, и се промъкна внимателно към имението. Между дъските, с които бяха заковани останалите без стъкла след Вечната Буря прозорци, се процеждаше светлина. Каладин се изненада, че имението се е запазило в сравнително добър вид. Верандата беше изцяло изтръгната от останалата част от сградата, но покривът си стоеше.

Дъждът приглушаваше звуците и намаляваше видимостта така, че можеше да се разбере само, че вътре наистина има някого или нещо. На фона на светлината пробягваха сенки.

Каладин заобиколи имението с разтуптяно сърце и се приближи към него от северната му страна. Там трябваше да се намира задният вход за прислугата, както и стаите на паршите. От вътрешността на постройката долиташе необичайно висок шум. Топуркане. Движение. Като от гнездо, пълно с плъхове.

Наложи му се да си проправи път през градината опипом. Паршите бяха обитавали ниска пристройка, прислонена в сянката на имението, с едно-единствено, широко общо помещение с нарове за спане. Каладин стигна дотам пипнешком и усети, че в едната стена е била пробита голяма дупка.

Иззад него се зачу дращене.

Каладин се завъртя кръгом, докато изкривената задна врата на имението се отваряше със силно стържене по камъка. Отскочи, за да се прикрие зад едно хълмче, но светлината сякаш проряза дъжда и озари фигурата му. Фенер.

Каладин протегна ръка настрани и се приготви да призове Сил, но силуетът, който пристъпи през вратата, не принадлежеше на Пустоносен, а на човек — стражник с вехт шлем, прошарен с ръжда.

Мъжът вдигна фенера.

— Ей, ти! — викна той към Каладин и посегна непохватно към боздугана на колана си. — Ей, ти! Ти там!

Измъкна оръжието, протегна го напред с трепереща ръка и попита:

— Какъв си? Дезертьор? Излез на светло, че да те видя.

Каладин се изправи предпазливо. Не разпозна мъжа — но или някой бе оцелял след нападението на Пустоносните, или този човек беше член на експедиция, пратена тук да проучи състоянието на града след него. Така или иначе, това беше първият обнадеждаващ знак, който Каладин беше видял, откакто пристигна.

Вдигна ръце във въздуха — като се изключи Сил, беше невъоръжен, — и се остави на стражника да го подкара грубо към вътрешността на сградата.

6
Четири живота

„Бях сигурен, че съм мъртъв. Някои, които виждаха по-далеч от мен, помислиха, че съм паднал.“

Из Заклеващия, предговор

Каладин пристъпи в имението на Рошоне и представите му за апокалиптично опустошение и смърт бавно избледняха, когато започна да разпознава лицата на хората наоколо. В коридора подмина Торави, един от многото фермери в града. Спомняше си го като масивен мъж с широки рамене. Всъщност се оказа с половин педя по-нисък от самия Каладин, а по-голямата част от стражниците на Мост Четири биха го надминали по мускули.

Торави явно не позна Каладин. Влезе в едно от страничните помещения, пълно с тъмнооки, насядали по пода.

Войникът го поведе нататък по огряния от пламъчетата на свещи коридор. Минаха през кухните и Каладин забеляза десетки други познати лица. Жителите на града бяха претъпкали имението; всяка стая беше пълна. Повечето седяха направо на пода, скупчени на семейства, и макар че изглеждаха уморени и размъкнати, все пак бяха живи. Значи бяха успели да отблъснат нападението на Пустоносните?

„Родителите ми“, помисли си Каладин, докато си проправяше път през групичка хора със забързана крачка. Къде бяха родителите му?

— Ей, стой! — грабна го за рамото стражникът, който беше изостанал зад него. После тикна боздугана си в тила му. — Не ме карай да те удрям, синко.

Каладин се обърна към войника — гладко избръснат мъж с кафяви очи, който се беше приближил прекалено много до него. Шлемът му беше същински срам.

— Сега ще идем да намерим Сиятелния господар Рошоне — продължи той, — и ти ще му обясниш защо се навърташе около имението. Ако се държиш много любезно, може би няма да те обеси. Разбра ли?

Хората, насядали в кухните, най-после забелязаха Каладин, и се отдръпнаха встрани. Мнозина си зашепнаха, разширили очи с изражения на страх. Долови думите „дезертьор“, „робско клеймо“ и „опасен“.

Никой не спомена името му.

— Не те ли разпознават? — попита Сил, която тъкмо вървеше по един от кухненските плотове.

Защо да познаят човека, в когото се беше превърнал? Каладин мерна отражението си в един тиган, окачен на тухлената фурна. Дълга коса, леко чуплива, която вече достигаше раменете му. Груба униформа, която му беше съвсем малко прекалено тясна, и рошава брада заради няколкото седмици, в които не се беше бръснал. Подгизнал и изтощен, той приличаше на някакъв скитник.

Това не беше посрещането, което си беше представял по време на първите си няколко месеца на фронта — славното завръщане, когато го посрещаха като герой, вече повишен в сержант, а брат му отдавна беше в безопасност при семейството му. Във въображението си виждаше как хората го хвалят, тупат го по гърба и го приемат.

Каква глупост. Тези хора никога не се бяха отнасяли с него или със семейството му и с капка добрина.

— Да тръгваме — каза войникът и го тласна по рамото.

Каладин не помръдна. Когато мъжът го бутна по-силно, Каладин завъртя тяло в посока на удара и смяната на центъра на тежестта накара стражника да залитне покрай него. Мъжът се обърна, ядосан. Каладин го погледна право в очите. Стражникът се поколеба, после отстъпи крачка назад и стисна боздугана по-силно.

— Уха — възкликна Сил и се стрелна към рамото на Каладин. — Ама че поглед му хвърли, наистина.

— Стар сержантски номер — прошепна Каладин, обърна се и излезе от кухнята.

Войникът го последва и излая някаква заповед, на която той не обърна внимание.

Всяка стъпка по-нататък в имението оставяше у него чувството, че крачи през спомен. Ето го кътчето за хранене, където се бе изправил срещу Рилир и Ларал онази вечер, когато бе разбрал, че баща му е крадец. А коридорът по-нататък, по чиито стени бяха окачени портретите на хора, които не познаваше, беше едно от местата, където често си играеше като малък. Рошоне не беше сменил картините.

Трябваше да говори с приятелите си за Тиен. Затова не се беше опитал да се свърже с тях, след като се освободи от робство. Можеше ли да се изправи лице в лице с тях? Отче на Бурята, как се надяваше, че са оцелели. Но можеше ли да се изправи лице в лице с тях?

Дочу стон. Тих, прикрит от глъчката на околните разговори, но той все пак го различи.

— Имало ли е ранени? — попита, като се обърна към стражника.

— Да — отвърна мъжът. — Но…

Без да му обръща повече внимание, Каладин закрачи по коридора, докато Сил го следваше, летейки на нивото на лицето му. Проправи си път през хората, като следваше измъчените звуци, и в крайна сметка пристъпи през вратата на приемния салон. Бяха го превърнали в хирургически кабинет за триаж на ранените — по пода бяха застлани множество одеяла, върху които ги бяха настанили.

До един от хората бе коленичила фигура, която внимателно поставяше шина на счупената му ръка. Каладин се беше досетил къде ще намери баща си веднага, щом чу стоновете на болка.

Лирин му хвърли поглед. Бурята да го вземе. Баща му изглеждаше изтощен, със сенки под тъмнокафявите очи. Косата му беше по-сива, отколкото Каладин си я спомняше, а лицето — по-изпито. Но иначе беше същият. Оплешивяващ, дребен, очилат… и невероятен.

— Виж ти — заговори Лирин, като се върна към работата си. — Върховният принц вече е успял да изпрати войници. Не ви очаквахме толкова скоро. Колко си довел? Със сигурност ще са ни от полза…

Гласът на Лирин трепна и той пак погледна Каладин.

Очите му се разшириха.

— Здравей, татко — поздрави го Каладин.

Стражникът най-после го настигна, като разтика с рамо струпалите се зяпачи и размаха боздугана към Каладин. Каладин пристъпи нехайно встрани и го бутна така, че той залитна назад по коридора.

— Наистина си ти — каза Лирин, завтече се към него и го прегърна силно. — О, Кал. Момчето ми. Малкото ми момче. Хесина! ХЕСИНА!

Майката на Каладин се появи на прага миг по-късно, понесла поднос с прясно преварени марли. Явно си беше помислила, че Лирин се нуждае от помощ с някой пациент. Беше с няколко пръста по-висока от съпруга си и носеше косата си вързана с кърпичка, точно както я помнеше Каладин.

Тя вдигна облечената с ръкавица лява ръка към устата си, зяпнала, а подносът увисна в ръката й и посипа пода с бинтове. Духчета на изненадата — бледожълти триъгълници, които непрекъснато се разпадаха, обединяваха и формираха наново, — се появиха зад гърба й. Тя пусна подноса и докосна бузата на Каладин меко. Сил се стрелна около тях като панделка от светлина и се засмя.

Каладин не беше в състояние да се смее. Не и преди да го каже. Пое си дълбоко дъх, задави се с думите на първия път, но най-накрая се насили да ги произнесе.

— Мамо, татко, съжалявам — прошепна. — Влязох във войската, за да го опазя, но едва успях да опазя себе си.

Откри, че трепери, опря гръб в стената и се остави да се плъзне надолу по нея, докато не седна на пода.

— Допуснах Тиен да умре. Съжалявам. Вината е моя.

— О, Каладин — каза Хесина, като коленичи до него и го придърпа в обятията си. — Получихме писмото ти, но преди повече от година ни казаха, че ти също си мъртъв.

— Трябваше да го спася — прошепна Каладин.

— Изобщо не биваше да отиваш и ти — каза Лирин. — Но сега… Всемогъщи, сега се върна.

Той се изправи. По страните му се стичаха сълзи.

— Синът ми! Синът ми е жив!

* * *

Малко по-късно Каладин седеше сред ранените с купичка топла супа в ръце. Не беше хапвал топло ядене от… колко време?

— Това явно е робско клеймо, Лирин — чу се гласът на един войник, който тъкмо разговаряше с баща му близо до прага на стаята. — Глиф Сас, което означава, че се е случило тук, в княжеството. Сигурно са ти казали, че е умрял, за да ти спестят срама от истината. А и клеймото Шаш — то не се дава за някое леко провинение.

Каладин продължаваше да пие супата. Майка му беше коленичила до него, опряла длан на рамото му, покровителствено. Супата му напомняше на дома му. Бульон от варени зеленчуци със задушен лавис и подправки — точно така, както винаги го беше приготвяла.

Не беше говорил много през трийсетината минути, откакто беше пристигнал. Засега просто искаше да бъде тук, до тях.

Колкото и странно да беше, вече го изпълваха само топли спомени. Спомняше си смеха на Тиен, който беше в състояние да разведри и най-тежкия ден. Спомняше си дните, прекарани в изучаване на медицина с баща му, или в чистене с майка му.

Сил се носеше пред майка му, все още облечена в новата си хава, невидима за всички, освен за Каладин. На лицето й бе изписано озадачение.

— Бурята, която духаше от грешната посока, наистина разруши много от постройките в града — обясни му Хесина с тих глас. — Но нашият дом е още обитаем. Трябваше да заделим твоето кътче за друго, Кал, но ще намерим място и за теб.

Каладин хвърли поглед към войника. Капитан от стражата на Рошоне; струваше му се, че си го спомня. Изглеждаше почти прекалено красив, за да бъде войник — но нали беше светлоок, все пак.

— Не се тревожи за това — каза Хесина. — Ще се справим с… проблема, какъвто и да е. При всички ранени, които се стичат при нас от околните села, Рошоне ще се нуждае от помощта на баща ти. Няма да рискува да вдигне шум и да си навлече недоволството му — и няма да ни разделят отново.

Говореше му, сякаш беше дете.

Какво нереално усещане — да бъде отново тук и да се отнасят към него така, сякаш е същото момче, което беше тръгнало на война преди пет години. Трима мъже с името на сина им бяха живели и умрели оттогава. Войникът, който се бе родил в армията на Амарам. Робът — така гневен и озлобен. Родителите му не познаваха капитан Каладин — телохранителят на най-могъщия мъж в цял Рошар.

А го имаше и… следващият мъж — онзи, в който се превръщаше в момента. Мъж, който владееше небесата и изричаше древни клетви. Бяха изминали пет години. И четири живота.

— Той е избягал роб — изсъска капитанът на стражниците. — Не можем просто да го пренебрегнем, докторе. Сигурно е откраднал униформата. И дори някак си да са му позволили да хване отново копие в ръка, въпреки клеймата си, той е дезертьор. Погледнете празния му поглед и се опитайте да ми кажете, че не виждате мъж, извършил ужасяващи дела.

— Той ми е син — отговори Лирин. — Ще го изкупя от робство. Няма да го отведете. Предайте на Рошоне, че или ще направи компромис с това, или ще остане без хирург. Освен ако не смята, че Мара е готова да поеме работата ми едва след няколко години чиракуване.

Наистина ли смятаха, че говорят достатъчно тихо, за да не ги чуе?

„Погледни всички тези ранени хора, Каладин. Пропускаш нещо.“

Ранените… Имаха счупвания. Сериозни сътресения. Много малко прорезни рани. Това не приличаше на бойно поле след битка; приличаше на град, който се възстановява след природно бедствие. Какво се беше случило с Пустоносните, тогава? Кой ги беше надвил?

— Нещата се подобриха, откакто тръгна — увери го Хесина, като го стисна за рамото. — Рошоне не е толкова лош, както някога. Мисля, че се чувства виновен. Можем да се възстановим, отново да бъдем семейство. А има и още нещо, което трябва да знаеш. Ние…

— Хесина — повика я Лирин, като вдигна ръце.

— Да?

— Напиши писмо до администрацията на Върховния принц — заръча Лирин. — Обясни им положението и виж дали ще проявят към нас снизхождение, или поне да ни дадат шанс да ни обяснят какво е станало.

Обърна се към войника и каза:

— Това ще удовлетвори ли господаря ти? Можем да изчакаме решението на по-висшата инстанция, а междувременно синът ни ще има възможността отново да живее с нас.

— Ще видим — отвърна войникът и скръсти ръце. — Не съм сигурен доколко ми допада идеята човек, заклеймен с Шаш, да се разхожда свободно из града ми.

Хесина се изправи и застана до Лирин. Двамата си размениха по няколко думи тихо, а стражникът се облегна на рамката на вратата, подчертано втренчен в Каладин. Знаеше ли колко малко прилича на истински войник? Не вървеше като мъж, който някога е бил на бойното поле. Стъпваше твърде тежко, а когато стоеше прав, изпъваше колене твърде много. В нагръдника му нямаше никакви вдлъбнатини, а ножницата на меча му непрекъснато се блъскаше в разни предмети, когато се обръщаше.

Каладин продължи да отпива от супата. Нима беше чудно, че родителите му още го смятаха за хлапе? Бе се завърнал, одрипан и изоставен на вид, а после се беше разридал заради смъртта на Тиен. Завръщането у дома явно караше детето в него да се завърне.

Може би беше време поне веднъж да наложи на настроението си да спре да се диктува от дъжда. Не можеше да прогони кълновете на мрака в себе си, но, Отче на Бурите, нямаше нужда да им се оставя да го контролират.

Сил се приближи към него, като вървеше по въздуха.

— Същите са, каквито си ги спомням.

— Каквито си ги спомняш ли? — прошепна Каладин. — Сил, ти изобщо не си ме познавала по времето, когато живеех тук.

— Това е вярно — каза тя.

— Как би могла да си ги спомняш, тогава? — попита Каладин и се намръщи.

— Просто си ги спомням — отвърна тя и изпърха около него. — Всички са взаимосвързани, Каладин. Всичко е взаимосвързано. Не съм те познавала тогава, но ветровете са те познавали, а аз съм едно с тях.

— Ти си духче на честта.

— Ветровете са едно с Честта — отговори тя със смях, сякаш той бе казал нещо нелепо. — Ние сме кръвни родственици.

— У теб изобщо няма кръв.

— А у теб явно няма въображение — каза тя, приземи се във въздуха пред него и се превърна в млада жена. — Освен това, имаше и… друг глас. Чист, с песен като кристал, далечен, но настоятелен…

Тя се усмихна и се стрелна нанякъде във въздуха.

Е, светът може и да беше обърнат с краката нагоре, но Сил бе също толкова непроницаема, както винаги. Каладин остави встрани купичката със супа и се изправи. Протегна се на едната страна, после — на другата, и усети удовлетворяващото изпукване на ставите си. После се приближи към родителите си. Бурята да го вземе, всички в този град изглеждаха по-дребни, отколкото си ги спомняше. Не може да е бил чак толкова по-нисък, когато беше напуснал Огнекамък, нали?

Точно пред прага на помещението бе застанала една фигура, която разговаряше със стражника с ръждясалия шлем. Рошоне носеше палто като на светлоок, скроено по мода отпреди няколко сезона — Адолин би поклатил глава, ако го видеше. Градоначалникът имаше дървена протеза на мястото на дясното си ходило и беше отслабнал, откакто Каладин го беше видял за последно. Кожата му висеше като разтопен восък и се беше събрала на бръчки около шията му.

Въпреки това, обаче, Рошоне не беше загубил властното си държание и гневното си изражение — светложълтите му очи сякаш обвиняваха всички и всичко в този незначителен град за изгнанието му. Някога беше живял в Колинар, но се беше забъркал в убийствата на някои граждани — дядото и бабата на Моаш, — и за наказание го бяха прокудили тук.

Той се обърна към Каладин, осветен от свещите на стената.

— Значи ти си бил жив. В армията не са успели да те научат да се поддържаш във форма, както виждам. Дай да видя клеймата ти — каза той, протегна ръка и повдигна кичурите коса от челото на Каладин. — Проклятие, момче. Какво си направил? Да не си ударил някой светлоок?

— Да — отговори Каладин.

После му заби един юмрук.

Удари го право в лицето. Силен удар, точно както Хав го беше научил. С палец извън юмрука, той удари костта на скулата на Рошоне с първите две кокалчета на ръката си напред, а после продължи движението, с което обърса предната част на лицето му. Рядко му се беше случвало да нанесе такъв съвършен удар. Ръката почти не го заболя.

Рошоне се стовари на пода като повалено дърво.

— Това — каза Каладин — беше за приятеля ми, Моаш.

7
Наблюдателят от ръба

„Не умрях.

Преживях нещо по-лошо.“

Из Заклеващия, предговор

— Каладин! — възкликна Лирин и го стисна за рамото. — Какви ги вършиш, сине?

Рошоне изхриптя на пода. Носът му кървеше.

— Стражи, отведете го! Чухте ли!

Сил кацна на рамото на Каладин и опря длани на хълбоците си. Потупа с крак.

— Сигурно си го е заслужавал.

Тъмноокият пазач се завтече да помогне на Рошоне да се изправи, а капитанът насочи меча си към Каладин. Към тях се присъедини трети, който дотича от една от съседните стаи.

Каладин отстъпи назад с единия си крак и зае защитна позиция.

— Е? — настоя Рошоне, притиснал кърпичката си към носа. — Повалете го!

От пода около него извираха духчета на гнева, като бълбукащи езерца.

— Недейте, моля ви — извика майката на Каладин, стиснала Лирин за подкрепа. — Той просто не е на себе си. Той…

Каладин протегна ръка към нея с дланта напред, за да я накара да замълчи.

— Всичко е наред, мамо. Просто уредих един малък неизплатен дълг между Рошоне и мен.

Той погледна стражниците право в очите, един по един, и те се размърдаха несигурно на място. Рошоне вилнееше. Неочаквано Каладин се почувства така, сякаш контролира положението изцяло — и това го изпълни с неудобство.

Изведнъж погледна нещата от съвсем различна перспектива. Откакто беше напуснал Огнекамък, Каладин се беше изправил лице в лице с истинското зло, и Рошоне не можеше да се сравнява с него. Не се ли беше заклел да защитава дори онези, които не харесваше? Не беше ли основната идея на всичко, което беше научил, да не върши такива неща? Хвърли поглед на Сил и тя му кимна.

„Можеш и по-добре.“

Беше приятно отново да си е старият Кал за известно време. За щастие, обаче, вече не беше същият хлапак. Сега беше нов човек — и за пръв път от много, много време се чувстваше доволен, че е така.

— Успокойте се, мъже — каза на войниците. — Обещавам да не удрям Сияйния ви владетел повече. Извинявам се за това; за момент оставих миналото ни да ме отклони от верния път. Заради нещо, което, както той, така и аз трябва вече да забравим. Кажете ми — какво се е случило с паршите? Не нападнаха ли града?

Стражниците се размърдаха неспокойно и погледнаха към Рошоне.

— Успокойте се, казах — озъби се Каладин. — Бурята да го отнесе, човече. Държиш тоя меч, сякаш ще сечеш дърва. А ти? С ръжда по шлема? Зная, че Амарам е събрал най-годните за битка мъже от района, но съм виждал пощальончета с по-войнишка осанка от теб.

Стражниците се спогледаха, и светлоокият, изчервен, прибра меча обратно в ножницата.

— Какво правите? — настоя Рошоне. — Нападнете го!

— Сиятелен господарю, сър — заговори мъжът, свел поглед. — Може да не съм най-добрият войник тук, но… сър, доверете ми се за това. По-добре е да се престорим, че ударът от преди малко изобщо не се е случвал.

Другите двама войника кимнаха глави в знак на съгласие.

Рошоне измери Каладин с поглед и потупа носа си с кърпичката. Не кървеше особено обилно.

— Значи все пак са те направили мъж в армията, така ли?

— Представа си нямаш. Трябва да поговорим. Има ли наблизо стая, която да не е претъпкана с хора?

— Кал — каза Лирин. — Говориш необмислено. Не давай заповеди на Сиятелния господар Рошоне!

Каладин си проправи път между войниците и Рошоне и се запъти надолу по коридора.

— Е? — излая. — Къде има празна стая?

— На горния етаж, сър — откликна един от войниците. — Библиотеката е празна.

— Отлично — отговори Каладин и се усмихна вътрешно на обръщението „сър“. — Очаквам ви горе, мъже.

Заизкачва се нагоре по стълбите. За съжаление, обаче, авторитетното излъчване помагаше само донякъде. Никой не го последва — дори родителите му.

— Дадох ви заповед — каза Каладин. — Не ме карайте да се повтарям.

— А какво — попита Рошоне — те кара да смяташ, че имаш право да командваш когото и да било, момче?

Каладин се извърна и махна с ръка във въздуха, за да призове Сил. Сияйният, покрит с роса Вълшебен меч се оформи като втвърдила се мъгла в ръката му. Завъртя го и го заби в пода с едно-единствено гладко движение. Стисна дръжката и усети как очите му изсветляват до синьо.

Всичко притихна. Жителите на града замръзнаха по местата си с отворени усти. Очите на Рошоне сякаш щяха да изскочат от орбитите. Беше странно, но баща му само сведе глава и затвори очи.

— Други въпроси? — попита Каладин.

* * *

— Когато се върнах да видя какво става, вече ги нямаше, ъ-ъ, Сиятелен господарю — обясни Арик, ниският стражник с ръждясалия шлем. — Бяхме заключили вратата, но някой направо я беше пробил.

— И не са нападнали никого? — поиска да се увери Каладин.

— Не, Сиятелен господарю.

Каладин се заразхожда из библиотеката. Помещението беше малко, но спретнато подредено, с етажерки книги и красива поставка за четене. Всеки том беше на мястото си; или прислужничките бяха извънредно прилежни, или не ги използваха често. Сил седна на един от рафтовете, облегнала гръб на една книга и залюля крака момичешки от ръба.

Рошоне седеше в единия край на помещението и от време на време прокарваше длани по зачервените си бузи към тила като някакъв странен тик от нервност. Носът му беше спрял да кърви, но явно щеше да му остане доста лоша синина. Това беше едва частица от наказанието, което всъщност заслужаваше, но Каладин откри, че мисълта да го тормози още му е безразлична. Трябваше да бъде по-добър от това.

— Как изглеждаха паршите? — попита той един от стражниците. — Промениха ли се след необичайната буря?

— И още как — потвърди Арик. — Надзърнах, когато ги чух, че разбиват вратата след бурята. Изглеждаха като Пустоносни, казвам ви — с големи шипове като кокали, които стърчаха направо от кожата им.

— Бяха по-високи — добави капитанът. — По-високи от мен. Направо колкото вас, Сиятелен господарю. С крака, дебели като пънове и ръце, които биха могли да удушат белогръб, истина ви казвам.

— Защо не са нападнали, тогава? — попита Каладин.

Спокойно бяха могли да превземат имението; вместо това бяха избягали в нощта. Това подсказваше, че може би имат още по-зловеща цел. Може би Огнекамък беше прекалено незначителен, че да се занимават с него.

— Не сте ги проследили, предполагам? — попита Каладин, като погледна първо войниците, а после Рошоне.

— Ъ-ъ, не, Сиятелен господарю — отговори капитанът. — Откровено казано, тревожехме се дали изобщо ще успеем да оцелеем.

— Ще съобщите ли на краля? — попита Арик. — Оная буря отнесе четири от силозите ни. Скоро ще започнем да измираме от глад, като се имат предвид всички тези бежанци и малкото храна, която имаме. Когато бурите пристигнат отново, няма да разполагаме и с половината от домовете, от които се нуждаем.

— Ще кажа на Елокар.

Но, Отче на Бурите, в останалата част на княжеството със сигурност беше също толкова зле.

Трябваше да се съсредоточи върху Пустоносните. Не можеше да докладва на Далинар, докато не събереше достатъчно Светлина на Бурята, за да отлети до дома, затова засега най-полезното, което можеше да предприеме, беше да открие лагера на врага, ако успееше. Какво планираха Пустоносните? Каладин не беше изпитвал особените им сили на собствен гръб, но беше чувал разкази за Битката при Нарак. Паршенди със светещи очи, които умеели да контролират светкавиците, безмилостни и ужасяващи.

— Ще ми трябват карти — каза. — Карти на Алеткар, колкото е възможно по-детайлни, и нещо, в което да мога да ги нося, без дъждът да ги съсипе.

Направи гримаса и добави:

— И кон. Няколко коне — най-хубавите, които имате.

— Значи вече си решил и да ме обереш? — попита Рошоне тихо, вперил поглед в пода.

— Да те обера ли? — попита Каладин. — Нека вместо това кажем, че ги взимам назаем.

Извади шепа сфери от джоба си и ги пусна на масата. Хвърли поглед към войниците.

— Е? Картите? Няма как да не разполагаш с карти на околните местности, Рошоне.

Рошоне не беше достатъчно влиятелен, че да има властта да надзирава части от земите на Върховния принц — разлика, която Каладин не умееше да прави, докато още живееше в Огнекамък. Тези области трябва да бяха управлявани от далеч по-важни светлооки; Рошоне беше само първата точка на контакт с околните селища.

— Ще трябва да изчакаме разрешение от съпругата на Господаря — каза капитанът. — Сър.

Каладин вдигна вежда. Готови бяха да проявят неподчинение към Рошоне заради него, но не и към съпругата му?

— Идете при ардентите и им предайте да приготвят нещата, които поисках. Разрешението със сигурност ще бъде получено. И ми намерете далекосъобщител, свързан с Ташикк — ако ардентите разполагат с такъв. Щом събера достатъчно Светлина на Бурята, за да го използвам, ще изпратя вест до Далинар.

Стражниците отдадоха чест и излязоха. Каладин скръсти ръце.

— Рошоне, ще трябва да проследя онези парши и да проверя дали мога да разбера какво се готвят да направят. Дали някой от стражниците ти няма опит с проследяването? Ще е достатъчно трудно да определим накъде са тръгнали и без дъжда, от който всичко е подгизнало.

— Защо имат такова значение? — попита Рошоне, все още забил поглед в пода.

— Със сигурност си се досетил вече — каза Каладин и кимна към Сил, която изпърха към рамото му като тънка ивичка светлина. — Времето е в хаос, а обикновените прислужници се превръщат в изчадия? Бурята с червените светкавици, която духа от грешната посока? Опустошението идва, Рошоне. Пустоносните са се завърнали.

Рошоне простена и се наведе напред, обвил ръце около тялото си, сякаш му се повдигаше.

— Сил? — прошепна Каладин. — Може пак да имам нужда от теб.

— Звучиш извинително — отвърна тя, като наклони глава.

— Така е. Не ми харесва идеята да те размахвам наоколо и да налагам разни неща с теб.

Тя изсумтя.

— Първо, аз не налагам разни неща. Аз съм елегантно и изящно оръжие, глупчо. И второ, защо те е грижа?

— Просто не ми се струва редно — отговори Каладин, все още шепнешком. — Ти си жена, не оръжие.

— Момент… значи онова, което те притеснява, е, че съм момиче?

— Не — възрази мигом Каладин, но после се поколеба. — Може би. Просто е някак странно.

Тя изсумтя пак.

— Не питаш другите си оръжия какво мислят за това, че ги размахваш наоколо.

— Другите ми оръжия не са хора — отвърна той и след кратка пауза добави: — Нали?

Тя го погледна, наклонила глава и повдигнала вежди, сякаш беше изтърсил голяма глупост.

„Във всичко има духчета.“ Майка му го беше учила на това още откакто беше малък.

— Значи… някои от копията ми са били жени, така ли? — попита.

— Или поне от женски пол — каза Сил. — Грубо казано половината, най-вероятно.

Тя изпърха през въздуха пред него и продължи:

— Вината е ваша, задето ни очовечавате, затова не се оплаквай. Някои от старите духчета имат по четири пола, вместо само два, разбира се.

— Какво? Защо?

Тя го боцна по носа.

— Защото те не са от онези, които човеците са си извъобразили, глупчо.

Тя се стрелна пред него и се превърна в облак мъгла. Когато Каладин вдигна ръката си, Вълшебният меч се появи пред нея.

Приближи се до мястото, където седеше Рошоне, после се наведе и поднесе Вълшебния меч пред него с острие, насочено към пода.

Рошоне вдигна поглед, омагьосан от острието на оръжието, както Каладин беше очаквал. Беше невъзможно да бъдеш близо до някой от този мечове и да не бъдеш привлечен от него. Бяха магнетични.

— Откъде си го взел? — попита Рошоне.

— Има ли значение?

Рошоне не отговори, но и двамата знаеха отлично истината. Да притежаваш Вълшебен меч беше достатъчно — ако си способен да го вземеш и ако никой не е в състояние да ти го отнеме, значи беше твой. Докато притежаваше такъв, клеймата на главата му не бяха от значение. Никой, дори Рошоне, не би твърдял друго.

— Ти — започна Каладин — си измамник, предател и убиец. Но колкото и да ми е омразно това, нямаме време да се отървем от цялата върхушка на Алеткар и да я заменим с нещо по-добро. Заплашва ни враг, когото не разбираме, и когото ни най-малко не бяхме очаквали. Затова ще се наложи да се вдигнеш на крака и да поведеш тези хора.

Рошоне продължаваше да се вглежда в отражението на лицето си в острието.

— Не сме безсилни — продължи Каладин. — Можем и ще им отвърнем — но първо трябва да оцелеем. Вечната Буря ще се върне. Неведнъж, често — макар че още не знаем на какви интервали. Трябва да се подготвиш.

— Как? — прошепна Рошоне.

— Нареди да построят къщи с полегати стени и откъм двете посоки. Ако няма време за това, открийте някое заслонено място и се устройте там. Аз не мога да остана. Тази криза е много по-мащабна в обсега си от един град или един народ — било то моя град и моя народ. Налага ми се да разчитам на теб. Всемогъщия да ни пази — ти си единственото, с което разполагаме.

Рошоне се приведе още по-ниско на стола си. Чудесно. Каладин се изправи и отпрати Сил.

— Ще го направим — долетя глас иззад него.

Каладин замръзна. От гласа на Ларал го побиха тръпки. Извърна се бавно и зърна жена, която нямаше нищо общо с представата, която бе изградил в ума си. Когато я беше видял за последно, тя носеше безупречна рокля като за светлоока, беше красива и млада, но бледозелените й очи изглеждаха някак празни. Беше загубила своя годеник, сина на Рошоне, и вместо това се беше сгодила за баща му — мъж, два пъти по-възрастен от нея.

Жената, която стоеше пред него сега, вече не беше девойка. Чертите на лицето й бяха твърди, беше слаба, а черната й коса, прошарена с руси кичури, беше прибрана в строга опашка. Носеше ботуши и практична хава, влажна от дъжда.

Огледа го от глава до пети и изсумтя.

— Явно си имал време да пораснеш, Кал. Съжалявам за случилото се с брат ти. Ела сега. Имаш нужда от далекосъобщител, така ли? Разполагам с един, свързан с кралицата-регент в Колинар, но напоследък не получаваме никакви вести по него. За щастие, наистина имаме и такъв до Ташикк, както поиска. Ако смяташ, че кралят ще ти отговори, ще използваме посредник.

И тя отново излезе навън, в коридора.

— Ларал… — започна той, като я последва.

— Чух, че си пробол пода ми — отбеляза тя. — Паркетът е много хубав, трябва да отбележа. Мъже и оръжия… Типично.

— Мечтал съм си как се връщам — каза Каладин и спря в коридора пред библиотеката. — Представях си как се завръщам като герой от войната и се изправям срещу Рошоне. Исках да те спася, Ларал.

— О? — произнесе тя въпросително и се обърна към него. — И какво те е накарало да решиш, че имам нужда да бъда спасена?

— Не можеш да твърдиш — каза тихо Каладин, като махна с ръка към библиотеката, — че това те прави щастлива.

— Превръщането в светлоок явно не носи на хората по-изострено усещане за благоприличие — отговори Ларал. — Спри да обиждаш съпруга ми, Каладин. С или без Вълшебен меч, още една неуважителна дума, и ще наредя да те изхвърлят от дома ми.

— Ларал…

— Аз съм наистина щастлива тук. Или поне бях, преди ветровете да задухат от грешната посока — отвърна тя и поклати глава. — Метнал си се на баща си. Все мислиш, че си длъжен да спасиш останалите — дори онези от тях, които предпочитат да ги оставиш на мира и да си гледаш собствената работа.

— Рошоне съсипа семейството ми. Изпрати брат ми на сигурна смърт и направи всичко възможно да унищожи баща ми!

— А твоят баща си позволи да говори открито срещу съпруга ми — каза Ларал, — и да го принизи пред останалите жители на града. Как би се почувствал ти, като нов Сиятелен господар, пратен в изгнание далеч от дома, ако установиш, че най-бележитият обитател на града те критикува на всеослушание?

Нейната перспектива бе едностранчива, разбира се. Отначало Лирин се беше опитал да се сприятели с Рошоне, нали? И все пак, Каладин не намери у себе си желание да продължава спора. Какво го интересуваше? Така или иначе планираше да премести родителите си далеч от този град.

— Ще отида да подготвя далекосъобщителя — каза тя. — Възможно е отговорът да се забави. Междувременно ардентите ще съберат картите, които поиска.

— Отлично — отговори Каладин, подмина я и се запъти надолу по коридора. — Ще отида да говоря с родителите си.

Сил полетя над рамото му, докато той слизаше по стълбите.

— Значи това е момичето, за което си щял да се ожениш.

— Не — прошепна Каладин. — Това е момичето, за което никога нямаше да се оженя, независимо какво се беше случило.

— Харесва ми.

— Предположих.

Стигна до подножието на стълбището и погледна нагоре. Рошоне се беше присъединил към Ларал на върха му, понесъл в ръце скъпоценните камъни, които Каладин беше оставил на масата. Колко бяха?

Пет или шест рубинени броама, и може би един-два сапфира. Сметна общата сума наум. Бурята да го вземе… Беше нелепо огромна — по-голямо състояние от съдържанието на бокала със сфери, за когото баща му и Рошоне се бяха карали с години преди време. Сега това бяха просто дребни пари за Каладин.

Открай време смяташе всички светлооки за богати, но един низш Сиятелен господар в незначителен град… е, Рошоне всъщност беше беден — просто с различен вид бедност.

Каладин си проправи път обратно през къщата, като подминаваше хората, които някога беше познавал — хора, които сега шепнеха „Мечоносец“ и се отдръпваха от пътя му с готовност. Така да бъде. Беше приел новата си роля в мига, в който беше уловил Сил от въздуха и беше произнесъл Думите.

Лирин се беше върнал в салона и отново работеше върху ранените. Каладин спря на прага, после въздъхна и коленичи до него. Когато протегна ръка за табличката с инструментите си, Каладин я вдигна и му я поднесе по-близо. Спомен от старата му работа като асистент-хирург на баща си. Новият му чирак помагаше с пациентите в друга стая.

Лирин изгледа Каладин, после се извърна обратно към ранения — младо момче с окървавена превръзка около ръката.

— Ножици — каза Лирин.

Каладин му ги подаде и Лирин ги взе, без да гледа, след което внимателно сряза и махна бинтовете. Назъбено парче дърво беше проболо ръката на младежа. Той простена от болка, докато Лирин палпираше тъканта около него, покрита със засъхнала кръв. Не изглеждаше добре.

— Изрежи дървеното парче — каза Каладин, — както и гангренясалата тъкан. После обгори раната.

— Малко крайно, не смяташ ли? — попита Лирин.

— Иначе ще се наложи да се отреже до лакътя. Със сигурност ще се инфектира — виж колко мръсно е дървото. Ще остави тресчици в раната.

Момчето простена пак. Лирин го потупа леко.

— Всичко ще е наред. Още не виждам духчета на загниването, затова няма да ампутираме ръката. Нека говоря с родителите ти. А засега сдъвчи това — каза Лирин и подаде на момчето малко кора, която щеше да му подейства като успокоително.

Двамата с Каладин продължиха нататък заедно; животът на момчето не беше в непосредствена опасност и Лирин искаше да оперира, след като обезболяващото подействаше.

— Заякнал си — каза Лирин на Каладин, докато преглеждаше ходилото на следващия пациент. — Боях се, че така и няма да ти се образуват мазоли.

Каладин не отговори. Истината беше, че мазолите му не бяха толкова дебели, колкото се искаше на баща му.

— Но също така си се превърнал в един от тях — допълни Лирин.

— Цветът на очите ми не променя нищо.

— Не говорех за него, синко. Два чипа не давам дали един човек е светлоок, или не.

Махна с ръка и Каладин му подаде един парцал, с който да почисти палеца. После започна да приготвя малка шина.

— Онова, в което си се превърнал — продължи Лирин, — е убиец. Решаваш проблемите си с юмрук и меч. Надявах се да си намериш място сред военните хирурзи.

— Не ми предоставиха особен избор — каза Каладин, подаде шината и избра няколко бинта, с които да превържат палеца. — Дълга история е. Ще ти я разкажа някой път.

„Или поне по-малко угнетяващите моменти от нея“, добави наум.

— Предполагам, че няма да останеш.

— Не. Трябва да проследя онези парши.

— Още убийства, тогава.

— Значи искрено вярваш, че не бива да се сражаваме с Пустоносните, така ли, татко?

Лирин се поколеба.

— Не — прошепна. — Зная, че войната е неизбежна. Просто не исках ти да бъдеш част от нея. Виждал съм какво прави тя с хората. Тя одира душите им живи, а това са рани, които не се лекуват.

Той закрепи стабилно шината, обърна се към Каладин и допълни:

— Ние сме хирурзи. Нека останалите удрят и трошат; ние не бива да нараняваме хората.

— Не — отвърна Каладин. — Ти си хирург, тате, но аз съм нещо различно. Аз гледам от ръба.

Думите на Далинар Колин. Каладин се изправи и добави:

— Ще защитя онези, които се нуждаят от това. Днес това означава, че трябва да издиря и открия начин да унищожим Пустоносните.

Лирин извърна поглед.

— Много добре. Много… много се радвам, че се върна, синко. Радвам се, че си в безопасност.

Каладин положи длан на рамото на баща си.

— Животът преди смъртта, татко.

— Иди да видиш майка си, преди да потеглиш — заръча му Лирин. — Има да ти покаже нещо.

Каладин се намръщи, но излезе от помещението и се запъти към кухнята. Вътрешността на имението се осветяваше само от свещи, и то — не много. Където и да отидеше, заварваше сенки и мъждукаща светлина.

Напълни канчето си с прясна вода и намери един малък чадър. Щеше да му е необходим, за да може да чете картите под дъжда. След това отиде на горния етаж, за да види Ларал в библиотеката. Рошоне се беше оттеглил в стаята си, но тя седеше на писалището с далекосъобщителя пред нея.

Момент. Той работеше. Рубинът му сияеше.

— Светлина на Бурята! — възкликна Каладин и го посочи.

— Естествено — отвърна тя, като смръщи вежди. — Фабриалите не могат да работят без нея.

— Откъде сте намерили заредени сфери?

— Бурята — обясни Ларал. — Само преди няколко дни.

По време на сблъсъка с Пустоносните, Отеца на Бурята бе създал една необичайна буря, която да противостои на Вечната Буря. Каладин беше изпреварил фронта й с летене, докато се сражаваше с Убиеца в Бяло.

— Онази буря беше неочаквана — каза Каладин. — Как изобщо сте разбрали, че трябва да оставите сферите навън?

— Кал — отговор тя, — не е толкова трудно да се окачат малко сфери, когато задуха бурята.

— Колко имате?

— Малко — отговори Ларал. — Ардентите разполагат с няколко — не бях единствената, която се беше сетила. Виж, намерих човек в Ташикк, готов да предаде съобщение на Навани Колин, майката на краля. Нали това намекна, че искаш? Наистина ли смяташ, че ще ти отговори?

Отговорът, за щастие, пристигна под формата на думи от далекосъобщителя.

— „Капитане?“ — прочете на глас Ларал. — „Пише Навани Колин. Вие ли сте, наистина?“

Тя примигна, после вдигна очи към него.

— Аз съм — отговори Каладин. — Последното, което направих, преди да тръгна, беше да говоря с Далинар на върха на кулата.

Надяваше се, че това ще е достатъчно, за да докаже самоличността му.

Ларал трепна, после написа думите му.

— „Каладин, пише Далинар“, — прочете следващото съобщение тя. — „Какво ще докладваш, войнико?“

— Положението е по-добро от очакваното, сър — каза Каладин и описа накратко нещата, които беше открил. Завърши, като отбеляза: — Опасявам се, че са си тръгнали, защото са сметнали Огнекамък за маловажен и затова не са си направили труда да го разрушат. Поръчах да ми приготвят кон и карти. Смятам, че ще мога да проуча накъде са тръгнали и да открия нещо повече за тях.

— „Внимавай“ — гласеше отговорът на Далинар. — „Не ти е останала Светлина на Бурята, така ли?“

— Може би ще успея да се сдобия с малко. Съмнявам се, че ще е достатъчно да стигна с нея обратно у дома, но ще помогне.

Изминаха няколко минути, преди Далинар да отговори, и Ларал се възползва от тази възможност, за да смени хартията.

— „Инстинктите ти са остри, капитане“ — пристигна най-после отговор. — „Чувствам се като сляп в тази кула. Доближи се до врага достатъчно да откриеш какво правят, но не поемай ненужни рискове. Вземи далекосъобщителя и ни изпращай по един глиф всяка вечер, за да знаем, че си в безопасност.“

— Разбрано, сър. Животът преди смъртта.

— „Животът преди смъртта.“

Ларал го погледна и той кимна в знак, че разговорът е приключил. Опакова му далекосъобщителя, без да каже и дума, той го взе благодарно, излезе с бърза крачка от стаята и се спусна по стълбите. Смяташе да попита дали някой друг разполага със заредени сфери, но го разсея гледката на майка му. Видя я да разговаря с няколко млади момичета, прегърнала бебе в ръце. Какво правеше с…

Каладин застина в подножието на стълбището. Малкото момче беше на около годинка, дъвчеше пръстите си и си бърбореше нещо.

— Каладин, запознай се с брат си — обърна се към него Хесина. — Някои от момичетата го наглеждаха, докато аз помагах на баща ти.

— Брат — прошепна Каладин.

Никога не му беше минавало през ума. Майка му щеше да навърши четиридесет и една години скоро и…

Брат.

Каладин протегна ръка. Майка му му позволи да вземе момченцето — в ръце, които изглеждаха прекалено груби да докосват такава нежна кожа. Каладин потръпна, после прегърна детето силно към себе си. Спомените от това място не го бяха пречупили, завръщането при родителите му не го беше накарало да изгуби контрол над себе си, но това…

Не успя да възпре сълзите. Чувстваше се като глупак. Не че това променяше нещо — войниците от Мост Четири бяха новите му братя, и му бяха също толкова близки, колкото ако бяха кръвни роднини.

И все пак, той плачеше.

— Как се казва?

— Ороден.

— „Дете на мира“ — прошепна Каладин. — Хубаво име. Много хубаво име.

Зад него се приближи ардентка, понесла калъф за свитъци. Проклятие, Зехеб ли беше това? Още жива, както му се струваше — макар че тя открай време изглеждаше по-древна от самите скали. Каладин подаде малкия Ороден обратно на майка си, избърса очи и взе калъфа.

В ъглите на помещението се трупаха хора. Представляваше същинско зрелище: синът на хирург, който се беше превърнал в роб, а после — в Мечоносец. Огнекамък нямаше да види толкова оживление в близките сто години.

Поне не и ако Каладин имаше думата по въпроса. Кимна на баща си — който беше пристъпил пред прага на салона, — после се обърна към тълпата.

— Разполага ли някой със заредени сфери? Ще ви ги платя — по два чипа за една. Донесете ми ги.

Сил изпърха покрай него, докато събираха сферите, а майка му ги заменяше с обещаните чипове вместо него. В крайна сметка се намериха само колкото за една торбичка, но на него му се струваха като несметно богатство. Поне нямаше да има нужда от конете.

Завърза торбичката, после погледна през рамо към баща си, който тъкмо се беше приближил. Лирин извади малък, светещ диамант от джоба си и му го подаде.

Каладин го взе, после хвърли бърз поглед към майка си и детето в ръцете й. Неговият брат.

— Искам да ви отведа на безопасно място — обърна се той към Лирин. — Сега трябва да тръгвам, но скоро ще се върна. И ще ви заведа в…

— Не — прекъсна го Лирин.

— Татко, настъпва Опустошението — каза Каладин.

Хората наоколо възкликнаха тихо, в очите им се появи уплаха. Бурите да го отнесат; трябвало беше да проведат този разговор насаме. Приведе се по-близо до Лирин.

— Знам едно сигурно място. За теб, за мама. За малкия Ороден. Моля те, не проявявай твърдоглавие поне веднъж.

— Можеш да ги заведеш, ако са съгласни — каза Лирин. — Но аз ще остана тук. Особено ако… онова, което току-що каза, е вярно. Тези хора ще имат нужда от мен.

— Ще видим. Ще се върна веднага, щом мога.

Каладин стисна зъби и отиде пред входната врата на имението. Отвори я и остави звуците на дъжда и аромата на подгизналата земя да нахлуят вътре.

Спря се за миг, обърна се и огледа помещението, пълно с мърлявите, бездомни и уплашени жители на града. Бяха чули какво каза, но всъщност вече го знаеха. Беше доловил шепота им. Пустоносни. Опустошението.

Не можеше да ги остави така.

— Чухте ме правилно — обърна се той на висок глас към стотината души, които се бяха събрали в просторното фоайе на имението, включително Рошоне и Ларал, които бяха застанали на стълбището към втория етаж. — Пустоносните са се завърнали.

Мърморене. Страх.

Каладин пое малко от Светлината на Бурята, която носеше в торбичката си. Чист, прозрачен дим започна да се издига от кожата му, ясно видим в сумрачното помещение. Оттласна се нагоре така, че се издигна във въздуха, и добави Оттласкване надолу, и по този начин остана да се носи на около половин метър от пода, сияейки. Сил се превърна от мъгла във Вълшебен меч в ръката му.

— Върховният принц Далинар Колин — заговори Каладин, а пред устните му заиграха облачета Светлина на Бурята, — възроди Сияйните рицари. И този път ние няма да ви предадем.

Израженията в помещението варираха от такива на обожание до такива на ужас. Каладин откри баща си сред тълпата. Челюстта на Лирин беше увиснала. Хесина притискаше невръстното дете в обятията си, на лицето й бе изписано дълбоко благоговение, а около главата й се носеше пръстен от сини духчета на възхищението.

„Ще те защитя, дете“, помисли Каладин към братчето си. „Ще защитя всички тях.“

Кимна към родителите си, после се обърна, Оттласна се навън и се стрелна в мократа нощ. Щеше да спре при Стрингкен, на около половин ден пеша разстояние на юг — или съвсем кратко, щом летеше, — и да види дали ще може да презареди сферите там.

А после щеше да открие Пустоносните.

Из скицника на Шалан: Кулата

8
Една могъща лъжа

„Независимо от онзи момент, мога искрено да кажа, че тази книга се зароди в мен още през младостта ми.“

Из Заклеващия, предговор

Шалан рисуваше.

Драскаше по скицника си с резки, смели движения на пръчицата въглен. На всеки няколко щриха я завърташе в пръстите си, за да рисува с остри ъгли и линиите да бъдат възможно най-наситеночерни.

— Хммм… — обади се Шарка откъм прасците й, където красеше полата й подобно на бродерия. — Шалан?

Тя продължи да изпълва страницата с черни щрихи.

— Шалан? — повтори Шарка. — Разбирам защо ме мразиш, Шалан. Не исках да ти помагам да убиеш майка си, но това се получи. Това направих…

Шалан стисна зъби и продължи да скицира. Седеше пред Уритиру, облегнала гръб на един едър, хладен камък. Пръстите на краката й бяха измръзнали, а духчета на студа растяха от земята наоколо като шипове. Рошавата й коса се вееше около лицето заради вятъра и й се налагаше да затиска листа хартия на скицника с палци, левия от които беше увила в ръкава си.

— Шалан… — обади се пак Шарка.

— Всичко е наред — каза Шалан с приглушен глас, а вятърът замря. — Просто… просто ме остави да рисувам.

— Хммм… — отвърна Шарка. — Могъща лъжа…

Прост пейзаж; трябва да беше в състояние да нарисува един прост, успокоителен пейзаж. Седеше на ръба на една от десетте платформи на Клетвените порти, която се издигаше три метра по-високо от основното плато. По-рано същия ден беше задействала Клетвената порта и беше помогнала на още няколкостотин от хилядите, които чакаха в Нарак, да дойдат. За известно време щеше да прави само това: всяка употреба на устройството й костваше невероятно количество Светлина на Бурята. Дори като се имаха предвид всички скъпоценни камъни, които новодошлите бяха донесли, не й оставаше особено много.

Освен това не й оставаше и много от самата нея. Само един завършен Сияен рицар можеше да управлява контролните устройства в средата на всяка платформа, за да осъществи замяната. Засега такава беше само Шалан.

Всеки път трябваше да привиква Вълшебния си меч. Меча, с който беше убила майка си. Истина, която беше изговорила като Идеал за нейния орден Сияйни рицари.

Истина, която поради това вече не можеше да избутва към дъното на съзнанието си и да забравя.

„Просто рисувай.“

Градът обхващаше почти целия хоризонт. Простираше се невъзможно високо, и й беше много трудно да вмести огромната кула на страницата. Ясна беше издирила това място с надеждата да открие древни книги и записки; дотук не бяха успели да намерят нищо подобно. Вместо това, Шалан се мъчеше да разбере кулата.

Ако успееше да я овладее и превърне в скица, дали най-после щеше да възприеме невероятните й размери? Не можеше да намери ъгъл, от който да я вижда цялата, затова се съсредоточаваше в детайлите. Балконите, формата на полетата, входовете на пещероподобните помещения — досущ пастта на някой огромен звяр, готов да погълне, смели, покори.

В крайна сметка се получи не скица на самата кула, а множество пресечени линии върху поле от по-меки щрихи с въглен. Тя се втренчи в рисунката, а едно вятърно духче мина покрай нея и накара страниците да прошумолят. Шалан въздъхна, пусна пръчицата въглен в торбата си и извади един влажен парцал, с който избърса пръстите на свободната си ръка.

Долу на платото се бяха събрали роти войници, които изпълняваха военни учения. Мисълта, че всички те живееха заедно в кулата, безпокоеше Шалан. Което беше глупаво. Тя беше просто сграда, все пак.

Но такава, каквато не можеше да нарисува.

— Шалан… — започна Шарка.

— Ще се оправим — каза тя, без да сваля поглед от хоризонта напред. — Не си виновен ти, че родителите ми са мъртви. Не си ти причината.

— Можеш да ме мразиш — отговори Шарка. — Ще те разбера.

Шалан затвори очи. Не искаше той да я разбира. Искаше той да я убеди, че греши. Имаше нужда да греши.

— Не те мразя, Шарка — каза Шалан. — Мразя меча.

— Но…

— Ти не си мечът. Мечът съм аз, баща ми, животът, който водехме, и начинът, по който всичко се промени.

— Не… — проговори тихо Шарка. — Не разбирам.

„Бих се изненадала, ако разбираше“, помисли си Шалан. „Защото аз определено не разбирам.“ За щастие се разсея от съгледвача, който тъкмо се изкачваше по рампата към платформата, където се беше настанила. Тъмнооката жена беше облечена в бяло и синьо, с панталони под полата и дълга, тъмна алетска коса.

— Ъ-ъ… Ваше Сиятелство? — обърна се към нея жената, след като се поклони. — Върховният принц изпрати да ви повикам.

— Ще му се не види — каза Шалан на глас, макар че вътрешно изпита облекчение, че й се отваря някаква работа.

Подаде скицника на съгледвачката, за да го подържи, докато си прибере вещите в торбата.

„Тъмни сфери“, помисли си.

Макар че трима от Върховните принцове се бяха присъединили към Далинар за експедицията му до центъра на Пустите равнини, повечето бяха останали тук. Когато се беше появила неочакваната висока буря, Хатам беше получил вести по далекосъобщител от съгледвачите от равнините.

От военния му лагер бяха успели да извадят повечето от сферите си, за да се презаредят, преди бурята да ги удари, поради което се бяха сдобили с много повече Светлина на Бурята, отколкото останалите. Хатам постепенно трупаше състояние, благодарение на търговията с Далинар, който купуваше от него заредени сфери за Клетвените порти.

В сравнение с това, осигуряването на сфери за нейното Светлотъкане не беше кой знае какъв разход — но тя все пак се почувства виновна като видя, че е изразходвала Светлината на Бурята от две от тях, за да се стопли сред мразовития въздух. Трябваше да внимава повече.

Прибра всичко, посегна за скицника си и завари съгледвачката да прелиства страниците, разширила очи.

— Ваше Сиятелство… — каза тя. — Невероятни са.

Няколко от рисунките представляваха скици, нарисувани в перспектива от подножието на кулата, и улавяха бегло усещането за величие, което оставяше Уритиру, но много повече от това събуждаха у зрителя световъртеж. Осъзна с неудоволствие, че е преувеличила сюрреалистичните качества на картината, като е направила перспективата и точките на изчезване нереалистични.

— Опитвам се да нарисувам кулата — каза Шалан, — но не мога да уловя точния ъгъл.

Може би когато се завърнеше Сиятелният господар Мрачни очи, щеше да прелети с нея до някой от другите върхове в планинската верига.

— Никога не съм виждала нещо подобно — каза съгледвачката, като продължи да прелиства страниците. — Как се казва?

— Сюрреализъм — отговори Шалан, взе големия скицник и го стисна под ръка. — Старо течение в изобразителното изкуство. Мисля, че прибегнах до него, когато установих, че не мога да придам на скицата вида, който исках. Вече не го използва почти никой, освен учениците.

— Очите ми накараха мозъка да си помисли, че е забравил да се събуди.

Шалан махна с ръка и съгледвачката я поведе обратно надолу и през платото. Шалан забеляза, че немалко войници на полето са прекъснали занятията си и я наблюдават. Проклятие. Никога повече нямаше да може да бъде просто Шалан, незабележимото момиче от забутано градче. Вече беше „Сияен рицар“, от ордена на Инозвателите. Беше убедила Далинар да се преструва — поне пред хората, — че Шалан принадлежи на орден, който не можеше да създава илюзии. Трябваше да предотврати разпространяването на тази тайна, иначе ефективността й щеше да намалее.

Войниците я зяпаха, сякаш очакваха да й порасне Вълшебна броня, от очите й да забълват пламъци, и накрая да полети и да срине със земята някоя и друга планина. „Сигурно трябва да се опитам да се държа по-властно“, помисли си тя. „По-… рицарски?“

Хвърли поглед на войника, облечен в златисто и червено — цветовете на армията на Хатам. Той моментално сведе поглед и потри молитвата, завързана над лакътя на дясната му ръка. Далинар беше решен да възстанови репутацията на Сияйните, но нямаше как да се промени нагласата на цял един народ само за няколко месеца. Древните Сияйни рицари бяха предали човечеството; макар че много алети изглеждаха готови да дадат на ордените шанс да започнат начисто, други не бяха така великодушни.

И все пак, тя се опита да вдигне брадичка, да изпъне гръб и да върви така, както учителите й й бяха показали. Властта представляваше илюзия на възприятието, както казваше Ясна. Първата стъпка към контрола беше да се видиш като човек, който е в състояние да упражнява контрол.

Съгледвачката я поведе към кулата и нагоре по едно стълбище, към охранявания район на Далинар.

— Ваше Сиятелство? — обърна се към нея жената, докато вървяха. — Мога ли да ви задам един въпрос?

— Тъй като това беше въпрос, явно можеш.

— О, ъ-ъ… Хм.

— Няма проблем. Какво искаш да знаеш?

— Вие сте… Сияйна.

— А това е по-скоро твърдение — което ме кара да се усъмня в досегашната си преценка, че можеш.

— Съжалявам. Просто… любопитна съм, Ваше Сиятелство. Как става това? Превръщането в Сияен рицар? Имате Вълшебен меч, нали?

Ето накъде отивали нещата.

— Уверявам те — отговори Шалан, — че е напълно възможно да запазя присъщата си женственост, независимо от изпълнението на рицарския си дълг.

— О — отвърна съгледвачката, която, колкото и да беше странно, изглеждаше разочарована от отговора. — Разбира се, Ваше Сиятелство.

Уритиру явно беше изваян направо в скалите на планината, като скулптура. Ъглите на стаите не бяха изгладени с мазилка и не се забелязваха тухли или отделни камъни. По по-голямата част от стените си личаха тънки пластове скали — красиви ивици с различен оттенък, като платове, натрупани в магазина на някой търговец.

Коридорите често завиваха под странни ъгли и рядко водеха съвсем направо към следващото си пресечно място. Далинар предполагаше, че това е може би тактика за объркване на евентуални натрапници — вид защита на замъка. Резките завои и липсата на остри ъгли караха коридорите да приличат повече на тунели.

На Шалан не й трябваше водач — геоложките пластове, които набраздяваха стените, бяха ясно разпознаваеми. Останалите явно се затрудняваха да ги различават, и се обсъждаше предложението да начертаят указателни знаци по пода. Не забелязваха ли характерната шарка на широкия, червеникав пласт скали, които се редуваха с по-тесни, жълти такива? Просто трябваше да продължат в посоката, където ивиците се издигаха леко нагоре, и щяха да намерят покоите на Далинар.

Скоро пристигнаха и съгледвачката застана на пост пред вратата за в случай, че отново се нуждаеха от нея. Шалан влезе в помещението, което едва до вчера беше стояло празно, но в момента беше напълно обзаведено като обширна заседателна зала, точно пред личните покои на Далинар и Навани.

Адолин, Ренарин и Навани седяха пред Далинар, който се беше изправил, опрял ръце на хълбоците си, и разглеждаше съсредоточено картата на Рошар, закачена на стената. Макар че беше пълно с килими и луксозни мебели, изящното обзавеждане пасваше на мрачната стая като дамска хава на свиня.

— Не съм сигурен как точно да се обърна към азишите, татко — тъкмо казваше Ренарин, когато Шалан влезе. — Новият им император ги прави непредсказуеми.

— Те са азиши — обади се Адолин и махна на Шалан със здравата си ръка. — Как биха могли да не бъдат непредсказуеми? Нали правителството им издава укази дори за правилния начин да си белят плодовете?

— Това е само стереотип — отвърна Ренарин, който носеше униформата си на Мост Четири, но се беше наметнал с одеяло и държеше в ръце чаша димящ чай, въпреки сравнително топлото помещение. — Да, бюрократичната им система е доста тежка. Промяната в правителството пак ще породи безредици. Всъщност би могло да се окаже, че за новия азишки император е по-лесно да промени политиката им, тъй като тя е достатъчно добре определена, за да подлежи на такива промени.

— Не смятам, че имаме повод да се безпокоим за азишите — каза Навани и потупа по тефтерчето си с писалката, след което си записа нещо. — Те се вслушват в гласа на разума; винаги са били такива. А Тукар и Емул? Не бих се изненадала, ако онази тяхна война ги е погълнала достатъчно, за да не обърнат внимание дори на завърналото се Опустошение.

Далинар изръмжа замислено и потърка брадичка с ръка.

— А и онзи военен диктатор в Тукар. Как се казваше?

— Тезим — отговори Навани. — Твърди, че е аспект на Всемогъщия.

Шалан изсумтя и се настани на мястото до Адолин, като остави торбата и скицника си на пода.

— Аспект на Всемогъщия? Е, поне е скромен.

Далинар се обърна към нея, после хвана ръце зад гърба си. Бурята да го вземе, винаги изглеждаше толкова… едър. По-голям от всяка стая, в която се намираше, с вечно сключени вежди, потънал в най-дълбок размисъл. Далинар Колин умееше да накара избора си на меню за закуска да изглежда като най-съдбоносното решение в цял Рошар.

— Сиятелна Шалан — заговори той. — Кажете ми, как бихте подходили вие към княжествата Макабаки? Сега, след като бурята пристигна — както и предупреждавахме, — имаме възможността да преговаряме с тях от позиция на сила. Азир е най-важен, но в момента е посред криза, тъй като не е сигурно кой ще наследи властта. Емул и Тукар, разбира се, воюват — както отбеляза Навани. Бихме могли да използваме информационните мрежи на Ташикк, естествено, но те са твърде изолационистки. Което означава, че остават Йезиер и Лиафор. Може би тяхната намеса би била достатъчно влиятелен фактор, че да убеди съседите им?

И той се обърна към нея очаквателно.

— Да, да… — отговори Шалан замислено. — Наистина съм чувала за няколко от тези места.

Далинар сви устни, а Шарка изхъмка обезпокоено откъм полите й. Далинар не изглеждаше като човек, свикнал да се шегуват с него.

— Простете, Сиятелни господарю — продължи Шалан, като се облегна на стола. — Но съм озадачена защо питате за моето мнение. Зная за тези княжества, разбира се — но познанията ми са по-скоро академични. Бих могла да назова основните им стоки за износ, ако пожелаете, но що се отнася до външната им политика… Е, аз не бях говорила дори с хора от Алеткар, преди да напусна родината си. А сме съседи!

— Разбирам — отвърна с мек глас Далинар. — Духчето ви би ли могло да ни предложи някакъв съвет? Бихте ли го привикала да разговаря с нас?

— Шарка ли? Той не е особено запознат с нашия вид, което е и причината изобщо да бъде тук — обясни тя и се размърда на стола. — И ако позволите да говоря направо, Сиятелни господарю, струва ми се, че го е страх от вас.

— Е, явно не е глупав — отбеляза Адолин.

Далинар стрелна сина си с поглед.

— Недей така, татко — продължи Адолин. — Знаеш, че ако някой изобщо е в състояние да уплаши природна стихия, то това ще бъдеш ти.

Далинар въздъхна, обърна се и положи длан на картата. Странно, но Ренарин беше онзи, който се изправи от мястото си, като остави настрани одеялото и чашата си, приближи се до баща си и опря длан на рамото му. Младежът изглеждаше още по-слаб и висок, застанал до Далинар, и макар че косата му не беше така светла, както тази на Адолин, сред нея все пак се забелязваха руси кичури. Контрастът между него и Далинар беше така необичаен, сякаш двамата нямаха нищо общо.

— Просто е толкова голям, сине — каза Далинар, още загледан в картата. — Как бих могъл да обединя цял Рошар, когато дори не съм посещавал много от тези княжества? Думите на младата Шалан бяха мъдри, макар че тя може би не го осъзнава. Ние не познаваме тези народи. Как може да се очаква да поема отговорност за тях? Иска ми се да можех да видя всичко…

Шалан се размърда на мястото си. Обзе я чувството, че са забравили за присъствието й. Може би бяха изпратили да я повикат, защото бе имал нужда от помощта на някой от Сияйните си рицари, но динамиката на дом Колин винаги беше включвала основно семейството. В това отношение, тя беше натрапник.

Далинар се обърна и отиде да си сипе чаша вино от затоплената кана, оставена близо до вратата. Когато мина покрай Шалан, тя почувства нещо необичайно. Нещо отвътре подскочи, сякаш част от нея беше притеглена от него.

Когато я подмина пак с чашата в ръка, Шалан се измъкна от мястото си и го последва до картата, окачена на стената. Пое си дъх, докато вървеше, и извлече блещукаща нишка Светлина на Бурята от торбичката си. Тя се просмука в нея и засия през кожата й.

Положи ръка на картата. От нея се излъчваше Светлина на Бурята и огряваше картата, разбушувана като гръмотевични облаци. Шалан не разбираше какво точно прави, но така беше в повечето случаи. За изкуството не беше необходимо да разбираш, а да знаеш.

Светлината на Бурята се разля по картата и забушува между нея и Далинар, което накара Навани да скочи от мястото си и да отстъпи назад. Светлината се завъртя в стаята и се превърна в друга, по-голяма карта, която се носеше горе-долу на нивото на маса в центъра й. Планините израснаха от нея като гънки в проснато парче плат. Обширните равнини сияеха в зелено, обрасли с тучна трева. Голите наветрени страни на хълмовете контрастираха с разкошните сенки на живот, които се появиха от подветрените страни. Отче на Бурята… Топографията на пейзажа стана истинска пред очите й.

Дъхът на Шалан спря. Тя ли беше направила това? Как? За илюзиите й обикновено беше необходима предварителна скица, която да имитират.

Картата се простираше от стена до стена в помещението, а краищата й блещукаха. Адолин се изправи и силуетът му разкъса илюзията, в близост до района на Карбрант. Около него се завъртяха ивички Светлина, но когато помръдна, изображението потрепна и плавно се възстанови след него.

— Как… — започна Далинар и се наведе към мястото на картата, където се намираха, до островите Реши. — Детайлите са смайващи. Почти различавам градовете. Какво направи?

— Не знам дали изобщо съм направила нещо — каза Шалан и пристъпи към вътрешността на илюзията сред поточета Светлина на Бурята.

Въпреки подробното изображение, перспективата все пак беше много далечна и планините бяха не по-високи от един неин нокът.

— Не може да съм създала това, Сиятелни господарю. Нямам необходимите знания.

— Е, не съм го направил аз — обади се Ренарин. — Светлината на Бурята явно дойде от вас, Ваше Сиятелство.

— Да, но баща ви ме теглеше през цялото време.

— Теглеше?

— Отеца на Бурята — каза Далинар. — Заради неговото влияние е. Това е, което той вижда всеки път, когато над Рошар бушува буря. Не съм бил аз, нито ти — били сме ние. Някак си.

— Е — отбеляза Шалан, — нали се оплаквахте, че е трудно да се справите сам.

— Колко Светлина на Бурята беше необходима за това? — попита Навани, която обикаляше покрай ръбовете на новата, ярка карта.

Шалан надзърна в торбичката си.

— Ами… всичката.

— Ще ти осигурим още — въздъхна Навани.

— Съжалявам, че…

— Не — прекъсна я Далинар. — Упражняването на силите на Сияйните ми рицари е сред най-ценните ресурси, които мога да закупя в момента. Дори при положение, че Хатам иска такива цени за сферите, че е като пладнешки обир.

Далинар закрачи през образа, който се развълнува около него. Спря близо до средата, до мястото, където се намираше Уритиру. Огледа картата от единия до другия край, бавно и внимателно.

— Десет големи града — прошепна. — Десет княжества. Десет Клетвени порти, които ги свързват от древни времена насам. Така ще го преборим. Така ще започнем. Няма да започнем от спасяването на света — ще започнем от тази простичка стъпка. Ще защитим градовете с Клетвените порти. Пустоносните са навсякъде, но ние можем да бъдем по-подвижни. Можем да поддържаме столиците, като пренасяме припаси и Превръщатели бързо между княжествата. Можем да превърнем десетте града в бастиони на светлината и силата. Но трябва да побързаме. Той идва. Мъжът с деветте сенки…

— Кой е това? — попита Шалан оживено.

— Шампионът на врага — обясни Далинар, присвил очи. — Чест ми разкри във виденията ми, че най-големият ни шанс да оцелеем е да принудим Одий да се съгласи на двубой между шампионите. Виждал съм техния шампион — създание с черна броня и червени очи. Парш, може би. Имаше девет сенки.

Застаналият наблизо Ренарин се обърна към баща си с разширени очи и увиснала челюст. Останалите явно не го забелязаха.

— Азимир, столицата на Азир — каза Далинар, като пристъпи от Уритиру към центъра на Азир на запад, — разполага седна Клетвена порта. Трябва да я отворим и да си спечелим доверието на азишите. Те ще са от голяма важност за целта ни.

Пристъпи още по-нататък на запад.

— Има Клетвена порта, скрита в Шиновар. Още една в столицата на Бабатарнам, и трета в далечния Рал Елорим, Града на сенките.

— Има и в Рира — приближи се до него Навани. — Ясна смяташе, че се намира в Курт. Шеста беше изгубена в Аимиа, разрушения остров.

Далинар изхъмка и се обърна към източния край на картата.

— С тази в Я Кевед стават седем — каза, като стъпи насред родните земи на Шалан. — С тази в Тайлен, осем. И Пустите равнини, които са в наше владение.

— А последната е в Колинар — добави тихо Адолин. — Дома ни.

Шалан се приближи до него и го докосна по ръката. Връзката им с града по далекосъобщителите беше прекъсната. Никой не знаеше какво се случва в Колинар; най-надеждната следа за положението там беше съобщението, което бяха получили от Каладин.

— Ще започнем полека — каза Далинар, — с няколко от най-важните за съхранението на света градове. Азир. Я Кевед. Тайлена. Ще се свържем и с други народи, но ще се съсредоточим основно върху тези три ключови места. Азир — заради организацията и политическата му тежест. Тайлена — заради морския им флот и усъвършенстваната система за пренос на товари. Я Кевед — заради многобройното население. Ваше Сиятелство Давар, всяка информация за родната ви страна и състоянието й след гражданската война, която можете да ни предоставите, ще ни бъде от полза.

— А Колинар? — попита Адолин.

Отговорът на Далинар бе прекъснат от почукване на вратата. Той даде позволение да влязат на висок глас, и съгледвачката от преди малко надзърна вътре.

— Сиятелен господарю — каза тя, видимо обезпокоена. — Възникна нещо, което трябва да видите.

— Какво има, Лин?

— Ваше Сиятелство, сър. Има… Случило се е още едно убийство.

9
Нарезите на винта

„Всички мои преживявания дотук са водели до този момент. До това решение.“

Из Заклеващия, предговор

Едно от предимствата на това, че се беше превърнала в „Сияен рицар“, беше обстоятелството, че поне сега от Шалан се очакваше да бъде част от важните събития. Никой не подлагаше на съмнение присъствието й, докато тичаха по коридорите, осветени от маслените фенери, носени от стражниците. Никой не смяташе, че не е на мястото си; дори не им минаваше през ума да се запитат дали е подходящо да водят млада дама към местопрестъплението на едно брутално убийство. Какво приятно разнообразие.

Доколкото успя да чуе обясненията, които съгледвачката даде на Далинар, трупът принадлежеше на светлоок офицер на име Ведекар Перел. Бил част от армията на Себариал, но Шалан не го познаваше. Тялото му било открито от един от съгледвачите в една от по-отдалечените части на втория етаж на кулата.

Когато приближиха, Далинар и стражниците му пробягаха остатъка от разстоянието и избързаха пред Шалан. Бурите да вземат дългите им алетски крака. Тя се опита да използва малко от Светлината на Бурята, за да си помогне, но я беше изразходвала цялата за оная проклета карта, която се беше разпаднала на облаче Светлина, когато напуснаха помещението.

Сега се чувстваше изтощена и раздразнена. Избързалият напред Адолин спря и погледна през рамо. Размърда се на място, сякаш от нетърпение, след което се върна при нея, вместо да продължи нататък.

— Благодаря — каза Шалан, когато той закрачи редом с нея.

— Не е като да може да стане по-умрял, нали? — каза той и се засмя неловко. Нещо в случилото се явно го беше извадило от равновесие. Протегна ранената си длан, все още стегната в шина, към нейната, и трепна от болка, затова тя го хвана над китката, и той вдигна високо масления фенер, докато бързаха нататък. Скалните пластове тук бяха спираловидни — извиваха се по пода, тавана и стените като нарези на винт. Шарката беше толкова интересна, че Шалан й взе Спомен, за да може да я скицира по-късно.

Двамата най-после настигнаха останалите и подминаха групата стражници, които охраняваха периметъра. Макар че мостовите от Мост Четири бяха открили трупа, бяха изпратили да повикат подкрепления от Колин, за да обезопасят района.

Бяха заобиколили едно помещение от среден размер, в момента осветено от множество маслени лампи. Шалан спря на прага на вратата, точно пред ръба на една широка, квадратна дупка, около метър и двайсет сантиметра дълбока, издълбана в каменния под на стаята. Скалните пластове продължаваха извивките си и тук — пъстроцветни ивици в оранжево, червено и кафяво, — и обхващаха стените на помещението на широки ленти, след което отново се стесняваха и продължаваха надолу по коридора от другата страна.

Мъртвецът лежеше на дъното на дупката. Шалан се стегна, но въпреки вътрешната подготовка, гледката я накара да й прилошее. Лежеше по гръб и беше пронизан право в окото. Лицето му представляваше кървава каша, дрехите му бяха раздърпани — по всяка вероятност заради продължителна борба.

Далинар и Навани стояха на ръба на ямата. Лицето на Далинар беше сковано, сякаш изваяно от камък. Навани пък бе вдигнала скритата си ръка към устните си.

— Така го намерихме, Сиятелен господарю — каза Пеет, един от мостовите. — Веднага изпратихме да ви повикат. Бурята да ме тръшне, ако не изглежда по абсолютно същия начин, както заварихме Върховния принц Садеас.

— Дори лежи в същата поза — отбеляза Навани, запретна полите си и слезе по стълбите от едната страна на ямата до дъното й.

Дупката заемаше почти цялото помещение. Всъщност…

Шалан вдигна поглед към тавана на помещението, където се виждаха няколко статуи, издълбани направо от стените — глави на коне с отворени усти. „Чучури“, помисли си. „Това е било баня.“

Навани коленичи до тялото, встрани от кръвта, която се стичаше към сифона в далечния ъгъл на коритото.

— Забележително… Разположението на тялото, прободната рана в окото… Съвсем същото е, като случилото се със Садеас. Убиецът трябва да е същият човек.

Никой не се опитваше да предпази Навани от гледката — сякаш беше напълно в реда на нещата майката на краля да оглежда труп отблизо. Кой знае? Може би от дамите в Алеткар се очакваха такива неща. И все пак, на Шалан й се струваше странно как алетите и за секунда не се колебаеха да допускат жените си на бойното поле в ролята на писари, разносвачи или съгледвачи.

Обърна се към Адолин, за да провери как реагира на ситуацията, и го завари втренчен в трупа с отворена уста и разширени очи.

— Адолин? — повика го тя. — Познаваше ли го?

Той сякаш не я чу.

— Това е невъзможно — промърмори. — Невъзможно.

— Адолин?

— Той… Не, не го познавам, Шалан. Но смятах… тоест предполагах, че смъртта на Садеас е изолирано престъпление. Нали знаеш какъв беше той. Реших, че сам си е навлякъл някоя беля. Имаше доста хора, които биха пожелали смъртта му, не е ли така?

— Изглежда тук става дума за нещо повече — отбеляза Шалан и скръсти ръце.

Далинар слезе по стълбите при Навани, следван по петите от Пеет, Лопен и — най-забележителното от всичко — Рлаин от Мост Четири. Последният привлече вниманието на войниците, неколцина от които промениха леко положението си така, че да могат да защитят Далинар, ако се наложи. Смятаха Рлаин за опасен, независимо от униформата, която в момента носеше.

— Колот? — обърна се Далинар към светлоокия капитан, който командваше войниците тук. — Ти си стрелец, нали? От Пети батальон?

— Да, сър!

— Наредено ти е да обикаляш кулата с мъжете от Мост Четири? — попита Далинар.

— Бягащите по вятъра се нуждаят от още чифтове крака, сър, и от достъп до повече съгледвачи и писари за изготвянето на картите. Стрелците ми са подвижни. Реших, че това ще е по-полезно, отколкото да разиграваме парадни учения на студа, затова ги предложих за доброволци.

Далинар изсумтя.

— Пети батальон… Кой отговаря за реда при вас?

— Осма рота — отвърна Колот. — Капитан Талан. Мой добър приятел. Той… не оцеля, сър.

— Съжалявам, капитане — каза Далинар. — Бихте ли се оттеглил заедно с хората си, за да се посъветвам със сина си? Поддържайте периметъра до следваща заповед, но уведомете и крал Елокар за това. Пратете вестоносец и до Себариал. Ще отида да му съобщя за това лично, но е добре да бъде предупреден.

— Да, сър — откликна високият стрелец и даде съответните заповеди.

Войниците излязоха, включително тези от моста. Докато ги чакаха да напуснат, Шалан усети слаб гъдел по тила. Потрепери и не можа да се сдържи да не хвърли поглед през рамо. Мразеше начина, по който тази непонятна сграда я караше да се чувства.

Ренарин беше застанал точно зад нея. Тя подскочи и нададе писък, после се изчерви до алено; беше забравила, че той изобщо е с тях. Няколко духчета на срама се появиха във въздуха около нея, като бели и червени венчелистчета. Рядко й се случваше да ги привлече, което беше наистина чудно. По-скоро би предположила, че имат повод да я следват непрекъснато.

— Извинявай — промърмори Ренарин. — Не исках да те стряскам.

Адолин слезе в коритото на банята, все още видимо разтърсен. Толкова ли го беше разстроила мисълта, че сред тях се крие убиец? Хората правеха опити да го убият на практика всеки ден. Шалан вдигна полата на хавата си и го последва долу, като внимаваше да стъпва встрани от кръвта.

— Това е обезпокоително — каза Далинар. — Изправени сме пред сериозна заплаха, която би могла да изтрие вида ни от Рошар като листа, насметени от буря. Нямам време да се тревожа и за убиец, който се спотайва в тунелите.

Вдигна поглед към Адолин и продължи:

— Повечето от хората, които бих зачислил към разследване като за този случай, са мъртви. Нитер, Малан… Кралската стража е в същото състояние, а мъжете от мостовете — въпреки всичките им качества, — нямат никакъв опит с подобни неща. Ще ми се наложи да го поверя на теб, синко.

— На мен? — възкликна Адолин.

— Справи се добре с разследването на случилото се със седлото на краля — макар и в крайна сметка да се оказа донякъде безплодно търсене. Аладар е Върховен принц на Осведомяването. Иди при него, обясни му какво е станало и заповядай на един от екипите му за поддържане на реда да проучат случая, а след това надзиравай работата им като моя свръзка.

— Искаш да поема разследването на смъртта на Садеас? — попита отново Адолин.

Далинар кимна и клекна до трупа, макар че Шалан нямаше представа какво очаква да види. Мъжът беше пределно мъртъв.

— Ако поверя тази задача на сина си, това може би ще убеди хората, че наистина държа да открием извършителя. А може би не — може просто да решат, че съм сложил за отговорник човек, който ще опази тайната. Ясна много ми липсва, Бурята да го вземе. Тя щеше да знае как да представим нещата така, че общественото мнение да не се обърне срещу нас. Така или иначе, сине — заеми се с това, както трябва. Увери се, че останалите Върховни принцове са наясно поне с факта, че сме сериозно загрижени за тези убийства и решени да открием човека, който ги е извършил.

Адолин преглътна тежко.

— Разбирам.

Шалан присви очи. Какво му ставаше? Хвърли поглед към Ренарин, който продължаваше да стои горе, на ръба на празния басейн. Той следеше Адолин с немигащите си сапфирени очи. По принцип беше малко особен, но сега явно знаеше нещо, което на нея не й беше известно.

Шарка изхъмка тихо откъм полите й.

В крайна сметка, Далинар и Навани отидоха да говорят със Себариал. Щом си тръгнаха, Шалан веднага стисна Адолин за ръката.

— Какво има? — изсъска му тя. — Познавал си мъртвеца, нали? Знаеш ли кой го е убил?

Той я погледна право в очите.

— Нямам представа кой го е направил, Шалан. Но ще разбера.

Тя се вгледа в светлосините му очи изпитателно. Бурята да го отнесе, какво си беше въобразила? Адолин беше прекрасен човек, но умееше да лъже също толкова убедително, колкото едва проходило дете.

Той се отдалечи с тежки стъпки, а Шалан забърза след него. Ренарин остана в стаята, загледан след тях, докато Шалан не се отдалечи достатъчно, че когато се обърна през рамо, не можа вече да го види.

10
Отвличане на вниманието

„Ереста ми вероятно може да се проследи до онези дни от моето детство, когато тези идеи се появиха за пръв път.“

Из Заклеващия, предговор

Каладин скочи от върха на хълма и спести от Светлината на Бурята, като се Оттласна нагоре само толкова, колкото да се издигне малко.

Понесе се през дъжда, обърнат към върха на съседния хълм. Долината под него беше обрасла с вивимови дървета, преплели тънките си клони в почти непроницаема стена от зеленина.

Приземи се леко, като се плъзна по мокрите камъни покрай няколко духчета на дъжда като сини свещи. Прекъсна Оттласкването си и когато притеглянето на земята отново му подейства, премина плавно в бърз марш. Беше се научил да марширува още преди да се научи да борави с копието или щита. Усмихна се. Почти чуваше острия глас на Хав да дава заповеди от края на редицата, където помагаше на онези, които изоставаха. Хав обичаше да казва, че веднъж като се научат да маршируват в крак, да се научат да се бият е лесна работа.

— Усмивка? — обади се Сил.

Беше приела формата на едра капка дъжд, която летеше във въздуха успоредно с него, сякаш падаше в грешната посока. Изглеждаше както естествено, така и страшно неестествено. Правдоподобна невъзможност.

— Права си — отвърна Каладин, по чието лице се стичаха вадички дъжд. — Трябва да бъда по-сериозен. Нали сме тръгнали да гоним Пустоносни. Проклятие, ама че странно звучеше това.

— Не те порицавам.

— Понякога ми е трудно да позная.

— А това пък какво означава?

— Преди два дни открих, че майка ми е още жива, така че нейната позиция не е свободна. Спри да се опитваш да я заемеш.

Той се Оттласна леко нагоре, след което се остави да се плъзне надолу по мокрите камъни на стръмния хълм, застанал настрани. Подминаваше отворени скални пъпки и увивни лози, набъбнали от непрекъснатия дъжд. След дъждовния сезон откриваха също толкова много мъртви растения, колкото след някоя по-силна буря.

— Е, аз не се и опитвам да ти бъда майка — отговори Сил, все още дъждовна капка. Разговорите с нея понякога бяха много сюрреалистично преживяване. — Макар че наистина се случва да те скастря от време на време, ако си прекалено мрачен.

Той изръмжа.

— Или когато отказваш да разговаряш с мен — додаде тя и се превърна в млада жена, облечена в хава, седнала във въздуха и с чадър в ръка. — Мой важен и тържествен дълг е да нося щастие, светлина и радост в света ти, когато упорстваш да се държиш като кисел идиот. Тоест през повечето време. Така че, това е.

Каладин се засмя и взе малко Светлина от Бурята, докато тичаше нагоре по хълма, след което се хлъзна надолу до следващата долинка. Земеделските площи тук бяха първокачествени; не беше случайно, че Садеас ценеше така високо района Акани. В културно отношение не се отличаваше с нищо, но тучните полета изхранваха може би половината княжество с лавис и талев. Останалите села се бяха специализирали в отглеждането на големи стада свине за кожа и месо. Гъмфремовете, нещо като чулоподобни зверове, бяха по-рядко срещани тревопасни животни, които се отглеждаха за скъпоценните им ядра, които — макар и малки — позволяваха да се Превръща месо.

Сил се превърна в ивичка светлина и се стрелна пред него, описвайки спирали във въздуха. Трудно му беше да не чувства духа си приповдигнат, дори сред такова неприятно време. Беше прекарал целия път до Алеткар в бързане и опасения — а после и убеждение, — че е закъснял да спаси Огнекамък. Да завари родителите си живи… Е, това беше една неочаквана благословия. От онзи вид, които се случваха извънредно рядко в живота му.

Затова той се поддаде на настоятелния зов на Светлината на Бурята. Бягай. Скачай. Макар че бе прекарал вече два дни в преследване на Пустоносните, изтощението на Каладин беше изчезнало. В полуразрушените села, през които минаваше, нямаше много празни легла, но беше успял да си намери покрив, под който да се подслони, и нещо топло за хапване.

Беше започнал от Огнекамък и продължил нататък под формата на спирала, която се разширяваше от него — обикаляше селата, разпитваше какво се е случило с местните парши и предупреждаваше хората, че тежката буря ще се върне. Дотук не беше открил и едно място, което да е било нападнато.

Стигна върха на следващия хълм и спря. Един изгладен от времето каменен стълб отбелязваше кръстопът. Когато беше млад, никога не му се беше случвало да се отдалечи толкова от Огнекамък, макар че беше на не повече от два-три дни път оттам.

Сил се стрелна да го настигне, докато той оглеждаше стълба, заслонил очи под дъжда. Глифите и простичката карта, издълбани върху него, показваха разстоянието до следващия град — но той не се нуждаеше от тази информация. Вече го различаваше като далечно петънце сред мрачния пейзаж. Доста голямо селище според местните стандарти.

— Хайде — подкани той и тръгна да се спуска от другата страна на хълма.

— Смятам — отбеляза Сил, която се приземи на рамото му и се превърна отново в момиче, — че от мен би излязла прекрасна майка.

— И какво те наведе на тази мисъл?

— Ти си онзи, който подхвана темата.

Когато я беше сравнил със собствената си майка, задето му натякваше едно и също?

— Можеш ли изобщо да имаш деца? Малки духчета?

— Представа си нямам — заяви Сил.

— Наричаш Отеца на Бурите свой баща. Нали така? Тоест, родила си се заради него?

— Може би? Така смятам. По-скоро може да се каже, че ми е помогнал да се оформя. Помогна ни да намерим гласа си.

Тя наклони глава и добави:

— Да. Направи някои от нас. Направи мен.

— Значи може би си способна на такова нещо — каза Каладин. — Да намериш, ъ-ъ, частици от вятъра? Или от Чест? И да им придадеш форма?

Оттласна се и прелетя над туфа скални пъпки и увивни лози, като стресна групичка кремлинги, приземявайки се, и ги накара да се разбягат от почти напълно оглозгания скелет на норка, над който се бяха струпали. Най-вероятно остатък от вечерята на някой по-едър хищник.

— Хммм — проточи Сил. — Аз наистина бих била чудесна майка. Бих научила малките духчета да летят, да се носят по вятъра, да те тормозят…

Каладин се усмихна.

— По-скоро би се отплеснала по някой любопитен бръмбар и би отлетяла, като ги зарежеш в някое чекмедже или нещо подобно.

— Глупости! Защо да оставям децата си в чекмедже? Прекалено скучно. Виж, в обувката на някой Върховен принц…

Каладин прелетя остатъка от разстоянието до селото. Гледката на срутените сгради в западния му район помрачи настроението му. Макар пораженията отново да бяха по-малко, отколкото очакваше, всеки град или село дотук бяха загубили някои от жителите си заради свирепите ветрове и светкавиците.

Това село — Хорнхолоу, както пишеше на картата, — се намираше на място, което някога би се считало за идеално разположение: в падинка, заслонена от бурите от един хълм на изток. Имаше между двайсет и трийсет постройки, включително две големи убежища за бури, където пътниците можеха да отседнат — но в околността бяха разпръснати и много по-далечни сгради. Тази земя принадлежеше на Върховния принц, и амбициозните тъмнооки с достатъчно висок нан можеха да получат позволение да посеят ниви върху някой от необработените хълмове в покрайнините и да задържат част от реколтата за себе си.

Няколко сферични фенера осветяваха площада, където хората тъкмо се бяха струпали на градско събрание. Удобно съвпадение. Каладин се спусна към светлините и вдигна длан встрани. Сил последва неизказаната заповед и се появи там, приела формата на Вълшебен меч: лъскав и красив, със символа на Бягащите по вятъра, ясно видим в средата му, и линии, които се точеха от него към дръжката — вдлъбнатини в метала, които приличаха на развети кичури коса. Макар Каладин да предпочиташе копието, Мечът беше символ.

Приземи се близо до центъра на селото, до голямата главна цистерна, в която събираха вода и филтрираха крем. Положи Вълшебния меч на рамото си и протегна другата си ръка, готов за реч. „Жители на Хорнхолоу, аз съм Каладин, от ордена на Сияйните рицари. Дойдох, за да…“

— Сиятелен господарю! — един пълен, светлоок мъж се завтече към него от тълпата.

Носеше дълго наметало против дъжд и широкопола шапка. Изглеждаше нелепо, но все пак сега бяха дните на дъждовния сезон. Непрекъснатият дъжд не вдъхновяваше особено модни тоалети.

Мъжът плесна с ръце енергично и двама арденти се присъединиха със залитане към него, понесли бокали, пълни със светещи сфери. Струпаните около площада хора си шепнеха и съскаха, а духчета на очакването пърхаха навсякъде, сякаш носени от невидим вятър. Няколко мъже вдигнаха малките си деца на рамене, за да могат да виждат по-добре.

— Отлично — промърмори тихо Каладин. — Превърнал съм се в междуградска атракция.

Наум чу как Сил се изкикотва.

Е, най-добре да изнесе хубаво представление. Вдигна Вълшебния меч високо над главата си, с което предизвика възторжените викове на тълпата. Бе готов да се обзаложи, че повечето хора на този площад доскоро са проклинали Сияйните рицари, но това изобщо не си личеше, като се имаше предвид какъв ентусиазъм изразяваха в момента. Беше му трудно да повярва, че цели векове недоверие и демонизиране могат да бъдат забравени така бързо. Но небето се беше превърнало във врящ казан, а земята беше в хаос, и хората се нуждаеха от някакъв символ на надежда.

Каладин отпусна Меча. Познаваше отлично опасностите, които криеха в себе си символите. Амарам беше такъв за него, макар и вече отдавна.

— Знаели сте, че ще пристигна — обърна се той към градоначалника и ардентите. — Получили сте вест от съседите си. Съобщили ли са ви какво им казах?

— Да, Сиятелен господарю — каза светлоокият мъж и направи енергичен жест, с който го подкани да вземе сферите.

Докато Каладин правеше именно това — и ги заменяше с изразходваните, които беше взел от предишния град, — изражението на лицето му помръкна забележимо.

„Очаквахте да платя две за едно, както в първите няколко града, нали?“, помисли си Каладин, леко развеселен. Е, наистина пусна няколко допълнителни тъмни сфери. Предпочиташе да му се носи репутация на щедър, особено ако това помагаше на новините да се разпространяват по-бързо, но не можеше да си позволи да губи по половината си сфери след всяко изразходване.

— Благодаря ви за усилието — каза той, като извади няколко малки скъпоценни камъка. — Не мога да посетя всяко населено място в областта. Ще се наложи да изпратите послание до всяко от близките села, с което да ги успокоите и да им предадете заповедта на краля. Ще платя услугата на бегачите ви.

Огледа морето от нетърпеливи лица и не можа да потисне спомена за онзи подобен ден в Огнекамък, когато той и останалите жители на града бяха чакали жадно да зърнат новия си градоначалник.

— Разбира се, Сиятелен господарю — откликна светлоокият мъж. — А сега бихте ли желали да си починете и да хапнете нещо? Или ще предпочетете да видите причината за нападението веднага?

— Нападението ли? — попита Каладин, внезапно обезпокоен.

— Да, Сиятелен господарю — каза пълният светлоок. — Нали затова сте дошъл? Заради дивите парши, които ни нападнаха?

„Най-после!“, помисли си Каладин наум, а на глас каза:

— Заведете ме. Веднага.

* * *

Бяха нападнали един склад за зърно на границата на града. Сместен в тясното пространство между два хълма и оформен като купол, той беше понесъл Вечната Буря, без един камък да се размести от стените му. Това правеше особено неприятно обстоятелството, че Пустоносните бяха изтръгнали вратата му и бяха ограбили цялото му съдържание.

Каладин влезе вътре, като подритна една счупена панта. Вътрешността на постройката миришеше на прах и талев, но беше прекалено влажна. Жителите на града бяха готови да понесат и десет теча в тавана на собствената си спалня, но полагаха огромни усилия да държат зърното сухо.

Почувства се странно, че не усеща дъждовните капки по главата си, макар че още ги чуваше как барабанят отвън.

— Мога ли да продължа, Сияетелен господарю? — попита го една ардентка.

Беше млада, красива и нервна. Явно не знаеше как да го тълкува в контекста на религията си. Сияйните рицари бяха създадени от Вестителите, но бяха и предатели. Значи… той или беше митологично създание от божествен произход, или изрод, съвсем малко по-добър от Пустоносен.

— Да, благодаря — отговори й.

— От петимата очевидци, четирима са преценили, ъ-ъ, че броят на нападателите е бил… около петдесетина? Така или иначе, със сигурност може да се каже, че са били много, като се има предвид колко чувала зърно са смогнали да отнесат за толкова кратко време. Не са, ъ-ъ, приличали точно на парши. Били са по-високи, и са носели брони. Скицата, която нарисувах… ъ-ъ…

Тя се опита пак да му покаже рисунката. Не беше много по-умела от произведението на някое дете: неясни драскулки в бегло човекоподобни форми.

— Та, тъй или иначе — продължи младата жена, без да подозира, че Сил се е приземила на рамото й и разглежда лицето й внимателно, — атакуваха ни точно след първия залез на луната. До средата на Втората луна вече са били изнесли зърното, и ние не разбрахме нищо, преди да се смени караула. Сот би тревога и прогони създанията. Оставили бяха само четири чувала, които преместихме.

Каладин взе грубо издяланата дървена тояга, която лежеше на масата до жената. Тя му хвърли поглед, след което мигом заби пак очи в рисунката си и се изчерви. Осветеното от маслени лампи помещение беше потискащо голо. Зърното, което се е съхранявало тук, е трябвало да стигне на жителите на града до следващата жътва.

За един човек от фермерска общност нямаше нищо по-плашещо от празен силоз по сеитба.

— А хората, които са били нападнати? — попита Каладин, докато оглеждаше тоягата, изпусната от Пустоносните по време на бягството им.

— И двамата се възстановиха, Сиятелен господарю — отговори ардентката. — Макар че Кхем твърди, че едното му ухо не спира да звъни.

Петдесетима парши в бойна форма — както предполагаше от описанието им, — спокойно можеха да надвият шепата самоназначени стражници на градчето. Могли бяха да избият всички и да вземат, каквото си поискат; вместо това, обаче, бяха извършили целенасочено нападение само и единствено над склада за зърно.

— Червените светлини — каза Каладин. — Опишете ми ги пак.

Ардентката се сепна смутено; беше се загледала в него.

— Ъ-ъ, и петимата очевидци споменаха светлините, Сиятелен господарю. Имало няколко малки, светещи червени светлинки, които се откроявали в тъмнината.

— Очите им.

— Може би? — отвърна ардентката. — Ако са били очи, значи са били много малко. Разпитах свидетелите и никой от тях не уточни конкретно да са виждали светещи очи — а Кхем успял да погледне един от паршите право в лицето, когато онзи го ударил.

Каладин пусна тоягата и изтупа длани. Взе листа хартия с рисунката от ръцете на младата жена, вгледа се в него демонстративно и й кимна.

— Добре сте се справила. Благодаря за доклада.

Тя въздъхна и се ухили глуповато.

— О! — възкликна Сил, все още седнала на рамото й. — Тя те намира за хубав!

Каладин стисна устни, кимна на жената, обърна й гръб и се запъти обратно към центъра на града през дъжда.

Сил се стрелна към рамото му.

— Уха. Сигурно е отчаяна, щом живее на такова място. Погледни се само. Не си си ресал косата, откакто прелетя континента, униформата ти е омацана с крем и тази брада!

— Благодаря много за милите думи.

— Когато наоколо има само фермери, човек се вижда принуден да си занижи стандартите, предполагам.

— Тя е ардент — каза Каладин. — Длъжна е да се омъжи за друг ардент.

— Не смятам, че тя си мислеше точно за брак, Каладин… — възрази Сил и погледна назад през рамо. — Знам, че напоследък си зает да се бориш с хора в бели дрехи и прочее, но аз направих известни проучвания. Хората заключват вратите си, но под тях има пролуки, достатъчно големи, че да може да се провре човек. Предположих, че ще е добре да проверя как стоят нещата, тъй като ти самият явно не си склонен да се поинтересуваш. Така че, ако имаш въпроси…

— Добре запознат съм с това как стоят нещата.

— Сигурен ли си? — попита Сил. — Може да помолим ардентката да ти нарисува картинка. Май би го направила с голяма охота.

— Сил…

— Просто искам да си щастлив, Каладин — прекъсна го тя, стрелна се от рамото му и описа няколко кръгчета около него, отново ивичка светлина. — Хората във връзки са по-щастливи.

— Това — отвърна Каладин — е явно невярно твърдение. Някои може би са. Но познавам много, които не са.

— Хайде де. Ами Светлотъкачката? Нея май я харесваше.

Думите й бяха неприятно близки до истината.

— Шалан е сгодена за сина на Далинар.

— Е, и? Ти си по-добър от него. Нямам му грам доверие.

— Ти нямаш доверие на никого, който носи Вълшебно острие, Сил — въздъхна Каладин. — Вече сме го обсъждали. Не е белег за лош характер да си свързан с някое от оръжията.

— Е, хайде някой да завърти трупа на някоя твоя сестра за краката и да видим дали тогава ще ти се стори като „белег за лош характер“, или не. Само отклоняваш темата. Онази Светлотъкачка може да е за теб…

— Шалан е светлоока — отсече Каладин. — Край на дискусията.

— Но…

— Край — настоя той и пристъпи в дома, обитаван от светлооките на селището. После добави приглушено: — И спри да шпионираш хората в интимни моменти. Гадно е.

Сил говореше така, сякаш очакваше да присъства, когато Каладин… Е, той никога не се беше замислял по въпроса, но тя наистина го съпътстваше навсякъде другаде. Щеше ли да успее да я убеди да изчака отвън? Все пак щеше да го подслушва, ако не и да се промъкне вътре, за да гледа. Отче на Бурята. Животът му ставаше все по-странен и по-странен. Опита се — неуспешно — да прогони представата как лежи в леглото с някоя жена, докато Сил седи на таблата над главата му, надава окуражителни възгласи и му дава съвети…

— Сиятелен господарю? — обади се градоначалникът от вътрешността на дневната на малката къща. — Добре ли се чувствате?

— Болезнен спомен — отвърна Каладин. — Сигурни ли са съгледвачите за посоката, в която са поели паршите?

Мъжът погледна през рамо към един рошав мъж, облечен в кожени дрехи и с лък на гърба, който бе застанал до закования с дъски прозорец. Ловец с капани, с разрешително от местния Сиятелен господар да лови норки на неговите територии.

— Следвах ги в продължение на половин ден, Сиятелен господарю. И за момент не се отклониха. Право към Колинар, в самия Келек бих се заклел.

— Натам съм тръгнал и аз — каза Каладин.

— Искате ли да ви заведа, господарю? — попита ловецът.

Каладин почерпи от Светлината на Бурята.

— Боя се, че само ще ме забавиш.

После кимна на мъжете, излезе навън и се Оттласна нагоре. Струпаните на улицата и по покривите долу хора го изпратиха с възторжени викове, докато се отдалечаваше.

* * *

Миризмата на конете напомняше на Адолин за младостта му. Пот, тор и сено. Хубави миризми. Истински миризми.

Беше прекарал много от дните си тогава, преди да се превърне във възрастен мъж, в армията до баща си, по време на битките по границата с Я Кевед. Тогава той още се боеше от конете, макар че никога не би си го признал. Бяха толкова по-бързи и по-интелигентни от чуловете.

И така чуждоземни. Целите покрити с козина — която го караше да потреперва, щом ги докоснеше, — и с големи, стъклени очи. А онова дори не бяха истински коне. Независимо от усилията да ги развъждат породисти, конете, които яздеха по време на онези битки, бяха обикновени чистокръвни шинове. Скъпи, да. Но, именно заради това, по дефиниция не и безценни.

Не като създанието, което стоеше пред него сега.

Държаха добитъка на Колин в далечната северозападна част на кулата, на приземния етаж, близо до мястото, където проникваха ветровете от планините отвън. Хитроумното разположение на коридорите, измислено от кралските инженери, проветряваше миризмите на вътрешните помещения, но за сметка на това ги правеше и доста хладни.

Гъмфремове и свине пълнеха някои от стаите, а обикновените коне се държаха в други. В някои имаше дори от брадвохрътките на Фелт — животни, които вече изобщо не ходеха на лов.

Тези общи помещения, обаче, не бяха достатъчно добри за коня на Тоягата. Не, огромният, черен ришадийски жребец беше получил собствена поляна — достатъчно обширна да служи за пасище, под открито небе и на наистина завидно приятно място, ако се абстрахираше човек от миризмите на останалите животни.

Когато Адолин се появи от вътрешността на кулата, едрото черно чудовище препусна към него в галоп. Ришадийските коне бяха достатъчно големи да носят боец във Вълшебна броня, без това да ги накара да изглеждат дребни, и често ги наричаха „третата Вълшебна принадлежност“. Меч, Броня и Жребец.

Това определение не беше достатъчно добро за тях. Човек не можеше да си спечели ришадийски кон просто като победи някого в битка. Те избираха ездачите си сами.

„Но така е било и с Мечовете, предполагам“, помисли си Адолин, докато Галан душеше леко ръката му. „Представлявали са духчета, които сами определят следващия си собственик.“

— Хей — каза Адолин, като почеса муцуната на коня с лявата си ръка. — Малко е самотно тук, нали? Съжалявам. Иска ми се да не се налагаше да стоиш сам повече…

Млъкна, защото гласът му изневери. Галан пристъпи по-близо и се извиси над него, но някак продължи да излъчва кротост и спокойствие. Опря муцуна във врата на Адолин, после изпръхтя остро.

— Уф — каза Адолин и обърна главата на коня настрани. — Това е миризма, без която спокойно бих могъл да мина.

Потупа Галан по шията, после протегна ръка към торбата на рамото си, но рязката, остра болка в китката отново му напомни за раната му. Пъхна здравата си ръка вътре и извади няколко захарни бучки, които Галан побърза да изхрупа.

— Същият си като леля Навани — отбеляза Адолин. — Затова дойде на бегом, нали? Подуши, че нося лакомства.

Конят обърна глава и впери в Адолин едното си воднистосиньо око с правоъгълна зеница в средата. Изглеждаше почти… обиден.

Адолин често се чувстваше така, сякаш може да улови чувствата на собствения си ришадийски кон. Между него и Чистокръвен беше съществувала… връзка. По-деликатна и неопределима от връзката между мъжа и меча му, но все пак не можеше да се отрече.

Е, Адолин наистина говореше на меча си понякога, така че можеше да се каже, че има такива навици.

— Извинявай — каза той. — Зная, че двамата обичахте да препускате заедно. И… не знам дали татко ще има възможността да слиза да те вижда особено често оттук нататък. Беше започнал да избягва битките още преди да го натоварят с всички тези отговорности. Затова реших, че ще е добре да минавам от време на време и да те наглеждам.

Конят изпръхтя силно.

— Не да те яздя — обясни Адолин, доловил възмущението в движенията на жребеца. — Просто си помислих, че и на двамата ще ни е приятно.

Конят побутна торбата му с муцуна, докато Адолин не извади още една захарна бучка. Стори му се, че това е знак на съгласие. Даде му захарта, после се облегна на стената и проследи с поглед как животното се отдалечава в галоп през пасището.

„Фукльо“, помисли си той развеселено, докато Галан подскачаше наоколо. Може би щеше да му позволи да среши козината му. Това би му било приятно — като вечерите, които прекарваше с Чистокръвен в тъмното спокойствие на конюшните. Или поне така беше правил, преди да им се отвори толкова много работа покрай Шалан, дуелите и всичко останало.

Не беше обръщал внимание на Чистокръвен чак до момента, в който му беше потрябвал за битка. А след това, само за миг, той си беше отишъл завинаги.

Адолин си пое дъх дълбоко. Напоследък всичко му се струваше с краката нагоре. Не само случилото се с Чистокръвен, а и онова със Садеас, пък и разследването сега…

Докато гледаше Галан, сякаш му олекна малко. Адолин продължаваше да стои, облегнат на стената, когато пристигна Ренарин. По-малкият син на рода Колин подаде глава през вратата и се огледа. Не се отдръпна, когато Галан препусна покрай него в галоп, но все пак го изгледа предпазливо.

— Ехо — обади се Адолин.

— Здравей. Фелт каза, че си слязъл тук.

— Само проверявам как е Галан — отвърна Адолин. — Татко е прекалено зает да го прави напоследък.

Ренарин се приближи към него.

— Можеш да помолиш Шалан да нарисува Чистокръвен — каза той. — Сигурен съм, че ще се справи добре. Ще си спомни.

Това всъщност не беше лоша идея.

— Значи ме търсеше?

— Ами… — поколеба се Ренарин, загледан в Галан, който отново ги подмина в галоп. — Доста е въодушевен.

— Обича да има публика.

— Не са особено здрави, нали знаеш?

— Не са ли?

— Ришадийските коне имат каменни копита — обясни Ренарин, — по-силни от тези на обикновените. Нямат нужда от подкови.

— И това ги прави не особено здрави, така ли? Бих казал, че е точно обратното… — отвърна Адолин, погледна го изпитателно и добави: — Ти говореше за обикновените копита, нали?

Ренарин се изчерви и кимна. Понякога на хората им беше трудно да следват мисълта му, но това беше само защото навлизаше в нещата в такава дълбочина. Често обмисляше нещо сериозно, нещо наистина проникновено, но споменаваше на глас само част от него. Това караше разсъжденията му да изглеждат разхвърляни, но веднъж щом го опознаеше човек, разбираше, че той не се опитва да бъде езотеричен. Просто устните му понякога не успяваха да насмогнат на мозъка.

— Адолин — заговори той тихо. — Трябва… ъ-ъ… Трябва да ти върна Вълшебния меч, който ми спечели.

— Защо? — попита Адолин.

— Боли ме да го държа — отговори Ренарин. — От самото начало беше така, откровено казано. Мислех, че е заради някаква моя странност. Но е така с всички нас.

— Сияйните, искаш да кажеш.

Той кимна.

— Не можем да използваме мъртвите Мечове. Не е редно.

— Е, предполагам, че ще намеря някой друг, който да го използва — каза Адолин, като обмисли вариантите наум. — Макар че всъщност би трябвало да избереш ти. Откакто ти го поднесох в дар, Мечът е по право твой, затова ти трябва да посочиш следващия му собственик.

— Предпочитам да го направиш ти. Аз вече го оставих на ардентите, за да го пазят.

— Което означава, че оставаш невъоръжен — отбеляза Адолин.

Ренарин извърна очи.

— Или пък не — допълни Адолин и го побутна по рамото. — Вече си избрал с какво ще го заместиш, нали?

Ренарин се изчерви отново.

— Хитрец такъв! — възкликна Адолин. — Успял си да създадеш Сияен меч? Защо не ни каза?

— Просто се случи. Глис не беше сигурен, че ще успее да го направи… Но ни трябват още хора, за да управляват Клетвената порта, та…

Той си пое дъх дълбоко, после протегна длан встрани и привика един дълъг, светещ Вълшебен меч. Тънък, почти без предпазител и с вълнообразни линии, които личаха по метала, сякаш беше изкован.

— Великолепен е — възкликна Адолин. — Ренарин, наистина е фантастичен!

— Благодаря.

— Защо се срамуваш, тогава?

— Аз… не се срамувам.

Адолин го изгледа безизразно. Ренарин отпрати меча и заговори:

— Просто… Адолин, тъкмо започвах да се нагаждам. Към Мост Четири, към това да бъда Мечоносец. Сега отново съм в неизвестност. Татко очаква от мен да бъда Сияен рицар и да му помогна да обединим света. Но как да се науча?

Адолин се почеса по брадичката със здравата ръка.

— Хм. Предполагах, че някак си просто ще усетиш правилния път. Не става ли така?

— Понякога. Но… това ме плаши, Адолин.

Ренарин вдигна ръка, тя засия и от нея започна да се процежда Светлина на Бурята, сякаш дим от огън.

— Ами ако нараня някого или проваля нещата?

— Няма да го направиш — каза Адолин. — Ренарин, това е силата на самия Всемогъщ.

Ренарин продължи да се вглежда в светещата си длан. Не изглеждаше убеден. Затова Адолин протегна здравата си ръка и хвана тази на брат си.

— Всичко е наред — каза му. — Никого няма да нараниш. Тук си, за да ни спасиш.

Ренарин го погледна, после се усмихна. През Адолин премина вълна Светлина и за секунда той се видя усъвършенстван. Версия на самия себе си, която бе някак пълна и завършена — мъжът, който би могъл да бъде.

Видението изчезна за частица от секундата, Ренарин издърпа ръка от неговата и промърмори някакво извинение. Отново спомена, че Вълшебният меч трябва да бъде връчен другиму и избяга обратно в кулата.

Адолин остана, загледан след него. Галан дотича до него в спокоен тръс и го побутна, за да си изпроси още захар, така че той пъхна ръка в торбата си разсеяно и му даде една бучка.

Едва след като жребецът се отдалечи, Адолин осъзна, че му я е подал с дясната си ръка. Вдигна я пред очите си, изумен, и размърда пръсти.

Китката му беше напълно излекувана.

11
Дълбините

ПРЕДИ ТРИДЕСЕТ И ТРИ ГОДИНИ

Далинар пристъпи от крак на крак сред утринната мъгла, изпълнен с нова сила, с енергия, която кипеше в него на всяка крачка. Вълшебна броня. Негова собствена Вълшебна броня.

Светът никога повече нямаше да бъде същият. Всички очакваха един ден да получи собствен Вълшебен меч или Вълшебна броня, но той така и не беше успял да потисне напълно шепота на несигурността в дъното на ума си. Ами ако никога не се случеше?

Но се беше случило. Отче на Бурите, беше се случило. Беше го извоювал сам, в двубой. Да, в двубой, в който беше изритал противника си от ръба на една пропаст — но така или иначе, той беше победил.

Не можеше да потисне дълбокото си удовлетворение и самодоволство.

— Успокой се, Далинар — обади се Садеас от мъглите до него, облякъл собствената си златна Вълшебна броня. — Имай търпение.

— Няма да стане, Садеас — каза Гавилар, облечен в яркосиня Вълшебна броня и застанал от другата страна на Далинар. И тримата бяха вдигнали забралата на шлемовете си. — Момчетата на Колин са като брадвохрътки на вериги и сега надушваме кръв. Не можем да се впуснем в битка, като поемаме спокойно дъх, безметежни и уравновесени, както ни учат ардентите.

Далинар се размърда пак, почувствал полъха на студената мъгла в лицето си. Искаше му се да танцува заедно с духчетата на очакването, които се носеха във въздуха около него. Войската зад тях чакаше, подредена в стегнати редици. Стъпките, тракането на оръжията им, покашлянията и приглушените им разговори се издигаха над замъгленото поле.

Далинар се чувстваше почти сякаш не се нуждае от армия. На гърба си носеше огромен чук — толкова огромен; че дори най-силният мъж нямаше да бъде в състояние да го вдигне без чужда помощ. А той едва забелязваше теглото му. Проклятие, каква сила беше това. Усещането беше поразително подобно на Вълнението.

— Обмисли ли предложението ми, Далинар? — попита Садеас.

— Не.

Садеас въздъхна.

— Ако Гавилар ми даде такава заповед — добави Далинар, — ще се оженя.

— Не ме намесвай в това — каза Гавилар.

— Е — заяви Далинар, — докато не наредиш нещо друго, ще си остана сам.

Единствената жена, която някога бе искал, сега принадлежеше на Гавилар. Бяха се оженили — Бурята да го вземе, вече имаха и дете. Момиченце.

Брат му не биваше никога да узнава за истинските му чувства.

— Но замисли се какви ползи ще има от това, Далинар — каза Садеас. — Сватбата ти би могла да ни спечели съюзи, Вълшебни мечове или брони. Може би дори ще ни спечелиш княжество — такова, каквото да не ни се наложи да докараме почти до пълна разруха, преди да се съгласи да се обедини с нас!

След две години битки, само четири от десетте княжества бяха приели да се подчинят на Гавилар — а две от тях, на Колин и на Садеас, бяха лесни. Крайният резултат беше един наистина обединен Алеткар — обединен срещу рода Колин.

Гавилар беше убеден, че ще може да ги настрои едни срещу други и че вродената им себичност ще ги накара да си забият взаимно нож в гърба. Садеас, от своя страна, настояваше Гавилар да проявява повече жестокост. Твърдеше, че с колкото по-кръвожадна репутация се ползва, толкова повече градове ще се съюзят с тях доброволно, вместо да рискуват да бъдат ограбени.

— Е? — попита Садеас. — Ще обмислиш ли поне варианта за брачен съюз с политическа цел?

— Проклятие, още ли за това приказваш? — попита Далинар. — Остави ме да се бия, а ти и брат ми се занимавайте с политическата част.

— Не можеш да бягаш от това вечно, Далинар. Нали го съзнаваш? Ще ни се наложи да помислим как да изхранваме тъмнооките, как да поддържаме инфраструктурата на града, как да изградим връзки с останалите княжества. Да мислим за политика.

— Ти и Гавилар — заяви Далинар.

— Всички ние — поправи го Садеас. — И тримата.

— Нали уж искаше да ме успокоиш? — сопна му се Далинар.

Издигащото се слънце най-после започна да разпръсва мъглата и това му даде възможност да види целта им: стена, висока около три и половина метра. Отвъд нея — нищо. Плоска, камениста равнина, или поне така изглеждаше. Градът в пропастта не се различаваше лесно от тази посока. Наричаше се Раталас, но беше познат и като Дълбините: цял един град, построен в огромна цепнатина в земята.

— Сиятелният господар Таналан притежава Вълшебно оръжие, нали? — попита Далинар.

Садеас въздъхна и спусна забралото си.

— Обсъждали сме го вече четири пъти, Далинар.

— Бях пиян. Таналан — има ли Вълшебно оръжие?

— Вълшебен меч, братко — отвърна Гавилар.

— Мой е — прошепна Далинар.

Гавилар се разсмя.

— Само ако го намериш пръв! Обмислям вместо това да дам Меча на Садеас. Той поне внимава по време на събранията ни.

— Добре — каза Садеас. — Да действаме внимателно. Помнете плана. Гавилар, ти…

Гавилар се ухили на Далинар, спусна забралото си с отсечено движение и се спусна напред, без да даде на Садеас възможност да довърши. Далинар нададе вик и се втурна след него. Тежките ботуши на Бронята му стържеха в камъните.

Садеас изруга на висок глас зад тях и ги последва. Войската продължи да изчаква точния момент.

Започнаха да валят камъни; катапултите зад стената изстрелваха по един едър камък или по няколко по-дребни. Парчета скала се стоварваха навсякъде около Далинар и караха земята да трепери, а филизите на скалните пъпки да се навиват навътре. Точно пред него падна едра канара, която отскочи и разхвърля наоколо дъжд от дребни камъчета. Далинар я избегна ловко, като се възползва от силата на Бронята за отскок. Вдигна ръка пред отвора за очите на шлема си, когато градушка от стрели затъмни небето.

— Внимавайте за балистите! — нададе вик Гавилар.

Войниците на върха на стената насочиха към тях огромни, подобни на арбалети устройства, монтирани направо върху камъните. Една дълга, гладка стрела с размерите на копие се насочи право към Далинар и се оказа далеч по-точна от катапултите. Той скочи настрани, а Бронята му простърга в камъните, когато се плъзна по тях. Стрелата се заби в земята с такава сила, че дървото се разцепи на парчета.

За други от стрелите бяха закачени мрежи и въжета, предназначени да спъват бойци с Вълшебни брони така, че да бъдат по-лесна мишена за следващ изстрел. Далинар се ухили, когато усети как Вълнението отново се пробужда в него, и се изправи бързо на крака. Прескочи една от стрелите, която влачеше след себе си голяма мрежа.

Мъжете на Таналан ги обсипваха с дъжд от дърво и камък, но това далеч не беше достатъчно. Един от камъните улучи Далинар в рамото и той залитна, но бързо си възвърна равновесието. Стрелите бяха безполезни срещу него, скалите падаха на случайни места, а войниците, които управляваха балистите, презареждаха прекалено бавно.

Така трябваше да бъде. Далинар, Гавилар, Садеас. Заедно. Другите отговорности нямаха значение. Най-важното в живота беше сражението. През деня хубава битка — а през нощта топло огнище, уморени ръце и хубава бутилка вино.

Далинар достигна ниската стена и скочи, като се изстреля нагоре с мощно усилие на мускулите. Набра тъкмо толкова височина, колкото да се хване за един от зъберите на върха на стената. Мъжете вдигнаха бойните си чукове, за да го ударят по пръстите, но той се хвърли през ръба и се стовари на пътеката на върха на стената, сред уплашените войници. Дръпна въжето за освобождаване на чука си, като го пусна върху един от враговете зад себе си, после замахна с юмрук и противниците пред него се разбягаха с викове.

Беше почти твърде лесно! Стисна чука, вдигна го и замахна в широка дъга, помитайки войниците като листа пред повей на вятъра. Точно пред себе си видя как Садеас чупи една от балистите с почти небрежен ритник. Гавилар нападаше с Вълшебния си меч, поваляше по няколко противника наведнъж и оставяше след себе си труп след труп с горящи очи. Тук горе укрепленията работеха против защитниците на стената — принуждаваха ги да се скупчват нагъсто, което ги правеше идеална мишена за Вълшебните оръжия.

Далинар препусна през тях и едва за няколко секунди вероятно погуби повече мъже, отколкото бе убил през целия си живот. Изпита изненадващо, но дълбоко неудовлетворение. Способностите му, инерцията му, дори репутацията му изобщо нямаха значение тук. Дори на негово място да беше някой беззъб старец, резултатът пак щеше да бъде същият.

Той стисна зъби срещу внезапния прилив на това безполезно чувство. Потърси дълбоко в себе си и откри Вълнението, скрито в очакване. То го изпълни и пропъди недоволството му. Секунди по-късно, той вече надаваше животински рев от удоволствие. Тези мъже не можеха дори да го докоснат. Той беше разрушител, завоевател, непобедима машина на смъртта. Бог.

Садеас тъкмо казваше нещо. Глупавият мъж направи някакъв жест със златната си Вълшебна броня. Далинар примигна и погледна през ръба на стената. Оттук можеше да види Дълбините ясно — дълбока пропаст в земята, скрила цял един град, построен нагоре покрай двете й стени.

— Катапултите, Далинар! — извика Садеас. — Обезвреди катапултите!

Да. Войската на Гавилар беше преминала в атака на стената, а катапултите — онези най-близо до Дълбините, почти в самия град — продължаваха да изстрелват камъни, и щяха да повалят стотици от войниците им.

Далинар скочи към ръба на стената и грабна една въжена стълба, по която да се спусне долу. Тя, разбира се, моментално се скъса и го накара да се стовари на земята. Падна с оглушителен трясък на Бронята в камъните долу. Не болеше, но гордостта му беше силно наранена. Садеас се изправи на ръба над него и го погледна. Далинар почти чуваше гласа му.

„Все бързаш. Защо не отделиш време да помислиш малко някой път?“

Това беше наистина елементарна грешка, подобаваща на някой новак. Далинар изръмжа, изправи се на крака и се огледа за чука си. Проклятие! Беше изкривил дръжката му при падането. Как го беше направил? Не беше изработен от някакъв специален метал като Вълшебните брони и мечове, но все пак беше от хубава стомана.

Войниците, които охраняваха катапултите, се скупчиха около него под сенките на скалите, които продължаваха да прелитат над тях. Далинар стисна зъби, изпълнен с Вълнението, и се пресегна към солидната дървена врата в близката стена. Пантите изпукаха, когато я изтръгна от мястото й, и той залитна назад. Беше станало по-лесно, отколкото беше очаквал.

Тази Броня беше толкова повече, отколкото изобщо си беше представял. Може би тя наистина вършеше толкова много, че на негово място можеше да е и някой беззъб старец, но той щеше да промени това. В този момент се зарече, че никога повече няма да се остави да го изненадат. Щеше да носи Бронята от сутрин до вечер — щеше да спи в нея, Бурята да го вземе, — докато не започнеше да се чувства по-удобно с нея, отколкото без.

Вдигна дървената врата, замахна с нея като с тояга и разбута войниците, за да си проправи път до катапултите. После се втурна напред и стисна устройството от едната страна. Изтръгна колелото му от мястото, като разхвърля парчета дърво наоколо, а то се наклони на едната страна. Далинар стъпи отгоре му, счупи метателното рамо и го захвърли настрани.

Оставаха още само десет. Изправи се върху потрошената машина и дочу далечен глас да го вика по име.

— Далинар!

Обърна се към стената и видя как Садеас посяга към Вълшебния си чук и го вдига. Оръжието се превъртя във въздуха, стовари се върху катапулта и заседна между парчетата счупено дърво.

Садеас вдигна ръка за поздрав, Далинар му помаха за благодарност и грабна чука. Оттам нататък разрушението му спореше много повече. Нанасяше безмилостни удари на машините и оставяше след себе си само трески. Инженери, много от които жени, отчаяно бързаха да се дръпнат от пътя му и надаваха викове: „Тоягата, Тоягата!“

Когато Далинар приближи последния катапулт, Гавилар вече беше стигнал до портите на града и ги беше отворил пред войниците си. Мъжете се стекоха вътре и се присъединиха към онези, които бяха прескочили стената. Последните вражески войници в близост до Далинар побягнаха обратно към града и го оставиха сам. Той изръмжа, ритна последния строшен катапулт и го запрати назад през ръба на Дълбините.

Той се наклони, после падна в бездната. Далинар пристъпи напред и застана на нещо като наблюдателен пост — място на скалата, оградено с парапет, за да не може някой да се подхлъзне и да падне в пропастта. От това място успя за пръв път да види ясно града, който се простираше долу.

Названието „Дълбините“ наистина му отиваше. Бездната се стесняваше отдясно, но тук, в средата й, се разширяваше дотолкова, че щеше да му е трудно да хвърли камък до другата й страна — дори с помощта на Вълшебната броня. А вътрешността й беше пълна с живот. Градини, които сякаш кипяха от духчета на живота. Сгради, построени на практика една върху друга надолу по V-образните стени. Целият град беше обхванат от гъсти мрежи от мостове, платформи и дървени пътеки.

Далинар се обърна и погледна пак към стената, която описваше широк кръг около отвора на Дълбините от всичките му страни, с изключение на западната — там, където каньонът продължаваше чак до бреговете на езерото долу.

За да оцелее в Алеткар, човек трябваше да си намери подслон от бурите. Широките цепнатини в скалите като тази представляваха идеално местоположение за град. Но как можеше да бъде защитено от нападения? Всеки враг, който решеше да го нападне, щеше да разполага с предимството на по-високата позиция. Много от селищата вървяха по тънката граница между безопасността от бурите и безопасността от хората.

Далинар нарами чука на Садеас, докато войниците на Таналан се спускаха на групи от стените и се разпределяха по левия и десния фланг на войниците на Гавилар. Щяха да се опитат да притиснат войската на Колин от двете страни, но с трима Мечоносци сред вражеските редици бяха наистина загазили. Къде беше самият Сиятелен господар Таналан?

Такка се приближи с малък отряд елити и се присъедини към него на наблюдателната платформа. Опря ръце на перилата и подсвирна тихо.

— Нещо става в този град — каза Далинар.

— Какво?

— Не знам…

Далинар може и да не обръщаше особено внимание на великите планове, които Гавилар и Садеас непрекъснато крояха, но беше войник. Познаваше бойното поле така, както една жена познава рецептите на майка си: може да не беше в състояние да назове точните количества и мерки, но усещаше по вкуса, че нещо не е наред.

Битката зад него продължаваше — армията на Колин се сблъскваше със защитниците на града. Мъжете на Таналан не се справяха добре; обезкуражени от настъплението на войниците на Колин, редиците им бързо се разкъсаха и се видяха принудени да отстъпят в безредица, като се блъскаха по стълбите надолу към града. Гавилар и Садеас не се впуснаха да ги преследват; вече имаха предимство. Нямаше смисъл да избързат и да се натъкнат на евентуална засада.

Гавилар затропа по камъните, а Садеас го последва. Двамата щяха да проучат града и да обсипят със стрели хората долу — може би дори щяха да откраднат и използват някои катапулти, ако Далинар беше оставил здрави. Щяха да обсадят града, докато го принудеха да капитулира.

„Трима Броненосци“, помисли си Далинар. „Таналан трябва да има някакъв план как да ни обезвреди…“

От наблюдателния пост се откриваше най-удобната гледка към града. А вражеската армия беше разположила катапултите точно до нея — устройства, които със сигурност щяха да бъдат нападнати и разрушени първи. Далинар хвърли поглед на едната и другата страна и забеляза, че по каменната платформа на наблюдателния пост има множество пукнатини.

— Не! — извика той на Гавилар. — Отстъпете назад! Това е…

Враговете им явно ги наблюдаваха, защото в мига, в който извика, земята под краката му поддаде. Далинар успя да мерне ужасеното изражение на Гавилар, когото Садеас бе сграбчил и задържаше назад, докато гледаше как Далинар, Такка и група от останалите елити пропадат в Дълбините.

Бурята да го вземе. Цялата каменна площадка, надвиснала над Дълбините, на която стояха досега, се беше отчупила! Широката скала се срути върху най-високите постройки долу, а Далинар полетя във въздуха над града. Светът се завъртя около него.

Миг по-късно се стовари върху един покрив с ужасяващо изхрущяване. Нещо твърдо го удари по ръката — невероятно силен сблъсък, — и той чу как Бронята на това място се чупи.

Покривът не удържа падането му. Далинар мина направо през дървото и продължи надолу, а шлемът му простърга в скалата, когато за миг опря в ръба на Дълбините.

Стовари се върху друга повърхност с висок трясък и, за щастие, най-после спря. Простена и усети остра болка в лявата си ръка. Поклати глава и установи, че гледа нагоре през около петнайсетметрова дупка през почти вертикалния дървен град. Падналата скала беше оставила след себе си следа от разрушени домове и стълби по стръмния наклон. Далинар беше паднал леко на север и в крайна сметка се беше приземил на дървения покрив на една от постройките.

Не видя никой от останалите — Такка или другите елити — наоколо. Но без Вълшебната си броня… Той изръмжа, а около него се появиха духчета на гнева като кипящи локвички кръв. Размърда се, но болката го накара да трепне. Бронята по цялото продължение на лявата му ръка беше разбита, а изглежда беше счупил и няколко от пръстите си.

От десетките пукнатини във Вълшебната му броня се издигаше светещ бял дим, но единствените й части, които бяха напълно неспасяеми, бяха на лявата му длан и ръката нагоре.

Колебливо се отлепи от покрива, но движението накара дървото да поддаде и той пропадна в къщата долу. Изръмжа, когато се стовари на пода, а членовете на семейството вътре се разпищяха и се притиснаха към стената. Таналан явно не беше съобщил на жителите за плана си да разруши част от собствения си град в отчаян опит да се справи с въоръжените с Вълшебни оръжия врагове.

Далинар успя да се изправи на крака, без да обръща внимание на уплашените хора, блъсна вратата — като я счупи със силния си удар, — и излезе на дървената пътека, която минаваше пред домовете от това ниво на града.

Върху него моментално се изсипа градушка от стрели. Обърна дясното си рамо към тях, изръмжа и прикри отвора за очи на шлема си, доколкото успя, докато се вглеждаше в източника на стрелите. В една градина на платформа от отсрещната страна на Дълбините имаше петдесетима стрелци. Просто чудесно, Бурята да ги отнесе.

Разпозна мъжа, който ги предвождаше — висок, с властна осанка и снежнобели пера на шлема. Кой си слагаше кокоши пера на шлема?! Изглеждаше нелепо. Е, Таналан не беше чак толкова зле. Далинар го беше победил на пешки веднъж, и той си беше изплатил залога със сто светещи рубина, всеки от които поднесен в отделна, запечатана бутилка вино. Далинар намираше тази история за забавна.

Наслаждавайки се на Вълнението, което отново се надигна в него и прогони болката, Далинар се втурна по дървената пътека, без да обръща внимание на стрелите. Останалият горе Садеас беше повел една група войници надолу по стълбите встрани от разрушението, оставено от падналата скала, но вървяха доста бавно. Далинар възнамеряваше вече да е собственик на Вълшебен меч, преди да успеят да пристигнат.

Скочи на един от мостовете, които прекосяваха Дълбините. За съжаление, беше съвсем наясно какво би направил самият той, ако подготвяше града за нападение. И наистина, двама войника побързаха да се спуснат към моста от другата страна на пропастта и да се заловят да секат с брадви подпорите му. Мостът се поддържаше и от Превърнати метални въжета отгоре, но ако успееха да съборят гредите, той със сигурност щеше да поддаде под теглото си.

Дъното на Дълбините беше на поне трийсет метра надолу. Далинар изръмжа и взе единственото възможно решение — скочи от дървената пътека и се приземи на близката по-долна. Изглеждаше достатъчно стабилна. Въпреки това, единият му крак проби дървените дъски и той едва не пропадна изцяло.

Издърпа ходилото си и продължи нататък. Други двама войници се насочиха към подпорите на тази пътечка и започнаха да ги секат с всички сили.

Мостът се разтресе под Далинар. Отче на Бурята. Нямаше много време, но не бяха останали други мостове, достатъчно близки, че да се прехвърли върху тях. Нададе рев и се насили да побегне, а дъските пращяха под краката му.

Една-единствена черна стрела долетя отгоре и се стрелна като небесна змиорка. Повали единия от войниците. Последва я друга, която улучи втория, докато той беше зает да зяпа изумено поваления си другар. Мостът спря да се тресе, Далинар се ухили и спря. Обърна се и забеляза мъжа, застанал зад ръба на падналата скала горе. Той вдигна черния си лък към Далинар.

— Телеб, ти, чудо на чудесата такова — каза Далинар.

Не след дълго достигна отсрещната страна на пропастта и грабна брадвата от ръцете на един труп. После се засили нагоре по стълбата към мястото, където беше видял Талан.

Откри го лесно — широка дървена платформа с подпорни греди, свързани със стената долу, и цялата обрасла с филизи и цъфнали скални пъпки. Духчета на живота се разбягаха настрани, когато Далинар приближи.

Застанал посред градината, Таналан чакаше, заобиколен от петдесетина войници. Задъхан зад забралото на шлема си, Далинар се изправи насреща му. Таналан носеше броня от проста стомана, не Вълшебна такава, макар в ръката му да се виждаше свирепо на вид Вълшебно острие — широко, с извит връх.

Таналан кресна остро на войниците си да не стрелят и да свалят лъковете. После се запъти към Далинар, хванал Вълшебния меч с две ръце.

Всички съсредоточаваха вниманието си върху Вълшебните оръжия. Някои от тях имаха дълга история и хората можеха да проследят кой крал или Сиятелен господар е използвал определен меч. Е, Далинар беше използвал както Вълшебен меч, така и Вълшебна броня, и ако му се наложеше да избира между двете, без колебание би предпочел бронята. Необходимо беше само да нанесе един-единствен силен удар на Таналан, за да приключи битката. Сиятелният господар, обаче, трябваше да се бие с противник, който можеше да устои на неговите удари.

Вълнението пулсираше в Далинар. Застанал между две ниски дървета, той зае стабилна поза с уязвимата си лява ръка встрани от Сиятелния господар и брадва в защитената дясна ръка. Брадвата беше бойна, но пак му се струваше като играчка.

— Не биваше да идваш тук, Далинар — каза Таналан. Гласът му се отличаваше с носовия акцент, типичен за тези райони. Жителите на Дълбините открай време се считаха за по-специални хора. — Между нас и твоите хора няма вражда.

— Отказахте да се подчините на краля — отвърна Далинар, който бавно заобикаляше Сиятелния господар, докато наглеждаше войниците с едно око.

Не смяташе за изключена възможността да го нападнат, ако се разсееше от дуела. Той самият би направил именно това.

— Кралят ли? — попита Таналан, а около него закипяха духчета на гнева. — В Алеткар не е имало трон от поколения насам. Дори да бяхме съгласни отново да имаме крал, кой казва, че родът Колин заслужава да получи такава чест?

— Аз пък смятам, че народът на Алеткар заслужава за крал най-силния и способен пълководец. Ако само имаше начин да се разбере кой е той… — отвърна Далинар и се ухили зад шлема.

Таналан нападна с широк замах на Вълшебния меч, като се опита да се възползва от далечния обсег на оръжието. Далинар избегна ловко удара и продължи да чака сгоден момент. Вълнението го изпълваше с главозамайваща възбуда, с дълбоко желание да се докаже.

Но трябваше да внимава. В идеалния случай щеше да удължи битката благодарение на защитата и издръжливостта, която Бронята му осигуряваше. За нещастие, тя продължаваше да тече, а трябваше да има предвид и множеството войници. И все пак, той се опита да действа така, както Таналан би очаквал — избягваше ударите му и си даваше вид, че иска да проточи сражението възможно най-дълго.

Таналан изръмжа и замахна отново. Далинар го блокира с ръка, след което замахна с брадвата, без да си дава особено голямо усилие. Таналан го избегна лесно. Отче на Бурята, ама че дълъг беше мечът му. Почти толкова, колкото Далинар беше висок.

Далинар отстъпи встрани и се опря в зеленината на градината. Вече дори не усещаше болката от счупените си пръсти. Вълнението го зовеше.

„Чакай. Преструвай се, че искаш да протакаш битката…“

Таналан замахна още веднъж и Далинар се изви назад, по-бърз от противника си, благодарение на Бронята. И тогава, когато Таналан се опита да удари пак, Далинар залегна и се стрелна към него.

Отново отклони меча с ръка, но този удар беше по-силен и разби Бронята на ръката му. Въпреки това, изненадващото настъпление му позволи да сниши рамото си и да го забие в Таналан. Бронята на Сиятелния господар изтрака и се изкриви под силата на Вълшебната броня, и той се спъна.

За нещастие, Далинар бе загубил равновесие точно толкова, колкото да залитне и да падне до него. Платформата потрепери, когато двамата се стовариха отгоре й, и дървото се пропука със стон. Проклятие! Далинар не искаше да пропадне долу, заобиколен от врагове. И все пак, трябваше да остане в обсега на този Меч.

Далинар пусна дясната си ръкавица — без частта на предмишницата, която я свързваше с останалата част от бронята, тя беше просто излишна тежест, — докато двамата се мъчеха да се изправят, свити на преплетена купчина. За жалост беше изгубил брадвата. Сиятелният господар замахна към него с дръжката на меча напред, но не улучи. С една счупена ръка и една останала без Броня, обаче, Далинар не можеше да заеме положение за сполучлив удар.

Превъртя се и най-накрая се изправи, притиснал Таналан надолу под тежестта на Бронята. В този момент останалите войници атакуваха. Точно както беше очаквал. Дуелите на честта като този — или поне онези от тях, които се водеха на бойното поле, — винаги продължаваха само докато светлооките на едната от страните не започнеха да губят.

Далинар се превъртя настрани. Войниците явно не бяха подготвени за бързата му реакция. Скочи на крака, грабна брадвата и замахна мигновено. Дясната му ръка все още имаше Броня до сгъвката на лакътя, затова замахът му беше мощен — особена смесица от силата, предоставена от Бронята, и крехкост заради откритата му ръка. Трябваше да внимава да не счупи собствената си китка.

Повали трима мъже сред вихър от удари с брадвата. Останалите отстъпиха и препречиха нападенията му с копия, докато други от войниците помагаха на Таналан да се изправи на крака.

— Говориш за народа — каза Сиятелният господар дрезгаво и опипа с облечена в ръкавица ръка дълбоката вдлъбнатина на нагръдника си, където рамото на Далинар го беше ударило. Явно му беше трудно да диша. — Сякаш изобщо те е грижа за тях. Сякаш за тяхно добро грабиш, рушиш и убиваш. Ти си един нецивилизован варварин.

— Войната не може да бъде цивилизована — отвърна Далинар. — Няма начин да я разкрасиш и да я наречеш „хубава“.

— Няма защо да оставяш скръб навсякъде, където отидеш, сякаш влачиш огромен валяк след себе си и мачкаш всеки, който се изправи на пътя ти. Ти си чудовище.

— Аз съм войник — каза Далинар, без да изпуска от поглед мъжете на Таналан, мнозина от които приготвяха лъковете си.

Таналан се закашля.

— Градът ми е изгубен. Планът ми се провали. Но мога да направя една последна услуга на Алеткар. Мога да довърша теб, копеле такова.

Стрелците вдигнаха оръжията.

Далинар изрева и се хвърли на платформата, като се стовари отгоре й с цялата тежест на Бронята. Вече отслабналите дъски се пропукаха и той пропадна през тях, като строши опорите долу.

Цялата платформа се срути и той падна заедно с нея на долното ниво. Чу крясъци и се сгромоляса на долната пътека толкова силно, че се зашемети, въпреки защитата на Бронята.

Разтърси глава, простена и откри, че шлемът му се е пукнал точно отпред. Не виждаше ясно заради разрушената Броня. Свали шлема с една ръка и си пое дъх рязко. Проклятие, и здравата ръка го болеше. Хвърли й поглед и установи, че кожата му е пълна с трески — включително едно парче дърво, не по-късо от кама.

Направи гримаса. Малкото останали войници от онези, на които беше заповядано да следят и да отсекат мостовете, ако е необходимо, се втурнаха към него.

„Успокой се, Далинар. Бъди готов!“

Той се изправи на крака, замаян и изтощен, но двамата мъже не се доближиха до него. Вместо това се завтекоха към мястото, където беше паднало тялото на Таналан, грабнаха го на ръце и избягаха.

Далинар изрева и се спусна по петите им тромаво. Бронята беше трудноподвижна и той залиташе несигурно през отломките от разрушената платформа в опит да настигне войниците.

Болката в ръцете го подлудяваше от яд. Но Вълнението, Вълнението го тласкаше напред. Нямаше да бъде победен. Нямаше да спре! Вълшебният меч на Таналан не се беше появил до тялото му. Това означаваше, че врагът му е още жив. Далинар още не беше победил.

За щастие, повечето войници бяха разположени от другата страна на града. Тази стена на пропастта беше на практика празна, като се изключат скупчените жители на града — забелязваше ги тук-там, свити в домовете си.

Закуцука нагоре по стълбите след мъжете, които влачеха Сияйния си господар. Когато наближиха върха, двамата оставиха товара си на едно място, където скалата на бездната беше открита. После направиха нещо, с което накараха част от нея да се отвори навътре и да разкрие тайна врата. Понесоха падналия си господар навътре, а двама други войника, чули отчаяните им викове, се завтекоха да препречат пътя на Далинар, който пристигна няколко секунди по-късно.

Останалият без шлем Далинар напълно побесня. Те имаха оръжия; той — не. Те бяха свежи, а той имаше рани, които правеха и двете му ръце почти безполезни.

Но битката все пак приключи с двамата войника, проснати на земята като безформени, кървящи купчини. Далинар отвори скритата врата с ритник — облечените му в Броня крака все още бяха достатъчно силни да я разбият.

Озова се пред тесен тунел, осветен от диамантени сфери по стените. Вратата беше покрита с втвърден крем от външната страна, което я караше да изглежда досущ като част от стената. Ако не ги беше видял да влизат, щеше да му отнеме дни или дори седмици да я открие.

В края на късия тунел завари двамата войници, които беше проследил дотук. Ако се съдеше по кървавата диря, бяха оставили Сиятелния си господар в помещението, пред което бяха застанали.

Двамата се спуснаха към Далинар с отчаяната решимост на хора, които знаят, че смъртта им е почти неизбежна. Болката в ръцете и главата на Далинар беше нищо в сравнение с Вълнението. Рядко се беше чувствал така силен, както сега — изпълваше го прекрасна яснота, такова великолепно чувство.

Наведе се и се втурна напред, свръхестествено бърз, и смачка с рамото си единия мъж в отсрещната стена. Другият бе повален от един точен ритник. Далинар нахлу през вратата зад тях.

Таналан лежеше на пода в локва кръв. Над тялото му се беше навела красива жена, обляна в сълзи. В тясното помещение се виждаше само още един човек: малко момче. На шест, може би седем години. Сълзи се стичаха по лицето му, докато се опитваше да вдигне Вълшебния меч на баща си с две ръце.

Далинар се извиси на прага.

— Няма да ти дадем татко — произнесе детето със задавен от мъка глас. По пода пълзяха духчета на болката. — Няма. Ти… ти…

Гласът му се снижи до шепот, и то каза:

— Татко каза… че ние се бием срещу чудовищата. И ако имаме вяра, ще победим…

* * *

Няколко часа по-късно, Далинар седеше на ръба на Дълбините и клатеше крака над порутения град долу. Бе положил новия си Вълшебен меч в скута, а Бронята му — разкривена и пропукана — лежеше на купчина до него. Ръцете му бяха превързани с бинт, но вече беше прогонил хирурзите.

Взираше се в привидно празната равнина пред себе си, после сведе поглед към признаците за човешко присъствие долу. Камари от мъртви тела. Разрушени сгради. Отломките на една цивилизация.

След известно време, Гавилар се приближи към него, следван от двама телохранителя от елитите на Далинар — днес бяха Кадаш и Фебин. Гавилар им махна с ръка да изчакат по-назад, после се стовари със стон до Далинар и свали шлема си. Над главата му витаеха духчета на изтощението, но въпреки умората, Гавилар изглеждаше дълбоко умислен. Проницателните му, бледозелени очи сякаш знаеха толкова много. Докато беше малък, Далинар приемаше, че брат му е винаги прав, независимо какво казва и прави. Когато порасна, мнението му не се беше променило особено.

— Поздравления — каза Гавилар, като кимна към Меча. — Садеас е бесен, че не стана негов.

— Ще си намери и той — отвърна Далинар. — Прекалено е амбициозен, за да не се случи.

Гавилар изръмжа.

— Това нападение ни коства почти твърде висока цена. Садеас казва, че трябва да внимаваме повече и да не излагаме себе си и Вълшебните си оръжия на опасност, като атакуваме сами.

— Садеас е разумен — отговори Далинар.

Посегна предпазливо с дясната си ръка — по-малко изпатилата от двете — и вдигна чаша вино към устните си. Това беше единственото лекарство, което беше склонен да взима против болката — а може би щеше да помогне и със срама. И двете чувства бяха започнали сериозно да го измъчват, след като Вълнението си отиде и го остави изтощен и потиснат.

— Какво ще правим с тях, Далинар? — попита Гавилар и махна с ръка към тълпите цивилни долу, които войската събираше на групи. — Десетки хиляди хора. Няма да ни се подчинят охотно; никак няма да им се понрави, че си убил както Сиятелния им господар, така и наследника му. Ще си имаме главоболия с неподчинението им години наред. Отсега го усещам.

Далинар отпи отново.

— Ще ги превърнем във войници — каза. — Ще им кажем, че ще пощадим семействата им, ако склонят да се бият на наша страна. Щом искаш да спрем да започваме нападенията, като щурмуваме с Вълшебните оръжия, ще ни трябват доста повече войници — дори и само за пушечно месо.

Гавилар кимна, като обмисли думите му.

— Садеас е прав и за други неща. За нас. И за онова, в което ще трябва да се превърнем.

— Не ми говори за това.

— Далинар…

— Загубих половината си елити днес, включително капитана. Имам си предостатъчно проблеми.

— Защо водим битките си тук? В името на честта? В името на Алеткар?

Далинар сви рамене.

— Не можем да продължаваме да се държим като шайка главорези — добави Гавилар. — Не можем да разграбваме всеки град, покрай който минем, и да си устройваме пиршества всяка вечер. Трябва ни дисциплина; трябва да задържим земите, които вече сме завоювали. Трябва ни бюрократична система, ред, закони, политика.

Далинар затвори очи, разконцентриран заради срама, който изпитваше. Ами ако Гавилар разбереше?

— Ще трябва да пораснем — завърши тихо Гавилар.

— И да се отпуснем? Като Сиятелните господари, които убиваме? Нали именно затова започнахме? Защото всички те бяха твърде мързеливи, угоени и безсъвестни?

— Вече не знам. Станах баща, Далинар. Това ме кара да се питам какво ще правим, след като си извоюваме всичко. Как ще превърнем всичко това в княжество?

Бурята да го тръшне. Княжество. За пръв път в живота си Далинар откри, че намира идеята за ужасяваща.

В крайна сметка, Гавилар се изправи и отиде да говори с вестоносците, които го викаха.

— Би ли могъл — обърна се той към Далинар — поне да се опиташ да намалиш безразсъдството си в битките за в бъдеще?

— И това ми го казваш ти?

— Казва го един по-разумен аз — отговори Гавилар. — И… по-уморен. Честит да ти е Заклеващия. Заслужи си го.

— Заклеващия?

— Мечът ти — обясни Гавилар. — Бурята да го вземе, нищо ли не чу снощи? Това оръжие е принадлежало на Слънцетворящия.

Садеес, Слънцетворящия. Той беше последният владетел, съумял да обедини Алеткар — преди векове. Далинар хвана Меча в скута си и го завъртя така, че слънчевите лъчи проблеснаха по безупречния метал.

— Вече е твой — каза Гавилар. — Когато приключим, ще се погрижа хората дори да не си спомнят за Слънцетворящия. Ще мислят само за дом Колин и Алеткар.

Той се отдалечи. Далинар заби Вълшебния меч в камъните, облегна се назад, затвори очи и си спомни как звучеше плача на смелото момче.

12
Преговори

„Не ви моля да ми простите. Не ви моля дори да ме разберете.“

Из Заклеващия, предговор

Далинар стоеше до стъклените прозорци в помещение на един от високите етажи на Уритиру, стиснал ръце зад гърба си. Виждаше отражението си, слабо загатнато в стъклото, а отвъд него — ширнала се празнота. Небето беше безоблачно, бялото слънце грееше ярко.

Прозорци, високи колкото него самия — никога не беше виждал нещо подобно. Кой би посмял да построи нещо от стъкло, така крехко, и да го обърне към бурите? Но, разбира се, този град беше над бурите. Тези прозорци изглеждаха като символ на непокорството — онова, което Сияйните рицари бяха олицетворявали. Извисяваха се над дребнавостта на световната политика. И поради тази височина, от тях можеше да видиш така надалеч.

— Идеализираш ги — обади се далечен глас в главата му, тътнещ като гръмотевица. — Били са хора като теб. Не по-добри и не по-лоши.

— Намирам това за окуражително — прошепна Далинар. — Ако са били като нас, значи и ние можем да бъдем като тях.

— В крайна сметка ни предадоха. Не го забравяй.

— Защо? — попита Далинар. — Какво се е случило? Какво ги е променило?

Отеца на Бурята мълчеше.

— Моля те — настоя Далинар. — Кажи ми.

— За някои неща е по-добре да останат забравени — отвърна гласът. — Ти би трябвало да го разбираш най-добре, като се има предвид бялото петно в паметта ти и човекът, който го запълваше някога.

Далинар си пое рязко дъх, жегнат от думите.

— Сиятелен господарю — обади се Сиятелната Калами иззад него. — Императорът ви очаква.

Далинар се обърна. На по-високите етажи на Уритиру имаше няколко специални стаи, включително този амфитеатър. Беше оформен като полумесец и с прозорци в горната част на стената — правата стена, — както и редици столове, които се простираха надолу към подиума за говорителите. Любопитен беше фактът, че до всяка седалка имаше по един малък пиедестал. За духчетата на Сияйните, беше му обяснил Отеца на Бурята.

Далинар се запъти надолу по стълбите към екипа си: Аладар и дъщеря му, Мей; Навани, облечена в яркозелена хава, седнала на предния ред и протегнала босите си ходила напред, скръстени в глезените; старата Калами, която щеше да води протокола; и Тешав Кал — един от най-острите политически умове в Алеткар, — която щеше да изпълнява ролята на съветник. Двамата й старши ученика стояха до нея, готови да осигурят необходимата информация или превод, ако се наложеше.

Малка група хора, готова да промени света.

— Предайте приветствията ми на императора — заръча Далинар.

Калами кимна и го написа. После прочисти гърло и прочете на глас отговора, който далекосъобщителят написа, сякаш по собствена воля: „Негово Имперско Величество Ч. В. Д. Янагон Първи, император на Макабак, крал на Азир, господар на Бронзовия палат, Главен Акасикс, премиер-министър и емисар на Йезиер.“

— Доста внушителни титли — отбеляза Навани, — като за петнайсетгодишно момче.

— Твърди се, че е успял да възкреси дете — каза Тешав. — Чудо, което му е спечелило подкрепата на везирите. Според местните слухове са имали затруднения да открият нов Главен, след като последните двама намериха смъртта си благодарение на стария ни приятел, Убиеца в Бяло. Затова везирите избрали момче от съмнителен произход и си измислили някаква история как спасил нечий живот, за да докажат божествената намеса в появата му.

Далинар изсумтя.

— Не е в стила на азишите да си измислят.

— Никак не се свенят — възрази Навани, — стига да открият свидетели, готови да попълнят съответните клетвени декларации. Калами, благодари на Негово Имперско Величество, задето се е съгласил да разговаря с нас, и на преводачите му за усърдната работа.

Калами написа думите и вдигна поглед към Далинар, който започна да обикаля из центъра на стаята. Навани се изправи и се присъедини към него, без да си слага обувките, по чорапи.

— Ваше Имперско Величество — заговори Далинар, — обръщам се към вас от върха на Уритиру, града на легендите. Гледката спира дъха. Каня ви да се присъедините към мен за обиколка на града. Свободен сте да доведете колкото стражници сметнете за добре с вас.

Погледна към Навани и тя кимна. Дълго бяха обсъждали как да се обърнат към монарсите, и накрая се бяха спрели на варианта да ги поканят възможно най-учтиво. Азир беше първи — най-влиятелната държава на запад и дом на онази от използваемите в бъдеще Клетвени порти която беше най-важна и централна от всички.

Отговорът се забави доста. Правителствената система на азишите представляваше един впечатляващ хаос, макар че Гавилар често й се възхищаваше. На всички нива се срещаха множество чиновници — както мъже, така и жени. Сайоните бяха нещо като арденти, но не бяха роби — нещо, което Далинар намираше за странно. В Азир, да бъдеш свещеник-министър в правителството беше най-високата чест, към която някой би могъл да се стреми.

По традиция, азишкият Главен твърдеше, че е император на цял Макабак — район, който включваше над половин дузина кралства и княжества. В действителност кралстваше само над Азир, но Азир хвърляше дълга, дълга сянка.

Докато чакаха, Далинар пристъпи до Навани и положи пръсти на рамото й, после ги прокара нагоре към шията, през тила, и ги остави да се задържат за момент върху другото й рамо.

Кой би помислил, че мъж на неговата възраст би могъл да чувства такъв трепет?

— „Ваше Височество“ — пристигна най-после отговора, прочетен на глас от Калами. — „Благодарим ви за предупреждението относно бурята от грешната посока. Навременните ви думи бяха взети под внимание и записани в официалните анали на империята като знак за вашето приятелско отношение към Азир.“

Калами зачака продължение, но далекосъобщителят беше спрял да се движи. След това рубинът му проблесна в знак, че разговорът е приключил.

— Не беше кой знае какъв отговор — отбеляза Аладар. — Защо не откликна на поканата ти, Далинар?

— Да бъдеш вписан в официалните документи на държавата е голяма чест според азишите — каза Тешав, — така че ви направиха комплимент.

— Да — съгласи се Навани, — но се опитват да избегнат предложението ни. Бъди по-настоятелен, Далинар.

— Калами, прати следното, ако обичаш — каза Далинар. — „За мен е чест, макар че ми се иска вписването ми в държавните ви анали да се беше случило вследствие на по-щастлив повод. Нека обсъдим бъдещето на Рошар заедно, тук. С огромно желание очаквам да се запознаем лично.“

Зачакаха отговора с цялото търпение, на което бяха способни. Той най-после пристигна — на алетски. „Ние, поданиците на азишката държава, с прискърбие ви изпращаме съболезнования за онези от редиците ви, които паднаха в бой. Подобно на вашия благороден брат, някои уважавани членове на съда ни бяха погубени от шинския унищожител. Това създава връзка помежду ни.“

Това беше всичко.

Навани изцъка с език.

— Няма да ни оставят да ги принудим да дадат конкретен отговор.

— Биха могли поне да обяснят позицията си! — озъби се Далинар. — Почти толкова лоши са в това отношение, колкото и емулите — особено с чужденци.

Доколкото можеше да прецени, това не беше само азишко качество. Това беше маниер, присъщ на политиците по целия свят. Разговорите вече започваха да му напомнят на усилията, които беше положил да привлече Върховните принцове на своя страна във военните лагери. Половинчат отговор след половинчат отговор, уклончиви обещания без никаква конкретика и насмешливи очи, които му се подиграваха в същото време, в което твърдяха, че са искрени.

Бурята да го вземе. Ето, че отново се опитваше да обедини хора, които не желаеха да го слушат. Не можеше да си позволи да се проваля в това — вече не.

„Имаше време“, помисли си, „когато обединявах по друг начин.“ Спомни си миризмата на дима и виковете от болка на хората наоколо. Спомни си за кръвта и пепелта, с които си плащаха онези, които смееха да се противопоставят на брат му.

Тези спомени се бяха завърнали особено ярки напоследък.

— Да опитаме с друга тактика, може би? — предложи Навани. — Вместо покана, нека им предложим помощ.

— Ваше Имперско Величество — каза Далинар. — Наближава война; със сигурност сте забелязали промените в паршите. Пустоносните се завърнаха. Трябва да знаете, че алетите са ваши съюзници в този конфликт. Бихме ви предоставили информация относно успехите и провалите ни в опитите да устоим на този враг с надеждата, че ще ни отвърнете със същото. Човечеството трябва да се обедини в лицето на надвисналата заплаха.

След известно време пристигна отговорът:

— „Съгласни сме, че взаимната помощ е от първостепенно значение през тази нова епоха. С радост ще обменим информация с нас. Какво знаете за тези преобразени парши?“

— Водихме битка с тях на Пустите равнини — отвърна Далинар с облекчение, доволен, че отбелязва някакъв напредък. — Същества с червени очи, и в много отношения подобни на паршите, които открихме на Пустите равнини, но по-опасни. Ще наредя на писарите си да приготвят за вас доклади, които включват знанията, които сме натрупали в хода на битките си срещу паршендите.

— „Отлично“ — гласеше отново забавилият се отговор. — „Тази информация ще бъде добре дошла във връзка с конфликта, в който се намираме в момента.“

— Какво е състоянието на градовете ви? — попита Далинар. — Какво правят паршите там? Изглежда ли, че имат някаква цел освен безхаберното разрушение?

Зачакаха отговор напрегнато. Дотук бяха успели да узнаят съвсем малко за паршите по света. Капитан Каладин изпращаше доклади чрез писарите в градовете, през които минаваше, но не беше успял да открие почти нищо. Градовете тънеха в хаос, а надеждната информация беше много оскъдна.

— „За щастие“ — гласеше отговорът, — „градът ни е в добро състояние, а врагът вече не прави опити да ни нападне пряко. В момента водим преговори.“

— Преговори ли? — повтори Далинар, шокиран, и се обърна към Тешав, която поклати глава учудено.

— Пояснете какво имате предвид, Ваше Величество, моля ви — намеси се Навани. — Пустоносните са склонни да преговарят с вас?

— „Да“ — гласеше отговорът. — „В момента обменяме договори. Те имат много подробни искания и някои наистина нечувани условия. Надяваме се да успеем да отложим евентуалния въоръжен сблъсък, за да можем да сложим защитата си в ред и да укрепим града.“

— Могат да пишат? — поиска да знае Навани. — Не друг, а Пустоносните ви изпращат договори?

— „Доколкото знаем, повечето парши не умеят да пишат“ — отговориха им. — „Но някои са различни — по-силни, с необичайни сили. Не говорят като останалите.“

— Ваше Величество — заговори Далинар, като пристъпи по-близо до далекосъобщителя на бюрото, сякаш императорът и министрите му щяха да успеят да усетят настоятелността му в писменото съобщение. — Трябва да разговарям с вас очи в очи. Мога да дойда чрез портала, за който ви споменахме по-рано. Трябва отново да го приведем в състояние, годно за използване.

Тишина. Проточи се толкова дълго, че Далинар се улови как скърца със зъби и едва потиска желанието да призове и освободи Вълшебен меч, отново и отново, какъвто навик имаше като млад. Беше го прихванал от брат си.

Отговорът най-после пристигна.

— „Със съжаление трябва да ви съобщим, че устройството, за което става въпрос, не работи в нашия град“ — прочете Калами. — „Проучихме го и открихме, че е било унищожено преди много години. Не можем да го използваме, за да отидем при вас, нито пък вие — при нас. Приемете извиненията ни.“

— Сега ли ни го казва? — възкликна Далинар. — Проклятие! Това беше информация, която ни беше необходима възможно най-скоро!

— Лъжа е — каза Навани. — Клетвената порта на Пустите равнини беше в изправност след цели векове бури и натрупване на крем. Онази в Азимир представлява монумент посред Централния пазар — просторен купол в средата на града.

Или поне така беше разбрала от картите. Портата в Колинар беше внедрена като част от някакъв религиозен монумент. Такава красива реликва не можеше просто да бъде унищожена.

— Съгласна съм с преценката на Нейна Сиятелност Навани — каза Тешав. — Идеята за посещение от вашата войска ги безпокои. Това е просто претекст да ви откажат.

Тя се намръщи, сякаш императорът и министрите му бяха просто шепа разглезени деца, които отказваха да слушат учителите си.

Далекосъобщителят отново започна да пише.

— Какво казват?

— Изпращат ни сертификат — отвърна Навани с развеселен глас. — В уверение, че Клетвената порта не функционира. Подписан от имперските архитекти и бурегадатели.

Прочете нататък и добави:

— Само азишите биха решили, че ще поискаш сертификат за това, че нещо е счупено.

— Важно е да се отбележи — добави Калами, — че в сертификата е уточнено само, че устройството „не функционира като портал“. Но естествено, че няма — не и ако не го посети и задейства някой Сияен. Това е на практика уверение, че Клетвената порта не работи, ако не е включена.

— Напиши следното, Калами — заповяда Далинар. — Ваше Величество. Вие вече пренебрегнахте думите ми веднъж. Резултатът бяха унищоженията, причинени от Вечната Буря. Умолявам ви да се вслушате в съветите ми този път. Не можете да водите преговори с Пустоносните. Трябва да се обединим, да обменяме информация и да защитим Рошар. Заедно.

Тя го написа и Далинар зачака, притиснал длани в плота на бюрото.

— „Думата «преговори» беше грешка“ — прочете Калами отговора. — „Преводачите ни сбъркаха понятието. Съгласни сме с предложението ви да обменяме информация, но в момента не разполагаме с много време. Ще се свържем с вас скоро, за да обсъдим въпроса по-подробно. Довиждане, Върховен принце Колин.“

— Ха! — оттласна се от бюрото Далинар, ядосан. — Глупаци! Идиоти! Проклетите светлооки и политики на самата Преизподня!

Прекоси помещението с ядни стъпки. Искаше му се да има какво да ритне. После се овладя.

— Отнасят се към нас още по-резервирано, отколкото очаквах — каза Навани и скръсти ръце. — Ваша Сиятелност Кал?

— Според моя опит с азишите — откликна Тешав, — те са изключително умели в изкуството да казват възможно най-малко с възможно най-много думи. Това е типичен пример за разговор с по-високопоставените им министри. Не оставяйте на това да ви обезкуражи; със сигурност ще ни отнеме време, за да постигнем някакъв напредък с тях.

— Време, през което Рошар гори — отвърна Далинар. — Защо се отметнаха от твърдението, че преговарят с Пустоносните? Дали не обмислят да се съюзят с врага?

— Ще се въздържа да правя необосновани догадки — каза Тешав. — Но бих казала, че просто са решили, че са ни предоставили прекалено много информация.

— Нуждаем се от Азир — каза Далинар. — Никой в Макабак няма да ни послуша, ако нямаме благословията на Азир. Да не говорим за Клетвената порта…

Той млъкна, когато забеляза, че друг далекосъобщител на масата е започнал да примигва.

— Тайлените — съобщи Калами. — Подраниха.

— Искаш ли да го отложим? — попита Навани.

Далинар поклати глава.

— Не. Не можем да си позволим да чакаме още няколко дни, докато кралицата отново има свободно време в графика.

Пое си дълбоко дъх. Разговорите с политиците го изтощаваха повече от стокилометров марш в пълно бойно снаряжение.

— Да започваме, Калами. Ще овладея раздразнението си.

Навани се настани на една от седалките, но Далинар остана прав. През прозорците нахлуваше светлина, чиста и ярка. Лъчите се спускаха отгоре и го къпеха в светлина, която сякаш успя да вкуси, когато си пое дълбоко дъх. Беше прекарал твърде много дни в извитите каменни коридори на Уритиру, осветен от слабата светлина на свещите и лампите.

— „Нейно Кралско Величество“ — прочете Калами, — „Нейна Сиятелност Фен Рнамди, кралица на Тайлена, ви отговаря.“

Калами направи кратка пауза и добави:

— Сиятелен господарю… Извинете за прекъсването, но това означава, че кралицата пише на далекосъобщителя лично, вместо чрез някой от писарите си.

За всяка друга жена, това би било повод за нервност. За Калами беше просто поредната бележка под линия сред множеството, която добавяше в долната част на страницата, преди да приготви далекосъобщителя да предаде думите на Далинар.

— Ваше Величество — заговори Далинар, като хвана ръце зад гърба си и се заразхожда по подиума в средата на седалките. „Постарай се повече. Обедини ги“, помисли си наум. — Изпращам ви приветствия от Уритиру, свещения град на Сияйните рицари, и най-смирена покана. Тази кула представлява наистина главозамайваща гледка, която може да се мери само с величието на един монарх. За мен би било чест да ви предоставя възможността да го изпитате лично.

Далекосъобщителят бързо надраска отговор. Кралица Фен пишеше направо на алетски език.

— „Колин“ — прочете Калами на глас, — „стар разбойнико. Стига с префърцунените любезности. Какво искаш?“

— Винаги съм я харесвала — обади се Навани.

— Говоря искрено, Ваше Величество — продължи Далинар. — Единственото ми желание е да се видим на живо, за да мога да разговарям с вас за онова, което научихме. Светът около нас се променя.

— „О“, — гласеше отговорът, — „светът се бил променял, а? Какво те наведе на тази проникновена мисъл? Да не би да е бил фактът, че робите ни внезапно се превърнаха в Пустоносни, или може би бурята, която духаше в грешната посока“ — тези думи са написани с два пъти по-големи букви, Сиятелен господарю, — „и която опустоши градовете ни?“

Аладар прочисти гърло.

— Нейно Величество явно не е в настроение.

— Обижда ни — възрази Навани. — За Фен това е знак, че всъщност е в настроение.

— През няколкото пъти, през които сме разговаряли, тя винаги беше съвършено любезна — намръщи се Далинар.

— Тогава се държеше така, както подобава на кралица — обясни Навани. — А сега ти говори направо. Това е добър знак, имай ми доверие.

— Ваше Величество — продиктува Далинар, — разкажете ми за паршите си, моля ви. За промяната, която се е случила с тях.

— „Да“ — отвърна тя. — „Чудовищата откраднаха най-хубавите ни кораби, Бурята да ги тръшне, дано — почти всичко в пристанището от едномачтови платноходи нагоре, — и избягаха от града.“

— Те са… плавали? — попита Далинар, отново изумен. — Потвърди тази част. Не са нападнали?

— „Имаше няколко спречквания“ — написа Фен, — „но почти всички бяха прекалено заети да възстановяват щетите от бурята. Когато най-после възвърнахме някакъв ред, те вече бяха отплавали с огромна флотилия, както от кралски бойни кораби, така и от частни търговски корита.“

Далинар си пое дъх. „Не знаем за Пустоносните и наполовина толкова, колкото смятахме“, каза си.

— Ваше Величество — продължи той. — Може би си спомняте, че ви предупредихме за предстоящата поява на бурята.

— „Повярвах ви“ — гласеше отговорът на Фен. — „Ако ще и само защото получихме вест от Нови Натанан, в която го потвърдиха. Опитахме се да се подготвим, но един народ не може да обърне с краката нагоре хилядолетна традиция само с едно щракване на пръстите. Тайлен е в ужасно състояние, Колин. Бурята унищожи акведуктите и отходните ни системи, и разби на парчета кейовете — а и изравни със земята целия външен район на пазара! Трябва да поправим всичките си цистерни, да подсилим сградите така, че да издържат на по-нататъшни бури, и да изградим обществото си наново — и всичко това без работници-парши и посред дъждовния сезон, Бурята да го вземе. Нямам време да ходя да разглеждам забележителности.“

— Не става въпрос за това, Ваше Величество — каза Далинар. — Наясно съм със затрудненията ви, но макар те да са сериозни, не можем да игнорираме проблема с Пустоносните. Възнамерявам да основа съюз от крале, чрез който да се изправим срещу тази заплаха рамо до рамо.

— „Предвождан от теб“ — написа Фен. — „Разбира се.“

— Уритиру се явява естествено подходящо място за такова събрание — обясни Далинар. — Ваше Величество, Сияйните рицари се завърнаха — отново изговаряме древните им клетви и се обвързваме с Повеляването на Стихиите. Ако пак приведем вашата Клетвена порта в използваемо състояние, бихте могла да пристигнете тук за един следобед и да се върнете да надзиравате работата по възстановяването на града си същата вечер.

Навани кимна одобрително на тази тактика, но Аладар скръсти ръце с умислено изражение.

— Какво? — попита Далинар, докато Калами пишеше.

— Нуждаем се от Сияен, който да стигне до града им и да задейства Клетвената порта, нали? — попита Аладар.

— Да — отговори Навани. — Сияен трябва да отключи Портата от тази страна — което можем да направим във всеки момент, — след което някой трябва да отиде до крайната точка и да я отключи и оттам. След това би могло да се осъществи пренасяне на хора от кой да е край.

— Значи единственият, с когото разполагаме, който би могъл да иде в Тайлен, е Бягащият по вятъра — каза Аладар. — Но какво ще стане, ако му отнеме месеци да се върне обратно тук? Или ако врагът го плени? Можем ли изобщо да сме сигурни, че ще спазим обещанието си, Далинар?

Обезпокояващ проблем — но Далинар смяташе, че може би знае решението. Имаше едно оръжие, което бе избрал да скрие до този момент. Можеше да проработи също толкова добре, колкото Вълшебния меч на някой Сияен рицар за отварянето на Клетвените порти — и беше възможно да им помогне да стигнат до Тайлен с летене.

Засега, обаче, това беше второстепенен въпрос. Първо трябваше да разбере дали изобщо ще склони Фен да се съгласи.

Пристигна отговор.

— „Признавам, че търговците ми са заинтригувани от тези Клетвени порти. Те се споменават в някои от преданията на народа ни — твърди се, че Най-страстната ще съумее отново да отвори портала на световете. Мисля, че всяко момиче в Тайлена мечтае да бъде онази, която да предизвика това.“

— Страстите — каза Навани, а ъгълчетата на устните й се отпуснаха надолу.

Тайленците си имаха своя езическа псевдорелигия, и това открай време представляваше характерен фактор, с който трябваше да се съобразяват в общуването си с тях. В един момент възхваляваха Вестителите, а в следващия говореха за Страстите.

Е, Далинар не беше човек, който би обвинил другиго за необичайните му вярвания.

— „Ако искате да ми изпратите информацията относно Клетвените порти, с която разполагате, това звучи чудесно“ — продължи Фен, — „но въпросното велико събрание на кралете не ме интересува. Съобщете ми после какво сте измислили, защото ще съм заета с възстановяването на града си от руините.“

— Е — отбеляза Аладар, — поне най-после получихме честен отговор.

— Не съм убеден, че беше така — отговори Далинар и потърка брадичка замислено.

Беше разговарял с тази жена само няколко пъти, но нещо в отговорите й му се струваше някак не наред.

— Съгласна съм, Сиятелни господарю — каза Тешав. — Мисля, че всеки тайленец охотно би се възползвал от възможността да дойде да дърпа конците на събрание на влиятелните монарси — ако не за друго, то поне за да види дали няма да успее да сключи някоя изгодна търговска сделка. Със сигурност крие нещо.

— Предложи й част от войската ни — каза Навани. — Да й помогнат да построи наново сградите в града, които се нуждаят от това.

— Ваше Величество — продиктува Далинар, — приемете най-искрените ми съжаления по повод загубата ви. В момента разполагам с много войници, които нямат належаща работа. С радост бих ви изпратил батальон, който да помогне с ремонтните работи в града.

Отговорът се забави.

— „Не съм сигурна дали ми харесва идеята за алетска войска на моя територия, пък била тя и с добри намерения.“

Аладар изръмжа.

— Бои се, че ще се опитаме да превземем града? Всички знаят, че алетите не припарват до кораби.

— Не се бои, че ще пристигнем с кораби — поправи го Далинар. — Бои се от мисълта за чужда армия, внезапно появила се в центъра на града й.

Много основателно безпокойство. Ако Далинар решеше, спокойно можеше да изпрати Бягащия по вятъра да отвори скришом Клетвената порта в града и да нахлуе в атака от самата му вътрешност.

Имаше нужда от съюзници, не от поданици, затова нямаше да го направи — или поне не и с потенциално приятелски настроен град. Колинар, обаче, беше друга история. Все още не разполагаха с надеждни вести за случващото се в алетската столица. Но ако бунтовете продължаваха, смяташе, че ще намери начин да вкара войска там и да възстанови реда.

Засега трябваше да се съсредоточи върху кралица Фен.

— Ваше Величество — каза той и кимна на Калами да пише, — обмислете предложението ми за подкрепления, моля ви. И докато го правите, позволявам си да ви предложа и да потърсите сред народа си хора, които проявяват потенциал да се превърнат в Сияйни рицари. Те са ключа към задействането на Клетвените порти. Открихме неколцина Сияйни близо до Пустите равнини. Силите им се развиват след взаимодействие с определени духчета, които явно търсят достойни кандидати. Предполагам, че същото се случва навсякъде по света. Има голяма вероятност някой от вашия град вече да е изрекъл клетвите.

— Отказваш се от сериозно предимство, Далинар — отбеляза Аладар.

— Посявам семето, Аладар — обясни Далинар. — И бих го посял на всеки хълм, който намеря, независимо кой го притежава. Трябва да се бием като един обединен народ.

— Не споря с това — каза Аладар, изправи се и се протегна. — Но познанията ти за Сияйните бяха сериозен коз в ръката ти — такъв, който можеше да привлече хората към теб или дори да ги принуди да работят заедно с теб. Ако издадеш твърде много от тази информация, изведнъж може да се окаже, че Сияйните рицари имат „главен щаб“ във всеки голям град в Рошар. Вместо да работим съвместно, ще ни се налага да се конкурираме с тях в набирането на Рицари.

За съжаление, той беше прав. Далинар мразеше да използва познанието като средство за пазарлък, но възможно ли беше това да е причината, поради която винаги се проваляше в преговорите си с Върховните принцове? Искаше да бъде прям и искрен и да остави нещата да се подредят естествено. Но някой по-обигран от него — и по-склонен да нарушава правилата — винаги ги принуждаваше да се подредят така, както на него му беше най-изгодно.

— Освен това — добави той бързо, за да го напише Калами, — с удоволствие бихме изпратили наши Сияйни рицари да обучат онези, които откриете, и да ги запознаят със системата на братството в Уритиру, на която всеки от тях има право по силата на клетвите си.

Калами го прибави към последното съобщение и завъртя далекосъобщителя, за да покаже, че са готови и очакват отговор.

— „Ще обмислим предложението ви“, — прочете тя отговора, който устройството драскаше по страницата. — „Короната на Тайлена ви благодари за проявения интерес към нашия народ и ще обмислим евентуални преговори по повод войските, които споменахте. Изпратихме неколцина от малкото ни останали на разположение хора да проследят избягалите парши и ще ви уведомим, когато получим новини от тях. До нова среща, Върховен принце.“

— Бурята да го вземе — каза Навани. — Започна с кралските приказки. Разклатихме доверието й с нещо.

Далинар седна на мястото до съпругата си и въздъхна продължително.

— Далинар… — започна тя.

— Добре съм, Навани — прекъсна я той. — Не мога да очаквам нетърпеливи, охотни клетви за сътрудничество след първия път. Просто трябва да продължа да се опитвам.

Думите му бяха по-оптимистични, отколкото самият той се чувстваше. Искаше му се да можеше да разговаря с тези хора лично, вместо по далекосъобщител.

Следващият разговор беше с принцесата на Йезиер, а онзи след него — с принца на Ташикк. Те не разполагаха с Клетвени порти и не бяха от такова голямо значение за плановете му, но Далинар искаше поне да отвори пътека за комуникация помежду им.

Нито един от двамата не му даде нищо освен мъгливи, уклончиви отговори. Без благословията на императора на азишите, нямаше да може да накара нито едно от по-малките кралства на Макабаки да се обвърже с него. Емулите или тукарите може би щяха да го послушат, но можеше да си осигури сътрудничеството само на единия от двата народа, като се имаше предвид дългогодишната им вражда.

Към края на последния разговор, Далинар се протегна изтощено. А това далеч не беше всичко. Тепърва трябваше да обсъди нещата с монарсите от Ири — там имаше трима, колкото и да беше странно. Клетвената порта в Рал Елорим беше на тяхна територия, и това ги правеше важни — а и имаха влияние върху близкия Рира, където имаше още една Клетвена порта.

Освен това, разбира се, трябваше да се разправя и с шиновете. Те мразеха да използват далекосъобщители, затова Навани беше направила опит да се свърже с тях посредством един тайленски търговец, който бе проявил готовност да предаде съобщението й.

Рамото на Далинар изпротестира нямо, когато се протегна. Установил беше, че средната възраст е като наемен убиец — промъкваше се към теб тихо и незабележимо, в гръб. През голяма част от времето вършеше работата си така, както винаги, но после го прорязваше неочаквана, сякаш предупредителна болка. Вече не беше същият младок, както някога.

„И слава на Всемогъщия за това“, помисли си той разсеяно, докато се разделяше с Навани, която искаше да прегледа докладите, получени от различни далекосъобщителни станции по света. Дъщерята и писарите на Аладар й ги събираха и предаваха наведнъж.

Далинар привика неколцина от стражите си и остави други за Навани за в случай, че се нуждаеше от помощ. После се изкачи между редиците столове към изхода на помещението. Точно пред прага, като брадвохрътка, прогонена от топлото огнище, стоеше Елокар.

— Ваше Величество? — сепна се Далинар. — Радвам се, че успяхте да дойдете на събранието. По-добре ли се чувствате?

— Защо отхвърлят предложенията ти, чичо? — попита Елокар, без да обърне внимание на въпроса. — Дали не се страхуват, че ще се опиташ да узурпираш троновете им?

Далинар си пое дъх рязко, а стражниците му явно се притесниха, че присъстват на такъв разговор. Отстъпиха назад, за да го оставят насаме с краля.

— Елокар… — започна Далинар.

— Вероятно смяташ, че казвам това от злоба — прекъсна го кралят, надзърна в помещението, където забеляза майка си, и отново спря поглед на Далинар. — Но не е така. Ти наистина си по-добър от мен. По-добър войник, по-добър човек, и със сигурност по-добър крал.

— Отнасяш се към себе си несправедливо, Елокар. Трябва да…

— О, спести си празните приказки, Далинар. Веднъж поне бъди честен с мен.

— Мислиш, че не съм бил?

Елокар вдигна ръка и докосна леко гърдите си.

— Може би понякога си бил. Може би лъжецът тук съм аз — лъгал съм, като съм си казвал, че мога да се справя с това, че мога да бъда и частица от онова, което беше баща ми. Не, не ме прекъсвай, Далинар. Остави ме да се изкажа. Пустоносни? Древни градове, пълни с чудеса? Опустошения? — Елокар поклати глава. — Може би… може би съм добър крал. Не невероятен, но не и пълен провал. В лицето на тези събития, обаче, светът се нуждае от владетел, който е повече от просто „добър“.

В думите му се долавяше някакъв фатализъм, който накара Далинар да потръпне.

— Какво искаш да кажеш, Елокар?

Кралят влезе в стаята и повика хората, останали на най-долните столове.

— Майко, Сиятелна Тешав, ще ми бъдете ли свидетели, моля?

„В името на Бурята, не“, помисли си Далинар и забърза след него.

— Не го прави, синко.

— Всеки е длъжен да приеме последствията от действията си, чичо — каза Елокар. — Научих това много бавно, тъй като мога да бъда тъп като скала.

— Но…

— Чичо, не съм ли аз кралят? — настоя Елокар.

— Да.

— Да, но не бива да бъда.

Той коленичи, с което изуми Навани и я накара да замръзне на място на около три четвърти от пътя до върха на столовете.

— Далинар Колин — каза Елокар с висок, ясен глас, — в този момент ти се заклевам. Има принцове и Върховни принцове. Защо да няма и крале и Върховни крале? Давам ти клетва, неотменима и в присъствието на свидетели, че те приемам като свой монарх. Така, както Алеткар принадлежи на мен, аз принадлежа на теб.

Далинар издиша и погледна към ужасеното лице на Навани, а после — към това на племенника си, коленичил като васал на пода.

— Ти поиска това, чичо — каза Елокар. — Не с точни думи, но това беше единственият възможен развой на събитията. Бавно узурпираш властта, откакто реши да се довериш на виденията си.

— Опитах се да те направя част от това — каза Далинар; глупави, слаби думи. Трябваше да се справи по-добре. — Прав си, Елокар. Съжалявам.

— Наистина ли? — попита Елокар. — Наистина ли съжаляваш?

— Съжалявам — отговори Далинар, — за болката ти. Съжалявам, че не се справих с положението по-добре. Съжалявам, че това… че това се случва. Преди да дадеш тази клетва, кажи ми — какво, според теб, означава тя?

— Вече произнесох думите — каза Елокар, като поруменя. — Пред свидетели. Свършено е. Вече…

— О, стани — каза Далинар, грабна го за ръката и го изправи на крака. — Не ставай драматичен. Ако наистина искаш да дадеш тази клетва, ще те оставя да го направиш. Но нека не се преструваме, че можем да сметнем за законен договор няколкото думи, казани в случайна стая.

Елокар издърпа ръката си и я потри.

— Няма дори да ме оставиш да абдикирам с достойнство.

— Ти не абдикираш — намеси се Навани.

Хвърли остър поглед на стражниците, които стояха и зяпаха, отворили усти, и те пребледняха. Посочи ги, сякаш казваше: „Нито дума на никого за това“, и добави:

— Елокар, възнамеряваш да поставиш насила чичо си на положение над собственото. Той има право да пита. Какво ще означава това за Алеткар?

— Аз… — Елокар преглътна. — Той трябва да преотстъпи земите си на наследника си. Далинар е крал на други земи, все пак. Далинар, Върховен крал на Уритиру, и може би — на Пустите равнини.

Той се изправи и заговори по-уверено:

— Далинар не бива да се намесва пряко в управлението на моите територии. Може да ми дава нареждания, но аз ще преценявам как да ги изпълня.

— Звучи ми разумно — каза Навани и се обърна към Далинар.

Разумно, но съкрушаващо. Кралството, за което се беше борил — което беше изградил с цената на собствената си болка, изтощение и кръв, — сега го отричаше.

„Тези земи вече са мои“, помисли си Далинар. „Тази кула, пълна с духчета на студа.“

— Ще приема тези условия — макар че понякога може да ми се налага да давам заповеди на Върховните ти принцове.

— Стига да са на територията на твоите владения — отвърна Елокар с нотка на инат в гласа, — ще ги считам за под твое подчинение. Когато посещават Уритиру или Пустите равнини, можеш да се разпореждаш с тях, както намериш за добре. Когато се завърнат в моето кралство, ще трябва първо да се посъветваш с мен.

Той погледна Далинар, след което сведе поглед, сякаш се притесняваше да му поставя изисквания.

— Много добре — съгласи се Далинар. — Макар че ще трябва да уредим детайлите с писарите, преди да осъществим промяната официално. И преди да сме отишли твърде далеч, ще е хубаво да се уверим, че Алеткар още съществува, че да го управляваш.

— Мислех си същото. Чичо, искам да поведа войските ни към Алеткар и отново да отвоювам родината ни. Нещо не е наред с Колинар. Нещо повече от бунтовете или мълвата за поведението на съпругата ми, повече от замлъкналите далекосъобщители. Врагът крои нещо в града. Аз и армията ще го спрем и ще спасим кралството.

Елокар? Да води войска? Далинар си беше представял, че лично ще поведе армията, ще се вреже в редиците на Пустоносните, ще ги прогони от Алеткар и ще иде в Колинар, за да възстанови реда.

Но истината беше, че нямаше логика нито един от двама им да предвожда такова нападение.

— Елокар — наведе се към него Далинар. — Напоследък обмислям нещо. Клетвената порта е свързана със самия дворец. Няма нужда да водим армия чак до Алеткар. Трябва само да задействаме устройството! Когато заработи, ще можем да изпратим войските си право в града, за да превземат двореца, да наложат ред и да отпъдят Пустоносните.

— Да влезем в града — повтори Елокар. — Чичо, за това най-вероятно първо ще ни е необходима армия!

— Не — възрази Далинар. — Един по-малък отряд би могъл да стигне до Колинар много по-бързо от цяла армия. Стига да ги води Сияен рицар, ще могат да се промъкнат, да задействат Клетвената порта и да отворят пътя пред останалите от нас.

Елокар се оживи.

— Да! Аз ще го направя, чичо. Ще събера отряд и ще отида да си върна родния дом. Аесудан е там; ако бунтовете продължават, тя трябва да се бори с тях.

Не това беше подразбрал Далинар от докладите — поне докато още пристигаха. Имаше по-голяма вероятност кралицата да е причината за бунтовете. И той определено не беше възнамерявал да изпраща Елокар на такава мисия сам.

„Последици“. Младежът беше честен и сериозен, както винаги. Освен това явно беше проумял нещо в резултат от близкото си разминаване със смъртта след срещата с наемните убийци. Сега определено беше по-скромен, отколкото през изминалите години.

— Подобаващо е техният крал да бъде онзи, който да ги спаси — съгласи се Далинар. — Ще се погрижа да ти осигурят всичко необходимо, Елокар.

Светещите клъбца на духчетата на славата избухнаха около Елокар. Той им се ухили.

— Тези май се завъртат около мен само в твое присъствие, чичо. Странно. Би трябвало да те възненавидя заради това, но не те. Трудно е да се възненавиди човек, който дава най-доброто от себе си. Ще го направя. Ще спася Алеткар. Ще имам нужда от един от твоите Рицари. За предпочитане — героят.

— Героят?

— Мостовият — поясни Елокар. — Войникът. Трябва да дойде с мен, за да има кой да спаси града, ако аз сбъркам и се проваля.

Далинар примигна.

— Това е много… ъ-ъ…

— Напоследък имах възможността да размишлявам доста, чичо — каза Елокар. — Всемогъщия ме е съхранил, въпреки глупостта ми. Ще взема мостовия със себе си и ще го наблюдавам. Ще разбера защо е толкова специален. Ще видя дали би склонил да ме научи да бъда като него. А ако се проваля…

Той сви рамене и добави:

— Е, Алеткар така или иначе е в добри ръце, нали?

Далинар кимна, смаян.

— Трябва да изготвя план — продължи Елокар. — Току-що се възстанових от раните. Но така или иначе не мога да потегля, преди героят да се върне. Би ли могъл той да пренесе мен и избраните от мен хора до града с летене? Това със сигурност би бил най-бързият начин. Ще имам нужда от всеки доклад, който сме получили от Колинар, а също така да разуча устройството на Клетвената порта лично. И, да — трябват ми скици, с чиято помощ да я сравня с тази в града. И…

Той засия и завърши:

— Благодаря ти, чичо. Благодаря, че повярва в мен — макар и малко.

Далинар му кимна и Елокар се отдалечи с бодра крачка. Далинар въздъхна, едва съвзел се от разговора. Навани се приближи до него, когато се настани на едно от местата, отредени за Сияйните рицари, до пиедестала за малкото му духче.

От една страна, имаше крал, който му даваше клетва, която не беше пожелал. От друга — цяла група монарси, които не желаеха да се вслушат и в най-разумните му предложения. Бурята да го вземе, макар.

— Далинар? — обърна се към него Калами. — Далинар!

Той скочи на крака, а Навани се обърна рязко. Калами се беше втренчила в един от далекосъобщителите, който беше започнал да пише. Какво пък сега? Какви лоши новини го очакваха?

— „Ваше Величество“ — зачете Калами на глас от страницата. — „Считам предложението ви за великодушно, а съвета ви — за мъдър. Открихме устройството, което нарекохте «Клетвена порта». И което е още по-забележително — една от моите поданички твърди, че е Сияен рицар. Духчето й я е посъветвало да говори с мен; планираме да използваме Вълшебния й меч, за да изпробваме Клетвената порта. Ако проработи, ще дойда при вас възможно най-бързо. Хубаво е, че някой се опитва да организира съпротива срещу злините, които ни сполетяха. Народите на Рошар трябва да изоставят дребните си вражди и възраждането на свещения град Уритиру за мен е доказателство, че Всемогъщия насочва вашата ръка. Очаквам с нетърпение да разговаряме на живо и да обединим сили в съвместно усилие да защитим тези земи.“

Калами вдигна поглед към него, изумена, после каза:

— Изпратено е от Таравангян, крал на Я Кевед и Карбрант.

Таравангян? Далинар не беше очаквал да отговори толкова бързо. За него твърдяха, че е добросърдечен, ако ще и леко простодушен човек. Идеалният кандидат за управлението на малък град-държава с помощта на управителен съвет. Издигането му до Я Кевед бе прието от повечето хора като последица от злобата на предишния крал, който не беше искал да отстъпи трона на някоя от конкурентните му къщи.

Думите продължаваха да топлят Далинар. Някой го беше чул. Някой беше склонен да се присъедини към него. Благословен да беше този човек, благословен.

Дори да се беше провалил във всичко друго, поне щеше да може да разчита на крал Таравангян.

13
Придружител

„Моля ви само да прочетете или чуете тези думи.“

Из Заклеващия, предговор

Шалан издиша Светлина на Бурята и пристъпи през нея. Усети как я обгръща, как я променя.

Беше се преместила, по собствена молба, в онази част на Уритиру, която принадлежеше на Себариал — отчасти понеже й беше обещал стая с балкон. Свеж въздух и гледка към планинските върхове. Ако не можеше да се освободи напълно от сенчестите дълбини на тази сграда, то поне можеше да си устрои дом на границата им.

Подръпна кичур от косата си, доволна да види, че е почерняла. Беше се превърнала във Воал — дегизировка, върху която работеше от доста време.

Шалан вдигна длани — със загрубяла кожа и покрити с мазоли, дори скритата ръка. Не че Воал не беше женствена. Поддържаше ноктите си изпилени, а косата — сресана, и обичаше да се облича красиво. Просто нямаше време за глезотии. Здравото, дебело палто и панталоните отиваха на Воал повече от някоя фина хава. И нямаше никакво време да се занимава с удължен ръкав, който да покрива едната й длан. Вместо това беше решила, че ще носи ръкавица, и толкова.

В момента беше по нощница; щеше да се преоблече по-късно, когато вече беше готова да се измъкне навън, в коридорите на Уритиру. Първо трябваше да се поупражнява. Макар че се чувстваше виновна, задето изразходваше Светлина на Бурята, докато останалите се ограничаваха и пестяха, Далинар все пак й беше заповядал да усъвършенства силите си.

Закрачи из стаята си с походката на Воал — уверена и стабилна, никога кокетна или предпазлива. Воал не можеше да задържи книга на темето си, докато вървеше, но затова пък с удоволствие би оставила такава на вече изравнената ти физиономия, след като те изпрати в безсъзнание с юмрук.

Обиколи помещението няколко пъти, прекосявайки вечерните лъчи на слънцето, които осветяваха част от него през прозореца. Стените бяха красиви, с ярки, кръгообразни шарки, оформени от пластовете скали. Камъкът беше гладък на допир, и не можеше да бъде надраскан дори с нож.

Нямаше много мебели, но тя се надяваше, че след последните експедиции за спасяване на различни използваеми вещи от военните лагери ще се намери нещо, което да може да използва. Засега се справяше с помощта на няколко одеяла, едно-единствено столче и — за щастие — едно ръчно огледало. Беше го окачила на стената, завързано за една малка издатина — предполагаше, че са я използвали, за да окачват картини.

Погледна лицето си в огледалото. Искаше да стане дотолкова добра, че да може да се превръща във Воал мигновено, без да трябва да разглежда скиците преди това. Докосна с пръсти някои части от лицето си, но тъй като по-острите черти на носа и по-изпъкналото чело бяха резултат от Светлотъкането, тя, разбира се, не можеше да ги пипне.

Когато се намръщи, лицето на Воал повтори движението идеално.

— Нещо за пиене, моля — каза. Не, трябваше да звучи по-рязко. — Питие. Веднага.

Твърде грубиянско?

— Хммм — обади се Шарка. — Гласът се превръща във все по-добра лъжа.

— Благодаря. Работя върху произношението.

Гласът на Воал беше по-дълбок от този на Шалан, по-дрезгав. Беше започнала да се пита докъде може да стигне с промяната на звуците.

Засега още не беше сигурна дали успява да нагоди устните към илюзията. Отиде до мястото, където държеше пособията си за рисуване, и прелисти скицника в търсене на портретите на Воал, които беше нарисувала, вместо да отиде на вечеря със Себариал и Палона.

На първата страница се виждаше коридора с виещите се пластове скали, по който беше минала онзи ден: безумно, безредно преплетени ивици, които се губеха в тъмнината. Прелисти на следващата — скица на един от пазарите на кулата, който тепърва се развиваше. Хиляди търговци, перачки, проститутки, ханджии и занаятчии от всякакъв вид се уреждаха в Уритиру. Шалан знаеше добре колко точно бяха — тя беше онази, която ги беше довела чрез Клетвената порта.

На скицата й се виждаше как черният таван на пещерата, в която се помещаваше пазарът, надвисва над мъничките фигури, които се суетяха между платнените навеси, понесли крехки светлинки. На следващата рисунка се виждаше друг тунел, който изчезваше в тъмата. И на следващата. После — стая, където скалните пластове се преплитаха в хипнотични шарки. Не беше забелязала колко много такива рисунки е направила. Прелисти двайсетина страници, преди да открие скиците на Воал.

Да, устните бяха свити по този начин. Но фигурата беше някак грешна. Воал се отличаваше с жилава сила — нещо, което не се усещаше сега, както стоеше по нощница. Фигурата отдолу приличаше твърде много на тази на Шалан.

Някой почука на дървената дъска, окачена пред стаята. Вместо врата, над входа й беше простряна завеса. Много от вратите в кулата се бяха изкривили с годините; наложи се да махнат нейната, и тя още чакаше за нова.

Гостенинът трябва да беше Палона, която сигурно отново беше забелязала, че Шалан е пропуснала да се появи на вечеря. Шалан си пое дъх, остави образа на Воал да се разпадне и си върна част от Светлината на Бурята, която беше изразходвала за Светлотъкането.

— Влез — каза.

Откровено казано, на Палона явно никак не й пукаше, че Шалан вече е Сияен Рицар, в името на Отеца на Бурята; явно имаше намерение да продължава да се държи с нея като загрижена майка с…

Влезе Адолин, понесъл голяма чиния храна в една ръка и няколко книги под другата. Видя я и залитна, като едва не изпусна всичко.

Шалан замръзна, писна и прибра голата си лява ръка зад гърба. Адолин дори не намери благоприличието да се изчерви, след като я завари на практика гола. Възвърна си равновесието, задържа чинията в ръката си и се ухили.

— Вън! — махна му Шалан с другата си ръка. — Вън, вън!

Той отстъпи назад тромаво и пристъпи обратно в коридора през завесата. Бурята да го тръшне макар! Шалан се беше изчервила така ярко, че можеха да я използват като сигнал за армията да атакува. Сложи си ръкавицата, после уви ръката си и в специалното калъфче от плат, навлече синята рокля, която беше оставила на столчето, и оправи ръкава. Беше прекалено смутена да се сети първо да си сложи корсажа под роклята — не че се нуждаеше от него. Вместо това го срита под едно одеяло.

— В моя защита — обади се Адолин от отвън, — ти все пак ми каза да вляза.

— Помислих те за Палона! — отвърна Шалан, докато закопчаваше копчетата отстрани на роклята — доста трудно начинание, като се имаха предвид трите ката плат на едната й ръка.

— Нали знаеш, че можеше първо да провериш кой е.

— Не изкарвай мен виновна — отвърна Шалан. — Ти си онзи, който се промъква в спалните на млади дами на практика без предупреждение.

— Нали почуках!

— Почукването прозвуча женствено.

— Прозвучало било… Шалан!

— С една ръка ли почука, или две?

— Нося поднос храна, Бурята да го отнесе — за теб, междувпрочем. Естествено, че почуках с една ръка. И кой изобщо чука с две?

— Значи наистина е било доста женствено. Смятах, че да имитираш жена с намерението да зърнеш една дама по долни дрехи е под нивото ти, Адолин Колин.

— О, в името на Преизподнята, Шалан. Сега може ли да вляза? И само за да бъдем наясно — аз съм мъж, твой годеник, името ми е Адолин Колин, роден съм под знака на деветимата, имам родилен белег на задната страна на лявото ми бедро, а за закуска ядох къри с рачешко. Нещо друго да те интересува?

Тя надзърна навън, като уви плата на завесата плътно под шията си.

— На задната страна на лявото бедро, а? Какво трябва да направи едно момиче, за да се наслади на тази гледка?

— Да почука като мъж, доколкото разбирам.

Тя му се ухили.

— Една секунда. Роклята не иска да ми сътрудничи.

И изчезна обратно в стаята си.

— Да, да. Не бързай. Не е като да стоя тук с тежък поднос храна в ръце — чиито аромат усещам точно под носа си, след като пропуснах вечерята, за да дойда да ядем заедно.

— Полезно е за теб — отвърна Шалан. — Укрепва силата, да кажем. Нали с това се занимаваш и без това? Душиш камъни с голи ръце, стоиш на глава, разхвърляш скали наоколо.

— Да, ако знаеш само колко убити камъни имам под леглото.

Шалан стисна със зъби плата на роклята, за да го дръпне и да си помогне с копчетата. Или поне да се опита.

— Какъв изобщо им е проблемът на повечето жени с долните дрехи? — попита Адолин, а подносът изтрака, когато някои от чиниите се плъзнаха леко встрани. — Онова нещо покрива горе-долу същото, каквото и една официална рокля.

— Въпросът е в благоприличието — отвърна Шалан с уста, пълна с плат. — Освен това, някои неща имат склонността да се очертават под долните дрехи.

— На мен все пак ми изглежда нелогично.

— О, а мъжките дрехи се отличават с желязна логика, така ли? Униформата е на практика същото като едно обикновено палто, нали така? Освен това, ти си онзи, който прекарва следобедите си в прелистване на страниците на различни модни колекции.

Адолин се засмя и понечи да отговори, но Шалан, най-после облечена, дръпна завесата. Адолин се отблъсна от стената, на която се беше облегнал, и я огледа — рошава коса, рокля с две незакопчани копчета, поруменели бузи. После се ухили идиотски.

В името на очите на Аш… Той наистина я смяташе за красива. Този прекрасен, елегантен мъж наистина обичаше да бъде с нея. Беше отишла чак в древния град на Сияйните рицари, но в сравнение с обичта на Адолин, гледките на Уритиру бяха като тъмни сфери.

Той я харесваше. И й беше донесъл храна.

„Недей да проваляш нещата“, каза си Шалан, докато поемаше книгите, които той носеше под мишница. Стъпи вътре, пусна го да влезе и остави подноса на пода.

— Палона каза, че не си яла — каза той, — а после установи, че и аз съм пропуснал вечерята. Затова, ъ-ъ…

— Затова те е пратила тук с храна за двама ни — довърши Шалан, като огледа отрупания с пълни чинии, парчета хляб и морски дарове поднос.

— Да — каза Адолин, изправи се и се почеса по главата. — Мисля, че това е нещо типично за хердазийците.

Шалан не беше забелязала колко е огладняла. Бе имала намерение да си вземе нещо за ядене от някоя от таверните по-късно вечерта, като се разходи из града с лицето на Воал. Те се бяха разположили на главния пазар, въпреки опитите на Навани да ги уреди другаде, и търговците на Себариал разполагаха с какви ли не стоки.

Сега, с всички тези ястия пред нея… Е, не си направи труда да се безпокои особено за порядки и благоприличие, когато се настани на пода и започна да си сипва от рядкото, воднисто къри със зеленчуци.

Адолин остана прав. Наистина изглеждаше много добре в синята си униформа — макар че тя всъщност не го беше виждала в други дрехи. „Родилен белег на бедрото, а…“

— Ще трябва да седнеш на пода — каза Шалан. — Още нямам столове.

— Току-що осъзнах — отговори той, — че това е спалнята ти.

— Както и дневната, кухнята, стаята за рисуване и стаята, в която те слушам как говориш очеизвадни неща. Доста многофункционално помещение е. Защо?

— Просто се питам дали е прилично — каза той и взе, че наистина се изчерви, което беше очарователно. — Да седим тук сами.

— Сега ли се притесни дали е прилично?

— Е, съвсем наскоро ми изнесоха лекция по въпроса.

— Не беше лекция — възрази Шалан, като отхапа.

Сочните вкусове изпълниха устата й с онази великолепна, пареща болка и смесица от усещания, които можеха да бъдат породени само от първата хапка от нещо сладко. Тя затвори очи и се усмихна, наслаждавайки се на чувството.

— Значи… не е било лекция? — повтори Адолин. — Няма ли да кажеш още нещо остро?

— Извинявай — каза тя, като отвори очи. — Не беше лекция, беше творческо приложение на езика ми, с което да те разсея.

Тя погледна устните му, и в ума й изплуваха и други възможности за творческо приложение на езика й…

Стига толкова. Тя си пое дъх дълбоко.

— Действително не би било прилично — каза, — ако бяхме сами. Но ние, за щастие, не сме.

— Егото ти не се брои за отделен индивид, Шалан.

— Ха! Я чакай. Ти мислиш, че аз имам его?

— Просто ми се стори забавно — нямах предвид, че… Не че… Защо се смееш?

— Извинявай — каза Шалан, като сви юмруци и потръпна от щастие.

Чувствала се беше така плаха от толкова дълго време насам, че при споменаването на увереността й я изпълни дълбоко удовлетворение. Те действаха! Наставленията на Ясна за контрола и за това да се държи така, сякаш вече може да го упражнява. Те действаха.

Е — като се изключи фактът, че трябваше да признае пред себе си, че е убила майка си. Веднага, щом мисълта мина през главата й, тя инстинктивно се опита да натика спомена някъде надалеч, но той отказа да помръдне. Беше го казала на Шарка като истина — такива бяха странните Идеали на Светлотъкачите.

Мисълта продължаваше да си стои, непоклатимо заседнала в ума й, и всеки път, когато изплуваше на повърхността, я обхващаше остра болка. Шалан беше убила майка си. Баща й беше прикрил случилото се и се беше престорил, че го е направил той — нещо, което беше съсипало живота му и го беше тласнало към гнева и разрушението.

Докато накрая Шалан не беше убила и него.

— Шалан? — повика я Адолин. — Добре ли си?

„Не“, помисли си тя.

— Да. Разбира се. Та, исках да кажа — не сме сами. Шарка, ела, моля те — каза тя и протегна ръка с дланта нагоре.

Той неохотно слезе от стената, откъдето ги наблюдаваше. Както винаги, оставяше диря по нещата, над които минаваше, били те плат или скала — сякаш под повърхността им имаше нещо. Сложните му, подвижни линии непрекъснато се променяха и преливаха, бегло кръгообразни, но с изненадващи тангенти.

Той мина нагоре по роклята й и отиде в ръката й, след което се издигна изпод кожата й, понесе се във въздуха над дланта й и придоби три измерения. Остана да се носи там — черна мрежа от вечно изменящи се линии, които ту се скъсяваха, ту се удължаваха, изпращаха по повърхността му вълнички като по поле тучна трева под повеите вятъра и те караха да се усъмняваш във видяното от очите ти.

Нямаше да го мрази. Можеше да мрази меча, с който беше убила майка си, но не и него. Успя да отблъсне болката засега — не да я забрави, но поне да я потисне така, че да не развали момента, прекаран с Адолин.

— Принц Адолин — каза Шалан, — струва ми се, че вече сте чувал гласа на духчето ми. Нека ви го представя официално. Това е Шарка.

Адолин коленичи благоговейно и се втренчи в хипнотизиращите геометрични форми. Шалан не го обвиняваше; беше се захласвала повече от веднъж в мрежата линии и сфери, които сякаш почти се повтаряха, но никога напълно.

— Духчето ти — каза Адолин. — Шаланодухчето.

Шарка изсумтя раздразнено.

— Нарича се Потаен — обясни Шалан. — Сияйните рицари от всеки орден се обвързват с различен вид духче, и тази връзка ми позволява да правя нещата, на които съм способна сега.

— Да твориш илюзии — каза тихо Адолин. — Като картата онзи ден.

Шалан се усмихна, спомни си, че й е останала съвсем мъничко Светлина на Бурята от илюзията по-рано, и не можа да се сдържи да не се изфука пред него. Вдигна скритата си лява ръка и издиша, като изпрати блещукащо облаче Светлина на Бурята над синия плат. От него се оформи мъничко копие на Адолин, базирано на скиците му във Вълшебна броня, които беше нарисувала. Този Адолин стоеше като замръзнал с Вълшебния меч на рамо и вдигнато забрало на шлема — като малка кукла.

— Това е невероятен талант, Шалан — каза Адолин и докосна леко образа си, който се замъгли и пропусна пръста му без никакво съпротивление. Адолин протегна ръка към Шарка, който се отдръпна назад. — Защо упорстваш да го криеш и да се преструваш, че си от друг орден?

— Ами — каза тя, като се замисли трескаво за подходящ отговор и стисна длан, с което унищожи малката фигурка, — просто мисля, че това ще ни даде предимство. Тайните могат да бъдат много важни понякога.

Адолин кимна бавно.

— Да. Да, така е.

— Какво — попита Шарка с тихо тананикане — е придружител?

— Човек, който надзирава двама млади хора, докато са заедно, за да не направят нещо нередно.

— Нередно? — повтори Шарка. — Като… да делят на нула ли?

— Какво? — попита Шалан и погледна към Адолин, който сви рамене. — Виж, просто ни наглеждай. Всичко ще е наред.

Шарка изтананика и се стопи до двуизмерната си форма, след което застана на едната страна на една от купичките. Изглеждаше доволен — като кремлинг, свит в някоя скална пукнатина.

Неспособна да се сдържа повече, Шалан се залови да яде. Адолин се настани срещу нея и нападна собствената си порция. За известно време, Шалан успяваше да не обръща внимание на болката си и да се наслаждава на момента — хубава храна, хубава компания и залез, който хвърляше рубинени и топазени отблясъци по върховете на планините и по стената на стаята. Искаше й се да нарисува тази сцена, но знаеше, че този миг е от моментите, които не могат да бъдат уловени на страницата. Не опираше до съдържанието или композицията, а до удоволствието от живота.

Тайната на щастието не беше в това да къташ всеки миг на радост и да се вкопчваш в него, а в това да се увериш, че водиш такъв живот, в който ще се срещат още много такива.

След като омете цяла чиния, пълна със странахаспери, задушени направо в черупките, Адолин подбра няколко парченца свинско, сготвени в гъсто, червено къри, сложи ги на една чиния и й ги подаде.

— Искаш ли да опиташ малко?

Шалан издаде звук, сякаш й се гади.

— Хайде де — каза той, като повдигна леко чинията. — Страшно вкусно е.

— Би обгорило устните ми, Адолин Колин — каза Шалан. — Не мисли, че не забелязах как подбра най-лютата от гозбите, които Палона е изпратила. Мъжката храна е отвратителна. Как можете да усетите каквото и да било от самото ястие с всички тези подправки?

— Така не е безвкусно — обясни Адолин, набоде едно от парченцата и го пъхна в уста. — Тук сме сами. Можеш да опиташ.

Тя го изгледа и си спомни как си беше открадвала по някоя хапка мъжко ястие като дете — макар и не точно от това. Шарка затананика.

— Това ли е нередното нещо, за което трябва да следя и да ви спра?

— Не — отговори Шалан, и Шарка се успокои.

„Може би един придружител, който вярва на всяка моя дума, не би се справил особено добре със задачата си“, помисли си Шалан.

Въпреки това, тя въздъхна и си взе едно парченце свинско върху парченце хляб. Нали все пак беше напуснала Я Кевед в търсене на нови преживявания.

Опита една хапка и незабавно съжали за всяко решение в живота, което я беше довело дотук.

Посегна с насълзени очи към чашата вода, която Адолин вече й подаваше с вбесяваща предвидливост. Изпи я, но не подейства. Опита се да избърше език с една от салфетките — по възможно най-женствен начин, разбира се.

— Мразя те — каза тя, след което изпи и неговата вода.

Адолин се засмя.

— О! — възкликна Шарка внезапно, изскочи от купичката и се понесе във въздуха над подноса. — Вие имахте предвид чифтосването! Трябва да внимавам да не го направите, защото човешкото общество го забранява преди изпълнението на съответните церемонии! Да, да. Хмммм. Обичаят повелява да се спазят определени обичаи преди копулацията. Изучавах го!

— О, Отче на Бурите — простена Шалан и закри очи с ръка.

Около нея даже се появиха няколко духчета на срама — за секунда, преди да изчезнат пак. Вече два пъти за една седмица.

— Много добре, тогава — продължи Шарка. — Никакво чифтосване. НИКАКВО ЧИФТОСВАНЕ.

И затананика, явно доволен от себе си, преди да се спусне отново, този път върху една чиния.

— Е, това беше пълна излагация — каза Шалан. — Може ли да поговорим за книгите, които донесе? Или за древната воринска религия, или за най-бързите начини да се броят зрънца пясък? За каквото и да е, стига да не е за случилото се току-що? Моля?

Адолин се подсмихна и протегна ръка към тънкото тефтерче, което лежеше на върха на купчината.

— Мей Аладар изпрати екипи, които да разпитат семейството и приятелите на Ведекар Перел. Открили са къде е ходил, преди да умре, кой е бил последният човек, който го е видял, и са записали всички съмнителни обстоятелства. Помислих си, че ще е хубаво да прочетем доклада.

— А останалите книги?

— Стори ми се объркана, когато баща ми те попита за политиката в Макабаки — обясни Адолин и наля малко вино, слабо и жълто. — Затова поразпитах и установих, че някои от ардентите са докарали целите си библиотеки тук. Един от прислужниците успя да намери в тях някои книги относно Макабаки, които самият аз съм чел и харесвам.

— Ти ли? — попита Шалан. — Книги?

— Не прекарвам цялото си време в пердах с мечове, Шалан — каза Адолин. — Ясна и леля Навани направиха всичко възможно младостта ми да е пълна с нескончаеми лекции от един или друг ардент относно политиката и търговията. Някои неща ми останаха и до днес, въпреки нежеланието ми. Тези три книги са най-хубавите от онези, които прочетох тогава — макар че последната е в осъвременен вариант. Реших, че може да ти помогнат.

— Много мило — отвърна тя. — Наистина, Адолин. Благодаря ти.

— Предположих, че ако искаме да придвижим напред нещата с годежа…

— Защо да не искаме? — прекъсна го Шалан, внезапно разтревожена.

— Не зная. Ти си Сияен рицар, Шалан. Някакво полубожествено същество от митологията. А пък аз през цялото време си мислех, че този съюз е изгоден за теб.

Той се изправи и закрачи из помещението.

— Бурята да го вземе. Не исках да прозвучи така. Съжалявам. Просто… Все се притеснявам, че някак си ще оплескам нещата.

— Ти се притесняваш, че ще оплескаш нещата? — попита Шалан и почувства как я сгрява топлина, която не се дължеше изцяло на виното.

— Не ме бива в романтичните връзки, Шалан.

— Има ли изобщо хора, които да ги бива? Наистина ли има някой, който си мисли: „О, няма проблем, всичко ще се нареди?“ Лично аз смятам, че когато опре до този въпрос, всички до един сме идиоти.

— С мен е по-зле.

— Адолин, скъпи, последният мъж, в когото аз бях влюбена, беше не просто ардент — с други думи, беше му забранено изобщо да отговори на чувствата ми, — но се оказа и наемен убиец, който се опитваше да се сближи с мен, само за да има възможност да докопа Ясна. Мисля, че надценяваш всички останали в това отношение.

Той спря да крачи в кръгове.

— Убиец?

— Напълно сериозно говоря — потвърди Шалан. — Едва не ме уби с помощта на самун отровен хляб.

— Уха. Тази история просто трябва да я чуя.

— За твой късмет, аз току-що ти я разказах. Името му беше Кабсал и беше така невероятно мил с мен, че почти мога да му простя, задето се опита да ме убие.

Адолин се ухили.

— Е, приятно ми е да чуя, че няма да ми се наложи да надскачам особено висока летва — трябва просто да не те отравям. Макар че не бива да ми разказваш за бившите си любовници. Ще ме накараш да ревнувам.

— Моля ти се — отвърна Шалан и топна залък хляб в малкото останало къри. Езикът й все още не се беше възстановил. — Ти си ухажвал… колко, половината жителки на военните лагери?

— Не е чак така.

— Не е ли? Доколкото чувам, ще ми се наложи да ида чак до Хердаз, ако искам да намеря неомъжена жена, която още да не си поканил на среща.

Тя протегна ръка към него, за да му позволи да й помогне да стане.

— Подиграваш се на неуспехите ми ли?

— Не, възхвалявам ги — поправи го тя, като се изправи до него. — Виждаш ли, мили ми Адолин, ако не беше съсипал предишните си връзки, сега нямаше да си тук. С мен.

Приближи се към него и добави:

— Тоест, ти си всъщност най-добрият в това отношение. Защото си провалил само онези, които не е бивало да се случват изобщо, нали разбираш?

Той се наведе. Дъхът му ухаеше на подправки, а униформата — на чисто и колосано, така, както Далинар настояваше да ги поддържат. Устните му докоснаха нейните, и сърцето й изпърха. Бяха така топли.

— Никакво чифтосване!

Тя се сепна и се отдръпна назад. Шарка се носеше до тях и сменяше форма след форма забързано.

Адолин избухна в смях, и Шалан не можа да се сдържи да не се присъедини към него. Отстъпи назад, но продължи да го държи за ръката.

— Никой от двама ни няма да оплеска нещата — каза тя, като стисна леко дланта му. — Макар и на моменти да изглежда така, сякаш полагаме огромни усилия в обратната посока.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. А сега да видим какво пише в тефтерчето за убиеца, когото търсим.

14
Оръженосците не могат да взимат

„В тези записки не премълчавам нищо. Ще се опитам да не избягвам трудните теми или да се обрисувам в прекалено героична светлина.“

Из Заклеващия, предговор

Каладин се промъкваше през дъждовния пейзаж, като се плъзгаше с мократа си униформа по скалите, докато не успя да надзърне между дърветата към Пустоносните. Чудовищните кошмари от митичното минало, враговете на всичко добро и правилно. Унищожителите, които бяха опустошили безброй цивилизации.

Играеха на карти.

„Какво, в името на самата Преизподня?!“, помисли си Каладин. Пустоносните бяха оставили един-единствен страж, който да пази, но съществото просто си седеше на един пън и можеше лесно да бъде заобиколено. Каладин бе предположил, че е просто за заблуда на евентуалния враг, а истинските стражи сигурно наблюдават, скрити високо сред клоните на дърветата.

Но ако имаше такива, Каладин не ги беше забелязал — също както и те явно не бяха забелязали него. Смътната светлина работеше в негова полза и му позволи да се настани сред едни шубраци точно пред лагера на Пустоносните. Бяха опънали между дърветата брезенти, вече протекли отвсякъде. На едно място бяха опънали хубава палатка със стени, затова не виждаше какво има вътре.

Нямаше достатъчно заслони да приютят всички, затова мнозина седяха под дъжда. Каладин прекара няколко мъчителни минути, през които очакваше да го открият всеки момент. Трябваше само да забележат, че храстите бяха отдръпнали листата си от него.

За щастие, никой не погледна към него. Листата боязливо се показаха отново и го скриха. Сил се приземи на ръката му с ръце на кръста, загледана в Пустоносните. Един от тях седеше пред лагера — точно срещу Каладин — с комплект дървени хердазийски карти, които беше подредил по плоския камък до себе си вместо върху маса. От отсрещната страна на камъка седеше друга Пустоносна.

Изглеждаха по-различно от онова, което беше очаквал. Кожата им, например, имаше друг оттенък — много от паршите тук, в Алеткар, имаха кожа на бели и червени шарки, а не наситеночервена или черна като на Рлаин от Мост Четири. Не бяха приели бойна форма, нито пък някаква друга ужасяваща, силна форма. Бяха ниски и набити, но единствената видима броня се забелязваше от външните страни на предмишниците и по слепоочията им, а косата им не беше изчезнала.

Още носеха простите, широки ризи, привързани около кръста с връвчици, с които се отличаваха робите. Очите им не бяха червени. Дали не умееха да променят цвета си като него?

Мъжкият Пустоносен — който се отличаваше с тъмночервена брада с неестествено дебели косми — най-после постави една карта до няколко други на камъка.

— Това изобщо позволено ли е? — попита женската Пустоносна.

— Така мисля.

— Каза, че оръженосците не могат да взимат.

— Освен ако някоя от моите карти не е до твоята — обясни мъжът и се почеса по брадата. — Май така беше.

Каладин изстина, сякаш дъждовната вода се беше просмукала през кожата му и проникнала чак във вените му. Говореха алетски. Без дори намек за акцент. Ако затвореше очи, нямаше да е в състояние да различи гласовете им от гласовете на обикновените тъмнооки селяни от Огнекамък — като се изключи фактът, че този на жената беше по-плътен и дълбок от този на човешките жени.

— Значи… — каза тя. — Значи дори не знаеш как се играе, така ли?

Мъжът започна да събира картите.

— Би трябвало да знам, Кен. Колко пъти съм ги гледал да играят, застанал до тях с подноса питиета? Би трябвало да съм същински експерт, нали?

— Явно не си.

Жената се изправи и се приближи към група Пустоносни, които тъкмо се опитваха да стъкнат огън под един от брезентите без особен успех. Беше необходим наистина голям късмет, за да успееш да разпалиш огън на открито по време на дъждовния период. Като повечето военни, и Каладин се беше научил да живее с непрекъснатата влага.

Бяха донесли откраднатите чували зърно — Каладин ги виждаше оттук, натрупани под един от брезентите. Съдържанието им се беше надуло и няколко от чувалите се бяха скъсали. Неколцина Пустоносни ядяха влажната каша направо с шепи, тъй като нямаха паници.

На Каладин му се прииска да не беше усетил блудкавия, отвратителен вкус в собствената си уста. Бяха му давали да яде варен талев без подправки много пъти досега. Често го беше приемал като същинска благословия.

Мъжкият, който говореше, продължи да седи до камъка с дървена карта в ръка. Бяха лакирани, издръжливи. Каладин беше виждал подобни във войската. Някои войници спестяваха с месеци, за да си купят качествен комплект — такъв, който да не се подуе и разкриви от дъжда.

Паршът изглеждаше така покрусен, докато седеше с прегърбени рамене, втренчен в картата.

— Това не може да бъде така — прошепна Каладин на Сил. — Били сме в такава огромна грешка…

Къде бяха унищожителите? Какво се беше случило с чудовищата с червени очи, които се бяха опитали да смажат армията на Далинар? Страховитите, мрачни фигури, които му бяха описали от Мост Четири?

„Мислехме си, че разбираме какво ще се случи“, каза си. „Толкова сигурен бях…“

— Тревога! — чу се изведнъж рязък, остър глас. — Тревога! Глупаци такива!

Нещо изжужа през въздуха — светеща жълта панделка, ивица светлина сред следобедния сумрак.

— Там е — обади се пак острият глас. — Наблюдава ви! От оня шубрак!

Каладин изскочи от листака, готов да всмуче от Светлината на Бурята и да изчезне. Макар че все по-малко от градовете разполагаха с такава, тъй като отново беше на привършване, все пак му беше останала малко.

Паршите стиснаха сопи, направени от дръжките на стари метли или от откършени клони. Скупчиха се на едно място и вдигнаха тоягите като подплашени селяни — никакви стегнати стойки, никаква увереност.

Каладин се поколеба. „Бих могъл да надвия всички тях, ако се стигне до бой, дори без Светлина на Бурята.“ Често беше виждал хора да държат оръжия по този начин. Последния път беше в скалните цепнатини, където обучаваше войниците.

Това не бяха бойци.

Сил изпърха до него, готова да се превърне в Меч.

— Не — прошепна й Каладин. После протегна ръце настрани и каза с по-висок глас: — Предавам се.

Из скицника на Шалан: Коридор

15
Сиятелната

„Ще говоря само чистата и понякога жестока истина. Трябва да узнаете какво сторих и какво ми костваха действията ми.“

Из Заклеващия, предговор

— Тялото на Сиятелния господар Перел е било открито в същия район като това на Садеас — каза Шалан, която се разхождаше напред-назад из стаята и прелистваше страниците на доклада. — Това не може да бъде съвпадение. Кулата е прекалено голяма. Значи знаем къде обикаля убиецът.

— Предполагам, че е така — отвърна Адолин, който се беше облегнал на стената с разкопчано палто и си подхвърляше една малка, кожена топка, пълна със зърно. — Просто мисля, че е възможно убийствата да са дело на различни хора.

— Извършени са по абсолютно еднакъв начин — отбеляза Шалан. — Труповете са заварени в една и съща поза.

— Не ги свързва нищо друго — напомни Адолин. — Садеас беше гадник, мразен от всички, и обикновено придружаван от стражи. Перел беше кротък, обичан и известен със способностите си като администратор. Не беше толкова войник, колкото управник.

Слънцето вече беше залязло и двамата бяха подредили по пода сфери, които да им светят. Остатъците от вечерята бяха отнесени от един прислужник, а Шарка си тананикаше щастливо на стената близо до главата на Адолин, който го поглеждаше от време на време с леко неудобство. Тя разбираше чувството му напълно. Вече беше свикнала с Шарка, но формите му бяха наистина странни.

„Чакай само да види как изглежда един Потаен, докато е в Морето на сенките“, мина й през ума, „с цяло тяло, но преливащи се форми, вместо глава.“

Адолин подметна малката шита топка във въздуха и я хвана с дясната си ръка — онази, която Ренарин някак си беше успял да излекува. Шалан не беше единствената, която упражняваше силите си. Особено много я радваше факта, че и някой друг вече има Вълшебен меч. Когато бурите се върнеха и започнеха да работят с Клетвените порти по-усилено, щеше да има кой да й помага.

— Тези доклади — каза Шалан, като потупа с тефтерчето по дланта си, — са както пълни с информация, така и безполезни. Нищо не свързва Перел и Садеас, като изключим факта, че и двамата са светлооки — и частта на кулата, в която са били. Може би изборът на жертви от страна на убиеца е продиктуван просто от удобството.

— Искаш да кажеш, че някой е убил Върховен принц, без дори да знае? — попита Адолин. — Като… като случаен човек, намушкан в задната уличка до някоя кръчма?

— Може би. Сиятелната Аладар изказва в доклада си предложение баща ти да устрои някакви правила за придвижването на хората сами из празните райони на кулата.

— Мисля, че все пак е възможно убийците да са двама — каза Адолин. — Искам да кажа… Някой може би е видял мъртвия Садеас и е решил, че може да убие другиго и да припише престъплението на същия извършител.

„О, Адолин“, помисли си Шалан. Беше си изградил теория, която му допадаше, и сега нямаше да се откаже от нея. Това беше честа грешка, за която научните книги я предупреждаваха.

Адолин все пак имаше право за едно — убийството на Върховен принц едва ли беше случайност. Нямаше признаци някой да е използвал Вълшебния меч на Садеас, Заклеващия; нямаше даже слухове за такова нещо.

„Може би вторият случай е бил нещо като прикритие?“, хрумна й на Шалан, докато отново преглеждаше доклада. „Опит на извършителя да накара убийствата да изглеждат като случайни нападения?“ Не, това беше прекалено заплетено — и тя нямаше повече доказателства в подкрепа на тази теория, отколкото Адолин в подкрепа на неговата.

Това я накара да се замисли. Може би всички обръщаха внимание на тези две убийства, защото бяха сполетели важни светлооки. Възможно ли беше да бе имало и други, които да не са забелязали, защото са се случили на по-маловажни хора? Ако наистина бяха открили някой просяк в задната уличка до някоя кръчма, както се беше изразил Адолин, дали някой щеше да му обърне внимание — дори да е бил пронизан в окото?

„Трябва да изляза сред хората и да видя какво мога да открия“, помисли си тя и отвори уста да му каже, че ще е добре вече да си ляга, но той се беше изправил и се протягаше.

— Мисля, че направихме всичко по силите си с това — каза той, като кимна към доклада. — Поне за тази вечер.

— Да — съгласи се Шалан и се престори, че се прозява. — Най-вероятно.

— И… — започна Адолин, после си пое дъх дълбоко. — Има и… още нещо.

Шалан се намръщи. Още нещо? Защо изведнъж беше придобил вид, сякаш събираше сили да направи нещо трудно?

„Ще развали годежа ни!“, обади се част от нея, но тя веднага се хвърли върху този страх и го натика зад завесите на съзнанието си, където му беше мястото.

— Не ми е лесно, да знаеш — продължи Адолин. — Не искам да те обиждам, Шалан. Но… нали си спомняш как те накарах да опиташ мъжка храна?

— О, да. Ако чувствам езика си като ощавен през идните дни, ще обвинявам теб.

— Шалан, има нещо подобно, за което трябва да поговорим. Нещо, свързано с теб, на което просто сме длъжни да обърнем внимание.

— Аз…

„Убих родителите си. Пронизах майка си в гърдите и удуших баща си, докато му пеех.“

— Ти — каза Адолин — имаш Вълшебен меч.

„Не исках да я убивам. Но трябваше. Трябваше.“

Адолин я стисна за раменете и тя се сепна, като отново съсредоточи поглед върху него. Той се… смееше?

— Имаш Вълшебен меч, Шалан! Нов, при това. Невероятно е. Мечтал съм с години как ще си спечеля Вълшебен меч! Толкова много мъже прекарват живота си, като лелеят именно тази мечта, и така и не успяват да я осъществят. А ти вече имаш такъв!

— И това е нещо хубаво, нали? — попита тя, притиснала плътно ръце към тялото си в хватката му.

— Естествено, че е! — каза Адолин и я пусна. — Но, нали разбираш, ти си жена.

— По какво се досети — грима или роклята? О, не — били са гърдите, нали? Все ни издават.

— Шалан, въпросът е сериозен.

— Знам — отговори тя и се наложи да успокои нервите си. — Да, Шарка може да се превръща във Вълшебен меч, Адолин. Не виждам какво общо има това с каквото и да е. Не мога да се откажа от него… Отче на Бурите. Искаш да ме научиш как да боравя с него, нали?

Той се ухили.

— Каза, че Ясна също е била Сияен рицар. Жени, получили Вълшебни мечове — странно е, но не можем просто да го игнорираме. Ами Броня? Да не би да имаш и скрита Броня?

— Доколкото знам, не — отвърна тя. Сърцето й биеше учестено, кожата й изстиваше, мускулите й бяха сковани. Опита се да се пребори с усещането. — Не знам откъде мога да получа такава.

— Знам, че не е женствено, но на кого му пука? Имаш меч; трябва да умееш да си служиш с него, а обичаите и порядките да вървят в Преизподнята. Ето, казах го — заяви той и си пое дълбоко въздух. — Дори на мостовия му е позволено да има такъв, а той е тъмноок. Е, или поне беше. Така или иначе, не е много по-различно от това.

„Благодаря ти“, помисли си Шалан, „задето приравни всички жени със селяни.“ Но прехапа език. Този момент явно беше важен за Адолин, а и нали се опитваше да бъде по-широко скроена.

Но… споменът за онова, което беше сторила, й причиняваше болка. Да държи оръжието в ръце щеше да бъде по-лошо. Толкова по-лошо.

Искаше да се скрие. Но не можеше. Тази истина отказваше да мръдне от съзнанието й. Можеше ли да обясни?

— Да, прав си, но…

— Чудесно! — прекъсна я Адолин. — Чудесно. Донесох предпазителите, за да не се нараним. Скрих ги в поста на караула. Ще ида да ги донеса.

Миг по-късно вече беше излязъл. Шалан остана, протегнала ръка към него, а възраженията замряха на устните й. Сви пръсти нагоре и притисна юмрук към гърдите си, където сърцето й биеше гръмовно.

— Хммммм — обади се Шарка. — Това е хубаво. Трябва да се направи.

Шалан се завтече към малкото огледало, окачено на стената, и се втренчи в отражението си — разширени очи, коса в пълен безпорядък. Беше започнала да диша на къси, резки вдишвания.

— Не мога… — започна. — Не мога да бъда такъв човек, Шарка. Не мога да си служа с този меч, да се преструвам на величествения рицар от кулата, когото останалите трябва да следват.

Шарка изтананика тихо в тоналност, която тя вече разпознаваше като объркване — колебанието на един вид, който се опитва да проумее как работи ума на друг.

По челото й се стече капка пот и мина покрай окото й, докато тя продължаваше да се вглежда в лицето си. Какво очакваше да види? Мисълта, че може да се срине психически в присъствието на Адолин, увеличаваше напрежението й. Всяко мускулче в тялото й се скова, а периферното й зрение помътня. Виждаше само точно пред себе си, и й се искаше да побегне, да иде някъде. Далеч оттук.

„Не. Не, просто да бъда някой друг“, поправи се наум.

С треперещи ръце посегна, изрови скицника си и започна да къса страница след страница и да ги захвърля, докато не намери празна. После стисна между пръстите си молива от въглен.

Шарка се приближи до нея — сфера от линии в непрекъснато движение, — и зажужа от притеснение.

— Шалан? Моля те. Какво има?

„Мога да се скрия“, помисли си Шалан, докато нахвърляше скицата трескаво. „Шалан може да избяга и да остави друг на свое място.“

— Това е, защото ме мразиш — каза Шарка меко. — Аз мога да умра, Шалан. Мога да си ида. Ще ти изпратят другиго, с когото да се свържеш.

В стаята се разнесе тънък хленч, все по-висок и по-висок, и на Шалан й отне известно време, докато осъзнае, че идва от дъното на собственото й гърло. Думите на Шарка бяха като нож, забит в ребрата й. „Не, моля те. Просто рисувай.“

Воал. Воал нямаше да има проблем да държи меч. Нейната душа не беше смачкана като на Шалан, тя не беше убила родителите си. Тя щеше да е способна на това.

Не. Не — какво щеше да направи Адолин, ако се върнеше и завареше напълно различна жена в стаята? Той не биваше да научава за Воал. Щрихите, които скицираше, назъбени и груби заради треперещия молив, бързо придобиха формата на собственото й лице. Но косата беше вдигната на кок. Една жена, която се владееше напълно — не толкова непостоянна и изменчива като Шалан, не толкова тромава.

Жена, която не е пораснала, защитавана от всичко. Жена, която беше достатъчно силна, достатъчно непоколебима да борави с този меч. Жена като… като Ясна.

Да — леката, почти недоловима усмивка на Ясна, нейната елегантност и увереност. Шалан вгради тези идеали в собственото си лице и създаде негова по-твърда версия. Можеше ли… можеше ли тя да бъде тази жена?

„Трябва да бъда“, помисли си Шалан, почерпи Светлина на Бурята от торбичката си и я издиша на облаче. Изправи се, докато промяната се осъществяваше. Биенето на сърцето й се забави и тя избърса потта от челото си, после спокойно разкопча ръкава на лявата си ръка, захвърли встрани глупавото допълнително калъфче, в което беше увила дланта си под него, и запретна плата така, че откри облечените си в ръкавица пръсти.

Така ставаше. Адолин не можеше да очаква от нея да си сложи бойно облекло. Вдигна косата си на кок и я прикрепи с игли, които извади от торбата си.

Когато Адолин се върна в стаята малко по-късно, завари вътре една непоклатима, спокойна жена, която не беше съвсем Шалан Давар. „Името й е Сиятелната“, помисли си тя. „Иска да я назовават само по титла.“

Адолин беше донесъл две дълги, тънки парчета метал, които някак си можеха да се напаснат с острието на Вълшебния меч и да го направят по-малко опасно по време на тренировките. Сиятелната ги огледа критично, после протегна ръка встрани и призова Шарка. Острието се формира — дълго, тънко оръжие, почти толкова високо, колкото самата нея.

— Шарка може да променя формата си — обясни тя, — и ще притъпи острието до степен да е безопасно. Тези груби прибори няма да са ми необходими.

И наистина, ръбовете на Шарка се размърдаха, сякаш бяха водна повърхност, набраздена от вълнички, и се притъпиха.

— Бурята да го вземе, ама че удобна работа. Но на мен все пак ще ми трябват — каза Адолин и призова собственото си острие.

Действието му отне десет удара на сърцето, през което време той се обърна и я погледна. Шалан сведе поглед, осъзнала, че е увеличила бюста си в новия си образ. Не за него, разбира се. Просто се беше уподобила на Ясна.

Мечът на Адолин най-после се материализира — острието беше по-дебело от нейното, с извивки по острия ръб и деликатни, подобни на кристали ръбчета по обратната страна. Сложи един от предпазителите на острието.

Сиятелната пристъпи напред с едно ходило и вдигна Меча високо над главата си с две ръце.

— Ха — възкликна Адолин. — Никак не е зле.

— Шалан прекара доста време да ви скицира по време на военните учения, все пак.

Адолин кимна замислено. Приближи се и протегна към нея палеца и двата си първи пръста. Тя си помисли, че ще нагласи захвата й, но вместо това той опря пръсти в ключицата й и я тласна леко.

Тя залитна назад и почти падна.

— Бойната поза не се свежда само до това да изглеждаш добре на бойното поле. Трябва да умееш да пазиш баланс и да не губиш контрол върху битката.

— Разбрано. Как да я подобря, тогава?

— Опитвам се да преценя. Всички, с които съм работил до сега, са боравили с меч от деца. Питам се как щеше да промени обучението ми Захел, ако никога не бях дори хващал оръжие в ръка, преди да ида при него.

— Доколкото мога да преценя според нещата, които съм чувала за него — зависи дали наблизо има някой покрив, от който да скочи.

— Така обучаваше учениците си да използват Броня — обясни Адолин. — А това е Острие. Да те науча ли как да се дуелираш? Или как да се биеш заедно с войската по време на сражение?

— Ще се задоволя с това да се науча как да не отрежа някоя от частите на собственото си тяло, Сиятелен господарю Колин.

— „Сиятелен господарю Колин“ ли?

„Твърде официално звучи, да“, отбеляза тя наум. Така би се държала Сиятелната, разбира се — но Шалан можеше да си позволи известна фамилиарност. Ясна го беше правила.

— Просто се опитвах да изразя почитанието, което следва да демонстрира един смирен ученик към учителя си.

Адолин се изкикоти.

— Моля те. Няма нужда от такива неща. Но да видим какво можем да направим за позицията…

През последвалия час, Адолин й показа как да разполага ръцете, ходилата и краката си поне десетина пъти. Избра да я научи на една от основните, прости позиции, които впоследствие можеха да бъдат развити до някои от по-трудните — като например Позицията на вятъра, за която той й обясни, че не разчита толкова на сила или обсег, колкото на подвижност и ловкост.

Тя не беше сигурна защо си е направил труда да донесе предпазителите, тъй като двамата така и не се опитаха да разменят и по един удар. Освен, че нагласи позицията й поне десет хиляди пъти, той й говори и за изкуството на дуела. Как да се отнасяш към Вълшебния меч, как да мислиш за противника си, как да засвидетелстваш уважение към традициите и значимостта на самия дуел.

Някои от съветите му бяха много практични. Вълшебните мечове бяха опасни оръжия, което обясняваше демонстрациите му как да държи своя, как да върви с него и как да внимава да не среже нещо или някого, докато се обръща.

Други части от монолога му звучаха… по-мистично.

— Острието е част от теб — каза той. — То е повече от прибор; то е твоят живот. Уважавай го. То няма да те предаде — ако те победят, то това ще е, защото ти си го предал като недостоен.

Сиятелната беше застанала в поза, която й се струваше много скована, хванала Меча с две ръце пред себе си. Беше продрала тавана с Шарка само два-три пъти; за щастие, повечето помещения в Уритиру бяха сравнително високи.

Адолин й даде знак да нанесе прост удар, както се бяха упражнявали. Сиятелната вдигна двете си ръце, като наклони меча, и направи крачка напред, като същевременно го спусна надолу. Ъгълът на движението не беше по-широк от деветдесет градуса — едва можеше да се нарече „удар“.

Адолин се усмихна.

— Започваш да схващаш. Още няколко хиляди пъти така, и ще започне да ти идва отвътре. Но ще трябва да поработим върху дишането ти.

— Дишането ли?

Той кимна разсеяно.

— Адолин, уверявам те, че дишам без проблем и сама, откакто съм се родила.

— Да — отвърна той. — Затова ще трябва да се отучиш.

— Как да се движа, как да мисля, как да дишам. Става ми трудно да различа нещата, които наистина имат значение, от онези, които са просто част от характерната култура и суеверията на бойците.

— Всичко има значение — възрази Адолин.

— Дори условието да изядеш едно пиле преди дуела?

Адолин се ухили.

— Е, някои неща може би са по-скоро лични особености. Но мечовете действително са част от нас.

— Знам, че моят е част от мен — каза Сиятелната, като опря оръжието с острието надолу в земята и положи облечената си в ръкавица ръка на дръжката. — Аз се свързах с него. Подозирам, че това е произходът на традицията сред Мечоносците.

— Колко академично — поклати глава Адолин. — Трябва да го почувстваш, Шалан. Да живееш в съответствие с това.

Това нямаше да бъде трудна задача за Шалан. Сиятелната, обаче, предпочиташе да не чувства неща, които не е обмислила задълбочено преди това.

Адолин погледна към Меча си, който беше положил на одеялата, все още с предпазителя върху острието.

— Винаги съм знаел донякъде. Не че е жив. Това е глупаво. Мечовете не са живи. Искам да кажа… винаги съм знаел, че в тях има нещо специално. Това е част от това да бъдеш дуелист. Всички го знаем.

Тя изостави темата. Ако се съдеше по онова, което беше виждала, повечето войници, които се биеха с мечове, бяха суеверни. Също като моряците. И като… ами, като всички без учените като Сиятелната и Ясна. Наистина беше любопитно каква голяма част от обясненията на Адолин за Вълшебните мечове и дуелите й напомнят на религията.

Колко странно, тогава, че тези алети се отнасяха към собствената си религия така небрежно. Когато беше в Я Кевед, Шалан беше прекарала часове в рисуване на сцени от дългите пасажи от „Аргументите“. Човек трябваше да повтаря думите на глас, отново и отново, и да ги запаметява наизуст, коленичил или превит в поклон, а накрая да изгори хартията. Вместо това, алетите предпочитаха да оставят ардентите да се оправят с Всемогъщия, сякаш беше някакъв досаден гост, който можеше да бъде оставен на прислугата да го разсейва, като му сервира някакъв особено вкусен чай.

Адолин й позволи да упражни още няколко удара — вероятно беше усетил, че й е омръзнало непрекъснато да нагажда позицията й. Докато тя замахваше, той грабна собствения си Меч, застана до нея и започна да изпълнява ударите едновременно, за да й показва.

След малко тя отпрати Меча си и взе скицника. Прелисти бързо картината на Сиятелната и започна да скицира Адолин в бойна позиция. Наложи й се да остави част от Сиятелната да се оттече бавно от съзнанието й.

— Не, стой там — каза тя, като посочи към Адолин с въглена си. — Да, точно така.

Скицира позата му, после кимна.

— А сега удари и задръж на последната част от движението.

Той я послуша. Вече беше свалил сакото си и беше останал по риза и панталони. Харесваше й колко стегнато му стои ризата. Дори Сиятелната би се възхитила. Тя не беше мъртва — просто прагматична.

Прегледа последните две скици, после привика отново Шарка и застана в бойна поза.

— О, страхотно — възкликна Адолин, докато Сиятелната изпълняваше следващите няколко удара. — Да, вече си ги усвоила.

Отново застана до нея. Простата атака, на която я беше научил, не беше кой знае какво изпитание за него, разбира се, но той все пак я изпълни с безупречна точност. После се ухили широко и заразказва за първите си няколко урока със Захел, много отдавна.

В сините му очи светеха пламъчета, и Шалан обожаваше да го гледа така ентусиазиран. Почти сякаш сияеше със Светлина на Бурята. Тя познаваше тази страст — беше усещала какво е да бъдеш целият изпълнен с любопитство, да бъдеш така напълно погълнат от нещо, че да се изгубиш във великолепието му. За нея, това беше рисуването — но докато гледаше Адолин, разбра, че двамата не се различават толкова много.

Да споделя такива моменти с него и да се опиянява от неговото въодушевление й се струваше нещо специално. Интимно. Дори повече от близостта, която беше усетила по-рано тази вечер. От време на време си позволяваше отново да се превърне в Шалан, но когато болката от мисълта, че държи Меча в ръка, започнеше да става нетърпима — когато наистина осъзнаеше какво прави, — успяваше отново да се превърне в Сиятелната и да я избегне.

Искрено й се искаше да удължи тренировката колкото може повече, затова я остави да продължи до късно вечерта, много след времето, в което беше редно да спрат. Най-после му пожела „Лека нощ“, уморена и запотена, и го проследи с поглед как изчезва по нашарения от скалните пластове коридор с бодра крачка, лампа в ръце и предпазителите за меч, опрени на рамо.

Щеше да й се наложи да посети таверните и да потърси отговори друга вечер. Отправи се бавно към стаята си — странно удовлетворена въпреки факта, че светът може би беше на път да свърши. Тази вечер, като никога, тя спа спокойно.

16
Три пъти увит

„Защото ето я поуката.“

Из Заклеващия, предговор

На каменната плоча пред Далинар лежеше една легенда. Оръжие, извадено от древните мъгли на самото време; оръжие, за което твърдяха, че е било изковано през Дните на сянката от самия Бог. Вълшебния меч на Убиеца в Бяло, завоюван от Каладин Благословения от Бурята в битката над бурята.

На пръв поглед беше напълно неразличим от обикновен Вълшебен меч. Елегантен, сравнително малък — беше само метър и половина дълъг, — тънък и извит като бивна. Шарките на метала се виждаха само в основата на острието, близо до предпазителя.

Беше го осветил с четири диамантени броама, поставени в ъглите на подобния на олтар плосък камък. По стените на тази малка стая не се забелязваха нито картини, нито скални пластове, затова Светлината на Бурята огряваше само него и това чуждоземно Острие. В което се забелязваше една особеност.

Нямаше скъпоценен камък.

Вълшебните остриета използваха скъпоценни камъни, за да се свържат с човешкия си собственик. Често бяха инкрустирани в главичката на ефеса — макар че понякога бяха поставени на мястото, където дръжката се срещаше с острието. Когато бъдещият собственик го докоснеше за пръв път, скъпоценният камък проблясваше и даваше начало на процеса. Ако успееше да задържи Меча до себе си за седмица, то той ставаше изцяло негов — можеше да бъде призоваван и освобождаван, без да отнеме повече от един удар на сърцето.

На този Меч нямаше такъв камък. Далинар протегна пръсти колебливо и ги опря в сребристото острие. Беше топло на допир, като нещо живо.

— Не пищи, когато го докосна — отбеляза.

— Рицарите нарушиха своите клетви — заговори Отеца на Бурята в главата му. — Загърбиха всичко, в което се бяха заклели, и така погубиха своите духчета. Другите Остриета представляват труповете на онези духчета, затова и пищят, когато усетят докосването ти. Това оръжие, обаче, е било изработено направо от душата на Чест и връчено на Вестителите. То също е белег за дадена клетва, но от друг вид — и няма достатъчно собствено съзнание, че да пищи.

— Ами Вълшебните брони? — попита Далинар.

— Свързани са, но различни — изтътна Отеца на Бурята. — Не си изговарял клетвите, които се изискват, за да узнаеш повече.

— Ти не можеш да нарушаваш клетвите — каза Далинар, все още положил пръсти на Меча на Чест. — Нали?

— Не мога.

— Ами врагът, с когото се борим? Злото, произходът на Пустоносните и техните духчета. Той може ли да нарушава клетви?

— Не — отвърна Отеца на Бурята. — Той е много по-мощен от мен, но е проникнат от силата на древния Адоналсиум. И управляван от нея. Злото е сила като налягането, гравитацията или хода на времето. Те не могат да нарушават собствените си правила. И той не може.

Далинар потупа Меча с върха на пръста си. Частица от душата на Чест, кристализирала в метална форма. В известен смисъл, смъртта на божеството им му даваше надежда — защото, ако Чест можеше да бъде погубен, то това трябваше да важи и за Злото.

Във виденията, Чест поставяше пред Далинар задача.

— Извади Злото от равновесие, убеди го, че може да загуби, и избери шампион. Той би предпочел този риск пред риска да бъде победен отново, тъй като е страдал твърде често. Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам.

— Видях, че врагът подготвя свой шампион — каза Далинар. — Тъмно създание с червени очи и девет сенки. Ще се осъществи ли идеята на Чест? Ще успея ли да склоня Злото на решаващ двубой между мен и този шампион?

— Разбира се, че идеята на Чест ще се осъществи — отвърна Отеца на Бурята. — Той я е изговорил.

— Искам да кажа — поясни Далинар, — защо да се осъществи? Защо би се съгласило това Зло на такъв двубой? Залогът ми се струва прекалено огромен, че да бъде оставен на нещо толкова дребно и несъвършено като бойните умения и волята на хора.

— Врагът ти не е човек като теб — прокънтя гласът на Отеца на Бурята замислено. Дори… уплашено. — Той не остарява. Има чувства. Гневен е. Но това не се променя и яростта му не стихва. Могат да отминат цели епохи, но той ще си остане същият. Ако се бие с нас пряко, рискува да бъде ранен така, както е бил раняван преди. Тези белези не се лекуват. Ако избере шампион и той падне, обаче, ще е загубил само време. А той разполага с такова в изобилие. Няма да се съгласи лесно, но е възможно да се съгласи. Ако този вариант му се предложи в точния момент и по точния начин. И ако се съгласи, ще бъде обвързан с думата си.

— И ние ще спечелим…

— Време — довърши Отеца на Бурята. — Което за него е маловажна дреболия, но за нас е най-ценното, което един човек би могъл да притежава.

Далинар свали Меча на Чест от пиедестала. В ъгъла на стаята имаше шахта, издълбана направо в пода. Беше две стъпки широка — една от многото странни дупки, коридори и скрити кътчета, които откриваха в града-кула. Тази вероятно беше част от отходната система; ако се съдеше по ръждата по ръбовете й, там някога трябва да е имало метална тръба, която да съединява пролуката на пода с тази на тавана над нея.

Една от първите грижи на Навани беше да разбере как е работело всичко това. Засега се справяха, като използваха дървени рамки, за да превръщат някои обширни, общи помещения със стари бани в тоалетни. След като се сдобиеха с повече Светлина на Бурята, Превръщателите им щяха да се оправят с боклука и нечистотиите, както правеха във военните лагери.

Навани намираше тази система за лишена от изисканост. Общите тоалетни, пред които често се точеха дълги опашки, правеха града неудобен за обитаване, и тя твърдеше, че тези тръби говорят за съществуването на водопровод и канализация в миналото. Това беше мащабен инфраструктурен проект точно като за нея — той не познаваше друг, който беше в състояние да се въодушеви така от перспективата да се занимава с отходни канали.

Засега тази шахта зееше празна. Далинар коленичи, спусна Острието в нея и го плъзна в пролуката, която беше издълбал отстрани в камъка. Горният ръб на дупката скриваше дръжката на оръжието от поглед; човек трябваше да се наведе и да опипа с ръка вътре, за да открие Меча на Чест.

Изправи се, събра сферите си и излезе от стаята. Мразеше да оставя Меча тук, но не можеше да се сети за по-безопасен вариант. Стаите още не му се струваха достатъчно сигурни — нямаше тайници, а ако оставеше тълпа стражи да го пазят, само щеше да привлече внимание. Като се изключат Каладин, Навани и самият Отец на Бурята, никой не знаеше, че Далинар изобщо разполага с това оръжие. Ако прикриваше накъде отива и откъде идва, след като го посетеше, шансът някой да го открие в тази обезлюдена част от кулата беше на практика нулев.

— Какво ще правиш с него? — попита Отеца на Бурята, когато Далинар закрачи по празните коридори. — Това е оръжие, което не може да се сравни с никое друго. Дар от едно божество. С него би могъл да станеш Бягащ по вятъра, без да даваш клетва. И даже нещо повече. Нещо, което хората не разбират и не могат да разберат. Почти като Вестител.

— Още по-добра причина да премисля много добре, преди да го използвам. Макар че няма да възразя, ако го наглеждаш от мое име.

Отеца на Бурите буквално се разсмя.

— Мислиш, че съм всевиждащ ли?

— Предположих… Онази карта, която изготвихме…

— Аз виждам онова, което е сред бурите, а и него — само смътно. Аз не съм бог, Далинар Колин. Не повече, отколкото сянката ти на стената е самият теб.

Далинар стигна до стълбището, което водеше надолу, и заслиза по спираловидните стъпала, вдигнал един броам, за да си свети. Ако капитан Каладин не се завърнеше скоро, Мечът на Честта щеше да се превърне в друг начин за Бягане по вятъра — средство, с което да стигнат до Тайлен или Азир по-бързо. Или да отведат отряда на Елокар до Колинар. Отеца на Бурята беше потвърдил, че може да задейства и Клетвените порти, което можеше да им бъде от полза.

Далинар достигна един от обитаваните райони на кулата, който гъмжеше от движение. Помощниците на един готвач носеха продукти от склада точно зад портите на кулата, неколцина мъже рисуваха с боя линии по пода, които да служат за ориентировка, а в един особено широк коридор се бяха струпали множество войници, които бяха насядали по сандъците, подредени покрай стената, и наблюдаваха как децата търкалят дървени топки по едно нанадолнище към стая, която вероятно беше представлявала поредната баня.

Живот. Такова странно място, което да превърнеш в дом, но те бяха съумели да го направят и с негостоприемните Пусти равнини. С тази кула нямаше да е кой знае колко по-различно — стига да успееха да поддържат земеделието на Пустите равнини, както досега. И стига да имаха достатъчно Светлина на Бурята, за да използват Клетвените порти.

Той се открояваше на фона на останалите заради сферата, която държеше. Стражниците патрулираха с фенери в ръка. Готвачите работеха на маслени лампи, макар че запасите им вече започваха да се изчерпват. Жените, които наглеждаха децата и кърпеха чорапи, го правеха на оскъдната светлина, която се просмукваше от малкото прозорци от едната страна на кулата.

Далинар мина покрай покоите си. Стражниците на смяна днес — копиеносци от Мост Тринадесет — чакаха отвън. Той им махна да го последват.

— Всичко наред ли е, Сиятелен господарю? — попита един от тях, като побърза да го настигне.

Говореше бавно и провлачено — с коронски акцент, от района на планините на Слънцетворящия в централен Алеткар.

— Да — отвърна Далинар напрегнато, все още без да знае колко точно е часът.

Колко време беше прекарал в разговор с Отеца на Бурята?

— Добре, добре — каза пазачът, опрял леко копието на рамо. — Не искаме да ви се случи нещо лошо, нали разбирате. Докато се разхождате сам. В коридорите. След като разпоредихте никой да не се придвижва из кулата сам.

Далинар изгледа мъжа изпод вежди. Чисто обръснат, малко твърде блед като за алет, и с тъмнокафява коса. Далинар смътно си спомни, че го е мярвал сред стражниците няколко пъти през изминалата седмица. Обичаше да търкаля сфера по кокалчетата на юмрука си по начин, който Далинар намираше за разсейващ.

— Как се казваш? — попита го Далинар, докато продължаваха да вървят.

— Риал — отвърна мъжът. — Мост Тринайсети.

Войникът вдигна ръка и отдаде чест отсечено — също толкова точно, колкото и най-добрите офицери на Далинар, само че без да променя ленивото изражение на лицето си.

— Е, сержант Риал, аз не бях сам — каза Далинар. — Откъде сте придобил навика да разпитвате така висшестоящите си?

— Не е навик, ако го направите само веднъж, Сиятелен господарю.

— И вие сте го направил само веднъж, така ли?

— С вас ли?

— С когото и да било.

— Ами — отвърна Риал, — те другите не се броят, Сиятелен господарю. Аз съм нов човек. Преродих се във войската.

Очарователно.

— Е, Риал, знаеш ли колко е часът? Трудно ми е да преценя в тези проклети коридори.

— Бихте могли да използвате часовниковия механизъм, който ви изпрати Сиятелната Навани, сър — отбеляза Риал. — Струва ми се, че те са си за това.

Далинар се втренчи в него пак.

— Не че подлагам на съмнение действията ви, сър — додаде Риал. — В никой случай…

В крайна сметка, Далинар се обърна и закрачи с тежки стъпки обратно към покоите си. Къде беше кутията, която Навани му беше оставила? Намери я на една от малките масички и извади от нея кожена гривна, подобна на онези, които носеха стрелците с лък. Откъм горната страна на китката бяха прикрепени два циферблата. Единият показваше времето с помощта на три стрелки — дори секундите, сякаш те бяха от значение. Другият беше часовник за бури — можеше да бъде настроен така, че да показва кога се очаква следващата.

„Как успяха да ги направят толкова малки?“, запита се, като разтърси устройството. В кожата беше поставен и болкоуспокояващ фабриал — фабриал със скъпоценен камък, който можеше да поеме болката от тялото му, ако опреше ръка в него. Навани разработваше различни модели облекчаващи болката фабриали, които хирурзите евентуално да използват, и беше споменала, че иска да ги изпробва върху него.

Закопча гривната на предмишницата си, точно над китката. Струваше му се, че се набива на очи, увита около ръкава на униформата му — но беше подарък, все пак. Във всеки случай, оставаше му един час до следващото уговорено съвещание. Имаше време да се освободи от нервното напрежение, което се беше натрупало в него. Взе двамата си телоохранители и се запъти към долния етаж, в една от по-големите стаи близо до общежитията, където беше настанил войниците си.

По стените на стаята се редуваха сиви и черни пластове скали, а самата тя беше пълна с мъже, които се упражняваха в бой. Всички носеха синия цвят на войската на Колин — ако ще и само някоя синя лента, вързана около ръката. Засега, както светлооките, така и тъмнооките се упражняваха в едно и също помещение, като се сражаваха върху подплатени с тънки дюшеци тепихи.

Както винаги, звуците и миризмата на бойните упражнения стоплиха Далинар. Ароматът на промазана кожа беше по-сладък от този на прясно опечен хляб. Звънтежът на тренировъчните мечове беше по-приятен за ухото от най-красивата мелодия на флейта. Където и да се намираше, какъвто и ранг да постигнеше, местата като това завинаги щяха да си останат неговия дом.

Откри майсторите-учители събрани в дъното на залата, седнали на възглавници, от които наблюдаваха учениците си. Като се изключи едно явно изключение, всички имаха квадратни бради, обръснати глави и прости роби, отворени отпред и пристегнати на кръста. Далинар притежаваше арденти, които се бяха специализирали в най-различни области, и по традиция всеки мъж или жена имаше право да се обърне към тях, за да стане техен чирак и да го научат на ново умение или занаят. Майсторите на меча, обаче, бяха неговата гордост.

Петима от шестимата мъже се изправиха и му се поклониха. Далинар се обърна и обходи помещението с поглед още веднъж. Миризмата на пот, звънтежът на оръжията — това бяха признаци на подготовката им. Светът може и да беше потънал в хаос, но Алеткар беше готов.

„Не Алеткар“, поправи се той наум. „Уритиру. Моето кралство.“ Бурята да го вземе, щеше да му е трудно да свикне с тази мисъл. Той винаги щеше да бъде алет, но след като прокламацията на Елокар се превърнеше в обществено достояние, Алеткар вече нямаше да бъде негов. Още не беше решил как да поднесе тази новина на войските си. Искаше да даде на Навани и писарите й достатъчно време, за да уредят нещата изрядно от законова гледна точка.

— Справяте се добре — обърна се той към Кереланд, един от майсторите на меча. — Помолете Ивис да се опита да разшири тренировъчната зала, като включи още от съседните помещения. Искам да поддържате войниците заети. Безпокоя се да не станат неспокойни от бездействието и да започнат да се бият помежду си.

— Ще се погрижим, Сиятелен господарю — каза Кереланд и се поклони.

— Искам да се поупражнявам с някого — добави Далинар.

— Ще ви намеря подходящ партньор за спаринг, Сиятелен господарю.

— Какво ще кажеш за теб самия, Кереланд? — попита Далинар.

Майсторът на меча побеждаваше Далинар всеки два от три пъти, и макар че Далинар се беше отказал от илюзиите, че някой ден ще успее да овладее оръжието по-добре от него — неговият талант се проявяваше на бойното поле, не по време на дуели, — все пак обичаше предизвикателството.

— Ще направя, както ми заповяда моят Върховен принц, разбира се — отвърна сковано Кереланд, — но ако ми е предоставен избор, бих предпочел да пропусна. С цялото ми уважение, не смятам, че бих бил достоен противник за вас днес.

Далинар хвърли поглед към останалите изправени майстори на меча, които сведоха очи. Ардентите, които се специализираха в овладяването на оръжието, в повечето случаи не приличаха на онези от тях, които се насочваха към религията. От време на време се държаха по-официално, но човек можеше и да се посмее с тях. Обикновено.

И все пак бяха арденти.

— Много добре — съгласи се Далинар. — Намери ми друг партньор.

Макар че го беше имал предвид като задача само за Кереланд, останалите четирима се присъединиха към него и го оставиха сам. Той въздъхна, облегна се на стената и погледна встрани. На възглавниците продължаваше да седи един мъж. Имаше рошава брада и дрехи, които сякаш беше наметнал, колкото да не е без хич — не мръсни, но протрити, привързани с въже вместо колан.

— Не те ли обижда присъствието ми, Захел? — попита Далинар.

— Обижда ме присъствието на всекиго. Ти не си по-отблъскващ от всеки друг, господин Върховен принце.

Далинар се настани на едно столче и зачака.

— Не очакваше ли това? — попита Захел с развеселен глас.

— Не. Мислех си… Е, те са арденти, които се сражават. Майстори на меча. Войници по душа.

— Опасно близо си до това да ги заплашиш с ултиматум, Сиятелен господарю: или Бог, или Върховният им принц. Обстоятелството, че те харесват, не прави избора по-лесен за тях, а по-труден.

— Това неудобство ще отмине — каза Далинар. — Бракът ми изглежда като драматичен жест сега, но в крайна сметка ще остане просто маловажна бележка под линия в историята.

— Може би.

— Не си ли съгласен?

— Всеки момент в живота ни се струва маловажен — заяви Захел. — Повечето забравяме, докато други, също толкова скромни, се превръщат в опорите, на които се издига цялата история. Като бяло на черно.

— Бяло… на черно? — повтори Далинар въпросително.

— Просто израз. Не ме вълнува какво сте направил, Върховен принце. Светлоок каприз или сериозно богохулство — така или иначе, не ме касае. Но има хора, които питат колко далеч от пътя възнамеряваш да кривнеш.

Далинар изръмжа. Нима беше очаквал Захел, от всички възможни хора, да се покаже полезен? Изправи се и закрачи ядосано насам-натам, раздразнен от собствената си нервност, която избиваше в прекомерна енергия. Преди ардентите да успеят да му открият подходящ партньор, той се запъти към средата на залата с тежки стъпки и се огледа за някой войник, чието лице разпознаваше. Някой, който не би се сковал и не би започнал да сдържа ударите си заради факта, че се бие с Върховен принц.

В крайна сметка забеляза един от синовете на генерал Кал. Не Мечоносецът, капитан Халам Кал, а следващият по възраст син — набит, мускулест мъжага с глава, която изглеждаше прекалено малка за тялото му. Тъкмо разтягаше мускулите си след последната си тренировка по борба.

— Аратин — обърна се към него Далинар. — Борил ли си се с Върховен принц досега?

Младият мъж се обърна и моментално наостри уши.

— Сър?

— Няма нужда от формалности. Просто си търся партньор.

— Не съм готов за истински дуел, Сиятелни господарю — отвърна Аратин. — Дайте ми малко време.

— Няма нужда — каза Далинар. — Един мач по борба е достатъчен. Отдавна не съм се упражнявал.

Някои мъже биха предпочели да избегнат спаринга с мъж от ранга на Далинар, защото се бояха да не го наранят сериозно. Но Кал беше възпитал синовете си добре. Младежът се ухили, разкривайки голямата пролука между зъбите си.

— За мен няма проблем, Сиятелен господарю. Но ви предупреждавам, че не съм губил мач от месеци.

— Много добре — отвърна Далинар. — Трябва ми предизвикателство.

Майсторите на меча най-после се завърнаха, когато Далинар, гол до кръста, вече нахлузваше клин за борба над долното си бельо. Стегнатата дреха му стигаше едва до коленете. Кимна на майсторите, без да обръща внимание на елегантните светлооки, които му бяха довели за партньори в спаринга, — и пристъпи на тепиха с Аратин Кал.

Телохранителите му се обърнаха към майсторите с извинително свиване на раменете, след което Риал отброи назад до едно и даде начало на мача. Далинар моментално се сниши, втурна се напред и се блъсна в Кал, като го грабна под мишниците и се помъчи да се оттласне с ходила и да накара противника си да залитне назад. В края на краищата, борбата така или иначе щеше да се пренесе на земята, но човек трябваше да се погрижи да бъде онзи, който контролира кога и как се случва това.

В традиционната борба в стил вена дърпането на клина на противника беше забранено — както и, разбира се, хващането за косата, — така че Далинар се изви и се опита да хване стабилно мъжа, като същевременно му пречеше да го блъсне настрани. Напрегна сили, стегнал мускули, а пръстите му се плъзнаха по кожата на Аратин.

През тези трескави минути, Далинар можеше да се съсредоточи само върху борбата. Неговата сила срещу тази на опонента му. Плъзгаше ходила, изместваше центъра на тежестта си, мъчеше се да намери баланс. В това съревнование имаше чистота и простота, на която не беше имал възможност да се наслади сякаш от цяла вечност.

Аратин го дръпна силно към себе си и успя да се завърти, с което го накара да се преметне през бедрото му. Паднаха на тепиха, Далинар изръмжа и вдигна ръка към врата си, за да се предпази от евентуалния опит на противника да стегне врата му в ключ. Спомените от отдавнашното му обучение го накараха да се извие и измъкне, преди Аратин да успее да го хване стабилно.

Оказа се твърде бавен. Бяха минали години, откакто се беше упражнявал в борба редовно. Другият мъж последва неговото извиване, отказа се от опита да го стисне за врата и вместо това го стисна за ръцете откъм гърба, като го притисна с лицето надолу към тепиха, отпуснал цялото си тегло върху него.

Далинар изръмжа отново и посегна по инстинкт към последния запас, с който винаги беше разполагал. Пулса на битката, нейната енергия.

Вълнението. Войниците понякога говореха за него по късна доба, наобиколили лагерния огън. Този бяс по време на сражението, характерен за алетите. Някои го наричаха „силата на предците ни“, други — „духа на един истински войник“. То беше дарило Слънцетворящия със славата му. То беше публичната тайна на алетския успех.

„Не.“ Далинар се сдържа да не прибегне до Вълнението — но всъщност нямаше защо да се безпокои за това. Не можеше да си спомни да е усещал пулса му от месеци — и колкото повече време го делеше от него, толкова повече осъзнаваше, че в него има нещо дълбоко нередно.

Затова стисна зъби и се помъчи — честно и открито — да надвие противника си.

И се озова, притиснат към тепиха.

Аратин беше по-млад и с повече опит в този вид сражения. Далинар не му се беше дал лесно, но беше на земята под него, нямаше начин да се измъкне от хватката му, и просто вече не беше млад, както някога. Аратин го изви така, че да го обърне по гръб, и не след дълго Далинар се озова с рамене, залепени за тепиха долу, напълно обездвижен.

Знаеше, че е победен, но не можеше да се насили да потупа с ръка в знак, че се предава. Вместо това се напрегна срещу хватката на противника си, стиснал зъби, докато по челото му се стичаха капки пот. Усети нещо ново. Не Тръпката… а Светлината на Бурята в джоба на панталоните от униформата, които беше оставил до тепиха.

Аратин изръмжа и продължи да го задържа долу с ръце, сякаш направени от стомана. Далинар усети миризмата на собствената си пот, грубия плат на дюшека под себе си. Мускулите му изкрещяха недоволно срещу натиска.

Знаеше, че може да си послужи със силата на Светлината на Бурята, но чувството му за справедливост възнегодуваше от самата мисъл. Вместо това изви гръб, задържа дъха си, оттласна се нагоре с цялата сила, която му беше останала, и се изви настрани в опит да се обърне отново по очи и да намери пролука да се измъкне.

Аратин помръдна, после простена и Далинар усети, че хватката му се изплъзва… бавно…

— О, в името на Бурята — зачу се женски глас. — Далинар?

Противникът на Далинар незабавно го пусна и отстъпи назад. Далинар се изви, пуфтейки от умора, и забеляза Навани, застанала до тепиха със скръстени ръце. Ухили й се, стана и взе леката такама и кърпата, които една прислужничка му подаваше. После вдигна юмрук към вече изчезващия към дъното на залата Аратин Кал и сведе глава — знак, че признаваше именно него за победител.

— Добре се биеш, синко.

— За мен беше чест, сър!

Далинар си наметна такамата, обърна се към Навани и обърса чело с кърпата.

— Дойде да ме гледаш как се боря ли?

— Да, любимото нещо на всяка съпруга — отвърна Навани. — Да види, че съпругът й обича да си уплътнява свободното време, като се търкаля по пода с полуголи, потни мъже.

Хвърли поглед на Аратин и добави:

— И не би ли било по-добре да се биеш с някой по-близък до собствената си възраст?

— На бойното поле няма да имам лукса да си подбирам противниците. По-добре да се упражнявам в битки, в които нямам предимство, докато съм тук, за да се подготвя.

Поколеба се, после додаде с по-тих глас:

— И без това май почти го бях надвил.

— Твоето определение за „почти“ явно е доста по-амбициозно от това на повечето хора, любими.

Далинар взе кожения мех с вода, който прислужничката му подаде. Макар че Навани и прислугата й не бяха единствените жени в помещението, останалите бяха арденти. Навани и яркожълтата й рокля се открояваха като цвете на голо, каменисто поле.

Когато огледа залата, Далинар забеляза, че много от ардентите — не само майсторите на меча — отказват да срещнат погледа му. А ето го и Кадаш, бившият му събрат на бойното поле, който в момента разговаряше с майсторите.

Близо до него беше застанал по-младият син на Кал, наобиколен от приятели, които го поздравяваха за мача. Да притисне Тоягата към тепиха се считаше за сериозно постижение. Младият мъж приемаше хвалебствията им с широка усмивка, но притискаше едното си рамо с ръка и трепна от болка, когато някой го тупна по гърба.

„Трябваше да се предам“, помисли си Далинар. С упорството си беше изложил и двамата на опасност да се наранят сериозно. Усети, че се дразни сам на себе си. Нарочно беше избрал някой по-млад и по-силен, а после се беше държал като хлапе, което не може да понесе мисълта да загуби. Трябваше да се примири с факта, че остарява, и се лъжеше, ако смяташе, че това наистина ще му помогне на бойното поле. Беше се отказал от бронята си, вече не носеше Вълшебен меч. Кога точно смяташе, че ще му се наложи да се бие с някого наистина?

„Мъжът с деветте сенки“, мина му през ума.

Водата в устата му изведнъж придоби вкус на застояло. Очаквал беше да се бие с шампиона на врага лично, и даже — че ще има предимство в сражението. Но нямаше ли да бъде по-разумно да повери този дълг на някого като Каладин?

— Е — заяви Навани, — съветвам те да си облечеш униформата. Ириалската кралица е готова.

— Има още няколко часа до съвещанието.

— Тя иска да започнем веднага. Доколкото разбрах, кралският гадател е прочел по вълните на прилива нещо, което означавало, че по-ранното съвещание щяло да е на късмет. Очакваме да се свърже с нас всеки момент.

Бурята да ги отнесе тези ириалци. И все пак, те имаха Клетвена порта — две, ако се броеше онази в кралство Рира, над което Ири имаше значително влияние. Тримата монарси на Ири в момента бяха двама крале и една кралица, от които кралицата се ползваше с най-голяма власт върху външната политика — затова и тя беше човекът, с когото трябваше да разговарят.

— Нямам нищо против да изтеглим часа по-рано — каза Далинар.

— Ще те чакам в залата с далекосъобщителите.

— Защо? — попита Далинар и махна с ръка. — Не е като да може да ме види. Да проведем разговора тук.

— Тук — повтори Навани с равен тон.

— Тук — повтори Далинар, донякъде твърдоглаво. — Писна ми от студени зали, потънали в тишина, като се изключи дращенето на перата.

Навани вдигна вежда, но заповяда на помощниците си да извадят пособията за писане. Един притеснен ардент се приближи, може би с намерението да я разубеди, но след няколкото твърди заповеди, които тя му даде, се завтече да й намери пейка и маса.

Далинар се усмихна и отиде да избере два меча за тренировки от поставката до мястото, където седяха майсторите. Обикновени дълги мечове от ненаточена стомана. Подметна един на Кадаш и той го улови с лекота, но после го опря в земята с върха надолу и положи длани на ефеса.

— Сияетелен господарю — заговори Кадаш, — бих предпочел да прехвърля тази задача на някого другиго, тъй като не се чувствам особено…

— Моите съболезнования — прекъсна го Далинар. — Но се нуждая от малко упражнения, Кадаш, и като твой господар ти заповядвам да ми съдействаш по този въпрос.

Кадаш се втренчи в Далинар продължително, после изпуфтя раздразнено и го последва към тепиха.

— Няма да се покажа достоен противник за вас, Сиятелен господарю. Посветил съм живота си на писмото, не на меча. Бях тук, само защото трябваше…

— … да ме наглеждаш. Знам. Е, може и аз да съм позагубил уменията си. Не съм се бил с обикновен, дълъг меч от десетилетия. Винаги съм разполагал с нещо по-хубаво.

— Да. Помня кога отвоювахте Вълшебния си меч. Целият свят трепереше през този ден, Далинар Колин.

— Не ставай мелодраматичен. Бях просто поредния в дългия списък идиоти, на които беше предоставена възможността да убиват с прекалена лекота.

Риал колебливо отброи назад до началото на мача, и Далинар се втурна в атака. Кадаш отби удара му умело, след което пристъпи встрани, до ръба на тепиха.

— Извинете ме, Сиятелен господарю, но вие бяхте различен от останалите. Бяхте много, много по-вещ в убиването от тях.

„Винаги съм бил“, помисли си Далинар, като заобиколи противника си. Беше странно да си спомня ардента като един от бившите си елити. Тогава не бяха особено близки; приятелството им се беше развило едва по време на годините, които Кадаш прекара като ардент.

Навани прочисти гърло.

— Никак не ми се иска да прекъсвам размахването на сопите — каза тя, — но кралицата е готова да разговаря с теб, Далинар.

— Отлично — отвърна той, без да сваля очи от Кадаш. — Прочети ми какво е казала.

— Докато се сражаваш?

— Защо не.

Направо чу как Навани подбели очи. Ухили се и отново замахна към Кадаш. Тя смяташе, че се държи глупаво. И може би наистина беше така.

Но той се проваляше. Монарсите по света го изолираха от себе си един по един. Само Таравангян от Карбрант — за когото беше всеизвестно, че не се отличава с остър ум, — се беше съгласил да го изслуша. Правеше нещо не както трябва. Ако нещо подобно се беше случило по време на продължителна кампания срещу враг на бойното поле, щеше да си наложи да погледне на проблемите от друга гледна точка. Да назначи нови хора на по-висок ранг и да се вслуша в идеите им. Да се опита да пренесе битката на друг терен.

Далинар стовари меча си върху този на Кадаш и металът изстърга силно.

— „Върховни принце“ — зачете Навани, докато той продължаваше да се бие, — „обръщам се към вас, за да изразя дълбокото си благоговение пред величието на Единствения. Назрял е моментът, в който целият свят ще пристъпи прага на една напълно нова, славна епоха.“

— „Славна“ ли, Ваше величество? — продиктува отговора си Далинар, докато замахваше към крака на Кадаш, който отскочи встрани. — Нима приветствате тези събития?

— „Всяко ново развитие трябва да бъде приветствано“ — гласеше отговорът. — „Ние сме Единствения, който преживява сам себе си — и тази нова буря е велика, дори ако ни носи страдание.“

Далинар изръмжа и парира удара на Кадаш. Мечовете иззвънтяха високо.

— Не подозирах, че е толкова религиозна — отбеляза Навани.

— Езически суеверия — отбеляза Кадаш и се изплъзна на Далинар, като отстъпи назад по тепиха. — Поне азишите имат благоприличието да боготворят Вестителите, макар и да ги поставят над Всемогъщия, което е богохулство. Ириалците са не по-добри от шинските шамани.

— Помня времената, когато далеч не съдеше останалите така тежко, Кадаш — отбеляза Далинар.

— Бях уведомен, че прекомерната ми толерантност може би е била един от факторите, които са ви поощрили.

— Открай време намирам твоята перспектива за различна и освежаваща — каза Далинар и заговори на Навани, но без да откъсва поглед от очите на Кадаш. — Напиши й: Ваше величество, колкото и охотно да приветствам предизвикателствата, се боя колко болка би могло да ни донесе това ново… развитие. Трябва да се обединим в лицето на надвисналата опасност.

— Единност — каза Кадаш меко. — Ако това е твоята цел, Далинар, защо се опитваш да разкъсаш на парчета собствения си народ?

Навани започна да пише. Далинар се приближи и премести меча си от едната ръка в другата.

— Откъде знаеш, Кадаш? Откъде знаеш, че ириалците са езичници?

Кадаш сключи вежди. Макар че имаше квадратна брада като на ардент, белегът на главата му не беше единственото, което го отличаваше от събратята му по служба. Те разглеждаха боя с мечове просто като поредното изкуство. Кадаш, обаче, имаше мрачните очи на войник. Дори сега, той продължаваше да следи инстинктивно околните с периферното си зрение, за да не се опита друг да го изненада отстрани. По време на дуел, това не беше възможно, но на бойното поле — често срещано.

— Как можеш да задаваш такъв въпрос, Далинар?

— Той трябва да бъде зададен — отвърна Далинар. — Твърдиш, че Всемогъщия е Бог. Защо?

— Просто защото е.

— Не намирам това за удовлетворяващ отговор — каза Далинар и за пръв път осъзна, че е вярно. — Вече не.

Ардентът изръмжа, после скочи и нападна — този път с истински устрем. Далинар отстъпи пъргаво назад и отблъсна удара му, докато Навани зачете новото съобщение на висок глас.

— „Ще бъда откровена с вас, Върховен принце. Ириалският Триумвират е единодушен по въпроса. Алеткар няма значение за света от падението на Слънцетворящия насам. Силата на онези, които контролират новите бури, обаче, е неопровержима. А и ни предлагат изгодни условия.“

Далинар замръзна на място, стъписан.

— Бихте се съюзили с Пустоносните? — обърна се той към Навани, но веднага след това се съсредоточи в защитата си от Кадаш, който не спираше атаките.

— Какво? — попита го Кадаш, като стовари острието на меча си в неговия. — Изненадан ли си, че някой би застанал на страната на злото, Далинар? Че някой би избрал тъмнината, суеверието и ереста вместо светлината на Всемогъщия?

— Аз не съм еретик — отговори Далинар и отблъсна меча на Кадаш, но не и преди ардентът да успее да го улучи в ръката. Ударът беше силен и въпреки тъпото острие, със сигурност щеше да му остави сериозна синина.

— Току-що ми каза, че се съмняваш във Всемогъщия — каза Кадаш. — Какво повече остава?

— Не зная — отвърна Далинар и пристъпи по-близо до противника си. — Не зная и това ме ужасява, Кадаш. Но Чест ми проговори и ми призна, че е бил победен.

— Твърдят, че принцовете на Пустоносните са способни да заслепяват смъртните — каза Кадаш. — Да ги убеждават да повярват в лъжи, Далинар.

Той се спусна към него, но Далинар отстъпи бързешком назад, по ръба на тепиха.

— „Моят народ не иска война“ — прочете Навани отговора на кралицата на Ири. — „Може би начинът да предотвратим едно ново Опустошение ще е да оставим Пустоносните да вземат, каквото желаят. Макар и оскъдни, историческите ни източници подсказват, че това е един вариант, до който човечеството не е прибягвало. Да прегърне новото развитие на Единствения, когото отхвърлихме.“

Навани вдигна очи, явно също толкова изненадана от думите, колкото и Далинар. Писалката продължаваше да се движи.

— „Освен това, имаме причини да се усъмним в думата, дадена от един крадец, Върховен принце Колин.“

Далинар простена. Ето до какво опирала работата — Вълшебната броня на Адолин. Хвърли поглед към Навани.

— Да се опитаме да разберем нещо повече и да ги успокоим?

Навани кимна и започна да пише. Далинар стисна зъби и се втурна към Кадаш. Ардентът отблъсна удара на меча му, грабна такамата му със свободната си ръка и го дръпна близо до себе си, докато лицата им почти се опряха.

— Всемогъщия не е мъртъв — изсъска Кадаш.

— Някога би обсъдил това с мен. Сега само се взираш в мен ядно. Какво се случи с ардента, когото познавах? Мъжът, който живееше истински живот, вместо само да наблюдава света от високите кули и манастирите?

— Страх го е — каза Кадаш тихо. — Че може би се е провалил да изпълни най-големия си дълг към един мъж, към когото питае дълбоко възхищение.

Очите им се срещнаха. Остриетата на мечовете им още се опираха, но нито единият от двамата не се опитваше да притисне другия. За миг Далинар зърна в Кадаш човека, когото познаваше от самото начало — кротък и склонен да прояви разбиране, олицетворение на всичко добро във воринската църква.

— Кажи ми нещо, което да мога да предам на свещениците на църквата — каза той с умолителен глас. — Отречи се от твърдението си, че Всемогъщия е мъртъв. Ако го направиш, ще ги убедя да приемат брака. Кралете са правили и по-лоши неща, без воринците да оттеглят подкрепата си от тях.

Далинар стисна зъби, после поклати глава.

— Далинар…

— Лицемерието няма да доведе до нищо добро, Кадаш — каза Далинар, като се отдръпна. — Ако Всемогъщия е мъртъв, то да се преструваме, че не е така, би било чиста глупост. Трябва ни истинска надежда, а не да се уповаваме на лъжи.

Доста от присъстващите в залата вече бяха прекратили тренировките си и ги наблюдаваха. Майсторите на меча се бяха приближили към Навани, която продължаваше да обменя по някое съобщение с кралицата на ириалците.

— Не захвърляй всичко, в което сме вярвали, заради празни мечти, Далинар — настоя Кадаш. — Ами обществото ни, ами традициите ни?

— Традициите ли? — отвърна Далинар. — Кадаш, разказвал ли съм ти за първия ми учител по бой с меч?

— Не — каза Кадаш, като се намръщи и хвърли поглед към останалите арденти. — Рембринор ли е бил?

Далинар поклати глава.

— Когато бях млад, нашата страна на рода Колин не разполагаше с величествени манастири и красиви градини, където да тренираме. Баща ми ми откри учител, който живееше през два града от нас. Името му беше Харт. Млад мъж, не истински майстор на меча — но достатъчно добър. Той следеше много зорко да се следва установения протокол, и не ми позволи да започна обучението си, преди да се науча да обличам такама, както трябва.

Далинар посочи към ризата, която носеше, и продължи:

— Не би допуснал да се бия в такъв вид. Първо се слага полата, после горната риза и накрая се поставя платнения колан — увива се три пъти, и чак тогава се връзва. Намирах това за досадно. Когато увиех колана три пъти, ставаше твърде тесен — не беше достатъчно дълъг и краищата се връзваха трудно. Когато отидох да се бия срещу учениците в един от съседните градове, се чувствах като кръгъл глупак. Коланите на всички останали бяха увити по два пъти, а краищата висяха дълги от кръста им. Попитах Харт защо ги връзваме различно. Той каза, че това е правилният начин — истинският начин. Затова, когато странстването ми ме отведе до родния град на Харт, издирих неговия учител — мъж, който се беше обучавал заедно с ардентите в Колинар. Той също настоя, че това е правилният начин да се връзва такама, и го бил научил така от своя учител.

Около двамата вече се беше събрала още по-голяма тълпа. Кадаш се намръщи.

— И какво искаш да кажеш с всичко това?

— Открих учителя на учителя на учителя си в Колинар, след като го завоювахме — каза Далинар. — Престарелият, побелял ардент тъкмо ядеше къри с хляб и нехаеше за новия господар на града. Попитах го: „Защо увиваш колана си три пъти, когато всички останали го правят само два?“ А старецът се разсмя и се изправи. Стъписах се, като видях колко нисък беше. „Ако го увия само два пъти“, отговори ми, „краищата ми висят до краката и се спъвам!“

Залата притихна. Един войник наблизо се засмя, но бързо млъкна — на никого от ардентите не му беше забавно.

— Почитам традициите — продължи Далинар. — Борил съм се за традициите. Карам войниците си да следват протокола. Спазвам воринските обичаи. Но не можем да считаме нещо за хубаво само и единствено защото е традиция, Кадаш. Не можем да приемаме, че нещо е правилно, само защото е старо.

Далинар се обърна към Навани.

— Отказва да ни послуша — каза тя. — Настоява, че си крадец и че не може да ти се има доверие.

— Ваше величество — заговори Далинар. — Стигам до извода, че вие бихте оставили народа си да бъде избит заради дребна вражда от миналото. Ако личната ми история с кралство Рира е достатъчна да ви склони да подкрепите враговете на цялото човечество, то може би ще е редно първо да обсъдим как можем да възстановим приятелските си отношения.

Навани кимна одобрително, но хвърли поглед на струпалите се зяпачи и вдигна вежда. Смяташе, че всичко това трябваше да се направи насаме. Е, може и да беше права. Въпреки това, обаче, Далинар усещаше, че се е нуждаел от това. Не можеше да обясни защо.

Вдигна меча си към Кадаш в знак на уважение.

— Приключихме ли?

Вместо отговор, Кадаш се втурна към него с вдигнато оръжие. Далинар въздъхна и се остави да бъде ударен от лявата страна на ребрата, но приключи сражението с меч, опрян в шията на Кадаш.

— Този удар не е позволен в дуелирането — каза ардентът.

— Напоследък не се занимавам с дуелиране особено често.

Ардентът изръмжа, блъсна настрани оръжието на Далинар и се впусна отново в атака. Далинар, обаче, го хвана за ръката и го накара да се завърти заради собствената си инерция. Накрая го тръшна на земята и го притисна в това положение.

— Светът свършва, Кадаш. Не мога да разчитам само на традициите. Трябва да зная защо. Убеди ме. Подкрепи думите си с някакво доказателство.

— Не би трябвало да се нуждаеш от доказателство за Всемогъщия. Звучиш като племенницата си!

— Ще го приема като комплимент.

— Ами… Ами Вестителите? — попита Кадаш. — Тях отричаш ли, Далинар? Те са били слуги на Всемогъщия, и тяхното съществуване доказва неговото. Притежавали са сили.

— Какви сили? — повтори Далинар. — Като тези ли?

Засмука от Светлината на Бурята. Тълпата зашушука, когато той започна да сияе, а после направи… нещо друго. Заповяда на Светлината. Когато се издигна във въздуха, остави Кадаш, хванат в капана на басейн от Светлина, която го задържаше на място, непоклатимо прикован към тепиха. Ардентът се загърчи безпомощно.

— Сияйните рицари се завърнаха — каза Далинар. — И да, аз признавам властта на Вестителите. Признавам, че някога е имало създание, наречено Чест — Всемогъщия. Той ни е помагал, и пак бих приел помощта му с благодарност. Но когато успееш да ми докажеш, че воринизмът днес съответства на ученията на Вестителите, ще говорим отново.

Метна меча настрани и пристъпи до Навани.

— Хубаво представление — каза тя тихо. — Изнесено не само за Кадаш, но и за всички присъстващи, предполагам?

— Войниците трябва да са наясно с позицията ми по отношение на църквата. Какво каза кралицата?

— Нищо хубаво — промърмори Навани. — Казва, че можеш да й съобщиш кога ще й върнеш откраднатите вещи, и тогава ще обмисли предложението ти.

— Бурята да я вземе тая жена — каза Далинар. — Не иска да се откаже от Бронята на Адолин. Доколко са валидни правата й над нея?

— Не особено — отговори Навани. — Ти си я придобил по брак, и то — със светлоока от Рира, а не от Ири. Да, ириалците твърдят, че Рира е тяхна васална държава, но дори да беше така, кралицата няма истинско родство с Иви или брат й.

Далинар изръмжа.

— От Рира никога не са били достатъчно силни да се опитат да си върнат Бронята. Но ако това привлече Ири на наша страна, ще го обмисля. Може би ще… — Гласът му заглъхна. — Чакай. Какво каза?

— Хм? — обърна се към него Навани. За… а, да. Не можеш да чуеш името й.

— Кажи го пак — прошепна Далинар.

— Кое? Иви?

Спомените разцъфнаха в ума на Далинар. Той залитна, после се свлече, опрял ръце на масата, сякаш някой го беше халосал с чук по главата. Навани изпрати да повикат доктор — решила беше, че се е изтощил от тренировките.

Но не беше това. Дължеше се на пламъка, който беше лумнал в главата му; на внезапния шок от звука на произнесената дума.

Иви. Бе успял да чуе името на съпругата си.

И изведнъж си спомни и лицето й.

17
В капана на сенките

„Не твърдя, че мога да науча другиго на това. Опитът е най-великият учител и човек трябва да се обърне към него сам.“

Из Заклеващия, предговор

— Все пак мисля, че трябва да го убием — каза Кен, жената-парша от преди малко, на останалите.

Каладин седеше, овързан за едно дърво. Беше прекарал нощта тук. Бяха го отвързали няколко пъти, за да може да отиде до тоалетната, но иначе го държаха така. Макар че възлите бяха хубави, винаги оставяха и пазачи — независимо от факта, че се беше предал.

Мускулите му се бяха сковали, а позата, която беше заел, беше силно неудобна, но бе понасял и по-лоши неща по времето, когато беше роб. Вече бе минал почти целия следобед, а те продължаваха да спорят какво да правят с него.

Не видя повече жълто-бялото духче — онова, което приличаше на панделка от светлина. Почти му се струваше, че си го е въобразил. Поне дъждът най-после беше спрял. Надяваше се, че това е знак за скорошното завръщане на бурите — а с тях и на Светлината на Бурята.

— Да го убием ли? — попита друг от паршите. — Защо? С какво ни застрашава?

— Ще каже на другите къде сме.

— Намери ни лесно и сам. Съмнявам се, че другите ще се затруднят повече, Кен.

Паршите явно нямаха официално избран водач. Каладин ги чуваше какво си говорят, скупчени заедно под един от брезентите. Въздухът миришеше на влажно и дърветата в малката горичка потреперваха от бриза от време на време. Върху главата му се посипаха капчици вода, някак си по-студени от самия дъждовен сезон.

За щастие, скоро всичко щеше да изсъхне и той най-после щеше да може да види слънцето отново.

— Значи да го пуснем, така ли? — попита Кен. Гласът й беше груб, ядосан.

— Не знам. Ти би ли го направила наистина, Кен? Би ли му разбила главата?

Всички в палатката притихнаха.

— Ако това трябва да направим, за да им попречим да ни хванат пак — отвърна тя, — тогава да. Ще го убия. Няма да се върна, Тон.

Имаха прости имена, характерни за тъмнооките алети, които си съответстваха с обезпокояващо познатия им акцент. Каладин не се тревожеше за безопасността си; макар да му бяха взели ножа, далекосъобщителя и сферите, можеше да привика Сил, когато си пожелаеше. Тя пърхаше наблизо, като следваше повеите на вятъра и се шмугваше тук-там между клоните на дърветата.

В края на краищата, паршите прекратиха съвещанието си, а Каладин задряма. По-късно го събуди шума, който Пустоносните вдигнаха, когато започнаха да събират оскъдните си вещи: по някоя секира, няколко меха с вода, почти съсипаните чували със зърно. Слънцето залязваше и покрай Каладин се точеха дълги сенки, които отново обгръщаха лагера в тъмнина. Паршите явно се придвижваха нощем.

Приближи се високият мъж, който играеше карти миналата вечер — позна го по шарките по кожата му. Сега той се приближи до него, отвърза въжетата, които го притискаха към дървото и освободи глезените му — но остави китките му овързани.

— Можеше да вземеш онази карта — отбеляза Каладин.

Паршът застина като вцепенен.

— По време на играта — добави Каладин. — Оръженосецът може да взима, ако до него има съюзническа карта. Беше прав.

Паршът изръмжа, дръпна въжето и накара Каладин да се изправи на крака. Той се протегна, раздвижи вкочанените си мускули и се опита да се освободи от болезнените схващания, докато другите парши прибираха последните брезенти от импровизираната палатка — онази, която имаше и стени. По-рано днес, Каладин беше успял да зърне какво има вътре.

Деца.

Имаше десетина, облечени в ризи, на възраст от едва-що проходили деца до млади юноши. Женските носеха косите си пуснати свободно, а мъжките връзваха или сплитаха своите. Не им позволяваха да излизат от палатката — само няколко пъти, под строгото наблюдение на възрастните, — но ги дочу как се смеят. Отначало се беше разтревожил, че са пленени човешки деца.

Когато вдигнаха лагера, децата се пръснаха наоколо, доволни, че най-после могат да тичат на воля. Едно по-малко момиченце се втурна по мокрите скали и стисна свободната ръка на мъжа, който водеше Каладин. Всички деца имаха същия характерен вид като възрастните — външността, която беше почти като на паршенди, но не съвсем, с броня, израсла отстрани на главите и предмишниците. Цветът на бронята на децата, обаче, беше светъл — нещо между оранжево и розово.

Каладин не можеше да определи защо тази гледка му се струва така странна. Паршите наистина можеха да се размножават, макар че хората често казваха, че ги развъждат, като животни. Е… това не беше далеч от истината, нали? Всички го знаеха.

Какво би си помислил Шен — тоест Рлаин, — ако Каладин изречеше тези думи на глас?

Паршендите поеха напред заедно и излязоха от горичката заедно с Каладин, още воден напред за въжетата. Почти не разговаряха помежду си. Докато прекосяваха едно от полетата в тъмнината, Каладин изпита непреодолимо чувство, че вече е виждал това място. Дали е бил тук и преди, дали е правил това и преди?

— Ами кралят? — обади се мъжът, който го водеше, с тих глас, но обърнал глава към него.

Елокар ли? Какво… „А, да“, сети се. „Картите.“

— Кралят е една от най-силните карти — обясни Каладин и се помъчи да си спомни всички правила. — Може да вземе всяка друга карта, освен друг крал, и не може да бъде взет, освен ако не е заобиколен от три вражески карти — рицари или по-силни. Ъ-ъ… и има имунитет срещу Превръщателя.

„Или поне така мисля“, добави наум.

— Докато ги гледах как играят, почти не използваха тази карта. Щом е толкова силна, защо отлагат?

— Ако пленят краля ти, губиш — обясни Каладин. — Затова прибягваш до него само ако си отчаян, или ако си сигурен, че ще можеш да го защитиш. През половината пъти, когато съм играл, го държах в казармата през цялото време.

Паршът изръмжа и погледна момиченцето до себе си, което го дръпна за ръкава и посочи нещо. Промърмори й нещо тихо и тя се приближи на пръсти към една туфа каменни пъпки, които се открояваха сред пейзажа на светлината на първата луна.

Филизите се отдръпнаха назад, а цветовете се затвориха. Момиченцето, обаче, явно знаеше какво трябва да направи, защото приклекна и зачака неподвижно, вдигнала ръце, докато цветовете не се отвориха пак, при което грабна по едно във всяка ръка и се закикоти високо. Когато се завърна, по петите я следваха подобните на сини листа духчета на радостта, като заобиколиха Каладин отдалеч.

Кен, която вървеше, понесла сопа в ръце, направи на водача на Каладин знак да побърза. Оглеждаше се наоколо нервно, като съгледвач на опасна мисия.

„Точно така“, помисли си Каладин, като изведнъж си спомни защо всичко му е така познато. „Онзи път, когато се измъкнах от Тасинар.“

Случило се беше, след като беше осъден от Амарам, но преди да го изпратят в Пустите равнини. Избягваше да мисли за живота си през този период. Честите провали, систематичното унищожение на последните останки от идеализма му… Е, беше разбрал, че размишленията за тези неща го карат да изпада в състояние, в което предпочиташе да не изпада. Беше предал надеждите на толкова много хора тогава. Налма беше една от тях. Още си спомняше допира на ръката й в своята: груба, покрита с мазоли длан.

Това беше най-успешният му опит. Беше продължил пет дни.

— Вие не сте чудовища — прошепна Каладин. — Не сте войници. Не сте дори деца на пустата бездна. Вие сте просто… избягали роби.

Водачът му се обърна и дръпна силно въжето. Хвана Каладин за предницата на униформата, а дъщеричката му се скри зад крака му, изпусна едно от цветята и изхленчи от страх.

— Искаш да те убия ли? — попита паршът, като придърпа лицето на Каладин току до своето. — Толкова ли държиш да ми напомняш как събратята ти виждат моя народ?

Каладин изръмжа.

— Погледни челото ми.

— И?

— Робски клейма.

— Какво?

Бурята да го вземе… Паршите нямаха клейма, а и не общуваха с други роби. Всъщност бяха прекалено ценни, за да им позволят.

— Когато превърнат човек в роб, го дамгосват с такова клеймо — обясни Каладин. — Бил съм в такова положение. Точно като теб.

— И затова мислиш, че знаеш какво е?

— Разбира се, че да. Аз също…

— Аз прекарах целия си живот в мъглата — кресна му паршът. — Всеки ден със съзнанието, че трябва да кажа нещо, да направя нещо, за да спра всичко това! Всяка нощ прегръщах дъщеря си и се питах защо светът около нас се движи под лъчите на светлината, а ние оставаме в сенките. Продадоха майка й. Продадоха я. Защото беше родила здраво дете, което я правеше ценен добитък за разплод. Това разбираш ли го, човеко? Разбираш ли какво е да гледаш как разделят семейството ти завинаги, и да знаеш, че трябва да протестираш срещу това — да знаеш, в дъното на душата си, че в това има нещо безкрайно нередно. Знаеш ли какво е да не можеш да кажеш и една проклета дума срещу това?

Паршът го придърпа още по-близо и добави:

— Може да са ти отнели свободата, но на нас отнеха умовете.

Той пусна Каладин, завъртя се напред рязко, взе дъщеря си на ръце и се затича да настигне останалите, които бяха спрели и ги гледаха. Каладин го последва със забързани крачки, теглен за въжето, като стъпка цветето, без да иска. Сил се стрелна покрай него, но когато Каладин се опита да привлече вниманието й, само се засмя и полетя още по-нависоко, носена от вятъра.

Водачът му понесе няколко тихи упрека, когато настигна останалите; тази редица не можеше да си позволи да привлича внимание. Каладин вървеше след тях и си припомняше. Все пак разбираше малко.

Никога не си свободен, когато бягаш; чувстваш се така, сякаш откритото небе и безкрайните полета са мъчение. Усещаш преследвачите по петите си, и се будиш всяка сутрин с очакването да се видиш обграден от тях.

Докато един ден не се окажеш прав.

Но паршите? Беше приел Шен в Мост Четири, да. Но да приеме, че един парш може да бъде войник, беше коренно различно от това да приемеш целия им народ за… ами, за хора.

Когато редицата спря, за да даде на децата да пият от меховете с вода, Каладин опипа чело и проследи очертанията на глифите с пръсти.

„Отнеха ни умовете…“

Бяха се опитали да отнемат и неговия. Бяха го били до безсъзнание, бяха ограбили всичко, което обичаше, и бяха убили брат му. Бяха го направили неспособен да мисли трезво. Животът му се беше превърнал в неясна мъгла, докато един ден не се намери, застанал на ръба на една скала, загледан в смъртта на дъждовните капки и почти събрал сили да сложи край на живота си.

Сил прелетя покрай него под формата на ивичка светлина.

— Сил — изсъска Каладин. — Трябва да говоря с теб. Не е сега моментът да…

— Тихо — прекъсна го тя, после се изкикоти, стрелна се покрай него и накрая изпърха до парша, който го водеше.

Каладин се намръщи. Държеше се така безгрижно. Прекалено безгрижно? Така, както преди да създадат връзката помежду си?

Не. Не беше възможно.

— Сил? — повика я той умолително, когато я видя да се връща. — Да не би нещо да не е наред с връзката? Моля те, не…

— Не е това — отвърна му тя със свиреп шепот. — Мисля, че паршите могат да ме видят. Или поне някои от тях. А и другото духче е наблизо. По-висше духче, като мен.

— Къде? — попита Каладин и се огледа през рамо.

— За теб е невидим — обясни Сил и се превърна в няколко листа, които се завъртяха около него. — Мисля, че успях да го заблудя, че съм просто вятърно духче.

И тя отлетя, като го остави с поне десетина неизказани въпроса. „Бурите да го вземат… Заради онова духче ли знаят накъде да се движат?“

Редицата отново пое напред и Каладин вървя цял час в пълно мълчание, преди Сил да реши да се върне при него. Кацна на рамото му и се преобрази в млада жена, облечена в пола със странна кройка.

— Той избърза напред за известно време — каза тя. — А паршите не гледат.

— Духчето ги води — прошепна Каладин. — Сил, то трябва да е…

— От него — довърши тя тихо, обви ръце около себе си и се смали, буквално свивайки се до около две трети от нормалния си ръст. — Пустоносен дух.

— Има и още — каза Каладин. — Тези парши… откъде знаят как да говорят, как да се държат? Да, прекарали са целия си живот в човешко общество. Но възможно ли е да бъдат така… ами, така нормални, след като са прекарали толкова дълго време в сън?

— Вечната буря — отговори Сил. — Енергията е запълнила дупките в душите им и е уплътнила празнотите. Те не просто са се събудили, Каладин. Били са излекувани. Връзката е била възобновена, Идентичността им — възстановена. Тук се крие повече, отколкото изобщо подозирахме. Някак си, когато сте ги покорили, сте им отнели способността да променят формата си. Буквално сте откъснали част от душите им и сложили под ключ.

Тя се обърна рязко и додаде:

— Връща се. Ще остана наблизо за в случай, че ти дотрябва Меча.

И тя изчезна, като проряза небето като синя лента светлина. Каладин продължи да върви в дъното на редицата, докато обмисли думите й, после ускори крачка я се изравни с водача си.

— В някои отношения постъпвате разумно — заговори Каладин. — По-добре е да се пътува нощем. Но следвате онова речно корито. Да, така ще минавате под дървета, и ще има по-сигурни места, на които да стъкмите лагера, но това е буквално първото място, където някой би тръгнал да ви търси.

Някои от останалите парши наоколо го изгледаха. Водачът му не каза нищо.

— Многобройната група също е проблем — продължи Каладин. — Трябва да се разделите на по-малки такива и да се срещате всяка сутрин, за да не изглеждате като заплаха, ако ви забележат. Можете да кажете, че светлооките са ви изпратили някъде, и така може би ще ви пуснат. Ако се натъкнат на седемдесетина от вас едновременно, обаче, няма шанс за това. Всичко това важи, ако приемем, че не искате да се сражавате — което би трябвало наистина да е така. Ако се сбиете с някого, ще се оплачат от вас на Върховните господари, и те ще са принудени да изпратят хората си да ви пленят. А сега си имат по-големи проблеми, така че надали ще ви обърнат внимание, ако не им се налага.

Водачът му изръмжа.

— Мога да ви помогна — настоя Каладин. — Може и да не разбирам какво сте преживели, но знам какво е да бягаш.

— И смяташ, че ще ти се доверя, така ли? — попита паршът накрая. — Ти би искал да ни хванат.

— Не съм сигурен, че е така — отговори Каладин честно.

Водачът му не каза нищо повече и той въздъхна и отново мина назад. Защо Вечната буря не беше дарила тези парши със сили като на онези в Пустите равнини? Ами историите от легендите и преданията? Опустошенията?

След време спряха пак за почивка и Каладин си намери един гладък камък, на който да се облегне, сгушен между скалите. Водачът му върза въжето за близкото самотно дърво и отиде да поговори с останалите. Каладин се сви, потънал в размисли, докато не чу един звук. Обърна се и се изненада, като видя дъщерята на водача му да се приближава. Носеше мех с вода с две ръце. Спря точно извън обсега му.

Не носеше обувки и дългият път не се беше отразил добре на ходилата й — макар че бяха груби и покрити с мазоли, по тях все пак се бяха появили множество драскотини и рани. Момиченцето остави меха на земята и плахо се отдръпна назад. Когато Каладин се пресегна за водата, тя не избяга — противно на очакванията му.

— Благодаря — каза той, после отпи.

Водата беше прясна и чиста — явно паршите знаеха как да гребат неразмътена вода от спокойните места по реките. Стомахът му изкъркори, но той не му обърна внимание.

— Наистина ли ще ни подгонят? — попита го детето.

В името на бледозелената светлина на Мишим, това момиче явно изобщо не беше толкова плашливо, колкото беше предположил. Личеше й, че е нервна, но срещна погледа му открито.

— Защо просто не ни оставят на мира? — попита тя. — Не можеш ли да се върнеш и да им кажеш? Не искаме да се бием с никого. Просто искаме да ни оставят да си идем.

— Ще дойдат — отговори Каладин. — Съжалявам. Има много работа за вършене покрай възстановяването на градовете, и ще се нуждаят от допълнителна помощ. Вие сте… ресурс, който те не могат да си позволят да загубят.

Човеците, които беше посетил, не знаеха, че трябва да очакват някаква страховита армия от Пустоносни; мнозина просто смятаха, че паршите им са се възползвали от хаоса и са избягали.

— Но защо? — подсмръкна детето. — Какво сме им направили?

— Опитахте се да ги унищожите.

— Не. Ние сме добри. Винаги сме били добри. Аз никога не съм удряла някого, дори когато съм била ядосана.

— Нямах предвид точно теб — обясни Каладин. — Твоите предци — хората като вас, които са живели отдавна. Имало е война и…

Бурята да го вземе. Как можеше да обясни робството на едно седемгодишно дете? Подхвърли меха вода към нея и тя се завтече обратно към баща си, който едва сега беше забелязал липсата й. Той се изправи — тъмен силует на фона на нощното небе, — и погледна Каладин.

— Обсъждат дали да стъкмят лагера тук — прошепна му Сил от някъде наблизо. Беше се промъкнала в една цепнатина в скалите. — Пустоносният дух иска да продължат да вървят и през деня, но аз не мисля, че ще го направят. Тревожат се, че зърното ще се развали.

— Духчето гледа ли ме в момента? — попита Каладин.

— Не.

— Да срежем това въже, тогава.

Той се обърна така, че да не се вижда какво прави и призова Сил под формата на нож, за да се освободи. Това щеше да промени цвета на очите му, но се надяваше паршите да не забележат в тъмното.

Сил отново се превърна в духче.

— Меч ли сега? — попита го. — Сферите, които ти взеха, са вече изразходвани, но ще се разбягат, ако видят Вълшебен меч.

— Не — каза Каладин и вместо това вдигна един едър камък.

Паршите притихнаха, забелязали, че се е измъкнал. Каладин направи няколко крачки към тях, хванал камъка, а после го пусна, като смачка с него една скална пъпка. Миг по-късно вече беше заобиколен от множество ядосани парши с тояги в ръцете.

Каладин не им обърна внимание и вместо това пристъпи напред сред остатъците от скалната пъпка. Вдигна едно голямо парче черупка.

— Вътрешността й — каза той, като я обърна към тях, — е още суха, въпреки дъжда. По някаква причина, скалната пъпка се нуждае от преграда между самата нея и дъждовната вода, въпреки че с охота попива влагата след бурята. У кого е ножът ми?

Никой не помръдна.

— Ако изстържете този слой — продължи Каладин, като потупа по черупката, — ще стигнете до сухата част. Сега, след като дъждът престана, би трябвало да успея да ни запаля огън — стига да не сте ми загубили торбичката с подпалки. Трябва да сварим зърното и да го опечем на питки безквасен хляб. Няма да са вкусни, но ще са трайни. Ако не направите нещо съвсем скоро, припасите ви ще изгният.

Изправи се и посочи към реката.

— Тъй като вече сме тук, ще е по-добре да идем по-близо, за да можем да съберем повече вода. Дъждът спря, така че няма да тече още дълго. Скалните пъпки не горят особено добре, така че ще трябва да съберем дърва и да ги изсушим на огъня през деня. Можем да поддържаме този, без да го разпалваме твърде много, и да сготвим утре вечерта. По-малко вероятно е да забележат дима, докато е тъмно, а светлината ще е скрита под клоните на дърветата. Трябва само да измисля как да сварим зърното без тенджери.

Паршите останаха, втренчени в него. Накрая Кен го бутна встрани от скалната пъпка и взе парчето черупка от ръката му. Каладин забеляза водача си, застанал до камъка, където го беше оставил. Държеше прерязаното въже и търкаше отрязания край с палец.

След кратко съвещание, паршите го изтикаха до малката горичка, която им беше посочил, върнаха му ножа — застанали нащрек и стиснали здраво тоягите, — и настояха да докаже, че може да разпали огън с мокро дърво.

Той направи именно това.

18
Да виждаш двойно

„Човек не може да опише на друг вкуса на една подправка. Всеки трябва да я опита сам за себе си.“

Из Заклеващия, предговор

Шалан се превърна във Воал.

Светлината на Бурята направи лицето й по-възрастно, по-ъгловато. Носът стана заострен, от едната страна на брадичката й се появи малък белег. Косата й потъмня от червено до характерното за алетите черно. Създаването на такава илюзия изискваше по-голям скъпоценен камък, зареден със Светлина на Бурята, но веднъж готова, можеше да бъде поддържана с часове със съвсем малко Светлина.

Воал метна настрани хавата и вместо нея облече панталони, блуза по тялото, ботуши и дълго бяло палто. Завърши тоалета с една проста ръкавица на лявата си ръка. Воал, разбира се, ни най-малко не се смущаваше да я видят така.

Преобразяването донесе на Шалан простичко облекчение от болката й. То беше лесен начин да се скрие. Воал не беше страдала така, както Шалан — а и без това беше достатъчно силна да понесе такова нещо. Когато се превръщаше в нея, сякаш снемаше огромен товар от плещите си.

Воал уви един шал около врата си и си наметна чантата — която беше само нейна. Надяваше се, че дръжката на нож, която се подаваше от нея, изглежда естествено, даже заплашително.

Онази малка част от нея, която продължаваше да бъде Шалан, се безпокоеше за това. Нямаше ли да изглежда фалшиво? Почти със сигурност беше пропуснала някои дребни детайли в поведението, дрехите и речта си, които можеха да я издадат. Точните хора биха се досетили, че няма опита, който загатваше, че има.

Е, налагаше се да даде най-доброто от себе си и да се надява, че ще може да замаже неизбежните си грешки. Беше прикрепила друг нож към колана си — дълъг, но не съвсем като меч, тъй като Воал не беше светлоока. За щастие. Никоя светлоока жена нямаше да може да се разхожда наоколо така явно въоръжена. Колкото по-ниско се намираше човек на социалната стълбица, толкова повече волности можеше да си позволи в някои отношения.

— Е? — обърна се към стената, на която се намираше Шарка.

— Хммм… — проточи той. — Хубава лъжа.

— Благодаря.

— Не като другата.

— Сиятелна?

— Ту си нея, ту пак се показваш като истинската ти — отвърна Шарка. — Като слънце, което ту се крие зад облаците, ту се появява пак.

— Просто ми трябват още упражнения — каза Воал.

Да, гласът звучеше отлично. Шалан наистина задобряваше в това отношение.

Взе Шарка, като опря ръка към стената и го остави да премине в кожата й, а оттам — в палтото. Той затананика щастливо, а тя прекоси стаята и излезе на балкона. Първата луна вече беше изгряла — виолетовата, горда Салас. Тя беше най-малко ярката от всички звезди, затова навън цареше почти непрогледен мрак.

Повечето стаи от външната страна на кулата имаха малки балкони, но нейната, на втория етаж, разполагаше с особено хубав такъв — със стълби, които водеха към полето долу. Покритото с водонапоителни бразди и лехи за садене на скални пъпки плато имаше и големи, правоъгълни саксии по ръбовете, за отглеждане на грудкови и декоративни растения. На всяко от осемнадесетте нива на града имаше такова поле.

Тя заслиза надолу в тъмнината. Как изобщо бе успявало да расте нещо тук? Дъхът й образуваше облачета пред устните й, а около краката й се появиха духчета на студа.

В дъното на градината имаше и малко коридорче, което водеше обратно в Уритиру. Може би не беше необходимо да се прикрива, когато излизаше оттам, вместо от стаята си, но Воал предпочиташе да бъде внимателна. Не искаше някой от стражите или прислугата да се изпусне, че е забелязал Нейна Сиятелност Шалан да се разхожда наоколо по никое време през нощта.

Освен това, кой знае къде можеше да засече някой от служителите на Мраизе и неговата Призрачна кръв? Не се бяха свързвали с нея от първия й ден в Уритиру, но знаеше, че я наблюдават. Още не беше решила какво да прави с тях. Бяха признали, че са убили Ясна, което й даваше достатъчен повод да ги мрази. Но освен това, явно знаеха неща за света — важни неща.

Воал закрачи по коридора с малката си ръчна лампа в ръка — не биваше да използва сфера, за да не се откроява сред останалите. Подминаваше вечерните тълпи, които правеха коридорите в района на Себариал не по-малко оживен от военния лагер преди. Нещата тук сякаш никога не утихваха така, както в областта на кулата, с която разполагаше Далинар.

Необичайните, пленителни шарки на скалните пластове по стените я изведоха от района на Себариал. Минувачите се разредиха. Накрая останаха само тя и безкрайните, самотни тунели. Чувстваше се така, сякаш можеше да почувства как теглото на нивата над нея — празни и неизследвани — я притиска към земята. Фонтан от непознати скали.

Забърза по пътя си под звуците на Шарка, който си тананикаше на палтото й.

— Харесвам го — каза той.

— Кого? — попита Воал.

— Боецът с меча — отвърна Шарка. — Онзи, с когото още не можете да се чифтосате.

— Би ли спрял да го наричаш така, ако обичаш?

— Добре — съгласи се Шарка. — Но го харесвам.

— Мразиш меча му.

— Вече разбрах — заговори Шарка ентусиазирано. — Човеците… човеците не ги е грижа за мъртвите. Правите столове и врати от трупове! Ядете трупове! Шиете си дрехи от кожите на трупове. За вас, труповете са неща.

— Предполагам, че е така, наистина.

Шарка изглеждаше неестествено въодушевен от това прозрение.

— Гротескно е — продължи той, — но вие трябва да убивате и да разрушавате, за да продължите да живеете. Такива са правилата в Сферата на материалното. Затова не бива да мразя Адолин Колин, задето си служи с труп!

— Просто го харесваш, защото напътстваше Сиятелната да уважава меча.

— Хммм. Да. Много, много добър мъж. И с остър ум.

— Защо ти не се омъжиш за него, тогава?

Шарка изжужа.

— Това…

— Не, не е възможно.

— О — отвърна Шарка и отново захъмка доволно на палтото й, където наподобяваше някаква необичайна бродерия.

След като повървя още малко, Шалан изпита нуждата да каже още нещо.

— Шарка. Помниш ли какво ми каза онази вечер — първия път, когато… се превърнахме в Сияен рицар?

— За смъртта ли? — попита Шарка. — Това е може би единственият начин, Шалан. Хммм… Трябва да говориш истини, за да напредваш, но ще ме намразиш, задето съм го накарал да се случи. Така че аз ще умра, а когато е готово, ти ще можеш да…

— Не. Не, моля те, не ме оставяй.

— Но ти ме мразиш.

— Мразя и себе си — прошепна тя. — Просто… моля те. Не си отивай. Не умирай.

Шарка изглеждаше доволен да го чуе, ако се съдеше по усиленото му тананикане — макар че звуците му на удоволствие и на тревога до голяма степен си приличаха. Засега Воал си позволи да се разсее от темата, като се заеме със задачата си за тази нощ. Адолин продължаваше да полага усилия да открие убиеца, но не беше напреднал особено. Аладар беше Върховен принц на Осведомяването, и служителите му на реда и писарите му бяха от помощ — но Адолин жадуваше да изпълни нареждането на баща си.

Воал си помисли, че е възможно и двамата да търсят извършителя на грешните места. Най-после зърна светлини пред себе си, забърза крачка и излезе на пътеката около периметъра на обширната, подобна на пещера зала, която се простираше на няколко етажа нагоре. Беше стигнала до Тържището — голяма група палатки, осветени от множество блещукащи свещи, факли и фенери.

Пазарът се беше появил изумително бързо — независимо от внимателно изработените и определени планове на Навани. Нейната идея беше да построят голям главен път с магазини от двете страни. Без малки улички, набързо сковани бараки или палатки. Подредено място, което да може да бъде обикаляно и управлявано лесно.

Търговците се бяха разбунтували — оплакваха се от липсата на складово пространство, от липсата на кладенец със свежа вода наблизо. Себариал, в ролята си на Върховен принц на Търговията, се беше съгласил. И въпреки че финансовите му отчети бяха в пълен хаос, той имаше много остър нюх в тази област.

Безпорядъкът и разнообразието вълнуваха Воал. Стотици хора, независимо от късния час, които на свой ред привличаха десетина вида духчета. Всъщност, някои места можеха да се опишат не като палатки, а по-скоро като сергии — оградени с въже участъци, охранявани от по няколко мускулести мъже с тояги. Други представляваха истински сгради — малки каменни колиби, които бяха построени в пещерата още през дните на първите Сияйни рицари.

Търговци от всичките десет военни лагера се смесваха тук. Тя подмина трима различни обущаря един след друг; така и не беше успяла да проумее защо търговци, които предлагаха едно и също, биха се събрали на едно място. Нямаше ли да е по-добре да нямат конкуренция на буквално една крачка разстояние?

Тя прибра лампата си, тъй като от търговските палатки и будки се излъчваше предостатъчно светлина, и продължи нататък. Тук се чувстваше по-удобно, отколкото в онези празни, извити коридори; тук животът бе намерил терен, където да процъфтява. Пазарът беше израснал като гъста джунгла от зеленина от подветрената страна на някой хребет.

Проправи си път към кладенеца в средата на пещерата: голяма, кръгла загадка, чиято бистра вода се диплеше чиста, без крем. Никога преди не беше виждала кладенец — всички използваха цистерните, които се пренапълваха по време на буря. Множеството кладенци в Уритиру, обаче, никога не се изчерпваха. Нивото на водата не спадаше и със сантиметър, независимо от факта, че хората непрекъснато черпеха от тях.

Писарите обсъждаха възможността в планините да има водоносен пласт, но откъде би идвала водата? Снегът по близките върхове не се топеше, а дъжд валеше твърде рядко.

Воал седна отстрани на кладенеца, вдигнала единия си крак, загледана в хората, които идваха и си отиваха. Вслушваше се в думите на жените, които бъбреха нещо за Пустоносните, за семействата, които бяха оставили в Алеткар, и за странната нова буря. Слушаше мъжете, които се тревожеха да не би да ги принудят да постъпят в армията, или да не би да понижат нана им — бяха тъмнооки, а вече не бяха останали парши, които да вършат черната работа. Някои светлооки работници се оплакваха, че вещите им са в Нарак и няма как да ги докарат дотук, докато не съберат достатъчно Светлина на Бурята.

В крайна сметка, Воал се запъти към една определена редица таверни. „Не мога да ги разпитвам прекалено настоятелно“, помисли си тя. „Ако им задам грешния въпрос, ще решат, че съм шпионин, който работи за служителите на реда на Аладар.“

Воал. Воал не страдаше. Тя беше спокойна, уверена. Тя гледаше хората в очите. Вдигаше брадичка гордо, когато забележеше, че някой я измерва с поглед. Силата беше илюзия на възприятието.

Воал разполагаше със своя собствена сила — силата, която се натрупваше вследствие на живот, прекаран на улицата, със съзнанието, че може да се грижи сама за себе си. Беше твърдоглава като чул и макар че беше наперена, самочувствието й само по себе си беше сила. Щеше да получи онова, което искаше, и нямаше да се срамува от успеха си.

Първият бар, който избра, се намираше в една просторна бойна палатка. Вътре миришеше на разляна лависова бира и потни тела. Мъже и жени се смееха, насядали наоколо по преобърнати сандъци вместо столове. Повечето носеха простото облекло, характерно за тъмнооките — блузи с дантела (но не и копчета, за които нямаха нито пари, нито време) и панталони или поли. Неколцина от мъжете бяха облечени по-старомодно, с увито около тялото парче плат и свободна, лека жилетка, отворена на гърдите.

Тази таверна беше от по-долнопробните и най-вероятно нямаше да се окаже подходяща за целите й. Търсеше място, което да бъде по-дискретно, но и по-богато. С по-лоша слава, но често посещавано от влиятелните обитатели на подземния свят на военните лагери.

И все пак, това изглеждаше като подходящ терен, на който да се поупражнява. Барът беше направен от кутии и сандъци, натрупани едни върху други, а пред него бяха наредени даже няколко нормални стола. Воал се облегна на „бара“ по начин, за който се надяваше да изглежда естествено небрежен, и едва не събори кутиите. Замахна да ги улови, след което се усмихна притеснено на съдържателката — стара тъмноока жена със сиви очи.

— Какво искаш? — попита я тя.

— Вино — отвърна Воал. — Сапфирено.

Второто по сила. Да видят, че не се страхува от сериозен алкохол.

— Имаме варско, кимик и едно хубаво буре веденско. Но то е по-скъпичко.

— Ъ-ъ… — заекна Воал.

Адолин би бил наясно с разликите.

— Дайте от веденското.

Струваше й се подходящо. Жената я накара първо да плати, но цената не изглеждаше чак толкова възмутително висока. Себариал искаше алкохолът да се лее — това беше неговият предпочитан начин да предотвратява натрупването на напрежение в кулата, — и подпомагаше цените с по-ниски данъци, поне засега.

Докато жената работеше зад импровизирания си бар, Воал се потеше под погледа на един от охранителите. Вместо да стоят до входа, те чакаха тук, по-близо до алкохола и парите. Независимо, че на пазителите на реда на Аладар не им харесваше, това място не беше напълно безопасно. Ако наистина се бяха случили убийства с неизвестни извършители, без мнозина да забележат, те най-вероятно щяха да са били в Пазарището, където тъпканицата, грижите и напрежението на десетки хиляди жители от военните лагери водеха до обстановка, която граничеше с беззаконието.

Съдържателката стовари една чашка пред Воал — мъничка чашка, с прозрачна течност.

Воал се намръщи и я вдигна пред очите си.

— Объркахте ми поръчката. Поръчах сапфирено. Това какво е, вода?

Охранителят до нея се изкикоти, а съдържателката застина на място и я огледа от глава до пети. Явно Шалан вече беше допуснала от онзи вид грешки, от които най-много се безпокоеше.

— Хлапе — отвърна съдържателката, като се облегна на кутиите до нея, без да ги събори, — това е същото нещо, само че без засуканите инфузии, с които го пълнят светлооките.

„Инфузии ли?“

— Да не сте прислужница? — попита я жената меко. — За пръв път излизате да се разходите из града?

— Разбира се, че не — отвърна Воал. — Правила съм го стотици пъти.

— А, да, да — каза жената, като втъкна кичурче коса зад ухото си. То веднага се освободи отново. — Сигурна ли сте, че искате такова вино, все пак? Тук някъде май имам едни вина, направени с цветове като за светлооки. Всъщност, сега се сещам, че имам едно много хубаво оранжево.

И тя се пресегна да вземе чашата. Воал обаче я стисна и я гаврътна на една глътка. Което се оказа една от най-големите грешки, които беше допускала в живота си. Течността я изгори, сякаш беше пламък! Усети как очите й се разширяват, разкашля се и едва не повърна направо върху бара.

Това вино ли беше изобщо? По-скоро имаше вкус на луга. В ред ли бяха тези хора? В питието нямаше и капка сладост, нито дори следа от вкус. Само това огнено чувство, сякаш някой е изтъркал гърлото й с пила! Лицето й моментално се сгорещи. Толкова бързо я удари в главата!

Охранителят беше скрил лице в шепа и се опитваше — безуспешно — да не се разсмее на глас. Съдържателката потупа Шалан по гърба, докато тя продължаваше да кашля.

— Чакай — каза й. — Нека ти дам нещо, което да заличи…

— Не — изграчи Шалан. — Просто така се радвам, че най-после мога пак да пия от… това, след толкова много време. Още едно. Моля.

Съдържателката явно беше скептично настроена, но охранителят определено приветства решението й — вече се беше настанил на един от столовете и я наблюдаваше, ухилен до уши. Шалан остави една сфера на бара с инатливо изражение и съдържателката неохотно напълни чашата й пак.

Вече се бяха обърнали да гледат и трима-четирима от останалите посетители. Просто чудесно. Шалан се стегна, за да се подготви, и изпи виното на една дълга глътка.

Вкусът беше също толкова ужасен и втория път. Тя затаи дъх за момент, докато очите й се насълзяваха, след което се разкашля гръмовно. В крайна сметка се преви на две, разтреперана и стиснала очи. Освен това беше почти сигурна, че е изпищяла.

Няколко души в палатката изръкопляскаха. Шалан погледна към развеселената съдържателка с пълни със сълзи очи.

— Ужасно беше — каза, после се разкашля пак. — Нима наистина пиете това отвратително нещо?

— О, скъпа — отвърна жената. — Това далеч не е най-лошото от всички.

Шалан простена.

— Е, дайте ми още едно.

— Сигурна ли си, че…

— Да — прекъсна я Шалан с въздишка.

Явно нямаше да успее да си изгради репутация тази вечер — или поне не такава, каквато искаше. Но поне можеше да свикне да пие това подобие на течен сапун за пране.

Бурята да го тръшне. Вече се чувстваше някак олекнала. На стомаха й никак не му харесваше какво му причинява, и й се наложи да потисне пристъп на гадене.

Охранителят, който продължаваше да се кикоти, се премести още един стол по-близо до нея. Беше сравнително млад мъж с коса, отрязана така късо, че стърчеше във всички посоки. Имаше възможно най-типичните алетски черти — кожа с тъмен тен и къса черна брада, прораснала по брадичката.

— Трябва да пробваш да отпиваш по мъничко — посъветва я той. — Така влиза по-лесно.

— Прекрасно. Така ще мога да се насладя по-добре на ужасния вкус. Толкова е горчиво! Виното уж трябва да е сладко.

— Зависи как го направиш — отговори той, докато съдържателката подаваше на Шалан още една чаша. — Виолетовото може да бъде от дестилиран талев без плодове, само малко оцветител за акцент. Но на увеселенията на светлооките не пият тежък алкохол — освен ако не знаеш как да си го поискаш.

— Наясно си с тези неща — отбеляза Воал.

Помещението замержеля пред очите й за миг, преди отново да го види ясно. След това опита от поредната чаша, но този път — само малка глътка.

— Върви си с професията — отговори охранителят, широко усмихнат. — Често работя за по-засуканите празненства, които организират светлооките, така че мога да се оправям и на места, където вместо празни кашони има покривки.

Воал изръмжа.

— По тези празненства наемат и охранители ли?

— Разбира се — изкикоти се той и изпука с кокалчетата на юмрука си. — Просто трябва да се научиш как да „придружаваш“ някого извън банкетната зала, вместо да ги изхвърляш. Всъщност е по-лесно.

Той наклони глава и добави със смях:

— Но, колкото и да е странно — и по-опасно.

„В името на Келек“, прозря Воал, когато той се приближи още малко към нея. „Той флиртува с мен.“

Сигурно не трябваше да се изненадва толкова. Беше дошла сама и макар че Шалан не би описала Воал като „сладка“, тя определено не беше грозна. Външният й вид беше нормален, ако ще и малко прекалено груб, но се обличаше добре и явно разполагаше с пари. Лицето и ръцете й бяха чисти, а дрехите — макар и не от скъпа коприна — бяха далеч от простите работнически такива.

Отначало се обиди от вниманието му. Беше положила толкова усилия да изглежда способна и по-здрава и от камък, и първото нещо, което й се случваше, беше някой да я намери за привлекателна? И то човек, който пукаше с кокалчета и й обясняваше как се пие алкохол?

Тя гаврътна остатъка от течността в чашата наведнъж, само и само да го подразни.

Но незабавно изпита вина от гнева си. Не трябваше ли да бъде поласкана? Е, да, Адолин беше способен направо да унищожи този мъж — във всяко едно отношение. Адолин дори умееше да пука по-високо с кокалчетата си.

— Та… — проточи охранителят. — От кой лагер си?

— На Себариал — отговори Воал.

Той кимна, сякаш го беше очаквал. Лагерът на Себариал се отличаваше с най-разнородни обитатели. Поговориха още малко — Шалан правеше по някой кратък коментар от време на време, докато охранителят, чието име беше Джор, се впускаше в различни заплетени истории. Не спираше да се усмихва и често се хвалеше.

Не беше твърде зле — макар че той явно не се интересуваше особено какво всъщност казва тя, стига да му дава повод да говори още. Воал изпи още малко от ужасната течност, но установи, че умът й започва да блуждае.

Тези хора… всички те имаха животи, семейства, страсти, мечти. Някои се бяха привели самотно над сандъците, докато други се смееха с приятели. Някои пазеха дрехите си, колкото и да бяха евтини, сравнително чисти, докато други ги бяха омацали с крем и бира от лавис. Неколцина й напомниха на Тин — увереността, с която говореха, начинът, по който сякаш се състезаваха по остроумие със събеседниците си.

Джор млъкна за момент, сякаш очакваше нещо от нея. Какво… какво беше казал току-що? Разсейваше се и й ставаше все по-трудно да следи думите му.

— И как беше? — попита тя.

Той се усмихна и се впусна в нова история.

„Няма да мога да имитирам това“, помисли си тя, облегната на една от кутиите, „преди да съм го изживяла. Все едно да мога да нарисувам скица на живота им, който не познавам.“

Съдържателката се върна с бутилката и Шалан кимна. Последната чашка я беше изгорила далеч по-слабо от предишните.

— Наистина… ли си сигурна, че искаш още? — попита я охранителят.

Бурята да го вземе… започваше да й става наистина лошо. Беше изпила четири чаши, да, но бяха малки. Примигна и се обърна.

Стаята се завъртя пред очите й, тя простена и положи глава на масата. Охранителят до нея въздъхна.

— От самото начало можех да ти кажа, че си губиш времето, Джор — каза съдържателката. — Тази ще е в безсъзнание, преди да е минал и половин час. Чудя се какво се опитва да забрави.

— Просто се забавлява през свободното си време — каза Джор.

— Да бе. С такива очи? Как ли пък не — отвърна съдържателката и се отдалечи.

— Ей — наведе се Джор към Воал и я побутна. — Къде живееш? Ще ти викна паланкин да те откара у дома. Будна ли си? Трябва да тръгваш, преди да е станало твърде късно. Познавам някои носачи, на които може да се има доверие.

— Още не е… толкова късно… — смънка Шалан.

— Достатъчно късно е — възрази Джор. — Тук може да стане опасно.

— Нима-а-а? — проточи Шалан, а споменът проблесна далечно в ума й. — Някой може да те наръга, а?

— За съжаление — отвърна Джор.

— Да си чувал за някой, който…?

— Тук не се е случвало никога — поне не и засега.

— А къде? За да… мога да го избегна…

— „Алеята на Ал“ — каза охранителят. — Стой далеч оттам. Едва оная вечер наръгаха един човек зад таверната. Намерили са го мъртъв.

— Адски… адски странно, а? — попита Шалан.

— Да. Ти чу ли за това? — попита Джор и потрепери.

Шалан се изправи, за да си ходи, но стаята се завъртя с краката нагоре и тя усети, че се свлича до стола си. Джор се опита да я хване, но тя се стовари на пода с тупване и удари лакътя си в каменния под. Незабавно засмука малко Светлина на Бурята, за да облекчи болката.

Мъглата в главата й се разсея и светът спря да се мержелее пред очите й. В рамките на един поразителен миг, алкохолното й опиянение просто изчезна.

Тя примигна. „Уха“, помисли си. Изправи се, без Джор да й помага, изтупа палтото си и отдръпна кичурите коса от лицето си.

— Благодаря, но това е именно информацията, която ми беше необходима — каза му тя, после се обърна към съдържателката. — Сметката е уредена, нали?

Жената се обърна и замръзна, втренчена в Шалан, а чашата, в която тъкмо сипваше някаква течност, започна да прелива.

Шалан взе собствената си чаша, обърна я и изтръска последната останала капка в уста.

— Много добро — отбеляза. — Благодаря за интересния разговор, Джор.

Остави една сфера на кутиите като бакшиш, сложи си шапката и потупа Джор по бузата приятелски, преди да си излезе от палатката.

— Отче на Бурите! — възкликна Джор зад нея. — Да не ме беше взела на подбив тази?

Навън още беше оживено и й напомняше на среднощните пазари на Карбрант. Имаше логика. Нито слънцето, нито луната можеха да проникнат в тези зали; лесно беше да изгубиш представа за времето. Освен това, повечето хора веднага си намериха работа, но много от войниците вече нямаха учения и бяха останали с доста свободно време.

Шалан разпита тук-там и успя да открие „Алеята на Ал“.

— От Светлината на Бурята изтрезнях — обърна се тя към Шарка, който се беше покатерил нагоре по палтото й и се диплеше на яката.

— Излекува те от отровата.

— Това е полезно свойство.

— Хмммм. Мислех, че ще се ядосаш. Нали изпи отровата нарочно?

— Да, но не исках да се напивам.

Шарка изжужа объркано.

— Защо пи тогава?

— Сложно е — отвърна Шалан и въздъхна. — Не се справих особено добре.

— С напиването ли? Хммммм. Наистина се постара.

— Веднага, щом се напих и започнах да губя контрол, Воал ми се изплъзна.

— Воал е просто лице.

Не. Воал беше жена, която не се кикотеше, когато беше пияна, нито пък хленчеше и си вееше, когато алкохолът се окажеше твърде силен за нея. Никога не се държеше като лекомислено момиченце. Воал не беше покровителствана като дете, на практика изолирана от всичко, докато не беше полудяла и не беше убила собственото си семейство.

Шалан се закова на място, обхваната от внезапна паника.

— Братята ми. Шарка, нали не съм ги убила?

— Какво?

— Говорих с Балат по далекосъобщител — каза Шалан, опряла длан в челото си. — Но… тогава имах Светлотъкането… макар и да не го осъзнавах напълно. Може да съм си измислила всичко това. Всяко съобщение от него. Собствените ми спомени.

— Шалан — заговори Шарка със загрижен тон. — Не. Те са живи. Братята ти са живи. Мраизе каза, че ги е спасил. В момента пътуват насам. Това не е лъжа.

Гласът му стана по-тих.

— Не помниш ли? — допълни.

Шалан отново се превърна във Воал, а болката й отшумя.

— Да. Разбира се, че помня — каза тя и продължи да върви.

— Шалан — продължи Шарка. — Това е… хмммм… има нещо нередно в лъжите, които си налагаш. Не го разбирам.

— Просто трябва да стигна до по-голяма дълбочина — прошепна тя. — Не мога да бъда Воал само на повърхността.

Шарка зажужа тихо и разтревожено — бърз, тънък звук. Воал му направи знак да мълчи, току-що стигнала до „Алеята на Ал“. Странно име за таверна, но и по-странни беше чувала. Изобщо не беше алея, а пет палатки в различни цветове, зашити една за друга и образуващи едно цяло. Отвътре се процеждаше приглушена светлина.

На входа беше застанал охранител, нисък и набит и с дълъг белег, който се точеше през бузата и челото му чак до косата. Огледа Воал критично, но не я спря, когато тя се запъти самоуверено към вътрешността на палатката. Вътре миришеше по-лошо, отколкото в предишната кръчма — беше претъпкано с пияни хора. Отделните палатки бяха зашити така, че да образуват по-изолирани места, тъмни кътчета — и в няколко от тях се виждаха маси и столове, вместо сандъци. Хората, които седяха там, не носеха простите дрехи, характерни за работниците, а кожено облекло, парцаливи дрипи или военни униформи.

„Както по-богато от другата таверна“, помисли си Воал, „така и по-долнопробно.“

Тя си проправи път през помещението, което — въпреки маслените лампи, оставени по някои от масите — беше доста сумрачно. „Барът“ представляваше дъска, опряна върху няколко кашона, но с покривка през средата. Неколцина души чакаха да бъдат обслужени, но Воал не им обърна внимание.

— Кое е най-силното ви питие? — попита тя направо дебелия съдържател, облечен в такама.

Мъжът изглеждаше светлоок, но беше прекалено тъмно, за да е сигурна. Изгледа я.

— Веденски саф, единична партида.

— Аха — отвърна Воал сухо. — Ако исках вода, щях да ида на кладенеца. Трябва да имате нещо по-силно.

Съдържателят изръмжа, обърна се с гръб към нея и извади тумбеста бутилка без етикет, пълна с някаква прозрачна течност.

— „Рогоядско бяло“ — каза и тръсна бутилката пред нея. — Нямам представа от какво го правят, но сваля боята от стените.

— Идеално — откликна Воал и тракна няколко сфери на импровизирания тезгях.

Останалите на опашката й хвърляха мръснишки погледи, задето ги беше предредила, но сега израженията им се смениха с насмешливи. Съдържателят сипа една много малка чашка от течността и я остави пред нея. Тя я пресуши на един дъх. Потръпна отвътре, когато усети пламъка в гърлото си, незабавната горещина, която се разля по бузите й, и почти моментално появилото се гадене, придружено от треперене на мускулите, което се помъчи да потисне.

Очакваше всичко това. Затаи дъх, за да успокои гаденето, и се наслади на усещанията. „Не е по-лошо от болката, която вече изпитвам отвътре“, помисли си, докато топлината я обливаше.

— Идеално — заяви. — Оставете ми бутилката.

Идиотите на бара продължаваха да я зяпат, докато тя си наля още една чашка „Рогоядско бяло“ и я обърна, а пламъкът отново лумна в гърдите й. После се обърна и огледа посетителите в палатката. Кого да заговори първо? Писарите на Аладар бяха проверили протоколите на стражата за убийства, извършени по същия начин като това на Садеас, и не бяха открили такива — но убийството в някоя задънена уличка можеше да остане недокументирано. Надяваше се хората тук да знаят нещо повече.

Наля си още малко от питието. Макар че беше още по-гнусно на вкус от веденския саф, в него все пак имаше нещо, което й допадаше изненадващо много. Изпи третата чашка, но после всмука малко Светлина на Бурята от една от сферите в торбичката си — само капка, която се изразходва почти веднага и не я накара да засияе, а само я излекува.

— Какво зяпате? — попита хората на опашката.

Те се обърнаха настрани, когато съдържателят се приближи и понечи да сложи тапата на бутилката пред Воал. Тя обаче му препречи пътя с длан.

— Не съм готова още.

— Напротив — възрази съдържателят, като бутна ръката й. — Ако продължавате така, ще се случи едно от двете: или ще оповръщате целия ми бар, или ще вземете да пукнете. Вие не сте рогоядец; това наистина ще ви убие.

— Това си е мой проблем.

— Бъркотията след това, обаче, е мой проблем — отвърна съдържателят и дръпна бутилката от ръцете й. — Виждал съм такива като вас и преди, с тоя празен поглед. Първо ще се напиете, а после ще тръгнете да си търсите боя. Хич не ме е грижа какво искате да забравите. Идете да го направите някъде другаде.

Воал вдигна едната си вежда. Да я изхвърлят от най-долнопробния бар в целия пазар? Е, това поне щеше да се отрази чудесно на репутацията й.

Стисна съдържателя за ръката.

— Не съм дошла да ти съсипя бара, приятелю — каза тя тихо. — Дошла съм да науча нещо повече за едно убийство. Нещо, което се е случило тук преди няколко дни.

Съдържателят се вцепени.

— Коя си ти? От стражата ли си?

— Бурята да го вземе, не! — отвърна Воал.

„История. Трябва ми някаква правдоподобна история“, помисли си, а на глас каза:

— Издирвам онзи, който уби по-малката ми сестра.

— А това какво общо има с моя бар?

— Чух слухове, че са открили нечий труп тук.

— На възрастна жена — отвърна съдържателят. — Значи няма как да е била твоята сестра.

— Тя не е умряла тук — каза Воал. — Случи се, докато още бяхме във военния лагер. Аз просто издирвам онзи, който го е направил.

Вкопчи се в съдържателя, когато той се опита да дръпне ръката си, и продължи:

— Слушай. Няма да ти създавам главоболия. Просто ми трябва информация. Чух, че тази смърт е била извършена… при необичайни обстоятелства. Тази предполагаема смърт. Онзи, който е убил сестра ми, не е обикновен убиец. Всеки път убива по един и същи начин. Моля те.

Съдържателят срещна погледа й. „Нека види“, помисли си тя. „Нека види една жена, която е корава отвън, но наранена отвътре.“ В очите й можеше да се прочете минало — история, в която този човек трябваше да повярва.

— Онзи, който го направи — каза съдържателят тихо, — вече си получи заслуженото.

— Трябва да разбера дали е същият човек като онзи, когото преследвам. Трябва да узная подробности за убийството, независимо колко са кървави.

— Не мога да ти кажа нищо — прошепна мъжът, но кимна към една от закътаните ниши между зашитите палатки, където се очертаваха силуетите на хора с питиета в ръце. — Но те може би могат.

— Кои са те?

— Обикновени разбойници и престъпници, нищо повече — отвърна съдържателят. — Но те са онези, на които плащам, за да се грижат другите да оставят бизнеса ми на мира. Ако някой наистина е извършил в това заведение нещо, което заплашва да доведе до намесата на властите и до затварянето му — нещо, което Аладар така много обича да прави, — това са хората, които биха се погрижили за този проблем. Повече няма да кажа.

Воал му кимна благодарно, но не пусна ръката му. Вместо това потупа по чашата си и наклони глава обнадеждено. Съдържателят въздъхна и й сипа още веднъж от „Рогоядското бяло“, което тя плати, преди да се отдалечи.

Нишата, която беше посочил, съдържаше една маса, около която бяха насядали най-различни съмнителни на вид типове. Мъжете носеха дрехи като онези, предпочитани от по-високата прослойка на алетското общество — сака и строги панталони като от униформа, колани и ризи с копчета. Тук, обаче, бяха разкопчали саката си, а ризите им висяха свободно. Две от жените дори носеха хава, макар че трета беше по панталони и сако — не особено различни от тези, които Воал носеше. Цялата група й напомни на Тин заради начина, по който се бяха отпуснали по почти умишлен начин. Изискваха се усилия, за да изглеждаш така безхаберно.

Едно от местата беше свободно, затова Воал се приближи най-спокойно и се настани там. Светлооката жена, която седеше отсреща, докосна устните на разприказвалия се мъж до нея, за да го накара да млъкне. Носеше хава, но без ръкав, който да прикрива лявата й ръка — вместо това си беше сложила ръкавица, и то с пръсти, смело отрязани до кокалчетата.

— Това е мястото на Юр — обърна се жената към Воал. — Като се върне от клозета, най-добре вече да те няма.

— Значи ще побързам — заяви Воал, гаврътна остатъка от питието в чашата си и се наслади на топлината. — Открили са трупа на един мъж тук. Мисля, че има вероятност извършителят да стои зад убийството на един скъп за мен човек. Казаха ми, че си е „получил заслуженото“, но искам да се уверя лично.

— Ей — обади се едно конте със синьо сако, украсено с прорези, под които се показваше жълт плат. — Ти си оная, дето пиеше „Рогоядско бяло“. Старият Сълик държи бутилката само на шега.

Жената с хавата преплете пръсти пред себе си и се вгледа внимателно в нея.

— Вижте какво — каза Воал, — просто ми кажете колко ще ми струва информацията.

— Не можеш да купиш онова, което не се продава — отвърна жената.

— Всичко се продава — възрази Воал, — ако попиташ по правилния начин.

— Което ти не правиш.

— Вижте какво — настоя Воал, като се опита да улови погледа на жената. — Чуйте ме. Малката ми сестра, тя…

На рамото й се опря нечия длан, тя вдигна поглед и зърна един огромен рогоядец, надвиснал над нея. Бурята да го тръшне, трябва да беше над два метра висок.

— Това — каза той, като избоботи „о“-то така, че прозвуча повече като „у“, — е моето място.

След това издърпа Воал от стола и я блъсна назад така, че тя се превъртя на пода, чашата й се търкулна някъде встрани, а дръжката на чантата й се оплете в ръцете. Най-после спря и примигна, докато едрият мъж се настаняваше на масата. Стори й се, че дочу душата на стола да простенва от мъка.

Изръмжа и се изправи. Свали чантата си с ядно движение, отвори я и извади отвътре една кърпичка и един нож. Ножът беше тесен и остър — дълъг, но по-тънък от онзи на колана й.

Вдигна шапката си и я изтупа, преди отново да я нахлупи и да се приближи пак до масата. Шалан не обичаше конфликтите, но Воал ги обожаваше.

— Виж ти, виж ти — каза тя, като опря лявата си длан върху едрата лява длан на рогоядеца, която лежеше на плота на масата. После се наведе към него. — Твърдиш, че това си е твоето място, но не ти виждам името написано никъде.

Рогоядецът се втренчи в нея, стъписан от странно интимния жест с лявата й длан.

— Нека ти покажа — продължи тя, като опря върха на ножа в опакото на дланта си, както лежеше върху неговата.

— Какво е това пък сега? — попита я той с развеселен глас. — Представление ли ще ми изнасяш, да докажеш колко си корава? Виждал съм мъже да се преструват…

Воал заби с всичка сила ножа през собствената и неговата длан, чак докато не проникна в дървото на масата. Рогоядецът изкрещя, дръпна ръка нагоре и принуди Воал да изтегли ножа и от неговата, и от своята. Той падна от стола в усилието си да избяга от нея по-бързо.

Воал отново се настани на мястото. Извади платнената кърпичка от джоба си и я уви около кървящата си длан. Това щеше да скрие раната, когато я излекуваше.

Което не направи веднага. Първо трябваше да видят, че кърви. Вместо това се пресегна и вдигна ножа, който беше паднал до масата. Част от нея беше изненадана колко хладнокръвно успява да се държи.

— Ти си луда! — възкликна рогоядецът, когато успя да се изправи на крака, стиснал обляната си в кръв ръка. — Ана’кай, направо луда!

— О, я чакай малко — каза Воал, като потупа по масата с ножа си. — Виж, ето го твоят подпис. С кръв. Мястото е на Юр. Била съм в грешка.

Намръщи се и допълни:

— Но ето го и моят. Можеш да седнеш в скута ми, ако искаш.

— Ще те смачкам! — изръмжа Юр и хвърли гневен поглед на клиентите от централната част на палатката, които се бяха струпали на входа на нишата и си шепнеха. — Ще те…

— Тихо, Юр — спря го жената с хавата.

Той заекна от яд.

— Но, Бета!

— Мислиш ли — обърна се жената към Воал, — че ще ме направиш по-склонна да ти кажа нещо, като нападнеш приятелите ми?

— Честно казано, просто си исках мястото — сви рамене Воал, която драскаше разсеяно по плота на масата с върха на ножа. — Но ако искаш да започна да бия хора и това мога да направя.

— Ти наистина си луда — отвърна Бета.

— Не. Просто не смятам вашата малка шайка за някаква заплаха — каза Воал, без да спира да си играе с ножа. — Опитах се да бъда мила с вас, но търпението ми започва да се изчерпва. Време е да ми разкажете какво знаете, преди нещата наистина да загрубеят.

Бета се намръщи и хвърли поглед на знака, който Воал беше издълбала в масата. Три диаманта, които се припокриваха донякъде един с друг.

Символа на Призрачната кръв.

Воал предполагаше, че жената ще се досети какво означава той. Тя и хората й изглеждаха като да са от онзи тип — дребни мошеници и престъпници, да, но с присъствие на важните пазари. Не беше сигурна доколко дискретни са Мраизе и съмишлениците му със знака си, но фактът, че си го татуираха, й подсказваше, че не се пази в особено дълбока тайна. По-скоро предупреждение — като червените нокти на кремлингите, които подсказваха, че са отровни.

И наистина, в мига, в който зърна символа, Бета възкликна тихо.

— Не… не искаме да си имаме никакво вземане-даване с вас — каза тя.

Един от мъжете на масата се изправи, разтреперан, и се огледа на всички страни, сякаш очакваше някой да изскочи и да го убие на място.

„Уха“, помисли си Воал. Дори прободната рана в дланта на един от членовете им не беше провокирала така силна реакция.

Колкото и да беше странно, обаче, една от другите жени на масата — една ниска, млада жена, която също носеше хава, — се наведе напред заинтригувано.

— Убиецът — настоя Воал. — Какво се е случило с него?

— Накарахме Юр да го хвърли от платото отвън — отговори Бета. — Но… как би могла да се интересуваш от такъв човек ти? Беше просто Нед.

— Нед ли?

— Един пияница от лагера на Садеас — обади се друг от шайката. — Пияница, който все налиташе на бой. Непрекъснато си навличаше някакви неприятности.

— Уби жена си — продължи Бета. — И жалко за това, защото тя го последва чак дотук. Е, предполагам, че повечето от нас нямаха избор, като се има предвид оная буря. И все пак…

— И този Нед — прекъсна я Воал, — е убил жена си, като я е наръгал с кама в окото?

— Какво? Не, удуши я. Горката жена.

„Удушил я е?“

— Само това ли е? — попита Воал. — Без прободни рани?

Бета поклати глава объркано.

„Отче на Бурите“, помисли си Воал. Значи всичко това беше задънена улица?

— Но други ми казаха, че убиецът действал по-необичайно.

— Не — обади се мъжът, който се беше изправил, след което пак се настани до Бета, извадил ножа си. Остави го на масата пред себе си и продължи: — Знаехме, че Нед ще прекали един ден. На всички им беше ясно. Не мисля, че някой се изненада, когато една вечер тя се опита да го завлече у дома от кръчмата и той се вбеси толкова, че прекрачи ръба.

„Буквално“, помисли си Шалан. „Когато Юр го е докопал.“

— Явно ви загубих времето — каза Воал и се изправи. — Ще оставя сфери на съдържателя: тази вечер аз плащам сметката ви.

Изгледа един последен път Юр, който се беше свил наблизо и я наблюдаваше намусено. Помаха му с окървавена длан и се запъти обратно към главното помещение на таверната.

Когато влезе вътре, спря и обмисли следващия си ход. Ръката й пулсираше от болка, но тя не й обърна внимание. Задънена улица. Може би е било наивно от нейна страна да си въобрази, че може да разплете само за няколко часа загадката, над която Адолин работеше от дни.

— О, горе главата, Юр — долетя гласът на Бета откъм нишата им. — Поне беше само ръката. Като се има предвид коя беше тази, можеше да бъде и много по-зле.

— Но защо се интересуваше толкова от Нед? — попита Юр. — Ще се върне ли да ме търси, задето съм го убил?

— Не търсеше него — сопна се една от другите жени. — Не я ли чу? На никого не му пука, че Нед уби горката Рем.

След кратка пауза, жената додаде:

— Ама можеше да е имала предвид другата жена, която той уби.

Воал застина на място, шокирана. Завъртя се и влезе обратно в нишата. Юр изхленчи, сви се на мястото си и стисна ранената си ръка.

— Имало е и друго убийство? — попита Воал с настоятелен тон.

— Щях… — Бета облиза устни. — Щях да ти кажа, но ти си тръгна така бързо, че…

— Просто говори.

— Щяхме да оставим стражата да се разправя с Нед, но той не спря, след като уби горката Рем.

— Убил е и другиго?

Бета кимна.

— Една от сервитьорките тук. Това вече не можехме да допуснем. Ние пазим тази таверна. Затова Юр се погрижи за Нед лично.

Мъжът с ножа потри брадичката си.

— Адски странно беше, че се върна и уби сервитьорката на следващата вечер. Остави тялото й точно зад ъгъла, където уби горката Рем.

— През цялото време, докато го водехме към ръба на платото, крещеше, че не е убил втората — промърмори Юр.

— Но я беше убил — каза Бета. — Беше удушена по същия начин, както и Рем, и тялото й лежеше в същата поза. Дори имаше същите белези по шията от пръстена му.

Светлокафявите очи на жената придобиха отнесено, мрачно изражение, сякаш отново виждаше трупа.

— Съвсем същите белези — повтори. — Направо невероятно.

„Друго двойно убийство“, помисли си Воал. „Бурята да го вземе дано. Какво означава това?“

Усети как главата й се замайва — дали от питието, или от нежелания образ на удушената жена, който изплува в ума й. Отиде да остави на съдържателя няколко сфери — по всяка вероятност твърде много, — стисна гърлото на тумбестата бутилка с „Рогоядско бяло“ и я взе със себе си, когато излезе навън в нощта.

19
Финото изкуство на дипломацията

ТРИДЕСЕТ И ЕДНА ГОДИНИ ПО-РАНО

На масата мъждукаше свещ и Далинар запали крайчеца на салфетката си в нея. Във въздуха се издигна тънка плитка ароматен дим. Глупави декоративни свещи. Каква полза имаше от тях? Само изглеждаха добре. Не използваха ли сфери, защото светеха много по-ярко?

Когато усети втренчения поглед на Гавилар, Далинар спря да гори салфетката и се облегна назад на стола си с чаша тъмновиолетово вино в ръка. Беше от онзи вид, чиито аромат можеше да се усети чак от другия край на стаята — силно и богато на вкус. Банкетната зала се простираше пред него — десетки маси, подредени в просторното помещение с каменни стени. Беше твърде горещо и капчици пот избиваха по ръцете и челото му. Може би от твърде многото свещи.

Бурята бушуваше отвън като безумец, затворен в килия, безсилен и забравен.

— Но как се справяте с бурите, Сиятелен господарю? — обърна се Тох към Гавилар.

Високият, русокос западняк седеше до тях на височайшата маса.

— Благодарение на грижливото предварително планиране, на войниците ни не им се налага да остават навън по време на буря, освен в много редки случаи — обясни Гавилар. — Ако военната кампания продължи по-дълго, отколкото сме очаквали, можем да разделим войската на части, да се върнем обратно и да се приютим в няколко от градовете.

— А ако сте посред обсада? — попита Тох.

— Обсадите не се случват особено често по тези места, Сиятелен господарю Тох — засмя се Гавилар.

— Трябва да има големи градове с укрепления — каза Тох. — Прочутият ви Колинар е заобиколен от величествени стени, нали?

Западнякът говореше с тежък акцент, като произнасяше звуците някак рязко и дразнещо. Звучеше глупаво.

— Забравяте за Превръщателите — каза Гавилар. — Да, понякога се стига до обсада, но е много трудно да накараш войниците на един град да се предадат от глад, ако разполагат с Превръщатели и изумруди, с които да си осигуряват храна. Вместо това, обикновено разрушаваме стените на града възможно най-бързо или — в още повече случаи — заемаме позиция на някоя висока точка от релефа и обстрелваме града оттам за известно време.

Тох кимна, явно дълбоко заинтригуван.

— Превръщатели. В Рира и Ири нямаме такива неща. Забележително, забележително… А тук има и толкова много Вълшебни оръжия. Може би половината световно богатство от Вълшебни остриета и Брони е събрано във воринските кралства. Самите Вестители са по-благосклонни към вас.

Далинар отпи голяма глътка от виното си. Поредната гръмотевица отвън разтърси бункера. Бурята вече се разразяваше с пълна сила.

Вътре прислужниците донесоха парчета свинско и щипки от ланка, сготвени в солен бульон, за мъжете. Жените се хранеха другаде — включително, както беше разбрал, сестрата на Тох. Далинар още не я беше виждал. Двамата светлооки западняци бяха пристигнали едва час преди бурята да се разрази.

Залата скоро се огласи от оживени разговори. Далинар се зае с щипките от ланка, като ги чупеше с дъното на тежката си чаша и вадеше месото със зъби. Това пиршество му се струваше твърде официално. Къде беше музиката, смехът? Жените? Защо ядяха в отделна зала?

Животът се беше променил през последните няколко години на военни завоевания. Последните четирима Върховни принца поддържаха непоклатимо обединен фронт. Непрекъснатите, ожесточени битки бяха спрели. Все повече и повече от времето на Гавилар отиваше за административно управление на кралството — което беше наполовина толкова голямо, колкото те искаха, но все пак изискваше внимание.

Политика. Гавилар и Садеас не караха Далинар да се занимава с нея често, но все пак трябваше да търпи да присъства на вечери като тази, вместо да се храни заедно с войниците си. Засмука една щипка, загледан в Гавилар, който разговаряше с чужденеца. Бурята да го вземе. Гавилар наистина изглеждаше като кралска особа — с брадата, вчесана по този начин, и скъпоценните камъни, които грееха на пръстите му. Носеше униформа в по-нов стил — официална, строга. Вместо това, Далинар беше облякъл подобната на пола такама и отворена горна риза, която стигаше до средата на бедрата му и оставяше гърдите голи.

Садеас говореше с неколцина по-нисшестоящи светлооки на масата от отсрещната страна на залата. Всеки от онази група беше внимателно подбран: хора, чиято лоялност още не беше потвърдена, и които той щеше да убеждава, да увещава, да привлича на тяхна страна. А ако решеше, че няма как да бъде сигурен в предаността им, щеше да открие начин да се отърве от тях. Не с помощта на наемни убийци, разбира се. Всички те намираха тези неща за проява на лош вкус; не това беше алетският начин. Вместо това щяха да направят така, че човекът да се види принуден да приеме предизвикателството на дуел с Далинар или пък щяха да го изпратят да се бие начело на фронта на някое сражение. Иалаи, съпругата на Садеас, прекарваше впечатляващо голямо количество време в измисляне на нови начини да изваждат от строя проблемните съюзници.

Далинар довърши щипките и се насочи към свинското — сочно парче месо, плувнало в сос. Храната на това пиршество наистина беше по-вкусна. Само му се искаше да не се чувстваше така безполезен тук. Гавилар печелеше нови съюзници; Садеас решаваше проблеми. За тях двамата банкетната зала беше като бойно поле.

Далинар се пресегна настрани за ножа на колана си, за да нареже свинското. Само че ножът не беше там.

Бурята да го тръшне. Беше го дал назаем на Телеб, нали? Втренчи се в свинското, чийто аромат изпълваше ноздрите му и караше устата му да се пълни със слюнка. Пресегна се да го хване с пръсти, но после вдигна поглед към останалите. Всички ядяха така възпитано, с прибори. Но прислужниците бяха забравили да му донесат нож.

Бурята да го тръшне, наистина. Облегна се на стола и размаха чашата си във въздуха, за да му донесат още вино. Седналият наблизо Гавилар продължаваше да разговаря с чужденеца.

— Вашата кампания тук беше наистина впечатляваща, Сиятелен господарю Колин — каза Тох. — Човек вижда във вас частица от вашия предтеча, великия Слънцетворящ.

— Да се надяваме — отвърна Гавилар, — че моите постижения няма да се окажат така преходни, както неговите.

— Преходни! Та той преобрази лицето на Алеткар, Сиятелен господарю! Не трябва да говорите така за личност като неговата. Вие сте негов наследник, нали?

— Всички сме такива — отговори Гавилар. — Дом Колин, дом Садеас… Техните основатели са били негови синове. Затова, да — неговото влияние се усеща тук. Но империята му не е оцеляла и едно поколение след смъртта му. Това ме кара да се питам какви грешки е допуснал в замисъла си и при изпълнението му, за да се разпадне великата му империя така лесно.

Бурята продължаваше да тътне. Далинар се опита да привлече вниманието на един прислужник, за да си поиска нож, но всички те бяха прекалено заети да се суетят наоколо и да изпълняват поръчките на останалите гости.

Далинар въздъхна, изправи се, протегна се и се запъти към вратата с празната чаша в ръка. Потънал в размисли, той вдигна резето, бутна напред масивната дървена конструкция и излезе навън.

Залп от леден дъжд обля кожата му изведнъж, а вятърът го помете така свирепо, че го накара да залитне. Бурята беше в разгара си и светкавиците раздираха небето като свирепи удари от самите Вестители.

Далинар пое напред през виелицата. Ризата плющеше около тялото му. Гавилар говореше все по-често и по-често за неща като наследство и продължение на традициите, за кралството, за отговорностите им. Какво се беше случило с въодушевлението от битката, от това да се врежеш право сред вражеските редици със смях на уста?

Гръмотевиците трещяха над него, а светкавиците, които прорязваха небето от време на време, едва осветяваха пейзажа. Но Далинар познаваше местността достатъчно добре. Това беше една от междинните спирки, в които патрулиращите войници се приютяваха в случай на буря. Той и Гавилар бяха тук вече от четири месеца — изхранваха се с помощта на близките ферми и заплашваха дом Евавак от този лагер, разположен точно в началото на териториите им.

Далинар откри бункера, който търсеше, и удари силно с юмрук по двойната врата няколко пъти. Никакъв отговор. Той привика Вълшебния си меч, плъзна върха му в процепа между крилата и сряза лоста отвътре, после бутна вратата и се озова лице в лице с група мъже, които се облещиха от изненада и побързаха да заемат защитна позиция. Около тях се носеха духчета на страха, а ръцете им стискаха оръжията нервно.

— Телеб — заговори Далинар, още на прага. — Да съм ти давал ножа си назаем? Любимия ми, онзи със слонова кост от белогръб на дръжката?

Високият войник, застанал сред втората редица ужасени мъже, зяпна в него.

— Ъ-ъ… Ножът ви ли, Сиятелен господарю?

— Някъде съм го загубил — поясни Далинар. — Не ти ли го дадох назаем?

— Аз ви го върнах, сър — отговори Телеб. — Използвахте го да извадите оная треска от седлото, помните ли?

— Бурята да го отнесе. Прав си. Къде съм го дянал проклетото нещо? — каза Далинар и излезе пак навън, сред бурята.

Може би страховете му бяха по-скоро свързани с него самия, отколкото с Гавилар. Битките на Колин вече бяха така строго планирани — а и през последните месеци се обръщаше много по-голямо внимание на онова, което се случваше извън бойното поле, отколкото на него. С течение на времето, Далинар започваше да се чувства изоставен като непотребната черупка на кремлинг, след като си я смени.

Рязък повей на вятъра го запрати срещу стената и той залитна и пристъпи назад, воден от инстинкт, който не можеше да определи точно. Едър каменен къс се блъсна в нея, после отскочи встрани. Далинар вдигна поглед и зърна нещо да свети в далечината — гаргантюанска фигура, която вървеше на дълги, кльощави крака.

Далинар се приближи до банкетната зала, направи груб жест по посока на каквото-там-беше-онова, и влезе обратно вътре. От него продължаваше да се стича вода, когато пристъпи към височайшата маса, стовари се на стола си и остави чашата си на масата. Чудесно. Сега беше мокър, и пак не можеше да си изяде свинското.

Всички останали бяха притихнали. Море от очи, втренчени в него.

— Братко? — обади се Гавилар, единственият глас в помещението. — Всичко… наред ли е?

— Загубих си проклетия нож. Мислех, че съм го оставил в другия бункер — каза Далинар, вдигна чаша и отпи дълга, шумна глътка от дъждовната вода вътре.

— Извинете ме, господарю Гавилар — заекна Тох. — Трябва… трябва да ида да се освежа.

Русият западняк се изправи от мястото си, поклони се и отиде в отсрещния ъгъл на залата, където един от оберкелнерите раздаваше питиета. Лицето му изглеждаше още по-бледо от обикновено, дори като за човек от неговата народност.

— Какво му стана? — попита Далинар, като приближи стола си малко към брат си.

— Предполагам — отвърна Гавилар с развеселен глас, — че хората, които той познава, не излизат често за небрежна разходка посред буря.

— Ха — възкликна Далинар. — Това е укрепен междинен лагер, със стени и бункери. Няма защо да се плашим от малко вятър.

— Тох не вижда нещата така, уверявам те.

— Защо се хилиш?

— Мисля, че за една-две минути успя да докажеш твърдение, което се опитвам да защитя политически от около половин час. Тох се чудеше дали сме достатъчно силни да го защитим.

— За това ли беше разговорът ви?

— Накратко — да.

— Хм. Радвам се, че можах да помогна — каза Далинар и си взе една щипка от чинията на Гавилар. — Какво трябва да направя, за да накарам някой от тея засукани прислужници да ми донесе нож най-после?

— Те са специално обучена прислуга, Далинар — каза брат му, вдигна ръка и направи един особен жест. — Знакът на необходимостта, не помниш ли?

— Не.

— Наистина трябва да внимаваш повече — каза Гавилар. — Вече не живеем в колиби.

Никога не бяха живели в колиби. Бяха от дом Колин, наследници на престола на един от най-великите градове в света — ако ще и Далинар да не го беше виждал, докато не навърши дванайсет години. Не му харесваше, че и Гавилар е повярвал в историята, която разказваха всички останали в кралството — онази, според която тяхната част на рода съвсем доскоро е била съставена от недодялани разбойници от провинциите на собственото им княжество.

Групичка прислужници, облечени в бяло и черно се завтекоха към Гавилар, който поиска един нож за Далинар. Когато те се впуснаха да изпълнят заповедта, вратите към банкетната зала на жените се отвориха и вътре влезе една от гостенките.

Дъхът на Далинар спря за момент. Косата на Навани блещукаше заради малките рубини, които беше вплела в нея и чийто цвят си отиваше с гривната и медальона на шията й. Кожата й се отличаваше с дълбок загар, алетската й коса беше катраненочерна, а усмивката на червените й устни изглеждаше така хитра и проницателна. И фигура… фигура, която можеше да накара един мъж да заридае от желание.

Съпругата на брат му.

Далинар се взе в ръце и направи същия жест с пръсти, както брат му по-рано. Един прислужник се приближи към него с отривиста походка.

— Сиятелен господарю — заговори той, — с радост ще изпълня поръчката ви, разбира се, но смея да отбележа, че знакът не изглежда точно по начина, по който го направихте вие. Ако ми позволите да демонстрирам…

Далинар го прекъсна, като направи нецензурен знак.

— Така по-добре ли е?

— Ъ-ъ…

— Вино — продължи Далинар, като размаха чаша. — Виолетово. Достатъчно да напълни три такива чаши. Поне.

— А коя реколта ще предпочетете, Сиятелен господарю?

— Която е най-наблизо.

Навани се промъкваше ловко между масите, следвана от по-ниската и набита Иалаи Садеас. Явно нито една от двете не се безпокоеше, че са единствените светлооки жени в помещението.

— Какво се случи с емисаря? — попита Навани, когато пристигна, и се настани между Далинар и Гавилар на стола, който й донесе един от прислужниците.

— Далинар го уплаши — каза Гавилар.

Ароматът на парфюма й беше опияняващ. Далинар се дръпна леко встрани от нея със стола и наложи на лицето си сурово изражение. Трябваше да бъде твърд — да не й показва как го стопля, как го кара да се чувства по-жив от всичко друго, освен битката.

Иалаи също си взе един стол. Един от прислужниците донесе виното на Далинар. Отпи голяма глътка направо от каната, за да се успокои.

— Опитваме се да преценим сестра му — наведе се Иалаи, седнала от другата страна на Гавилар. — Малко е празноглава…

— Малко? — прекъсна я Навани.

— … но съм до голяма степен сигурна, че говори честно.

— Брат й изглежда същият — каза Гавилар, като потри брадичка и погледна към Тох, застанал на бара с питие в ръка. — Невинен, впечатлителен. Но ми се струва искрен.

— Той е подлизурко — изръмжа Далинар.

— Той е човек без дом, Далинар — каза Иалаи. — Без вярност, оставен на произвола на който се съгласи да го приюти. И има една-единствена карта, която може да изиграе, за да осигури бъдещето си.

Вълшебната броня.

Беше я взел от дома си в Рира и я беше донесъл на изток, колкото може по-далеч от събратята си — които, както дочуха, бяха възмутени да открият, че такова безценно наследство е било откраднато.

— Не я носи със себе си — каза Гавилар. — Поне в това отношение е достатъчно умен. Ще иска доказателства за обещанията ни, преди да ни я даде. Надеждни доказателства.

— Вижте го как се е втренчил в Далинар. Впечатлил си го — отбеляза Навани, после наклони леко глава. — Мокър ли си?

Далинар прокара ръка през косата си. Бурята да го отнесе макар. Окото му не беше мигнало, когато цялата зала се беше втренчила в него, но пред нея усети, че се изчервява.

Гавилар се засмя.

— Отиде да се поразходи.

— Шегувате се — каза Иалаи и се отмести малко, за да направи място на Садеас, който тъкмо се беше присъединил към тях.

Кръглоликият мъж с месест нос се стовари до нея на стола, наполовина седнал. Остави пред себе си чиния, отрупана с щипки, полети в яркочервен сос. Иалаи незабавно ги нападна. Тя беше една от малкото жени, които Далинар познаваше, които харесваха храна като за мъже.

— За какво говорим? — попита Садеас, като отпрати с махване на ръката прислужника, който се беше приближил към него със стол в ръце, и обгърна с ръка раменете на съпругата си.

— За това, че трябва да оженим Далинар — отвърна му тя.

— Какво? — задави се Далинар с глътка вино.

— Нали именно това е целта на всичко това? — настоя Иалаи. — Те искат някой, който да може да ги защити; някого, когото семейството им няма да посмее да нападне. Но Тох и сестра му ще искат повече от политическо убежище. Ще искат да участват в управлението. Да прелеят от своята кръв в кралското родословие, така да се каже.

Далинар отпи още една голяма глътка.

— Поне веднъж можеш да пробваш как е на вкус и водата, Далинар — отбеляза Садеас.

— Доста скоро пих дъждовна, но останалите ме зяпаха странно.

Навани му се усмихна. Нямаше достатъчно вино на света, за да го подготви за погледа й зад усмивката — така пронизващ, така преценяващ.

— Може би това е, от което се нуждаем — каза Гавилар. — Така ще получим не само Вълшебната броня, но и впечатлението пред останалите, че можем да говорим от името на Алеткар. Ако хора извън кралството започнат да идват при нас, за да получат убежища или съюзнически договори, може би ще успеем да повлияем на останалите Върховни принцове и да ги накараме да преминат на наша страна. Може би ще успеем да обединим тази държава не чрез още войни, а чрез тежестта на нашата легитимност.

Най-после се появи прислужник с нож за Далинар. Той го взе бързо, но се намръщи, докато жената се отдалечаваше.

— Какво? — попита Навани.

— Това мъничко нещо ли? — попита Далинар, стиснал изящното ножче с два пръста във въздуха. — Как да ям свинска пържола с него?

— Нападни я — посъветва го Иалаи и направи жест, сякаш забучва нещо. — Престори се, че е някой дебеловрат мъжага, който е обидил бицепсите ти.

— Ако някой обиди бицепсите ми, не бих го нападнал — отвърна Далинар. — Бих го пратил на лекар, за да види какво не му е наред с очите.

Навани се засмя — мелодичен звук.

— О, Далинар — каза Садеас. — Не мисля, че в цял Рошар има друг човек, който да може да каже такова нещо сериозно.

Далинар изръмжа и се опита да нагласи мъничкия нож под такъв ъгъл, че да среже месото, което вече изстиваше, но продължаваше да мирише апетитно. Едно-единствено духче на глада запърха насам-натам около главата му като малка, кафява муха — от онези, които се срещаха на запад, около Чистото езеро.

— Защо се е провалил Слънцетворящия? — попита Гавилар внезапно.

— Хмм? — отвърна Иалаи въпросително.

— Слънцетворящия — повтори Гавилар, като погледна Навани, после Садеас и накрая — Далинар. — Той е обединил Алеткар. Защо не е успял да създаде трайна империя?

— Защото децата му са били твърде алчни — каза Далинар, докато продължаваше да реже пържолата. — Или твърде слаби, може би. Нямало е явен водач, когото останалите да се съгласят да подкрепят.

— Не, не е това — възрази Навани. — Можели са да се обединят, ако самият Слънцетворящ изобщо си беше направил труда да избере свой наследник. Той е виновен.

— Бил е на поход на запад — каза Гавилар. — Повел армиите си към „по-голяма слава“. Алеткар и Хердаз не са му били достатъчни. Искал е целия свят.

— Значи се е дължало на амбицията му — отбеляза Садеас.

— Не, на алчността — каза Гавилар тихо. — Какъв смисъл има да завоюваш все нови и нови земи, ако не можеш да се отпуснеш и да се насладиш на постиженията си? Шубрет-син-Машалан, Слънцетворящия, дори Йерокрацията… всички те са се разпростирали все повече и повече, докато не са се разпаднали. Има ли и един завоевател в историята на човечеството, който да се е наситил на победите си някога? Имало ли е и един, който просто да е казал: „Толкова стига. Толкова исках“, и да си е отишъл у дома?

— Онова, което искам точно сега, е да си изям проклетата пържола — намеси се Далинар и вдигна мъничкото ножче, което се беше изкривило по средата.

Навани примигна.

— Как, в името на десетото име на Всемогъщия, успя да го направиш?

— Идея си нямам.

Гавилар се беше загледал в празното пространство с характерното за него далечно, отнесено изражение. Изражение, което се забелязваше в зелените му очи все по-често.

— Защо воюваме, братко?

— Пак ли тая тема? — отвърна Далинар. — Виж какво, не е толкова сложно. Не помниш ли как беше, когато започнахме?

— Напомни ми.

— Ами — започна Далинар, като размаха кривия нож. — Видяхме това място тук, това кралство и си казахме: „Ей, всички тея хора имат разни неща.“ И си помислихме… „Хм, може би ние трябва да ги вземем“. И ги взехме.

— О, Далинар — изкикоти се Садеас. — Същинско съкровище си.

— Но не се ли замисляш какво означава това? — попита Гавилар. — Кралство? Нещо много по-значимо от теб самия?

— Това са наивни приказки, Гавилар. Когато хората воюват, воюват заради притежанията си. Това е.

— Може би — отговори Гавилар. — Може би. Има нещо, което искам да чуеш. „Кодекса на войната“, отдавнашния. От времето, когато Алеткар е означавал нещо.

Далинар кимна разсеяно, докато прислужниците подреждаха на масата плодове и чай за десерт. Една се опита да му вземе чинията с пържолата, но той й изръмжа. Докато тя отстъпваше, Далинар мярна нещо — една жена, която надничаше в помещението от съседната банкетна зала. Носеше фина, въздушна рокля в бледожълто, която си отиваше с русата й коса.

Той се наведе напред, заинтригуван. Сестрата на Тох, Иви, беше на осемнайсет или може би деветнайсет години. Беше висока — почти колкото един алет, — и тясна в гърдите. Всъщност, у нея се усещаше някаква крехкост, сякаш беше някак по-малко истинска от един алет. Същото се отнасяше за слабия й, висок брат.

Но тази коса. Караше я да се откроява сред останалите като пламъче на свещ в тъмна стая.

Тя изприпка бързо до брат си, който й подаде питие. Тя се опита да го хване с лявата си ръка, която беше скрита в малка торбичка от жълт плат. Странно, но роклята беше без ръкави.

— Непрекъснато се опитва да яде с лявата ръка — каза Навани, вдигнала едната си вежда.

Иалаи се наведе през масата към Далинар и зашепна съзаклятнически:

— В земите далеч на запад се разхождат на практика полуголи. Риранците, ириалците, решийците. Не са така закостенели като тези пуританки, алетските жени. Обзалагам се, че би си прекарал много интересно с нея в спалнята…

Далинар изръмжа. После най-сетне зърна голям нож.

В ръката, скрита зад гърба на прислужника, който разчистваше чинията на Гавилар с другата.

Далинар ритна стола на брат си така, че счупи единия крак и той падна на земята. Убиецът замахна в същия момент и отряза парченце от ухото на Гавилар, но не успя да му направи нищо друго. Силният му замах улучи масата и ножът се заби в дървото.

Далинар скочи на крака, пресегна се през Гавилар и стисна убиеца за врата. Завъртя го и го стовари на пода с удовлетворяващо хрущене. Без да спира, грабна ножа от масата и го заби в гърдите на наемника.

После отстъпи назад, задъхан, и обърса капките дъждовна вода от очите си. Гавилар скочи на крака, а Вълшебният му меч се появи в ръката му. Погледна надолу към убиеца, после и към Далинар.

Далинар срита трупа, за да се увери, че е мъртъв. Кимна сам на себе си, изправи стола си, а после се наведе и изтръгна ножа от гърдите на мъжа. Хубаво оръжие.

Изми го във виното си, после отряза парче от пържолата и го напъха в уста. Най-после.

— Хубаво свинско — отбеляза, още с пълна уста.

Тох и сестра му се бяха втренчили в него от отсрещната страна на помещението с изражения, в които се смесваха възхищението и ужасът. Мерна няколко духчета на изумлението да се носят около тях като жълти триъгълничета от светлина, които се разпръсваха на части и формираха отново. Рядък вид духче, наистина.

— Благодаря ти — каза Гавилар, като докосна ухото си и капките кръв, които се стичаха от него.

Далинар сви рамене.

— Извинявай, че го убих. Сигурно искаше да го разпиташ, нали?

— Не е кой знае колко трудно да се досети човек — каза Гавилар, седна и махна на стражниците, които се бяха втурнали да помогнат със закъснение. Навани го стисна за ръката, явно разтърсена от нападението.

Садеас изруга под нос.

— Враговете ни стават отчаяни. Прибягват до мерки, до които би прибегнал само страхливец. Наемен убиец по време на буря? Един алет би се срамувал от такава постъпка.

Всички в банкетната зала отново бяха зяпнали височайшата маса стъписано. Далинар си отряза още едно парче от пържолата и го натика в уста. Какво толкова? Нямаше да пие от виното, в което изми ножа. Не беше варварин.

— Помня, че ти казах, че си свободен да направиш собствен избор по отношение на бъдещата си невяста — каза Гавилар. — Но…

— Ще го направя — прекъсна го Далинар, загледан право пред себе си.

Навани му беше абсолютно недостъпна. Трябваше просто да го приеме, Бурята да го тръшне, дано.

— Те са боязливи и внимателни — отбеляза Навани, която тъкмо попиваше кръвта от ухото на Гавилар с една салфетка. — Може да ни отнеме още време да ги убедим.

— О, не се безпокой за това — отвърна Гавилар и погледна към трупа. — Далинар е определено много убедителен.

20
Въже, за да плениш

„Можеш, обаче, да бъдеш предупреден да си по-умерен, когато опитваш някоя опасна подправка. Затова мога да направя така, че да си вземете тази поука по-безболезнено, отколкото самият аз.“

Из Заклеващия, предговор

— Това всъщност не е особено сериозна рана — каза Каладин. — Зная, че изглежда дълбока, но често е по-добре да бъдеш прободен по-надълбоко от остър нож, отколкото да бъдеш разпорен грубо с нещо тъпо.

Той притисна кожата от двете страни на раната на Кен една към друга и я бинтова.

— Винаги използвайте чист плат, който сте преварили — духчетата на разложението обожават мръсни парцали. Истинската опасност тук е от инфектиране на раната; ще го забележите като червени линии, които се разширяват от нея навън. Обикновено има и гной. Винаги промивайте, преди да превържете.

Потупа ръката на Кен и си взе пак ножа, с който тя се беше порязала, докато го използваше да реже клони от едно паднало дърво — трябваха им за огъня. Други парши обикаляха наоколо и събираха питките безквасен хляб, които бяха изсушили на слънце.

Като се имаше предвид ситуацията, разполагаха с изненадващо много ресурси. Неколцина от тях се бяха сетили да откраднат няколко железни кофи по време на нападението си, и ги бяха използвали, за да сварят зърното вътре. Меховете за вода направо щяха да им спасят живота. Каладин се приближи към Сах — паршът, който го беше водил за въже — при едно от дърветата, сред които бяха стъкмили импровизирания лагер. Паршът налагаше един клон с каменна брадва.

Каладин я взе от ръцете му и я изпробва на един дънер, за да прецени колко добре цепи дървото.

— Трябва да я завържеш по-стабилно — каза той. — Намокри кожената връв и дърпай колкото можеш по-силно, докато я увиваш. Ако не внимаваш, ще падне посред удара.

Сах изсумтя, взе си брадвата и замърмори нещо под нос, докато развързваше вървите. Изгледа Каладин изпод вежди.

— Иди да нагледаш някого другиго, човеко.

— Трябва да потеглим тази вечер — каза Каладин. — Задържахме се твърде дълго на едно място. Трябва и да се разделим на по-малки групи, както казах.

— Ще видим.

— Вижте, ако не харесвате нещо в съветите ми…

— Нищо им няма.

— Но…

Сах въздъхна, вдигна очи и срещна погледа на Каладин.

— Къде се е научил един роб като теб да се разпорежда и да се перчи като светлоок?

— Не прекарах целия си живот като роб.

— Мразя да се чувствам като дете — продължи Сах и се захвана да увива острието на брадвата по-стегнато. — Мразя да ме учат на неща, които би трябвало вече да знам. И най-вече мразя, че се нуждаем от помощта ти. Избягахме. Освободихме се. А сега какво? Ти се появяваш и започваш да ни казваш какво да правим. Ето, че отново получаваме заповеди от алет.

Каладин си замълча.

— И оня жълт дух е същата стока — промърмори Сах. — „Побързайте. Продължавайте да вървите“. Казва ни, че сме свободни, а в следващата секунда ни гълчи, задето не изпълняваме нарежданията й достатъчно бързо.

Бяха се изненадали, че Каладин не може да види духчето. Бяха му споменали и за звуците, които бяха чули — далечни ритми, почти като музика.

— „Свобода“ е странна дума, Сах — каза Каладин меко, като седна наблизо. — Може да се каже, че през последните месеци бях много по-„свободен“, отколкото съм бил, откакто бях дете. Искаш ли да знаеш какво правех с тази свобода? Стоях на едно място и служех на друг Сиятелен господар. Питам се дали хората, които използват въжета, за да пленяват другите, не са глупаци — традицията, общността и инерцията ни обвързват много по-силно.

— Аз нямам традиции — каза Сах. — Или общност. И все пак, моята „свобода“ е като на листо. Падна ли от дървото, ще се оставя на вятъра да ме носи и ще се преструвам, че имам някаква власт над собствената си съдба.

— Това беше почти като поезия, Сах.

— Нямам представа какво е това — отвърна Сах, дръпна силно последната връв, завърза я и вдигна брадвата.

Каладин я хвана и я заби в дънера до себе си.

— По-добре.

— Не се ли тревожиш, човеко? Да ни научиш да правим питки е едно. Да ни дадеш оръжие е съвсем друго.

— Брадвата е инструмент, не оръжие.

— Може би. Но като използвам принципа на оформяне и точене на острието, на който ме научи ти, един ден ще направя копие.

— Говориш така, сякаш битката е неизбежна.

Сах се засмя.

— Ти не мислиш ли, че е?

— Имаш избор.

— А това го казва мъж с клеймо на челото. Щом са готови да направят такова нещо с един от своите, какви жестокости очакват шайката крадливи парши?

— Сах, не е задължително да се стига до война. Не е нужно да се биете с човеците.

— Може би. Но нека ти задам един въпрос — каза Сах, като остави брадвата в скута си. — Като се има предвид онова, което ми сториха, защо да не го направя?

Каладин не можеше да възрази на това. Спомни си времето, което самият той беше прекарал като роб: разочарованията, безсилието, гнева. Бяха го заклеймили със знака Шаш, защото беше опасен. Защото се беше защитил.

Смееше ли да иска от този мъж да направи друго?

— Ще поискат да ни заробят отново — продължи Сах, като хвана пак брадвата и се захвана да сече дънера, като започна от свалянето на грубата кора, както му беше показал Каладин, за да гори по-добре в огъня. — За тях означаваме загуба на ресурси, а и опасен прецедент. Вашият народ ще похарчи цяло състояние, за да разбере какво се е променило и ни е върнало ума, и как да нагласят нещата пак така, както бяха. Ще ме лишат от здравия ми разум и пак ще ме накарат да им нося вода.

— Може би… може би ще успеем да ги убедим да не го правят. Познавам добри хора сред светлооките алети, Сах. Ако поговорим с тях, ако им покажем, че можете да говорите и да мислите — че сте като обикновени хора, — ще се вслушат в думите ни. Ще се съгласят да ви оставят свободни. Така направиха с братовчедите ви от Пустите равнини, когато ги срещнаха за пръв път.

Сах заби брадвата в дървото яростно, а във въздуха се разлетяха трески.

— И затова, значи, вече имаме право на свобода? Защото се държим като вас? А преди, когато бяхме различни, сме си заслужавали робството? Няма нищо лошо в това да се разпореждате с нас, когато не можем да се защитим, но сега не бива, защото можем да говорим?

— Ами… исках да кажа…

— Затова съм ядосан! Благодаря ти за нещата, които ни показваш, но не очаквай да съм доволен, задето се нуждаем от теб. Това само подсилва твоето убеждение, а може би дори моето, че вашият народ има правото да решава дали изобщо да бъдем свободни, или не.

Сах се отдалечи с тежки стъпки, а след като си отиде, Сил се появи от храсталака и се настани на рамото на Каладин, още нащрек за евентуалната поява на Пустоносния дух, но не видимо обезпокоена.

— Мисля, че усещам да приближава буря — прошепна тя.

— Какво? Наистина ли?

Тя кимна.

— Още е далеч. На около ден разстояние или може би два — отвърна и наклони глава на едната страна. — Можех и по-рано да го направя, предполагам, но нямаше нужда. Пък и не знаех, че искам. Нали списъците са у теб.

Каладин си пое дъх дълбоко. Как можеше да защити тези хора от бурята? Трябваше да открие място, където да се приютят. Трябваше…

„Пак започвам“, помисли си.

— Не мога да го направя, Сил — прошепна. — Не мога да прекарам повече време с тези парши, да виждам нещата от тяхна гледна точка.

— Защо?

— Защото Сах е прав. Действително ще се стигне до война. Пустоносните духове ще накарат паршите да сформират армия и с право — като се има предвид какво са им причинявали. А ние ще трябва да се защитим, иначе ще ни унищожат.

— Намери някакъв начин да постигнете компромис, тогава.

— Компромисът във войната се постига едва след като са загинали мнозина — и едва след като важните хора се разтревожат, че може и да загубят. Бурята да го отнесе. Не би трябвало да бъда тук. Започва да ми се иска да защитя тези хора! Да ги науча да се бият. А не смея — единственият начин, по който ще съм способен да се бия с Пустоносните, ще е като се преструвам, че има разлика между онези, които трябва да защитя, и онези, които трябва да убия.

Той закрачи през шубраците и отиде да помогне да свалят една от грубите брезентови палатки, преди да започне нощният поход.

21
Така, че да падне

„Не умея да разказвам увлекателни истории, да заплитам нишките на разказа си така, че да ви забавлявам.“

Из Заклеващия, предговор

Настоятелно, гръмко тропане събуди Шалан. Все още не се беше снабдила с легло, така че спеше свита на топка от червена коса и усукани одеяла. Дръпна едно от тях над главата си, но тропането продължи. Миг по-късно се зачу дразнещо чаровният глас на Адолин:

— Шалан? Виж какво, този път ще изчакам да вляза, докато не си напълно сигурна, че може.

Тя надзърна изпод одеялото към слънчевата светлина, която се изливаше през прозореца на балкона й като плиснала боя. Утро ли беше вече? Слънцето сякаш не си беше на мястото.

„Момент“… О, Отче на Бурята. Беше прекарала нощта навън като Воал, след което беше спала чак до следобеда. Тя простена, отметна от себе си потните чаршафи и остана легнала по нощница. Главата й пулсираше от болка. В ъгъла имаше празна бутилка „Рогоядско бяло“.

— Шалан? — настоя Адолин. — Добре ли си?

— Зависи — простърга тя с дрезгав глас — в кое отношение. Доста съм добра в спането, например.

Тя закри очи с дланите си, лявата от които още беше увита с импровизираната превръзка. Какво я беше прихванало? Да парадира със знака на Призрачната кръв? Да пие до самозабрава? Да наръга някого пред шайка въоръжени престъпници? Струваше й се, че е направила всичко насън.

— Шалан — обади се пак Адолин, вече загрижено. — Ще надзърна. Палона казва, че не си излизала отвътре цял ден.

Тя нададе писък, седна рязко в леглото и стисна одеялата пред себе си. Когато той погледна вътре, я видя свита сред тях — само рошавата й глава се показваше над завивките, които беше дръпнала чак до брадичката си. Той, естествено, изглеждаше направо съвършено. Адолин можеше да изглежда съвършено дори след буря, шест часа битка и баня във вода, пълна с крем. Ама че дразнещо. Как успяваше да докара косата си така чаровно разрошена, точно колкото трябва?

— Палона каза, че не се чувстваш добре — каза той, като бутна настрани завесата и се облегна на вътрешната стена на вратата.

— Ъх.

— Някакви, ъ-ъ, женски работи ли са?

— Женски работи — повтори тя с равен тон.

— Нали знаеш. Когато… ъ-ъ…

— Наясно съм с подробностите на биологията си, Адолин, благодаря. Защо всеки път, когато някоя жена се почувства дори малко зле, мъжете веднага обвиняват цикъла й за това? Сякаш няма да е в състояние да се контролира заради някакви болки. Никой не мисли така за мъжете. „О, днес не се навъртай много-много около Венар. Вчера се контузи по време на упражненията, та го боли мускул. Сигурно ще ти откъсне главата!“

— Значи ние сме виновни.

— Да. Както и за всичко останало. За войните. Природните бедствия. Гадната коса.

— Момент — гадната коса ли?

Шалан духна едно кичурче коса, за да го махне от лицето си.

— Необуздана. Твърдоглава. И напълно неподатлива на каквито и да било усилия да бъде приведена в ред. Всемогъщия ни е дарил с непокорна коса, за да ни подготви за живота с мъжете.

Адолин внесе в стаята малка купа с топла вода, с която тя да си измие ръцете и лицето. Много мило от негова страна. И от страна на Палона, която сигурно я беше изпратила по него.

Проклятието да го вземе, ама че я болеше ръката. Спомняше си как от време на време беше прочиствала алкохола от тялото си предишната вечер, но не бе разполагала с достатъчно Светлина на Бурята, за да излекува ръката си напълно. Или за да изтрезнее напълно.

Адолин остави купата, свеж като утринна зора и ухилен до ушите.

— Та — какво всъщност ти има?

Тя дръпна одеялото над главата си и го стисна, сякаш беше качулката на наметало.

— Женски работи — излъга.

— Лично аз смятам, че мъжете изобщо не биха обвинявали цикъла ви толкова често, ако вие не правехте същото. Ухажвал съм немалко жени и веднъж изрично обръщах внимание колко пъти се случва. На Деели веднъж й беше лошо поради женски причини четири пъти в един и същи месец.

— Ние сме много загадъчни създания.

— Не ще и дума — отвърна Адолин, вдигна бутилката и я помириса. — Това „Рогоядско бяло“ ли е?

Погледна я изумено, но сякаш и впечатлено.

— Малко се увлякох — промърмори Шалан. — С разследванията на убийствата.

— Които си водела на място, където сервират рогоядска скоросмъртница?

— Една кръчма из задните улички на Пазарището. Доста пропаднало място. Но пиенето им си го биваше.

— Шалан! Отишла си сама? Не е безопасно!

— Адолин, скъпи — каза тя, като най-после свали одеялото до нивото на раменете си, — успях да оцелея, след като бях буквално прободена с меч в гърдите. Мисля, че мога да се оправя с няколко дребни мошеника от пазара.

— А, да. Извинявай. Лесно се забравя — отвърна той, после се намръщи. — Та… Чакай малко. Значи ти можеш да оцелееш след какви ли не жестоки опити за покушение върху живота ти, но пак…

— Страдам от менструални болки? — довърши Шалан вместо него. — Да. Майката Култивация може да бъде много гадна. Аз съм всемогъща псевдо-безсмъртна с Вълшебен меч, но природата продължава да ми праща навременни напомняния, че трябва да се захващам с раждането и отглеждането на деца.

— Никакво чифтосване — изжужа тихо Шарка от стената.

— Но не бива да обвинявам природата за случилото се вчера — допълни Шалан. — Няма да ми дойде още една-две седмици. Събитията от вчера имаха по-скоро психически, отколкото биологични причини.

Адолин остави бутилката на пода.

— Е, на твое място наистина бих внимавал с „Рогоядското бяло“.

— Не е чак толкова зле — въздъхна Шалан. — Мога да изгоря алкохола с малко Светлина на Бурята. И като стана дума за това, да ти се намират малко сфери? Аз май съм… ъ-ъ… изяла моите.

Той се изкикоти.

— Имам една. Една-единствена сфера. Татко ми я даде назаем, за да спра да разнасям фенер по коридорите.

Шалан се опита да изпърха с мигли към него. Не беше съвсем сигурна как се прави, или защо, но явно проработи. Ако не друго, то той поне подбели очи и й подаде единствения си рубин.

Тя засмука Светлината жадно. Затаи дъх, за да не я издиша, и я… потисна. Бе открила, че може да го прави. Така можеше да предотврати сиянието, което се излъчваше от тялото й обикновено, и съответно — нежеланото внимание на околните. Беше го правила като дете, нали така?

Плътта на ръката й бавно се възобнови и тя въздъхна облекчено, когато главоболието й също изчезна.

Адолин остана с тъмна сфера.

— Знаеш ли, не мисля, че това имаше предвид баща ми, когато обясняваше, че добрите взаимоотношения изискват инвестиции.

— Хммм — смънка Шалан, като затвори очи и се усмихна.

— Освен това ми прави впечатление — добави Адолин, — че водим наистина странни разговори.

— Но ми се струват естествени, когато ги водя с теб.

— Мисля, че това е най-необичайното от всичко.

— Е, хубаво ще е да започнеш да внимаваш повече със Светлината на Бурята си. Татко спомена, че се опитва да ти осигури повече заредени сфери, за да се упражняваш, но просто няма откъде.

— Ами хората на Хатам? — попита тя. — Оставиха сума ти сфери да се зареждат преди последната буря.

А това се беше случило едва…

Тя сметна дните и се стъписа от изненада. Бяха изминали седмици от неочакваната буря, когато за пръв път беше задействала Клетвената порта. Погледна сферата между пръстите на Адолин.

„Досега всички вече трябваше да са тъмни“, помисли си. „Дори онези, които бяха презаредени най-наскоро.“ Как изобщо им беше останала каквато и да било Светлина на Бурята?

Постъпките й от снощи изведнъж й се сториха още по-безотговорни. Когато Далинар й беше заповядал да упражнява силите си, вероятно не беше имал предвид да се упражнява как да не се напива прекалено.

Тя въздъхна и се пресегна към купата с вода, без да сваля одеялото от раменете си. Имаше камериерка на име Марри, но винаги я отпращаше. Не искаше да открие, че се измъква от този район на кулата или че сменя лицата си. Ако продължаваше така, Палона вероятно щеше да назначи жената на някаква друга работа.

Водата явно не съдържаше някакви допълнителни аромати или сапун, затова Шалан я вдигна към устните си и отпи дълга, шумна глътка.

— Измих си краката с тази вода — отбеляза Адолин.

— Не си — отвърна Шалан и примлясна с устни. — Както и да е — благодаря, че ме измъкна от леглото.

— Подбудите ми са себични. Надявах се на малко морална подкрепа от теб.

— Е, аз не съм от най-безупречните в морално отношение хора, но нямам нищо против.

Той наклони глава.

— А, не в този смисъл морална — каза Шалан.

— Понякога е много странно да се говори с теб.

— Извинявай, извинявай. Ще се държа прилично — отвърна тя и изправи гръб колкото можа по-прилежно и съсредоточено, както беше увита в завивката и с коса, стърчаща като клоните на някой трънлив храст.

Адолин си пое дъх дълбоко.

— Баща ми най-после успя да убеди Иалаи Садеас да разговаря с мен. Надява се, че ще разполага с повече информация относно евентуалните извършители на убийството на съпруга й.

— Не ми звучиш много обнадеждено.

— Не я харесвам, Шалан. Странна е.

Шалан отвори уста, но той побърза да добави:

— Не странна като теб. Странна… в лошия смисъл на думата. Винаги преценява всичко и всеки, на когото се натъкне. Никога не се е отнасяла с мен само като с дете. Ще дойдеш ли и ти?

— Разбира се. С колко време разполагам?

— Колко ти трябва?

Шалан сведе поглед надолу към увитата си с одеяла фигура и чорлавата коса, която я гъделичкаше по брадичката.

— Много.

— Значи ще закъснеем — каза Адолин и се изправи. — Не е като мнението й за мен да може да се влоши. Ще те изчакам в дневната на Себариал. Баща ми иска да ида да взема няколко доклада относно търговията ни.

— Кажи му, че пазарът за алкохол процъфтява.

— Ще му кажа — отвърна Адолин, хвърли пак поглед към празната бутилка в ъгъла, поклати глава и излезе.

* * *

Час по-късно, Шалан се появи — изкъпана, с оправен грим и поне донякъде овладяна прическа — в дневната на Себариал. Помещението беше по-обширно от нейната стая, но още по-голямо впечатление правеше огромната врата, която водеше към балкона и която заемаше половината стена.

Всички бяха излезли на просторния балкон, от който се откриваше гледка към полетата долу. Адолин стоеше до перилата, потънал в размисъл за нещо. Зад него се бяха настанили Себариал и Палона — лежаха на нарове по корем, изложили гръб на слънчевите лъчи, докато им правеха масажи.

Групичка прислужници-рогоядци ги масажираха, поддържаха мангалите с въглища или стояха на пост с греяно вино и други подобни глезотии. Не беше така хладно, както през повечето дни — особено тук, на слънце. Беше почти приятно.

Шалан се улови, че се разкъсва между чувството на неудобство — този възпълен, брадат мъж, проснат на нара само по кърпа, беше Върховният принц, — и възмущение. Току-що се беше изкъпала със студена вода, като поливаше главата си с черпак след черпак и трепереше, и пак беше смятала това за лукс, тъй като не й се беше наложило да си донесе водата сама.

— Как става така — попита тя, — че аз спя на пода, докато вие имате нарове тук?

— Ти Върховен принц ли си? — промърмори Себариал, без дори да отвори очи.

— Не. Аз съм Сияен рицар, което, смея да заявя, е нещо по-важно.

— Разбирам — отговори той и простена от удоволствие заради масажа. — Значи можеш да платиш да ти донесат нар от военните лагери? Или продължаваш да се издържаш със средствата, които аз ти отпускам? Средства, с които уж ти плащам за помощта, която ми оказваш като писар, бих добавил — помощ, която не съм получавал от седмици насам.

— Тя все пак спаси света, Тюри — обади се Палона от другата му страна.

Хердазийката на средна възраст също не беше отворила очи, и макар че лежеше по корем, лявата й ръка бе едва наполовина покрита с една кърпа.

— Не смятам, че може да се нарече „спасение“, а по-скоро „отлагане на унищожението“. Светът е в пълен хаос, скъпа моя.

Главната масажистка — едра рогоядка с яркочервена коса и бледа кожа — заповяда да донесат още затоплени камъни за Себариал. Повечето от останалите прислужници и масажисти сигурно й бяха роднини. Рогоядците обичаха да работят заедно със семействата си.

— Бих отбелязал — каза Себариал, — че това твое Опустошение ще съсипе търговските ми планове за години напред.

— Няма как да обвинявате мен за това — скръсти ръце Шалан.

— Ти ме прогони от военните лагери, все пак — напомни Себариал, — макар че се бяха запазили в доста добро състояние. Останките от куполите предоставяха защита от запад. Големият проблем бяха паршите, но тях вече ги няма — поели са към Алеткар. Затова смятам да се върна и отново да установя пряко владение над земите си, преди някой друг да ги е заграбил.

Той отвори очи, хвърли поглед на Шалан и продължи.

— На твоя принц никак не му се понрави да го чуе — безпокои се, че ще разпръсна войските ни твърде много. Но военните лагери ще бъдат от ключово значение за търговията ни; не можем да ги изоставим изцяло на произвола на Танадал и Вама.

Отлично. Още един проблем, за който да се тревожи. Нищо чудно, че Адолин изглеждаше така разсеян. Беше споменал, че ще закъснеят за срещата с Иалаи, но не изглеждаше като да изгаря от желание да тръгне.

— Ти само бъди добър Сияен рицар — обърна се пак към нея Себариал, — и накарай Клетвените порти да заработят. Измислил съм страхотен план за таксуване на преминаващите за употребата им.

— Безскрупулно.

— Необходимо. Единственият начин да оцелеем в тези планини ще бъде да събираме пари от Клетвените порти, и Далинар го знае. Назначи ме да отговарям за търговията. Животът не спира, за да изчака войната, дете. Хората пак се нуждаят от нови обувки, кошници, дрехи, вино.

— А ние се нуждаем от масажи — намеси се Палона. — При това много, щом ще ни се налага да живеем в тази замръзнала пустош.

— Вие двамата сте безнадеждни — сопна се Шалан, прекоси огрения от слънчевите лъчи балкон и се приближи към Адолин. — Готов ли си?

— Да.

Двамата поеха по коридорите. Всяка от осемте армии на върховните княжества, които живееха в кулата, беше получила по една четвърт от второто и третото ниво, както и малки казарми на първото, като по-голямата част от него беше заета от складови помещения и пазари.

Разбира се, дори първо ниво все още не беше изцяло изследвано. Имаше толкова много коридори и необичайни места — по една или даже повече тайни стаи, скрити зад всичко останало. Може би в края на краищата всеки от Върховните принцове щеше да властва над своята четвъртина изцяло. Засега обаче обитаваха само цивилизованите пространства, които представляваха едва малка част от забуления в мрак свят на Уритиру.

Изследователската работа на горните нива беше изцяло преустановена, тъй като вече нямаха достатъчно Светлина на Бурята, че да задействат асансьорите.

Напуснаха района, който принадлежеше на Себариал, като подминаваха тук-там войници и минаха през едно кръстовище с нарисувани на земята стрелки, които сочеха посоките на различни места — като най-близката тоалетна, например. Постът, където дежуреха стражниците, не приличаше на барикада, но Адолин й посочи сандъците с провизии и чувалите със зърно, разположени по определен начин пред войниците. Ако някой се опиташе да мине по този коридор бързешком, щеше да се натъкне на това препятствие, а след това — и на стражниците зад него.

Те кимнаха на Адолин, но не му отдадоха чест — макар че единият излая някаква заповед на двама от мъжете, които тъкмо играеха на карти в страничната стаичка наблизо. Двамата се изправиха и Шалан се стъписа, когато ги позна. Газ и Вата.

— Реших да вземем от твоите стражници днес — каза Адолин.

„Моите стражници.“ Да. Шалан разполагаше с група войници, съставена от дезертьори и долни убийци. Нямаше нищо против това — нали самата тя беше долен убиец. Но нямаше и представа какво да прави с тях.

Те отдадоха чест развлечено. Вата беше висок и рошав. Газ — нисък и само с едно кафяво око. Върху другото имаше превръзка. Адолин явно им беше разяснил задачата, така че Вата се понесе лениво пред тях, а Газ тръгна зад гърба им.

Надявайки се, че са достатъчно далеч да не я чуят, Шалан стисна Адолин за ръката и прошепна:

— Трябват ли ни стражници?

— Разбира се.

— Защо? Ти имаш Вълшебен меч. Аз съм Сияен рицар. Мисля, че ще се справим.

— Шалан, предназначението на стражите не винаги е свързано с безопасността. Тук става дума и за престиж.

— Такъв си имам предостатъчно. Направо ми извира от ушите напоследък, Адолин.

— Не това имах предвид — отвърна той тихо, като се наведе към нея. — Това се прави заради тях. На теб може и да не ти трябват стражи, но ти трябва почетна стража. Мъже, за които да бъде чест да изпълняват службата си. Това е едно от правилата, по които играем — ние получаваме привилегията да бъдем важни, а те получават привилегията да го споделят донякъде.

— Те са безполезни.

— Те са част от работата ни — възрази Адолин. — Бурята да го отнесе, понякога забравям колко ново е всичко това за теб. Какво ги караше да правят досега?

— През повечето време — каквото си искат.

— Ами когато имаш нужда от тях?

— Не съм особено уверена, че ще се стигне до такъв момент.

— Ще се стигне — настоя Адолин. — Шалан, ти си техният предводител. Може би не военен такъв, тъй като са стражници, а не войници, но в крайна сметка се свежда до едно и също. Ако ги оставиш да бездействат и да приемат, че работата им е без значение, ще ги съсипеш. А ако вместо това им дадеш нещо важно за вършене — задача, с която да се гордеят, — ще ти служат отдадено. Войниците предават очакванията на господарите си, ако самите господари предадат техните.

Тя се усмихна.

— Какво?

— Звучиш като баща си — каза тя.

Той млъкна за момент и извърна поглед.

— Няма нищо лошо в това.

— Не съм казала, че има. Харесва ми — отвърна тя и го хвана за ръката за миг. — Ще намеря какво да направя с тях, Адолин. Нещо полезно. Обещавам.

Газ и Вата явно не смятаха, че службата им е кой знае колко важна, ако се съдеше по прегърбената им стойка и прозявките, докато вървяха напред с маслени лампи и по едно копие, опряно на рамо. Подминаха голяма група жени, които носеха вода, а после и неколцина мъже, понесли дъски, с които да сковат нова тоалетна. Повечето направиха път на Вата; хората отстъпваха встрани, когато забележеха лични стражи.

Ако Шалан наистина искаше да си придаде важност, разбира се, можеше да вземе паланкин. Нямаше нищо против тях; беше ги използвала често в Карбрант. Но нещо я караше да се противи всеки път, когато Адолин предлагаше да си поръчат такъв — може би онази част от нея, която беше Воал. Имаше определена независимост в това да разчиташ само на собствените си крака.

Стигнаха до стълбището, което водеше към горния етаж, а щом го изкачиха, Адолин извади от джоба си карта. Не всички стрелки, нарисувани на този етаж, бяха довършени. Шалан го дръпна леко за ръката и посочи към дъното на един тунел.

— Как разбра така лесно? — попита я той.

— Не виждаш ли колко са широки скалните пластове? — попита на свой ред тя, като посочи стената на коридора. — Насам е.

Той прибра картата и направи знак на Вата да води.

— Наистина ли смяташ, че приличам на баща си? — попита Адолин тихо, докато вървяха. В гласа му се долавяха тревожни нотки.

— Да — отговори тя, като дръпна ръката му към себе си. — Същият си като него, Адолин. Почтен, справедлив и способен.

Той се намръщи.

— Какво?

— Нищо.

— Ужасен лъжец си. Безпокоиш се, че няма да оправдаеш очакванията му, нали?

— Може би.

— Е, вече си го направил, Адолин. Оправдал си ги във всяко едно отношение. Сигурна съм, че Далинар Колин не би и могъл да се надява на по-добър син, и… Бурята да го отнесе макар. Тази идея те притеснява.

— Какво? Не!

Шалан побутна Адолин по рамото с показалеца на дясната си ръка.

— Премълчаваш нещо.

— Може би.

— Е, слава на Всемогъщия за това.

— Няма ли… да попиташ какво е?

— В името на очите на Аш, не. Всяка връзка има нужда от поне малко мистерия.

Адолин замълча — и по-добре, като се имаше предвид, че навлизаха в района на Уритиру, който беше принадлежал на Садеас. Макар че Иалаи беше заплашила да се премести пак във военния лагер, в действителност не беше направила нищо такова. Най-вероятно защото нямаше съмнение, че този град вече е политическият център на алетите.

Стигнаха първия пост на стражата, и двамата стражници на Шалан се приближиха по-плътно към нея и Адолин. Размениха си враждебни погледи с войниците в униформи в бяло и наситено зелено, докато ги пускаха да продължат нататък. Каквото и да мислеше за тях Иалаи Садеас, хората й явно вече си бяха изградили собствено мнение.

Беше странно колко може да се промени обстановката само след няколко крачки. Тук се разминаваха с много по-малко работници и търговци и много повече войници. Мъже с мрачни изражения, разкопчани палта и небръснати лица с най-различни черти. Дори писарите изглеждаха различно — повече грим, но по-небрежно облекло.

Шалан имаше чувството, че са прекрачили от пространство на реда в пространство на беззаконие и хаос. По коридорите отекваха високи гласове и несдържан смях. Стрелките, които показваха пътя, тук не бяха по пода, а по стените, а боята им се беше разтекла на места и загрозяваше многоцветните скални пластове. Тук-там бяха размазани от преминаващите мъже, чиито палта явно бяха обърсали още неизсъхналата боя.

Всички войници, които подминаваха, се втренчваха кръвнишки в Адолин.

— Приличат на разбойнически шайки — прошепна му Шалан, като погледна през рамо към една от групите мъже.

— Не се заблуждавай от външния им вид — каза той. — Маршируват в крак, ботушите им са хубави, а оръжията — добре поддържани. Садеас обучаваше войниците си добре. Само че, докато баща ми ги мотивираше с дисциплина, Садеас използваше за тази цел конкуренцията. Освен това, ако изглеждаш прекалено спретнат тук, ще си навлечеш подигравки. Не можеш да рискуваш да те сбъркат за някой Колин.

Тя се беше надявала, че сега, когато истината за Опустошението е вече разкрита, Далинар може би ще успее да обедини Върховните принцове по-лесно. Е, това явно нямаше да може да се случи, докато тези мъже го обвиняваха за смъртта на Садеас.

В крайна сметка стигнаха до покоите на съпругата на Садеас и ги пуснаха да влязат вътре. Иалаи беше ниска, с дебели устни и зелени очи. Седеше на един трон в средата на помещението.

Мъжът, застанал до нея, беше Мраизе — един от водачите на Призрачната кръв.

22
Тъмнината отвътре

„Не съм философ, който да ви заинтригува с някой проницателен въпрос.“

Из Заклеващия, предговор

Мраизе. По лицето му се пресичаха множество белези, един от които разкривяваше горната му устна. Вместо присъщото за него изискано облекло, сега носеше униформа на войник на Садеас с нагръдник и прост шлем. Изглеждаше точно като всеки друг от войниците, които бяха подминали по коридорите — като се изключеше лицето му.

И кокошката на рамото му.

Кокошка. Беше от по-необичайните породи, чисто зелена, с гладка перушина и закривена, остра човка. Приличаше на хищник много повече от тромавите същества, които беше виждала да продават в клетки на пазара.

Но наистина — кой би се разхождал наоколо с кокошка за домашен любимец? Нали бяха за ядене?

Адолин също забеляза кокошката и вдигна вежда, но Мраизе не показа с нищо, че разпознава Шалан. Беше се прегърбил като останалите стражници, стиснал алебарда в ръка и втренчен свирепо в Адолин.

Иалаи не беше разпоредила да им донесат столове. Седеше с ръце в скута, положила дясната си длан над покритата с ръкав лява и осветена от лампите, поставени на пиедестали от двете страни на стаята. На тази неестествена, мъждукаща светлина изглеждаше особено зловеща и отмъстителна.

— Знаехте ли — заговори тя, — че след като белогръбите убият жертвата си, първо ядат от нея, а после се скриват близо до трупа?

— Това е една от опасностите, които трябва да се имат предвид, когато човек тръгне на лов за тях, Ваше Сиятелство — отговори Адолин. — Ловецът предполага, че е поел по следата на хищника, когато той всъщност може да се спотайва наблизо.

— Това поведение ме озадачаваше, преди да осъзная, че трупът на жертвата привлича мършоядни животни, а белогръбите не са придирчиви. Онези, които идват да се нахранят от остатъците им, често сами се превръщат в следващото им ястие.

Подтекстът на разговора беше ясен. „Защо се връщаш на сцената на убийството, Колин?“

— Искаме да знаете, Сиятелна — каза Адолин, — че приемаме убийството на Върховния принц много сериозно. Правим всичко по силите си, за да предотвратим нов подобен инцидент.

„О, Адолин…“, въздъхна наум Шалан.

— Разбира се — каза Иалаи. — Останалите Върховни принцове са вече прекалено уплашени, че да се изправят срещу вас.

Да, беше влязъл право в капана й. Но Шалан не се намеси в разговора; това беше задача, с която Адолин трябваше да се справи сам, а нея беше поканил за морална подкрепа, не за да говори от негово име. Откровено казано, тя надали щеше да се справи кой знае колко по-добре. Просто би допускала различни грешки.

— Можете ли да ни кажете кой би имал мотив или възможност да убие съпруга ви, Сиятелна? — попита Адолин. — Като се изключи баща ми.

— Значи дори ти признаваш, че…

— Странно — прекъсна я рязко Адолин. — Майка ми открай време твърдеше, че ви смята за умна. Възхищаваше ви се и й се искаше да бъде проницателна като вас. Но признавам, че сега не виждам доказателства в подкрепа на мнението й. Наистина ли смятате, че баща ми би търпял обидите на Садеас с години — да понесе предателството му в Равнините, онзи провален дуел, — и да го убие сега? След като беше вече доказано, че Садеас греши за Пустоносните и положението на баща ми беше напълно подсигурено? И двамата знаем, че той не е отговорен за смъртта на съпруга ви. Да се твърди нещо друго би било чиста глупост.

Шалан трепна. Не беше очаквала такова нещо от устата на Адолин. Същевременно, колкото и да беше изненадващо, тя усещаше, че е трябвало да каже именно тези думи. Да сложи край на заобиколните приказки. Да говори открито и направо.

Иалаи се наведе напред, втренчена изпитателно в Адолин, и обмисли думите му. Ако имаше едно, в което Адолин да беше ненадминат, то това беше искреността.

— Донесете му стол — нареди Иалаи на Мраизе.

— Да, Сиятелна — отговори той с носов, провинциален акцент, който граничеше с хердазийския.

Иалаи насочи вниманието си към Шалан.

— А ти свърши нещо полезно. В съседната стая се вари чай.

Шалан изсумтя на пренебрежителното отношение. Вече не беше някаква незначителна прислужница, с която да се разпореждат. Но когато забеляза, че Мраизе се насочва натам, накъдето й беше казано да отиде, Шалан преглътна унижението и тръгна след него.

Съседната стая беше много по-малка и издълбана в камъка като останалите, но със скални пластове в по-приглушени цветове — оранжево и червено, които се преливаха така незабележимо, че стените изглеждаха почти като оцветени в един равномерен тон. Прислугата на Иалаи го използваше за складово помещение, както личеше от столовете, натрупани един върху друг в ъгъла. Шалан не обърна внимание на каните горещ чай, които се поддържаха топли от фабриалите на кухненския плот, и пристъпи до Мраизе.

— Какво правиш тук? — изсъска му.

Кокошката изкудкудяка тихо, сякаш любопитна какво се случва.

— Наглеждам я — каза той, като кимна към основното помещение. Провинциалният акцент изчезна и гласът му прозвуча много по-изискано. — Интересуваме се от нея.

— Значи не е една от вас? — попита Шалан. — Не е… от Призрачната кръв?

— Не — отговори той, като присви очи. — Тя и съпругът й бяха прекалено непредсказуеми, че да ги поканим да станат членове. Водят се от собствените си мотиви. Не смятам, че са готови да бъдат предани на чиито и да било чужди такива.

— А обстоятелството, че са измет, не е било от значение, предполагам.

— Моралността е категория, която не ни интересува — отвърна Мраизе спокойно. — Важни са само лоялността и властта, тъй като моралността е преходна като промените във времето навън. И зависи от гледната точка. В хода на работата си с нас ще видиш, че съм прав.

— Аз не съм една от вас — изсъска Шалан.

— Като за някого, който го отрича така настоятелно — каза той, като вдигна един от столовете, — определено не се посвени да използваш символа ни снощи.

Шалан замръзна на място, след което се изчерви до алено. Значи беше разбрал.

— Снощи…

— Задачата ти е била достойна — прекъсна я Мраизе. — И ти е позволено да се позоваваш на нашата власт, за да постигнеш целите си. Това е една от облагите, които членството ти носи — стига да не злоупотребяваш с нея.

— Ами братята ми? Къде са? Обеща да ги доведеш.

— Търпение, малък нож. Изминаха едва няколко седмици, откакто ги спасихме. Ще видиш, че ще изпълня думата си. Но като оставим това настрана, имам задача за теб.

— Задача? — озъби му се Шалан така, че накара кокошката пак да изкудкудяка. — Мраизе, няма да изпълнявам задачи за теб и съмишлениците ти. Вие убихте Ясна.

— Вражеска единица — отвърна той. — О, не ме гледай така. Знаеш много добре на какво беше способна тази жена, и в какво се замеси, когато ни нападна. Обвиняваш ли дълбокопочтената Тояга за онова, което е сторил по време на войните си? Безбройните хора, които той е погубил?

— Не оправдавай собствените си злини, като изтъкваш недостатъците на други — каза Шалан. — Няма да помогна на каузата ви. Не ме интересува колко настоявате да Превръщам за вас. Няма да го направя.

— Така бързаш да го заявиш, а все пак признаваш дълга си. Един Превръщател беше загубен, унищожен. Но ние прощаваме тези неща. И преди да възразиш отново, знай, че задачата, с която искаме да те натоварим, е нещо, с което ти вече си се заела. Със сигурност вече си усетила тъмнината на това място. Неговата… неправилност.

Шалан огледа тясното помещение, по чийто стени играеха сенките на няколкото свещи, мъждукащи на кухненския плот.

— Твоята задача — продължи Мраизе, — е да се погрижиш за сигурността му. Уритиру трябва да остане силен, ако искаме да използваме появата на Пустоносните.

— Да я използваме ли?

— Да. Това е сила, която ще овладеем, но засега не бива да допускаме някоя от страните да вземе надмощие. Погрижи се за Уритиру. Открий източника на тъмнината, която усещаш, и го унищожи. Това е твоята задача. А като възнаграждение за нея ще получиш информация — каза той, после се наведе към нея и произнесе една-единствена дума. — Хеларан.

Той вдигна стола и излезе с него, като придаде на походката си тромавост — за момент дори залитна и едва не изпусна товара си. Шалан остана застинала на място, зашеметена. Хеларан. Най-големият й брат, който бе починал в Алеткар — където беше отишъл поради неясни причини.

Бурята да го тръшне, какво знаеше Мраизе? Тя се втренчи гневно във вратата, от която той беше излязъл, обзета от възмущение. Как смееше да използва това име като примамка?

„Не мисли за Хеларан сега“, каза си. Тези мисли бяха опасни, а в момента тя не можеше да си позволи да се превърне във Воал. Шалан наля по една чаша чай за себе си и Адолин, после взе един стол под ръка и се измъкна от стаичката. Седна до Адолин и му подаде едната чаша. Отпи от своята и се усмихна на Иалаи, която се втренчи в нея ядно и заповяда на Мраизе да донесе една и на нея. После се обърна към Адолин:

— Смятам, че ако наистина искахте да разрешите загадката на това престъпление, щяхте да проверите откритите врагове на съпруга ми. Никой от тях не е имал възможността или мотивите, които можете да откриете във вашия военен лагер.

Адолин въздъхна.

— Вече изяснихме, че…

— Не казвам, че Далинар го е направил — прекъсна го Иалаи.

Изглеждаше спокойна, но стискаше облегалките на стола си така, че кокалчетата на ръцете й бяха побелели. А очите й… гримът не можеше да скрие колко зачервени бяха. Явно беше плакала. Беше искрено покрусена.

Освен ако всичко това не беше преструвка. „Аз бих могла да се разплача насила“, помисли си Шалан, „ако знаех, че някой ще дойде да ме види скоро и че това би ме накарало да изглеждам по-убедително и би ми дало предимство.“

— Какво искате да кажете, тогава? — попита Адолин.

— Историята е богата на примери за войници, които на своя глава изпълняват заповеди, които всъщност никога не са им били давани — каза Иалаи. — Съгласна съм, че Далинар никога не би убил един свой стар другар така подмолно. Но войниците му вероятно не страдат от такива задръжки. Искаш да знаеш кой е сторил това, така ли, Адолин Колин? Вгледай се тогава в лицата на собствените си хора. Бих заложила княжеството, че някъде в армията на Колин има един войник, който е сметнал, че прави на Върховния си принц услуга.

— А другите убийства? — попита Шалан.

— Не зная как мисли този човек — отвърна Иалаи. — Може би му е харесало? Във всеки случай мисля, че всички можем да се съгласим, че няма за какво повече да разговаряме.

Тя се изправи и допълни:

— Желая ви приятен ден, Адолин Колин. И се надявам да споделите бъдещите си открития с мен, за да бъде по-добре осведомен и собственият ми следовател.

— Съгласен съм — отговори Адолин. — Кой води вашето разследване? Ще му изпращам доклади.

— Името му е Меридас Амарам. Мисля, че се познавате.

Ченето на Шалан увисна.

— Амарам? Върховният маршал Амарам?

— Разбира се — каза Иалаи. — Той е сред най-бележитите генерали на покойния ми съпруг.

Амарам. Той бе убил брат й. Шалан хвърли поглед към Мраизе, който запази неутрално изражение. Бурята да го вземе, какво знаеше той? Все още не разбираше откъде беше получил Хеларан Вълшебния си меч. И каква беше първопричината за сблъсъка му с Амарам?

— Амарам е тук? — възкликна Адолин. — От кога?

— Пристигна с последния керван — заедно с прислужниците от последния път, когато използвахте Клетвената порта. Не извести за присъствието си друг освен мен. В момента се грижим за него, тъй като се е видял принуден да прекара последната буря на открито заедно с помощниците си. Увери ме, че скоро ще се върне на служба и ще се заеме веднага с издирването на убиеца на съпруга ми.

— Разбирам — отговори Адолин.

Погледна към Шалан, която кимна, все още зашеметена. Двамата отидоха при стражниците, които чакаха до вратата, и излязоха в коридора отвън.

— Амарам — изсъска Адолин. — На мостовия хич няма да му хареса. Двамата имат стара вражда.

„Не е единствен“, помисли си Шалан.

— В началото, баща ми назначи Амарам да възроди Сияйните рицари — продължи Адолин. — Ако Иалаи го е приютила, след като той бе така безвъзвратно компрометиран… Самият жест е равнозначен на това да нарече баща ми лъжец, нали? Шалан?

Тя се насили да се вземе в ръце, като си пое дълбоко дъх. Хеларан отдавна беше мъртъв. Щеше да мисли за отговорите, които искаше да получи от Мраизе, по-късно.

— Зависи как ще извърти нещата тя — отвърна Шалан тихо, докато продължаваше да крачи рамо до рамо с него. — Но да, по този начин намеква, че Далинар е бил прекалено строг в присъдата си към Амарам — най-меко казано. Подсилва идеята за нейната страна като опозиция и алтернатива на господството на баща ти.

Адолин въздъхна.

— Мислех, че нещата ще потръгнат по-леко без Садеас.

— Тук става въпрос за политика, Адолин. Няма как да бъде лесно — каза тя и го хвана за ръката, докато подминаваха поредната група враждебни войници.

— Хич не ме бива в това — каза Адолин тихо. — Толкова много й се ядосах, че едва не я фраснах. Само гледай, Шалан. Всичко ще проваля.

— Дали? Защото според мен теорията ти, че убийците са всъщност повече от един, е вярна.

— Какво? Сериозно ли говориш?

Тя кимна.

— Дочух някои неща, докато бях навън снощи.

— Когато не залиташе насам-натам, мъртвопияна.

— Ако искаш да знаеш, алкохолът само ме прави по-елегантна и уравновесена, Адолин Колин. Да вървим…

Гласът й заглъхна, когато зърна двама писаря да ги подминават на бегом по коридора на път към покоите на Иалаи. Тичаха презглава. След тях бързаха стражи.

Адолин сграбчи един от войниците за ръката, с което го накара да изругае срещу синята униформа и едва не започна бой. За щастие, обаче, мъжът разпозна лицето му и се сдържа, а ръката му се отдръпна от дръжката на бойната секира.

— Сиятелен господарю — поздрави го той неохотно.

— Какво става? — попита Адолин, като кимна в посока на покоите. — Защо всички се струпаха около стражевия пост там?

— Новини от крайбрежието — обясни най-после стражникът. — В Нов Натанан е бил забелязан буреносен фронт. Бури. Завърнали са се.

23
Наистина необичайно

„Не съм поет и не мога да ви очаровам с остроумни метафори.“

Из Заклеващия, предговор

— Нямам месо за продан — каза старият светлоок, докато водеше Каладин към бункера. — Но вашият Сиятелен господар и мъжете му могат да се приютят тук от бурята, и то — евтино.

Той махна с бастуна си към голямата, куха постройка. Тя напомняше на Каладин на казармите в Пустите равнини — дълга и тясна, с по-късата страна обърната на изток.

— Искаме да бъдем оставени сами — каза Каладин. — Моят Сиятелен господар цени високо личното си пространство.

Възрастният мъж огледа изпитателно синята му униформа. Сега, след като дъждовният сезон беше преминал, тя изглеждаше по-добре. Не би я носил на официална церемония, но се беше потрудил доста да изтърка петната и да лъсне копчетата.

Униформа на дом Колин във Вама. Това можеше да означава много неща. Надяваше се сред тях да не е и „Този офицер се е присъединил към група парши, избягали от господарите си“.

— Мога да ви предоставя целия бункер — каза търговецът. — Трябваше да дойдат и едни пътници с керван от Револар, но така и не се появиха.

— Какво се е случило?

— Не зная — отвърна той. — Но е наистина необичайно и още как. Три фургона, с различни собственици и стоки, изчезнали без следа. Дори не изпратиха вест по някого. Радвам се, че им взех една десета от цената като предплата.

Револар. Столицата на Вама, най-големият град по пътя оттук до Колинар.

— Ще наемем бункера — каза Каладин, като подаде на търговеца няколко тъмни сфери. — Моля и за колкото храна можете да ни осигурите.

— Като за армия, не е много. Един-два чувала дългокорен, може би. Малко лавис. Очаквах свежи провизии да пристигнат с онези фургони — каза мъжът и поклати глава с отнесено изражение. — В странни времена живеем, ефрейторе. Тази нова буря. Смятате ли, че ще се върне пак?

Каладин кимна. Вечната буря се беше появила отново един ден по-рано, за трети път досега — макар че първия път беше засегнала само земите далеч на изток. Каладин и паршите бяха получили предупреждение за нея от невидимото духче и се бяха скрили в една изоставена мина, докато утихне.

— Странни времена — повтори мъжът. — Е, ако имате нужда от месо, има едно стадо диви свине, които обикалят около пролома на юг оттук. Онзи район, обаче, принадлежи на високия господар Кадилар, така че… Но вие си го знаете, де.

Ако въображаемият „Сияетелен господар“ на Каладин пътуваше по кралска заповед, би имал право да ловува по тези земи. Ако не, можеше да бъде обвинен в бракониерство.

Въпреки светложълтите си очи, старецът говореше като фермер от затънтената провинция, но явно беше успял да завърти успешен бизнес на тази междинна спирка. Самотен живот, но сигурно падаха доста добри пари.

— Да видим каква храна ще успея да ви намеря тук — каза той. — Следвайте ме. Сигурен ли сте, че наближава буря?

— Според прогнозите, които получих, е неизбежно.

— Е, слава на Всемогъщия и Вестителите за това. Ще свари някои хора неподготвени, предполагам, но ще е добре да мога отново да използвам далекосъобщителя.

Каладин тръгна след мъжа и двамата се приближиха към каменната колиба за склад от подветрената страна на дома му, след което се спазари с него за три чувала зеленчуци.

— И още нещо — добави Каладин. — Забранено ти е да гледаш, докато армията пристига.

— Какво? Ефрейторе, аз съм длъжен да ви помогна да се настаните и…

— Сиятелният ми господар цени личното си пространство много високо. Важно е никой да не узнае, че сме минали оттук. Много важно — натърти Каладин и положи длан на ножа, втъкнат в колана му.

Светлоокият мъж само изсумтя.

— Можете да разчитате на мен да си държа устата затворена, войнико. И не ме заплашвайте. Аз съм шести дан — отвърна, вирнал брадичка, но когато докуцука до къщата си и се прибра вътре, затвори вратата плътно и спусна кепенците на прозорците.

Каладин пренесе трите чувала в бункера, след което се върна до мястото, където го чакаха паршите. Непрекъснато се оглеждаше за Сил, но, разбира се, не виждаше нищо. Пустоносният дух го следваше, скрит от погледа му — най-вероятно за да се увери, че няма да направи нещо подмолно.

* * *

Успяха да стигнат до бункера точно преди бурята.

Кен, Сах и останалите искаха да изчакат, докато се стъмни — нямаха доверие на стария светлоок да не ги шпионира. Но вятърът вече беше започнал да се усилва, и те най-после бяха повярвали на Каладин, че бурята е съвсем близо.

Каладин стоеше до входа на бункера, нервен, докато паршите се точеха вътре. През последните няколко дни към тях се бяха присъединили и други групи, водени от невидими Пустоносни духове, за които му казаха, че изчезват веднага, след като отведат поверениците си при останалите. Броят им вече наближаваше стотина заедно с децата и възрастните. Никой не споделяше с Каладин каква е крайната им цел — само твърдяха, че духчетата имат наум някакво определено място.

Кен влезе последна през вратата. Едрата, мускулеста жена се поколеба на прага, сякаш искаше да остане да гледа бурята, но накрая взе сферите си — повечето от които бяха откраднали от него, — и заключи торбичката в железния фенер, закован на стената отвън. Махна на Каладин да влезе, след което го последва и спусна резето.

— Справи се добре, човеко — обърна се тя към Каладин. — Ще го съобщя пред останалите, когато достигнем целта си.

— Благодаря — отвърна той.

Буреносният фронт достигна бункера и накара скалите отвън да се разтресат. Самата земя под краката им трепереше. Паршите се настаниха и зачакаха. Хеш се разрови из чувалите и огледа зеленчуците като познавач. Беше работила в кухнята на едно голямо имение.

Каладин седна, облегнал гръб на стената. Усещаше как бушува бурята отвън. Странно беше, че мразеше спокойния дъждовен сезон толкова много, а когато дочуеше звука на гръмотевиците, само се въодушевяваше. Бурята едва не го беше убила и то — няколко пъти поред. Усещаше някакво родство с нея, макар да продължаваше да бъде предпазлив. Напомняше му на сержант, който е прекалено суров в обучението на новите си войници.

Бурята щеше да възобнови енергията на скъпоценните камъни отвън — не само на сферите, но и на по-големите камъни, които беше донесъл. А след като се презаредяха, той — е, всъщност паршите — щяха да разполагат със същинско съкровище от Светлина на Бурята.

Трябваше да вземе решение. Колко можеше да отлага момента, в който щеше да му се наложи да отлети обратно към Пустите равнини? Дори да му се наложеше да се отбие в някой по-голям град, за да обмени тъмните си сфери за заредени такива, сигурно щеше да успее да стигне за по-малко от ден.

Но не можеше да се помайва вечно. Какво правеха в Уритиру? Имаше ли вести от останалите части на света? Тези въпроси не му даваха мира. Някога се безпокоеше само за собствените си хора и това му стигаше. След това склони да поеме отговорността за цял батальон. Откога, обаче, се беше превърнал в негова грижа целият свят?

„Най-малкото, трябва да си открадна далекосъобщителя, който ми взеха, и да изпратя съобщение до Нейно Сиятелство Навани.“

Нещо изпърха на границата на периферното му зрение. Сил се беше върнала? Той погледна към нея, понечи да я попита нещо и едва успя да се спре навреме, когато осъзна грешката си.

Духчето до него сияеше в жълто, не в синьо-бяло. Мъничката жена беше застанала върху полупрозрачен стълб от златист камък, който се беше издигнал от земята, за да я изкачи до нивото на очите на Каладин. Също като самото духче, камъкът беше в жълто-бял цвят, който му напомняше сърцето на някой пламък.

Носеше изящна рокля, която покриваше краката й изцяло. Бе хванала ръце зад гърба си и го оглеждаше изпитателно. Лицето й имаше странна форма — тясно, но с големи очи, като на дете. Чертите й му напомняха на жителите на Шиновар.

Каладин подскочи от изненада, с което накара малкото духче да се усмихне.

„Преструвай се, че не знаеш нищо за духчетата като нея“, помисли си Каладин, а на глас каза:

— Ъм. Ъ-ъ… Аз те виждам.

— Защото искам да ме видиш — обясни тя. — Ти наистина си странен.

— Защо… защо искаш да те видя?

— За да поговорим — каза тя и започна да се разхожда около него. На всяка нейна стъпка, по един стълб от жълт камък се издигаше нагоре, за да предостави опора на голото й ходило. — Защо си още тук, човеко?

— Твоите парши ме плениха.

— Майка ти ли те е научила да лъжеш така? — попита тя с насмешлив глас. — На по-малко от месец са. Поздравления, че успя да ги заблудиш.

Тя спря за миг, усмихна му се и допълни:

— Аз съм на малко повече от месец.

— Светът се променя — каза Каладин. — Цялата страна е в безредици. Предполагам, че просто искам да видя как ще се развият нещата.

Тя го изгледа, сякаш потънала в размисъл. За щастие, той имаше добро извинение за капчицата пот, която се стече по лицето му. Разговорът с необичайно интелигентни духчета, които сияят в жълто, би изнервил всекиго — не само човек, който имаше много неща, които трябваше да скрие от него.

— Би ли се сражавал на наша страна, дезертьоре? — попита тя.

— Ще ми позволите ли?

— Моят народ е далеч по-малко склонен на дискриминация от твоя. Ако можеш да носиш копие и да следваш заповеди, аз определено не бих те отпъдила — каза тя и скръсти ръце с проницателна усмивка. — Последното решение, обаче, няма да е мое. Аз съм просто вестоносец.

— Кога ще разбера със сигурност?

— Когато стигнем до окончателната си цел.

— Която се намира… къде?

— Достатъчно наблизо — отвърна духчето. — Защо? Да нямаш някаква неотложна работа другаде? Трябва да си подстрижеш брадата или да идеш на обяд с баба си, може би?

Каладин потри буза. Почти беше успял да забрави за косъмчетата, които боцкаха от двете страни на устните му.

— Кажи ми — попита го духчето, — откъде разбра, че тази вечер ще има буря?

— Усетих я — отвърна Каладин. — В костите си.

— Човеците не могат да усещат бурите, независимо с коя част от тялото си.

Той сви рамене.

— Стори ми се, че наближава моментът за буря — нали дъждовният сезон току-що приключи.

Духчето не кимна, нито му даде друг видим знак как е приела изказването му. Само продължи да се усмихва всезнаещо, докато не избледня и в крайна сметка не изчезна от погледа му.

24
Мъже на кръвта и скръбта

„Не се съмнявам, че сте по-умни от мен. Мога само да разкажа какво се случи и какво направих аз, и да ви оставя да си направите изводите сами.“

Из Заклеващия, предговор

Далинар си спомняше.

Името й беше Иви. Беше висока и слаба, със светложълта коса — не златиста като косите на ириалците, но не по-малко изумителна в красотата си. Беше тиха. Както тя, така й брат й бяха срамежливи — независимо от смелостта, която бяха проявили, като бяха избягали от родината си. Бяха донесли Вълшебната броня и…

Това беше всичко, което беше успял да си припомни през последните дни. Останалото още тънеше в мъгла. Спомняше си как се е запознал с Иви и първите им срещи — неловки, тъй като и двамата знаеха, че връзката им е продиктувана от политически интереси, — и годежът, който бяха обявили накрая.

Не си спомняше любов, но си спомняше привличане.

Спомените донесоха със себе си въпроси — като кремлинги, които се показваха от дупките си след дъжд. Той не им обръщаше внимание, докато стоеше пред редица стражници на полето пред Уритиру, изправил гръб срещу мразовития вятър, който духаше от запад. По обширното плато се забелязваха купчини цепеници. Част от него вероятно щеше да бъде превърната в двор за складиране на дърва.

Зад него се вееше въже, чийто край плющеше на вятъра и биеше по една от купчините цепеници. Покрай него притичаха две духчета, приели формата на мънички хора.

„Защо си спомням Иви сега?“, запита се Далинар. „И защо успях да си припомня само първите ни моменти заедно?“

Така и не беше забравил за трудните години след смъртта на Иви, които бяха кулминирали в нощта, в която той се беше напил до безпаметност, а Сет, Убиеца в Бяло, бе отнел живота на брат му. Предполагаше, че е отишъл при Нощната пазителка, за да се отърве от болката от загубата, а духчето е взело останалите му спомени вместо заплащане. Не беше сигурен, но му се струваше правдоподобно.

Сделките с Нощната пазителка трябваше да бъдат постоянни. Като проклятия, дори. Какво се случваше с него сега, тогава?

Далинар хвърли поглед на часовниците на гривната, която продължаваше да стои на китката му. Пет минути закъснение. Бурята да го вземе. Носеше проклетото нещо едва от няколко дни, а вече броеше минутите като писар.

Вторият циферблат — този, който отброяваше времето до следващата буря — още не се беше задействал. Беше имало една-единствена такава — за щастие, защото бяха успели да презаредят сферите си със Светлина на Бурята. Струваше му се, че е изминало страшно много време, откакто бяха имали достатъчно от нея.

Но щеше да се наложи да изчакат следващата буря, преди писарите да могат да направят някакви предположения за новата последователност на бурите. И дори тогава можеше да допуснат грешка — дъждовният сезон беше продължил много по-дълго, отколкото трябваше. Векове — може би дори хилядолетия — внимателни описания можеше да се окажат безполезни.

Имало беше времена, в които това би означавало катастрофа. Заплашваше да съсипе сезоните на реколтите и да доведе до повсеместен глад, да причини безредици в транспорта и доставките на стоки, да навреди на търговията. За съжаление, като се имаха предвид Вечната буря и Пустоносните, това се класираше едва на трето място в списъка на катастрофите, които ги бяха сполетели.

Леденият вятър отново го прониза. Просторното плато на Уритиру пред тях бе обградено от десет широки платформи, всяка от които по около три метра висока, със стълбища и рампи за каруците. В средата на всяка имаше по една малка постройка, в която се помещаваше устройството, което…

Проблесна ярка светлина и вълна от Светлина на Бурята се разшири навън от центъра на втората платформа от ляво надясно. Когато вълната избледня, Далинар поведе почетната стража нагоре по стълбите. Прекосиха платформата и се приближиха до сградата в средата. От нея тъкмо беше излязла малка групичка хора, които в момента разглеждаха Уритиру, отворили уста от удивление и заобиколени от духчета на възхищението.

Далинар се усмихна. Гледката на кула, широка колкото град и висока колкото малка планина… Е, в целия свят нямаше нищо подобно.

Новодошлите следваха мъж, облечен в одежди в тъмнооранжево. Стар и с гладко избръснато лице, от което се излъчваше добрина, той беше вдигнал очи към върха на кулата и я съзерцаваше зяпнал. До него беше застанала жена със сребриста коса, вдигната на кок. Адротагия, главната писарка на Карбрант.

Някои я смятаха за човека, който управляваше държавата в сянка; други предполагаха, че властта е всъщност съсредоточена в ръцете на другия писар — онзи, който беше останал да управлява Карбрант в отсъствието на краля. Който и да беше, обаче, беше сигурно, че Таравангян е само марионетка — но Далинар с радост щеше да използва възможността да повлияе на Я Кевед и Карбрант чрез него. Този мъж бе приятел с Гавилар. Това беше достатъчно добър аргумент за Далинар. Пък и беше доволен, че в Уритиру има поне още един монарх.

Таравангян му се усмихна, после облиза устни. Явно беше забравил какво иска да каже, защото му се наложи да хвърли бърз поглед към жената до себе си, за да му помогне. Тя му прошепна нещо, той се присети и заговори високо:

— Тоягата. За мен е чест да те видя отново. Твърде дълго време мина.

— Ваше Величество — отговори Далинар. — Признателен съм, задето отговорихте на поканата ми.

Далинар се беше срещал с Таравангян няколко пъти, преди години. Спомняше си го като тих човек с остър, съобразителен ум.

Но това се беше променило. Таравангян открай време беше скромен, смирен мъж, който не обичаше да говори много, затова повечето хора не знаеха, че някога е бил интелигентен — преди необяснимата болест, която го беше сполетяла преди пет години и за която Навани беше почти сигурна, че всъщност е била само измислено прикритие за мозъчен удар, който бе нанесъл постоянни увреждания на умствения му капацитет.

Адротагия докосна Таравангян по ръката и кимна към една жена, застанала до карбрантските стражници — светлоока на средна възраст, облечена в пола и риза в южен стил. Най-горните копчета на ризата бяха разкопчани. Косата й беше подстригана по момчешки късо и носеше ръкавици и на двете си ръце.

Странната жена вдигна дясна ръка над главата си и в нея се появи Вълшебен меч. Тя опря плоската му страна на рамото си.

— А, да — каза Таравангян. — Нека ви представя. Тояга, това е най-новият ни Сиятелен рицар, Малата от Я Кевед.

* * *

Крал Таравангян се оглеждаше с отворена уста като дете, докато се возеха в асансьора към покрива на кулата. Надвеси се от едната му страна така, че един от телохранителите положи внимателно длан на рамото му за всеки случай.

— Толкова много етажи — възкликна Таравангян. — И този балкон. Кажете ми, Сиятелен господарю — какво задвижва този асансьор?

Прямотата му беше така неочаквана. Далинар беше прекарал толкова дълго време в компанията на алетски политици, че бе започнал да възприема честността като нещо непознато и далечно — като език, на който вече не говореше.

— Инженерите ми изследват асансьорите — отговори Далинар. — Засега смятат, че е механизъм от два свързани фабриала с допълнително приспособление, което да регулира скоростта.

Таравангян примигна.

— О. Аз имах предвид… дали е Светлина на Бурята? Или пък някой го издърпва нагоре? Нашите в Карбрант се задвижваха от парши.

— Светлина на Бурята — отговори Далинар. — Наложи се да заменим скъпоценните камъни със заредени такива, за да започнат да работят.

— Аха — кимна кралят, широко усмихнат.

Ако беше в Алеткар, този мъж никога нямаше да успее да се задържи на трона след удара си. Някой безскрупулен благороднически дом щеше да се погрижи да бъде убит. Или пък някой негов роднина щеше да предяви претенции към трона. Щеше да бъде принуден или да се бори, или да абдикира.

Или… е, някой можеше да узурпира властта за себе си постепенно и да започне да изпълнява всички функции на краля, само че без титлата. Далинар въздъхна тихо, но си наложи да потисне вината си.

Таравангян не беше алет. Имаше логика в Карбрант, където не се водеха войни, тронът да се заема от такава добродушна, благосклонна личност. Градът трябваше да бъде скромен и непретенциозен, вместо заплашителен. Беше щастливо стечение на обстоятелствата, че Таравангян беше коронован за крал на Я Кевед, който някога беше едно от най-влиятелните кралства в цял Рошар, след гражданската война.

При нормални обстоятелства би му било трудно да се задържи на трона, но Далинар може би щеше да му окаже подкрепа — или поне да укрепи неговия авторитет чрез асоциация със своя. Със сигурност смяташе да направи всичко по силите си в тази посока.

— Ваше Величество — пристъпи Далинар по-близо до Таравангян. — Доколко добре е укрепен Веденар? Разполагам с много войници, които нямат наложителна работа в момента. Спокойно мога да ви предоставя един или два батальона, които да пазят града. Не можем да си позволим да оставим врага да завладее Клетвената порта.

Таравангян хвърли поглед на Адротагия.

Тя отговори вместо него:

— Градът вече е добре охраняван, Сиятелен господарю. Няма защо да се безпокоите. Паршите направиха един опит да завладеят града, но все още имаме многобройната веденска войска на наше разположение. Отблъснахме нападението им и те се оттеглиха на изток.

„Към Алеткар“, помисли си Далинар.

Таравангян отново изви глава, за да погледне към широкия стълб в средата, осветен през стъкления прозорец на източната стена на кулата.

— О, колко ми се иска да не беше идвал този ден.

— Звучите така, сякаш сте го очаквали, Ваше Величество — каза Далинар.

Таравангян се засмя тихо.

— Вие не ги ли очаквахте? Скръбта, искам да кажа? Тъгата… загубата…

— Опитвам се да не избързвам с очакванията си в която и да било посока — отвърна Далинар. — Такава е нагласата на войника. Погрижи се за днешните проблеми, после се наспи и се погрижи за утрешните проблеми утре.

Таравангян кимна.

— Спомням си как като дете слушах един ардент да се моли на Всемогъщия от мое име, докато наблизо горяха молитви. Помислих си, че няма как да избегнем мъките. Няма как да вярваме, че не ни очаква повече зло. Ако беше така, нямаше ли вече да сме в Селенията на покоя? — каза той, после погледна Далинар и той забеляза с изненада, че в бледосивите очи на краля има сълзи. — Не смятам, че на мен и теб ни е отредено да живеем на такова величаво място. Мъжете на кръвта и скръбта не получават такива привилегии, Далинар Колин.

Далинар не знаеше как да отговори. Адротагия стисна Таравангян за рамото успокоително и старият крал извърна лице настрани, за да прикрие изблика си на чувства. Случилото се във Веденар явно го беше разтърсило дълбоко — смъртта на предишния крал, безжалостното клане на полето.

Прекараха остатъка от пътя си с асансьора в мълчание и Далинар се възползва от възможността да разгледа Повелителката на стихиите на Таравангян. Тя беше онази, която беше отключила — а после и задействала — Клетвената порта във Веден от другата страна, след като я бе открила с помощта на внимателните напътствия на Навани. В момента Малата се беше облегнала небрежно на парапета. Не беше казала много, докато ги развеждаха из първите три етажа, а всеки път, когато поглеждаше към Далинар, по устните й сякаш заиграваше лека усмивка.

Носеше цяло състояние сфери в джоба на полата си; светлината се процеждаше през плата. Може би това беше причината да се усмихва така. Самият Далинар изпитваше дълбоко облекчение, че отново разполага със Светлина — и не само защото това означаваше, че алетските Превръщатели ще могат да продължат с работата си и да използват изумрудите, за да превърнат камъните в зърно и да нахранят гладните обитатели на кулата.

Навани ги чакаше на последния етаж, безупречна в сребристочерната си хава и с коса, вдигната на кок и прикрепена с игли, оформени така, че да наподобяват Вълшебни остриета. Поздрави Таравангян топло, после стисна дланта на Адротагия. След това отстъпи назад и остави Тешав да поведе Таравангян и малката му свита към помещението, което бяха нарекли Залата на посвещението.

Когато тръгнаха, тя дръпна Далинар встрани от останалите и прошепна:

— Е?

— Също толкова откровен е, колкото и преди — отвърна Далинар тихо. — Но…

— Несхватлив? — попита тя.

— Скъпа моя, аз съм несхватлив. Този човек е вече идиот.

— Не си несхватлив, Далинар — възрази тя. — Може би само малко груб. И практичен.

— Не храня илюзии по адрес на впечатлението, което понякога оставям, скъпа. Неведнъж ми е било и от полза — човек има предимство, когато го подценяват. Но не съм особено уверен, че Таравангян ще ни е от полза в настоящото си състояние.

— Ха — възкликна Навани. — Разполагаме с повече от достатъчно интелигентни хора, Далинар. Таравангян беше приятел на Алеткар по време на властването на брат ти. Една болест не е основателна причина да променяме отношението си към него.

— Права си, разбира се — каза той замислено. — Той е някак по-мрачен и умислен, Навани. Забелязвам в него меланхолия, която не си спомням да съм долавял преди. Винаги ли е бил такъв?

— Всъщност, да — отговори тя и погледна часовника си, който приличаше на неговия, но с малко повече скъпоценни камъни. Явно експериментираше с поредния нов вид фабриал.

— Някаква вест от капитан Каладин?

Тя поклати глава. Бяха минали дни, откакто бяха получили новини от него, но най-вероятно му бяха свършили заредените рубини. Сега, когато бурята се беше завърнала, очакваха скоро да се свърже с тях.

В Залата на посвещението Тешав сочеше един по един стълбовете, всеки от които представляваше орден на Сияйните рицари. Далинар и Навани чакаха в коридора, останали насаме.

— Ами Повелителят на стихиите? — прошепна Навани.

— Освободител. Прахоносен — макар че те не харесват този термин. Твърди, че духчето й го е казало — отговори Далинар и потри брадичка. — Не ми харесва усмивката й.

— Ако наистина е Сияен рицар, възможно ли е да не заслужава доверие? Би ли избрало духчето някого, който е способен да действа против интересите на останалите?

Още един въпрос, чийто отговор не му беше известен. Трябваше да провери дали има начин да се разбере дали Вълшебният меч не беше още един скрит Меч на Чест.

Обиколката продължи надолу по стълбището към заседателната зала, която заемаше по-голямата част от предпоследния етаж, а наклоненият й под се спускаше до етажа под него. Далинар и Навани последваха останалите.

„Навани“, помисли си той. „Хваната за моята ръка.“ Мисълта още му се струваше главозамайваща, сюрреалистична. Като сън или може би някое от виденията му. Ярко си спомняше колко силно я беше желал. Как мислеше за нея, омагьосан от начина, по който говореше, от нещата, които знаеше, гледката на ръцете й, докато рисуваше — или дори когато правеше нещо толкова простичко като да поднесе лъжицата към устните си. Спомняше си как не можеше да откъсне очи от нея.

Помнеше един точно определен ден на бойното поле, когато почти бе позволил на ревността към брат му да го накара да отиде твърде далеч — и се изненада, когато Иви също се появи като част от онзи момент. Присъствието й оцветяваше стария, избелял спомен за дните на битки рамо до рамо с брат му.

— Спомените ми продължават да се възвръщат — каза той тихо, когато спряха за момент пред вратата на заседателната зала. — Предполагам, че в крайна сметка ще си възвърна всичките.

— Това не би трябвало да се случва.

— И аз така смятах. Но кой може да бъде сигурен в това? Твърдят, че принципите на Старата магия са неразгадаеми.

— Не — скръсти ръце Навани със строго изражение, сякаш се беше ядосала на някое инатливо хлапе. — Във всеки от случаите, които проверих, благословията и проклятието си остават до края на живота.

— Във всеки от случаите ли? — попита Далинар. — Колко си успяла да откриеш?

— Около триста до момента — отвърна тя. — Беше ми трудно да отделя време за друго, освен за изследванията в Паланеума; целият свят настоява да разбере повече за Пустоносните. За щастие, скорошното посещение на Негово Величество ми осигури някои специални права. Казват, че е най-добре да се отиде лично — или поне така казваше Ясна…

Тя си пое дъх и се взе в ръце, преди да продължи:

— Във всеки случай, Далинар, доказателствата са еднозначни. Не успяхме да намерим дори едно изключение, в което ефектът на Старата магия да е преминал — а не е като хората да не са се опитвали да намерят начин да се отърват от него от векове насам. На практика има отделен жанр с истории, посветени именно на хората, които са се мъчили да открият някакъв лек. Както каза един от изследователите: „Проклятията на Старата магия не са като махмурлука, Ваше Сиятелство.“

Тя вдигна поглед към Далинар и явно забеляза някакво чувство, изписано на лицето му, защото наклони глава въпросително и попита:

— Какво?

— Никога не съм имал някого, с когото да споделям това бреме — каза той меко. — Благодаря ти.

— Не успях да открия нищо.

— Няма значение.

— Би ли могъл поне да питаш Отеца на Бурята дали е абсолютно сигурен, че спомените не се завръщат заради връзката помежду ви?

— Ще се опитам.

Гласът на Отеца на Бурята изтътна гръмовно.

— Защо настоява да потвърждавам отново? Вече казах всичко, а духчетата не се променят като хората. Това няма нищо общо с мен. Нищо общо с връзката.

— Казва, че не е той — предаде Далинар. — И е… ядосан, задето го питаш пак.

Тя остана със скръстени ръце. Това беше черта, която споделяше с дъщеря си — присъщата й склонност да се ядосва на проблемите, които не може да разреши. Сякаш се разочароваше от действителността, задето отказваше да се преподреди по по-удобен начин.

— Може би сделката, която сте сключили, е била някак различна — предположи тя. — Ако ми разкажеш какво точно се е случило, колкото успееш по-подробно, ще мога да я сравня с описанията на останалите.

Той поклати глава.

— Няма много за разказване. В Долината имаше много растения. И си спомням… че помолих да ме освободи от болката, а тя ми взе и от спомените. Или поне така мисля — каза той, сви рамене и забеляза, че Навани присвива устни, а погледът й става още по-остър. — Съжалявам. Но…

— Не си виновен ти — каза тя. — Заради Нощната пазителка е. Предложила ти е сделка, когато не си бил в състояние да разсъждаваш трезво, а после е изтрила подробностите от ума ти.

— Беше духче. Не мисля, че можем да очакваме от нея да спазва — или дори да разбира — нашите правила.

Искаше му се да можеше да й предостави повече информация, но дори да успееше да си спомни нещо, сега не беше подходящ момент. Трябваше да обърнат внимание на гостите си.

Тешав тъкмо им беше показала странните стъклени пана на вътрешните стени, които приличаха на прозорци, но мътни и непроницаеми. После продължи да разказва за двойката дискове на пода и тавана, които изглеждаха като останки от стълб, който е бил махнат. Имаше подобни в много от стаите, които бяха проучили.

След като приключи, Таравангян и Адротагия се върнаха в най-високата част на залата, близо до истинските прозорци. Новият Сияен рицар, Малата, се беше настанила на едно от местата до изваяния в стената символ на Прахоносните и се беше втренчила в него.

Далинар и Навани се изкачиха по стълбите и застанаха до Таравангян.

— Великолепно е, нали? — попита го Далинар. — И с още по-хубава гледка, отколкото се открива от асансьорите.

— Поразително — отговори Таравангян. — Толкова просторно. Мислим си… мислим си, че ние сме най-важното нещо в Рошар. Но в толкова голяма част от Рошар дори не е стъпвал човешки крак.

Далинар наклони глава. Да… може би част от предишния Таравангян се беше съхранила в човека пред него.

— Тук ли ще проведем срещата? — попита Адротагия, като кимна към вътрешността на стаята. — Когато съберете и останалите монарси, това ли ще бъде мястото, където ще заседаваме?

— Не — каза Далинар. — Това помещение напомня прекалено много на зала за лекции. Не искам монарсите да се чувстват така, сякаш някой им проповядва.

— А… кога ще дойдат? — попита Таравангян с надежда в гласа. — Нямам търпение да се срещна с останалите. Кралят на Азир… Не спомена ли, че имат нов, Адротагия? Познавам кралица Фен — много е мила. Ще поканим ли и някого от Шиновар? Толкова са загадъчни. Имат ли крал изобщо? Не живеят ли на племена, или нещо подобно? Като варварите от Марат?

Адротагия го потупа топло по ръката, но се обърна към Далинар, явно любопитна относно останалите монарси.

Далинар прочисти гърло, но Навани заговори първа:

— До този момент, Ваше Величество, вие сте единственият, който се вслуша в предупреждението ни.

Последва тишина.

— Тайлена? — попита Адротагия с надежда.

— Проведохме с тях пет отделни разговора по далекосъобщител — отговори Навани. — Кралицата отхвърли молбите ни всеки един път. От Азир се показаха още по-твърдоглави.

— От Ири ни отказаха почти веднага — добави Далинар с въздишка. — Нито Марабетия, нито Рира отговориха на първоначалната ни покана да разговаряме. Островите Реши нямат истинско правителство. Същото се отнася и за някои от централните страни. Най-Древният от Бабатарнам отказва да говори с нас направо, а повечето от държавите в Макабаки намекнаха, че чакат Азир да вземе решение. От Шиновар получихме само кратък отговор, с който изпращаха своите поздравления — каквото и да означава това.

— Злонамерен народ — отбеляза Таравангян. — Убили са толкова много монарси!

— Ъ-ъ, да — отвърна Далинар с неудобство, изненадан от промяната в настроението на краля. — Основно се съсредоточихме върху местата, където има Клетвени порти — по стратегически причини. За най-важни смятаме Азир, град Тайлен и Ири. Но отправихме апел към всекиго, който би могъл да ни послуша — независимо дали разполагат с Клетвена порта, или не. Нови Натанан не ни отговори, а хердазийците смятат, че се опитвам да ги измамя. Писарите на тукарите продължават да твърдят, че ще предадат посланието ми на техния бог-крал.

Навани се прокашля.

— Всъщност, вече получихме отговор от него — преди съвсем малко. Помощничката на Тешав, която дежуреше при далекосъобщителите, ни съобщи. Не звучи особено обнадеждаващо.

— Все пак искам да го чуя.

Навани кимна и отиде да го вземе от Тешав. Адротагия хвърли към него въпросителен поглед, но той не ги отпрати. Искаше да се почувстват като част от един съюз — а можеше и да дадат полезно мнение.

Навани се върна с лист хартия в ръка. Далинар не успя да го разчете, но думите бяха написани със замах, с едри букви.

— „Предупреждение“ — зачете Навани — „от Тезим Велики, първи и последен човек, Вестител на Вестителите и носител на клетвеното съглашение. Да се славят неговото величие, безсмъртие и мощ. Вдигнете глави и чуйте, хора на изтока, какво ще каже вашият Бог. Няма други Сияйни освен него. Неговият гняв пламна в отговор на жалките ви лъжи, а неправомерното ви заграбване на свещения му град е акт на опълчение, който говори за вашата низост и поквара. Отворете врати, хора на изтока, пред неговите войници и отстъпете му съкровищата, които сте плячкосали. Отречете се от заблудите и лъжите, за които говорите, и му се закълнете във вярност. Последният съд на бурята е дошъл да унищожи човечеството, и само ако последвате неговия път, ще се спасите. Той снизхождава да ви изпрати само тези свои слова и няма да получите повече. Дори това е много по-голяма благодат от онова, което заслужавате вие и алчната ви природа.“

Тя дочете листа и отпусна ръка надолу.

— Охо — възкликна Адротагия. — Е, това поне беше ясен отговор.

Таравангян се почеса по главата, смръщил вежди, сякаш изобщо не беше съгласен с изказването й.

— Предполагам, че спокойно можем да зачеркнем тукарите от списъка с възможни съюзници — каза Далинар.

— И без това предпочитам емулите — отвърна Навани. — Войниците им не са така добре обучени, но и… е, не са луди.

— Значи… сме сами? — попита Таравангян, като отмести несигурен поглед от Далинар към Адротагия.

— Сами сме, Ваше Величество — потвърди Далинар. — Краят на света е дошъл, а никой не желае да се вслуша.

Таравангян кимна, сякаш сам на себе си.

— Къде ще нападнем първо? Хердаз? Съветниците ми твърдят, че това е традиционната първа стъпка в алетските нападения, но изтъкват и че ако някак успеете да завладеете Тайлена, ще получите пълен контрол върху Проливите, и дори Бездните.

Далинар го слушаше изумен. Това беше най-явният извод — толкова очевиден, че дори оглупелият Таравангян го виждаше. Какво друго да сметне човек, когато чуе от Алеткар да му предлагат съюз? Алеткар, с великите му завоеватели? Управляван от Тоягата — мъжът, който бе обединил собственото си кралство с помощта на меча?

Това беше подозрението, което бе спъвало напредъка във всеки разговор, който се беше опитал да проведе с монарсите. „Бурята да го вземе“, помисли си. „Таравангян не е дошъл, защото вярва в идеята ми за велик съюз. Просто е предположил, че ако не дойде, няма да изпратя армиите си в Хердаз или Тайлена, а в Я Кевед. При него.“

— Няма да нападаме никого — отвърна Далинар. — Трябва да се съсредоточим върху Пустоносните. Те са истинските ни врагове. Ще спечелим останалите кралства с дипломация.

Таравангян се намръщи.

— Но…

Адротагия, обаче, го докосна по ръката, за да го накара да замълчи.

— Разбира се, Сиятелен господарю — обърна се тя към Далинар. — Разбираме.

Смяташе, че той лъже.

„А така ли е всъщност?“

Какво щеше да направи, ако никой не се вслушаше в думите му? Как щеше да спаси Рошар без Клетвени порти? Без ресурси?

„Ако планът ни да си върнем Колинар проработи“, продължи да размишлява той, „не би ли било логично да завземем и останалите Порти по този начин? Никой не би могъл да воюва срещу нас и срещу Пустоносните едновременно. Бихме могли да завладеем столиците им и да ги принудим да се присъединят към общата ни войска — за тяхно собствено добро.“

Беше готов да завоюва Алеткар за негово собствено добро. Беше готов да узурпира цялата власт, макар и да не беше крал на теория — в името на благоденствието на народа си.

Докъде би стигнал в името на добруването на цял Рошар? Докъде би стигнал, за да ги подготви за надвисналата опасност? Шампионът с деветте сенки.

„Ще обединявам, вместо да разделям.“

Усети, че се взира през прозореца до Таравангян към планините навън. Спомените за Иви бяха донесли със себе си една нова, опасна перспектива.

Из скицника на Шалан: Коне

25
Момичето, което гледаше нагоре

„Ще изповядам убийствата си пред вас. Най-болезнено от всичко е това, че убих човек, който дълбоко ме обичаше.“

Из Заклеващия, предговор

Кулата на Уритиру беше скелет, а скалните пластове под пръстите на Шалан бяха като вени, които течаха през костите и се разделяха и разклоняваха из цялото тяло. Но какво течеше в тях? Не кръв.

Тя се промъкваше през коридорите на третия етаж, навътре в дълбините на кулата, далеч от цивилизацията, като подминаваше тунели без врати и стаи без обитатели.

Хората се бяха затворили сами в клетки от светлина. Казваха си, че са покорили това древно, огромно чудовище. Но бяха успели само да си направят малки убежища сред тъмнината. Вечната, дебнеща тъмнина. Тези коридори никога не бяха виждали слънцето. Бурите, които бяха бушували из Рошар, не ги бяха докосвали. Това беше място, потънало във вечна безметежност, и хората можеха да го покорят точно толкова, колкото кремлингите можеха да твърдят, че са покорили скалата, под която са се скрили.

В момента нарушаваше заповедите на Далинар — същите, които самата тя му беше предложила да издаде, — според които всички трябваше да се придвижват на двойки. Но не се тревожеше за това. Чантата и торбичката й бяха пълни с нови сфери, презаредени от бурята. Чувстваше се като чревоугодничка, задето носи толкова много и всмуква от Светлината всеки път, когато й се приискаше. Но докато разполагаше със Светлина на Бурята, беше в по-голяма безопасност, отколкото всеки друг човек би могъл да бъде.

Носеше дрехите на Воал, но не и лицето й — още не. Не можеше да се каже, че изследва кулата, но мислено съставяше карта на коридорите, през които минаваше. Искаше просто да бъде тук, да усеща това място. Не можеше да бъде разбрано, но сигурно имаше как да бъде почувствано.

Ясна беше прекарала години в търсене на този митичен град и информацията, която беше предполагала, че крие в себе си. Навани говореше за древните технологии, които според нея със сигурност можеха да се намерят тук. Дотук не беше успяла да открие нищо. Беше се възхитила от Клетвените порти и се беше впечатлила от асансьорите, но това беше всичко. Нямаше никакви книги или записки. Само прах.

„И тъмнина“, помисли си Шалан, като спря за миг в една кръгла зала със седем врати, от които започваха тунели в различни посоки. Действително беше усетила нередността, за която беше споменал Мраизе. Беше се случило, когато се беше опитала да нарисува кулата. Уритиру наподобяваше невъзможната геометрия на формите на Шарка — невидима, но въпреки това дразнеща, като фалшив тон в мелодия.

Избра посока наслуки и продължи напред по коридора, който се оказа достатъчно тесен да опре връхчетата на пръстите и на двете си ръце в противоположните стени. Скалните пластове тук имаха изумруден оттенък — цвят, който изглеждаше неестествено за скала. Сто оттенъка на нередното.

Подмина няколко малки стаички, преди да влезе в една много по-просторна зала. Пристъпи вътре, вдигнала високо един диамантен броам, за да си свети, и видя, че е застанала на издигната платформа, която гледаше към кръглите стени на залата и редици от каменни… пейки?

„Това е театър“, досети се. „А аз съм излязла на сцената.“ Да, успяваше да различи очертанията на балконите горе. Помещенията като това я поразяваха със своята цивилизованост. Всичко останало в това място бе така празно и безжизнено. Безкрайни стаи, коридори и пещери. Подове, по които само тук-таме се виждаше по някоя отломка от стара цивилизация — ръждясали панти, стара катарама от ботуш. Духчета на разложението се бяха струпали като морски жълъди по древните врати.

Театърът беше по-истински. По-жив — независимо от факта, че беше построен преди цели епохи. Тя пристъпи към центъра на сцената и се завъртя на място, а краищата на палтото на Воал се разпериха около нея.

— Винаги съм си представяла, че един ден ще правя това. Когато бях дете, да стана актриса ми се струваше като най-хубавата работа на света. Да мога да се махна от дома, да обикалям из непознати места.

„Да мога да избягам от себе си поне за мъничко всеки ден.“

Шарка затананика, издигна се от палтото й и се понесе над сцената, вече триизмерен.

— Какво е?

— Сцена, на която се изпълняват концерти или пиеси.

— Пиеси ли?

— О, ще ти харесат — каза тя. — Група хора се преструват, че са други хора, и заедно разказват история.

Тя слезе по страничните стълби и закрачи между пейките.

— Публиката седи тук и гледа.

Шарка продължаваше да се носи във въздуха в средата на сцената, като че ли се готвеше да изпълни соло.

— А… — каза той. — Обща лъжа?

— Прекрасна, прекрасна лъжа — отвърна Шалан, настани се на една от пейките и остави чантата на Воал до себе си. — Момент, в който хората могат да си представят въображаеми неща заедно.

— Иска ми се да можех да видя такава — каза Шарка. — Така може би ще разбера хората… хммм… чрез лъжите, в които искат да повярват.

Шалан затвори очи и се усмихна, като си припомни последния път, когато беше гледала пиеса — докато още живееше с баща си. Беше пристигнала една трупа, която изпълняваше детски пиеси. Тя беше направила много Спомени за колекцията си — които, разбира се, вече бяха на дъното на океана.

— „Момичето, което гледало нагоре“ — прошепна тя.

— Какво? — попита Шарка.

Шалан отвори очи и издиша Светлина на Бурята. Не беше скицирала точно тази сцена, затова използва, каквото имаше: една нейна рисунка на малко момиченце на пазара. Бодро и щастливо, твърде малко, за да има нужда да крие лявата си ръка. Силуетът на момичето изплува от Светлината на Бурята и се втурна нагоре по стълбите, след което се поклони на Шарка.

— Имало едно време едно момиченце — започна Шалан. — Това е било преди времето на бурите, преди спомените, преди легендите. Момиченцето носело дълъг шал, който се веел на вятъра.

Около шията на детето се появи яркочервен шал, чиито два края се носеха далеч зад нея, носени от невидим бриз. Актьорите постигаха този ефект, като дърпаха отгоре нишки, закачени за шала. Изглеждаше така истинско.

— Момиченцето с шала танцувало и си играело, както правят момиченцата и днес — продължи Шалан и накара момичето да заподскача около Шарка. — Всъщност, повечето неща тогава били същите, както днес. Като се изключи една съществена разлика. Стената.

Шалан почерпи Светлината от щедро количество сфери в торбичката си и отрупа пода на сцената с трева и храсти, каквито имаше в родната й земя. В дъното на сцената пък се издигна стена — такава, каквато си я представяше Шалан: висока, страховита стена, която се издигаше чак до луните. Закриваше небето, хвърляше сянка върху всичко около момиченцето.

Детето пристъпи към нея и погледна нагоре. Мъчеше се да види върха.

— По онова време хората се криели от бурите зад тази стена — разказваше Шалан. — Тя съществувала от толкова дълго, че вече никой не помнел кога и как са я построили. Но това не ги безпокояло. Защо им било да се питат кога са родени планините или защо небето е високо? Същото било със стената.

Момичето затанцува в сянката на стената, а от Светлината на Шалан се показаха още фигури. Всяка принадлежеше на човек от нейните скици — Вата, Газ, Палона, Себариал. Работеха като фермери или перачки и изпълняваха задълженията си, свели глави. Само момиченцето гледаше нагоре към стената, а краищата на шала й продължаваха да се развяват зад нея.

Тя се приближи към един мъж, застанал зад малка каручка, пълна с плодове. Лицето му беше същото като на Каладин Благословения от Бурята.

— Защо има стена тук? — попита тя мъжа с гласа на Шалан.

— За да държи навън лошите неща — отвърна той.

— Какви лоши неща?

— Много лоши неща. Има стена. Не излизай извън пределите й, иначе ще умреш.

Продавачът на плодове хвана дръжките на каручката си и се отдалечи. И все пак, момиченцето продължи да гледа нагоре към върха на стената. Шарка се приближи към нея и си затананика щастливо.

— Защо има стена тук? — попита тя една жена, която кърмеше бебето си. Лицето на жената беше като на Палона.

— За да ни пази — отвърна тя.

— Да ни пази от какво?

— От много лоши неща. Има стена. Не излизай извън пределите й, иначе ще умреш.

Жената прегърна детето си и си отиде.

Момиченцето се покатери на едно дърво и надзърна от върха му. Краищата на шала й плющяха на вятъра.

— Защо има стена тук? — попита тя момчето, което дремело мързеливо на един дебел клон.

— Каква стена? — отвърна то.

Момичето посочи с показалец към стената.

— Това не е стена — каза момчето със сънлив глас. Шалан му беше дала лицето на един от войниците, един хердазиец. — Това е просто една по-особена част от небето тук.

— Стена е — настоя момичето. — Огромна стена.

— Е, със сигурност има причина да е тук — каза момчето. — Да, стена е. Не излизай извън пределите й, иначе сигурно ще умреш.

— Е — продължи гласът на Шалан откъм публиката, — тези отговори не удовлетворили момичето, което гледало нагоре. Тя разсъждавала, че ако стената не позволява на лошите неща да проникнат вътре, значи всичко от тази й страна трябвало да бъде безопасно. И така, една нощ, докато всички останали в селото спели, тя се измъкнала от леглото с вързопче припаси. Отишла при стената и се оказало, че наистина е безопасно. Но било и тъмно — заради вечната сянка на стената. Слънчевите лъчи никога не огрявали хората пряко.

Шалан задвижи пейзажа на илюзията настрани — като декорите, които актьорите бяха използвали. Само че много, много по-реалистичен. Беше изрисувала дори тавана със светлина, и когато погледнеше нагоре, сякаш се взираше в дълбините на безкрайното небе — над което се извисяваше огромната стена.

„Това е… това е много по-мащабно от всичко, което съм правила досега“, помисли си тя изненадано. Духчета на сътворението бяха изникнали тук-таме по пейките около нея. Приличаха на стари резета или ключалки, който се въртяха настрани или превъртаха, сякаш се търкалят наоколо.

Е, Далинар й беше казал да се упражнява, все пак…

— Момичето поело на дълъг път — продължи Шалан, като върна погледа си на сцената. — Не я нападнал нито един хищник, не се извила нито една буря. Единственият вятър бил приятният бриз, който си играел с шала й, а единствените същества, които видяла, били кремлингите, които проскърцвали тихичко, докато ги подминавала. В края на краищата, момичето с шала се изправило точно пред стената. Тя наистина изглеждала безкрайна — простирала се, докъдето погледът стига, и в двете посоки. А колко висока била! Стигала почти до Селенията на покоя!

Шалан се приближи и се качи на сцената, и пейзажът отново се измени — тучна зеленина, дървета, филизи и трева, а над буйната растителност — огромната, ужасяваща стена. От нея изпъкваха едри шипове, като тръните на някакви страховити храсти.

„Не съм рисувала тази сцена. Поне… не и скоро.“

Беше я рисувала като малка, в детайли, като се беше водила от собственото си въображение.

— Какво станало после? — обади се Шарка. — Шалан? Трябва да разбера какво е станало. Върнала ли се е обратно?

— Разбира се, че не — отвърна Шалан. — Започнала да се катери. По стената имало различни издатини — като тези шипове, или статуите на някакви прегърбени, грозни същества. Била прекарала детството си в катерене по най-високите дървета в селото. Можела да го направи.

Момичето започна да се катери. Косата й от самото начало ли беше бяла? Шалан се намръщи.

Шалан накара основата на стената да започне да потъва под сцената така, че момичето оставаше на нивото на гърдите й, макар че се катереше все по-нагоре.

— Отнело й цели дни — продължаваше да разказва Шалан, опряла длан в челото си. — През нощта връзвала шала си като хамак и спяла в него. В един момент успяла да различи селото си на хоризонта — изглеждало толкова дребно от такава височина. Едва когато започнала да наближава върха, се разтревожила какво може да открие от другата страна. Но за нещастие, този страх не я спрял. Била млада и въпросите без отговор били за нея много по-неприятни от страха. Затова продължила, докато най-после достигнала самия връх, изправила се върху него и пред нея се простряла другата страна. Скритата страна…

Гласът на Шалан прозвуча задавено и тя замълча за момент. Спомняше си как седеше на ръба на стола си, погълната от историята. Когато беше дете и моментите като онзи, в който гледаше пиесата, бяха единствените щастливи мигове в живота й.

Нахлуха твърде много спомени за баща й и за майка й, която обожаваше да й разказва приказки. Опита се да прогони тези мисли, но те просто не си отиваха.

Шалан се обърна. Светлината на Бурята… Беше изразходвала почти всичката, която беше всмукала от торбичката си. От пейките за публиката я наблюдаваше тълпа мрачни силуети. Очите им не се виждаха; бяха просто сенки, хора от спомените й. Фигурата на баща й, майка й, братята й и десетина други. Не можеше да ги създаде, защото не ги беше рисувала. Не и откакто беше загубила колекцията си…

Момиченцето се изправи триумфално на върха на стената, а бялата й коса и шала й се развяха зад нея на неочаквано силния вятър. Шарка жужеше до Шалан.

— … а от онази страна на стената — прошепна тя, — видяла стълби.

По противоположната страна на стената се пресичаха огромни стълби, чиито стъпала водеха надолу към далечната земя.

— Какво… какво означава това? — попита Шарка.

— Момиченцето се втренчило в стълбите — прошепна Шалан, припомняйки си, — и изведнъж разбрала какво представляват противните статуи от нейната страна на стената. Копията. Необятната сянка, която хвърляли върху всичко. Стената наистина служела за преграда пред нещо зло, нещо ужасяващо. Това били хората, сред които момичето било израсло, самата тя, нейното село.

Илюзията започна да избледнява. Беше прекалено сложна, за да я поддържа по-дълго, и я остави изцедена и изтощена. Главата й пулсираше от болка. Тя остави образа на стената да се разпадне и всмука обратно Светлината на Бурята, от която беше направен. Пейзажът изчезна напълно, а накрая — и самото момиченце. Сенчестите фигури на пейките започнаха да се изпаряват. Светлината на Бурята се вля обратно в Шалан и подхрани бурята, която бушуваше в нея.

— Така ли завършва? — попита Шарка.

— Не — отвърна Шалан, като издиша облаче Светлина. — Тя слиза долу и вижда едно съвършено общество, осветено от Светлина на Бурята. Открадва от нея и я занася в своето село. Бурята идва като наказание за постъпката й и срутва стената.

— А… — каза Шарка, още увиснал във въздуха до нея на тъмната сцена. — Значи така са започнали първите бури?

— Естествено, че не — отвърна Шалан уморено. — Това е измислица, Шарка. Приказка. Не означава нищо.

— Защо тогава плачеш?

Тя изтри очи и обърна гръб на празната сцена. Трябваше да се връща вече на пазара.

Последните сенки на пейките за зрителите се разтвориха във въздуха. Всички, освен една — която се изправи и излезе от задната врата на театъра. Шалан се стъписа, стресната.

Този силует не беше от нейните илюзии.

Хвърли се от сцената, приземи се тежко — краищата на палтото на Воал изплющяха, — и се втурна след силуета. Останалата й Светлина на Бурята бушуваше в нея като свиреп ураган. Изскочи в коридора отвън, доволна, че е обула прости панталони и хубави, стабилни ботуши.

По коридора се движеше някаква сянка. Шалан хукна след нея, оголила зъби и остави Светлината на Бурята да се просмуква през кожата й и да осветява заобикалящия я тунел. Извади една връв от джоба си, без да спира, върза косата си и се превърна в Сиятелната. Сиятелната щеше да знае какво да направи, ако хванеше този човек.

„Възможно ли е човек да прилича толкова много на сянка?“, зачуди се тя, а на глас извика:

— Шарка!

Протегна дясната си ръка напред, и Вълшебното острие се появи от прозрачната мъгла, която се завихри над нея. Пред устните й се носеха облачета светлина, които я превръщаха в още по-съвършено подобие на Сиятелната. Оставяше след себе си дири Светлина, които сякаш я преследваха. Втурна се в една малка, кръгла стая и спря на място с леко хлъзване.

Десетина версии на самата нея — базирани на скиците, които беше нарисувала наскоро — се отделиха от нея и хукнаха из стаята. Шалан по рокля, Воал с палтото й. Шалан като дете, Шалан като младо момиче. Шалан като войник, като щастлива съпруга, като майка. Тук — по-слаба, там — по-пълна. Покрита с белези. Светнала от щастие. Окървавена, агонизираща от болка. След като я подминеха, изчезваха — разпадаха се една след друга на облачета Светлина, които се виеха и бушуваха, преди също да изчезнат.

Сиятелната вдигна Вълшебния меч и зае позицията, на която Адолин я беше научил. По лицето й се стичаха капки пот. Ако не беше Светлината, която се излъчваше от кожата й и изпаряваше през дрехите й, стаята щеше да бъде съвсем тъмна.

Нямаше никого. Или беше загубила човека някъде из коридорите, или изобщо не беше човек, а духче.

„А може и изобщо да не е имало каквото и да било“, обади се част от нея. „Умът ти ти играе номера напоследък.“

— Какво беше това? — попита Сиятелната. — Видя ли го?

— Не — изпрати й мисъл Шарка. — Мислех си за лъжата.

Тя обиколи кръглото помещение. Стената беше осеяна с поредица дълбоки пролуки, от пода до тавана. Усещаше течението на въздуха през тях. Какво беше предназначението на това помещение? Нима хората, които го бяха проектирали, са били луди?

Сиятелната забеляза слабата светлина, която се процеждаше през няколко от пролуките — а с нея и звуци от тълпа, далечни като ехо. Тържището? Да, в този район се намираше, и макар че беше на третия етаж, пещерата на пазара беше цели четири етажа висока.

Тя се приближи до съседната пролука и надзърна през нея, като се опита да разбере точно докъде води. Дали не беше…

Нещо в пролуката помръдна.

Между стените й се просмука тъмна маса, подобна на желе, но с някакви твърди части, които сякаш стърчаха от нея. Лакти, ребра, пръсти по една от стените. Всяко от кокалчетата им беше извито назад.

„Духче“, помисли си тя и потрепери. „Това трябва да е някакъв странен вид духче.“

Нещото се изви, главата му се обърна в тясната пролука и то я погледна. Тя видя как светлината й се отразява в очите му — две еднакви топчета, потънали в размазаната му глава; разкривено подобие на човешки образ.

Сиятелната си пое рязко дъх, отдръпна се назад, привика отново Вълшебния си меч и го вдигна пред себе си предпазливо. Но какво можеше да направи? Да си проправи път с него през скалата, за да се добере до нещото? Би й отнело цяла вечност.

И изобщо искаше ли да се приближава до него?

Не. Но все пак трябваше.

„Пазарът“, помисли си, като отпрати Меча и се втурна обратно през вратата, от която беше дошла. „Насочило се е към пазара.“

Сиятелната се носеше светкавично по коридорите, подпомагана от Светлината на Бурята, почти без да забелязва, че лицето й се преобразява в това на Воал. Следваше сложната мрежа извити тунели. Този лабиринт, тези загадъчни коридори не бяха онова, което беше очаквала от дома на Сияйните рицари. Не би ли трябвало той да представлява крепост, просто устроена, но величествена — бастион на светлината и силата в лицето на заплашителната тъмнина?

Вместо това, той представляваше неразгадаема плетеница. Воал се измъкна от затънтените тунели, навлезе в обитавания район и се стрелна покрай групичка деца, които се смееха и хвърляха различни сенки с пръсти на стената.

След още няколко завоя се озова на пътеката, която обикаляше покрай стената на просторната пещера, в която се помещаваше Тържището, с неговите мъждукащи светлини и оживени пътеки. Обърна се наляво и видя пролуки в стената. За проветрение ли служеха?

Нещото беше дошло от един от тези процепи, но къде беше отишло след това? От пазара долу внезапно се издигна остър, пронизителен писък. Воал изруга и се насочи натам, като прескачаше стъпалата по две наведнъж. Типично за Воал — втурваше се презглава към опасността.

Вдиша рязко, всмука облачетата от Светлина, които се излъчваха от кожата й, обратно в себе си, и спря да сияе. Скоро забеляза тълпа, скупчена между две претъпкани редици палатки. На сергиите тук се продаваха какви ли не стоки, много от които по всяка вероятност бяха взети от изоставените военни лагери. Не един предвидлив търговец беше изпратил хора да събират оттам, каквото могат — с безмълвното съгласие на Върховните принцове. След като бяха презаредили запасите си от Светлина на Бурята и Ренарин бе помогнал с Клетвените порти, те най-после бяха успели да се доберат до Уритиру.

Върховните принцове имаха право да избират първи и да вземат, каквото харесат. Останалите находки се трупаха по павилионите тук, охранявани от пазачи с дълги тояги и къси фитили.

Воал си проправи път с лакти към средата на тълпата, където завари едър рогоядец, който ругаеше и стискаше дланта си. „Скалата“, разпозна тя войника, макар той да не носеше униформа в момента.

Ръката му кървеше. „Сякаш е била прободена точно в средата на дланта“, помисли си Воал.

— Какво се е случило? — попита тя с настоятелен тон, все още задържайки Светлината на Бурята в себе си, за да не се издаде.

Скалата я изгледа, докато другарят му — един войник, който сякаш беше виждала преди, — продължаваше да увива ръката му с бинт.

— А ти коя си, че да питаш?

Бурята да го отнесе. В момента, тя беше Воал — не смееше да разкрива истината за дегизировката си, особено не и пред зрители.

— Аз съм от пазителите на реда на Аладар — отвърна, като зарови ръка в джоба си. — Пълномощното ми е някъде тук…

— Няма проблем — въздъхна Скалата, а неприязънта в гласа му изчезна. — Нищо не съм направил. Някакъв мъж ми извади нож. Не успях да го огледам добре — беше с дълго палто и шапка. Някаква жена в тълпата изпищя и привлече вниманието ми. И тогава оня мъж ме нападна.

— Бурята да го вземе. Кого е убил?

— Убил ли? — изненада се рогоядецът и погледна към приятеля си. — Никого не е убивал. Прободе ме в ръката, после избяга. Опит за покушение, може би? Ядосал се е заради начина, по който управляват кулата, и ме е нападнал, задето съм от стражите на Колин?

Воал усети да я побиват тръпки. „Рогоядец“, помисли си. „Висок, широкоплещест.“

Нападателят беше избрал мъж, който приличаше изключително много на онзи, когото тя беше наръгала онзи ден. Всъщност, в момента бяха недалеч от „Алеята на Ал“. Намираше се само няколко „пресечки“ по-нататък на пазара.

Двамата стражника се обърнаха и Воал ги остави да си тръгнат. Какво повече можеше да научи от тях? Рогоядецът беше станал жертва не заради нещо, което беше направил, а заради външния си вид. А нападателят е носел палто и шапка. Обичайното облекло на Воал…

— Предположих, че ще те открия тук.

Воал се стресна и се завъртя рязко, опряла ръка на дръжката на ножа в колана си. Беше проговорила една жена в кафява хава. Имаше алетски права коса и тъмнокафяви очи, яркочервено червило и наситеночерни вежди, които почти със сигурност бяха подчертани с грим. Воал позна жената, макар че изглеждаше по-ниска, отколкото й се струваше, докато беше седнала. Беше една от жените в шайката, която беше разпитала в „Алеята на Ал“ — онази, чиито очи бяха светнали, когато Шалан нарисува символа на Призрачната кръв.

— Какво ти направи? — попита я жената, като кимна към Скалата. — Или просто обичаш да ръгаш Рогоядци с ножове?

— Този път не бях аз.

— О, разбира се — каза жената и пристъпи по-близо до нея. — Чаках те да се появиш отново.

— Стой далеч, ако ти е мил животът — заплаши я Воал и се отдалечи нататък по пазарската уличка.

Ниската жена се завтече след нея.

— Казвам се Ишна. Много ме бива в писането. Включително когато ми диктуват. И имам опит с подземния свят на пазара.

— Искаш да ми станеш помощничка?

— Помощничка ли? — засмя се младата жена. — Ние да не сме светлооки? Искам да се присъединя към вас.

„Има предвид Призрачната кръв, естествено.“

— Не набираме нови членове.

— Моля те — настоя жената и я стисна за ръката. — Моля те. Нещо не е наред със света. В нищо не виждам логика. Но вие… твоите хора… вие знаете повече. Вече не искам да бъда сляпа.

Шалан се поколеба. Разбираше добре желанието да направиш нещо, вместо просто да наблюдаваш как света се руши около теб. Но Призрачната кръв бяха презрени от всички. Тази жена нямаше да открие онова, което искаше, сред тях. А ако го откриеше, значи не беше от онзи тип хора, които Шалан би искала да се присъединят към хората на Мраизе.

— Не — каза Шалан. — Постъпи умно и забрави за мен и моята организация.

Тя издърпа ръката си от хватката на жената и забърза нататък по оживените улички.

26
Тоягата, освободен

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

В мангала, огромен като канара, гореше тамян. Далинар подсмръкна, когато Иви хвърли шепа мънички хартийки вътре. Върху всяка от тях беше изписан по един много малък глиф, след което беше сгъната няколко пъти. Ароматният пушек го обгърна, но в следващия миг се изви силен повей и той се насочи в друга посока, съпровождан от духчета на вятъра като панделки от светлина.

Иви сведе глава пред дима. Имаше странни вярвания, тази негова годеница. Според нейния народ, простите глифи не бяха достатъчни за молитвите; трябваше да се изгори и нещо по-благоуханно. Когато говореше за Йезриен и Келек, тя произнасяше имената им странно: „Йеиси“ и „Келлаи“. И не споменаваше изобщо Всемогъщия, а вместо това говореше за някого, наречен Единствения — еретична традиция, за която ардентите твърдяха, че произлиза от Ири.

Далинар склони глава за молитва. „Нека бъда по-силен от онези, които желаят смъртта ми.“ Проста и ясна — такава, каквато според него Всемогъщия би предпочел. Не искаше Иви да я изписва.

— Единствения да бди над теб, скорошен съпруже — промърмори Иви. — И да смекчи бурния ти нрав.

Присъщият й акцент, с който Далинар вече беше свикнал, беше по-явно изразен от този на брат й.

— Да го смекчи ли? Иви, не това бих желал преди битка.

— Не бива да убиваш с гняв, Далинар. Щом трябва да се сражаваш, прави го със съзнанието, че всяка смърт наранява Единствения. Защото всички сме хора в очите на Йеиси.

— Да, хубаво — отвърна Далинар.

Ардентите явно нямаха нищо против, че е на път да се венчае за жена, която беше наполовина езичница.

— Мъдро ще е да я привлечем към воринската вяра — беше му казала Йевена, главната ардентка на Гавилар. По подобен начин бе говорила и за завоеванията му. — Мечът ти ще донесе мощ и слава на Всемогъщия.

Той се зачуди нехайно какво щеше да може да си позволи, преди ардентите да изразят някакво неодобрение.

— Бъди човек, а не звяр, Далинар — каза Иви, след което се притисна в него, опря глава на рамото му и го подтикна да обвие ръце около нея.

Той го направи, но с безжизнено, отпуснато движение. Бурята да го вземе, оттук чуваше кикота на войниците, които минаваха наблизо. Да милват и утешават Тоягата преди битка? Да го прегръщат пред всички и тем подобни глезотии?

Иви извърна устните си към него и той я дари със скована, целомъдрена целувка, като едва ги докосна със своите. Тя я прие с усмивка. А усмивката й наистина беше прелестна. Животът му щеше да бъде значително по-лесен, ако Иви най-после склонеше да се оженят. Но традициите на народа й изискваха дълъг годеж, а брат й непрекъснато се опитваше да вмъкне още условия в договора.

Далинар се отдалечи с тежки стъпки. В джоба му имаше друга молитва — предоставена от Навани, която явно не беше напълно уверена в ефективността на чуждестранната писменост на Иви. Потри гладката хартия между пръстите си и не изгори молитвата.

Камъните под краката му бяха осеяни с малки дупчици — тревата се беше скрила под повърхността. Когато подмина палатките, я видя — покриваше равнината наоколо и се вееше на вятъра. Висока, почти до кръста му. Никога не беше виждал такава трева в родните си земи.

На полето се беше събрала внушителна армия — по-многобройна от всички, срещу които се бяха изправяли досега. Сърцето му подскочи в очакване. Две години политически машинации и ето ги сега. Истинска битка с истински враг.

Независимо кой победеше, това щеше да бъде битката, която щеше да определи кой ще господства над кралството. Слънцето вече се издигаше в небето, а войските се бяха подредили от север и от юг — така, че да не свети в очите на нито едната от двете страни.

Далинар ускори крачка към палатката на оръжейната и скоро вече излизаше от нея, облечен с Вълшебната броня. Качи се внимателно на седлото, когато един от конярите му доведе жребеца. Огромният черен звяр не беше бърз, но можеше да носи човек с Вълшебна броня. Далинар го насочи напред и подмина редиците войници — копиеносци, стрелци с лъкове, тежката пехота светлооки, предвождани от Иламар и снабдени с куки и въжета, с които да атакуват притежателите на Вълшебни оръжия.

Далинар продължаваше да усеща аромата на тамяна, когато откри брат си, в пълно бойно снаряжение и качен на кон, да патрулира по фронтовата линия. Далинар се приближи до него.

— Младият ти приятел не се появи за битката — отбеляза Гавилар.

— Себариал ли? — попита Далинар. — Той не ми е приятел.

— Във вражеските редици има пролука. Още го чакат — посочи Гавилар. — Според докладите е срещнал затруднения със снабдяването.

— Лъжи. Той е страхливец. Ако беше пристигнал, щеше да му се наложи да вземе страна.

Двамата подминаха Теарим, капитана на стражата на Гавилар, който си беше сложил втората Вълшебна броня на Далинар за битката. Технически погледнато, тя все още принадлежеше на Иви — не на Тох, а на самата Иви, което беше странно. Какво можеше да направи една жена с Вълшебна броня?

Да я даде на съпруга си, както изглежда. Теарим им отдаде чест. Беше много способен с Вълшебните оръжия — също като мнозина от амбициозните светлооки, и той се беше обучавал с Вълшебни мечове и Брони.

— Справи се добре, Далинар — каза Гавилар. — Тази Броня ще ни послужи добре днес.

Далинар не отговори. Макар че Иви и брат й отлагаха толкова болезнено дълго, преди да се съгласят дори на годежа, Далинар беше изпълнил своя дълг. Искаше му се само да изпитваше нещо повече към тази жена. Някаква страст, някакво истинско чувство. Не можеше да се засмее, без тя да придобие изражение, сякаш е объркана от развоя на разговора. Не можеше да се похвали, без тя да се разочарова от кръвожадността му. Все искаше той да я прегръща, сякаш ако останеше сама и за една проклета минута, щеше да умре от самота. И…

— Хей! — извика една от съгледвачките от подвижната дървена кула, където беше застанала, и посочи. — Хей! Там!

Далинар се обърна. Очакваше да види врага да се носи към тях в атака. Но не, армията на Каланор все още се подреждаше в бойни редици. Не те бяха привлекли вниманието на съгледвачката, а стадо коне. Бяха малко, единадесет или дванадесет на брой, и препускаха през бойното поле. Горди, величествени.

— Ришадийски коне — прошепна Гавилар. — Рядко се случва да стигнат толкова на изток.

Далинар преглътна заповедта да обградят зверовете. Ришадийски? Да… можеше да види духчетата, които се носеха зад тях във въздуха. Музикални духчета, кой знае защо. Нямаше никаква логика. Е, нямаше смисъл да се опитват да ги хванат насила. Не можеха да бъдат опитомени, освен ако сами не изберяха ездача си.

— Искам да направиш нещо за мен днес, братко — каза Гавилар. — Самият Върховен принц Каланор трябва да бъде убит. Докато той продължава да живее, ще има опълчение. Ако загине, родът му ще загине заедно с него, и братовчед му, Лорадар Вама, ще седне на престола.

— Ще ти се подчини ли Лорадар?

— Уверен съм, че да — отвърна Гавилар.

— Тогава ще намеря Каланор и ще сложа край на това.

— Доколкото го познавам, няма да се присъедини към битката охотно. Но той има Вълшебно оръжие. Затова…

— Затова трябва да го принудим да се намеси.

Гавилар се усмихна.

— Какво? — попита Гавилар.

— Просто се радвам, че те чувам да говориш за тактика.

— Не съм идиот — изръмжа Далинар.

Винаги внимаваше в тактическите положения на битките; просто не му допадаха нескончаемите съвещания и празните приказки.

Макар че… дори те му се струваха по-поносими в последно време. Може би беше започнал да свиква. А може да беше заради приказките на Гавилар относно създаването на династия. Все по-очевиден ставаше фактът, че тази кампания — която се проточваше вече много години — не се свежда просто до бързо заграбване на нови територии.

— Доведи ми Каланор, братко — каза Гавилар. — Имаме нужда от Тоягата днес.

— Трябва само да го освободиш.

— Ха! Сякаш съществува който и да било, способен изобщо да го плени.

„Не се ли опитваш да направиш именно това?“, помисли си Далинар моментално. „С тази сватба и приказките как вече трябва да се държим «цивилизовано»? Като подчертаваш всички мои грешки като поведение, което трябва да изличим завинаги?“

Прехапа език и не каза нищо, докато довършваха обхода на бойните редици. Разделиха се, като си кимнаха, и Далинар се отправи да се присъедини към елитите си.

— Какво ще заповядате, сър? — попита Риен.

— Не ми се пречкайте — отвърна Далинар и спусна забралото.

Шлемът на Вълшебната броня се затвори плътно и сред елитите се възцари тишина. Далинар привика Заклеващия, мечът на падналия крал, и зачака. Вражеската армия беше дошла да спре настъплението на Гавилар в провинцията; налагаше им се да направят първата крачка.

Последните месеци, прекарани в завземане на изолирани, незащитени градове, бяха лишили Далинар от възможността да се наслади на истинска битка, но от друга страна бяха поставили Каланор в страшно неизгодно положение. Ако останеше в укрепленията си, щеше да позволи да разрушат още от васалните му кралства, които вече започваха да се питат защо му плащат данъци. Шепа от тях бяха изпратили предварително вестоносци на Далинар, за да му съобщят, че няма да му окажат съпротива.

Областта беше на косъм от това да премине във владението на рода Колин. И така, Върховният принц Каланор се беше видял принуден да напусне укрепленията и да дойде да се бие. Далинар се намести на седлото. Чакаше. Обмисляше плана си. Моментът настъпи скоро; войниците на Каланор се затичаха към тях, макар и предпазливо, вдигнали щитове над главите си.

Стрелците на Гавилар пуснаха облак стрели по тях. Мъжете на Каланор бяха добре обучени; запазиха формацията си въпреки смъртоносния дъжд. В крайна сметка се срещнаха челно с тежката пехота на колинската армия: гъсто застанали мъже с толкова плътни брони, че напомняха на скален блок. В същото време, по фланговете излязоха роти лесноподвижни стрелци. Носеха леки брони и бяха наистина бързи. Ако спечелеха тази битка — а Далинар бе уверен, че ще стане именно така, — то това щеше да бъде благодарение на новите бойни тактики, които разработваха в последно време.

Врагът се озова обграден — стрелите обсипваха войниците им и от двете страни. Редиците им се разпръснаха по-нарядко, тъй като пехотата се опитваше да достигне до стрелците, но това отслаби централната им част и тя понесе сериозни щети от тежката пехота. Стандартните роти копиеносци се впуснаха в атака — колкото за да наранят вражеските войски, толкова и за да ги избутат в по-удобна за войниците на Далинар позиция.

Всичко това се разпростираше в мащаба на цялото бойно поле. На самия Далинар му се наложи да слезе от коня и да прати да дойде коняр, който да го разхожда, докато чакаше. Вътре в себе си се бореше да потисне Вълнението, което го подтикваше да нахлуе сред вражеските редици веднага.

В крайна сметка, той избра една рота от войската си, която се справяше зле срещу врага. Това ставаше. Качи се обратно на коня и препусна в галоп. Това беше точният момент. Усещаше го. Трябваше да удари сега, докато битката още не беше решена, за да принуди врага да предприеме нещо по-крайно.

Тревата се отдръпваше пред него като вълна. Като поданици, които му се прекланяха. Това можеше да се окаже краят — последната битка за покоряването на Алеткар. Какво го очакваше след това? Безкрайни официални вечери сред тълпи политици? Брат, който отказваше да търси повече завоевания?

Остави се на Вълнението и прогони всички тези тревоги. Вряза се в редиците на врага като висока буря, която помита купчина хартия. Войниците се пръснаха пред него с викове. Той замахна широко с Вълшебния си меч и свали десетки от едната страна, после — и от другата.

Очите им горяха, ръцете им се отпускаха безжизнено. Далинар си пое дълбоко дъх и изпълни гърди с радостта от победата, опияняващата като наркотик красота на унищожението. Никой не можеше да застане на пътя му; той беше пламък, а останалите — подпалки. Противниковите войници трябваше да бъдат в състояние да се скупчат по-плътно около него и да го нападнат едновременно, но бяха твърде уплашени.

И защо да не бъдат? Хората често разказваха истории за някой обикновен войник, успял да надвие собственик на Вълшебно оръжие, но те със сигурност бяха измислици. Лъжи, предназначени да накарат хората да се бият, вместо да се налага притежателите на Вълшебни мечове да се мъчат да ги преследват и да ги избиват чак след това.

Той се ухили, когато конят му залитна — затрудняваше се да си проправи път през камарите трупове. Далинар го пришпори напред, и жребецът подскочи — но когато се приземи, нещо поддаде. Животното изцвили пронизително и се стовари на земята, като го хвърли от гърба си.

Далинар въздъхна, бутна коня настрани и се изправи. Гърбът на жребеца беше счупен; Вълшебната броня не беше предназначена да бъде носена от такива обикновени същества.

Една рота войници се опита да мине в контраатака. Смело, но глупаво. Далинар ги покоси с широки удари с Вълшебния меч. Един светлоок офицер организира хората си така, че да притиснат Далинар от всички страни и да се опитат да го хванат в капан — ако не благодарение на способностите си, то поне с тежестта на телата си. Завъртя се сред тях — Бронята увеличаваше силата му, Мечът увеличаваше точността му, а Вълнението… Вълнението му даваше устрем.

В мигове като този, той разбираше защо е бил създаден. Загуба на време беше да стои и да слуша как дрънкат разни дипломати. Разхищение на способностите му беше всичко, различно от това: окончателното изпитание на качествата на мъжете, които или ги доказваха, или намираха края си на върха на острието на Меча му. Изпращаше ги в Селенията на покоя вече подготвени и загрели за битка.

Той не беше човек. Той беше съд.

Посичаше враг след враг, сякаш изпаднал в транс, и усещаше някакъв необичаен такт в сражението — сякаш ударите на меча му се ръководеха от някакъв нечут ритъм. Периферното му зрение се замъгли в червено и пейзажът наоколо започна да му изглежда като покрит с червен воал. Той сякаш се движеше и преливаше, подобно на извивките на някоя змиорка, и трептеше в такт с ударите на меча му.

Вбеси се, когато нечий глас го изтръгна от унеса на битката.

— Далинар!

Той не му обърна внимание.

— Сиятелен господарю Далинар! Тояга!

Гласът беше като стърженето на някой кремлинг. Отекваше като дразнеща мелодия в шлема му. Повали двама войника с мечове. Бяха светлооки, но очите им изгоряха от допира на Вълшебния меч, така че вече не можеше да се познае.

— Тояга!

Проклятие! Далинар се завъртя по посока на звука.

Наблизо беше застанал мъж със синя колинска униформа. Далинар вдигна Меча. Мъжът отстъпи назад и вдигна ръце, в които не се виждаше оръжие, без да спира да го вика по име.

„Познавам го“, помисли си Далинар. „Това е…“ Кадаш? Един от капитаните сред елитите му. Далинар отпусна Меча и поклати глава, сякаш за да отпъди острия звук от ушите си. Чак тогава видя — наистина видя — какво го заобикаля.

Мъртвите. Стотици и стотици от тях, със сухи въглени вместо очи, с потрошени оръжия и брони, но зловещо непокътнати тела. В името на Всемогъщия… колцина беше убил? Вдигна ръка към шлема си, обърна се и се огледа наоколо. Плашливите стръкове трева бавно се показваха между телата, като си проправяха път сред ръцете, пръстите, до главите им. Беше покрил равнината така плътно с трупове, че тревата едва намираше път нагоре.

Далинар се ухили удовлетворено, после изстина. Няколко от телата с изгорелите очи — първо забеляза трима, — носеха синьо. Собствените му хора — с лентите, които обозначаваха принадлежността им към елитите, вързани над лактите.

— Сиятелен господарю — каза Кадаш. — Тояга, задачата ти е изпълнена!

Той посочи към група конници, които препускаха през полето. Носеха сребристочервеното знаме с двойка глифи с две планини. Останал без друг избор, Върховният принц Каланор се беше появил на бойното поле. Далинар беше унищожил цели роти от войниците му съвсем сам; само друг притежател на Вълшебно оръжие беше в състояние да го спре.

— Отлично — каза той, свали шлема си и взе парчето плат, което Кадаш му подаваше, за да си избърше лицето. После взе от ръцете му мех с вода и го пресуши целия.

Хвърли празния мех настрани. Сърцето му биеше като чук, Вълнението пулсираше в него.

— Изтеглете елитите. Не се намесвайте, освен ако не бъда победен — нареди Далинар, сложи си пак шлема и усети успокоителната му тежест и плътност, докато го закопчаваше.

— Да, Сиятелен господарю.

— Съберете онези от нас, които… паднаха — допълни Далинар, като махна към мъртвите войници от войските им. — Уверете се, че са се погрижили за тях.

— Разбира се, сър.

Далинар се спусна срещу приближаващите конници. Бронята му хрущеше в камъните под краката му. Беше тъжно, че се налагаше да се изправи срещу собственик на Вълшебно оръжие, вместо да продължи да се бие срещу обикновените войници. Нямаше да сее повече смърт; имаше да убие само още един човек.

Бегло си спомняше времето, когато по-леките предизвикателства не го бяха удовлетворявали така, както ожесточения двубой срещу някого наистина способен. Какво се беше променило?

Пред него се издигаше едно от скалните образувания от източната страна на полето — група изумително високи скални кули, обветрени и назъбени, подобни на каменни змии. Когато навлезе в сянката им, дочу звуците от битката от другата страна. Някои части от войските се бяха отделили и се опитваха да си излязат в гръб, като всяка се мъчеше да заобиколи вражеските роти.

Когато достигнаха основата на скалите, почетната стража на Каланор се разпръсна и разкри самия Върховен принц. Вълшебната му броня беше инкрустирана със сребристи елементи — от стомана, или може би истинско сребро. Далинар беше заповядал да притъпят блясъка на неговата Броня до обикновено тъмносиво; не можеше да проумее защо някой би искал да „подсили“ естественото великолепие на Вълшебната броня.

Конят на Каланор беше високо, величествено животно, снежнобяло и с дълга грива. Носеше него и Вълшебната му броня с лекота. Ришадийски жребец. Каланор, обаче, слезе от седлото. Потупа коня по врата привързано, после пристъпи напред към Далинар, а Вълшебният меч се появи в ръката му.

— Тоягата — извика той. — Дочух, че собственоръчно си се захванал да унищожаваш цялата ми армия.

— Те вече се бият в Селенията на покоя.

— Нямаше ли да е хубаво, ако ги предвождаше ти.

— Някой ден — отвърна Далинар. — Когато съм вече прекалено стар и слаб да се бия тук, ще приветствам пътуването си дотам.

— Любопитно е колко религиозни стават тираните. Сигурно е много удобно да се убеждавате, че убийствата ви са извършени в името на Всемогъщия.

— Нека не си приписва заслугата! — възкликна Далинар. — Потрудих се здраво за тези убийства, Каланор. Мои са, не на Всемогъщия; може само да ги вземе под внимание, докато измерва душата ми!

— Нека тогава те завлекат в бездната на самата Преизподня — отговори Каланор и направи знак с ръка към почетните си стражници, които явно бяха нетърпеливи да се нахвърлят на Далинар. Замахна с Меча си — дълъг, тънък Вълшебен меч с широк предпазител и глифи, изписани по дължината му. — Ако те убия, Тояга, какво ще се случи?

— Тогава Садеас ще се заеме с теб.

— На това бойно поле няма място за чест, както виждам.

— О, не се преструвай, че си по-добър — отвърна Далинар. — Зная какво си направил, за да се добереш до трона си. Късно е да се преструваш на миротворец.

— Като се има предвид какво стори ти с миротворците, смятам това за много хубаво.

Далинар почти скочи напред, като зае Позицията на кръвта — поза, подходяща за боец, който не се тревожи дали ще бъде ударен, или не. Беше по-млад и по-гъвкав от противника си. Разчиташе на това, че ще може да нанася по-бързи и по-силни удари.

Необичайно, но Каланор също избра Позицията на кръвта. Двамата сблъскаха остриетата на Мечовете си така, че им се наложи бързо да сменят положението на краката си няколко пъти, докато всеки се опитваше да удари повече от веднъж същата част от Вълшебната броня на противника, за да успее да отвори пролука в нея и да стигне до плътта.

Далинар изръмжа и отблъсна назад Вълшебния меч на опонента си. Каланор беше стар, но и способен. Имаше забележителната способност да се отдръпва точно преди Далинар да нанесе удара си, като по този начин отслабваше удара и предотвратяваше сериозните щети по Бронята си.

След като си обменяха свирепи удари в продължение на няколко минути и двамата отстъпиха назад. Подобни на мрежа пукнатини, от лявата страна на Броните им изпускаха струйки Светлина във въздуха.

— Ще се случи и с теб, Тояга — изръмжа Каланор. — Ако наистина ме убиеш, някой друг ще се изправи срещу теб и ще ти отнеме кралството. Няма да се задържиш на престола.

Далинар се засили, за да му нанесе особено мощен удар — крачка напред, после замах в полукръг. Каланор го удари от дясната страна — правилно изпълнена атака, но без значение, тъй като беше от погрешната страна. Далинар, обаче, замахна към него така, че острието на Меча му изжужа във въздуха. Каланор се опита да се отдръпне назад, но инерцията на Далинар беше прекалено силна.

Вълшебният меч се стовари в Бронята и проби широка дупка в нея сред взрив от искрици. Каланор изръмжа и залитна настрани, като едва не падна. Сниши ръка, за да покрие пролуката в Бронята си, от която продължаваше да изтича Светлина на Бурята. Половината нагръдник беше разбит.

— Биеш се така, както и ръководиш, Колин — изръмжа той. — Безотговорно.

Далинар не обърна внимание на опита му да го подразни и отново се впусна в атака.

Каланор побягна, като разблъска членовете на почетната си стража настрани в бързината. Някои от войниците паднаха толкова тежко, че си счупиха кости.

Далинар почти го настигна, но Каланор се добра до голямата скална формация, отпрати Меча си, който изчезна сред облаче мъгла, скочи и сграбчи една издатина. После се закатери нагоре.

Далинар достигна подножието на естествената кула миг по-късно. Земята наоколо беше осеяна с едри канари; като се имаха предвид бурите, които вилнееха тук, те доскоро сигурно бяха представлявали част от някой хълм. Бурята го беше сринала, а на негово място беше оставила тази странна формация да се издига несигурно. Сигурно скоро щеше да събори и нея.

Далинар пусна Меча си, подскочи и се залови за една пукнатина в скалата, а облечените му в метална ръкавица пръсти изскърцаха в камъка. Увисна за момент, преди да намери опора за краката си, след което се заизкачва след Каланор. Той откърти една издатина с крака, но камъните отскочиха от бронята на Далинар, без да му направят впечатление.

Когато го настигна, двамата се бяха изкачили на около петнадесет метра във въздуха. В подножието на кулата се бяха струпали войници, които ги наблюдаваха и сочеха нагоре.

Далинар се пресегна към крака на Каланор, но той го дръпна встрани, и — без да спира да стиска скалата с една ръка, — призова Вълшебния си меч и замахна надолу. След като успя да удари Далинар по шлема няколко пъти, в крайна сметка го принуди да изръмжи и да се спусне по-надолу, за да излезе от обсега му.

Каланор откърти още няколко парчета скала, за да ги запрати по Далинар, след което отпрати Меча си и продължи нагоре.

Далинар го последва, макар и по-предпазливо, като се движеше по малко по-различен път, встрани по скалата. В крайна сметка, противникът му изкачи кулата и надзърна иззад ръба. На върха имаше няколко тесни, плоски плата, които не изглеждаха особено стабилно. Каланор седеше на едно от тях, опрял Меча на крака си и отпуснал другия над бездната.

Далинар се покатери на безопасно разстояние от врага си, и призова Заклеващия. Бурята да го вземе. Тук едва имаше място да се изправи. Вятърът го брулеше немилостиво. Едно вятърно духче се стрелна покрай него във въздуха.

— Хубава гледка — отбеляза Каланор.

Макар че броят на войниците в двете армии беше приблизително еднакъв в началото, на полето под тях се виждаха много повече трупове в сребристо и червено, отколкото в синьо.

— Питам се колко крале са имали възможността да наблюдават собствения си крах от такова удобно място — добави Каланор.

— Ти никога не си бил крал — каза Далинар.

Каланор се изправи, вдигна Вълшебния си меч и го протегна напред, насочен към гърдите на Далинар.

— Това, Колин, е сложен въпрос, обвързан с много относителни положения. Да започваме.

„Умен ход беше да ме докара дотук“, помисли си Далинар. В условия на честен двубой, Далинар явно имаше предимство — затова Каланор ги беше поставил в ситуация, в която случайността също играеше роля. Вятърът, несигурната опора под краката им, височината — която би убила дори някого с Вълшебна броня.

Е, това поне беше едно наистина ново предизвикателство. Далинар пристъпи напред внимателно. Противникът му зае Позицията на вятъра — поза, подходяща за по-гъвкав, широкообхватен стил на бой. Далинар избра Позицията на камъка заради стабилната опора и възможността да нанася мощни удари, които му предоставяше.

Обмениха си удари, като пристъпваха напред-назад по тясното плато. На всяка стъпка къртеха камъчета от скалата, които падаха в пропастта долу. Каланор явно искаше да проточи битката, за да увеличи шанса Далинар да се подхлъзне.

Далинар изпробва няколко нападения, като остави Каланор да влезе в ритъм, а после го наруши с поредица атаки отгоре, в които вложи всичката си сила. Всяка от тях подклаждаше огъня, който гореше в него — жажда, която по-раншното клане не бе успяло да утоли. Вълнението желаеше още.

Нанесе няколко удара на шлема на Каланор и го принуди да отстъпи към ръба, на крачка от това да падне. С последния разруши шлема окончателно и откри застарялото лице — гладко избръснато, почти напълно плешиво.

Каланор изръмжа през стиснати зъби и нападна Далинар с неочаквана свирепост. Далинар посрещна Меча с Меч, после направи стъпка напред и се опита да избута противника си от ръба — остриетата им бяха заключени едно в друго и нямаше как да стъпи настрани.

Далинар срещна погледа на врага си. В тези светлосиви очи, той видя нещо. Въодушевление, енергия. Една позната жажда за кръв.

Каланор също усещаше Вълнението.

Далинар бе чувал и други да говорят за него — за тази еуфория от победата. Тайното предимство на алетите. Но когато го видя тук, в очите на мъжа, който се опитваше да го убие, Далинар побесня. Не желаеше да дели нещо така интимно с този човек.

Изръмжа, почувства нов прилив на сили и блъсна Каланор назад. Той залитна и се подхлъзна. Изпусна Вълшебния меч, размаха ръце и с едно последно, отчаяно движение, успя да се вкопчи в скалата, докато падаше.

Останалият без шлем Каланор увисна над бездната. Вълнението в очите му избледня и се превърна в паника.

— Милост — прошепна той.

— Това е проява на милост — отвърна Далинар, после го прониза право в лицето с Вълшебния си меч.

Очите на Каланор изгоряха от сиво до черно, докато падаше от кулата, и след тях останаха две тънки струйки черен дим. Трупът се удари в една издатина на скалата, преди да се стовари на земята долу, далеч от основната част от войската.

Далинар издиша и се свлече на платото, изтощен. Сенките се точеха дълги през полето, докато слънцето се спускаше към хоризонта. Хубава битка беше. Беше постигнал онова, което искаше. Беше подчинил всички, които се бяха изправили на пътя му.

И все пак се чувстваше някак кух. Един глас в ума му не спираше да повтаря: „Това ли е? Не ни ли обещаха повече?“

Далеч под него, група войници в цветовете на Каланор се спусна към трупа. Почетната стража беше видяла къде е паднал Сиятелният им господар. Далинар усети как в сърцето му пламва гняв. Това беше неговата жертва, неговата победа. Беше си спечелил Вълшебната броня и Вълшебния меч!

Спусна се бързешком, небрежно. Не си спомняше как е стигнал до земята; когато стъпи долу, пред очите му беше причерняло от гняв. Един от войниците беше взел Меча; останалите се караха за Бронята, която беше разкривена и разкъсана на няколко места.

Далинар ги нападна и уби шестима от тях само за секунди, включително този с Меча. Двама от останалите успяха да побегнат, но бяха по-бавни от него. Далинар стисна единия за рамото, завъртя го и го стовари в каменистата земя. Уби последния с един замах на Заклеващия.

Още. Къде имаше още? Далинар не виждаше мъже в червено. Само неколцина в синьо — изнурена група войници, които не бяха вдигнали знаме. Сред тях, обаче, беше застанал един мъж във Вълшебна броня. Гавилар си почиваше от битката тук, далеч от фронта, и вероятно обмисляше положението и следващия си ход.

Гладът на Далинар се увеличи още повече. Вълнението го обхвана като пламък и го завладя напълно. Не беше ли редно силните да управляват? Защо трябваше толкова често да остава в сянка и да слуша как някакви хора говорят, вместо да воюват?

Ето го. Ето го мъжът, който притежаваше онова, което той искаше. Трона… трона и не само. Жената, която трябваше да принадлежи на него. Любовта, която беше принуден да загърби — и за какво?

Не, битките му за днес не бяха приключили все още. Това не беше всичко!

Запъти се към групата войници. Умът му беше мъгляв, тялото му беше стегнато от дълбока болка. Духчета на страстта, като мънички, кристални снежинки, валяха около него.

Нямаше ли право на страст?

Нямаше ли право на възнаграждение за всичко, което беше постигнал?

Гавилар беше слаб. Възнамеряваше да се откаже от натрупаната инерция и да почива на лаврите, които Далинар му беше извоювал. Е, имаше един начин да се увери, че войната ще продължи. Един начин да поддържа Тръпката жива.

Един начин да получи всичко, което заслужаваше.

Вече тичаше. Някои от мъжете в групичката вдигнаха ръце за поздрав към него. Колко бяха слаби. Дори не вдигнаха оръжията си! Можеше да ги избие до последния, преди изобщо да усетят какво става. Заслужаваха го! Далинар заслужаваше да…

Гавилар се обърна към него, свали шлема си и му се ухили широко и открито.

Далинар се закова на място, като залитна. Втренчи се в Гавилар, в брат си.

„О, Отче на Бурята“, помисли си. „Какво правя?“

Остави Вълшебния меч да се изплъзне от ръката му и да изчезне. Гавилар закрачи към него, сляп за ужасеното изражение под шлема на Далинар. За щастие, около него не се появиха никакви духчета на срама — макар да си беше заслужил цял легион от тях.

— Братко! — възкликна Гавилар. — Видя ли? Победихме! Върховният принц Рутар надви Галам и извоюва Вълшебен меч и Броня за сина си. Таланор също си спечели Меч, и чух, че най-после си успял да примамиш и Каланор да се покаже. Кажи ми, че не успя да се измъкне, моля те.

— Той… — гласът на Далинар заглъхна и той облиза устни, като си поемаше дъх тежко. — Той е мъртъв.

И посочи към трупа, който се различаваше в далечината само по блясъка на сребристия метал сред сенките на канарите.

— Далинар, ти, прекрасен, ужасен човек такъв! — възкликна Гавилар и се обърна към хората си. — Да славите името „Тоягата“, мъже. Да го славите!

Духчета на славата изплуваха около Далинар като малки, златисти сфери, и се завъртяха около главата му като корона.

Далинар примигна сред възторжените викове на войниците и внезапно изпита такъв дълбок срам, че му се прииска да се срине на земята. Този път, едно-единствено духче — като венчелистче на цвете — се спусна бавно надолу покрай него.

Трябваше да направи нещо.

— Вълшебен меч и Вълшебна броня — обърна се той към Гавилар настоятелно. — Спечелих и двете, но ги давам на теб. Подарък. За децата ти.

— Ха! — възкликна Гавилар. — За Ясна ли? Какво ще прави тя с тях? Не, не. Ти…

— Задръж ги — прекъсна го Далинар умолително и го стисна за ръката. — Моля те.

— Отлично, щом настояваш. Ти вече имаш Броня, която да оставиш на наследника си, предполагам.

— Ако имам такъв.

— Ще имаш! — отвърна Гавилар и изпрати неколцина мъже да вземат Меча и Бронята на Каланор. — Ха! Тох най-после ще трябва да се съгласи, че сме в състояние да го защитим. Подозирам, че сватбата ще се състои най-късно до месец!

Както и, по всяка вероятност, официалната церемония за повторното коронясване, при която — за пръв път от векове — и десетимата Върховни принцове на Алеткар щяха да се преклонят пред един крал.

Далинар седна на един камък, свали си шлема и взе водата, която една млада вестоноска му подаваше. „Никога повече“, закле се пред себе си. „Отстъпвам пред Гавилар във всяко отношение. Нека той получи трона, нека той се радва на любов.

Аз никога не бива да ставам крал.“

Из скицника на Шалан: Духче в стената

27
Да се преструваш

„Ще изповядам своята ерес. Няма да се отрека от онова, което казах — независимо колко настояват ардентите.“

Из Заклеващия, предговор

Звуците от спор между политици достигнаха до ушите на Шалан, докато скицираше. Седеше на една каменна пейка в дъното на просторната заседателна зала близо до върха на кулата. Беше си донесла възглавница, на която да седне, а Шарка си хъмкаше нещо доволно на малкия пиедестал до нея.

Седеше, вдигнала крака във въздуха, опряла скицника на бедрата си и прехвърлила обутите си с чорапи крака през облегалката на мястото отпред. Не беше най-елегантната възможна поза; ако я беше видяла, Сиятелната щеше да потъне в земята от срам. В предната част на аудиторията стоеше Далинар, вгледан в сияйната карта, която двамата с Шалан бяха създали с обединени сили. Беше поканил и Таравангян, Върховните принцове, съпругите им и главните им писари. Елокар беше дошъл с Калами, която напоследък беше започнала да изпълнява ролята на негов главен писар.

Ренарин беше застанал до баща си, облякъл униформата си на Мост Четири, и изглеждаше сякаш се чувства някак неловко — тоест, както винаги. Адолин се беше настанил наблизо, скръстил ръце и от време на време прошепваше по някоя шега на някой от мостовите от Мост Четири.

Сиятелната трябваше да бъде тук и да участва в тази дискусия, от която зависеше бъдещето на целия свят. Вместо това, Шалан седеше тук и рисуваше. Светлината в тази зала беше просто толкова хубава — благодарение на широките стъклени прозорци. Беше й дотегнало да се чувства като хваната в капан в тъмните коридори на ниските етажи и вечно да има усещането, че някой я следи.

Довърши рисунката си и я обърна към Шарка, хванала скицата с обвитата си в ръкав лява ръка. Той се надигна от мястото си, за да я разгледа по-добре: изобразяваше пролуката, в която се спотайваше безформената фигура с изцъклени, нечовешки очи.

— Хмммм — изтананика Шарка. — Да, така беше.

— Трябва да е някакъв вид духче, нали?

— Имам чувството, че би трябвало да зная — отговори той. — Това е… нещо от преди много отдавна. Много, много отдавна…

Шалан потрепери.

— Защо е тук?

— Не мога да кажа — отвърна Шарка. — То не е нещо наше. Негово е.

— Древно духче на Зло. Чудесно — отбеляза Шалан, прелисти страницата и я прегъна през върха на скицника, за да започне нова рисунка.

Останалите продължаваха да разговарят за обединението — Тайлена и Азир се споменаваха най-често като най-важните държави, които трябваше да привлекат на своя страна сега, след като Ири бяха заявили пределно ясно, че са се присъединили към врага.

— Сиятелна Калами — тъкмо казваше Далинар. — Последният доклад. В него се споменаваше, че голям контингент от врага се е събрал в Марат, нали така?

— Да, Сиятелен господарю — отвърна писарката от писалището, зад което седеше. — В Южен Марат. Вие изказахте предположение, че малобройното население в района е станало причина Пустоносните да изберат това място за сборен пункт.

— Ириалците се възползваха от възможността да ударят на изток, тъй като винаги са искали да го направят — каза Далинар. — Ще завоюват Рира и Бабатарнам. Междувременно, областите като Триакс, например — в южната част на централен Рошар, — постепенно потъват в неизвестност.

Сиятелната Калами кимна и Шалан потупа устни с молива си. Това обстоятелство налагаше определени изводи. Как беше възможно цял град да бъде в неизвестност? В днешни дни, в големите градове — и особено пристанищните такива — имаше стотици работещи далекосъобщители. Всеки светлоок или търговец, който искаше да следи промените в цените или да поддържа контакт с по-отдалечените си територии, разполагаше с такъв.

Далекосъобщителите в Колинар се бяха включили веднага, щом бурите се бяха завърнали — а после спряха един по един. В последните доклади се твърдеше, че около града се събират войски. А после… нищо. Явно врагът бе намерил някакъв начин да открие всеки от далекосъобщителите.

Поне най-после бяха получили вести от Каладин. Този път — един-единствен глиф, с който ги съветваше да бъдат търпеливи. Не беше успял да отиде в град, където да има кой да напише съобщението му, но искаше да знаят, че е добре. Освен ако някой друг не беше фалшифицирал глифа, за да ги заблуди.

— Врагът се опитва да завземе Клетвените порти — заключи Далинар. — Всичките им маневри, като изключим струпването им в Марат, сочат към този извод. Инстинктът ми говори, че войската им планира контраатака на Азир — или дори да иде до Я Кевед и да се опита да го нападне.

— Имам доверие на преценката на Далинар — подкрепи го Върховният принц Аладар. — Щом той вярва, че това е най-вероятният бъдещ развой на събитията, трябва да се вслушаме в него.

— Ха — възкликна Върховният принц Рутар. Лукавият мъж се беше облегнал на отсрещната стена и едва слушаше какво се говори. — Кого го вълнува твоето мнение, Аладар? Забележително е, че изобщо още виждаш, като се има предвид къде си си заврял главата в последно време.

Аладар се завъртя и стрелна ръка настрани, готов да привика Вълшебния си меч. Далинар го спря — както Рутар със сигурност знаеше, че ще направи. Шалан поклати глава и се вдълбочи още повече в скицата. Няколко духчета на сътворението се носеха над скицника й — едното имаше формата на мъничка обувка, а другото — на молив като този, който използваше.

В момента нахвърляше щрихите на рисунка на Върховния принц Садеас, нарисувана без определен Спомен. Никога не бе имала намерението да прибавя него към колекцията си. Завърши скицата набързо и прелисти на онази на Сиятелния господар Перел — онзи, когото бяха открили мъртъв в един от коридорите на Уритиру. Опита се да възпроизведе лицето му без раните.

После прелисти пак ту на едната, ту на другата рисунка. „Приличат си, наистина“, реши тя. „Подобни месести лица. Подобно телосложение.“ На следващите две страници имаше рисунки на двамата рогоядци. Те също изглеждаха доста подобни. А двете убити жени? Защо си беше признал онзи мъж, че е удушил съпругата си, а после се беше заклел, че не е убил другата жертва? Една стигаше да бъдеш екзекутиран.

„Това духче имитира престъпленията“, помисли си Шалан. „Убива или ранява по същия начин, по който са се случили нападенията отпреди няколко дни. Нещо като… подражател?“

Шарка привлече вниманието й, като затананика тихо. Шалан вдигна глава и забеляза към нея да се приближава човек: жена на средна възраст с къса черна коса, подстригана почти до голо. Носеше дълга пола, риза с копчета и жилетка. Облекло като на тайленски търговец.

— Какво рисувате, Ваше Сиятелство? — попита я жената на веденски.

Да чуе родния си език така неочаквано бе странно, затова на Шалан й отне секунда да проумее смисъла на думите.

— Хора — отвърна тя и затвори скицника си. — Обичам да рисувам портрети. Вие дойдохте с Таравангян. Неговата Повелителка на стихиите.

— Малата — представи се жената. — Но не съм негова. Обърнах се към него, защото ми беше удобен — Искра предложи да се насочим към Уритиру, след като беше възроден.

Тя огледа обширната аудитория. Шалан не можеше да открие духчето й наоколо.

— Смятате ли, че наистина сме били достатъчно да напълним тази зала? — попита Малата.

— Десет ордена — отговори Шалан, — със стотици членове в повечето от тях. Да, предполагам, че сме били — всъщност се съмнявам, че е било възможно да се съберат всички от ордените.

— А сега сме четирима — отбеляза жената нехайно и изгледа Ренарин, който стоеше сковано до баща си и се потеше под погледите на присъстващите, които от време на време се обръщаха към него.

— Петима — поправи я Шалан. — Някъде извън града има един летящ мостови — а и това сме само хората, които сме се събрали тук. Със сигурност трябва да има и други като теб, които още търсят начин да се свържат с нас.

— Ако желаят — каза Малата. — Не е задължително нещата да са устроени така. Защо да бъдат? Не се наредиха много добре за Сияйните рицари последния път, нали?

— Може и така да е — призна Шалан. — Но сега не е моментът да си правим опити. Опустошението започна отново. Не смятам, че е толкова лошо да се уповаваме на миналото, за да оцелеем след него.

— Любопитно е, че единственото доказателство за цялата тази работа с „Опустошението“ са думите на няколко самомнителни алети, а, сестро?

Шалан примигна от изненада заради нехайния начин, по който бяха казани тези думи — и придружени от намигване. Малата й се усмихна и се запъти небрежно към предната част на залата.

— Е — прошепна Шалан, — тя със сигурност ще ме изнерви.

— Хммм — проточи Шарка. — Ще стане по-лошо, когато започне да унищожава.

— Да унищожава?

— Прахоносна е — каза Шарка. — Духчетата като нейното… хмммм… те обичат да чупят нещата около себе си. Искат да видят какво има вътре.

— Очарователно — отбеляза Шалан и запрелиства рисунките си.

Онова нещо в процепа между стаите. Мъртвите мъже. Това беше достатъчно информация, че да я представи пред Далинар и Адолин и възнамеряваше да го направи днес, след като вече беше приключила със скиците.

А после?

„Трябва да го хвана“, каза си. „Да наблюдавам пазара. Рано или късно ще се появи следващата жертва. А няколко дни по-късно, онова нещо ще се опита да повтори престъплението.“

Може би беше добра идея да тръгне да патрулира из неизследваните части от кулата? Да го търси, вместо да го чака да нападне?

Тъмните коридори. Всеки тунел, подобен на невъзможна черта в рисунка…

Помещението беше притихнало. Шалан се отърси от размисъла, в който беше потънала, и вдигна глава да види какво се случва. Иалаи Садеас току-що се беше появила на един паланкин. Придружаваше я позната фигура: Меридас Амарам беше висок мъж със светлокафяви очи, квадратно лице и набито, крепко тяло. Освен това беше и убиец, крадец и предател. Бяха го заловили, докато се опитваше да открадне един Вълшебен меч — доказателство, че твърденията на капитан Каладин по негов адрес бяха верни.

Шалан стисна зъби, но откри, че гневът й се е… охладил. Не беше изчезнал. Не, нямаше да прости на този човек, че беше убил Хеларан. Но неудобната истина беше, че не знаеше нито как, нито защо брат й е станал негова жертва. Почти дочуваше гласа на Ясна да й шепне: „Не съди прибързано, щом не знаеш достатъчно.“

Адолин се изправи и пристъпи към Амарам, като навлезе в самия център на илюзорната карта, наруши повърхността й и изпрати малки вълнички от сияйна Светлина на Бурята към краищата й. Втренчи се в Амарам кръвнишки, но Далинар положи длан на рамото му предупредително.

— Сиятелна Садеас — заговори Далинар. — Радвам се, че склонихте да се присъедините към събранието ни. Мъдростта ви ще ни е от полза, докато обсъждаме тактиките.

— Не съм дошла заради плановете ви, Далинар — отвърна Иалаи. — Дойдох, защото ми беше удобно място, където да мога да говоря с всички ви. Аз и съветниците ми достигнахме до заключението, че наследникът, моят племенник, е твърде млад. Не бива да оставяме дом Садеас без надежден водач точно сега, затова взех решение.

— Иалаи — каза Далинар, като пристъпи до сина си насред илюзията. — Нека първо го обмислим заедно. Моля те. Имам една идея, която, макар и нетрадиционна, може да…

— Традициите са наш съюзник, Далинар — прекъсна го Иалаи. — Мисля, че така и не успя да го проумееш напълно. Върховният маршал Амарам е най-заслужилият и почитан генерал от нашия дом. Войниците ни го уважават, а името му е известно по целия свят. Обявявам го за регент и наследник на престола на дома. По своите правомощия и във всяко едно отношение, той вече е Върховен принц Садеас. Моля, кралят да ратифицира това решение.

Шалан затаи дъх. Крал Елокар вдигна поглед от мястото, където седеше — поне привидно — дълбоко замислен.

— Законно ли е това? — попита той.

— Да — отвърна Навани, скръстила ръце.

— Далинар — каза Амарам, като пристъпи няколко стъпала по-надолу към останалите в дъното на залата.

Шалан усети как по гърба й пробяга тръпка, когато чу гласа му. Изисканата дикция, съвършеното лице, безупречната униформа… Този мъж беше онова, в което се стремеше да се превърне всеки войник.

„Не съм аз единствената, която умее да се преструва убедително“, помисли си.

— Надявам се, че скорошните ни… разногласия няма да попречат на сътрудничеството ни в името на Алеткар — продължи Амарам. — Разговарях с Нейно Сиятелство Иалаи и ми се струва, че я убедих, че дребните ни крамоли са второстепенни в сравнение с добруването на Рошар.

— Добруването — повтори Далинар. — Смяташ, че можеш да говориш за добро?

— Всичко, което сторих досега, беше в името на общото добро, Далинар — настоя Амарам с нотки на умора в гласа. — Всичко. Моля те. Зная, че възнамеряваш да вземеш законови мерки против мен. Ще се изправя пред съда, но нека отложим това до някой момент, след като Рошар е вече спасен.

Далинар изгледа Амарам в продължение на един дълъг, напрегнат момент. Накрая се обърна към племенника си и му кимна рязко.

— Тронът признава вашето назначение на регент, Ваше Сиятелство — обърна се Елокар към Иалаи. — Майка ми ще издаде официална наредба с печат в присъствието на свидетели.

— Вече е готово — отвърна Иалаи.

Далинар срещна погледа на Амарам от отсрещната страна на сияйната карта.

— Върховен принце — каза му той най-накрая.

— Върховен принце — отвърна Амарам и склони глава.

— Копеле — каза Адолин.

Далинар трепна видимо, после посочи към изхода.

— Може би ти, синко, се нуждаеш от известно време насаме, за да се успокоиш.

— Да. Хубаво — отвърна Адолин, дръпна рамо изпод дланта на Далинар и се отправи към вратата с тежки стъпки.

Шалан се замисли само за миг, след това грабна обувките и скицника си и забърза след него. Настигна го в коридора отвън, близо до мястото, където бяха паркирали паланкините на жените, и го хвана за ръката.

— Ей — каза тя тихо.

Той се обърна към нея и изражението му омекна.

— Искаш ли да поговорим по въпроса? — попита го Шалан. — Изглеждаш му още по-ядосан от преди.

— Не — промърмори Адолин. — Просто се подразних. Най-после се отървахме от Садеас, а сега този заема неговото място?

Поклати глава и продължи:

— Когато бях малък, му се възхищавах. Когато пораснах, започнах да се съмнявам в него, но мисля, че на част от мен продължаваше да й се иска той да бъде такъв, какъвто твърдяха. Мъж, който стои над неща като дребнавостта и политиката. Истински войник.

Шалан не беше особено сигурна дали е съгласна с идеята за „истински войник“ като за човек, когото не го е грижа за политика. Не би ли трябвало да осъзнава важността на причините, поради които води сраженията си?

Но войниците не говореха така. Те имаха някакъв идеал, който не й беше напълно понятен, нещо като култ към подчинението — към това да нехаеш за всичко извън бойното поле и предизвикателствата, пред които се изправяш на него.

Качиха се в асансьора, Адолин извади един скъпоценен камък — малък диамант без сфера — и го постави в празното място на парапета. От камъка започна да се отцежда Светлина на Бурята, балконът се разтресе и бавно започна да се снишава. Щяха да спрат платформата на долния етаж, като извадят камъка от мястото му. Един обикновен лост, който можеше да се натиска надолу или нагоре, определяше посоката.

Спуснаха се под горния етаж и Адолин застана до парапета, за да огледа централната шахта с големия прозорец от едната й страна. Започваха да я наричат „атриума“ — макар че представляваше атриум, висок десетки етажи.

— На Каладин няма да му хареса — отбеляза Адолин. — Амарам да е Върховен принц? Двамата с него прекарахме седмици в затвора заради нещата, които онзи човек направи.

— Мисля, че Амарам е убил брат ми.

Адолин се обърна рязко и се втренчи в нея.

— Какво?

— Амарам има Вълшебен меч — обясни Шалан. — Виждала съм го преди в ръцете на брат ми, Хеларан. Беше по-възрастен от мен и напусна Я Кевед преди години. Доколкото успях да разбера, в някакъв момент се е състояло сражение между него и Амарам, който в крайна сметка го е убил и е взел Вълшебния му меч.

— Шалан… Онзи Меч. Нали знаеш откъде го е получил Амарам?

— На бойното поле?

— От Каладин — поправи я Адолин и вдигна ръка към челото си. — Мостовият твърди, че е спасил живота на Амарам, като е убил притежателя на Вълшебния меч. След което Амарам избил хората на Каладин и заграбил оръжието за себе си. Това е всъщност причината двамата да се мразят.

Шалан усети как я стяга гърлото.

— О.

„Потисни го. Не мисли за това“, заповяда си.

— Шалан — пристъпи към нея Адолин. — Защо би се опитал брат ти да убие Амарам? Да не би да е знаел, че Сиятелният господар е бил покварен? Бурята да го вземе! Каладин не е подозирал нищо за това. Горкият мостови. Щеше да е по-добре за всички, ако просто беше оставил Амарам да умре.

„Не се замисляй какво означава това. Избий си го от главата.“

— Да — отвърна тя. — Хм.

— Но откъде е знаел брат ти? — попита Адолин, който беше започнал да крачи напред-назад. — Споменавал ли ти е нещо?

— Не разговаряхме много — каза Шалан. Чувстваше се като вцепенена. — Напусна дома, когато бях малка. Не го познавах добре.

Трябваше да отклони темата от това, каквото ще да става. Защото това все още беше нещо, което можеше да си наложи да погребе дълбоко в себе си. Не искаше да мисли за Каладин и Хеларан…

Пътуването с асансьора до ниските нива на кулата премина в дълго мълчание. Адолин искаше да иде пак при жребеца на баща си, но на Шалан не й се стоеше да го чака сред миризмата на конска тор. Слезе на втория етаж и се запъти към стаята си.

Тайни. „Има и по-важни неща на света“, казал беше Хеларан на баща им. „По-важни дори от теб и твоите престъпления.“

Мраизе знаеше нещо за това. Отказваше да й разкрие загадките просто така — също както някой възрастен би използвал обещанието за бонбони, за да накара някое дете да го послуша. Но всичко, което искаше от нея, беше да проучи нередностите в Уритиру. Това беше нещо хубаво, нали? Тя така или иначе щеше да го направи.

Шалан следваше извитите коридори по маршрута, по който работниците на Себариал бяха окачили фенери за куки на стените. Заключени и пълни само с евтини диамантени сфери, те не си струваха усилията да бъдат разбити и ограбени — но пък и светлината им беше доста мътна.

Трябваше да остане в аудиторията горе; в нейно отсъствие картата сигурно се беше разпаднала. Това я караше да се чувства виновна. Дали имаше начин да се научи да прави илюзии, които да траят и след като тя си тръгне? Щяха да имат нужда от Светлина на Бурята, която да ги захранва…

Във всеки случай, тя трябваше да напусне заседанието. Тайните, които този град таеше в себе си, бяха прекалено интригуващи, че да ги пренебрегва повече. Спря насред коридора, извади скицника си и разгърна страниците, загледана в лицата на мъртвите мъже.

Докато прелистваше разсеяно, попадна на една скица, която не си спомняше да е рисувала — поредица преплетени, дразнещи окото линии, грубо надраскани и несвързани.

Усети как изстива.

— Кога съм нарисувала това?

Шарка се плъзна нагоре по роклята й и спря в началото на шията й. Затананика леко — звук, който издаваше безпокойството му.

— Не си спомням.

Тя прелисти на следващата страница. Тук беше нарисувала множество линии, които се разпростираха от една изходна точка, объркани и хаотични, и накрая се превръщаха в конски глави с разкъсана кожа, оцъклени очи и отворени усти. Беше гротескно до степен да й прилошее.

„О, Отче на Бурята…“

Пръстите й трепереха, докато отгръщаше на следващата страница. Тя беше цялата надраскана с черно със спираловидни черти към средата. Дълбока бездна, безкраен коридор с нещо ужасяващо и неизвестно в края му.

Тя затвори скицника рязко.

— Какво ми става?

Шарка изтананика объркано.

— Дали да не… избягаме?

— Къде?

— Далеч. Далеч от това място. Хмммм.

— Не.

Тя потрепери. Част от нея беше изпаднала в паника, но не можеше да изостави тези тайни. Трябваше да ги открие, да ги притежава, да ги направи свои. Обърна се внезапно и пое в посока, обратна на стаята си. Малко по-късно влезе в казармата, където живееха войниците на Себариал. Кулата изобилстваше от такива места: обширни мрежи от стаи с издълбани направо в стените каменни нарове. Уритиру със сигурност бе представлявал военна база; поне това беше очевидно от капацитета на кулата да помещава десетки хиляди войници, и то само на долните етажи.

В общото помещение на казармата мъжете седяха тук-там, настанени удобно, свалили палтата си и заети с игри на карти или ножове. Когато мина покрай тях, те я зяпнаха, а секунда по-късно наскачаха от местата си, явно объркани дали първо да си облекат палтата, или да й отдадат чест. Шепотът, в който се различаваше думата „Сиятелна“, я следваше чак докато не стигна до коридора, от двете страни на който бяха разположени стаите на отделните взводове.

Нахлу при Вата и другарите му, които седяха и играеха карти на светлината на няколко сфери. Горкият Газ тъкмо беше седнал на гърнето в клозета в ъгъла, затова нададе изненадан вик и дръпна бързешком завесата, окачена пред него вместо врата.

„Трябваше да се досетя, че така ще стане“, помисли си Шалан и прикри изчервяването си с помощта на малко Светлина на Бурята. Скръсти ръце и се вгледа в останалите, докато те мързеливо се изправяха на крака и й отдаваха чест. Вече бяха само дванайсетима. Някои си бяха намерили друга работа. Неколцина бяха загинали по време на битката при Нарак.

Донякъде се беше надявала, че всички ще се разотидат постепенно — ако ще и само за да не й се налага да мисли какво да прави с тях. Сега разбираше, че Адолин е бил прав. Това й отношение към тях беше ужасно. Тези мъже представляваха ресурс и, като се имаха предвид обстоятелствата, се бяха показали забележително предани.

— Проявих се като неумел работодател — каза им тя.

— Не знам дали е така, Ваше Сиятелство — отвърна Червения. Шалан още не знаеше откъде е получил този прякор. — Заплатите идват навреме, пък и под вашето предводителство не са загивали твърде много от нас.

— Мене ме убиха — обади се Шоб от нара си и отдаде чест, без да става.

— Млъквай, Шоб — каза Вата. — Не си умрял.

— Тоя път обаче ще умра, сержант. Знам си го.

— Поне ще млъкнеш, тогава — отвърна Вата. — Ваше Сиятелство, съгласен съм с Червения. Добре се отнасяте с нас.

— Е, така или иначе, безделието беше дотук — каза Шалан. — Имам работа за вас.

Вата сви рамене, но някои от останалите изглеждаха разочаровани. Може би Адолин имаше право; може би хората като тези имаха нужда от нещо, с което да уплътняват времето си. Но нямаше да си го признаят.

— Опасявам се, че може да се окаже опасно — продължи Шалан, след което се усмихна. — И вероятно ще се наложи да се понапиете малко.

28
Друга възможност

„И най-накрая, ще призная собствената си човечност. Някои ме нарекоха «чудовище», и не отричам това тяхно твърдение. Аз съм чудовището, в което се боя, че всички можем да се превърнем.“

Из Заклеващия, предговор

— „Взехме решението“ — зачете Тешав, — „да запечатаме тази Клетвена порта, докато не сме в състояние да я разрушим. Разбираме, че това не са действията, които вие очаквахте да предприемем, Далинар Колин. Знайте, че Главния на Азир питае към вас дълбоко уважение и очаква с нетърпение взаимните облаги, до които биха довели бъдещите търговски сделки и споразумения между народите ни. Вълшебният портал в центъра на града ни, обаче, представлява прекалено голяма опасност. На по-нататъшните молби да го отворим няма да бъде обръщано внимание, затова настояваме да приемете решението ни на суверени. Приятен ден, Далинар Колин. Нека Йезир ви благослови и напътства.“

Далинар удари с юмрук по дланта си, изправен в средата на тясната каменна стая. Тешав и помощникът й се бяха настанили на подиума за писане и мястото до него, а Навани крачеше напред-назад от отсрещната страна. Крал Таравангян седеше на стол до стената, сгърбен напред и стиснал ръце с угрижено изражение.

Това беше, значи. Азир отпадаше.

Навани го докосна по ръката.

— Съжалявам.

— Остава ни Тайлена — каза Далинар. — Тешав, провери дали кралица Фен е съгласна да разговаряме днес.

— Да, Сиятелен господарю.

Бе успял да спечели Я Кевед и Карбрант благодарение на Таравангян, а Нови Натанан отговаряше обещаващо. Ако привлечеше на своя страна и Тайлена, Далинар можеше поне да изгради обединена воринска коалиция, в която да влязат всички източни държави. Това може би щеше да убеди и западните народи да се присъединят към него в крайна сметка.

Ако изобщо бяха оцелели дотогава.

Далинар се заразхожда наоколо напрегнато, докато Тешав се свързваше с Тайлена. Предпочиташе по-малките стаи, като тази; обширните зали му напомняха колко огромно е това място. В малките помещения като това, човек можеше да се преструва, че се намира в някой уютен бункер.

Естествено, дори малките стаи напомняха, че Уритиру не беше обикновено място. Ивиците на скалните пластове, подобни на разперено ветрило. Или дупките, които често се срещаха високо горе — точно там, където стените се срещаха с таваните. Шахтата в тази стая непрекъснато му напомняше на доклада, който беше получил от Шалан. Дали отвътре не ги наблюдаваше нещо? Възможно ли беше убийствата в кулата действително да бяха дело на духче?

Това почти го накара да поиска да напуснат кулата. Но къде щяха да отидат? Как можеха да изоставят Клетвените порти? Засега беше заповядал патрулите да се учетворят и беше наредил на учените на Навани да търсят възможно обяснение. Поне докато не успееше да измисли някакво решение.

Докато Тешав пишеше на кралица Фен, Далинар пристъпи към стената, внезапно разтревожен от дупката. Намираше се точно под тавана — прекалено високо, че да може да я достигне, дори ако се изправеше на стол. Вместо това, той всмука Светлина на Бурята. Войниците му бяха споменали, че използват едри камъни, за да се катерят по високите стени, затова Далинар взе един дървен стол и покри гърба му със сияйна Светлина с дланта на лявата си ръка.

Когато го притисна към стената, гърбът на стола остана залепнал за нея. Далинар изръмжа и колебливо се покатери на седалката, която висеше във въздуха горе-долу на височината на масата.

— Далинар? — обърна се към него Навани.

— Така или иначе имаме време — каза той, изправи се внимателно на стола, после скочи, стисна ръба на дупката и се изтегли нагоре, за да погледне вътре.

Беше около метър широка и тридесет сантиметра висока. Струваше му се безкрайна, и от дълбините й се усещаше лек бриз. Наистина ли дочуваше… стържене? Миг по-късно зърна норка да се стрелва през тунела от една сенчеста дупка, понесла мъртъв плъх в муцуната си. Дребната, издължена животинка трепна с нос към него, след което избяга с плячката си.

— През тях наистина става въздушно течение — отбеляза Навани, когато Далинар скочи от стола. — Но методът, по който това се случва, още ни озадачава. Някакъв засега неоткрит от нас фабриал, може би?

Далинар погледна пак нагоре към шахтата. Километри и километри от още по-малки тунели прорязваха стените и таваните на вече обърканата система от коридори и помещения. А някъде из тях се криеше нещото, което Шалан беше нарисувала…

— Тя отговори, Сиятелен господарю! — обади се Тешав.

— Отлично — каза Далинар. — Ваше Величество, не ни остава много време. Бих искал да…

— Тя продължава да пише — прекъсна го Тешав. — Извинете ме, Сиятелен господарю. Казва, че… ъ-ъ…

— Просто го прочети, Тешав — подкани я Далинар. — Вече съм свикнал с Фен.

— „Проклятие, човече. Ще ме оставиш ли на мира най-после? Не съм спала както трябва от седмици. Вечната буря ни удари за втори път; едва успяваме да опазим града от пълното разрушение.“

— Разбирам, Ваше Величество — продиктува Далинар. — И с готовност бих ви изпратил помощта, която обещах. Моля ви да сключим споразумение. Достатъчно дълго вече отбягвате молбите ми.

Столът най-после падна от стената и изтрака шумно на пода. Далинар се подготви за още един рунд словесна схватка, половинчати обещания и завоалирани послания. Фен ставаше все по-студена и формална с течение на кореспонденцията им.

Далекосъобщителят започна да пише, но спря почти веднага. Тешав го погледна с мрачно изражение и прочете на глас:

— „Не.“

— Ваше Величество — отвърна Далинар. — Това не е подходящ момент да упорствате да се борите сама! Моля ви. Умолявам ви. Послушайте ме!

— „Вече би трябвало да сте се убедили“ — гласеше отговорът, — „че този съюз никога няма да се осъществи. Колин… Откровено казано, изумяваш ме. Умелият ти език и учтивостта ти биха накарали човек да реши, че наистина смяташ, че това ще се получи. Но със сигурност разбираш истината. Един монарх трябва да е или глупав, или отчаян, за да пусне алетска войска в самия център на столицата си. Проявявала съм се като първото от време на време, и действително започвам да се приближавам към второто, но… Бурята да го тръшне, Колин. Не. Няма да бъда онази, която най-накрая да ви даде възможността да завземете Тайлена. А в изключително малко вероятния случай, че говориш искрено — съжалявам.“

Посланието звучеше наистина окончателно. Далинар се приближи към Тешав и се вгледа в непроницаемите завъртулки на страницата, които някак си образуваха писмото на жените.

— Имаш ли още някакви идеи? — попита той Навани, която въздъхна и се настани на стола до Тешав.

— Не. Фен е твърдоглава, Далинар.

Далинар хвърли поглед към Таравангян. Дори той беше предположил, че истинската му цел е завоеванието на нови територии. И кой не би сметнал същото, като се имаше предвид историята му?

„Може би щеше да е друго, ако можех да разговарям с тях лично“, помисли си той. Но без Клетвените порти, това беше на практика невъзможно.

— Благодари й за отделеното време — каза Далинар. — И й кажи, че предложението ми продължава да важи.

Тешав започна да пише, а Навани погледна към Далинар, забелязала онова, което писарката не беше — напрежението в гласа му.

— Добре съм — излъга той. — Трябва ми само малко време да обмисля нещата.

Излезе от стаичката, преди тя да успее да възрази, а стражниците отвън поеха след него. Имаше нужда от чист въздух; откритото небе винаги му се струваше така примамливо. Но краката му не го отведоха в тази посока. Вместо това откри, че навлиза все по-навътре из коридорите.

А сега какво?

Също както винаги, хората не му обръщаха внимание, освен ако не държеше меч в ръка. Бурята да го вземе — сякаш искаха да подходи с лошо.

Обикаля из тунелите цял час, без да стигне доникъде. Накрая Лин, вестоноската, го откри. Съобщи му задъхано, че от Мост Четири го молят да иде при тях, но не са уточнили защо.

Далинар я последва. Мисълта за скицата на Шалан продължаваше да му тежи. Дали не бяха открили още един труп? И наистина, Лин го поведе към онзи район, където бяха намерили Садеас.

Лошото предчувствие на Далинар се засили. Лин го отведе до един балкон, където го посрещнаха войниците Лейтен и Пеет.

— Кой е този път? — попита ги той.

— Кой… — смръщи вежди Лейтен. — А! Не, сър, не е нищо такова. Друго е. Насам.

Поведе го по стълбите надолу към широкото поле пред първия етаж на кулата, където чакаха още трима войника, застанали до широките каменни саксии, най-вероятно предназначени за кореноплодни.

— Забелязахме го случайно — каза Лейтен, докато вървяха между саксиите. Едрият войник беше приветлив и непринуден и говореше с Далинар, Върховния принц, като с някой от приятелите си в таверната. — Патрулираме по-често, както заповядахте, и следим за нещо необичайно, и… Ами, Пеет забеляза нещо необичайно.

Посочи нагоре към стената и добави:

— Ето. Виждате ли тази линия?

Далинар присви очи и различи тънка пукнатина, която минаваше през скалата. Какво би могло да среже камъка така? Изглеждаше почти като…

Сведе поглед към най-близките до тях саксии. А там, от каменния под между две от тях, стърчеше дръжката на меч.

Вълшебен меч.

Човек лесно можеше да я пропусне. Мечът беше потънал чак до скалата долу. Далинар коленичи, извади една кърпичка от джоба си и хвана дръжката с нея.

Макар че не беше докоснал оръжието пряко, дочу един много далечен стон — като вик, замрял в нечие гърло. Събра сили, изтръгна го от скалата и го постави върху празната саксия.

Върхът на сребристия Меч беше извит почти като рибарска кукичка. Острието беше още по-широко от това на повечето Вълшебни мечове, а повърхността му в близост до дръжката беше набраздена от вълнички. Позна го; позна го мигновено. Беше го използвал в продължение на десетилетия — откакто спечели битката в Дълбините преди всичките онези години.

Заклеващия.

Вдигна поглед нагоре.

— Убиецът трябва да го е пуснал през онзи прозорец. Одрал е скалата с върха си, докато е падал, и се е забил тук.

— И ние така предположихме, Сиятелен господарю — каза Пеет.

Далинар сведе очи към Меча. Неговия Меч.

„Не. Далеч не мой.“

Подготви се за писъците, които щяха да последват, преди да го хване. Писъците на мъртвите духчета. Не бяха като острите крясъци на болка, които чуваше, когато докоснеше друго Вълшебно острие; приличаха повече на тихи хленчове. Стоновете на човек, притиснат в ъгъла, напълно победен и изправен пред ужасяваща участ, но прекалено изтощен, за да продължи да вика.

Далинар стисна зъби и понесе Острието — познатата му тежест — с тъпия край, облегнат на рамо. Влезе обратно в кулата през друг вход, последван от стражниците, съгледвачката и петима войници.

— Обеща да не използваш мъртви Остриета — прогърмя гласът на Отеца на Бурята в главата му.

— Успокой се — прошепна Далинар. — Няма да се свързвам с него.

Отеца на Бурята изтътна ниско, заплашително.

— Този не пищи така високо, както останалите. Защо?

— Спомня си клетвата ти — отвърна Отеца. — Спомня си деня, в който си го спечелил, а още по-добре — деня, в който си се отказал от него. Мрази те — но по-малко, отколкото мрази останалите.

Далинар подмина неколцина от фермерите на Хатам, които доскоро полагаха безплодни опити да отгледат полипи на лавис. Привлече не един поглед; дори в тази кула, пълна с войници, Върховни принцове и Сияйни рицари, беше необичайна гледка някой да носи Вълшебно острие открито.

— Може ли да бъде спасен? — прошепна Далинар, след като навлязоха навътре и се заизкачваха по едно стълбище. — Има ли начин да се спаси духчето, което е създало това Острие?

— Не ми е известно да има — отвърна Отеца на Бурята. — Мъртво е — също като човекът, който наруши клетвата си, за да го убие.

Отново Загубените Сияйни рицари и Измяната — онзи съдбовен ден, в който Рицарите бяха нарушили клетвите си, бяха изоставили Вълшебните си оръжия и си бяха тръгнали. Далинар беше станал свидетел на всичко това в едно от своите видения, макар че още нямаше представа каква е била причината.

Защо? Какво ги беше накарало да постъпят така крайно?

В края на краищата стигна до частта на кулата, която принадлежеше на Садеас, и макар че войниците в зелено и бяло проверяваха кой влизаше, той знаеше, че няма да посмеят да спрат Върховен принц — особено Далинар. Видя как вестоносците хукват пред него, за да съобщят за пристигането му. Той тръгна след тях, за да е сигурен, че се движи в правилната посока. Така беше; тя явно беше в покоите си. Далинар спря пред хубавата дървена врата и прояви любезността да почука.

Един от вестоносците, който беше последвал, отвори вратата, все още задъхан. Сиятелната Садеас седеше на трона, поставен в средата на помещението. Амарам се беше изправил от едната й страна.

— Далинар — поздрави го Иалаи и му кимна като кралица на поданик.

Далинар свали Вълшебния меч от рамото си и го остави внимателно на пода. Не се получи така драматично, както ако го беше забил в камъка, но сега, когато можеше да чуе писъците на Острието, искаше да се отнася към него с необходимото уважение.

Обърна се и понечи да си тръгне.

— Сиятелен господарю? — повика го Иалаи, като се изправи. — В замяна на какво ни давате това?

— Не е размяна — отговори Далинар, като пак се обърна към нея. — По право ви принадлежи. Стражниците ми са го открили днес; убиецът го е хвърлил през един от прозорците.

Тя присви очи, вгледана в него.

— Не го убих аз, Иалаи — добави Далинар уморено.

— Разбирам това. Не ти е останала дързост да направиш нещо такова.

Без да обръща внимание на хапливата й забележка, Далинар се обърна към Амарам. Високият, изискан мъж отвърна на погледа му.

— Ще се погрижа някой ден да получиш онова, което ти се полага, Амарам — каза му Далинар. — След като всичко това приключи.

— Както вече казах, признавам правото ти на това.

— Иска ми се да можех да се доверя на думите ти.

— Не отричам онова, което бях принуден да сторя, Сиятелен господарю — каза Амарам, като пристъпи напред. — Появата на Пустоносните само доказва, че бях прав. Нуждаем се от войници, които умеят да си служат с Вълшебни оръжия. Историите за тъмнооки, заслужили Остриета, са много увлекателни, но наистина ли смятате, че разполагаме с време, което да губим в приказки, вместо да се заемем с належащата действителност?

— Ти уби беззащитни хора — процеди Далинар през зъби. — Хора, които бяха спасили живота ти.

Амарам се наведе и вдигна Заклеващия.

— Ами стотиците, ако не и хиляди, които загинаха по време на вашите битки?

Те впиха очи един в друг.

— Уважението ми към вас е дълбоко, Сиятелен господарю — заговори пак Амарам. — Животът ви е осеян с велики постижения и сте го прекарал в борба в името на благоденствието на Алеткар. Но вие — и ви уверявам, че наистина отправям тази забележка с уважение, — сте лицемер. Заел сте сегашното си място благодарение на безскрупулната си решимост да извършите без колебание всичко, което се изисква за целта. Именно заради тази диря от трупове след себе си можете да си позволите лукса да проповядвате някакъв фантасмагоричен, мъгляв морал. Е, това може и да успокоява съвестта ви по отношение на миналото, но моралът не е нещо, което да можете да захвърлите преди битка, а после отново да прегърнете, щом приключите с кръвопролитията.

И му кимна учтиво, сякаш не го беше пробол право в стомаха с думите си.

Далинар се завъртя и загърби Амарам, който продължаваше да държи Заклеващия. Закрачи по коридорите така бързо, че на стражниците му им се налагаше да подтичват, за да го настигнат. Най-накрая стигна до покоите си.

— Оставете ме сам — заповяда на стражата и войниците си.

Те се поколебаха. Бурята да ги тръшне. Далинар се обърна, готов да избухне, но си наложи да се успокои.

— Нямам намерения да обикалям из кулата сам. Ще спазвам собствените си закони. Вървете.

Те неохотно си отидоха, като оставиха вратата му без охрана. Далинар влезе във външната дневна, където беше наредил да оставят по-голямата част от мебелите. Нагревателният фабриал на Навани сияеше меко в единия ъгъл, до малко килимче, върху което бяха подредени няколко стола. Най-после разполагаха с достатъчно Светлина на Бурята, за да го включат.

Примамен от топлината, Далинар се приближи към фабриала. Изненада се, когато завари Таравангян да седи на един от столовете, загледан в дълбините на блестящия рубин, който разпръсваше топлина в стаята. Е, нали все пак го беше поканил да използва дневната, когато пожелаеше.

Далинар, който искаше да остане сам, се замисли дали да не излезе. Не беше сигурен, че Таравангян го е забелязал. Но топлината беше така уютна. В кулата имаше малко огнища, и дори на завет от вятъра, на човек винаги му беше студено.

Настани се на един от другите столове и въздъхна дълбоко. Таравангян не каза нищо, благословен да беше. Седяха заедно пред не-огъня, втренчени в сияйния скъпоценен камък.

Бурята да го вземе, дано, как се беше провалил днес. Съюз нямаше да има. Не можеше да укроти дори алетските Върховни принцове.

— Не е съвсем като да седнеш пред огнището, а? — обади се най-накрая Таравангян с мек глас.

— Не е — съгласи се Далинар. — Липсва ми пукането на цепениците, танца на огнените духчета.

— Но и това си има своя чар. Лек, почти неуловим. Вижда се как Светлината на Бурята се движи вътре.

— Една само наша, малка буря — каза Далинар. — Хваната, овладяна и впрегната на работа.

Таравангян се усмихна. Очите му бяха озарени от Светлината на рубина.

— Далинар Колин… имаш ли нещо против да те попитам нещо? Как разбираш кое е правилно?

— Доста възвишен въпрос, Ваше Величество.

— Наричай ме „Таравангян“, моля те.

Далинар кимна.

— Отрекъл си се от Всевишния — продължи Таравангян.

— Аз…

— Не, не. Не съм на път да те обявя за еретик. Това не ме вълнува, Далинар. Самият аз съм поставял под въпрос съществуването на божествата.

— Струва ми се, че Бог трябва да съществува — каза Далинар тихо. — Умът и душата ми се бунтуват срещу мисълта да не е така.

— Не е ли наш дълг като крале да си задаваме въпроси, пред които душите и умовете на останалите хора треперят?

— Може би — отговори Далинар.

Вгледа се в Таравангян. Кралят изглеждаше така дълбоко умислен.

„Да, в него наистина е останала част от стария Таравангян“, каза си Далинар. „Останалите го прецениха грешно. Може да е бавен, но това не означава, че не мисли изобщо.“

— Усещал съм топлина, която идва от някъде отвъд — заговори Далинар. — Светлина, която почти съзира. Ако Бог съществува, то той не е Всемогъщия — онзи, който се нарече Чест. Той беше създание. С голяма мощ, но все пак само създание.

— Откъде тогава знаеш кое е правилно? По какво се водиш?

Далинар се наведе напред. Стори му се, че мерна нещо по-голямо сред мъждукащата светлина на рубина. Нещо, което се движеше като риба в аквариум.

Продължи да го облива топлина. Светлина.

— „На шейсетия ден“ — прошепна Далинар, — „минах през един град, чието име не ще разкрия. Макар още да не бях напуснал земите, над които властвах, бях достатъчно далеч от дома, за да не ме разпознае никой. Дори онези, които виждаха лицето ми всеки ден — на печата, поставен върху официалните документи, които засвидетелстваха властта им, — нямаше да съзрат в този скромен странник своя крал.“

Таравангян го погледна объркано.

— Цитат е — обясни Далинар. — Някога, много отдавна, един крал предприел пътуване. Крайната му цел бил именно този град. Уритиру.

— А… — възкликна Таравангян. — „Пътят на кралете“, нали? Адротагия ми е споменавала тази книга.

— Да — каза Далинар. — „В този град открих мъже, превърнати в демони. Беше се случило убийство. Един пазител на дивеча, комуто било поверено да се грижи за животните на господаря на тези земи, бил нападнат. Останал жив само колкото да прошепне, че трима от останалите пазители били извършили ужасното престъпление. Когато пристигнах, разпитваха мъжете, задаваха въпроси. Видите ли, господарят на тези земи имал още четирима пазители на дивеча. Трима от тях носели отговорност за злодеянието, и вероятно нямало даже да бъдат заподозрени, ако били сварили да го довършат. Всеки от четиримата настоятелно твърдял, че именно той нямал нищо общо с нападението. И колкото и да ги разпитвали, не успели да узнаят истината.“

Далинар млъкна.

— Какво станало после? — попита Таравангян.

— Отначало не споменава — отговори Далинар. — Само повдига същия въпрос отново и отново на различни места в книгата. Трима от тези мъже били опасни престъпници, виновни за предумишленото убийство на колегата си. Единият бил невинен. Как следва да постъпи човек?

— Да обеси и четиримата — прошепна Таравангян.

Далинар се обърна към него, изненадан да чуе такава жестока забележка от него. Но кралят изглеждаше опечален, далеч не жесток.

— Работата на господаря на тези земи е да предотврати по-нататъшни убийства — продължи той. — Съмнявам се, че онова, което се разказва в книгата, се е случило наистина. Прекалено простичка, нагласена метафора е. Истинският живот е далеч по-объркан. Но ако приемем, че действително е станало така, и е нямало абсолютно никакъв начин да се разбере кои са били виновни… си длъжен да обесиш и четиримата. Не е ли така?

— Ами невинния мъж?

— Един невинен ще бъде убит, но трима убийци ще бъдат спрени. Не е ли това най-удачното решение и най-сигурният начин да защитиш народа си? — каза Таравангян и потри чело. — Отче на Бурята. Звуча като безумец, нали? Но не е ли вид лудост да бъдеш натоварен с отговорността за подобни решения?

„Лицемер“, дочу Далинар обвинителния глас на Амарам.

Той и Гавилар не си бяха давали труда да измислят захаросани извинения, когато поемаха на война. Постъпваха като мъже: сражаваха се и побеждаваха. Едва по-късно Гавилар беше започнал да търси оправдания за действията им.

— Защо да не пуснат всички? — попита Далинар. — Ако не можеш да докажеш кой е виновен — ако няма как да бъдеш сигурен, — според мен трябва да ги пуснеш.

— Да… един невинен от четирима е твърде много за теб. В това също има логика.

— Не, колкото и да било невинни са твърде много.

— Така казваш — отвърна Таравангян. — Много хора твърдят същото, но невинни хора все пак стават жертва на нашите закони — всички съдии имат недостатъци, както ни е известно. Рано или късно се стига до екзекуция на човек, който не е заслужил наказанието си. Това е бремето, което обществото трябва да носи в замяна на сигурността и реда.

— Ненавиждам това — каза Далинар тихо.

— Да… Аз също. Но тук не става въпрос за моралност, нали? Тук става въпрос за граници. Колко виновни трябва да бъдат наказани, за да приемеш една невинна жертва за приемлива цена? Хиляда? Десет хиляди? Стотина? Като се замисли за това човек, всички сметки са безсмислени — с изключение на една: повече добро ли е било направено, отколкото лошо? Ако е така, то законът си е свършил работата. И затова… трябва да обеся и четиримата — обясни Таравангян и направи кратка пауза. — И бих ридал всяка нощ, задето съм го направил.

Проклятие. Далинар отново преосмисли преценката си за Таравангян. Кралят говореше тихо, но не бавно. Просто беше човек, който обичаше да обмисля нещата дълго, преди да се ангажира с отговор.

— Накрая Нохадон казва, че господарят на земите взел умерено решение — каза Далинар. — Пратил и четиримата в затвора. Макар че наказанието трябвало да бъде смърт, той смесил в едно вината и невинността и решил, че средноаритметичната вина на четиримата заслужава само затвор.

— Не е искал да се обвързва с твърдо решение — отбеляза Таравангян. — Не е търсел справедливост, а успокоение на собствената съвест.

— И все пак онова, което е направил, е било вариант.

— Кралят казва ли какво би направил той? — попита Таравангян. — Онзи, който е написал книгата?

— Пише, че единственото правилно решение би било да се оставиш Всемогъщия да те води и да съдиш всекиго поотделно, като вземеш предвид обстоятелствата.

— Значи и той не е искал да се обвързва с решение — каза Таравангян. — Очаквах повече.

— Книгата му е била посветена на пътешествието му — отговори Далинар. — И на въпросите му. Мисля, че на този така и не е успял да си отговори. Иска ми се да беше.

Седяха до не-огъня още известно време, преди Таравангян да стане и да положи длан на рамото на Далинар.

— Разбирам — каза той тихо и излезе.

— Добър човек беше — чу Далинар гласът на Отеца на Бурята.

— Нохадон ли?

— Да.

Далинар се изправи от стола, раздвижи скованите си крайници и прекоси покоите си. Не спря в спалнята, макар че вече ставаше късно, а вместо това излезе на балкона. Искаше да погледа облаците.

— Таравангян греши — заговори пак Отеца на Бурята. — Ти не си лицемер, Сине на Чест.

— Такъв съм — възрази Далинар тихо. — Но понякога лицемерът е просто човек, който тепърва се променя.

Отеца на Бурята изтътна. Идеята за промяна не му допадаше.

„Да обявя ли война на останалите кралства“, запита се Далинар, „и да се помъча да спася света? Или да остана тук и да се преструвам, че мога да се справя с всичко това сам?“

— Можеш ли да ми покажеш и друго видение на Нохадон? — попита Далинар Отеца на Бурята с надежда.

— Показах ти всички, които бяха предназначени за твоите очи — отвърна Отеца. — Не мога да ти покажа повече.

— Тогава искам да видя отново онова, в което се запознах с Нохадон — каза Далинар. — Но нека първо да ида да повикам Навани. Искам да запише какво ще й разкажа.

— Не искаш ли да покажа видението и на нея? — попита Отеца. — Така ще може да го опише сама.

Далинар замръзна.

— Можеш да показваш виденията и на други?

— Беше ми дадено следното нареждане: да избера кой би имал най-голяма полза от тях. — Отеца направи кратка пауза и продължи неохотно: — Да избера Връзкотвореца.

Не, не му харесваше мисълта, че е обвързан, но това беше част от заповедта, която му бяха дали.

На Далинар дори не му беше хрумвало такова нещо.

Отеца на Бурята можеше да показва виденията и на други.

— На всекиго? — настоя да се увери той. — Можеш да ги показваш на всекиго?

— По време на буря мога да го направя с всекиго — отговори Отеца. — Но за теб това не е задължително, затова можеш да се присъединиш към видението, в което съм поставил друг, дори да се намираш далеч.

Бурята да го тръшне, дано! Далинар избухна в смях.

— Какво направих? — попита Отеца на Бурята.

— Току-що реши проблема ми!

— Проблема от „Пътят на кралете“ ли?

— Не, по-голям проблем. Искаше ми се да има начин да се срещна с останалите монарси на четири очи — ухили се Далинар. — Струва ми се, че по време на следващата буря кралица Фен от Тайлена ще преживее нещо наистина забележително.

29
Без отстъпление

„Затова седнете и прочетете — или чуйте — какво има да ви каже онзи, който е прекосил границата между световете.“

Из Заклеващия, предговор

Воал кръстосваше Тържището, спуснала периферията на шапката ниско над очите си и пъхнала ръце в джобовете си. Явно никой освен нея не можеше да чуе звяра.

Благодарение на редовните пратки припаси, които започнаха да пристигат от Я Кевед заради крал Таравангян, пазарът процъфтяваше. За щастие, след като намериха трети Сияен рицар, способен да задейства Клетвената порта, се нуждаеха от Шалан по-рядко.

Сферите, които отново бяха грейнали, и няколкото бури, които сочеха, че нещата ще продължат по същия начин, бяха вдъхнали кураж в сърцата на хората. Пазарът беше оживен, сделките се сключваха бързо. От буретата, върху които се виждаше кралският печат на Я Кевед, течеше изобилие от пиво.

Някъде сред всичко това се спотайваше хищник, който само Воал можеше да чуе. Чуваше съществото в мълчанието между изблиците на смях. Звукът на тунел, чийто край изчезва в мрака. Полъхът на нечий дъх в тила ти посред тъмна стая. Как можеха да се смеят, докато онази бездна ги наблюдаваше?

Последните четири дни бяха силно разочароващи. Далинар беше увеличил патрулите до почти абсурдно ниво, но онези войници не гледаха, както трябва. Прекалено много се набиваха на очи, прекалено много пречеха. Воал беше пратила своите хора да наблюдават пазара с по-конкретни наставления.

Дотук не бяха успели да открият нищо. Войниците бяха уморени — както и самата Шалан, която се изтощаваше от дългите нощи, прекарани като Воал. За щастие, нямаше нищо особено полезно, с което да се занимава иначе. Обучението с меча с Адолин — или по-скоро заиграванията и флиртуването, вместо полезни упражнения, — и по някое заседание с Далинар от време на време, където тя нямаше какво да добави, освен една блещукаща карта.

Но Воал… Воал беше тръгнала на лов за ловеца. Далинар действаше като войник: повече патрули, стриктни правила. Беше наредил на писарите си да потърсят прецеденти на духчета, нападали хора, в историческите записки.

Имаше нужда от повече от мъгляви обяснения и абстрактни идеи — но те бяха самото сърце на изкуството. Ако нещата можеха да бъдат обяснени идеално, то хората изобщо не биха се нуждаели от него. Това беше разликата между една маса и изящната дърворезба. Масата можеше да бъде обяснена: нейното предназначение, форма и природа. Дърворезбата обаче трябваше да бъде видяна и преживяна.

Шмугна се в една от палатките-таверни. Не беше ли по-натоварено сега, отколкото през останалите нощи? Да. Патрулите на Далинар правеха хората по-нервни. Караха ги да избягват по-тъмните, подозрителни кръчми и да предпочитат онези с почтени клиенти и добро осветление.

Газ и Червения бяха застанали до една купчина сандъци с по питие в ръка. Носеха обикновени панталони и ризи, вместо обичайните си униформи. Воал се надяваше да не са се напили твърде много все още. Приближи се към тях и облегна скръстените си ръце на сандъка.

— Още няма нищо — промърмори Газ. — Същото, както през останалите нощи.

— Не че се оплакваме — добави Червения и отпи голяма глътка от питието си. — Тая задача ми е точно по сърце.

— Ще се случи тази вечер — каза Воал. — Усещам го във въздуха.

— Каза го и снощи, Воал — напомни й Газ.

Три вечери по-рано, една приятелска игра на карти се беше превърнала във физическа разпра и един от играчите беше ударил друг по главата с бутилка. В повечето случаи, това не би било фатално — но ударът беше попаднал точно на уязвимо място и беше убил горкия човек. Извършителят — един от войниците на Рутар — беше обесен на следващия ден на централния площад на пазара.

Колкото и злощастно да беше това събитие, тя беше очаквала именно това. Посятото зрънце. Акт на насилие; удар, нанесен на човек от друг човек. Веднага мобилизира екипа си и ги разпрати по таверните около мястото, където се беше случило сбиването. „Отваряйте си очите“, беше им наредила. „Някой ще бъде нападнат с бутилка, точно по същия начин. Оглеждайте се за мъж, който прилича на жертвата, и го наблюдавайте.“

Шалан беше нарисувала няколко скици на убития — нисък мъж с дълги, увиснали мустаци. Воал им ги беше раздала; мъжете я приемаха просто за поредния член на екипа.

А сега… чакаха.

— Нападението ще се случи — настоя Воал. — Кого следите?

Червения посочи двамата мъже в палатката, които имаха мустаци и бяха горе-долу толкова високи, колкото жертвата. Воал кимна и пусна няколко евтини сфери на масата.

— Вземете си и нещо за ядене, вместо само да се наливате.

— Ясно, ясно — каза Червения, а Газ стисна сферите. — Но ми кажи, хубавице, няма ли да останеш малко по-дълго с нас?

— Повечето мъже, които се опитват да ме свалят, свършват с един-два пръста по-малко, Червения.

— Ще ми останат предостатъчно, за да си изкараш добре с мен, обещавам.

Тя го погледна и се разкикоти.

— Доста добър отговор, всъщност.

— Благодаря! — отвърна той и вдигна халбата си. — Та…

— Не, благодаря. Извинявай.

Той въздъхна, но вдигна халбата още малко, преди да отпие от нея.

— Откъде изобщо се взе ти? — попита я Газ и я огледа с едно око.

— Може да се каже, че Шалан ме повлече със себе си — като лодка, след която плуват клечки и листа и какви ли не боклуци.

— Така прави — съгласи се Червения. — Мислиш си, че с теб е свършено. На последната си сфера си, нали разбираш? А в следващия момент се оказваш част от почетната стража на един Сияен рицар, и всички ти се възхищават.

Газ изръмжа в знак на съгласие.

— Именно, именно…

— Продължавайте да наблюдавате хората — заръча им Воал. — Знаете какво да правите, ако се случи нещо.

Двамата кимнаха. Единият щеше да отиде на уреченото място, за да повика останалите, а другият — да проследи нападателя. Знаеха, че в човека, когото преследват, сигурно ще има нещо необичайно, но тя не им беше казала всичко.

Воал се върна на уреченото място — до един подиум в средата на пазара, близо до извора. Върху него явно беше имало някакво официално здание, но сега беше останала само два метра високата основа и стълбите от четирите й страни, които водеха до горе. Служителите на Аладар я бяха избрали за главен щаб на дейността си по следенето за обществения ред.

Воал оглеждаше тълпите и си играеше с ножа от колана си разсеяно. Обичаше да наблюдава хората. Това беше черта, която споделяше с Шалан. Беше приятно да знае, че двете са различни, но и че имат общи неща.

Всъщност, Воал не беше самотник по душа. Нуждаеше се от хората. Да, от време на време ги мамеше, но не беше крадец. Обичаше да опитва нови преживявания. Чувстваше се най-добре сред претъпкания пазар — гледаше, мислеше, забавляваше се.

Виж, Сиятелната… На Сиятелната й беше все едно за хората. Те бяха средство, но и досадна пречка. Как можеха да действат така често против собствените си интереси? Светът би бил по-добро място, ако просто правеха онова, което Сиятелната им казваше. Или ако не това, то поне ако я оставеха на мира.

Воал подхвърли ножа нагоре и го хвана. Онова, което Сиятелната и Воал споделяха, беше способността да действат експедитивно. Обичаха нещата да се вършат бързо и правилно, както трябва. И не търпяха глупости от околните — макар че Воал можеше да им се надсмива, а Сиятелната просто не им обръщаше внимание.

Откъм пазара се разнесоха писъци.

„Най-сетне“, помисли си Воал, улови ножа и се завъртя. Застана нащрек, нетърпелива да действа, и почерпи малко Светлина на Бурята от торбичката си. Къде беше?

Вата се появи от тълпата на бегом, като изблъска един минувач от пътя си. Воал се втурна към него.

— Докладвай! — настоя рязко.

— Не беше така, както ти каза — отвърна той. — Следвай ме.

Двамата хукнаха обратно в посоката, от която той беше дошъл.

— Не беше с бутилка в главата — каза Вата. — Моята палатка беше до една от сградите. Каменните, около пазара, нали ги знаеш?

— И? — настоя тя.

Вата посочи, когато приближиха. Човек нямаше как да не забележи високата постройка до палатката, където Воал беше изпратила него и Глурв. От една издатина близо до върха й висеше труп, обесен за шията.

Обесен. „Бурята да го отнесе дано. Проклетото нещо не е имитирало нападението с бутилката… Имитирало е последвалата екзекуция!“

Вата посочи пак нагоре.

— Убиецът пусна човека оттук и го остави да се гърчи. След това скочи долу. От такава височина, Воал. Как…

— Къде е? — прекъсна го рязко тя.

— Глурв е по петите му — отвърна Вата и й показа посоката.

Двамата побягнаха натам, като си проправяха път през тълпата с лакти. Най-после забелязаха Глурв в далечината, застанал на ръба на кладенеца, да им маха с ръка. Беше нисък и набит, а лицето му вечно изглеждаше подуто, сякаш се опитваше да излезе от собствената си кожа.

— Мъж, целият в черно — каза той. — Побягна право към източните тунели!

И посочи към един от тунелите, към който минувачите надничаха разтревожено, сякаш някой се беше промушил покрай тях и беше изчезнал вътре на бегом.

Воал се стрелна натам. Вата успя да се задържи до нея по-дълго от Глурв, но благодарение на Светлината на Бурята, тя поддържаше скорост, с която никой обикновен човек не можеше да се мери. Нахлу в коридора и попита хората дали са видели някакъв мъж да минава оттам. Две жени й посочиха накъде беше отишъл.

Воал хукна нататък. Сърцето й биеше като чук, Светлината бушуваше в нея. Ако не успееше да го настигне, щеше да й се наложи да чака да пострадат още двама души — ако изобщо се случеше отново. Съществото можеше да се скрие — вече беше забелязало, че го следят.

Тя продължаваше да се носи по коридора, все по-далеч от гъсто обитаваните райони на кулата. Попита последните минувачи за мъжа, без да спира, и те й посочиха едно от разклоненията в тунелите.

Вече започваше да се отчайва, когато стигна до едно кръстовище, където коридорът се пресичаше с друг. Огледа се на едната страна, после — на другата. Засия ярко, за да освети възможно най-надалеч, но не видя нищо.

Въздъхна и се облегна тежко на стената.

— Хмммм — обади се Шарка от палтото й. — Тук е.

— Къде? — попита Шалан.

— От дясната страна. Сенките не са както трябва. Очертанията им не пасват.

Воал пристъпи напред и една фигура се откъсна от сенките и побягна. Беше катраненочерна, но същевременно отразяваше светлината й, сякаш беше течност или полиран камък. Очертанията й бяха някак нередни. Не съвсем човешки.

Воал се спусна след нея, сляпа за опасността. Това създание можеше да я нарани — но загадката й се струваше по-страшна. Имаше нужда да разбули тези тайни.

Шалан зави рязко зад един ъгъл и се втурна по следващия тунел. Успя да проследи отчупилото се парче сянка, но не и да се приближи достатъчно, че да го хване.

Преследването я отведе по-навътре из дебрите на приземния етаж — райони, които почти не бяха изследвани и където тунелите ставаха все по-объркващи. Въздухът миришеше на старо. На прах и камъни, недокосвани от векове. Скалните пластове танцуваха по стените. Тя бягаше така бързо, че й се струваше, че се преплитат от двете й страни като нишки на тъкачен стан.

Нещото падна на четири крака. Светлината на Шалан лъщеше по кожата му. То продължи да бяга отчаяно, докато не стигна до следващия завой в коридора и не се просмука през една дупка в стената, малко над половин метър широка, близо до пода.

Сиятелната падна на колене и успя да зърне създанието, което тъкмо се измъкваше от другата страна на дупката. „Не и този номер“, помисли си тя и се изправи.

— Шарка! — призова тя и протегна ръка настрани.

Нахвърли се на стената с Вълшебния меч. Парчета скала западаха едно след друго с трясък. Многоцветните пластове обагряха отломките и им придаваха някак печална, счупена красота.

Изпълнена със Светлина, тя блъсна рамо във вече порутената стена и най-после нахлу в тясната стаичка от другата страна.

По-голямата част от пода беше заета от отвора на широка яма. Около нея имаше кръгли стълби без перила, а дъното се губеше в тъмнината. Сиятелната спусна Меча си. Дупка. Също като рисунката й на спираловидния мрак — една сякаш бездънна бездна.

Освободи Вълшебния меч и падна на колене.

— Шалан? — повика я Шарка и се издигна от земята близо до мястото, където Мечът беше изчезнал.

— Трябва да се спуснем долу.

— Сега?

Тя кимна.

— Но първо… първо иди да намериш Адолин. Кажи му да доведе войници.

Шарка изтананика.

— Няма да слезеш сама, нали?

— Не. Обещавам. Ще намериш ли пак пътя дотук?

Шарка изхъмка утвърдително и се стрелна по пода, сякаш вълнички набраздиха повърхността на скалата. Колкото и любопитно да беше, на стената до мястото, където я беше пробила, личаха петна от ръжда и останки от панти, които подсказваха, че тази стая е имала таен вход.

Шалан удържа на думата си. Чувстваше се привлечена от мрака, но не беше глупава. Е — почти никак. Зачака, хипнотизирана от ямата, докато от коридора зад нея не се зачуха гласове. „Той не бива да ме вижда в дрехите на Воал!“, помисли си тя и се отърси от вцепенението. Колко време беше прекарала на колене до дупката?

Свали шапката на Воал и дългото й бяло палто, след което ги скри сред отломките от стената. Светлината на Бурята я обхвана и очерта над панталоните й хава, ръкав на дясната й ръка и прилепнала риза с копчета.

Шалан. Отново беше Шалан — невинната, жизнерадостна Шалан. Бързорека и винаги готова с шега, дори когато никой не искаше да я чуе. Усърдна, но донякъде прекалено нетърпелива. Можеше да бъде такъв човек.

„Това си ти“, изкрещя глас в нея, докато се превръщаше в Шалан. „Това си истинската ти. Не си ли? Защо трябва да рисуваш това лице над друго?“

Тя се обърна, когато в стаята влезе нисък, жилав мъж в синя униформа, с коса, посивяла около слепоочията. Как му беше името? През последните няколко седмици беше прекарала известно време около Мост Четири, но още не познаваше войниците особено добре.

Следващ влезе Адолин, облечен във Вълшебната си броня в колинско синьо, с вдигнато забрало и Вълшебен меч, опрян на рамото. Ако се съдеше по звуците, които долитаха от коридора — и хердазийските лица, които надничаха вътре, — бе довел със себе си не само войниците, но и целия Мост Четири.

Включително и Ренарин, който нахлу след брат си, облечен в сиво-синя Вълшебна броня. Изглеждаше далеч по-малко крехък в пълно бойно снаряжение, макар и лицето му да не приличаше на такова на войник — въпреки че си беше свалил очилата.

Шарка се приближи до нея и се опита да се плъзне нагоре по илюзорната й рокля, но после спря, отдръпна се и затананика доволно при вида на лъжата.

— Открих го! — обяви гордо. — Открих Адолин!

— Виждам — отвърна Шалан.

— Дойде при мен, докато бях в залата за тренировки, и се развика, че си открила убиеца — каза Адолин. — Каза, цитирам: „Ако не дойдеш, тя ще направи нещо глупаво без теб, и ти няма да можеш да видиш.“

— Глупостта — изтананика Шарка — е много интересно нещо.

— Трябва да посетиш алетския съд някой път — посъветва го Адолин и пристъпи по-близо до ямата. — И така…

— Проследихме съществото, което напада хората — обясни Шалан. — Уби един човек на пазара, после избяга тук.

— Съществото ли? — обади се един от войниците. — Не е било човек?

— Духче е — прошепна Шалан. — Но не като останалите, които съм виждала. Умее да имитира хора за известно време, но в крайна сметка се превръща в нещо друго. Строшено лице, размазани форми…

— Звучи като онова момиче, с което спиш напоследък, Скар — отбеляза един от войниците.

— Ха-ха — отвърна сухо Скар. — Да вземем да те метнем в тая яма и да те оставим да провериш къде е дъното, а, Ет?

— Та това духче — намеси се Лопен, като се приближи към дупката, — със сигурност ли то е убило Върховния принц Садеас?

Шалан се поколеба. Не — беше убило Перел като имитация на убийството на Садеас, но самото то беше извършено от някого другиго. Тя хвърли поглед към Адолин, който трябва да си беше помислил същото, ако се съдеше по сериозното му изражение.

Духчето беше по-сериозна заплаха — то беше извършило няколко убийства. И все пак й беше неудобно да признае, че разследването им не ги беше довело и на стъпка по-близо до това да открият убиеца на Върховния принц.

— Трябва да сме минавали оттук поне десет пъти — обади се един от войниците иззад гърба й.

Шалан се сепна; гласът беше женски. И наистина, тя беше взела един от съгледвачите на Далинар — ниската жена с дълга коса — за друг войник, макар че униформата й беше различна. Тъкмо оглеждаше дупката, която Шалан беше пробила в стената.

— Не си ли спомняш как завихме точно по онзи извит тунел отвън, Тефт?

Тефт кимна и потри брадата си.

— Права си, Лин. Но защо ще им е да крият такава стая?

— Там долу има нещо — прошепна Ренарин и се наведе над ямата. — Нещо… древно. Усети го, нали? — попита, като се обърна към Шалан. После добави: — Това място е странно; цялата кула е странна. Ти също си го забелязала, нали?

— Хлапе — обади се Тефт, — щом става дума за странности, ти си спецът. Ще се доверим на твоята преценка.

Шалан погледна загрижено към Ренарин, когато чу обидата, но той само се ухили. Един от другите войници го потупа по гърба, независимо от Бронята, а Лопен и Скалата се запрепираха кой измежду тях е всъщност най-странен. Шалан осъзна с изненада, че Мост Четири е приел Ренарин като свой. Може и да беше светлоокият син на Върховен принц и да носеше Вълшебна броня, но тук беше просто поредният войник.

— И така — обади се един от мъжете, красив и мускулест, макар и с ръце, които сякаш бяха прекалено дълги за тялото му, — предполагам, че скоро ще се спуснем в ужасяващата крипта на мрака?

— Да — отговори Шалан.

Ако не се лъжеше, името му беше Дрей.

— Просто чудесно — откликна той. — Заповеди, Тефт?

— Това зависи от Сиятелния господар Адолин.

— Доведох най-способните мъже, които намерих — обърна се Адолин към Шалан. — Но ми се струва, че ще е по-добре да вземем цяла армия. Сигурна ли си, че искаш да го направим веднага?

— Да — отвърна Шалан. — Трябва, Адолин. Пък и… не мисля, че армията би могла да помогне особено.

— Добре тогава. Тефт, следи ни гърба и си дръж очите отворени. Не ми се иска някой да ни изненада. Лин, искам точни карти — спри ни, ако стигнем твърде далеч извън пределите на рисунката ти. Искам да знам точно откъде можем да се оттеглим по всяко време. Караме бавно, мъже. И бъдете готови за внимателно, стегнато отстъпление, ако дам заповед.

Последва преподреждане на войниците, след което групата най-сетне пое надолу по стълбата, един по един, с Шалан и Адолин в средата. Стъпалата стърчаха направо от стената, но бяха достатъчно широки, за да могат да се разминат двама души, та нямаше възможност да паднат. Шалан се опита да не се докосва до останалите, за да не наруши илюзията, че носи рокля.

Звуците от стъпките им заглъхваха в ямата. Скоро останаха сами в безвремието на търпеливата тъма. Светлината от фенерите със сфери, които войниците носеха, не стигаше до толкова ниско в ямата. Мястото напомняше на Шалан на мавзолея, издълбан в хълма до имението й, където предците на семейство Давар бяха Превърнати в скулптури.

Тялото на баща й не беше сред тях. Липсваха им средствата да платят на Превръщател — пък и им се искаше да се преструват, че той е още жив. Шалан и братята й бяха кремирали тялото, по обичая на тъмнооките.

Болка…

— Трябва да ви напомня, Ваше Сиятелство — заговори Тефт, който вървеше пред нея, — че не бива да очаквате нищо… забележително от моите хора. Някои от нас погълнаха малко светлина и за известно време се перчихме наоколо, сякаш бяхме Благословени от Бурята. Но това приключи със заминаването на Каладин.

— Ама пак ще се върне! — обади се Лопен иззад нея. — Когато Каладин се върне, пак ще засияем, както трябва.

— Тихо, Лопен — сгълча го Тефт. — Говори по-тихо. Така или иначе, Ваше Сиятелство, мъжете ще направят всичко по силите си, но трябва да знаете какво може да се очаква от тях — и какво не може.

Шалан не беше разчитала те да притежават сили като на Сияйни рицари — вече знаеше за ограниченията им. Трябваха й само войници. След известно време, Лопен метна парченце диамант в ямата, с което си спечели гневен поглед от Адолин.

— Може да се спотайва долу и да ни чака — изсъска принцът. — Не му давай предупреждение, че пристигаме.

Войникът посърна, но кимна. Сферата отскочи от дъното — изглеждаше дребна като главичка на карфица, но поне се виждаше, и Шалан си отдъхна, като видя, че спускането им все пак ще има край. Беше започнала да си представя една безкрайна спирала — като на стария Дилид, един от десетимата глупака. Той бил побягнал нагоре по един хълм към Селенията на покоя, но пясъкът започнал да се плъзга под краката му — и така, той продължил да бяга вечно, без да напредне и на сантиметър.

Неколцина войника изпуснаха доловими въздишки на облекчение, когато най-после достигнаха дъното на шахтата. Кръглият под беше осеян с купчинки трески, разпилени покрай ръба му, и покрит с духчета на разложението. Покрай стълбите явно бе имало парапет, който обаче се беше разпаднал на парчета с времето.

На дъното на ямата имаше само един изход — голяма каменна арка, по-богато украсена от останалите в кулата. Почти всичко горе беше издълбано от една и съща скала — сякаш цялата кула беше направена наведнъж. Арката, обаче, беше построена от отделни камъни, а стените на тунела, който започваше след нея, бяха облицовани с ярка мозайка.

Когато влязоха в залата отвъд тунела, Шалан възкликна, вдигнала един диамантен броам във въздуха. Разкошни, изкусни картини на Вестителите, образувани от хиляди парченца мозайка, украсяваха тавана. Всеки портрет имаше отделна кръгла рамка от камъчета.

Картините по стените бяха по-загадъчни. Една самотна фигура, която се носеше над земята на фона на голям син диск, протегнала ръце, сякаш искаше да го прегърне. Изображения на Всемогъщия в традиционната му форма — облак от енергия и светлина. Жена с формата на дърво, протегнала ръце към небето, където те се превръщаха в клони. Кой би предположил, че ще открият езически символи в дома на Сияйните рицари?

Другите стенописи представляваха форми, които й напомняха на Шарка, вятърни духчета… десет вида духчета. По един за всеки орден?

Адолин изпрати няколко войника като авангард, който да огледа помещението. Те се завърнаха скоро.

— Има метални врати, Сиятелен господарю — съобщи Лин. — По една от всяка страна на залата.

Шалан откъсна с усилие очи от стенописите и се присъедини към останалите от групата. Стигнаха пред големите стоманени врати и спряха, макар че самият коридор продължаваше напред. По заповед на Шалан, войниците се опитаха да ги отворят, но не успяха.

— Заключено е — обяви Дрей, като избърса чело.

Адолин пристъпи напред с Меча в ръка.

— Аз имам ключ.

— Адолин… — каза Шалан. — Това са артефакти от дълбока древност. Важни и ценни.

— Няма да им навредя много — обеща той.

— Но…

— Нали преследваме убиец? — напомни той. — Някой, който е вероятно да се скрие в заключена стая, да кажем?

Тя въздъхна, кимна и махна на останалите да се дръпнат назад. Прибра лявата си ръка, с която го беше докоснала, под мишницата на другата. Беше така странно да усеща, че носи ръкавица, а същевременно да вижда ръката си, облечена в ръкав. Наистина ли щеше да бъде толкова лошо, ако оставеше Адолин да разбере за съществуването на Воал?

Част от нея изпадна в паника при тази мисъл, затова тя бързо я отхвърли.

Адолин мушна острието през пролуката на вратата, точно над мястото, където трябваше да се пада ключалката или резето, и замахна надолу. Тефт натисна вратата, и този път успя да я отвори с високо стържене на пантите.

Войниците се втурнаха вътре първи, стиснали копията в ръце. Независимо от предупрежденията на Тефт, че не биваше да очаква кой знае какво от тях, те действаха с готовност, дори когато нямаха заповед — и то въпреки факта, че в групата имаше двама души с Вълшебна броня.

Адолин нахлу вътре след войниците, за да се увери, че е безопасно. Ренарин, обаче, явно не внимаваше особено. Вървеше на няколко стъпки зад тях още от главния коридор насам, а сега стоеше неподвижно, втренчен в дълбините на сумрака със сфера в едната си облечена в ръкавица ръка и Вълшебен меч — в другата.

Шалан се изравни колебливо с него. Иззад тях нахлу студен повей, сякаш нещо всмукваше вятъра навътре. Мистерията се спотайваше някъде нататък, в някак си запленяващия мрак. Вече я усещаше по-ясно. Не точно зло, а по-скоро нередност. Като гледката на ръка, увиснала под неестествен ъгъл от китката заради счупена кост.

— Какво има? — прошепна Ренарин. — Глис е уплашена и не иска да говори.

— Шарка не знае — отвърна Шалан. — Нарича го „древно“. Казва, че е на врага.

Ренарин кимна.

— Струва ми се, че баща ти не може да го почувства — добави Шалан. — Защо тогава ние можем?

— Не… не съм сигурен. Може би…

— Шалан? — повика я Адолин, като надзърна от стаята, вдигнал забралото на шлема си. — Трябва да видиш нещо.

Отломките в това помещение изглеждаха по-стари от онези, които бяха заварили в кулата. Ръждясали болтове и пластинки метал висяха от парчета счупено дърво. Виждаха се редици и купчини разложени книги, сред които се различаваха само по някое крехко парче от корица или гръбче.

Библиотека. Най-после бяха открили книгите, за които Ясна беше мечтала.

Бяха съсипани.

Шалан обикаляше бавно стаята с натежало сърце и побутваше купчинките прах и дървени отломки с палците на краката си, като разпръсваше духчетата на разложението. Откри няколко тома, които бяха запазили формата си, но те се разпаднаха под пръстите й. Коленичи между две купчини паднали книги. Чувстваше се сломена. Всички тези знания… изгубени и мъртви.

— Съжалявам — каза застаналият наблизо Адолин неловко.

— Кажи на войниците да не пипат нищо. Може би… може би има някакъв начин Навани и учените й да ги възстановят.

— Искаш ли да претърсим и другата стая? — попита Адолин.

Тя кимна и той се отдалечи с потракване на бронята. Малко по-късно чу скърцане на панти, когато Адолин насили вратата да се отвори.

Изведнъж почувства дълбоко изтощение. Ако тези книги бяха загубени, значи почти нямаше вероятност да намерят такива, които да са се съхранили по-добре.

„Напред“, каза си, стана и изтупа колене, което само й напомни, че роклята й не е истинска. „Така или иначе, ти не дойде тук за тази тайна.“

Излезе в главния коридор, онзи със стенописите. Адолин и войниците изследваха стаята от другата страна, но един бърз поглед беше достатъчен, за да види Шалан, че тя е като огледален образ на онази, от която бяха излезли, и единственото й съдържание бяха купчините полуразложени вехтории.

— Ъ-ъ… момчета? — обади се Лин, съгледвачката. — Принц Адолин? Ваше Сиятелство?

Шалан обърна гръб на стаята. Ренарин беше отишъл по-нататък по коридора. Съгледвачката беше понечила да тръгне след него, но беше спряла посред път. Сферата на Ренарин осветяваше нещо в далечината. Някаква едра маса, която отразяваше светлината като катран.

— Не биваше да идваме тук — каза Ренарин. — Не можем да победим това. Отче на Бурята… Отче на Бурята…

Той заекна и отстъпи назад несигурно. Войниците притичаха в коридора и застанаха пред Шалан, между нея и Ренарин. Тефт излая заповед и те се строиха от едната страна на главния коридор до другата: редица от мъже, хванали копията ниско, с втора редица зад тях, вдигнала копията по-високо.

Адолин изскочи от втората библиотека и зяпна от изненада при вида на бавно променящата се форма в далечината. Жива тъмнина.

Мракът се просмука надолу по коридора. Не беше бърз, но в начина, по който покриваше всичко, течеше нагоре по стените и се разпростираше по тавана, се усещаше някаква неизбежност. По-малки форми се откъсваха от масата на земята и се превръщаха във фигури, сякаш направени от морска пяна. Същества, които имаха по два крака, и на чиито глави скоро изплуваха лица, а на телата им — дрехи.

— Тя е тук — прошепна Ренарин. — Една от Несътворените. Ре-Шефир… Среднощната майка.

— Бягай, Шалан! — изкрещя Адолин. — Мъже, напред по коридора!

А след това — естествено, — се впусна в атака начело на останалите.

„Силуетите… те изглеждат като нас“, помисли си Шалан, докато отстъпваше назад зад редицата войници. Едно от среднощните създания приличаше на Тефт, а друго беше копие на Лопен. Два по-едри силуета сякаш носеха Вълшебни брони. Само че бяха направени от лъскав катран, а чертите им бяха разплути, несъвършени.

Устите се отвориха и тя видя как вътре поникват мънички зъби.

— Оттеглете се внимателно, както принцът нареди! — извика Тефт. — Не се оставяйте да ви обградят! Поддържайте строя! Ренарин!

Ренарин продължаваше да стой пред всички останали, протегнал напред Вълшебния си меч: дълъг и тънък, с вълнообразни шарки по метала на острието. Адолин се изравни с него, стисна го за ръката и се опита да го издърпа назад.

Ренарин не му позволи. Продължи да стои, сякаш омагьосан от редицата бавно оформящи се чудовища.

— Ренарин! Мирно! — изкрещя Тефт. — Обратно в строя!

Младежът вдигна рязко глава, когато чу гласа му, и хукна презглава да изпълни заповедта на сержанта, сякаш не беше братовчед на краля. Адолин отстъпи назад заедно с него, и двамата заеха местата си в строя. После се оттеглиха заедно с войниците в главната зала.

Шалан продължи да върви назад, като оставаше на около пет метра от войниците. Изведнъж врагът се спусна към тях с неочаквана бързина. Шалан нададе вик, а неколцина мъже изругаха и обърнаха копията си, когато основната маса от тъмнина се понесе по стените на коридора и покри прекрасните стенописи.

Среднощните силуети приближиха още повече и се нахвърлиха върху войниците. Последва отчаян, безреден като взрив сблъсък; войниците устояха на местата си, нанасяйки удари на създанията, които изведнъж започнаха да се появяват от тъмнината по стените отляво и отдясно. Когато ги улучеха, създанията започваха да изпускат тъмен дим — мрак, който се издигаше от тях със съскане и се разнасяше във въздуха.

„Като пушек“, помисли си Шалан.

Катранът се стече от стените и заобиколи войниците, които сформираха кръг, за да не може да ги нападне в гръб. Адолин и Ренарин се биеха отпред, замахваха с Вълшебните мечове и отсичаха парче след парче от димящите фигури.

Шалан се озова отделена от войниците. Мастиленочерната тъмнина се стелеше между тях. Не виждаше свое копие сред фигурите.

Среднощните лица бяха пълни с остри зъби. Макар че замахваха с копията си, го правеха твърде тромаво. От време на време попадаха в целта и успяваха да ранят някой войник, който отстъпваше в средата на строя, а там Лин или Лопен го превързваха набързо. Ренарин също застана в центъра и започна да сияе със Светлина на Бурята, за да излекува ранените.

Шалан наблюдаваше всичко това, обзета от някакво подобно на транс вцепенение.

— Аз… те познавам — прошепна тя на тъмнината, когато осъзна, че това наистина е така. — Знам какво правиш.

Мъжете ръмжаха и удряха. Адолин удари съществото с широк замах, а Вълшебният му меч остави дири черен пушек от раните му. Раздробяваше на парчета десетки от създанията, но на тяхно място се появяваха нови, все познати силуети. Далинар. Тешав. Върховни принцове и съгледвачи, войници и писари.

— Опитваш се да ни подражаваш — каза Шалан. — Но не успяваш. Ти си духче. Не можеш да разбереш напълно.

Тя пристъпи към обградените войници.

— Шалан! — изкрещя Адолин и разполови три от фигурите пред себе си с ръмжене. — Бягай! Спасявай се!

Тя не му обърна внимание и вместо това се приближи още повече към тъмнината. Пред нея, в най-близката точка от пръстена, стоеше Дрей, който прободе една фигура право през главата и я накара да залитне назад. Шалан я стисна за раменете и я обърна към себе си. Беше Навани, само че в лицето й зееше дупка, от която със съскане се вдигаше тъмен дим. Дори ако оставеше това настрана, чертите й бяха някак не както трябва — носът беше твърде голям, едното око беше по-високо от другото.

Съществото се свлече на пода и се загърчи, докато спихваше като празен винен мех.

Шалан закрачи решително право към черните фигури. Те се разбягаха настрани от пътя й. У Шалан растеше ясното и ужасяващо впечатление, че тези неща бяха способни да пометат войниците, ако поискаха — да ги залеят като кошмарен, катранен прилив. Но Среднощната Майка искаше да се учи; искаше да може да се бие с копия.

Ако това наистина беше така, обаче, тя започваше да губи търпение. Новите форми, които образуваше, бяха все по-разкривени, звероподобни, с множество остри зъби, които едва се събираха в устите им.

— Имитацията ти е жалка — прошепна Шалан. — Ето. Дай да ти покажа как става.

Тя засмука Светлина на Бурята и засия като маяк. Създанията се разпищяха и се отдръпнаха от нея. Докато заобикаляше строя разтревожени войници и настъпваше към чернотата, която се разливаше от лявата им страна, от нея започнаха да се издигат фигури — форми, които растяха от Светлината. Хората от наскоро възстановената й колекция.

Палона. Войниците от различните коридори на кулата. Група Превръщатели, покрай които беше минала преди два дни. Мъже и жени от пазарите. Върховни принцове и писари. Мъжът, който се опита да флиртува с нея в таверната. Рогоядецът, когото беше намушкала в ръката. Войници. Обущари. Съгледвачи. Перачки. Дори неколцина крале.

Сияйна, ослепителна войска.

Нейните създания се разпръснаха и обградиха обкръжените войници като стражници. Тази нова, изтъкана от Светлина войска отблъсна вражеските чудовища и накара катрана да се отдръпне назад по стените на хола, докато пътят за отстъпление не остана открит.

Войниците си отдъхнаха. Шалан дочу мърморенето на Ренарин, който тъкмо доизлекуваше последните неколцина ранени. Войската й от светещи закрилници се приближи от двете й страни и образува заедно с нея преграда между тъмнината и мъжете.

Създанията отново се оформиха от катраненочерния мрак пред нея — по-свирепи, като чудовища. Безформени същества с усти като неравни цепки и множество зъби.

— Как го правиш? — попита Адолин с глас, приглушен от шлема. — Защо се уплашиха?

— Опитвал ли се е някога някой да те заплаши с нож, без да знае кой си?

— Да. Аз просто привиках Вълшебния си меч.

— Е, нещо такова е — обясни Шалан и пристъпи напред, а Адолин я последва.

Ренарин призова Вълшебния си меч и ги настигна с няколко бързи стъпки.

Тъмнината се отдръпна назад и разкри стаята, с която завършваше коридорът. Докато Шалан се приближаваше към нея, Светлината на Бурята озари подобното на купа помещение. В средата й се издигаше черната маса, която пулсираше и бавно се преливаше. Стигаше чак до тавана, на около шест метра от пода.

Среднощните зверове се опитаха да настъпят срещу Светлината й. Вече не изглеждаха така уплашени.

— Трябва да изберем — обърна се Шалан към Адолин и Ренарин. — Отстъпление или нападение?

— Ти как смяташ?

— Не зная. Това същество… наблюдава ме от известно време насам. Заради нея се промени начинът, по който виждам кулата. Имам чувството, че я разбирам — има някаква връзка помежду ни, която не мога да обясня. Това не може да е хубаво, нали? Можем ли изобщо да се доверим на моята преценка?

Адолин вдигна забралото на шлема си и й се усмихна. Отче на Бурята, тази усмивка.

— Върховният маршал Халад все повтаряше, че за да победиш някого, първо трябва да го разбереш. Това се превърна в едно от основните правила, които следваме в битките.

— А… какво е казал за отстъплението?

— „Планирайте всяка битка така, сякаш със сигурност ще ви се наложи да преминете в отстъпление, но се бийте така, сякаш път за отстъпление няма.“

По-голямата част от черната маса в залата се развълнува и по катранената повърхност се появиха лица — притиснати към нея, сякаш се опитваха да избягат отвътре. Под огромното духче имаше нещо. Да, беше се увило около един стълб, който се издигаше от пода до тавана на кръглото помещение.

Стенописите, изящните произведения на изкуството, изгубената съкровищница от информация… Това място беше важно.

Шалан притисна длани една към друга пред гърдите си и Вълшебният меч се появи в ръцете й. Тя го стисна с потните си пръсти и зае бойната позиция, на която я беше научил Адолин.

Когато хвана Меча, мигом я проряза болка. Не писъците на мъртво духче, а болка отвътре. Болката на един Идеал, в който се беше заклела, но който още не беше преодоляла.

— Войници — нададе вик Адолин. — Готови ли сте да опитате отново?

— Ще издържим по-дълго от теб, друже! Независимо от лъскавата ти броня.

Адолин се ухили и спусна забралото със силно изтракване.

— Очакваме заповеди, Ваше Сиятелство.

Тя прати илюзиите си напред, но този път мракът не се отдръпна от тях. Тъмните фигури ги нападнаха и откриха, че не са истински. Десетки от среднощните създания препречваха пътя напред.

— Проправете ми пътека до нещото в средата — нареди тя, като се опита да вложи в гласа си повече увереност, отколкото всъщност изпитваше. — Трябва да се доближа достатъчно, че да мога да я докосна.

— Ренарин, ще ми пазиш ли гърба? — попита Адолин.

Ренарин кимна.

Адолин си пое дълбоко дъх и нахлу в стаята, като мина право през една илюзия с образа на баща му. Замахна към първото среднощно създание и го покоси, после започна да нанася светкавични, френетични удари във всички посоки.

Мост Четири изкрещя и се втурна след него. Всички заедно разчистиха пътя пред Шалан, като посякоха мрачните създания между нея и стълба.

Тя мина покрай войниците — бяха оформили стреловиден строй, по четирима от двете й страни. Пред тях, Адолин напираше към стълба, а Ренарин се биеше зад него и пазеше да не го обградят. На свой ред, войниците пристъпваха все по-навътре и по-навътре от двете страни, за да предпазят него.

У чудовищата вече не се забелязваха никакви човешки черти. Удариха Адолин — истински нокти и зъби простъргаха по бронята му. Други се бяха вкопчили в него и се опитваха да го повалят под тежестта си или да открият някакви пролуки в бронята му.

„Знаят как да се бият срещу мъже като него“, помисли си Шалан, все още стиснала Вълшебния си меч с една ръка. „Защо тогава се боят от мен?“

Шалан преплете лъчи Светлина и пред Ренарин се появи образът на Сиятелната. Създанията го нападнаха и оставиха Ренарин на мира за момент, но за съжаление, по-голямата част от илюзиите й се бяха разпаднали на облачета Светлина на Бурята, тъй като среднощните същества ги нарушаваха с ударите си отново и отново. С повече упражнения би могла да се научи да ги поддържа по-дълго.

Вместо това, създаде версии на самата себе си. Млада и стара, уверена и уплашена. Десет различни Шалани. Стъписа се, когато забеляза, че няколко от тях са базирани на скици, които беше загубила — автопортрети, които беше нарисувала с помощта на огледало заради настояването на Дандос Помазания, че това е жизненоважно за обучението на младия художник.

Някои от версиите й се отдръпнаха назад боязливо; други започнаха да се бият. За миг Шалан загуби контрол над себе си и позволи и на Воал да се появи сред тях. Тя беше тези жени, тези момичета, всяко едно от тях. А нито едно от тях не беше нея. Бяха просто неща, които използваше. Които управляваше. Илюзии.

— Шалан! — извика Адолин с напрегнат глас, докато Ренарин отблъсваше едно катранено същество от него с усилие. — Каквото и да смяташ да направиш, направи го сега!

Тя беше пристъпила пред стълба, до който войниците й бяха помогнали да се добере, точно до Адолин. Откъсна очи от детето Шалан, което тъкмо танцуваше сред среднощните създания. Най-голямата част от течния мрак, който покриваше колоната в средата на залата, бълбукаше и оформяше лица, които се разтягаха по повърхността с усти, отворени като за писък, а после отново потъваха под нея като хора, които се давеха в катран.

— Шалан! — изкрещя пак Адолин.

Тази пулсираща маса — така ужасна, но така запленяваща.

Образът на ямата. Неравните, усукани линии на тунелите. Кулата, която не можеше да бъде видяна напълно. Заради това беше дошла.

Шалан закрачи напред, протегнала една ръка пред себе си, и остави илюзорния ръкав, който я покриваше, да изчезне. Свали ръкавицата си, пристъпи точно пред живата тъмнина, изпълнена с безгласни писъци.

И притисна лявата си ръка към нея.

30
Майката на лъжите

„Чуйте думите на един глупак.“

Из Заклеващия, предговор

Шалан бе открита пред създанието. Напълно гола, със свалена кожа, с разкъсана в душата пролука. То можеше да влезе.

Но то също беше открито пред нея.

Тя почувства обърканото му увлечение по човечеството. То си спомняше хората — вродено разбиране, подобно на все още малка норка, която по рождение усеща, че трябва да се бои от небесната змиорка. Това духче не беше изцяло осъзнато, не разбираше съвсем какво се случва. Беше изтъкано от инстинкти и чуждоземно любопитство, привлечено от насилието и болката като лешояд към миризмата на кръв.

Шалан позна Ре-Шефир в същия момент, в който създанието позна нея. Духчето докосна и побутна връзката на Шалан с Шарка, сякаш търсеше начин да я разкъса и да заеме мястото му. Шарка се вкопчи в Шалан, а тя — към него, сякаш животът й зависеше от това.

— Тя се страхува от нас — изжужа гласът на Шарка направо в главата й. — Защо се страхува от нас?

В ума на Шалан изплува образ: тя и Шарка, приел своята човекоподобна форма, прегърнати плътно и свити под ударите на духчето. Този образ беше единственото, което виждаше в момента, защото залата — и всичко в нея — беше потънало в мрак.

Това нещо беше древно. Създадено много отдавна от тресчица от душата на нещо още по-ужасяващо, на Ре-Шефир бе заповядано да всява хаос и да поражда кошмари, които да объркват и унищожават хората. С течение на времето интересът й към онези, които убиваше, бавно беше започнал да нараства.

Създанията й се бяха превърнали в имитации на нещата, които виждаше по света, но лишени от обич и привързаност. Като оживели камъни, готови да бъдат убити или да убият, без това да им причини мъка или да им достави удоволствие. Не изпитваха други чувства освен дълбоко, трескаво любопитство, и мимолетно влечение към насилието.

„В името на Всемогъщия… то е като духче-шампион. Само че в него има нещо толкова, толкова погрешно“, помисли си тя.

Шарка изхленчи, сгушен до Шалан, приел образа на мъж с тежка роба и непрекъснато преливащи се черти вместо глава. Тя се опита да го предпази от непрекъснатите удари.

„Бий се така… сякаш няма… път за отстъпление.“

Шалан се вгледа в дълбините на вихрещата се бездна, в тъмната, бушуваща душа на Ре-Шефир — Среднощната Майка. После изръмжа и нападна.

Не нападна като прилежното, наивно момиче, обучено от сдържаното воринско общество. Нападна като полудялото дете, което току-що е убило майка си. Като притиснатата в ъгъла жена, която беше пронизала Тин в гърдите. Даде воля на онази част от себе си, която мразеше факта, че всички я смятат за така мила, така симпатична. Частта от нея, която мразеше да я описват като „забавна“ или „умна“.

Тя почерпи от Светлината на Бурята в себе си и си проправи път още по-навътре в същността на Ре-Шефир. Не можеше да познае дали това се случва наистина — дали физическото й тяло действително навлиза по-навътре в катраненото създание, — или всичко това е видение, което изобразява друго място. Някъде далеч от това помещение в кулата; далеч дори от Морето на сенките.

Съществото потрепери и Шалан най-после видя причината за страха му. Някой го беше хващал в капан. Според собствените му разбирания се беше случило наскоро — макар че Шалан остана с впечатлението, че всъщност са изминали цели векове.

Ре-Шефир беше ужасена, че това може да стане отново. Пленничеството е било неочаквано, а тя го е смятала за невъзможно дотогава. И е било дело на Светлотъкач като Шалан, който беше разбрал това създание.

Плашеше се от нея така, както една брадвохрътка би се уплашила от човек с глас, подобен на гласа на жестокия й господар.

Шалан остана притисната към врага, но изведнъж я изпълни мисълта, че това нещо също ще я опознае напълно, ще разбере всяка една от тайните й.

На мястото на свирепия й устрем се появи колебание; решимостта й започна да отслабва.

Затова излъга. Настоя, че не се бои. Беше непоколебима. От самото начало. И така щеше да си остане до самия край.

Ре-Шефир се пречупи. Нададе остър, скърцащ писък, чиито вибрации Шалан усети с тялото си. Писък, който носеше спомена за пленничеството и се боеше от нещо по-лошо.

Шалан падна назад в залата, където се водеше битката. Адолин я прихвана в желязна хватка, като падна на едно коляно със силно изхрущяване на Бронята в каменния под. Тя чу как ехото от писъка заглъхва. Не замря. Бягаше, отстъпваше, решено да се отдалечи колкото може повече от нея.

Когато се насили да отвори очи, видя, че в помещението не е останала тъмнина. Труповете на среднощните създания бяха изчезнали. Ренарин побърза да коленичи до един войник, когото бяха ранили, свали ръкавицата си и остави лечебната Светлина на Бурята да се просмуче в тялото на мъжа.

Адолин помогна на Шалан да седне и тя прибра голата си лява ръка под мишницата на другата. Бурята да го вземе… някак беше успяла да съхрани илюзията на хавата.

Дори след всичко това не искаше Адолин да разбира за Воал. Не можеше да го допусне.

— Къде? — попита тя, изтощена. — Къде отиде?

Адолин посочи към отсрещната страна на стаята, където започваше тунел, който водеше по-навътре в дълбините на планината.

— Избяга натам, като подвижен пушек.

— Та… да го подгоним ли? — попита Ет, като си проправи път внимателно към тунела. Светлината на фенера му разкри стълбище, изсечено в камъка. — Слиза доста надолу.

Шалан усещаше някаква промяна. Кулата беше… различна.

— Не тръгвайте след него — нареди, като си спомни ужаса от сблъсъка си със Среднощната майка. Бе повече от щастлива да остави съществото да избяга. — Можем да пратим стражници, които да охраняват тази зала, но не мисля, че ще се върне.

— Да — обади се Тефт, като се облегна на копието и обърса потта от лицето си. — Идеята за стражниците ми се струва много, много добра.

Шалан се намръщи, като чу тона му, проследи погледа му и видя предмета, който Ре-Шефир беше скрила с тялото си. Колоната точно в средата на помещението.

Беше инкрустирана с хиляди обработени скъпоценни камъни, по-голямата част от които бяха по-едри от юмрука на Шалан. Взети заедно, те представляваха съкровище, по-ценно от повечето кралства.

31
Да заповядаш на бурята

„Ако това не успее да направи вас по-малко глупави, то нека поне ви даде надежда.“

Из Заклеващия, предговор

Когато беше млад, Каладин бе мечтал как ще влезе във войската и ще напусне тихия, провинциален Огнекамък. Всеки знаеше, че войниците пътуват много и имат възможността да посетят какви ли не места.

И наистина беше станало така. Беше посетил десетки голи хълмове, обрасли с трева полета и еднакви един с друг военни лагери. Колкото до истински забележителности, обаче… е, далеч не толкова.

Както беше доказал и походът му с паршите, град Револар се намираше само на няколко седмици път пеша от Огнекамък. Той никога не беше ходил там. Бурята да го отнесе, та той изобщо не беше живял в голям град досега — освен ако не се брояха военните лагери.

Подозираше, че повечето от тях не са заобиколени от армии парши — както беше този.

Револар беше построен в една удобна кухина от подветрената страна на група хълмове — идеално място за малък град. Само че този далеч не беше „малък“. Беше се разпрострял и изпълнил пространството между хълмовете, както и по-нагоре по подветрените им склонове — само върховете бяха останали напълно голи.

Очакваше от такъв огромен град да бъде по-добре организиран. Беше си представял спретнати редици къщи, като в добре подреден военен лагер. Вместо това, сградите приличаха на шубраци, избуяли в някоя скална цепнатина из Пустите равнини. Улиците се пресичаха във всички посоки. Тук-таме бяха пръснати хаотични пазарчета.

Каладин последва групичката парши, докато навлизаха навътре по широк, извит път, изравнен със загладен слой крем. Преминаваха покрай хиляди и хиляди парши, които вече лагеруваха тук, и сякаш с всеки час пристигаха още.

Неговата група, обаче, беше единствената, която носеше копия с каменни върхове, чували изсушени бисквити и сандали от свинска кожа. Бяха привързали широките си ризи с колани и носеха каменни ножове, брадви и подпалки в промазани с восък калъфи, изработени с помощта на свещите, срещу които беше изтъргувал част от припасите им. Дори беше започнал да ги учи как да използват прашки.

Сигурно не биваше да им показва тези неща. Това, обаче, не му попречи да се чувства горд, докато вървеше с тях през града.

Оживените улици бяха претъпкани с народ. Откъде се бяха появили всички тези парши? Тук трябваше да има поне четиридесет-петдесет хиляди. Знаеше, че повечето хора не им обръщат внимание… е, и той беше правил същото. Но някъде дълбоко в себе си беше останал с представата, че те не са чак толкова много. Всеки светлоок от висок ранг притежаваше по няколко. Както и много от собствениците на търговски фургони. Е, и дори по-малко заможните семейства от големите и даже по-малките градове. Имаше и работници по кейовете, миньори, носачи на вода, строителите, които използваха за по-мащабните проекти…

— Невероятно е — обади се Сах, който вървеше до Каладин, понесъл дъщеря си на рамене, за да може да вижда по-добре.

Момиченцето държеше няколко от дървените му карти и ги притискаше към себе си така, както друго дете би прегръщало любимата си плюшена играчка.

— Невероятно ли? — попита Каладин.

— Наш собствен град, Кал — отвърна Сах шепнешком. — Дори когато бях роб и едва бях способен да мисля, пак мечтаех. Опитвах се да си представя какво би било да си имам собствен дом, собствен живот. Ето го.

Паршите явно се бяха нанесли в къщите по тукашните улици. И пазарите ли управляваха? Това повдигаше един труден, обезпокоителен въпрос: къде бяха всички човеци? Групата на Кен навлезе по-навътре в града, все още водена от невидимото духче. Каладин забеляза няколко признака, че е имало безредици — счупени прозорци и врати, чиито резета вече не работеха. Някои от тях трябва да бяха причинени от Вечната буря, но минаха и покрай няколко, които явно бяха разбити на парчета с брадви.

Знаци за плячкосване. А пред тях се виждаше вътрешна стена. Хубава линия на защита, точно в средата на града. Вероятно оттук беше минавала първоначалната му граница — такава, каквато е била определена от някой оптимистичен архитект.

Тук Каладин най-после откри следи от битките, които беше очаквал по време на първото си пътуване до Алеткар. Портите, които водеха към вътрешността на града, лежаха на земята, изпочупени на парчета. Къщичката за караула беше изгорена, а от някои дървени греди, покрай които минаваха, още стърчаха стрели. Това беше покорен град.

Но къде бяха преместили хората? За затворнически лагер ли трябваше да се оглежда, или за огромна клада с изгорени кокали? От мисълта за това му прилоша.

— Какво всъщност става тук? — попита, докато вървяха по един път през централната част на града. — Това ли искате, Сах? Да покорите кралството? Да изличите човечеството?

— Бурята да ме отнесе, ако знам — отвърна Сах. — Но не мога отново да се превърна в роб, Кал. Няма да им позволя да отвлекат Вай и да й отнемат свободата. Ти би ли ги защитил след онова, което ти сториха?

— Те са моят народ.

— Това не е извинение. Ако някой от „твоя народ“ убие някого другиго, няма ли да го хвърлите в затвора? Какво би било справедливото наказание за това, че поробиха цялата ми раса?

Сил прелетя покрай тях. Личицето й надзърташе от блещукащо облаче мъгла. Тя срещна погледа на Кал, стрелна се към перваза на един прозорец и кацна там, като прие формата на малко камъче.

— Аз… — започна Каладин. — Не зная, Сах. Но война, която цели да избие едната страна до крак, не може да бъде правилният отговор.

— Можеш да се биеш редом с нас, Кал. Не е задължително двете страни да бъдат човеците и паршите. Може да бъде по-благородно — потисканите срещу потисниците.

Докато подминаваха мястото, където се беше настанила Сил, Каладин прокара ръка по стената и тя изпърха нагоре по плата на палтото му, както се бяха упражнявали. Усещаше я като лек бриз, който мина нагоре по ръкава, после — по яката, и накрая се зарови в косата му. Вече бяха установили, че дългите му къдрици я прикриват достатъчно добре.

— Тук има много от онези жълто-бели духчета, Каладин — прошепна тя. — Летят насам-натам из въздуха, танцуват из сградите.

— Някакви човеци? — попита Каладин шепнешком.

— На изток — отговори Сил. — Натъпкани в една казарма и няколко стари къщи, в които са държали паршите. Останалите са в големи хамбари, където ги надзирават пазачи. Каладин… днес ще има още една буря.

— Кога?

— Скоро, може би? Още не ме бива много да познавам. Съмнявам се, че някой друг я очаква. Всичко е объркано; старите таблици няма да съответстват на действителността. Хората трябва да направят нови.

Каладин изсъска бавно през зъби.

Паршите, с които вървеше, тъкмо приближаваха голяма група други парши. Ако се съдеше по дългите редици, в които бяха подредени, това представляваше нещо като опашка за проверка и допускане на новодошлите в града. И наистина, стотината парши от групата на Кен се насочиха към една от редиците и зачакаха.

Един парш в цяла броня — като на паршенд — закрачи бавно по продължението на опашката, хванал дъска за писане в ръка. Сил се шмугна още по-дълбоко в косата на Каладин, когато паршендът се приближи към него и останалите парши от групата.

— От кой град, работен лагер или войска идвате вие? — попита той със странна интонация, която напомни на Каладин на речта на паршендите, които беше слушал в Пустите равнини. В гласа на някои от останалите парши в групата на Кен също се долавяха подобни нотки, но далеч не толкова отчетливи.

Паршът-писар си отбеляза списъка градове, които му изброи Кен, след което обърна внимание на копията им.

— Потрудили сте се. Ще ви препоръчам за специалното обучение. Изпратете пленника си в хамбарите; аз ще запиша как точно изглежда, за да можете да го вземете да ви върши някаква работа, щом се настаните.

— Той… — започна Кен, като погледна Каладин. — Той не ни е пленник.

Призна го с явна неохота, но добави:

— Той беше един от робите на човеците, също като нас. Иска да се присъедини към борбата на наша страна.

Паршът вдигна глава и се втренчи в празното пространство.

— Ийшли говори за теб — прошепна Сах на Каладин. — Звучи впечатлена.

— Е — каза писарят, — не е нечувано, но трябва да получите позволение от един от Слетите, преди да можете да го обявите за свободен.

— Един от кои? — попита Каладин.

Паршът с дъсчицата за писане направи жест вляво. Каладин пристъпи встрани от опашката заедно с неколцина от останалите и видя кого му сочи — една висока жена-парша с дълга коса. По бузите й се виждаше черупка, която следваше скулите й назад и нагоре и изчезваше сред косата й. Кожата на ръцете й беше цялата осеяна с малки шипчета и очертания на ръбове, сякаш имаше черупка и под нея. Очите й светеха в червено.

Дъхът на Каладин спря за миг. Мъжете от Мост Четири му бяха описвали тези същества — странните паршенди, с които се бяха сражавали по време на битката за центъра на Пустите равнини. Това бяха съществата, които бяха призовали Вечната буря.

Жената беше вперила поглед право в него. В червените й очи имаше нещо тягостно, притеснително.

Каладин дочу гръмотевица в далечината. Мнозина от паршите около него се обърнаха по посока на звука и започнаха да мърморят помежду си. Бурята им даваше нова възможност.

„Време е да си вървя.“

Високото, опасно същество с червените очи — Слятата, както я бяха нарекли, — се запъти към групата на Кен. Каладин не знаеше дали е познала, че е Сияен рицар, но нямаше намерение да я чака да дойде. Вече имаше готов план; старите му инстинкти на роб вече му бяха посочили най-лесния начин да се измъкне.

Беше окачен на колана на Кен.

Каладин засмука от Светлината на Бурята, направо от торбичката. Целият засия, изпълнен със силата й, след което грабна торбичката — щеше да има нужда от скъпоценните камъни, — дръпна я и скъса кожената връв, на която беше окачена.

— Намери подслон за хората си — обърна се към изненаданата Кен. — Наближава буря. Благодаря ти за добрината. Независимо какво ти кажат, знай това: аз не искам да ви бъда враг.

Слятата започна да крещи нещо, ядосана. Каладин срещна разочарования поглед на Сах, после се стрелна нагоре във въздуха.

Свобода.

По кожата му пробягаха тръпки на щастие. Отче на Бурята, колко му беше липсвало това. Вятърът, откритото небе над него, дори свиването на стомаха, когато гравитацията го освободи от хватката си. Сил се завъртя около него като панделка от светлина и го обви в светещи спирали. Около главата му се появиха духчета на радостта.

Сил прие формата си на човек, само и само за да може да изгледа свирепо малките, сияйни сфери.

— Мой е — каза, като бутна една от тях настрани.

Когато се издигна на около сто и петдесет метра от земята, Каладин намали Оттласкването наполовина, за да забави скоростта си, и остана да се носи във въздуха. Червенооката парша под него го сочеше и крещеше, макар че той не я чуваше. Бурята да го вземе. Надяваше се да не е навлякъл проблеми на Сах и останалите.

Оттук се откриваше чудесна гледка на града — виждаха се улиците, пълни с парши, които се бяха насочили към сградите, за да се подслонят. Още групи се стичаха в града от всички посоки. Дори след като беше прекарал с тях толкова дълго време, първото му чувство беше на безпокойство. Толкова много парши на едно място? Изглеждаше неестествено.

Сега това впечатление го притесняваше по начин, по който никога не би го притеснило преди.

Загледа се в буреносния фронт, който вече можеше да различи в далечината. Имаше още време, преди да стигне дотук.

Щеше да му се наложи да лети над бурята, за да не го повлекат ветровете й. Но после какво?

— Уритиру е там някъде, на запад — каза Каладин. — Можеш ли да ни насочиш натам?

— А как да го направя?

— Вече си била там.

— Ти — също.

— Ти си природна стихия, Сил — каза Каладин. — Усещаш бурите. Нямаш ли някакво… чувство за ориентация?

— Ти си онзи, които произлиза от този свят — каза тя, като скръсти ръце, увисна във въздуха до него и перна друго духче на радостта, за да го прогони. — Освен това, аз съм не толкова природна стихия, колкото една от суровите сили на сътворението, превърната от общото въображение на човечеството в олицетворение на един от идеалите им.

И тя му се ухили.

— Това пък откъде го измисли?

— Не знам. Може да съм го чула някъде. А може и просто да съм умна.

— Значи ще трябва да се насочим към Пустите равнини — отсъди Каладин. — Можем да идем в някой от по-големите градове в южен Алеткар, да обменим скъпоценни камъни и с малко късмет да съберем достатъчно, за да стигнем до военните лагери.

След като взе решението, върза торбичката за колана си, хвърли поглед надолу и направи последен опит да определи с колко войници разполагаха паршите и какви укрепления имаха. Беше му странно да не се тревожи за бурята, но щом тя започнеше, той просто щеше да се издигне над нея.

От тук горе можеше да види огромните изкопи, които прорязваха скалите и събираха потоците дъждовна вода след бурите. Макар че повечето парши бяха избягали в къщите, някои още бяха на открито, извили вратове нагоре и втренчени в него. Усещаше разочарованието им, задето ги е предал, по позите — макар дори да не можеше да познае дали са членове на групата на Кен, или не.

— Какво? — попита Сил и кацна на рамото му.

— Не мога да не чувствам някакво родство с тях, Сил.

— Те превзеха града. Те са Пустоносни.

— Не, те са хора. И са ядосани — и с основание.

Силен повей на вятъра го подхвана и го понесе леко встрани.

— Познавам това усещане — продължи той. — То гори в теб, прокрадва се все по-навътре и по-навътре в ума ти, докато не забравиш всичко друго, освен несправедливостта, която са ти причинили. Такива бяха чувствата ми към Елокар. Понякога дори купищата разумни доводи звучат безсмислено пред това всепоглъщащо желание да получиш онова, което ти се полага.

— Ти промени мнението си за Елокар, Каладин. Прозря кое е правилно.

— Наистина ли го направих? Дали усетих кое е правилно, или просто поддадох и най-после склоних да видя нещата така, както ти искаше?

— Убийството на Елокар наистина беше нещо лошо.

— Ами паршите от Пустите равнини, които убих? Това не беше ли лошо?

— Защитаваше Далинар.

— Който беше нападнал родината им.

— Защото убиха брат му.

— Което е действие, за което е напълно възможно да е било провокирано от начина, по който крал Гавилар и хората му са се отнасяли към паршите — каза Каладин и се обърна към Сил, която седеше на рамото му, подвила един крак под себе си. — Така че каква е разликата, Сил? Каква разлика има между това Далинар да нападне паршите и това те да завоюват онзи град?

— Не зная — отговори тя тихо.

— И защо да е било по-лошо от моя страна да позволя Елокар да бъде убит заради извършените от него неправди, отколкото да убия със собствените си ръце онези парши на Пустите равнини?

— Едното е лошо. Просто усещам, че е лошо. Всъщност го усещам и за двете, струва ми се.

— Само че едното едва не разруши връзката ни, а другото — не. За обвързването не е важно кое е лошо и кое — добро, нали, Сил? За нея е важно кое ти възприемаш като лошо или добро.

— Онова, което ние възприемаме — поправи го тя. — А също така и клетвите. Ти се закле да защитаваш Елокар. Не можеш да твърдиш, че преди да предадеш Елокар не усещаше — дълбоко в себе си, — че онова, което се готвиш да направиш, е лошо.

— Добре. Но нещата все пак опират до възприятия — отговори Каладин и се остави на вятъра да го носи. В стомаха му сякаш се беше отворила яма. — Бурята да го вземе, надявах се… Надявах се ти да можеш да ми кажеш, да ми разкриеш някакво безусловно добро. Поне веднъж ми се иска моралният ми кодекс да не съдържаше списък с изключения в края си.

Тя кимна замислено.

— Очаквах да възразиш — каза Каладин. — Ти си… нещо като въплъщение на човешките разбирания за чест, нали така? Не би ли трябвало поне да мислиш, че имаш отговор за всичко?

— Сигурно — отговори тя. — А може би, ако има отговори, аз трябва да съм онази, която иска да ги открие.

Буреносният фронт вече се виждаше ясно: огромна стена от вода и дребни отломки, тикана напред от ветровете на напиращата буря. Каладин се беше оставил течението да го отнесе встрани от града, затова сега се Оттласна на изток, докато не се понесоха над хълмовете, които заслоняваха града от ветровете. Оттук видя нещо, което не беше забелязал преди: кошари, пълни с огромни тълпи хора.

Ветровете, които духаха от изток, ставаха все по-силни. Паршите, които охраняваха кошарите, обаче, продължаваха да стоят на местата си, сякаш никой не им беше дал заповед да потърсят подслон. Първите приглушени тътнежи на бурята бяха далечни; беше вероятно да не ги бяха доловили. Скоро щяха да ги чуят, но тогава може би щеше да бъде вече твърде късно.

— О! — възкликна Сил. — Каладин, онези хора!

Каладин изруга, след което отпусна Оттласването, което го поддържаше във въздуха, и започна да пада. Стовари се на земята и вдигна облаче Светлина на Бурята, което се разшири под формата на пръстен около него.

— Буря! — извика към паршите, които охраняваха кошарите. — Иде буря! Отведете хората на безопасно място!

Те го изгледаха смаяно. Логична реакция. Каладин призова Меча си, проправи си път през паршите и скочи върху ниската каменна ограда на кошарата, която явно беше предназначена за свине.

Вдигна високо Вълшебния меч. Жителите на града се стекоха към стената. Откъм тълпата се зачуха викове „Мечоносец“.

— Иде буря! — изкрещя той отново, но гласът му се загуби в глъчката от викове. Не се съмняваше, че Пустоносните ще успеят да се справят с група разбунтували се хора.

Засмука още малко Светлина на Бурята и се издигна във въздуха. Това ги накара да притихнат и дори да отстъпят назад.

— Къде се приютихте по време на предишната буря? — настоя той на висок глас.

Неколцина от хората най-отпред посочиха към големите бункери наблизо, явно предназначени да подслоняват добитъка, паршите и дори пътниците, докато траеха бурите. Възможно ли беше да поберат населението на цял един град? Ако се сместеха достатъчно нагъсто — може би.

— Тръгвайте! — подкани ги Каладин. — Бурята ще пристигне скоро.

— Каладин — обади се гласът на Сил в главата му. — Зад теб.

Той се обърна и видя стражите-парши да се приближават към стената, на която беше застанал, с копия в ръце. Скочи долу в същия момент, когато хората от града най-после се окопитиха и започнаха да се катерят и да прехвърлят загражденията, високи едва до кръста и покрити с гладък, втвърден крем.

Каладин направи една крачка към паршите, замахна с Меча си и отсече върховете на копията от дръжките им. Паршите, чиито умения с оръжията бяха съвсем малко по-добри от тези на групата, с която беше дошъл, отстъпиха назад, объркани.

— Искате да се биете с мен ли? — попита ги Каладин.

Един от паршите поклати глава.

— Тогава се погрижете тези хора да не се изпотъпчат едни други в бързината да стигнат до безопасния подслон — заръча им той, като посочи към бункера. — И не позволявайте на някой от останалите стражи да ги нападне. Това не е бунт. Не чувате ли гръмотевиците, не усещате ли как се усилва вятърът?

Полетя и стъпи отново върху оградата, след което започна да маха с ръка на хората да продължават да излизат и да им дава заповеди на висок глас. В крайна сметка, паршите-пазачи решиха, че предпочитат да рискуват да последват нарежданията на един Мечоносец пред това да се сражават с него. Не след дълго вече цяла група от тях подбутваха човеците към бункерите — макар и по-грубо, отколкото Каладин би желал.

Той скочи до един от стражите — жена, чието копие беше срязал на две.

— Как се справихте с предишната буря?

— Общо взето, оставихме човеците да се оправят сами — призна тя. — Бяхме твърде заети да бягаме да търсим подслон.

Значи и Пустоносните не бяха очаквали бурята. Каладин трепна и се опита да не мисли колко хора трябва да беше взел в жертва буреносният фронт.

— Положете повече усилия — обърна се той към жената. — Тези хора вече са ваши повереници. Вие сте завоювали града, завзели сте всичко, което искате. Ако имате някакви претенции за морално превъзходство, то трябва да се отнасяте към пленниците си по-добре, отколкото те са се отнасяли към вас.

— Виж какво — започна паршата, — кой изобщо си ти? И защо…

Нещо голямо се стовари на земята до Каладин и го запрати заднишком към стената на кошарата със силно изхрущяване. Нещото имаше ръце — човекоподобна фигура, която се пресегна към гърлото му и се опита да го удуши. Той го изрита назад. Погледът на съществото проблесна в червено.

От червеноокия парш се издигаше тъмновиолетово сияние — като тъмна Светлина на Бурята. Каладин изруга и се Оттласна във въздуха.

Създанието го последва.

Наблизо се издигна още едно, което остави след себе си бледовиолетова диря. Летеше със същата лекота като Каладин. Тези двамата изглеждаха по-различни от онова, което беше видял по-рано — с по-слабо телосложение и по-дълга коса. Каладин чу вика на Сил в ума си — звук, в който се смесваха болка и изненада. Предполагаше, че някой е повикал създанията, след като го е видял да се издига в небето.

Няколко вятърни духчета се стрелнаха покрай Каладин и започнаха да танцуват игриво около него. Небето притъмня. Буреносният фронт напредваше към тях. Червенооките паршенди го подгониха нагоре.

Затова Каладин се Оттласна право към бурята.

Беше проработило срещу Убиеца в Бяло. Бурята беше опасна, но беше и нещо като съюзник. Двете същества го последваха, но го задминаха и им се наложи да се Оттласнат обратно със странно движение, сякаш се залюляха нагоре-надолу. Напомняха му за времето, когато тепърва започваше да овладява силите си.

Каладин стисна зъби, вкопчи пръсти още по-силно във Вълшебния меч, заобиколен от четири-пет вятърни духчета, и се вряза в буреносния фронт. Погълна го неравна тъмнина; тъмнина, често прорязвана от светкавици и нарушавана от фантомна, приглушена светлина. Ветровете бушуваха и се сблъскваха като вражески армии, така хаотични, че отнасяха Каладин ту към едната, ту към другата. Наложи му се да впрегне всичките си умения в Оттласването, само за да успее да се насочи в правилната посока.

Погледна през рамо и видя как двамата червенооки парши нахлуват в тъмата след него. Странното сияние, което излъчваха, беше по-мътно от неговото и някак си оставяше впечатлението за отрицателна светлина. Тъмнина, която ги следваше неотклонно.

Вятърът веднага ги подхвана и ги отклони насред полет. Каладин се усмихна, но в следващия миг едва не го отнесе огромна канара, понесена от урагана. Спаси се по чист късмет; ако скалата беше минала едва на една педя встрани, щеше да откъсне ръката му.

Каладин се Оттласна нагоре и се понесе към горната граница на бурята.

— Отче на Бурята — изкрещя той. — Вятърни духове!

Никакъв отговор.

— Отклонете се от този път! — извика той към бушуващия ураган. — Долу има хора! Отче на Бурята. Трябва да се вслушаш в думите ми!

Всичко притихна.

Каладин се озова в онова странно пространство, където беше видял Отеца на Бурята предишния път — пространство, което сякаш се намираше извън действителността. Земята се виждаше далеч под него, сумрачна, лъснала от дъжда, но гола и неплодородна. Каладин се носеше във въздуха. Не се Оттласна; просто въздухът под него се беше превърнал в стабилна опора.

— КОЙ СИ ТИ, ЧЕ ДА ЗАПОВЯДВАШ НА БУРЯТА, СИНЕ НА ЧЕСТ?

Отеца на Бурята представляваше лице, ширнало се през цялото небе, огромно като изгрев. Каладин вдигна Меча високо над главата си.

— Познавам те такъв, какъвто в действителност си, Отче на Бурята — духче, като Сил.

— АЗ СЪМ СПОМЕНЪТ НА ЕДИН БОГ — ЧАСТИЦАТА ОТ НЕГО, КОЯТО СЕ Е СЪХРАНИЛА. ДУШАТА НА БУРЯТА И УМЪТ НА ВЕЧНОСТТА.

— Тогава тези твои душа, ум и спомени ще ти помогнат да откриеш у себе си съпричастност към хората долу.

— АМИ СТОТИЦИТЕ ХИЛЯДИ, КОИТО ВЕЧЕ ЗАГИНАХА СРЕД ТЕЗИ ВЕТРОВЕ? ТРЯБВАШЕ ЛИ ДА ПРОЯВЯ СЪПРИЧАСТНОСТ И КЪМ ТЯХ?

— Да.

— А ВЪЛНИТЕ, КОИТО ПОГЛЪЩАТ, ПЛАМЪЦИТЕ, КОИТО ИЗПЕПЕЛЯВАТ? ДА СПРАТ ЛИ БИ ИСКАЛ?

— Говоря само за теб, и само днес. Моля те.

Изтътна гръмотевица. И Отеца на Бурята сякаш наистина обмисли молбата му.

— ТОВА НЕ Е НЕЩО, КОЕТО МОГА ДА СТОРЯ, СИНЕ НА ЧЕСТ. АКО ВЯТЪРЪТ СПРЕ ДА ДУХА, ВЕЧЕ НЯМА ДА Е ВЯТЪР. ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕ В НИЩО.

— Но…

Каладин се спусна отново в сърцето на урагана. Стори му се, че не е изминало никакво време. Гмурна се през ветровете и изскърца със зъби от раздразнение. Вятърните духчета го последваха. Вече се бяха събрали над двайсет — весели, игриви панделки светлина.

Подмина един от паршите със светещите очи. Слетите? Това понятие отнасяше ли се за всички, чиито очи светеха?

— Отеца на Бурята наистина би могъл да бъде и по-отзивчив, Сил. Не твърдеше ли, че ти е баща?

— Сложно е — отвърна гласът й в главата му. — Но той е много твърдоглав. Съжалявам.

— Безсърдечен е — каза Каладин.

— Той е бурята, Каладин. Такъв е, какъвто са си го представяли хората от хилядолетия насам.

— Би могъл да направи избор.

— Може би. Може би — не. Мисля, че това, което правиш, е като да молиш огъня да спре да бъде така горещ.

Каладин се понесе над земята долу и бързо приближи хълмовете около Револар. Беше се надявал да види, че всички са в безопасност, но това, разбира се, беше доста крехка надежда. Хората се бяха пръснали из кошарите и около бункерите. Вратите на един от тях още бяха отворени, а неколцина мъже се опитваха да съберат последните хора отвън и да им помогнат да влязат.

Голяма част от тях бяха прекалено далеч. Бяха се свили на земята, вкопчени в оградите или в някоя по-висока скала. Каладин едва успяваше да ги различи на светлината от проблясващите светкавиците — ужасени купчинки, изоставени сами сред бурята.

Беше усетил тези ветрове. Беше се озовал, вързан за стената на една сграда, безпомощен пред тях.

— Каладин… — обади се Сил в ума му, докато той се спускаше.

Бурята пулсираше в него. Докато стоеше насред вихъра, Светлината в торбичката му непрекъснато се обновяваше. Тя го пазеше жив, беше спасила живота му повече от десет отделни пъти. Същата сила, която се беше опитала да го убие, се беше превърнала в негов защитник.

Приземи се и освободи Вълшебния си меч, после се спусна към силуета на един млад баща, вкопчен в сина си. Вдигна ги на крака, като ги прегърна стабилно, и се опита да побегне с тях към подслона. Една друга фигура наблизо — не можеше да я различи ясно — поддаде под внезапния тласък на вятъра и изчезна сред тъмнината.

— Каладин, не можеш да спасиш всички тях.

Той изкрещя и грабна следващия човек. Стисна жената здраво и тръгна с нея. Двамата се препъваха през виелицата, докато не стигнаха до групичка хора, плътно притиснати един към друг — двайсетина или може би повече, — в сянката на стената около кошарите.

Каладин дръпна тримата, на които помагаше — бащата, детето и жената — към останалите.

— Не можете да останете тук! — изкрещя на всички. — Заедно. Трябва да вървите заедно — насам!

Напрегнал усилия срещу виещия вятър и дъжда, чийто тежки капки се врязваха в тях като остриетата на ножове, успя да накара хората да закрачат през каменистата земя, преплели ръце. Успяха да напреднат доста, преди една канара да се стовари на земята наблизо и да накара мнозина да залегнат, изпаднали в паника. Вятърът се усили още повече и отлепи неколцина от земята; успяха да се задържат сред групата само благодарение на ръцете на останалите.

Каладин примигна, за да прогони сълзите, които се смесваха с дъжда. Нададе гърлен рев. Поредната светкавица, която освети пейзажа, разкри пред погледа им как част от стената се срутва и отнася тялото на един мъж в бурята.

— Каладин — каза Сил. — Съжалявам.

— Не е достатъчно да съжаляваш! — изкрещя той.

Вкопчен с едната си ръка в едно дете, той обърна лице към свирепите ветрове на бурята. Защо трябваше да разрушава? Този ураган ги правеше такива, каквито бяха. Трябваше ли и да ги унищожава? Погълнат от мъката и чувството, че е бил предаден, Каладин се изпълни със Светлина на Бурята и тласна длан напред, сякаш се опитваше да отблъсне назад самата виелица.

Стотина вятърни духчета се завъртяха като сияйни спираловидни ленти и се увиха около ръката му. Сияеха ярко, изпълнени със Светлина на Бурята, после избухнаха като ослепителна градушка около Каладин и пропъдиха ветровете от него.

Каладин продължи да стои изправен, протегнал ръка към бурята, и я отклони. Както камъкът сред бързите потоци на някоя река прегражда пътя на водата, така и той успя да отвори зад себе си малък джоб от покой сред вихъра.

Ветровете беснееха насреща му, но той остана начело на формацията от вятърни духчета, които се разгръщаха от двете му страни като криле и отблъскваха вихъра. Успя да обърне глава, докато бурята брулеше лицето му. Хората се бяха скупчили зад него, подгизнали и объркани, сред малкото късче покой.

— Вървете! — изкрещя им. — Вървете!

Те се отърсиха от вцепенението и младият баща отново хвана момченцето, вкопчено в ръката на Каладин. Каладин отстъпи назад, без да спира да поддържа преградата. Водеше само част от хората, но му се налагаше да впрегне всички сили, за да успее да удържи бурята.

Ветровете сякаш се гневяха на дързостта му. Стигаше само една скала, за да сложи край на всичко.

Един силует със светещи в червено очи се приземи на полето пред него. Приближи се към тях, но хората най-после бяха успели да се доберат до бункера. Каладин въздъхна, освободи ветровете и духчетата зад него се разпръснаха. Остави се на бурята да го подхване и да го завлече настрани, напълно изтощен. Набра височина с едно Оттласване, за да не се блъсне в някоя от постройките в града.

— Уха — възкликна Сил в ума му. — Какво направи току-що? С бурята?

— Не достатъчно — прошепна Каладин.

— Никога няма да успееш да направиш толкова, че да останеш удовлетворен, Каладин. Но това все пак беше прекрасно.

След броени мигове вече беше напуснал Револар. Обърна се и се превърна в поредната отломка, понесена от ветровете. Слетите го подгониха, но изостанаха и изчезнаха от поглед. Каладин и Сил се изтръгнаха от вихрушката и напреднаха пред буреносния фронт. Прелитаха над градове, равнини, планини — Светлината на Бурята, с която разполагаха, никога не намаляваше, защото източникът зад тях я обновяваше непрекъснато.

Летяха така цял час, преди течението на ветровете да ги побутне на юг.

— Тръгни натам — каза Сил, приела формата на панделка от светлина.

— Защо?

— Просто послушай съвета на въплъщението на природната мощ, бива ли? Мисля, че Отеца иска да се извини — по неговия си начин.

Каладин изръмжа, но се остави на течението да го насочи в определена посока. Носи се така цели часове пред грохота на бурята, докато най-после се приземи — наполовина по собствена воля и наполовина заради напиращите ветрове. Бурята го подмина и го остави насред просторно, открито каменно плато.

Платото пред града-крепост Уритиру.

32
Компания

„Защото аз, за когото това изглеждаше най-невероятно, успях да се променя.“

Из Заклеващия, предговор

Шалан се настани в дневната на Себариал. Представляваше зала с каменни стени и необичайна форма, с балкон в горната част — където понякога събираше оркестър музиканти — и празен басейн, който той все твърдеше, че ще напълни с вода и риби. Шалан беше почти сигурна, че говори така, само за да подразни Далинар с идеята за такова разточителство.

Засега бяха покрили дупката с няколко дъски, а Себариал от време на време напомняше на хората да внимават да не стъпват отгоре им. Останалата част от помещението беше богато украсена и обзаведена. Шалан имаше спомен, че е виждала същите гоблени в един манастир във военния лагер на Далинар, а в добавка към тях имаше и множество луксозни мебели, златни лампи и керамични изделия.

Както и няколко грубо отрязани дъски, които едва успяваха да покрият ямата на пода. Тя поклати глава. След което — без да става от дивана, на който се беше свила удобно, покрита с купчина одеяла, — охотно прие чаша димящ цитрусов чай от Палона. Още не можеше да се отърси от хладните тръпки, които я побиваха от срещата й с Ре-Шефир отпреди няколко часа насам.

— Мога ли да ти донеса още нещо? — попита Палона.

Шалан поклати глава и хердазийката се настани на един от другите дивани със собствената си чаша чай в ръце. Шалан отпи, доволна, че си има компания. Адолин беше настоял да я оставят да се наспи, но последното нещо, което тя искаше, беше да бъде сама. Затова той я беше поверил на грижите на Палона и беше останал при Далинар и Навани, за да отговори на по-нататъшните им въпроси.

— Та… — започна Палона. — Какво стана?

Как можеше да отговори на този въпрос? Беше докоснала Среднощната майка, Бурята да го вземе. Име от древните легенди, една от Несътворените, от предводителите на Пустоносните. Хората възпяваха Ре-Шефир в песните и епосите си и я описваха като тъмна и красива. Картините я изобразяваха като облечена в черно жена с червени очи и сладострастен поглед.

Това беше отличен пример за това колко малко си спомняха за тези неща всъщност.

— Не беше като в историите — прошепна Шалан. — Ре-Шефир е духче. Ужасяващо духне с огромна мощ, което така отчаяно иска да ни разбере. Затова ни убива, като имитира нашето насилие.

Освен това имаше и по-неясна загадка — нещо, което бе мярнала, докато се беше преплела с Ре-Шефир. Нещо, което караше Шалан да се пита дали духчето не толкова се опитва да разбере човечеството, колкото да открие нещо, което самото то беше загубило.

Възможно ли беше това създание — в далечната, далечна древност, която никой вече не можеше да си спомни, — да е било човек?

Не знаеха. Не знаеха нищо. След като изслуша първия доклад на Шалан, Навани изпрати учените си да търсят още сведения, но достъпът им до литература тук продължаваше да бъде ограничен. Може би Таравангян щеше да убеди пазителите на Паланеума да отворят вратите му пред тях, но дори да успееше, Шалан не беше особено оптимистично настроена. Ясна беше издирвала информация с години, за да успее да открие местоположението на Уритиру, и дори тогава повечето от източниците й бяха ненадеждни. Просто беше минало твърде много време.

— Като се замисля само, че е било тук през цялото време — каза Палона. — Че се е криело там, долу.

— Била е пленник — отговори тихо Шалан. — В крайна сметка е избягала, но това се е случило преди векове. Оттогава е чакала тук.

— Е, трябва да разберем къде са затворени останалите и да се уверим, че те няма да се измъкнат.

— Не зная дали останалите изобщо са били пленени — отговори Шалан.

Бе усетила самотата и изолацията на Ре-Шефир — чувството, че е била откъсната насила от останалите, които са успели да избягат.

— Значи…

— На свобода са и винаги са били тук — каза Шалан.

Чувстваше се изтощена, а очите й се затваряха въпреки настоятелните й твърдения пред Адолин, че не е чак толкова уморена.

— Ако беше така, със сигурност щяхме вече да сме ги намерили.

— Не зная — отговори Шалан. — Те ще… Просто ще се държат нормално спрямо нас. Нещата ще са такива, каквито винаги са били.

Тя се прозина, после кимна разсеяно, докато Палона продължаваше да говори. Думите й постепенно преминаха в хвалебствия относно начина, по който Шалан беше постъпила. Адолин беше направил същото — срещу което тя нямаше нищо против, — а Далинар се беше държал с нея направо мило, вместо с обичайната си строга студенина.

Не им беше казала колко близо е била до това да се пречупи и колко дълбоко се ужасяваше от мисълта, че някой ден може отново да се срещне с онова създание.

Но… може би действително заслужаваше похвала. Беше напуснала дома си още като дете в търсене на спасение за семейството си. За пръв път от онзи ден на кораба, когато гледаше как Я Кевед изчезва зад нея, тя се почувства така, сякаш може би наистина успява да излезе наглава с положението. Сякаш е успяла да намери устойчив баланс, да управлява живота си и да оказва влияние на заобикалящите я обстоятелства.

Колкото и да беше забележително, тя се чувстваше почти като възрастен човек.

Усмихна се и се сгуши в одеялата, като отпиваше от чая и — поне за момента — отказваше да се тормози с мисълта, че на практика цяла рота войници я беше видяла без ръкавица. Беше почти възрастен човек. Всъщност се чувстваше все по-уверена във факта, че тя, с помощта на Воал и Сиятелната, щеше да успее да се справи с всяко препятствие, което се изправеше на пътя й.

Отвън се зачу шумотевица и тя застана нащрек, макар да не звучеше като нещо опасно — оживен разговор, едно-две високи възклицания. Не се изненада особено, когато Адолин влезе, поклони се на Палона — все пак имаше добри обноски — и притича до нея. Униформата му още беше измачкана от Вълшебната броня, която беше носил над нея.

— Не се стряскай — каза. — Новината е добра.

— Новина? — попита тя с нарастваща тревога.

— Имаме новодошъл в кулата.

— А, това ли? Себариал ми съобщи — мостовият се е върнал.

— Той ли? Не, не за него говоря — отвърна Адолин.

Тъкмо търсеше правилните думи, с които да продължи, когато гласовете се приближиха и в стаята влязоха още неколцина души.

Начело на групичката вървеше Ясна Колин.

Интерлюдии
Пуули * Елиста * Венли

I-1
Пуули

Пуули, пазачът на фара, се опитваше да не покаже пред всички колко е въодушевен от новата буря.

Беше много тъжно. Много тъжно. Каза го на Сакин, докато тя ридаеше. Тя се беше считала за голяма късметлийка и наистина благословена, когато се беше събрала с новия си съпруг. Беше се нанесла в хубавата каменна колиба на мъжа, разположена на едно от най-подходящите за градини места — зад високите скали от северната страна на града.

Пуули събираше дървените отломки, които странната буря беше разпиляла на изток, и ги трупаше в малката си каручка. После я задърпа нататък с две ръце, като остави Сакин да ридае за съпруга си. Това беше вече третият й — отново скоропостижно починал. Наистина тъжно.

И все пак беше въодушевен от бурята.

Продължи с каручката покрай следващите порутени домове — тук, където би трябвало да са в пълна безопасност заради заслона на скалите. Дядото на Пуули можеше да си спомни времето, когато те все още не бяха там. Сам Келек беше разкъсал земята посред една буря и беше превърнал това поле в отлично място за домове. Къде щяха да строят богаташите къщите си сега?

А в града наистина имаше богаташи — независимо от твърденията на пътниците, които плаваха по океана. Те акостираха понякога на малкото пристанище до ронливите скали от източната страна на Рошар и се приютяваха от бурите в пещерата под урвата.

Пуули мина с количката си покрай пещерата. Видя как една чужденка — с дълги вежди и тъмнобежова кожа, вместо синя, както си му беше редът — се суети около разрушения си кораб. Силните вълни го бяха отнесли в пещерата, а после го беше ударила светкавица, и той се беше забил в камъните. Сега се виждаше само мачтата му.

Наистина тъжно, заяви Пуули. Но пък похвали мачтата пред капитана. Много беше хубава.

Вдигна няколко дървени отломки, които вълните бяха изтласкали на брега, и ги хвърли в каручката. Беше разрушила много кораби, но Пуули все пак се радваше на новата буря. Тайно се радваше.

Дали не беше дошъл най-после моментът, за който го предупреждаваше дядо му? Моментът, когато всичко щеше да се промени, а хората от тайния остров на Произхода най-после щяха да дойдат, за да си върнат Натанан?

Дори да не беше така, новата буря му донесе толкова много дърва. Парчета скални пъпки, клони от дървета. Събираше всичко усърдно, натрупа висока камара на количката си, а после я подкара посред скупчените на групички рибари, които се опитваха да измислят как да оцелеят в свят, в който бурите вече идваха и от двете посоки. Те не проспиваха дъждовния сезон, както правеха мързеливите фермери. Работеха през цялото време, защото тогава нямаше ветрове. Често им се налагаше да изгребват дъждовната вода от лодката, но нямаше ветрове. До този момент.

Същинска трагедия, каза Пуули на Ау-Иам, докато му помагаше да разчисти парчетиите от хамбара си. Много от дъските се озоваха на купчината в каручката на Пуули.

Същинска трагедия, съгласи се той с Хема-Дак, чиито деца се съгласи да наглежда, докато тя изтича да занесе супа на сестра си, която лежеше болна от треска.

Същинска трагедия, каза на братята Дръмър, докато им помагаше да изтеглят едно разпокъсано корабно платно от вълните и да го прострат на камъните да изсъхне.

Накрая Пуули приключи обиколката си и подкара малката количка нагоре по дългия, пълен със завои път към Безстрашие. Така наричаше той фара. Никой друг не използваше това име — за тях сградата си беше просто „фар“.

Когато стигна до върха, принесе плод в дар на Келек — Вестителят, който обитаваше бурята. После затегли каруцата към стаята на приземния етаж. Безстрашие не беше висок фар. Пуули беше виждал на картини високите, модерни фарове, които се издигаха по продължението на Протока на дълговеждите. Фарове за богаташи, които се возеха на кораби, които не ловяха риба. Безстрашие имаше само два етажа и беше нисък и широк като бункер. Но построените от камъни стени бяха устойчиви и бяха измазани с крем от външната страна, за да не протекат.

Продължаваше да стои на мястото си от сто години насам, Келек не беше пожелал да го събори. Отеца на Бурята знаеше колко е важен. Пуули понесе наръч мокри от бурята клони към върха на фара, където ги подреди около огъня — оставен да мъждука слабо за през деня, — за да изсъхнат. Изтупа ръце, после пристъпи към ръба на фара. Нощем огледалата отразяваха светлината през тази пролука.

Обходи с поглед скалите на изток. Членовете на семейството му сякаш наподобяваха фара — ниски и набити, но силни. И издръжливи.

„Ще дойдат със Светлина на Бурята в джобовете“, беше казал дядо му. „Ще дойдат да унищожават, но ти все пак трябва да ги следиш. Защото ще дойдат от Произхода. Моряци, изгубени в един безкраен океан. Поддържай огъня нощем, Пуули. Нека гори ярко до момента, в който дойдат.

Ще пристигнат, когато нощта е най-тъмна.“

Това трябва да беше сега — тази нова буря. Най-тъмната нощ. Трагедия.

И знак.

I-2
Елиста

Манастирът Йокаша обикновено беше много тихо място. Сгушен сред горите на западните склонове на Рогоядските планини, манастирът усещаше бурите, които минаваха през този район, само по дъжда. Проливен дъжд, да — но нищо от ужасяващия погром, който застигаше повечето от останалите места по света.

Елиста си напомняше каква късметлийка е при всяка нова буря. Някои арденти бяха прекарали половината си живот в борба да бъдат изпратени в Йокаша. Далеч от политическите интриги, бурите и останалите неприятности. В Йокаша, човек имаше възможността просто да мисли.

Обикновено.

— Виждаш ли тези числа изобщо? Очите ти установяват ли някаква връзка с мозъка?

— Още е рано да преценим. Три случая не стигат!

— Два факта са достатъчни за съвпадение, три — за поредица. Вечната буря се движи с равномерна скорост — за разлика от бурята.

— Невъзможно е да го твърдиш със сигурност! Един от въпросните ти прехвалени „факти“ е от първото преминаване на бурята, което беше извънредно явление.

Елиста затвори книгата с плясък и я напъха в торбата си. Изскочи от къта си за четене и се вторачи ядно в двамата арденти с шапки на старши учени, които спореха в коридора отвън. Дотолкова бяха заети да се надвикват, че дори не забелязаха втренчения й поглед, макар че вложи в него всичко от себе си.

Тя изскочи бързешком от библиотеката и закрачи по дълъг коридор без стени, открит към природата наоколо. Мирни горички. Тихо поточе. Влажен въздух и обрасли с мъх лиани, които пукаха и се протягаха, докато се разпростираха за вечерта. Е, да, една обширна горичка ето там действително беше изкоренена от новата буря. Но това не беше причина всички да изпадат в такава паника! Нека се тревожи останалата част от света. Тук, в самия център на Светилището на Проникновението, тя трябваше да има възможността да се посвети изцяло на науката.

Остави нещата на бюрото за четене близо до един отворен прозорец. Влагата не се отразяваше добре на книгите, но слабите бури вървяха ръка за ръка с плодородието. Просто трябваше да го приемат. Надяваше се новите фабриали, с които ще може да се извлича водата от въздуха, да…

— … казвам, че ще трябва да се преместим! — отекна друг глас по коридора. — Вижте, бурята ще опустоши тези гори. Не след дълго склонът ще оголее съвсем, а тя ще се разбушува с пълната си сила.

— Новата буря няма силен фактор на вятъра, Бетам. Няма да изкорени дърветата. Разгледа ли изчисленията ми?

— Вече ги опровергах.

— Но…

Елиста потри слепоочия. Държеше косата си обръсната до голо, като останалите арденти. Родителите й още обичаха да се шегуват, че е станала ардент, просто защото не й се занимаваше да се грижи за нея. Опита се да си сложи тапи за уши, но продължаваше да дочува спора, затова пак събра нещата си.

Ниската сграда, може би? Пое по дългото стълбище отвън и слезе по склона на залесена от двете страни пътека. Преди да дойде в манастира, тя хранеше илюзии за това как би изглеждал животът й сред учените. Никакви дребнави разпри. Никакви интриги. Откри, че всъщност не е така — но, общо взето, хората я оставяха на мира. Затова все пак беше извадила късмет, че е тук. Повтори си го отново, докато влизаше в долната сграда.

Тя на практика се беше превърнала в зоологическа градина. Десетки хора събираха информация от далекосъобщителите, вдигаха шум и бърбореха оживено за този или онзи Върховен принц или крал. Спря на прага, обходи сцената с поглед за момент, след което се завъртя на пета и се запъти обратно с бързи крачки.

А сега какво? Заизкачва се по стълбището, но забави ход. „Може би това ще е единственият път към спокойствието…“, каза си, като погледна към гората.

После закрачи нататък, като се опитваше да не мисли за мръсотията, кремлингите и факта, че нещо може да покапе по главата й. Не искаше да се отдалечава твърде много — кой знае какво можеше да има навътре? Избра един пън, по който нямаше твърде много мъх, и се настани сред носещите се из въздуха духчета на живота с книгата си в скута.

Все още дочуваше пререканията на ардентите, но вече — далечно. Отвори книгата си, решена най-после да свърши някаква работа днес.

Вема се извърна и избегна пламенния жест на Сиятелния господар Стерлинг, като притисна лява ръка към гръдта си и сведе поглед от красивите му къдрици. Низките страсти, на които той й предлагаше да се отдаде, бяха недостатъчни да я удовлетворят задълго, тъй като неговите ухажвания — някога така приятен за нея начин да прекара часовете на почивка, — сега сякаш излагаха на показ неговата прекомерна дързост и най-големите слабости в характера му.

— Какво? — възкликна Елиста, докато четеше. — Не, глупаво момиче такова! Та той най-после засвидетелства чувствата си към теб. Не смей да го отблъскваш сега!

Нима вече можеше да приеме с лекота да осъществи желанията, които някога бяха господствали над душата й напълно? Не биваше ли да предпочете по-разумния избор — да последва настоятелните съвети на волевия си чичо? Сиятелният господар Вадам притежаваше земи, отдадени му от Върховния принц, и разполагаше със средства, които далеч надхвърляха скромния поминък на един прост офицер — независимо колко почитан беше той или с какви достойнства бе надарила природата неговия характер и черти.

Елиста си пое дъх рязко от изненада.

— Сиятелният господар Вадам? Продажница такава! Нима забрави, че той хвърли баща ти в плен?

— Вема — настоя Сиятелният господар Стерлинг, — струва ми се, че съм допуснал голяма грешка в преценката на вашите желания. Повярвайте, че съм обхванат от дълбок срам пред собствената си наивност.

— Ще замина възможно най-скоро към Пустите равнини, за да не ви измъчвам повече със своето присъствие.

Той се поклони с изискаността на истински джентълмен, елегантно и почтително. Това бе жест, който дори един крал не би могъл да изиска от поданика си, и в него Вема зърна истинската същност на Сиятелния господар Стерлинг и неговите чувства към нея — прости, но страстни и уважителни в проявите си. Това говореше много за постъпката му преди миг, която сега изведнъж й се стори като пролука в иначе сигурна броня, мимолетна уязвимост, а не проява на низка сласт.

Когато той вдигна резето на вратата, готов да напусне живота й завинаги, Вема усети прилив на безбрежен копнеж и срам, преплетени един в друг като нишки на стана, който тъчеше великолепния гоблен на нейното желание.

— Почакайте! — извика тя. — Мили ми Стерлинг, почакайте. Трябва да ви кажа нещо.

— И още как! — каза Елиста, наведе се още по-близо до книгата и прелисти страницата.

Благопристойността вече й се струваше като безсмислена суета, потънала надълбоко в морето на нуждата й да почувства докосването на Стерлинг. Тя се втурна към него и притисна обвитата си в ръкав длан към неговото рамо, а после я вдигна, за да погали мъжествената му челюст.

Тук, в гората, беше толкова топло. Направо горещо. Елиста притисна длан към устните си и продължи да чете с разширени очи, тръпнейки от вълнение.

Ако само можеше отново да намери пролуката в здравата му броня и да открие същата тази рана в себе си — да я притисне към неговата и да му даде да проникне в самата й душа. Ако само…

— Елиста? — чу се глас.

— Ай! — скочи тя на крака, като захлопна книгата, и се обърна по посока на звука. — Ъ-ъ… О! Ардент Юрв.

Младият ардент-силн беше висок, кльощав, и често пъти — досадно шумен. Освен когато се промъкваше към съмишлениците си в гората, както изглеждаше.

— Какво изучаваш? — попита я той.

— Важен научен труд — отвърна тя, след което седна върху книгата. — Нищо, което да те засяга. Какво искаш?

— Ъ-ъ… — проточи той, като сведе поглед към торбата й. — Ти беше последната, която взе да чете превода на „Песента на зората“ на Бендтел, нали? Старата версия? Исках само да проверя докъде си стигнала с него.

„Песента на зората“. Вярно. Работеха върху нея, преди да пристигне бурята и всички да се разсеят по нея. Старата Навани Колин, в Алеткар, някак си беше успяла да я разчете. Историята й за виденията беше пълна измислица — домът Колин беше известен с потайната си и манипулативна политика, — но ключът й беше верен и им позволяваше бавно да превеждат старите текстове.

Елиста се разрови из торбата. Извади три древни ръкописа и едно снопче листа — работата, която беше успяла да свърши досега.

За нейна досада, Юрв се настани на земята до пъна, на който беше седнала, и взе листовете. После подложи чантата, която носеше, на коленете си, и се зачете.

— Невероятно — обади се след малко. — Напреднала си повече от мен.

— Всички останали са твърде заети да се тревожат за оная буря.

— Е, тя заплашва да унищожи цялата човешка цивилизация, все пак.

— Преувеличават. Толкова много се впечатляват от всеки по-силен ветрец.

Той прелисти страниците й.

— Каква е тази част тук? Защо им е било толкова важно да отбележат къде са намерили всеки от текстовете? Фиксин е стигнал до заключението, че томовете на „Песента на зората“ са се разпространили от един източник — местата, където са били открити в крайна сметка, не ни говорят нищо полезно.

— Фиксин е бил слабохарактерен подмазвач, не учен — отвърна Елиста. — Виж, има очевидни доказателства, че някога е съществувала единна писменост, която се е използвала из цял Рошар. Открих следи за това в Макабакам, Села Талес, Алетела… Не диаспора от текстове, а истински доказателства, че всички те са писали в „Песента на зората“.

— Смяташ ли, че са говорели на един и същ език?

— Много малко вероятно е.

— Ами „Реликви и монументи“ на Ясна Колин?

— Там не се твърди, че всички са говорели на един език — само, че са го написали. Глупаво би било да предполагаме, че цели десетки народи са използвали един и същи език в продължение на стотици години. Има повече логика в теорията, че е съществувал общоприет писмен език — езикът на учените. Точно както в момента могат да се намерят много пояснителни текстове, написани на алетски.

— А… — проточи той. — А после е дошло Опустошението…

Елиста кимна и му показа една страница по-нататък в записките й.

— Този междинен, необичаен език е от времето, когато хората са започнали да използват писмото на „Песента на зората“, за да транскрибират собствения си език фонетично. Не се е получило особено добре — обясни тя и прелисти още две страници. — Тук открихме една от най-ранните прояви на прото-тайло-воринските глифни ключове, а тук — една по-нова тайленска форма. Винаги сме се питали какво се е случило с „Песента на зората“. Как са могли хората да забравят да четат собствения си език? Е, сега май вече е ясно. Когато това се е случило, езикът вече е бил мъртъв от хилядолетия. Не са говорели на него, при това — от цели поколения.

— Гениално — каза Юрв. Като за силн, не беше толкова лош. — Аз преведох, каквото можах, но не успях да се справя с „Фрагмента на Ковад“. Ако откритията ти са верни, може би причината е в това, че „Ковад“ не е част от същинската „Песента на зората“, а фонетична транскрипция на друг древен език…

Той хвърли поглед настрани, после наклони глава. Да не би да я зяпаше в…

А, не. Гледаше книгата — на която тя продължаваше да седи.

— „Отговорност и добродетели“ — изсумтя той одобрително. — Хубава книга.

— Ти си я чел?

— Алетските романи са ми слабост — отвърна той разсеяно, докато продължаваше да прелиства записките й. — Но тя трябваше да избере Вадам. Стерлинг беше ласкател и просяк.

— Стерлинг е благороден и почтен офицер! — присви тя очи. — А ти просто се опитваш да ме подразниш, ардент Юрв.

— Може би — отговори той и разгърна листовете на една диаграма, която беше начертала, за да класифицира различните видове граматики, които се срещаха в „Песента на зората“. — Имам копие от продължението.

— Има продължение?

— За сестра й.

— Онази невзрачната?

— Привлича вниманието на кралския двор и й се налага да избере между един мъжествен морски офицер, един банкер от Тайлена и кралския Шут.

— Момент. В следващата книга има трима различни мъже?

— Продълженията винаги трябва да са още по-мащабни — отговори той и й върна купчината листове. — Ще ти я дам назаем.

— А, така ли ще направиш? И какво ще ми коства този великодушен жест, Сиятелен господарю Юрв?

— Вашата помощ с превода на една особено сложна част от „Песента на зората“. Един мой възложител ми постави строг краен срок за предаването му.

I-3
Ритъма на изгубените

Венли затананика в ритъма на копнежа, докато слизаше надолу в пропастта. Тази вълшебна нова форма, буреформата, вдъхваше в ръцете й такава сила, че висеше на десетки метри височина, но ни най-малко не се боеше, че може да падне. Хитиновата черупка, която покриваше кожата й, беше далеч по-тънка и фина от тази на старата бойна форма, но в същото време — почти толкова здрава. По време на призоваването на Вечната буря, един от войниците-човеци я беше ударил точно по лицето. Копието му беше порязало бузата и горната част на носа й, но маската на бронята беше отблъснала оръжието.

Продължи да се спуска по каменната стена, следвана от Демид, някогашния й партньор, и група от верните й приятели. Наум се настрои на ритъма на повелята — подобен, но по-мощен от този на възхищението. Всеки в групата можеше да чуе ритъма — такт, съчетан с по някой друг тон, — но тя вече не чуваше по-старите, обичайните. Само тези нови, по-силни ритми.

Пролуката под нея се разшири — дъждовната вода на бурите беше издълбала по-просторна кухина тук. Тя достигна дъното, а останалите се спуснаха след нея — приземиха се един по един с глухи тупвания. Улим се плъзна надолу по каменната стена; духчето обикновено приемаше формата на светкавица, която се движеше по повърхността на предметите.

На дъното се превърна от светкавица в човешка форма с особени очи. Настани се на купчинка откършени клони и скръсти ръце. Косата му се развяваше от невидим вятър. Венли не беше сигурна защо едно духче, изпратено от самия Зло, би наподобявало човек.

— Някъде тук — посочи Улим. — Разпръснете се и търсете.

Венли стисна зъби и затананика ритъма на яростта. Усети прилив на сили в ръцете си.

— Защо да продължавам да следвам заповедите ти, духче? Ти би трябвало да се подчиняваш на мен.

Духчето не й обърна внимание, което разпали яростта й още повече. Демид, обаче, положи длан на рамото й и стисна леко, запял в ритъма на удовлетворението.

— Ела, да потърсим заедно тук.

Тя укроти ритъма на яростта и се присъедини към Демид в търсенето на юг, като си запроправя път през отломките. Натрупаният крем беше изравнил дъното на пропастта, но бурята беше навяла вътре много боклуци.

Тя се настрои на ритъма на копнежа — бърз, рязък.

— Аз би трябвало да водя, Демид. Не онова духче.

— Именно ти водиш.

— Защо тогава не ни казват нищо? Боговете ни се завърнаха, а едва сме ги виждали. Жертвахме толкова много за тези си форми и за да Създадем великата, истинска буря. Изгубихме… колцина?

Понякога се замисляше за това — в странни моменти, когато новите ритми сякаш отшумяваха за известно време. Всичките й усилия, тайните срещи с Улим, напътствията, с които помогна на своите повереници да намерят буреформа — всичко това беше в името на спасението на народа й, нали? И все пак, от десетките хиляди слушатели, които се бореха да призоват бурята, оставаше само малка част.

Демид и тя някога бяха учени. Но дори учените се бяха отправили на бой. Опипа раната на лицето си.

— В саможертвата ни имаше смисъл — каза й Демид в ритъма на насмешката. — Да, загубихме мнозина, но човеците целяха да ни изтребят. Така поне някои от нас успяха да оцелеят и вече разполагаме с огромна власт!

Беше прав. И тя трябваше да признае, че винаги бе желала да разполага с някаква форма на власт. А сега я беше постигнала — беше уловила духче в бурята в самата себе си. Не беше от същия вид като Улим, разбира се — за смяната на форми се използваха по-низши духчета. От време на време усещаше дълбоко в себе си пулсирането на онова, с което се беше обвързала.

Във всеки случай, тази трансформация й беше донесла огромна мощ. Благоденствието на народа й от самото начало беше второстепенна цел за нея; сега вече беше късно за пристъпи на гузна съвест.

Продължи да тананика в ритъма на копнежа. Демид се усмихна и пак я хвана за рамото. Някога двамата имаха връзка — по време на дните, прекарани в любовна форма. Онези лекомислени, мимолетни страсти не приличаха на чувствата, които изпитваха в момента, нито бяха нещо, за което който и да било слушател с всичкия си би пожелал да разбере. Но спомените за тях все пак ги свързваха.

Проправиха си път през парчетиите, като подминаха и няколко пресни човешки трупа, смачкани в една пукнатина в скалата. Беше й приятно да ги види. Да си спомни, че въпреки понесените загуби, народът й беше погубил мнозина.

— Венли! — повика я Демид. — Виж!

Той се прехвърли бързешком през дънера, който се беше откъртил от един голям дървен мост и беше заседнал в скалния процеп. Тя го последва, удовлетворена от силата си. Сигурно завинаги щеше да запомни Демид като дългурестия учен, който беше преди промяната, но се съмняваше, че някой от двама им би се завърнал към предишния си живот доброволно. Властта просто беше прекалено опияняваща.

Когато прехвърли дънера, видя какво беше забелязал Демид — фигура, свита до стената на цепнатината, навела глава, все още покрита с шлем. Един Вълшебен меч, чиято форма напомняше на замръзнали пламъци, се издигаше от земята до нея, забит в скалите.

— Ешонаи! Най-после! — възкликна Венли, скочи от дънера и се приземи до Демид.

Ешонаи изглеждаше изтощена. Всъщност дори не помръдваше.

— Ешонаи? — повика я Венли и коленичи до сестра си. — Добре ли си? Ешонаи?

Тя хвана облечената във Вълшебна броня жена и я разтърси леко за рамото.

Главата на Ешонаи се отпусна назад безжизнено.

Венли усети, че изстива. Демид вдигна забралото на шлема бавно и разкри чифт мъртви очи, които ги гледаха невиждащо от посивялото лице.

„Ешонаи… не…“

— А — обади се гласът на Улим. — Отлично.

Духчето се плъзна към тях по стената на процепа като назъбена светкавица.

— Демид, подай ми ръка.

Демид послушно вдигна ръка с дланта нагоре и Улим се стрелна от стената към нея. После прие човешката си форма и се изправи отгоре й.

— Хмм. Бронята изглежда напълно изцедена. Счупена на гърба, както виждам. Е, твърдят, че ще се оправи сама — дори ако е била отделена от господаря си от толкова дълго насам.

— Бронята… — прошепна тихо вцепенената Венли. — Искал си Бронята.

— Е, и Вълшебния меч, разбира се. Защо иначе ще издирваме така усилено труп? Ти… О, ти мислеше, че тя е жива ли?

— Когато каза, че трябва да открием сестра ми — отвърна Венли, — си помислих, че…

— Да, явно се е удавила във водата, придошла заради бурята — отбеляза Улим и издаде звук, подобен на цъкане с език. — Забила е Меча в скалата и се е хванала за него, за да не я отнесе, но не е могла да диша.

Венли запя в ритъма на изгубените.

Това беше един от старите, по-низши ритми. Не беше успявала да ги намери, откакто се преобрази, и нямаше представа как е успяла да открие този. Натежалата от скръб мелодия й се струваше далечна.

— Ешонаи…? — прошепна и побутна трупа отново.

Демид си пое дъх рязко, стъписан. Да се докосват телата на мъртвите беше табу. В старите песни се възпяваха дните, когато човеците разчленявали труповете на слушачите в търсене на скъпоценни камъни. Мъртвите трябваше да бъдат оставяни в покой; така беше редно.

Венли се втренчи в мъртвите очи на Ешонаи. „Ти беше гласът на разума“, помисли си. „Ти беше онази, която спореше с мен. Ти… ти трябваше да се погрижиш да остана здраво стъпила на земята. Какво ще правя без теб?“

— Е, да сваляме Бронята, приятели — подкани Улим.

— Дръж се уважително! — озъби му се Венли.

— Към какво? За добро беше, че умря.

— За добро? — повтори Венли. — За добро?

Изправи се, обърна се с лице към духчето, изправено на дланта на Демид, и продължи:

— Това е сестра ми. Един от най-великите воини на моя народ. Вдъхновение и мъченик.

Улим поклати глава театрално, сякаш му беше неприятно — или скучно — да я слуша как го порицава. Как смееше! Та той беше само духче. Трябваше да бъде неин слуга.

— Твоята сестра не се преобрази, както трябва. Опита се да устои на трансформацията, така че в крайна сметка все щяхме да я загубим. Така и не се посвети на каузата ни.

Венли запя в ритъма на яростта, високо, подчертано:

— Забранявам ти да говориш такива неща. Ти си духче! Ти трябва да се подчиняваш.

— Така й правя.

— Изпълнявай заповедите ми, тогава!

— Твоите ли? — засмя се Улим. — Дете мое, от колко време водиш своята мъничка война с човеците? Три години, четири?

— От пет години, духче — намеси се Демид. — Пет дълги, кървави години.

— Е, искаш ли да познаеш колко дълго сме воювали ние? — попита Улим. — Хайде. Пробвай да познаеш. Чакам.

Венли потрепери от гняв.

— Няма значение…

— Напротив, има — прекъсна я Улим, а червеният му силует сякаш се наелектризира. — Знаеш ли как да предвождаш войски, Венли? Истински войски? Да разполагаш армии по фронт, дълъг стотици километри? Имаш ли спомени и опит от цели епохи?

Тя се втренчи в него яростно.

— Нашите предводители — продължи Улим, — знаят много добре какво правят. На тях се подчинявам. Но аз съм онзи, който избяга — аз съм духчето на спасението. Не съм длъжен да те слушам.

— Аз ще стана кралица — изпя Венли в ритъма на упорството.

— Ако оцелееш? Може би. Но сестра ти? Тя и останалите изпратиха онзи наемен убиец да погуби краля специално, за да ни попречат да се върнем. Твоите хора са предатели — макар и собствените ти усилия да ти правят чест, Венли. Ако се покажеш разумна, ще бъдеш възнаградена и повече, отколкото досега. Но така или иначе — свали Бронята от сестра си, избърши сълзите и се подготви да се изкатериш обратно горе. Тези равнини гъмжат от хора, които вонят на Чест. Трябва да се махнем оттук и да видим какво искат да направим твоите предци.

— Нашите предци ли? — попита Демид. — Какво общо имат мъртвите с това?

— Всичко — отвърна Улим, — като се има предвид, че те командват парада. Бронята. Веднага.

Той се стрелна обратно към стената като мъничка светкавица и се отдалечи.

Венли затананика мелодията на присмеха зад гърба му, а после — в разрез с всички табута — помогна на Демид да свали Вълшебната броня. Улим се върна при останалите и им заповяда да им помогнат да я пренесат до горе.

Започнаха да се изкачват обратно, като оставиха Венли да носи Вълшебния меч. Тя го извади от камъка, но после се поколеба, загледана в трупа на сестра си, който лежеше до Меча, само по подплатени долни дрехи.

Венли усети някакво чувство да се пробужда в нея. Отново успя да дочуе ритъма на изгубените, макар и далечно. Печален, бавен, с подчертани, отчетливи тонове.

— Аз… — започна тя. — Най-после няма да има нужда да те слушам повече как ме наричаш „наивница“. Няма защо да се тревожа, че ще ми се пречкаш. Мога да правя, каквото си поискам.

Това я ужасяваше.

Обърна се, готова да тръгне, но забеляза нещо и спря. Какво беше онова малко духче, което току-що беше изпълзяло изпод трупа на Ешонаи? Приличаше й на кълбо от бели пламъци; от него сякаш се излъчваха мънички пръстени светлина, а когато се движеше, оставяше след себе си ярка следа. Като комета.

— Какво си ти? — попита тя раздразнено. — Къш!

После се отдалечи, като остави трупа на сестра си на дъното на скалната пукнатина, гол и самотен. Храна за някое пропастно чудовище — или пък за бурята.

Част втора
Новото начало пее
Шалан * Ясна * Далинар * Мост Четири

Из скицника на Шалан: Уритиру

33
Лекция

„Скъпи Цефандрий,

разбира се, че получих посланието ти.“

Ясна беше жива.

Ясна Колин беше жива.

На Шалан беше отпуснато време да се възстанови от преживяното премеждие — независимо от факта, че се бяха били само войниците. Тя само беше установила мимолетна връзка с едно странно духче. И все пак, тя прекара следващия ден в стаята си — рисуваше и размишляваше.

Завръщането на Ясна пробуди нещо в нея. Преди подхождаше към рисунките си по-аналитично, като включваше бележки и обяснения към скиците. Напоследък създаваше само страница след страница странни, чуждоземни образи.

Е, тя беше обучена да мисли като човек на науката, нали? Не можеше просто да рисува; трябваше да анализира, да предполага, да вади заключения. Затова се зае да опише подробно всичко, което се беше случило по време на срещата й с Несътворената.

Адолин и Палона я посетиха поотделно. Дори Далинар дойде да види как е — придружен от Навани, която цъкаше с език и я питаше как се чувства. Шалан изтърпя разпита, след което веднага се върна към рисунките си. Имаше толкова много въпроси. Защо точно тя беше успяла да прогони духчето? Какъв беше смисълът на съществата, които бяха създадени от него?

Но на методичните й опити да достигне до истината пречеше съзнанието за разтърсващата новина.

Отче на Бурята… Ясна беше жива.

Това променяше всичко.

В крайна сметка Шалан усети, че няма да издържи повече, затворена в една стая. Макар че Навани спомена, че Ясна смята да я посети по-късно същата вечер, Шалан се изми, облече се, прехвърли чантата си през рамо и отиде да я потърси. Просто трябваше да узнае как точно беше оцеляла.

Всъщност усети как безпокойството й нараства все повече, докато крачеше по коридорите на Уритиру. Ясна твърдеше, че винаги разглежда нещата от логическата им страна, но имаше усет за драматичното, който можеше да се мери с този на всеки разказвач на истории. Шалан ясно си спомняше вечерта в Карбрант, когато Ясна беше подмамила неколцина разбойника, а после им беше раздала правосъдие по един наистина зашеметяващ — и жесток — начин.

Ясна не искаше просто да доказва твърденията си. Искаше да ги набие направо в съзнанието ти така, че да ги запомниш завинаги — със замах и с някоя остроумна епиграма. Защо не беше писала по далекосъобщител да им каже, че е оцеляла? И къде изобщо е била през цялото това време, Бурята да го отнесе?

Разпита тук-там и отговорите я насочиха обратно към ямата със спираловидното стълбище. Стражите, облечени в спретнатите сини униформи на дом Колин, потвърдиха, че Ясна е долу, така че Шалан се заспуска отново към дъното на шахтата, изненадана, че не изпитва никаква тревога. Всъщност… угнетяващите чувства, които я тормозеха, откакто пристигна в кулата, сякаш се бяха изпарили. Никакъв страх, никакво мъгляво усещане за неправилност. Причината за тях трябва да бе създанието, което вече беше прогонила. Излъчването му някак си бе успяло да обхване цялата крепост.

В подножието на стълбището завари още войници. Далинар явно държеше да охраняват мястото добре; тя определено не можеше да се оплаква от това. Стражниците я пуснаха да мине без никакъв коментар, като се изключат поклоните им и тихото мърморене „Ваше Сиятелство“.

Тя се запъти по коридора със стенописите, вече приятно осветен от кръглите фенери, подредени по продължението на стените. След като подмина празните библиотеки от двете страни, дочу гласове от някъде напред. Влезе в помещението, където се беше изправила лице в лице със Среднощната Майка, и за пръв път успя да го огледа добре в момент, когато не беше пълно с гърчеща се маса тъмнина.

Кристалният стълб в центъра наистина беше невероятен. Не представляваше един скъпоценен камък, а безброй много, съединени в едно: изумруди, рубини, топази, сапфири… Десетте вида сякаш се бяха слели в една-единствена дебела колона, шест метра висока. Бурята да го вземе… как ли би изглеждала, ако всички тези камъни по някакъв начин бяха заредени, а не тъмни, каквито бяха сега?

Голяма група стражници стояха до барикада, издигната от другата страна на помещението, обърнати с лице към тунела, където беше изчезнала Несътворената. Ясна заобиколи гигантския стълб, опряла дясната си ръка в камъните. Беше облечена в червено, устните й бяха начервени в същия тон, а косата й беше вдигната и закрепена с няколко подобни на мечове игли за коса с рубини на дръжките.

Отче на Бурята. Беше съвършена. Великолепна фигура, тъмна алетска кожа, светловиолетови очи и нито един светъл кичур в катраненочерната коса. Да създаде Ясна Колин също толкова красива, колкото беше и интелигентна, беше едно от най-нечестните неща, които Всемогъщия беше правил някога.

Шалан се поколеба на прага. Чувстваше се почти по същия начин, както когато я беше зърнала за пръв път в Карбрант. Неуверена, притеснена, и — ако беше честна — изпълнена със завист. Каквито и премеждия да беше преживяла Ясна, те не й се бяха отразили ни най-малко. А това беше забележително, като се имаше предвид, че последния път, когато Шалан я беше видяла, принцесата лежеше в безсъзнание на пода, а миг по-късно я пронизаха с нож в сърцето.

— Майка ми — заговори Ясна, без да отделя длан от колоната и без да поглежда към Шалан, — смята, че това трябва да е някакъв невероятно изкусно изработен фабриал. Логично предположение; открай време имаме повод да вярваме, че древните са разполагали с напреднали, мощни технологии. Как иначе можем да обясним Вълшебните мечове и Вълшебните брони?

— Ваше Сиятелство? — отвърна Шалан. — Но… Вълшебните остриета не са фабриали. Те са духчета, преобразени от обвързването.

— Може да се каже, че и фабриалите са такива — отвърна Ясна. — Знаеш как се изработват, нали така?

— Само отчасти — отвърна Шалан.

Така ли щеше да протече първата им среща след толкова много време? Под формата на лекция? „Естествено“, помисли си.

— Трябва да плениш духче и да го затвориш в скъпоценен камък, създаден специално за целта. Артифабрианите откриха, че някои стимули провокират определени реакции от духчетата. Огнените духчета, например, излъчват топлина — и като притиснем метал към рубин, в който е било пленено такова, можем да я намаляваме или увеличаваме.

— Това е…

— Невероятно?

— Ужасно — довърши Шалан. Бе знаела за някои от тези неща, но представени така направо, фактите я ужасяваха. — Ние пленяваме духчетата?

— Не по-осъдителна постъпка от това да впрегнеш чул да тегли каруца.

— Да — ако за целта се изискваше да заключиш чула в сандък до края на живота му.

Шарка изтананика тихо от полата й в знак на съгласие. Ясна само вдигна едната си вежда.

— Има духчета и духчета, дете — каза и пак опря връхчетата на пръстите си в колоната. — Нарисувай й скица, ако обичаш. И внимавай да прецениш пропорциите и цвета точно, моля те.

Нехайният, заповеднически тон удари Шалан като шамар в лицето. За какво я смяташе — за някоя прислужница, на която да дава нареждания?

„Да“, отвърна една част от нея. „Ти си именно такава. Нейна придружителка и помощница.“ Погледната от този ъгъл, молбата й далеч не беше така необичайна, но в сравнение с начина, по който беше свикнала да се отнася към нея, беше…

Е, не си струваше да се засяга. Трябваше да го приеме. Бурята да го вземе, кога беше станала така докачлива? Извади скицника и се захвана за работа.

— Зарадвах се да чуя, че си успяла да стигнеш дотук сама — каза Ясна. — И… се извинявам за случилото се на борда на „Насладата на вятъра“. Непредвидливостта ми причини смъртта на мнозина, и безспорно много перипетии за теб, Шалан. Моля да приемеш съжаленията ми.

Шалан сви рамене, без да спира да рисува.

— Справи се много добре — продължи Ясна. — Представи си колко се изненадах, когато пристигнах в Пустите равнини и открих, че военният лагер вече е бил преместен в тази кула. Постижението ти е наистина забележително, дете. Ще се наложи да разговаряме по-задълбочено за хората, които отново се опитаха да ме убият, обаче. Призрачната кръв почти със сигурност ще се опитат да те вербуват сега, когато напредваш към последните си клетви.

— Сигурна ли сте, че именно те са нападнали кораба?

— Разбира се — отвърна Ясна и й хвърли поглед, като смръщи вежди леко. — Сигурна ли си, че си в достатъчно добро състояние да излизаш от стаята си? Изглеждаш ми несвойствено сдържана.

— Добре съм.

— Не ти се нрави това, че пазех тайни от теб.

— Всички се нуждаем от своите си тайни, Ваше Сиятелство. Зная това по-добре от всеки друг. Но щяхме да се зарадваме, ако ни бяхте съобщила, че сте още жива.

„Аз пък смятах, че ще мога да се справя с нещата сама — смятах, че ще се наложи да се справя сама. А ти през цялото време си била на път да се върнеш и да хвърлиш всичко в хаос.“

— Удаде ми се възможност едва когато стигнах във военния лагер — отвърна Ясна, — а там реших, че не мога да си позволя такъв риск. Бях уморена и уязвима. Ако от Призрачната кръв искаха да ме довършат, можеха да го направят, когато пожелаеха. Реших, че тъгата на хората няма да нарасне прекомерно, ако прекарат още няколко дни, убедени, че съм мъртва.

— Но как изобщо успяхте да оживеете?

— Аз съм Инозвател, дете.

— Разбира се. Инозвател, Ваше Сиятелство. Явление, което така и не ми обяснихте; дума, която никой освен най-вещите в областта на езотериката учени не би могъл да проумее! Това обяснява всичко.

Кой знае защо, Ясна се усмихна.

— Всички Сияйни рицари са свързани с Морето на сенките — каза тя. — Духчетата произлизат от този свят, а връзката помежду ни донякъде ни обединява. Но моят орден може да прекосява границата от един свят в друг. Затова успях да премина в Морето на сенките и да избягам от наемните убийци.

— А нима това ви помогна да оцелеете след ножа, забит в гърдите ви?

— Не — отвърна Ясна. — Но вече би трябвало да си разбрала колко благотворно може да се отрази на раните малко Светлина на Бурята?

Разбира се, че беше — и може би щеше да се досети за всичко това и сама. Но по някаква причина не искаше да го приеме. Искаше да си остане ядосана на принцесата.

— Истинското затруднение беше не бягството, а завръщането ми — продължи Ясна. — Силите ми ми позволяват да премина в Морето на сенките, но да се върна в този свят не е лесна задача. Трябваше да открия точка на прехвърляне — място, където Морето на сенките и нашата действителност влизат в допир, — което е далеч, далеч по-трудно, отколкото би предположил човек. Сякаш… сякаш се спускаш по хълма в едната посока, а в другата изкачваш нанагорнище.

Е, завръщането й сигурно щеше да облекчи донякъде напрежението, на което беше подложена Шалан. Ясна можеше пак да бъде „Сиятелната“, а Шалан пак да бъде… е, каквото и да беше всъщност.

— Ще го обсъдим по-подробно — каза Ясна. — Искам да чуя точната история на откриването на Уритиру от твоя гледна точка. Предполагам, че имаш и скици на преобразените парши? От тях ще можем да научим много. Струва ми се, че… някога се отнасях твърде небрежно към ползите, които бихме могли да извлечем от заложбите ти на художник. Сега виждам, че съм отсъдила неразумно.

— Няма нищо, Сиятелна — отговори Шалан с въздишка, докато продължаваше да скицира колоната. — Мога да ви осигуря споменатите рисунки, а и наистина има много неща, за които да говорим.

Но каква част от тях щеше да успее да каже? Как би реагирала Ясна, когато разбереше, че Шалан е имала вземане-даване с Призрачната кръв, например?

„Не е като наистина да си част от организацията им“, помисли си Шалан. „По-скоро даже ти използваш тях за информация.“ Ясна може би щеше да намери това за похвално.

И все пак, Шалан не гореше от нетърпение да зачекне темата.

— Чувствам се изгубена… — каза Ясна.

Шалан вдигна поглед от скицника и я видя как отново съзерцава стълба и говори тихо, сякаш на себе си.

— Прекарах цели години начело на тази кауза — продължаваше Ясна. — Едно мимолетно залитане и изведнъж вече ми е трудно да се задържа на краката си. Тези видения на чичо ми… Възраждането на Сияйните рицари в мое отсъствие… Онзи Бягащ по вятъра. Какво мислиш за него, Шалан? Съответства до голяма степен на начина, по който си представях ордена му, но аз съм го срещала само веднъж. Всичко се случи така бързо. След години борба в сенките, всичко излезе наяве — и независимо от цялото време, което прекарах в изучаване на загадките, все още разбирам толкова малко.

Шалан продължи да рисува. Беше приятно да си припомни, че въпреки всички разлики помежду им, тя и Ясна споделяха някои неща.

Само й се искаше невежеството да не оглавяваше списъка.

34
Отпор

„Забелязах пристигането му незабавно — също както забелязах множеството пъти, в които се натрапи неканен в моите земи.“

— Моментът настъпи — каза Отеца на Бурята.

Всичко около Далинар притъмня и той пръв навлезе в пространството между този свят и виденията. Място, където небето беше черно, а земята — безкрайна и от бели като кости скали. Силуети от дим се процеждаха през камъните долу и се издигаха около него, а после се разсейваха. Обикновени неща. Стол, ваза, скална пъпка. Понякога — хора.

— Тя е вече моя — изтътна гласът на Отеца и разтърси вечните, необятни скали. — Кралицата на Тайлена. Моята буря сега покосява нейния град.

— Добре — отговори Далинар. — Моля те, позволи й да види това.

Фен трябваше да стане свидетел на видението, в което Сияйните рицари се спускат от небето, дошли да спасят едно малко селце от странната, чудовищна сила. Далинар искаше тя сама да види Сияйните рицари такива, каквито някога са били — доблестни защитници.

— Къде да я отведа? — попита Отеца на Бурята.

— На същото място, където отведе мен първия път — каза Далинар. — В онзи дом. При семейството.

— А ти?

— Аз ще гледам, а после ще разговарям с нея.

— Ти трябва да бъдеш част от събитията — настоя Отеца на Бурята с почти инатлив тон. — Трябва да изпълняваш нечия роля. Така трябва да бъде.

— Добре. Ти избери. Но, ако е възможно, позволи на Фен да ме вижда като мен самия, както и на мен — да виждам нея.

Далинар докосна меча, който носеше закачен за колана си, и добави:

— И ще ми позволиш ли да го задържа? Предпочитам този път да не се бия с ръжен вместо оръжие.

Отеца изръмжа от досада, но не възрази. Безкрайното бяло поле избледня и изчезна.

— Какво беше онова място? — попита Далинар.

— То не е място.

— Но всичко останало във виденията е съществувало действително — каза Далинар. — Защо тогава…

— То не е място — прекъсна го Отеца на Бурята безапелационно.

Далинар замълча и се остави да бъде погълнат от видението.

— Аз си го представих — заговори Отеца на Бурята с по-мек глас, сякаш признаваше нещо срамно. — Всички неща си имат душа. Вазата, стола, стената. И когато една ваза се счупи, тя наистина умира в Сферата на материалното, но душата й продължава да си спомня какво е била още известно време. Затова всички неща умират по два пъти. Окончателната смърт настъпва в мига, когато останалите забравят, че нещото е било ваза и започнат да го виждат само като парчета. Тогава си представям как вазата изчезва, как формата й се разтваря в нищото.

Далинар никога не беше чувал такива философски размишления от Отеца на Бурята преди. Нямаше понятие, че е възможно едно духче — дори то да е могъщо и свързано с бурите — да има такова въображение.

В следващия миг видя, че вече лети през въздуха.

Размаха ръце и нададе вик на ужас. Виолетовата светлина на първата луна се разливаше по равнините далеч под него. Стомахът му сякаш подскочи, а дрехите заплющяха на вятъра. Продължи да крещи, докато не осъзна, че всъщност не се приближава към земята.

Не падаше, а летеше. Вятърът брулеше темето, не лицето му. И наистина, вече виждаше, че цялото му тяло сияе — от него се излъчваше Светлина на Бурята. Но не се чувстваше така, сякаш наистина я съдържа в себе си — нямаше го бушуването във вените, импулсът да действа.

Заслони лице от вятъра и погледна напред. Пред него летеше един Сияен рицар, облечен в разкошна, светеща синя броня, чийто блясък беше най-ярък по ръбовете и във вдлъбнатините. Беше се обърнал назад и го гледаше — по всяка вероятност, защото беше чул виковете му.

Далинар махна с ръка, за да даде знак, че е добре. Мъжът в бронята кимна и се обърна отново напред.

„Той е Бягащ по вятъра“, осъзна Далинар. „Заел съм мястото на неговата спътница, другия Сияен рицар“. Вече ги беше наблюдавал по време на видението — летяха към селото, за да го спасят. Далинар не се движеше със собствени сили — Бягащият по вятъра беше Оттласнал жената-рицар в небето така, както Сет беше направил със самия Далинар по време на Битката при Нарак.

Бе му трудно да приеме, че не се носи към земята, и натрапчивото чувство, че стомахът му пропада, продължаваше да го тормози. Опита се да се съсредоточи в друго. Носеше непозната кафява униформа — макар че, както забеляза със задоволство, Отеца на Бурята бе удовлетворил молбата му и му беше оставил меча. Но защо не носеше Вълшебна броня? Жената от видението носеше Броня, която сияеше в кехлибарен цвят. Дали Отеца на Бурята не беше променил това, за да й е по-лесно на Фен да го познае?

Далинар още не знаеше защо Броните на Сияйните рицари светеха, а съвременните Вълшебни брони — не. Дали древните Брони не бяха някак „живи“ — така, както бяха живи и Сияйните мечове?

Може би Рицарят пред него щеше да му каже. Но трябваше да внимава как пита. Останалите го виждаха като Сияйния рицар, чието място беше заел, и ако им задаваше необичайни въпроси, щеше само да ги обърка и надали щяха да му отговорят.

— Колко още остава? — попита той.

Вятърът отнесе гласа му и му се наложи да повтори въпроса по-високо, за да привлече вниманието на другаря си.

— Не много — извика мъжът с глас, в който се долавяше леко ехо заради шлема, чиито очертания — особено в ъглите и около пролуката за очите — сияеха в синьо като на бронята.

— Мисля, че на бронята ми й има нещо! — изкрещя му Далинар. — Не мога да си махна шлема!

Другият Рицар накара собствения си шлем да изчезне. Далинар мерна облаче Светлина на Бурята, което бързо се разнесе — или може би просто мъгла.

Мъжът имаше тъмна кожа и къдрава черна коса. Очите му сияеха в синьо.

— Да си махнеш шлема ли? — извика. — Ти още не си в Броня; трябваше да я освободиш, за да мога да те Оттласна.

„Аха“, помисли си Далинар, а на глас каза:

— Говорех за по-рано. Не изчезна, когато поисках.

— Значи трябва да говориш с Харкайлайн или с духчето си — отвърна Бягащият по вятъра и се намръщи. — Ще е проблем ли това за задачата ни?

— Не зная — извика Далинар. — Но ме разсея. Напомни ми пак откъде знаем къде да идем и с каква информация разполагаме за съществата, с които ще се бием?

Трепна, като усети колко тромаво прозвучаха въпросите му.

— Просто бъди готова да ме подкрепиш срещу Среднощната същност и да приложиш Изцеление върху ранените, ако има такива.

— Но…

— Ще ти е трудно да се добереш до полезни отговори, Сине на Чест — намеси се Отеца на Бурята. — Те нямат души или умове. Те са само възстановки на хора, сътворени по волята на Чест, и нямат спомени като истински такива.

— Трябва да мога да разбера все нещо — промърмори Далинар тихо.

— Били са създадени с цел да предадат само точно определени идеи. Ако ги разпитваш още, само ще разкриеш колко тънка е фасадата им.

Тези думи го накараха да си припомни фалшивия град, който беше посетил по време на първото си видение — разрушения Колинар, който беше повече сценичен декор, отколкото действително място. Но трябва да имаше все нещо ново, което да може научи — неща, които Чест може би не беше включил във виденията умишлено, но все пак бяха станали част от тях по случайност.

„Трябва да доведа Навани и Ясна“, каза си. „Да ги оставя да проучат обстановката.“

Последния път, когато беше в това видение, Далинар бе заел мястото на мъж на име Хеб: съпруг и баща, който бе защитил семейството си само с помощта на ръжена от камината. Спомняше си отчаяната битка със звяра с мазна, катраненочерна кожа. Бе се сражавал, бе кървял, бе агонизирал. Беше прекарал сякаш цяла вечност в опити — в крайна сметка безуспешни — да защити жена си и дъщеря си.

Такъв интимен спомен. Макар и да беше фалшив, той го беше изживял. Всъщност, когато зърна градчето на хоризонта, скътано зад високия скален хребет, усети как в душата му напират чувства. Иронията беше жестока — имаше такива ярки спомени за това място и тези хора, докато спомените му за Иви си оставаха все така мъгляви и объркани.

Бягащият по вятъра го накара да се забави, като го хвана за ръката. Двамата спряха и останаха да се реят във въздуха, над каменистите равнини точно пред града.

— Ето там — каза Бягащият по вятъра и посочи към полето, където се тълпяха странни, черни създания.

Бяха горе-долу с размерите на брадвохрътки, с мазна кожа, която лъщеше на лунната светлина. Вървяха на шест крака, но не приличаха на нормални животни. Имаха дълги, тънки крака, като на раци, но телата им изглеждаха месести, а главите — змиевидни и без видими черти, като се изключат устите като цепки, пълни с черни зъби.

Шалан се беше изправила срещу създателя на тези същества дълбоко под Уритиру. Оттогава Далинар спеше малко по-неспокойно заради съзнанието, че една от Несътворените е била скрита в недрата на кулата. Дали и останалите осем не се спотайваха някъде наблизо?

— Аз ще сляза пръв — каза Бягащият по вятъра, — и ще им привлека вниманието. Ти тръгвай към града, за да помогнеш на хората там.

Мъжът притисна длан към Далинар и добави:

— Ще се спуснеш след около трийсет секунди.

После шлемът му се появи отново и той се стрелна надолу към чудовищата. Далинар си спомни предишния път, когато наблюдаваше спускането му по време на видението — приличаше на падаща звезда, дошла да спаси него и семейството му.

— Как? — прошепна той на Отеца на Бурята. — Как да облека бронята?

— Изговори Словата.

— Кои слова?

— Сам ще разбереш — или няма.

Отлично.

Далинар не забелязваше долу Тафа или Сеели — жените от семейството, което се беше опитал да защити. В предишната версия на видението бяха тук, но не беше сигурен как ще се развие то сега.

Бурята да го тръшне. Не беше обмислил идеята си особено добре, нали? Във въображението си се виждаше как отива при кралица Фен и й помага, като я брани от опасностите. Вместо това си беше загубил времето да лети дотук.

Глупаво от негова страна. Трябваше да се научи да говори по-конкретно на Отеца.

Започна да се спуска надолу с контролирано, бавно падане. Имаше някаква представа как действаше Повеляването на стихиите на Бягащите по вятъра, но все пак беше впечатлен. В мига, в който се приземи, чувството на лекота го напусна и облачетата Светлина на Бурята, които се издигаха от кожата му, изчезнаха. Това го направи по-незабележима и трудна мишена от другия Сияен рицар, който сияеше като син маяк в тъмнината, докато замахваше с Вълшебния си меч и се сражаваше със Среднощната същност.

Далинар се промъкваше по улиците на града. Обикновеният меч, който носеше, му изглеждаше невероятно крехък в сравнение с Вълшебния — но поне не беше ръжен. Някои от създанията плъзнаха по главната улица, но Далинар се скри зад една едра скала, докато не отминаха.

Лесно намери точната къща, зад която имаше малък хамбар, прислонен точно до каменната стена, до която се намираше градът. Промъкна се към него и установи, че едната стена на хамбара е била пробита. Спомняше си как се криеше вътре със Сеели и как побягнаха, когато едно чудовище ги нападна.

Хамбарът беше празен, затова той се запъти към къщата, която беше построена доста по-внимателно и качествено — от хубаво дърво и по-обширна, макар че в нея явно живееше само едно семейство. Беше необичайно като за такова просторно жилище, нали? В градовете като този пространството беше изключително ценен ресурс.

Някои от разбиранията му, обаче, явно не пасваха на тази епоха. В Алеткар, една такава дървена къща би била символ на богатство. Тук, обаче, по-голямата част от постройките бяха от дърво.

Далинар се шмугна вътре, все по-разтревожен. Действителното тяло на Фен нямаше да пострада от случилото се по време на видението, но тя все пак щеше да усети болката — така че дори нараняванията й да не бяха истински, гневът й към него определено щеше да бъде. Можеше да провали напълно шансовете си да я склони да го послуша.

„Тя вече отказва да го направи“, напомни си той. Навани беше съгласна — нямаше как видението да влоши нещата повече.

Бръкна в джоба на униформата си и със задоволство установи, че в нея има няколко скъпоценни камъка. Сияйният рицар трябваше да разполага със Светлина на Бурята. Извади един малък диамант, колкото камъче, и разгледа помещението на бялата му светлина. Масата беше преобърната, столовете — пръснати наоколо. Вратата зееше отворена и от време на време проскърцваше тихо на вятъра.

Нямаше следа от кралица Фен, но тялото на Тафа лежеше по очи до камината. Носеше кафява рокля, вече разкъсана на парцали. Далинар въздъхна, прибра меча си, коленичи и нежно докосна гърба й на едно от малкото места, на които не се забелязваха дълбоки рани от ноктите на чудовището.

„Не е истинско“, напомни си, „не и сега. Тази жена е живяла и умряла преди хиляди години.“

И все пак го болеше да я гледа. Стана, запъти се към отворената врата и пристъпи навън в нощта. Ревове и писъци огласяха града.

Закрачи бързо по улицата. Не, не просто бързо — нетърпеливо. Гледката на трупа на Тафа го беше накарала да почувства нещо ново. Той не беше объркан мъж, хванат в капана на някакъв кошмар, както се беше опасявал, когато за пръв път беше тук. Защо да се промъква скришом? Тези видения принадлежаха именно на него. Нямаше защо да се страхува от тях.

Едно от съществата изскочи от сенките Далинар засмука Светлина на Бурята в същия миг, в който то скочи и го ухапа по крака. Усети да го пронизва болка, но не й обърна внимание, и раната му веднага се излекува. Погледна надолу, когато създанието го нападна пак, отново безуспешно. Чудовището отстъпи няколко крачки назад и той усети объркване в движенията му. Не така трябваше да се държи плячката.

— Не ядете труповете — каза му Далинар. — Убивате за удоволствие, нали? Често се замислям колко са различни духчетата и хората, но това е наша обща черта. И двете страни са способни на убийство.

Нечистото създание отново се хвърли към него, и Далинар го стисна и с двете си ръце. Тялото му беше някак еластично на допир — като винен мех, пълен до пръсване. Обля гърчещото се чудовище в Светлина на Бурята, завъртя се и го запрати към стената на близката сграда. То се блъсна в нея с гърба напред и остана да виси, залепнало на няколко педи над земята, и да размахва крака отчаяно.

Далинар продължи нататък. Когато наближи следващите две същества, които му се нахвърлиха, просто се вряза в тях и остави зад себе си разчленените им трупове, от които се вдигаше черен пушек.

„Каква е тази светлина?“, помисли си, загледан в пламъка, който се появи някъде напред и започна да се разраства. Ярък, оранжев, обхванал целия край на улицата.

Не си спомняше преди да е имало пожар. Дали не горяха някои от къщите? Далинар продължи напред и видя, че това е клада, около която трептяха множество огнени духчета. Беше направена от мебели и обградена от десетки хора, стиснали метли и груби тояги — както мъже, така и жени, въоръжени с каквото бяха могли да намерят. Забеляза дори един-два ръжена.

Ако се съдеше по броя на духчетата на страха, които ги заобикаляха, жителите на града бяха ужасени. И все пак бяха успели да се строят в някакво подобие на боен фронт — децата бяха в средата, по-близо до огъня, — и продължаваха отчаяната си борба със среднощните зверове. Един силует до огъня даваше заповеди, качен на сандък. В гласа на Фен не се долавяше акцент; за Далинар, обаче, виковете й звучаха на идеален алетски, макар че — както беше свойствено за тези видения — всички присъстващи всъщност мислеха и говореха на древен, отдавна забравен език.

„Как е успяла да ги организира така бързо?“, запита се Далинар, втренчен в погълнатите от битката хора, сякаш го бяха хипнотизирали. Някои от тях падаха на земята окървавени, с крясъци от болка, но други притискаха чудовищата и разпаряха гърбовете им — понякога само с помощта на кухненски ножове, — за да ги накарат да се спихнат.

Далинар остана в периферията на бойното поле, докато една внушителна фигура, светнала в синьо, не се спусна надолу към кладата. Бягащият по вятъра се справи с останалите чудовища с лекота, и накрая се вторачи ядно в Далинар.

— Защо стоиш така? Защо не им помогна?

— Аз…

— Ще си поговорим за това, щом се върнем! — извика мъжът и посочи един от ранените. — Иди и помогни на жертвите!

Далинар тръгна нататък, но се приближи към Фен, вместо към някой от ранените. Неколцина от жителите на града се бяха сгушили плътно един до друг и ридаеха, макар че други ликуваха от щастие, задето са оцелели, и размахваха импровизираните си оръжия с радостни викове. Беше виждал подобни сцени след сражения и преди. Натрупалото се напрежение се освобождаваше по различни начини.

Усети как челото му се изпотява от жегата, която лъхаше откъм кладата. Във въздуха се кълбеше дим, който му напомняше за мястото, където беше, преди да навлезе в това видение. Открай време обичаше топлината на огнището с истински пламъци и танците на огнените духчета, така нетърпеливи да изгорят и да умрат.

Фен беше с повече от педя по-ниска от Далинар, с овално лице, жълти очи и бели тайленски вежди, които беше накъдрила и оставила да се спускат от двете страни на скулите си. Не сплиташе сивата си коса така, както правеха алетските жени, а я беше оставила да пада свободно и да покрива раменете й. Видението я беше облякло в проста риза и панталони — дрехите на мъжа, чието място беше заела, — но тя все пак беше намерила отнякъде и ръкавица за лявата си ръка.

— А сега се появява и самата Тояга? — обади се тя. — Преизподнята да го вземе, ама че странен сън.

— Не точно сън, Фен — каза Далинар, обърна се и погледна към Сияйния рицар, който тъкмо се беше втурнал срещу няколко Среднощни чудовища, приближили се по една от улиците. — Не знам дали ще имаме време да ти обясня.

— Мога да го забавя — каза един от жителите на града с гласа на Отеца на Бурята.

— Да, моля те — каза Далинар.

Всичко спря. Или… поне забави ход значително. Пламъците на кладата се преливаха лениво, а хората пълзяха неимоверно бавно.

Промяната не се отрази само на Далинар и на Фен. Той седна на един сандък до онзи, на който се беше изправила кралицата, и тя колебливо се настани до него.

— Много странен сън.

— И аз предположих, че сънувам по време на първото видение — каза Далинар. — Но когато продължиха да се случват, бях принуден да приема факта, че никой сън не може да бъде толкова кристално ясен или логичен. Не бихме могли да водим този разговор по време на сън.

— Всеки сън досега ми се е струвал естествен и истински, докато го сънувам.

— Значи ще усетиш разликата, когато се събудиш. Мога да ти покажа още много такива видения, Фен. Бяха ни оставени от… едно създание, което иска да ни помогне да оцелеем след Опустошенията — каза Далинар, преценил, че сега не беше моментът да навлиза в подробностите на еретичните си вярвания. — Ако едно видение не е достатъчно да те убеди, бих те разбрал. Аз съм толкова твърдоглав, че не им се доверих в продължение на месеци.

— Всички ли са толкова… зареждащи?

Далинар се усмихна.

— Това е най-силното от всички — поне според мен — отвърна той и я погледна. — Ти се справи по-добре от мен. Аз се тревожех само за Тафа и дъщеря й, но пак се оставих чудовищата да ни обградят.

— Аз я оставих да умре — каза Фен тихо. — Избягах с детето и оставих онова нещо да я убие. Може да се каже направо, че я използвах за примамка.

Тя отвърна на погледа на Далинар. В очите й се четеше терзание.

— Каква е целта ти, Колин? Намекна, че можеш да контролираш тези видения. Защо ме изпрати тук?

— Откровено казано, просто исках да поговорим.

— Изпрати ми писмо тогава, Бурята да го вземе.

— На четири очи, Фен — каза Далинар и кимна към заобикалящите ги жители на града. — Това е твоя заслуга. Ти организира града, ти ги накара да се обърнат срещу врага. Забележително е! Нима очакваш просто да приема, че ще обърнеш гръб на света в подобен миг на отчаяние?

— Не ставай глупав. Моето кралство страда. Грижа се за нуждите на народа си; на никого не съм обърнала гръб.

Далинар я изгледа, стиснал устни сурово, но не каза нищо.

— Хубаво де — сопна се тя. — Хубаво, Колин. Наистина ли искаш да говорим направо? Отговори ми на следния въпрос, тогава: сериозно ли очакваш да повярвам, че проклетите Сияйни рицари са се завърнали, а Всемогъщия е избрал теб — един тиранин и убиец — за техен водач?

Вместо отговор, Далинар се изправи и засмука Светлина на Бурята. Кожата му засия от прозрачната мъгла, която се издигаше от нея и се разнасяше на вятъра.

— Ако искаш доказателства, мога да те убедя. Колкото и невероятно да изглежда, Сияйните рицари действително се завърнаха.

— А втората част? Да, дойде нова буря, а с нея сигурно и нови форми на сила. Добре. Онова, което не приемам, е твърдението, че ти, Далинар Колин, си бил посочен от самия Всемогъщ да ни ръководиш.

— Той ми нареди да ни обединя.

— Заповед от самия Бог — съвсем същото оправдание, което Йерокрацията използва, за да узурпира правителствената власт. Ами Садеес, Слънцетворящия? Той също твърдеше, че следва Божиите заповеди.

Тя се изправи и започна да се разхожда между хората наоколо, които продължаваха да стоят по местата си и се движеха с едва забележима скорост. После се обърна и махна с ръка към Далинар.

— А ето те сега и теб — казваш същите неща по същия начин. Не съвсем като заплаха, но толкова настоятелно. Нека обединим сили! Ако не го направим, светът е обречен.

Далинар усети, че търпението му се изчерпва. Стисна зъби и се насили да остане спокоен, после се изправи.

— Ваше Величество, държите се неразумно.

— Така ли? О, нека го обмисля пак, тогава. Всичко, което трябва да направя, е да позволя на самата проклета Тояга да пристигне в града ми и да поеме управлението на войските ми!

— А ти какво предпочиташ да направя, Фен? — попита я той. — Да си стоя и да гледам как светът се руши около мен?

Избухването му я накара да наклони глава и да го изгледа продължително.

— Може би си права и аз наистина съм тиранин! Може би да допуснеш моята армия в града си би означавало огромен риск за теб. Но може би нямаш друг избор! Може би всички добри властници са мъртви и единственото, с което разполагаш, съм аз! Колкото и да плюеш срещу бурята, няма да го промениш, Фен. Или ще рискуваш евентуално да бъдете покорени от алетите, или със сигурност ще бъдете погубени от Пустоносните!

Колкото и странно да беше, Фен замълча, скръсти ръце и вдигна лявата към брадичката си, загледана внимателно в него. Не изглеждаше ни най-малко впечатлена от ядните му викове.

Далинар заобиколи един нисък мъж, който тъкмо обръщаше глава към мястото, където двамата седяха, но така мудно, сякаш беше потопен в катран.

— Фен — продължи Далинар. — Ти не ме харесваш. Хубаво. Казваш ми направо в очите, че да ми се довериш ти изглежда по-лошо от самото Опустошение.

Тя продължи да се взира в него замислено. Какво ставаше? Какво толкова беше казал?

— Фен — опита той отново. — Аз…

— Къде беше тази страст досега? — попита тя. — Защо не говореше така, когато обменяхме писма?

— Аз… Фен, държах се дипломатично.

Тя изсумтя.

— Чувствах се така, сякаш говоря с някакъв комитет. И без това в повечето случаи, когато се кореспондира по далекосъобщител, се оказва именно така.

— Е, и?

— Е, и на фона на това е приятно от време на време да чуеш малко искрено крещене — отвърна тя и обходи с поглед хората, които ги заобикаляха. — А това е забележително странно и притеснително. Може ли да идем някъде другаде?

Далинар се усети, че кима — главно, за да си спечели малко време да помисли. Кралицата явно смяташе гнева му за… нещо хубаво? Махна с ръка към една пролука между хората и Фен го последва. Двамата се отдалечиха от кладата.

— Фен — заговори Далинар, — каза, че си свикнала да говориш с комитет всеки път, когато пишеш по далекосъобщителя. Какво лошо има в това? Защо би предпочела да ти крещя?

— Не искам да ми крещиш, Колин — възрази тя. — Но Бурята да го вземе, човече — не знаеш ли какво се говори за теб през последните месеци?

— Не.

— Ти си най-обсъжданата тема в информационните мрежи на далекосъобщителите! Далинар Колин, Тоягата, е полудял! Твърди, че е убил Всемогъщия! Един ден отказва да се сражава, а на следващия поема с войските си на някакъв безумен поход към Пустите равнини. И казва, че щял да пороби Пустоносните!

— Изобщо не съм казвал…

— Никой не очаква всичко в докладите да е чиста истина, Далинар, но аз получих информация от извънредно надежден източник, че наистина си полудял. Да възродиш Сияйните рицари? Всички тези бълнувания за Опустошението? На практика си узурпирал трона на Алеткар, остава ти само да придобиеш официалната титла — но си отказал да се биеш с останалите Върховни принцове и вместо това си поел с армиите си през дъждовния сезон. А после си започнал да разправяш на всички, че идва нова буря. Това беше достатъчно да ме убеди, че действително си си загубил ума.

— Но после дойде бурята — отбеляза Далинар.

— Но после дойде бурята.

Двамата поеха по тихата улица, осветени от пламъците на огъня, който удължаваше сенките им. Между две от сградите вдясно от тях се процеждаше синя светлина — Сияйният рицар, който се биеше срещу чудовищата с безкрайно забавени движения.

Ясна сигурно щеше да извлече някаква полезна информация, ако можеше да види тези постройки, старинния им архитектурен стил. Тези хора и непознатото им облекло. Бе очаквал всичко в миналото да бъде по-грубовато изработено от сега, но не се беше оказал прав. Вратите, къщите, дрехите. Всичко беше направено както трябва, само че… му липсваше нещо, което не можеше да определи.

— Вечната буря е доказала, че не съм полудял? — попита Далинар.

— Доказа, че наистина става нещо.

Далинар се закова на място.

— Ти смяташ, че аз съм техен съюзник! Смяташ, че това обяснява поведението ми и факта, че знаех какво ще се случи предварително. Че се държа като ненормален, защото съм влязъл в контакт с Пустоносните!

— Всичко, което знаех — отвърна Фен, — беше, че гласът от другата страна на далекосъобщителя не звучеше така, както очаквах да звучи Далинар Колин. Посланията бяха прекалено учтиви и прекалено спокойни, че да им имам доверие.

— А сега? — попита Далинар.

— Сега… Ще обмисля предложението ти. Може ли да остана до края? Искам да видя какво ще се случи с момиченцето.

Далинар проследи погледа й и забеляза за пръв път малката Сеели, която седеше с още няколко деца, скупчени около огъня. Погледът й изглеждаше празен. Можеше да си представи какъв ужас бе изпитала, когато Фен беше избягала, а Тафа, майка й, е била разкъсана на парчета пред очите й.

Сеели изведнъж обърна глава и изгледа безизразно жената, клекнала до нея, която тъкмо й предлагаше малко вода. Отеца на Бурята пак беше задвижил видението с нормална скорост.

Далинар отстъпи назад и остави Фен да се смеси отново с тълпата, за да може да изживее видението до край. Докато стоеше, скръстил ръце и загледан в нея, забеляза някакво блещукане във въздуха до себе си.

— Ще трябва да изпратим още видения — обърна се Далинар към Отеца. — Колкото повече хора научат истината, която Всемогъщия ни е завещал, толкова по-добре за нас. Само по един човек на буря ли можеш да водиш тук, или има някакъв начин да ускорим нещата? И можеш ли да водиш по двама души едновременно, но в различни видения?

Отеца на Бурята изръмжа с дълбокия си глас.

— Не обичам да ми заповядват.

— А би ли предпочел алтернативата? Да позволим на Зло да победи? Докъде ще оставиш да те докара гордостта, Отче на Бурята?

— Това не е гордост — отвърна Отеца на Бурята някак твърдоглаво. — Аз не съм човек. Аз не се боя и не отстъпвам. Правя онова, което ми повелява природата ми, а да й се опълчвам означава болка.

Сияйният рицар довърши последните среднощни създания, приближи се към събралата се тълпа жители и погледна към Фен.

— Потеклото ти е скромно, но талантът ти да водиш е впечатляващ. Рядко съм срещал хора — били те дори крале или пълководци, — които да организират отбрана така умело, както ти го направи тук.

Фен наклони глава.

— Явно нямаш какво да ми кажеш — продължи Рицарят. — Добре. Но ако решиш, че искаш да се превърнеш в истински пълководец, ела в Уритиру.

Далинар се обърна към Отеца на Бурята.

— Това е почти същото, което каза на мен последния път.

— Виденията са създадени така, че някои елементи от тях остават непроменени във всички случаи — отговори Отеца. — Не съм посветен напълно в замисъла на Чест, но зная, че той искаше да влезеш в допир със Сияйните рицари и да знаеш, че хората могат да се присъединяват към тях.

— Нуждаем се от всички, които са готови да дадат отпор — каза Рицарят на Фен. — За всекиго, който има желание да се бори, Алетела е най-подходящото място за обучение. Можем да усъвършенстваме уменията ти, да ти помогнем. Ако имаш душа на воин, но ти липсва насока, тази страст може да те унищожи. Присъедини се към нас.

Сияйният рицар се отдалечи, а Фен трепна от изненада, когато Сеели се изправи от мястото си и й заговори. Гласът на момиченцето беше прекалено тих, за да го чуе Далинар, но можеше да се досети какво се случва. В края на всяко видение, самият Всемогъщ говореше чрез образа на някой от хората и споделяше от своята мъдрост — нещо, което в началото Далинар беше взел за разговор, в който и той може да вземе участие.

Фен изглеждаше обезпокоена от това, което чуваше. И с основание. Далинар си спомняше думите.

„Това е много важно“, беше казал Всемогъщия. „Не позволявай на дрязгите да обсебят вниманието ти. Бъди силен. Следвай повелите на Честта, и Честта ще ти помага.“

Само че Чест беше мъртъв.

Накрая Фен се обърна към Далинар и впери в него преценяващ поглед.

— Все още ти няма доверие — каза Отеца на Бурята.

— Пита се дали не съм създал това видение, подпомогнат от силата на Пустоносните. Вече не ме смята за луд, но продължава да се пита дали не съм се присъединил към врага.

— Значи пак се провали.

— Не — възрази Далинар. — Тази вечер, тя ме изслуша. И мисля, че в крайна сметка ще поеме риска да дойде в Уритиру.

Отеца на Бурята изсумтя гръмовно, сякаш объркан.

— Защо?

— Защото вече знам как да разговарям с нея — отговори Далинар. — Тя не иска любезности или дипломатични клишета. Иска да бъда себе си. Уверен съм, че ще мога да се справя със задачата.

35
Пръв в небето

„Смяташ се за толкова умен, но аз не гледам с погледа на някои от дребнавите сановници и няма да бъда заблуден от един фалшив нос и малко мръсотия по бузите.“

Някой блъсна нара на Сигзил и го събуди тъкмо посред един сън. Той се прозина, а в същия момент звънецът за закуска на Скалата издрънча в съседната стая.

Беше сънувал на азишки. Беше си у дома и учеше за изпитите за държавна служба. Ако ги преминеше успешно, щяха да го приемат в истинско училище и да има шанс да стане чиновник, подчинен на някой важен човек. Само че в този сън той установи с паника, че е забравил как да чете.

След толкова много години далеч от родината, майчиният му език му се беше сторил странен. Прозина се отново и седна на нара, облегнал гръб на каменната стена. Спалните на казармата бяха три, сравнително малки, с общо помещение в центъра.

Всички останали бяха започнали да се блъскат в безредица към масата за закуска. На Скалата му се наложи да им се разкрещи — за пореден път — да се постегнат малко. Бяха прекарали вече месеци в Мост Четири, а все още не им беше ясно как да си чакат реда организирано. Не биха издържали и един ден в Азир, където цивилизованото редене на опашки беше не просто обичайна практика, а повод за национална гордост.

Сигзил положи глава на стената, потънал в спомени. Той беше първият от семейството, който имаше истински шанс да вземе изпита. Каква наивна мечта. Всички в Азир обичаха да говорят за това как дори човек, роден в нищета, може да се превърне в Главен с достатъчно усилия, но синът на един трудовак просто имаше толкова малко свободно време, през което да може да учи.

Той поклати глава, после стана и се изми с леген вода, който си беше донесъл предишната вечер. Накрая се среса и огледа отражението си в едно полирано парче стомана. Косата му беше вече прекалено дълга; ситните черни къдрици започваха да стърчат във всички посоки.

Извади една сфера, която да му свети, докато се бръснеше — беше успял да си намери собствен бръснач. Скоро след като започна, обаче, се поряза. Вдиша рязко през зъби заради болката, а в следващия миг сферата му угасна. Какво…

Кожата му засия и от нея започна да се вдига прозрачен дим. А, ясно. Каладин се беше върнал.

Е, това щеше да разреши толкова много проблеми. Той извади нова сфера и положи усилия да не изяде и нея, докато се бръснеше. След като приключи, притисна ръка към челото си. Някога там бе имало робско клеймо. Светлината на Бурята го беше излекувала, макар че татуировката му на Мост Четири си беше останала непокътната.

Изправи се и си облече униформата. В синьото на дом Колин, спретната и безупречно чиста. Пъхна новото тефтерче с подвързия от свинска кожа в джоба си, след което излезе в общото помещение — и се закова на място, когато Лопен се люшна с главата надолу току пред физиономията му. Сигзил почти се блъсна в хердазиеца, който беше залепнал за подметките на обувките си за проклетия таван, Бурята да го вземе.

— Здрасти — поздрави го Лопен, стиснал купа каша наобратно. Е, всъщност беше както трябва, но спрямо него беше наобратно. Опита се да изяде една хапка, но кашата падна от лъжицата му и плесна на пода.

— Лопен, какви ги вършиш?

— Упражнявам се. Трябва да им покажа колко ме бива, хууч. Същото е като с жените — само дето тук се изисква да се самозалепиш за тавана и да се научиш да не разсипваш храна върху главите на хора, дето са ти симпатични.

— Мръдни от пътя, Лопен.

— О, трябва да ме помолиш, както си му е редът. Вече не съм еднорък! Не можеш да ме командориш току-така. Я кажи, знаеш ли как можеш да накараш един двурък хердазиец да направи, каквото искаш?

— Ако знаех, в момента нямаше да водя този разговор.

— Ами като му вземеш и двете копия. Много ясно.

Лопен се ухили, а застаналият на няколко крачки по-назад Рок се изсмя с едно високо „Ха!“.

Лопен зашава с пръсти към Сигзил, сякаш да го подразни. Ноктите му блещукаха — тъмнокафяви и твърди като кристал, като у всички хердазийци. Остатък от древна черупка.

Татуировката на неговата глава също продължаваше да се вижда. Макар че само неколцина от Мост Четири се бяха научили да използват Светлина на Бурята, всеки от тях беше запазил татуировките си. Единственото изключение беше Каладин; неговата беше избледняла и изчезнала, щом беше поел Светлина за пръв път, а белезите му бяха отказали да се излекуват.

— Да ми запомниш тоя лаф, хууч — заяви Лопен.

На Сигзил вече му беше ясно, че така и няма да му обясни какво означава думата „хууч“, или пък защо я използва само по негов адрес.

— Определено ще ми трябват много, много нови шеги — продължи Лопен. — И ръкави. Два пъти повече, отколкото досега — като изключим жилетките, разбира се. В техния случай, броят си остава същият.

— Как изобщо успя да се качиш дотам, че да си залепиш ходилата за… Не, не отговаряй. Всъщност изобщо не искам да знам — каза Сигзил, наведе се и го подмина.

Мъжете продължаваха да се боричкат за храната, да се смеят и да крещят. Цареше пълен хаос. Сигзил нададе силен вик, за да привлече вниманието им:

— Не забравяйте! Капитанът нареди да сме в изряден ред и готови за проверка до втория звънец!

Гласът му едва се чу. Къде беше Тефт? Той някак си успяваше да ги накара да го слушат, когато даваше заповеди. Сигзил поклати глава и си проправи път към вратата. Като за собствения му народ, ръстът му беше обичаен — но беше взел, че се беше преселил при алетите, които бяха на практика великани. Затова тук беше с десетина сантиметра по-нисък от повечето мъже.

Измъкна се в коридора отвън. Мостовите отряди обитаваха няколкото просторни казарми на първия етаж на кулата. Зачислените към Мост Четири развиваха своите сили като Сияйни рицари, но имаше и стотици други, които бяха обикновена пехота. Може би Тефт беше отишъл да нагледа останалите; бяха му възложили отговорността да ги обучава. Сигзил се надяваше, че не е другото.

Каладин беше настанен в свой собствен, макар и малък комплекс стаички в края на коридора. Сигзил се запъти нататък, като преглеждаше записките, които беше надраскал в тефтерчето си. Беше използвал алетски глифи, както беше прието да се прави тук, макар че така и не беше усвоил истинската система на писмеността им. Бурята да го отнесе, толкова отдавна беше заминал от дома, че сънят сигурно беше верен. Може би вече щеше да му е трудно да пропише пак на азишки.

Какво ли щеше да бъде, ако не се беше провалил и не се беше показал като такова разочарование? Ако беше взел успешно изпитите, вместо да си навлече такива неприятности и в крайна сметка да му се наложи да го спаси мъжът, който се беше превърнал в негов господар?

„Първо — списъкът с проблемите“, реши той, когато стигна пред вратата на Каладин, и почука.

— Влез! — чу се гласът на капитана отвътре.

Сигзил го завари да прави сутрешните си лицеви опори на каменния под. Синьото му палто беше преметнато на един стол.

— Сър — поздрави Сигзил.

— Здрасти, Сиг — отвърна Каладин с изръмжаване, без да прекъсва серията лицеви опори. — Мъжете будни и в готовност ли са?

— Будни са, сър — потвърди Сигзил. — Но като си тръгвах, май тъкмо се готвеха да започнат бой с храна, а и само половината бяха по униформи.

— Ще се подготвят — каза Каладин. — Искаше да говориш с мен за нещо ли?

Сигзил се настани на стола до палтото на Каладин и отвори тефтера си.

— Много неща, сър. Не на последно място — факта, че трябва да си намерите истински писар, а не… каквото и да се явявам аз.

— Ти си мой чиновник.

— Недостатъчно компетентен такъв. Тук има цял батальон войници, а лейтенантите са само трима. Официални писари изобщо няма. Ако мога да говоря направо, сър, мостовите отряди са в пълна безредица. Финансовите ни отчети са в плачевно състояние, заявките за консумативи и припаси се трупат с такава скорост, че Лейтен вече не може да им насмогне, а има и проблеми, които могат да бъдат разрешени само от лице на ръководна длъжност.

Каладин изсумтя.

— Забавната част на това да ръководиш армия.

— Именно.

— Това беше сарказъм, Сиг — уточни Каладин, изправи се и обърса чело с една кърпа. — Добре тогава. Давай.

— Да започнем с нещо лесно — каза Сигзил. — Пеет вече е официално сгоден с приятелката си.

— Така ли? Чудесно. Тя може да ти помогне с писарските задължения.

— Може би. Доколкото си спомням, вие се бяхте заел с официалните заявки за жилища за настаняване на мостови със семейства?

— Да. Това беше, преди да започне цялата тази работа с дъждовния сезон и пътуването в Пустите равнини, както и… Трябва да проверя докъде са стигнали писарите на Далинар по този въпрос, нали?

— Освен ако не очаквате новобрачните двойки да спят на някой от наровете в казармените поделения, бих казал, че да — отговори Сигзил и отгърна на следващата страница в тефтера си. — Мисля, че и Бисиг е на път да се венчае.

— Нима? Толкова е тих. Никога не мога да позная какво си мисли с онзи негов непроницателен поглед.

— Да не говорим за Пунио, за когото наскоро узнах, че вече е женен. Съпругата му му носи храна от време на време.

— Мислех, че това е сестра му!

— Предполагам, че се е опитвал да се впише в обстановката по-незабележимо — каза Сигзил. — Разваленият му алетски вече му създава достатъчно затруднения. А колкото до случая с Дрей…

— Какъв случай?

— Ами, виждате ли, той излиза с един мъж…

Каладин се изкикоти и наметна палтото си.

— За това вече знаех. Чак сега ли забеляза?

Сигзил кимна.

— Още ли е с Дрю? От кабинета на началника на снабдяването?

— Да, сър — сведе поглед Сигзил. — И… работата е там, че…

— Да?

— Сър, Дрей не е попълнил съответните формуляри — каза Сигзил. — Щом иска да ухажва друг мъж, трябва да подаде молба за социално преориентиране, нали?

Каладин подбели очи. Значи в Алеткар определено нямаше формуляри за това. Сигзил не се изненада — алетите не бяха въвели необходимата документация почти на нито едно равнище.

— Как тогава да получи разрешително за социално преориентиране?

— Не му е необходимо — намръщи се Каладин. — Наистина ли ти се струва толкова съществен проблем, Сиг? Може би…

— Сър, не става дума за това конкретно положение. Работата е там, че в момента сред Мост Четири се срещат представители на четири отделни религии.

— Четири ли?

— Хобер следва повелите на Страстите, сър. Четири са — дори ако не броим Тефт, чийто случай не мога да проумея. А сега се появиха и тези слухове как Сиятелният господар Далинар твърдял, че Всемогъщия бил мъртъв, и… Ами, чувствам се отговорен, сър.

— За Далинар ли? — сключи вежди Каладин, объркан.

— Не, не.

Сигзил си пое дъх дълбоко. Трябва да имаше някакъв начин да го обясни. Какво би направил неговият господар?

— Нали знаете — започна той, като се вкопчи в хрумналата му идея, — как Мишим, третата луна, е смятана от всички за най-умната и лукава от всички луни.

— Добре… И каква връзка има това с въпроса?

— Защото такава е историята — обясни Сигзил. — Тихо сега. Ъ-ъ, тоест… Изслушайте ме, сър, моля ви. Има три луни, а третата е най-хитра от всички. И не иска да остане на небето, сър. Иска да избяга. И така, една вечер излъгала кралицата на натанците — това е било преди много време, така че те още са съществували. Е, те още се срещат от време на време, но тогава били много повече, това искам да кажа. Та луната я измамила, и я предумала да заеме мястото й за известно време. И затова кожата на натанците е вече синя. Разбира ли се какво искам да кажа?

Каладин примигна.

— Нямам никаква представа какво имаш предвид.

— Ами, хм… Явно става дума за измислица. Това не е истинската причина, поради която натанците имат синя кожа. И, хм…

— Това трябваше да обясни нещо ли?

— Така правеше господарят ми — каза Сигзил, забил поглед в краката си. — Разказваше ни по някоя история всеки път, когато се объркахме или когато някой му се ядосаше. И, ами… това променяше нещата. Някак си.

Той вдигна очи към лицето на началника си.

— Предполагам — започна Каладин бавно, — че се чувстваш донякъде… като луна, може би…

— Не, не точно.

Тук ставаше дума за отговорност, но той наистина не го беше обяснил, както трябва. Бурята да го тръшне макар. Господарят Хойд го беше удостоил с титлата Странопевец, а ето, че не можеше да разкаже дори една елементарна история като хората.

Каладин го потупа по рамото.

— Няма проблем, Сиг.

— Сър. Никой не дава на мостовите насоки. Вие им дадохте цел — причина да се стараят да бъдат добри хора. Те действително са добри хора. Но в някои отношения може да се каже, че ни беше по-лесно, докато бяхме още роби. Какво ще направим, ако не всички демонстрират способността да използват Светлината на Бурята? Какво ще бъде нашето място във войската? Сиятелният господар Колин ни освободи от длъжност като стражници, защото искаше да се упражняваме и обучаваме да бъдем Сияйни рицари. Но какво всъщност представляват Сияйните рицари?

— Ще трябва да го разберем.

— А ако на мъжете им трябва напътствие? Някой, който да следи да спазват морала? Някой трябва да говори с тях, когато вършат нещо нередно, но ардентите не ни обръщат никакво внимание, тъй като ни свързват с думите и постъпките на Сиятелния господар Далинар.

— Смяташ, че ти можеш да бъдеш онзи, който да ги напътства? — попита Каладин.

— Все някой трябва да го прави, сър.

Каладин му махна да го последва навън, в коридора. Заедно се запътиха към казармата на Мост Четири. Сигзил беше вдигнал високо една сфера, за да виждат къде вървят.

— Нямам нищо против, ако искаш да бъдеш нещо като ардент за нашето поделение — каза Каладин. — Останалите мостови те харесват, Сиг, и високо ценят мнението ти. Но трябва да се опиташ да разбереш какво искат да постигнат и да уважаваш целите им, вместо да преценяваш вместо тях какво според теб би трябвало да искат от живота.

— Но, сър, някои неща просто са нередни. Знаете какво прави Тефт — а и Хуио, който ходи при проститутките.

— Това не е забранено. Бурята да го отнесе — имал съм сержанти, които го препоръчваха като средство за постигане на душевен баланс преди битка.

— Не е редно, сър. Това е имитация на клетвата, без същинско поемане на отговорност. Всяка религия е на това мнение — с изключение на тази на решийците, предполагам. Но те се открояват като езичници дори сред езичниците.

— Господарят ти ли те научи да съдиш хората така строго?

Сигзил се закова на място.

— Извинявай, Сиг — каза Каладин.

— Не. Той казваше същото за мен. Постоянно, сър.

— Давам ти позволение да говориш насаме с Хуио и да му изложиш притесненията си — каза Каладин. — Няма да ти забранявам да изразяваш моралната си позиция — напротив, поощрявам го. Просто не представяй собствените си вярвания като общочовешки кодекс. Представяй ги като твои и ги защитавай убедително. Тогава може би ще те послушат.

Сигзил кимна и побърза да го настигне. За да не издаде колко сконфузен се чувстваше все още — най-вече заради провала с историята, която не беше успял да разкаже добре, — се зарови пак в тефтера си.

— Това повдига следващ въпрос, сър. Мост Четири вече наброява само двадесет и осем души след жертвите, които взе първата Вечна буря. Може би е време да наберем нови хора.

— Нови хора ли? — наклони глава Каладин въпросително.

— Ами, ако изгубим още мостови…

— Няма — прекъсна го Каладин, който винаги мислеше за това.

— … но дори ако това не се случи, сме доста по-малко от тридесет и петима или четиридесетима — подходящата бройка за мостови отряд. Може би няма да има нужда да сме точно толкова, но едно активно поделение винаги трябва да следи за свежа кръв. Ами ако някой друг в армията демонстрира заложби да бъде Бягащ по вятъра? Или, още по-важно — ами ако хората ни започнат да дават клетви и да се обвързват с духчета сами? Ще разпуснем ли Мост Четири, за да позволим на всеки да бъде Сияен рицар сам за себе си?

Мисълта да разпусне Мост Четири причини на Каладин почти толкова болка, колкото мисълта да загуби войници по време на сражение. Двамата повървяха в мълчание за известно време. Явно всъщност не отиваха в казармата на Мост Четири — Каладин беше направил по-остър завой и се беше насочил по-навътре към центъра на кулата. Подминаха един фургон за вода, теглен от трудоваците от кладенците към жилищата на военните офицери. Обикновено това се смяташе за работа като за парши.

— Поне трябва да издадем обявление, че търсим нови попълнения — каза Каладин най-накрая. — Макар че не мога да си представя как ще успея да намаля тълпите обнадеждени доброволци до някакво разумно число.

— Ще се опитам да разработя подходящи стратегии, сър — каза Сигзил. — А мога ли да попитам накъде сме…

Гласът му заглъхна, когато забеляза Лин да бърза по коридора към тях. Носеше парченце диамант, с което си светеше, и беше облякла униформата си на дом Колин и прибрала дългата си алетска коса на опашка.

Спря, когато забеляза Каладин, и отдаде чест стегнато.

— Точно този, когото търсех. Началникът на снабдяването Вевидар изпраща вест, че „необичайната ви молба е била изпълнена“, сър.

— Отлично — отвърна Каладин, подмина я и продължи по коридора.

Сигзил я стрелна с поглед, когато тя закрачи редом с тях, и Лин сви рамене. Не знаеше каква е била необичайната молба — само, че е била изпълнена.

Каладин изгледа жената, докато вървяха.

— Ти си онази, която помага на мостовите ми, нали така? Лин, ако не се лъжа?

— Да, сър!

— Всъщност ми се струва, че даже си намираш извинения, за да носиш повече съобщения до Мост Четири.

— Ъ-ъ, да, сър.

— Не те е страх от „Загубените Сияйни рицари“, значи?

— Откровено казано, сър, след онова, което видях на бойното поле, бих предпочела да бъда на ваша страна, вместо да заложа на противоположната.

Каладин кимна замислено, без да спира да върви.

— Лин — каза той най-после, — би ли искала да се присъединиш към Бягащите по вятъра?

Жената замръзна на място, а челюстта й увисна.

— Сър? — отдаде чест тя. — Сър, би било чудесно! Бурята да го отнесе, дано!

— Отлично — каза Каладин и се обърна към Сигзил. — Би ли й обяснил как да действа със счетоводните книги и сметките, Сиг?

Ръката на Лин, която отново беше отдала чест, се отпусна надолу.

— Счетоводни книги? Сметки?

— Мостовите ще се нуждаят и от някого, който да пише писма до близките им — добави Каладин. — Добра идея би било и да запишем историята на Мост Четири. Хората ще любопитстват, а един писмен документ би ме избавил от необходимостта да им я разказвам отново и отново.

— О — разбра Лин. — Ще бъда писар.

— Разбира се — отговори Каладин, обърна се през рамо и я погледна, смръщил вежди. — Ти си жена, нали така?

— Мислех, че ме питате… Във виденията на Върховния принц е имало и Сияйни рицари, които са били жени, а и такава е Нейно Сиятелство Шалан, та си помислих… — заговори тя, изчервена. — Сър, не станах съгледвачка, защото обичам да си седя и да пиша финансови отчети. Ако предложението ви е за работа от такъв характер, предпочитам да пропусна.

Раменете й се превиха и тя заби поглед в земята. Колкото и да беше странно, Сигзил се улови, че му се иска да удари един на капитана си. Не силно, разбира се. Просто един деликатен юмрук, колкото да го събуди. Не можеше да си спомни да се е чувствал така от онази първа сутрин, когато Каладин го изтръгна от съня, докато бяха в армията на Садеас.

— Разбирам — каза Каладин. — Е… Ще проведем входен изпит за желаещите да се присъединят към самия орден. Ще наредя да ти изпратят покана. Ако искаш.

— Входен изпит ли? За място в същинския орден? Не за писар? Разбира се, че искам!

— Говори с началника си, тогава — каза Каладин. — Още не съм решил какъв ще бъде изпитът, но ще трябва да го издържиш, ако искаш да те приемем. Така или иначе, ще се нуждаеш от разрешително, за да се преместиш в друг батальон.

— Да, сър! — отвърна тя отривисто и изчезна нанякъде.

Каладин я проследи с поглед, после изсумтя тихо.

Без дори да се замисли какво казва, Сигзил промърмори:

— Господарят ви ли ви научи да бъдете така несъобразителен?

Каладин го изгледа изпод вежди.

— Имам предложение, сър — продължи Сигзил. — Опитайте се да разберете какво искат да постигнат хората и уважавайте целите им, вместо да преценявате вместо тях какво според вас би трябвало да искат от…

— Млъквай, Сиг.

— Да, сър. Извинявам се, сър.

Продължиха напред. Каладин прочисти гърло.

— Не е необходимо да се държиш така официално в мое присъствие, между другото.

— Зная, сър. Но вие вече сте светлоок, а и Мечоносец, тъй че… е, така ми изглежда редно.

Изражението на Каладин се вкорави, но той не възрази. Истината беше, че Сигзил от самото начало се чувстваше… неловко, когато се опитваше да се държи с него като с всеки друг мостови. На някои от останалите им се получаваше — на Тефт и Рок, както и на Лопен, по неговия си начин. Но Сигзил се чувстваше по-удобно, когато условията на взаимоотношенията им бяха зададени ясно и точно: Каладин беше капитанът, а Сигзил — неговият чиновник.

Моаш беше по-близък с Каладин от всички останали преди, но вече не беше част от Мост Четири. Капитанът не беше обяснил къде е отишъл — каза само, че е „пожелал да напусне редиците ни“. Всеки път, когато се споменеше името му, ставаше някак скован и прекратяваше разговора.

— Да е останало нещо друго в списъка? — попита, докато подминаваха един от патрулите в коридора. Войниците отдадоха чест безупречно.

Сигзил прегледа записките си и отговори:

— Отчетите, необходимостта от писари… Моралната насока… Набирането на нови хора… А, и още не сме определили точното си положение в армията — нали вече не сме телохранители.

— Още сме телохранители — поправи го Каладин. — Просто охраняваме всекиго, който се нуждае от това. С тази буря ще си имаме по-сериозни проблеми.

Беше дошла отново, за трети път — и това доказа, че се случва дори по-редовно от бурите. Горе-долу веднъж на всеки девет дни. Тук се намираха достатъчно високо, за да им се струва просто като любопитна гледка — но градовете по целия свят страдаха все повече и повече и изпадаха във все по-окаяно положение с всяка нова буря.

— Разбирам това, сър — отговори Сигзил. — Но все пак трябва да обърнем внимание и на официалните процедури. Нека ви попитам следното: ние, в качеството си на Сияйни рицари, все още ли се считаме за алетска военна организация?

— Не — отговори Каладин. — Тази война е по-мащабна от Алеткар. Ние се бием от името на целия свят.

— Добре. Какъв е командният ред, тогава? На крал Елокар ли се подчиняваме? Все още ли сме негови поданици? И какъв е общественият ни дан или нан? Вие сте Мечоносец от свитата на Далинар, нали така? Кой изплаща заплатите на Мост Четири? Ами на останалите мостови отряди? В случай, че някой оспори правата на Далинар над владенията му в Алеткар, може ли той да заповяда на вас — и на Мост Четири — да се бием на негова страна, както повеляват стандартните взаимоотношения между васала и неговия сюзерен? А ако не, можем ли да продължаваме да очакваме заплащане от него?

— Проклятие — възкликна Каладин.

— Съжалявам, сър. Това…

— Не, въпросите ти са добри, Сиг. Радвам се, че мога да разчитам на теб да задаваш такива — каза Каладин и го потупа по рамото, като спря точно пред кабинета на началника на снабдяването. — Понякога се чудя дали не прахосваме заложбите ти, като те държим в Мост Четири. Трябвало е да станеш учен.

— Е, този вятър ме подмина още преди години, сър. Не…

Сигзил си пое дълбоко дъх и започна пак:

— Не ме приеха след изпита за правителствен чиновник в Азир. Не се показах достатъчно добър.

— Значи е бил глупав изпит — отговори Каладин. — А Азир е загубил много, защото си е провалил шансовете да се възползва от таланта ти.

Сигзил се усмихна.

— Радвам се, че стана така — каза, и колкото и да беше странно, наистина го мислеше. От плещите му сякаш падна някакъв неназован товар. — Откровено казано, мнението ми съвпада с това на Лин. Не искам да се гърбя над някой финансов отчет, докато останалите от Мост Четири се издигат в полет. Искам да бъда пръв в небето.

— Мисля, че ще трябва да се справиш с конкуренцията на Лопен за тази чест — изкикоти се Каладин. — Хайде.

Той пристъпи в кабинета на началника на снабдяването, където група стражници веднага му направиха път да мине напред. Зад тезгяха седеше едър войник с навити ръкави, който тъкмо ровичкаше из множество кутии и сандъци и си мърмореше нещо. Една набита жена — вероятно съпругата му — изучаваше внимателно формулярите за заявка на припаси. Като ги видя, сръга мъжа и посочи към Каладин.

— Най-после! — каза началникът. — Омръзна ми тези да ми се пречкат, да привличат вниманието на околните и да ме карат да се потя като шпионин с твърде много духчета.

Проправи си път към два големи черни чувала в ъгъла, които — доколкото Сигзил можеше да прецени — не привличаха ничие внимание. Началникът ги вдигна, хвърли поглед на писаря, който провери пак няколко формуляра, и накрая кимна и ги даде на Каладин, за да им удари капитанския печат. След като приключиха с документацията, мъжът подаде единия чувал на Каладин, а другия — на Сигзил.

От чувалите, които бяха изненадващо тежки, се разнасяше дрънчене. Сигзил развърза онзи, който му бяха подали, и погледна вътре.

Обля го ярка зелена светлина, ослепителна като слънце. Изумруди. От едрите, без сфери, и вероятно добити от скъпоценните сърца на пропастни чудовища, уловени в Пустите равнини. Миг по-късно Сигзил осъзна, че стражниците, които се тълпяха в помещението, не бяха дошли да вземат нещо. Бяха ги изпратили да пазят това съкровище.

— Кралският изумруден резерв — обясни началникът. — Държан в запас за в случай, че се наложи спешно да се купуват припаси, и презареден благодарение на тазсутрешната буря. Понятие си нямам как сте успели да убедите Върховния принц да ви го даде.

— Само го взимаме назаем — обясни Каладин. — Ще го върнем преди залез-слънце. Но ви предупреждавам, че някои от камъните ще са вече тъмни. Утре пак ще трябва да ги вземем. И вдругиден…

— С такова богатство бих могъл да си купя княжество — изръмжа мъжът. — За какво, в името на Келек, ще ги използвате?

Сигзил вече се беше досетил. Ухили се широко.

— Ще се упражняваме да бъдем Сияйни рицари.

36
Герой

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ ГОДИНИ ПО-РАНО

Далинар изруга, когато от огнището лъхна едро кълбо пушек. Натисна лоста с цялото си тегло и успя да го помръдне и да отвори димния канал на комина. Закашля се, дръпна се назад и размаха длан пред лицето си, за да отпъди дима.

— Ще трябва да го сменим — обади се Иви от дивана, където бродираше.

— Да — отвърна Далинар и тупна шумно на пода пред огъня.

— Поне се зае веднага. Днес няма да има нужда да търкаме стените, а животът ще е бял като слънцето нощем!

Изразите от родния език на Иви не винаги звучаха добре на алетски. Топлината на пламъците беше добре дошла, тъй като дрехите на Далинар бяха още влажни от дъжда. Опита се да игнорира нестихващото барабанене на пороя на дъждовния сезон и се загледа в двете огнени духчета, които танцуваха по една от цепениците. Формите им му се струваха бегло човешки, макар и непрекъснато да се променяха. Проследи едното с поглед, докато то скачаше към другото.

Чу как Иви става от дивана и реши, че сигурно пак отива в клозета. Вместо това, обаче, тя се настани до него, хвана го под ръка и въздъхна доволно.

— Трябва да е много неудобно — каза Далинар.

— Самият ти също седиш тук.

— Не съм аз онзи, който е…

Той погледна към корема й, който вече беше започнал да се закръгля. Иви се усмихна.

— Не съм толкова крехка, че да се счупя, като падна на пода, любими — каза тя и стисна ръката му по-силно. — Виж ги само. Така весело си играят!

— Сякаш се бият — каза Далинар. — Почти виждам мъничките остриета в ръцете им.

— Всичко ли ти изглежда като сражение?

Той сви рамене. Тя облегна глава на ръката му.

— Не можеш ли просто да му се насладиш, Далинар?

— На кое?

— На живота си. Положи такива усилия и преживя толкова много, за да създадеш това кралство. Не можеш ли просто да бъдеш доволен сега, след като победи?

Той се изправи, издърпа ръката си от нейната и отиде да си налее вино.

— Не мисли, че не забелязвам как се държиш — продължи Иви. — Как наостряш уши всеки път, когато кралят спомене и за най-маловажния конфликт отвъд границите ни. Как караш писарите да ти четат истории за велики битки. Как все говориш за следващия дуел, в който ще участваш.

— Няма да мога да го правя още дълго — промърмори Далинар и отпи от чашата. — Гавилар казва, че е глупаво да се излагам на опасност, защото все някой ще се опита да използва дуелите, за да се добере до него. Трябва да намеря шампион.

Той се втренчи във виното. Никога не беше смятал дуелите за нещо кой знае какво. Бяха прекалено фалшиви, прекалено стерилни. Но поне бяха все нещо.

— Сякаш си мъртъв — каза Иви.

Далинар извърна поглед към нея.

— Сякаш живееш, само когато се биеш — добави. — Когато можеш да убиваш. Като мрака в старите приказки. Можеш да живееш, само когато отнемаш чужд живот.

Светлата й коса и бледата, златиста кожа я караха да блести като скъпоценен камък. Беше добросърдечна, обичлива жена, която заслужаваше по-добро отношение от неговото. Насили се да се върне и да седне пак до нея.

— Аз все пак мисля, че си играят — каза тя.

— Винаги съм се питал — дали самите те са направени от пламъци? Изглеждат, сякаш са, но тогава от какво са направени духчетата на чувствата? Духчетата на гнева, например, от гняв ли са направени?

Иви кимна разсеяно.

— Ами духчетата на славата? — попита Далинар. — Те от слава ли са направени? Какво изобщо е славата? Могат ли да се появят духчета на славата около някой, който е заблуден, или може би много пиян — някой, който само си мисли, че е постигнал нещо велико, докато останалите му се присмиват?

— Загадка — отвърна Иви, — изпратена от Шиши.

— Но не се ли чудиш понякога?

— Каква полза да се чудя? — каза Иви. — В крайна сметка, всички ще разберем, когато се завърнем при Единствения. Няма смисъл да тормозим ума си с неща, които не можем да разберем.

Далинар присви очи, загледан в огнените духчета. Едното наистина носеше меч. Миниатюрно Вълшебно острие.

— Затова се терзаеш така често, съпруже — заговори пак Иви. — Не е полезно да се опитваш да смелиш камък, още влажен от мъха.

— Аз… какво?

— Не бива да се измъчваш с такива неестествени въпроси. Кой изобщо те е навел на тези размисли?

Той сви рамене, но си спомни за по-миналата вечер, която беше прекарал заедно с Гавилар и Навани под един брезентов навес с по чаша вино в ръка. Навани им обясняваше така дълго и увлечено за изследванията си на духчетата, а Гавилар само сумтеше от време на време и си записваше някакви глифи в полетата на няколко карти. Тя говореше с такава жар и такъв ентусиазъм, а Гавилар не й обръщаше никакво внимание.

— Наслади се на момента — каза му Иви. — Затвори очи и се замисли за всичко, с което те е дарил Единствения. Потърси покоя на забвението и се потопи в радостта на собствените си усещания.

Той затвори очи, както го беше посъветвала, и се опита просто да се наслади на момента с нея.

— Могат ли хората да се променят наистина, Иви? Както се променят духчетата?

— Всички сме различни аспекти на Единствения.

— Можеш ли тогава да се превърнеш от един аспект в друг?

— Разбира се — отговори Иви. — Твоята доктрина не разказва ли същото? За преобразяването на един човек чрез Превръщане от пропаднал и жалък във велик?

— Не зная дали се получава.

— Тогава се обърни с молба към Единствения — каза тя.

— С молитва ли? Чрез ардентите?

— Не, глупчо. Ти самият.

— Лично? — попита Далинар. — В някой храм или нещо подобно?

— Ако искаш да се срещнеш лице в лице с Единствения, трябва да идеш в Долината — отвърна тя. — Там можеш да разговаряш с него или с аватара му, и да бъдеш удостоен с…

— Старата Магия — изсъска Далинар и отвори очи. — Нощната пазителка. Иви, не говори такива неща.

Бурята да го вземе, езическите й корени се показваха в най-неочакваните моменти. В един момент говореше в пълно съответствие с воринските доктрини, а после го изненадваше с нещо такова.

За щастие, тя не заговори за това повече. Вместо това затвори очи и затананика тихо. След известно време на външната врата се почука.

Хатан, прислужникът му, щеше да отвори вместо тях. И наистина, Далинар скоро чу гласа му отвън, последван от слабо почукване на вратата на стаята.

— Брат ви, Сиятелен господарю — съобщи Хатан отвън, без да отваря вратата.

Далинар скочи на крака, отвори вратата и подмина ниския прислужник. Иви го последва бавно, като прокарваше едната си ръка по стената, докато вървеше — една от характерните й привички. Двамата минаха покрай отворените прозорци, от които се разкриваше гледката на подгизналия Колинар и блещукащата светлина на фенерите, на която се виждаха силуетите на хората тук-там по улиците.

Гавилар го чакаше в хола, облечен в един от онези модерни костюми с колосано сако и копчета от двете страни на гърдите. Тъмните му къдрици падаха до раменете и отиваха на добре поддържаната му брада.

Далинар мразеше да си пуска брада; непрекъснато се закачаше в забралото на шлема. Но не можеше да отрече колко отиваше на Гавилар. Когато го погледнеше, така изискан и поддържан, човек не виждаше някой главорез от затънтената провинция — нецивилизован военен диктатор, който си беше проправил път до трона с насилствено заграбване на властта. Не — този мъж беше крал.

Гавилар потупа по дланта си със снопче листове.

— Какво става? — попита Далинар.

— Раталас — отвърна Гавилар и бутна листовете към Иви, която тъкмо беше влязла.

— Пак! — възкликна Далинар.

Бяха изминали години, откакто беше посетил Дълбините за последно — гигантската скална цепнатина, където беше спечелил Вълшебния си меч.

— Държат да им върнеш Меча — каза Гавилар. — Твърдят, че наследникът на Таналан се е завърнал, и че Мечът му се полага по право, защото не си го спечелил в честна битка.

Далинар усети как изстива.

— Виж, аз зная, че това е пълна лъжа — продължи Гавилар, — защото след битката при Раталас преди всички онези години ти твърдеше, че си се погрижил за наследника. Наистина е така, нали, Далинар?

Спомняше си онзи ден. Спомняше си как хвърли сянка на онзи праг, как Вълнението пулсираше в него. Спомняше си хлипащото дете, стиснало Вълшебния меч. Бащата, чиито окървавен труп лежеше в дъното на стаята. Онзи тих, умоляващ глас.

Вълнението бе изчезнало за миг.

— Той беше просто дете, Гавилар — каза Далинар с дрезгав глас.

— Преизподнята да го вземе! — възкликна Гавилар. — Той е наследник на стария режим. Това беше… Бурята да го вземе, това беше преди цяло десетилетие. Вече е достатъчно възрастен да представлява истинска заплаха! Целият град е обхванат от бунтове, целият район. Ако не действаме веднага, можем да загубим целия район.

Далинар се ухили. Приливът на щастие го изуми и той бързо прикри усмивката си. Но със сигурност… със сигурност щеше да се наложи някой да отиде да се разправи с размирниците.

Обърна се и видя Иви. Беше очаквал да се възмути при споменаването на още войни, но тя сияеше, загледана в него. Пристъпи по-близо и го хвана за ръката.

— Пощадил си детето.

— Той… едва успяваше да вдигне Вълшебния меч. Оставих го при майка му и й казах да го скрие някъде.

— О, Далинар — каза тя и го притегли към себе си.

Той усети прилив на гордост. Което беше нелепо, разбира се. Беше застрашил кралството — как щяха да реагират хората, ако разберяха, че самата Тояга се е предала пред угризенията на съвестта си? Щяха да му се подиграят.

Но в този момент не го беше грижа за това. Стига да можеше да бъде герой в очите на тази жена.

— Е, предполагам, че този бунт можеше да се очаква — каза Гавилар, загледан през прозореца. — Изминаха години от официалното обединение; естествено е народите да започнат да правят опити да отвоюват независимостта си.

Вдигна ръка към Далинар, обърна се и продължи:

— Зная какво искаш, братко, но ще трябва да те разочаровам. Няма да изпратя войски там.

— Но…

— Мога да реша този проблем по политически път. Не можем да разчитаме на грубата сила като единствен метод, с който да поддържаме целостта на владенията си — иначе Елокар ще трябва да прекара живота в усилия да потуши пожарите, които ще продължат да бушуват, след като умра. Трябва да накараме хората да видят Алеткар като обединено кралство, а не като отделни области, които непрекъснато търсят сгоден случай да поведат война едни срещу други.

— Добра идея — отговори Далинар.

Това нямаше да се случи — не и без меча, който да им остави дълбок спомен за това. Но сега, за пръв път, нямаше нищо против да не напомня на околните за този факт.

37
Последният път, в който маршируваме

„Не бива да се тревожиш за Райсе. Случилото се с Аона и Скаи е жалко, наистина, но те постъпиха глупаво — нарушиха условията на съглашението ни от самото начало.“

Нумухукамакиаки’айалунамор бе научен, че първото правило на войната беше да опознаеш врага. Човек би предположил, че уроците като този вече не намират особено приложение в живота му. За негово щастие, обаче, за сготвянето на хубава яхния се изискваха същите умения като за воденето на успешно сражение.

Лунамор — наричан от приятелите си Скалата поради факта, че дебелите им, равнински езици не бяха способни на нормална реч, — разбърка котела с огромната дървена лъжица, дълга колкото меч. В огъня под него горяха черупки от скални пъпки, а сред димните кълба се стрелкаше едно игриво вятърно духче, което непрекъснато издухваше пушека към него, накъдето и да се обърнеше.

Беше застанал до котела на едно от платата в Пустите равнини — красиви светлини, падащи звезди, — и с изненада се усети, че мястото му е липсвало. Кой да си помисли, че би се привързал към тези голи, обветрени полета? Родният му дом беше място на крайностите: дебел лед, сух сняг, непоносима жега и благословена влага.

Тук всичко беше така… умерено — а в Пустите равнини беше още по-лошо, отколкото в останалите райони. В Я Кевед беше открил обрасли с лози долини. Алеткар беше покрит с полета скални пъпки, които се простираха безкрайно като мехурчетата на повърхността на бълбукащ котел. А после бяха дошли Пустите равнини. Безбрежни, голи плата, по които не растеше почти нищо. Колкото и странно да беше, те му бяха допаднали страшно много.

Лунамор си тананикаше тихичко, докато разбъркваше яхнията с двете си ръце, за да не загори. Когато пушекът не му влизаше в очите — този проклет, всепомитащ вятър беше прекалено мощен и вееше ту на едната, ту на другата страна, — усещаше аромата на Пустите равнини. Аромат на… открито. Аромат на високо небе и напечени от слънцето камъни, но подправен с леката миризма на живот, която лъхаше от процепите в скалата. Като щипка сол. Влажна и богата смесица от живи растения и гнило.

В тези процепи Лунамор беше успял да открие себе си след дългото време, през което беше изгубен. Обновен живот с обновена цел.

И яхния.

Лунамор опита творението си — като използваше чиста лъжица, разбира се, защото не беше варварин като някои от останалите готвачи по тези земи. Дългокорените имаха да се варят още, преди да може да добави месото. Истинско месо — от раци, чиито черупки беше чистил цяла нощ. Не биваше да се вари твърде дълго, иначе ставаше жилаво.

Най-добрите мостови от Мост Четири се бяха подредили на платото и слушаха Каладин. Лунамор беше подредил къта си за готвене така, че да е с гръб към Нарак — града в центъра на Пустите равнини. Едно от близките плата се озаряваше от променлива светлина, докато Ренарин Колин задействаше Клетвената порта. Лунамор се опитваше да не се разсейва от това. Искаше да остане, обърнат на запад. Към старите военни лагери.

„Не остава още дълго“, помисли си той. „Но не мисли за това. Яхнията има нужда от още стрит лим.“

— Тренирах мнозина от вас в пропастите — каза Каладин.

Редиците на Мост Четири бяха попълнени с нови хора, дошли от други мостови отряди — и дори неколцина, които сам Далинар им беше препоръчал. Групичката, която се състоеше от шест съгледвачки, беше изненадваща, но кой беше Лунамор да съди решенията на висшестоящите?

— Можах да ви науча на бой с копие — продължи Каладин, — защото самият аз бях обучен в това. Онова, с което ще се занимаваме днес, е различно. Едва-едва разбирам как успях да овладея Светлината на Бурята. Ще ни се наложи да се учим заедно.

— Всичко е наред, ганчо — обади се Лопен. — Колко трудно би могло да бъде да се научиш да летиш? Небесните змиорки го правят непрекъснато, а те са грозни и глупави. Повечето мостови тук са само едното от тези две неща.

Капитанът спря да се разхожда насам-натам пред строя и застана пред Лопен. Днес явно беше в добро настроение — обстоятелство, за което Лунамор си приписваше заслугата. Закуската на Каладин беше негово дело, все пак.

— Първата стъпка ще бъде да изговорим Идеала — продължи капитанът. — Подозирам, че неколцина от вас вече са го направили. Но колкото до останалите — ако искате да бъдете оръженосци на някой Бягащ по вятъра, ще трябва да положите тази клетва.

Те започнаха да крещят думите с цяло гърло. Всички вече ги бяха научили. Лунамор прошепна Идеала.

„Животът преди смъртта. Силата преди слабостта. Пътят преди целта.“

Каладин подаде на Лопен торбичка, пълна със скъпоценни камъни.

— Истинското изпитание и доказателство за вашата служба ще бъде да се научите да засмуквате Светлина на Бурята. Някои от вас вече умеят да го правят…

Лопен веднага започна да излъчва Светлина.

— … и те ще помогнат на останалите да го усвоят. Лопен, ти поемаш Първи, Втори и Трети отряд. Сигзил, ти ще отговаряш за Четвърти, Пети и Шести. Пеет — не мисли, че не съм забелязал, че и ти светиш. Ти ще се погрижиш за всички останали мостови. А ти, Тефт, събери съгледвачите и…

Каладин се огледа и добави:

— Къде е Тефт?

Чак сега ли беше забелязал? Лунамор беше дълбоко привързан към капитана си, но трябваше да признае, че понякога е склонен да се разсейва. Може да беше от дългото време, прекарано сред облаците.

— Тефт не се върна в казармата снощи, сър — откликна вместо него Лейтен с явно неудобство.

— Добре тогава. Аз ще помогна на съгледвачите. Лопен, Сигзил, Пеет — обяснете на поверените ви отряди как да поемат Светлина на Бурята. Искам до залез-слънце всички на това плато да светят така, сякаш са глътнали фенер.

Разделиха се на групи, явно нетърпеливи да започнат. От камъните започнаха да се издигат прозрачни червени ленти, които сякаш се вееха на някакъв невидим вятър, свързани със скалите от едната си страна. Духчета на очакването. Лунамор ги поздрави със знака на уважението — докосна с длан рамото си, а после и челото. Това бяха низши божества, но все пак бяха свещени. Виждаше истинските им форми отвъд подобните на ленти очертания — бледи сенки на по-големи създания в долната им част.

Лунамор възложи на Дабид задачата да продължи да разбърква. Младият мостови не проговори — не беше обелил дума от момента, когато Лунамор беше помогнал на Каладин да го изведе от бойното поле. Но можеше да разбърква, както и да сипва вода от кожения мех. Беше се превърнал в нещо като неофициален талисман на екипа, тъй като беше първият мостови, когото Каладин беше спасил. Когато останалите го подминаваха, го поздравяваха с лек жест.

Днес на смяна в кухнята беше и Хуио — както се случваше все по-често напоследък. Хуио предпочиташе тези задължения, а останалите ги отбягваха. Набитият, як хердазиец си тананикаше тихичко, докато разбъркваше шикито — кафеникаво рогоядско питие, което Лунамор беше изстудил през нощта в метални кофи на платото пред Уритиру.

Изведнъж стисна шепа лазбо от едно бурканче и я посипа над течността.

— Какво правиш, откачен човек такъв! — нададе вик Лунамор и изтрополи до него. — Лазбо? В питие? Пудрата е люта, дивак такъв!

Хуио отвърна нещо на хердазийски.

— Ха! — възкликна Лунамор. — Не ви говоря смахнатия език. Лопен! Ела тук да говориш с братовчед си! Съсипва питиетата!

Лопен, обаче, беше зает да сочи оживено към небето и да обяснява как е успял да се залепи за тавана наскоро.

Лунамор изръмжа и се извърна пак към Хуио, който протегна към него лъжица капеща течност.

— Празноглав равнинец такъв — каза Лунамор и отпи глътка. — Ще развалиш…

В името на всички божества от морето и скалите. Ама че вкусно беше. Подправката придаваше на изстуденото питие точно толкова острота, колкото трябваше, и съчетаваше вкуса си с останалите по напълно неочакван — но някак си извънредно подходящ — начин.

Хуио се усмихна и каза с привичния си тежък акцент:

— Мост Четири!

— Късметлия си — каза Лунамор, като протегна показалец към него. — Няма да те убия днес.

Отпи още една глътка, махна с лъжицата и допълни:

— Иди да го добавиш и към останали съдове с шики.

А сега — къде се беше загубил Хобер? Дългурестият мъж с дупка между предните зъби не може да се беше отдалечил твърде много. Това беше едно от предимствата на помощник-готвачите, които не можеха да вървят — обикновено си оставаха там, където човек ги заведеше.

— Гледайте ме внимателно сега! — тъкмо казваше Лопен на своята групичка, а от устата му се вдигаха облачета Светлина. — Добре. Ето. Аз, единственият и неповторим Лопен, ей-сега ще полетя. Аплодисментите са добре дошли по всяко време.

Той подскочи, след което се стовари обратно на платото.

— Лопен! — извика Каладин. — Назначих те да помагаш на останалите, не да се фукаш!

— Извинявай, гон! — отвърна Лопен и потрепери, притиснал лице към камъните на земята, без да става.

— Ти… да не се залепи за земята току-що? — попита Каладин.

— Част от плана е, гон! — извика му Лопен. — Ако ще се превръщам в нежно облаче, понесло се в небето, първо ще трябва да уверя земята, че не се готвя да я напусна завинаги. Точно като несигурна любовница и тя се нуждае от утеха и уверения, че ще се завърна след драматичното си и царствено въздигане в небето.

— Ти не си цар, Лопен — намеси се Дрей. — Вече говорихме по въпроса.

— Разбира се, че не съм. Аз съм бивш цар. А ти явно си един от онея глупавите, които споменах преди малко.

Лунамор изпръхтя, развеселен, заобиколи импровизираната си кухничка и отиде при Хобер, за когото току-що си беше спомнил, че бели грудки до ръба на платото. Изведнъж забави крачка. Защо беше коленичил Каладин пред столчето на Хобер, протегнал към него… скъпоценен камък?

„Ахааа“, помисли си Лунамор.

— Трябваше да вдишам, за да го засмуча — обясняваше Каладин тихо. — Правех го несъзнателно от седмици, може би дори месеци, преди Тефт да ми обясни истината.

— Сър — отвърна Хобер, — не зная дали… тоест, сър — аз не съм Сияен рицар. Никога не ме е бивало толкова с копието. Едва мога да се нарека и сносен готвач.

„Сносен“ беше доста силно казано. Но беше сериозен и винаги готов да помогне, затова Скалата беше доволен, че може да разчита на него. Освен това, Хобер имаше нужда от работа, която да може да върши седнал. Един месец по-рано, Убиеца в Бяло се беше развилнял през военния лагер, докато търсеше крал Елокар, когото трябваше да убие, и беше нападнал и него. Оттогава краката му не можеха да се движат.

Каладин пъхна скъпоценния камък в пръстите на мъжа.

— Само се опитай — каза той меко. — Дали ще станеш Сияен рицар не зависи дотолкова от уменията или силата ти, колкото от сърцето ти. А твоето е по-добро, отколкото на всички останали.

На много от хората, които не го познаваха, капитанът изглеждаше суров и плашещ. Вечно буреносното изражение на лицето му и излъчващата се от него сила можеха да накарат всекиго да се свие от страх, когато се насочеха към него. Но у него се криеше и изумителна нежност. Каладин стисна Хобер за рамото и сякаш почти се просълзи.

Понякога изглеждаше, че всички бури в Рошар няма да са достатъчни да пречупят Каладин Благословения от Бурята. А после някой от хората му биваше ранен и човек виждаше как твърдата му фасада се пропуква.

Каладин се запъти обратно към съгледвачите, на които помагаше, и Скалата изтича да го настигне. Поклони се на малкото божество, което се беше настанило на рамото на капитана, после попита:

— Мислиш ли, че Хобер ще се справи, Каладин?

— Сигурен съм, че ще се справи. Сигурен съм, че всички мостови от Мост Четири ще могат да се справят — а може би и някои от останалите.

— Ха! — възкликна Лунамор. — Да види човек усмивка на твоето лице, Каладин Благословения от Бурята, е като да открие изгубена сфера в супата си. Изненадващо, да, но и много хубаво. Ела, има едно питие, което трябва да опиташ.

— Трябва да се връщам при…

— Ела, ела! Това наистина трябва да опиташ! — настоя Лунамор, заведе го при голямото гърне шики и му наля една чаша.

Каладин я изсърба бързо.

— Ха! Наистина доста го бива, Скала!

— Рецепта не е моя — каза Лунамор. — Хуио го направи така. Сега ще трябва или да го повиша, или да го блъсна от ръба на платото.

— В какъв да го повишиш? — попита Каладин, докато си наливаше втора чаша.

— В празноглав равнинец — отвърна Лунамор, — втора степен.

— Май си твърде привързан към тази дума, Скала.

Все още залепеният за земята Лопен беше започнал да й говори.

— Не се тревожи, любима моя. У Лопен се крие достатъчно мощ, че да има какво да раздава от себе си както на земните, така и на небесните селения! Той трябва да се понесе в облаците, защото ако остане твърде дълго на земята, неговото величие ще стане прекалено силно за нея и ще я накара да се разтресе и пропука.

Лунамор се обърна към Каладин.

— Да, често я използвам. Но само защото е така приложима към сегашното ни обкръжение.

Каладин се ухили и отпи от шикито, загледан в мостовите. Застаналият по-нататък на платото Дрей изведнъж вдигна дългите си ръце и нададе вик: „Ха!“. Целият сияеше от Светлина на Бурята. Скоро го последва и Бисиг. Това щеше да излекува ръката му — той също беше ранен от Убиеца в Бяло.

— Ще се получи, Скала — каза Каладин. — Мостовите са толкова близо до тази сила от месеци насам. И когато я овладеят, ще могат да се лекуват. Няма да ми се налага да се безпокоя кого от вас ще загубя, когато започвам сраженията.

— Каладин — отвърна Лунамор тихо. — Това, с което сме се заели… То все пак е война. Някои мостови ще умрат.

— Мост Четири ще може да се защити с новите си умения.

— Ами врагът? Няма ли и той да притежава умения? — Лунамор пристъпи по-близо до капитана. — Никак не ми се ще да помрачавам настроението на Каладин Благословения от Бурята, когато е оптимистично настроен, но никой не може да бъде в пълна безопасност. Такава е тъжната истина, приятелю.

— Може би — призна Каладин, а лицето му придоби някак далечно изражение. — Твоят народ позволява само на по-малките синове да ходят на война, нали така?

— Само туаналикина, четвърти или следващ син, може да бъде пожертван в името на войната. Първият, вторият и третият син са твърде ценни.

— Четвърти или следващ. Тоест — почти никой.

— Ха! Нямаш представа от размерите на обикновеното рогоядско семейство.

— И все пак, това трябва да означава, че по-малко мъже умират в битка.

— Върховете са по-различни от другите места — каза Лунамор и се усмихна на Силфрена, която се издигна от рамото на капитана и отиде да си играе сред повеите на вятъра, който духаше над платото. — И не само защото там има точно толкова въздух, колкото е необходим на мозъка, за да работи правилно. Да се нападне друг връх е скъпо и трудоемко, изисква се много подготовка и време. Повече време говорим за това, отколкото всъщност го правим.

— Звучи хубаво.

— Някой ден ще ми дойдеш на гости! — каза Лунамор. — Ти и останалите от Мост Четири. Вече сте ми като семейство.

— Земя — настояваше Лопен, — аз пак ще продължа да те обичам! Никой не ме привлича така, както ти. Дори да те напусна, ще се върна веднага!

Каладин хвърли поглед на Лунамор.

— Може би когато го отведем някъде по-далеч от вредния въздух — предположи Лунамор, — този ще стане не толкова…

— Лопен?

— Макар че, като се замисля, би било жалко.

Каладин се засмя и подаде на Лунамор чашата си. После се наведе към него.

— Какво се случи с брат ти, Скала?

— Доколкото знам, и двамата ми братя са добре.

— А третият? Онзи, който почина и те направи трети, вместо четвърти син — и готвач, вместо войник? Не отричай, че е така.

— Тъжна история — отвърна Лунамор. — А днес не е ден за тъжни истории. Днес е ден за смях, яхния и летене. Тези неща.

А ако имаха късмет… може би нещо даже още по-велико.

Каладин го потупа по рамото и каза:

— Ако имаш нужда да поговориш с някого някой път, насреща съм.

— Радвам се. Но мисля, че днес иска да говори някой друг — отговори Лунамор и кимна към фигурата, която тъкмо прекосяваше моста към платото. Носеше спретната синя униформа и тънка сребърна корона на главата. — Кралят е нетърпелив да говори с вас. Ха! Пита ни няколко пъти дали знаем кога ще се върнеш. Сякаш сме секретари, които могат да му запишат час в графика на нашия славен летящ предводител.

— Да — съгласи се Каладин. — Дойде да ме види онзи ден.

Подготви се за срещата, като стисна зъби, и се запъти да посрещне краля, който тъкмо беше стъпил на платото, следван от група стражници от Мост Единадесети.

Лунамор се захвана да приготвя супата, като се премести по-близо до тях, тъй като беше любопитен да чуе за какво става въпрос.

— Бягащия по вятъра — кимна Елокар на Каладин. — Ти явно беше прав — твоите мъже са си възвърнали силите. Кога ще бъдат готови?

— Вече са в състояние да се сражават, Ваше Величество. Но докато овладеят силите си… Честно казано, не мога да бъда сигурен колко ще отнеме.

Лунамор опита супата и я разбърка, обърнат с гръб към краля, но продължи да слуша.

— Обмисли ли молбата ми? — попита Елокар. — Ще ме заведеш ли до Колинар с летене, за да си възвърнем града?

— Ще направя така, както заповяда командирът ми.

— Не — възрази Елокар. — Аз те моля лично. Ще дойдеш ли? Ще ми помогнеш ли да отвоювам родната ни земя?

— Да — отвърна Каладин тихо. — Дай ми малко време, поне няколко седмици, за да обуча мостовите си. Предпочитам да взема с нас няколко оръженосеца — и ако имаме късмет, може би вече ще имам напълно обучен Сияен рицар, когото да оставя тук за в случай, че нещо стане с мен. Но така или иначе… Да, Елокар. Ще отида с теб в Алеткар.

— Добре. Разполагаме с известно време, тъй като чичо иска да се опита да се свърже с хората в Колинар с помощта на виденията си. Двадесет дни, може би? Толкова ще ти стигне ли?

— Ще се наложи, Ваше Величество.

Лунамор хвърли поглед на краля, който скръсти ръце, загледан в Бягащите по вятъра — бъдещите и настоящите. Явно беше дошъл не само, за да разговаря с Каладин, но и за да види как върви обучението. Каладин се върна при съгледвачите, следван по петите от летящото си божество, така че Лунамор занесе на краля питие. После се поколеба, застанал до моста, по който Елокар беше дошъл на платото.

Старият им мост вече изпълняваше функцията да помага на хората по платата около Нарак да се придвижват помежду им по-лесно. Постоянните мостове още се ремонтираха. Скалата потупа дървената греда. Бяха го смятали за загубен, но един от спасителните отряди го беше открил в една скална цепнатина наблизо. Далинар се беше съгласил да го изтеглят горе по молба на Тефт.

Като се имаше предвид какво го беше сполетяло, старият Мост Четири беше в добра форма. От яко дърво беше направен, без съмнение. Лунамор погледна отвъд моста и се разтревожи от гледката, която представляваше съседното плато — или по-точно казано развалините, останали от него. Беше останала само основата, само десетина метра висока и порутена. Рлаин беше споменал, че е представлявало обикновено плато, преди Вечната буря и бурята да се срещнат по време на Битката при Нарак.

Катаклизмът, породен от срещата на двете бури, беше изравнил цели плата със земята. Макар че Вечната буря се беше завърнала няколко пъти, двете бури не се бяха срещали никога повече на населено място. Лунамор потупа стария мост, поклати глава и се запъти обратно към импровизираната си кухня.

Вероятно можеше да провеждат обученията и в Уритиру, но никой от мостовите не се беше оплакал, задето дойдоха тук. Пустите плата бяха много по-хубаво място от самотната равнина пред кулата. Това място беше също толкова голо, но си беше тяхно.

Не бяха поставили под въпрос и решението на Лунамор да донесе котлите, тенджерите и продуктите, за да приготви обяд. Не беше особено практично, наистина, но удоволствието от топлата храна щеше да компенсира за това — а и го имаше неписаното правило. Макар че Лунамор, Дабид и Хобер не участваха в обученията и тренировките за битките, те все пак бяха част от Мост Четири. Те отиваха навсякъде, където отиваха и останалите.

Накара Хуио да добави месото в яхнията, като му даде и строга заповед да пита, преди да променя нещо в състава на подправките. Дабид продължаваше да разбърква невъзмутимо. Изглеждаше доволен — макар че при него беше трудно да се познае. Лунамор изми ръцете си в една тенджера с вода и се залови с хляба.

Готвенето наистина беше като сражение. Трябваше да познаваш врага — макар че „врагът“ в случая бяха другарите му. Появяваха се за всяко ядене, като очакваха нещо абсолютно великолепно, и на Лунамор му се налагаше да се доказва отново и отново. Водеше битки с хляба и супите, като засищаше глада и пълнеше стомасите.

Докато работеше, заровил ръце дълбоко в тестото, сякаш чуваше тананикането на майка си. Внимателните й напътствия. Каладин не беше прав; Лунамор не се беше превърнал в готвач. От самото начало си беше такъв — още откакто беше в състояние да се изправи на крака, да стъпи върху столчето така, че да стига кухненската маса, и да пъхне пръсти в лепкавото тесто. Да, някога се беше обучавал в боравенето с лък. Но мостовите трябваше да ядат, а стражниците нуатома изпълняваха по няколко задължения всеки — дори онези, които бяха от знатно потекло или бяха надарени с по-голям талант от останалите.

Затвори очи, без да спира да меси, и затананика песента на майка си в ритъм, който почти, едва, съвсем слабо можеше да чуе.

Малко по-късно дочу тихи стъпки да прекосяват моста зад него. Принц Ренарин застана до котела, приключил със задължението да помогне на хората да пристигнат през Клетвената порта. Над една трета от Мост Четири вече се беше научила да засмуква Светлина на Бурята, но никой от новодошлите още не беше усвоил умението да борави с Портата — независимо от наставленията на Каладин.

Ренарин ги наблюдаваше, поруменял и задъхан. Явно беше тичал дотук, след като беше приключил със задачата си, но сега изглеждаше разколебан. Елокар се беше настанил до няколко по-едри скали да гледа обученията, и Ренарин пристъпи до него, сякаш и той трябваше само да стои отстрани и да наблюдава.

— Ей! — повика го Лунамор. — Ренарин!

Младежът подскочи. Носеше синята униформа на Мост Четири, макар че неговата изглеждаше някак… по-спретната от тези на останалите.

— Имам нужда от малко помощ с хляба — каза Лунамор.

Лицето на Ренарин мигновено се озари от усмивка. Всичко, което това момче искаше, беше да се отнасят с него като с един от тях. Е, това беше нагласа, която му правеше чест. Лунамор с удоволствие би накарал и Върховния принц да меси тесто, ако му се удадеше тази възможност. На Далинар щеше да му се отрази добре да се позанимава малко с печене на хляб.

Ренарин изми ръцете си, седна на пода срещу Лунамор и започна да следва примера му. Лунамор откъсна парче тесто, голямо колкото дланта му, сплеска го и го удари в един от големите камъни, които беше сложил да се затоплят до огъня. Тестото залепна за него. Там щеше да се пече, докато не го отлепяха.

Лунамор реши да не кара Ренарин да говори насила. На някои хора се отразяваше добре да ги подбутнеш, да ги накараш да се разприказват. Други трябваше да бъдат оставени да се открият тогава, когато се почувстват готови. Разликата беше същата като при яхниите, които трябваше да свариш на силен огън, и онези, които трябваше да оставиш да къкрят.

„Но къде е неговото божество?“, помисли си Лунамор. Той виждаше всички духчета. Принц Ренарин се беше свързал с едно, но Скалата така и не беше успял да го забележи. Поклони се, докато Ренарин не го гледаше — за всеки случай, — и направи жест в знак на уважение към невидимото божество.

— Мост Четири се справя добре — отбеляза най-после Ренарин. — Скоро всички ще пият Светлина на Бурята.

— Най-вероятно — отвърна Лунамор. — Ха! Но ще мине още доста време, преди да успеят да ти насмогнат. Истинозрящ! Хубаво звание. Повече хора трябва да гледат истината, вместо лъжите.

Ренарин се изчерви.

— Това… това май означава, че вече не мога да бъда част от Мост Четири, нали така?

— Защо не?

— Аз принадлежа към друг орден Сияйни рицари — отвърна Ренарин, свел поглед, дооформи идеално кръглото си парче тесто и го остави внимателно на един камък.

— Притежаваш силата да лекуваш.

— Стихиите на Изцелението и Озарението. Не съм сигурен как се прави второто, обаче. Шалан ми го обясни седем пъти, но не мога да създам и най-нищожната илюзия. Нещо не е наред.

— И все пак — не е ли достатъчно, макар и засега, че можеш да лекуваш? Ще бъде от голяма полза за Мост Четири!

— Не мога да остана в Мост Четири.

— Нищо подобно. Мост Четири не се състои само от Бягащи по вятъра.

— От какво, тогава?

— От нас — отвърна Лунамор. — От мен, от тях, от теб.

Той кимна към Дабид и продължи:

— Онзи, например, никога повече няма да хване копие в ръка. Няма и да лети — но все пак е част от Мост Четири. На мен ми е забранено да летя, но съм част от Мост Четири. А ти — ти може и да имаш засукана титла и различни сили… — Тук Лунамор се наведе към Ренарин. — Но аз познавам Мост Четири, и ти, Ренарин Колин, си част от Мост Четири.

Ренарин се усмихна широко.

— Но, Скала — не се ли тревожиш понякога, че не си човекът, за когото всички те смятат?

— Всички ме смятат за гласовит, досаден хулиган! — възкликна Лунамор. — Да бъда нещо различно от това не би било така лошо.

Ренарин се засмя.

— Наистина ли се виждаш по този начин? — попита го Лунамор.

— Може би — отвърна Ренарин, като завърши следващата идеално кръгла питка. — През повечето време не знам какво изобщо представлявам, Скала, но аз явно съм единственият, с когото е така. Откакто се научих да вървя, всички само повтарят: „Вижте го колко е умен. Трябва да стане ардент.“

Лунамор изсумтя. Понякога на човек му беше ясно, че е по-добре да не казва нищо — дори обикновено да е гласовит и досаден.

— Всички смятат, че е толкова очевидно. Справям се добре със смятането, нали така? Да — значи трябва да се присъединя към ардентите. Никой, разбира се, не твърди, че съм по-малко мъж от брат си, и никой не изтъква, че би било наистина добре за продължението на рода ни да забутаме болнавия, странен по-малък брат в някой хубав, далечен манастир.

— И успяваш да го кажеш, почти без да звучиш озлобен! — отбеляза Лунамор. — Ха! За тази цел трябва да са се изисквали дълги тренировки.

— Цял живот.

— Кажи ми — попита го Лунамор, — защо искаш да бъдеш мъж, който се сражава, Ренарин Колин?

— Защото това иска баща ми — отвърна Ренарин незабавно. — Може и да не го осъзнава, но е вярно, Скала.

Лунамор изсумтя отново.

— Това може и да е неоснователна причина, но все пак е някаква причина, и уважавам това. Но кажи ми — защо не искаш да станеш ардент или бурегадател?

— Защото всички приемат, че със сигурност ще бъда такъв! — отговори Ренарин, като плесна хляба на нагорещения камък. — Ако наистина го направя, значи се поддавам на натиска им.

Той се огледа за нещо, с което да се занимае, и готвачът му подметна още едно голямо парче тесто.

— Мисля — заговори Лунамор след това, — че твоят проблем не е такъв, какъвто твърдиш. Твърдиш, че не си такъв, за какъвто те смятат всички. Но може би всъщност се тревожиш, че действително си такъв.

— Болнав слабак.

— Не — възрази Лунамор и се наведе към него. — Можеш да бъдеш себе си, без това да означава нещо лошо. Можеш да признаеш, че действаш и мислиш по-различно от брат си, но и да се научиш да не виждаш това като недостатък. Просто Ренарин Колин си е такъв.

Ренарин започна да меси тестото яростно.

— Хубаво е — продължи Лунамор, — че се учиш да се биеш. Полезно е човек да усвои повече различни умения. Но е хубаво и да се възползва от онова, с което боговете са го надарили. Хората по моите родни места не винаги имат тази възможност. Това е привилегия!

— Сигурно е така. Глис казва, че… Е, сложно е. Бих могъл да говоря с ардентите, но се колебая да направя нещо, което би ме откроило от останалите мостови, Скала. И без това вече съм най-странният от всички.

— Така ли било?

— Не го отричай, Скала. Лопен е… Е, Лопен си е Лопен. Ти пък си… ъ-ъ, ти. Но аз пак си оставам най-странният. Винаги съм бил такъв.

Лунамор нагласи поредното парче тесто на камъните, после посочи към мястото, където Рлаин — паршендът, когото преди наричаха Шен, — седеше на една канара до групата мостови и ги наблюдаваше безмълвно, докато останалите се смееха на Ет, който беше залепил един едър камък за дланта си, без да иска. Беше в бойна форма, по-висок и по-силен от преди — но човеците явно напълно бяха забравили за присъствието му.

— О — възкликна Ренарин. — Не знам дали той се брои.

— Това е нещо, което всички винаги му казват. Отново и отново, и отново.

Ренарин остана загледан в празното пространство дълго след това, докато Лунамор продължаваше да се занимава с хляба. Най-после се изправи, изтупа униформата си, прекоси каменното плато и се настани до Рлаин. Не каза нищо и явно беше нервен, тъй като непрекъснато шаваше, но паршът сякаш все пак беше благодарен за компанията.

Лунамор се усмихна и довърши останалите питки хляб. После стана и наля шикито в дървени чаши. Отпи от една от тях, поклати глава и хвърли поглед на Хуио, който тъкмо събираше готовите питки от камъните, на които се бяха опекли. Хердазиецът сияеше слабо — явно вече се беше научил да засмуква Светлина на Бурята.

Смахнат долноземец. Лунамор вдигна ръка и Хуио му метна една питка. Лунамор отхапа парче, задъвка топлия хляб, замислен, и накрая каза:

— Още малко сол в следващата партида?

Хердазиецът продължи да събира питките, без да отговори.

— Не съм ли прав?

Хуио сви рамене.

— Прибави още сол към тестото, което започнах да бъркам — нареди Лунамор. — И изтрий това самодоволно изражение от физиономията си. Като нищо ще те хвърля от ръба на платото.

Хуио се усмихна и продължи да работи.

Мостовите скоро ги наобиколиха, за да си вземат по нещо за пиене. Тупаха Лунамор по гърба, широко ухилени, и му обясняваха, че бил гений. Но, разбира се, никой не се сети, че той вече се беше опитал да им сервира шики веднъж. Почти всичкото си беше останало в котела, тъй като те бяха предпочели бирата.

През онзи ден не бяха плувнали в пот, заврели от жегата и раздразнени. Трябваше да познаваш врага. С малко помощ от точното питие, за тях той беше като бог. Ха! Бог на разхладителните напитки и приятелските съвети. Всеки готвач, който поне малко си отбираше от работата, се научаваше да говори с хората, защото готвенето беше изкуство — а изкуството е субективно. Някой би могъл да се влюби в някоя скулптура от лед, а друг — да я провъзгласи за скучна. Същото беше с ястията и питиетата. Да не те харесват останалите не означаваше, че с теб нещо не е наред — нито при храната, нито при хората.

Лунамор се заговори с Лейтен, който още не се беше възстановил напълно от срещата с тъмното божество под Уритиру. Мощно божество — и много отмъстително. Из Върховете се носеха легенди за тези създания; пра-пра-прадядото на Лунамор беше видял едно от тях някога, докато беше пътувал през третото разделение. Увлекателна и важна история, която Лунамор не сподели с останалите днес.

Успокои Лейтен, изрази съчувствието си. Набитият, мъжествен оръжейник имаше глас, който понякога можеше да се мери дори с неговия. Ха! Чуваше се през две плата — нещо, което допадаше на Лунамор. Каква полза от тихичкия гласец? Нали предназначението на един глас беше да бъде чут?

Лейтен отиде да продължи с упражненията, но някои от другите се чувстваха доста несигурни. Белязания беше най-добрият копиеносец от всички — особено сега, след като Моаш си беше отишъл, — но беше разтревожен от факта, че още не беше успял да засмуче Светлина на Бурята. Лунамор го помоли да му покаже какво е научил, и — след малко напътствия — дори самият Лунамор успя да засмуче мъничко. За своя радост и изненада.

Белязания си тръгна с бодра крачка. Някой друг на негово място може би щеше да се почувства още по-зле, но Белязания беше учител по душа. Ниският мъж продължаваше да се надява, че някой ден Лунамор ще предпочете да се сражава. Той беше единственият мостови, който открито критикуваше пацифизма му.

След като мъжете вече бяха обилно напоени, Лунамор се усети, че се вглежда в хоризонта в търсене на някакво движение по платата. Е, по-добре да се съсредоточи в готвенето. Яхнията се беше получила чудесно — той беше особено горд с факта, че беше успял да докара рачешкото месо точно както трябва. Една огромна част от храната, с която се хранеха в кулата, се състоеше от Превърнато зърно или месо, а нито едното от двете неща не беше особено апетитно. Питките безквасен хляб също се бяха опекли добре, а той беше успял да забърка и доста добър сос снощи. Сега оставаше само да…

Лунамор едва не падна в собствения си котел, когато видя кой се е събрал на платото отляво. Божества! Силни божества, като Силфрена. Сияеха в бледосиньо и се бяха скупчили около една висока жена-духче с дълга коса, която се развяваше зад нея. Беше приела формата и размерите на човек и носеше изящна, дълга рокля. Останалите се носеха и въртяха из въздуха привидно безцелно, но явно гледаха да са по-близо до упражняващите се мостови.

— Ума’ами тукума мафах’лики… — сепна се Лунамор и бързо направи жеста на уважение, а после, за по-сигурно, коленичи и се поклони. Никога не беше виждал толкова много на едно място. Дори случайните срещи с някой афах’лики във Върховете не го бяха разтърсвали така силно.

Какъв дар ли би бил най-подходящ? Не можеше да посрещне такава гледка само с поклони. Но хляб и яхния? Мафах’лики нямаше да искат такива неща.

— Ти — обади се един женствен глас до него — си така пленително благоговеен, че си почти забавен.

Лунамор се обърна и видя Силфрена, приела формата си на миниатюрно момиче, приседнала на ръба на котела му и скръстила крака над ръба. Той направи знака на уважението отново и попита:

— Те ли са твоето семейство? Онази жена, която ги води — тя ли е твоята нуатома, али’и’камура?

— Може би, донякъде… в известен смисъл — отвърна тя, като наклони глава. — Едва-едва си спомням някакъв глас… нейния глас, на Фендорана, който ме гълчи. Толкова много неприятности си навлякох, задето тръгнах да търся Каладин. А ето ги тук сега! Отказват да ми проговорят. Смятат, че ако го направят, аз ще реша, че си признават грешката.

Тя се наклони към него, широко ухилена, и добави:

— А те страшно много мразят да грешат.

Лунамор кимна сериозно.

— Вече не си така кафяв, както преди — отбеляза Силфрена.

— Да, тенът избледнява — отвърна Лунамор. — Твърде много време, прекарано на закрито, мафах’лики.

— Човеците могат да си менят цветовете?

— Някои — повече от останалите — обясни Лунамор и вдигна длан във въздуха. — Някои хора от останалите върхове са по-бледи, като Шин, но кожата на обитателите на моя връх винаги е била по-бронзова.

— Изглеждаш така, сякаш някой те е прал прекалено дълго — заяви Силфрена. — Сякаш са хванали някоя четка и направо са ти изтрили кожата! И затова ти е такава червена косата — защото направо са те разранили!

— Мъдри думи — отговори Лунамор, макар още да не беше сигурен защо точно смята така. Трябваше да ги обмисли.

Зарови ръка из джоба си и потърси сферите, които носеше — които далеч не бяха много. И все пак, той внимателно постави всяка в отделна купичка и се запъти към групата духчета. Трябва да бяха над двадесет! Кали’калин’да!

Останалите мостови, разбира се, не можеха да ги видят. Не знаеше какво си мислят Хуио и Хобер, докато го гледат как прекосява платото бавно и почтително, а после се покланя и подрежда купичките със сферите вместо дарове. Когато вдигна глава, видя, че али’и’камура — най-значимото от събралите се тук божества — го изучава внимателно. Тя положи ръка върху една от купичките и засмука Светлината на Бурята от сферата. После си отиде — превърна се в панделка от светлина и се стрелна нанякъде.

Другите останаха на платото — компания от най-различни облачета, панделки, човешки форми, листа на растения и други природни явления. Носеха се насам-натам из въздуха над главите на мостовите и ги гледаха как се упражняват.

Силфрена прелетя над платото и спря до главата на Лунамор.

— Наблюдават ни — прошепна той. — Това наистина ще се случи. Няма да сме просто мостови, нито пък просто оръженосци, а Сияйни рицари — така, както искаше Каладин.

— Ще видим — отвърна тя и въздъхна тихичко, преди и тя да приеме формата на ивичка светлина и да изчезне.

Лунамор остави купичките за в случай, че някое от останалите духчета също решеше да приеме подаръка му. Върна се обратно в импровизираната кухня и натрупа питките безквасен една върху друга, след което нареди на Хобер да разпредели чиниите. Хобер, обаче, не реагира на молбата му. Високият мъж продължаваше да си седи на ниското столче, наведен напред, стиснал здраво юмрук, от който се процеждаше светлината на скъпоценния камък вътре. Чашите, които се беше заловил да мие, си стояха пренебрегнати до него.

Устните му се движеха — явно шепнеше нещо, — и се беше втренчил в светещия си юмрук така, както някой би се вглеждал в пламъците на заобиколения от сняг огън през особено мразовита нощ. Отчаяние, решимост, молитви.

„Давай, Хобер“, насърчи го мислено Лунамор и пристъпи напред. „Изпий я. Вземи я за себе си. Тя ти принадлежи.“

Усети някаква нова енергия във въздуха. Миг на съсредоточение. Няколко вятърни духчета се обърнаха към Хобер, и на Лунамор му се стори, че за секунда всичко останало изчезва. Хобер и светещият му юмрук останаха сами сред мрака. Мъжът продължаваше да се взира втренчено в този извор на сила, без дори да мигва. Този извор на изкупление.

Сиянието, обгърнало юмрука на Хобер, изчезна.

— Ха! — нададе вик Лунамор. — ХА!

Хобер подскочи от изненада. Челюстта му увисна и той зяпна вече тъмния скъпоценен камък. После вдигна ръка и се ококори срещу светещия дим, който се издигаше от нея.

— Момчета? — повиши той глас. — Момчета, момчета!

Лунамор отстъпи назад, а мостовите започнаха да пристигат на бегом.

— Дайте му от вашите скъпоценни камъни! — извика Каладин. — Ще му трябват много! Натрупайте ги на купчина!

Мостовите побързаха да изсипят пред Хобер изумрудите си и той се захвана да извлича от тях все повече и повече Светлина. След малко, обаче, сиянието внезапно помръкна.

— Пак ги усещам! — провикна се Хобер. — Усещам си палците на краката!

Протегна боязливо ръце, за да му помогнат. Дрей го прихвана от едната страна, а Пеет — от другата, и Хобер се изправи от столчето и застана на крака. Ухили се с широката си, кривозъба усмивка, и едва не падна на едната страна — краката му явно още не бяха достатъчно силни. Дрей и Пеет му помогнаха да запази равновесие, но той ги бутна назад, за да се опита да се задържи сам.

Миг по-късно, мостовите се скупчиха още по-близо около Хобер и избухнаха във въодушевени викове. Около групичката се завъртяха множество духчета на радостта, като вихрушка от сини листа. Лопен си проправи път през множеството и направи знака за поздрав на Мост Четири.

Този жест сякаш придобиваше особено специално значение, когато идваше от него. Две ръце. Един от първите пъти, когато Лопен беше в състояние да направи този поздрав. Хобер му отвърна със същото, ухилен като момченце след първото си точно попадение в мишената с лъка.

Каладин, на чието рамо беше приседнала Силфрена, се приближи до Лунамор.

— Наистина ще се получи, Скала. Това ще бъде тяхната защита.

Лунамор кимна, след което по навик хвърли поглед на хоризонта на запад, както правеше от началото на деня. Този път забеляза нещо.

Приличаше на стълб дим.

* * *

Каладин полетя нататък, за да провери какво се случва. Лунамор и останалите го последваха през платата, понесли подвижния мост.

Лунамор поддържаше предната част на моста, в средата. Миришеше на спомени. Дървото, боята, с която беше лакирано, за да не се мокри. Звуците на няколко десетки мъже, които ръмжат и дишат тежко в тясното пространство. Плющенето на подметките по камъка на платото. Смесицата от изтощение и ужас. Нападенията. Стрелите във въздуха. Умиращите войници.

Лунамор знаеше какво може да го сполети, когато избра да слезе от Върховете с Кеф’ха. Никой нуатома от Върховете не беше успявал да си спечели Вълшебен меч или Броня от алетите или ведените, с които се сражаваха. И все пак, Кеф’ха беше преценил, че целта си заслужава риска. В най-лошия случай, той щеше да загине, а членовете на семейството му щяха да станат слуги на някой богат равнинец.

Не бяха очаквали жестокостта на Торол Садеас, който беше убил Кеф’ха, без да го предизвика на честен дуел, погубил близките му, които бяха посмели да се противопоставят, а накрая — заграбил цялото му имущество.

Лунамор изрева и се втурна напред, а кожата му засия от силата на Светлината на Бурята, която носеше в торбичката си и в сферите, които беше събрал, преди да тръгне. Струваше му се, че носи моста съвсем сам и влачи останалите след себе си.

Белязания поде войнишка песен и останалите скоро се присъединиха. Вече бяха в състояние да носят моста на дълги разстояния, без да се затруднят, но този ден постигнаха несравнимо повече от всеки път досега. Тичаха с пълна сила през цялото време, изпълнени със Светлина на Бурята, а Лунамор крещеше заповедите така, както преди правеха Каладин и Тефт. Когато достигнеха някоя скална цепнатина, на практика хвърляха моста до отвъдната страна. Когато го поемаха пак оттам, им се струваше лек като стрък тръстика.

Струваше им се, че току-що са тръгнали, когато наближиха източника на пушека: един окаян керван с фургони, който бавно прекосяваше равнините. Лунамор прехвърли моста над процепа в скалите, като го изтласка с цялата си тежест, и препусна напред по него. Останалите го последваха. Дабид и Лопен започнаха да откачат щитовете и копията от двете страни на моста, за които бяха прикрепени, и да ги подхвърлят бързо към всеки от минаващите мостови. Подредиха се на взводове, и онези, които обикновено следваха Тефт, се строиха зад Лунамор, макар че той, естествено, не беше приел копието, което Лопен се беше опитал да му подаде.

Много от фургоните превозваха дърва от горите около военните лагери, макар че някои бяха натоварени и с мебели. Далинар Колин често споменаваше, че иска отново да засели този военен лагер, но двамата Върховни принца, които бяха останали там, постепенно завземаха земите — бавно и тихо като змиорки. Засега беше по-добра идея да събират, каквото могат, и да го носят в Уритиру.

Фургонът беше използвал големите мостове на колела на Далинар, за да прекоси скалните цепнатини. Лунамор мина покрай един такъв, който сега лежеше, счупен, на едната си страна. Три от по-големите фургона за дърва до него бяха запалени и насищаха въздуха със задушлив дим.

Каладин се носеше във въздуха, стиснал в ръка сияйното си Вълшебно копие. Лунамор присви очи срещу пушека, вгледа се в посоката, в която се беше обърнал той, и успя да различи няколко фигури, които се отдалечаваха с летене.

— Нападение на Пустоносни — промърмори Дрей. — Трябваше да се досетим, че ще започнат да плячкосват фургоните ни.

Лунамор не го беше грижа за това в момента. Проправи си път през изнурените пазачи на кервана и уплашените търговци, някои от които се бяха скрили под фургоните. Навсякъде бяха пръснати трупове; Пустоносните бяха убили десетки хора. Лунамор огледа хаоса, разтреперан. Онзи труп с червена коса ли беше? Не, това беше кръвта, която се беше просмукала в забрадката на жената. А онова…

Едно от телата не беше човешко — кожата му беше на петна. От гърба му стърчеше снежнобяла стрела с гъши пера в края. Ункалашка стрела.

Лунамор погледна надясно, където някой беше натрупал мебели на купчина — почти като укрепление. Над ръба надничаше глава — набита жена с кръгло лице и сплетена на плитка тъмночервена коса. Тя се изправи в цял ръст и вдигна лъка си срещу Лунамор. Иззад мебелите се показаха още лица — двама младежа, момче и момиче, и двамата на около шестнайсет години. От другата страна се виждаха още деца, по-малки. Общо шест.

Лунамор се втурна към тях, без да може да сдържи сълзите, които се стичаха по бузите му, и се покатери по импровизираната барикада.

Семейството му най-после беше пристигнало в Пустите равнини.

* * *

— Това е Песен — представи Лунамор непознатата и я притегли в прегръдка, преметнал едната си ръка около раменете й. — Най-прекрасната жена във Върховете. Ха! Като деца обичахме да строим снежни крепости, и нейната винаги се получаваше най-хубава. Трябваше да се досетя, че ще я открия в замък — макар и построен от стари столове!

— Снежни крепости ли? — обади се Лопен. — Че как се правят крепости от сняг? Чувал съм доста за онова нещо — прилича на лед, нали така?

— Празноглав равнинец — поклати глава Лунамор, насочи вниманието си към близнаците и положи длани на рамената им. — Момчето се казва Дар, момичето — Връв. Ха! Когато тръгнах, Дар беше нисичък като Белязания. А сега е почти колкото мен!

Едва успя да потисне болката в гласа си. Беше изминала почти цяла година. Толкова дълго. Първоначалните му намерения бяха да ги доведе възможно най-скоро, но всичко се беше объркало. Садеас, мостовите отряди…

— Следващият син е Скала — но не „Скала“ като мен. Той е… ъ-ъ… Скала младши. Третият ми син е Звезда. Втората ми дъщеря се казва Кума’тики — кръстена е на един вид мида, която нямате тук. Последната ми дъщеря също се казва Песен, но друг вид. Красива песен.

Той коленичи до момиченцето, усмихнат. Детето, което беше само на четири години, се извърна срамежливо от него. Не си спомняше баща си. Сърцето му беше разбито.

Песен — Туака’ли’на’калми’нор — положи длан на гърба му. Застаналият наблизо Каладин тъкмо представяше мостовите от Мост Четири, но само Дар и Връв бяха учили равнински езици, а и Връв говореше само веденски. Дар успя да ги поздрави на сносен алетски.

Малката Песен се скри зад краката на майка си. Лунамор примигна, за да пропъди сълзите, но те не бяха породени само от тъга. Семейството му най-после беше тук. С първата надница, която беше успял да спести, беше платил за послание по далекосъобщител до станцията във Върховете. Но тя беше на една седмица път от дома му — а пътешествието оттам надолу по склоновете и през Алеткар отнемаше цели месеци.

Керванът най-после започваше да придобива някакъв ред. На Лунамор най-сетне се удаде възможността да представи семейството си, тъй като Мост Четири беше прекарал последния половин час в усилия да помогне на ранените. После пристигнаха Ренарин, Адолин и два нови взвода — и въпреки всички притеснения на Ренарин, че може да се окаже безполезен, той успя да спаси не един живот.

Туака потърка Лунамор по гърба и коленичи до него, като придърпа дъщеря им към себе си с едната си ръка, а Лунамор — с другата.

— Дълъг път беше — каза тя на ункалашки, — и най-труден в самия край — тогава, когато от небето се спуснаха онези същества.

— Трябваше да дойда във военния лагер — каза Лунамор. — Да ви придружа дотук.

— Вече сме тук — успокои го тя. — Лунамор, какво се случи? Съобщението ти беше така кратко. Кеф’ха е мъртъв, но какво е станало с теб? Защо не получихме вест така дълго?

Той оброни глава. Как можеше да го обясни? Случилото се с мостовите. Раните, които се бяха отворили в душата му. Как можеше да обясни, че мъжът, когото тя смяташе за така силен, е пожелал смъртта? Че се е държал като страхливец, че се е предал в самия край?

— И какво стана с Тифи и Синаку’а? — добави тя.

— Мъртви са — прошепна той. — Опитаха се да окажат съпротива.

Тя вдигна ръка към устните си. Носеше ръкавица на лявата си ръка в знак на уважение към глупавите ворински обичаи.

— Значи ти…

— Сега съм готвач — каза Лунамор с твърд глас.

— Но…

— Готвач съм, Туака — прекъсна я Лунамор и я прегърна още веднъж. — Ела. Да заведем децата на по-безопасно място. Ще идем в кулата и там ще ти хареса — почти като във Върховете е. Ще ти разкажа какво се случи. Но понякога ще е болезнено.

— Добре. Лунамор, и аз имам да ти разказвам. Върховете, домът ни… нещо там не е наред. Никак не е наред.

Той се отдръпна назад и я погледна в очите. Тук щяха да започнат да я наричат „тъмноока“, но той съзираше безкрайна дълбочина, красота и светлина в тези кафяво-зелени очи.

— Ще ти обясня, когато сме в безопасност — обеща тя и вдигна най-малката си дъщеря на ръце. — Мъдро постъпи, като ни каза да побързаме насам. Както винаги.

— Не, любов моя — прошепна той. — Аз съм глупак. Бих обвинил въздуха, но и аз бях глупак. Глупак бях, задето изобщо позволих на Кеф’ха да тръгне на такава обречена мисия.

Съпругата му поведе децата по моста. Той се загледа след нея, доволен, че отново е чул ункалашки — един истински, хубав език. Доволен, че никой от останалите мостови не го владее. Защото ако го владееха, можеше да дочуят лъжите, които беше изрекъл.

Каладин пристъпи до него и го потупа по рамото.

— Ще прехвърля моите жилищни помещения на твоето семейство, Скала. Забавих се твърде много с осигуряването на семейни квартири за мостовите. Ще ми се върне тъпкано. Ще уредя въпроса, а дотогава ще се преместя в казарменото поделение с останалите мъже.

Лунамор отвори уста да възрази, но после размисли. Понякога най-благородното нещо, което можеше да направи човек, беше да приеме такъв жест, без да възразява.

— Благодаря — каза. — За жилище. И за останало, капитане.

— Иди при семейството си, Скала. Освободен си от задължения за днес. Имаме достатъчно Светлина на Бурята.

Лунамор положи пръсти на гладкото дърво.

— Не — отговори. — За мен ще е чест да го нося за последен път — за семейството ми.

— За последен път?

— Отправяме се към небе, Благословени от Бурята — каза Лунамор. — Няма да говорим повече. Това е край.

Обърна се през рамо и огледа притихналите войници от Мост Четири, които сякаш разбираха, че думите му са верни.

— Ха! Не унивайте така. Оставих ви страхотна яхния на платото пред града. Хобер надали ще успее да я съсипе, преди да се върнем. Хайде! Вдигнете мост. Този последен път ще маршируваме не към смърт, а към сити стомаси и хубави песни!

Независимо от ведрите му думи, мъжете вдигнаха моста със сериозни изражения, внимателно и с уважение. Вече не бяха роби. Отче на Бурята, та те носеха цели съкровища в джобовете си! Камъните сияеха ослепително, а скоро засия и кожата им.

Каладин зае мястото си начело на мостовите. Заедно понесоха моста за последен път — благоговейно, сякаш крепяха ковчега на мъртъв крал, когото отвеждаха в гробницата за вечен покой.

38
Съсипано човечество

„Уменията ти са достойни за възхищение, но ти си просто човек. Беше ти дадена възможността да се превърнеш в повече, но ти я отхвърли.“

Когато Далинар се пренесе в следващото видение, сражението вече беше в разгара си.

Беше си научил урока; нямаше да хвърли още някого посред битка без предупреждение. Този път искаше да открие някакво място, където да могат да се оттеглят в безопасност, и след това да доведе и другиго.

Това означаваше да се появи такъв, какъвто беше преди много месеци — с копие в потните си ръце, застанал на една гола, порутена скала и заобиколен от хора в примитивни дрехи. Носеха препаски от грубо изтъкан от нишки лавис плат и сандали от свинска кожа, а копията им бяха с бронзови върхове. Само предводителят им носеше броня: обикновен жакет от дебела кожа, която дори не беше втвърдена, както трябва. Явно само я бяха изсушили и изрязали грубо. И никак нямаше да му помогне, ако противникът замахнеше с брадва към лицето му.

Далинар изрева. Неясно си спомняше първия път, когато беше преживял това видение. То беше от най-ранните, които му се бяха явявали — тогава, когато още ги смяташе просто за кошмари. Днес смяташе да разкрие колкото може повече от тайните му.

Спусна се срещу врага — група мъже със също толкова неумело съшито облекло. Другарите му вече бяха отстъпили до ръба на една урва. Ако не дадяха отпор сега, щяха да ги избутат до стръмния склон, който завършваше с отвесната скала над дъното на долината, на над петнайсет метра по-надолу.

Далинар се вряза сред противниците, които се опитваха да изтикат другарите му през ръба на урвата. Носеше същите дрехи като тях и се биеше със същите оръжия, но носеше със себе си един по-особен предмет: торбичка, пълна със скъпоценни камъни, втъкната на кръста му.

Изкорми един противников войник с копието си, после го бутна назад към останалите: тридесетина мъже с рошави бради и жестоки изражения. Двама се препънаха в умиращия си другар, което даде на хората на Далинар възможност да се окопитят. Той стисна брадвата на поваления войник и нападна, като се стрелна наляво.

Враговете отбиха атаката и нададоха ожесточени викове. Не бяха обучени добре, но всеки идиот с острие в ръка можеше да бъде опасен. Далинар замахваше, удряше и сечеше с брадвата — добре балансирано, хубаво оръжие. Беше сигурен, че ще надвият противниковите войници.

Объркаха се две неща. Първото беше обстоятелството, че останалите копиеносци не му пазеха гърба. Никой не мина зад него, за да го предпази да не бъде обграден.

Второто беше, че подивелите мъже насреща му дори не трепнаха.

Далинар беше свикнал с мисълта, че когато противниците му видят как се бие, започват да отстъпват. Дисциплината им поддаваше — дори когато още нямаше Вълшебно острие, разчиташе на свирепостта и неимоверната си инерция да му помагат да печели битките.

Оказа се, че инерцията на един мъж — независимо колко способен и решителен беше той — не означаваше нищо, когато се сблъскаше с каменна стена. Мъжете пред него не отстъпиха, не се уплашиха — дори не трепнаха, когато той уби четирима от тях. Вместо това го нападнаха още по-ожесточено. Един дори се изсмя.

В следващия миг ръката му беше отсечена от брадва, която дори не успя да види, а след това бе съборен на земята от настъплението на врага. Стовари се на камъните, зашеметен, и огледа невярващо откритата рана под лакътя на ръката си. Болката му се струваше някак чужда, далечна. Едно-единствено духче на болката, подобно на ръка, съставена единствено от сухожилия, се появи до коленете му.

Далинар осъзна собствената си смъртност, разтърсен и внезапно смирен. Това ли усещаше всеки ветеран, когато най-после срещнеше края си на бойното поле? Това странно, сюрреалистично чувство, в което се смесваха шокът и дълго таеното някъде дълбоко в душата примирение?

Далинар се насили да се осъзнае и използва здравата си ръка, за да издърпа кожената връв, която беше увил около кръста си вместо колан. Стиснал единия й край със зъби, той я уви точно над лакътя. Още не кървеше твърде обилно. Раните от този тип не започваха да кървят веднага; тялото ограничаваше притока на кръв в началото.

Бурята да го вземе. Брадвата беше минала направо през костта. Напомни си, че това не е истинското му тяло, и плътта му всъщност не е окървавена и оголена на въздуха. Бялото парче кост, което стърчеше от раната, не беше неговата кост.

— Защо не се излекуваш така, както го направи по време на видението с Фен? — попита го Отеца. — Разполагаш със Светлина на Бурята.

— Това би било измама — изръмжа Далинар.

— Измама ли? — каза Отеца на Бурята. — Защо, в името на Преизподнята, да е измама? Не си давал клетва.

Далинар се усмихна, като чу как частицата от Бог ругае. Зачуди се дали Отеца на Бурята е започнал да прихваща вредните му навици. Постара се да не обръща внимание на болката, стисна брадвата в ръка и се изправи на крака, залитайки. Дванайсетимата мъже от неговата войска се бореха отчаяно — и неумело — срещу неукротимите набези на врага. Бяха стигнали до самия ръб на урвата. Високите скални образувания, които ги заобикаляха отвсякъде, караха мястото да изглежда почти като скална цепнатина, макар да беше доста по-открито.

Далинар се подвоуми и едва не се срина пак на земята. Бурята да го вземе макар.

— Просто се излекувай — каза Отеца на Бурята.

— Преди дори не обръщах внимание на такива неща — отвърна Далинар и сведе поглед към липсващата си ръка. Е, може би не чак такива неща.

— Вече си стар — каза Отеца на Бурята.

— Може би — каза Далинар и най-после успя да си възвърне равновесието. Погледът му се проясни. — Но те допуснаха грешка.

— Каква по-точно?

— Обърнаха гръб на мен.

Впусна се в атака отново, размахал брадвата с една ръка. Повали двама противникови войници и си проправи път до другарите си.

— Долу! — изкрещя им. — Не можем да ги надвием тук. Спуснете се по склона до скалната тераса долу! Ще намерим някакъв начин да слезем до долината!

Скочи от урвата, стовари се на наклона и се плъзна надолу — безразсъден ход, но Бурята да го отнесе, никога нямаше да оцелеят, ако останеха горе. Задържа се на крака, докато се плъзгаше по повърхността на скалата, и се приближи до стръмната урва, която се издигаше от долината долу. Спря на тясната тераса точно в края на ръба.

Останалите мъже го последваха. Далинар пусна брадвата и хвана единия мъж, за да го спре да не падне долу и да загине. Двама, обаче, пропусна.

В крайна сметка, седмина от другарите му успяха да се задържат около него. Далинар издиша, усетил как главата му отново започва да олеква, и погледна надолу от края на терасата. От дъното на каньона ги деляха поне петнадесет метра.

Останалите войници бяха съсипани и уплашени, на ръба на пълното изтощение. Около тях се издигнаха няколко духчета на умората като прашни дири. Освирепелите мъже горе се скупчиха около ръба на склона и се втренчиха надолу с копнеж като брадвохрътки, загледани във вечерята на масата на господаря.

— Бурята да го вземе, дано! — възкликна мъжът, когото Далинар беше спасил, и се свлече на колене. — Бурята да го вземе! Мъртви са. Всички са мъртви.

И обви ръце около себе си.

Когато Далинар се огледа наоколо, успя да види само още един човек освен него, който беше успял да задържи оръжието си. Турникетът, който беше стегнал около раната, вече започваше да пропуска кръвта.

— Ще спечелим тази война — каза Далинар тихо.

Неколцина от останалите се обърнаха към него.

— Ще победим. Вече съм го виждал. Нашият отряд е последният, който все още се бие. Ние може и да паднем, но самата война ще бъде спечелена.

На върха на склона се беше появила нова фигура: създание, по-високо от останалите с поне една глава, със страховита броня-черупка в черно и червено. Очите му светеха в наситен ален цвят.

Да… Далинар си спомняше това създание. Предишния път, когато се беше появил в това видение, го бяха помислили за мъртъв и го бяха оставили горе. Това същество беше минало покрай него: бе предположил, че е чудовище от някой кошмар, извадено от подсъзнанието му, донякъде подобно на съществата, с които се беше сражавал на Пустите равнини. Сега разбираше истината. То беше Пустоносен.

Но в миналото не беше имало Вечни бури; Отеца на Бурята го беше потвърдил. Как тогава се беше появил един от онези зверове тук?

— Стройте се — нареди Далинар. — Бъдете готови!

Двама от мъжете го послушаха и се спуснаха към него. Честно казано, двама от седем бяха даже повече, отколкото беше очаквал.

Урвата се разтресе, когато нещо огромно се стовари върху скалите. А после камъните наоколо се надиплиха. Далинар примигна. Дали кръвозагубата не започваше да се отразява на зрението му? Камъните потрепнаха и се набраздиха, като че ли вълнички пробягаха по повърхността на езеро.

Нечия ръка се протегна от долу и стисна ръба на терасата, на която бяха застанали. Една фигура, облечена в бляскава Вълшебна броня — всяка от частите на които светеше видимо в кехлибарено по ръбовете, въпреки ярката дневна светлина, — се изтегли до тях. Едрият Броненосец се извисяваше даже още по-висок от останалите Броненосци, които Далинар беше виждал.

— Бягайте — нареди му той. — Отведи хората си при лечителите.

— Как? — попита Далинар. — Урвата…

Сепна се и млъкна. По стената на високата скала под тях се бяха появили издатини, достатъчно широки, за да се хване човек с ръка.

Броненосецът притисна длан към склона, който водеше нагоре към Пустоносния, и той сякаш отново се загърчи под ръката му. В скалата се появиха стъпала, сякаш беше направена от восък, който течеше и приемаше нови форми. Броненосецът протегна ръка встрани и в нея се появи огромен, светещ чук.

После се втурна срещу Пустоносния.

Далинар докосна камъните и ги усети твърди под пръстите си. Разтърси глава, после даде знак на хората си да започнат да се спускат надолу.

Последният от тях погледна към окървавеното чуканче на ръката му и попита:

— Как ще ни последваш, Малад?

— Ще се справя — отвърна Далинар. — Върви.

Мъжът заслиза надолу. Далинар усети, че му се вие свят все повече и повече. В крайна сметка се предаде и засмука малко Светлина на Бурята.

Ръката му порасна отново. Първо изчезна раната, а после плътта се удължи напред като стъблото на някое растение. Секунди по-късно, той размърда пръсти, възхитен. Беше излекувал отрязаната си ръка с такава лекота, сякаш не му липсваше крайник, а само си беше ударил палеца в крака на някоя маса. Светлината на Бурята проясни главата му и той си пое дълбоко дъх, изпълнен със свежи сили.

От върха на склона се чуваха звуци от битка, но независимо колко се опитваше, не можеше да види много — освен едно тяло, което се претърколи надолу и падна от ръба на терасата.

— Това са човеци — каза Далинар.

— Естествено.

— Никога преди не съм си давал сметка. Имало е хора, които са се били на страната на Пустоносните?

— Някои от тях, да.

— А онзи Броненосец, когото видях? Вестител ли беше?

— Не. Просто Каменен. Стихията, с който оформи скалата, е друга способност, която можеш да усвоиш — макар че ти ще си служиш с нея различно.

Какъв ярък контраст. Обикновените войници бяха така примитивни, но този Повелител на стихиите…

Далинар поклати глава и се спусна надолу, като се хващаше за издатините по скалата. Забеляза, че другарите му са се присъединили към по-многобройна група войници по-нататък в долината. Викове и щастливо ликуване отекваха от стените на каньона. Имаше бегъл спомен за този момент: войната беше спечелена. Останали бяха само разпокъсани вражески групички, които скоро щяха да бъдат обезвредени. По-голямата част от войската вече празнуваше.

— Добре — каза Далинар. — Доведи Навани и Ясна.

Смяташе да покаже видението и на младия император на Азир, но по-късно — първо искаше да се подготви.

— Някъде по-близо до мен, моля те — добави. — И нека си останат със собствените дрехи.

Двама мъже пред него замръзнаха на място. Сияйна мъгла от Светлина на Бурята скри очертанията на телата им, а когато се разнесе, на техните места стояха Ясна и Навани, облечени в хави.

Далинар изтича при тях.

— Добре дошли в моята лудост, дами.

Навани се озърна наоколо, после източи шия да огледа върховете на подобните на замъци скални образувания. Проследи с поглед групичка войници, които ги подминаха с куцукане. Един от мъжете придържаше ранения си другар и викаше за помощ от някой лечител.

— Отче на Бурята! — прошепна Навани. — Толкова истинско изглежда.

— Предупредих те — каза Далинар. — Да се надяваме, че истинското ти тяло не се държи твърде нелепо.

Макар че той вече беше свикнал с виденията и тялото му беше спряло да се движи в съответствие със случващото се в тях, това не се отнасяше за Ясна, Навани и монарсите, които щеше да доведе.

— Какво прави онази жена? — попита Ясна с любопитство.

Една млада жена тъкмо посрещаше куцукащите мъже. Сиятелна? На такава приличаше, макар че не носеше броня или оръжия. По-скоро се дължеше на излъчването й — на увереността, на начина, по който ги успокои, преди да извади нещо светещо от торбичката, закачена на колана й.

— Помня това — каза Далинар. — Едно от онези устройства, които споменах, от другото видение. Онези, които помагат с Изцелението, както те го наричат. С лекуването.

Очите на Навани се разшириха и тя засия като дете, получило цяла чиния сладки по случай Средопразник. Прегърна Далинар набързо и изтича да гледа. Приближи се колкото можа повече към групичката и махна нетърпеливо с ръка към Сиятелната да продължава.

Ясна се обърна и огледа каньона.

— Не зная в наше време да съществува място с такова описание, чичо. Прилича на земите на бурите, ако се съди по високите скали.

— Може да е някъде в Ничиите хълмове?

— Или е това, или от този момент е минало толкова много време, че скалните образувания са изчезнали напълно.

Ясна присви очи, загледана в група хора, които тъкмо приближаваха към тях, понесли вода за мъжете. Последния път, когато беше тук, Далинар се беше свлякъл в каньона тъкмо навреме, за да утоли жаждата си. „Викат те от горе“, беше му казал един от носачите на вода и беше посочил полегатия склон от страната на каньона, противоположна на онази, на която се водеше битката в началото.

— Тези дрехи — каза Ясна тихо. — Тези оръжия.

— Върнали сме се в древните времена.

— Да, чичо — каза Ясна. — Но не ми ли каза, че това видение се случва в края на Опустошенията?

— Доколкото си спомням — да.

— Значи видението със Среднощната същност е хронологически по-ранно. А въпреки това си видял в него стомана или поне желязо. Спомняш ли си ръжена?

— Няма да го забравя лесно — отвърна той и потри брадичка. — Значи тогава там е имало желязо или стомана, а хората тук още боравят с груби оръжия от мед и бронз. Сякаш още не знаят как да Превръщат желязо — или поне как да го коват както трябва, въпреки че са живели по-късно. Това наистина е необичайно.

— Това е доказателство, което потвърждава онова, което са ни казвали, но в което така и не повярвах напълно. Опустошенията са били катаклизми от такъв мащаб, че са унищожили дотогавашния напредък на науките и са оставили след себе си едно наистина съсипано човечество.

— Ордените Сияйни рицари е трябвало да спрат това — каза Далинар. — Научих го от едно от другите видения.

— Да, прочетох описанието му. Описанията на всички, всъщност — каза тя, срещна погледа му и се усмихна.

Хората винаги се изненадваха, когато Ясна демонстрираше някакви чувства, но Далинар смяташе това за несправедливо. Тя се усмихваше — просто пазеше това изражение за моментите, в които беше искрено.

— Благодаря, чичо — каза тя. — Поднесъл си на света един наистина велик дар. Би било смело да се изправиш срещу стотина противници, но да получаваш доброволно такива видения — и да ги описваш, вместо да ги криеш… Това е смелост на съвсем друго ниво.

— Беше от чист инат. Отказвах да повярвам, че съм полудял.

— В такъв случай благославям ината ти — каза Ясна и стисна устни замислено, а после продължи с по-тих глас: — Тревожа се за теб, чичо. За онова, което хората говорят.

— За ереста ми ли? — попита Далинар.

— По-малко се безпокоя за самата нея, и повече — за това как се справяш с последствията.

Докато разговаряха, Навани някак си успя да принуди Сиятелната да й позволи да погледне фабриала. Денят вече клонеше към късен следобед и стените на каньона хвърляха сянка върху долината. Но това видение беше дълго и Далинар нямаше нищо против да я изчака. Настани се на един камък.

— Не отричам Бог, Ясна — каза той. — Просто вярвам, че създанието, което наричаме Всемогъщия, никога не е било самият Бог.

— Мъдър извод, като се има предвид съдържанието на виденията ти — отвърна Ясна и седна до него.

— Сигурно се радваш, че го казвам.

— Радвам се, че има с кого да говоря, и определено се радвам, че търсиш по-дълбоки отговори. Но радвам ли се да те видя как страдаш? Радвам ли се да видя, че си бил принуден да се откажеш от нещо, което ти е толкова скъпо? — Тя поклати глава. — Нямам нищо против всеки да вярва в онова, което му се струва правилно, чичо. Това е нещо, което сякаш никой не може да разбере — аз нямам залог в тяхната вяра. Нямам нужда от компания, за да запазя увереността си.

— Как го понасяш, Ясна? — попита я Далинар. — Нещата, които хората говорят за теб? Виждам лъжите в очите им, още преди да отворят уста. Или пък ми казват напълно искрено неща, които уж съм бил казал — независимо, че отричам. Имат повече доверие на слуховете, отколкото на собствената ми дума!

Ясна зарея поглед над долината. В другия й край се събираха още хора — изнурени и с отслабнали сили, едва сега разбрали, че са победители в сражението. В далечината се издигаше широк стълб дим, но източникът му не се виждаше оттук.

— Иска ми се да знаех отговорите, чичо — отвърна Ясна тихо. — Конфликтите правят човека силен, но и коравосърдечен. Безпокоя се, че съм усвоила твърде много от второто и недостатъчно от първото. Но трябва да те предупредя за нещо.

Той срещна погледа й и вдигна вежди.

— Ще се опитат — започна Ясна — да те определят като нещо, което ти не си. Не им позволявай. Аз мога да бъда учен, жена, историк, Сияйна. Но хората продължават да се опитват да ме класифицират според онова, което ме изключва от обществото. Колкото и да е иронично, те искат да определят личността ми предимно според онова, което не съм или в което не вярвам. Аз винаги съм се противопоставяла на това — и ще продължа да се противопоставям.

Тя протегна дясната си длан и я положи на рамото му.

— Ти не си еретик, Далинар Колин. Ти си крал, Сияен и баща. Ти си мъж със сложни разбирания, който не вярва на всичко, което му се каже. Ти решаваш какво ще определи личността ти. Не преотстъпвай тази свобода на тях. Те охотно ще си присвоят правото да те определят според собствените си разбирания, ако им позволиш.

Далинар кимна бавно.

— Така или иначе — добави Ясна, като се изправи, — това сигурно не е най-подходящият момент за такъв разговор. Зная, че можем да се върнем в това видение, когато пожелаем, но броят на бурите, през които ще имаме тази възможност, е ограничен. Трябва да огледам по-добре какво се случва.

— Последния път, когато бях тук, тръгнах нататък — каза Далинар, като посочи нагоре по полегатия склон. — Искам да видя пак онова, което видях тогава.

— Отлично. По-добре да се разделим, за да можем да разгледаме повече места. Аз ще се насоча в другата посока, а после ще се срещнем да споделим наблюденията си — каза Ясна и пое надолу по склона към най-многобройната група мъже.

Далинар стана и се протегна. Умората от по-рано продължаваше да му тежи. Малко по-късно, Навани се върна, мърморейки под нос обяснения за онова, което беше видяла. Тешав седеше до тялото й в действителния свят, а Калами — до Ясна, и двете записваха всичко, което казваше. Това беше единственият начин да се водят бележки по време на тези видения.

Навани го хвана под ръка, проследи с поглед Ясна и се усмихна топло. Не, никой не би могъл да смята Ясна за безчувствена, след като стане свидетел на изпълнената със сълзи среща между майката и дъщерята.

— Как изобщо си успяла да я възпиташ? — попита Далинар.

— Главно като не допусках да се усети, че я възпитавам — отвърна Навани и го придърпа към себе си. — Онзи фабриал е чудесен, Далинар. Като Превръщател.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че нямам представа как работи! Мисля… мисля, че не сме били прави в разбиранията си за древните фабриали — каза Навани, а когато Далинар я погледна, поклати глава и добави: — Още не мога да го обясня.

— Навани… — подкани я той.

— Не — каза тя инатливо. — Трябва да представя идеите си пред учените, за да видя дали в тях изобщо има някаква логика, а после — да изготвя доклад. Няма как иначе, Далинар Колин. Така че прояви търпение.

— И без това надали ще разбера и половината неща, които ми казваш — изръмжа той.

Не я поведе веднага в посоката, накъдето беше тръгнал предишния път. Тогава беше последвал напътствията на един от хората във видението. Този път, обаче, правеше различни неща. Дали отново щеше да получи същия съвет?

Наложи се да изчака съвсем малко, преди един офицер да дотича при тях.

— Ей, ти — обърна се към него мъжът. — Малад-сон-Зент, нали така се казваш? Повишен си в сержант. Тръгвай към лагер номер три.

Посочи към върха на склона и поясни:

— Като превалиш онзи хълм, от другата страна. Бързичко!

Удостои Навани с намръщен поглед — явната им близост изглеждаше непристойна в неговите очи, — но се отдалечи с бърза крачка, без да каже нищо повече.

Далинар се усмихна.

— Какво? — попита Навани.

— Това са определени моменти, които Чест е искал да преживея. Има известна свобода за вариации, но подозирам, че основната информация, която виденията предават, си остава винаги същата.

— Искаш да видиш какво ще стане, ако се противопоставиш на хода на събитията, така ли?

Далинар поклати глава.

— Има някои неща, които трябва да чуя отново — сега, когато знам, че това видение се основава на истината, искам да задам някои други въпроси.

Запътиха се нагоре по равната скала, хванати под ръка. Далинар усети как в него се пробуждат неочаквани емоции — отчасти породени от думите на Ясна. Но бяха по-дълбоки: прилив на благодарност, облекчение и любов.

— Далинар? — обърна се към него Навани. — Добре ли си?

— Просто… мислех — каза той, като се постара да запази гласа си равен. — Кръв на бащите ми… Близо половин година измина, нали? Откакто започна всичко това? През цялото това време посещавах виденията сам. Хубаво е да мога да споделя това бреме, Навани. Да мога да ти ги покажа, и да се уверя веднъж завинаги — с абсолютна сигурност, — че онова, което виждам, не е само плод на собственото ми въображение.

Тя го придърпа пак към себе си и продължи да върви, облегнала глава на рамото му — доста по-очебийна проява на обич от онези, които позволяваха алетските порядки, но не бяха ли ги загърбили отдавна и без това? Освен това, тук нямаше кой да ги види — е, не и наистина.

Превалиха нанагорнището и прекосиха няколко места, осеяни с почернели камъни. Какво беше в състояние да накара скалите да горят така? Други участъци пък изглеждаха така, сякаш са хлътнали надолу под някаква невъобразима тежест, а трети бяха осеяни с дупки със странна форма. Навани спря до едно особено скално образувание, високо едва до коленете им — издатина сред камъните с необичайна, но симетрична форма. Приличаше на вода, замръзнала, докато тече.

Над каньона и откритите каменни равнини отекваха викове на болка. Далинар огледа хоризонта над хребета на склона и откри главното бойно поле. Цялата равнина беше осеяна с трупове. Хиляди тела, някои от които — натрупани на купчини. Други бяха избити на групи, притиснати към високите скални стени.

— Отче на Бурята? — обърна се Далинар към духчето. — Това наистина е времето, което казах на Ясна, че е, нали? Ахариетиам. Последното Опустошение.

— Така се е наричало.

— Говори така, че да те чува и Навани — помоли Далинар.

— ОТНОВО ИСКАШ НЕЩА ОТ МЕН. НЕ СИ В ПРАВОТО СИ ДА НАСТОЯВАШ ЗА ТОВА — отекна гласът над равнината, и Навани подскочи.

— Ахариетиам — повтори Далинар. — Не така се описва в песните и рисунките последната победа над Пустоносните. Те винаги оставят впечатлението за някакъв грандиозен сблъсък, с чудовищни зверове, които се бият с армията от смели войници.

— ХОРАТА ЛЪЖАТ В СВОЯТА ПОЕЗИЯ. БИ ТРЯБВАЛО ДА ГО ЗНАЕТЕ.

— Просто изглежда така… подобно на всяко друго бойно поле.

— А ОНАЗИ СКАЛА ЗАД ТЕБ?

Далинар се обърна и възкликна, когато осъзна, че онова, което беше взел за канара, всъщност представлява огромно лице, изпито като череп. Купчината камъни, които бяха подминали, се оказа едно от онези същества, които беше видял в друго видение. Каменно чудовище, което се беше появило от земните недра.

Навани пристъпи до него.

— Къде са паршите?

— Преди малко се бих срещу хора — каза Далинар.

— БИЛИ СА ПРИВЛЕЧЕНИ НА СТРАНАТА НА ВРАГА — отговори Отеца на Бурята. — ИЛИ ПОНЕ ТАКА МИСЛЯ.

— Така мислиш ли? — настоя Далинар.

— ПО ОНОВА ВРЕМЕ, ЧЕСТ ВСЕ ОЩЕ Е БИЛ ЖИВ. А АЗ ОЩЕ НЕ БЯХ ПРИЕЛ ТАЗИ СИ ФОРМА. БЯХ ПО-СКОРО БУРЯ. НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВАХ ОТ ЧОВЕЦИТЕ. СМЪРТТА МУ МЕ ПРОМЕНИ. ТРУДНО Е ДА ОБЯСНЯ СПОМЕНИТЕ СИ ОТ ОНОВА ВРЕМЕ. НО АКО ИСКАТЕ ДА ВИДИТЕ ПАРШИ, ТРЯБВА ПРОСТО ДА ПОГЛЕДНЕТЕ КЪМ ОТСРЕЩНИЯ КРАЙ НА ТОВА ПОЛЕ.

Навани застана до Далинар на хребета и обходи с поглед покритата с трупове равнина пред тях.

— Кои са те?

— НЕ ГИ ЛИ РАЗПОЗНАВАШ?

— Не и от такова разстояние.

— МОЖЕ БИ ПОЛОВИНАТА ОТ ТЯХ СА ОНОВА, КОЕТО ВИЕ БИХТЕ НАРЕКЛИ „ПАРШИ“.

Далинар присви очи, но пак не успя да различи кои от фигурите са човешки, и кои — не. Поведе Навани надолу по хребета, а после — през полето. Тук се смесваха два вида тела — мъже в примитивно облекло и парши, които кървяха в оранжево. Това беше предупреждение, което трябваше да забележи по-рано, но не го беше осъзнал първия път, когато беше тук. Мислеше, че сънува кошмар за битката им на Пустите равнини.

Знаеше накъде трябва да поеме — през осеяното с трупове поле, а после към сенчестата вдлъбнатина в скалите зад една висока каменна кула. Светлината се отразяваше особено от скалите там, затова беше привлякла вниманието му. Преди смяташе, че се е отправил натам случайно, но всъщност цялото видение го беше насочвало към този момент.

Тук откриха девет Вълшебни остриета, забити в скалите. Изоставени. Навани вдигна облечената си в ръкавица дясна ръка при вида им — девет прекрасни Остриета, всяко от които същинско съкровище, изоставени просто така? Защо и как?

Далинар пристъпи сред сенките и обиколи деветте Остриета. Това беше друг образ, който не беше разбрал правилно, когато изживя видението за първи път. Това не бяха просто Вълшебни остриета.

— В името на очите на Аш — възкликна Навани и посочи. — Онзи ми е познат, Далинар. Това е онзи…

— Онзи, който уби Гавилар — довърши Далинар и застана до най-семплия Меч, дълъг и тънък. — Оръжието на Убиеца в Бяло. Бил е Меч на Честта. Всички са такива.

— Това е денят, в който Вестителите са се възнесли в Селенията на покоя! — осъзна Навани. — За да продължат битката там.

Далинар се обърна настрани — към мястото, където забеляза блещукане във въздуха. Отеца на Бурята.

— Само че… — продължи Навани. — Само че това всъщност не е бил краят. Защото врагът се е завърнал.

Тя обиколи кръга забити мечове и спря до едно празно място в него.

— Къде е десетото Острие?

— Легендите не са верни, нали? — попита Далинар Отеца на Бурята. — Не сме надвили врага окончателно, както са твърдели Вестителите. Излъгали са.

Навани вдигна рязко глава и се обърна към Далинар.

— ДЪЛГО ВРЕМЕ ГИ ОБВИНЯВАХ ЗАРАДИ ЛИПСАТА ИМ НА ЧЕСТ — отвърна Отеца. — ТРУДНО МИ БЕШЕ… ДА ПРЕВЪЗМОГНА КЛЕТВИТЕ, КОИТО НАРУШИХА. МРАЗЕХ ГИ. А СЕГА, КОЛКОТО ПО-ДОБРЕ ОПОЗНАВАМ ХОРАТА, ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ ЧЕСТ ВИЖДАМ В ОНЕЗИ КЛЕТИ СЪЗДАНИЯ, КОИТО ВИЕ НАРИЧАТЕ „ВЕСТИТЕЛИТЕ“.

— Кажи ми какво се е случило — настоя Далинар. — Какво всъщност се е случило?

— ГОТОВ ЛИ СИ ЗА ТАЗИ ИСТОРИЯ? НЯКОИ ЧАСТИ ОТ НЕЯ НЯМА ДА ТИ ДОПАДНАТ.

— Щом можах да приема, че Бог е мъртъв, значи ще мога да приема и падението на неговите Вестители.

Навани седна на един камък, пребледняла.

— ЗАПОЧНА СЪС СЪЩЕСТВАТА, КОИТО НАРИЧАТЕ „ПУСТОНОСНИТЕ“ — заговори Отеца на Бурята с нисък, тътнещ глас. Звучеше далечно; замислено, може би. — КАКТО ВЕЧЕ КАЗАХ, СПОМЕНИТЕ МИ ЗА ТЕЗИ СЪБИТИЯ СА НЕЯСНИ. НО ПОМНЯ, ЧЕ НЯКОГА — МНОГО ПРЕДИ ДЕНЯ, КОЙТО ВИЖДАТЕ В МОМЕНТА, — ИМАШЕ МНОГО ДУШИ НА СЪЗДАНИЯ, КОИТО БЯХА УБИТИ, ЯРОСТНИ И УЖАСЯВАЩИ. ВРАГЪТ ИМ БЕШЕ ВДЪХНАЛ ОГРОМНА СИЛА — ВРАГЪТ НА ИМЕ ЗЛО. ТОВА БЕШЕ НАЧАЛОТО НА ОПУСТОШЕНИЯТА. ЗАЩОТО ТЕЗИ СЪЗДАНИЯ ОТКАЗВАХА ДА НАПУСНАТ ТОЗИ СВЯТ, ДОРИ СЛЕД КАТО ЗАГИНЕХА.

— Същото се случва и сега — каза Далинар. — Паршите бяха преобразени от съществата във Вечната буря. Те са…

Той преглътна и започна въпроса отново:

— Те са душите на мъртвите, така ли?

— ТЕ СА ДУХЧЕТА НА ОТДАВНА МЪРТВИ ПАРШИ. ТЕ СА ТЕХНИТЕ КРАЛЕ, ТЕХНИТЕ СВЕТЛООКИ, ТЕХНИТЕ ДОБЛЕСТНИ БОЙЦИ ОТ МНОГО, МНОГО ОТДАВНА. ПРОМЯНАТА Е НЕМИЛОСТИВА КЪМ ТЯХ. НЯКОИ ОТ ТЕЗИ ДУХЧЕТА СЕГА СА ПРОСТО СТИХИИ — ЖИВОТИНСКИ И НЕОСЪЗНАТИ ЧАСТИЦИ ОТ УМОВЕ, НАДАРЕНИ СЪС СИЛА ОТ ЗЛО. ДРУГИ СА ПО-… БУДНИ. НО ВСЯКО ПРЕРАЖДАНЕ НАНАСЯ ОЩЕ ЩЕТИ НА УМОВЕТЕ ИМ. ПРЕРАЖДАТ СЕ С ПОМОЩТА НА ТЕЛАТА НА ПАРШИТЕ И СЕ ПРЕВРЪЩАТ В СЛЕТИТЕ. И ДОРИ ПРЕДИ СЛЕТИТЕ ДА СЕ НАУЧАТ ДА УПРАВЛЯВАТ СТИХИИТЕ, ХОРАТА НЕ СА БИЛИ СПОСОБНИ ДА СЕ БИЯТ С ТЯХ. ЧОВЕЦИТЕ НИКОГА НЕ БИХА МОГЛИ ДА ПОБЕДЯТ СЪЗДАНИЯ, КОИТО СЕ ПРЕРАЖДАТ СЛЕД ВСЯКА СВОЯ СМЪРТ. И ТАКА СЕ Е СТИГНАЛО ДО КЛЕТВЕНОТО СЪГЛАШЕНИЕ.

— Десетима души — каза Далинар. — Петима мъже и пет жени.

Погледна към мечовете и попита:

— Те ли са сложили край на това?

— ПРЕДАЛИ СА СЕ. ТАКА, КАКТО ЗЛО Е БИЛО ПЛЕНЕНО ОТ СИЛИТЕ НА ЧЕСТ И КУЛТИВАЦИЯ, ВАШИТЕ ВЕСТИТЕЛИ ПЛЕНИЛИ ДУХЧЕТАТА НА МЪРТВИТЕ В МЯСТОТО, КОЕТО НАРИЧАТЕ ПРЕИЗПОДНЯТА. ВЕСТИТЕЛИТЕ ОТИШЛИ ПРИ ЧЕСТ И ТОЙ ИМ ДАЛ ТОВА ПРАВО, ТАЗИ КЛЕТВА. ТЕ СМЯТАЛИ, ЧЕ ТОВА ЩЕ СЛОЖИ КРАЙ НА ВОЙНАТА ЗАВИНАГИ. НО ГРЕШАЛИ. ЧЕСТ ГРЕШАЛ.

— Той самият е бил като духче — каза Далинар. — Казвал си ми го. Зло също е бил такъв.

— ЧЕСТ ОСТАВИЛ МОЩТА ДА ГО НАПРАВИ СЛЯП ЗА ИСТИНАТА — ДУХЧЕТАТА И БОЖЕСТВАТА НЕ МОГАТ ДА НАРУШАВАТ КЛЕТВИТЕ СИ, НО ЧОВЕЦИТЕ МОГАТ И ГО ПРАВЯТ. ДЕСЕТИМАТА ВЕСТИТЕЛИ БИЛИ ПЛЕНЕНИ В ПРЕИЗПОДНЯТА И ЗАТВОРИЛИ ПУСТОНОСНИТЕ ТАМ. НО АКО НЯКОЙ ОТ ДЕСЕТИМАТА СКЛОНЯЛ ДА НАРУШИ КЛЕТВАТА СИ И ДА ДОПУСНЕ НЯКОЙ ПУСТОНОСЕН ДА ИЗЛЕЗЕ, ЩЯЛ ДА ОСВОБОДИ И ОСТАНАЛИТЕ. ВСИЧКИ ТЕ ЩЕЛИ ДА СЕ ЗАВЪРНАТ.

— И така е започнало Опустошението — каза Далинар.

— ТАКА Е ЗАПОЧНАЛО ОПУСТОШЕНИЕТО — съгласи се Отеца на Бурята.

Клетва, която може да бъде нарушена; съглашение, което може да бъде загърбено. Далинар разбираше какво се е случило. Толкова очевидно му изглеждаше.

— Подложили са ги на мъчения, нали?

— УЖАСЯВАЩИ. ДА. ОТ СТРАНА НА ДУХОВЕТЕ, КОИТО ПЛЕНИЛИ. МОЖЕЛИ ДА СПОДЕЛЯТ БОЛКАТА ЗАРАДИ ВРЪЗКАТА ПОМЕЖДУ СИ — НО В КРАЙНА СМЕТКА, НЯКОЙ ВИНАГИ ПОДДАВАЛ. СЛЕД КАТО ВСИЧКИ СЕ ПРЕЧУПИЛИ, ДЕСЕТИМАТА ВЕСТИТЕЛИ СЕ ЗАВЪРНАЛИ В РОШАР. СРАЖАВАЛИ СЕ. ПРЕДВОЖДАЛИ ЧОВЕЦИТЕ. КЛЕТВЕНОТО ИМ СЪГЛАШЕНИЕ ПОПРЕЧИЛО НА СЪЕДИНЕНИТЕ ДА СЕ ЗАВЪРНАТ ВЕДНАГА, НО СЛЕД ВСЯКО ОПУСТОШЕНИЕ, ВЕСТИТЕЛИТЕ СЕ ВРЪЩАЛИ В ПРЕИЗПОДНЯТА, ЗА ДА ЗАТВОРЯТ ВРАГА ОТНОВО. ЗА ДА СЕ КРИЯТ, ДА СЕ БИЯТ И В КРАЯ НА КРАИЩАТА ДА УСТОЯТ ЗАЕДНО. КРЪГОВРАТЪТ СЕ ПОВТАРЯЛ. В НАЧАЛОТО, ПЕРИОДИТЕ НА ПОКОЙ МЕЖДУ ОПУСТОШЕНИЯТА БИЛИ ДЪЛГИ. ЦЕЛИ ВЕКОВЕ. НАКРАЯ, ОБАЧЕ, ОПУСТОШЕНИЯТА СЕ СЛУЧВАЛИ НА ПО-МАЛКО ОТ ДЕСЕТ ГОДИНИ. МЕЖДУ ПОСЛЕДНИТЕ ДВЕ ИМАЛО ПО-МАЛКО ОТ ГОДИНА. ДУШИТЕ НА ВЕСТИТЕЛИТЕ БИЛИ ИЗТОЩЕНИ. ПРЕЧУПВАЛИ СЕ ПОЧТИ ВЕДНАГА, СЛЕД КАТО ГИ ХВАНЕЛИ И ЗАПОЧНЕЛИ ДА ГИ ИЗМЪЧВАТ В ПРЕИЗПОДНЯТА.

— Което обяснява защо положението изглежда толкова зле сега — прошепна Навани от мястото, където беше седнала. — Човешкото общество понасяло Опустошение след Опустошение през кратки интервали. Културата, технологиите… всичко се губело отново и отново.

Далинар коленичи и я потърка по рамото.

— Не е толкова лошо, колкото се опасявах — продължи тя. — Вестителите наистина са били благочестиви. Произходът им може и да не е бил божествен, но мисля, че това ме кара да ги харесвам дори повече — съзнанието, че някога са били обикновени мъже и жени.

— БИЛИ СА СЪСИПАНИ ХОРА — каза Отеца. — НО МОГА ДА СЕ ОПИТАМ ДА ИМ ПРОСТЯ ЗА ПОРУГАНИТЕ КЛЕТВИ. СЕГА ГИ… РАЗБИРАМ ТАКА, КАКТО НЕ ГИ РАЗБИРАХ ПРЕДИ.

Звучеше изненадан.

— Пустоносните, които са сторили това — каза Навани. — Те са онези, които се завръщат сега. Отново.

— СЛЕТИТЕ — ДРЕВНИТЕ ДУШИ НА МЪРТВИТЕ, — ТЕ ВИ НЕНАВИЖДАТ. ТЕ НЕ СА РАЗУМНИ. ПРОПИЛИ СА СЕ СЪС СЪЩНОСТТА МУ — С ЧИСТО ЗЛО. БИХА УНИЩОЖИЛИ СВЕТА, ЗА ДА УНИЩОЖАТ ЧОВЕЧЕСТВОТО. И ДА, ЗАВЪРНАЛИ СА СЕ.

— Ахариетиам всъщност не е бил краят — каза Далинар. — Бил е просто поредното Опустошение. Само че нещо се е променило за Вестителите. Оставили са мечовете си?

— СЛЕД ВСЯКО ОПУСТОШЕНИЕ, ВЕСТИТЕЛИТЕ СЕ ВРЪЩАЛИ В ПРЕИЗПОДНЯТА — отговори Отеца. — АКО ЗАГИНЕЛИ ПО ВРЕМЕ НА СРАЖЕНИЕ, СЕ ОЗОВАВАЛИ ТАМ. А ОНЕЗИ, КОИТО ОЦЕЛЯВАЛИ, СЕ ВРЪЩАЛИ ТАМ ПРОТИВ ВОЛЯТА СИ В КРАЯ НА БИТКАТА. БИЛИ ПРЕДУПРЕДЕНИ, ЧЕ АКО СЕ ЗАБАВЯТ, МОЖЕ ДА ПРЕДИЗВИКАТ НЕЩО УЖАСНО. ОСВЕН ТОВА ТРЯБВАЛО ДА СА ЗАЕДНО В ПРЕИЗПОДНЯТА, ЗА ДА СПОДЕЛЯТ БРЕМЕТО НА ИЗТЕЗАНИЯТА, АКО НЯКОЙ БИЛ ЗАЛОВЕН. НО ТОЗИ ПЪТ СЕ СЛУЧИЛО НЕЩО НЕОБИЧАЙНО. ДАЛИ ЧРЕЗ БЯГСТВО ИЛИ ЧРЕЗ КЪСМЕТ, ТЕ УСПЕЛИ ДА ИЗБЕГНАТ СМЪРТТА. БИТКАТА НЕ ВЗЕЛА ЖЕРТВИ ОТ ТЯХ — С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА ЕДНА.

Далинар погледна към празното място в кръга от мечове.

— ДЕВЕТИМАТА ОСЪЗНАЛИ, ЧЕ ЕДИН ОТ ТЯХ НИКОГА НЕ СЕ БИЛ ПРЕЧУПВАЛ. НА ВСЕКИГО ОТ ОСТАНАЛИТЕ МУ СЕ БИЛО СЛУЧВАЛО ДА СЕ ПРЕДАДЕ В ЕДИН ИЛИ ДРУГ МОМЕНТ — ДА ДАДЕ НАЧАЛО НА ОПУСТОШЕНИЕТО, ЗА ДА СЕ ИЗБАВИ ОТ БОЛКАТА. СМЕТНАЛИ, ЧЕ МОЖЕ БИ НЕ Е НЕОБХОДИМО ДА СЕ ВРЪЩАТ ВСИЧКИ. И ТАКА, ТЕ РЕШИЛИ ДА ОСТАНАТ ТУК — РИСКУВАЛИ ВЕЧНО ОПУСТОШЕНИЕ, НО СЕ НАДЯВАЛИ, ЧЕ ОНЗИ, КОГОТО ИЗОСТАВИЛИ В ПРЕИЗПОДНЯТА, ЩЕ Е ДОСТАТЪЧЕН ДА УСТОИ НА ВСИЧКО. ТОЙ БИЛ ОНЗИ, КОЙТО ИЗОБЩО НЕ ТРЯБВАЛО ДА СЕ ПРИСЪЕДИНЯВА КЪМ ТЯХ ОТ САМОТО НАЧАЛО — ОНЗИ, КОЙТО НЕ БИЛ НИТО КРАЛ, НИТО УЧЕН ИЛИ ГЕНЕРАЛ.

— Таленелат — каза Далинар.

— НОСИТЕЛЯТ НА АГОНИИТЕ. ОНЗИ, КОГОТО ЗАГЪРБИЛИ В ПРЕИЗПОДНЯТА. ИЗОСТАВЕН ОТ ОСТАНАЛИТЕ ДА ПОНАСЯ МЪЧЕНИЯТА САМ.

— О, Всемогъщи — прошепна Навани. — Колко време е минало оттогава? Хиляда години, нали?

— ЧЕТИРИ И ПОЛОВИНА ХИЛЯДИ ГОДИНИ — отвърна Отеца. — ЧЕТИРИ И ПОЛОВИНА ХИЛЯДОЛЕТИЯ НА НЕПРЕСТАННИ МЪЧЕНИЯ.

Над тясното кътче сред скалите, украсено със сребристи Мечове и издължени сенки, се възцари тишина. Внезапно почувствал се слаб, Далинар седна на земята до камъка, където беше Навани. Втренчи се в Остриетата и усети прилив на първична омраза към Вестителите.

Това беше наивно. Както и Навани беше казала, те все пак бяха герои. Бяха закриляли човечеството от нападенията в продължение на дълги години, като за целта бяха заплатили с разума си. И все пак ги мразеше. Заради онзи, когото бяха изоставили.

Мъжът…

Далинар скочи на крака.

— Той е! — извика. — Безумецът. Той наистина е Вестител!

— НАЙ-НАКРАЯ СЕ ПРЕДАЛ И ТОЙ — каза Отеца на Бурята. — ПРИСЪЕДИНИЛ СЕ Е КЪМ ДЕВЕТИМАТА, КОИТО СА ОЩЕ ЖИВИ. ПРЕЗ ВСИЧКИ ТЕЗИ ХИЛЯДОЛЕТИЯ, НИКОЙ ОТ ТЯХ НЕ Е ЗАГИВАЛ И НЕ СЕ Е ВРЪЩАЛ В ПРЕИЗПОДНЯТА, НО ТОВА ВЕЧЕ НЯМА ТАКОВА ЗНАЧЕНИЕ, КАКТО НЯКОГА. КЛЕТВЕНОТО СЪГЛАШЕНИЕ Е ОТСЛАБЕНО ПОЧТИ ДО ПЪЛНО УНИЩОЖЕНИЕ, А ЗЛО Е СЪЗДАЛ СВОЯ СОБСТВЕНА БУРЯ. СЛЕТИТЕ НЕ СЕ ВРЪЩАТ В ПРЕИЗПОДНЯТА, КОГАТО БЪДАТ УБИТИ. ПРЕРАЖДАТ СЕ В СЛЕДВАЩАТА ВЕЧНА БУРЯ.

Проклятие. Как можеха да надвият такова нещо? Далинар погледна пак към празното място сред мечовете.

— Онзи безумец, Вестителят — той дойде в Колинар с Вълшебен меч. Не трябва ли той да е бил неговият Меч на Честта?

— ДА. НО ОНЗИ, КОЙТО ВИ ГО Е ПРЕДАЛ, НЕ Е ТОЙ. НЕ ЗНАМ КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО.

— Трябва да говоря с него. Той… той беше в манастира, когато тръгнахме на бой. Нали?

Далинар трябваше да разпита ардентите, за да провери кой е накарал лудите да напуснат мястото.

— Това ли е причинило бунта на Сияйните? — попита Навани. — Тези тайни ли са причинили Измяната?

— НЕ. ТОВА Е ЕДНА ПО-ДЪЛБОКА ТАЙНА, КОЯТО НЯМА ДА РАЗКРИЯ.

— Защо? — настоя Далинар.

— ЗАЩОТО АКО Я УЗНАЕШ, ЩЕ ЗАГЪРБИШ КЛЕТВИТЕ СИ ТАКА, КАКТО НАПРАВИХА ДРЕВНИТЕ СИЯЙНИ.

— Не бих го направил.

— НЕ БИ ЛИ? — повиши глас Отеца на Бурята. — БИ ЛИ СЕ ЗАКЛЕЛ В ТОВА? БИ ЛИ СЕ ЗАКЛЕЛ В НЕЩО НЕИЗВЕСТНО? ТЕЗИ ВЕСТИТЕЛИ СЕ ЗАКЛЕЛИ, ЧЕ ЩЕ СПРАТ ПУСТОНОСНИТЕ, А КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО С ТЯХ? НЯМА НИТО ЕДИН ЧОВЕК, КОЙТО ДА НЕ Е НАРУШАВАЛ ДАДЕНА КЛЕТВА, ДАЛИНАР КОЛИН. ТВОИТЕ НОВИ СИЯЙНИ ДЪРЖАТ В РЪЦЕ ДУШИТЕ И ЖИВОТИТЕ НА МОИТЕ ДЕЦА. НЕ. НЯМА ДА ТИ ПОЗВОЛЯ ДА НАПРАВИШ ОНОВА, КОЕТО НАПРАВИХА ПРЕДЦИТЕ ТИ. ЗНАЕШ НАЙ-ВАЖНОТО. ОСТАНАЛОТО НЯМА ЗНАЧЕНИЕ.

Далинар си пое дъх дълбоко, но сдържа гнева си. В известен смисъл, Отеца на Бурята беше прав. Нямаше как да знае как ще повлияе тази тайна на него или на Сияйните му рицари.

И все пак би предпочел да знае. Чувстваше се така, сякаш по петите го следва палач, който се готви да отнеме живота му всеки момент.

Въздъхна, когато Навани се изправи, отиде до него и го хвана за ръката.

— Ще трябва да се опитам да скицирам всеки от Мечовете на Честта по памет — или да накарам Шалан да го направи, така би било по-добре. Може би рисунките ще ни помогнат да открием останалите.

Пред тясната ниша падна сянка, и миг по-късно при тях влезе един млад мъж. Кожата му беше бледа и имаше широки, странни очи като на шин и леко къдрава кестенява коса. Далинар би могъл да го сбърка с всеки шин, когото беше срещал през собствената си епоха — независимо, че бяха изминали хиляди години, те продължаваха да се отличават като отделна раса.

Мъжът падна на колене пред чудото, което завари — изоставените Мечове на Честта. Но миг по-късно погледна Далинар и заговори с гласа на Всемогъщия.

— Обедини ги.

— Нямаше ли с какво да помогнеш на Вестителите? — попита Далинар. — Нямаше ли нищо, което Бог да е могъл да стори, за да предотврати това?

Всемогъщия, разбира се, не можеше да му отговори. Беше загинал по време на сражението с онова, срещу което се бяха изправили сега — стихията, наричана Зло. Можеше да се каже, че е жертвал живота си в името на същата кауза като Вестителите.

Видението избледня и изчезна.

Фолио: Воринската хава

39
Бележки

„Нищо добро не може да излезе от това две Вълшебни оръжия да попаднат на едно и също място. Постигнато бе споразумение, че няма да се месим взаимно в делата си, и ме разочарова обстоятелството, че толкова малко от Вълшебните оръжия са спазили това споразумение.“

— Шалан ще води бележки — каза Ясна.

Шалан вдигна очи от скицника си. Беше се облегнала на облицованата с плочки стена, седнала на пода, облечена в синята си хава, и бе имала намерението да прекара събранието в рисуване на скици.

Беше изминала над седмица от възстановяването й и срещата й с Ясна при скъпоценната колона. Чувстваше се все по-добре и по-добре, и същевременно все по-малко и по-малко като себе си. Колко сюрреалистично преживяване беше да следва пак Ясна из кулата, сякаш не се беше случило нищо.

Далинар беше свикал събрание на Сияйните си рицари днес и Ясна беше предложила то да се състои в подземните помещения на кулата, тъй като бяха много добре охранявани. Силно се безпокоеше да не ги следят.

Купчините прах бяха почистени от пода на библиотеката; учените на Навани бяха записали внимателно всичко, което можаха да разберат и от най-малкото останало парченце книга. Празнотата сякаш подчертаваше липсата на информацията, която се бяха надявали да намерят.

В момента всички се бяха обърнали към нея.

— Бележки ли? — попита тя. Почти не си беше давала труд да следи разговора. — Може да повикаме Сиятелната Тешав…

Дотук групата беше малка — Тоягата, Навани и основните Повелители на стихиите: Ясна, Ренарин, Шалан и Каладин Благословения от Бурята, летящият мостови. Адолин и Елокар бяха заминали да посетят Веденар и да направят оглед и преценка на военните сили на Таравангян. Клетвената порта беше задействана от Малата.

— Няма нужда да викаме други писари — каза Ясна. — Обучението ти включваше и упражнения по стенопис, Шалан. Да видим доколко добре си ги усвоила. Внимавай да записваш подробно и точно. Ще трябва да докладваме на брат ми всички решения, които вземем днес.

С изключение на Шалан и Каладин, който стоеше прав, облегнат на стената, всички се бяха настанили на столове. Каладин надвисваше над останалите като буреносен облак. Той беше убил Хеларан, брат й. Чувствата й по въпроса напираха към повърхността, но Шалан ги потисна и ги натика дълбоко в съзнанието си. Вината за това не беше на Каладин. Той просто беше защитавал своя Сиятелен господар.

Тя се изправи. Чувстваше се като смъмрено дете. Тежестта на втренчените им погледи я накара да се приближи към тях, да седне до Ясна, да отвори скицника и да хване молива, готова да записва.

— И така — заговори Каладин. — Според виденията, Всемогъщия не само е мъртъв, но и е обрекъл десетима души на вечни мъчения. Наричаме ги Вестителите, и те не само са нарушили клетвите си, но и вероятно са полудели. Един от тях попадна при нас — сигурно най-обезумелия от всички, — но го изгубихме по време на безредиците, докато се опитвахме да доведем хората до Уритиру. Накратко казано — всеки, който би могъл да ни окаже помощ, е или луд, или мъртъв, или клетвоотстъпник, или някакво съчетание от трите.

Скръсти ръце и добави:

— Естествено.

Ясна хвърли поглед на Шалан. Тя въздъхна и записа сбито казаното. Макар че то вече беше достатъчно сбито.

— Какво ще предприемем сега, след като разбрахме всичко това? — попита Ренарин и се наведе напред, стиснал ръце в скута си.

— Трябва да спрем нападенията на Пустоносните — каза Ясна. — Не можем да допуснем да завладеят твърде обширни територии.

— Паршите не са ни врагове — каза Каладин тихо.

Шалан му хвърли бърз поглед. В тази тъмна, чуплива коса и това мрачно изражение наистина имаше нещо. Винаги сериозен, винаги строг — и така напрегнат. Сякаш му се налагаше да сдържа чувствата си с усилие на волята.

— Разбира се, че са ни врагове — отвърна Ясна. — Искат и вече са започнали да покоряват света. Независимо от докладите ти, които сочат, че не са така опасни, колкото се безпокояхме, те продължават да бъдат неимоверно опасни.

— Просто искат да живеят по-добре — каза Каладин.

— Склонна съм да повярвам, че подбудите на обикновените парши могат да бъдат така прости — каза Ясна. — Но водачите им? Те се стремят към нашето изтребление.

— Съгласна съм — подкрепи я Навани. — Съществуването им е породено от извратена жажда за унищожение на човечеството.

— Паршите са ключът — заговори пак Ясна, като прелисти записките в скута си. — Откритията ти сочат, че всички те могат да се свързват с обикновени духчета — това е естествена част от жизнения им цикъл. Онези, които наричаме „Пустоносните“, са по-скоро съчетания от парши и някакъв враждебно настроен дух или духче.

— Слетите — каза Далинар.

— Отлично — каза Каладин. — Хубаво. Нека се бием с тях, тогава. Защо е необходимо простолюдието също да става жертва на войната?

— Може би ще е добре да посетиш видението на чичо ми и да видиш с очите си как изглеждат последиците от прекалената милозливост — каза Ясна. — Ако се изправиш лице в лице с Опустошението, може би ще видиш нещата от по-различна гледна точка.

— Виждал съм достатъчно битки, Сиятелна. Аз съм войник. Работата е там, че Идеалите са разширили мирогледа ми. Не мога да остана сляп за обикновените хора сред враговете ни. Те не са чудовища.

Далинар вдигна ръка, за да спре Ясна, която тъкмо се готвеше да отговори.

— Загрижеността ти прави чест, капитане — каза той. — А и докладите за откритията ти бяха забележително навременни. Наистина ли смяташ, че има как да направим такъв компромис?

— Не… не съм сигурен, сър. Дори обикновените парши са дълбоко разярени заради онова, което е било сторено с тях.

— Не мога да си позволя да отстъпя от битките — каза Далинар. — Всичко, което казваш, е вярно — но не е ново. Никога не съм влизал в сражения, в които невинни глупци и от двете страни на фронта — хора, които дори не са искали да бъдат там, — да не са понесли по-голямата част от болката на войната.

— Може би това е причина по-скоро да преосмислиш предишните битки, вместо да ги използваш като оправдание за бъдещите.

Шалан затаи дъх. Това не бяха думи, които хората си позволяваха пред Тоягата.

— Как ми се иска да беше така просто, капитане — отвърна Далинар и въздъхна високо. Шалан си помисли, че лицето му изглежда някак… изстрадало. — Ще кажа следното: ако можем да сме сигурни в едно, то това ще е моралното ни право да защитим родината си. Не искам от вас да започвате лекомислена война, но искам да ни помогнете да се защитим. Алеткар е обсаден. Обсадителите може и да са невинни, но са управлявани от зли създания.

Каладин кимна бавно.

— Кралят ме помоли да задействам Клетвената порта. Съгласих се да му помогна.

— Обещавам, че след като осигурим безопасността на родните ни земи, ще направя нещо, което дори не обмислях, преди да прочета докладите ти — каза Далинар. — Ще се опитам да водя преговори; ще проверя дали няма някакъв начин да се измъкнем от това положение, без да се стига до сражение между войските ни.

— Преговори ли? — намеси се Ясна. — Чичо, тези създания са хитри, древни и разгневени. Прекарали са хилядолетия в измъчване на Вестителите, само и само да се завърнат и да се опитат да ни унищожат.

— Ще видим — каза Далинар. — За съжаление, не успях да се свържа с никого в града посредством виденията. Отеца на Бурята казва, че Колинар се е оказал „тъмно петно“ за него.

Навани кимна.

— И за нещастие, това съвпада с отказа на далекосъобщителите в града да приемат или предават съобщения. Докладът на капитан Каладин потвърждава истинността на последните вести, които получихме оттам: врагът се готви за нападение на столицата. Няма как да разберем какво ще бъде положението, когато пристигнат подкрепленията, които ще изпратим. Може да се наложи да проникнете във вече превзет град, капитане.

— Моля се да не стане така — прошепна Ренарин, свел очи. — Това би означавало, че толкова много души са загинали в битка срещу онези кошмари на градските стени…

— Нуждаем се от повече сведения — каза Ясна. — Капитан Каладин, колко души можете да вземете със себе си в Алеткар?

— Смятам да летя пред буреносния фронт — отвърна Каладин. — Както когато се върнах в Уритиру. Доста неудобен начин за пътуване, но може би ще успея да се издигна над ветровете. Още не съм опитвал. Така или иначе — мисля, че ще мога да взема със себе си ограничена група хора.

— Няма да се нуждаеш от много — каза Далинар. — Само ти и неколцина от най-добрите ти оръженосци. Бих изпратил и Адолин да ви придружи, за да разполагате с още един Мечоносец, за всеки случай. Шестима, може би? Ти, трима от мъжете ти, кралят и Адолин. Промъкнете се отвъд вражеските редици, влезте в двореца и задействайте Клетвената порта.

— Извинете, ако прекрачвам границата — каза Каладин, — но самият Елокар е излишният тук. Защо не изпратите само мен и Адолин? Кралят сигурно ще ни забави.

— Кралят трябва да го направи по лични причини. Има ли вероятност помежду ви да възникне проблем?

— Ще постъпя, както е правилно, сър — независимо от чувствата си. А и… може би вече съм ги превъзмогнал, така или иначе.

— Това е твърде малко — промърмори Ясна.

Шалан се сепна и я погледна.

— Твърде малко?

— Не е достатъчно амбициозно — повтори Ясна, този път с по-твърд глас. — Според обяснението на Отеца на Бурята, Слетите са безсмъртни. Нищо не може да спре възраждането им сега, когато Вестителите са се провалили в задачата си. Това е истинският ни проблем. Врагът ни разполага с почти безкраен запас от тела на парши, които могат да бъдат използвани за прераждания, и ако се съди по онова, което опитът на добрия капитан потвърждава, тези Слети имат достъп до някакъв вид Повеляване на стихиите. Как можем да се борим с това?

Шалан вдигна очи от скицника и хвърли поглед на останалите присъстващи в помещението. Ренарин все още се беше навел напред, стиснал ръце и втренчен в пода. Навани и Далинар тъкмо се споглеждаха. Каладин остана облегнат на стената, скръстил ръце, но се размърда от неудобство.

— Е — каза най-после Далинар. — Ще трябва да напредваме с целите една по една. Първо — Колинар.

— Извини ме, чичо — обади се Ясна. — Макар че съм съгласна с първата стъпка, сега не е подходящ момент да се съсредоточаваме само в непосредственото бъдеще. Ако искаме да избегнем едно ново Опустошение, което да срине цялото човешко общество, ще трябва да се ориентираме по миналото и да изготвим план.

— Права е — прошепна Ренарин. — Изправени сме срещу враг, който е погубил самия Всемогъщ. Ще се борим с кошмари, които са в състояние да пречупят човешката душа и да я накарат да загуби разсъдъка си. Не можем да мислим на дребно.

Прокара ръце през косата си, прошарена с доста по-малко руси кичури от тази на брат му, и добави:

— В името на Всемогъщия. Трябва да мислим мащабно — но можем ли да се справим с всичко, без самите ние да обезумеем?

Далинар си пое дъх дълбоко.

— Ясна, имаш ли предложение откъде да започнем с въпросния план?

— Да. Отговорът е очевиден. Трябва да открием Вестителите.

Каладин кимна в знак на съгласие.

— А след това — продължи Ясна, — трябва да ги убием.

— Какво? — възкликна Каладин. — Жено, да не си полудяла?

— Отеца на Бурята го обясни пределно ясно — отвърна Ясна невъзмутимо. — Вестителите са сключили съглашение. Когато загинели, душите им отивали в Преизподнята и пленявали там духовете на Пустоносните, за да им попречат да се върнат.

— Да. След което те ги измъчвали, докато не се пречупят.

— Отеца каза, че съглашението им е отслабнало, но не е казвал, че е напълно разрушено — каза Ясна. — Предлагам да проверим дали поне един от тях не е готов да се върне в Преизподнята. Може би още са в състояние да попречат на душите на врага да се възродят. Или това, или ще трябва да избием паршите до последния, за да няма в чие тяло да се вселят те.

Тя срещна очите на Каладин и допълни:

— Съпоставено с такава чудовищна жестокост, смятам смъртта на един или повече Вестители за малка жертва.

— Бурята да го отнесе, макар! — изправи се Каладин в цял ръст. — Няма ли никакво съчувствие у теб?

— Има предостатъчно, мостови. За щастие, обаче, аз го съчетавам с логика. Може би и ти трябва да се сдобиеш с малко такава за в бъдеще.

— Слушай какво, Сиятелна — започна Каладин. — Аз…

— Достатъчно, капитане — прекъсна го Далинар и хвърли поглед на Ясна.

И двамата замлъкнаха. Ясна не обели и дума повече. Шалан никога не я беше виждала да се отнася към друг с уважението, с което се отнасяше към Далинар.

— Ясна — продължи Далинар. — Дори ако съглашението на Вестителите все още важи, не можем да сме сигурни, че биха останали в Преизподнята — нито пък как точно могат да бъдат пленени там Пустоносните. Въпреки това, обаче, търсенето им ми изглежда отлична първа крачка; трябва да знаят много неща, които биха ни били от голяма полза. Оставям на теб, Ясна, да изготвиш план как да ги открием.

— Ами… ами Несътворените? — попита Ренарин. — Ще има и други като съществото, което намерихме там долу.

— Навани вече ги проучва — отговори Далинар.

— Трябва да предприемем и повече, чичо — каза Ясна. — Трябва да наблюдаваме какво правят Пустоносните. Единствената ни надежда е да удържим такава пълна победа над армиите им, че дори водачите им да се прераждат непрекъснато, пак да не им достигат бойци да ни надвият.

— За защитата на Алеткар — започна Каладин — не е задължително необходимо да изтребим паршите напълно и…

— Ако желаеш, капитане — сопна се Ясна, — мога да ти донеса едно одеялце от норка, което да гушкаш, докато възрастните изготвят план. Никой от нас не иска да говори за това, но това не го прави по-малко неизбежно.

— Много бих ти бил благодарен — отвърна Каладин. — За благодарност, аз пък ще ти донеса змиорки, с които да се гушкаш. Ще се чувстваш като у дома си.

Колкото и странно да беше, Ясна се усмихна.

— Нека те попитам следното, капитане: смяташ ли, че би било разумно да пренебрегнем действията на войските на Пустоносните?

— Вероятно не — призна той.

— А смяташ ли, че ще си в състояние да обучиш твоите оръженосци да летят високо, за да ни послужат като съгледвачи? Щом не можем да разчитаме на далекосъобщителите, ще ни е необходим друг начин да следим ходовете на врага. С удоволствие бих се гушкала с небесни змиорки, ако хората ти прекарат известно време, като ги имитират.

Каладин се обърна към Далинар, който кимна.

— Отлично — каза Ясна. — Чичо, твоят съюз на монарсите е отлична идея. Трябва да изолираме врага и да се уверим, че няма да може да проникне из цял Рошар. Ако…

Тя се поколеба и гласът й заглъхна. Шалан спря за момент и се загледа в драскулките, които си рисуваше разсеяно. Всъщност не изглеждаха като драскулки. Представляваха… почти завършена скица на лицето на Каладин, с изпълнения му със страст поглед и решителното изражение. Шалан забеляза, че в горната част на страницата се е появило духче на съзиданието, с формата на малко скъпоценно камъче. Изчерви се и го пропъди с ръка.

— Може би ни е време за кратка почивка, чичо — каза Ясна, като хвърли поглед на скицника на Шалан.

— Щом искате — отговори той. — Бих пийнал нещо.

Групата се раздели и Далинар и Навани се отдалечиха, като си шепнеха, за да идат да говорят със стражите и прислугата в главния коридор. Шалан ги проследи с поглед, изпълнена с копнеж, но усети как Ясна се приближава до нея.

— Нека поговорим — подкани я тя, като кимна към далечния край на продълговатата, правоъгълна стая.

Шалан въздъхна, затвори скицника и последва Сиятелната до отсрещния ъгъл, при облицованото с цветни плочки място на стената. Тук бяха далеч от сферите, които бяха донесли за събранието, затова светлината беше по-слаба.

— Може ли? — протегна Ясна ръка към скицника на Шалан.

Шалан й го връчи.

— Умел портрет на младия капитан — отбеляза Ясна. — Виждам и… три реда бележки, ето тук, нали така? След като изрично ти наредих да водиш протокол.

— Трябваше да пратим да повикат писар.

— Имахме писар. Воденето на записки не е маловажна задача, Шалан. Това е работа, с която можеш да ни бъдеш полезна.

— Щом не е маловажна задача — каза Шалан, — можеше да я изпълните и самата вие.

Ясна затвори скицника и впери в Шалан спокоен, продължителен поглед. От онзи вид, който я караше да се поти от неудобство.

— Спомням си — каза Ясна — една нервна, отчаяна млада жена. Която гореше от желание да спечели благосклонността ми.

Шалан не каза нищо.

— Виждам — продължи Ясна, — че независимостта ти е допаднала. Онова, което си постигнала тук, е забележително, Шалан. Явно дори си спечелила доверието на чичо ми — нелека задача.

— Значи можем да считаме чиракуването ми като ваша помощничка за приключено, а? — попита Шалан. — Все пак аз съм вече завършен Сияен рицар.

— Сияйна, да — каза Ясна. — Но завършена? Къде е бронята и оръжието ти?

— Ъ-ъ… Оръжие ли?

Ясна въздъхна тихо и отвори пак скицника.

— Шалан — започна тя с необичайно… утешителен тон. — Впечатлена съм. Наистина съм впечатлена. Но нещата, които чувам за теб напоследък, ме безпокоят. Станала си част от семейството ми и се отнасяш с уважение към годежа си с Адолин. А ето, че сега очите ти шарят към други — както доказва и тази скица.

— Аз…

— Пропускаш събрания, свиквани от Далинар — продължи Ясна с кротък, но неумолим глас. — А когато все пак отидеш, седиш в дъното на помещението и едва следиш разговора. Далинар ми съобщи и че поне половината пъти си намираш някакво оправдание да си тръгнеш по-рано. Разследването ти е разкрило присъствието на Несътворената в кулата, а после си успяла да я отпъдиш на практика сама. Но така и не си обяснила как си я открила при положение, че войниците на Далинар не са могли.

Ясна срещна погледа на Шалан и допълни:

— Винаги си крила неща от мен. Някои от тези тайни бяха много вредни. И ми е трудно да повярвам, че нямаш и други.

Шалан прехапа устна, но кимна.

— Това беше подкана да ми споделиш какво става — настоя Ясна.

Шалан кимна отново. Тя не работеше с Призрачната кръв. Онова беше Воал. А нямаше нужда Ясна да разбира за Воал. Не биваше да разбира за нея.

— Добре тогава — въздъхна Ясна. — Чиракуването ти не е приключило и няма да бъде, преди да се уверя, че отговаряш на минималните изисквания за един истински учен — като например да стенографираш по време на важните заседания. Превръщането ти в Сияен рицар е друг въпрос. Не зная дали ще бъда в състояние да те напътствам; всеки орден се отличава с различен подход. Но също както един младеж няма да бъде освободен от уроците по география, само защото е усвоил изкуството да борави с меча, така и аз няма да те освободя от задълженията ти към мен, просто защото си открила силите си на Сияйна.

Ясна върна скицника на Шалан и се запъти към пръстена от столове. Настани се до Ренарин и го побутна леко, за да привлече вниманието му. Той вдигна поглед за пръв път, откакто събранието беше започнало, кимна и каза нещо, което Шалан не успя да долови.

— Хммммм — обади се Шарка. — Тя е мъдра.

— Това е може би най-вбесяващото й качество — каза Шалан. — Бурята да го вземе, макар. Кара ме да се чувствам като дете.

— Хммм.

— Най-лошото е, че сигурно е права — продължи Шалан. — Около нея наистина се държа по-детински. Сякаш част от мен иска да я остави да се погрижи за всичко. А аз мразя, мразя, просто мразя тази страна от характера си.

— Има ли някакво решение?

— Не зная.

— Може би… да започнеш да се държиш като възрастен?

Шалан скри лице в шепи, простена тихо и разтърка очи с пръсти. На практика си го беше изпросила, нали?

— Хайде — подкани тя Шарка, — да идем да чуем втората част от събранието. Колкото и да ми се иска да си измисля някакво извинение да се омета оттам.

— Хммм — проточи Шарка. — Има нещо в тази стая…

— Какво? — попита Шалан.

— Нещо… — повтори Шарка с привичния си жужащ глас. — Тя има спомени, Шалан.

Спомени. В Морето на сенките ли имаше предвид? Беше избягвала да пътува дотам — поне за това беше послушала Ясна.

Приближи се към стола си и след кратък размисъл плъзна към Ясна кратка бележка: „Шарка твърди, че тази стая има спомени. Струва ли си да бъде проверено в Морето на сенките?“

Ясна погледна бележката и написа в отговор: „Опитът ми сочи, че не бива да подминаваме коментарите на духчетата си. Разпитай го какво има предвид; аз ще проуча това място. Благодаря за идеята.“

Заседанието продължи отново, вече като дискусия относно определени кралства в Рошар. Ясна настояваше да привлекат на своя страна шиновете. В Пустите равнини се намираха най-източните Клетвени порти, а те вече бяха владения на алетите. Ако откриеха как да получат достъп до най-западната Порта, можеха да пропътуват цялата ширина на Рошар — от мястото, където се зараждаха бурите, до мястото, където се зараждаха Вечните бури, — само за секунда.

Не обсъждаха тактиките твърде подробно; това беше мъжко изкуство, и Далинар щеше да повери на Върховните принцове и генералите си задачата да обсъдят бойните планове. Шалан, обаче, забеляза тактическите термини, които Ясна използваше от време на време.

Когато опреше до такива неща, Шалан трудно разбираше за какво говори. В някои отношения, Ясна изглеждаше стъписващо мъжествена. Изучаваше, които науки решеше, и говореше за тактически ходове със същата лекота, с която говореше за поезия. Можеше да бъде агресивна, дори жестока — Шалан беше станала свидетел как тя буквално екзекутира крадците, които се бяха опитали да я ограбят. Колкото до останалото… е, по-добре беше да не се спекулира относно неща, които бяха без значение, но все пак се носеха слухове. Ясна беше отхвърлила всеки от ухажорите, които бяха поискали ръката й — включително неколцина изключително привлекателни и влиятелни мъже. Хората започваха да се чудят. Дали просто не я интересуваха?

Ако някой чуеше всичко това, щеше да придобие представа за Ясна като за човек без капка женственост. Но тя носеше изискан грим, и то — добре нанесен, като полагаше тъмни сенки на очите си и ги съчетаваше с яркочервено червило. Държеше лявата си ръка покрита и обичаше да носи косата си сплетена на сложни, изящни прически от плитки. Писмените й произведения и умът й я превръщаха в същински епитом на воринската женственост.

В сравнение с Ясна, Шалан се чувстваше бледа и напълно лишена от извивки. Какво ли би било да бъде така уверена? Така красива и едновременно с това така сдържана? Ясна Колин със сигурност имаше по-малко проблеми в живота, отколкото Шалан. Ако не друго, то поне със сигурност си създаваше по-малко такива.

В този момент Шалан осъзна, че е изпуснала поне петнайсет минути от събранието и пак е пренебрегнала задълженията си към воденето на протокола. Изчерви се силно, сви се на стола и даде всичко от себе си да остане съсредоточена до края на заседанието. Накрая предаде листа стенографирани обсъждания на Ясна.

Тя го прегледа и вдигна едната си съвършено оформена вежда, като забеляза думите по средата — там, където Шалан се беше разсеяла. „Далинар каза нещо тук“, гласяха те. „Беше много важно и полезно, затова съм сигурна, че си го спомняте и без да освежавам паметта ви.“

Шалан се усмихна извинително и сви рамене.

— Препиши го в обикновен стил — подаде й Ясна листа. — После изпрати по едно копие на майка ми и на главния писар на брат ми.

Шалан изтълкува думите й като знак, че е свободна да си върви, и побърза да напусне стаята. Чувстваше се като ученик, чийто урок най-после е приключил, и това я разгневи. В същото време я изпълваше желание да изтича и незабавно да изпълни заръката на Ясна, да възвърне вярата й в себе си — нещо, което я ядосваше още повече.

Изтича нагоре по стълбището към подземните помещения, като засмукваше Светлина на Бурята, за да не се уморява. Различните страни на характера й сякаш се сблъскаха една с друга в ожесточена битка. Спомняше си месеците, прекарани под зоркия поглед на Ясна, когато я обучаваше да се превърне в прост писар — така, както баща й беше искал.

Спомняше си дните си в Карбрант, когато се беше чувствала така неуверена, така плаха. Не можеше да се върне към това си аз. Нямаше да се върне. Но какво щеше да прави, тогава?

Когато най-после стигна до покоите си, Шарка тананикаше оживено. Тя захвърли скицника и чантата си и изрови палтото и шапката на Воал. Тя щеше да се сети какво трябва да се направи.

От вътрешната страна на палтото, обаче, забеляза забоден лист хартия. Замръзна и огледа помещението, обзета от внезапна тревога. Откачи листчето колебливо и го разгъна.

Началото на посланието гласеше:

Справи се със задачата, която ти възложихме. Откри Несътворената и не само научи нещо повече за нея, но и успя да я прогониш. Ето я наградата, която ти обещахме.

В това писмо е описана истината за мъртвия ти брат, Нан Хеларан, чирак в ордена на Разбиващите небето на Сияйните рицари.

40
Въпроси, надзъртания и заключения

„Колкото до Ули Да — от самото начало беше ясно, че тя ще бъде проблем. Добре, че се отървахме.“

„В Рошар има поне още две значими институции, които успяха да предскажат завръщането на Пустоносните и на Опустошението“, пишеше в писмото.

Ти си запозната с първата от тях — онези, които наричат себе си Синовете на Чест. Старият крал на Алеткар — братът на Тоягата, Гавилар Колин, — беше основната сила, която спомогна за тяхното разрастване.

Той привлече Меридас Амарам към редиците им.

Както вече откри, когато проникна в имението на Амарам във военните лагери, Синовете на Чест открито се трудеха да подпомогнат завръщането на Опустошенията. Според тях, само Пустоносните са в състояние да накарат Вестителите да се покажат — и вярваха, че Опустошението ще възроди както Сияйните рицари, така и предишната власт на воринската църква. Усилията на крал Гавилар да предизвика Опустошенията отново най-вероятно са истинската причина, поради която той беше убит. Макар че онази вечер в двореца имаше мнозина, които имаха основания да искат смъртта му.

Втората организация, която знаеше, че Опустошенията могат да се върнат, са Разбиващите небето. Предвожда ги древният Вестител Налан’елин — често наричан просто Нейл, — и те са единственият орден Сияйни рицари, който не е нарушил клетвите си по време на Измяната. Непрекъснато поддържат редиците си и продължават съществуванието си, скрити от останалите — още от древни времена.

Нейл вярвал, че ако хората изговарят Думите на други ордени, биха ускорили завръщането на Пустоносните. Не знаем дали това действително е така, но Нейл е бил Вестител и като такъв е имал достъп до познания отвъд нашите разбирания за нещата.

Трябва да знаеш, че Вестителите вече не са съюзници на човечеството. Онези, които не са загубили ума си напълно, са вече пречупени. Самият Нейл е коравосърдечен, напълно лишен от милост или състрадание. Прекарал е последните две десетилетия — и може би даже повече — в търсене на онези, които са били на път да се свържат с някое духче. Понякога ги привличал за каузата си, като ги свързвал с висши духчета и ги превръщал в Разбиващи небето. Други от тях елиминирал. Ако човекът вече се бил свързал с духче, то Нейл обикновено го убивал лично. Ако ли не, изпращал някой свой слуга.

Такъв бил и Хеларан.

Майка ти е влязла в интимна връзка с чирак-Разбиващ небето — връзка, чийто резултат ти е известен. Брат ти е бил привлечен към Разбиващите небето, защото самият Нейл бил впечатлен от него. Възможно е и Нейл да е узнал — по начин, който не ни е известен, — че някой от членовете на семейството ти е бил на път да се свърже с духче. Ако това е вярно, значи е преценил, че онзи, когото му трябва, е Хеларан. Спечелили го на своя страна, като му демонстрирали огромната си мощ и му обещали Вълшебно оръжие.

Хеларан още не се бил показал достоен за връзка с духче. А Нейл бил взискателен към новобранците. Най-вероятно е Хеларан да е бил изпратен да убие Амарам като някакво изпитание — или това, или е решил на своя глава да го направи, за да се докаже пред новия си господар.

Възможно е и Разбиващите небето да са знаели, че някой от армията на Амарам е бил на път да се свърже с духче, но смятам за по-вероятно обяснението, че нападението срещу Амарам е представлявало просто удар срещу Синовете на Чест. Шпионите ни, които наблюдаваха Разбиващите небето, ни съобщиха, че единственият член на войската на Амарам, който се е свързал с духче, отдавна вече е бил убит.

Доколкото знаем, съществуването на мостовия не им е било известно. Ако е било, то той със сигурност е щял да бъде убит по време на първите си месеци като роб.

Така завършваше писмото. Шалан остана седнала в стаята си, осветена от мъждукащата, слаба светлина на една почти изчерпана сфера. Хеларан да е бил Разбиващ небето? И крал Гавилар да си е сътрудничил с Амарам в името на завръщането на Опустошенията?

Шарка, който досега жужеше притеснено на полата й, се премести на страницата, за да прочете писмото. Тя прошепна отново думите сама на себе си — искаше да ги наизусти, защото беше наясно, че не може да го задържи. Беше твърде опасно.

— Тайни — каза Шарка. — В това писмо има лъжи.

Толкова много въпроси. Кой друг беше присъствал в нощта, когато Гавилар беше убит, както се намекваше тук? Ами споменаването на друг Повелител на стихиите във войската на Амарам?

— Дразни ме с разни откъслечни факти като с примамка — каза Шалан. — Като някой от хората на кея, които обучават кърловете да танцуват и да размахват перки, за да получат риба.

— Но… ние искаме фактите, нали?

— Затова и му се получава.

Бурята да го тръшне, макар. Не можеше да се занимава с това сега. Взе Спомен от страницата. С текстовете не се получаваше особено добре, но все пак помагаше при нужда. После пъхна писмото в легена с вода и изми мастилото, преди да разкъса листа и да го свие на топка.

След това си облече палтото, панталоните и шапката и се измъкна от стаята, вече превърнала се във Воал.

* * *

Воал откри Вата и неколцина от хората му да играят на плочки в общото помещение в казармата. Макар че то беше предназначено за войниците на Себариал, видя и мъже със сини униформи — Далинар беше заповядал на хората си да прекарват повече време в компанията на съюзниците му, за да подхранва дружеските чувства помежду им.

Появата й привлече един-два погледа, но не й обърнаха кой знае какво внимание. На жените се позволяваше да влизат в тези помещения — макар че те рядко се възползваха от тази възможност. Нямаше много неща, които да звучат по-малко примамливо за една жена от това да си седи в общото помещение на някоя казарма и да гледа как мъжете си ръмжат и се чешат.

Запъти се към кръглата дървена маса, около която бяха насядали Вата и другарите му. Обикновените хора най-после се бяха вредили да получат мебели; Шалан си имаше дори легло. Воал се настани на един стол и се облегна назад, като го опря на стената. Просторното помещение й напомняше на винена изба. Мрачно, без украси и изпълнено с какви ли не особени миризми.

— Воал — кимна й Вата.

На масата играеха четирима: Вата, едноокият Газ, високият, дългурест Червения и Шоб. Последният беше увил молитва около едната си ръка и подсмърчаше от време на време.

Воал отметна глава назад.

— Адски много ми се ще нещо за пиене.

— Остават ми още една-две чаши от дажбата — обади се Червения весело.

Воал го изгледа с изпитателен поглед, за да провери дали не се опитва пак да я свали. Усмихваше се, но иначе май не флиртуваше с нея.

— Благодарско, Червения — отвърна, извади няколко парченца скъпоценни камъни и ги подхвърли към него.

Той й метна чипа си за припаси — малко парченце метал, на което беше отпечатан номерът му. Малко по-късно, Воал вече се беше върнала обратно на мястото си с чаша бира от лавис в ръка.

— Кофти ден? — попита Вата, докато подреждаше плочките.

Малките каменни плочици бяха горе-долу колкото палец. Всеки от играчите беше получил по десет и ги беше подредил с лицата надолу. Скоро започнаха да залагат. Явно Вата беше норката за тази игра.

— Да — отвърна тя. — Шалан е още по-досадна от обикновено.

Мъжете изръмжаха.

— Сякаш не може да реши коя е, разбирате ли? — продължи Воал. — В първия момент пуска някакви шегички, сякаш се е събрала с приятелките си по плетка, а в следващия зяпа с онзи неин празен поглед. Онзи, от който започваш да си мислиш, че умът й е освободил квартирата…

— Странна е тя, господарката — съгласи се Вата.

— Кара те да искаш да правиш разни неща — изръмжа Газ. — Неща, които никога не си смятал, че би направил.

— Аха — обади се Глурв, който седеше на съседната маса. — Аз получих медал. Аз. Задето помогнах да намерим оная гадост в мазето. Сам старият Колин ми го изпрати.

Пълният войник поклати глава с почуда — но все пак носеше медала. Беше го забол на видно място на яката си.

— Забавно беше — призна Газ. — Отидохме да пиянстваме, но се чувствахме така, сякаш правим нещо важно. Така ни обеща тя, нали помните? Че пак ще сме в състояние да променим нещата.

— Промяната, която аз искам — каза Вата, — е торбичката ми да се напълни с вашите сфери. Ще залагате ли, или не?

Четиримата играчи подметнаха няколко сфери към него. Плочките бяха от игрите, с които воринската църква неохотно се примиряваше, тъй като не разчитаха на късмета. Заровете, тегленето на карти от тесте, дори разбъркването им — да залага човек на такива неща беше като да се опитва да предскаже бъдещето. Това беше толкова нередно, че при самата мисъл Воал я побиваха тръпки. А тя дори не беше особено набожна — за разлика от Шалан.

В официалните казарми не се играеха такива игри. Там игрите бяха на познаване. Вата беше подредил девет от плочките си под формата на триъгълник; десетата остави настрана и обърна с лицето нагоре — тя щеше да бъде семката. Върху нея, както и върху скритите девет, беше отпечатан символът на едно от алетските княжества. В този случай, семката носеше символа на Аладар — силует на чул.

Целта беше да подредиш и десетте си плочки в същата форма като неговата, макар че бяха с лицата надолу. Трябваше да познаеш коя плочка коя е чрез поредица от въпроси, надзъртания и заключения. Можеше и да накараш норката да разкрие някои плочки пред теб, или пред всички, според определени правила.

Накрая някой обяви, че е готов, и всички обърнаха плочките си. Онзи с най-много съвпадения между неговите и тези на норката беше обявен за победител и спечели залозите. Норката получи дял от тях, определен според редица фактори — като например броя разигравания, преди някой да се обяви за готов.

— Как смяташ? — попита Газ, като метна няколко парченца скъпоценни камъни в купата в средата на масата, с което си купи правото да погледне една от плочките на Вата. — Колко време ще мине този път, преди Шалан да си спомни, че сме тук?

— Дълго, надявам се — каза Шоб. — Струва ми се, че съм почнал да се разболявам.

— Значи всичко си е както винаги, Шоб — отвърна Червения.

— Тоя път е сериозно. Мисля, че май съм тръгнал да се превръщам в Пустоносен.

— Пустоносен — повтори Воал с равен глас.

— Да, виж какъв обрив — отговори мъжът, дръпна молитвата и разкри участъка на ръката си точно над лакътя. Който си изглеждаше съвсем нормален.

Воал изпръхтя пренебрежително.

— Ей! — възкликна Шоб. — Може да взема да умра, сержант. Запомнете го, може да умра!

Премести една-две плочки и добави:

— Ако умра, искам да дадете каквото съм спечелил на онея, сирачетата.

— Какви сирачета? — попита Червения.

— Сирачетата, де — почеса се Шоб по главата. — Все трябва да има сирачета, нали? Някъде? Гладни сирачета? Дайте им от моята храна, като умра.

— Шоб — намеси се Вата, — като знам каква справедливост има на тоя свят, мога да ти гарантирам, че всички ни ще надживееш.

— О, много мило — отвърна Шоб. — Много мило, сержант.

Минаха само още няколко рунда, преди Шоб да започне да обръща плочките си с лицата нагоре.

— Вече? — възкликна Газ. — Шоб, кремлинг такъв, недей още! И две линии не съм смогнал да наглася!

— Късно — отвърна Шоб.

Червения и Газ неохотно започнаха да обръщат плочките си.

— Садеас — обади се Шалан разсеяно. — Бетаб, Рутар, Роион, Танадал, Колин, Себариал, Вама, Хата. А Аладар е семката.

Вата я зяпна изумено, обърна плочките и разкри, че са подредени точно така, както беше изредила тя.

— А ти дори не си надзъртала… Бурята да го отнесе, жено. Напомни ми никога да не играя срещу теб.

— Братята ми казваха същото — отговори тя и си раздели залозите с Шоб, който беше уцелил всички без три.

— Още една игра? — предложи Газ.

Всички погледнаха към купичката му със сфери, която беше почти празна.

— Мога да взема назаем — побърза да уточни той. — Едни момчета от стражата на Далинар казаха, че…

— Газ — прекъсна го Вата.

— Но…

— Сериозно говоря, Газ.

Войникът въздъхна.

— Да играем без залози, тогава — каза той и Шоб охотно извади няколко парченца стъкло, грубо оформени така, че да напомнят сфери, но без скъпоценни камъни в тях. Фалшиви пари за залагане наужким.

Воал се наслаждаваше на чашата бира повече, отколкото беше очаквала. Беше освежаващо да си седи тук с мъжете и да не й се налага да се тревожи за всичките проблеми на Шалан. Не можеше ли това момиче просто да се отпусне за момент? Да остави нещата да се наредят естествено?

В помещението влязоха няколко перачки и обявиха, че ще минат да вземат мръсните дрехи след няколко минути. Вата и другарите му дори не помръднаха — макар че, доколкото Воал можеше да прецени, дори облеклото, което носеха в момента, определено се нуждаеше от едно хубаво изпиране.

За нещастие, Воал не можеше да пренебрегне напълно проблемите на Шалан. Бележката от Мраизе доказваше колко полезен може да й бъде, но трябваше да внимава. Той явно искаше да си намери шпионин сред Сияйните рицари. „Трябва да обърна това срещу него. Да разбера какво знае.“ Беше й казал с какво се занимават Разбиващите небето и Синовете на Честта. Ами самият Мраизе и съмишлениците му? Каква беше тяхната цел?

Отче на Бурята, наистина ли щеше да се осмели да се опита да го измами? Наистина ли имаше достатъчно опит и умения, за да съумее да направи нещо такова?

— Ей, Воал — каза Вата, докато се приготвяха за следващата игра. — Какво смяташ ти? Сиятелната забравила ли е за нас вече?

Воал поклати глава, за да отпъди размислите, в които беше изпаднала.

— Може би. Тя май не знае какво точно да прави с вас.

— Не е първата — каза Червения, който изпълняваше ролята на норката за тази игра и тъкмо подреждаше внимателно плочките си с лицето надолу. — Не е като да сме истински войници, искам да кажа.

— Престъпленията ни са опростени — изръмжа Газ и присви единственото си око към плочката-семка, която Червения току-що беше обърнал с лицето нагоре. — Но „опростен“ не е същото като „забравен“. Никоя войска не ни иска, и не ги обвинявам за това. Само се радвам, че онея мостови не ме обесиха за палците.

— Мостови ли? — попита Воал.

— Той има история с тях — намеси се Вата.

— Някога бях техен сержант, ще му се не види — уточни Газ. — Направих всичко по силите си да ги науча да пренасят онея мостове по-бързо. Но никой не си харесва сержанта.

— Сигурен съм, че си бил идеален сержант — ухили се Червения. — Обзалагам се, че много си се грижел за тях, Газ.

— Затваряй си плювалника — озъби му се мъжът. — Макар че и аз се питам понякога… Ако не бях така суров с тях, дали нямаше и аз да съм на онова плато в момента, и да се упражнявам с останалите? Да се уча да летя…

— Смяташ, че от теб би излязъл Сияен рицар, така ли, Газ? — изкикоти се Вата.

— Не. Не, май не — каза Газ и хвърли поглед на Воал. — Воал, обясни го на Сиятелната. Кажи й, че не сме добри хора. Ако бяхме, щяхме да намерим нещо полезно, с което да си уплътним времето. А ние пък може даже да направим точно обратното.

— Обратното ли? — обади се Зендид, седнал на съседната маса, където неколцина от останалите продължаваха да пият. — Обратното на „полезно“? Мисля, че вече го постигаме, Газ. От цяла вечност насам…

— Не и аз — намеси се Глурв. — Аз си имам медал.

— Искам да кажа — натърти Газ, — че може да си навлечем неприятности. На мен ми харесваше да бъда полезен. Напомняше ми на онея времена, точно след като се присъединих към войската. Кажи й, Воал. Кажи й да ни даде да правим нещо, а не само да играем, да залагаме и да пием. Защото, честно казано, не ме бива особено в нито едно от тея неща.

Воал кимна бавно. Една перачка мина с ленива крачка покрай тях, нарамила чувал дрехи. Воал потупа с пръст по чашата си. После се изправи, стисна перачката за роклята и я дръпна силно назад. Жената нададе вик, изпусна торбата дрехи, залитна и едва не падна.

Воал зарови пръсти в косата й, дръпна кичурите на перуката в черно и кафяво и разкри катраненочерната алетска коса под нея. По бузите на жената беше размазана пепел, сякаш се беше занимавала с тежък физически труд.

— Ти! — възкликна Воал.

Това беше жената от таверната — „Алеята на Ал“. Как й беше името? Ишна?

Неколцина от войниците наблизо скочиха на крака с разтревожени изражения, като чуха вика на жената. „До един са от войската на Далинар“, забеляза Воал и потисна импулса да подбели очи. Войниците на Колин имаха навика да приемат, че никой друг не може да се грижи сам за себе си.

— Сядай — нареди Воал и посочи масата.

Червения побърза да дръпне още един стол. Ишна се настани на него, притиснала перуката към гърдите си. Бузите й поруменяха силно, но тя съумя да запази самообладание поне донякъде и срещна открито погледа на Вата и хората му.

— Започваш да ми досаждаш вече, жено — каза Воал и седна пак на стола си.

— Защо приемаш, че съм тук заради теб? — попита Ишна. — Прибързваш с изводите.

— Вече демонстрира нездравословно любопитство към моите сътрудници. А сега те заварвам как подслушваш разговорите ми, предрешена като някаква перачка?

Ишна вирна брадичка.

— Може би просто се опитвам да ти се докажа.

— С дегизировка, която забелязах още в първия миг, когато те погледнах?

— Предишния път не ме забеляза — възрази Ишна.

„Последния път ли?“, помисли си Воал.

— Обясняваше къде се намира рогоядска бира — каза Ишна. — Червения твърдеше, че е гнусна. А Газ я обожава.

— Бурите да го отнесат. Откога ме шпионираш?

— Не от много отдавна — отвърна Ишна бързо, в пълно противоречие на това, което току-що беше казала. — Но мога да те уверя, да ти обещая, че бих ти била много по-полезна от тея вмирисани олигофрени. Моля те, позволи ми поне да опитам.

— Олигофрени ли? — обади се Газ.

— Вмирисани? — намеси се и Шоб. — Това ми е от обрива, мадам, нищо повече.

— Ела с мен — каза Воал, стана и се отдалечи от масата.

Ишна побърза да скочи на крака и да я последва.

— Не исках да те шпионирам. Но как иначе можех да…

— Тихо — спря я Воал.

Спря пред вратата на казармата — достатъчно далеч от останалите, че да не могат да ги чуват. Скръсти ръце, облегна се на стената до вратата и се обърна да ги погледне.

Шалан не я биваше в довеждането на задачите до успешния им край. Имаше добри намерения и велики планове, но се разсейваше твърде лесно от нови проблеми или нови приключения. За щастие, Воал можеше да довърши някои от нещата, които Шалан беше започнала.

Тези хора бяха доказали верността си и искаха да бъдат полезни. Далеч не бяха малък ресурс за една изобретателна жена.

— Беше се предрешила умело — каза тя на Ишна. — Но следващия път се постарай свободната ти ръка да изглежда по-загрубяла. Пръстите те издадоха — не са пръсти на работничка.

Ишна се изчерви и сви дясната си ръка в юмрук.

— Кажи ми какво можеш и защо да си правя труда да се занимавам с теб — каза Воал. — Имаш две минути.

— Аз… — каза Ишна, пое си дълбоко дъх и започна пак: — Обучаваха ме за шпионин в дом Хамарадин. Бях част от свитата на Вама. Умея да събирам информация, да кодирам съобщения, владея техники за наблюдение и знам как да претърсвам стаи, без да издавам, че съм го направила.

— Е, и? Ако си толкова полезна, защо не си още там?

— Заради твоите хора. Призрачната кръв. Бях чувала за тях — Сиятелната господарка Хамарадин понякога говореше за тях, макар и скришом. Не разбрах как, но си навлече гнева им, и… — жената сви рамене. — Убиха я, и всички решиха, че може да е бил някой от нас. Избягах и попаднах в подземния свят на пазара. Досега работех за шайка дребни обирджии. Но бих могла да бъда толкова повече. Нека ти го докажа.

Воал скръсти ръце. Шпионин. Наистина можеше да се окаже полезна. Истината беше, че самата Воал не беше преминала кой знае какво обучение — само онова, което й беше показал Тин, и онова, на което се беше научила сама. Щом смяташе да се опита да надхитри Призрачната кръв, трябваше да бъде по-добра. А сега дори не знаеше какво точно не знае.

Можеше ли да научи част от тези неща от Ишна? Да усвои някакви умения, без да разкрие факта, че не е толкова способна, колкото се преструваше, че е?

В ума й започна да се заражда идея. Нямаше доверие на тази жена, но не беше необходимо да има. А ако бившата й Сиятелна господарка действително беше убита от Призрачната кръв, в тази история може би щеше да се намери някаква нова информация.

— Запланувала съм няколко важни проекта — каза Воал. — Задачата ми е да се добера до определени сведения, които се пазят в тайна.

— Мога да помогна! — откликна Ишна.

— Онова, от което всъщност се нуждая, са подкрепления — екип, с който да проникна в съответните места, вместо да бъда сама.

— Мога да ти намеря такива хора! Специалисти.

— Няма да мога да им се доверя — поклати глава Воал. — Трябва ми някого, в чиято лоялност съм сигурна.

— Кой?

Воал посочи Вата и останалите войници. Ентусиазираното изражение на Ишна помръкна.

— Искаш да превърнеш онези мъже в шпиони?

— И освен това искам да ми докажеш на какво си способна, като го демонстрираш пред тях.

„Да се надяваме, че и аз ще понауча нещо“, добави наум и продължи:

— Няма защо да правиш такава печална физиономия. Няма нужда да бъдат същински шпиони. Необходимо е само да научат достатъчно, за да могат да ми пазят гърба и да наглеждат да не дойде някой.

Ишна вдигна вежди скептично, все още загледана във войниците. Шоб избра тъкмо този момент, за да си бръкне с пръст в носа.

— Сякаш искаш да науча някое куче да говори — и ми обещаваш, че ще е лесно, защото трябва да научи само алетски, не веденски или хердазийски.

— Предоставям ти възможност, Ишна. Или приемаш, или се съгласяваш да ме оставиш на мира оттук нататък.

Ишна въздъхна.

— Добре. Ще видим. Само не ме обвинявай, ако свинете не се научат да приказват.

41
На земята, вдигнал поглед нагоре

„Така или иначе, това не ви засяга. Обърнахте гръб на божествеността.

Ако Райсе се превърне в проблем, ще се погрижим за него.

Същото се отнася и за теб.“

Тефт се събуди. За съжаление.

Първото, което изпита, беше болка. Старата, позната болка. Пулсирането зад очите, свирепите нажежени игли, които сякаш пронизваха изгорените му пръсти, вкочаненото тяло, което отдавна вече не му служеше, както трябва. В името на дъха на Келек… беше ли му служило изобщо някога?

Претърколи се на едната страна и изстена. Не носеше палто — само тясна долна риза, омърляна от лежането на земята. Намираше се на една затънтена уличка между палатките в Тържището. Високият таван се губеше от поглед в тъмнината горе. От отсрещната страна на уличката долиташе веселият шум на хора, които бърбореха и се смееха.

Тефт залитна, изправи се на крака и едва не се изпика върху купчина стари сандъци, преди да осъзнае какво прави. Тук нямаше бури, които да отмият нечистотиите после. Освен това, той не беше някакъв пияница, който се валя в мръсотията и пикае в задните улички. Нали?

Тази мисъл моментално го накара да си спомни за по-дълбоката болка. Болка отвъд онази, която пулсираше в главата му и измъчваше костите му. Болка, която го следваше навсякъде — като настоятелен, пронизителен звън, който проникваше до самото му сърце. Това беше болката, която го беше събудила. Болката на нуждата.

Не, не беше някакъв пияница. Беше много, много по-лош от това.

Излезе с несигурни крачки от уличката и направи опит да приглади косата и брадата си. Жените, които подминаваше, вдигаха лявата си длан пред носа и отклоняваха поглед от него, сякаш им беше жал. Може би беше хубаво, че си е загубил палтото — бурята да му е на помощ, ако някой го познаеше. Щеше да опозори целия отряд.

„Ти вече си позор за отряда, Тефт, и го знаеш“, помисли си той. „Безбожна, безполезна торба кокали такава.“

В крайна сметка успя да намери кладенеца, където зачака, сгърбен, на опашката зад останалите. Когато дойде неговият ред, падна на колене и загреба малко вода в калаената си чаша с трепереща ръка. Щом вкуси хладната вода, стомахът му незабавно се сви и понечи да я изхвърли, независимо от факта, че умираше от жажда. Винаги ставаше така след вечерите, когато взимаше мъх, затова вече се беше научил да издържа на гаденето и болката. Надяваше се все пак да успее да задържи водата в стомаха си.

Преви се на две и се хвана за корема, с което уплаши хората на опашката зад него. Видя как неколцина мъже в униформи си проправят път през тълпата — около кладенеца винаги се събираха много хора. Униформите бяха наситенозелени. Войниците на Садеас.

Без да обръщат внимание на опашката, те се приближиха към кладенеца и напълниха кофите си. Когато един мъж, облечен в синя униформа на дом Колин, им направи забележка, войниците на Садеас го наобиколиха заплашително. Войникът на дом Колин в крайна сметка отстъпи. Добро момче. Не им трябваше още едно сбиване между хората на Садеас и другите войници.

Тефт потопи чашата отново. Болката от вече отпитата глътка беше отшумяла. Кладенецът изглеждаше дълбок. Повърхността на водата се диплеше от леките вълнички, а под тях цареше дълбок мрак.

Той едва не се хвърли вътре. Ако утре се събудеше в Преизподнята, щеше ли да продължава да усеща подлудяващия сърбеж на нуждата в себе си? Това би било подходящо за него мъчение. Нямаше дори да има нужда Пустоносните да дерат душата му жива — всичко, което трябваше да направят, беше да му кажат, че никога повече няма да усети този глад утолен, а после просто да го гледат как се гърчи.

Над отражението на рамото му във водата на кладенеца се появи нечие лице — жена с бледа, бяла кожа, от която се излъчваше леко сияние, и коса, която се носеше около главата й като облак.

— Остави ме на мира — каза Тефт и плесна с ръка по повърхността на водата. — Просто… просто иди намери някого, на когото му пука.

Олюля се, изправи се пак на крака и най-после отстъпи място на следващия на опашката. Бурята да го тръшне, макар, колко часът беше? Онези жени с кофите бяха готови да понесат водата за настъпилия ден. Нощните тълпи от полупияни хора се бяха разотишли, а на тяхно място бяха застъпили на смяна работливите и амбициозните.

Пак беше прекарал цялата нощ навън. Келек!

Трябваше да се върне обратно в казармата. Но щеше ли да има смелостта да се покаже пред тях такъв? Вместо това, той обикаляше безцелно из пазара, забил поглед в земята.

„Ставам все по-зле“, осъзна част от него. По време на първия месец на служба при Далинар беше успял да устои почти изцяло. Но после получи пари — след толкова много време, прекарано като мостови. Парите бяха опасни.

Успяваше да си върши работата, като взимаше мъх само някои вечери. Но Каладин си беше тръгнал, а тази кула, в която непрекъснато го глождеше усещането, че нещо не е наред… Онези чудовища на тъмнината — включително онова, което изглеждаше точно като Тефт.

Беше се нуждал от мъх, за да се справи с това. Кой не би? Въздъхна. Когато вдигна поглед, откри, че онова духче стои пред него.

— Тефт… — прошепна му тя. — Дал си клетви…

Глупави, наивни клетви, изговорени в момент, когато се надяваше превръщането му в Сияен рицар да го излекува от непрекъснатия копнеж. Извърна се от духчето и се отправи към една палатка, сгушена сред по-големите таверни. Вече беше сутрин, така че таверните бяха затворили, но това място — което нямаше име и не се нуждаеше от такова, — беше отворено. Винаги беше отворено — точно като онези във военния лагер на Далинар, точно като онези в лагера на Садеас. На някои места бяха по-трудни за откриване, отколкото на други. Но винаги се намираха — безименни, но въпреки това известни.

Здравенякът-хердазиец, който седеше пред входа, му махна в знак на позволение да влезе. Вътре беше сумрачно, но Тефт си намери една маса и се свлече на стола до нея. Една жена с прилепнали дрехи и ръкавица без пръсти му донесе малка купичка огнен мъх. Не му поиска пари. Знаеха, че днес няма да има сфери — не и след количествата, които беше взел снощи. Но щяха да се погрижат в крайна сметка да си получат дължимото.

Тефт се втренчи в малката купичка, изпълнен с омраза към самия себе си. Но въпреки това, ароматът й накара копнежът му да се увеличи десетократно. Простена тихичко, после стисна щипка огнен мъх и я стри между палеца и показалеца си. От мъха се издигна тънка струйка дим, а сърцевината му засия сред полумрака като жив въглен.

Болеше, разбира се. Снощи беше протрил мазолите си, и сега търкаше мъха между изранените си, покрити с мехури пръсти. Но болката беше остра, пробуждаща. Хубав вид болка. Чисто физически признак, че е жив.

Измина около минута, преди да усети ефекта на мъха. Първо почувства как болката му изчезва, а после — как решимостта му укрепва. Спомняше си, че някога, много отдавна, огненият мъх го беше карал да изпитва повече — помнеше еуфорията, нощите, прекарани във великолепната мъгла на омаята, когато откриваше толкова много смисъл във всичко наоколо.

Напоследък имаше нужда от малко мъх, само за да се почувства нормално. Като човек, който се мъчи да се изкачи по мокри камъни, той едва смогваше да се покатери до нивото, където бяха застанали всички останали, преди да започне пак да се плъзга надолу. Вече не копнееше за еуфория; копнееше просто да е в състояние да продължи да живее.

Мъхът сне товара от плещите му. Спомените за онова тъмно отражение на самия него. Спомените как издаде членовете на собственото си семейство като еретици — макар че се беше оказало, че са прави. Беше развалина и жалък страхливец и не заслужаваше да носи символа на Мост Четири. Можеше да се каже, че вече е предал духчето. По-добре да беше избягало.

За известно време имаше възможността да изтрие всичко това от съзнанието си.

За нещастие, в Тефт имаше нещо счупено. Преди много време, той беше опитал мъха под натиска на останалите войници от взвода му в армията на Садеас. Те можеха да стриват по мъничко от него — така, че да им подейства слабо, както когато човек дъвче по мъничко кора от рогокор, докато е на смяна, за да не заспи. Малко огнен мъх, колкото да се отпуснат леко, и после продължаваха с живота си.

С Тефт, обаче, беше различно. Сега, когато всичките му грижи сякаш се бяха изпарили, той можеше да си тръгне и да се върне при мостовите. Можеше да започне деня си.

Но, Бурята да го вземе, макар, колко хубаво би било да остане още няколко минути. Затова остана и продължи. Опразни три панички, преди един внезапен лъч ярка светлина да го накара да примигне. Отлепи физиономия от масата — върху която, за свой срам, беше оставил локвичка слюнка. Колко време беше минало — и каква беше тази ужасна, нетърпима светлина?

— Ето го — разнесе се гласът на Каладин, и Тефт примигна. Някой коленичи до масата. — О, Тефт…

— Дължи ни за три купички — каза собственикът на бърлогата. — Един гранатен броам.

— Радвайте се — изръмжа друг глас с тежък акцент, — че няма да ви откъснем някой крайник и да ви платим с него.

Бурята да го тръшне, макар. И Червения ли беше тук? Тефт простена и се извърна настрани.

— Не ме гледайте — изграчи с дрезгав глас. — Недейте…

— Заведението ни е напълно законно, рогоядецо — каза съдържателят. — Ако ни нападнете, бъдете сигурни, че ще доведем стражата, и те ще ни защитят.

— Ето ти кървавите пари, змиорко такава — отвърна Каладин и приближи светлината към тях. — Скала, би ли го изправил на крака?

Чифт едри ръце подхванаха Тефт изненадващо нежно. Той плачеше. Келек…

— Къде ти е палтото, Тефт? — попита Каладин от тъмнината.

— Продадох го — призна Тефт и стисна очи, за да не гледа духчетата на срама, които се носеха около него, подобни на цветни венчелистчета. — Продадох си собственото проклето палто.

Каладин замълча и Тефт остави Скалата да го изнесе от бърлогата. По средата на пътя към казармата най-после събра достатъчно достойнство да се оплаче от дъха на Скалата, и да ги накара да го оставят да върви сам — като го придържаха леко под ръка.

* * *

Тефт завиждаше на онези, които бяха по-добри хора от него. Те не се измъчваха от непрекъснатия сърбеж — онзи, който му се беше загнездил така дълбоко под кожата, че забиваше нокти направо в душата му. Беше неумолим, не го оставяше на мира и за миг, и никога не можеше да го начеше. Независимо колко се опитваше.

Каладин и Скалата го настаниха в едно от самостоятелните помещения в казармата, увит в одеяла и с купа от яхнията на Скалата в ръце. Тефт каза всичко, което се очакваше от него. Извинения, обещания да им каже, ако отново почувства нуждата от мъх. Обещания да ги остави да му помогнат. Но не можеше да изяде яхнията — още не. Трябваше да мине още ден, преди да е в състояние да задържи нещо в стомаха си.

Отче на Бурята, какви добри хора бяха те, наистина. И по-добри приятели от онези, които заслужаваше. Всички те израстваха и се превръщаха в нещо велико, докато Тефт… Тефт продължаваше да си стои на земята, вдигнал поглед нагоре.

Оставиха го да си почине малко. Втренчи се в яхнията, от която се носеше познатият му аромат, без да смее да се опита да хапне от нея. Щеше да се върне на работа преди залез-слънце — да продължи да обучава мостовите от другите отряди. Наистина успяваше да си върши задълженията. Можеше да продължава да се преструва, че е нормален, дни наред. Докато беше във войската на Садеас, беше успял да запази равновесие в продължение на години, Бурята да го вземе — преди да кривне от пътя прекалено много, да започне да пропуска смяната си твърде често, и да бъде изпратен в мостовите отряди за наказание.

Месеците, през които носеше мостове, бяха единственият период през живота му като възрастен, когато мъхът не беше най-важното нещо за него. Но дори тогава, когато можеше да си позволи по малко алкохол, знаеше, че в края на краищата ще поеме пак по стария път. Пиенето никога не му беше достатъчно.

Дори сега, докато се приготвяше да се захване с работата за деня, не спираше да го тормози една настойчива мисъл. Срамна мисъл.

„За известно време няма да мога да взимам мъх, нали?“

Тази застрашителна мисъл болеше повече от всичко. Щеше да му се наложи да прекара няколко дни на агония, през които щеше да се чувства като половин човек. Дни, през които нямаше да е в състояние да почувства нищо освен ненавист към самия себе си, дни, през които трябваше да понася срама, спомените и погледите, които останалите мостови хвърляха крадешком към него.

Дни, които трябваше да преживее без абсолютно никаква помощ.

Това го ужасяваше.

42
Последствия

„Цефандрий, носител на Първия скъпоценен камък, би трябвало да знаеш отлично, че не можеш да се обръщаш към нас, като се уповаваш на взаимоотношенията ни от миналото.“

Застаналият посред все по-познатото му видение Далинар опъна тетивата внимателно, после я пусна и балансираната с черни пера стрела се заби в гърба на подивелия мъж. Пронизителният му крясък се изгуби сред оглушителния шум на битката. Войниците пред него се отбраняваха отчаяно, докато ги избутваха назад към ръба на една пропаст.

Далинар постави нова стрела на тетивата със спокойно, заучено движение, после я пусна. Тази също попадна в целта — рамото на един друг войник. Мъжът пусна брадвата посред замаха си и не успя да улучи тъмнокожия младеж, който лежеше на земята. Момчето едва беше навлязло в юношеските си години; още не го беше напуснала свойствената за възрастта му тромавост, крайниците му изглеждаха твърде дълги, а лицето — твърде кръгло, детинско. Далинар би му позволил да разнася съобщения, но не и да хване копие в ръка.

Възрастта на младежа, обаче, не беше попречила да бъде обявен за Главен Акасикс Янагон Първи, господар на Азир и император на цялата област Макабак.

Далинар се беше изправил върху една купчина едри камъни с лъка в ръка. Не възнамеряваше да повтаря грешката, която беше допуснал с кралица Фен, когато я остави да се оправя сама във видението, но не искаше и Янагон да го преживее без никакви предизвикателства и напрежение. Всемогъщия изправяше Далинар пред много опасности в тези видения с много добро основание: той трябваше да усети от първа ръка какъв е залогът.

Далинар повали още един от вражеските войници, който се приближи твърде много до момчето. От тази позиция му беше лесно да се прицелва — беше високо, но достатъчно наблизо, — и беше сравнително добре обучен в изкуството на стрелбата, макар че през последните години беше стрелял предимно с така наречените Вълшебни лъкове — фабриални оръжия, създадени с такъв силен опън на тетивата, че можеха да се използват само от човек, облечен във Вълшебна броня.

Странно беше да преживява същата битка за трети път. Макар че във всяко следващо повторение се забелязваха някакви разлики, някои подробности му бяха познати. Миризмата на дим и нечовешка кръв с дъх на мухъл. Начинът, по който войникът под него се свлече на земята, след като отрязаха ръката му, и изкрещя същите полумолитвени, полубогохулни думи към Всемогъщия.

С помощта на уменията на Далинар с лъка, войниците успяха да удържат позицията си в лицето на врага, докато Сияйният рицар не се прехвърли над ръба на скалата в светещата си Вълшебна броня. Император Янагон седна, а останалите войници се струпаха по-близо до Сияйния рицар и изтласкаха противниците назад.

Далинар видя ужаса, изписан на лицето на треперещия младеж, и свали лъка. Беше чувал някои мъже да говорят за прилива на паника, който изпитваха след края на битката — сякаш едва тогава осъзнаваха неимоверната опасност, която бяха успели да избегнат.

Императорът най-после съумя да се изправи на крака, макар да му се наложи да се опре на копието. Не забеляза Далинар; дори не му направи впечатление, че от някои от труповете в краката му стърчат стрели. Това момче не беше войник — но Далинар не беше и очаквал да бъде. Опитът му сочеше, че азишките генерали са твърде прагматични, че да имат желание да се възкачат на трона. Властването изискваше твърде много вземане-даване с бюрократи — както и, доколкото беше разбрал, диктуване на есета.

Младежът се отдалечи от пропастта и започна да се спуска по една пътека, а Далинар го последва. Ахариетиам. Хората, които го бяха преживели, го бяха смятали за края на света. Трябва да бяха предположили, че скоро ще се върнат в Селенията на покоя. Как щяха да реагират, ако разберяха, че човечеството все още не е било допуснато до рая сега — четири хилядолетия по-късно?

Момчето спря в подножието на лъкатушещата пътека, която водеше към долината между скалните образувания. Загледа се как покрай него бавно се точат ранени войници, подкрепяни от другарите си. Въздухът беше изпълнен с викове и стенания. Далинар тъкмо се готвеше да иде при него и да започне да му обяснява за виденията, когато то тръгна редом с неколцина от ранените и се заговори с тях.

Далинар го последва, любопитен да види какво ще се случи. Долавяше откъслечни части от разговора: „Какво е станало тук? Кои сте вие? Защо се биехте?“

Мъжете не бяха многословни. Бяха ранени, изтощени и заобиколени с духчета на болката. Все пак успяха да се ориентират и да открият една по-голяма група войници, като тръгнаха в посоката, накъдето Ясна беше отишла по време на предишното им посещение в това видение.

Тълпата се беше скупчила около мъж, който се беше изправил върху една едра скала. Висок и уверен, мъжът беше на възраст около тридесет и няколко години, и беше облечен в бяло и синьо. Изглеждаше като алет, но… не точно. Кожата му беше малко по-тъмна, а и нещо в чертите му не беше съвсем като на алетите.

И все пак, у него имаше нещо… познато.

— Трябва да разгласите тази вест. Спечелихме! — провъзгласи мъжът. — Пустоносните най-после бяха победени. И тази победа не е моя, нито пък на Вестителите. Тази победа е ваша. Вие постигнахте това.

Някои от хората нададоха радостни възгласи. Твърде много от останалите, обаче, продължиха да мълчат и да се взират в него с безжизнени погледи.

— Аз ще поведа войската ни към Селенията на покоя — извика мъжът. — Няма да ме видите повече, но не мислете за това сега! Вие извоювахте спокойствието и свободата си. Насладете им се! Възстановете обществото си. А сега вървете и помогнете на другарите си, и пазете в сърцата си светлината на вашия крал-Вестител. Най-накрая възтържествувахме над злото!

Още ликувания, този път — по-ентусиазирани.

„Бурята да го отнесе“, каза си Далинар и усети как го побиват тръпки. Това беше самият Йезерезе’Елин, Кралят на Вестителите. Най-великият от всички тях.

Момент. Кралят тъмни очи ли имаше?

Тълпата се разотиде, но младият император остана, вперил поглед в мястото, където беше застанал Вестителят. Накрая прошепна:

— О, Йезир. Кралят на всички Вестители.

— Да — каза Далинар, като пристъпи до него. — Това действително беше той, Ваше Превъзходителство. Племенницата ми посети това видение преди вас и в доклада й пишеше, че й се е сторило, че го е видяла.

Янагон стисна Далинар за лакътя.

— Какво каза? Ти познаваш ли ме?

— Вие сте Янагон от Азир — отвърна Далинар и кимна с глава вместо поклон. — Аз съм Далинар Колин. Извинявам се за необичайните обстоятелства, при които се налага да проведем тази среща.

Очите на младежа се разшириха.

— Първо виждам Йезир, а сега — моя най-голям враг.

— Аз не съм ви враг — въздъхна Далинар. — И това не е просто сън, Ваше Превъзходителство. Това…

— О, знам, че не е сън — прекъсна го Янагон. — Аз съм Главен, въздигнал се на трона по силата на чудо, затова не е учудващо, че Вестителите избират да говорят чрез мен!

После се огледа и добави:

— Денят, който изживяваме в момента — това Денят на Славата ли е?

— Ахариетиам — потвърди Далинар. — Да.

— Защо са те довели тук? Какво означава това?

— Те не са ме довели тук — обясни Далинар. — Ваше Превъзходителство, аз помолих за това видение, и аз ви доведох тук.

Момчето скръсти ръце скептично. Беше облечено с кожената риза, с която видението беше заменило обикновените му дрехи, и беше оставило копието с бронзов връх опряно на една от близките скали.

— Казаха ли ви вече, че повечето хора ме смятат за луд? — попита Далинар.

— Дочух слухове.

— Е, това е моята лудост — каза Далинар. — Започнах да получавам видения по време на бурите. Елате. Ще видите сам.

Той поведе Янагон към едно място, откъдето се разкриваше по-ясна гледка към полето с труповете в началото на каньона. Янагон го последва, а когато го видя, пребледня като платно. В крайна сметка се приближи към бойното поле и закрачи между телата, под звуците на стенанията и проклятията.

Далинар вървеше до него. Толкова много мъртви очи, толкова много лица, разкривени от болка. Светлооки и тъмнооки. С бледа кожа, като на шин, и рогоядци — макар и по-малко. С тъмна кожа, като на макабаките. Мнозина, които можеха да бъдат както алети, така и ведени или хердазийци.

Имаше и други неща, разбира се. Гигантските, вече сринати със земята каменни статуи. Парши в бойна форма, с хитинова броня и оранжева кръв. На едно от местата, покрай които минаха, забелязаха купчина особени кремлинги — обгорена клада, от която още се вдигаше пушек. Кой си беше губил времето да събере на камара поне хиляда от тези дребни ракообразни?

— Били сме се заедно — каза Янагон.

— Как иначе бихме успели да победим? — отговори Далинар. — Би било лудост да смятаме, че сме могли да се изправим срещу Опустошението сами.

Янагон го изгледа изпитателно.

— Искал си да говориш с мен, докато ги няма везирите. Искал си да бъда сам! И сигурно можеш просто да… да ми покажеш каквото и да е, стига да доказва твърденията ти!

— Щом приемате, че притежавам силата да ви показвам тези видения, не би ли било още по-логично да ме послушате?

— Алетите са опасни. Знаеш ли какво се е случило последния път, когато са дошли в Азир?

— Времето на Слънцетворящия е било много отдавна.

— Везирите ми разказаха за това — настоя Янагон. — Всичко ми разказаха. Тогава е започнало по същия начин — с военен диктатор, който обединил алетските племена.

— Племена ли? — попита Далинар. — Бихте ни сравнил с номадите, които бродят из Ту Байла? Алеткар е едно от кралствата с най-високо ниво на култура в цял Рошар!

— Законовият ви кодекс е бил установен само преди тридесет години!

— Ваше Превъзходителство — каза Далинар, като си пое дълбоко дъх, — съмнявам се, че би имало някаква полза да продължаваме разговора в тази посока. Огледайте се. Вижте до какво ще доведе Опустошението.

Махна с ръка към кошмарната гледка и видя как гневът на Янагон се поуталожва. Изправен пред толкова много смърт, човек не можеше да изпитва друго, освен скръб.

В крайна сметка Янагон се обърна и се запъти обратно натам, откъдето бяха дошли. Далинар закрачи редом с него, стиснал ръце зад гърба си.

— Казват, че когато Слънцетворящия излязъл от дефилето и влязъл в Азир, се натъкнал на неочакван проблем — прошепна Янагон. — Бил покорил твърде много народи за твърде кратко време, и не знаел какво да прави с всичките си пленници. Не можел да остави в градовете хора, които били в състояние да се бият и да се вдигнат на въстание. Трябвало да убие хиляди, хиляди от тях. Понякога просто възлагал тази задача на войниците си. Всеки от тях бил длъжен да убие по тридесетима пленника — като дете, което принуждават да събере наръч съчки за огъня, преди да го пуснат да си играе. На други места давал някоя произволна заповед — да убият всеки мъж над определен ръст, например. Преди да го порази болестта, която му изпратили Вестителите, той вече бил убил една десета от населението на Азир. Твърдят, че Зофикс бил пълен с кости, насметени от бурите на купчини, високи колкото сгради.

— Аз не съм своя предтеча — каза Далинар тихо.

— Но му се възхищаваш. Алетите направо боготворят Садеес. Носиш проклетия му Вълшебен меч.

— Вече се отказах от него.

Двамата спряха в края на бойното поле. Императорът беше упорит, но не знаеше как да се държи. Вървеше, сгърбил рамене, а ръцете му непрекъснато търсеха джобове, каквито старовремските дрехи нямаха. Не беше от знатно потекло — макар че в Азир не тачеха цветовете на очите по същия начин. Навани му беше споменала веднъж, че причината за това е ограниченият брой на светлооките хора в Азир.

Самият Слънцетворящ беше използвал това като аргумент, с който да оправдае факта, че ги е подчинил.

— Аз не съм своят предтеча — повтори Далинар. — Но помежду ни наистина има общи неща. Младост, изпълнена с жестокости. Живот, изпълнен със сражения. Аз, обаче, имам едно предимство, което той е нямал.

— И то е?

Далинар погледна младежа право в очите.

— Живял съм достатъчно дълго, за да стана свидетел на последствията от действията си.

Янагон кимна бавно.

— Да — обади се и един друг глас. — Ти си стар.

Далинар се извърна, смръщил вежди. Звучеше като младо момиче. Какво правеше момиче на бойното поле?

— Не очаквах да си толкова стар — продължи девойката, която седеше, скръстила крака, на една голяма канара наблизо. — И всъщност не си черен. А и за Тоягата, никак не си толкова върлинест.

Младият император, колкото и да беше странно, разцъфна в широка усмивка.

— Крадла! Върнала си се! — възкликна той и се закатери по скалата, на която седеше момичето, забравил за благоприличието.

— Не съвсем — поправи го тя. — Отклониха ме. Но вече съм близо.

— Какво стана в Йедоу? — попита Янагон с настоятелен тон. — Почти нищо не ми обясни!

— Онея хора излъгаха за храната — каза тя и присви очи към Далинар, а младият император загуби равновесие, свлече се от стената на канарата и се опита да се покатери от другата й страна.

— Това не е възможно — чу се гласът на Отеца на Бурята в главата на Далинар. — Как е успяла да дойде тук?

— Не си ли я довел ти? — попита тихо Далинар.

— Не. Това не е възможно! Как…

Янагон най-после успя да се изкачи на върха на скалата и прегърна по-младото момиче. То имаше дълга, тъмна коса, бледи, почти бели очи и кафеникава кожа, макар че най-вероятно не беше алетка — лицето й беше твърде кръгло. От Реши, може би?

— Опитва се да ме убеди, че трябва да му се доверя — каза Янагон и посочи към Далинар.

— Недей — посъветва го тя. — Задникът му е прекалено хубав.

Далинар прочисти гърло.

— Моля?

— Прекалено хубав задник имаш. Старите мъже не бива да имат стегнати задници. Това означава, че прекарваш твъъърде много време в размахване на меч или пердашене на хора. Задникът ти трябва да е увиснал и отпуснат. Тогава бих ти се доверила.

— Тя е… доста вманиачена на тема задници — каза Янагон.

— Няма такова нещо — отвърна момичето и подбели очи. — Ако някой смята, че съм странна, задето говоря за задници, обикновено просто завижда, защото аз съм оная без бастун, заврян в моя.

Тя се вторачи изпитателно в Далинар, после хвана императора за ръката.

— Да тръгваме.

— Но… — започна Далинар, като вдигна ръка.

— Виждаш ли, учиш се — прекъсна го момичето и му се ухили.

А в следващия миг двамата с императора изчезнаха.

Отеца на Бурята изръмжа от раздразнение.

— Оная жена! Тя е същество, създадено специално да се опълчва на волята ми!

— Жена ли? — попита Далинар и поклати глава.

— Това дете е покварено от Нощната пазителка.

— Строго погледнато, такъв съм и аз.

— В нейния случай е различно. Неестествено е. Тя стига твърде далеч.

Отеца на Бурята изтътна недоволно още веднъж и отказа да говори повече. Изглеждаше искрено разстроен.

Далинар се видя принуден да седне и да изчака, докато видението приключи. Прекара времето до края му, загледан в безбрежното поле от трупове — преследван както от миналото, така и от бъдещето.

43
Копиеносец

„Говореше на някого, който не може да ти отговори. Ние, обаче, ще поемем разговора оттук нататък — макар и да не знаем как си успял да откриеш местоположението ни в този свят.“

Моаш порови из безцветната каша, която Фебрт наричаше „яхния“. Имаше вкус на крем.

Загледа се в огнените духчета, които си играеха в големия огън, на който готвеха. Опитваше се да се стопли, докато Фебрт — тайленец с яркочервена коса като на рогоядец — спореше с Грейвс. Димът от пламъците се виеше във въздуха, а светлината им трябва да се виждаше от цели километри в Мразовитата земя. На Грейвс не му пукаше; той смяташе, че дори ако Вечната буря не беше прогонила всички бандити от областта, двама Мечоносци щяха да бъдат предостатъчни да се разправят с останалите.

„Но Вълшебният меч не може да спре стрела, пусната в гърба“, помисли си Моаш. Чувстваше се открит и уязвим. „Нито пък Вълшебната броня — ако не си я облякъл.“ Неговата броня, както и тази на Грейвс, лежеше увита във вързоп от плат във фургона им.

— Виж, това са Тризнаците — каза Грейвс, като махна с ръка към едно скално образувание. — Точно тук са, ето ги на картата. Сега ще вървим на запад.

— Бил съм тук преди — отвърна Фебрт. — Трябва да продължим на юг, казвам ти. А после — на изток.

— Картата…

— Не ми трябват твоите карти — прекъсна го Фебрт и скръсти ръце. — Страстите ме водят.

— Страстите ли? — възкликна Грейвс и размаха ръце от раздразнение. — Страстите? Вече би трябвало да си изоставил тези суеверия. Вече си част от Диаграмата!

— Мога да вярвам и в двете — отвърна Фебрт със сериозен тон.

Моаш пъхна още една лъжица „яхния“ в уста. Бурята да го тръшне, макар — мразеше, когато дойдеше ред на Фебрт да готви. И когато дойдеше ред на Грейвс. И когато дойдеше ред на Фиа. И… е, нещата, които самият той готвеше, имаха вкус на отходна вода, наръсена с подправки. Като готвачи, всички те не струваха и тъмно парченце скъпоценен камък. За разлика от Скалата.

Моаш захвърли купичката, а мътната помия вътре се разля от едната страна. Хвана палтото си от клона на близкото дърво и се отдалечи в нощта. Мразовитият въздух щипеше кожата му особено след дългото време, което беше прекарал пред огъня. Ненавиждаше тукашния студ. Вечната зима.

Четиримата бяха оцелели след бурите, като се бяха приютили в тясното, укрепено дъно на фургона, който предварително бяха закрепили с вериги за земята. Бяха прогонили единиците парши, които се бяха отцепили от по-големите групи, с помощта на Вълшебните си мечове — далеч не се бяха оказали така опасни, колкото се беше тревожил. Но тази нова буря…

Моаш срита един камък, но камъкът беше замръзнал за земята, та успя само да си удари лошо палеца. Изруга и погледна през рамо, когато дочу виковете, в които спорът беше прераснал. Някога се беше възхищавал на изискаността, която виждаше у Грейвс. Но това беше, преди да прекарат няколко седмици заедно на път през тези голи земи. Търпението на Грейвс се беше изчерпало до дъно, а изискаността му не означаваше нищо при положение, че всички ядяха помия и пикаеха зад хълмовете.

— Та колко точно сме се загубили? — попита Моаш, когато Грейвс го настигна и застана до него в мрака.

— Изобщо няма да се изгубим, стига онзи идиот да вземе най-после да погледне картата — отвърна Грейвс, стрелна с поглед Моаш и добави: — Вече ти казах да хвърлиш това палто.

— Така и ще направя — веднага, след като спрем да пълзим по замръзналия задник на самата зима.

— Поне свали нашивката. Може да ни издаде, ако попаднем на някого от военните лагери. Откъсни я — настоя Грейвс, завъртя се на пета и се запъти обратно към лагера.

Моаш опипа с пръсти нашивката на Мост Четири на рамото си. Допирът извика спомени. Как се присъедини към Грейвс и неговата банда, които планираха да убият крал Елокар. Опита за покушение, след като Далинар замина на похода си към сърцето на Пустите равнини.

Сблъсъка с Каладин, ранен и облян в кръв.

„Няма. Да. Те. Допусна. До. Него.“

Кожата на Моаш беше измръзнала и сякаш лепкава от студа. Извади камата си от ножницата отстрани на колана си — още не беше свикнал с факта, че може да го носи така. Тъмнооките можеха да си навлекат сериозни неприятности, ако ги хванеха с толкова голям нож.

Но той вече не беше тъмноок. Беше един от тях.

Бурята да го вземе дано, наистина беше един от тях.

Сряза конците, с които беше прикрепена нашивката. Нагоре от едната страна, после — надолу от другата. Колко просто беше. Щеше да е по-трудно да се отърве от татуировката, която си беше направил заедно с останалите — но той беше поискал да я татуират на рамото му, а не на челото.

Моаш вдигна нашивката в ръка и се опита да я разгледа за последно на слабата светлина от далечните пламъци, но после усети, че не може да се насили да я изхвърли. Запъти се обратно към огъня и се настани до него. Дали другите седяха сега, скупчени около котела на Скалата? Дали се смееха, дали се шегуваха и залагаха колко чаши бира може да изпие Лопен наведнъж? Дали се майтапеха с Каладин в опит да го накарат да пусне някоя усмивка?

Моаш почти дочуваше гласовете им. Усмихна се и си представи, че и той е там, с тях. А после си представи как Каладин им разкрива какво е сторил.

„Опита се да ме убие“, щеше да им каже той. „Предаде всичко важно за нас. Наруши клетвата си да защитава краля, загърби дълга си към Алеткар и, най-важното от всичко, — загърби нас.“

Моаш преви рамене, все още стиснал нашивката в ръка. Трябваше да я хвърли в огъня.

Отче на Бурята. Трябваше сам да се хвърли в огъня.

Вдигна поглед към небето — към Преизподнята и Селенията на покоя. Над тях трепкаха множество звездни духчета.

А в небето до тях сякаш се движеше нещо?

Моаш изкрещя и отскочи назад от мястото, където беше седнал в мига, в който Пустоносните връхлетяха върху малкия лагер. Стовариха се на земята, стиснали дълги, извити мечове в ръце. Не Вълшебни остриета — това бяха паршендски оръжия.

Едно от съществата стовари меча си върху камъка, където Моаш седеше до преди миг. Друго от тях прободе Грейвс право в гърдите, после извади меча и го обезглави с едно движение.

Трупът на Грейвс се свлече долу, а Вълшебният му меч се появи и се стовари до него с метален звън. Фебрт и Фиа нямаха шанс. Останалите Пустоносни ги покосиха и обагриха с кръвта им скалите на тази студена, забравена от всички земя.

Четвъртата Пустоносна се спусна към Моаш, който се сви на топка и се превъртя. Мечът на създанието се удари в камъните до него, а от острието му изскочиха искри.

Моаш се изправи пъргаво на крака, а обучението на Каладин — набито дълбоко в главата му посредством дългите часове, прекарани на дъното на скалната цепнатина, — си каза думата, направлявайки действията му като инстинкт. Той отскочи встрани и се обърна с гръб към фургона, а Вълшебният му меч се появи в ръката му.

Пустоносната заобиколи огъня и се доближи до него. Светлината лъщеше по стегнатото й, мускулесто тяло. Тези създания не бяха като паршендите, които беше виждал на Пустите равнини. Имаха наситеночервени очи и алено-виолетова черупка, която отчасти обрамчваше лицата им. Кожата на жената, която се беше изправила пред него, се отличаваше с подобни на водовъртежи шарки, в които се смесваха три различни цвята — черно, червено и бяло.

Тъмна светлина, като противоположност на Светлината на Бурята, се излъчваше от всеки Пустоносен. Грейвс им беше говорил за тези същества и беше нарекъл завръщането им просто поредното от многото събития, предречени от неразгадаемата „Диаграма“.

Противницата на Моаш се втурна към него, но той замахна с Вълшебния си меч и я принуди да отстъпи. Тя се движеше, сякаш се плъзга по земята, а краката й почти не я докосваха. Останалите трима се заловиха да тършуват из лагера и да разглеждат труповете на убитите, без да обръщат внимание на битката. Един от тях се издигна в елегантен скок, приземи се върху фургона и започна да рови из предметите, струпани там.

Пустоносната се опита отново да нападне, като замахна внимателно с дългия си, извит меч. Моаш го избегна, като отстъпи назад, стиснал Вълшебния меч с две ръце, и се опита да удари острието й със своето. Движенията му изглеждаха тромави в сравнение с грациозната мощ на създанието пред него. Тя се плъзна на едната страна. Дрехите й се развяваха на вятъра, а дъхът й се издигаше на видими облачета сред ледения въздух. Явно не искаше да рискува с безразсъдни атаки срещу Вълшебен меч, и когато Моаш залитна, не направи опит да го удари.

Бурята да го тръшне, дано. Това оръжие беше просто прекалено голямо и неудобно. Дълго беше близо два метра и трудно се насочваше под правилния ъгъл. Да, можеше да среже всичко, но ударът му трябваше да попадне в целта, за да има това някакво значение. Беше му много по-лесно да борави с него, докато носеше Вълшебната броня. Без нея се чувстваше като дете, което се мъчи да се оправя с оръжие за възрастни.

Пустоносната се усмихна. После нападна с шеметна бързина. Моаш отстъпи встрани и замахна, като я принуди да се извие настрани. Мечът й остави дълга резка над лакътя му, но движението му й попречи да го намушка.

Ръката му пламна от болка и той изръмжа. Пустоносната го следеше с уверен, проницателен поглед. Все едно вече беше мъртъв. Може би просто трябваше да го остави да се случи.

Пустоносният, който се беше качил върху фургона, възкликна нещо с оживен глас. Беше открил Вълшебната броня. Разрита останалите вещи, за да я извади, и от задния край на фургона се изтърколи нещо и падна с глухо тупване на земята. Копие.

Моаш сведе поглед към Вълшебния си меч — богатство, достойно за цяло кралство, най-ценния предмет, който един човек би могъл да притежава.

„Кого заблуждавам?“, каза си. „Кого, Бурята да го вземе, макар, смятам, че заблуждавам?“

Пустоносната се хвърли в атака, но Моаш освободи Вълшебното си острие и се втурна да бяга. Създанието беше така изненадано, че се поколеба за момент и даде на Моаш достатъчно време да се хвърли към копието, да се превърти на земята и да се изправи, стиснал оръжието. Усетил гладкото дърво и познатата тежест в ръка, Моаш зае бойна позиция с рефлексивна лекота. Въздухът се изпълни с миризма на влажно и леко гнило — спомни си скалните пропасти, в които се преплитаха животът и смъртта, младите филизи и разложените стъбла.

Сякаш чуваше гласа на Каладин: „Не бива да те е страх от Вълшебния меч. Не бива да те е страх от светлоокия, качен на кон. Те убиват първо със страха, а после — с острието. Не отстъпвай назад.“

Пустоносната се стрелна към него, но Моаш не отстъпи назад. Отклони я и я обърна настрани, като посрещна острието й с дръжката на копието. После мушна с тъпия му край нагоре под ръката й, когато тя замахна назад.

Пустоносната възкликна от изненада, когато Моаш завърши атаката, която беше упражнявал хиляди пъти в скалните пропасти. Замахна с копието към глезените й и удари силно, като я накара да залитне назад. Понечи да завърши с класическо извиване и забиване, за да я прониже с копието в гърдите.

За съжаление, Пустоносната не падна. Успя да се задържи и увисна във въздуха, вместо да се стовари на земята. Моаш забеляза това навреме и прекъсна маневрата, за да отбие следващото й нападение.

Пустоносната се плъзна назад, клекна и се сви като дебнещ хищник, прибрала меча си от едната страна на тялото. След това скочи напред и стисна копието на Моаш, когато той се опита да я отблъсне с него. Бурята да го вземе, макар! Тя се стрелна грациозно към него и застана точно отпред, в обсега му. Миришеше на мокри дрехи и на чуждоземната миризма, която бегло напомняше на мухъл и която той вече свързваше с паршендите.

Притисна длан към гърдите на Моаш и тъмната светлина пробяга от нейното тяло към неговото. Моаш усети как олеква.

За щастие, Каладин вече го беше научил да противостои и на това.

Моаш стисна Пустоносната с една ръка, като я хвана за предницата на свободната риза в мига, в който тялото му понечи да падне нагоре във въздуха.

Внезапното му дръпване я накара да залитне и дори я издигна на няколко сантиметра от земята. Той я придърпа още нагоре към себе си с една ръка, опрял острието на копието в камъните долу с другата. Това накара двамата да се издигнат във въздуха и да се завъртят.

Противницата му нададе вик на някакъв непознат за него език. Моаш пусна копието и грабна камата си. Тя се опита да го блъсне настрани и го Оттласна отново, този път — по-силно. Той изръмжа, но продължи да я държи за ризата, вдигна камата и я намушка в гърдите.

Оранжева паршендска кръв опръска ръката му и бликна в мразовитата нощ, докато продължаваха да се въртят във въздуха. Моаш я стисна здраво с едната си ръка и натисна камата още по-дълбоко в гърдите й.

Тя не можеше да се излекува така, както би могъл Каладин. Очите й угаснаха, а тъмната светлина изчезна.

Тялото й се отпусна и Моаш я освободи. Малко по-късно силата, която го дърпаше нагоре, отслаби хватката си и той падна на земята от около метър и половина разстояние. Тялото на съществото под него омекоти удара му в камъните.

Оранжевата кръв, с която беше покрит, димеше леко в мразовития въздух. Той хвана пак копието с пръсти, мокри от кръвта, и го насочи към тримата останали Пустоносни, които се бяха втренчили в него, изумени.

— Мост Четири, копелета такива — изръмжа Моаш.

Двама от Пустоносните се обърнаха към третия — другата жена, която на свой ред изгледа Моаш отгоре до долу.

— Сигурно ще успеете да ме убиете — каза Моаш, като обърса ръка в дрехите си, за да може да хване копието по-здраво. — Но аз ще убия един от вас преди това. Поне един.

Не изглеждаха ядосани от факта, че току-що беше убил съмишленицата им. Но, Отче на Бурята, дали тези същества изпитваха някакви чувства изобщо? Шен често просто си седеше и зяпаше в празното пространство. Срещна погледа на жената в средата. Кожата й беше оцветена в червено и бяло, без дори едно черно петънце. Бледият бял цвят му напомняше на шиновете, които винаги му бяха изглеждали леко болнави.

— Ти — заговори жената на алетски, но с тежък акцент, — имаш плам.

Един от останалите й подаде Вълшебния меч на Грейвс. Тя го вдигна и го разгледа на светлината на огъня. После се издигна във въздуха.

— Давам ти избор — заговори тя пак. — Или ще умреш тук, или ще признаеш поражението си и ще ни отстъпиш оръжията си.

Моаш стисна копието, застанал в сянката на фигурата, чиито дрехи се вееха на вятъра. Нима смятаха, че наистина ще им се довери?

Но, от друга страна… той наистина ли мислеше, че ще може да се справи с трима наведнъж?

Сви рамене и захвърли копието настрана. После призова Вълшебния си меч. След всички онези години, през които си беше мечтал за такъв, най-после го беше получил. Каладин му го беше дал. И каква полза бе имало от това? Явно не можеше да му се има доверие да разполага с такова оръжие.

Стисна зъби, притисна ръка към скъпоценния камък и наложи на връзката помежду им да се разпадне. Камъкът, инкрустиран в ефеса, проблесна и той усети как го облива ледена вълна. Отново се беше превърнал в тъмноок.

Захвърли и Меча на земята. Един от Пустоносните го взе. Друг отлетя нанякъде и Моаш го проследи с поглед, объркан. Малко по-късно той се върна с още шестима. Трима от тях овързаха Вълшебната броня с въжета и отлетяха, като я влачеха във въздуха под себе си. Защо не я Оттласнаха?

За секунда Моаш помисли, че ще го оставят сам насред пустошта, но в крайна сметка двама от другите го стиснаха за ръцете и се издигнаха с него във въздуха.

Из бележника на Навани: Дизайни на кораби

44
Светлата страна

„Наистина сме заинтригувани, тъй като смятахме, че е добре скрито. Незначително сред многото ни светове.“

Воал се беше отпуснала на стола в една таверна с хората си. Беше качила ботушите си на масата и облегнала стола назад, заслушана в оживлението, което кипеше навсякъде около нея. Хората бърбореха и пиеха, други се разхождаха напред-назад по пътеката отпред, викаха и си подмятаха шеги. Наслаждаваше се на топлата прегръдка на непрестанния шум от всички тези хора, които като нея се бяха постарали отново да превърнат този каменен мавзолей в нещо живо.

Мисълта за размерите на кулата продължаваше да я изпълва с безпокойство. Как беше успял някой да построи такова огромно място? Би могло да погълне повечето мегаполиси, които Воал беше виждала, без дори да си разхлаби колана.

Е, по-добре беше да не мисли за това. Трябваше да се промъква, приведена ниско долу, далеч под въпросите, които разсейваха писарите и учените. Това беше единственият начин да свърши нещо полезно.

Вместо това, тя се съсредоточаваше върху хората. Гласовете им се сливаха и те се превръщаха в една монолитна, безлика тълпа. Но най-прекрасното у тях беше това, че можеше да се съсредоточиш върху някое конкретно лице, да го видиш наистина, и да откриеш в него цяло богатство от история. Толкова много хора с толкова много животи, всеки от които представляваше отделна загадка — с безкрай много детайли, също като Шарка. Ако се вгледаш внимателно във фракталните линии, от които се състоеше, забелязваш, че всяко ъгълче си има собствена сложна архитектура. А ако се вгледаш внимателно в някой човек, забелязваш всички присъщи само на него черти — и виждаш, че не пасват напълно в каквато обширна категория си го поставил в началото.

— И така… — започна Червения, като се обърна към Ишна.

Воал беше довела трима от мъжете заедно с шпионката, която щеше да ги обучава. Така щеше да може да я слуша, да се учи и да се опита да прецени дали може да й има доверие, или е била изпратена от някого да я следи.

— Всичко това е супер — продължи Червения, — но кога ще започнем да учим онея работи с камите? Не че горя от нетърпение да убия някого. Просто… нали знаеш…

— Какво да знам? — попита Ишна.

— Камите са адски дейнски.

— Дейнски ли? — попита Воал, като отвори очи.

— Дейнски — кимна Червения. — Нали знаеш. Когато нещо е много хубаво, или удобно… само че още по-готино от това.

— Всички знаят, че камите са дейнски — добави Газ.

Ишна подбели очи. Ниската жена беше облякла семпло украсената си с бродерия хава, а на ръката си беше сложила ръкавица. Осанката и роклята й подсказваха, че е тъмноока със сравнително високо социално положение.

Воал привличаше повече внимание — и не само заради бялото си палто и шапката. Вниманието идваше предимно от мъжете, които се колебаеха дали да я заговорят — нещо, което не правеха с Ишна. Начинът, по който се носеше, и строгата й хава ги възпираха.

Воал отпи от виното си и се наслади на приятния вкус.

— Чували сте много преувеличени истории, сигурна съм — каза Ишна. — Но шпионажът не е изпълнен със схватки с ками в тъмни улички. Едва бих имала представа какво точно да направя, ако ми се наложи да намушкам някого.

Тримата мъже посърнаха.

— Шпионажът — продължи Ишна — представлява внимателно събиране на информация. Вашата задача е да наблюдавате, без да бъдете наблюдавани. Трябва да сте достатъчно симпатични, за да може хората да имат желание да си говорят с вас, но не достатъчно интересни, че да ви запомнят.

— Е, значи Газ отпада — заяви Червения.

— Да — съгласи се Газ, — същинско проклятие е да си толкова страшно интересен.

— Ще млъкнете ли вие, двамата? — намеси се Вата. Дългурестият войник се беше навел напред и още не беше докоснал чашата си евтино вино. — Как да го направим? Аз съм твърде висок. Газ има само едно око. Ще ни запомнят.

— Трябва да се научите да привличате вниманието към повърхностни черти, които можете да промените, и да го отвличате от онези, които не можете. Червения, ако ти си сложиш превръзка на едното око, това ще им направи впечатление. Вата, мога да те науча как да вървиш прегърбен по начин, който да прикрие високия ти ръст — а ако добавиш към това и необичаен акцент, хората ще посочат него, когато те описват. Газ, ти можеш да отидеш в някоя таверна, където да легнеш на масата и да се престориш на мъртвопиян. Никой няма да забележи превръзката на окото ти — всички ще те помислят за пияница. Но това няма значение засега. Ще започнем с наблюдението. Ако искате да бъдете полезни, трябва да умеете да преценявате бързо основните важни неща за дадено място, да запаметявате много подробности и да сте в състояние да докладвате след това. А сега затворете очи.

Мъжете неохотно се подчиниха. Воал също затвори очи.

— И така — продължи Ишна. — Може ли някой от вас да ми опише посетителите на таверната в момента? Без да поглеждате, разбира се.

— Ъ-ъ… — проточи Газ и се почеса по превръзката на окото. — На бара има една готина мадама. Може би тайленка.

— Какъв цвят блуза носи?

— Хм. Ами, изрязана е, а и тя има доста добри скални пъпки… Ъ-ъ…

— Има един голям грозник с превръзка на окото — намеси се Червения. — Нисък, доста досаден. Пие чуждото вино, когато хората не гледат.

— Вата? — попита Ишна. — Кого си забелязал ти?

— На бара имаше няколко типа, мисля — отвърна той. — Бяха в униформи на… Себариал? И са заети около половината маси. Но не мога да кажа от кого.

— По-добре — каза Ишна. — Не очаквах да сте в състояние да го направите. Естествено е да не обръщате внимание на тези неща. Но аз ще ви обуча, така че…

— Почакай — прекъсна я Вата. — Ами Воал? Какво си спомня тя?

— Трима мъже на бара — каза Воал разсеяно. — Един по-възрастен мъж с побеляла коса и двама войници, вероятно братя, ако се съди по еднаквите орлови носове. По-малкият пие вино; по-възрастният се опитва да свали жената, която Газ забеляза. Не е тайленка, но носи тайленска рокля с тъмновиолетова блуза и наситенозелена пола. На мен не ми харесва съчетанието, но на нея явно й допада. Уверена е, свикнала да си играе с вниманието на мъжете. Но мисля, че търси някого, защото не обръща внимание на войника и непрекъснато наднича над рамото му. Барманът е възрастен и толкова нисък, че му се налага да се качва на сандък, когато налива питиетата на клиентите. Обзалагам се, че не е барман от дълго време. Замисля се, когато някой си поръча по-сложно питие, и му се налага да чете глифите по етикетите на бутилките, за да открие правилната. Има три сервитьорки — едната от които е в почивка, — и четиринайсетима клиенти освен нас.

Отвори очи и добави:

— Мога да ви разкажа и за тях.

— Няма да е необходимо — каза Ишна, а Червения изръкопляска тихо. — Много впечатляващо, Воал. Макар че трябва да отбележа, че има петнайсетима други клиенти, не четиринайсетима.

Воал се сепна, огледа пак палатката и започна да брои, също както го беше направила наум преди малко. Трима на онази маса… Четирима ей там… Две жени, застанали до вратата…

И една жена, която беше пропуснала първия път, свита на стол до малката масичка в дъното на палатката. Облеклото й беше просто — пола и риза от вида, който често носеха алетските селянки. Дали умишлено беше избрала дрехи, които се сливаха с белия цвят на палатката и кафявите маси? И какво правеше тук?

„Води си бележки“, помисли си Воал и усети как я пробожда тръпка на тревога. Жената беше прикрила внимателно едно малко тефтерче в скута си.

— Коя е тя? — попита Воал, като се приведе към останалите. — Защо ни гледа?

— Не точно нас — обясни Ишна. — Ще има десетки като нея на пазара — стрелкат се наоколо като плъхове и събират каквато информация могат. Може да работи самостоятелно и да продава сведенията по малко на заинтересованите, но е по-вероятно да работи за някого от Върховните принцове. Такава длъжност изпълнявах и аз. Ако се съди по хората, които наблюдава, най-вероятно са й наредили да състави доклад относно настроенията сред войниците.

Воал кимна и се заслуша внимателно в обясненията на Ишна, която започна да учи мъжете на полезни номера, с които да упражняват паметта си. Посъветва ги да се научат да четат и пишат глифи и да използват някакъв таен метод — като да отбелязват малки чертички по дланите си, например, — за да могат по-лесно да запомнят повече подробности. Воал беше чувала за някои от тези похвати, включително онзи, за който говореше Ишна в момента — така нареченият умствен музей.

По-интересни й бяха съветите как да преценяват кои точно сведения са важни за докладите и как да ги открият. Обясни, че трябва да се ослушват за имената на Върховните принцове и за често срещаните думи, използвани като евфемизми за по-важни неща, а също така и как да открият някого, който е изпил достатъчно питиета, че да се разприказва за онова, за което не бива да говори. Тонът, каза им, е от основно значение. Можеше да седиш на метър и половина от някого, който споделя ценни тайни, и пак да ги пропуснеш, защото си се заслушал в спора на масата от другата му страна.

Състоянието, което описа, беше почти като медитация — да седиш и да оставяш ушите си да поемат всичко, докато умът ти се съсредоточава само върху конкретни разговори. Воал го намираше за безкрайно интригуващо. След около час обучение, обаче, Газ се оплака, че главата го цепи, сякаш вече е обърнал четири халби. Червения кимна в знак на съгласие — разфокусираният му поглед го караше да изглежда напълно ошашавен.

Вата, обаче… той беше затворил очи и изреждаше едно след друго описания на всички в помещението. Воал се ухили. Вата винаги изпълняваше задълженията си така, сякаш някой беше окачил огромен камък за врата му — движеше се бавно и ускоряваше крачка, само когато видеше място, където да може да седне и да си почине. Този напълно нов за него ентусиазъм я обнадеждаваше.

Всъщност Воал бе така погълната от заниманията им, че изобщо не забеляза колко време е минало. Когато чу камбаните на пазара, изруга тихичко.

— Ама че глупачка съм, бурята да го тръшне.

— Воал? — обърна се Ишна към нея въпросително.

— Трябва да тръгвам — обясни тя. — Шалан има среща.

Кой би си помислил, че придобиването на такава древна, полубожествена по произход титла ще донесе със себе си не само сила и чест, но и безкрайно количество заседания?

— Не може ли да се оправи без теб? — попита Вата.

— Отче на Бурята, виждали ли сте го онова момиче? Би си забравило краката, ако не бяха закачени за тялото й. Продължавайте да се упражнявате! Ще ви намеря после.

С тези думи тя нахлупи шапката си и се стрелна на бегом през Тържището.

* * *

Малко по-късно, Шалан Давар — вече облечена в благопристойната си синя хава — вървеше по един от коридорите под Уритиру. Беше доволна от работата, която Воал беше свършила с мъжете, но, бурята да го вземе, трябваше ли да пие толкова много? На Шалан й се наложи да изчисти от организма си цяла бъчва алкохол, за да успее да си проясни главата.

Пое си дълбоко дъх и пристъпи в помещението на бившата библиотека, където завари не само Навани, Ясна и Тешав, но и цяла група арденти и писари. Мей Аладар, Адротагия от Карбрант… имаше дори трима бурегадатели — странни мъже с дълги бради, които се опитваха да предсказват времето. Шалан беше чувала, че от време на време тълкуват бъдещето по ветровете, но никога не бяха предлагали такива услуги открито.

Близостта им караше Шалан да копнее за молитва. За съжаление, Воал не държеше такива подръка. Тя беше на практика еретичка и мислеше за религия горе-долу толкова често, колкото мислеше и за цените на коприната в Рал Елорим. Ясна поне имаше смелостта да си избере позиция и да я обяви пред всички; Воал просто би свила рамене и би пуснала някоя шега. Беше…

— Хммммм — прошепна Шарка от полите й. — Шалан?

Вярно. Беше спряла на прага, нали? Влезе вътре, като за съжаление мина точно покрай Янала, която в момента изпълняваше ролята на помощничка на Тешав. Красивата млада жена вечно виреше нос във въздуха и беше от типа хора, чиято всяка дума караше Шалан да потръпва от неприязън.

Онова, което й беше противно, беше арогантността й, разбира се — а не фактът, че Адолин я беше ухажвал малко преди да се запознае с Шалан. Отначало се беше опитвала да избягва бившите романтични партньори на Адолин, но… е, това беше като да се опитва да избегне войниците, докато прекосява бойно поле. Може да се каже, че имаше такива навсякъде.

В помещението се преплитаха десетина разговора: за тежести и мерки, за пунктуационни правила, за атмосферните флуктуации в кулата. Някога би дала всичко, за да присъства на такова нещо. А сега непрекъснато закъсняваше за събранията. Какво се беше променило?

„Вече знам, че съм измамница“, отговори си тя наум и се притисна към стената, докато се разминаваше с една привлекателна млада ардентка, която тъкмо разискваше азишката политика с един от бурегадателите. Шалан едва беше успяла да прелисти книгите, които Адолин й беше донесъл. От другата й страна беше застанала Навани, която обсъждаше някакви фабриали с една инженерка в алена хава. Жената кимаше съсредоточено.

— Да, но как да го стабилизираме, Сиятелна? Ако платната са отдолу, ще се превърти наобратно, нали?

Близостта й с Навани беше предоставила на Шалан множество възможности да изучава науката за фабриалите. Защо не го беше направила? Всички тези идеи, въпроси, логика сякаш я погълнаха и изведнъж тя се почувства, като че ли се дави. Твърде много. Хората тук знаеха твърде много и тя се чувстваше незначителна в сравнение с тях.

„Нуждая се от някого, който може да се справи с това“, помисли си. „Учен. Част от мен може да се превърне в учен. Не във Воал или Сиятелната, а в някой…“

Шарка отново зажужа от полите й. Тя опря гръб в стената. Не, това… това беше тя, нали? Шалан винаги бе искала да стане учен, нали?

Нали?

Моментът на неувереност премина, тя издиша и се насили да се успокои. Накрая извади един тефтер и един молив с писец от въглен от чантата си, откри Ясна и застана до нея.

Ясна вдигна едната си вежда.

— Пак закъсняваш.

— Съжалявам.

— Възнамерявах да те помоля за помощ с някои от преводите на „Песента на зората“, които получихме, но вече не ни остава достатъчно време преди събранието на майка ми.

— Може би ще мога да помогна с…

— Имам да обсъдя още няколко въпроса. Ще разговаряме после.

Отпрати я рязко, но Шалан така и очакваше. Приближи се към един стол, оставен близо до стената, и седна.

— Ако Ясна знаеше, че току-що съм се сблъскала с един от най-големите си страхове — прошепна Шалан тихичко, — щеше да изрази съчувствие. Нали?

— Ясна ли? — попита Шарка. — Не си много наблюдателна, Шалан. Тя не се интересува особено от чуждите тревоги.

Шалан въздъхна.

— Ти се интересуваш!

— Специалист съм по тревогите, наистина, но главно защото самата аз се тревожа непрекъснато — отвърна Шалан, пое си дъх и попита: — Няма защо да се чувствам не на място тук, нали, Шарка?

— Хммм. Разбира се, че не. Ще скицираш хората, нали?

— Бележитите учени от миналото са правели много други неща, освен да рисуват. Помазания е бил математик — той е изобретил науката за пропорциите в изкуството. Галид е била изобретателка, а чертежите й се използват в астрономията и до днес. Ясна е историк — и повече. Това искам.

— Сигурна ли си?

— Така мисля.

Работата беше там, че Воал искаше да прекарва дните си като пие и пуска шеги с мъжете, докато се упражняваха в шпионаж. Сиятелната искаше да тренира с меча и да прекарва повече време с Адолин. А какво искаше Шалан? И имаше ли значение това?

В крайна сметка, Навани обяви началото на официалното събрание и присъстващите насядаха. Писарите се бяха подредили от едната страна на Навани, ардентите — от другата, и далеч от Ясна. Докато бурегадателите се настаняваха по-нататък на пръстена от столове, Шалан забеляза, че на прага е застанал Ренарин. Той пристъпи от крак на крак и надникна вътре, но не влезе. Когато неколцина от учените се обърнаха към него, отстъпи назад, сякаш погледите им буквално го изтикаха от стаята.

— Аз… — започна той. — Баща ми каза, че мога да дойда… само да слушам, може би.

— Повече от добре дошъл си, братовчеде — поздрави го Ясна и кимна на Шалан да му донесе стол.

Шалан се подчини, без дори да се възпротиви на факта, че я командва така. Можеше да бъде учен. Можеше да бъде най-добрият чирак-учен на света.

Свел глава, Ренарин заобиколи пръстена от столове от външната страна, стиснал верижката, която висеше от единия му джоб с такава сила, че кокалчетата на юмрука му се белееха.

Шалан даде всичко от себе си да води подробен протокол и да не се разсейва със скици на присъстващите. За щастие, дискусиите бяха по-интересни от обикновено. Навани беше наредила на повечето от присъстващите учени да проучват и да се опитат да проумеят същността на Уритиру. Инадара — сбръчкана писарка, която напомняше на Шалан за ардентите на баща й — представи доклада си първа, като уточни, че екипът й се опитва да изясни смисъла на странните форми на помещенията и тунелите в кулите.

Инадара обясняваше всичко подробно — за защитните конструкции, въздушното проветрение и кладенците. Посочи някои групи стаи с необичайни форми, както и особените стенописи с фантастични същества, които бяха открили.

Когато приключи, Калами започна с доклада на своя екип. Те бяха стигнали до извода, че някои златни и медни изделия, които бяха намерили вградени в стените, са фабриали, но засега не бяха успели да ги задействат по какъвто и да е начин, включително със съответните скъпоценни камъни. Пусна по кръга рисунки, които присъстващите да разгледат, след което описа всички методи — дотук неуспешни, — с които се бяха опитали да заредят колоната със скъпоценните камъни. Единствените фабриали, които работеха, бяха асансьорите.

— Смятам, че пропорциите на механизмите в асансьорите могат да ни дадат полезна информация за онези, които са ги построили — намеси се Елтебар, главният бурегадател. — Такава е дигитологията, нали разбирате. Може да се разбере много за един човек по широчината на пръстите му.

— А това… какво общо има с механизмите? — попита Тешав.

— Много общо! — възкликна Елтебар. — Фактът, че не сте наясно с това, е ясен признак, че вие сте писар. Почеркът ви е красив, Сиятелна. Но трябва да обръщате повече внимание на науката.

Шарка изжужа тихичко.

— Никога не съм го харесвала — прошепна Шалан. — Пред Далинар се преструва на мил, но всъщност е много неприятен.

— А… от колко души се състои базата ни за сравнение? — попита Шарка.

— Смятате ли, че е възможно да задаваме погрешни въпроси? — попита Янала.

Шалан присви очи, но се овладя и потисна ревността си. Нямаше нужда да мрази някого, просто защото е бил близък с Адолин някога.

Просто у Янала имаше нещо, което… не беше наред. Като на много други жени от нейните кръгове, и нейният смях звучеше отрепетирано и сдържано. Сякаш го използваха като подправка, вместо да изразяват истинско чувство.

— Какво искаш да кажеш, дете? — попита Адротагия.

— Ами, Сиятелна, говорим за асансьорите, за странната колона-фабриал, за извитите коридори. Опитваме се да проумеем тези неща само с помощта на механизмите им. Може би би било по-добре да се опитаме да разберем от какво се нуждае кулата, и оттам да определим с какви средства можем да удовлетворим тези нужди.

— Хммм — проточи Навани. — Е, вече знаем, че са отглеждали различни земеделски растения пред кулата. Дали някои от фабриалите на стените не са служели да отделят топлина?

Ренарин промърмори нещо.

Всички в помещението се обърнаха към него. Немалко от лицата изглеждаха изненадани, че са го чули да говори, и той се сви на мястото си.

— Какво каза, Ренарин? — попита Навани.

— Не е така — каза той тихо. — Не са фабриали. Те са един фабриал.

Писарите и учените се спогледаха. Принцът… е, той често провокираше такива реакции. Втренчени или неловки погледи.

— Сиятелен господарю? — обърна се към него Янала. — Да не би да сте таен артифабриан? Изучавате инженерството им нощем, като четете женско писмо?

Неколцина от останалите се изкикотиха. Ренарин се изчерви силно и сведе очи още по-ниско.

„Никога не бихте се присмивали така на друг човек от неговия ранг“, помисли си Шалан и усети как бузите й се сгорещяват. Високопоставеното алетско общество можеше да бъде изключително учтиво — но това не означаваше, че хората бяха мили. Ренарин открай време беше по-удобна мишена от Далинар или Адолин.

Гневът й беше необичайно чувство. Неведнъж й се беше случвало да й направят впечатление странностите на Ренарин. Присъствието му на това събрание беше поредният пример. Дали смяташе най-после да се присъедини към ардентите? И нима щеше да го направи, като просто започне да се появява на заседанията за писарите, сякаш е жена?

Но, от друга страна, как смееше Янала да го излага така пред останалите?

Навани отвори уста да каже нещо, но Шалан се намеси:

— Освен ако не се лъжа дълбоко, Янала, ми се струва, че току-що се опита да обидиш сина на Върховния принц.

— Какво? Не, разбира се, че не съм.

— Добре — отвърна Шалан. — Защото ако това наистина беше опит да го обидиш, значи беше страшно нескопосан такъв. А аз бях чувала, че си много умна. Така изпълнена с остроумие, чар и… други неща.

Янала смръщи вежди насреща й.

— … Ласкателство ли е това?

— Не говорех за бюста ти, скъпа. Говорех за ума ти! Твоя прекрасен, гениален ум — така остър, че човек би могъл да се пореже! Така бърз, че води останалите с няколко обиколки! Така зашеметяващ, че оставя всички възхитени от изказванията ти. Така… ъ-ъ…

Ясна беше вперила ядосан поглед в нея.

— Хмм… — проточи Шалан и вдигна тефтера си. — Водех протокола.

— Може ли да направим кратка почивка, майко? — попита Ясна.

— Чудесна идея — каза Навани. — Петнадесет минути, през което време моля всички да съставят списъци с всичко, което би било необходимо на кулата, за да стане самодостатъчна.

Тя стана и присъстващите на заседанието отново се разделиха на групички.

— Виждам, че все още използваш езика си по-скоро като боздуган, отколкото като нож — обърна се Ясна към Шалан.

— Да — въздъхна Шалан. — Да имате някой полезен съвет?

Ясна я изгледа.

— Чухте какво каза тя на Ренарин, Сиятелна!

— А майка ми тъкмо беше на път да й направи забележка за това — дискретно. Вместо това, ти демонстрира пред цялото събрание точната противоположност на думата „дискретно“.

— Извинете. Тя ме изнервя.

— Янала е глупачка, която разполага с точно толкова ум, колкото да се е възгордяла, че го има, но твърде малко, че да разбере с колко по-умни хора от нея е пълен светът — каза Ясна и разтърка слепоочията си. — Отче на Бурята. Именно затова никога не обучавам помощници.

— Защото ви навличат толкова много неприятности.

— Защото не ме бива в това. Разполагам с научни доказателства за този факт, а ти си просто поредният ми опит.

И Ясна й махна с ръка да я остави насаме, след което продължи да разтрива слепоочията си. Шалан се запъти към отсрещния край на стаята, засрамена, притиснала тефтера към гърдите си.

— Ясна не ми изглежда ядосана. Защо се натъжи?

— Защото съм глупачка — отвърна Шалан. — И наивница. И… защото не зная какво искам.

Не беше ли решила само преди една-две седмици, че си е изяснила всичко? Каквото и да беше това „всичко“?

— Виждам го! — възкликна глас от едната й страна.

Шалан подскочи, обърна се и завари Ренарин да зяпа втренчено към Шарка, който се сливаше с бродерията на полата й. Личеше, ако човек знаеше къде да гледа, но лесно можеше да бъде пропуснат.

— Не става ли невидим? — попита Ренарин.

— Казва, че не може.

Ренарин кимна, след което вдигна очи и срещна погледа й.

— Благодаря.

— За?

— Задето защити честта ми. Когато Адолин го направи, случката обикновено завършва с тежки контузии. Твоят начин беше по-приятен.

— Е, никой не бива да си позволява да ти говори така. Не биха посмели да го направят с Адолин. Освен това, ти си прав. Това място наистина е един огромен фабриал.

— И ти ли го усети? Непрекъснато говорят за това или онова устройство, но това не е правилният начин, нали? Същото е като да разглеждаш частите на някой фургон поотделно, без изобщо да разбираш, че съставят фургон.

Шалан се наведе към него.

— Онова нещо, с което се бихме, Ренарин. То е било в състояние да протегне пипалата си чак до самия връх на Уритиру. Усещах нередността му навсякъде, където отидех. Онзи скъпоценен камък в средата е свързан с всичко.

— Да, това не са просто множество фабриали. Това са множество фабриали, съединени така, че да образуват един голям фабриал.

— Но за какво служи той? — попита Шалан.

— За град — отвърна Ренарин, като се намръщи. — Искам да кажа, че си е град… Прави онова, което един град прави…

Шалан потрепери и добави:

— А Несътворената го управляваше.

— Което ни позволи да открием това помещение и фабриалната колона — каза Ренарин. — Иначе можеше да не успеем. Нещата винаги трябва да се гледат от светлата им страна.

— Технически погледнато — отговори Шалан, — светлата страна е единствената, която изобщо се вижда. Другата е в сянка.

Ренарин се засмя. Напомни й на начина, по който се смееха братята й, когато кажеше нещо — може би не защото беше най-остроумната забележка на света, а по-скоро защото беше приятно да се смее човек.

— Знам, че братовчедка ми внушава доста силно страхопочитание — прошепна Ренарин. — Но ти също си Сияен рицар, Шалан. Не го забравяй. Можем да й се опълчим, ако искаме.

— А искаме ли?

Ренарин направи физиономия.

— Най-вероятно не. Толкова често се оказва права, че човек започва да се чувства като един от десетимата глупаци.

— Вярно, но… Не зная дали ще издържа пак да започне да ми заповядва като на малко дете. Напоследък се чувствам, сякаш ще откача. Какво да направя?

Ренарин сви рамене.

— Собственият ми опит говори, че най-добрият начин да се избегне това положение е да не си наблизо, когато тя търси на кого да даде заповеди.

Шалан се ободри. В това имаше логика. Далинар щеше да се нуждае от помощта на Сияйните си рицари за различни неща, нали? Трябваше само да отиде някъде далеч, докато си подреди мислите. Да иде някъде… като например на онази мисия в Колинар? Нямаше ли да им трябва някой, който да може да се промъкне в двореца и да задейства устройството?

— Ренарин — каза тя, — ти си същински гений.

Той се изчерви, но й се усмихна в отговор.

Навани свика събранието отново, всички насядаха и се приготвиха да продължат дискусията относно фабриалите. Ясна потупа тефтера на Шалан и тя се постара да води протокол по-подробно, като си припомняше как се стенографира. Задачата далеч не й се струваше така досадна сега, когато вече разполагаше със стратегия как да се измъкне. Път за бягство.

Тъкмо си мислеше колко е благодарна за това, когато забеляза висока фигура да прекрачва прага на помещението. Далинар Колин хвърляше сянка, дори когато не стоеше пред светлината. Разговорите незабавно стихнаха.

— Извинете закъснението ми — каза той и хвърли поглед на гривната, която Навани му беше дала. — Не спирайте заради мен, моля ви.

— Далинар? — обърна се към него Навани. — Никога досега не си присъствал на заседание на писарите.

— Просто реших, че ще е добре да наблюдавам поне веднъж — отговори той. — Да науча с какво се занимава тази част от организацията ми.

Той се настани на едно ниско столче извън пръстена столове, на които седяха останалите. Приличаше на боен кон, който се опитва да застане на подиумче, предназначено за пони.

Дискусията продължи, но всички явно се притесняваха от присъствието му. Шалан мислеше, че Далинар е достатъчно разумен да не идва на заседания като тези, където жените и писарите…

Наклони глава, когато забеляза как Ренарин поглежда бързо към баща си. Далинар отвърна, като вдигна юмрук.

„Дошъл е, за да не се чувства неудобно Ренарин“, осъзна тя. „Няма как да сметнат идването на принца за нередна или твърде женствена постъпка, ако дори Тоягата присъства.“

Не пропусна да забележи факта, че Ренарин даже посмя да вдигне очи, за да наблюдава остатъка от заседанието.

45
Разкритие

„Както вълните на морето трябва да продължат да прииждат, така и ние трябва да запазим непоклатима волята си.

Сами.“

Пустоносните отнесоха Моаш в Револар, града в Централен Алеткар. Когато пристигнаха, го пуснаха пред границите на града и го тикнаха към една група от по-низши парши.

Ръцете го боляха от дългото време, през което го бяха носили за тях. Защо не бяха използвали силите си, за да го Оттласнат нагоре и да го направят по-лек, както би направил Каладин?

Протегна се и се огледа. Беше посещавал Револар много пъти, докато караше един фургон до Колинар. За нещастие, не беше имал възможността да го разгледа кой знае колко добре. В покрайнините на всеки от по-големите градове имаше групичка постройки, предназначени за хората като него: модерните номади, които караха фургони или доставяха пратки. „Хората под стрехите“, наричаха ги някои. Мъже и жени, които се навъртаха достатъчно близо до цивилизацията, че да могат да се приютят от лошото време, но не пасваха напълно никъде.

Револар изглежда имаше доста голяма общност от „хора под стрехите“ — твърде голяма. Пустоносните сякаш бяха превзели целия проклет град и бяха изгонили човеците в покрайнините.

Пустоносните си тръгнаха, без да му кажат и дума, макар че го бяха носили така дълго. Паршите, които явно поемаха отговорността за него оттук нататък, изглеждаха като кръстоска между паршендските воини и обикновените, кротки парши, които беше срещал по време на множество от пътуванията си с фургона. Говореха отличен алетски, докато го тикаха към групичката хора, затворени в една тясна кошара.

Моаш седна и зачака. Явно Пустоносните бяха пуснали патрули, които да оглеждат околността и да залавят изостанали човеци. В края на краищата, паршите подкараха него и останалите хора към един от големите бункери пред града, явно използвани да помещават войници или множество фургони по време на бури.

— Не ни създавайте проблеми — заповяда една жена-парша, като изгледа Моаш. — Не се бийте, иначе ще ви убием. Не бягайте, защото ще си изядете боя. Робите вече сте вие.

Неколцина от човеците — заселници, доколкото можеше да прецени по външния им вид, — се разридаха. Стискаха малки вързопчета, които бяха принуждавани да дадат на паршите за проверка. Моаш можеше да прочете историята на загубите, които бяха претърпели, по зачервените им очи и опърпаните вещи. Вечната буря явно беше унищожила фермата им. Трябва да бяха дошли в големия град в търсене на подслон.

Моаш не носеше у себе си нищо ценно — вече не, — и паршите го пуснаха преди останалите. Той влезе в бункера, обзет от сюрреалистичното чувство, че е бил… изоставен? Докато го носеха насам, ту си мислеше, че ще го екзекутират, ту — че ще го заведат на разпит. А вместо това го бяха превърнали в обикновен роб? Технически погледнато, той не беше роб, дори докато още беше във войската на Садеас. Зачислиха го към мостовите, да. Изпратиха го на сигурна смърт. Но на челото му нямаше клеймо. Опипа татуировката на Мост Четири под ризата си, на лявото рамо.

Просторният бункер с висок таван имаше формата на огромно каменно листо. Моаш се заклатушка навътре, пъхнал ръце в джобовете си. Скупчените тук-там групи хора го гледаха враждебно — независимо от факта, че беше просто поредният заловен беглец.

Където и да отидеше, го посрещаха враждебно, бурята да го тръшне, дано. Младеж като него, твърде едър и очевидно твърде самоуверен за тъмноок, винаги се възприемаше като заплаха. Беше се присъединил към керваните с фургони, за да се хване на някаква полезна работа, поощряван от баба си и дядо си. Но въпреки добрината си, те бяха убити, а Моаш… на него му се налагаше да се примирява с този си външен вид цял живот.

Мъж, който действаше сам, мъж, който не можеше да бъде управляван — това беше нещо опасно. Той беше плашещ по самата си същност — само заради онова, което беше. И никой никога нямаше да го приеме.

„С изключение на Мост Четири“, помисли си.

Е, Мост Четири беше изключение, а и той се беше провалил. Грейвс беше прав, като му каза да отреже нашивката. Такъв човек беше той в действителност. Човек, когото всички гледаха с недоверие, като придърпваха децата си по-близо към себе си и му правеха знак да се пръждосва.

Мина с тежки стъпки през средата на сградата, която беше толкова висока, че на места бяха сложили стълбове, които да крепят тавана. Издигаха се нагоре като дървета, Превърнати направо в камъните долу. В ъглите на просторното помещение се бяха скупчили множество хора, но средата му беше празна, за да има място за въоръжените парши, които обикаляха и наглеждаха обитателите на бункера. Бяха си устроили и няколко импровизирани подиума върху няколко фургона, от които да говорят на тълпата. Моаш се приближи към единия.

— В случай, че сме пропуснали някого — тъкмо крещеше паршът отгоре, — опитните фермери трябва да идат при Брю, в предния край на залата. Той ще ви зачисли парцел земя, която да обработвате. Днес се нуждаем и от работници, които да носят вода в града, както и такива, които да разчистват отломките, останали след последната буря. Мога да взема по двайсетима за всяка от двете задачи.

Мъжете започнаха да надават възгласи, за да бъдат взети като доброволци, и Моаш се намръщи.

— Предлагат ни работа? — попита той, като се наведе към мъжа до него. — Не сме ли роби?

— Аха — отвърна мъжът. — Роби, които няма да ядат, ако не работят нещо. Позволяват ни да си изберем какво ще правим, но не е кой знае какъв избор, бурята да го отнесе, макар. Все тежък труд — мъчат ни, сякаш сме волове.

Моаш се сепна, като забеляза, че очите на мъжа са бледозелени. Въпреки това вдигна ръка, когато започнаха да набират доброволци за носенето на вода — нещо, с което преди се занимаваха само паршите. Е, това беше гледка, която можеше да разведри и най-унилия човек. Моаш тикна ръцете си обратно в джобовете и продължи нататък през бункера, като проверяваше каква работа се търси на всеки от трите подиума.

Нещо в тези парши и съвършения им алетски го тормозеше. Пустоносните бяха именно такива, каквито беше очаквал — с чуждоземните им акценти и зрелищни сили. Но обикновените парши — мнозина от които сега приличаха на паршенди, заради по-високия си ръст, — му изглеждаха почти толкова объркани от резкия обрат в положението, колкото и човеците.

На всеки от трите подиума се търсеше различен вид труд. На онзи в далечния край издирваха фермери, жени, които умееха да шият, и обущари. Дрехи, униформи, ботуши. Паршите се готвеха за война. След като поразпита наоколо, Моаш научи, че вече са взели ковачите, майсторите на стрели и оръжейниците — а ако разберяха, че укриваш способностите си в някой от тези три занаята, цялото ти семейство биваше лишено от половината от дневната си дажба.

На средния подиум търсеха работници без специален опит за общ труд — носене на вода, чистене, готвене. Последният подиум заинтересува Моаш най-силно. Там се търсеха хора за тежък труд.

Застоя се там по-дълго, заслушан в думите на парша, който тъкмо набираше доброволци за теглене на фургоните с припаси на войските, когато тръгнеха на поход. Явно не разполагаха с достатъчно чулове.

Никой не вдигна ръка. Работата изглеждаше непосилно трудна — да не говорим за това, че би означавала поход към бойното поле.

„Ще им се наложи да принудят хората да се заемат с това“, помисли си Моаш. „Може би ще съберат неколцина светлооки и ще ги накарат да се бъхтят да влачат фургоните през полетата като добитък.“ Много щеше да му хареса да ги види.

Когато се отдалечи от последния подиум, Моаш забеляза групичка мъже с дълги тояги, които се облягаха на стената. Стабилни ботуши, кожени мехове, прикрепени отстрани на едното им бедро, и торбички за път, зашити за панталона от другата страна. Знаеше от опит какво носят в тях — купичка, лъжица, чаша, конец, игла, кръпки плат и малко прахан и кремък.

Керванджии. Дългите тояги им служеха да бият чуловете по черупките, докато вървяха до тях. Беше носил такова облекло много пъти, макар и повечето от фургоните, с които беше работил, да бяха теглени от парши, вместо чулове. Бяха по-бързи.

— Ей — приближи се той към керванджиите. — Гъф още ли е с вас?

— Гъф ли? — попита един от керванджиите. — Старият майстор на колела? Половин тръстика на ръст? Дето не може да ругае като хората?

— Същият.

— Мисля, че е ей-там — посочи младият мъж с тоягата. — В палатките. Но няма работа, приятелю.

— Черупчестоглавите поемат на поход — каза Моаш, като посочи с палец през рамо. — Ще им трябват керванджии.

— Всички места са заети — обади се друг от мъжете. — Направо се сбиха за работата. Всички останали ще теглят фургоните. Гледай да не привличаш много вниманието, иначе ще ти надянат оглавника. Помни ми думата.

Мъжете му се усмихнаха приятелски, а той ги поздрави със стария керванджийски жест — който приличаше на неприличен такъв достатъчно, за да заблуди всички останали, — и се отдалечи в посоката, която му бяха посочили. Типично. Керванджиите бяха едно голямо семейство — и като във всяко семейство, помежду им често избухваха дрязги.

„Палатките“ всъщност представляваха парчета плат, опънати между стената и върховете на дървени пръти, забити в кофи, пълни с камъни, за да не падат. Това образуваше нещо като тунел покрай едната стена, а в него множество старци кашляха и подсмърчаха. Беше мрачно — само тук-таме светеше по парченце скъпоценен камък, оставено на някоя преобърната кутия.

Откри керванджиите по акцентите им. Разпита за Гъф — който беше един от мъжете, които познаваше преди, — и му позволиха да навлезе по-дълбоко в сенчестата, подобна на тунел палатка. В крайна сметка откри стария Гъф, седнал точно по средата й, сякаш да попречи на хората да минат нататък. Тъкмо чистеше с пясък едно парче дърво — ос на фургон, доколкото можеше да види.

Примигна, когато Моаш пристъпи пред него.

— Моаш? Наистина ли? Коя буря те е довяла тук?

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш — каза Моаш и клекна до стареца.

— Беше с кервана на Джам — каза Гъф. — На път към Пустите равнини. Всички ви писах мъртви. И тъмно парченце скъпоценен камък нямаше да заложа, че ще се върнете.

— Мъдър залог — отвърна Моаш и се наведе напред, опрял ръце на коленете си.

Независимо, че от тях ги делеше само едно парче плат, глъчката на хората отвън долиташе в тунела едва като приглушено, далечно шумолене.

— Синко? — обърна се към него Гъф. — Защо си тук, момче? Какво искаш?

— Просто трябва да бъда отново онзи, който бях.

— В това виждам горе-долу толкова логика, колкото в това Отеца на Бурята да се захване да свири на флейта, момчето ми. Но няма да си първият, който се завръща от онея равнини не съвсем наред в главата. Не, далеч няма да си първият. Бурята да ме тръшне, ако лъжа.

— Опитаха се да ме пречупят. Проклятие, успяха да ме пречупят. Но той ме възроди като нов човек — каза Моаш и направи кратка пауза. — А аз пропилях шанса си.

— Разбира се, разбира се — отвърна Гъф.

— Винаги го правя — прошепна Моаш. — Защо, когато се сблъскаме с нещо ценно, постепенно го намразваме, Гъф? Сякаш чистотата му ни напомня колко малко го заслужаваме. Взех копието и прободох сам себе си с него…

— Копието ли? — попита Гъф. — Ти войник ли си станал, момче?

Моаш трепна и го погледна, после се изправи, протегна се и показа лишеното от нашивки палто на униформата си. Гъф присви очи в тъмнината.

— Ела с мен.

Старият майстор на колела се изправи със затруднение и остави парчето дърво на стола си. После поведе Моаш с накуцване по-навътре по платнения тунел, и двамата навлязоха в ъгъла на бункера, където парчетата плат образуваха едно подобно на стая кътче. Тук седеше група от петима-шестима души, които разговаряха тихичко, придърпали столовете си близо един до друг.

Мъжът, застанал до входа, стисна Гъф за ръкава, докато влизаха.

— Гъф? Ти трябваше да си на пост, глупав старико.

— На пост съм си, пикльо такъв — сопна му се Гъф и се отърси от ръката му. — Сияйният искаше да знае дали сме открили някакви войници. Е, аз открих такъв, така че си гледай работата, бурята да те обрули макар.

Пазачът насочи вниманието си към Моаш, като хвърли поглед на рамото му.

— Дезертьор?

Моаш кимна. Беше вярно и то в повече от един смисъл.

— Какво е това? — обади се един висок, снажен мъж и се изправи.

Имаше нещо в силуета му, в голата му глава, в кройката на дрехите…

— Дезертьор, Сиятелен господарю — каза пазачът.

— От Пустите равнини — добави Гъф.

„Сиятелният господар“, даде си сметка Моаш. „Паладар.“ Градоначалник на Револар, пословично жесток човек. През изминалите години едва не беше погубил града, като прогони много от тъмнооките с право да пътуват. Не се случваше покрай Револар да мине керван, който после да не се оплаче от алчността му.

— От Пустите равнини, така ли? — попита Паладар. — Отлично. Кажи ми, дезертьоре, има ли вести от Върховните принцове? Знаят ли в каква беда изпаднах? Мога ли да очаквам помощ скоро?

„Избрали са го за неофициален водач“, помисли си Моаш, като погледна останалите светлооки. Носеха хубави дрехи — не копринени, разбира се, но добре ушити униформи. Наистина великолепни ботуши. В единия ъгъл на импровизираната стая беше заделено щедро количество храна, докато хората отвън се бореха и трудеха за всеки залък.

Беше започнал да се надява… Но тази надежда, разбира се, беше глупава. Завръщането на Пустоносните не беше свалило от власт светлооките; онези, които Моаш беше мернал отвън, бяха просто единични жертви. Тъмнооките, които се бяха струпали около светлооките тук и се надпреварваха да им угодничат, потвърждаваха това. Войници, стражници, някои по-изтъкнати търговци.

Преизподнята да ги вземе! Беше им предоставен шанс да избягат от светлооките, а те само бяха станали още по-упорити в желанието си да им прислужват! В този момент, заобиколен от присъщото на собствените му събратя малодушие, Моаш получи просветление.

Той не се беше пречупил. Всички те се бяха пречупили. Цялото алетско общество — както тъмнооките, така и светлооките. Може би дори цялото човечество.

— Е? — настоя градоначалникът. — Говори, човече!

Моаш продължи да мълчи, неспособен да се овладее. Той не беше единственото изключение, което винаги проваляше шансовете, които му се предоставяха. Изключения бяха хората като Каладин — много, много рядко срещани изключения.

Тези тук го доказваха нагледно. Нямаше никаква причина да се подчиняват на светлооките. Те нямаха никаква власт, никакви правомощия. А хората бяха стъпкали удалата им се възможност в прахта.

— Мисля… мисля, че нещо не му е наред, Сиятелен господарю — каза стражникът.

— Да — прибави Гъф. — Трябваше да ви го спомена — станал е адски шашав в главата, бурята да го отръска, дано.

— Ха! — възкликна градоначалникът, като посочи Моаш. — Изхвърлете го. Нямаме време да се занимаваме с такива глупости, щом ще възстановяваме двореца ми!

После махна с ръка към Гъф и добави:

— А този го набий и избери някой способен пазач, Кед, иначе и теб те чака същото!

Старият Гъф нададе вик, когато го стиснаха под мишниците. Моаш само кимна. Да. Разбира се. Естествено, че щяха да направят така.

Пазачите хванаха и него и го отнесоха до стената на палатката. После вдигнаха парчето плат и го повлякоха грубо навън. Подминаха една измъчена жена, която се опитваше да подели едно-единствено парче хляб между трите й малки, облени в сълзи деца. Плачът им сигурно се чуваше и в палатката на Сиятелния господар, където имаше натрупана цяла купчина питки.

Пазачите го изхвърлиха обратно на „улицата“, която минаваше през средата на бункера. Казаха му да не припарва повече, но Моаш едва ги чу. Изправи се на крака, изтупа праха от дрехите си и се запъти към третия подиум — онзи, където се търсеха работници за тежък физически труд.

Предложи се като доброволец за най-трудната от всички задачи — тегленето на фургоните с припаси за войската на Пустоносните.

46
Тогава мечтата умира

„Нима очакваше друго от нас? Няма нужда да търпим намесата на други. Райсе вече е под контрол и ние не се интересуваме от неговия затвор.“

Белязания, мостовият, тичаше нагоре по една от стълбите пред Уритиру, а дъхът му се издигаше на прозрачни клъбца в студа, докато броеше стъпките си наум, за да се съсредоточи. Въздухът тук, в кулата, беше по-рядък, и това правеше бягането по-трудно, макар че той го забелязваше само отвън.

Носеше пълното си походно снаряжение: дажбата си, инструментите и оръжията, шлема, кожената ризница и един щит, прикрепен към гърба. Копието си стискаше в ръка, а на краката си даже носеше наколенници. Всичко това тежеше почти толкова, колкото и него самия.

Най-после стигна до върха на платформата на Клетвената порта. Отче на Бурята, постройката в средата изглеждаше много по-далеч, отколкото я помнеше. Опита се да ускори крачка и се затича с всички сили, придружаван от дрънченето на снаряжението си. Най-накрая — потънал в пот, задъхан, — той достигна до постройката с пулта за управление и се втурна вътре. Спря, пусна копието и опря ръце на коленете си, като хриптеше задъхано.

По-голямата част от Мост Четири вече чакаше вътре, а неколцина сияеха от Светлината на Бурята, която бяха погълнали. Единственият, който все още не се беше научил да я засмуква — въпреки седмиците упражнения, — беше Белязания. Е — като се изключеха Дабид и Рлаин.

Сигзил провери часовника, който им беше предоставила Навани Колин — устройство с размерите на малко сандъче.

— Около десет минути — каза той. — Малко по-малко.

Белязания кимна и обърса потта от челото си. Беше пробягал близо два километра от центъра на пазара, а после беше прекосил платото и се беше изкачил по стълбището. Бурята да го вземе. Беше се изсилил твърде много.

— Колко… — попита той, все още задъхан, — колко му отне на Дрей?

Двамата бяха тръгнали едновременно. Сигзил хвърли поглед на високия, мускулест мостови, който все още грееше слабо заради последните останали частици Светлина на Бурята.

— По-малко от шест минути.

Белязания простена високо и седна.

— Твоите собствени умения са не по-малко важни, Белязания — напомни му Сигзил, като записа няколко глифа в тефтера си. — Трябва да са ни известни способностите на даден човек без допълнително подсилване, за да можем да правим точни сравнения. Но не се тревожи. Сигурен съм, че скоро ще се научиш да боравиш със Светлина на Бурята.

Белязания се тръшна по гръб на земята и вдигна поглед нагоре. Лопен се разхождаше напред-назад по тавана. Проклет хердазиец такъв.

— Дрей, ти използва четвърт Основно Оттласкване, според терминологията на Каладин, нали така? — продължи да записва Сигзил.

— Да — отвърна Дрей. — Аз… някак си знам точното колко да приложа, Сиг. Странна работа.

— И това те направи два пъти по-лек от обикновено, когато те измерихме на кантара в казармата. Но защо четвърт Оттласкване те прави два пъти по-лек? Не би ли трябвало да те направи с двадесет и пет процента по-лек?

— Има ли някакво значение? — попита Дрей.

Сигзил го изгледа, сякаш беше откачил.

— Разбира се, че има!

— Следващия път искам да се опитам да се Оттласна под ъгъл — каза Дрей. — Да видя дали ще мога да направя така, че да е сякаш бягам по нанадолнище, независимо накъде тичам. Може да не ми се наложи да го използвам. Светлината на Бурята… тя ме караше да се чувствам така, сякаш бих могъл да продължа да бягам вечно.

— Е, това е нов рекорд… — продължи Сигзил, без да спира да пише. — Счупи онзи, който постави Лопен.

— А моя счупил ли е? — обади се Лейтен от ъгъла на тясната стая, където тъкмо разглеждаше плочките по пода.

— Ти спря да си вземеш ядене посред път, Лейтен — напомни му Сигзил. — Дори Скалата стигна по-бързо, а той подскачаше като момиченце през последната трета.

— Това беше рогоядски победен танц — възрази Скалата, застанал до Лейтен. — Много си е мъжествен даже.

— Мъжествен или не, обърка ми сметките — каза Сигзил. — Белязания поне взима процеса насериозно…

Белязания остана да лежи на земята, докато останалите си приказваха — чакаха Каладин да дойде и да ги пренесе до Пустите равнини, а Сигзил бе решил да направи няколко опита през това време. Капитанът, както винаги, закъсняваше.

Тефт седна на земята до Белязания и се вгледа изпитателно в него със зелените си очи с морави торбички под тях. Каладин беше обявил двама им за лейтенанти, заедно със Скалата и Сигзил, но ролите, които изпълняваха, не пасваха напълно на този ранг. Тефт представляваше същинско речниково определение за взводен сержант.

— Ето — каза той, като му подаде една шута — кюфтета, увити в питка по хердазийски. — Лейтен донесе ядене. Хапни нещо, момко.

Белязания се насили да седне.

— Не съм кой знае колко по-млад от теб, Тефт. Не мисля, че мога да се нарека „момко“.

Тефт кимна, сякаш сам на себе си, и продължи да дъвче. В крайна сметка, Белязания също опита от шутата. Беше хубава — не пикантна, като повечето от алетските ястия, но все пак хубава. С богат вкус.

— Всички ми обясняват как „скоро ще схвана“ — каза Белязания. — Ами ако не схвана, обаче? При Бягащите по вятъра няма да има място за лейтенант, който трябва да ходи навсякъде пеша. Накрая ще ме цанят готвач заедно със Скалата.

— Няма нищо лошо в това да си част от помощния екип.

— Моите извинения, сержант, но бурята да го отнесе това! Знаеш ли колко време съм чакал да хвана копие в ръка? — попита Белязания, вдигна оръжието, което лежеше до торбата му, и го положи в скута си. — Бива ме с него. Умея да се бия. Само дето…

Лопен слезе на земята, като се завъртя така, че краката му да минат отдолу, и се приземи леко на пода. Засмя се, когато Бисиг се опита на свой ред да полети към тавана, и се блъсна челно в него, след което скочи на крака и погледна надолу към останалите, засрамен. Но от какво имаше да се срамува? Беше застанал на тавана!

— Нали си бил във войската и преди — предположи Тефт.

— Не. Не че не се опитвах. Чувал ли си за Палачите?

— Личната стража на Аладар.

— Нека просто кажем, че не приеха молбата ми за постъпване в редиците им с особен възторг.

„Да, приемаме тъмнооки“, спомни си думите им Белязания. „Но не и слабаци.“

Тефт изсумтя и продължи да дъвче шутата си.

— Казаха, че може и да си помислят, ако си купя собствена броня — продължи Белязания. — Знаеш ли колко струва една такава? Бях просто глупав скалоцепец, заслепен от мечти за величие на бойното поле.

Преди никога не говореха за миналото си. Това се беше променило, макар че Белязания не можеше да посочи точно кога. Просто се случи като част от катарзиса, който ги превърна в нещо по-велико от онова, което бяха.

Тефт беше пристрастен към мъха. Дрей беше ударил един висшестоящ офицер. Ет беше заловен по време на опит да дезертира заедно с брат си. Дори простоватият Хобер се беше забъркал в едно пиянско сбиване. Доколкото познаваше Хобер, сигурно просто беше последвал примера на останалите от взвода си, но това не променяше факта, че побоят бе довел до смъртта на един от участниците.

— Човек би си помислил — каза Тефт, — че нашият безгрешен, многоуважаван предводител вече щеше да е тук. От ден на ден заприличва все повече на светлоок, кълна се.

— По-добре внимавай да не те чуе — отвърна Белязания.

— Ще говоря, каквото си ща — озъби му се Тефт. — Ако онова момче не вземе да дойде скоро, може би ще е по-добре аз пък да си тръгна. И аз имам неща за правене.

Белязания се поколеба и вдигна поглед към Тефт.

— Не онова — изръмжа Тефт. — Едва съм го докосвал от цели дни насам. Човек ще си помисли, че никога не сте виждали някой мъж да поразпусне, като ви види как се държите с мен.

— Нищо не съм казал, Тефт.

— Като се има предвид какво сме преживели, би било безумие да си мисли човек, че няма да ни трябва нещо, което да ни помага да преживеем. Проблемът не е в мъха. Проблемът е, че целият свят е полудял, бурята да го отнесе. Това е проблемът.

— Така си е, Тефт.

Тефт го изгледа за момент, след което впери поглед в шутата си.

— Та… от отдавна ли знаете? Искам да кажа, знаеха ли…

— Не от много отдавна — отвърна Белязания бързо. — И сега почти не се сещаме за това.

Тефт кимна, без да усети лъжата. Истината беше, че повечето бяха забелязали навика на Тефт да се измъква скришом за по малко мъх от време на време. Не беше необичайно явление в армията. Но нещата, които бе направил после — когато пропусна смяната си, продаде униформата си и посрещна деня в една задна уличка, — те вече бяха различни. За такива неща можеха да те уволнят от служба — и то в най-добрия случай. В най-лошия… е, можеха да те зачислят към мостовите.

Работата беше там, че те вече не бяха обикновени войници. Не бяха и светлооки. Бяха нещо особено — нещо, което никой не разбираше.

— Не ми се говори за това — каза Тефт. — Виж, не обсъждахме ли как да те накараме да засияеш? Това е настоящата ни задача.

Преди да успее да продължи, Каладин Благословения от Бурята най-после благоволи да се появи, а с него пристигнаха и съгледвачите и обнадеждените доброволци от останалите мостови отряди, които също се опитваха да засмучат Светлина на Бурята. Досега никой освен мъжете от Мост Четири не беше успял да го стори, но това включваше и неколцина войници, които никога не бяха носили мостове — Хуио и Пунио, братовчедите на Лопен, и хора като Коен, от старата Кобалтова Стража, които бяха приети в Мост Четири преди няколко месеца. Така че имаше надежда да успеят и други.

Каладин беше довел горе-долу тридесетима души освен онези, които вече бяха започнали да се упражняват заедно с отряда. Ако се съдеше по нашивките на униформите им, тези тридесетима бяха дошли от другите дивизии — и неколцина бяха светлооки. Каладин беше споменал, че е помолил генерал Кал да събере и да му изпрати най-обещаващите войници от алетската армия.

— Всички ли сте тук? — попита Каладин. — Добре.

Отиде в другия край на единственото помещение на малката постройка, от която се управляваше Клетвената порта, преметнал през рамо торбичка, пълна със светещи скъпоценни камъни. Великолепното му Вълшебно острие се появи в ръката му и той го плъзна в ключалката на стената.

Каладин задейства древния механизъм, като бутна меча — и цялата вътрешна стена, която можеше да се върти — към една точка, обградена от стенописи. Подът засия, а над каменното плато отвън се завихри ураган от Светлина на Бурята.

Каладин заключи върха на Острието в символа на пода, който обозначаваше Пустите равнини. Когато сиянието избледня, вече бяха в Нарак.

Сигзил остави торбата и бронята си, опрени на една стена, и излезе. Доколкото можеха да видят, целият каменен връх на платформата се беше пренесъл заедно с тях, като беше сменил мястото си с онова на върха, който преди е бил тук.

По стълбата на ръба на платформата се изкачваше група хора, дошла да ги посрещне. Една ниска алетка на име Ристина преброи мостовите и войниците, докато минаваха покрай нея, като ги отбелязваше един по един в тефтера си.

— Доста се забавихте, Сиятелен господарю — обърна се тя към Каладин, чиито очи светеха в бледосиньо. — Търговците започват да се оплакват.

Необходима беше доста Светлина на Бурята, за да се задейства Клетвената порта — някои от камъните в торбата на Каладин трябва вече да бяха напълно изцедени, — но, колкото и странно да беше, за да се разменят две групи хора отнемаше почти същото количество, колкото за да пътува само една група в дадена посока. Затова предпочитаха да изчакат да се съберат достатъчно пътници, че да има за превоз и в двете посоки едновременно.

— Следващия път, когато видите търговците, им кажете, че Сияйните рицари не са им портиери. Ще им се наложи да свикнат да чакат — освен ако не намерят начин сами да дадат клетвите.

Ристина се подсмихна и си го записа, сякаш щеше да им предаде точните им думи. Белязания се усмихна. Хубаво беше да види човек писар с чувство за хумор.

Каладин ги поведе през Нарак — някогашно паршендско укрепление, а понастоящем — важна спирка по пътя между военните лагери и Уритиру. Сградите тук бяха изненадващо стабилни: умело построени от крем и дялани черупки от голямочерупчести. Белязания бе смятал, че паршендите са като номади, които са бродели между Азир и Я Кевед. Представяше си ги диви и свирепи, нецивилизовани, укрити от бурите в някоя пещера.

А ето, че тук заварваше умело построен и внимателно разположен град. Бяха открили и една сграда, пълна с картини в стил, който озадачаваше алетските писари. Паршско изкуство. Докато бяха водели войните си, те бяха и рисували. Точно като… е — точно като обикновени хора.

Хвърли поглед на Шен — не, Рлаин, трудно беше за запомняне, — който тъкмо вървеше, опрял копие на рамо. През по-голямата част от времето, Белязания забравяше, че той е там, и това го караше да се срамува. Рлаин беше също толкова част от Мост Четири, колкото и всеки друг, нали така? Би ли предпочел той да рисува, вместо да се бие?

Подминаха няколко часовойни поста, пълни с войници на Далинар, както и множество в червено и светлосиньо. Цветовете на Рутар. Далинар беше дал работа на някои от другите войници, за да предотврати по-нататъшни разпри между войниците от различните княжества. След боевете на Пустите равнини, в които се бяха съсредоточили преди, мъжете започваха да стават неспокойни.

Подминаха голяма група войници, които се упражняваха с мостове на едно от близките плата. Белязания не успя да сдържи широката си усмивка, когато видя черните им униформи и шлемове. Набезите на платата бяха започнали отново, но вече по-организирани, и плячката се делеше поравно между Върховните принцове.

Днес беше ред на Палачите. Белязания се запита дали някой от тях ще го познае. Най-вероятно нямаше — независимо от факта, че покрай него се беше вдигнал доста шум. Имаше само един достъпен начин да си набави оръжието и бронята, необходими за постъпването сред редиците им: беше ги откраднал от началника на снабдяването им.

Тогава си мислеше, че ще го похвалят за ловкостта. Дотолкова гореше от желание да се присъедини към тях, че беше готов на всичко — това беше хубаво, нали така?

Не. За награда го бяха удостоили с робско клеймо, а после го продадоха на войската на Садеас.

Той опипа белезите на челото си с пръсти. Светлината на Бурята беше излекувала клеймата на другите мъже, а те и без това ги бяха покрили с татуировки, но това му се струваше като поредната невидима стена, която го отделяше от останалите. В момента той беше единственият член на Мост Четири, който все още носеше робското си клеймо.

Е — той и Каладин, чиито белези, по някаква причина, отказваха да се излекуват.

Стигнаха до платото, където се провеждаха упражненията, като прекосиха стария Мост Четири, закрепен на място с няколко Превърнати каменни пътепоказатели. Каладин свика събрание на офицерите, докато няколко от децата на Скалата устройваха импровизиран павилион за вода. Високият рогоядец изглеждаше невероятно щастлив от възможността да се труди редом до семейството си.

Белязания се присъедини към Каладин, Сигзил, Тефт и Скалата. Макар че бяха застанали близо един до друг, ясно се забелязваше празното място, където трябваше да бъде Моаш. Необяснимото, продължително отсъствие на някой от мостовите им изглеждаше така нередно, а мълчанието на Каладин по въпроса тегнеше над тях като сянката на брадвата на палача.

— Тревожи ме фактът — каза Каладин, — че никой от войниците, които се упражняват с нас, не е започнал да засмуква Светлина на Бурята все още.

— Изминали са едва две седмици, сър — изтъкна Сигзил.

— Вярно. Но Сил смята, че неколцина й се „струват точни“, макар да отказва да сподели кои, защото според нея не би било редно — каза Каладин и махна с ръка към новодошлите. — Помолих Кал да ми изпрати други доброволци с висок потенциал, защото предположих, че колкото повече хора имаме, толкова по-голям е шансът да открием нови оръженосци.

Направи кратка пауза и добави:

— Не съм уточнявал, че не могат да бъдат светлооки. Може би трябваше да го направя.

— Не виждам защо, сър — каза Белязания, като посочи един от мъжете. — Това е капитан Колот, един наистина добър войник. Той ни помогна по време на разузнаването.

— Просто не би изглеждало редно да има светлооки в Мост Четири.

— Освен вас самият ли? — попита Белязания. — И Ренарин. Е, и всеки от нас, който е заслужил сам Вълшебното си острие, и може би Скалата — който може би е бил считан за светлоок сред собствения си народ, макар че има…

— Хубаво, Белязан — прекъсна го Каладин. — Схванах мисълта ти. Така или иначе не разполагаме с много време, преди да замина с Елокар. Искам да накарам новобранците да се поизпотят малко повече — да проверя дали ще се намери някой, който е в състояние да положи клетвите. Някакви предложения?

— Бутнете ги от ръба на платото — даде идея Скалата. — Ще приемем онея, които успеят да литнат.

— Някакви сериозни предложения? — поправи се Каладин.

— Нека видя как ще изпълнят няколко строя.

— Добра идея — каза Каладин. — Бурята да го вземе, иска ми се да знаехме как са подхождали Сияйните рицари към увеличаването на редиците си. Дали са набирали нови членове, или са чакали, докато някой привлече към себе си духче?

— Но това не би го превърнало в оръженосец — напомни Тефт, като потри брадичка. — А в завършен Сияен, нали така?

— Правилно — каза Сигзил. — Нямаме доказателства, че оръженосците са стъпка по пътя към превръщането в завършен Сияен рицар. Може завинаги да си останем ваш поддържащ екип — в който случай няма да имат значение индивидуалните заложби, а вашето решение. Или може би решението на вашето духче. Вие ги избирате, те ви служат, а после започват да засмукват Светлина на Бурята.

— Аха — каза Белязания с явно неудобство.

Всички се обърнаха към него.

— Първият, който ми каже нещо успокоително, ще отнесе юмрук в лицето — предупреди ги той. — Или стомаха, ако не мога да ви стигна тъпата рогоядска физиономия.

— Ха! — откликна Скалата. — Ще можеш да ме фраснеш в лицето, Белязан. Виждал съм те да скачаш доста високо. Изглеждаш почти като нормален човек, като го направиш.

— Тефт — заговори Каладин, — иди и започни да обучаваш потенциалните новобранци на различни строеве. И кажи на останалите да държат небето под око; опасявам се да не нападнат още някой керван.

Поклати глава и продължи:

— Има нещо странно в тези нападения. Според всички доклади, паршите от военните лагери са поели към Алеткар. Защо онези Слети продължават да ни тормозят? Нямат достатъчно войски, че да се възползват от смущенията в снабдяването, които причиняват.

Белязания се спогледа със Сигзил, който сви рамене. Каладин говореше така понякога — различно от останалите. Беше ги научил как да се строяват в различни формации и как да си служат с копието, и те с гордост можеха да се нарекат войници. Но бяха участвали в истински сражения само няколко пъти. Какво разбираха те от тактики и стратегии на бойното поле?

Разпръснаха се и Тефт се запъти към новодошлите. Каладин даде нареждане на Мост Четири да се заемат с летене. Упражняваха приземяването, а след това — и скоростта си, като се стрелкаха напред-назад, без да развалят строя, който бяха сформирали, и се тренираха да сменят посоката бързо. Беше трудно да не се разсейва човек от ярките линии светлина, които пресичаха небето.

Белязания придружаваше Каладин, докато той наблюдаваше строевете на новодошлите. Светлооките не се оплакаха дори веднъж, задето са ги смесили с тъмнооките. Каладин и Тефт… е, всички те, всъщност… имаха навика да се държат така, сякаш всеки светлоок човек е от знатно потекло. Но много, много повече бяха онези от тях, които изпълняваха обикновена работа — макар че трябваше да се признае, че им се плащаше повече, отколкото на тъмноок, който вършеше същото.

Каладин ги наблюдава известно време, след което хвърли поглед на мъжете от Мост Четири в небето.

— Питам се, Белязан, от каква важност ще са за нас строевете и бойните формации в бъдеще? Можем ли да изобретим нови, които да са специално пригодени към боя по време на летене? Всичко се променя, когато врагът може да те нападне от която и да било страна…

След около час Белязания отиде да пие вода и обмени няколко доброжелателни шеги с останалите, които също бяха отишли да си вземат нещо за пиене. Нямаше нищо против. Човек трябваше да се притеснява, ако останалите членове на Мост Четири спряха да го вземат на подбив.

Малко по-късно другите си тръгнаха и Белязания ги проследи с поглед как се издигат в небето. Отпи голяма глътка от последната напитка, която беше забъркал Скалата — наричаше я „чай“, но имаше вкус на варено жито, — и усети, че се чувства безполезен. Дали тези хора — тези новобранци — щяха да засияят и да заемат мястото му в Мост Четири? Щяха ли да го пратят да изпълнява други задачи, докато някой друг се смееше с останалите мостови и отнасяше солени шеги по адрес на ръста си?

„Бурята да го вземе“, помисли си и захвърли чашата настрани. „Мразя да се самосъжалявам.“ Не беше увесил нос, когато Палачите бяха отказали да го приемат, и нямаше да увеси нос сега.

Тършуваше из джобовете си за скъпоценни камъни, решен да продължи с упражненията, когато забеляза, че Лин седи на една от близките скали и наблюдава как новопостъпилите се учат на различни строеве. Беше се прегърбила, позата й издаваше потиснатото й настроение. Е, това чувство определено му беше познато.

Белязания опря копието на рамо и се приближи към нея. Останалите четири съгледвачки бяха отишли да пият вода; Скалата избухна в смях в отговор на нещо, което едната от тях беше казала.

— Няма ли да се присъединиш? — попита Белязания, като кимна към новобранците, които тъкмо минаваха с маршируване покрай скалата.

— Не разбирам от строеве, Белязан. Никога не са ме обучавали — дори не съм хващала проклето копие в ръка. Само доставях съобщения и разузнавах из Равнините — отвърна тя и въздъхна. — Не успях да се науча достатъчно бързо, нали? Той е намерил нови обещаващи войници, които да изпита, тъй като аз се провалих.

— Не ставай глупава — каза Белязания и се настани на канарата до нея. — Те няма да заемат твоето място. Каладин просто иска да разполага с колкото може повече потенциални попълнения.

Тя поклати глава.

— Всички знаят, че светът е вече напълно различен — свят, в който рангът и цветът на очите ти нямат значение. Един великолепен нов свят.

Тя вдигна очи към небето и мъжете, които се упражняваха в летене.

— Искам да бъда част от него, Белязан. Толкова силно го искам.

— Да.

Тя го погледна и сякаш успя да го види в очите му. Същото чувство.

— Бурята да го тръшне. И през ум не ми беше минало, Белязан. За теб трябва да е по-лошо.

Той сви рамене, бръкна в торбичката си и извади един изумруд, голям, колкото палеца му. Дори на ярката дневна светлина си личеше колко силно грее.

— Знаеш ли какво се е случило първия път, когато капитан Благословения от Бурята е успял да засмуче Светлина?

— Той ни разказа за онзи ден. Знаел, че ще може да го направи, защото Тефт му го казал. И…

— Не онзи ден.

— Докато се е лекувал, искаш да кажеш? След бурята, когато са се опитали да го обесят?

— Не и онзи ден — каза Белязания, вдигнал скъпоценния камък високо във въздуха. Успяваше да различи през него силуетите на мъжете, които се строяваха в различни формации, и си ги представи как носят мост. — Аз бях там, на втория ред. Носехме моста. И никак не вървеше. Атакувахме платото, където имаше много паршенди. Избиха по-голямата част от първия ред — всички, освен Каладин. Това означаваше, че останах открит — точно до него, на втория ред. По онова време човек нямаше особено големи шансове, ако беше най-отпред. Паршендите искаха да свалят моста ни и съсредоточиха стрелите си върху нас. Върху мен. Знаех, че съм мъртъв. Знаех го. Видях стрелите да се носят към нас и си прочетох последната молитва с надеждата, че животът в отвъдното няма да е чак толкова лош. А после… стрелите се отклониха, Лин. Завиха към Каладин.

Белязания завъртя изумруда между пръстите си и поклати глава.

— Има едно специално Оттласкване, с което човек може да накара нещата да променят пътя си посред полет. Каладин покри дървото над ръцете си със Светлина на Бурята и притегли стрелите към себе си, вместо към мен. Това беше първият път, когато разбрах със сигурност, че се случва нещо специално.

Той отпусна ръката, с която държеше скъпоценния камък, и го притисна към дланта й.

— Направи го, без дори да знае какво прави. Може би всъщност се насилваме прекалено много, разбираш ли?

— Но в това няма логика! Казват, че трябва да я засмучеш. Какво изобщо означава това?

— Представа си нямам — отвърна Белязания. — Всеки го описва различно и ще ми излезе мазол на мозъка от опитите да го проумея вече. Казват, че било като да си поемеш рязко дъх — ама не с дишане.

— Кристално ясно.

— И още как — отвърна Белязания и потупа с показалец по скъпоценния камък в ръката й. — На Каладин му се получаваше най-добре, когато не се напрягаше. По-трудно му беше, когато се съсредоточаваше изцяло върху това да го накара да се случи.

— Значи трябва нарочно, но случайно да вдишам нещо, без да дишам, ама да не си давам твърде много зор?

— Не ти ли иде направо да ги провесиш за палците? Но съветите им са единственото, с което разполагаме. Така че…

Тя погледна камъка, после го приближи към лицето си — това не изглеждаше кой знае колко важно, но поне нямаше да навреди, — и вдиша. Не се случи нищо, затова опита пак. И пак. В продължение на цели десет минути.

— Не знам, Белязан — каза най-накрая, като отпусна ръка. — Все си мисля, че може би не ми е мястото тук. В случай, че не си забелязал, нито една жена не е успяла да го направи. Приеха ме сред вас, само защото бях твърде настоятелна, и никой не ме е…

— Спри — прекъсна я той, взе изумруда и го вдигна пак пред очите й. — Спри веднага. Искаш ли да бъдеш Бягащ по вятъра?

— Повече от всичко — прошепна тя.

— Защо?

— Защото искам да летя.

— Не е достатъчно добра причина. Каладин не се страхуваше, че останалите няма да го приемат, и не си мечтаеше колко хубаво би било да полети. Той искаше да ни спаси. Да спаси мен. А ти защо искаш да бъдеш една от Бягащите по вятъра?

— Защото искам да помогна! Не искам само да си стоя и да чакам врага да ни нападне!

— Е, предоставена ти е възможност, Лин. Възможност, която никой не е имал от векове, шанс едно на милион. Или ще се възползваш от нея, като решиш сама за себе си, че си достойна, или ще си се откажеш и ще си тръгнеш — каза Белязания и отново остави камъка в ръката й. — Но ако си тръгнеш, нямаш право да се оплакваш. Докато продължаваш да се опитваш, все още има надежда. А когато се предадеш? Тогава мечтата умира.

Тя срещна погледа му, стисна скъпоценния камък между пръстите си и вдиша рязко, отчетливо.

И засия.

Нададе изненадан вик, отвори ръка и откри, че камъкът отвътре вече е тъмен. Погледна Белязания възхитено.

— Какво направи?

— Нищо — отвърна Белязания.

Това и беше проблемът. И все пак установи, че не изпитва завист. Може би такава беше отредената му роля — да помага на другите да се превръщат в Сияйни. Учител, катализатор?

Тефт забеляза, че Лин сияе, и се втурна към тях, сипейки ругатни — но от „хубавите“ му ругатни. Стисна Лин за ръката и я затегли към Каладин.

Белязания си пое дъх дълбоко, удовлетворено. Е, вече беше помогнал на двама — ако се брои и Скалата. И това… и това беше нещо, нали?

Приближи се към мястото за напитки и си взе още една чаша.

— Каква е тази гадост, Скала? — попита. — Да не си объркал напитките с легена с мръсната вода от съдовете?

— Стара рогоядска рецепта — отвърна Скалата. — Дълъг, почитан обичай.

— Като женствените подскоци ли?

— Като традиционните бойни танци — поправи го той. — И като шамаросването на досадни мостови, които проявяват неуважение.

Белязания се обърна с гръб към него, опря едната си ръка на масата и се загледа в ентусиазираната Лин, наобиколена от останалите съгледвачи. Беше доволен от онова, което беше направил — необичайно доволен. Може би дори въодушевен.

— Май ще трябва да свикна с миризливите рогоядци, Скала — каза Белязания. — Мисля да се присъединя към екипа по поддръжката.

— Ти си мислиш, че бих допуснал дори да припариш до някоя тенджера?

— Може би никога няма да се науча да летя — каза Белязания, като потисна онази част от себе си, която изхленчи жалостиво при тази мисъл. — Трябва да се примиря с този факт. Така че ще трябва да намеря друг начин да бъда полезен.

— Ха. А фактът, че в момента сияеш и излъчваш Светлина на Бурята няма отношение към решението, което си взел, тъй ли?

Белязания замръзна на място. После вдигна ръката, с която държеше чашата, точно пред лицето си, и се вторачи в нея. От кожата се издигаха тънки струйки Светлина. Той извика и изпусна чашата, после зарови пръсти из джоба си и измъкна отвътре няколко тъмни парченца скъпоценни камъни. Беше дал камъка, с който трябваше да се упражнява, на Лин.

Вдигна поглед към Скалата и се ухили глуповато.

— Е, може и да ти позволя да миеш чиниите — каза Скалата. — Макар че все ми хвърляш чашите по земята. Никак не е любезно от твоя страна…

Гласът му заглъхна, тъй като Белязания вече беше хукнал към останалите с триумфален вик на уста.

47
Тъй много е изгубено

„Възхищаваме се на устрема му, наистина. Ако се беше обърнал към правилния сред нас с молбата си, може би щеше да бъде удовлетворена.“

Аз съм Таленел’Елин, Вестител на Войната. Времето на Завръщането, на Опустошението, вече наближава. Трябва да се подготвим. Забравили сте много през времето, изминало от последния катаклизъм.

Келек ще ви научи да леете бронз, ако сте забравили как. Ще Превърнем готови блокове метал за вас с помощта на Превръщател. Иска ми се да можехме да ви научим на същото със стомана, но Превръщането е толкова по-лесно от коването, а трябва да разполагате с нещо, което да можем да изработим бързо. Каменните ви сечива и оръжия няма да ви послужат срещу онова, което е на път да се случи.

Ведел ще обучи хирурзите ви, а Йезриен — водачите ви. Тъй много е изгубено от последното Завръщане насам. Аз ще обуча войниците ви. Би трябвало да имаме достатъчно време. Ишар често споменава, че трябва да намерим някакъв начин да съхраняваме информацията след Опустошенията. А вие сте открили нещо неочаквано. Ще се възползваме от това. Повелители на стихиите, които да изпълняват ролята на пазители… Рицари…

Наближават тежки времена, но ако бъде обучено добре, човечеството ще оцелее. Заведете ме при предводителите си. Останалите Вестители също ще се присъединят към мен скоро.

Мисля, че този път закъснях. Мисля… О, Боже, боя се, че съм се провалил. Не. Не може да е така, нали? Колко време е минало? Къде съм? Аз… съм Таленелат’Елин, Вестител на Войната. Времето на Завръщането, на Опустошението, вече наближава…

Ясна потръпна, докато четеше думите на безумеца. Обърна страницата и откри, че и следващата е запълнена с подобни послания, повтаряни отново и отново.

Това не можеше да бъде съвпадение, а и думите бяха твърде конкретни. Изоставеният Вестител беше отишъл в Колинар — където го бяха сметнали за обикновен луд.

Ясна се облегна назад на стола, а Бледния — приел формата си на човек, и със същите размери — пристъпи към масата. Носеше обичайния си строг, официален костюм, стиснал ръце зад гърба си. Духчето беше катраненочерно — както облеклото му, така и тялото му, — макар че по кожата му пробягваха подобни на призми шарки. Изглеждаше така, сякаш е бил направен от чисто черен мрамор, покрит с масло, което лъщеше с едва доловим цвят. Потри брадичката си, зачетен в думите.

Ясна беше отказала да се настани в една от хубавите стаи с балкони от външната страна на Уритиру; балконите представляваха твърде удобен вход за някой наемен убиец или шпионин. Малката й стаичка в центъра на областта, заделена за хората на Далинар, беше много по-сигурна. Вече беше запушила вентилационните шахти с парчета плат. Въздушното течение, което влизаше от коридора отвън, беше предостатъчно, а тя искаше да е спокойна, че никой няма да може да я подслуша през отворите в стените.

В ъгъла на стаята й имаше три далекосъобщителя, които работеха неуморно. Беше ги наела, въпреки солената цена, докато успее да си намери собствени. Бяха снабдени с ташиккски писалки, доставени в един от най-прецизните — и надеждно охранявани — информационни центрове в княжеството. Там, на много, много километри разстояние от тук, един писар внимателно преписваше всяка страница от записките й, които тя беше изпратила там, за да бъдат съхранени безопасно.

— Този говорещ, Ясна — каза Бледния, като потупа по страницата, която тя току-що беше прочела. Гласът му беше строг и отчетлив. — Онзи, който е казал тези думи. Той е Вестител. Подозренията ни се оказват верни. Вестителите са, а падналият още е.

— Трябва да го намерим — отговори Ясна.

— Трябва да претърсим Морето на сенките — каза Бледния. — Хората могат да се скрият лесно в този свят — но душите им се открояват ярко от другата страна.

— Освен ако някой не е открил начин да ги скрие.

Бледния погледна към непрекъснато растящата купчина бележки в ъгъла; една от писалките тъкмо беше спряла да пише. Ясна стана и отиде да смени хартията; Шалан беше успяла да спаси един от куфарите й със записки, но другите два бяха потънали безвъзвратно заедно с кораба. За щастие, Ясна вече беше изпратила тези резервни копия.

Но дали всъщност имаше значение? Тази страница, зашифрована с нейния таен код, съдържаше ред след ред сведения, които свързваха паршите с Пустоносните. Беше се трудила усилено над всеки абзац историческа информация, който беше успяла да открие. А сега съдържанието им беше известно на всекиго. Само за миг всички знания, които я правеха специалист, бяха изчезнали напълно.

— Толкова много време загубихме — каза тя.

— Да. Трябва пак да уловим онова, което загубихме, Ясна. Трябва.

— Врагът?

— Неспокоен е. Гневен е.

Бледния поклати глава, коленичи до нея, докато тя сменяше листовете хартия, и продължи:

— Пред него сме нищо, Ясна. Той би могъл да унищожи както всички мои събратя, така и всички твои.

Далекосъобщителят приключи, а един от другите започна да изписва първите редове от мемоарите й — нещо, върху което работеше с прекъсвания почти през целия си живот. Вече беше изоставила десетина различни чернови, а докато четеше тази, установи, че и тя не й допада.

— Какво мислиш за Шалан? — попита тя Бледния, като поклати глава. — За човекът, в когото се е превърнала.

Бледния се намръщи и стисна устни. Остро изваяните му черти изглеждаха твърде ъгловати, че да бъдат човешки — като на грубо издялкана скулптура, която майсторът не беше пожелал да довърши.

— Тя е… обезпокоителна — каза той.

— Е, това не се е променило.

— Не е стабилна.

— Бледния, ти смяташ всички хора за нестабилни.

— Не и ти — каза той, като вирна брадичка. — Ти си като духче. Мислиш с факти. Не се променяш по силата на някой каприз. Си, каквато си.

Тя го изгледа безизразно.

— Почти винаги — добави той. — Почти винаги. Но така е, Ясна. В сравнение с останалите човеци, ти си на практика камък!

Тя въздъхна, изправи се и го подмина, за да се върне на писалището си. Безумните писания на Вестителя сякаш крещяха от страницата. Настани се на стола, обзета от умора.

— Ясна? Аз… грешка ли мисля?

— Не съм толкова каменна, за колкото ме мислиш, Бледния. Макар че понякога ми се иска да бях.

— Тези думи те безпокоят — каза той, приближи се пак към нея и положи катраненочерните си пръсти върху хартията. — Защо? Чела си вече много обезпокоителни неща.

Ясна се облегна на стола и се заслуша в трите далекосъобщителя, които дращеха по хартията, докато изписваха бележките — бележки, за които се опасяваше, че вече нямат почти никаква стойност. Усети как нещо дълбоко в нея се обажда — проблясъци на спомен за една тъмна стая, в която бе крещяла, докато не беше загубила гласа си. Болест от детството й, която сякаш никой друг вече не помнеше — независимо от всичко, което тя й беше причинила.

Беше я научила, че хората, които обича, все пак могат да я наранят.

— Питал ли си се някога какво би било да загубиш разума си, Бледния?

Той кимна.

— Питал съм се. Как бих могъл да не го направя? Като се има предвид какво са древните отци.

— Наричаш ме разумна и логична — прошепна Ясна. — Но това не е вярно, тъй като се оставям на чувствата да ме водят не по-малко от всеки друг. В моментите на покой, обаче, откривам, че умът ми е единственото, на което винаги мога да разчитам.

С изключение на един-единствен път.

Тя разтърси глава и пак вдигна листа хартия.

— Боя се да не го загубя, Бледния. Ужасявам се от това. Какво ли са изпитвали тези Вестители? Какво ли е било да усещаш как собственият ти ум постепенно започва да ти изневерява? Дали са били вече прекалено объркани, за да го забележат? Или е имало и моменти, в които разумът им се е завръщал, в които са се мъчели да сложат в ред мислите и спомените си… и отчаяно са се опитвали да различат надеждните от фалшивите…

Тя потрепери.

— Древните — каза отново Бледния и кимна.

Не говореше често за духчетата, загубени след Измяната. Беше се случило, когато Бледния и другарите му са били просто деца — е, или както там наричаха още младите духчета. Бяха прекарали години, цели векове, без по-големи духчета, които да се грижат за тях и да ги насочват. Мастилообразните духчета едва сега започваха да възстановяват културата и общността, които бяха загубили, когато човеците бяха загърбили клетвите си.

— Твоята помощница — продължи Бледния. — Нейното духче. То е Потаен.

— Лошо ли е това?

Бледния кимна. Предпочиташе да си служи с прости, недвусмислени жестове. Ясна никога не го беше виждала да свива рамене.

— Потайните са обезпокоителни. Те обичат лъжите, Ясна. Пируват с тях. Изговориш ли една невярна дума, седем ще те заобиколят. Хъмкането им ще изпълни ушите ти.

— Воювал ли си с тях?

— С Потайните не се воюва така, както се воюва с духчетата на честта. Потайните имат само един град и не искат да властват над други. Само да слушат — каза Бледния и потупа по масата. — Може би този е по-добър, заради връзката.

Бледния беше единственото мастилообразно духче от новото поколение, което се беше свързало със Сияен рицар. Някои от другарите му по-скоро биха убили Ясна, отколкото да му позволят да поеме риска, който той беше поел.

Духчето имаше благородническа осанка, със строго изправен гръб и властно държание. Можеше да променя размерите си, както пожелае, но не и формата си — освен когато се намираше изцяло в този свят под формата на Вълшебно острие. Беше се нарекъл Бледния в знак на неподчинение. Той не беше онова, което събратята му твърдяха, че е, и нямаше да се примири със съдбата, която му беше отредена.

Разликата между по-висше духче като него и обикновеното духче на някое чувство се състоеше в неговата способност да решава как да постъпи. Едно живо противоречие. Като човешките същества.

— Шалан вече не се вслушва в думите ми — каза Ясна. — Бунтува се и срещу най-дребното нещо, което й кажа. Месеците, които е прекарала сама, са я променили.

— Никога не й се е удавало да се подчинява, Ясна. Тя просто е такава.

— Преди поне се преструваше, че се интересува от напътствията ми.

— Но нали ти сама каза, че повече човеци трябва да поставят под въпрос ролята, която изпълняват. Не каза ли, че твърде често бъркат онова, което приемат за вярно, с истинските факти?

Ясна потупа с пръсти по масата.

— Прав си, разбира се. Не би ли било по-добре тя да проявява желание да надхвърли определените й граници, вместо да е доволна да се вписва в тях? Дали ще ми се подчини, или не, не е от особено значение. Но все пак се безпокоя дали е в състояние да контролира положението, вместо да се оставя на импулсите да я водят.

— Ако това е, как може да се промени?

Отличен въпрос. Ясна се разрови из листовете на малката масичка. Събрала беше доста доклади от осведомителите си във военните лагери — онези от тях, които бяха оцелели, — относно Шалан. Наистина се беше представила добре, докато Ясна я нямаше. Може би онова, от което се нуждаеше, не беше повече дисциплина, а повече предизвикателства.

— Всичките десет ордена отново са — каза застаналият зад нея Бледния.

Бяха прекарали цели години само двамата, Ясна и Бледния. Той избягваше да споделя преценка дали останалите разумни духчета ще сформират отново ордените си, или не.

От самото начало, обаче, твърдеше, че духчетата на честта — и, следователно, Бягащите по вятъра — със сигурност няма да се завърнат. Опитите им да завладеят Морето на сенките явно не им бяха спечелили много съюзници сред останалите раси.

— Десет ордена — повтори Ясна. — И всички те намериха своята смърт.

— Всички, освен един — съгласи се Бледния. — Те бяха онези, които живяха в смъртта.

Тя се обърна и срещна погледа му. Очите му нямаха зеници — само течно масло, което блестеше върху нещо наситеночерно.

— Трябва да съобщим на останалите какво узнахме от Шута, Бледния. Тази тайна трябва да бъде разкрита.

— Ясна, не. Това би било краят. Друга Измяна.

— Истината не ме унищожи.

— Ти си специална. Знанието не може да ти навреди. Но останалите…

Тя се вгледа в очите му, после събра листовете хартия на купчинка.

— Ще видим — каза, след което ги пренесе до писалището, за да ги подвърже като книга.

48
Ритъмът на работата

„Но ние сме насред морето и сме доволни от нашето владение. Остави ни на спокойствие.“

Моаш изръмжа, докато вървеше по неравната земя и теглеше през рамо дебелото въже с вързани на равни разстояния възли. Оказа се, че Пустоносните не разполагат с достатъчно фургони. Трябваше да пренесат твърде много припаси, а превозните средства бяха свършили.

Или поне онези от тях, които имаха колела.

Моаш беше зачислен към една шейна — каруца с откъртени колела, превърната в шейна посредством чифт дълги стоманени плъзгачи. Бяха го сложили начело на редицата мъже, които теглеха въжето. Паршите, които ги надзираваха, го бяха сметнали за най-ентусиазиран.

И защо да не бъде? Фургоните се движеха със скоростта на мудните чулове, които теглеха горе-долу половината от обикновените фургони. Имаше стабилни ботуши и дори чифт ръкавици. В сравнение със задълженията му като мостови, това беше същински рай.

Пейзажът беше още по-хубав. Централен Алеткар беше по-плодороден от Пустите равнини, и земята беше осеяна със скални пъпки и преплетените корени на множество дървета. Шейната подскачаше и хрущеше, когато минаваше през тях, но поне не му се налагаше да я носи на рамене.

Около него стотици други мъже теглеха фургони или шейни, натрупани с високи камари храна, прясно отсечени цепеници дърва или кожа — свинска или змиорска. Някои от трудоваците бяха паднали в несвяст по време на първия ден работа, след като напуснаха Револар. Пустоносните ги бяха разделили на две групи. Онези, които се бяха опитали, но действително бяха прекалено слаби, бяха изпратени обратно в града. Онези, за които прецениха, че са се престорили, получиха бой с камшик, след което бяха пратени да теглят шейни вместо фургони.

Сурови, но справедливи мерки. Всъщност колкото повече време минаваше, толкова повече се изненадваше Моаш от доброто отношение, което Пустоносните проявяваха към човеците. Макар да бяха строги и да не им прощаваха своеволията, те осигуряваха на робите хубави дажби храна и предостатъчно време да се наспят и да отпочинат нощем. Дори не ги връзваха с вериги. А опитите за бягство бяха безсмислени предвид зорките Слети, които умееха да летят.

Моаш усети, че се наслаждава на седмиците, прекарани в походи и теглене на шейната. Работата изтощаваше тялото му, успокояваше мислите му и му позволяваше да навлезе в равномерен ритъм. Това определено беше по-добре от дните му като светлоок, когато непрекъснато го измъчваше тревога заради заговора срещу краля.

Беше приятно просто да остави някой друг да му казва какво да прави.

„Случилото се в Пустите равнини не беше по моя вина“, помисли си, докато продължаваше да тегли шейната. „Заставиха ме да го направя. Не нося отговорност.“ Тези мисли го успокояваха.

За нещастие, не можеше да не обърне внимание накъде са поели. Беше минавал оттук десетки пъти, когато работеше като керванджия заедно с чичо си, още като дете. През реката и право напред на югоизток. През Полето на Ишар и покрай Мастилоград.

Пустоносните възнамеряваха да превземат Колинар. Керванът включваше десетки хиляди парши, въоръжени с брадви или копия. Бяха приели формата, за която Моаш беше научил, че се нарича „бойна“ — с подобна на броня черупка и силни, гъвкави мускули. Не бяха опитни — наблюденията на вечерните им обучения му бяха дали да разбере, че бяха общо взето на същото ниво като армия тъмнооки, събрани от селата и принудени насила да влязат в армията.

Но се учеха, а и имаха Слетите. Те се стрелкаха през въздуха или вървяха редом с фургоните, силни и високомерни — и заобиколени от тъмна енергия. Явно имаше няколко различни вида, но всички изглеждаха застрашително.

И всички тези създания се стичаха към столицата. Трябваше ли да го безпокои това? В края на краищата, какво добро беше видял от Колинар? Там беше тъмницата, където захвърлиха баба му и дядо му да умрат, сами и премръзнали. Там беше поквареният крал Елокар, който се забавляваше с лукавите си интриги, докато добрите хора гниеха.

Човечеството заслужаваше ли такова кралство въобще?

Когато беше малък, бе слушал разказите на пътуващите арденти, които пристигаха с керваните. Знаеше, че много, много отдавна, човечеството е спечелило. Ахариетиам, последният сблъсък с Пустоносните, се беше случил преди хилядолетия.

И какво бяха направили след тази победа? Бяха започнали да почитат фалшиви божества в лицето на хората, чиито очи им напомняха на тези на Сияйните рицари. В продължение на векове, историята на човечеството представляваше просто дълга поредица от убийства, войни и кражби.

Пустоносните явно се бяха завърнали, защото хората се бяха показали неспособни да се управляват сами. Затова Всемогъщия им беше изпратил тази напаст.

Колкото повече вървеше редом с тях, толкова повече се възхищаваше на Пустоносните. Войските им бяха устроени добре и действаха ефективно, а войниците се учеха бързо. Фургоните бяха добре снабдени; когато един от надзирателите забеляза, че ботушите на Моаш изглеждат износени, му осигуриха нов чифт преди залез-слънце на същия ден.

Всеки фургон или шейна имаше по двама надзиратели-парши, но им беше заповядано да не прекаляват с камшиците. Бяха преминали специално обучение, без да се вдига много шум около това, и Моаш от време на време дочуваше по някой разговор между надзирателите — някогашните роби-парши — и някакво невидимо духче, което ги напътстваше.

Пустоносните бяха умни, решителни и бързи. Ако Колинар паднеше пред войската им, то човечеството щеше да си е получило именно онова, което му се падаше. Да… може би времето на неговите събратя беше отминало. Моаш беше предал Каладин и останалите — но това не го правеше по-различен от всеки друг човек в тази епоха на низост и поквара. Той нямаше вина. Беше просто плод на собствената си среда.

Само една особеност не се вписваше в наблюденията му. Пустоносните изглеждаха толкова по-добри от човешките войски, с които се беше сражавал… с изключение на едно нещо.

Имаше група роби-парши.

Теглеха една от шейните и винаги вървяха отделно от човеците. Бяха в работна, не в бойна форма — макар че във всяко друго отношение изглеждаха точно като останалите парши и имаха същата шарена кожа. Защо тази групичка теглеше шейна?

Отначало, докато влачеше шейната по безкрайните равнини на централен Алеткар, Моаш намираше гледката на робите-парши за окуражаваща. Тя подсказваше, че Пустоносните са способни на справедливост. Може би просто не им достигаха човеци, достатъчно силни да теглят шейна.

Но ако наистина беше така, защо се отнасяха така зле с тях? Надзирателите не криеха отвращението, което изпитваха към тях, и им беше позволено да ги налагат с камшика, без да се ограничават. Рядко се случваше да погледне нататък и да не види как тъкмо бият, унижават или крещят на някого от групата им.

Сърцето му се свиваше, докато слушаше и гледаше случващото се. Всички останали се сработваха така добре; всичко останало в тази войска му изглеждаше така съвършено. С изключение на това.

Кои бяха тези клетници?

* * *

Надзирателят обяви, че е време за почивка, и Моаш пусна въжето, след което отпи голяма глътка от меха си с вода. Това беше двадесет и първият ден от похода — факт, който му беше известен, само защото някои от останалите роби брояха дните. Прецени по околността, че се намират на няколко дни път след Мастилоград, и вече скъсяват последната отсечка до Колинар.

Настани се в сянката на шейната, върху която се извисяваше голяма камара дървени цепеници, без да обръща внимание на останалите роби. Недалеч зад тях гореше едно село. Не бяха заварили хора в него, тъй като вестта за приближаването им ги беше изпреварила. Защо го бяха опожарили Пустоносните, след като не бяха направили нищо такова с останалите села, покрай които бяха минали? Може би беше символичен жест — и наистина, гледката на високия стълб дим беше доста зловеща. А може би искаха да са сигурни, че някоя войска, тръгнала да им направи обход, няма да може да използва селото.

Докато останалите от екипа му — Моаш не знаеше имената им и не си беше направил труда да попита — си почиваха, робите-парши ги подминаха. Кожата им беше покрита с вадички кръв от боя с камшик, който продължаваше и в момента, а надзирателите им крещяха грубо. Бяха изостанали от кервана. Непрекъснатите жестокости изтощаваха екипа, което на свой ред ги принуждаваше да продължават да работят, докато останалите спираха за почивка и вода. Което, разбира се, само ги изнуряваше още повече и причиняваше контузии — поради които изоставаха още повече, поради което ги биеха…

„Това се случваше с Мост Четири, преди да дойде Каладин“, помисли си Моаш. „Всички повтаряха, че нямаме късмет, но всичко се дължеше на този порочен кръг.“

Когато робите-парши ги подминаха заедно с няколкото духчета на изтощението, които обикаляха около тях, един от надзирателите на шейната на Моаш заповяда да хванат пак въжетата и да продължат напред. Беше млада парша с тъмночервена кожа, прошарена само тук-таме с бяло. Носеше хава. Макар да не изглеждаше като подходящо облекло за поход, й отиваше, и тя я носеше с лекота. Дори беше спуснала единия ръкав, за да покрие лявата си ръка.

— Какво са направили? — попита я той, докато хващаше пак въжето.

— Какво каза? — обърна се тя към него.

Бурята да го вземе. Ако не беше кожата и странния, напевен глас, можеше да мине за красива девойка от някой макабакски керван.

— Онези парши — поясни той. — Какво са направили, че да заслужат такова сурово отношение?

Не очакваше тя наистина да му отговори, но момичето проследи погледа му, поклати глава и каза:

— Кланяли са се на фалшиво божество. Довели са го в самото сърце на общността ни.

— Всемогъщия ли?

Тя се засмя.

— Истинско фалшиво божество, живо. Като нашите живи божества — отвърна и вдигна глава, когато един от Слетите прелетя над нея.

— Има мнозина, които смятат, че Всемогъщия е истински — възрази Моаш.

— Ако наистина е така, защо теглиш шейната? — попита тя, щракна с пръсти и му даде знак да побърза.

Моаш хвана въжето и се присъедини към останалите мъже в двете редици. Сляха се с огромната върволица маршируващи крака, стържещи плъзгачи и тракащи колела. Паршендите искаха да пристигнат в следващия град преди надвисналата буря. Вече се бяха справяли и с двата вида — обикновена и Вечна, — като се бяха приютявали в селата по пътя.

Моаш отново навлезе в равномерния ритъм на работата. Не след дълго вече се потеше. Беше свикнал със студения климат на изток, близо до Мразовитата земя. Чувстваше се особено на това място, където слънцето напичаше кожата му, а лятото тепърва започваше.

Шейната му скоро настигна онази, теглена от паршите. Двете продължиха една до друга за известно време. На Моаш му харесваше да си мисли, че вървенето в крачка с неговия екип може би окуражава малко горките парши. После, обаче, един от тях се подхлъзна и падна, и цялата им редица спря.

Боят започна. Виковете на болка, плющенето на кожа върху кожа.

„Достатъчно.“

Моаш пусна въжето и излезе от редицата. Стъписаните надзиратели му извикаха да се върне, но не понечиха да го спрат. Може би бяха твърде изненадани.

Той се приближи към шейната на паршите, където робите се мъчеха да се изправят на крака и да продължат напред. Лицата и гърбовете на неколцина бяха облени в кръв. Едрият парш, който се беше подхлъзнал, лежеше на земята, свит на кълбо. Ходилата му кървяха; нищо чудно, че не можеше да върви, както трябва.

Двама надзирателя го налагаха с камшици. Моаш хвана единия за рамото и го бутна назад.

— Спри! — озъби му се, после бутна и другия надзирател настрани. — Не виждате ли какво правите? Станали сте като нас.

Двамата надзирателя се втренчиха в него, онемели от изумление.

— Не можете да се отнасяте така зверски един към друг — настоя Моаш. — Не можете.

Обърна се към падналия парш и протегна длан, за да му помогне да стане, но забеляза с периферното си зрение, че един от надзирателите вдига ръка.

Завъртя се и грабна камшика, който изплющя към него, като го стисна и го уви около китката си. После дръпна, с което накара надзирателя да изгуби равновесие и да залитне към него. Накрая стовари юмрука си в лицето му и го запрати назад, на земята.

Бурята да го вземе, ама че болеше. Моаш разтърси ръка. Беше я порязал на черупката на парша от едната страна. Изгледа свирепо другия надзирател, който нададе уплашен вик, пусна камшика и отскочи назад.

Моаш кимна веднъж, после хвана падналия роб за ръката и го изправи на крака.

— Качи се на шейната. Трябва да си излекуваш краката.

След това зае неговото място в редицата и дръпна въжето през рамо.

Собствените му надзиратели вече се бяха опомнили и се бяха втурнали към него. Посъветваха се за момент с онези, срещу които се беше изправил Моаш. Единият притискаше длан към кървящата рана над едното си око. Разговорът им бе тих, напрегнат и прекъсван от време на време от уплашените погледи, които му хвърляха.

Накрая явно решиха да оставят нещата така. Моаш задърпа шейната заедно с паршите, а надзирателите намериха друг човек, който да заеме предишното му място. За известно време, той продължаваше да очаква да се случи още нещо — дори забеляза как един от надзирателите разговаря с един от Слетите. Но не го наказаха.

Никой друг не посмя да вдигне камшик срещу робите-парши до края на похода.

49
Роден от светлината

ДВАДЕСЕТ И ТРИ ГОДИНИ ПО-РАНО

Далинар стисна върховете на пръстите си и разтри сухия, червеникавокафяв мъх. Острото дращене напомняше неприятно на звука на нож, опрян в кост.

Почувства топлината незабавно, като разгоряла жар. Тънка струйка дим се издигаше от мазолестите му пръсти, достигаше носа му, разделяше се и обгръщаше лицето му от двете му страни.

Всичко избледня: глъчката, която вдигаха множеството мъже, натъпкани в една стая, мускусният аромат на притиснатите нагъсто тела. Еуфорията го окъпа като слънчева светлина, неочаквано блеснала посред облачен ден. Издиша с дълга, треперлива въздишка. Дори не му направи впечатление, когато Башин го сръга с лакът по погрешка.

На повечето места фактът, че беше Върховен принц, би му спечелил малко собствено пространство, но тук, на покритата с петна маса в тази сумрачна бърлога, социалното положение не беше от значение. Тук, с хубаво питие в едната ръка и малко мъх, стрит между пръстите на другата, той най-после можеше да се отпусне. Тук на никого не му пукаше дали се държи представително, или пие твърде много.

Тук нямаше нужда да слуша докладите за бунтовете и да си представя как стои на едно от онези полета и решава възникналите проблеми пряко. С меч в ръка и пулса на Вълнението в сърцето…

Потърка мъха по-силно. Не мисли за войната. Просто живей в настоящия момент, както обичаше да казва Иви.

Хавар се върна с още питиета. Слабият, брадат мъж изгледа претъпканата пейка, остави чашите на масата, дръпна един сгърбен пияница от мястото му и го изгони. После се настани в тясното пространство до Башин. Хавар беше светлоок, а и от добро семейство. Беше един от елитите на Далинар — тогава, когато това все още означаваше нещо, — но сега имаше собствена земя и печелеше доста. Беше един от малцината, които не отдаваха чест на Далинар така силно, че направо се чуваше.

Но Башин… Башин беше особняк. Пълният тъмноок от първи нан беше обиколил половината свят и често се опитваше да убеди Далинар да тръгне с него, за да видят другата. И продължаваше да носи оная глупава, широкопола шапка.

Хавар изсумтя и започна да разпределя питиетата помежду им.

— Щеше да ми е доста по-лесно да си намеря място до теб, Башин, ако шкембето ти не стигаше оттук чак до идната седмица.

— Просто се опитвам да изпълня дълга си, Сиятелен господарю.

— Дълга си ли?

— Светлооките трябва да командват околните, нали? Аз просто се старая да имаш много за командване — поне на тегло.

Далинар взе чашата си, но не отпи. Засега мъхът си вършеше работата. Неговата димна струйка далеч не беше единствената, която се издигаше в сумрачната каменна стая.

Гавилар ненавиждаше мъха. Но пък той харесваше живота си такъв, какъвто беше.

Двама парши разчистиха масите в средата на мрачното помещение и започнаха да подреждат парченца диаманти на пода. Хората заотстъпваха назад, за да направят място на широкия обръч от светлина. Двама голи до кръста мъже си проправиха път през тълпата. Небрежните разговори се замениха с шумно оживление.

— Ще залагаме ли? — попита Хавар.

— Разбира се — отвърна Башин. — Аз залагам три граната на по-ниския.

— Приемам облога — отвърна Хавар, — но не за пари. Ако спечеля, ще ми дадеш шапката си.

— Приемам! Ха! Най-после ще признаеш колко е изискана, нали?

— Изискана ли? Бурята да го вземе, Башин. Ще ти направя услуга и ще я изгоря.

Далинар се отпусна назад. Огненият мъх притъпяваше ума му.

— Ще ми изгориш шапката ли? — отвърна Башин. — Отче на Бурята, Хавар. Доста грубо от твоя страна. Само защото ми завиждаш за забележителния тоалет…

— Единственото забележително нещо в шапката ти е скоростта, с която жените хукват да бягат в противоположната посока, като я видят.

— Екзотична е. От западните страни. Всички знаят, че те диктуват модата.

— Да, Лиафор и Йезиер. А ти откъде си я намерил?

— От Чистото езеро.

— Ах, да, онзи бастион на стила и културата! Още малко и в Бавланд ще тръгнеш на пазар.

— Сервитьорките и без това не правят разлика — изръмжа Башин. — Но както и да е, не можем ли просто да погледаме мача? Нямам търпение да ти спечеля гранатите.

Той отпи от чашата си, но опипа шапката нервно с другата си ръка.

Далинар затвори очи. Струваше му се, че ще успее да задреме — може би щеше да може да поспи, без да се тревожи за Иви или да мечтае за войната…

Телата на борците се сблъскаха едно с друго.

Този звук — ръмженето от усилие, докато мъжете се опитваха да се избутат един друг от очертанията на ринга, — му напомняше на битките. Далинар отвори очи, пусна мъха и се наведе напред.

По-ниският борец се измъкна от хватката на противника си. Завъртяха се един около друг, приведени, вдигнали ръце в готовност. Когато се сблъскаха отново, ниският успя да накара опонента си да загуби равновесие. „Има по-хубава позиция“, помисли си Далинар. „И е по-предпазлив. Онзи високият разчита твърде много на размерите и силата си. В ужасна форма е.“

Двамата бяха навлезли в напрегната схватка и почти достигнаха ръба на ринга, когато по-високият мъж успя да препъне и двама им. Далинар се изправи, а зрителите пред него размахаха ръце във въздуха и нададоха възгласи.

Съревнованието. Битката.

„Това едва не ме подтикна да убия Гавилар.“

Далинар седна пак на мястото си.

По-ниският мъж спечели мача. Хавар въздъхна, но търкулна няколко светещи сфери към Башин.

— Двоен залог — като включваме и следващия мач?

— Не, благодаря — отвърна Башин и прибра гранатите. — Толкова ще ми стигне.

— За какво?

— За да подкупя няколко влиятелни млади дендита да проносят шапки като моята — отвърна Башин. — Казвам ти, веднъж да се разчуе за тях и всички ще започнат да ги носят.

— Ама че си глупак.

— Стига да съм моден глупак, нямам нищо против.

Далинар се наведе към пода и вдигна огнения мъх. Хвърли го на масата и се вторачи в него, после отпи от чашата си с вино. Следващият мач започна и той трепна, когато борците се сблъскаха на ринга. Бурята да го вземе. Защо все се поставяше в такива ситуации?

— Далинар — обърна се към него Хавар. — Казаха ли вече кога ще ходим в Дълбините?

— Дълбините ли? — намеси се Башин. — Какво за тях?

— Ти тъп ли си? — попита Хавар.

— Не, но може да съм пиян. Та какво за Дълбините?

— Според слуховете, народът там иска да си издигне собствен Върховен принц — отговори Хавар. — Синът на предишния, как му беше името…

— Таналан — каза Далинар. — Но няма да ходим в Дълбините, Хавар.

— Кралят със сигурност няма да…

— Ние няма да ходим — прекъсна го Далинар. — Имаме да обучаваме войници. А и аз…

Той спря, отпи още от виното и продължи:

— Аз ще ставам баща. Брат ми ще се справи с Дълбините по дипломатически път.

Хавар се облегна на стената и стовари чашата отвисоко на масата.

— Кралят няма да успее да потуши открит бунт само с политика, Далинар.

Далинар стисна огнения мъх в юмрук, но не го стри. Каква част от интереса му към Дълбините се дължеше на дълга му да защити кралството на Гавилар, и каква — на копнежа му отново да изпита Вълнението?

Преизподнята да го вземе. Напоследък се чувстваше като половин човек.

Един от борците беше изтикал другия от ринга, а кръгът от светлинки се беше разкъсал. Обявиха победителя и паршът внимателно пренареди диамантите. Докато ги подреждаше, прислужникът се приближи към масата на Далинар.

— Извинете ме, Сиятелен господарю — прошепна той. — Но трябва да знаете. Мачът с шампиона няма да се състои.

— Какво? — намеси се Башин. — Какво се е случило? Защо няма да се появи Мак?

— Приемете извиненията ни — каза прислужникът, — но противникът му има проблеми със стомаха. Мачът ще трябва да бъде отложен.

Новината се разпространяваше бързо из помещението. Тълпата изразяваше недоволството си с дюдюкане, крясъци, ругатни и разлети питиета. Един висок, плешив мъж, гол до кръста, стоеше отстрани до обръча от светещи диаманти и спореше с неколцина от светлооките организатори, като сочеше към ринга. Около краката му кипяха духчета на гнева.

За ушите на Далинар врявата звучеше като хаоса на някоя битка. Затвори очи, вдиша шума и усети да го обзема еуфория, несравнимо по-силна от онази, която причиняваше огненият мъх. Проклятие. Трябваше да се напие повече. Щеше да поддаде.

Е, нека поне побърза, тогава. Бутна настрани огнения мъх, изправи се и свали ризата си.

— Далинар! — възкликна Хавар. — Какво правиш?

— Гавилар казва, че трябва да проявявам повече разбиране към хорските тегоби — каза Далинар и стъпи върху масата. — А сега ми се струва, че се намираме в стая, пълна с унили хора.

Хавар го зяпна с отворена уста.

— Заложете на мен — каза Далинар. — В името на доброто старо време.

Скочи от противоположната страна на масата и си проправи път през тълпата.

— Някой да му съобщи, че се е намерил друг претендент.

Тишината се разпростря около него като гадна воня. Далинар се озова изправен до ринга в напълно притихналото помещение, претъпкано с внезапно укротени мъже — както светлооки, така и тъмнооки.

Борецът, Мак, отстъпи назад. Зелените му очи се разшириха, а духчетата на гнева изчезнаха. Беше атлетичен и снажен, а мускулите на ръцете му се издуваха така, сякаш кожата щеше да се пръсне. Твърдяха, че никога не е бил побеждаван.

— Е? — настоя Далинар. — Искаше мач, а аз имам нужда от тренировка.

— Сиятелни господарю — отвърна мъжът, — този мач трябваше да бъде в свободен стил, без забранени удари и хватки.

— Отлично — заяви Далинар. — Какво? Да не се тревожиш, че ще контузиш Върховния си принц? Обещавам ти, че няма да бъдеш подведен под отговорност, каквото и да направиш на ринга.

— Да контузя вас? — отговори мъжът. — Бурята да го вземе, не от това се боя.

Потрепери видимо, а една тайленка — най-вероятно мениджърката му — го тупна по ръката. Явно смяташе, че клиентът й се държи грубо. Борецът само се поклони и отстъпи назад.

Далинар се озърна наоколо. Беше заобиколен от море от физиономии, които внезапно бяха придобили доста неловки изражения. Трябва да беше нарушил някакво неизвестно за него правило.

Хората се разотидоха, а паршите събраха сферите от земята. Явно Далинар беше прибързал с преценката си, че рангът няма значение тук. Бяха го изтърпели като зрител, но нямаше да допуснат да участва.

Проклятие. Той изръмжа тихичко и се върна с тежки стъпки на масата, а духчетата на гнева се плъзнаха след него по пода. Взе си ризата от ръката на Башин с рязко движение. Когато беше с елитите си, всеки мъж — от най-низшия копиеносец до най-високопоставените капитани — би се съгласил да се бори с него. Бурята да го тръшне, беше се бил дори срещу готвача няколко пъти — за огромно въодушевление на всички.

Седна и навлече ризата, навъсен. Беше откъснал копчетата в бързината да я свали. След като и последните зрители се разотидоха, помещението потъна в пълна тишина, а Далинар просто остана да си седи, напрегнат и скован — тялото му продължаваше да очаква боя, който така и нямаше да се състои. Нямаше Вълнение. Нямаше какво да го изпълни.

Скоро той и другарите му останаха единствените хора в сумрачното помещение. Обходи с поглед празните маси, изоставените чаши и разлетите питиета. Колкото и необяснимо да беше, вонята беше станала още по-нетърпима, след като тълпата изчезна.

— Сигурно беше за добро, Сиятелен господарю — каза Хавар.

— Искам пак да бъда сред войници, Хавар — прошепна Далинар. — Пак да марширувам. Няма по-хубав сън от този след дълъг поход. И, Преизподнята да го вземе, искам да се бия. Искам да се изправя срещу някого, който няма да сдържа ударите си, задето съм Върховен принц.

— Тогава да потърсим някой такъв бой, Далинар! — възкликна Хавар. — Кралят няма да има нищо против да отидем. Ако не в Дълбините, то в Хердаз или на някой от островите. Ще му спечелим нови земи, слава, чест!

— Онзи борец — отвърна Далинар. — В думите му… имаше нещо. Беше сигурен, че ще го нараня лошо.

Потупа с пръсти по масата и допълни:

— От репутацията ми като цяло ли се е боял, или има някаква по-конкретна причина?

Башин и Хавар се спогледаха.

— Кога? — попита Далинар.

— Боя в таверната — отговори Хавар. — Преди две седмици. Помниш ли?

Далинар си припомни монотонната мъгла, нарушена от внезапен лъч светлина — взрив от цвят в живота му. Емоции. Издиша.

— Каза ми, че всички са добре.

— Оживяха — поясни Хавар.

— Един… от побойниците, с който се сби, няма да може да проходи пак — призна Башин. — На друг се наложи да ампутират ръката. Трети само бърбори, сякаш пак се е превърнал в дете. Мозъкът му вече не работи.

— Това е много далеч от „добре“ — сопна се Далинар.

— Извини ме, Далинар — каза Хавар, — но когато човек се изправи срещу Тоягата, на толкова може да се надява.

Далинар скръсти ръце, опря лакти на масата и изскърца със зъби. Огненият мъх не действаше. Да, носеше му бърз прилив на еуфория, но това само го караше да копнее още по-силно за неимоверно по-силната тръпка на Вълнението. Дори сега се чувстваше изнервен — едва сдържаше порива да потроши първо масата, а после и всичко останало около себе си. Беше се настроил с такава готовност за битката; беше се поддал на изкушението, но удоволствието му беше отнето.

Усещаше срама, причинен от загубата на самоконтрол, но без удовлетворението от самата борба.

Стисна чашата си, но установи, че е празна. Отче на Бурята! Хвърли я и се изправи, обзет от желанието да закрещи.

За щастие, вниманието му беше отвлечено от вратата на задния вход на бърлогата, която се открехна и разкри едно познато, бледо лице. Тох си беше облякъл алетски дрехи — един от по-новите модели костюми, които Гавилар харесваше, — но му стояха зле. Беше прекалено кльощав. Никой не би взел Тох — с неговата предпазлива походка и невинни, широко отворени очи — за войник.

— Далинар? — повика го той, като огледа локвичките алкохол на пода и лампите със заключени в тях сфери на стените. — Стражите казаха, че ще те намеря тук. Ъ-ъ… увеселение ли е имало?

— А, Тох — обърна се към него Хавар и се отпусна на облегалката на пейката. — Как би могло да стане увеселение без теб?

Очите на Тох се стрелнаха към купчинката огнен мъх, паднал на земята.

— Така и няма да проумея какво намираш в тези места, Далинар.

— Просто опознава живота на обикновения човек от народа, Сиятелен господарю — каза Башин и прибра огнения мъх в джоба си. — Нали ни знаете нас, тъмнооките — все се отдаваме на пороци и разврат. Нуждаем се от светъл пример, който…

Млъкна, когато Далинар вдигна ръка. Нямаше нужда подчинените му да го извиняват.

— Какво има, Тох?

— О! — отвърна риранецът. — Щяха да изпратят вестоносец, но исках да ти съобщя лично. Става дума за сестра ми. Малко е рано, но акушерките не са изненадани. Казват, че това е естествено, ако…

Далинар възкликна така, сякаш някой беше забил юмрук в стомаха му. „Рано.“ „Акушерки.“ „Сестра ми.“

Втурна се към вратата, без да обръща повече внимание на Тох.

* * *

Иви изглеждаше така, сякаш се е сражавала в люта битка.

Далинар бе виждал това изражение на лицата на много войници: препотеното чело, зашеметеният, празен поглед. Духчета на изтощението се стрелкаха насам-натам във въздуха. Те се появяваха само около хората, които бяха достигнали крайния предел на силите си — предел, за който може би не бяха и подозирали.

Но на лицето й грееше и тиха, удовлетворена усмивка. Изражение на триумф. Далинар разбута наобиколилите я хирурзи и акушерки и пристъпи до постелята й. Тя му протегна ръка немощно — лявата, която беше увита само в тънка ръкавица до китката. За един алет, това би означавало жест на твърде интимна близост. Но Иви предпочиташе тази ръка.

— Бебето? — прошепна той, като пое дланта й в своята.

— Син. Здрав и силен.

— Син. Аз… имам син? — Далинар падна на колене до леглото. — Къде е той?

— Къпят го, милорд — отвърна една от акушерките. — Скоро ще го донесат.

— Копчетата ти ги няма — прошепна Иви. — Пак ли си се бил, Далинар?

— Незначителна случка.

— Така казваш всеки път.

Далинар стисна увитите й в тънък плат пръсти, твърде щастлив, че да се засегне от порицанието й.

— Ти и Тох дойдохте в Алеткар, защото искахте някой да ви защити. Ти търсеше боец, Иви.

Тя отвърна на жеста му, като също стисна дланта му. Една акушерка, понесла вързопче в ръце, се приближи към тях и Далинар вдигна поглед, онемял, неспособен да се изправи на крака.

— Имайте предвид — започна жената, — че много мъже изпитват тревога първия път, когато…

Млъкна, когато Далинар събра сили, стана и мигом пое детето от ръцете й. Вдигна момченцето високо, с две ръце и избухна в радостен смях. Златистите сфери на духчетата на славата се носеха около него.

— Синът ми! — възкликна той.

— Милорд! — настоя акушерката. — Внимавайте!

— Той е от рода Колин — отвърна Далинар, като прегърна бебето. — Издръжлив е, нямайте грижа.

Сведе поглед към зачервеното личице на детето, което се извиваше в ръцете му и размахваше мънички юмручета. Косата му беше забележително гъста, а в кичурите се смесваше черното и златистото. Хубави цветове. Отличителни.

„Дано да имаш силата на баща си“, помисли си Далинар, като погали лицето на момченцето с пръст, „и поне малко от добротата на майка си, дребосъче.“

Докато гледаше мъничкото личице, преливащият от щастие Далинар най-после проумя. Това беше причината, поради която Гавилар размишляваше така усилено за бъдещето, за Алеткар, за това как да изгради кралство, което ще устои на изпитанието на времето. Животът на Далинар дотук го беше обагрил в алено и беше съсипал душата му. Сърцето му бе покрито с така дебел слой засъхнала тиня, че можеше да мине за камък.

Но това момче… то можеше да властва над княжеството, да подкрепя и да помага на братовчед си, краля, и да живее живота си с чест и благородство.

— Какво ще е името му, Сиятелен господарю? — попита Ишал, един застаряващ ардент от Светилището на Чистотата. — Ще изпиша молитвите, ако желаете.

— Име… — замисли се Далинар. — Адода.

Светлина. Погледна към Иви, която кимна в знак на съгласие.

— Без наставка, милорд? Адодан? Адодал?

— Лин — прошепна Далинар. „Роден от.“ — Адолин.

Хубаво име, традиционно. Изпълнено със смисъл.

Предаде неохотно сина си на акушерките, които върнаха бебето на майка му — обясниха му, че е важно да му дадат да суче колкото може по-скоро. Повечето от присъстващите се разотидоха, за да ги оставят на спокойствие, и Далинар забеляза една царствена фигура в дъното на стаята. Как беше пропуснал да забележи присъствието на Гавилар?

Брат му го хвана за ръката и го потупа силно по гърба, докато двамата излизаха. Далинар беше така зашеметен, че едва усети, че вървят. Трябваше да отпразнува рождението — да почерпи с пиво всички във войската, да обяви деня за празник или просто да пребяга през центъра на града, надавайки радостни викове. Беше станал баща!

— Прекрасен ден — каза Гавилар. — Абсолютно прекрасен ден.

— Как си успял да го сдържиш? — попита Далинар. — Това въодушевление?

Гавилар се ухили.

— Позволих си да приема чувството като награда за добре свършената работа.

Далинар кимна, после се вгледа изпитателно в брат си.

— Какво? — попита Далинар. — Нещо не е наред.

— Нищо.

— Не ме лъжи, братко.

— Не искам да развалям великолепния ден.

— Неизвестността ще го помрачи повече от която и да било вест, Гавилар. Слушам.

Кралят се замисли за момент, после кимна към бърлогата на Далинар. Прекосиха дневната, пълна с твърде показни мебели — ярки, с мотиви на цветя и луксозни декоративни възглавници по тях. Отчасти беше виновен вкусът на Иви за обзавеждане, макар че донякъде беше и просто… нормално за живота му напоследък. Целият му живот беше луксозен.

Бърлогата му допадаше повече. Няколко стола, огнище, обикновена черга на пода. Шкаф с различни чуждоземски, силни вина, всяко от които в особена бутилка. Бяха от онзи вид, който почти ти беше жал да пиеш, тъй като това би развалило колекцията.

— Дъщеря ти — предположи Далинар. — Лудостта й.

— Ясна е добре и се възстановява. Не е тя — намръщи се Гавилар обезпокоително.

Беше склонил да носи корона след дълги разисквания — Слънцетворящия не беше носил такава, а според историческите летописи, Йезерезе’Елин също беше отказал. Но хората много обичаха символите и повечето западни крале носеха корони. В крайна сметка, Гавилар се беше спрял на тънка корона от черно желязо. Колкото повече посребряваше косата му, толкова по-лесно се забелязваше тя.

Един от прислужниците беше напалил огън в огнището, макар че вече тлееше слабо — сред жарта се щураше едно-единствено огнено духче.

— Не се справям — каза Гавилар.

— С какво?

— С Раталас. Дълбините.

— Но нали…

— Пропаганда — прекъсна го Гавилар. — Предназначена да заглуши гласовете на опозицията в Колинар. Таналан набира войска и изпраща армиите си в укрепленията. И което е по-лошо — мисля, че останалите Върховни принцове го поощряват. Искат да видят как ще постъпя, за да се справя с проблема.

Ухили се злобно и добави:

— Сред хората се носи мълва, че съм станал мекушав.

— Грешат — отвърна Далинар.

Беше станал свидетел на това през месеците, в които живееше с Гавилар. Брат му не беше станал мекушав. Продължаваше да жадува нови завоевания също толкова силно, колкото и преди; просто подхождаше към тази цел по различен начин. Умели преговори, предвидливо манипулиране на княжествата до степен, в която щяха да бъдат принудени да му се подчиняват.

Жарта в огнището сякаш пулсираше като живо сърце.

— Замисляш ли се понякога за времето, в което това кралство е било наистина велико, Далинар? — попита Гавилар. — Когато хората са се възхищавали на алетите. Когато кралете са търсели съвет от тях. Когато сме били… Сияйни.

— Предатели — каза Далинар.

— Извършеното от едно поколение обезценява ли множеството поколения, които са властвали успешно? Прекланяме се пред Слънцетворящия, при все че той е управлявал за съвсем кратко време — а игнорираме вековете, през които са управлявали Сияйните. А по време на колко Опустошения са защитавали цялото човечество?

— Ъ-ъ… — Далинар беше чувал ардентите да споменават това в молитвите си. Опита се да налучка. — Десет?

— Безсмислена цифра — махна с ръка Гавилар. — Споменава се в летописите, само защото звучи значимо. Така или иначе, дипломатическите ми ходове се провалиха.

Обърна се към Далинар и допълни:

— Време е да покажем на кралството, че не сме мекушави, братко.

„О, не.“ Ако бе чул тези думи само няколко часа по-рано, щеше да подскочи от въодушевление. Но след като зърна онова дете…

„След няколко дни пак ще закопнееш за сражение“, каза си Далинар. „Човек не може да се промени само за миг.“

— Гавилар — прошепна той, — тревожа се.

— Ти все още си Тоягата, Далинар.

— Не се тревожа дали ще мога да победя в битките — поясни Далинар и се изправи, като събори стола си в бързината. Закрачи нервно. — Като животно съм, Гавилар. Чу ли за сбиването в бара? Бурята да го отнесе. Не може да ми се има доверие да се държа подобаващо.

— Ти си такъв, какъвто те е създал Всемогъщия.

— Прекалено опасен съм, казвам ти. Да, ще потуша това дребно въстание, ще окъпя Заклеващия в малко кръв. Отлично. Прекрасно. А после какво? Ще се върна тук и ще се затворя пак в клетката?

— Струва ми се… че има нещо, което би могло да помогне.

— Ха. Опитах се да живея мирен живот. Не мога да се потопя в безкрайни политически машинации така, както ти. Нуждая се от повече, не само от думи!

— Просто се опитваш да се въздържаш — да прогониш жаждата си за кръв. Но не си я заменил с нищо друго. Отиди и изпълни нарежданията ми, а след като се върнеш, ще го обсъдим по-подробно.

Далинар се закова до брат си, после направи една-единствена, решителна крачка и застана в сянката му. „Запомни това. Запомни, че ти му служиш.“ Никога нямаше да се върне към онова състояние, в което едва не беше нападнал този човек.

— Кога поемам към Дълбините? — попита.

— Няма да поемаш.

— Но нали току-що каза…

— Изпращам те на война, но не срещу Дълбините. Заплахи от чужбина грозят кралството ни. В Хердаз има нова династия, която ни застрашава; един от домовете в Реши започва да трупа твърде много власт. А ведените правят набези над Алеткар от югозапад. Твърдят, че са дело на разбойници, но грабежите са твърде добре организирани. Изпитват ни, за да видят как ще реагираме.

Далинар кимна бавно.

— Искаш да ида да се сражавам по границите. Да напомня на всички, че все още сме в състояние да потушаваме непокорството със силата на меча.

— Именно. Настанало е опасно за нас време, братко. Върховните принцове започват да задават въпроси. Струват ли си всички тези усилия един обединен Алеткар? Защо да се прекланяме пред крал? Таналан е действителната проява на всички тези въпроси, но засега внимава да не предприема нещо, което да може да се разтълкува като открито въстание. Ако го нападнеш, останалите Върховни принцове могат да се обединят зад бунтовниците. Това би могло да разбие кралството на парчета, да ни принуди да започнем отначало. Няма да го допусна. Ще съхраня обединения Алеткар. Дори ако единственият начин е да запаля под Върховните принцове такъв силен огън, че да се разтопят от горещината. Трябва да го запомнят. Отиди първо в Хердаз, после — в Я Кевед. Напомни на всички защо се боят от теб.

Гавилар срещна погледа на Далинар. Не… той не беше мекушав. Вече мислеше като крал — дългосрочно. Но Гавилар Колин не беше загубил и капка от решимостта си.

— Разчитай на мен — каза.

Бурята да го вземе, днешният ден беше същинска вихрушка от емоции. Далинар се запъти към вратата. Искаше да иде да види детето отново.

— Братко? — спря го Гавилар.

Далинар се обърна и го погледна. Гавилар стоеше, окъпан от светлината на умиращия огън.

— Думите са важни — каза той. — Много по-важни, отколкото ти смяташ.

— Може би — отвърна Далинар. — Но ако бяха всемогъщи, нямаше да се нуждаеш от моя меч, нали?

— Може би. Но не мога да се отърва от чувството, че думите все пак биха били достатъчни — ако само можех да намеря правилните такива.

50
Шаш тридесет и седем

„Освен това ти забраняваме да се връщаш в Обродай. Този свят е вече наш, и там започва да се проявява едно ново олицетворение на нашата същност.

Тя е още млада и като предпазна мярка избрахме да вкореним в нея дълбока и остра неприязън към теб.“

Според Далинар летенето много приличаше на пътуване с кораб през океана.

Имаше нещо дълбоко обезпокоително в това да плуваш през безбрежната шир, изцяло на произвола на ветровете и теченията. Хората не можеха да управляват вълните — просто се отправяха на път и се молеха океанът да не реши да ги погълне.

Летенето до капитан Каладин будеше у него подобни чувства. От една страна, гледката на ширналите се под тях Пусти равнини беше великолепна. Чувстваше, че почти забелязва равномерното разположение, което Шалан беше споменала.

От друга страна, този вид пътуване му се струваше дълбоко неестествен. Ветровете ги брулеха, а ако помръднеха ръка или извиеха гръб не накъдето трябва, политаха в различна посока от останалите. Налагаше се Каладин непрекъснато да се стрелка напред-назад, за да върне някого, който се беше отклонил от правилния курс. А ако погледнеха надолу и си позволяха да се замислят на какво точно разстояние от земята се намираха…

Е, Далинар не беше плашлив мъж, но все пак беше доволен, че усеща ръката на Навани в своята.

От другата му страна летеше Елокар, а по-нататък бяха Кадаш и една красива млада ардентка, която в момента беше част от екипа учени на Навани. Петимата бяха придружавани от Каладин и десетима от неговите оръженосци. Бягащите по вятъра тренираха редовно от вече три седмици и Каладин най-после се беше съгласил — след като се беше упражнявал да лети с групи войници до и от военните лагери — да заведе Далинар и краля на подобно пътуване.

„Наистина е като да плаваш на кораб“, помисли си Далинар. Какво ли щеше да бъде да лети така по време на буря? Каладин смяташе да заведе екипа на Елокар до Колинар по този начин — като пътуват близо до фронта на бурята, така че сферите му непрекъснато да се презареждат със Светлина.

— Мислиш за мен — обади се Отеца на Бурята в главата му. — Усещам го.

— Мисля за това как се отнасяш към корабите — прошепна Далинар. Гласът му се изгуби сред ветровете, но смисълът на думите му достигна невъзпрепятстван до Отеца.

— Хората не бива да плават по море по време на буря — отвърна той. — Тяхното място не е сред вълните.

— А на небето? Имат ли място в небето?

— Някои от тях — да — отвърна Отеца с неохота.

Далинар можеше само да си представя колко ужасяващо трябва да беше да си моряк на кораб по време на буря. Беше предприемал само кратки пътувания по вода, и то — покрай бреговата линия.

„Не, момент“, каза си. „Имаше още едно, разбира се. Пътуването до Долината…“

Едва си спомняше онова пътешествие, макар че не можеше да обвинява само Нощната пазителка за това.

Капитан Каладин полетя към него. Той беше единственият, който изглеждаше в състояние да контролира летенето си напълно. Дори войниците му летяха по начин, който напомняше по-скоро на пуснат камък, отколкото на небесна змиорка. Липсваше им неговият финес, неговият контрол. Макар че другите бяха в състояние да помогнат, ако нещо се объркаше, Каладин беше единственият, който Оттласваше Далинар и останалите. Каза, че иска да се упражнява за бъдещия им полет до Колинар.

Той докосна Елокар и кралят започна да забавя летенето си. Каладин продължи нататък по редицата, като докосваше и забавяше всекиго поред. После ги накара да се издигнат нагоре, достатъчно наблизо, за да се чуват. Войниците му спряха и се зареяха във въздуха до тях.

— Какво има? — попита Далинар, като се опита да не обръща внимание на факта, че е увиснал на десетки метри в небето.

— Нищо — отговори Каладин и посочи.

Заради насрещния вятър, Далинар не беше успял да забележи военните лагери досега — десет подобни на кратери окръжности, подредени покрай северозападната граница на Пустите равнини. Оттук се виждаше ясно, че някога са представлявали куполи — стените им бяха извити като пръсти, които се издигаха от земята и обгръщаха вътрешността им.

Два от лагерите бяха още пълни, а Себариал беше изпратил войски да окупират и близката гора. Военният лагер на самия Далинар беше по-рядко населен, но в него още имаше няколко взвода войници и известно количество работници.

— Толкова бързо пристигнахме! — възкликна Навани.

Косата й беше в пълен безпорядък — повечето кичури се бяха измъкнали от прилежно сплетената й плитка, разрошени от вятъра. Елокар не изглеждаше много по-добре — косата му стърчеше настрани като тайленски вежди. Двамата арденти, разбира се, бяха с голи глави, поради което нямаха такива грижи.

— Бързо, наистина — каза Елокар, като оправи няколко от разкопчалите се копчета на униформата си. — Много обещаващо, като се има предвид задачата ни.

— Да — отвърна Каладин. — Но искам да проведа повече опити с летене пред буря.

После хвана краля за рамото и Елокар започна да се спуска бавно към земята.

Каладин ги накара да се приземят един по един, и когато ходилата му най-после се опряха пак в камъните, Далинар въздъхна от облекчение. Намираха се само на едно плато разстояние от военния лагер, откъдето войникът, застанал на часовойския пост, им махаше с ентусиазирани, преувеличени движения.

— Влезте зад стените, Сиятелен господарю — подкани го капитанът, опрял длан на ефеса на меча си. — Черупчестоглавите продължават да се навъртат отвън.

— Предприемали ли са нападения така близо до лагерите? — попита Елокар, изненадан.

— Не, но това не означава, че няма да го направят, Ваше Величество.

Далинар не беше толкова разтревожен, но не каза нищо, докато войниците ги въвеждаха във военния лагер, където Сиятелната Ясалай — високата, стройна жена, която Далинар беше назначил за главен управител на лагера — се присъедини към тях.

След като беше прекарал толкова дълго сред странните тунели на Уритиру, му беше приятно отново да бъде на това място, което беше считал за свой дом в продължение на пет години. Част от спокойствието, което го обзе, се дължеше на факта, че военният лагер беше почти напълно невредим; беше понесъл Вечната буря доста добре. Повечето от сградите представляваха каменни бункери, а западната стена на бившия купол им беше осигурила стабилен заслон от вятъра.

— Безпокоя се единствено за разположението ни — каза Далинар на Ясалай сред кратката им обиколка на лагера. — Походът от Нарак, където се намира Клетвената порта, ще е дълъг. Боя се, че ако разделим хората си между Нарак, тукашния лагер и Уритиру, ще бъдем по-уязвими за евентуални нападения.

— Това е така, Сиятелен господарю — отговори жената. — Моята цел е само да ви предоставя възможно най-много различни варианти.

За съжаление, това място вероятно щеше да им е необходимо за земеделски цели — да не говорим за дървения материал, който си осигуряваха оттук. Населението на кулата-град не можеше да се издържа вечно от набезите на платата за скъпоценни ядра — особено като се имаше предвид преценката на Шалан, че вероятно вече са избили пропастните чудовища почти напълно.

Далинар погледна Навани. Тя смяташе, че трябва да основат ново кралство тук — на Пустите равнини и около тях. Да доведат фермери, да пенсионират възрастните войници и да започнат производство — в много по-голям мащаб, отколкото се бяха опитвали да го направят преди.

Останалите не бяха съгласни. Имаше основателна причина за факта, че Ничиите хълмове не бяха гъсто населени. Животът тук би бил суров — скалните пъпки растяха по-дребни, реколтите щяха да са по-оскъдни. А и да основат ново кралство по време на Опустошение? По-добре щеше да бъде да защитят онова, което вече имаха. Алеткар сигурно беше в състояние да изхрани Уритиру — но това нямаше да се случи, ако Каладин и Елокар не успееха да им помогнат да си възвърнат столицата.

Обиколката завърши с вечеря в бункера на Далинар — в някогашната му гостна, която изглеждаше твърде гола сега, след като бяха пренесли повечето мебели и килими в кулата.

След като се нахраниха, Далинар се озова, застанал до прозореца и обзет от особеното усещане, че тук е някак не на място. Беше напуснал този военен лагер преди само десет седмици, но той сякаш му се струваше напълно познат и, едновременно с това, вече чужд.

Навани и писарката й ядяха плодове и разговаряха тихо, седнали зад него и наведени над няколко от скиците на Навани.

— О, но според мен останалите също трябва да го изпитат, Ваше Сиятелство! — тъкмо казваше писарката. — Полетът беше забележителен. Каква скорост смятате, че достигнахме? Мисля, че трябва да сме постигнали бързина, която никое човешко същество не е успявало да постигне от Измяната насам. Замислете се за това! Със сигурност сме били по-бързи и от най-бързия кон или кораб.

— Съсредоточи се, Рушу — спря я Навани. — Скицата ми.

— Не мисля, че сметките са верни, Ваше Сиятелство. Не, това платно изобщо не е подходящо.

— Това не е точна схема, а само скица — отвърна Навани. — Просто идея. Въпросът ми е би ли било възможно изобщо?

— Ще ни трябва да го подсилим допълнително. Да, със сигурност трябва да се подсили. А кормилния механизъм… по него също остава доста работа. Но това действително е умно измислено, Ваше Сиятелство. Трябва да го покажем на Фалилар; той най-добре ще прецени дали може да се построи, или не.

Далинар извърна очи от прозореца и се спогледа с Навани. Тя му се усмихна. Винаги твърдеше, че не е учен, а само покровител на учените. Твърдеше, че работата й е да насърчава и напътства истинските учени. Но всеки, който бе зървал искрицата в очите й, докато вадеше нов лист хартия, за да направи следваща скица на някоя своя идея, би разбрал, че тези й думи са само проява на скромност.

Залови се със следващата си рисунка, но после спря и хвърли поглед встрани, към мястото, където беше поставила един далекосъобщител. Рубинът проблясваше.

„Фен!“, помисли си Далинар. Кралицата на Тайлена беше помолила Далинар да я изпрати във видението за Ахариетиам по време на тазсутрешната буря. Беше разбрала за него от публикуваните разкази на самия Далинар относно виденията му. Макар и неохотно, той беше изпълнил молбата й и я беше пратил сама, без надзор.

Още чакаха тя да се свърже с тях относно това, да каже нещо. На следващата сутрин, обаче, тя все още не беше отговорила на молбите им за разговор.

Навани приготви далекосъобщителя, после го пусна да пише. Перото подращи по листа за съвсем кратко.

— Доста лаконично — каза Далинар и се приближи към Навани.

— Само една дума — отвърна тя и вдигна поглед към него. — „Да.“

Далинар издиша дълбоко. Кралицата се беше съгласила да посети Уритиру. Най-после!

— Кажи й, че ще изпратим Сияен — каза Далинар и се загледа в нея, докато Навани отговаряше.

В скицника й зърна рисунка на някакво подобно на кораб устройство, чието платно обаче беше прикрепено към дъното му. Какво, в името на Отеца, беше това изобщо?

Фен явно нямаше желание да продължава разговора и Навани се върна към дискусията си с писарката, а Далинар излезе от стаята. Прекоси бункера, който му се струваше някак кух — като кората на плод, чиято месеста част вече е била изгребана. Нямаше слуги, които да се щурат насам-натам, нямаше войници. Каладин и мъжете му бяха изчезнали някъде, а Кадаш вероятно беше в манастира на лагера. Беше очаквал с нетърпение да отиде там и Далинар беше доволен от охотата, с която се беше съгласил да лети с Каладин.

Не бяха разговаряли много, откакто си бяха разменили остри думи в залата за тренировки. Е, може би мнението на Кадаш за Сияйните щеше да се подобри, ако лично видеше силата на Бягащите по вятъра.

Далинар остана изненадан — и тайно зарадван, — когато установи, че на задния изход на бункера няма стражници. Измъкна се сам и се отправи към манастира на военния лагер. Не търсеше Кадаш; имаше друга цел.

Скоро пристигна в манастира, който изглеждаше също като по-голямата част от лагера — няколко постройки с подобни гладки, заоблени стени. Алетските Превръщатели ги бяха създали от нищото. На това място имаше няколко по-малки, ръчно построени сгради от каменни блокове, но те приличаха повече на бункери, отколкото на храмове. Далинар не беше искал народа му да забравя, че са във война.

Прекоси двора и откри, че без водач не може да се ориентира сред почти напълно еднаквите постройки. Спря между две от тях. Въздухът миришеше на мокър камък — на същата сутрин се беше разразила буря, — а отдясно се издигаха няколко красиви скулптури от шистокор, оформени като подредени една върху друга квадратни плочи. Единственият звук, който дочуваше, идваше от капките, които се стичаха по улуците.

Бурята да го вземе. Би трябвало да знае разположението на сградите в собствения си манастир, нали? „Колко пъти изобщо си идвал тук — през всички онези години, прекарани в лагера?“, запита се. Бе имал намерение да идва по-често и да разговаря с ардентите в светилището, което беше избрал. Но винаги се намираше някаква по-неотложна задача — пък и ардентите подчертаха, че няма нужда да идва. Те се молеха и горяха молитви от негово име; това беше задачата им, затова искаха да ги притежават Сиятелните господари.

Дори през най-тежките дни на войната го бяха уверявали, че като следва своето Призвание — като предвожда войските си, — служи вярно на Всемогъщия.

Далинар се наведе и влезе в една сграда, чиято вътрешност беше разделена на множество тесни стаички за молитва. Мина по един коридор, отвори вратата в дъното и пристъпи в атриума, който ухаеше леко на тамян. Струваше му се безумие от страна на ардентите да му се сърдят сега, след като цял живот го бяха напътствали да прави, каквото желае. Но той беше нарушил равновесието. Беше престъпил границата.

Закрачи между мангалите, пълни с мокра пепел. Всички харесваха установената система. Светлооките можеха да живеят без бремето на вината, уверени, че са живи наместници на Божията воля. Тъмнооките получаваха свободен достъп до обучение в множество различни способности. Ардентите имаха възможността да се занимават с наука. Най-добрите от тях служеха с гордост. Най-лошите живееха в леност — но какво друго можеха да сторят знатните светлооки родове с нехайните си деца?

Някакъв шум привлече вниманието му. Прекоси вътрешния двор и влезе в един тъмен коридор. От вратата на стаята в отсрещния му край се процеждаше светлина и Далинар не се изненада, когато влезе и завари Кадаш вътре. Ардентът тъкмо преместваше купчина книги и тефтери от тайника на стената в една торба, оставена на пода. На писалището до него се виждаше далекосъобщител, чието перо дращеше нещо.

Далинар пристъпи в стаята. Белязаният ардент подскочи, но се успокои, когато видя, че е той.

— Трябва ли да водим същия разговор отново, Далинар? — попита Кадаш и отново се залови да опакова тежките томове в чантата.

— Не — отвърна Далинар. — Всъщност не търся теб. Търся един мъж, който е живял тук преди. Безумец, който е твърдял, че е един от Вестителите.

Кадаш наклони глава.

— А, да. Онзи, който е имал Вълшебен меч?

— Всички останали пациенти в манастира вече са в безопасност в Уритиру, но той някак си е изчезнал. Надявах се да открия в стаята му някакви следи, които да ми помогнат да си обясня какво се е случило с него.

Кадаш го погледна, сякаш се опитваше да прецени доколко е искрен. След това въздъхна и се изправи.

— Той е бил в друго светилище, но списъците с пациенти и разпределението им са тук. Би трябвало да пише в коя стая е бил.

— Благодаря ти.

Кадаш се разрови из една купчина тефтери.

— Сграда „Шаш“ — каза най-после и посочи разсеяно през прозореца. — Ето онази. Стая тридесет и седем. Главен отговорник за нея е била Инса; в записките й трябва да е описано лечението, на което е бил подложен. Ако е заминала от лагера така, както аз, сигурно е оставила по-голямата част от документацията тук.

И той посочи към тайника и торбата.

— Благодаря — каза пак Далинар и понечи да си тръгне.

— Ти… смяташ, че лудият наистина е бил Вестител, нали?

— Мисля, че е вероятно.

— Говорел е с провинциален алетски акцент, Далинар.

— И е изглеждал като жител на Макабаки — отговори Далинар. — Това само по себе си е необичайно, не би ли казал?

— Имигрантските семейства не са толкова рядко срещано явление.

— И онези с Вълшебни мечове ли?

Кадаш сви рамене.

— Да кажем, че наистина успея да открия някой от Вестителите — каза Далинар. — Да кажем, че успея да потвърдя самоличността му, а ти приемеш доказателствата за убедителни. Би ли му повярвал тогава, ако ти каже същите неща, които ти казах аз?

Кадаш въздъхна.

— Ако Всемогъщия действително е мъртъв, ти със сигурност би искал да знаеш, Кадаш — настоя Далинар, като влезе пак в стаята. — Признай, че е така.

— Знаеш ли какво би означавало това? Би означавало, че твоята власт вече е лишена от религиозна подкрепа и основа.

— Зная.

— А нещата, които си сторил, за да покориш Алеткар? — продължи Кадаш. — Вече няма да бъдат оправдани с призванието, дадено ти от Бог, Далинар. Всички приемат онова, което направи, защото победите ти бяха доказателство за благоразположението на Всемогъщия към теб. Без него… какво ще бъдеш ти?

— Отговори ми, Кадаш. Наистина ли би предпочел да не знаеш?

Кадаш погледна далекосъобщителя, който беше спрял да пише, и поклати глава.

— Не зная, Далинар. Със сигурност би било по-лесно.

— Не е ли в това проблемът? Какво се е изисквало от хората като мен — когато и да било? Какво се е изисквало от когото и да било от нас?

— Изисквало се е да бъдете онова, което сте.

— Което е самоизпълняващо се условие — отвърна Далинар. — Ти си бил майстор на меча, Кадаш. Щеше ли да можеш да станеш толкова добър без противници, срещу които да се изправиш? Щеше ли да станеш толкова силен без тежести, които да вдигаш? Е, заради воринизма сме прекарали векове наред в избягване на противниците и тежестите.

Кадаш отново хвърли поглед към далекосъобщителя.

— Какво има? — попита Далинар.

— Оставих повечето си далекосъобщители тук, когато тръгнах с теб към центъра на Пустите равнини — обясни Кадаш. — Взех само онзи, който беше свързан с една ардентска станция в Колинар. Мислех, че ще е достатъчен, но вече не работи. Принудих се да използвам посредници в Ташикк.

Кадаш вдигна една кутия, остави я на бюрото и я отвори. Вътре имаше още пет далекосъобщителя с рубини, чието блещукане означаваше, че някой се е опитвал да се свърже с Кадаш.

— Тези имат връзка с най-високопоставените ворински свещенослужители в Я Кевед, Хердаз, Карбрант, Тайлена и Нови Натанан — изброи Кадаш. — Днес се е състояла среща помежду им по далекосъобщителите. Обсъждали са Опустошението и Вечната Буря. И може би теб. Споменах, че ще си взема собствените далекосъобщители днес. Заседанието им явно ги е направило особено нетърпеливи да ме разпитат в подробности.

Той остави тишината да тегне помежду им в продължение на дълго време, отмервано от мигането на петте червени светлинки.

— Ами онзи, който пише? — попита Далинар.

— Свързан е с Паланеума и водещите фигури във воринските проучвания там. Работят върху „Песента на зората“, като използват информацията, която Сиятелната Навани им предостави благодарение на твоите видения. Онова, което са ми изпратили, са по-важните части от преводите, с които се занимават в момента.

— Доказателства — каза Далинар. — Искаше неоспорими доказателства, че онова, което виждам, е истинско.

Той пристъпи към Кадаш, стисна го за раменете и добави:

— Изчака ли да получиш онова съобщение, преди да отговориш на воринските големци?

— Исках да разполагам с всички факти.

— Значи знаеш, че виденията са истински!

— Още отдавна приех, че не си луд. Сега въпросът е по-скоро под чие влияние се намираш.

— Защо биха ми изпратили такива видения Пустоносните? — попита Далинар. — Защо да ни дават такива велики сили като онези, благодарение на които долетяхме дотук? В това няма логика, Кадаш.

— Няма и в нещата, които твърдиш за Всемогъщия — отвърна Кадаш и вдигна ръка, за да спре отговора на Далинар. — Не искам да водя същия спор отново. Предишния път поиска от мен доказателства за това, че следваме поученията на Всемогъщия, нали?

— Всичко, което искам, е истината.

— Вече разполагаме с нея. Ще ти покажа.

— Очаквам с нетърпение — каза Далинар и се запъти към вратата. — Но, Кадаш? Моят горчив опит говори, че истината може и да бъде проста, но рядко е лесна.

Далинар влезе в съседната постройка и преброи стаите. Бурята да го отнесе, това място изглеждаше като затвор. Повечето врати зееха отворени и разкриваха еднообразните помещения зад тях: всяка тясна стаичка имаше по едно мъничко прозорче, гол нар за легло и стабилна дървена врата. Ардентите знаеха какво е най-полезно за умопомрачените — имаха достъп до най-новите проучвания във всички научни области на света, — но наистина ли беше необходимо да ги заключват така?

Врата номер тридесет и седем все още беше заключена. Далинар разтърси дръжката, после опря рамо в дървото. Проклятие, ама че дебела беше. Без да мисли, той протегна ръка встрани и се опита да призове Вълшебния си меч. Нищо не се случи.

— Какво правиш? — попита Отеца на Бурята.

— Съжалявам — отвърна Далинар и разтърси длан. — По навик.

Клекна, за да се опита да надзърне под вратата, и извика, внезапно ужасѐн, че може би просто са изоставили човека да умре от глад вътре. Не беше възможно, нали?

— Силите ми — каза Далинар и се изправи. — Мога ли да ги използвам?

— Обвързването? — отговори Отеца на Бурята. — Как би ти помогнало това да отвориш вратата? Ти си Връзкотворец; ти обвързваш нещата, не ги разделяш.

— Ами другата ми Стихия? Сияйният във видението накара скалата да се извие и набразди.

— Не си готов. Освен това, онази Стихия е по-различна за теб, отколкото за един Каменен.

Е, доколкото Далинар успяваше да види под вратата, в тази стая беше светло. Може би имаше прозорец, който водеше навън и който можеше да използва.

На излизане от сградата надзърташе в покоите на ардентите един по един, докато не откри кабинет, подобен на онзи на Кадаш. Не намери ключове, макар че на бюрото още стояха писалките и мастилото на обитателя. Явно беше тръгнал бързешком, така че имаше голяма вероятност книжата в тайника на стената още да бяха там — но, разбира се, Далинар не можеше да го отвори. Бурята да го тръшне, дано. Вълшебният меч му липсваше.

Заобиколи постройката от външната страна, за да потърси прозореца, и веднага се почувства глупаво, задето е загубил толкова много време в опити да влезе през вратата. Някой вече беше пробил дупка в камъните на стената — очертанията й се отличаваха с чистите разрези, характерни за Вълшебните мечове.

Далинар пристъпи вътре, като си проправи път между отломките от стената, които бяха паднали навътре — явно Мечоносецът беше пробил стената от външната страна. Ардентите сигурно я бяха забелязали, но явно бяха продължили с евакуацията, без новината за странната дупка да достигне до висшестоящите им.

Не откри никаква следа, която да му подскаже къде е отишъл Вестителят, но поне беше установил, че е бил замесен и Мечоносец. Някой важен човек беше поискал да проникне в тази стая, което придаваше правдоподобност на твърденията на безумеца, че е Вестител.

Кой го беше отвлякъл, тогава? Или може би му бяха сторили нещо? Какво се случваше с трупа на един Вестител, след като загинеше? Възможно ли беше още някой да е достигнал до извода, до който беше достигнала Ясна?

Тъкмо когато се готвеше да си тръгне, Далинар забеляза нещо на пода до леглото. Коленичи, пропъди един кремлинг и вдигна дребния предмет. Беше стреличка — зелена, с жълт канап, увит около нея. Намръщи се и я превъртя между пръстите си. После вдигна глава, когато чу някой да го вика по име в далечината.

Намери Каладин отвън, в двора на манастира. Приближи се до него и му подаде малката стреличка.

— Виждал ли си преди нещо подобно, капитане?

Каладин поклати глава. Подуши върха и вдигна вежди.

— Намазана е с отрова. От черна жлъчка.

— Сигурен ли си? — попита Далинар и я взе пак.

— Напълно. Къде я намери?

— В стаята, където са държали Вестителя.

Каладин изсумтя.

— Имаш ли нужда от още време за проучването?

— Не много — отвърна Далинар. — Макар че би помогнало, ако призовеш Вълшебния си меч…

Малко по-късно Далинар връчи на Навани записките, които беше взел от тайника на ардента. Пусна стреличката в една платнена торбичка и й даде и нея, като я предупреди за отровния връх.

После Каладин ги изпрати един по един в небето, където мостовите му ги подхванаха и уравновесиха полета им със Светлина на Бурята. Далинар беше последен, и когато Каладин се протегна към него, той улови капитана за ръката и каза:

— Искаш да се упражняваш в летене пред бурята. Можеш ли да стигнеш до Тайлена?

— Вероятно — отвърна Каладин. — Ако се Оттласна на юг колкото мога по-бързо.

— Върви, тогава — каза Далинар. — Вземи със себе си някого, с чиято помощ да провериш дали можеш да летиш заедно с още един човек пред бурята, ако искаш, но иди в Тайлена. Кралица Фен се съгласи да се присъедини към нас. Искам Клетвената порта да бъде задействана. Светът се променя под носа ни, капитане. Боговете и Вестителите са започнали война, а ние сме били прекалено заети с дребнавите си проблеми, че да забележим.

— Ще ида със следващата буря — каза Каладин и изпрати Далинар нагоре във въздуха.

51
Пълен кръг

„Това е всичко, което ще кажем засега. Ако желаеш да разбереш повече, потърси тези води сам и преодолей изпитанията, които сме поставили на пътя ти.

Само по този начин би могъл да спечелиш нашето уважение.“

Паршите от новия екип на Моаш не го харесваха. Това не го безпокоеше. Напоследък самият той не се харесваше особено.

Не очакваше приятелско отношение, нито пък се нуждаеше от него. Знаеше какво е да бъдеш сломен, презиран. Онези, навикнали на такъв живот, нямаха доверие на хората като Моаш. Питаха се какво се опитва да измъкне от тях.

След няколко дни, прекарани в теглене на шейната, пейзажът започна да се променя. Откритите равнини се смениха с хълмове с обработени земеделски земи. Подминаха няколко огромни, дълги стени — изкуствени каменни хребети, образувани чрез издигане на стабилни дървени барикади, по които да се трупа крем по време на бурите. Той се втвърдяваше и така постепенно се образуваше нещо като могила от наветрената страна. След няколко години надстрояваха върха на барикадата още по-високо.

Цели поколения се сменяха, докато стените пораснеха до степен да бъдат използваеми, но тук — в близост до най-старите, най-гъсто населени градове в Алеткар, — те се срещаха често. Приличаха на замръзнали вълни от камък, с резки, отвесни стени от западната им страна и полегати, плавни склонове от противоположната. В сенките им се простираха обширни овощни градини с дървета, култивирани така, че да не надвишават човешки бой на височина.

Западната страна на тези градини беше осеяна със съборени, изкоренени дървета. Щеше да им се наложи да издигнат бариери и оттам.

Очакваше Слетите да опожарят овощните градини, но те не го направиха. По време на поредната почивка за вода, Моаш се загледа в един от тях — висока жена, която се носеше на три-четири метра над земята, а върховете на ходилата й бяха изпънати надолу. Лицето й се отличаваше с по-остри черти от тези на повечето парши. Напомняше му на духче заради начина, по който висеше във въздуха — впечатление, което се подчертаваше от разветите около тялото й дрехи.

Моаш се облегна на шейната и отпи от меха с вода. Една от надзирателките, застанала наблизо, наблюдаваше него и паршите от екипа му. Беше нова — заместничка на онзи, когото беше ударил. Подминаха ги още неколцина Слети на коне, които яздеха зверовете с явна лекота.

„Този вид не лети“, помисли си той. „Могат да призовават тъмна светлина около себе си, но тя не им дава възможността да се Оттласкват. Друго е.“ Хвърли поглед на онази най-близо до него. „Но този вид почти никога не върви. Същата е като онези, които ме плениха.“

Каладин не беше в състояние да лети във въздуха така дълго, както тях. Щеше да му свърши Светлината на Бурята.

„Разглежда овощните градини“, помисли си Моаш. „Изглежда впечатлена.“

Слятата се обърна във въздуха и се отдалечи, а одеждите й се развяха след нея. Прекомерно дългата й роба би била непрактична за всеки друг, но върху създание, което почти винаги летеше, създаваше почти хипнотизиращ ефект.

— Нещата не трябва да бъдат такива — каза Моаш.

Един от паршите от екипа му, седнал наблизо, изръмжа.

— На мен ли го казваш, човеко…

Моаш хвърли поглед на мъжа, който се беше настанил в сянката на натоварената с дърва шейна. Беше висок, със загрубели ръце и почти изцяло тъмна кожа, нашарена само тук-там с червени ивици. Останалите го наричаха „Сах“ — просто име, подходящо за тъмнокож алет.

Моаш посочи с брадичка към Пустоносните.

— Те би трябвало да са безмилостни, да опустошават всичко по пътя си. Те буквално са въплъщения на унищожението.

— И какво? — попита Сах.

— А онази там — отговори Моаш, като посочи летящата Пустоносна, — се радва на овощните градини. Опожариха само няколко града. Явно са решили да запазят Револар, да го приспособят към целите си. Това трябваше да бъде апокалипсис, но по време на апокалипсиса не би трябвало да има земеделие.

Сах изръмжа пак. Явно не знаеше нищо повече по тази тема от Моаш, но защо и да знае? Беше израснал в провинциална общност в Алеткар. Всичко, което знаеше за историята и религията, беше научил от перспективата на човеците.

— Не бива да говориш така небрежно за Слетите, човеко — каза Сах и се изправи. — Опасни са.

— Не съм сигурен в това — отговори Моаш, докато още двама прелетяха над главите им. — Онази, която убих, беше сравнително лесен противник — макар че според мен не очакваше да съм в състояние да се защитя.

Подаде меха с вода на надзирателката, която беше тръгнала да ги събира; после хвърли поглед на Сах, който го беше зяпнал с отворена уста.

„Сигурно не биваше да споменавам, че съм убил едно от божествата им“, помисли си Моаш и се върна на мястото си в редицата — беше последен, най-близо до шейната, затова нямаше друг избор, освен да гледа потните гърбове на паршите по цял ден.

Отново се захванаха да теглят. Моаш очакваше ден, изпълнен с тежка работа. Тези овощни градини означаваха, че Колинар се намира на малко повече от ден път с умерена крачка. Предполагаше, че Пустоносните ще ги натиснат здраво, за да успеят да стигнат до столицата преди залез-слънце.

Затова се изненада, когато войската се отклони от прекия маршрут. Заобиколиха няколко хълма, докато не пристигнаха в малък град — едно от множеството предградия на Колинар. Не можеше да си спомни името му. Таверната му беше хубава и съдържателите бяха гостоприемни към керванджиите.

Явно в Алеткар имаше и други армии от Пустоносни, защото този град трябва да беше завоюван преди дни — ако не и преди седмици. По улиците патрулираха парши, а единствените човеци, които зърна, вече работеха на земеделските полета.

След като войските пристигнаха, Пустоносните изненадаха Моаш отново, като избраха неколцина от хората, които теглеха фургоните, и ги пуснаха на свобода. Бяха най-слабите — онези, които бяха показали най-ниска издръжливост по пътя. Надзирателите ги изпратиха на поход към Колинар, който все още беше твърде далеч, че да го различат.

„Опитват се да обременят столицата с голямо количество бежанци“, досети се Моаш. „Онези, които вече не са годни за работа или за бойното поле.“

По-голямата част от войската се нанесе в големите убежища срещу бури в предградието. Нямаше да нападнат Колинар веднага. Пустоносните щяха да оставят на войниците време да си починат, да се подготвят и да обсадят града.

Когато беше млад, Моаш често се беше питал защо Колинар няма предградия, които да са по-близо от на един ден пеша разстояние от града. Всъщност, между стените му и това място нямаше нищо, само голи равнини — дори хълмовете бяха изравнени още преди векове. Целта вече му беше ясна. Ако някой искаше да обсади Колинар, това щеше да бъде най-близкото възможно място, на което да може да настани войските си. Не можеше да се устрои лагер до самия град; първата буря щеше да го отнесе.

Когато стигнаха до града, шейните с припасите се разделиха — някои поеха по една от улиците, която му се струваше зловещо пуста; други — по друга. Минаха точно покрай таверната, в която той беше отсядал преди — „Падналата кула“. Виждаше глифа, издълбан в подветрената страна на каменните стени.

Най-после заповядаха на екипа му да спре, той пусна въжето, протегна ръце и въздъхна облекчено. Бяха ги изпратили на едно обширно открито пространство пред няколко склада, където паршите тъкмо цепеха дърва.

„Склад за дърва“, помисли си, после се почувства глупаво. Какво друго беше очаквал, след като беше мъкнал натоварената с дънери шейна толкова време?

И все пак… склад за дърва. Като онези във военните лагери. Започна да се смее.

— Няма защо да ти е толкова весело, човеко — изсъска злобно един от надзирателите. — Ще прекараш идните няколко седмици в работа тук, докато строите обсадните машини. А когато се състои нападението, ти ще си начело на всички и ще мъкнеш някоя стълба към прословутите стени на Колинар.

Моаш се засмя още по-силно. Смехът го разтърси, обхвана цялото му тяло; не можеше да спре. Смя се безпомощно, докато не се отпусна по гръб върху твърдите камъни на земята, зашеметен и задъхан. От двете страни на лицето му се стичаха сълзи.

* * *

„Проучихме тази жена“, започваше новото писмо на Мраизе до Шалан.

Ишна е преувеличила важността си за теб. Тя действително е помагала с шпионаж на дом Хамарадин, както ти е казала, но е била просто помощник на истинските шпиони.

Установихме, че е безопасно да я допуснем близо до теб, макар че не бива да се й се доверяваш прекалено. Ако се наложи да я елиминираш, ще ти помогнем да прикриеш изчезването й. Но не възразяваме да продължиш да използваш услугите й.

Шалан въздъхна и се отпусна назад на облегалката на стола, на който чакаше пред залата за аудиенции на крал Елокар. Беше открила парчето хартия в торбата си.

Дотук с надеждите, че Ишна може да разполага с повече информация за Призрачната кръв, от която Шалан да се възползва. Писмото преливаше от властна арогантност. Щели да „допуснат“ Ишна до нея? Бурята да го вземе — държаха се така, сякаш вече я притежаваха.

Тя поклати глава, порови в чантата си и извади малка торбичка сфери. На всеки друг би се сторила напълно обикновена — тъй като не личеше, че я е преобразила с деликатна, но проста илюзия. Изглеждаше виолетова, но всъщност беше бяла.

Интересното не беше самата илюзия, а начинът, по който я захранваше. Беше се упражнявала преди, като прикрепяше някоя илюзия към Шарка, или към някое място, но винаги се налагаше да я захранва със собствената си Светлина на Бурята. Тази, обаче, беше свързала с една сфера в торбичката.

Светотъканата илюзия наближаваше вече четвъртия си час, без да се нуждае от допълнително захранване от Шалан. Тя просто я беше създала, а после я беше прикрепила към сферата. Светлината бавно се изцеждаше от сапфирената марка — точно така, както един фабриал изцеждаше скъпоценния си камък. Дори беше оставила торбичката в стаята си, когато излезе за малко, а когато се върна, илюзията все още си беше на мястото.

Беше започнала опита си с цел да открие някакъв начин да помогне на Далинар да създаде илюзорната си карта на света, а после да му я остави, без да се налага да остане на заседанието. Но сега вече виждаше всякакви възможни приложения на тази способност.

Вратата се отвори и тя пусна торбичката обратно в чантата си. Един от главните прислужници излезе, за да изпрати неколцина търговци от аудиенцията им с краля, след това се поклони на Шалан и й махна с ръка да влезе. Тя колебливо пристъпи в залата — помещение със скъп килим в синьо и зелено, претъпкано с мебели. Диамантите в лампите блестяха ярко, а Елокар бе заповядал да боядисат стените, поради което скалните пластове вече не се забелязваха.

Самият крал, облечен в синя униформа на дом Колин, тъкмо разстилаше една карта върху голяма маса в ъгъла на стаята.

— Има ли друг, Хелт? — попита той главния прислужник. — Мислех, че съм приключил за днес…

Обърна се и възкликна:

— Сиятелна Шалан! Защо чакаше отвън? Можеше да влезеш веднага!

— Не исках да ви безпокоя — отвърна Шалан и се приближи до него, докато главният прислужник се отдалечаваше да приготви напитки.

Картата на масата показваше Колинар — великолепен град, не по-малко внушителен от Веденар. Листовете, натрупани на купчина, изглежда съдържаха последните доклади, изпратени по далекосъобщителите в града, а до тях седеше възрастен ардент, готов да чете на краля или да води бележки, ако му наредеше.

— Мисля, че сме почти готови — каза кралят, като забеляза любопитството й. — Закъснението беше почти нетърпимо, но неизбежно. Капитан Каладин искаше да се упражнява в летенето заедно с други хора, преди да се наеме с отговорността да тръгне с мен. Разбирам решението му.

— Помоли ме да летя с него над бурята до Тайлен — каза Шалан, — за да отворим Клетвената порта там. Много се безпокои да не изпусне някого — но ако му се случи с мен, аз ще разполагам със собствена Светлина на Бурята, така че би трябвало да оцелея.

— Отлично — отговори Елокар. — Да, разумно решение. Но ти не си дошла да говорим за това. Какво желаеш?

— Всъщност — отвърна Шалан, — бих ли могла да разговарям с вас насаме за момент, Ваше Величество?

Той се намръщи, но заповяда на останалите да излязат в коридора. Когато двама стражи от Мост Тринадесет се поколебаха, той каза твърдо:

— Тя е Сияен рицар — каза. — Какво смятате, че ще ми се случи?

Всички се изнизаха навън и оставиха двамата насаме до масата на Елокар. Шалан си пое дълбоко дъх.

После промени лицето си.

Не на това на Воал или Сиятелната — не на някоя от нейните тайни, — а на илюзорно изображение на лицето на Адолин. Все пак се изненада колко спокойна остава, въпреки че го правеше пред другиго. Продължаваше да твърди пред повечето хора, че е част от Инозвателите, като Ясна, за да не узнаят за способността й да се преобразява.

Елокар подскочи.

— А — възкликна. — А, да. Вярно.

— Ваше Величество — каза Шалан, като промени лицето и тялото си така, че да заприлича на чистачката, която беше нарисувала по-рано, — безпокоя се, че задачата ви няма да се окаже така проста, както очаквате.

Последните писма, които бяха получили от Колинар, бяха пълни със страх и тревога. В тях се говореше за бунтове, за ужас; за духове, които приемаха физическа форма и нападаха човеците.

Шалан преобрази лицето си в това на един от войниците.

— Набрах екип от шпиони — продължи. — Специално обучени да проникват незабелязани и да извличат ценна информация. Държа съществуването им в тайна по очевидни причини. Бих искала да предложим услугите си за вашата задача.

— Не съм сигурен дали Далинар би одобрил идеята да го лиша от двама от Сияйните му рицари — отвърна Елокар колебливо.

— Не му помагам много, като просто си седя тук — отвърна Шалан, все още с лицето на войника. — Освен това, той ли отговаря за тази задача? Или вие?

— Аз — отвърна кралят, но се замисли. — Нека не се залъгваме, обаче. Ако той не се съгласи да дойдеш и ти…

— Аз не съм негова поданица — каза Шалан. — Нито пък ваша — все още. Разполагам сама със себе си. Вие ми кажете — какво ще се случи ако отидете в Колинар и откриете, че Портата е във владение на врага? Ще накарате ли мостовия да си пробие път до нея със сила? Или може би има и по-добър вариант?

Тя преобрази лицето си в това на жената-парша от старите си рисунки.

Елокар кимна и я заобиколи.

— Екип, казваш. От шпиони? Интересно…

* * *

Малко по-късно, Шалан излезе от стаята, понесла в обезопасената си торбичка официална кралска молба до Далинар да одобри присъединяването й към мисията. Каладин вече беше казал, че може да лети с до шестима души — освен мостовите, които умееха да летят и сами.

След Адолин и Елокар оставаше място за още четирима. Шалан прибра молбата на Елокар в торбичката, до писмото от Мраизе.

„Просто трябва да се махна оттук“, каза си. „Трябва да си почина от тях — и от Ясна, — поне докато не разбера какво точно искам.“

Част от нея знаеше какво върши. Ставаше й все по-трудно да изтиква нещата на дъното на съзнанието си и да не им обръща внимание, откакто беше изговорила Идеалите. Вместо това бягаше.

Но можеше да помогне на екипа, който отиваше в Колинар. И наистина се вълнуваше от мисълта да иде в града и да разкрие тайните, които той таеше в себе си в момента. Това не беше само бягство. Щеше да помогне на Адолин да завоюва отново дома си.

Шарка захъмка някаква мелодия и тя затананика заедно с него.

52
Като баща си

ОСЕМНАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Далинар се завърна обратно в лагера с тежки стъпки. Беше така изтощен, че подозираше, че само енергията на Вълшебната му броня го държи прав. Всеки път, когато издишваше на пресекулки, замъгляваше метала, който — както винаги — ставаше донякъде прозрачен отвътре, когато спуснеше забралото.

Беше сразил хердазийците и ги беше накарал да започнат междуособна война, като по този начин беше затвърдил господството на дома си на север и беше завоювал и остров Акак. Това му беше отнело няколко години, след които се беше преместил тук, на юг, за да започне сражения с ведените по границата. Работата му в Хердаз беше продължила много по-дълго, отколкото беше очаквал. Станали бяха вече четири години, откакто беше започнал.

Четири славни години.

Запъти се право към палатката на оръжейниците, като по пътя подбра след себе си неколцина помощници и вестоносци — когато отказа да отговори на въпросите им, те се понесоха след него като кремлинги след плячката на някой голямочерупчест, в очакване на своя шанс да си отхапят някое парченце.

Когато влезе в палатката, протегна ръце настрани и остави оръжейниците да се захванат със свалянето на Бронята. Първо шлема, а после частите на ръцете, под които се показа кожената ризница, която носеше вместо подплънки. Шлемът разкри потната му кожа, заради която въздухът му се струваше твърде студен. Нагръдникът беше пукнат от лявата страна и оръжейниците веднага замърмориха помежду си, за да обсъдят как ще е по-добре да го поправят. Сякаш беше необходимо да правят каквото и да било, освен да дадат на Бронята Светлина на Бурята и да я оставят да се излекува сама.

Накрая останаха само ботушите и той ги свали, като запази стегнатата си позиция, само благодарение на желязната си воля. Сега, след като остана без Броня, около него се появиха множество духчета на изтощението, които се стрелкаха насам-натам като струйки прашен дим. Приближи се към купчина възглавници за път и се отпусна върху тях, като въздъхна и затвори очи.

— Сиятелни господарю? — обади се един от оръжейниците. — Ъ-ъ… там оставяме…

— Тази палатка е вече моята официална палатка за аудиенции — прекъсна го Далинар, без да отваря очи. — Вземете си само абсолютно наложителното и ме оставете на мира.

Тракането на Бронята утихна, докато мъжете осмисляха казаното. После напуснаха бързешком, с тих шепот, и никой не го обезпокои в продължение на пет блажени минути — докато от някъде наблизо не се разнесе шум от стъпки. Платът на входа на палатката прошумоля, а после се чу скърцане на обработена кожа — някой току-що беше коленичил до него.

— Окончателният военен рапорт е готов, Сиятелен господарю.

Гласът на Кадаш. Естествено, че беше някой от проклетите му офицери. Беше ги обучил прекалено добре.

— Слушам — каза Далинар, без да отваря очи.

Кадаш отиваше към средната възраст — беше с около две-три години по-стар от Далинар. Вече се беше сдобил с дълъг белег, който лъкатушеше през лицето и главата му, благодарение на удара, който беше понесъл от едно копие.

— Прогонихме ги, Сиятелен господарю — каза Кадаш. — Макар че се наложи стрелците и леката ни пехота да ги преследват доста дълго. Избихме, според най-точните ни преценки, две хиляди души — близо половината. Можеше да са и повече, ако бяхме успели да ги притиснем на юг.

— Никога не притискай врага до безизходица, Кадаш — възрази Далинар. — Ако не са в състояние да се оттеглят, се бият много по-ожесточено. Прогонването им ще ни бъде от доста по-голяма полза от изтребването им. Колко души загубихме?

— Няма двеста.

Далинар кимна. Минимални загуби и то за сметка на унищожителен удар.

— Сър — продължи Кадаш, — според мен с тази войска от грабители е вече свършено.

— Има още много подобни, които трябва да издирим. Тези започнаха с набезите още миналата година.

— Освен ако ведените не ни изпратят цяла армия и не се стигне до сериозно сражение.

— Няма да го направят — отвърна Далинар, като потри чело. — Кралят е прекалено съобразителен. Той не иска открита война. Искал е само да провери дали сме отслабили хватката върху някаква част от завоюваните ни земи.

— Да, Сиятелен господарю.

— Благодаря за доклада. А сега излез и остави някакви стражи на пост пред вратата, за да мога да си почина. Не пускайте никого, дори самата Нощна пазителка.

— Да, сър — отвърна Кадаш, прекоси палатката и застана до изхода. — Ъ-ъ… сър, бяхте невероятен на бойното поле. Като ураган.

Далинар само затвори очи и се излегна по-удобно на възглавниците, твърдо решен да заспи с дрехите.

Сънят, обаче, отказваше да го споходи. Докладът го накара да се замисли за предстоящите му задачи.

Войската му разполагаше само с един Превръщател, за спешни случаи — което означаваше, че трябва да разчитат на редовните доставки на провизии. Тези гранични земи бяха обширни и осеяни с хълмове, а ведените имаха по-добри генерали от хердазийците. Щеше да им е трудно да победят лесноподвижен противник при тези обстоятелства, както доказваше и тази първа битка. Щеше да им се наложи да правят планове и сложни маневри и да водят сражение след сражение, за да успеят да притиснат различните групи ведени и да ги принудят да започнат истинска война.

Копнееше за дните в самото начало, когато битките бяха по-необуздани, не толкова точно координирани. Е, вече не беше млад, а и в Хердаз беше научил, че вече не може да разчита на Гавилар да върши по-трудните части от работата вместо него. Трябваше да се грижи за осигуряването на необходимите неща в лагерите, изхранването на войниците и тем подобните задачи. Беше почти толкова зле, колкото когато беше в града и слушаше как писарите обсъждат ремонтите на отходните канали.

Като се изключи една съществена разлика: тук получаваше своето възнаграждение. След всичкото това стратегическо планиране и дългите дискусии с генералите идваше ред на Вълнението.

Всъщност благодарение на умората си откри с изненада, че все още е в състояние да го изпита — дълбоко в себе си, като топлината, която се излъчва от камък, нагрят в наскоро угаснало огнище. Радваше се, че битките се проточиха толкова години. Радваше се, че хердазийците се бяха опитали да завоюват острова и че ведените искаха да изпитат силата му. Радваше се, че останалите Върховни принцове отказват да им изпратят помощ, а вместо това чакаха да разбере как ще се справи сам.

Най-вече се радваше, че въпреки важната битка днес, сблъсъкът между войските им далеч не беше приключил. Бурята да го тръшне, направо обожаваше това чувство. Стотици се бяха опитали да го сломят днес, но той ги беше превърнал в прах, беше ги изравнил със земята.

Стражите пред палатката отпращаха един по един хората, които настояваха да им обърне внимание. Опитваше се да потисне доволството си всеки път, когато това се случеше. Щеше да отговори на въпросите им. Просто… не сега.

Натрапчивите мисли най-после оставиха ума му на спокойствие и той се унесе в дрямка — докато един неочакван глас не го изтръгна от обятията на съня и не го накара да се изправи рязко на възглавниците.

Иви.

Далинар скочи на крака. Вълнението отново запулсира в него, на свой ред пробудено от дрямката. Отметна с рязко движение плата на входа на палатката и зяпна русокосата жена, облечена във воринска хава, но със стабилни ботуши за поход, които се виждаха под подгъва на полата.

— А — погледна го Иви. — Съпруже.

Огледа го от главата до петите с мрачно изражение, нацупила устни и попита:

— Никой ли не се е сетил да заповяда да му приготвят баня? Къде са прислужниците му, да се погрижат да го съблекат, преди да заспи?

— Защо си тук? — попита Далинар настоятелно. Почти изкрещя думите. Не беше искал да ги каже така високо, но беше така уморен, така шокиран…

Иви се отдръпна назад с широко отворени очи, стъписана от избухването му.

Далинар усети мимолетно пробождане на срам. Но защо да се срамува? Това беше неговият военен лагер — тук той беше Тоягата. Това беше място, върху което семейният му живот не биваше да оказва влияние! С пристигането си, тя беше нарушила това правило.

— Аз… — заекна Иви. — Има… В лагера има и други жени. Други съпруги. Не е рядко срещано явление те да придружават съпрузите си…

— Това важи за алетските жени — озъби й се Далинар, — които са свикнали с това от детинство и са запознати с действителността на войната. Вече го обсъдихме, Иви. Когато…

Той се поколеба и погледна стражите, които се размърдаха неловко.

— Ела вътре, Иви — каза Далинар. — Да го обсъдим насаме.

— Добре. Ами децата?

— Довела си децата ни на фронта?

Бурята да го вземе, нима дори не беше съобразила да ги остави в града, който армията използваше за щаб на дългосрочното главнокомандване?

— Аз…

— Влизай — прекъсна я Далинар и посочи към вътрешността на палатката.

Иви посърна и побърза да се подчини, като се сви, докато го подминаваше. Защо беше дошла? Нали току-що се беше върнала в Колинар? Това се беше случило… наскоро, сигурен беше…

А може би не толкова наскоро. Действително беше получил няколко писма от Иви, които съпругата на Телеб му беше прочела, а оставаха и още няколко, които още не беше имал време да чуе. Дръпна плата на входа и се обърна към Иви, решен да не допусне на изчерпаното си търпение да повлияе на поведението му.

— Навани каза, че трябва да дойда — заговори Иви. — Каза, че е позорно колко дълго време минава, преди да дойдеш да ни видиш. Адолин не те е виждал от над година насам, Далинар. А малкият Ренарин дори не познава баща си.

— Ренарин? — попита Далинар, сякаш се опитваше да възприеме името. Не го беше избрал. — Рекер… не, Ре…

— „Ре“ — обясни Иви. — От моя език. „Нар“, на баща му. „Ин“, „роден от“.

Отче на Бурята, беше нарушила всяко възможно правило в езика. Далинар се опита отново да проумее цялото име. „Нар“ означаваше „като“.

— Какво означава „ре“ на твоя език? — попита той, като се почеса по лицето.

— Няма значение — отговори Иви. — Просто такова е името. Означава името на сина ни, или него самия.

Далинар простена тихо. Значи името на детето означаваше „Като някого, роден от самия себе си“. Чудесно.

— Не ми отговори, когато те попитах дали имаш някое име предвид по далекосъобщителя — напомни му Иви.

Как бяха допуснали Навани и Иалаи да се случи такава нелепица? Проклятие… доколкото ги познаваше, сигурно направо я бяха насърчили. Все се опитваха да накарат Иви да се държи по-властно. Далинар понечи да иде да си сипе нещо за пиене, но си спомни, че това всъщност не беше неговата палатка.

— Не биваше да идваш — каза й. — Тук е опасно.

— Иска ми се да приличам повече на алетска съпруга. Искам да искаш да бъда с теб.

Той трепна.

— Е, все пак не биваше да водиш децата — отвърна и се отпусна тежко на възглавниците. — Те са наследници на княжеството — стига планът на Гавилар относно земите на короната и собствения му трон да се нареди наистина. Трябва да останат на сигурно място, в Колинар.

— Помислих си, че би се зарадвал да ги видиш — каза Иви и пристъпи по-близо до него.

Независимо от студените му думи, тя разкопча кожената му ризница в горната й част и плъзна длани под нея, за да разтрие раменете му.

Усещането беше прекрасно. Той остави гнева си да се разсее постепенно. Наистина щеше да е хубаво съпругата му да е тук и да изпълнява службата на приближен писар. Само му се щеше да не се чувстваше така виновен, след като я видя. Не беше мъжът, който тя искаше да бъде.

— Чух, че днес си спечелил славна победа — каза Иви тихо. — Служиш предано на краля.

— Изобщо нямаше да ти хареса, ако беше видяла, Иви. Убих стотици хора. Ако останеш, ще ти се наложи да слушаш военните доклади. Броя на мъртвите — за много от които съм отговорен аз.

Тя помълча за известно време.

— Не можеш ли… да ги оставиш да капитулират?

— Ведените няма да капитулират. Намерението им е да ни изпитат на бойното поле.

— А самите войници, взети поотделно? Нима и те мислят по този начин, когато са на път да умрат?

— Какво? Искаш да спирам и да питам всекиго поотделно дали иска да се предаде, преди да го убия?

— Няма ли да…

— Не, Иви. Няма да се получи.

— О.

Той се изправи, внезапно обзет от нетърпение.

— Да идем да видим момчетата, тогава.

Напусна палатката и прекоси лагера с огромна неохота. Чувстваше се така, сякаш влачи на краката си два огромни блока засъхнал крем. Не смееше да се прегърби — винаги се стараеше да изглежда силен и внушителен пред мъжете и жените от войската, — но нямаше как да промени факта, че кожената му ризница беше намачкана, а ръкавите — вмирисани на пот.

Земята тук беше забележително плодородна, особено в сравнение с Колинар. Тук-таме от гъстата трева се издигаха дебелите стволове на крепки дървета, а по западната страна на скалите се преплитаха увивни растения. Имаше места по-навътре в Я Кевед, където не можеше да направиш и крачка, без да усетиш лианите под краката си.

Момчетата бяха до фургона, с който беше пристигнала Иви. Малкият Адолин тъкмо тормозеше един от чуловете, като се беше покачил на черупката му и размахваше наоколо дървен меч, за да се покаже пред неколцината стражи — които, на свой ред, бързаха да му направят очакваните комплименти. Някак си беше успял да си сглоби и „броня“ от конци и парчета счупени черупки от скални пъпки.

„Отче на Бурята, колко е пораснал“, помисли си Далинар. Когато го беше видял за последно, детето едва-що беше проходило и още се мъчеше да произнася думите правилно. Сега, малко над година по-късно, момчето говореше ясно — и театрално, — докато описваше покосените си врагове, които явно представляваха сбирщина от зли, летящи чулове.

Спря, когато зърна Далинар, и хвърли поглед към Иви. Тя кимна и момченцето се свлече от гърба на чула — Далинар беше сигурен, че ще падне поне на три пъти. Но то стъпи на земята невредимо и се приближи към него.

И му отдаде чест.

Иви засия.

— Попита как ще е най-подходящо да се обърне към теб — прошепна тя. — Аз му обясних, че си генерал, предводител на всички войници. И той се сети за това съвсем сам.

Далинар приклекна. Малкият Адолин моментално отстъпи назад срамежливо и се пресегна за полата на майка си.

— Страх ли те е от мен? — попита го Далинар. — Не е неразумно от твоя страна. Аз съм опасен човек.

— Тате? — каза момчето, все още здраво вкопчено в полата с една ръка, но без да се крие.

— Да. Не ме ли помниш?

Момчето с шарената коса кимна колебливо.

— Помня те. Говорим за теб всяка вечер, докато горим молитви. Така че ще си в безопасност. Докато се биеш с лошите хора.

— Предпочитам да съм в безопасност и от добрите — отговори Далинар. — Макар че с благодарност приемам онова, което ми се предлага.

Изправи се, обзет от… какво? Срам, задето не беше виждал момчето толкова често, колкото би трябвало? Гордост от това как растеше? Вълнението, което продължаваше да се обажда някъде дълбоко в него. Как така не се беше разсеяло след сражението?

— Къде е брат ти, Адолин? — попита Далинар.

Момчето посочи към една прислужница, понесла малко дете на ръце. Далинар очакваше да види бебе, но това дете почти беше проходило — както сам се увери, когато прислужницата го остави на земята и го загледа с обич как прави няколко несигурни крачки и сяда, а после се опитва да хване няколко стръкчета трева, които бързо се отдръпнаха.

Не издаваше нито звук. Просто гледаше тревата, сериозно и съсредоточено, докато се опитваше да хване ту този, ту онзи стрък. Далинар зачака въодушевлението, което беше изпитал преди — когато беше видял Адолин за пръв път… но, Бурята да го вземе, просто беше толкова уморен.

— Може ли да видя меча ти? — попита го Адолин.

Далинар не искаше нищо друго, освен да заспи пак, но въпреки това призова Меча и го заби в земята, на безопасно разстояние от Адолин. Очите на момчето се разшириха.

— Мама казва, че още не мога да си получа Бронята — каза то.

— Телеб се нуждае от нея. Ще я получиш, когато станеш достатъчно голям.

— Добре. Ще ми трябва, за да си спечеля Меч.

Застаналата наблизо Иви изцъка тихо с език и поклати глава. Далинар се усмихна, коленичи до Вълшебния си меч и положи ръка на рамото на малкото момче.

— Ще ти спечеля един в някое от следващите сражения, синко.

— Не — вирна брадичка Адолин. — Искам сам да си го заслужа. Както ти си направил.

— Достойна цел — каза Далинар. — Но един войник трябва да е готов да приеме и чужда помощ. Не бива да ставаш прекалено твърдоглав; горделивостта не печели битки.

Момчето наклони глава, смръщило вежди.

— Твоята глава не е ли твърда? — попита и почука собствената си с кокалчетата на юмрука си.

Далинар се усмихна, после се изправи и освободи Заклеващия. Последните пламъчета на Вълнението най-после угаснаха.

— Дълъг ден беше — каза той на Иви. — Трябва да си почина. Ще обсъдим мястото ти тук по-късно.

Иви го поведе към леглото в един от фургоните на кервана, с който беше пристигнала. Чак тогава Далинар най-после успя да заспи спокойно.

Алетски глифи, страница 1

53
Такава неестествена форма

„Приятелю,

писмото ти беше извънредно любопитно. Всъщност, то ми разкри някои напълно нови неща.“

Древната династия Силн в Я Кевед беше основана след смъртта на крал НанКет. Не бяха останали никакви копия на летописите, които описваха началото на историята й; най-старият текст датираше от два века по-късно. Авторката на този текст — Натата Вед, често наричана Мировите очи от съвременниците й, — настояваше, че проучванията й са били старателни и изчерпателни — макар че научните практики по онова време са били още в зародиша си.

Ясна отдавна се интересуваше от смъртта на НанКет, тъй като той беше властвал в продължение на едва три месеца. Беше наследил трона, когато предишният крал — брат му НанХар — се разболял тежко и починал по време на война, водена на мястото, където в момента се намираше Триакс.

Забележителен беше фактът, че по време на краткото си управление НанКет беше преживял шест опита да бъде убит. Първият бил поръчан от сестра му, която искала да издигне съпруга си на трона вместо него. След като оцелял след опита й за отравяне, НанКет заповядал да убият и двама им. Скоро след това, синът им се опитал да го убие, докато спял. Кралят, който явно спял леко, покосил племенника си със собствения му меч.

Следващ опитал братовчед му — вследствие на чийто опит за покушение НанКет ослепял с едното око, — а след него — друг от братята му, един чичо, и най-накрая — собственият му син. В края на тези три изтощителни месеца, според записките на Мировите очи, „Великият, но изнурен НанКет свикал на заседание цялото си семейство. Събрал ги на пищно угощение и им обещал прекрасни ястия, чрез които да се насладят на разкоша на далечната Аимиа. Вместо това, обаче, след като всички се събрали, НанКет заповядал да ги екзекутират един по един. Изгорили телата им на огромна клада, на чиито пламъци опекли месото за ястията, които кралят изял сам на масата, подредена за двеста гости.“

Натата Мировите очи била известна със страстта си към драматичното. Записките й придобиваха почти въодушевен тон, когато описваше как НанКет загинал, когато се задавил с парче месо на същия този пир, съвсем сам, без да има кой да му помогне.

Подобни истории се повтаряха често в дългите летописи на воринските земи. Крале загиваха, а техните братя или синове се възкачваха на трона. Дори претендентите без действително родство с кралското семейство обикновено се опитваха да докажат някаква далечна връзка с него чрез съмнителни генеалогични документи.

Ясна беше едновременно заинтригувана и разтревожена от тези разкази. Мисълта за тях беше особено натрапчива, докато слизаше в подземията на Уритиру. Нещо в летописите, които беше чела снощи, беше накарало точно тази история да се загнезди в ума й упорито.

Скоро надникна в бившата библиотека под Уритиру. И двете помещения — от двете страни на коридора, който водеше към скъпоценната колона, — вече бяха пълни с учени, настанени на масите, пренесени тук от групи войници. Далинар беше изпратил изследователски експедиции по тунела, по който Несътворената беше избягала. Съгледвачите докладваха, че водят към обширна мрежа от тунели и пещери.

Бяха вървели в продължение на дни, като следваха един поток, и в крайна сметка бяха открили изход, който водеше към подножието на планините на Ту Фалиа. Беше хубаво да знаят, че разполагат и с друг начин да излязат от Уритиру в краен случай — както и с потенциален път за снабдяване освен Клетвената порта.

В тунелите на горните етажи непрекъснато пазеха стражи, а подземието изглеждаше безопасно засега. По тази причина, Навани беше превърнала тези помещения в научен институт, чиято задача беше да работи върху евентуални решения на проблемите на Далинар и да напредва в областта на проучванията и технологиите. Във въздуха над главите им се диплеха духчета на съсредоточението, подобни на морски вълни — рядко срещано явление в Алеткар, но обичайно тук, — а между тях се стрелкаха духчета на логиката като мънички буреносни облаци.

Ясна не можа да сдържи усмивката си. В продължение на над десетилетие беше мечтала да обедини най-острите умове в кралството около една обща цел. Не бяха обърнали внимание на опитите й; всичко, което интересуваше околните, беше липсата й на вяра в техния бог. Е, сега се бяха съсредоточили върху важните неща. Оказа се, че е необходимо краят на света действително да настъпи, за да го приемат насериозно хората.

Ренарин също беше тук, застанал в ъгъла, и наблюдаваше как върви работата. Напоследък често се присъединяваше към работата на учените, но продължаваше да носи униформата си с нашивката на Мост Четири.

„Не можеш да витаеш между двата свята вечно, братовчеде“, помисли си тя. „В края на краищата ще ти се наложи да избереш към кого искаш да се присъединиш.“ Животът ставаше толкова по-труден, но и изпълнен с толкова повече потенциал за удовлетворение, когато човек събереше смелостта да избере.

Историята на древния веденски крал, НанКет, беше научила Ясна на нещо обезпокоително: често се оказваше, че една от най-големите заплахи за господстващите семейства бяха собствените им членове. Защо толкова много от старите кралски родове се превръщаха в такива змийски гнезда от алчност, интриги и убийства? И какво правеше малкото изключения по-различни от тях?

Станала беше много добра в защитаването на семейството си от външните опасности. Внимателно отстраняваше претендентите, които биха могли да се опитат да се домогнат до трона. Но какво можеше да стори, за да го защити от вътрешните заплахи? Брат й и чичо й, за които тя знаеше, че се обичат дълбоко, бяха в непрекъснато, напрегнато разногласие — като две зъбчати колела с неподходяща форма, които не могат да се напаснат.

Нямаше да допусне семейството й да се саморазруши. Ако искаха Алеткар да оцелее след Опустошението, щеше да им е необходимо твърдо водачество. Устойчив кралски род.

Тя влезе в библиотеката и отиде при писалището си. Беше разположено така, че тя да е обърната с гръб към стената и да може да наглежда останалите.

Извади съдържанието на чантата си и настрои два далекосъобщителя на писалището. Единият вече мигаше и тя завъртя рубина, за да даде знак, че е готова да пише. Получи съобщение, което гласеше: „Ще започнем след пет минути.“

Зачака, като се вглеждаше в групичките из стаята една по една, четеше по устните на онези, които можеше да види, и си водеше бележки разсеяно. Минаваше от разговор на разговор, долавяше по мъничко от всеки и записваше имената на хората, които говореха.

„… опитите доказват, че тук има нещо различно. Температурите са значително по-ниски от онези на останалите върхове с подобна надморска височина…“

„… от което можем да предположим, че Сиятелният господар Колин няма да се завърне към пътя на вярата. Какво следва тогава?…“

„… не знаем. Ако открием някакъв начин да свържем фабриалите, може би бихме могли да постигнем подобен ефект…“

„… момчето може да се окаже ценно допълнение към състава ни. Демонстрира интерес към нумерологията и веднъж ме попита дали наистина можем да предсказваме бъдещите събития с нейна помощ. Ще разговарям с него пак…“

Последната реплика беше от групичката на бурегадателите. Ясна присви устни.

— Бледния? — прошепна.

— Ще ги наблюдавам.

Той се отдалечи, смален до размерите на прашинка. Ясна си отбеляза да говори с Ренарин по-късно; нямаше да му позволи да си губи времето с някакви глупаци, които смятаха, че са в състояние да предрекат бъдещето въз основа на клъбцата дим от някоя изгасена свещ.

Далекосъобщителят й най-после се пробуди.

„Свързах се с Йочи от Тайлена и Етид от Азир от ваше име, Ваше Сиятелство. Ето ги паролите им. По-нататъшните съобщения ще бъдат изцяло техни реплики.“

„Отлично“, отговори Ясна и потвърди верността на двете пароли. Загубата на далекосъобщителите й при крушението на „Насладата на вятъра“ я беше затруднила сериозно. Вече не можеше да се свързва пряко с важните си колеги или осведомители. За щастие, Ташикк беше подготвен за подобни случаи. Човек винаги можеше да си купи нови далекосъобщители, свързани с прословутите информационни центрове на княжеството.

На практика можеше да се свържеш с когото пожелаеш, стига да си склонен да се довериш на посредник. Ясна използваше услугите на посредничка, с която се беше срещнала лично, преди да й възложи работата, и на която плащаше сериозна заплата, за да си осигури поверителността на съобщенията. След края на всеки разговор посредничката изгаряше копията си от него. Ясна се беше погрижила да въведе възможно най-безопасна система — като се имаше предвид ситуацията.

Към посредничката й в Ташикк вече трябваше да са се присъединили още двама. Тримата работеха с общо шест далекосъобщителя: по един за коментари от началниците им и по един, по който да изпращат съобщенията в реално време, включително и коментарите от другите двама. По този начин всеки участник в разговора можеше да следи непрекъснатия поток съобщения, без да му се налага да спира и да чака, преди да отговори.

Навани търсеше начини да подобри технологията на далекосъобщителите още повече — да създаде такива, които да могат да се свързват с различни хора. Ясна, обаче, нямаше време да се занимава и с тази област от съвременната наука.

Дъсчицата за получаване на съобщения започна да се запълва с бележки от двамата й колеги.

„Ясна, ти си жива!“, написа Йочи. „След онова, което всички смятахме за сигурна смърт. Забележително!“

„Аз пък не мога да повярвам, че сте я сметнали за мъртва“, гласеше посланието на Етид. „Ясна Колин? Корабокруширала в морето? По-вероятно би било да станем свидетели на смъртта на самия Отец на Бурята.“

„Вярата ти в мен ме успокоява, Етид“, написа Ясна на дъсчицата за изпращане на съобщения. Миг по-късно писарката й преписа думите в общия разговор.

„В Уритиру ли си?“, попита Йочи. „Кога ще мога да те посетя?“

„Веднага, щом се почувстваш готов да разкриеш пред хората, че не си жена“, отвърна Ясна. „Йочи“ — име, познато на света като енергична дама с интересна, отличителна философия за света, — беше псевдонимът на един пълен мъж в средата на шейсетте си години, собственик на магазин за печива в град Тайлен.

„О, сигурен съм, че вашият прекрасен град би оценил моите сладкиши“, отвърна Йочи весело.

„Би ли отложил шегите си за по-късно?“, написа Етид. „Имам новини.“

Етид беше сайон — член на нещо като религиозен орден за писари — в азишкия кралски дворец.

„Какво чакаш, тогава!“, отвърна Йочи. „Обожавам новини. Вървят си чудесно със сладки с пълнеж… не, не — с медени курабийки.“

„Какви са новините?“, написа Ясна, усмихната. Тримата с колегите й бяха учили при един и същи учител — и тримата бяха вериститалианци с ненадминати, остри умове, независимо от първото впечатление, което оставяше Йочи.

„Наредих да проследят един мъж, за когото сме все по-уверени, че всъщност е Вестителят Накку, Съдникът“, написа Етид. „Или Налан, както го наричате вие.“

„О, приказки за лека нощ ли ще си разказваме?“, намеси се Йочи. „Вестител? Сериозно ли, Етид?“

„В случай, че не си забелязал“, отвърна Етид, „Пустоносните са се завърнали. Налага се да преосмислим историите, които преди смятахме за измислици.“

„Съгласна съм“, написа Ясна. „Но какво ви кара да смятате, че сте открили един от Вестителите?“

„Съчетание от редица факти“, отговори Етид. „Този мъж нападна двореца ни, Ясна. Опита се да убие неколцина крадци — новият Главен беше сред тях, но те моля да не разгласяваш тази информация. Правим всичко възможно да насочим вниманието на хората към факта, че е обикновен човек от народа, и да не обръщаме внимание на обстоятелството, че се готвеше да ни ограби.“

„Вестителите са живи и се опитват да убиват хора“, написа Йочи. „А пък аз смятах моята новина, че Аксис Събирачът е бил забелязан, за интересна.“

„Има и още“, продължи Етид. „Ясна, при нас има един Сиятелен рицар. Танцуваща по ръба. Или поне… поне имаше.“

„“Имаше" ли?", попита Йочи. „Да не сте я загубили някъде?“

„Избяга. Тя е просто хлапе, Ясна. От островите Реши, пораснала на улицата.“

„Мисля, че може би вече сме я виждали“, отговори Ясна. „Чичо ми е попаднал на едно интересно момиче по време на едно от последните си видения. Изненадана съм, че сте я оставили да ви избяга.“

„Опитвала ли си се някога да плениш Бягащ по ръба?“, попита я Етид вместо отговор. „Проследила е Вестителя до Ташикк, но Главният твърди, че вече се е върнала — и че ме избягва. Във всеки случай, нещо не е наред с мъжа, когото смятаме за Налан. Не мисля, че Вестителите ще са ни от помощ.“

„Ще ви изпратя техни скици“, написа Ясна. „Разполагам с рисунки на истинските им лица, предоставени от неочакван източник. Етид, ти си права в преценката си за тях. Няма да са ни от помощ; пречупени са. Чела ли си описанията на виденията на чичо ми?“

„Имам копия тук някъде“, написа Етид. „Истински ли са? Според повечето източници, той… не е добре.“

„Съвсем добре е, уверявам те“, написа Ясна. „Виденията са свързани с неговия орден на Сияйните рицари. Ще ти изпратя последните няколко; имат връзка с Вестителите.“

„Бурята да го вземе“, отговори Етид. „И Тоягата ли е Сияен рицар? Години суша, а сега никнат навсякъде като скални пъпки.“

Етид нямаше особено високо мнение за хората, чиято репутация се дължеше на завоеванията им — независимо от факта, че изучаването на делата им представляваше основата на нейните занимания.

Разговорът продължи още известно време. Йочи, който беше станал несвойствено сериозен, обрисува положението в Тайлена. Пораженията от честите Вечни бури бяха сериозни; цели области от град Тайлен бяха превърнати в руини.

Ясна се интересуваше най-вече от паршите в Тайлен, които бяха откраднали онези от корабите, които бяха успели да се съхранят след бурята. Бягството им, съчетано с доклада на Каладин относно паршите, на които беше попаднал в Алеткар, създаваше нова представа за това какво и кои са всъщност Пустоносните.

Малко по-късно Етид описа интересен откъс, който беше открила в стара книга, посветена на Опустошенията. След това обсъдиха преводите на „Песента на зората“ или по-точно — тези на някои от ардентите в Я Кевед, които бяха напреднали повече в сравнение с учените в Карбрант.

Ясна огледа библиотеката в търсене на майка си и я откри, седнала до Шалан. Двете обсъждаха подготовката за сватбата. Ренарин продължаваше да се навърта в отсрещната страна на залата и да си мърмори нещо. Или може би говореше на духчето си? Тя прочете по устните му.

„… идва от тук“, тъкмо казваше той. „От някъде в тази стая…“

Ясна присви очи.

„Етид“, написа тя, „не се ли опитваше да създадеш точни скици на видовете духчета, свързани с отделните ордени Сияйни рицари?“

„Всъщност напреднахме доста в това отношение“, отвърна Етид. „Видях духчето на Танцуващата по ръба със собствените си очи, след като настоях да ми го покаже.“

„Ами тези на Истинозрящите?“, попита Ясна.

„О! Аз открих тяхно описание“, написа Йочи. „Приличали са на светлина, пречупена през кристал и отразена върху някаква повърхност.“

Ясна се замисли, после се извини и напусна разговора за момент. Йочи и без това беше споменал, че трябва да отиде до тоалетната. Сиятелната стана и прекоси стаята, като пътем подмина Навани и Шалан.

— Изобщо не искам да те насилвам, мила — тъкмо казваше Навани. — Но на теб също трябва да ти се иска някаква опора в тези несигурни времена.

Ясна спря и положи свободната си ръка леко на рамото на Шалан. Младата жена се оживи и проследи погледа й до Ренарин.

— Какво? — прошепна тя.

— Не зная още — отвърна Ясна. — Нещо странно…

Нещо в позата на младежа, в думите, които беше казал. Все още й се струваше някак странен без очилата. Сякаш беше напълно различен човек.

— Ясна! — възкликна Шалан с неочаквано напрежение в гласа. — На прага. Виж!

Ясна засмука Светлина на Бурята, когато чу тона й, и отклони поглед от Ренарин, за да погледне към вратата. Пред нея се открояваше силуетът на висок мъж с квадратна брадичка, облечен в зелено-бялата униформа на Садеас. Всъщност, самият той вече беше Садеас — или поне негов регент.

За Ясна той винаги щеше да си остане Меридас Амарам.

— Какво прави той тук? — изсъска Шалан.

— Върховен принц е — каза Навани. — Войниците няма да му забранят да влезе, освен ако не сме издали изрична заповед.

Амарам впери в Ясна благородническите си, светлокафяви очи. Закрачи към нея уверено — или може би арогантно?

— Ясна — поздрави я, когато се приближи. — Казаха ми, че ще те открия тук.

— Напомни ми да открия човека, който ти го е казал, и да наредя да го обесят.

Лицето на Амарам се скова.

— Може ли да поговорим на някое по-дискретно място, само за момент?

— Не, не смятам.

— Трябва да обсъдим чичо ти. Раздорът между къщите ни не носи добро никому. Искам да хвърлим мост над тази пропаст, а Далинар се вслушва в твоето мнение. Моля те, Ясна. Ти можеш да го насочиш в правилната посока.

— Чичо ми има собствено мнение по тези въпроси и няма никаква нужда да го „насочвам“.

— Сякаш не го правиш вече, Ясна. Всички виждат, че започва да споделя религиозните ти вярвания.

— Което би било невероятно, като се има предвид факта, че аз нямам такива.

Амарам въздъхна и се огледа.

— На някое по-дискретно място — каза. — Моля те.

— Никакъв шанс, Меридас. Махай се.

— Някога бяхме близки.

— Баща ми се надяваше да бъдем близки. Не приемай неговите желания за факт.

— Ясна…

— Съветвам те да си вървиш, преди да се стигне до нещо неприятно.

Той не обърна внимание на намека й, хвърли поглед на Навани и Шалан и пристъпи по-близо.

— Мислехме те за мъртва. Трябваше да се уверя лично, че си добре.

— Вече се увери. А сега си тръгвай.

Вместо да я послуша, той я стисна под лакътя.

— Защо, Ясна? Защо винаги ми се противопоставяш?

— Като изключим факта, че си непоносим плиткоумник, който дълбае на най-ниското ниво на посредствеността, тъй като ограниченият ти ум не може и да си представи нещо по-различно? Не мога да се сетя и за една причина.

— „Посредствеността“ ли? — изръмжа Амарам. — Обиждаш майка ми, Ясна. Знаеш колко усилия положи тя, за да ме превърне в най-добрия войник, който това кралство познава.

— Да — доколкото разбирам, тя е прекарала деветте месеца на бременността си в компанията на всеки военен, който е успяла да открие, с надеждата нещо от тях да остане и у теб.

Очите на Меридас се разшириха, а лицето му се зачерви силно. Шалан възкликна.

— Ти, безбожна кучко такава — изсъска Амарам и пусна ръката й. — Ако не беше жена…

— Подозирам, че ако не бях жена, изобщо нямаше да водим този разговор. Освен ако не бях свиня. В който случай щеше да проявиш още по-голямо желание.

Той протегна ръка встрани и пристъпи назад, готов да призове Вълшебния си меч.

Ясна се усмихна, протегна свободната си ръка към него и остави Светлината на Бурята да се издигне от нея като малки струйки дим.

— О, умолявам те да го направиш, Меридас. Само ми дай извинение. Предизвиквам те.

Той се втренчи в ръката й. Цялата зала беше притихнала, разбира се. Той я беше принудил да направи сцена. Очите на Амарам се стрелнаха към нейните за секунда; после той се завъртя на пета и излезе от библиотеката с тежки крачки и превити рамене, сякаш се опитваше да се предпази от погледите — и насмешливия кикот — на учените.

„Ще ни създаде неприятности“, помисли си Ясна. „Даже по-големи, отколкото досега.“ Амарам искрено вярваше, че е единствената надежда и спасение на Алеткар, и гореше от желание да го докаже. Ако му позволяха, щеше да съсипе армиите им в опити да обоснове излишното си самочувствие.

Трябваше да говори с Далинар. Двамата можеха да измислят нещо, с което да го поддържат зает и безопасен. А ако това не проработеше, нямаше да говори с Далинар за другата мярка, която смяташе да предприеме. Отдавна не беше прибягвала до услугите им, но беше сигурна, че и тук трябваше да има наемни убийци — от онези, които бяха запознати с репутацията й на дискретен и щедър поръчител.

До нея се разнесе някакъв остър, приглушен писък и когато се обърна, видя, че идва от седналата на ръба на стола Шалан, която издаваше възхитени звуци и пляскаше въодушевено с ръце — макар и приглушено, заради ръкава на скритата си ръка.

Просто чудесно.

— Майко, мога ли да разговарям с възпитаницата си насаме за момент?

Навани кимна, все още загледана към вратата, през която си беше тръгнал Амарам. Някога тя беше настоявала двамата да се съберат. Ясна не я обвиняваше; не беше лесно да прозреш истинското лице на Амарам — а в миналото, когато беше близък с баща й, беше още по-трудно.

Навани се оттегли и остави Шалан сама на масата, отрупана с доклади.

— Ваше Сиятелство! — възкликна Шалан, когато Ясна седна. — Невероятна бяхте!

— Оставих се да ме провокира и се ядосах твърде много.

— Бяхте така остроумна!

— И въпреки това, първият ми инстинкт беше да нападна не него, а моралната репутация на неговата родственица от женски пол. Умно ли беше това? Или очевиден, но груб удар под кръста?

— О. Ами… ъ-ъ…

— Така или иначе — прекъсна я Ясна, която не желаеше да продължава разговора за Амарам. — Обмислях обучението ти.

Шалан веднага стана сериозна.

— Напоследък съм много натоварена, Ваше Сиятелство. Но съм сигурна, че скоро ще мога да се захвана с книгите, които ми възложихте.

Ясна потри челото си. Това момиче…

— Ваше Сиятелство — продължи Шалан, — мисля, че ще трябва да ви помоля за временен отпуск от занятията ми.

Говореше така бързо, че думите се застъпваха една за друга.

— Негово Величество каза, че е необходимо участието ми в едно негово пътуване до Колинар.

Ясна се намръщи. Колинар?

— Глупости. Нали Бягащият по вятъра ще е с тях. Защо си им ти?

— Кралят се безпокои, че може да се наложи да се промъкнат в града незабелязано — обясни Шалан. — Или дори до самия му център, ако е вече окупиран. Няма как да знаем докъде е стигнала обсадата. Ако се наложи Елокар да стигне до Клетвената порта, без да го разпознаят, илюзиите ми ще са им от огромна полза. Трябва да ида. Толкова е неудобно. Съжалявам.

Тя си пое дълбоко дъх, разширила очи, сякаш я беше страх, че Ясна ще избухне.

Това момиче.

— Ще говоря с Елокар — каза Ясна. — Това решение ми се струва твърде крайно. Засега искам да се заемеш с рисунки на духчетата на Ренарин и Каладин, с научна цел. Донеси ми ги и…

Тя млъкна посред изречението, а после попита:

— Какво прави той?

Ренарин стоеше до отсрещната стена, която беше покрита с плочки с размерите на човешка длан. Потупа по една от тях, което някак си я накара да изскочи напред, като чекмедже.

Ясна се изправи така бързо, че събори стола, и прекоси стаята. Шалан се завтече след нея.

Ренарин ги погледна и им показа предмета, който беше открил в малкия тайник — рубин, дълъг колкото палеца на Ясна, изрязан в необичайна форма и с пробити в него дупки. Какво, в името на Отеца на Бурята, беше това? Ясна го взе от ръката му и го вдигна високо.

— Какво е? — попита Навани и застана до нея. — Фабриал? Няма метални части. Каква е тази форма?

Ясна неохотно подаде камъка на майка си.

— В обработката се забелязват толкова много несъвършенства — каза Навани. — Ще губи Светлина на Бурята твърде бързо. Обзалагам се, че няма да задържи заряда си повече от ден. А вибрациите ще са ужасни.

Любопитно. Ясна докосна рубина и го насити със Светлина на Бурята. Той засия, но далеч не толкова ярко, колкото би трябвало. Навани, разбира се, беше права. Камъкът вибрираше, докато Светлината се излъчваше и отцеждаше от него. Защо би развалил някой такъв скъпоценен камък, като го обработи в такава неестествена форма, и защо би го скрил? Малкото чекмедже имаше пружинка, но тя не можеше да види как точно го е отворил Ренарин.

— Бурята да го тръшне — прошепна Шалан, докато останалите учени се скупчваха около тях. — Това е мелодия.

— Мелодия?

— Жужи в определен ритъм… — обясни Шалан. — Духчето ми казва, че може би е някакъв шифър. Букви?

— Музика на езика — прошепна Ренарин.

Засмука Светлина на Бурята от сферите в джоба си, обърна се, притисна ръце към стената и изпрати през нея прилив от Светлина, която се разпростря от дланите му като вълнички по повърхността на езеро.

Започнаха да се отварят чекмеджета — по едно зад всяка плочка. Сто, двеста… всяко от което криеше в себе си скъпоценен камък.

Съдържанието на библиотеката се беше разпаднало с времето, но древните Сияйни явно го бяха очаквали.

Бяха открили друг начин да съхранят знанията си.

54
Името на един древен пеещ

„Преди да достигна сегашното си положение, вярвах, че божествата не се изненадват.

Това, разбира се, не е вярно. Аз мога да бъда изненадан. Смятам, че би могло да се каже дори, че понякога съм наивен.“

— Просто питам с какво е по-хубаво това — изръмжа Кен. — Бяхме роби на алетите. Сега сме роби на Слетите. Прекрасно. Голяма утеха ми е да знам, че причината за страданието ни вече е собственият ни народ.

Паршата остави вързопа си на земята с глухо дрънчене.

— Пак ще ни навлечеш неприятности, ако продължаваш да говориш така — каза Сах, пусна вързопа си с дървени пръти и се отдалечи в противоположната посока.

Моаш го последва, подминавайки редиците човеци и парши, които сковаваха стълби от прътите. Също като Сах и останалите от екипа, и те скоро щяха да бягат начело на войските със стълбите в ръце, под пороя на вражеските стрели.

Това място беше като някакво странно ехо от живота му във военния лагер на Садеас преди месеци. Само дето тук му бяха дали стабилни ръкавици и хубав чифт ботуши и го хранеха три пъти дневно с нормални порции. Единствената неприятна част — като се изключи обстоятелството, че скоро щеше да участва в нападението на укреплението на противниковата войска, — беше фактът, че разполагаше с твърде много свободно време.

Работниците пренасяха дърва от едната страна на двора пред складовете до другата, като от време на време им заповядваха да ги нарежат или нацепят. Но нямаше достатъчно материал, че да ги поддържа заети. А както беше установил на Пустите равнини, това беше много лошо. Дадеш ли на осъдените на тежък труд пленници твърде много свободно време, започваха да задават въпроси.

— Виж — каза Кен, докато вървеше рамо до рамо със Сах точно пред Моаш, — поне ми кажи, че си ядосан, Сах. Не ми казвай, че според теб си го заслужаваме.

— Укривахме шпионин — промърмори Сах.

Шпионин, който — както Моаш бързо беше научил — беше не друг, а самият Каладин Благословения от Бурята.

— А нима имаше как ние, робите, да разберем, че е шпионин? — попита Кен. — Нима? Не трябваше ли духчетата да ни предупредят? Сякаш направо искаха да ни го припишат. Сякаш бяхме… бяхме…

— Умишлено натопени? — попита Моаш иззад тях.

— Да, натопени — съгласи се Кен.

Това им се случваше често — да забравят някоя дума. А може би… просто се опитваха да намерят думите за първи път.

Акцентът им беше така сходен с този на повечето мостови — мъжете, които някога му бяха приятели.

„Спри да се измъчваш за това, Моаш“, прошепна нещо дълбоко в него. „Остави болката да си отиде. Всичко е наред. Ти просто направи онова, което беше най-логично.

Нямаш вина. Спри да носиш това бреме.

Спри.“

Тримата хванаха по един вързоп и закрачиха обратно. Подминаха дърводелците, които сковаваха стълбите. Повечето бяха парши, а между тях се разхождаше един от Слетите. Беше с една глава по-висок от тях и принадлежеше на един от подвидовете, чиято кожа беше покрита с широки участъци хитинова броня, пораснала в странни форми.

Слетият спря и обясни нещо на един от работниците-парши. Стисна пръстите си в юмрук и цялата му ръка се обви в тъмновиолетова енергия. На нейното място се оформи хитинова черупка под формата на трион и Слетият го използва, за да среже едно парче дърво, без да спира внимателно да обяснява какво прави. Моаш вече беше виждал нещо подобно. Някои от тези чудовища на бездната бяха дърводелци.

На полето зад дървения склад войските парши се упражняваха в маршируване и в основите на боравенето с оръжия. Според мълвата, армията възнамеряваше да нападне Колинар в рамките на няколко седмици. Това беше амбициозна цел, но нямаха време за продължителни обсади. Колинар разполагаше с Превръщатели, които му осигуряваха храна, а на Пустоносните в провинцията щеше да им отнеме месеци да организират производството на припасите си. Войската скоро щеше да остане без храна и щеше да им се наложи да изпратят част от войниците да търсят ядивни растения. По-добре щеше да бъде да нападнат, като се възползват от числеността си, да пленят Превръщателите и да ги използват за собствените си цели.

Всяка войска се нуждаеше от хора, които да бягат начело и да обират по-голямата част от стрелите. Добре организирани или не, Пустоносните не можеха да избегнат това. Групата на Моаш нямаше да премине през никакви обучения; просто чакаха първото сражение, в което щяха да служат за жив щит на по-ценните войници.

— Бяхме натопени — повтори Кен, докато вървяха. — Знаеха, че разполагат с твърде малко човеци, достатъчно силни да бягат начело на войската. Трябвали са им и някои от нас, затова са си измислили причина, задето ни пращат да умрем.

Сах изръмжа.

— Само това ли ще кажеш? — настоя Кен. — Не те ли интересува какво правят с нас собствените ни богове?

Сах стовари наръча дърва на земята.

— Да, интересува ме — озъби й се той. — Мислиш ли, че не съм си задавал същите въпроси? Бурята да го тръшне! Те ми отнеха дъщерята, Кен! Изтръгнаха я от ръцете ми, за да ме изпратят на сигурна смърт.

— Какво ще правим, тогава? — попита Кен с тих глас. — Какво ще правим?

Сах погледна към войските — непрекъснато в движение, заети да се подготвят за войната. Мощни, всеобхватни, като своеобразен вид буря — неспирни и неумолими. Като вихър, който те подема и те завлича със себе си.

— Не зная — прошепна Сах. — Бурята да го вземе, Кен. Нищо не зная.

„Аз зная“, помисли си Моаш. Но не можа да намери волята да им го каже. Вместо това откри, че е раздразнен. Около него вряха духчета на гнева. Изпитваше безсилна ярост както към себе си, така и към Пустоносните. Стовари снопа пръти на земята и се отдалечи от двора пред дървения склад с бързи крачки.

Една надзирателка нададе силен вик и побърза да тръгне след него — но не го спря. Не го спряха и стражниците, които подмина. Беше си спечелил известна слава.

Моаш закрачи по улиците на града, следван от надзирателката, в търсене на един от летящите Слети. Изглежда те ръководеха всички — дори и останалите Слети.

Не успя да намери такъв, затова се приближи към един от представителите на другите подвидове: един мъжки, седнал до цистерната на града, която служеше да събира дъждовна вода. Създанието беше от онези с по-голяма броня, без коса. Черупката обхващаше лицето му от двете страни и покриваше част от скулите му.

Моаш застана право пред него.

— Трябва да поговоря с някой от главнокомандването.

Надзирателката зад него възкликна — може би едва сега беше осъзнала колко много проблеми би могло да й навлече поведението му.

Слетият го изгледа и се ухили.

— Някой от главнокомандването — повтори Моаш.

Пустоносният се засмя, след което се хвърли заднешком във водата в цистерната и се понесе по повърхността й, загледан в небето.

„Чудесно“, помисли си Моаш. „Този е от смахнатите.“ Бяха доста.

Моаш се отдалечи ядосано, но не успя да стигне много по-нататък, преди нещо да се спусне от небето пред него. Във въздуха се развяваха одежди, в средата на които се носеше същество с кожа, чиито оттенък съответстваше на червено-черните им шарки. Не можеше да познае дали е мъжко или женско.

— Дребно човече — заговори създанието с чуждоземски акцент, — ти си интересно и надарено със страст.

Моаш облиза устни.

— Трябва да говоря с някого от главнокомандването.

— Не ти трябва нищо освен онова, което ти даваме — отвърна Слетият. — Но желанието ти ще бъде изпълнено. Господарката Лешви ще се срещне с теб.

— Страхотно. Къде мога да я открия?

Слетият притисна ръка към гърдите му и се усмихна. Тъмна Пустосветлина се разпростря от нея към тялото му и двамата се издигнаха във въздуха.

Уплашеният Моаш се вкопчи в Слетия с другата си ръка. Дали щеше да успее да го стисне за гърлото? А после какво? Ако го убиеше тук горе, щеше да падне и да умре.

Издигнаха се толкова високо, че градът заприлича на свой умален модел: двора на склада за дърва и площадката за обучения от другата, единствената голяма улица, която минаваше през средата му. Отдясно се виждаше изкуствената стена, която му осигуряваше заслон срещу бурите и пазеше дърветата и имението на градоначалника.

Набраха още по-голяма височина. Дрехите на Слетия плющяха около двамата. Макар че долу беше топло, тук горе въздухът беше доста хладен, а и Моаш изпитваше странното усещане, че ушите му са запушени с плат.

Най-после Слетият ги накара да спрат и двамата увиснаха във въздуха, като се поклащаха леко нагоре-надолу. Моаш се опита да се хване по-здраво за него, но той го избута настрана, а после се стрелна и изчезна с последно изшумоляване на одеждите си.

Моаш остана да се носи сам над широката земя. Сърцето му биеше оглушително, а когато погледна надолу и видя на каква височина се намира, осъзна нещо. Не искаше да умре.

Насили се да се обърне във въздуха и да се огледа. Усети прилив на надежда, когато установи, че лети бавно към друг Слят — жена, която се носеше в небето, облечена с одежди, които трябва да се простираха поне на три метра под нея, като следа от протекла червена боя. Моаш се приближи съвсем до нея — достатъчно близо, че тя да го спре с ръка.

Устоя на изкушението да се вкопчи в ръката й и да не я пуска с цената на живота си. Умът му насмогна на събитията и той осъзна, че тя иска да разговаря с него, но на място, където тя принадлежи, а той — не. Е, той щеше да овладее страха си.

— Моаш — проговори Слятата.

Лешви, както я беше нарекъл другият. На лицето й се съчетаваха и трите паршендски цвята: бяло, червено и черно, смесени като бои, разбъркани в един съд. Рядко беше попадал на паршенди, върху чиято кожа да се виждат и трите цвята, и това беше една от най-хипнотизиращите шарки, които някога беше зървал — изглеждаше почти течна, а очите й наподобяваха езерца, около които се виеха и преплитаха цветовете.

— Откъде знаеш името ми? — попита Моаш.

— Надзирателката ти ми каза — отвърна Лешви.

От нея се излъчваше особено спокойствие, докато се носеше във въздуха, отпуснала върховете на ходилата си надолу. Вятърът си играеше с панделките, които носеше, и те се развяваха зад нея на свободни дипли. Колкото и странно да беше, не се виждаха никакви вятърни духчета.

— Кой ти е дал това име?

— Кръстил ме е дядо ми — отвърна Моаш и се намръщи объркано. Не беше очаквал разговорът да се насочи в тази посока.

— Любопитно. Знаеш ли, че това е едно от нашите имена?

— Така ли?

Тя кимна.

— Колко ли дълго се е носело по течението на времето, от пеещ на човек и обратно, докато накрая се е озовало тук, у един човек-роб?

— Вижте, вие сте една от предводителките, нали?

— Аз съм една от Слетите, която не е загубила разума си — отвърна тя, сякаш беше едно и също.

— Значи трябва да…

— Смел си — прекъсна го Лешви, зареяла поглед напред. — Много от пеещите, които оставихме тук, не са такива. Намираме ги за забележителни, като се има предвид колко време са били малтретирани и потискани от твоя народ. Но все пак, те не са достатъчно смели.

Погледна право в него за пръв път от началото на разговора. Лицето й беше ъгловато, с дълга, права паршска коса — с черни и алени кичури и по-гъста от тази на човеците. Почти като храст тънка тръстика, или може би трева. Очите й бяха наситеночервени, като езерца от лъскава кръв.

— Къде си научил Стихиите, човеко? — попита тя.

— Стихиите ли?

— В деня, когато ме уби, те Оттласнах към небето — но реагира бързо, сякаш вече ти беше познато. Мога да кажа без преструвки, че се вбесих, задето ме хвана така неподготвена.

— Чакай — възкликна премръзналият Моаш. — Когато те убих ли?

Тя го изгледа с немигащите си, рубиненочервени очи.

— Ти си същата от онзи път?

„Тези шарки по кожата й…“, досети се той. „Наистина е онази, с която се бих.“ Но чертите й бяха различни.

— Това е ново тяло, което ми беше принесено в жертва — каза Лешви. — За да се свържа с него и да го направя мое, тъй като аз нямам истинско такова.

— Ти си нещо като духче, така ли?

Тя примигна, но не отговори.

Моаш започна да се спуска. Усети го по дрехите си, от които силата да летят се отцеди първа. Извика и протегна ръце към Слятата, която го стисна за китката и вля в него още Пуста светлина. Светлината се разпростря из тялото му и той се издигна във въздуха отново. Виолетовата тъма изчезна и отново се превърна в слаби, едва забележими проблясъци, които играеха по кожата на Слятата от време на време.

— Моите съмишленици те пощадиха — каза му тя. — Доведоха те тук, в тези земи, тъй като смятаха, че може да пожелая да ти отмъстя лично, след като се преродя. Но аз не исках. Защо бих унищожила нещо, в което се крие такава страст? Вместо това те наблюдавах, любопитна да видя какво ще направиш. Видях как помогна на пеещите, които теглеха шейната.

Моаш си пое дъх дълбоко.

— Можеш ли да ми кажеш защо, тогава, се отнасяте така жестоко към собствения си народ?

— Жестоко ли? — отвърна тя, почти развеселено. — Осигуряваме им храна, дрехи и обучение.

— Не на всички. Карахте онези нещастни парши да работят като роби, като човеци. А сега ще ги хвърлите в битка, в която ги чака сигурна смърт.

— Жертви — отвърна Слятата и махна с ръка към пейзажа под тях. — Мислиш ли, че една империя може да бъде построена без жертви?

Стомахът на Моаш се обърна; за известно време беше успял да се съсредоточи върху събеседницата си и да забрави на каква точно височина се намира. Отче на Бурята… ама че обширни бяха тези земи. Виждаше как хълмовете, полетата, тревата, дърветата и скалите се простират сякаш безкрайно в далечината.

А на хоризонта в посоката, накъдето тя беше посочила, се виждаше една по-тъмна линия. Колинар?

— Аз дишам отново благодарение на тяхната жертва — продължи Лешви. — И този свят ще бъде наш благодарение на жертвите, които направим. Онези, които паднат в бой, ще бъдат възпети с почести, но тяхната кръв е наша. А ако оцелеят след сражението, ако се докажат — то те ще бъдат възнаградени.

Тя се обърна отново към него и допълни:

— Ти се бори за тях по време на пътя дотук.

— Откровено казано, очаквах да наредите да ме убият заради това.

— Щом не беше убит, задето погуби една от Разумните, нима биха те убили, задето си ударил един от по-нисшестоящите? И в двата случая, човеко, ти доказа своята страст и си заслужи правото да победиш. След това се преклони пред властта и с това заслужи правото си да продължиш да живееш. Кажи ми — защо защити онези роби?

— Защото трябва да сте обединени — отвърна Моаш и преглътна. — Моят народ не заслужава тези земи. Ние сме пречупени, съсипани. Неспособни.

Разумната наклони глава. Хладният ветрец си играеше с дрехите й.

— А не се ли гневиш, задето ти отнехме Вълшебното оръжие и Бронята?

— Те ми бяха дадени от човек, когото предадох. Не ги… заслужавам.

„Не. Не ти. Вината не беше твоя.“

— Не си ядосан, че те пленихме?

— Не.

— Какво, тогава, те ядосва? Какво буди страстния ти гняв, Моаш, човеко с име на древен пеещ?

Да, той още си беше там. Продължаваше да гори. Дълбоко в него.

Проклятието да го вземе, тогава Каладин бе защитавал убиец.

— Отмъщението — прошепна.

— Да. Разбирам — отвърна тя и го погледна с усмивка, която му се стори поразително злокобна. — А знаеш ли защо се бием ние? Нека ти разкажа…

* * *

Половин час по-късно, когато вече се свечеряваше, Моаш вървеше по улиците на покорения град. Сам. Господарката Лешви беше заповядала да го оставят насаме, свободен.

Вървеше с ръце, пъхнати в джобовете на палтото на Мост Четири, замислен за студения въздух високо в небето. Продължаваше да зъзне, въпреки факта, че долу беше топло и задушно.

Градът беше хубав. Старомоден. Малки каменни постройки, цветя в задния двор на всяка къща. От лявата му страна имаше култивирани скални пъпки и храсти, които никнеха около вратите, но отдясно, откъм бурята, се виждаха само голи стени. Нямаше дори прозорци.

Растенията му миришеха на цивилизация — аромат, който му напомняше на град и който не се усещаше никъде в дивата природа. Едва потрепваха, докато той ги подминаваше, макар че духчетата на живота се поклащаха нагоре-надолу във въздуха сред тях. Цветята бяха свикнали с присъствието на хора по улиците.

Накрая спря до ниската ограда на кошарите, в които Пустоносните бяха прибрали пленените коне. Животните преживяха тревата, която паршите им бяха оставили.

Такива странни създания бяха. Трудно беше да се грижиш за тях, а и скъпо. Обърна им гръб и зарея поглед над полетата на Колинар. Тя му беше казала, че може да си тръгне. Да се присъедини към бегълците, които пътуваха към столицата. Да защити града.

„Какво буди страстния ти гняв?“

Хиляди години на прераждания. Какво ли би било? Хиляди години, през които те не се бяха предали.

„Докажи се…“

Завъртя се и се отправи обратно към двора пред склада, където работниците привършваха работата за деня. Тази вечер не се очакваше буря, затова нямаше нужда да обезопасяват всичко, и те работеха спокойно, почти весело. Всички, с изключение на неговия екип — които, както обикновено, се бяха събрали сами встрани от останалите, изолирани от тях.

Моаш хвана един наръч дървени пръти от купчината. Работниците понечиха да възнегодуват, но спряха, когато видяха кой е. Той развърза връвта, която придържаше наръча, приближи се към екипа злощастни парши и им подхвърли по един от прътите.

Сах хвана своя и се изправи, сключил вежди. Останалите направиха същото.

— Мога да ви обуча с тези — каза Моаш.

— С дървени сопи? — попита Кей.

— Копия — поправи я Моаш. — Мога да ви науча как да бъдете войници. Така или иначе, сигурно ще умрем. Бурята да го тръшне, сигурно даже няма да се доберем до върха на стените. Но е все нещо.

Паршите се спогледаха, стиснали прътите, които можеха да наподобят копия.

— Съгласна съм — каза Кен.

Останалите бавно кимнаха в знак на съгласие.

55
Сами заедно

„Аз съм най-малко способен от всички да ви помогна в това начинание. Установих, че силите, които притежавам, са в такъв конфликт помежду си, че и най-простото действие може да ми представлява трудност.“

Рлаин седеше сред Пустите равнини сам и се вслушваше в ритмите.

Поробените парши, лишени от истинските си форми, не бяха способни да ги чуят. По време на месеците, които беше прекарал като шпионин, беше приел димна форма, в която можеше да ги долови съвсем слабо. Беше му така трудно да прекара толкова време без тях.

Не бяха напълно завършени песни; представляваха по-скоро ритми със загатната тоналност и хармония. Можеше да се настрои на някой от десетките такива според настроението си или обратното — за да го промени.

Народът му вярваше, че човеците са глухи за ритмите, но той не беше убеден в това. Може да се дължеше на въображението му, но му се струваше, че от време на време реагират на някои мелодии. Вдигаха очи посред най-разгорещените ритми с отнесено, разсеяно изражение. Понякога, в моменти на силни емоции, надаваха викове в ритъма на раздразнението — или пък радостни възгласи в ритъма на радостта.

Мисълта, че някой ден можеха да се научат да чуват мелодиите, го утешаваше. Тогава може би нямаше да се чувства така сам.

В момента се вслушваше в ритъма на изгубените — тих, но бърз, с остри, отчетливи тонове. Народът му се вслушваше в него, когато искаше да почете загиналите. Стори му се, че това е най-подходящата емоция, докато седеше тук, пред Нарак, и гледаше как човеците строят крепост от онова, когато някога беше негов дом. Бяха устроили наблюдателен пост на върха на кулата в средата — където Петимата някога се бяха събрали, за да обсъдят бъдещето на неговия народ. Бяха превърнали къщите на събратята му в казарми.

Той не се обиждаше — собственият му народ беше превърнал руините на Огнището на Бурята в Нарак. Нямаше съмнение, че високите, стабилни руини щяха да надживеят алетската окупация — така, както бяха надживели и слушачите. Това знание, обаче, не изличаваше скръбта му. Народът му си беше отишъл. Да, паршите се бяха пробудили, но те не бяха слушачи — не повече, отколкото алетите и ведените бяха един народ заради подобния цвят на кожата си.

Събратята на Рлаин вече ги нямаше. Всички бяха погубени от алетските мечове, погълнати от Вечната буря или превърнати във въплъщения на древните божества на слушачите. Доколкото знаеше, той беше последният оцелял.

Въздъхна и се изправи на крака. Опря копието си на рамо — копието, което му бяха позволили да носи. Обичаше останалите войници в Мост Четири, но дори за тях, той беше някакво странно изключение: паршът, на когото даваха да носи оръжие. Потенциалният Пустоносен, на когото бяха решили да се доверят. Какъв късмет за него.

Прекоси платото към групата мостови, които се упражняваха под зоркия поглед на Тефт. Не му махнаха. Често изглеждаха изненадани да го видят, сякаш забравяха за съществуването му. Но когато Тефт го забележеше, усмивката му беше искрена. Те му бяха приятели. Просто…

Как беше възможно да е така привързан към тези хора и същевременно така да му се иска да им удари по един шамар?

Когато той и Белязания бяха останали единствените двама, които не можеха да засмукват Светлина на Бурята, останалите насърчаваха Белязания. Надпреварваха се да му говорят окуражително, да го поощряват да не се отказва. Вярваха в него. Но Рлаин… е, кой знае какво можеше да се случи, ако се научеше да използва Светлина? Не беше ли възможно това да се окаже първата стъпка към превръщането му в чудовище?

Нямаше значение, че вече им беше казал, че трябва да се отвориш към някоя форма, за да я приемеш. Нямаше значение, че той имаше възможността да избере сам. Макар никога да не говореха за това, той разбираше истината по тяхното поведение. Според тях, щеше да е по-добре за него — както и за Дабид, — ако останеха без Светлина на Бурята.

Паршът и лудият. Онези, на които не можеше да се има доверие да бъдат Бягащи по вятъра.

Петима мостови се стрелнаха през въздуха, сияйни и следвани от ярки дири Светлина. Някои от екипа продължаваха да се упражняват, докато други патрулираха с Каладин и проверяваха караваните. Трета част от групата — десетимата новодошли, които се бяха научили да всмукват Светлина на Бурята, — тренираха с Пеет на няколко плата разстояние. Този екип включваше Лин, както и всичките четири съгледвачки освен нея, заедно с четирима мъже от другите мостови отряди и един светлоок офицер — Колот, капитанът на стрелците.

Лин се беше вписала в дружеската атмосфера на Мост Четири сравнително лесно. Същото се отнасяше и за двама-трима от мостовите. Рлаин се опита да потисне ревността си от факта, че изглеждаха почти по-близки на екипа от него самия.

Тефт показа на петимата във въздуха как да се подредят в следващата формация, докато останалите четирима се приближиха нехайно към Скалата, за да си сипят по нещо за пиене. Рлаин се присъедини към тях и Йейк го потупа по гърба, като посочи към съседното плато, където продължаваха да се обучават повечето от новодошлите.

— Онея приятелчета едва се сещат от кой край да хванат копието — каза Йейк. — Май трябва да идеш да им покажеш как се справя с катата един истински мостови, а, Рлаин?

— Келек да им е на помощ, ако им се наложи да се бият с черупчестоглавите — добави Ет и взе една чаша от Скалата. — Ъ-ъ… без да се обиждаш, Рлаин.

Рлаин докосна бронята, която покриваше целия му череп — дебела и силна, тъй като беше приел бойна форма. Беше разтегнала татуировката му на Мост Четири, чийто рисунък се беше пренесъл върху черупката. По ръцете и краката му също имаше бронирани места, и човеците вечно искаха да ги докоснат. Не можеха да повярват, че наистина са пораснали от кожата му и по някаква причина изобщо не им се струваше грубо да се опитват да надзърнат под тях.

— Рлаин — намеси се Скалата. — Няма проблем да замеряш Ет с разни неща. Неговата глава също е твърда — почти сякаш и той има черупка.

— Няма проблем — отвърна Рлаин, защото това се очакваше от него. Без да иска, обаче, се настрои на ритъма на раздразнението и в думите му се открои неговата мелодия.

За да прикрие притеснението си, той затананика в ритъма на любопитството и опита днешния експеримент на Скалата.

— Хубаво е! Какво си сложил вътре?

— Ха! Това е водата, в която сварих кремлингите, преди да ги сервирам за вечеря снощи.

Ет изплю глътката, която тъкмо беше отпил, и впери ужасѐн поглед в чашата.

— Какво? — погледна го Скалата. — Кремлингите си ги изяде като нищо!

— Но това е… все едно да пия водата от банята им — оплака се Ет.

— Но охладена — отбеляза Скалата. — И с подправки. Вкусна.

— Вода от баня — изимитира Ет акцента му.

Тефт поведе четиримата Сияйни в права линия над главите им. Рлаин погледна към светлата диря, която оставяха, и се улови, че пее в ритъма на копнежа, преди да го потисне и да се настрои на мелодията на спокойствието. Да, спокойствие. Можеше да бъде спокоен.

— Не се получава — обади се Дрей. — Не можем да патрулираме по целите Пусти равнини, Бурята го взела. Ще нападнат още кервани, като онзи снощи.

— Според капитана е странно, че Пустоносните продължават с тези набези — напомни Ет.

— Кажи го на керванджиите.

Йейк сви рамене.

— Дори не са опожарили кой знае какво; пристигнахме, преди да успеят да направят кой знае какво, освен да уплашат хората. Съгласен съм с капитана. Странно е.

— Може би изпитват силите ни — предположи Ет. — Искат да видят на какво е способен Мост Четири.

Хвърлиха поглед на Рлаин за потвърждение.

— Аз… би трябвало да знам ли?

— Ами — започна Ет, — искам да кажа… Бурята да го тръшне, Рлаин. Те са ти сънародници. Трябва да знаеш все нещо за тях.

— Можеш да се опиташ да налучкаш какво искат, нали? — добави Йейк.

Дъщерята на Скалата напълни пак чашата му и Рлаин сведе поглед към прозрачната течност. „Не ги обвинявай“, каза си. „Те не знаят. Не разбират.“

— Ет, Йейк — започна той внимателно, — народът ми направи всичко възможно, за да се разграничи от онези същества. Укрихме се от останалия свят много отдавна и се заклехме, че никога повече няма да приемем някаква форма на сила. Не знам какво се е променило. Мисля, че народът ми е бил измамен по някакъв начин. Във всеки случай, тези Слети са също толкова мои врагове, колкото и ваши — ако не и повече. И не, не мога да предположа какво ще направят. Прекарах целия си живот в опити да не мисля за тях.

Групата на Тефт се приземи върху платото. Независимо от затрудненията си в началото, Белязания бързо беше свикнал с летенето. Неговото кацане беше най-елегантно от всички. Хобер пък се стовари на земята така силно, че извика.

Притичаха до масата с напитките, където най-големите син и дъщеря на Скалата започнаха да им сипват и подават чаши. На Рлаин му беше жал за тях; почти не говореха алетски, макар че синът — колкото и да беше странно — беше воринец. Доколкото беше разбрал, от Я Кевед бяха дошли монаси, които проповядваха ученията на Всемогъщия на рогоядците, и Скалата беше позволил на децата си да приемат която вяра пожелаят. Това беше причината, поради която бледият, млад рогоядец носеше молитва, завързана за ръката си, и гореше молитви към воринския Всемогъщ, вместо да принася дарове на духчетата на рогоядците.

Рлаин продължи да отпива от питието си. Искаше му се Ренарин да беше тук; тихият, светлоок мъж обикновено се стараеше да говори често с него. Останалите бърбореха оживено, но рядко се сещаха да го включат в разговорите си. Паршите бяха невидими за тях — така бяха отгледани.

Но той ги обичаше, защото те все пак се стараеха. Когато Белязания се блъсна в него — и си спомни за присъствието му, — примигна и каза:

— Може би трябва да попитаме Рлаин.

Останалите незабавно се намесиха и обясниха, че не му се говори за това, като предадоха на Белязания нещо като алетска версия на думите му от преди малко.

Принадлежеше към това място също толкова, колкото навсякъде другаде. Мост Четири беше неговото семейство сега, след като онова в Нарак вече го нямаше. Ешонаи, Варанис, Тюд…

Вслуша се в ритъма на изгубените и наведе глава. Искаше му се да вярва, че приятелите му от Мост Четири могат да усетят поне частица от мелодията — иначе как биха могли да скърбят за нещо с истинска болка в душата?

Тефт тъкмо се готвеше да полети с другата групичка, когато няколко точици в небето оповестиха пристигането на Каладин Благословения от Бурята. Той се приземи с екипа си — включително Лопен, който си подхвърляше един необработен камък с размерите на мъжка глава. Трябва да бяха открили какавида на чудовище от дълбините.

— Няма следа от Пустоносните днес — каза Лейтен, преобърна една от кофите на Скалата и се настани на нея. — Но, Бурята да го отнесе… Равнините изглеждат толкова по-малки, погледнати от там горе.

— Аха — съгласи се Лопен. — И по-големи.

— По-малки и по-големи едновременно? — попита Белязания.

— По-малки, защото можем да ги прекосим така бързо — обясни Лейтен. — Помня как ни отнемаше сякаш цели години, за да пропътуваме някои плата. А тези ги подминаваме, докато мигнем.

— Но когато се издигнеш така високо — допълни Лопен, — осъзнаваш колко е обширно това място, в каква огромна част от него дори не сме стъпвали, и изглежда толкова… голямо.

Останалите закимаха енергично. Чувствата им можеха да се усетят по жестовете и израженията на лицата им, а не по гласовете им. Може би това беше причината духчетата на емоциите да се появяват така често около човеците — по-често, отколкото около слушачите. Лишените от ритми човеци се нуждаеха от тяхната помощ, за да се разберат едни други.

— Кой е в следващия патрул? — попита Белязания.

— Днес няма да има повече — каза Каладин. — Имам среща с Далинар. Ще оставим един отряд в Нарак, но…

Скоро след като той потеглеше с Клетвената порта, всички бавно щяха да започнат да губят силите си. Щяха да изчезнат напълно до час-два. За да се запазят, Каладин трябваше да бъде относително наблизо — Сигзил беше измерил, че максималното разстояние между тях и него беше около осемдесет километра, макар че способностите им започваха да отслабват още щом се отдалечеше на повече от петдесет.

— Хубаво — каза Белязания. — И без това много ми се искаше да пийна повечко от сока на кремлинги на Скалата.

— Сок от кремлинги ли? — попита Сигзил, а чашата замръзна на път към устните му.

Като се изключи Рлаин, тъмнокафявата кожа на Сигзил се открояваше най-ярко сред останалите мостови — макар че на тях явно не им пукаше особено за това. Единственото, което имаше значение според тях, бяха очите. Рлаин открай време намираше това за странно — шарките по кожата бяха онова, на което слушачите обръщаха внимание.

— Та… — заговори пак Белязания. — Ще поговорим ли за Ренарин, или не?

Двайсет и осмината мъже се спогледаха помежду си и мнозина насядаха около котела с питието на Скалата — така, както преди заобикаляха огъня, на който готвеше. Определено се намираха подозрително много кофи, които да могат да се използват вместо столове — сякаш Скалата беше предвидил този разговор. Самият рогоядец преметна парцала за сушене на съдовете на рамо и се облегна на масата, която беше донесъл, за да подреди на нея чашите.

— Какво за него? — смръщи вежди Каладин и огледа лицата наоколо.

— Напоследък прекарва много време с писарите, които изследват кулата — отбеляза Натам.

— Оня ден разказваше с какво се занимават — добави Белязания. — И освен ако не съм се объркал дълбоко, май е тръгнал да се учи да чете.

Мъжете се размърдаха неловко.

— Е, и? — попита Каладин. — Какъв е проблемът? Сигзил може да чете на собствения си език. Бурята да го вземе, аз също мога да чета глифи.

— Не е същото — каза Белязания.

— Женско занимание е — допълни Дрей.

— Дрей — обърна се към него Каладин, — ти буквално излизаш с мъж.

— Е, та? — попита Дрей.

— Да, какво намекваш, Кал? — сопна се Белязания.

— Нищо! Просто сметнах, че Дрей може би разбира защо…

— Нищо подобно — отсече Дрей.

— Аха — намеси се Лопен. — Дрей харесва мъже. Тоест… той иска да си има вземане-даване с жени даже по-малко от останалите от нас, един вид. Това е точно противоположното на това да бъде женствен. По-скоро може да се каже, че е свръхмъжествен.

— Да — съгласи се Дрей.

Каладин потърка чело. Рлаин разбираше какво му е. Тъжно беше, че човеците трябваше да носят товара на любовната си форма непрекъснато. През цялото време се разсейваха от чувствата и страстите на ухажването, и още не бяха развили способността да ги изолират, когато моментът беше неподходящ.

Чувстваше и неудобство от тяхно име — интересуваха се прекалено много от това какво би трябвало и какво не би трябвало да прави човек. Това се дължеше на факта, че не могат да променят формите си. Ако Ренарин искаше да бъде учен, трябваше да му позволят да бъде учен.

— Извинявам се — каза Каладин и протегна ръка, за да успокои мъжете. — Не се опитвах да обидя Дрей. Но, Бурята да го вземе — знаем, че нещата се променят. Вижте само какво се случва с нас. Вече сме наполовина светлооки. В Мост Четири има четири жени, които ще летят с копие в ръка. Традициите непрекъснато се преосмислят — а причината за това сме ние. Така че нека не бързаме да съдим Ренарин, бива ли?

Рлаин кимна. Каладин действително беше добър човек. Независимо от всичките си недостатъци, той се стараеше дори повече от останалите.

— Имам да кажа — обади се Скалата. — През последните няколко седмици, колцина от вас са идвали при мен да се оплакват, че вече не се чувстват като част от Мост Четири?

На платото се възцари тишина. Най-накрая Сигзил вдигна едната си ръка. После — и Белязания. Както и още няколко други, включително Хобер.

— Хобер, ти не си говорил с мен — възрази Скалата.

— А. Да, ама ми се щеше — отговори мъжът и сведе поглед. — Всичко се променя. Не съм сигурен, че успявам да насмогна.

— Още сънувам кошмари за онова, което видяхме в Уритиру — каза тихо Лейтен. — Някой друг?

— Аз затруднявам алетския — обади се Хуио. — Кара ме да чувствам… притеснен. Сам.

— Страх ме е от височини — допълни Торфин. — Ужасявам се да летя толкова високо.

Неколцина мъже се обърнаха към Тефт.

— Какво? — каза той. — Очаквате да започнем да си споделяме и да се държим за ръчичка, задето проклетият рогоносец ви е погледнал по-така? Бурята да ви тръшне. Цяло чудо е, че не горя мъх по цял ден, като се има предвид, че трябва да ви търпя.

Натам го потупа по рамото.

— А аз няма да мога да се бия — каза Скалата. — Зная, че това не се нрави на някои от вас. Кара ме да се чувствам различен. Не само защото съм единственият с хубава брада в екипа.

Наведе се напред и продължи:

— Животът се променя. Всички ще се чувстваме сами заради това, разбирате? Ха! Но можем да бъдем сами заедно.

Останалите явно намериха това за успокоително. Е, с изключение на Лопен, който се беше измъкнал от групата и по някаква причина се беше заел да повдига едрите камъни от отсрещната страна на платото един по един и да надзърта под тях. Определено беше странна птица — дори като за човек.

Мъжете се отпуснаха и започнаха да разговарят помежду си. Хобер потупа Рлаин по гърба, но никой не се сети да го пита как се чувства. Детинско ли беше от негова страна да се разочарова от това? Всички се чувстваха сами, така ли? Изолирани? Имаха ли някаква представа какво е да принадлежиш на коренно различна раса? Раса, с която в момента воюваха — народ, чиито представители бяха до един или мъртви, или безвъзвратно променени и покварени?

Хората в кулата го гледаха с открита омраза. С приятелите му беше различно, но те явно смятаха, че това ги прави същински светци. „Разбираме, че не си като останалите, Рлаин. Не си виновен ти, че си се родил такъв.“

Настрои се на ритъма на раздразнението и остана на мястото си, докато Каладин изпрати останалите да обучават желаещите да се превърнат в Бягащи по вятъра. Капитанът си размени няколко тихи думи със Скалата, после се обърна и спря, като видя Рлаин да си седи на кофата.

— Рлаин — обърна се към него той, — защо не си починеш през остатъка от деня?

„Ами ако не искам специалните отстъпки, които ми правиш, защото ти е жал за мен?“

Каладин приклекна до него.

— Ей. Нали чу какво каза Скалата. Знам какво ти е. Можем да ти помогнем да се пребориш.

— Наистина ли? — попита Рлаин. — Наистина ли знаеш какво ми е, Каладин Благословения от Бурята? Или това е просто израз, който човеците повтарят?

— Наистина е израз, който човеците повтарят — призна Каладин, придърпа една обърната кофа и се настани отгоре. — Ще ми обясниш ли какво ти е?

Наистина ли искаше да знае? Рлаин помисли за известно време, после запя в ритъма на решимостта.

— Мога да опитам.

56
Винаги с теб

„Твоята потайност също разклаща увереността ми. Защо не ми разкри присъствието си по-рано? Как си успял да се скриеш? Кой си ти всъщност и откъде знаеш толкова много за Адоналсиум?“

Далинар се появи в двора на странна крепост с една-единствена стена от кървавочервени камъни. Тя препречваше широката пролука в подобно на планина скално образувание.

Покрай него преминаваха мъже, понесли товари или заети с други задачи и ту влизаха, ту излизаха от сградите, построени срещу естествените скални стени. Дъхът му се издигаше на облачета в мразовития въздух.

Държеше свободната ръка на Навани в лявата си длан, а с дясната беше хванал тази на Ясна. Беше се получило. Контролът му върху виденията беше надвишил дори онова, което беше възможно според Отеца на Бурята. Днес беше успял да доведе Навани и Ясна, като ги беше хванал за ръце — въпреки че в момента нямаше буря.

— Чудесно — каза Навани и стисна дланта му. — Стената е също толкова величествена, колкото я описа. А и хората — отново бронзови оръжия, много малко стомана.

— Онази броня е Превърната — отбеляза Ясна и пусна ръката му. — Виж отпечатъците от пръсти по метала. Това е лъснато желязо, Превърнато от глина, а не истинска стомана. Питам се… дали Превръщателите са се забавили в изследванията си, за да се научат вместо това да топят метали? Работата със стомана е трудна. Не можеш просто да я разтопиш на огъня така, както бронзът позволява.

— Та… — попита Далинар. — Кога сме?

— Преди около две хиляди години, може би — прецени Ясна. — Онези мечове са харавингиански. И виждате ли онези арки? Архитектура от късния класически период. Плащовете, които хората носят, обаче, са бледосини и избелели. Не са боядисвани с истинска синя боя. Като се вземе предвид и езикът, на който проговори миналия път — и който майка ми записа, — съм почти сигурна, че става въпрос за този период.

Огледа войниците, които тъкмо минаваха покрай тях, и добави:

— Общността се състои от множество различни националности, както по време на Опустошенията — но ако съм права, сега е около две хиляди години след Ахариетиам.

— Водят война с някого — каза Далинар. — Сияйните се оттеглят от битка и изоставят оръжията си на полето отвън.

— Което означава, че Измяната се е случила малко по-късно, отколкото се твърди в летописите на Маша-дъщеря-Шалив — отбеляза замислено Ясна. — Доколкото успях да разбера от записките за виденията ти, това е хронологически последното от тях — макар че е трудно да се определи от кога е онова, в което виждаш развалините на опустошения Колинар.

— С кого биха могли да водят война? — попита Навани, докато войниците на върха на стената биеха тревога. Покрай тримата препусна кавалерия от конници, тръгнали да проверят сигнала. — Пустоносните би трябвало отдавна вече да са си тръгнали.

— Може би е Фалшивото опустошение — предположи Ясна.

Далинар и Навани се обърнаха към нея едновременно.

— Легенда — обясни Ясна. — Считат я за псевдоисторическа измислица. Довканти е написал епос за нея преди около петнадесет века. Твърди, че част от Пустоносните са оцелели след Ахариетиам, а след това се е стигнало до още много сблъсъци. Сведенията му се считат за ненадеждни, но това е, само защото мнозина от ардентите, живели по-късно, настояват, че няма начин дори малка част от Пустоносните да са оживели. Склонна съм да вярвам, че става въпрос за сблъсък с паршите, преди да са загубили способността да сменят формите си.

Погледна към Далинар с блеснали очи, той кимна и тя веднага се отдалечи да издирва каквито допълнителни сведения успееше.

Навани извади няколко инструмента от чантата си.

— По един или друг начин ще разбера къде се намира тази „Трескава кула“ — дори да ми се наложи да принудя някого да ми нарисува карта. Може би ще успеем да изпратим там учени и да открием нещо ново относно Измяната.

Далинар се отправи към основата на стената. Наистина беше величава постройка. Поредният характерен пример за контрастите, типични за виденията: древен народ, който още не беше запознат с фабриалите или дори със същинската металургия, а редом с него — някое истинско чудо.

Група мъже се спуснаха по стълбите от върха на стената и се скупчиха в подножието й. Следваше ги Негово Превъзходителство Янагон Първи, Главен Акасикс на Азир. Далинар беше довел Навани и Ясна, като ги беше хванал за ръце, но беше помолил Отеца на Бурята да доведе и Янагон. В момента в Азир върлуваше буря.

Младежът зърна Далинар и се закова на място.

— Днес ще трябва ли да се бия, Тояга?

— Не днес, Ваше Превъзходителство.

— Тези видения започват да ми омръзват — каза Янагон и слезе по последните няколко стъпала.

— Тази умора никога не си отива, Ваше Превъзходителство. Всъщност се увеличава с времето, тъй като започнах да осъзнавам важността на онова, което виждам в тях — и бремето, което то поставя на раменете ми.

— Не това имах предвид.

Далинар замълча, стиснал ръце зад гърба си, докато двамата вървяха към укрепената врата на стената, откъдето Янагон щеше да наблюдава развитието на събитията. Някои от Сияйните прекосяваха откритото поле, други тъкмо се приземяваха. Призоваха Вълшебните си мечове, а войниците, които ги наблюдаваха, се размърдаха неспокойно.

Рицарите забиха Мечовете си в земята, а после ги изоставиха. Съблякоха и Броните си. Безценни Вълшебни оръжия, захвърлени просто така.

Младият император далеч не изглеждаше така нетърпелив да ги попита защо го правят, колкото се беше чувствал Далинар. Затова той го хвана за ръката и го насочи навън, докато първите войници отваряха главната двойна врата. Не искаше императорът да бъде отнесен от тълпата мъже, които скоро щяха да се спуснат към Остриетата, а после и да започнат да се избиват взаимно за тях.

Както и предишния път, когато му се беше явило това видение, на Далинар му се струваше, че чува предсмъртните викове на духчетата, неописуемата скръб на това поле. Едва успя да запази самообладание.

— Защо? — попита Янагон. — Защо просто се… предадоха?

— Не знаем защо, Ваше Превъзходителство. Тази сцена не ми дава мира от първия път, когато я видях. Има толкова много неща, които не разбирам. Невежеството се е превърнало в основна характеристика на управлението ми.

Янагон се огледа и хукна да се покатери на една висока канара, от която щеше да може да вижда Сияйните по-добре. Изглеждаше доста по-заинтригуван от това видение в сравнение с досегашните. Далинар разбираше това отлично. Войната си беше война, но това… това беше нещо наистина невиждано. Някой да се раздели с Вълшебното си оръжие доброволно?

И тази болка. Насищаше въздуха като отвратителна воня.

Янагон приседна на върха на канарата.

— А защо ми показваш това? Дори не знаеш какво означава.

— Щом няма да се присъединиш към съюза ми, бих могъл поне да ти предоставя колкото мога повече информация. Може ние да паднем, а твоят народ да оцелее. Може би учените ви ще успеят да разрешат загадките, които ние няма да успеем да проумеем. И може би ти си водачът, от който Рошар се нуждае, а аз съм просто пратеник, чиято задача е била да му помогне.

— Не вярваш в това.

— Не, не вярвам. Но все пак искам да знаеш какво се случва във виденията — за всеки случай.

Янагон се размърда неспокойно и се заигра с връзките на кожената си ризница.

— Аз… нямам толкова голямо значение, колкото ти смяташ.

— Извинете ме, Ваше Превъзходителство, но подценявате важността си. Клетвената порта в Азир ще ни е жизненонеобходима, а вашето кралство е най-силното от всички на запад. Ако Азир е на наша страна, към нас ще се присъединят още много държави.

— Имах предвид — поясни Янагон, — че аз нямам значение. Да, Азир има. Но аз съм едно случайно хлапе, което качиха на трона, защото ги беше страх, че убиецът ще се върне.

— Ами чудото, което разгласиха? Доказателството, пратено от самите Вестители, че сте бил избран?

— Това беше Крадла, не аз — отвърна Янагон, втренчен в ходилата си. — Учат ме да се правя на значим, Колин, но не съм такъв. Още не. А може би никога няма да бъда.

Янагон не беше разкривал тази своя страна преди. Видението го беше разтърсило, но не по начина, по който се надяваше Далинар. „Още е млад“, напомни си. Животът на неговата възраст беше достатъчно труден и без да се брои напрежението, породено от неочакваното му издигане до това ново положение.

— Каквато и да е причината — обърна се Далинар към младия император, — вие сте Главен. Везирите ви са оповестили чудодейното ви възкачване на престола пред народа. Разполагате с известна власт.

Момчето сви рамене.

— Везирите не са лоши хора. Чувстват се виновни, задето ме поставиха в такава ситуация. Стараят се да ме образоват — даже ме насилват да уча все повече и повече, честно казано, — и очакват да участвам във взимането на решенията. Но аз не управлявам империята.

Помълча, после добави:

— Те се боят от теб. Много. Даже повече, отколкото се боят от наемния убиец. Той е изгорил очите на императора, но императорите могат да бъдат заменени. Ти олицетворяваш нещо далеч по-ужасяващо. Смятат, че си в състояние да унищожиш цялото ни общество.

— Никой алет не е стъпвал на азишка територия — отвърна Далинар. — Но вие можете да дойдете при мен, Ваше Превъзходителство. Кажете им, че са ви споходили видения, че Вестителите искат поне да посетите Уритиру. Кажете им, че възможните облаги от това надхвърлят многократно опасността, която съпътства отварянето на Клетвената порта.

— Ами ако се случи отново? — попита Янагон и кимна към полето, пълно с Вълшебни мечове.

От земята стърчаха стотици — сребристи, блестящи на слънчевата светлина. Войниците вече бяха започнали да се стичат към тях от стената на крепостта.

— Ще се погрижим да го предотвратим. По някакъв начин — присви очи Далинар. — Не зная какво е причинило Измяната, но мога да се досетя. Загубили са целта си от поглед, Ваше Превъзходителство. Задълбочили са се в политически интриги и са оставили помежду им да се прокраднат разединения и алчност. Забравили са истинския си дълг — да пазят Рошар в името на неговите народи.

Янагон го погледна намръщено.

— Сурови думи. Преди винаги се отнасяхте с уважение към Сияйните.

— Уважавам онези, които са се сражавали по време на Опустошенията. Тези, обаче? Мога да проявя съчувствие към тях. И на мен ми се е случвало да се оставя на дребнавите дрязги да отвлекат вниманието ми от целта. Но да ги уважавам? Не.

Той потрепери и продължи:

— Те са убили духчетата си. Нарушили са клетвите си! Може да не са такива злодеи, каквито ги описва историята, но в този момент са изневерили на дълга си и не са съумели да направят онова, което е било правилно и справедливо. Предали са цял Рошар.

Отеца на Бурята изтътна в далечината в знак на съгласие с думите му.

Янагон наклони глава.

— Какво? — попита Далинар.

— Крадла ви няма доверие — отвърна императорът.

Далинар се огледа наоколо. Очакваше духчето да се появи, както по време на предишните две видения, които беше показал на Янагон. Но от младата решийка, към която Отеца на Бурята изпитваше такава ненавист, нямаше и следа.

— Казва, че е защото се правите на твърде откровен и добронамерен — продължи Янагон. — И че когато някой се държи така, значи крие нещо.

Един войник се приближи към тях и заговори на Янагон с гласа на Всемогъщия.

— Те са първи.

Далинар отстъпи назад и остави младежа да изслуша кратката реч на Всемогъщия от това видение.

— Случилото се тук ще остане в историята. Ще се прочуе. Хората ще наричат това събитие с много имена…

Говореше му същото, каквото беше казал и на Далинар.

— Нощта на Скърбите ще дойде, а след нея и Истинското Опустошение. Вечната Буря.

Мъжете на полето, осеяно с Вълшебни мечове, започнаха да се бият за оръжията. За пръв път в историята на човечеството хората започнаха да се избиват едни други с мъртви духчета. В крайна сметка, Янагон сякаш се разтвори във въздуха и изчезна от видението. Далинар затвори очи и усети как Отеца на Бурята се отдръпва. Всичко наоколо сякаш избледня…

Само че не.

Далинар отвори очи. Над него все още се извисяваше кървавочервената стена на Трескавата кула. Войниците се биеха за Вълшебните мечове въпреки виковете, които ги призоваваха да бъдат търпеливи.

Онези, които успееха да си спечелят Вълшебен меч днес, щяха да бъдат владетели. Мисълта, че сред тях щяха да бъдат само малцина от най-мъдрите — онези, които ги призоваваха към спокойствие и ред и които се тревожеха от случващото се, — безпокоеше Далинар. Те не бяха достатъчно агресивни да се възползват от ситуацията.

Защо още беше тук? Последния път, когато това видение му се беше явило, беше приключило преди тази част.

— Отче на Бурята?

Отговор не последва. Далинар се обърна.

Зад него беше застанал мъж с одежди в бяло и златисто.

Далинар трепна от изненада и отстъпи бързешком назад. Мъжът беше стар, с широко лице, осеяно с бръчки и бяла като кости коса, сресана назад, сякаш беше пригладена от вятъра. Гъстите му мустаци, в които още се забелязваха черни кичурчета, се сливаха с късата му бяла брада. Ако се съдеше по кожата и очите му, явно беше шин, а върху снежнобялата му коса беше положена корона.

Тези очи… те бяха древни, а кожата около тях — силно набръчкана, но сякаш затанцуваха от радост, когато мъжът се усмихна на Далинар и опря златния си скиптър на рамото му.

Внезапно осъзнал кого вижда, Далинар усети необятен прилив на емоции и падна на колене.

— Знам кой си ти — прошепна. — Ти си… Той. Ти си Бог.

— Да — отвърна мъжът.

— Къде беше? — попита Далинар.

— Винаги съм бил тук — отвърна Бог. — Винаги съм бил с теб, Далинар. О, наблюдавам те от дълго, дълго време.

— Тук? Но ти… ти не си Всемогъщия, нали?

— Чест ли? Не. Той наистина е мъртъв, както вече ти беше разкрито.

Усмивката на стареца се разшири, искрена и блага.

— Аз съм другият, Далинар. Наричат ме Зло.

57
Страст

„Ако решиш да се обърнеш към мен отново, искам от теб пълна откровеност. Върни се в земите ми, обърни се към моите слуги и ще видя дали мога да изпълня молбата ти.“

Зло.

Далинар побърза да се изправи на крака със залитане и потърси оръжието, което не притежаваше.

Зло. Застанал пред него.

Отеца на Бурята се беше отдалечил, почти беше изчезнал — но Далинар все пак долавяше някакво слабо чувство от него. Напрежение, сякаш се бори да повдигне нещо особено тежко?

Не. Не, беше стон.

Зло опря златния скиптър в дланта на другата си ръка, обърна се и се загледа в мъжете, които се биеха за Вълшебните мечове.

— Помня този ден — заговори Зло. — Такава страст. И такава загуба. Ужасно за мнозина, но славно за други. Грешиш относно причината за падението на Сияйните, Далинар. Помежду им имаше дрязги, да, но не повече, отколкото през останалите епохи. Бяха почтени мъже и жени — с мнения, които понякога си противоречаха, но обединени в желанието си да сторят онова, което ще е от полза за всички.

— Какво искаш от мен? — попита Далинар, притиснал длан към гърдите си. Дишаше учестено. Проклятие. Не беше готов.

Щеше ли някога да бъде готов за този момент?

Зло се приближи до една по-ниска скала и седна. Въздъхна от облекчение като човек, пуснал тежък товар, после кимна към мястото до себе си.

Далинар не помръдна.

— Поставен си в трудно положение, синко — каза Зло. — Ти си първият, който се е обвързвал с Отеца на Бурята в настоящото му състояние. Знаеше ли това? Между теб и останките от едно божество съществува близка връзка.

— Едно божество, което ти уби.

— Да. Ще убия и другата, рано или късно. Засега се е скрила някъде, а и аз съм… окован.

— Ти си чудовище.

— О, Далинар. Да го кажеш ти, от всички възможни хора? Кажи ми, че никога не си стигал до сблъсък с някого, когото уважаваш. Кажи ми, че никога не си убивал човек, защото ти се е налагало — дори да не го е заслужавал?

Далинар преглътна желанието си да възрази. Да, беше го правил. Твърде много пъти.

— Познавам те, Далинар — продължи Зло и се усмихна отново. Изражението му беше бащинско. — Ела да седнеш до мен. Няма да те изям, нито пък да те изпепеля с едно докосване.

Далинар се поколеба. „Трябва да чуеш какво има да ти каже той. Дори лъжите на това създание могат да ти разкрият повече от цели книги, пълни с общоприети истини.“

Той се приближи към скалата и седна сковано.

— Какво знаеш за нас тримата? — попита го Зло.

— Откровено казано, дори не ми беше известно, че сте трима.

— Всъщност сме повече — отвърна Зло разсеяно. — Но само трима са от значение за вас. Аз. Чест. Култивация. Споменавате я, нали?

— Предполагам, че да — отвърна Далинар. — Някои я отъждествяват с Рошар, духчето на самия свят.

— На нея би й харесало — каза Зло. — Иска ми се да можех просто да й отстъпя това място.

— Направи го, тогава. Върви си.

Зло се обърна към него така рязко, че Далинар подскочи.

— Това предложение да ме освободиш от оковите ми ли е? — попита Зло тихо. — От устата на мъжа, в когото са въплътени останките от името и силата на Чест?

Далинар заекна. „Глупак такъв. Не си някакъв неопитен младок. Стегни се.“

— Не — отговори твърдо.

— А, добре тогава — усмихна се Зло, а очите му проблеснаха весело. — О, не се стряскай така. Тези неща трябва да се правят, както си му е редът. Твоите думи действително биха могли да ме освободят, но само ако са породени от искрено желание.

— А какви биха били последиците, ако го направя?

— Е, първо бих се погрижил за смъртта на Култивация. Ще има и… други последици, както ти ги наричаш.

Очи горяха и угасваха завинаги, докато мъжете на полето размахваха мечовете и убиваха онези, които допреди съвсем малко бяха техни другари. Бушуваше безумна, необуздана битка за власт.

— А не можеш ли просто… да се оттеглиш? — попита го Далинар. — Без да убиваш някого?

— Нека вместо отговор ти задам следния въпрос: защо узурпира властта над Алеткар от горкия Елокар?

— Аз…

„Не отговаряй. Не му давай оръжие, с което да те нападне после.“

— Знаеше, че така е най-добре за всички — каза Зло. — Знаеше, че Елокар е слаб и че кралството ще пострада от липсата на твърд предводител. Пое управлението в името на общото добро и Рошар само спечели от това.

Един войник наблизо залитна към тях, докато се отдалечаваше с куцукане от боя. Очите му изгоряха, когато в гърба му се заби Вълшебен меч. Близо метър от острието стърчеше от гърдите му. Падна напред, а очите му оставиха две тънки дири дим след себе си.

— Човек не може да служи на две божества едновременно, Далинар — каза Зло. — Не мога да я оставя жива. Не мога да пощадя и останките от Чест, както някога смятах, че мога да направя. Вече виждам защо това би било грешка. Щом ме освободиш, ще преобразя този свят в значителна степен.

— Мислиш, че ти ще се справиш по-добре? — попита Далинар и облиза пресъхналите си устни. — Мислиш, че ще се справиш по-добре от останалите с тези земи? Ти, който си въплъщение на омразата и болката?

— Наричат ме Зло — отвърна старецът. — Хубаво име. Определено се отличава с известна острота. Но тази дума е твърде ограничена, че да ме опише, и ти трябва да знаеш, че тя не изчерпва същността ми.

— А каква е тя?

Зло се обърна към Далинар.

— Страстта, Далинар Колин. Аз съм въплъщение на чистата емоция. Аз съм душата на духчетата и човеците. Аз съм копнежът, щастието, омразата, гневът и въодушевлението. Аз съм славата и порокът. Аз съм онова, което превръща хората в хора. Чест се интересуваше само от обвързването. Не от значението на обвързването и на клетвите — само от това дали принципите им се спазват, или не. Култивация пък иска само промяна. Развитие. Може да е към добро, а може и да е към лошо — тя не се вълнува от това. Болката на хората не значи нищо за нея. Само аз я разбирам. Само мен ме е грижа, Далинар.

„Не го вярвам“, помисли си Далинар. „Не мога да го повярвам.“

Старецът въздъхна и се изправи с усилие на крака.

— Ако можеше да видиш резултатите от влиянието на Чест, нямаше да бързаш да ме наречеш „божество на злото“. Лишиш ли хората от техните чувства, създаваш същества като Нейл и неговите Разбиващи небето. Това щяхте да получите от Чест.

Далинар кимна към ужасяващата схватка, която продължаваше да се води на полето пред тях.

— Каза, че греша относно причината, поради която Сияйните са изоставили клетвите си. Каква е била тя всъщност?

Зло се усмихна.

— Страстта, синко. Великолепната, изумителна страст. Чувствата. Те са онова, което определя хората — макар че, по ирония на съдбата, вие не сте подходящи съдове за тях. Тя ви изпълва и ви сломява, ако не откриете с кого да споделите теглото й.

Зло се обърна към умиращите мъже и продължи:

— Но можеш ли да си представиш свят без нея? Не. Не и такъв, в какъвто аз бих искал да живея. Попитай Култивация за това следващия път, като я видиш. Попитай я как би искала да изглежда бъдещето на Рошар. Мисля, че ще установиш, че аз съм по-добрият избор.

— Следващия път ли? — попита Далинар. — Никога не съм я виждал.

— Разбира се, че си — каза Зло, обърна му гръб и се отдалечи. — Тя просто ти е отнела спомена. Не по такъв начин щях да ти помогна аз, ако бях на нейно място. Така е откраднала част от теб и те е превърнала в слепец, който не си спомня, че някога е бил способен да вижда.

Далинар се изправи.

— Предизвиквам те на битка между шампионите ни. Условията ще бъдат договорени предварително. Ще приемеш ли?

Зло се спря, а после се обърна бавно с лице към него.

— От името на целия свят ли говориш, Далинар Колин? От името на цял Рошар ли ми предлагаш това?

Бурята да го вземе. Така ли беше?

— Аз…

— Така или иначе, не приемам — прекъсна го Зло и изправи гръб с обезпокоително знаеща усмивка на лицето. — Няма нужда да поемам такъв риск, Далинар Колин, защото зная, че ще вземеш правилното решение. Ще ме освободиш.

— Не — каза Далинар и се изправи на свой ред. — Не биваше да се разкриваш, Зло. Преди се боях от теб, но е по-лесно да се боиш от онова, което не разбираш. Сега те видях и вече съм в състояние да се боря с теб.

— Видял си ме, значи? Любопитно.

Зло се усмихна отново.

И всичко побеля. Далинар откри, че е застанал върху частица празнота, която представляваше целия свят, обърнат към всевечен, всеобхватен пламък. Простираше се във всяка посока и цветът му преливаше от червено към оранжево, а накрая — към ослепително, жарко бяло.

Изведнъж пламъкът се превърна от светлина в дълбок мрак, виолетово-черен и гневен.

Това бе нещо толкова ужасно, че поглъщаше дори самата светлина. Беше горещо. Неописуемо сияние, непоносима жега и черен огън, обагрен във виолетово по краищата.

Гореше.

Поглъщаше.

Сила.

Това беше викът на хиляда воина на бойното поле.

Това беше моментът на най-дълбока чувствена наслада.

Това беше скръбта от загубата и екстазът на победата.

И да, това беше злото. Дълбока, пулсираща омраза, чийто натиск можеше да стопи целия свят. Гореща като хиляда слънца, тя беше като блаженството на една целувка, като животите на всички хора, събрани в едно, определени от всичко, което те бяха изпитали.

Далинар се ужасяваше от мисълта да изпита дори възможно най-мъничката частица от тази всепомитаща стихия. Караше го да се почувства дребен и крехък. Знаеше, че ако отпие от този суров, наситен, течен, черен огън, ще изчезне в нищото. Целият Рошар щеше да се превърне в облаче дим — нищо повече от струйката дим на някоя свещ, угаснала пред урагана.

Образът избледня и Далинар се озова проснат по гръб на скалите пред Трескавата кула. Слънцето над него изглеждаше някак мътно и студено. Всичко наоколо сякаш беше замръзнало.

Зло се наведе и му помогна да се изправи седнал.

— Спокойно, спокойно. Дойде ти малко множко, нали? Бях забравил колко впечатляващо може да бъде. Ето, пийни.

Той подаде на Далинар мех с вода. Далинар го погледна, объркан, после вдигна поглед към стареца. В очите на Зло зърна онзи виолетово-черен пламък. Дълбоко, дълбоко в тях. Образът, с който Далинар разговаряше, не беше истинското лице на божеството — представляваше просто маска, фасада.

Защото ако Далинар се изправеше пред истинската мощ зад тези усмихнати очи, щеше да обезумее.

Зло го потупа по рамото.

— Почини си малко, Далинар. Ще те оставя тук. Успокой се. Ще…

Той млъкна рязко, намръщи се и се завъртя на място. Огледа скалите изпитателно.

— Какво? — попита Далинар.

— Нищо. Умът на един старец му играе номера, нищо повече — отвърна Зло и потупа Далинар по ръката. — Ще поговорим отново, обещавам.

И изчезна мигновено.

Далинар се отпусна тежко по гръб, напълно изцеден. Проклятие. Просто…

Проклятие.

— Оня тип — обади се един момичешки глас — е адски смахнат.

Далинар се изправи с мъка. Иззад близката купчина камъни се показа една глава. Тъмна кожа, бледи очи, дълга черна коса и изящни момичешки черти.

— Всички старци са смахнати, искам да кажа — продължи Крадла. — Сериозно. Едни такива сбръчкани и вечно ти предлагат бонбони или пък те карат да слушаш дълги, скучни истории. Знам ги какви са. Може да се правят на милички, колкото искат, но никой не може да остарее, без да съсипе сума ти животи по пътя си.

Тя прехвърли камъните. За разлика от простата риза и панталон от предишния път, сега носеше изискано азишко облекло. Робата й беше с цветни шарки, а върху нея беше наметнала дебело палто и шапка.

— Но дори като за старец, този беше доста неприятен — каза тя тихо. — Какво представляваше всъщност той, господарю Стегнат задник? Не ми миришеше на истински човек.

— Наричат го Зло — отвърна изтощеният Далинар. — И представлява онова, с което се борим.

— Хм. В сравнение с него, ти си нищо.

— Благодаря много?

Тя кимна, сякаш се съгласяваше, че му е направила комплимент.

— Ще говоря с Гоукс. Имате ли хубаво ядене в оная ваша кула-град?

— Можем да ви приготвим такава.

— Не, на мен не ми пука какво ще приготвите. Какви ястия ядете вие? Бива ли ги?

— … Да?

— Не само военни дажби и подобни глупости, нали така?

— Обикновено не.

— Отлично — отвърна тя, погледна към мястото, където допреди малко стоеше Зло, и видимо потрепери. — Ще ви дойдем на гости.

Направи кратка пауза, после го сръга в ръката.

— Не казвай на Гоукс за тая работа със Зло, бива ли? Бездруго си има предостатъчно старци, за които да се тревожи.

Далинар кимна.

Особеното момиче изчезна. Миг по-късно видението най-после избледня.

Интерлюдии
Кадза * Таравангян * Венли

I-4
Кадза

Корабът „Първи мечти“ превали гребена на вълната, а Кадза се вкопчи здраво във въжето. Облечените й в ръкавици ръце вече я боляха и с всяка нова вълна й се струваше, че именно тази ще я изхвърли зад борда.

Отказваше да слезе в трюма. Това беше нейната съдба. Тя не беше някакъв лишен от воля предмет, който да влачат от място на място; вече не. Освен това, това тъмно небе, в което внезапно се беше извила буря, въпреки че плаваха в спокойни води допреди час, не я плашеше толкова, колкото виденията й.

Следващата вълна се стовари върху палубата. Моряците се разбягаха с викове. Бяха общи работници, които бяха наели от Стеен — никой разумен, опитен екипаж не би се наел да предприеме пътуване като това. Капитан Вазрмеб крачеше между тях и крещеше заповеди, докато Дроз, кормчията, се стараеше да ги поддържа на правилния курс. Към бурята. Право. Към. Бурята.

Кадза продължаваше да стиска въжетата. Усещаше напредналата си възраст по начина, по който ръцете й вече започваха да отслабват хватката си. Ледената вода я обля, отметна назад качулката на робата й и откри лицето й — и неговите изродени черти. Повечето моряци не й обърнаха внимание, но викът й привлече вниманието на Вазрмеб.

Капитанът беше единственият тайленец на борда, но изобщо не отговаряше на представата й за този народ. За нея тайленците бяха нисички, пълни мъже с елеци — търговци с намазана с помада коса, които се пазаряха и за последната сфера. Вазрмеб, обаче, беше висок колкото алет, с ръце, достатъчно големи да хване стабилно някоя скала и предмишници, достатъчно силни за да я вдигне.

— Някой да отведе Превръщателката в трюма! — изкрещя той силно, за да надвика оглушителния шум на вълните.

— Не — извика тя в отговор. — Ще остана.

Капитанът прекоси палубата с усилие и отиде при нея.

— Не платих такава баснословна сума за теб, само за да оставя вълните да те завлекат зад борда!

— Аз не съм предмет, който…

— Капитане! — изкрещя един моряк. — Капитане!

Двамата погледнаха напред и видяха как носът на кораба се подава на гребена на една огромна вълна. В следващия миг цялото корито се олюля и просто падна на едната си страна. Бурята да го отнесе! Кадза усети как стомахът й се качва в гърлото, а пръстите й се плъзнаха по въжетата.

Вазрмеб я стисна за робата и я задържа здраво, когато двамата се гмурнаха под вълната. За един кратък, ужасяващ миг й се стори, че ще останат погребани под повърхността на мразовитата вода. Сякаш целият кораб беше потънал.

Вълната премина и Кадза се озова свита на подгизнала, жалка купчина на палубата, все още придържана от капитана.

— Глупачка такава — каза й той. — Ти си моето тайно оръжие. Ще се давиш, след като си получа парите за теб, ясно?

Тя кимна немощно. А после осъзна смаяно, че го беше чула без никакво затруднение. Бурята…

Си беше отишла.

Вазрмеб се изправи, широко ухилен. Дългите му бели вежди, зализани назад, се губеха в косата му, от която продължаваше да се стича морска вода. Онези от моряците по палубата, които бяха извадили късмета да оцелеят, се изправяха един по един на крака, мокри до кости и загледани в небето. То още беше облачно и мрачно, но ветровете бяха утихнали напълно.

Вазрмеб избухна в гърлен смях и отметна назад къдравата си коса.

— Какво ви казах, мъже! Тая нова буря е дошла от Аимиа! А сега си отиде и остави богатствата на родината си, готови да бъдат ограбени!

Всички знаеха, че не бива да се навъртат твърде дълго около Аимиа, макар че даваха различни причини за това. Според някои от слуховете, там вилнеела особено злостна буря — буря, която някак усещала приближаващите кораби и се стремяла да ги унищожи. Необичайният вихър, на който бяха попаднали и който не съвпадаше нито с очакваното време на бурята, нито с това на Вечната буря, сякаш подкрепяше това твърдение.

Капитанът закрещя поредица от заповеди, с които подреди екипажа обратно по местата. Не пътуваха от особено дълго време насам — бяха изминали кратко разстояние по крайбрежието на Шин, след като бяха отпътували от Лиафор, а после бяха продължили на запад към тази северна област на Аимиа. Скоро бяха забелязали големия, главен остров, но не бяха спрели там. Всички знаеха, че той е пуст и необитаван. Съкровищата бяха скрити на тайните острови, за които твърдяха, че се спотайват в очакване да направят несметно богати моряците, достатъчно смели да преодолеят измамните течения и опасните ветрове.

Кадза не се вълнуваше от това — какво значеха богатствата за нея? Беше дошла заради друг слух — мълва, за която се говореше само сред нейния народ. Може би тук най-после щеше да успее да намери лек за болестта си.

Още докато се изправяше, опипа кесийката на колана си в търсене на успокояващото докосване на Превръщателя си. Който беше неин — независимо какво твърдяха управляващите в Лиафор. Нима те бяха отделили толкова време от младостта си да го галят, да се вслушват в тайните му? Нима те бяха прекарали годините от средната си възраст във вярна служба — независимо от факта, че с всяка следваща употреба пристъпваха на една крачка по-близо към вечното забвение?

Моряците се отдръпнаха на почтено разстояние от нея. Отказваха да я погледнат в очите. Тя дръпна качулката си и скри лице отново. Не беше свикнала да я гледат обикновени хора. Вече беше навлязла във фазата, в която… обезобразяването й беше станало болезнено очебийно.

Кадза бавно се превръщаше в дим.

Вазрмеб пое щурвала, за да си почине Дроз. Дългурестият мъж слезе от кърмата и забеляза застаналата отстрани Кадза. Ухили й се, което тя намери за странно. Дори не му беше проговаряла. Дроз се приближи нехайно, сякаш се готвеше да си приказва с нея.

— Та… — започна той. — През цялото време на палубата? По време на такава хала? Доста си те бива.

Дори не трепна при вида й, макар че косата й, ушите и вече дори някои черти на лицето й започваха да се разпадат. В бузата й се беше отворила дупка, през която се виждаха челюстта и зъбите. Тук-там от краищата й се издигаха тънки струйки дим; плътта сякаш бавно изгаряше. Въздухът минаваше през пролуката, когато Кадза отваряше уста да проговори, и променяше гласа й. Трябваше да отмята силно глава назад, когато пиеше — и дори тогава струйки от питието се процеждаха навън.

Промяната напредваше бавно. Оставаха й още няколко години, преди Превръщането да я убие.

Дроз явно беше решил да се преструва, че не забелязва нищо нередно.

— Не мога да повярвам, че оцеляхме след такава буря. Мислиш ли, че наистина преследва корабите — както твърдят в легендите?

Кормчията беше лиафорец като нея, с тъмнокафява кожа и кафяви очи. Какво искаше от нея? Кадза се опита да си спомни страстите на обикновения човешки живот, които беше започнала да забравя.

— Секс ли искаш?… Не, ти си много по-млад от мен. Хммм…

Любопитно.

— Уплашен ли си? Утеха ли желаеш? — опита тя пак.

Мъжът се заигра с края на едно от въжетата нервно.

— Ъ-ъ… Теб те е пратил краля. Тоест… така е, нали?

— Аха — досети се тя. Значи беше разбрал, че тя е негова братовчедка. — Искаш да се свържеш с кралския род. Но аз тръгнах на път по собствена воля.

— Е, той трябва да те е пуснал да заминеш.

— Разбира се, че не е. Ако не заради моята безопасност, то заради безопасността на устройството ми.

Нейно си беше. Тя зарея поглед към неестествено притихналия океан и продължи:

— Държаха ме под ключ всеки ден. Предоставяха ми различни удобства, като вярваха, че това ще ме направи щастлива. Разбираха, че ако поисках, можех буквално да превърна стените и оковите си в пушек.

— А… а боли ли?

— Блаженство е. Бавно се свързвам с устройството, а чрез него — с цял Рошар. До деня, в който той ще ме погълне напълно.

Тя вдигна длан, свали ръкавицата от нея пръст по пръст и разкри ръка, която вече се разпадаше. Пет ивици тъмнина, по една от върха на всеки пръст. Обърна я с дланта към него.

— Мога да ти покажа. Докосни ме и ще узнаеш. Само миг и ще се слееш в едно с въздуха.

Той избяга. Отлично.

Капитанът насочи кораба към един малък остров, който се показваше над повърхността на океана точно там, където беше посочено на картата. Имаше десетки имена. Скалата на Тайните. Пустата Преизподня. Толкова мелодраматично. Тя предпочиташе старото му наименование — Акина.

Твърдяха, че някога тук бе имало величествен град. Но кой би построил град на остров, на който нямаше как да стъпиш? Защото сред водите на океана се издигаха няколко странни скални образувания, всяко над десет метра високо и подобно на острие на копие, които обграждаха целия остров като стена. Когато корабът приближи, вълните отново се разбушуваха и Кадза усети, че й прилошава. Чувството й хареса. Беше човешко.

Отново се пресегна за Превръщателя.

Към гаденето се прибави и леко усещане за глад. Храната беше нещо, което често забравяше напоследък, тъй като тялото й вече не се нуждаеше от нея в особено големи количества. Дъвченето й беше досадно заради дупката в бузата. И все пак й допадаше да усеща аромата на ястията, които се готвеха долу, в корабната кухня. Мъжете сигурно щяха да се успокоят, след като хапнеха — някои изглеждаха доста изнервени от мисълта да се приближат до острова.

Кадза се приближи към капитана на кърмата.

— Сега е твой ред да ме компенсираш за парите, които платих за теб, Превръщателко — каза той. — И задето те домъкнах чак дотук.

— Аз не съм някакъв предмет — отвърна тя разсеяно, — който да можеш да използваш. Аз съм човек. Онези каменни зъбери… били са Превърнати.

Огромните каменни остриета бяха разпределени прекалено равномерно около острова. Ако се съдеше по теченията пред тях, имаше и такива, които се спотайваха под повърхността на водата, готови да пробият корпуса на приближаващите се кораби.

— Можеш ли да унищожиш някой от тях? — попита я капитанът.

— Не. Много по-големи са, отколкото каза, че ще бъдат.

— Но…

— Мога да отворя дупка в някой от тях, капитане. По-лесно е да се Превърне цял предмет, но аз не съм обикновен Превръщател. Започвам да различавам тъмното небе и второто слънце; съществата, които се спотайват около човешките обиталища.

Той потрепери видимо. Защо го беше уплашило това? Тя просто беше изтъкнала фактите.

— Трябва да трансформираш върховете на няколко от скалите под повърхността, а после да направиш достатъчно голяма дупка, за да могат да минат поне лодките ни.

— Ще удържа обещанието си, но трябва да запомниш това. Аз не съм твой слуга. Тук съм да изпълня собствените си цели.

Пуснаха котва колкото посмяха по-близо до каменните шипове. Оттук изглеждаха даже още по-заплашителни — и беше още по-очевидно, че са били Превърнати. „За Превръщането на всеки е трябвало да работят по няколко Превръщателя в синхрон“, помисли си тя, застанала на носа на кораба, докато мъжете засищаха глада си набързо с купи яхния.

Готвачката беше жена — решийка, ако можеше да се съди по външния й вид, с татуировки по цялото лице. Настояваше капитанът също да се нахрани — твърдеше, че ако остане гладен, ще се разсейва по-лесно. Дори Кадза си взе малко яхния, макар че езикът й вече беше изгубил способността си да усеща вкусове. Всичко й се струваше като блудкава каша и ядеше, притиснала салфетка към бузата си.

Около капитана се завъртяха духчета на очакването — панделки, които се вееха леко на вятъра, — а Кадза различи създанията около тях — чудовищата, които ги придружаваха.

Четирите лодки на кораба бяха претъпкани с гребци и командващи, но й направиха място в предната част на една от тях. Тя дръпна още мократа качулка по-ниско и седна на пейката. Какво щеше да направи капитанът, ако бурята не беше утихнала? Наистина ли щеше да се опита да махне тези скали от пътя им само с нейна помощ и една лодка, посред бушуващия вихър?

Достигнаха първия зъбер и Кадза внимателно извади ослепително сияйния Превръщател. Три големи скъпоценни камъка, свързани с верижки, с халки, в които да пъхне пръстите си. Сложи си го, с камъните откъм опакото на ръката й. Въздъхна тихо, когато усети отново допира на метала в кожата си. Топъл, уютен, част от нея.

Протегна ръка в хладната вода и притисна длан към върха на каменното острие, изгладено от годините движение на океанските вълни. Сиянието на скъпоценните камъни озари водата, а отражението на светлината им заигра по робата й.

Тя затвори очи и усети познатото чувство, че нещо я притегля към един друг свят. Че някаква чужда воля подсилва нейната — нещо властно и силно, призовано от молбата й за помощ.

Камъкът не искаше да се променя. Беше доволен от дългата си дрямка под вълните. Но… да, да, спомняше си. Някога, преди да бъде принуден да приеме тази форма, той беше въздух. Не можеше да го превърне отново във въздух; Превръщателят й имаше само една настройка, не и трите. Не знаеше защо.

— Пушек — прошепна тя на камъка. — Свобода във въздуха. Помниш ли?

Изкушаваше го; припомняше му моментите, в които беше танцувал свободно.

Да… свобода.

Самата тя почти се поддаде на съблазънта. Колко прекрасно би било да не изпитва повече страх! Да се носи към безкрайността на въздуха. Да се освободи от болката на смъртните.

Върхът на камъка внезапно избухна в облак дим, а около лодката закипяха мехурчета въздух. Кадза се изтръгна от унеса и се върна към действителността, а нещо дълбоко в нея потрепери. Ужасено. Този път почти беше прекрачила границата.

Мехурчетата, пълни с пушек, разлюляха лодката, която едва не се преобърна. Трябвало беше да ги предупреди. Моряците се размърмориха, но капитанът, седнал в съседната лодка, я похвали за успеха.

Тя отстрани още два от каменните зъбери под вълните, преди най-после да се доберат до стената. Подобните на остриета образувания тук бяха така нагъсто един до друг, че едва можеше да пъхне ръка помежду им. Отне им три опита, за да успеят да приближат лодката достатъчно — веднага, след като спираха пред скалите, някоя неочаквана вълна ги завличаше настрани.

Когато моряците най-после успяха да уравновесят лодката така, че да застане неподвижно, Кадза протегна ръката, на която беше сложила Превръщателя — Светлината на два от трите камъка вече беше почти изчерпана, и светеха съвсем слабо. Но трябваше да й е останала достатъчно.

Притисна длан към камъка и го убеди да се превърне в пушек. Този път беше… лесно. Усети взрива на вятъра при трансформацията и душата й нададе вик на триумф при усещането от дима, гъст и сладък. Вдиша през дупката на бузата си, докато моряците кашляха. Вдигна поглед към облаците пушек, които се разнасяха в небето. Колко прекрасно би било да стане като тях…

„Не.“

Островът се издигаше зад току-що отворената пролука. Беше тъмен, сякаш скалите му бяха осаждени, а през средата му минаваше верига от скални образувания. Изглеждаха почти като стените на някой град.

Лодката на капитана се изравни с нейната и той се прехвърли при нея. Моряците в неговата започнаха да гребат назад.

— Какво? — попита тя. — Защо се връща твоята лодка?

— Твърдят, че не се чувстват добре — каза капитанът. Въобразяваше ли си, или той наистина беше необичайно пребледнял?

— Страхливци — додаде той. — Няма да получат нищичко от съкровището.

— Тук е пълно със скъпоценни камъни, поднасят се като на тепсия — съгласи се Дроз. — Тук са умирали цели поколения голямочерупчести, а сърцата им са останали след тях. Ще бъдем много, много богати.

Стига тайната да беше тук.

Кадза се настани на мястото си на носа на лодката, а моряците насочиха лодките към пролуката. Съществуването на Превръщателите беше известно на древните аимианци. Това беше мястото, откъдето те се бяха сдобивали с устройствата си някога. От древния остров Акина.

Ако имаше някакъв таен начин да се избегне смъртта посредством устройството, което обичаше, тя щеше да го открие тук.

Стомахът й започна да се бунтува, докато гребяха. Кадза го изтърпя, макар че се чувстваше, сякаш бавно се плъзва в другия свят. Под нея нямаше океан, а дълбоко, наситеночерно стъкло. А в небето имаше две слънца, едното от които притегляше душата й към себе си. И сянката й, която се удължаваше в погрешната посока…

Пляс.

Тя се сепна. Един от моряците беше паднал от лодката в океана. Тя зяпна изненадано, когато видя и втори да се свлича на едната страна, а греблото да се изплъзва от пръстите му.

— Капитане?

Тя обърна към него замъглен поглед. Вазрмеб се отпусна и се свлече в безсъзнание назад, а главата му се удари в пейката зад него.

Останалите моряци не се чувстваха по-добре. Другите две лодки се носеха по водата безцелно. Явно и един от мъжете не беше останал в съзнание.

„Моята съдба“, помисли си Кадза. „Моят избор.“

Не беше предмет, когото да превозват от място на място и да използват, за да Превръща неща. Не инструмент. А човек.

Тикна настрани един от припадналите моряци и хвана греблата. Не беше лесно да управлява лодката. Не беше свикнала с физически труд, а и пръстите й бяха загубили способността си да държат здраво. От тях беше изчезнала още по-голяма част. Може би очакванията й да живее още една-две години бяха прекалено оптимистични.

Но тя упорстваше и гребеше. Бореше се с водите, докато най-после не стигна достатъчно наблизо, за да скочи в плитката вода и да опре ходила в скалите. Докато вървеше, а робата й се развяваше около нея, тя най-после се сети да провери дали капитанът е жив.

Никой от моряците в лодката не дишаше, затова тя я остави да се плъзне обратно по вълните. Пребори се с вълните на брега и най-после успя да пропълзи на суша, вече на четири крака.

Свлече се на скалите, замаяна. Защо й се спеше толкова много?

Когато се събуди, зърна малък кремлинг да пропълзява по скалата покрай нея. Формата му беше странна — имаше големи криле и глава, която го караше да прилича на брадвохрътка. Черупката му блещукаше в десетки различни цветове.

Кадза си спомняше дните, в които събираше кремлинги, забождаше ги с карфици и обичаше да твърди, че е естествоизпитател. Какво се беше случило с онова момиче?

„Промени се, понеже нямаше друг избор.“ Когато й дадоха Превръщателя, който трябваше да остане завинаги в кралското семейство. Повериха й сила.

И смъртна присъда.

Кадза се размърда и кремлингът побърза да избяга. Тя се закашля и запълзя към скалните образувания. Онзи град? Тъмният, каменен град? Едва успяваше да мисли трезво, макар че забеляза скъпоценния камък, покрай който мина — голямо, необработено скъпоценно ядро сред избелелите парчета черупка, останали от мъртвия голямочерупчест. Вазрмеб се беше оказал прав.

Свлече се пак, малко преди да достигне до големите скали. Приличаха на огромни, сложни сгради, покрити с крем.

— А… — обади се един глас иззад нея. — Трябваше да се досетя, че опиатът няма да ти подейства така бързо. Вече почти не си човек.

Кадза се превъртя и видя, че някой върви към нея тихо, с боси крака. Готвачката? Да, това беше тя — жената с татуираното лице.

— Ти… — изграчи Кадза. — Ти си ни отровила.

— След множеството предупреждения да не идвате тук, които ви отправих — отвърна готвачката. — Рядко ми се е налагало да браня острова така… ожесточено. Хората не бива да научават за това място отново.

— Скъпоценните камъни? — попита Кадза, все по-отпаднала. — Или… е нещо друго… нещо повече…

— Не мога да говоря за това — каза готвачката, — дори и за да отговоря на нечий предсмъртен въпрос. Някои не биха се поколебали да изтръгнат тайната от самата ти душа и това би ни коствало смъртта на цели светове. Спи сега, Превръщателко. Това е най-милостивата съдба, която мога да ти отредя.

Готвачката започна да тананика. Частици от тялото й започнаха да падат в краката й, докато накрая не се раздроби напълно и не се превърна в купчина мънички кремлинги, които се измъкнаха от гънките на свлечените й на купчина дрехи и се защураха наоколо.

„Халюцинация?“, запита се Кадза, докато губеше съзнание.

Умираше. Е, това не беше нищо ново.

Кремлингите заобиколиха дланта й и свалиха Превръщателя. Не… имаше едно последно нещо, което трябваше да направи.

С непокорен вик, тя притисна длан към каменистата земя под себе си и я застави да се промени. Когато скалите се превърнаха в дим, тя се сля с тях.

Нейният избор.

Нейната съдба.

I-5
Таравангян

Таравангян крачеше из покоите си в Уритиру, докато двама прислужници от Диаграмата му подреждаха масата, а нервният Дукар — началникът на кралските Опитвачи, които носеха нелепи бурегадателски роби с глифи по продължението на всеки шев, — подреждаше задачите, макар че нямаше нужда да си правят труда.

Днес Таравангян беше същински гений.

Начинът, по който мислеше, дишаше и дори се движеше, косвено подсказваше, че днес е ден, в който здравият му разум се е завърнал — може и да не беше толкова остър, колкото преди, когато беше създал Диаграмата, но все пак се чувстваше отново като себе си след всички онези дни, прекарани в мавзолея на собствената му плът, когато умът му се чувстваше като майстор-художник, на когото позволяват само да пребоядисва стени в бяло.

След като подредиха масата, Таравангян избута един от слугите, чието име не знаеше, седна на стола, стисна писалката и се зае настървено със задачите — като започна с втората страница, тъй като първата беше твърде лесна. Когато Дукар започна да се оплаква, пръсна малко мастило по него, за да накара глупака да млъкне.

— Следващата страница — озъби се. — Бързо, бързо. Да се възползваме от момента, Дукар.

— Все пак трябва да…

— Да, да. Да докажа, че не съм идиот. През единствения ден, в който не пускам лиги и не се въргалям из собствените си нечистотии, решавате да ми губите времето с тези нелепици.

— Вие сам…

— … Така наредих. Да, иронията се състои във факта, че позволявате на ограниченията, поставени ми от малоумното ми „аз“, да диктуват свободата на истинското ми „аз“, когато то най-после се прояви.

— Не бяхте малоумен, когато…

— Ето — каза Таравангян и протегна към него страницата с математически задачи. — Готов съм.

— С всички без последната — отбеляза Дукар и внимателно пое листа. — Ще опитате ли да решите и нея, или…

— Няма нужда. Зная, че не мога да я реша; много жалко. Побързайте с формалностите. Имам работа за вършене.

Адротагия току-що беше влязла, придружавана от Малата, Прахоносната. Двете търсеха компанията си все по-често, тъй като Адротагия се опитваше да се сближи с тази по-низша представителка на Диаграмата, която внезапно се беше озовала сред върхушката му — събитие, предсказано от Диаграмата, в която се казваше и че Прахоносните щяха да бъдат Сияйните, за които беше най-вероятно да приемат каузата си. Таравангян се почувства горд — беше открил Сияен от техния орден, който можеше да се свърже с духче, а това не беше малко или сигурно постижение.

— Умен е — обърна се Дукар към Мрал.

Охранителят беше онзи, който даваше окончателна оценка на умствения капацитет на краля за деня — вбесяваща, макар и необходима процедура, която пречеше на глупавата страна на Таравангян да съсипе нещо важно, но просто досадна загуба на време, когато беше такъв.

Енергичен.

Буден.

Гениален.

— Опасно близо е до границата — каза Дукар.

— Виждам — отвърна Адротагия. — Варго, ти как…

— Чувствам се отлично. Може ли да приключваме вече с това? Мога да разговарям нормално и да вземам политически решения, и нямам нужда от ограничения.

Дукар кимна неохотно в знак на съгласие. Мрал потвърди. Най-после!

— Донесете ми копие от Диаграмата — нареди Таравангян, като подмина Адротагия. — И някаква музика — нещо отпускащо, но не твърде бавно. Наредете на всички излишни прислужници да си вървят, изнесете мебелите от спалнята и не ме прекъсвайте.

Отне им дразнещо дълго време да изпълнят заръките му — близо половин час, който той прекара на балкона, загледан в просторната площадка на някогашната градина долу. Чудеше се колко е голяма. Трябваха му точните мерки…

— Стаята ви е готова, Ваше Величество — оповести Мрал.

— Благодаря ти, ускритичний, за позволението да вляза в собствената си спалня. Сол ли си пил?

— … Моля?

Таравангян прекоси тясната стаичка, от която се излизаше на балкона, влезе в спалнята си и вдиша дълбоко, доволен да я види напълно лишена от мебели — само четири голи стени, без прозорец, макар че по продължението на задната стена имаше странна правоъгълна издатина, като високо стъпало. В момента Мабен бършеше праха от повърхността й.

Таравангян стисна прислужницата за ръката и я изтика навън, в общото помещение, където Адротагия тъкмо се приближаваше към него с дебела книга, подвързана със свинска кожа. Копие от Диаграмата. Отлично.

— Измерете обработваемата земеделска площ на каменното поле пред балкона и ми докладвайте.

Внесе Диаграмата в стаята си и се затвори, блажено усамотен, след което остави по един диамант във всеки ъгъл — светлина, която да струи заедно със собствената му; светлината, която грееше истински там, където другите не можеха да я видят. Когато приключи, малък хор деца започна да пее ворински химни пред вратата на стаята, както беше наредил.

Издиша, окъпан в светлина и насърчаван от песента, отпуснал ръце настрани; способен на всичко и обзет от дълбоко задоволство от собствения си бърз ум, освободен за пръв път от сякаш цяла вечност.

Отвори Диаграмата и най-после се изправи лице в лице с нещо, по-велико от самия себе си: различна версия на него самия.

Диаграмата — което беше името както на тази книга, така и на организацията, която се занимаваше с нейното изучаване — не беше написана само на хартия, защото през онзи ден на зашеметяващ, необятен капацитет, Таравангян беше използвал всяка достъпна повърхност, за да увековечи потока на своя гений — от вратите и стените до шкафовете и плота на бюрото, — и в хода на това беше изобретил нови езици, на които да изрази по-добре идеите, които му се налагаше да предаде под форма, далеч по-несъвършена от тази, която те имаха в мислите му. Дори от гледна точка на интелекта, който беше днес, гледката на тази книга будеше смирение. Прелистваше страниците, претъпкани със ситни редове, преписани — заедно с петната, задрасканите места и всичко останало — от оригиналната стая на Диаграмата. Чувстваше се така, сякаш ги е създал в друг живот; изглеждаха му също толкова чужди, колкото и разлигавеният идиот, в който понякога се превръщаше.

Не — по-чужди. Всички разбираха глупостта.

Коленичи на камъните, без да обръща внимание на упоритата болка, която тормозеше тялото му, и благоговейно продължи да разгръща страниците. След това извади ножа от колана си и започна да реже.

Диаграмата не беше написана на хартия, и изучаването й под формата на препис, оформен като книга, трябва да беше обременил виждането им за нея. За да я разглежда от правилната гледна точка, реши Таравангян сега, трябваше да може да види различните й части и да има възможността да ги подрежда по нови начини, тъй като в мислите му през онзи ден нямаше ограничения, и той не биваше да им поставя такива сега.

Не беше така гениален, както тогава, но нямаше нужда да бъде. През онзи ден, той беше бог. Днес щеше да бъде божий пророк.

Подреди изрязаните страници и откри множество нови взаимовръзки само благодарение на начина, по който бяха разположени — всъщност, тази страница тук трябваше да следва тази тук… да. Таравангян сряза и двете по средата, като разполови изреченията. Когато постави различните страници една до друга, те образуваха по-завършено цяло. Постановки, които преди изобщо не беше забелязал, сега сякаш се издигаха от страниците като духчета.

Таравангян не вярваше в нито една религия, защото ги смяташе за твърде догматични и предназначени да запълват празнотите в познанията на хората с нелепи обяснения, за да им позволят да спят спокойно нощем, да им вдъхнат фалшиво чувство за утеха и контрол и да ги откажат от търсенето на по-дълбоката истина, но в Диаграмата имаше нещо, което странно му напомняше на религия — суровата сила на разума, единственото, което хората трябваше да боготворят. А колко малко го разбираха повечето от тях — и колко малко го заслужаваха, — при положение, че го покваряваха със заблуди и наивни суеверия. Имаше ли начин да спре всички, освен най-интелигентните измежду хората, да се научат да четат? От това би имало толкова голяма полза; струваше му се същинско безумие, че никой не е въвел такава забрана. Воринизмът забраняваше на мъжете да четат, но това спираше само едната — и то избрана по случаен признак — половина от населението да борави с информация, когато всъщност това трябваше да бъде недостъпно за глупавите хора.

Той закрачи из стаята, потънал в размисли. След малко забеляза парче хартия под вратата; на него беше написан отговорът на въпроса му относно размера на градината. Прегледа изчисленията, заслушан с половин ухо в гласовете пред вратата, почти заглушени от гласовете на детския хор.

— Ускритичен — тъкмо казваше Адротагия — явно е дума, която произлиза от името на Ускри — героиня от трагична поема, датираща отпреди седемнадесет века. Самоубила се, като се удавила, след като научила, че любимият й е мъртъв, макар че всъщност той изобщо не бил умрял — тя не разбрала правилно вестта за случилото се с него.

— Ясно… — отвърна Мрал.

— През последвалите векове се превръща в често привеждан пример за човек, който действа, без да разполага с достатъчно информация. В крайна сметка, обаче, терминът придобива просто значение, синонимно на „глупав“. Солта явно е намек за частта от поемата, в която тя се удавя в морето.

— Значи е било обида? — попита Мрал.

— Чрез препратка към малко известна литературна творба. Да.

Почти чу въздишката на Адротагия. По-добре да я прекъсне, преди тя да продължи с обясненията. Таравангян отвори вратата със замах.

— Лепилна паста, с която да мога да прикрепя страниците към стената. Донеси ми малко, Адротагия.

Бяха му оставили купчина хартия пред вратата, без да ги моли, което го изненада — обикновено се налагаше да ги моли за всичко изрично. Затвори вратата, коленичи и направи няколко изчисления на размерите на кулата. „Хммммм…“

Интересно развлечение беше, но той скоро се върна към същинската работа, прекъснат само от пристигането на лепилната паста, с която започна да лепи части от Диаграмата по стените.

„Това“, помисли си, докато подреждаше страниците с текст, изпъстрен с цифри; страници, които така и не бяха успели да разгадаят преди. „Това е списък с какво? Не е шифър, за разлика от останалите цифри. Освен ако… Възможно ли е това да са стенографски съкращения за определени думи?“

Да… да, тогава явно е бил твърде нетърпелив да изпише целите думи. Беше ги номерирал в главата си — по азбучен ред, може би, — за да може да пише по-бързо. Къде беше ключът?

„Това е доказателство в полза на Парадигмата на Далинар!“, помисли си, докато работеше. Ръцете му се разтрепериха от въодушевление, докато изреждаше възможните значения на числата. Да… Убий Далинар, защото иначе ще се противопостави на опитите ти да завладееш Алеткар. Затова беше изпратил Убиеца в Бяло — но той, колкото и да беше невероятно, се беше променил.

За щастие, имаше контингенции. „Ето“, помисли си Таравангян, като взе друга част от Диаграмата и я залепи на стената до другите. „Първоначалното обяснение на Парадигмата на Далинар, от катехизиса на таблата на леглото, от задната страна, трети квадрант.“ Беше го написал в мерена реч, като поема, и в него се предсказваше, че Далинар ще се опита да обедини света.

Така че ако потърсеше втората контингенция…

Пишеше трескаво, като на мястото на цифрите вече виждаше думи, изпълнен с енергия и за известно време напълно забравил възрастта си, болките и начина, по който понякога трепереха пръстите му, дори когато не беше така развълнуван.

Диаграмата не беше предвидила ролята на втория син, Ренарин, който беше напълно непредсказуем елемент. Таравангян довърши бележките си, изпълнен с гордост, и отиде до вратата, която отвори, без дори да поглежда.

— Донесете ми запис на думите на хирурга от деня на раждането ми — каза. — А, и убийте тези деца.

Песента утихна, когато децата чуха последните му думи. Духчетата на музиката се стрелнаха нанякъде и изчезнаха.

— Имате предвид да ги накараме да замълчат, нали? — попита Мрал.

— Все ми е едно. Воринските химни ме потискат — напомнят ми за вековете потисничество над свободната мисъл и идеи в човешката история.

Таравангян се залови отново с работата си, но малко по-късно на вратата се почука. Той отвори рязко.

— Заповядах да не бъда…

— Прекъсван — довърши Адротагия и му подаде лист хартия. — Думите на хирурга, които поиска. Държим копие от тях подръка, тъй като пращаш да ти ги донесем доста често.

— Хубаво.

— Трябва да поговорим, Варго.

— Не, не трябва да…

Независимо от възражението му, тя влезе вътре. Спря, когато забеляза разхвърляните наоколо парчета от Диаграмата. Очите й се разшириха и тя се обърна към него.

— Да не си…

— Не — прекъсна я той. — Не съм се превърнал отново в него. Но съм аз — за пръв път от седмици.

— Това не си ти. Това е чудовището, в което понякога се превръщаш.

— Не съм достатъчно умен, че да пресека границата с опасната зона.

Зоната, в която — за негова огромна досада — твърдяха, че е прекалено интелигентен да взима решения. Сякаш интелигентността можеше да бъде недостатък!

Адротагия извади парче хартия от джоба на полата си и го разгъна.

— Да, ежедневните ти задачи. Не си направил тази страница — казал си им, че не можеш да отговориш на следващия въпрос.

Проклятие. Беше го видяла.

— Ако беше отговорил, щеше да докажеш, че си достатъчно интелигентен, за да бъдеш опасен. Вместо това си заявил, че няма да се справиш — пролука, която трябваше да предвидим. Знаел си, че ако решиш и последната задача, ще ограничим правомощията ти да вземаш решения днес.

— Знаеш ли за растежа и Светлината на Бурята? — попита той, подмина я и взе една от страниците, които беше написал по-рано.

— Варго…

— След като изчислих общата обработваема площ в Уритиру и я сравних с броя на обитаемите помещения в кулата според последната ни преценка, установих, че дори ако беше възможно да се отглежда храна тук — така, както би могла да се отглежда при температурите на стандартните земеделски полета, — тя пак не би била достатъчна да удовлетвори нуждите на цялата кула.

— Търговия — каза тя.

— Трудно ми е да повярвам, че Сияйните рицари, които са живели във вечна готовност за война, биха построили такава кула, без да се погрижат тя да бъде самодостатъчна. Чела ли си трудовете на Голомби?

— Разбира се, че съм — и ти го знаеш. Смяташ, че са усилили растежа посредством скъпоценни камъни, заредени със Светлина на Бурята — че с тяхна помощ са осветили и тъмните места?

— Няма друго възможно обяснение, нали?

— Изследванията ни не са в състояние да дадат еднозначен отговор — отвърна тя. — Да, Светлината от сферите стимулира растежа в тъмни помещения, за разлика от светлината на свещите — но Голомби изтъква, че резултатите може би са фалшифицирани, а и коефициентът на ефикасност е… О, Бурята да го тръшне! Разсейваш ме, Варго. Трябва да обсъдим факта, че успя да заобиколиш правилата, които самият ти определи!

— Когато бях глупав.

— Когато беше нормален.

— Нормалните хора са глупави, Адро — каза той, хвана я твърдо за раменете и я изведе от стаята. — Няма да взимам политически решения и ще избягвам да осъждам на смърт групи сладкогласни дечица оттук нататък. Бива ли? Става ли така? Остави ме на мира сега. Вмирисваш всичко на доволна посредственост.

Той затвори вратата и усети как някъде дълбоко го пробожда срам. Нима беше нарекъл точно Адротагия глупава току-що?

Е. Каквото станало — станало. Тя щеше да го разбере.

Върна се към заниманията си — наряза още от частите на Диаграмата и ги преподреди, като търсеше още места, на които да се споменава Тоягата, тъй като книгата беше прекалено голяма, за да я разучи цялата днес, и трябваше да се съсредоточи върху настоящия им проблем.

Далинар беше жив. И се готвеше да основе съюз. Какво можеше да направи Таравангян сега? Да му изпрати друг наемен убиец?

„Каква е тайната?“, помисли си, като обръщаше страниците от Диаграмата. Откри един лист, който прозираше така, че можеше да различи думите от другата страна. Възможно ли беше да е умишлено? „Какво да направя? Моля те. Покажи ми.“

Драскаше бързо думи на един лист. Светлина. Разум. Смисъл. Залепи ги на стената, за да го вдъхновяват, но не можа да се сдържи и препрочете думите на хирурга — думите на майстора-лечител, който беше изродил Таравангян през разрез в стомаха на майка му.

„Пъпната връв се беше увила около врата му“, беше казал хирургът. „Кралицата сама ще реши какво трябва да се направи, но с прискърбие трябва да я уведомя, че синът ви ще има нарушени умствени способности до края на живота си. Може би ще е по-разумно да се изпрати в провинцията, за да даде предимство на останалите наследници.“

Прогнозата за „нарушените умствени способности“ не се беше сбъднала, но беше преследвала Таравангян през цялото му детство — беше така дълбоко вкоренена в представата на околните за него, че нито един не се беше досетил, че пристъпите му на слабоумие напоследък са чиста преструвка. Бяха ги отдали на вероятен инсулт, или може би — просто на напредналата възраст. Трети предполагаха, че всъщност винаги си е бил такъв.

Беше опровергал репутацията си с най-различни велики дела. А сега щеше да спаси света. Е — поне онази негова част, която имаше значение.

Работи в продължение на часове — окачваше части от Диаграмата и драскаше бързи бележки по тях, когато забележеше някоя нова взаимовръзка. Използваше красотата и светлината, за да прогони сенките на безхаберието и невежеството и да получи отговорите, от които се нуждаеше — те бяха тук, той просто трябваше да ги разтълкува.

Накрая го прекъсна прислужницата му — досадната жена, която непрекъснато се суетеше наоколо и се опитваше да го принуди да направи това или онова, сякаш Таравангян нямаше по-важна работа от това да си кисне краката.

— Глупачка такава! — кресна й.

Тя дори не трепна, а вместо това пристъпи напред и остави поднос храна до него.

— Не виждаш ли, че се занимавам с нещо важно? — настоя той. — Нямам време за храна.

Тя му остави и чаша с питие, а после го вбеси допълнително, като го потупа по рамото. Когато излезе, Таравангян забеляза, че Адротагия и Мрал са застанали точно пред вратата.

— Предполагам, че няма да се вслушате в думите ми, ако заповядам да я екзекутирате?

— Преценихме, че днес не ви е позволено да вземате такива решения — отвърна телохранителят му.

— Преизподнята да ви вземе, тогава. И без това почти стигнах до отговорите, от които се нуждая. Не бива да изпращаме наемен убиец при Далинар Колин. Вече е късно за това. Вместо това трябва да подкрепим този негов съюз. А след това ще го принудим да отстъпи от председателското място сред останалите монарси.

Адротагия влезе в спалнята и огледа работата му.

— Съмнявам се, че Далинар просто ще ти отстъпи водачеството на съюза.

Таравангян потупа с пръст няколко страници, залепени на стената.

— Виж тук. Би трябвало да е съвършено ясно дори за теб. Предвидих това.

— Променил си я — възкликна ужасено Мрал. — Диаграмата.

— Съвсем малко — отвърна Таравангян. — Погледни тук, виж — това е част от оригиналния запис. Не съм го променил и всичко е съвършено ясно. Настоящата ни задача е да накараме Далинар да се оттегли от положението си на водач и да поемем управлението на това място.

— Няма да го убиваме, така ли? — попита Мрал.

Таравангян го изгледа, обърна се и махна към отсрещната стена, на която бяха залепени още повече страници.

— Ако го убием сега, само ще породим съмнения.

— Да — отговори Адротагия, — виждам как таблата на леглото може да бъде разтълкувана по този начин — трябва да окажем на Тоягата такъв натиск, че да поддаде. Но ще се нуждаем от тайни, които да използваме срещу него.

— Лесна работа — каза Таравангян, като я бутна към друга група страници на стената. — Ще изпратим духчето на онази Прахоносна да шпионира. Далинар Колин вони на тайни. Можем да го накараме да се пречупи, а после ще заема мястото му — съюзът ще ме сметне за достатъчно безобиден. Така ще имам възможността да водя преговори със Зло от достатъчно високо положение — а той, според законите на духчетата и божествата, ще е обвързан от сключеното помежду ни споразумение.

— Не можем ли вместо това да… победим Зло? — попита Мрал.

Тъпа грамада от мускули. Таравангян подбели очи, но Адротагия — която беше по-сантиментална от него — се обърна и му обясни.

— Диаграмата е недвусмислена по въпроса, Мрал. Това е целта, с която е била създадена. Не можем да победим врага; така че вместо това ще се постараем да спасим, каквото можем.

— Това е единственият начин — съгласи се Таравангян.

Далинар никога нямаше да приеме този факт. Имаше само един човек, достатъчно волеви да направи тази жертва.

Таравангян усети как в него се пробужда… нещо. Някакъв спомен.

„Дай ми силата да ни спася.“

— Вземи това — обърна се към Адротагия и й подаде един лист, на който беше нанесъл няколко допълнителни бележки. — Това ще проработи.

Тя кимна и изведе Мрал от стаята, а Таравангян коленичи пред разпокъсаните, нарязани останки от Диаграмата.

Светлина и истина. Спаси, каквото можеш.

Остави другото.

За щастие, той имаше силата да го направи.

I-6
Тази е моя

Венли беше решена да живее така, че да е достойна за властта.

Присъедини се към останалите — малка група, избрана от оцелелите слушачи, и се подготви за предстоящата буря.

Не знаеше дали Улим — или неговите невидими господари, древните божества на слушачите — могат да прочетат мислите й. Но ако можеха, щяха да установят, че им е предана.

Водеше се война, а Венли беше начело на бойните редици. Тя беше намерила първия Пустоносен дух. Тя беше открила буреформата. Тя беше върнала честта на народа си. Тя беше благословена.

Днешният ден щеше да го докаже. Бяха избрали деветима измежду двете хиляди оцелели, в това число и Венли. Демид стоеше пред нея с широка усмивка на лицето. Той обожаваше да научава нови неща, а бурята представляваше едно ново приключение. Обещано им беше нещо велико.

„Виждаш ли, Ешонаи?“, помисли си Венли. „Виждаш ли какво можем да направим, ако спреш да ни пречиш?“

— Да, да, това е — каза Улим, който прекоси пода като вълнички от ярка, алена светлина. — Добре, добре. Всички в редица. Обърнати на запад.

— Да потърсим ли подслон преди бурята, Пратенико? — попита Мелу в ритъма на агонията. — Или да носим щитове?

Улим прие умалената си човекоподобна форма и застана пред тях.

— Не ставайте глупави. Тази буря е наша. Няма от какво да ви е страх.

— И ще ни донесе сила — каза Венли. — Мощ, която надвишава дори тази на буреформата?

— Велика сила — потвърди Улим. — Вие бяхте избрани. Специални сте. Но трябва да приемете новата си роля. Да я приветствате. Трябва да я желаете — иначе силите няма да проникнат в скъпоценните ви ядра.

Венли беше преживяла толкова много, но това беше нейното възнаграждение. Нямаше да се върне към живота, в който пилееше дните си да служи робски на хората. Никога повече нямаше да бъде пленена, безсилна. Благодарение на тази нова сила, тя винаги, винаги щеше да е в състояние да се защити.

Вечната буря се появи от запад, също като предишния път. Сянката й падна върху малкото селце в далечината, но миг по-късно яркочервените светкавици го озариха отново.

Венли пристъпи напред, запя в ритъма на копнежа и протегна ръце настрани. Тази буря не беше като обикновените — нямаше го всепомитащият буреносен фронт, понесъл отломки и мръсна вода със себе си. Тази беше далеч по-уникална. Представляваше огромен облак от пушек и мрак, прорязван от светкавици, които го оцветяваха в алено.

Отметна глава назад, за да посрещне бушуващите, врящи облаци, и бе погълната от бурята.

Гневната, свирепа тъмнина я обгърна. Прашинки пепел се стрелкаха наоколо, но не усещаше дъждовни капки. Само жестоките удари на гръмотевиците. Пулса на бурята.

Зрънцата пепел се забиваха в кожата й. Нещо се стовари на камъните до нея и се претърколи. Дърво? Да, горящо дърво. Пясък, парченца кора и камъчета обсипаха кожата и бронята й. Тя коленичи, стисна очи и скръсти ръце пред лицето си, за да го предпази.

Нещо голямо отскочи от едната й ръка и напука черупката. Тя извика, свлече се на земята и се сви.

Обгърна я неимоверен натиск, който се опитваше да проникне в ума й, в душата й. „Пусни ме.“

Макар и трудно, тя се отвори към тази сила. Беше същото като да приеме нова форма, нали?

Болката я изгори отвътре, сякаш някой беше запалил вените й. Тя изкрещя, а пясъкът опари езика й. Парченца живи въглени разкъсваха дрехите й, обгаряха дрехите й.

А после — глас.

— Какво е това?

Гласът беше топъл. Древен, бащински глас, добросърдечен и уютен.

— Моля те — каза Венли, като едва дишаше сред наситения с лют дим въздух. — Моля те.

— Да — каза гласът. — Избери другиго. Тази е моя.

Натискът отслабна, а болката утихна. Нещо друго — нещо по-дребно, по-меко — зае мястото й. Тя прие духчето с благодарност, после изстена от облекчение в ритъма на агонията.

Измина сякаш цяла вечност, докато лежеше, свита на кълбо сред бурята. Най-накрая ветровете утихнаха. Гръмотевиците заглъхнаха в далечината.

Примигна, за да пропъди прашинките от очите си. Парченца втвърден крем и дървесна кора нападаха от тялото й, когато помръдна. Тя се прокашля, изправи се и огледа съсипаните си дрехи и изгарянията по кожата си.

Вече не беше в буреформа. Беше приела… това бързоформа ли беше? Дрехите й стояха твърде широки, а внушителните й мускули бяха изчезнали. Вслуша се в ритмите и откри, че продължава да чува новите — гневните, натрапчиви ритми, които придружаваха формите на сила.

Това явно не беше безформа, но не беше и някоя от другите форми, които й бяха познати. Имаше гърди — макар че бяха малки, също както във всички форми освен любовната, — и дълги кичури коса. Обърна се, за да провери дали и останалите изглеждат по същия начин.

Демид беше застанал наблизо. Макар че дрехите му бяха на парцали, по атлетичното му тяло не се забелязваха изгаряния. Беше висок — много по-висок от нея, с широки гърди и внушителна стойка. Приличаше повече на статуя, отколкото на слушач, а очите му светеха в червено. Напрегна мускули и тялото му сякаш запулсира от тъмновиолетова енергия — сияние, което някак си напомняше едновременно на светлина, и на тъмнина. Миг по-късно, тя изчезна, но Демид явно остана доволен от способността си да я призовава.

Каква форма беше тази? Така величествена, с шипове броня, които се подаваха от кожата по продължение на ръцете му и в ъглите на лицето му.

— Демид? — повика го тя.

Той се обърна към Мелу, който беше приел подобна форма, и той се приближи към него и му каза нещо на език, който Венли не разбра. Ритмите бяха трудни за улавяне, но тя разпозна мелодията на насмешката.

— Демид? — повтори тя. — Как се чувстваш? Какво стана?

Той отново проговори на странния език и следващите му думи се завъртяха из ума й мътни, почти неразбираеми, докато най-после не ги проумя.

— … Зло лети със самите ветрове — така, както някога е правил нашият враг. Невероятно. Ахарат, ти ли си?

— Да — отвърна Мелу. — Това е… усещането е… приятно.

— Усещане… — каза Демид. — Усещане.

Пое си дъх дълбоко, с пълни гърди, и повтори:

— Усещане.

Да не бяха полудели?

Мрюн се прехвърли през една едра канара, която не беше на същото място преди. Ужасената Венли забеляза под нея счупена ръка, плувнала в кръв. Независимо от обещанията на Улим, че ще бъдат в безопасност, един от тях беше смазан под скалата.

Макар че Мрюн също беше благословен с високата, великолепна форма като останалите, той залитна, докато отстъпваше встрани от скалата. Опита се да я сграбчи, сякаш търсеше опора, но падна на колене. Тялото му пулсираше, изпълнено с онази тъмновиолетова светлина, докато той стенеше и мънкаше нещо безсмислено. Алтоки се приближи от противоположната посока, приведена, с оголени зъби и премерени стъпки като хищник. Когато стигна близо до нея, Венли я чу как шепне през зъби:

— Високо небе. Мъртви ветрове. Кървав дъжд.

— Демид — запя Венли в ритъма на унищожението. — Нещо се е объркало. Седнете и ме изчакайте. Ще ида да намеря духчето.

Демид я погледна.

— Познаваше ли този труп?

— Този труп ли? Демид, защо…

— О, не. О, не. О, не! — възкликна Улим и се спусна по земята към нея. — Ти… ти не си… О, това е лошо, лошо, лошо.

— Улим! — настоя Венли в ритъма на недоволството и посочи към Демид. — Нещо не е наред с останалите. Какво ни причини?

— Не говори с тях, Венли! — отвърна Улим, като отново прие човекоподобна форма. — Не ги сочи!

Демид някак си събираше в дланта си все повече тъмновиолетова светлина, втренчил поглед в нея и Улим.

— Това си ти — обърна се той към Улим. — Пратеникът. Уважавам работата, която свърши, духче.

Улим се поклони на Демид.

— Моля те, велики Съединен, прояви страст и прости на това дете.

— Трябва да й обясниш нещата — отвърна Демид, — за да не ме… дразни.

Венли се намръщи.

— Какво…

— Ела с мен — прекъсна я Улим и отново се понесе по земята.

Обезпокоената и все още разтърсена заради преживяването Венли се настрои в ритъма на агонията и го последва. Демид и останалите се скупчиха заедно.

Улим отново се изправи пред нея в човешка форма.

— Имаш късмет. Можеше да те унищожи.

— Демид никога не би направил такова нещо.

— За жалост, твоят някогашен партньор вече го няма. Това е Хариел — а той е един от най-гневливите от всички Съединени.

— Хариел? Какво искаш да кажеш с…

Гласът й заглъхна, докато гледаше как останалите разговарят тихо с Демид. Всички бяха така високи, държаха се така горделиво, а жестовете им бяха някак неправилни.

Всяка нова форма променяше слушача в самата му същност — начина му на мислене, дори темперамента. Независимо от това, обаче, те винаги си оставаха самите те. Дори буреформата не я беше превърнала в някого другиго. Да, може би наистина… вече проявяваше по-малко съчувствие, беше по-агресивна. Но все пак си беше тя.

Това беше различно. Демид не се държеше като някогашния й партньор, нито пък говореше като него.

— Не… — прошепна тя. — Ти каза, че се отваряме към ново духче, нова форма!

— Казах, че се отваряте. Не казах какво ще влезе — изсъска Улим. — Виж, божествата ви се нуждаят от тела. Така става при всяко Завръщане. Трябва да се чувствате поласкани.

— Задето ни убихте?

— Да, за общото благо на расата — отвърна Улим. — Това са Съединените — преродени древни души. А това, което ти си получила, явно е просто друга форма на сила. Обвързване с по-низше духче, което те поставя над повечето слушачи — които имат обикновени форми, — но на едно стъпало под Съединените. Голямо стъпало.

Тя кимна и се запъти обратно към групата.

— Почакай — последва я Улим, като се плъзна по земята. — Какви ги вършиш? Ти с всичкия си ли си?

— Ще прогоня тази душа — отвърна тя. — Ще върна Демид. Той трябва да е наясно с последиците, преди да избере такъв драстичен…

— Да го върнеш ли? — повтори Улим. — Да го върнеш? Той е мъртъв. Каквато би трябвало да бъдеш и ти. Това е много лошо. Какво си направила? Да не се опита да им противостоиш, като оная твоя сестра?

— Махни се от пътя ми.

— Ще те убие. Предупредих те за нрава му…

— Пратенико — изпя Демид в ритъма на разрушението и се обърна към тях.

Това не беше неговият глас. Тя се настрои в ритъма на агонията. Това не беше неговият глас.

— Пуснете я да мине — заповяда съществото с тялото на Демид. — Ще разговарям с нея.

Улим въздъхна.

— Само неприятности.

— Говориш като човек, духче — каза Демид. — Служи ни вярно, но ти следваш техните порядки, служиш си с техния език. Намирам това за неудовлетворително.

Улим се отдалечи, като се плъзна по камъните. Венли пристъпи пред групата Съединени. Двама от тях все още се движеха със затруднение. Залитаха, препъваха се и падаха на колене. Други двама се усмихваха с изкривени, извратени усмивки.

Божествата на слушачите не бяха напълно в ред.

— Съжалявам за смъртта на приятеля ти, вярна поданичке — запя Демид с дълбок глас, като следваше идеално ритъма на заповедта. — Макар вие да сте деца на предатели, войната ви тук заслужава похвала. Изправили сте се пред нашите отдавнашни врагове и не сте отстъпили пред тях, дори когато сте били обречени.

— Моля ви — настоя Венли. — Той ми беше много скъп. Можете ли да го върнете?

— Той вече е в слепотата отвъд — отговори Демид. — За разлика от духчето, с което си се обвързала — и който живее в твоето скъпоценно ядро, — моята душа не може да споделя своето обиталище. Нищо — нито Изцеление, нито дори ръката на Зло — не може да го върне.

Той протегна ръка, хвана я за брадичката и вдигна лицето й нагоре, за да го разгледа по-добре.

— Ти трябваше да носиш душа, редом с която съм се сражавал в продължение на хиляди години. Но тя беше отпратена, а ти беше пощадена. Зло има специална задача за теб. Гордей се с това и не скърби за другаря си. Зло ще се погрижи възмездието да застигне дълговечните ни врагове.

Той я пусна, а тя стисна зъби да не се свлече на земята. Не. Не, нямаше да се покаже слаба.

„Но… Демид…“

Тя го пропъди от ума си, също както беше направила с Ешонаи. Това беше пътят, по който беше поела още преди години, когато за пръв път се беше вслушала в думите на Улим и беше решила, че ще рискува да върне божествата на народа си.

Демид беше загинал, но тя беше пощадена. И самият Зло, Бог на божествата, й беше отредил специална задача. Седна на земята и зачака, докато Съединените разговаряха на особения си език. След малко забеляза нещо да се носи малко над земята на известно разстояние от нея. Малко духче, което приличаше на кълбо светлина. Да… беше виждала едно от тези около Ешонаи. Какво представляваше?

Духчето изглеждаше уплашено. Стрелна се към нея над камъните. Изведнъж тя проумя нещо — истина, за която се беше досетила инстинктивно, но в която беше също толкова сигурна, колкото и в бурите и слънцето: ако онези създания забележеха това духче, щяха да го унищожат.

Тя побърза да скрие духчето с длан, когато създанието, което носеше тялото на Демид, се обърна към нея. Покри го със свита длан и се настрои в ритъма на срама.

Той явно не забеляза какво е направила.

— Приготви се да те пренесем — каза й. — Трябва да идем в Алетела.

Част трета
Против истината, любов към истината
Далинар * Шалан * Каладин * Адолин

Фолио: Съвременна тайленска дамска мода

58
Товари

„Бидейки Каменен, прекарах целия си живот в очакване на момента, в който да се пожертвам. Но тайно се тревожа, че това е било признак на малодушие от моя страна. Че съм избрал лесния път.“

Из чекмедже 29–5, топаз

Облаците, които обикновено се събираха при платото на Уритиру, се бяха разнесли днес и Далинар виждаше ясно главозамайващо дълбоките бездни под издатината, върху която се издигаше кулата. Не можеше да различи дъното; урвите сякаш се простираха безкрайно надолу.

Но дори така се затрудняваше да си представи колко точно високи бяха планините. Писарите на Навани бяха открили някакъв начин да измерват височината им по въздуха, но цифрите им не го удовлетворяваха. Искаше да види. Наистина ли се намираха по-високо от облаците над Пустите равнини? Или облаците тук, в планините, просто се носеха по-ниско?

„С възрастта си придобил навика често да се отдаваш на размисли“, помисли си той и пристъпи върху една от платформите на Клетвената порта. Навани го държеше за ръката, но Таравангян и Адротагия бяха изостанали по пътя нагоре по стълбата.

Навани го погледна в очите, докато чакаха.

— Още ли те тревожи последното ти видение?

Не това занимаваше мислите му в момента, но въпреки това кимна. Наистина се тревожеше. Зло. Макар че Отеца на Бурята отново се беше завърнал към предишната си самоувереност, Далинар не можеше да се отърси от спомена как могъщият дух стенеше от уплаха.

Навани и Ясна бяха погълнали жадно всяка дума от разказа му за срещата с тъмното божество, макар че бяха предпочели да не разгласяват този като останалите.

— Може би това също е било събитие, което Чест е запланувал предварително с намерението да го преживееш — предположи Навани.

Далинар поклати глава.

— Зло изглеждаше истински. Наистина разговарях с него.

— Разговаряше и с останалите действащи лица във виденията. Само не и със самия Всемогъщ.

— Защото, според теориите ни, Всемогъщия не е бил в състояние да създаде пълна имитация на божество. Не. Аз видях вечността, Навани… една божествена безкрайност.

Потрепери. Бяха решили да спрат да посещават виденията засега. Кой знае на какъв риск можеха да се изложат, ако доведяха някого другиго и го изложеха на влиянието на Зло?

„Но, разбира се, нямаме представа дали и какво може да направи на хората в истинския свят“, помисли си Далинар. Вдигна поглед отново към жежкото, бяло слънце и бледосиньото небе. Бе смятал, че ако се издигне над облаците, ще може да види нещата от по-добра перспектива.

Таравангян и Адротагия най-после пристигнаха, следвани от странната Повелителка на стихиите на краля — късокосата жена на име Малата. Стражниците на Далинар вървяха най-отзад. Риал му отдаде чест. Отново.

— Няма нужда да отдаваш чест всеки път, когато те погледна, сержант — каза Далинар сухо.

— Просто се опитвам да внимавам, сър — отвърна мъжът с тъмна, груба кожа. — Не ща да ме доложат за неуважение.

— Не съм те споменавал по име, Риал.

— Така или иначе, всички се досетиха, Сиятелен господарю.

— Представи си само.

Риал се ухили, а Далинар му махна да отвори манерката си и подуши дали не е пълна с алкохол.

— Този път не носиш, а?

— Абсолютно! Миналия път добре ме смъмрихте. Само вода.

— Значи си сипал пиенето в…

— В джобната си бутилка, сър — отвърна Риал. — В десния джоб на униформата. Но не се тревожете. Здраво съм го закопчал и направо съм забравил, че бутилката е вътре. Ще я открия отново, щом смяната ми свърши.

— Със сигурност — отвърна Далинар, хвана Навани за ръка и последва Адротагия и Таравангян.

— Можеше да заповядаш да ти назначат други стражи — прошепна му Навани. — Този тип не ми се струва… подходящ.

— Всъщност ми е симпатичен — призна Далинар. — Напомня ми на някои от приятелите ми от по-старите времена.

Постройката с контролната зала в средата на тази платформа приличаше на всички останали — мозайка на пода, механизъм с ключалка на извитата стена. Изрисуваните с мозайката шарки, обаче, тук представляваха някои от глифите на „Песента на зората“. Тази сграда трябваше да е напълно еднаква с тази в град Тайлен — когато задействаха Клетвената порта, двете щяха да сменят местата си.

Десет платформи тук, десет по целия свят. Десет глифи на пода, които показваха, че би трябвало да има някакъв начин да се придвижиш от един в друг град направо, без първо да минеш през Уритиру. Още не бяха успели да разберат какъв беше този начин и засега всяка от Портите можеше да разменя пътници само с близнака си — а и за целта трябваше първо да бъдат отключени и от двете страни.

Навани се запъти право към механизма за управление. Малата се приближи и погледна през рамото й, докато тя разглеждаше ключалката, поставена в средата на десетовърхата звезда на една метална плоча.

— Да — каза Навани, като прелисти записките си. — Механизмът е същият като онзи в Пустите равнини. Трябва да се завърти ето това…

Тя написа нещо по далекосъобщителя до град Тайлен, след което излезе и ги подкани да направят същото. Миг по-късно цялата постройка проблесна и от нея се разшири кръг Светлина на Бурята, като послеобраз от пламъка на факла, размахана във въздуха. В следващия момент Каладин и Шалан се показаха на прага.

— Проработи! — възкликна Шалан и изскочи отвътре. Преливаше от ентусиазъм, за разлика от Каладин, който пристъпи навън с твърда походка. — Щом можем да разменяме само постройките с контролните зали, вместо цялата платформа, би трябвало да си спестим Светлина на Бурята.

— До този момент използвахме пълната мощност на Портата при всяко пътуване — каза Навани. — Подозирам, че това не е единствената грешка, която сме допуснали по отношение на това място и устройствата му. Така или иначе, след като двамата отключихте Клетвената порта в Тайлена от тяхната страна, би трябвало да можем да я използваме, когато пожелаем — с помощта на Сияен рицар, разбира се.

— Сър — обърна се Каладин към Далинар, — кралицата е готова да се срещне с вас.

Таравангян, Навани, Адротагия и Малата влязоха в сградата, а Шалан се запъти надолу по стълбището към Уритиру. Далинар хвана Каладин над лакътя и го задържа, когато понечи да я последва.

— Успешно ли премина полетът пред бурята? — попита го.

— Без никакви проблеми, сър. Уверен съм, че ще се получи.

— По време на следващата буря, тогава, поемете към Колинар. Разчитам на теб и на Адолин да предпазите Елокар от необмислени постъпки. Внимавайте. В града се случва нещо странно, а аз не мога да си позволя да ви загубя.

— Да, сър.

— Докато летиш, помахай на земите по продължението на южния разклон на реката на Смъртта. Възможно е паршите вече да са ги завладели, но те всъщност принадлежат на теб.

— Сър?

— Ти си Мечоносец, Каладин. Това означава, че си поне четвърти дан — титла, която винаги се придружава от поземлени владения. Елокар ти е намерил един хубав район по продължението на реката, който премина отново под прякото управление на краля след смъртта на Сиятелния му господар, който нямаше наследници. Не е от най-големите, но вече е твой.

Каладин изглеждаше онемял от изненада.

— Има ли селища в тези земи, сър?

— Шест или седем и един по-голям град. Водите на реката текат постоянно, почти без промяна в количеството — не пресъхва дори по време на Средомир. Следва я един от по-използваните маршрути на керванджиите. Народът ти живее в благоприятни условия.

— Сър. Знаете, че не желая това бреме.

— Ако искаше да водиш живот без бреме, не биваше да изричаш клетвите — отвърна Далинар. — Няма как да си избираме тези неща, синко. Само се увери, че имаш добър управител, мъдри писари и неколцина надеждни мъже от пети и шести дан, които да ръководят градовете. Лично аз бих смятал всички ни за късметлии — включително и теб, — ако в края на всичко това изобщо имаме кралство, което да ни обременява по този начин.

Каладин кимна бавно.

— Семейството ми е в северен Алеткар. Сега, след като се упражнявах достатъчно в летене с бурята, искам да ида да ги доведа, след като се върна от задачата си в Колинар.

— Отвори Клетвената порта и ще ти отпусна колкото време искаш. Уверявам те, че най-доброто, което можеш да сториш за семейството си сега, е да предотвратиш поражението на Алеткар.

Според докладите, които получаваха по далекосъобщител, Пустоносните бавно напредваха на север и вече бяха покорили голяма част от Алеткар. Релис Рутар се беше опитал да събере всички оцелели войски на алетите, но Слетите все пак го бяха принудили да отстъпи към Хердаз. Пустоносните, обаче, не убиваха никой цивилен. Семейството на Каладин би трябвало да беше в относителна безопасност.

Капитанът изтича надолу по стълбището, а Далинар го проследи с поглед, унесен в мисли за собственото си бреме. Щом Елокар и Адолин се завърнеха от мисията си да спасят Колинар, трябваше да придвижат напред и нещата със заповедта на Елокар, която превръщаше Далинар във Върховен крал. Още не го бяха обявили пред никого — дори пред Върховните принцове.

Част от Далинар съзнаваше, че трябва просто да обяви Адолин за Върховен принц и да се оттегли, но той продължаваше да отлага. Това би означавало окончателен разрив на връзката между него и родината му. Искаше поне да се опита да възвърне столицата му, преди да се случи.

Присъедини се към останалите в контролната зала и кимна на Малата. Тя призова Вълшебния си меч и го пъхна в отвора. Металът на плочата сякаш се разтопи и се нагоди около формата на острието. Бяха провели няколко опита и, макар че стените на постройките бяха тънки, острият край на Меча не се подаваше от другата страна. Оръжието някак си се сливаше с механизма.

Малата бутна дръжката на Меча на едната страна. Вътрешната стена на контролната зала се завъртя. Подът под мозайката засия и ги озари така, че заприличаха на стъклен витраж. Малата изви Меча до правилното положение и ярък проблясък светлина по-късно вече бяха пристигнали. Далинар излезе от малката постройка и пристъпи на платформата в далечния Тайлен — пристанищен град на западното крайбрежие на големия остров от южната страна на Мразовитата земя.

Платформата около тукашната Клетвена порта беше превърната в градина със скулптури — но повечето от статуите се търкаляха наоколо, разбити на парчета. Кралица Фен чакаше на стълбата към платформата заедно с помощниците си. Шалан сигурно й беше казала да чака тук за в случай, че не успееха да разменят само контролните постройки.

Платформата се издигаше над един от по-високите райони в града и когато Далинар наближи ръба й, видя, че от нея се открива великолепна гледка. Усети как дъхът му спира само при вида й.

Град Тайлен беше обширен, гъсто населен и разположен в подножието на планина, като Карбрант, за да има заслон от бурите. Макар че Далинар никога не го беше посещавал, беше изучавал негови карти и знаеше, че Тайлен някога е представлявал само един район в сегашния му център, наречен Стария квартал. Тази по-висока част на града се отличаваше с особената форма на камъните, издълбани преди цели хилядолетия.

Градът отдавна се беше разраснал отвъд първоначалните си предели. Една по-ниска област, наречена Ниския квартал, се беше образувала около канарите в основата на стената — широко, ниско укрепление на запад, което започваше от урвите в единия край на града и стигаше до подножието на планината в другия.

Над и зад Стария квартал се бяха образували няколко по-нови, подобни на стъпала етажи на града. Тези така наречени Тавански квартали завършваха с величествения Кралски квартал на върха на града, където се намираха дворците, именията и храмовете. Платформата на Клетвената порта се намираше на това ниво, в северния край на града, близо до урвите, отвъд които започваше океанът.

Ако беше по-отдавна, това място би го зашеметило с великолепната си архитектура. Днес, обаче, Далинар замръзна неподвижно поради друга причина. Десетки… стотици сгради се бяха срутили. Цели области на града бяха изравнени със земята, а по-високите сгради, съборени от Вечната буря, се бяха стоварили върху тях. Този град, който някога се бе нареждал сред най-забележителните в цял Рошар — известен с изкуството, търговските си центрове и прекрасния мрамор, — сега тънеше в руини и отломки като чиния, изпусната от тромава прислужница.

Стори му се ироничен фактът, че голяма част от по-скромните сгради в града — онези в подножието на стената — бяха останали невредими след бурята. Но прочутото тайленско пристанище се намираше отвъд пределите на укреплението, на малкия западен полуостров начело на града. Тази някога гъсто застроена и населена област някога трябва да е била пълна със складове, таверни и магазини. Всички от които бяха направени от дърво.

Вечната буря ги беше помела като листа. Останали бяха само купчини отломки.

„Отче на Бурята“, помисли си. Нищо чудно, че Фен не беше имала време да се разсейва с молбите му. Повечето от щетите в града бяха причинени от първата Вечна буря; Тайлен беше на особено уязвимо място, напълно открит откъм океана на запад. Освен това, много от постройките му бяха изцяло от дърво — особено в Таванските квартали; лукс, достъпен на град като този, в който до този момент бе повявал само лек ветрец.

Вечната буря се беше завърнала още четири пъти, макар и — за щастие — по-слабо от първата й поява. Далинар обходи града с поглед още веднъж, преди да поведе групата към мястото на стълбата, където чакаха кралица Фен и придружителите й — неколцина писари, светлооки и стражи. Присъстваше и съпругът й, принцът — Кмакл, възрастен тайленец с мустаци и вежди в един тон, увиснали от двете страни на лицето му. Носеше елек и шапка и го придружаваха двама арденти, които явно изпълняваха ролята на писари.

— Фен… — каза Далинар тихо. — Съжалявам.

— Явно твърде дълго сме живели в охолство — каза Фен и го изненада леко с акцента си. Във виденията, той не се долавяше изобщо. — Спомням си как като дете се тревожех, че останалите народи ще узнаят колко ни е хубаво тук, с мекия климат и завета от бурите. Предполагах, че някой ден ще се удавим в тълпи имигранти.

Тя се обърна към града и въздъхна тихо.

Какво ли е било да живее тук човек? Далинар се опита да си представи какво би било да обитава дом, който не прилича на крепост. Дървени сгради с широки прозорци. Тавани, чието единствено предназначение беше да пазят хората от дъжда. Бе чувал хората да се шегуват, че в Карбрант трябва да окачиш звънче на прага на къщата си, за да усетиш кога е започнала бурята, защото иначе няма и да я усетиш. За късмет на Таравангян, градът беше обърнат леко на юг, което беше предотвратило разрушенията от този мащаб.

— Е, да пообиколим града — каза Фен. — Мисля, че още има няколко места, които си заслужава да се видят и които още не са изравнени със земята.

59
Връзкотворец

„Ако нещата останат така, то бих желала да оставя описание на съпруга и децата си. Взмал — мъж, по-добър от всеки, за когото една съпруга би могла да мечтае. Кмакра и Молинар, скъпоценните камъни на моя живот.“

Из чекмедже 12–15, рубин

— Храмът на Шалаш — каза Фен и махна с ръка във всеобхватен жест, докато влизаха.

Според Далинар, храмът изглеждаше почти по същия начин като останалите, които им беше показала — обширна зала с висок, куполовиден таван и огромни мангали. Ардентите горяха хиляди молитви от името на народа, в които умоляваха Всемогъщия за милост и помощ. Димът се кълбеше в купола горе, преди бавно да се просмуче през дупките на тавана като вода през сито.

„Колко молитви сме изгорили, като сме се обръщали към божество, което вече не е тук?“, помисли си Далинар с неудобство. „Или може би в тях се вслушва друг?“ Далинар кимаше любезно, докато Фен разказваше за древния произход на сградата и изброяваше неколцина от кралете и кралиците, които са били короновани тук. Обясни им значението на сложните плетеници, които украсяваха стената в дъното, и ги поведе покрай двете странични стени, за да разгледат изваяните статуи. Жалко беше, че лицата на някои от скулптурите бяха паднали. Как изобщо се беше добрала бурята дотук?

Когато приключиха с обиколката, тя ги поведе обратно към Кралския квартал, където ги очакваха паланкини. Навани го побутна.

— Какво? — прошепна той.

— Спри да се мръщиш.

— Не се мръщя.

— Отегчен си.

— Не се… мръщя.

Тя вдигна вежда.

— Пет храма? — добави той. — Градът е на практика в руини, а ние разглеждаме храмове.

Фен и съпругът й се качиха в паланкина си. Единствената роля на Кмакл до този момент беше да стои зад Фен и да кима към писарите да си отбелязват всяка нейна реплика, която той сметнеше за важна и достойна да бъде внесена в официалните летописи на града.

Кмакл не носеше меч. Ако бяха в Алеткар, това би означавало, че е Мечоносец — но тук не беше така. В Тайлена имаше само пет Вълшебни меча — и три Вълшебни брони, — всеки от които беше притежаван от древен род, заклет в преданост към кралското семейство. Не можеше ли Фен да ги заведе да видят тях?

— Мръщиш се…

— Това очакват от мен — каза Далинар и кимна към тайленските войници и писари.

Една групичка войници, които вървяха по-напред в процесията, го наблюдаваха с особено остро любопитство. Може би истинското предназначение на обиколката беше да даде на светлооките възможност да го разгледат по-добре.

Паланкинът, в който се возеше заедно с Навани, ухаеше на цветове от скални пъпки.

— Процесиите, които обикалят от храм на храм, са традиция в Тайлен — заговори тя тихо, след като носачите вдигнаха паланкина. — Посещението на всичките десет е добър начин да се запознаят посетителите с Кралския квартал, а и подчертават пред тях воринската набожност на управляващите. В миналото са си имали проблеми с църквата.

— Съчувствам им. Дали ще прекратят церемониалниченето, ако им обясня, че и аз съм еретик?

Навани се наведе напред в тесния паланкин и положи свободната си ръка на коляното му.

— Скъпи мой, ако тези неща те дразнят до такава степен, можем да изпратим дипломат.

— Аз съм дипломат.

— Далинар…

— Това е част от задълженията ми, Навани. Пфууу да изпълня дълга си. Всеки път, когато съм се опитвал да го избегна в миналото, са се случвали ужасни неща — каза той и пое дланта й в своята. — Оплаквам се, защото с теб няма нужда да се преструвам. Ще се помъча да огранича мръщенето, обещавам.

Загледа се през прозореца на паланкина, докато носачите им ги изкачваха умело по едно стълбище. Тази по-висока част на града беше понесла бурята сравнително добре, тъй като много от постройките имаха дебели каменни стени. И все пак, някои от тях се бяха пропукали, а се виждаха и няколко срутени покрива. Паланкинът подмина една повалена статуя, която се беше счупила в глезените и се беше търколила към Таванските квартали.

„Градът е понесъл по-големи поражения от всеки друг, за когото съм чел доклади“, помисли си Далинар. „Тази степен на разрушение е невиждана. Дали наистина се дължи само на липсата на заслон и на факта, че повечето сгради са от дърво? Или има и някаква друга причина?“ Според някои от докладите относно Вечната буря, тя не беше съпроводена от силен вятър — само от светкавици. Други пък твърдяха, че вместо дъжд във въздуха са се носили парченца разжарени въглени. Вечната буря се проявяваше по много различни начини — дори по време на едно преминаване.

— Вероятно Фен намира утеха в познатите процедури — прошепна Навани, когато пристигнаха на следващата спирка, а носачите оставиха паланкина. — Тази обиколка й напомня на времената, преди градът да бъде сполетян от тази беда.

Той кимна. Тази мисъл му помагаше да понесе по-лесно разходката из поредния храм.

Излязоха и видяха как Фен тъкмо слиза от собствения си паланкин.

— Храмът на Веделедев, един от най-древните в града. Но най-великата гледка тук, разбира се, е Симулакрума на Паралет — величествената статуя, която…

Гласът й заглъхна и Далинар проследи погледа й до каменните ходила на скулптурата.

— О. Вярно.

— Да видим храма — подкани я Далинар. — Каза, че е един от най-старите. Кои са по-стари?

— По-стар е само храмът на Иши — отвърна тя. — Но няма да се задържаме там — както и тук.

— Няма ли? — попита Далинар. После забеляза, че от покрива на храма не се издига пушек, и попита: — Понесла ли е щети тази сграда?

— Сградата ли? Не, не сградата.

Двама изнурени на вид арденти излязоха от храма и се спуснаха по стъпалата. Одеждите им бяха опръскани с червени петънца. Далинар се обърна към Фен.

— Ще имаш ли нещо против все пак да вляза?

— Ако желаеш.

Докато се изкачваше нагоре по стълбите с Навани, Далинар долови миризма във въздуха. Миризма на кръв, която му напомни за битка. Гледката, която завари, когато прекрачи двойната врата на върха на стълбите, му беше позната. Стотици ранени лежаха върху прости сламеници на мраморния под, а около тях се протягаха духчета на болката като оранжевите сухожилия на призрачни ръце.

— Наложи ни се да импровизираме, след като местата в болниците свършиха — каза Фен, когато се изравни с него на прага.

— Толкова много? — попита Навани, притиснала скритата си ръка към лицето. — Не можете ли да изпратите някои от хората у дома, за да се грижат за тях роднините им?

Далинар прочете отговора на въпроса й по лицата на изстрадалите хора. Някои просто чакаха да умрат; имаха вътрешни кръвоизливи или инфекции в прекалено напреднал стадий, които личаха по мъничките, червени духчета на разложението около кожата им. Други вече нямаха домове, в които да се върнат — за това свидетелстваха семействата, които се бяха скупчили около ранените майки, бащи и деца.

Отче на Бурята… Далинар почти се засрами от това колко малко щети бе причинила Вечната буря на неговия народ. Когато се обърна да си тръгне, почти се блъсна в Таравангян, който се беше промъкнал на прага тихо като дух. Крехкият, облечен в мека роба, старец се беше разридал открито при гледката на хората в храма.

— Моля ви — каза. — Моля ви. Хирурзите ми са в Я Кевед, лесно ще можем да ги доведем с помощта на Клетвената порта. Позволете ми да ги доведа. Нека облекча това страдание поне малко.

Фен присви устни. Бе се съгласила на тази среща, но това не я правеше част от съюза, който Далинар беше предложил. Как, обаче, можеше да отговори на такава молба?

— Бихме ви били признателни за тази помощ — каза.

Далинар потисна усмивката си. Беше направила една крачка в посоката да ги послуша, когато им беше позволила да задействат Клетвената порта. Това беше следваща такава. „Таравангян, същинско съкровище си.“

— Ще ми е необходим писар с далекосъобщител — каза Таравангян. — Ще пиша на Сияйния ми рицар да доведе помощ незабавно.

Фен даде необходимите заповеди, а съпругът й кимна на писарите да си запишат точните й думи. Докато се връщаха към паланкините, Таравангян се поколеба за момент на стълбите и се загледа в ширналия се пред тях град.

— Ваше Височество? — обърна се към него Далинар и също спря.

— Виждам във всичко това собствения си дом, Сиятелен господарю — каза кралят и опря несигурно ръка в стената на храма, за да не падне. — Примигвам и на мястото на този град виждам Карбрант, опустошен от войната. И питам: „Какво трябва да направя, за да го спася?“

— Ще опазим народа ти, Таравангян. Заричам ти се.

— Да… Да, вярвам ти, Тояга — отвърна възрастният мъж, пое си дъх дълбоко, треперливо и сякаш посърна още повече. — Мисля… мисля, че ще е по-добре да остана тук и да изчакам хирурзите си. Моля ви, продължете без мен.

Кралят седна на стълбите, докато останалите се отдалечаваха. Преди да се качи пак в паланкина, Далинар се обърна и го видя да седи, стиснал длани пред себе си и свел глава, по която се забелязваха множество старчески петна. Изглеждаше почти сякаш гори молитва.

Фен се изравни с Далинар. Белите ивици на веждите й се вееха на вятъра.

— Той е доста повече от онова, за което го смятат хората — дори след заболяването му. Често съм го казвала.

Далинар кимна.

— Но се държи така, сякаш този град е вече гробница — продължи кралицата. — Това не отговаря на истината. Ще използваме каменните основи, за да възстановим града. Инженерите ми планират да издигнат стени пред всеки квартал. Ще успеем да се вдигнем на крака. Трябва само да насмогнем на щетите на бурята. Онова, което ни пречи най-много, е внезапната загуба на работна ръка. Паршите ни…

— Войските ми могат да окажат значителна помощ с разчистването на отломките, преместването на по-едрите камъни и повторния строеж на сградите — каза Далинар. — Само ни дайте знак и ще предоставим на ваше разположение хиляди нови работници.

Фен не отговори, но Далинар дочу приглушеното мърморене на младите войници и свитата й до паланкините. Насочи вниманието си към тях, като си избра един по-конкретно. Беше висок за тайленец и имаше сини очи, а веждите му бяха сресани и строго пригладени назад от двете страни на главата. Спретнатата му униформа, разбира се, беше скроена по тайленски модел — с по-късо сако, което се закопчаваше плътно в горната част на гърдите.

„Това трябва да е синът й“, помисли си, докато изучаваше чертите на младия мъж. Според тайленската традиция, той трябва да беше само един от офицерите, а не наследник на трона. Монарсите на града не се избираха според рождението им.

Наследник или не, обаче, той беше важен. Прошепна нещо насмешливо на останалите, а те кимнаха и замърмориха пак, вперили поглед в Далинар.

Навани го побутна и го изгледа въпросително.

— По-късно — очерта той само с устни, след което се обърна с нормален глас към кралица Фен. — Значи и храмът на Иши е пълен с ранени?

— Да. Може би ще е по-добре да го пропуснем.

— Нямам нищо против да разгледам и по-ниските квартали на града — каза Далинар. — Може би огромния главен пазар, за който съм слушал толкова много?

Навани трепна от неудобство, а лицето на Фен се скова.

— Той се е намирал… до пристанището, нали? — досети се Далинар, загледан в осеяното с останки поле пред града.

Беше предположил, че се намира в Стария квартал, в центъра на града. Явно бе трябвало да внимава повече в картите, които беше разгледал.

— В двора на Таленелат е подредена трапеза — каза Фен. — Това трябваше да бъде последната спирка от обиколката ви. Желаете ли да идем направо там?

Далинар кимна и всички се качиха в паланкините. Когато остана насаме с Навани, той се наведе напред и заговори тихо:

— Кралица Фен не е най-върховният авторитет.

— Дори брат ти не се ползваше с еднолична власт над всичко.

— Но при тайленските монарси е различно. Нали се избират от съвета на търговците и военноморския флот, все пак. Влиянието им е огромно.

— Така е. Каква е идеята ти?

— Искам да кажа, че тя не може да приеме предложенията ми сама — обясни Далинар. — Никога не би могла да се съгласи да получи военна помощ от нас, докато част от върхушката на града е убедена, че планирам да го превзема.

Откри малко ядки, оставени в малкия съд на облегалката до ръката му, и захрупа.

— Няма да имаме време да спечелим всички по дипломатически път — каза Навани и му махна да подаде малко и на нея. — Тешав може да има някакви роднини, от чиято помощ да се възползва.

— Можем да опитаме така. А може би… Имам едно друго хрумване.

— Включва ли юмручен бой?

Той кимна. Навани въздъхна.

— Очакват някакъв спектакъл — каза Далинар. — Искат да видят как ще постъпи Тоягата. Кралица Фен… с нея се случи същото по време на виденията. Не се отпусна, преди да й покажа истинското си лице.

— Не е задължително истинското ти лице да бъде това на убиец, Далинар.

— Ще се опитам да не убивам никого — отговори той. — Просто трябва да им дам урок. Демонстрация.

„Урок. Демонстрация.“

Думите заседнаха упорито в ума му и той се улови, че се мъчи да си спомни за нещо мъгливо, неопределено. Нещо… нещо, свързано с Дълбините и… и със Садеас?

Споменът му се изплъзна и изчезна, точно под повърхността на съзнанието му. Умът му сякаш се отдръпна от него и той трепна, сякаш са го зашлевили.

В тази посока… в тази посока имаше болка.

— Далинар? — повика го Навани. — Предполагам, че е възможно да си прав. Може би любезността и спокойствието ти всъщност ни отдалечава от целта.

— Още мръщене, значи?

Тя въздъхна.

— Още мръщене.

Той се ухили.

— Или широки усмивки, като тази — допълни тя. — Когато идва от теб, тя може да бъде дори по-смущаваща.

Дворът на Таленелат представляваше просторен каменен площад, посветен на Каменната жила, Вестителят на войниците. Самият храм се намираше на върха на широко каменно стълбище, но нямаха възможността да видят вътрешността му, тъй като главният вход се беше срутил. Един голям, правоъгълен каменен блок, който някога явно се беше намирал над вратата, се беше заклещил в отвора.

Външната страна на стените беше покрита с красиви релефи, които изобразяваха Вестителя Таленелат, изправен съвсем сам срещу пълчищата на Пустоносните. За съжаление, се бяха напукали и вече ги прорязваха стотици цепнатини. Голямото, черно петно от обгорено на върха на стената показваше къде е улучила светкавицата на Вечната буря.

Никой от останалите храмове не беше понесъл такива тежки поражения. Сякаш Зло бе имал зъб точно на този.

„Таленелат“, помисли си Далинар. „Онзи, когото са изоставили. Онзи, когото загубих…“

— Имам да се погрижа за някои задачи — каза Фен. — Поради смущенията във вноса на стоки в града покрай бурята не мога да ви предложа особено изискани ястия. Малко ядки и плодове, както и осолена риба. Трапезата вече е подредена, така че се нахранете спокойно. Ще се върна по-късно, за да проведем по-сериозен разговор. Междувременно, прислугата ми ще се погрижи за всичко необходимо.

— Благодарим — каза Далинар.

И двамата знаеха, че тя го кара да чака нарочно. Нямаше да е дълго — половин час, може би. Не достатъчно, че може да се сметне за обида, но достатъчно да затвърди впечатлението, че тя управлява положението тук, независимо от политическата мощ на Далинар.

Макар че искаше да прекара известно време с тукашните жители, той усети, че се дразни от преструвката. Фен и съпругът й се оттеглиха, като оставиха повечето от свитата да си починат и да се нахранят заедно с гостите.

Вместо това, обаче, Далинар реши да се заяде с тях.

Синът на Фен беше подходяща мишена. Изглежда той беше най-критично настроен към него. „Не искам да изглеждам като провокатор“, помисли си Далинар и се премести по-близо до младия мъж. „И е по-добре да се престоря, че не съм се досетил кой е.“

— Храмовете бяха хубави — каза Навани, като пристъпи по-близо до него. — Но на теб не ти харесаха, нали? Искаше ти се да видиш нещо, свързано с дейността на военните в града.

Чудесна възможност.

— Права си — отвърна той. — Ей, ти. Капитане. Не обичам да се мотая без работа. Покажи ми стената на града. Ето това вече ще ми бъде интересно.

— Сериозно ли говорите? — отвърна синът на Фен на алетски, но с тежък тайленски акцент и неясно, оплетено произношение.

— Винаги говоря сериозно. Какво? Нима войските ви са в такова окаяно състояние, че ви е срам да ми ги покажете?

— Няма да позволя на вражески генерал да огледа защитите на града ни.

— Не съм ви враг, синко.

— Не съм ти син, тиранино.

Далинар се постара да си придаде примирено изражение.

— Цял ден ме следите като сянка, войнико, и говорите неща, които избрах да се престоря, че не чувам. Опасно близо сте да престъпите границата — което, уверявам ви, ще доведе до съответните последици.

Младият мъж демонстрира известен самоконтрол, като замълча. Но после обмисли в какво е на път да се въвлече и реши, че рискът си струва евентуалната награда. Ако успееше да унижи самата Тояга, може би щеше да успее да спаси града — или поне така го виждаше.

— Съжалявам само, че не говорих достатъчно високо, че да чуеш обидите, деспоте — озъби се той.

Далинар въздъхна високо, след което разкопча сакото на униформата си и остана по тясната риза под него.

— Без Вълшебни оръжия — каза мъжът. — Само обикновени мечове.

— Както пожелаеш.

Синът на Фен нямаше Вълшебни оръжия, макар че можеше да ги заеме от някой от притежателите им, ако Далинар беше настоял. Той, обаче, предпочиташе този вариант.

Мъжът прикри нервността си, като повика един от помощниците си и му заповяда да нарисува с един мек камък кръг на каменния площад. Стражите, които бяха заедно с Риал, и Далинар се приближиха, следвани от няколко възбудени духчета на очакването, които трептяха във въздуха около тях.

— Не го наранявай сериозно — прошепна Навани. Поколеба се и допълни: — Но недей и да губиш.

— Няма да го нараня — отвърна Далинар и й подаде сакото си. — Но не мога да обещая, че няма да загубя.

Тя не разбираше — но това беше естествено. Той не можеше просто да набие този човек. Така нямаше да постигне нищо, освен да докаже и на онези, които се съмняваха, че е просто побойник.

Закрачи към ринга и го прекоси крачка по крачка, за да преброи колко крачки ще може да направи, преди да излезе от очертанията му.

— Казах „мечове“ — напомни младият мъж, хванал оръжието си в ръка. — Къде е твоят?

— Ще редуваме предимство, на триминутни интервали — каза Далинар. — До първи успешен удар. Можеш да започнеш пръв.

Мъжът замръзна на място. Редуване на предимство. Това означаваше, че ще разполага с три минути, въоръжен с меч, за да удари Далинар, който щеше да бъде невъоръжен. Ако Далинар оцелееше, без да бъде ранен или принуден да излезе от очертанията на ринга, щеше да има три минути да го нападне при обратни условия: Далинар щеше да е въоръжен, а той — не.

Това беше абсурдно неравенство, обикновено прилагано само по време на обученията, когато войниците тренираха да се справят в ситуации, в които би им се наложило да се изправят без оръжие срещу някой противник. А и дори тогава никога не се използваха истински оръжия.

— Аз… — заекна мъжът. — Ще сменя оръжието с нож.

— Няма нужда. Мечът е напълно подходящ.

Младият мъж зяпна Далинар. Песните и легендите разказваха за героични битки, в които един невъоръжен воин се е изправял срещу множество въоръжени противници, но в действителност беше невероятно трудно да победиш дори един по този начин.

Синът на Фен сви рамене.

— Колкото и да ми се иска да се прочуя като онзи, който е успял да победи Тоягата при равни условия, ще приема и нечестна битка. Но първо накарай хората си да се закълнат, че ако тя не завърши добре за теб, няма да бъда обявен за убиец. Ти самият определи тези условия.

— Съгласен — каза Далинар, като се обърна към Риал и останалите, които отдадоха чест и повториха думите.

Една от тайленските писарки застана отстрани на ринга в качеството на официален свидетел. Отброи до началото на битката и младият мъж мигновено се стрелна към Далинар, като замахна с истински устрем. Добре. Ако човек се съгласеше на такъв дуел, не биваше да се колебае.

Далинар избегна удара му и се сниши в стойка като за борба, макар че не смяташе да се приближава дотолкова, че да може да опита някой захват. Докато писарката оповестяваше периодично изминалото време, той продължаваше да избягва атаките на противника си и да пристъпва от вътрешната страна на границата на ринга — близо, но като внимаваше да не я прекоси.

Макар да беше агресивен, у сина на Фен се долавяше някаква вродена предпазливост. Сигурно щеше да успее да изтика Далинар от ринга, ако се опиташе, но вместо това продължаваше да го изпитва внимателно. Нападна отново и Далинар пак съумя да избяга от проблясващия меч.

У младия мъж започваха да се проявяват признаци на безпокойство и раздразнение. Ако небето бе по-облачно, може би щеше да забележи бледото сияние на Светлината на Бурята, която се излъчваше от Далинар.

Докато трите минути отиваха към своя край, мъжът се ужасяваше все повече и повече. Знаеше какво ще последва. Три минути сам на ринга, невъоръжен, срещу Тоягата. От колебливи, ударите му станаха решителни, а накрая — отчаяни.

„Така“, помисли си Далинар. „Ето сега…“

Оставаха десет секунди от обратното броене. Младият мъж го нападна с един последен, необуздан опит най-после да го удари.

Далинар се изправи, отпусна се и протегна ръце настрани, за да видят присъстващите, че умишлено отказва да избегне нападението. После пристъпи напред, към устремилия се напред противник.

Мечът го улучи право в гърдите, вляво от сърцето. Далинар изръмжа заради болка и силата на удара, но успя да поеме меча така, че да пропусне гръбначния му стълб.

Кръвта изпълни един от дробовете му, а Светлината на Бурята плъзна към него, за да го излекува. Изражението на младия мъж насреща му беше ужасено, сякаш въпреки всичко не беше очаквал или искал да нанесе такъв решаващ удар.

Болката отшумя. Далинар се закашля, изплю малко кръв встрани, а после хвана ръката на противника му за китката и заби меча още по-дълбоко в гърдите си.

Синът на Фен пусна дръжката на меча и залитна назад, облещил очи.

— Добър удар — каза Далинар с пресипнал, накъсан глас. — Личеше ти колко си разтревожен към края; ако на твое място беше някой друг, вероятно щеше да се отрази зле на стила му на сражение.

Мъжът падна на колене и се взря нагоре към Далинар, който пристъпи по-близо, докато не надвисна над него. Около раната се стичаше кръв и се просмукваше в ризата му, но Светлината на Бурята най-после излекува и повърхностните наранявания. Далинар всмука още — толкова, че засия видимо, независимо от ярката дневна светлина.

Целият двор беше притихнал. Писарите притискаха длани към зяпналите си усти. Войниците стиснаха дръжките на мечовете си, а около тях се пръснаха духчета на изумлението като жълти триъгълници.

Навани го изгледа с хитра усмивка, скръстила ръце.

Далинар хвана меча за дръжката и го извади от гърдите си. Светлината на Бурята нахлу в раната, за да я излекува.

— Твой ред е, Тояга. Готов съм — заекна младият мъж, като се изправи на крака.

Правеше му чест.

— Не, ти ми нанесе успешен удар — отвърна Далинар.

— Защото ти ми позволи.

Далинар си свали ризата й му я подхвърли.

— Дай ми ризата си, и да кажем, че сме завършили наравно.

Младежът улови окървавената риза и вдигна към Далинар объркан поглед.

— Не искам да ти отнема живота, синко — каза Далинар. — Не искам да ти отнема града, нито пък кралството. Ако исках да покоря Тайлена, не бих дошъл с усмивка на лице и обещания за мир на уста. Поне в това би трябвало да си сигурен, като се има предвид репутацията ми.

Обърна се към насъбралите се войници, светлооки и писари. Беше постигнал целта си. От лицата им се излъчваше страхопочитание, възхищение. Вече бяха в ръцете му.

Затова се стъписа, когато усети неочаквано, дълбоко неудовлетворение. По някаква причина, тези уплашени лица му бяха нанесли по-неприятен удар от меча.

Обхванат от гняв и срам поради причина, която още не можеше да проумее, той се обърна и се отдалечи нагоре по стълбите към храма. Махна с ръка на Навани да почака, когато тя се приближи да говори с него.

Сам. Трябваше да остане за малко сам. Стигна до върха на стъпалата, обърна се и седна на последното, като облегна гръб на каменния блок пред входа. Отеца на Бурята промърмори недоволно някъде дълбоко в ума му. А отвъд този звук откри…

Разочарование. Какво беше постигнал току-що? Бе казал, че не иска да покори този град, но какво говореха действията му? „По-силен съм от вас“, сякаш казваха те. „Няма нужда дори да се бия с вас. Мога да ви победя, без дори да се напрегна.“

Така ли трябваше да се чувстват хората, когато Сияйните рицари пристигнеха в града им?

Далинар усети как стомахът му се разбунтува. Беше изнасял подобни представления десетки пъти през живота си — от момента, когато присъедини Телеб към войските си, докато беше още млад, до момента, в който принуди Елокар да приеме, че не се опитва да го убие. Последен дотук беше случаят, в който принуди Кадаш да се бие с него в залата за тренировки.

Хората в подножието на стъпалата се бяха струпали около сина на Фен и разговаряха оживено. Младежът потри гърдите си, сякаш той беше понесъл удара в сражението.

Далинар долови същия настоятелен глас от дъното на ума си. Онзи, който му говореше, откакто бе започнал да получава виденията.

— Обедини ги.

— Опитвам се — прошепна той.

Защо никога не успяваше да убеди хората с мирни средства? Защо не можеше да ги накара да го послушат, без преди това да ги разкървави — или, обратното на това, да ги хвърли в смут със собствените си рани?

Въздъхна, облегна се пак назад и опря тил на камъните на порутения храм.

— Обедини ни. Моля те.

Този глас беше… различен. Звучеше по-скоро като хор от десетки гласове, които му отправяха една и съща молба — така тихо, че едва успяваше да ги долови. Затвори очи и се опита да определи източника им.

Камъкът? Да, имаше чувството, че каменните късове страдат. Далинар се сепна. Чуваше духчетата на самия храм. Стените на този храм съществуваха като едно цяло от векове насам. А сега откъртените, порутени парчета изпитваха болка. Все още се възприемаха като част от красивите скулптури, а не като руините на съсипаната сграда, разхвърляни навсякъде наоколо. Копнееха отново да бъдат едно, непокътнати от Вечната буря.

Духчетата на храма умоляваха с много гласове — като ранени войници, стенещи в агония на бойното поле.

„Бурята да го вземе. Трябва ли всички образи, които се появяват в главата ми, да бъдат свързани с разрушение? Със смърт, ранени тела, дим във въздуха и кръв по камъните?“

Топлината в него му подсказа, че отговорът е „не“.

Изправи се и се обърна, изпълнен със Светлина на Бурята, и сграбчи падналия камък, който препречваше входа. Напрегна мускули и успя да го повдигне, докато не се отвори достатъчно голяма пролука, че да се промуши под него — макар и силно приведен — и да го подпре с рамене.

Пое си дъх дълбоко и тласна нагоре. Камък изстърга в камък, докато той повдигна огромния блок над вратата. След като го издигна достатъчно високо, премести длани точно над главата си и с едно последно усилие, съпроводено с вик, изтласка блока с крака, гръб и ръце едновременно колкото можа по-нагоре. Светлината на Бурята бушуваше в тялото му, а ставите му изпукаха и мигновено се излекуваха, докато избутваше блока, сантиметър по сантиметър, обратно на мястото му над вратата.

Усещаше как храмът го насърчава да продължи. Така горещо желаеше отново да бъде едно цяло. Далинар засмука още Светлина, колкото успя да задържи в себе си, като изцеди скъпоценните си камъни, до последния.

По лицето му се стичаха вадички пот, докато избутваше блока навътре, докато не почувства, че отново си е на мястото. Силата на Светлината се втече в камъка от ръцете му и се разпростря в стената.

Порутените скулптури се напаснаха и сякаш щракнаха на място, отново цели.

Каменният трегер в ръцете му се издигна и зае предишното си положение. Светлината изпълни пролуките между него и стената и я излекува, а около главата на Далинар се стрелнаха множество духчета на славата.

Когато сиянието избледня, предната стена на величествения храм — включително вратата и напуканите каменни орнаменти — вече бяха напълно възстановени. Далинар остана, обърнат с лице към нея, гол до кръста и потънал в пот. Чувстваше се с двадесет години по-млад.

Не — мъжът, който беше преди двадесет години, никога не би успял да направи това.

„Връзкотворец.“

Усети докосването на нечия ръка. Меките пръсти на Навани.

— Далинар… какво направи?

— Вслушах се.

Силите му бяха годни за много, много повече, отколкото да разрушават. „Не обръщаме достатъчно внимание на това“, каза си. „Пренебрегваме отговори, които са точно пред очите ни.“

Погледна през рамо към множеството хора, които се изкачваха по стълбите и се стичаха към предната стена.

— Ти — обърна се Далинар към една писарка. — Ти си онази, която писа до Уритиру и прати да повикат хирурзите на Таравангян, нали?

— Д-да… Да, Сиятелен господарю.

— Пиши им отново и им кажи да изпратят сина ми, Ренарин.

* * *

Кралица Фен го откри в двора пред храма на Веделедев — онази с голямата, повалена статуя. Синът й — който вече носеше окървавената риза на Далинар, завързана около кръста си, като че ли беше колан, — водеше екип от десетима мъже с въжета. Току-що бяха успели да издигнат статуята до бедрата; Далинар засмукваше Светлина на Бурята от сферите, които беше взел назаем, и съединяваше парчетата камък.

— Мисля, че открих лявата ръка! — изкрещя един мъж отдолу, застанал сред останките от едно имение, върху което се беше срутила по-голямата част от статуята. Войниците и светлооките от свитата на Далинар нададоха въодушевени викове и се спуснаха надолу по стълбите.

— Не очаквах да заваря Тоягата да си играе на… скулптор, и то — гол до кръста? — обади се кралица Фен.

— Мога да поправям само неодушевени предмети — каза Далинар, като избърса ръце в парцала, който беше завързал на кръста си.

Беше изтощен. Употребата на толкова много Светлина на Бурята наведнъж беше ново преживяване за него, и, както се оказваше — доста уморително.

— Синът ми върши по-важната работа — добави.

Едно семейство напусна храма горе. Ако се съдеше по колебливите стъпки на бащата, подкрепян от двете страни от синовете му, трябва да беше счупил крака си — или може би и двата — по време на последната буря. Широкоплещестият мъж махна с ръка на синовете си да се дръпнат и направи няколко крачки сам — а после, разширил очи от изненада, даже подскочи леко.

Далинар познаваше това чувство — остатъчните ефекти от Светлината на Бурята.

— Трябваше да се досетя по-рано — трябваше да пратя да го повикат още в момента, в който видях всички онези ранени. Пълен глупак съм — каза той и поклати глава. — Ренарин притежава способността да лекува. Все още свиква със силите си, също както и аз свиквам с моите, и може да се погрижи най-добре за онези, които са били ранени сравнително наскоро. Питам се дали не е така по същата причина, поради която и при мен се получава по-добре така. Свикне ли душата с раната, става по-трудно тя да бъде изцелена.

Едно-единствено духче на възхищението се стрелна около Фен, докато семейството се приближаваше с поклони. Обясняваха нещо на тайленски, а бащата се беше усмихнал до уши. За миг на Далинар му се стори, че почти разбира какво казват. Сякаш част от него протягаше ръка в стремеж да се свърже с мъжа. Любопитно чувство, което не беше сигурен как да тълкува.

Когато си тръгнаха, Далинар се обърна към кралицата.

— Не знам колко време ще издържи Ренарин, пък и колко от раните ще са достатъчно пресни, че да ги излекува. Но поне донякъде ще можем да помогнем.

Зачуха се виковете на мъжете долу, които тъкмо издигаха една от каменните ръце през прозореца на имението.

— Виждам, че сте успели да спечелите и Кдралк — отбеляза Фен.

— Добро момче е — отговори Далинар.

— Беше твърдо решен да открие начин да те предизвика на дуел. Разбрах, че си удовлетворил желанието му. Ще обиколиш целия град и ще очароваш всекиго по пътя си, докато не ти е вече в джоба, нали?

— Надявам се, че не. Звучи като много времеемко начинание.

Един младеж изтича надолу по стъпалата на храма, понесъл на ръце дете с буйна коса, на чието лице грееше широка усмивка, въпреки опърпаните му, мръсни дрехи. Поклони се на кралицата, а после благодари на Далинар на развален алетски. Ренарин му приписваше заслугата за изцелението пред всекиго.

Фен проследи младежа с поглед. Изражението й беше непроницаемо.

— Имам нужда от помощта ти, Фен — прошепна Далинар.

— Трудно ми е да повярвам, че се нуждаеш от каквото и да било — като се имат предвид нещата, които направи днес.

— Мечоносците могат да превземат, не да устояват.

Тя го погледна, смръщила вежди объркано.

— Извинявай. Войнишка поговорка. Означава… няма значение. Фен, аз наистина имам Сияйните рицари — но независимо колко са силни, те не могат да спечелят тази война. И, което е още по-важно — не мога сам да видя онова, което ми липсва. Това е причината, поради която се нуждая от теб. Аз мисля като алет; същото се отнася и за повечето ми съветници. Обмисляме войната, основните й конфликти, но пропускаме важни факти. Когато научих за силите на Ренарин, единственото приложение, което ми дойде наум, беше да ги използваме по време на битка, за да излекуваме войниците си и да можем да продължим сражението по-дълго. Имам нужда от теб; имам нужда от азишите. Имам нужда от съюз на предводители, които могат да погледнат нещата от ъгъл, от който аз не мога, защото сме изправени пред враг, който не мисли като онези, които сме надвивали преди.

Той сведе глава в поклон и добави:

— Моля те. Присъедини се към нас, Фен.

— Вече отворих Портата и водя преговори със съветниците да ти отпуснем помощ за предстоящите ти битки. Не искаше ли именно това?

— Това не е дори половината от онова, което искам, Фен. Искам да се присъедините към нас.

— А каква е разликата?

— Разликата е, че искам да бъдат не „предстоящите ти битки“, а „предстоящите ни битки“.

— Неумолим си — въздъхна тя, пое си дълбоко дъх и го прекъсна, когато той понечи да възрази: — Предполагам, че именно от това имаме нужда сега. Добре, Тояга. Ти, аз и Таравангян. Първото истински единно воринско обединение от Йерокрацията насам. Жалко, че двама от нас властват над държави, потънали в хаос и разруха.

— Трима — поправи я Далинар. — Колинар е заобиколен от врага. Изпратих им помощ, но засега Алеткар е кралство под обсада.

— Чудесно. Е, мисля, че ще мога да убедя различните фракции в града да позволят на войските ти да дойдат и да ни окажат помощ. Ако всичко мине добре, ще пиша на Главния на Азир. Може би това ще помогне.

— Убеден съм, че ще. Сега, след като си на наша страна, азишката Клетвена порта е следващата най-важна за целите ни.

— Е, няма да е лесно да се разберем с тях — отговори Фен. — Азишите не са така отчаяни, както аз — и, направо казано, не са воринци. Хората тук, включително и аз, реагират положително на силния тласък от страна един решителен владетел. Сила и страст, такива са воринските разбирания. Но приложени срещу азишите, тези тактики ще ги накарат само да се отдръпнат още повече и да отхвърлят настояванията ви по-упорито.

Далинар потри брадичка.

— Имаш ли някакви идеи?

— Да — но не смятам, че ще ти се сторят особено примамливи.

— Може да те изненадам — отвърна Далинар. — Вече започвам да осъзнавам, че обичайните ми практики често не са толкова подходящи, колкото ми се струваха преди.

60
Ветрове и клетви

„Безпокоя се за събратята си Истинозрящи.“

Из чекмедже 8–21, втори изумруд

Бурята не принадлежеше на Каладин.

Беше предявил правото си на собственост над небето и до някаква степен — над ветровете. Но бурите бяха различни — като държава, в която той беше просто сановник, дошъл на посещение. Ползваше се с известно уважение, но му липсваше действителна власт.

Докато се биеше с Убиеца в Бяло, Каладин беше пътувал заедно с бурята, като се носеше със самия фронт на бурята като листо, подхванато от вихрушка. Този способ — да лети, докато пълната мощ на бурята върлува в краката му, — му се струваше твърде рискован, когато водеше със себе си и други. За щастие, по време на пътуването им в Тайлена той и Шалан бяха имали възможността да изпробват други методи. Оказа се, че може да продължи да черпи от силата на бурята, дори ако лети над нея, стига да се задържа на около тридесет метра над буреносните облаци.

В момента се носеше именно така заедно с двама мостови и екипа, избран от Елокар. Слънцето грееше ярко над тях, а Вечната буря се простираше във всички посоки отдолу — водовъртежи от черно и сиво, озарявани от време на време от искрите на светкавиците. Тътнеха, сякаш се ядосваха на малката група пътници без билети. Вече не виждаха буреносния фронт — бяха изостанали твърде много. Ъгълът, под който пътуваха към Колинар, ги принуждаваше да се движат по-скоро на север, отколкото на запад, докато прекосяваха Ничиите хълмове към северен Алеткар.

В подобните на разбушувано море облаци на бурята имаше някаква хипнотизираща красота и на Каладин му се наложи да насочи вниманието си обратно към поверениците си с усилие на волята. Те бяха шестима, което означаваше, че екипът им наброява общо девет души — като се брояха и той, Белязания и Дрей.

Крал Елокар летеше най-отпред. Не можеха да вземат със себе си Вълшебните брони; Оттласването не им действаше. Вместо това, кралят носеше дебели дрехи и странна маска със стъклен панел на очите, за да не го дразни вятърът. Беше ги взел по идея на Шалан; доколкото знаеше Каладин, обикновено се използваха във военноморския флот. След него беше Адолин. След това двама от войниците на Шалан — разпуснатите дезертьори, които беше събрала оттук и оттам, сякаш бяха ранени, малки брадвохрътчета, — и една прислужница. Каладин не разбираше защо са взели тях тримата, но кралят беше настоял.

Адолин и останалите се бяха увили в също толкова много пластове дрехи, колкото краля, което караше Шалан да изглежда още по-странно. Летеше само по синята си хава — която беше прихванала с игли, за да не се вее прекалено, — с дълги бели чорапи под нея. Светлината на Бурята, която се излъчваше от кожата й, й държеше топло.

Косата й се развяваше зад нея — яркочервена, с кестеняви оттенъци. Летеше, протегнала ръце встрани и затворила очи, с широка усмивка на лицето. На Каладин му се налагаше непрекъснато да я връща обратно в редицата, тъй като тя не можеше да устои на изкушението да протегне свободната си ръка да докосне вятъра и да помаха на вятърните духчета, които ги подминаваха.

„Как може да се усмихва така?“, зачуди се Каладин.

По време на пътуването им през скалните пропасти, той беше научил тайните й. Раните, които криеше. И все пак… явно беше намерила някакъв начин просто да не им обръща внимание. Каладин така и не беше успял да го постигне. Дори когато не се чувстваше особено мрачен, продължаваше да усеща тежестта на задълженията си и на хората, за които беше длъжен да се грижи.

Безгрижното й щастие го караше да му се иска да й покаже как да лети наистина. Не беше способна на Оттласквания, но пак можеше да използва тялото си, за да оформя вятъра и да танцува във въздуха.

Наложи си да прогони глупавите мечти и да се върне в действителността. Прибра ръце, за да намали съпротивлението на тялото си срещу вятъра. Така успя да се придвижи по-напред покрай редицата хора, за да ги докосне един по един и да обнови Светлината на Бурята, която захранваше полета им. За маневрите си използваше не толкова Светлината, колкото вятъра.

Белязания и Дрей се справяха сами с полета и се носеха на около десет метра от останалите от групата, за да следят да не би нещо да се обърка и някой да падне. След като обнови Оттласванията, Каладин полетя между Шалан и крал Елокар. Кралят се взираше напред през маската, сякаш сляп за величеството на бурята под тях. Шалан се преобърна по гръб и засия щастливо, загледана в небето, докато подгъвът на прибраните й фусти плющеше на вятъра.

С Адолин, обаче, беше съвсем различно. Той хвърли поглед на Каладин, после затвори очи и стисна зъби. Поне беше спрял да мята ръце и крака отчаяно всеки път, когато въздушните течения променяха посоката си.

Не говореха — така или иначе, гласът им щеше да се изгуби сред ветровете. Инстинктите на Каладин му подсказваха, че може би ще може да намали силата на насрещното въздушно течение, докато летеше — вече бе успял да го направи няколко пъти, — но имаше някои способности, които той трудно можеше да възпроизведе умишлено.

След известно време забеляза светлата ивичка, която се стрелна към тях от бурята долу. Тя скоро се нави като панделка от светлина и се стрелна към него.

— Току-що подминахме Реката на Бягащия по вятъра — каза Сил.

Думите бяха по-скоро ехо в ума му, отколкото истински звук.

— Значи наближаваме Колинар — отвърна той.

— Небето явно й харесва — каза Сил, като хвърли поглед на Шалан. — Идва й отвътре. Изглежда почти като духче — а за мен това е висша похвала.

Каладин въздъхна, без да поглежда към Шалан.

— Хайде де… — настоя Сил, като изпърха от другата му страна. — Трябват ти хора, за да бъдеш щастлив, Каладин. Сигурна съм, че е така.

— Имам си мостовия отряд — промърмори той. Вятърът отнесе думите му, но той знаеше, че Сил ще го чуе, също както той я беше чул.

— Не е същото. И ти го знаеш.

— Довела си е прислужницата на разузнавателната мисия. Не може да изкара една седмица без някого, който да й оправя прическата. Смяташ ли, че сме подходящи един за друг?

— Дали смятам ли? — отвърна Сил и прие формата на мъничка жена в момичешка рокля, която се носеше в небето пред него. — Абсолютно сигурна, съм. Не мисли, че не забелязах какви погледи й хвърляш скришом.

И тя се подсмихна леко.

— Време е да спрем, иначе ще подминем Колинар — каза Каладин. — Иди кажи на Белязания и на Дрей.

Каладин обиколи поверениците си един по един, за да спре въздействието на Оттласването и да го замени с половин Оттласване нагоре. Оттласванията се отличаваха със странни особености, които пречеха на опитите на Сигзил да определи точна терминология за тях. Според всичките му изчисления, веднъж след като някой биваше Оттласнат, трябваше да се намира под влиянието както на земята, така и на Оттласването.

Но явно не беше така. Веднъж след като се приложеше Основно Оттласване върху някого, тялото му сякаш забравяше напълно за притеглянето на земята и той започваше да пада в определената от Оттласващия посока. Частичните Оттласвания стимулираха, като караха част от теглото на човека да забрави за земята, но останалата част от него продължаваше да се притегля надолу. Така че половин Оттласване нагоре правеше човека безтегловен.

Каладин разположи групите така, че да може да поговори с краля, Адолин и Шалан. Мостовите му и придружителите на Шалан се носеха малко по-назад от тях. Дори последните теории на Сигзил не можеха да обяснят всичко, на което беше способен Каладин. Някак си беше успял да създаде нещо като… канал около групата — нещо като река; въздушен поток, който ги носеше и ги поддържаше близо един до друг.

— Наистина е прекрасно — каза Шалан, загледана в бурята, която покриваше като плътен юрган всичко, с изключение на някои от най-далечните върхове вляво от тях. Това трябва да бяха Планините на Слънцетворящия. — Като че ли се смесват бои — ако беше възможно тъмната боя да създава нови цветове и светлина сред пластовете си.

— Стига да я наблюдаваме от безопасно разстояние — обади се Адолин и хвана Каладин за ръката, за да не го отнесе вятърът.

— Наближаваме Колинар — каза Каладин. — Което е хубаво, тъй като вече приближаваме задния край на бурята и скоро ще загубя достъп до Светлината, която ни захранва.

— А това, което аз сигурно ще загубя скоро, са обувките ми — отбеляза Шалан, свела поглед надолу.

— Обувките ти ли? — отвърна Адолин. — Аз май си оставих обяда някъде по пътя.

— Не мога да спра да си представям как нещо ни се изплъзва и пада в нея — прошепна Шалан. — И изчезва. Загубено завинаги.

Погледна към Каладин и добави:

— Няма ли да пуснеш някоя солена шега за изчезващите ми ботуши?

— Не можах да се сетя за нищо забавно — отвърна той, поколеба се за миг и добави: — Макар че това никога не е спирало теб.

Шалан се ухили.

— Замислял ли си се някога, мостови, че лошото изкуство носи по-големи ползи на света от хубавото изкуство? Художниците прекарват по-голяма част от живота си в създаване на лоши творби, отколкото в създаване на шедьоври — особено в началото. И дори когато художникът стане майстор, някои от произведенията му пак не се получават добре. А други изглеждат някак не както трябва чак до последната черта. От лошите творби се научава повече, отколкото от хубавото, защото грешките са по-важни от успеха. Освен това, хубавото изкуство обикновено буди едни и същи чувства у хората — по-голямата част от него е хубаво по един и същи начин. Но лошите творби са лоши по най-различни уникални начини. Затова се радвам, че лошото изкуство съществува — и съм сигурна, че Всемогъщия споделя мнението ми.

— Цяла реч, само и само да оправдаеш чувството си за хумор, така ли, Шалан? — попита Адолин развеселено.

— Моето чувство за хумор ли? Не, опитвам се да оправдая съществуванието на капитан Каладин.

Каладин не й обърна внимание, а присви очи и се вгледа на изток. Облаците отзад присветваха от светкавиците дълбоко в тях, а мрачните черни и сиви тонове отстъпваха на по-белезникав, неопределен сумрак — цвета на кашата за закуска на Скалата. Бурята беше на път да свърши; бе пристигнала с гръм и трясък, но си отиваше с продължителна въздишка, докато бурните валежи отстъпваха пред кроткия ръмеж.

— Дрей, Белязан — извика Каладин. — Поддържайте всички във въздуха. Ще се спусна да разузная.

Двамата му отдадоха чест и Каладин се стрелна надолу сред облаците, които изглеждаха като мръсна мъгла отвътре. Каладин излезе от нея, покрит със скреж, и върху него веднага започна да се сипе пороен дъжд — макар че вече беше започнал да отслабва. Над главата му се зачу далечният тътен на гръмотевица.

През облаците се просмукваше достатъчно светлина, че да може да огледа пейзажа долу. Градът действително беше наблизо, и изглеждаше великолепен, но той се застави да отклони поглед и да провери дали наблизо няма врагове, преди да му се полюбува. Забеляза една широка равнина пред града — голо поле, лишено от дървета или канари, което се поддържаше в този му вид, за да предотврати възможността някоя вражеска армия да се промъкне близо до портите незабелязана. Противно на очакванията му, обаче, това поле беше празно.

Въпросът беше в чие владение се намира градът в момента — на Пустоносните или на човеците? Той внимателно се спусна още по-надолу. Забеляза сиянието на сферите, оставени навън в клетки, за да презареди бурята Светлината им. И… да, над постовете на караула се вееха алетски знамена — издигнати високо сега, след като най-свирепата част от Бурята беше преминала.

Каладин въздъхна облекчено. Колинар не беше паднал — макар че ако се съдеше по докладите, които бяха получили, всички градове около него бяха превзети. Всъщност, когато се загледа по-внимателно, Каладин установи, че врагът вече е започнал да гради убежища против бурята на полето пред града: бункери, чрез които можеха да препречат пътя на снабдяването с провизии на населението в града. Засега представляваха просто основи от тухли и хоросан. През промеждутъците между бурите около тях най-вероятно пазеха стражите на врага — докато работната му ръка продължаваше да ги строи.

Каладин най-после си позволи един по-продължителен поглед към Колинар. Знаеше, че ще се случи; беше като напираща прозявка — не можеше да го потиска вечно. Първо трябваше да огледа околността, да се запознае с разположението на нещата.

После вече можеше да зяпа.

Отче на Бурята, ама че красив беше този град.

Беше прелетял над него веднъж в нещо като полусън, когато беше видял Отеца. Но това не беше имало същото въздействие върху него, както сега, когато се носеше пред огромния град. Вече беше виждал и други големи градове — дори военните лагери, взети заедно, сигурно бяха по-големи от Колинар, — затова го порази не размерът, а разнообразието му. Беше навикнал на практични бункери, вместо на каменни здания в най-различен стил и с най-различни покриви.

Най-отличителната черта на Колинар, разбира се, бяха ветрените остриета: любопитни скални образувания, които се издигаха като перките на някакво огромно морско създание, почти изцяло скрито под повърхността. Извивките на огромните скали проблясваха разноцветни заради червените, белите и оранжевите скални пластове, още по-ярки заради дъжда. Досега не си беше давал сметка, че стените на града са отчасти построени върху върховете на най-външните ветрени остриета. По-ниските части на стените буквално изникваха от земята, а хората само бяха изравнили височината им и бяха запълнили пролуките помежду им, за да изградят укреплението.

Над югоизточната страна на града се извисяваха постройките на двореца, който се издигаше уверено към небето, сякаш се бунтуваше срещу бурите. Приличаше на малък град в града сам по себе си — ярко оцветени колони, ротонди и кули.

И нещо с него не беше никак, никак наред.

Над двореца беше надвиснал облак — тъмнина, която на пръв поглед изглеждаше просто като илюзия на светлината. И все пак чувството за нередност не го напускаше и се засилваше най-осезаемо около източния район на комплекса. Високият, равен район бе гъсто застроен с малки сгради. Дворцовият манастир.

Платформата на Клетвената порта.

Каладин присви очи и се Оттласна обратно нагоре през облаците. Май си беше позволил да остане загледан в града твърде дълго — не искаше да плъзне мълва за някакъв светещ човек, който може да лети.

И все пак… този град. В сърцето на Каладин все още живееше едно момче от провинцията, което бе мечтало да види широкия свят.

— Видя ли онази тъмнина около двореца? — попита той Сил.

— Да — прошепна тя в отговор. — Нещо никак не е наред.

Каладин се издигна над облаците и установи, че останалите са се отклонили леко на запад заради лекия ветрец. Оттласна се към тях и едва сега забеляза, че Светлината му вече не се възобновява от бурята.

Дрей и Белязания видимо си отдъхнаха, когато пристигна.

— Кал… — започна Белязания.

— Знам. Не ни остава много време. Ваше Величество, градът е точно под нас, и е още във владенията на войските ни. Паршендите строят бункери и обсаждат областта, макар че по-голямата част от армията им сигурно се е оттеглила временно в близките градове заради бурята.

— Градът е още наш! — възкликна Елокар. — Отлично! Капитане, свалете ни долу.

— Ваше Величество, ако се спуснем от небето просто така, вражеските съгледвачи със сигурност ще ни забележат.

— Е, и? — попита Елокар. — Необходимостта да се прикриваме бе продиктувана от опасенията ни, че може да се наложи да се промъкнем в града незабелязани. Но ако градът е още в наши владения, можем да влезем направо в двореца и да задействаме Клетвената порта.

Каладин се поколеба.

— Ваше Величество, нещо… не е наред с двореца. Изглежда притъмнял. Сил също го видя. Съветвам ви да внимавате.

— Съпругата ми и детето ми са вътре — отвърна Елокар. — Може да са в опасност.

„Не се тревожеше така за тях по време на петте години, през които бе заминал да водиш война“, помисли си Каладин.

— Да слезем, въпреки това — настоя кралят. — Трябва да се доберем до Клетвената порта колкото е възможно по-скоро…

Гласът му замря и той погледна Каладин, после — Шалан, и накрая — Адолин.

— Нали? — попита ги.

— Съветвам ви да внимавате — повтори Каладин.

— Мостовият не е от плашливите, Ваше Величество — каза Адолин. — Не знаем какво става долу, нито пък какво се е случило, откакто получихме докладите за безредиците и бунтовете в града. И аз смятам, че е добра идея да бъдем по-предпазливи.

— Добре тогава — каза Елокар. — Именно затова доведох Светлотъкача. Какво ще препоръчате вие, Ваше Сиятелство?

— Нека се приземим извън града — отвърна Шалан. — Достатъчно надалеч, за да не ни издаде сиянието на Светлината на Бурята. После ще използваме илюзии, за да се промъкнем незабелязани в града и да разберем какво се случва, без да издадем присъствието си.

— Много добре — кимна отсечено Елокар. — Направете, както тя предложи, капитане.

Карта на Колинар

61
Кошмар наяве

„Можем да запишем каквото желание поискаме и да го оставим тук? Откъде да знаем, че няма да бъде открито? Е, не ме интересува. Запиши го, тогава.“

Из чекмедже 2–3, опушен кварц

Вражеската армия позволяваше на бежанците да отидат в града.

Отначало това изненада Каладин. Целта на обсадата не беше ли да предотврати възможността вътре да влизат хора? Но ето, че към Колинар се точеше непрекъсната върволица хора. Големите порти продължаваха да стоят затворени, за да предотвратят евентуално вражеско нападение, но по-малките странични врати — които все пак бяха доста големи — бяха широко отворени.

Каладин подаде далекогледа на Адолин. Бяха се приземили на едно по-закътано място, след което се бяха приближили към града пеша — но когато пристигнаха, вече се беше стъмнило. Решиха да прекарат остатъка от нощта извън града, под прикритието на една от илюзиите на Шалан. Впечатляващ беше фактът, че беше успяла да я поддържа през цялата нощ с помощта на съвсем малко Светлина на Бурята.

Сега, когато бе настъпило утрото, имаха възможност да огледат по-добре града, който отстоеше на около километър и половина от сегашното им положение. Погледнато отвън, укритието им изглеждаше просто като поредното възвишение в неравния, каменист район. Шалан не можеше да го направи прозрачно само от едната страна, затова гледаха през пролука, която би била видима, ако някой минеше достатъчно наблизо.

Отвътре, илюзията напомняше на пещера — като се изключи фактът, че вятърът и дъждът минаваха направо през нея. Кралят и Шалан цяла сутрин мърмореха и се оплакваха от влажната, студена нощ. Каладин и хората му, обаче, бяха спали като къпани. Имаше и предимства на това да си бил част от Мост Четири.

— Позволяват на бежанците да влязат, защото искат да изцедят ресурсите на града по-бързо — каза Адолин, загледан през далекогледа. — Хитър ход.

— Сиятелна Шалан — заговори Елокар, като пое далекогледа от ръцете на Адолин, — ще можеш да създадеш илюзии за всекиго от нас, нали? Така ще можем да се престорим на бежанци и да влезем лесно в града.

Шалан кимна разсеяно. Седеше и рисуваше на лъча светлина, който се процеждаше през малката пролука на тавана.

Адолин насочи далекогледа към двореца, чийто връх се различаваше над града в далечината. Времето беше идеално — слънчево, ясно и със съвсем слаба влага, която се усещаше във въздуха заради снощната буря. На небето не се виждаше и едно облаче.

Но дворецът някак си продължаваше да бъде в сянка.

— На какво би могло да се дължи? — каза Адолин, като свали далекогледа.

— На един от тях — прошепна Шалан. — От Несътворените.

Каладин се обърна към нея. Беше нарисувала скица на двореца, но беше някак разкривена — ъглите бяха странни, а стените — безформени.

Елокар се вгледа в двореца.

— Прав беше да ни препоръчаш да внимаваме, Бягащ по вятъра. Моят първи инстинкт продължава да бъде да се втурнем вътре направо — но така не бива, нали? Трябва да постъпя разумно и внимателно.

Оставиха на Шалан време да довърши рисунките си — твърдеше, че са й необходими за по-сложните илюзии. В крайна сметка, тя се изправи и запрелиства страниците на скицника си.

— Добре. Повечето от нас няма да се нуждаят от илюзии, тъй като никой не би могъл да познае мен или придружителите ми. Предполагам, че същото се отнася до хората на Каладин.

— И да ме познае някой, няма да има никакъв проблем — обади се Белязания. — Никой тук не знае какво ми се случи в Пустите равнини.

Дрей кимна.

— Добре тогава — обърна се Шалан към Каладин и Адолин. — За вас двамата ще направя нови лица и дрехи, за да ви накарам да заприличате на старци.

— Няма нужда да се предрешавам — възрази Каладин. — Не…

— Прекарал си известно време с паршите по-рано този месец — каза Шалан. — Най-добре да не рискуваме. Пък и бездруго вече се мръщиш на всички досущ като старец. Много ще ти отива.

Каладин се втренчи ядно в нея.

— Отлично! Давай точно така — насърчи го Шалан, после пристъпи напред, издиша и остави Светлината на Бурята да го обгърне.

Въпреки че смяташе, че ще може да я поеме и да я използва, той откри, че Светлината му се съпротивлява. Усещането беше странно — чувстваше се, сякаш е открил разжарен въглен, който не излъчва топлина.

Светлината на Бурята изчезна и той вдигна ръка пред лицето си. Вече изглеждаше състарена и отпусната. Палтото на униформата му се беше превърнало в ръчно тъкано кафяво яке. Докосна лице, но не усети нищо необичайно.

Адолин го посочи.

— Шалан, по-жалка картинка не бях виждал. Впечатлен съм.

— Какво? — попита Каладин и огледа околните, с което накара Дрей да трепне.

Шалан обгърна Адолин в Светлина и го преобрази в достолепен, хубав мъж на около шейсет години, с тъмнокафява кожа, бяла коса и добре сложена фигура. Дрехите му вече не бяха така богато украсени, но все пак бяха в добро състояние. Изглеждаше като някой опитен, възрастен войник, който би ти разказал за невероятните приключения на младостта си на по питие в кръчмата. Като човек, който караше жените да си мислят, че предпочитат по-стари мъже, когато в действителност просто предпочитаха него.

— Е, това вече е нечестно — заяви Каладин.

— Ако направя лъжата твърде неправдоподобна, става по-вероятно хората да я забележат — обясни Шалан безгрижно и пристъпи до краля. — Ваше Величество, вие ще бъдете жена.

— Хубаво — отвърна Елокар.

Каладин се сепна, изненадан. Очакваше възражение. Ако се съдеше по изражението на Шалан, която сякаш преглътна неизказана остроумната забележка, която си беше подготвила, тя беше очаквала същото.

— Работата е там, че според мен няма да можете да се сдържите и да не се държите като крал, затова смятам, че ако изглеждате като високопоставена светлоока, ще е по-малко вероятно да направите впечатление на пазачите, които…

— Вече се съгласих, Светлотъкачо — прекъсна я Елокар. — Не бива да губим време. Градът и народът ми са в опасност.

Шалан издиша пак и кралят се преобрази във висока, изискана алетка с черти, които бегло напомняха на тези на Ясна. Каладин кимна одобрително. Шалан беше права — нещо в осанката на Елокар издаваше благородния му произход. Това беше много добър начин да удовлетворят любопитството на онези, които биха се зачудили кой е.

Докато събираха нещата си от скривалището, Сил се шмугна вътре през отвора на тавана. Прие формата на млада жена и се стрелна към Каладин, но веднага отскочи назад, ужасена.

— О! — възкликна тя. — Уха!

Каладин изгледа Шалан свирепо.

— Какво си ми направила?

— О, не бъди такъв — отвърна тя. — Този външен вид само ще подчертае прекрасния ти характер.

„Не я оставяй да ти влезе под кожата“, напомни си Каладин. „Тя именно това иска.“ Вдигна чантата си на рамо. Нямаше значение как изглежда; беше само илюзия, все пак.

Но какво беше направила тя, все пак?

Излезе пръв от прикритието, а останалите поеха след него, като се подредиха в редица. Илюзията на камъка зад тях се стопи във въздуха. Хората на Каладин си бяха донесли сини униформи с обикновена кройка и без отличителни белези. Биха могли да принадлежат на стражник от всеки по-малък дом в княжеството на рода Колин. Двамата спътника на Шалан носеха обикновени кафяви униформи, а като се вземеше предвид и приелият облика на светлоока жена Елокар, наистина приличаха на група бежанци. Щяха да го сметнат за благородна дама, избягала от страх пред вражеските набези, без дори да има възможността да вземе паланкин или карета. Със себе си беше довела само неколцина стражи, прислужници и Шалан — младата й помощница и възпитаница. А Каладин й беше… какъв?

Бурята да го отнесе макар.

— Сил — изръмжа той, — мога ли да те призова, но не под формата на меч, а на плоско, лъскаво парче метал?

— Огледало ли искаш? — попита Сил, която летеше до него. — Хммм…

— Не си ли сигурна дали е възможно?

— Не съм сигурна дали е прилично.

— Прилично ли? Откога те е грижа за благоприличието?

— Аз не съм някаква си играчка. Аз съм величествено оръжие, което следва да бъде използвано само по величествени начини.

Тя изхъмка и се стрелна нанякъде. Преди Каладин да успее да я повика и да възрази, Елокар го настигна.

— По-полека, капитане — каза кралят с глас, който вече звучеше досущ като на жена. — Ще изостанем от вас.

Каладин забави крачка неохотно. Кралят не реагираше по никакъв начин на новото му лице; вместо това продължаваше да се взира неотклонно напред. Но той поначало не се интересуваше особено от околните, така че това беше нормално.

— Наричат я Бягащия по вятъра, нали знаеш — каза кралят тихо.

На Каладин му отне секунда да осъзнае, че има предвид реката, която тече покрай Колинар. Пътят им минаваше по широкия каменен мост, който я прекосяваше.

— Алетските светлооки господстват благодарение на вас. Вашият орден е бил най-влиятелният тук — в някогашна Алетела.

— Аз…

— Задачата ни е жизненоважна — продължи Елокар. — Не можем да си позволим да оставим града да падне. Не можем да си позволим грешки.

— Уверявам ви, Ваше Величество, че не възнамерявам да правя грешки.

Елокар му хвърли поглед и за миг Каладин зърна отново истинския крал. Не защото илюзията се разпадаше, а заради начина, по който устните му се присвиха, заради свъсените му вежди и съсредоточения поглед.

— Не говорех за теб, капитане — отвърна той тихо. — Имах предвид собствените си недостатъци. Искам да съм сигурен, че когато се проваля в задачата си да защитавам този град, ти ще бъдеш тук, за да му помогнеш.

Каладин извърна поглед засрамено. Наистина ли току-що си мислеше колко егоистичен е този човек?

— Ваше Величество…

— Не — прекъсна го Елокар твърдо. — Това е момент, който изисква трезв поглед върху нещата. Един крал е длъжен да направи всичко по силите си в името на добруването на своя народ, а моите сили се оказаха… ограничени. Всичко, което съм „постигнал“ в живота, дължа на баща си и на чичо си. Ти си тук, капитане, за да успееш там, където аз се проваля. Запомни го. Отвори Клетвената порта, увери се, че съпругата и детето ми отпътуват с нея на безопасно място, и се върни с войски, които да помогнат на града да удържи обсадата.

— Ще направя всичко възможно, Ваше Величество.

— Не — каза Елокар. — Ще направиш онова, което ти заповядам. Трябва да постигнеш забележителни неща, капитане. Не би било достатъчно нищо по-малко от това.

Бурята да го отнесе. Как успяваше Елокар да му направи комплимент и да го обиди едновременно? Усети тежестта на думите, които му напомниха на дните му във войската на Амарам — онова беше първият път, в който хората започнаха да говорят за него, да очакват неща от него.

Онези слухове се бяха превърнали в предизвикателство, което на свой ред го беше превърнало в очите на другите в човек, който приличаше на Каладин, но беше по-велик, отколкото той някога би могъл да бъде. Беше използвал този въображаем човек, беше разчитал на него да подготви екипа си и да привлече още войници в него. Ако не беше той, нямаше да има възможността да се запознае с Тара. Репутацията беше нещо полезно — стига да не се оставиш да те смачка.

Кралят изостана още по-назад в редицата. Прекосиха голото поле пред града под зоркия поглед на стрелците на върха на стената. От този поглед го засърбяваше гърба — независимо от факта, че бяха алетски войници. Опита се да го прогони от ума си, като се съсредоточи в стената, в чиято сянка тъкмо бяха пристъпили.

„Тези скални пластове“, помисли си той, „са много подобни на тунелите в Уритиру.“ Възможно ли беше да съществува някаква връзка помежду им?

Погледна през рамо, когато Адолин се приближи към него. Преобразеният принц трепна, когато видя лицето му.

— Ей — заговори той все пак. — Ъ-ъ… ух. Наистина е много разсейващо.

„Бурята да я тръшне тая жена“, помисли си Каладин.

— Какво искаш?

— Обмислях нещо. Ще трябва да си намерим някакво скривалище в града, където да можем да пренощуваме, ако се наложи, нали? Не можем да следваме нито един от двата първоначални плана — нито можем просто да влезем открито в палата, нито е добра идея да го нападаме. Не и преди да разузнаем наоколо.

Каладин кимна. Никак не му се нравеше мисълта да прекара твърде много време в Колинар. Никой от останалите мостови не беше напреднал достатъчно, че да се закълне във Втория Идеал, затова Мост Четири нямаше да може да продължи да упражнява силите си, докато той не се завърнеше. От друга страна, той също намираше мисълта за потъналия в сенки дворец за обезпокоителна. Наистина трябваше да отделят няколко дни, за да се осведомят по-добре за положението.

— Съгласен съм — каза Каладин. — Имаш ли някакви идеи за подходящи места?

— Знам точно къде да отидем. Собствениците са хора, на които имам доверие — а и се намира достатъчно близо до двореца, за да разузнаем, и достатъчно далеч, за да не бъдем въвлечени в… каквото и да се случва там. Или поне така се надявам.

Изражението му беше угрижено.

— Как изглеждаше? — попита Каладин. — Онова същество под кулата, което прогонихте ти и Шалан?

— Тя му направи няколко скици. Помоли я да ти ги покаже.

— Вече ги видях в докладите, които писарите на Далинар ми предоставиха — каза Каладин. — Но какво е било?

Адолин пак обърна сините си очи напред. Илюзията беше толкова реалистична, че на Каладин му беше трудно да повярва, че това действително е той — но наистина продължаваше да върви по същия начин, със същата вродена увереност, присъща само на светлооките.

— Беше… нередно — каза Адолин най-после. — И плашещо. Като кошмар наяве.

— Като лицето ми, значи? — попита Каладин.

Адолин му хвърли поглед и се ухили.

— За твой късмет, Шалан го скри с илюзията си.

Каладин се улови, че се усмихва. Тонът, с който Адолин казваше подобни неща, говореше ясно, че се шегува — и не само за твоя сметка. Караше те да искаш да се засмееш заедно с него.

Приближиха се към входа. Макар да изглеждаха мънички в сравнение с главната порта на града, страничните врати бяха достатъчно широки, за да може да мине през тях каруца. За нещастие, обаче, пътят беше препречен от войници, пред които вече се беше събрала гъста тълпа. В краката на бежанците вряха духчета на гнева, докато те размахваха юмруци и викаха от яд, че им пречат да влязат.

Досега пускаха всички. Какво се случваше? Каладин хвърли поглед на Адолин и посочи с брадичка.

— Да видим какво става?

— Ние ще идем да видим — каза Адолин, като се обърна към останалите от групата. — Вие чакайте тук.

Белязания и Дрей спряха, но Елокар последва Каладин и Адолин напред. Шалан също се присъедини. Придружителите й се поколебаха за миг, после поеха по петите й. Бурята да го тръшне — системата на командване на тази мисия беше същински кошмар.

Елокар закрачи напред с царствена походка и излая на хората да му направят път. Макар и с неохота, те го послушаха — не искаха да рискуват да ядосат жена с такава осанка. Каладин си размени уморен поглед с Адолин, след което двамата побързаха да настигнат краля.

— Настоявам да бъда пусната вътре — заяви Елокар, когато прекоси събралото се множество. Тълпата вече наброяваше петдесет-шейсет души, а непрекъснато пристигаха и още.

Малката групичка стражи пред вратата огледа Елокар. Капитанът им заговори пръв:

— Колцина годни за бой мъже можете да осигурите за защитата на града?

— Николко — сопна се Елокар. — Това е моята лична стража.

— Тогава, Сиятелна, ви съветвам лично да ги подкарате на юг и да си потърсите място в друг град.

— Къде? — попита настоятелно Елокар, а неколцина от заобиколилите ги хора закимаха утвърдително. — Чудовищата са навсякъде, капитане.

— Според слуховете, на юг има по-малко — отвърна войникът и посочи. — Така или иначе, Колинар е така претъпкан, че се пръска по шевовете. Няма да намерите подслон тук. Повярвайте ми. Идете другаде. Градът…

— Кой е прекият ви началник? — прекъсна го Елокар.

— Служа на Върховния маршал Лазур, от Стенната стража.

— Върховният маршал Лазур? Никога не съм чувала за такъв човек. Погледнете тези хора — смятате ли, че имат сили да търсят убежище другаде? Заповядвам ви да ни пуснете да влезем в града.

— Вече ми е дадена заповед да пускам определен брой бежанци на ден — отвърна стражникът с въздишка. Каладин познаваше това чувство на раздразнение добре; Елокар беше способен да го предизвика и у най-търпеливите войници. — Вече преминахме ограничението. Ще се наложи да изчакате до утре.

Хората замърмориха недоволно, а около тях се появиха още повече духчета на гнева.

— Не е като просто да сме коравосърдечни — повиши глас капитанът. — Ще ме изслушате ли най-после? В града няма достатъчно храна, а в убежищата срещу бури вече няма място. Всеки нов човек, който влезе, влошава положението! Но повечето чудовища са съсредоточени тук; ако продължите на юг, ще намерите подслон — може би даже в Я Кевед.

— Недопустимо! — отсече Елокар. — Тези заповеди са ви били дадени от онзи глупав мъж, когото споменахте — Лазур. А кой е неговият началник?

— Върховният маршал няма висшестоящ.

— Какво? — попита Елокар възмутено. — Ами кралица Аесудан?

Стражникът поклати глава.

— Вижте какво, с вас ли са тези двамата? — попита той, като посочи Дрей и Белязания, които все още ги чакаха в дъното на тълпата. — Изглеждат като читави войници. Ако ни ги предоставите за Стенната стража, ще ви допуснем в града незабавно, а освен това ще се погрижим и да получите дажба зърно.

— Без онзи — намеси се един от останалите стражници, като кимна към Каладин. — Май е болен.

— Невъзможно! — настоя Елокар. — Стражниците ми няма да се отделят от мен при никакви обстоятелства.

— Сиятелна… — започна капитанът.

Отче на Бурята. Каладин наистина съчувстваше на горкия човек.

Изведнъж Сил застана нащрек и се стрелна към небето под формата на панделка светлина. Каладин мигом спря да обръща внимание на Елокар и войниците. Огледа небето, докато не забеляза фигурите, които летяха към стената във V-образна формация. В нея имаше поне двадесетима Пустоносни, след всеки от които оставаше следа от тъмна енергия.

Войниците на върха на стената се развикаха. Прозвуча сигнал за тревога, а капитанът изруга. Втурна се заедно с хората си през вратата и се спусна към най-близките стълби, които водеха нагоре по стената.

— Вътре! — нареди Адолин, докато останалите бежанци се блъскаха към вратата. Стисна краля за китката и го изтегли напред, към града.

Каладин се опита да се пребори с течението на тълпата, за да не го завлекат в града. Вместо това изви врат нагоре, за да проследи с поглед Пустоносните, които тъкмо стигнаха до стената. От мястото на Каладин в самата й основа не можеше да се види почти нищо от случващото се горе.

Неколцина стражника, явно понесли удари от Пустоносните, паднаха от стената и се стовариха в подножието й със стряскащо силни трясъци. Бурята да го вземе! Множеството го изтика към града и той едва успя да се сдържи да не засмуче Светлина на Бурята.

„Спокойно“, каза си. „Целта е да влезеш, без да те забележат. Нима ще провалиш мисията, като полетиш да защитиш града?“

Но той беше длъжен да защитава.

— Каладин — извика Адолин и си проправи с мъка път до мястото точно пред вратата, където се намираше Каладин. — Хайде.

— Скоро ще надвият стражниците на стената, Адолин. Трябва да им помогнем.

— Как? — попита Адолин, наведе се към него и зашепна: — Като призовем Вълшебните си мечове и ги размахаме бясно в небето като фермер, подгонил ято небесни змиорки? Това е просто набег, чиято цел е да изпита силата на защитите ни. Не е истинско нападение.

Каладин си пое дълбоко дъх и остави Адолин да го помъкне към града.

— Над двадесетима Слети. Биха могли да превземат града с лекота.

— Но не и да го удържат — възрази Адолин. — Всички знаят, че Мечоносците могат да превземат, не да устояват — същото би трябвало да важи за Сияйните рицари и за тези Слети. Да тръгваме.

Двамата влязоха вътре и се присъединиха към останалите, след което всички заедно се отдръпнаха по-далеч от стените и портата. Каладин се опита да не обръща внимание на далечните викове на войниците. Както се беше досетил Адолин, набегът на Пустоносните приключи също толкова неочаквано, колкото беше започнал — Слетите отлетяха от стената само след няколко минути битка. Каладин въздъхна, загледан след тях, после стисна зъби, за да се вземе в ръце, и последва останалите, докато Адолин ги водеше напред по една широка улица.

Колинар беше както по-внушителен, така и по-потискащ, погледнат отвътре. Подминаваха една след друга страничните улици, претъпкани с високи, триетажни къщи, подобни на каменни кутии. Отче на Бурята, капитанът пред страничната врата на града не беше преувеличил. Навсякъде беше претъпкано с хора. В Колинар нямаше много малки улички; каменните сгради бяха построени плътно една до друга в дълги редици. Но хората бяха насядали в канавките, вкопчени в одеялата и оскъдните си вещи. Твърде много от вратите на къщите бяха затворени; в дните с приятно време като този, хората във военните лагери често оставяха дебелите, укрепени против бурята врати и кепенци отворени на лекия бриз. Тук не беше така. Всичко беше здраво заключено — хората явно се страхуваха да не бъдат залети от тълпите бежанци.

Войниците на Шалан се приближиха плътно до нея, опрели внимателно ръце в джобовете си. Явно бяха запознати с по-съмнителните прослойки на градското общество. За щастие, тя поне се беше вслушала в настоятелната препоръка на Каладин да не води и Газ.

„Къде са патрулите?“, помисли си Каладин, докато вървяха през кривите улички, по нанагорнища и нанадолнища. С тези многолюдни тълпи със сигурност трябва да им бяха необходими колкото може повече войници, за да поддържат реда и спокойствието.

Не видя нищо, преди да излязат от най-близкия до портите район и не влязоха в един по-богат квартал. Тук се забелязваха по-големи къщи с дворове, заградени с железни огради, закрепени върху камъните с помощта на втвърден крем. Зад оградите пък имаше пазачи. На улицата, обаче, не се виждаше нищо подобно.

Каладин усети погледите на бежанците върху себе си. Любопитството им. Дали си струваше да го оберат? Дали имаше значение? Имаха ли храна? За щастие, копията, които носеха Белязания и Дрей — както и сопите в ръцете на двамата придружители на Шалан — бяха достатъчни да възпрат всеки крадец.

Каладин ускори крачка, за да настигне Адолин начело на групичката.

— Наблизо ли е това твое тайно убежище? Не ми харесва обстановката на тези улици.

— Има още път — отвърна Адолин. — Но съм съгласен с теб. Бурята да го отнесе, трябваше да си донеса допълнителен меч. Кой да предположи, че няма да имам възможност да използвам Вълшебния си меч открито?

— Защо не могат да удържат позицията си Мечоносците? — попита Каладин.

— Основи на военната теория — отвърна Адолин. — Мечоносците са ненадминати в сраженията — но какво могат да сторят срещу населението на цял един град? Да убият всекиго, който откаже да им се подчини? Ще ги надвият заради численото превъзходство, независимо от Вълшебните им оръжия. На онези летящи Пустоносни ще им се наложи да доведат със себе си цяла армия, за да превземат града. Но първо ще изпитат силата ни, а може би и ще се опитат да отслабят укрепленията ни.

Каладин кимна. Харесваше му да си мисли, че знае много за военната тактика, но истината беше, че не бе имал възможността да получи образованието на човек като Адолин. Беше участвал в сраженията, но никога не ги беше ръководил.

Колкото повече се отдалечаваха от стената, толкова по-добре изглеждаше положението в града — по-малко бежанци, повече спокойствие и чувство за ред. Подминаха дори един пазар, който все още работеше, и той най-после забеляза неколцина стражници — стегната група мъже, облечени в непознати цветове.

При други обстоятелства, този квартал би бил доста приятен. От двете страни на улицата имаше шистокори, оформени и разноцветни — някои приличаха на чинии, други — на буйните клони на някое дърво. Пред много от постройките имаше градински дървета — от онези, които рядко прибираха листата си, — вкопчени в земята с дебелите си корени, които сякаш се вливаха в камъните.

Бежанците се гушеха на групички — всеки със семейството си. Сградите тук бяха построени под формата на големи квадрати, с прозорци, обърнати навътре, към вътрешните им дворове. Хората се бяха скупчили в тях и ги бяха превърнали в импровизирани убежища. За щастие, Каладин не забеляза някой да гладува видимо — запасите на града явно не бяха привършили все още.

— Видя ли? — попита Шалан тихо, като се изравни с него.

— Какво? — попита той и погледна през рамо.

— Изпълнителите на пазара ей-там, със странното облекло — каза Шалан, смръщила вежди, и посочи към пресечката, която тъкмо подминаваха. — Ето още един.

Сочеше мъж, облечен в изцяло бели дрехи с панделки плат, които трепкаха и се вееха на вятъра, докато се движеше. Човекът беше застанал на ъгъла на улицата, свел глава, и подскачаше ту в една поза, ту в друга. Вдигна очи и срещна погледа на Каладин — първият човек дотук, който не извърна поглед незабавно.

Каладин остана загледан в него, докато един чул, който теглеше каруца, пълна с отломки от бурята, не препречи пътя. Хората напред по улицата се отдръпнаха встрани.

— Дръпнете се — каза Елокар. — Любопитен съм да видя какво се случва.

Присъединиха се към тълпите, които се бяха притиснали плътно към сградите от двете страни на улицата. Каладин пъхна ръце в чантата си, за да опази голямото количество сфери, които беше скътал в една черна кесийка в нея. Скоро по улицата се зададе необичайна процесия. Мъжете и жените в нея също бяха облечени като улични изпълнители — дрехите им бяха обшити с яркоцветни ленти в червено, синьо и зелено. Минаха покрай множеството, като подвикваха безсмислени фрази — думи, чието значение Каладин знаеше, но които ни най-малко не си пасваха.

— Какво, Преизподнята да го вземе, се случва в този град? — промърмори Адолин.

— Това не е ли нещо обичайно? — прошепна Каладин.

— Срещат се странстващи музиканти и улични актьори, но нищо подобно на това. Бурята да ги тръшне, дано. Какви са тези?

— Духчета — прошепна Шалан. — Правят се на духчета. Вижте — онези там приличат на огнени, а тези в бяло и синьо, с дългите ивици плат, са ветрени. Има и духчета на чувствата. Онези са на болката, онези — на страха, на очакването…

— Значи е парад — свъси вежди Каладин. — Но на никого не му е забавно.

Зрителите стояха неподвижни, свели глави и си мърмореха… или може би се молеха? Една алетска бежанка, парцалива и облегната на стената на сградата до тях, държеше неспокойно, разплакано бебе на ръце. Над главата й се появи ято духчета на изтощението — прашни дири, които прорязваха въздуха насам-натам. Само че тези бяха яркочервени, вместо кафяви, както обикновено — а и изглеждаха някак разкривени.

— Това никак, никак, никак не е хубаво — обади се Сил, кацнала на рамото на Каладин. — О… о, това духче е от него, Каладин.

Шалан следеше странните духчета с разширени очи. Стисна Адолин за ръката и изсъска:

— Води ни напред, бързо.

Той си запроправя път през тълпата към близкия ъгъл, където можаха да се разминат с необичайния парад. Каладин хвана краля над лакътя, а Дрей, Белязания и двамата войника на Шалан инстинктивно ги заобиколиха. Кралят остави Каладин да го издърпа далеч — и добре, че така стана, защото тъкмо беше започнал да рови из джоба си, по всяка вероятност, за да даде на уморената жена някоя сфера. Бурята да го тръшне, дано! Точно посред тълпата!

— Вече сме близо — каза Адолин, след като успяха да си поемат дъх на спокойствие в страничната улица. — Следвайте ме.

Поведе ги към една ниска арка, която водеше към вътрешната градина, споделяна от заобикалящите я постройки. Вътре, разбира се, вече се бяха струпали множество бежанци, мнозина от които се бяха увили в широки одеяла, все още мокри от бурята снощи. Между растенията се носеха духчета на живота.

Адолин внимателно си проправяше път между хората, за да стигне до вратата, която търсеше. Почука на задния вход на постройката — откъм градината, а не откъм улицата. Може би това беше пивницата на някое от по-заможните семейства? Но повече приличаше на дом.

Адолин почука отново, обезпокоен. Каладин пристъпи до него и замръзна на място. На вратата блестеше гладка стоманена плочка с гравирани на нея цифри. Можеше да види отражението си в нея.

— В името на Всемогъщия — възкликна и докосна с пръсти белезите и циреите по лицето си, някои от които — отворени и разкървавени. От устата му стърчаха фалшиви зъби, а едното му око беше по-високо от другото. Косата му се беше превърнала в няколко разпокъсани туфички косми, а носът му беше толкова мъничък. — Какво си ми направила, жено?

— Наскоро научих, че добрата дегизировка може да бъде запомняща се — стига да се запомня по погрешна причина. Хората са склонни да те помнят дълго, след като са те срещнали, капитане — притесних се, че това ще се случи, независимо какво лице носиш. Затова ти дадох даже още по-запомнящо се такова.

— Приличам на някакво отвратително духче.

— Ей! — обади се Сил.

Вратата най-после се отвори и разкри една ниска, възрастна тайленка с престилка и жилетка. Зад нея беше застанал едър мъж с бяла брада, подстригана в рогоядски стил.

— Какво? — каза жената. — Кои сте вие.

— О! — възкликна Адолин. — Шалан, трябва да…

Шалан извади една кърпа от чантата си и потри лицето му с него, сякаш искаше да махне грим, и лицето му отново прие истинския си облик. Адолин се ухили на жената, а тя зяпна от изненада.

— Принц Адолин? — възкликна тя. — Побързайте, побързайте. Влизайте. Навън е опасно!

Направи им път да влязат вътре и веднага затвори вратата. Каладин примигна при гледката на осветената от сфери стая, с топове плат, подпрени на всички стени, и манекени с полуготови палта върху тях.

— Какво е това място? — попита Каладин.

— Е, нали трябваше да си намерим някое безопасно скривалище — обясни Адолин. — При някого, на когото бих доверил живота си — ако не и повече.

Погледна Каладин, посочи жената и добави:

— Затова ни доведох при шивачката ми.

62
Проучвания

„Бих желал да изразя официалните си възражения към идеята да изоставим кулата. Това е едно твърде крайно, а и в случая — прибързано решение.“

Из чекмедже 2–22, опушен кварц

Тайни.

Този град гъмжеше от тях. Беше претъпкан с тях — така плътно, че нямаше как да не започнат да се просмукват навън.

Единственото, което й оставаше на Шалан, беше да се фрасне сама във физиономията.

Беше по-трудно, отколкото изглеждаше. Винаги трепваше в последния момент. „Хайде де“, каза си и сви ръка в юмрук. Стисна очи и се приготви, след което стовари свободната си ръка отстрани на главата си.

Почти не я заболя; просто не беше в състояние да се удари достатъчно силно. Може би Адолин щеше да се съгласи да го направи вместо нея. Беше в задната работна стаичка на ателието на шивачката. Шалан се беше извинила и беше излязла в помещението за гости — предположи, че останалите няма да откликнат положително на опитите й да примами духче на болката умишлено.

Дочуваше гласовете им от съседното помещение, където разпитваха учтивата жена.

— Всичко започна с бунтовете, Ваше Величество — тъкмо казваше тя в отговор на въпроса на Елокар. — А може и да беше преди това, с… Ами, сложно е. Не мога да повярвам, че сте тук. Усещах Страст да се случи нещо, така е, но сега, когато най-после… тоест…

— Поеми си дълбоко дъх, Йокска — каза й Адолин успокоително. Дори гласът му беше очарователен. — Ще продължим, след като се съвземеш.

„Тайни“, помисли си Шалан. „Всичко това бе причинено от тайни.“

Надзърна в съседната стая. Кралят, Адолин, шивачката Йокска и Каладин седяха вътре, отново приели нормалния си облик. Бяха изпратили хората на Каладин — заедно с Червения, Ишна и Вата — с прислужницата на шивачката, за да й помогнат да приготви стаите на горния етаж и на тавана за гости.

Йокска и съпругът й щяха да спят на сламеници в задната стаичка; естествено, Елокар щеше да получи собствена стая. В момента, малката групичка беше насядала на няколко дървени стола, подредени в кръг под слепите лица на манекените, облечени в различни недовършени палта.

Вече завършените палта бяха изложени на различни места в помещението за клиенти. Бяха яркоцветни — дори по-ярки от дрехите, които алетите носеха сред Пустите равнини, — обшити със златни и сребърни нишки, с лъскави копчета и изящна бродерия по големите джобове. Не се закопчаваха отпред, като се изключеха едно-две копчета точно под яката — отстрани стояха отворени, а на гърба се раздвояваха като фракове.

— Заради екзекуцията на ардентката беше, Сиятелен господарю — каза Йокска. — Кралицата заповяда да я обесят и… О! Толкова ужасно беше. Благословена Страст, Ваше Величество — не искам да говоря зле за съпругата ви! Сигурно не е разбирала…

— Просто ни кажи — прекъсна я Елокар. — Не се бой. Трябва да разбера какво мислят жителите на града.

Йокска потрепери. Беше дребна, пълничка жена, която носеше дългите си тайленски вежди симетрично накъдрени от двете страни на лицето, а полата и блузата й явно бяха по последна мода. Шалан се застоя на прага, любопитна да чуе какво ще каже.

— Е — продължи Йокска, — по време на бунтовете, кралицата… кралицата на практика изчезна. От време на време издаваше прокламации, но често в тях нямаше особена логика. Всичко се обърка след смъртта на ардентката. В града вече цареше безредица… А тя бе написала такива ужасни неща, Ваше Величество. За кралското семейство, за религиозните й вярвания, за…

— И Аесудан я е осъдила на смърт — каза Елокар.

Лицето му беше наполовина в сянка, осветено само от няколко сфери в средата на кръга, в който бяха насядали. Слабата светлина създаваше много странен ефект и Шалан взе Спомен от образа му, за да го нарисува по-късно.

— Да, Ваше Величество.

— Но заповедта, разбира се, всъщност е идвала от тъмния дух — продължи Елокар. — Духчето, което властва над двореца сега. Съпругата ми никога не би постъпила така недалновидно — да екзекутира ардент публично по време на такъв несигурен период.

— О! Да, разбира се. Тъмно духче. В двореца — съгласи се Йокска с явно облекчение, доволна, че има оправдание да оневини кралицата.

Шалан се замисли, после видя чифт ножици за плат на близкия перваз. Грабна ги и се шмугна обратно в стаята за клиенти. После отдръпна полата си и заби острието на ножицата в крака си.

Острата болка пробяга нагоре по крака й и сякаш прониза цялото й тяло.

— Хммм — обади се Шарка. — Унищожение. Това… не е обичайно за теб, Шалан. Отиваш твърде далеч.

Тя потрепери от болка. От раната бликна кръв, но тя притисна ръка към нея, за да намали потока.

Ето! Готово. Около нея се появиха няколко духчета на болката — като малки ръце, които сякаш изпълзяха от земята. Изглеждаха като направени от сухожилия, напълно лишени от кожа. Обикновено бяха яркооранжеви, но тези бяха нездраво зелени. А и някак не както трябва… вместо на човешки ръце, тези приличаха на лапите на някое животно — твърде плоски и с остри нокти.

Шалан побърза да вземе Спомен, все още повдигнала полата си, за да не я изцапа с кръв.

— Не боли ли? — попита Шарка от мястото на стената, където беше застанал.

— Разбира се, че боли — отвърна тя с насълзени очи. — Това беше целта.

— Хммм… — изтананика той разтревожено.

Нямаше защо да се притеснява, обаче — Шалан беше получила, каквото искаше, и беше доволна. Засмука малко Светлина на Бурята и се излекува, а после изтри кръвта от крака си с едно парче плат, което извади от чантата си. Накрая изми ръцете си и плата на мивката в банята. Изненада се, като видя, че има течаща вода; не очакваше в Колинар да има такива неща.

Извади скицника си и се върна на прага на задната стаичка, където се облегна на касата на вратата и нахвърля бърза скица на странните, неестествени духчета на болката. Ако беше тук, Ясна би й казала да остави скицника и да иде да седне с останалите, но Шалан често се съсредоточаваше по-добре с лист хартия и молив в ръце. Хората, които не рисуваха, сякаш не можеха да го проумеят.

— Разкажи ни за двореца — тъкмо казваше Каладин. — Онзи… тъмен дух, както го нарече Негово Величество.

Йокска кимна.

— О, да, Сиятелен господарю.

Шалан хвърли поглед към Каладин, за да види как ще реагира на обръщението „Сиятелен господарю“, но лицето му остана безизразно. Илюзорният му образ беше изчезнал, макар че Шалан си беше запазила скицата за евентуална по-нататъшна употреба. Беше призовал Вълшебния си меч по-рано същата сутрин, и сега очите му бяха в най-наситеносиния цвят, който някога беше виждала. Още не бяха избледнели.

— После се случи неочакваната буря — продължи Йокска. — А после времето сякаш полудя. Дъждът започна да вали на пресекулки и да спира внезапно. Но, о! Когато дойде новата буря, онази с червените светкавици, тя остави двореца, потънал в мрак. Толкова е ужасно! Тежки времена. Предполагам… предполагам, че още не са отминали.

— Къде е била кралската стража? — попита Елокар. — Трябвало е да помогнат на Стенната стража, да потушат бунтовете!

— Дворцовата стража се оттегли в двореца, Ваше Величество — отвърна Йокска. — А и тя заповяда на Градската стража да се барикадират в казармата. Накрая се преместиха в двореца, отново по нейно нареждане. Оттогава… не сме ги виждали.

„Бурята да го вземе“, помисли си Шалан и продължи да рисува.

— О, и съжалявам, че разказвам така разпокъсано, но забравих! — възкликна Йокска. — Докато траеха бунтовете, кралицата издаде прокламация. О, Ваше Величество. Искаше да екзекутира всички парши в града! Всички си помислихме, че трябва да е… съжалявам, но си помислихме, че трябва да е полудяла. Горкичките. Какво са ни направили? Това си мислехме. Още нямахме представа. Та кралицата разпрати из целия град викачи, които да разгласят, че паршите са Пустоносни. И трябва да отбележа, че за това беше права. Но все пак беше така странно. Сякаш дори не беше забелязала, че половината град се е вдигнал на бунт!

— Тъмното духче — каза Елокар, като стисна юмрук. — То е виновно, не Аесудан.

— Имало ли е доклади за необичайни убийства? — попита Адолин. — Убийства или нападения, които са се случили по двойки — един умира, и няколко дни по-късно някой друг бива убит по същия начин?

— Не, Сиятелен господарю. Нищо… нищо подобно, макар че имаше мнозина убити.

Шалан поклати глава. Тук имаше друг Несътворен; друго древно духче на Зло. В религиозните текстове и легендите те се споменаваха съвсем бегло и често се говореше за тях като за едно-единствено зло създание. Навани и Ясна бяха започнали да ги проучват по-подробно през последните няколко седмици, но още не бяха узнали кой знае колко.

Шалан завърши скицата на духчетата на болката, а после направи и една на духчетата на изтощението, които бяха видели по-рано. Беше успяла да мерне и няколко духчета на глада около един бежанец, докато вървяха насам. Колкото и странно да беше, те не изглеждаха по-различно от обикновено.

„Имаме нужда от повече сведения“, помисли си тя. „Повече информация.“ Помъчи се да се сети за нещо, с което да може да се изложи.

— Е, макар че не сме заповядвали да екзекутират паршите, а само да ги прогонят в изгнание, явно поне тази заповед е стигнала до Аесудан — каза Елокар. — Трябва да е била в достатъчно ясно съзнание, че да се вслуша в съобщенията ни по далекосъобщителите, въпреки влиянието на тъмните сили.

Но той, разбира се, не спомена логичните проблеми. Ако шивачката беше права относно тъмния дух, пристигнал по време на Вечната буря, значи Аесудан беше наредила да екзекутират ардентката по собствена воля — нали се беше случило преди това. Заповедта за масовото изтребление на паршите също трябва да беше дадена преди Вечната буря. А и кой знаеше дали Несътворените изобщо можеха да влияят на някого като кралицата? Духчето в Уритиру бе имитирало хората, не ги беше контролирало.

Йокска действително разказваше историята доста разпиляно, затова бе възможно Елокар просто да е объркал поредността на събитията. Така или иначе — Шалан трябваше да се изложи някак. „Както когато разлях виното си първия път, когато татко ми сипа малко по време на една официална вечеря. Не… не… нещо по-значително…“

— О! — възкликна Йокска. — Ваше Величество, трябва да знаете и още нещо. Прокламацията, с която се заповядваше екзекутирането на паршите… Тя не беше спазена от мнозина от важните светлооки. А после, след онази ужасна буря, кралицата започна да дава още нареждания, затова те отидоха да се срещнат с нея.

— Нека позная — обади се Каладин. — Така и не са се върнали от двореца.

— Да, Сиятелен господарю. Не се върнаха.

„Ами когато се събудих и се изправих лице в лице с Ясна, след като едва не умрях, и тя откри, че съм я предала?“

Трябва да беше достатъчно дори само да си спомни за това.

Не?

Жалко.

— Та, за паршите — бяха ли екзекутирани? — попита Адолин.

— Не — отвърна Йокска. — Както казах, всички бяха заети да се борят с метежите — като изключим служителите, които оповестяваха заповедите на кралицата, предполагам. В крайна сметка, Стенната стража най-после предприе мерки — възстановиха реда в града, поне донякъде, а после събраха паршите и ги прогониха навън, на полето. А после…

— Е дошла Вечната буря — довърши Шалан и скришом разкопча ръкава, който покриваше скритата й ръка.

Йокска се сви на мястото си. Останалите млъкнаха, което предостави идеална възможност на Шалан да действа. Пое си дъх дълбоко и пристъпи напред, хванала скицника уж разсеяно. Спъна се в един топ плат на пода, нададе вик и се стовари в средата на пръстена от столове.

В крайна сметка се озова просната на пода, с намачкани около кръста поли — а днес дори не носеше клин под тях. Скритата й ръка стърчеше от пролуката между разкопчаните копчета на ръкава й — явно видима не само за краля, но и за Каладин и Адолин.

Ужасно, идеално, невероятно унизително. Усети как се изчервява дълбоко, а миг по-късно я заля цяла вълна от духчета на срама. Обикновено, те приличаха на бели венчелистчета.

Тези приличаха на парчета счупено стъкло.

Мъжете, естествено, бяха твърде разсеяни от положението, в което се беше озовала, че да им обръщат внимание. Тя изграчи нещо сконфузено, успя да вземе Спомен на духчетата на срама и се изправи, аленочервена, увила набързо ръка в дългия ръкав.

„Това“, помисли си, „май е най-безумното нещо, което някога си правила. Което значи доста.“

Тя грабна скицника и побърза да се отдалечи, като подмина белобрадия съпруг на Йокска — който все още не беше чула да отрони и дума, и който беше застанал на прага с поднос вино и чай. Шалан грабна най-тъмната чаша вино и я пресуши на един дъх. Усещаше погледите на мъжете, приковани в гърба й.

— Шалан? — обади се Адолин. — Ъ-ъ…

— Добресъмпростоправехексперимент — избъбри тя, шмугна се в главното ателие и се хвърли на дивана за гости. „Бурята да го отнесе, дано, ама че излагация.“

Все още виждаше част от задната стаичка. Съпругът на Йокска се приближи към групичката със сребърния поднос. Спря до Йокска — макар че етикетът диктуваше, че трябва първо да сервира питие на краля, — и положи длан на рамото й. Тя го хвана със своята ръка.

Шалан отвори скицника и доволно забеляза още няколко духчета на срама, които се спуснаха към земята около нея. И те приличаха на стъкло. Започна да рисува, вдълбочена в задачата си, за да потисне мислите за току-що разигралата се случка.

— Та… — чу се гласът на Елокар от съседното помещение. — Говорехме за Стенната стража, която се подчинила на заповедите на кралицата?

— Е, горе-долу тогава се появи Върховният маршал. Него също никога не съм виждала. Не слиза от стената особено често. Възстанови мира в града, което е много хубаво, но Стенната стража не разполага с достатъчно хора да следи за реда и едновременно с това да охранява стената — затова насочиха усилията си към стената и ни оставиха просто да… оцеляваме.

— Кой властва в момента? — попита Каладин.

— Никой — отговори Йокска. — Различни Върховни принцове… Ами, те на практика узурпираха властта над някои райони в града. Някои твърдят, че монархията е паднала, че кралят — простете, Ваше Величество, — ги е изоставил. Но истинската власт над града е в ръцете на Култа на моментите.

Шалан вдигна поглед от рисунката си.

— Хората, които видяхме на улицата ли? — попита Адолин. — Онези, които бяха облечени като духчета?

— Да, Ваше Величество — отвърна Йокска. — Не знам… не знам какво да ви кажа. Духчетата в града понякога приемат необичайни форми — което, според хората, се дължи на кралицата, на странната буря, на паршите… Уплашени са. Някои започнаха да настояват, че усещат настъпването на една нова ера — една наистина особена нова ера. Ера, в която господстват духчетата. Воринската църква обяви Култа на моментите за ерес, но толкова много от ардентите бяха в двореца, когато потъна в сянка. Повечето от останалите потърсиха убежище при един от Върховните принцове, който завзе някои малки райони от града. Те се изолират все повече и повече, започват да организират собствено самоуправление. А освен това… го има и това с фабриалите…

Фабриали. Шалан се изправи бързешком на крака и надзърна в съседната стая.

— Какво за фабриалите?

— Ако използвате фабриал, от какъвто и да било вид — дали далекосъобщител, отоплителен или болкоуспокояващ, — ще привлечете тях. Жълти духчета, които не спират да пищят и крещят и които се носят с вятъра като ивици ужасна светлина. Започват да обикалят около теб и да викат. А това обикновено означава, че ще се появят и създанията от небето — онези със свободните дрехи и дългите копия. Те отнемат фабриала на онзи, който се опитва да го използва — а понякога отиват дотам и да го убият.

„Бурята да го тръшне, дано…“, помисли си Шалан.

— Виждала ли сте го на живо? — попита Каладин. — Как изглеждаха духчетата? Чухте ли какво казват?

Шалан хвърли поглед на Йокска, която се беше свила още по-надолу на стола си.

— Мисля… че може би трябва да дадем на добрата шивачка малко почивка — намеси се Шалан. — Появихме се на прага й изневиделица, присвоихме си спалнята й, а сега я подлагаме на разпит. Уверена съм, че светът няма да се разпадне, ако й дадем няколко минути да пийне чай и да се възстанови от преживяването.

Жената се обърна към Шалан с изражение, в което се четеше неподправена благодарност.

— Бурята да го вземе! — възкликна Адолин и скочи на крака. — Разбира се, че си права, Шалан. Йокска, приеми извиненията ни, както и големи благодарности за…

— Няма нужда от благодарности, Ваше Височество — каза тя. — О, наистина изпитвах Страст да дойде помощ. И ето, че тя пристигна! Но ако кралят не възразява, малко почивка… Да, бих ви била много признателна за малко почивка.

Каладин изхъмка утвърдително и кимна, а Елокар махна с ръка по начин, който не беше точно пренебрежителен. По-скоро… разсеян. Тримата мъже оставиха Йокска да си отдъхне и се присъединиха към Шалан в стаята за гости, където лъчите на залязващото слънце се процеждаха между завесите на прозорците отпред. При нормални обстоятелства сигурно биха ги вдигнали, за да изложат на показ изделията на шивачката, но напоследък трябва да бяха прекарали доста повече време спуснати.

Четиримата се събраха, за да обсъдят чутото.

— Е? — обади се пръв Елокар. Гласът му беше непривично тих и замислен.

— Искам да разбера какво се случва със Стенната стража — каза Каладин. — Предводителят им… никой от вас ли не е чувал за него?

— За Върховния маршал Лазур ли? — попита Адолин. — Не. Но аз напуснах града преди години. Със сигурност трябва да има много нови офицери, които са били повишени през това време.

— Възможно е Лазур да е онзи, който изхранва града — каза Каладин. — Някой осигурява зърно. Ако жителите не разполагаха с някакъв източник на провизии, досега щяха да са започнали да измират от глад.

— Поне научихме нещо — отбеляза Шалан. — Знаем защо далекосъобщителите са замлъкнали.

— Пустоносните се опитват да изолират града — каза Елокар. — Изолирали са двореца, за да ни попречат да използваме Клетвената порта, а после са прекъснали общуването чрез далекосъобщителите. Печелят време, докато успеят да съберат достатъчно голяма войска.

Шалан потрепери. Вдигна скицника и им показа скиците, които току-що беше нарисувала.

— Нещо наистина не е наред с духчетата в града.

Мъжете кимнаха, когато видяха скиците, макар че явно само Каладин се досети какво е направила, за да може да ги нарисува. Отмести поглед от рисунката на духчетата на срама към ръката й и я изгледа, вдигнал вежда.

Тя сви рамене, сякаш да каже: „Е, проработи, нали?“

— Търпение — каза кралят тихо. — Трябва да действаме благоразумно. Не можем просто да нахлуем право в ръцете на каквото зло създание е окупирало двореца, но не можем да си позволим и да бездействаме.

Изправи гръб. Шалан бе така навикнала да вижда Елокар като второстепенно присъствие — главно поради начина, по който Далинар се отнасяше към него. Но от него се излъчваше сериозност, решимост, и да — дори кралска осанка.

„Да“, помисли си тя и взе нов Спомен от Елокар. „Да, ти си крал. И можеш да оправдаеш очакванията към теб, породени от наследството на баща ти.“

— Трябва да изготвим план — продължи Елокар. — Високо бих оценил твоето мнение по въпроса, Бягащ по вятъра. Как да подходим към въпроса?

— Откровено казано, не съм сигурен, че изобщо е необходимо. Ваше Величество, може би би било най-добре да хванем следващата буря, да се върнем в кулата и да докладваме на Далинар. Той не може да се свърже с нас посредством виденията си, докато е тук, и смятам, че сблъсъкът с някой от Несътворените е извън очакванията и правомощията, които ни бяха зададени за тази мисия.

— Нямаме нужда от позволението на Далинар, за да действаме — каза Елокар.

— Не исках да кажа, че…

— Какво ще направи чичо ми, капитане? Далинар няма да има по-добра представа как да постъпи от нас. Или ще направим нещо за града сега, или ще преотстъпим както него, така и Клетвената порта и семейството ми в ръцете на врага.

Шалан се съгласи и дори Каладин кимна бавно.

— Трябва поне да разузнаем обстановката в града, за да добием по-добра представа за случващото се — отбеляза Адолин.

— Да — каза Елокар. — Един крал винаги се нуждае от надеждна информация, за да може да вземе правилното решение. Светлотъкачке, можеш ли да се преобразиш във вестоносец?

— Разбира се — отвърна Шалан. — Защо?

— Да кажем, че ти продиктувам писмо до Аесудан — каза кралят, — а после го запечатам с кралския печат. Можеш да се престориш на вестоносец, който е пристигнал от Пустите равнини и е пропътувал дълъг, тежък път, за да достави лично посланието ми на кралицата. Ще идеш в двореца и после ще ни кажеш как са постъпили стражниците там.

— Това… не е лоша идея — каза Каладин. Звучеше изненадан.

— Може да е опасно — възрази Адолин. — Стражниците могат да я задържат в двореца.

— Аз съм единствената сред нас, която се е изправяла очи в очи срещу Несътворен — напомни Шалан. — Бих забелязала и разпознала влиянието му най-лесно, а и разполагам с начини да се измъкна. Съгласна съм с Негово Величество — някой трябва да иде в двореца и да види какво е положението. Обещавам да се изнижа бързо, ако усетя, че се случва нещо нередно.

— Хммм — обади се Шарка от полата й неочаквано. Обикновено предпочиташе да мълчи, ако наоколо имаше и други хора. — Аз ще наблюдавам и ще те предупредя. Ще внимаваме.

— Виж дали ще можеш да огледаш Клетвената порта, за да прецениш в какво състояние е — каза кралят. — Платформата й е част от дворцовия комплекс, но има и други начини да се стигне до нея — пътища, които не минават през двореца. Мисля, че най-добрият вариант ще бъде да влезеш, без да привличаш внимание, да я задействаш и да доведеш подкрепления, а след това да решим как да спасим семейството ми. Но засега ще се заемеш само с разузнавателна работа.

— А останалите само ще си седим без работа тази вечер, така ли? — оплака се Каладин.

— Способността да се довериш и да чакаш търпеливо онези, които си упълномощил да изпълнят повелите ти, е едно от най-ценните качества на един крал, Бягащ по вятъра — отвърна Елокар. — Но подозирам, че Сиятелната Шалан не би възразила, ако към нея се присъединиш и ти. Пък и предпочитам да има кой да й пази гърба и да й помогне да избяга от двореца, ако се наложи.

Не беше съвсем прав; тя би възразила срещу присъствието на Каладин. На Воал никак нямаше да й хареса той да й наднича над рамото непрекъснато, а и Шалан искаше да избегне въпросите му относно това нейно въплъщение.

Колкото и да не й беше приятно, обаче, не можа да намери основателен претекст да откаже.

— Искам да усетя настроенията в града — каза тя, като се обърна към Каладин. — Помоли Йокска да напише писмото от краля. После ще се срещнем. Адолин, къде би било удобно да се уговорим, за да се намерим лесно после?

— Голямото стълбище пред парадния вход на дворцовия комплекс, може би? — предложи той. — Няма как да ги пропусне човек, а пред тях има и един малък площад.

— Отлично — отговори Шалан. — Ще нося черна шапка, Каладин. Мисля, че няма да е проблем да си останеш с истинското лице оттук нататък — вече минахме периметъра на Стенната стража. Но това робско клеймо…

Тя се протегна към него, за да създаде илюзия, с чиято помощ да го прикрие. Той, обаче, я хвана за ръката.

— Няма нужда. Ще спусна косата си над него, за да не личи.

— Все пак се вижда — каза тя.

— Нека, тогава. Надали някой ще обърне внимание на това в град, пълен с бежанци.

Тя подбели очи, но не настоя повече. Той сигурно беше прав. Като се имаше предвид униформата му, сигурно просто щяха да го вземат за роб, който някой е откупил за стражата си. Макар че клеймото „Шаш“ все пак беше странно.

Кралят отиде да приготви писмото, а Адолин и Каладин останаха в ателието и заобсъждаха тихо Стенната стража. Шалан се отправи нагоре по стълбището. Нейната стая беше една от по-малките спални на втория етаж.

Вътре я чакаха Червения, Вата и Ишна, шпионката-чирак, и разговаряха шепнешком.

— Колко успяхте да подслушате? — попита ги Шалан.

— Не много — отговори Вата и посочи с палец през рамо. — Бяхме заети да наблюдаваме как Ишна претърсва спалнята на шивачката, за да види дали не крие нещо.

— Кажете ми, че не сте я оставили в безпорядък.

— Никакъв безпорядък — обеща Ишна. — И никаква интересна информация. Жената като нищо ще се окаже точно толкова скучна, колкото изглежда. Научих момчетата на някои полезни техники за претърсване, обаче.

Шалан подмина малкото легло за гости и погледна през прозореца към плашещия пейзаж на града. Толкова много домове, толкова много хора. Беше толкова голям и внушителен, че я караше да се чувства дребна и безпомощна.

За щастие, Воал не виждаше нещата по този начин. Имаше само един проблем.

„Не мога да продължа да работя с този екип, без в крайна сметка да започнат да задават въпроси“, каза си. Щеше да бъде неизбежно — нали бяха видели, че Воал не пътува с тях към града.

От самото начало се тревожеше за този момент. Но и донякъде… го очакваше?

— Трябва да им кажа — прошепна.

— Хммм — изхъмка Шарка. — Това би било хубаво. Напредък.

Но тя се чувстваше по-скоро притисната в ъгъла. И все пак трябваше да го направи, рано или късно. Отиде при чантата си и извади отвътре едно бяло палто и една шапка, която се беше сгънала настрани.

— Малко лично пространство, момчета — обърна се тя към Вата и Червения. — Воал трябва да се облече.

Те преместиха поглед от палтото към Шалан, после — обратно. Червения се плесна по челото и се разсмя.

— Шегуваш се. Чувствам се като пълен идиот.

Очакваше Вата да се почувства предаден. Вместо това, той кимна — сякаш всичко беше напълно логично. Отдаде й чест с един пръст, а после се оттегли заедно с Червения.

Ишна остана в спалнята. След известен размисъл, Шалан бе решила да я доведе на тази задача. Мраизе беше свидетелствал за надеждността й — а и, в крайна сметка, Воал се нуждаеше от обучението й.

— Не изглеждаш изненадана — отбеляза Шалан, докато се преобличаше.

— Започнах да подозирам истината, когато Воал… когато ти ми съобщи, че ще ме вземеш на мисията — отвърна тя. — А после видях илюзиите и се досетих.

Направи кратка пауза, после добави:

— Но предполагах, че е обратното на истината — смятах, че Сиятелната Шалан е фалшивата ти самоличност. Оказва се, обаче, че фалшивата самоличност е шпионката.

— Грешиш — каза Шалан. — И двете са еднакво фалшиви.

След като се облече, тя прелисти скицника, докато не откри портрета на Лин в униформата й на съгледвач. Идеално.

— Иди кажи на Сиятелния господар Каладин, че вече съм излязла да разузная, и че ще се срещнем след около час.

Тя се покатери през прозореца и скочи на земята долу, като използва Светлина на Бурята, за да не си счупи краката. После пое надолу по улицата.

63
В огледалото

„Когато се завърнах в кулата, заварих сбирщина хлапета, заети да се заяждат помежду си, вместо горди рицари. Затова мразя това място. Ще ида да картографирам скритите подводни пещери на Аимиа; картите ми ще са в Акина.“

Из чекмедже 16–16, аметист

Воал се наслади на усещането отново да обикаля из истински град — дори да беше наполовина подивял.

Повечето градове живееха на самия ръб на цивилизацията. Всички говореха за градовете и селата в затънтената провинция, сякаш бяха по-нецивилизовани, но тя беше открила, че хората там са приятни, спокойни и удовлетворени от по-тихия си, мирен живот.

В градовете не беше така. Градовете се бореха да оцеляват ден след ден, винаги на една крачка от гладната смърт. Когато толкова много хора се видеха принудени да живеят така близо един до друг, техните култури, идеи и миризми се смесваха и обменяха непрекъснато. Крайният резултат не беше цивилизация. Беше контролиран хаос — натикан в тесен затвор, под огромно налягане.

В градовете се усещаше напрежение. Можеше да го вдишаш, да го усетиш на всяка крачка. Воал го обожаваше.

След като се беше отдалечила на няколко пресечки от шивашкото ателие, тя дръпна периферията на шапката си по-ниско над очите и заразглежда една от страниците на скицника си, сякаш се опитваше да се ориентира по карта. Това й осигури прикритие, докато засмуче Светлина на Бурята и преобрази чертите на лицето си в тези на Воал, вместо на Шалан.

Не се появиха никакви духчета, които да закрещят заради онова, което беше направила. Значи Светлотъкането беше различно от употребата на фабриали. Знаеше, че надали ще има някаква опасност, тъй като бяха влезли в града предрешени, но все пак беше предпочела да се отдалечи от ателието, преди да опита.

Закрачи по широката улица, а дългото палто зашумоля около прасците й. Веднага реши, че Колинар й допада. Харесваше й как следва очертанията на хълмовете, на които беше построен, като неравно одеяло от сгради. Харесваше й уханието на рогоядски подправки, което донесе един повей на вятъра, и ароматът на алетски задушени раци, което долови в следващия. Е, в момента беше по-вероятно да са кремлинги, а не истински раци.

Тази част не й харесваше. Бедните хора. Дори в този по-богат квартал, тя едва успяваше да извърви половината разстояние до следващата пресечка, без да й се наложи да си проправя път през групичките хора, сгушени на улицата. Общите дворове на сградите бяха претъпкани с хора, които до скоро трябва да бяха били обикновени селяни, а сега бяха окаяни бежанци без пукната пара и сигурно препитание.

По улиците не минаваха много превозни средства. Няколко паланкина, обградени от стражници. Никакви карети. Животът, обаче, не спираше да чака войната да премине — била тя и вторият Ахариетиам. Имаше вода за носене, дрехи за пране. Предимно женска работа, както си личеше и от големите групи мъже, които бездействаха навсякъде. Сега, когато градът нямаше истински управник, кой щеше да им плаща, за да работят в ковачниците? Да чистят улиците или да дялат крем? И по-лошо — в град с такива размери по-голямата част от черния труд се вършеше от парши. Никой не напираше особено нетърпеливо да заеме мястото им.

„Но мостовият е прав“, помисли си Воал, като забави крачка на едно кръстовище. „Градът продължава да се изхранва някак.“ Място като Колинар би се саморазрушило много бързо, щом останеше без вода или храна.

Не, градовете не бяха цивилизовани. Не повече, отколкото един белогръб би могъл да се счита за опитомен, защото има нашийник на врата.

Малка група култисти, облечени като духчета на разложението, закуцука по улицата към нея. Мократа червена боя по дрехите им напомняше на кръв. Шалан смяташе тези хора за твърде крайни, потенциално опасни и вероятно луди, но Воал не беше убедена в това. Бяха твърде театрални, а и бяха твърде много, за да са обикновени безумци. Това беше някаква мода. Начин да се справят с неочакваните събития и да възвърнат някакъв смисъл в преобърнатия си с главата надолу живот.

Това обаче не означаваше, че не представляват заплаха. Група хора, които се стремят да се докажат едни пред други, винаги се оказваше по-опасна от един-единствен психопат. Затова се постара да заобиколи култистите отдалеч.

През последвалия един час Воал обикаля града, като постепенно се насочваше към двореца. Районът, където се намираше шивашкото ателие, изглеждаше най-нормално. Все още разполагаше с хубав пазар, който продължаваше да работи и който тя смяташе да проучи по-подробно веднага, щом й останеше достатъчно време. Имаше и паркове, и макар че те вече бяха окупирани от тълпите, хората в тях бяха жизнени и бодри. Виждаха се семейства и дори цели общности, дошли от други селища, които полагаха усилия да се приспособят към обстановката.

Подминаваше подобните на бункери имения на богаташите едно след друго. Няколко явно вече бяха обрани — портите бяха строшени, кепенците на прозорците — счупени, а наоколо се валяха одеяла и парчета дърво. Явно няколко от светлооките семейства не бяха разполагали с достатъчно стражници, за да се предпазят от бунтовете.

Всеки път, когато Воал завиваше в посока на градската стена, навлизаше в по-претъпкани и западнали райони на града. Бежанци, които просто седяха направо на улицата. Празни погледи, окъсани дрехи. Хора без домове или общности.

Но колкото повече се приближаваше към двореца, толкова по-празен ставаше градът. Дори злощастните бежанци, които обитаваха улиците от вътрешната страна на градската стена — където нападаха Пустоносните — знаеха, че е добре да странят от тази област.

Това караше домовете на по-богатите семейства тук, в двореца, да изглеждат… не на място. При нормални обстоятелства, жилището в близост до двореца би било привилегия и всяко по-голямо имение тук разполагаше със собствени стени, които защитаваха деликатните градини и големите, разточителни прозорци. Но сега Воал усещаше нередността на цялото място като боцкане по кожата. Семействата, които бяха живели тук, трябва да я бяха усетили, но твърдоглаво бяха упорствали да останат по домовете си.

Надзърна през желязната порта на едно от именията и видя караула, застанал на пост — мъже в тъмни униформи с гербове, които не разпознаваше. Всъщност, когато един от тях й хвърли поглед, тя не можа да различи очите му. Вероятно беше просто игра на светлината, но… Бурята да го вземе. У войниците също се усещаше нещо не както трябва; движеха се странно, на резки, бързи тласъци, като дебнещи хищници. Не си разменяха и дума, когато се разминеха по време на обиколките си.

Тя се отдръпна и продължи по улицата. Дворецът беше точно отпред. Към него водеше широкото стълбище, където щеше да се срещне с Каладин — но преди това й оставаше още малко време. Шмугна се в близкия парк — първият от всички, които беше видяла дотук, който не беше пренаселен с бежанци. Високи тежкостъпи дървета — отглеждани и култивирани за по-голяма височина и по-кичести листа — хвърляха шарена сянка на земята.

Прикрита от любопитните погледи, тя всмука Светлина на Бурята и насложи чертите и облеклото на Лин над тези на Воал — по-набита и широка, със синя униформа на съгледвач. Шапката се превърна в черна шапка против дъжд от типа, който често носеха по време на дъждовния сезон.

Напусна парка като Воал, която играеше ролята на Лин. Стараеше се да поддържа този факт ясен в съзнанието си: тя все още беше Воал. Само че предрешена.

Съсредоточи вниманието си върху задачата да проучи положението с Клетвената порта. Дворецът беше построен върху възвишение, от което се откриваше гледка на целия град, и тя се запъти по улиците, които го заобикаляха от изток. И наистина, след малко откри платформата на Клетвената порта. Беше цялата застроена, и висока колкото двореца — около шест метра, може би. Свързана беше със сградата на самия дворец посредством закрита алея, построена върху ниска стена.

„Построили са алеята точно над стълбището към платформата“, помисли си тя недоволно. Единственият друг начин да се стигне до нея бяха стъпалата, изсечени направо в скалата, а те се охраняваха от хора, облечени в костюми на духчета.

Воал наблюдаваше от безопасно разстояние. Значи култът беше замесен в това? От един голям огън, напален горе, на платформата, се издигаше стълб дим. На Воал й се стори, че долавя някакъв шум оттам. Това… писъци ли бяха?

От самото място я побиваха тръпки. Тя се сви и побърза да се отдалечи. Завари Каладин, облегнат на основата на една статуя на централния площад пред стълбището към двореца. Беше Превърната от бронз и представляваше фигура, облечена във Вълшебна броня, която сякаш се издигаше от морските вълни.

— Ей — прошепна му тя. — Аз съм. Харесват ли ти ботушите на този тоалет?

И тя вдигна крак.

— Необходимо ли е все да зачекваме темата?

— Това беше паролата, мостови — напомни му тя. — Доказателство, че действително съм тази, за която се представям.

— Вече ми се изясни, като видях физиономията на Лин — отвърна той и й подаде запечатания плик с писмото на краля.

„Този ми харесва“, помисли си Воал. Наистина… странна мисъл — защото това чувство беше толкова по-силно у Воал, отколкото беше у Шалан. „Допада ми това мрачно излъчване. Опасните очи.“

Защо Шалан се беше втренчила така упорито в Адолин? Той беше мил, но също така и скучен. Човек не можеше да се пошегува с него, без да изпита вина после — но Каладин отвръщаше с такива вбесени погледи, че чак ти ставаше драго.

Онази част дълбоко в нея, която продължаваше да бъде Шалан, се тревожеше от тези мисли. Затова Воал насочи вниманието си към двореца. Беше великолепна постройка, но приличаше повече на укрепление, отколкото си беше представяла. Много алетско. Приземният етаж представляваше огромен правоъгълник, обърнат с късата страна към бурята. С всеки следващ етаж, площта им се смаляваше, а от върха се издигаше купол.

От толкова близо й беше трудно да прецени къде точно е границата между слънчевата светлина и тъмата, а мрачната атмосфера беше… различна от усещането, с което я изпълваше Уритиру, докато тъмното духче беше още там. Продължаваше да се чувства така, сякаш не може да види всичко, както трябва. Всеки път, когато отместеше поглед и го върнеше пак към същото място, можеше да се закълне, че нещо е различно. Онази саксия там, до стъпалата, не се ли беше преместила? А онази врата… и преди ли беше синя?

Взе Спомен, извърна поглед, после се обърна и взе нов Спомен на същото място. Не беше сигурна дали ще има полза, като се имаха предвид затрудненията й да нарисува двореца.

— Виждаш ли ги? — промърмори тихо Каладин. — Войниците, застанали между колоните?

Не ги виждаше. Предната фасада на двореца, над стълбището, имаше колони. Когато се загледа по-внимателно, успя да различи мъжете, които се бяха събрали под навеса, който крепяха колоните. Бяха замръзнали на място като статуи, с изправени копия, без да помръдват и на сантиметър.

Около Воал се завъртяха няколко духчета на очакването и тя подскочи. Две от духчетата изглеждаха нормално — като дълги, цветни лентички, — но останалите не изглеждаха както трябва. Извиваха се като дълги, тънки пипала и приличаха повече на камшици, които плющяха, готови да накажат някой слуга.

Тя се спогледа с Каладин, после взе Спомен от духчетата.

— Ще тръгваме ли? — попита Каладин.

— Аз ще тръгвам. Ти оставаш тук.

Той й хвърли поглед.

— Ако нещо се обърка, предпочитам да си тук, готов да влезеш и да ми помогнеш. По-добре да не рискуваме и двамата да бъдем пленени в някой капан, заложен от Несътворения. Ще извикам, ако имам нужда от теб.

— Ами ако не можеш да извикаш? Или ако си прекалено далеч да те чуя?

— Ще изпратя Шарка.

Каладин скръсти ръце, но кимна.

— Добре. Но внимавай.

— Винаги внимавам.

Той вдигна вежда, но грешеше в преценката си, защото мислеше за Шалан. Воал не действаше така необмислено.

Стори й се, че й отнема цяла вечност да се изкачи по стъпалата. За момент бе убедена, че ги вижда как се простират чак до небето, към безбрежната бездна горе. А в следващия миг вече стоеше на върха им, пред колоните.

Група стражници се приближиха към нея.

— Нося съобщение от краля! — заяви тя и вдигна писмото. — Длъжна съм да го доставя лично на Нейно Величество. Пътувам чак от Пустите равнини!

Стражниците дори не намалиха крачка. Един от тях отвори вратата на двореца, докато останалите се строиха зад Воал и я принудиха да тръгне пред тях. Тя преглътна, усетила как по челото й избиват студени капки пот, и ги остави да я вкарат вътре. Тази огромна паст…

Влязоха в разкошното преддверие-салон, пълно с мрамор и осветено от сияен полилей с множество сфери. Никакви Несътворени. Никакъв мрак, който да чака да я погълне. Издиша, поуспокоена, но все пак усещаше нещо. Онова призрачно, зловещо чувство се натрапваше по-силно тук. Нередността. Подскочи, когато един от стражниците положи длан на рамото й.

Мъж с капитански пагони излезе от малката странична стаичка до салона.

— Какво се случва?

— Вестоносец — обясни един от войниците. — От Пустите равнини.

Един от другите стражници изтръгна писмото от пръстите й и го подаде на капитана. Сега, когато можеше да види очите им ясно, Воал установи, че изглеждат нормално — както тези на тъмнооките войници, така и тези на светлоокия капитан.

— Кой е бил командирът ти там? — попита я капитанът, като огледа писмото от двете страни и присви очи към печата. — Казвай, де! Служих в Пустите равнини няколко години.

— Капитан Колот — отвърна тя, като назова името на мъжа, който се беше присъединил към Бягащите по вятъра. Той не беше истинският командир на Лин, но в екипа му имаше неколцина вестоносци.

Капитанът кимна и подаде писмото на един от хората си.

— Занеси го на кралица Аесудан.

— Длъжна съм да й го предам лично — настоя Воал, макар че вече нямаше търпение да се махне от това място. Честно казано, идеше й да побегне презглава. Но трябваше да остане. Необходимо им беше всичко, което можеше да научи за…

Един от войниците я прониза.

Случи се така бързо, че тя зяпна от изненада, втренчена в острието на меча, което се подаваше от гърдите й. Беше обагрено с кръвта й. Войникът го издърпа и Воал се свлече на земята със стон. Инстинктивно понечи да всмуче Светлина на Бурята.

„Не… не, направи като… Ясна…“

Трябваше да се престори. Да изиграе ролята си. Вдигна поглед, изпълнен с ужас, към войниците; придаде си изражение на дълбока болка от измяната им. Около нея се появиха няколко духчета на болката. Единият войник изчезна с писмото, но капитанът просто се върна обратно на поста си. Нито един от останалите стражници не каза и дума, докато тя продължаваше да кърви обилно по пода. Погледът й се замъгляваше…

Остави очите си да се затворят, а после всмука рязко малко Светлина на Бурята. Задържа я в себе си, затаила дъх. Беше достатъчно да я запази жива, да излекува вътрешните й рани…

„Шарка. Не бягай, моля те. Не прави нищо. Не тананикай, не хъмкай. Тихо. Стой тихо.“

Един от войниците я вдигна и я преметна през рамо, след което я понесе навътре в двореца. Воал посмя да отвори леко едното си око и видя, че от двете страни на широкия коридор, по който я носеше, се беше подредил шпалир от множество войници. Просто… стояха на едно място. Бяха живи; от време на време се прокашляха или променяха леко позите си. Някои се облягаха на стената, но като цяло всички си стояха по местата. Все още хора, но някак не както трябва.

Стражникът, който я носеше, подмина едно огромно огледало в изискана бронзова рамка, което стигаше чак до тавана. В него мярна как войникът крачи, нарамил Лин на рамо. А отвъд този образ, който избледня за миг и отстъпи пред някакво отражение дълбоко в огледалото, видя как нещо се обръща и поглежда Шалан с внезапна изненада. Приличаше на човешка сянка, само че с бели петна, вместо очи.

Воал побърза да затвори окото си. Бурята да го отнесе, какво беше това?

„Стой неподвижно. Не помръдвай и мускул. Дори не дишай“, каза си. Светлината на Бурята й позволяваше да оцелее без въздух.

Стражникът заслиза с нея по едно стълбище и отвори вратата в дъното му. Веднага я лъхна миризма на гнило и мускус.

Мъжът слезе по още няколко стъпала и накрая я пусна на камъните, без да си прави труда да внимава. Захвърли шапката й върху нея, обърна се и си тръгна, като затвори вратата след себе си. Воал остана да лежи колкото можа по-дълго, преди най-после да отвори очи. Наоколо цареше мрак. Боеше се какво може да види, но вече подозираше какво ще е заради миризмата. Всмука Светлина на Бурята и остави кожата си да засияе.

Войникът я беше оставил до няколко трупа, подредени в редица. Бяха седем — трима мъже и четири жени, облечени в изискани дрехи, но покрити с духчета на разложението и с плът, вече наядена от кремлингите.

Тя потисна писъка си и се изправи на крака със залитане. Може би… може би това бяха някои от светлооките, които бяха дошли в двореца, за да говорят с кралицата?

Грабна шапката си и побърза да се изкачи по стъпалата. Това явно беше винената изба на двореца — подземие с каменни стени, изсечено направо в скалата. Когато стигна до вратата, най-после чу Шарка, който говореше и досега, но с тих, далечен глас.

— Шалан? Усетих какво ми каза. Да не ходя. Шалан, добре ли си? О! Разрушението. Ти разрушаваш някои неща, но когато видиш как разрушават други, се разстройваш. Хмммм…

Изглеждаше доволен, че го е проумял. Тя се съсредоточи в гласа му, в нещо познато. Не в спомена за острието на меча, което стърчеше от гърдите й, не нехайния, жесток начин, по който я бяха захвърлили тук да изгние, не в труповете с оголени кости, изпити лица, изядени очни ябълки…

„Не мисли. Не си спомняй.“

Тя пропъди образите от ума си и облегна чело на вратата. След това я отвори внимателно и огледа празния каменен коридор зад нея. В дъното му се виждаха още стълби, които водеха нагоре.

Натам имаше твърде много войници. Тя се преобрази с нова илюзия — на една от прислужниците в скицника си. Може би така щеше да изглежда по-малко подозрително. Поне така щеше да прикрие кръвта.

Не се върна по стълбите нагоре, а пое по друг коридор, който водеше по-навътре в тунелите на двореца. Оказа се, че това е мавзолеят на дом Колин, и тук завари по-различен вид трупове: древни крале, превърнати в статуи. Каменните им очи я последваха, докато бродеше из празните тунели. В крайна сметка откри една врата, която явно представляваше един от изходите на двореца — ако се съдеше по слънчевата светлина, която се процеждаше под ръба й.

— Шарка — прошепна тя. — Провери дали отвън няма стражи.

Духчето изжужа, плъзна се под вратата и се върна малко по-късно.

— Хммм… Има двама.

— Върни се и мини бавно надясно по стената — каза тя, като го насити със Светлина.

Той я послуша и се плъзна под вратата. Когато стигна до мястото, което му беше обяснила, от него се разнесе звук — имитация на гласа на капитана, който викаше войниците от горе. Не беше идеално негово подобие, тъй като не беше имала възможността да го скицира, но явно проработи — иззад вратата се разнесе тропот на ботуши, който се отдалечи и постепенно заглъхна.

Тя се изниза през вратата и се озова в подножието на възвишението, върху което беше построен дворецът — скала, която се издигаше на около шест метра над нея. Пазачите, които вървяха вдясно от нея, бяха разсеяни, затова Воал успя да се промъкне до съседната улица. Затича се и бяга известно време, доволна, че има възможност да изразходва част от напрегнатата си енергия.

Строполи се в основата на една опразнена къща със счупени прозорци и липсваща врата. Шарка се плъзна по земята след нея. Стражниците явно не я бяха забелязали.

— Иди намери Каладин — помоли тя Шарка. — Доведи го тук. И го предупреди, че е възможно дворцовата стража да го следи и да се опита да го залови.

— Хмммм — откликна Шарка и се плъзна да изпълни заръката.

Тя се сви, облегната на каменната стена. Палтото й още беше покрито с кръв. След известно време мъчително чакане Каладин се показа на улицата и забърза към нея.

— Отче на Бурята! — възкликна той и коленичи до нея.

Шарка слезе от палтото му и захъмка доволно.

— Шалан, какво се е случило?

— Ами, като познавач в областта на различните неща, с които са ме убивали, бих изказала експертно мнение, че се случи един меч.

— Шалан…

— Злата сила, която господства в двореца, явно не остана особено впечатлена от пратеничката с писмо от краля — отвърна тя и му се усмихна. — Може да се каже, че ми даде да го разбера пределно ясно.

„Усмихни се. Трябва да се усмихнеш.

Трябва да повярваш, че всичко ще е наред. Трябва да се отърсиш от случилото се.

Моля те.“

— Радвам се, че все пак опитахме. Не взимай тези неща навътре… Мечовете, искам да кажа — каза Каладин с усмивка.

Всичко беше наред. Просто поредният ден, поредната мисия. Каладин й помогна да стане и понечи да провери как е раната й, но тя го плесна по ръката. Мястото, на което я бяха проболи, не беше за пред хора.

— Извинявай — каза той. — Инстинктите ми на хирург се обадиха. Да се връщаме в скривалището?

— Да, моля — отвърна тя. — Предпочитам да не ме убиват повече днес. Доста е изтощително…

64
Обвързващия боговете

„Разногласията между Разбиващите небето и Бягащите по вятъра вече достигат нетърпими крайности. Умолявам всекиго, готов да чуе тези думи, да разбере, че всъщност не сте толкова различни, колкото смятате.“

Из чекмедже 27–19, топаз

Далинар протегна ръка в тъмната каменна шахта, в която беше скрил Меча на Чест на убиеца. Още беше тук; пръстите му напипаха ефеса под ръба на шахтата.

Очакваше да почувства нещо повече, когато го докосна. Усещане за сила? Трепет? Това беше оръжие, принадлежало на Вестителите — толкова древно, че караше обикновените Вълшебни мечове да изглеждат млади в сравнение с него. Но въпреки това, когато го извади от скривалището му и се изправи, единственото, което почувства, беше собственият си гняв. Това беше оръжието на убиеца, който беше отнел живота на брат му. Оръжието, използвано да всява ужас в цял Рошар и да убие владетелите на Я Кевед и Азир.

Беше ограничено от негова страна да гледа на такова древно оръжие просто като на меча на Убиеца в Бяло. Влезе в по-голямото съседно помещение и разгледа меча на светлината на сферите, които беше поставил на каменния блок. Извит и изящен — оръжието на един крал. Йезерезе’Елин.

— Някои смятаха, че ти си един от Вестителите — обърна се Далинар към Отеца на Бурята, който тътнеше далечно в дъното на ума му. — Йезерезе, Вестителя на Кралете, Отеца на Бурите.

— Хората често говорят глупави неща — отвърна Отеца на Бурята. — Някои твърдят, че Келек е Отеца на Бурята, други — че всъщност е Йезриен. Аз не съм нито един от тях.

— Но Йезерезе действително е бил Бягащ по вятъра.

— Той е живял преди Бягащите по вятъра. Той беше Йезриен — мъж, чиито сили нямаха име. Те просто бяха той. Бягащите по вятъра бяха назовани така едва след като Ишар основа ордените.

— Иши’Елин — каза Далинар. — Вестителя на Късмета.

— Или на загадките — отвърна Отеца на Бурята, — или на свещениците. Или на поне още десет неща, ако се съди по начините, по които са го наричали хората. Сега е също толкова луд, колкото останалите. Може би повече.

Далинар отпусна надолу Меча на Чест, загледан на изток, към Произхода. Независимо от каменните стени, знаеше, че ще може да намери Отеца на Бурите там.

— Знаеш ли къде са?

— Вече ти казах. Не съм всевиждащ. Виждам само някои неща с помощта на бурите.

— Знаеш ли къде са?

— Само един — изръмжа Отеца. — Видях… Ишар. Проклина ме нощем, а после се самопровъзгласява за бог. Желае смърт. Собствената си. И може би тази на всички човеци.

Изведнъж Далинар проумя.

— Отче на Бурята!

— Да?

— О. Ъ-ъ, просто възклицание… Както и да е. Тезим, богът-свещеник на Тукар? Той ли е? Иши, Вестителя на Късмета, е мъжът, който води война с Емул?

— Да.

— С каква цел?

— Обезумял е. Не търси разумни основания в постъпките му.

— Кога… кога смяташе да ме уведомиш за това?

— Когато попиташе. Кога друг път да говоря по въпроса?

— Когато се сетиш! — отвърна Далинар. — Знаеш важни неща, Отче на Бурята!

Отеца изръмжа нещо неразбрано.

Далинар си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Духчетата не мислеха като хората. Гневът нямаше да промени онова, което му казваше Отеца. Но какво би го променило?

— Знаеше ли за силите ми? — попита Далинар. — Знаеше ли, че мога да излекувам камъка?

— Знаех, след като го направи — отвърна Отеца на Бурята. — Да. След като го направи, вече го знаех от самото начало.

— Знаеш ли на какво друго съм способен?

— Разбира се. Щом го откриеш, ще го знам.

— Но…

— Силите ти ще се проявят, когато си готов за тях, не по-рано — каза Отеца. — Не можеш да ги насилваш или да избързваш с тях. Но не се води по уменията на останалите, дори да имат същите Стихии като теб. Тяхната съдба е различна, а способностите им са дребни, незначителни. Статуите, които възстанови, бяха нищо работа, просто фокус. Твоята сила е същата като онази, която някога притежаваше Ишар. Преди да се превърне във Вестителя на Късмета, той беше наричан Обвързващия боговете. Той беше създателят на Клетвеното съглашение. Никой Сияен не е способен на повече от теб. Ти притежаваш силата на Обвързването — силата да обединяваш хора и светове, умове и души. Твоите Стихии са най-велики от всички — макар че ще се провалят, ако се опиташ да ги използваш само за битки.

Думите сякаш заляха Далинар и го тласнаха назад с огромната си сила. Когато Отеца на Бурята завърши, той откри, че е останал без дъх, а главата започна да го боли. Инстинктивно засмука Светлина на Бурята, за да се излекува, и тясната стаичка притъмня. Болката изчезна; студената пот, оросила челото му, обаче — не.

— Има ли и други като мен? — попита най-накрая.

— В момента — не, а и могат да съществуват общо трима. По един за всекиго от нас.

— Трима? — попита Далинар. — Три духчета, които създават Връзкотворци. Ти… и Култивация сте две от тях?

Отеца на Бурята го изненада, като се разсмя.

— Трудно ще бъде да превърнете нея в свое духче. Ще ми е забавно да видя как някой изобщо се опитва.

— Кой, тогава?

— Моите братя и сестри не са твоя работа.

Изглеждаше му като да е тъкмо обратното, но Далинар вече се беше научил кога да спре да настоява. Ако упорстваше още, само щеше да накара духчето да се оттегли.

Хвана здраво Меча на Чест и събра сферите, една от които вече беше напълно потъмняла.

— Питал ли съм те някога как ги презареждаш? — попита Далинар, като вдигна сферата и се вгледа в рубина в центъра й. Беше виждал такива и отделно, и винаги се изненадваше колко дребни са всъщност. Стъклото ги караше да изглеждат много по-големи.

— По време на бурите, силата на Чест се съсредоточава на едно място — отговори Отеца на Бурята. — Минава през трите свята и обединява Физическото, Умственото и Духовното в едно за момент. Скъпоценните камъни, изложени на чудодейната сфера на Духовното, се насищат с безкрайната енергия, която го изпълва.

— Можеш ли да заредиш тази сфера сега?

— Не съм… сигурен — отвърна Отеца заинтригувано. — Протегни я напред.

Далинар го послуша и усети някакво ново чувство — като дръпване отвътре, сякаш Отеца се бореше да разкъса връзката помежду им. Сферата остана тъмна.

— Не е възможно — отвърна Отеца на Бурята. — Аз съм близо до теб, но силата не е — тя продължава да се движи заедно с бурята.

Това беше доста повече, отколкото обикновено получаваше от Отеца на Бурята. Надяваше се да го запомни добре, за да може да повтори думите му пред Навани — е, ако самият Отец слушаше, щеше да поправи грешките му, разбира се. Мразеше да го цитират неточно.

Далинар излезе в коридора, за да посрещне Мост Четири. Вдигна Меча на Чест — могъщ артефакт, способен да променя светове. Но също като Вълшебните мечове, създадени по негово подобие, беше безполезен, ако го оставеше скрит.

— Това — обърна се Далинар към мъжете от Мост Четири, — е Мечът на Чест, който капитанът ви откри.

Двадесетината мъже се скупчиха по-близо около него, а любопитните им физиономии се отразиха в метала.

— Всеки, който го хване, незабавно ще бъде удостоен със силите на Бягащ по вятъра. Отсъствието на капитана ви възпрепятства упражненията ви. Може би Мечът ще помогне — макар че можете да го използвате само един по един.

Мостовите зяпнаха оръжието, онемели, затова Далинар го протегна към старшия лейтенант на Каладин — брадатия, по-възрастен от останалите мъж на име Тефт.

Тефт протегна ръка, после пак я отдръпна.

— Лейтен — излая той. — Ти си проклетия ни оръжейник. Вземи го ти.

— Аз ли? — обади се един набит мостови. — Занимавам се само с брони.

— Е, пиши го същото.

— Аз…

— Откачени нискоземци — намеси се Скалата, рогоядецът, като разбута останалите и взе Меча. — Супата ви е съвсем изстинала. Което е преносен израз, който означава, че всички сте страшно глупави.

И той вдигна оръжието, любопитен да види какво ще се случи. Очите му мигом изсветляха до бледосиньо, почти като стъкло.

— Скала? — каза Тефт. — Ти? Да държиш оръжие?

— Няма да го размахвам — отвърна Скалата, като подбели очи. — Ще го пазя. Това е всичко.

— Това е Вълшебен меч — предупреди го Далинар. — Упражнявали сте се с такива, нали?

— Да, сър — потвърди Тефт. — Което пак не означава, че някой от тея хубостници няма да смогне да си отсече собствените крака. Но… предполагам, че ще можем да използваме Меча, за да го излекуваме, като го направи. Сигзил, изготви някакъв списък, по който да се редуваме да тренираме.

„Да го излекуваме…“ Далинар се почувства страшно наивен. Пак беше пропуснал да навърже нещата. Всеки, който държеше този Меч, щеше да разполага със способностите на Сияен. Означаваше ли това, че ще могат да го използват, за да се излекуват? Ако да, това можеше да се окаже много полезно допълнително приложение на оръжието.

— Пазете това в тайна от останалите — заръча им той. — Би трябвало да сте в състояние да го призовавате и освобождавате като обикновен Вълшебен меч. Вижте какви резултати ще можете да постигнете, а после ми докладвайте за тях.

— Ще се постараем, сър — обеща Тефт.

— Добре — отвърна Далинар.

Фабриалът-часовник на ръката му иззвъня, и Далинар потисна въздишката си. Беше намерила начин да го накара да звъни?

— Извинете ме. Трябва да побързам за срещата си с един император на хиляда и петстотин километра оттук.

* * *

Малко по-късно Далинар стоеше на балкона в покоите си, хванал ръце зад гърба си, и се взираше в платформите на Клетвените порти.

— Когато бях по-млада, често сключвах търговски сделки с азишите — обади се Фен иззад него. — Може и да не се получи, но това е много по-добър план от традиционното алетско перчене.

— Не ми харесва идеята да ходи сам — отговори Навани.

— Според информацията, с която разполагам, Далинар е бил прободен в гърдите, после повдигнал камък с тегло колкото десетина мъже, а след това го видях как започна да сглабя пак града ми камък по камък — отвърна сухо Фен. — Мисля, че ще се оправи.

— Никакво количество Светлина на Бурята няма да му помогне, ако просто го пленят в някоя килия — каза Навани. — Може да се окаже лесен за използване заложник.

Всъщност спореха, за да ги чуе той. Трябваше да разбере рисковете на плана. И ги разбираше. Приближи се към Навани и я целуна леко. Усмихна й се, после се обърна и протегна ръка към Фен. Тя му връчи хартиен плик — като за писма, но по-голям.

— Това е, значи? — попита я. — И трите са вътре?

— Обозначени са със съответните глифи — каза Навани. — Далекосъобщителят също е в плика. Обещаха да говорят на алетски по време на срещата — няма да има кой да ти превежда, понеже настояваш да идеш сам.

— Така е — отговори Далинар и се запъти към вратата. — Искам да опитам идеята на Фен.

Навани се изправи бързо и го хвана над лакътя със свободната си ръка.

— Уверявам те, че ще бъда в безопасност — добави той.

— Не, няма да бъдеш. Но това не е по-различно от десетките други пъти, в които си поемал на битка. Вземи — каза тя и му подаде малка кутия, увита в плат.

— Фабриал?

— Обяд — поправи го тя. — Кой знае с какво ще решат да те нахранят онези хора.

Беше го увила в молитва. Далинар вдигна вежда, но Навани само сви рамене, сякаш да каже: „Е, няма да навреди, нали?“ Прегърна го, като остана притисната в него малко по-дълго от обичайното — повече, отколкото би останал някой друг алет, — после отстъпи назад.

— Ще следим далекосъобщителя. Ако мине един час, а ти още не си ни дал знак, ще дойдем да те вземем.

Той кимна. Не можеше да им пише, естествено, но можеше да включва и изключва фабриала, и да им изпраща сигнали — стар номер, който генералите прилагаха, когато не разполагаха с писар.

След известно време, той закрачи през платото от запад на Уритиру. Докато го пресичаше на път към Клетвената порта, подминаваше войници, които маршируваха в строй, сержанти, които крещяха заповеди и вестоносци, които разнасяха съобщения. Двама от Мечоносците му — Ръжд и Калишор, мъже, които разполагаха само с Вълшебни брони, сега се упражняваха с огромни Вълшебни лъкове. Изстрелваха дебели стрели на стотици метри, като се целеха в голямата сламена мишена, която Каладин беше поставил в подножието на близката планина.

Мнозина от обикновените войници седяха наоколо със сфери в ръка и се взираха в тях настойчиво. Мълвата, че Мост Четири набира новобранци, се беше разпространила сред хората. Напоследък беше забелязал, че голям брой от мъжете из коридорите на кулата стискаха по някоя сфера в шепа — „за късмет“. Подмина дори една групичка, в която си говореха как трябвало да глътнеш сферите.

Отеца на Бурята изръмжа недоволно.

— Подхождат напълно погрешно. Глупави хора. Не могат да засмучат светлина и да се превърнат в Сияйни; трябва първо да се приближат към Сияйността, а после да потърсят Светлина, с която да изпълнят обета.

Далинар скастри мъжете, като им заповяда остро да се върнат към упражненията и да не гълтат никакви сфери. Те се запрепъваха в бързината да изпълнят нарежданията му, ужасени да заварят Тоягата да се извисява над тях. Той поклати глава и продължи нататък. За съжаление, пътят му минаваше през едно учение, в което се разиграваше битка. Два отряда копиеносци напираха едни към други на платото, като ръмжаха от усилие да запазят местата си в строя под натиска на противника. Макар че бяха въоръжени с тренировъчни копия с тъпи върхове, това зависеше предимно от уменията им с щита.

Далинар забеляза издайническите знаци, че борбата започва да загрубява прекалено. Мъжете викаха с истинско ожесточение, а в краката им вряха духчета на гнева. Една от редиците се разкъса и вместо да се отдръпнат, противниците им ги заблъскаха с щитовете си.

Зелено и бяло от едната страна, черно и виненочервено — от другата. Садеас и Аладар. Далинар изруга, насочи се към войниците и им изкрещя да отстъпят назад. Скоро капитаните и командирите също подеха заповедта и им се развикаха да спрат. Задните редици на двете роти отстъпиха, но войниците отпред се сбиха открито.

Далинар нададе висок вик, а по камъните пред него засия Светлина на Бурята. Онези, които не бяха замесени в крамолата, отскочиха назад. Останалите се оказаха, хванати в капан от Светлината, която ги залепи за камъните. Това принуди всички освен най-освирепелите да престанат.

Далинар разтърва последните неколцина, натисна ги на земята и ги залепи върху платото за седалищата им, до духчетата на гнева. Мъжете се помъчиха да се съпротивят, но когато го видяха, замръзнаха на място с подобаващо разкаяни изражения.

„Спомням си как се чувствах, когато аз се увличах така в битката“, помисли си Далинар. „Дали не е Вълнението?“ Не можеше да си спомни да го е изпитвал от… дълго време. Напомни си да нареди да разпитат войниците, за да провери дали не са го усетили.

Остави Светлината на Бурята да се изпари като прозрачен, светещ дим. Офицерите на Аладар оттеглиха войниците си в спретнат строй и им закрещяха да започнат упражненията си за сила и гъвкавост. Войниците от армията на Садеас, обаче, се изправиха на крака, като плюеха на земята, и се оттеглиха на намусени групички с ругатни и мърморене.

„Стават все по-неуправляеми“, помисли си Далинар. Докато над тях властваше Торол Садеас, те бяха садистични и немарливи, но все пак — войници. Да, често се въвличаха в сбивания, но по време на сражения изпълняваха заповедите безотказно. С други думи, вършеха работата си добре, макар и да не бяха пример за подражание.

Над главите на тези войници се развяваше новото знаме на Садеас. Меридас Садеас, Амарам, беше променил двойката глифи, както повеляваше традицията: ниската кула на Садеас беше станала по-висока, а на мястото на чука се виждаше брадва.

Въпреки репутацията, според която поддържаше строг ред в армията си, беше явно, че Амарам се затруднява да контролира тези мъже. Никога преди не беше управлявал толкова многобройна войска — а убийството на Върховния принц може би ги беше ядосало до степен, в която Амарам вече не можеше да им повлияе.

Аладар не беше успял да открие някаква съществена информация относно убийството на Торол. На теория, разследването продължаваше… но нямаше никакви следи. Не беше дело на Несътворената, но това беше всичко, което знаеха.

„Ще трябва да направя нещо по въпроса с тези войници“, каза си Далинар. „Имат нужда от нещо, в което да влагат енергията си, за да не търсят все с кого да се заядат…“

Може би вече разполагаше с идеалната задача за целта. Обмисли идеята, докато най-после се изкачваше по стълбището към платформата на Портата, после прекоси голото поле и влезе в сградата с пулта за управление. Вътре го чакаше Ясна, която тъкмо четеше книга и си водеше записки.

— Какво те забави толкова? — попита го тя.

— На платото почти се разрази бунт — отвърна той. — Две роти обучаващи се войници се сблъскаха по време на тренировка и накрая се сбиха помежду си.

— Садеас?

Далинар кимна.

— Ще трябва да направим нещо по въпроса.

— Тъкмо се сетих за нещо. Може би физическият труд в един град, който отчаяно се нуждае от възстановяване, ще се окаже много благотворен — като работят под строг надзор, разбира се.

Ясна се усмихна.

— Колко удобно, че в момента сме се заели точно с такава задача в помощ на кралица Фен. Ще могат да работят до пълно изтощение — ако приемем, че ще съумеем да ги държим под контрол.

— Ще започна с изпращане на по-малки групи, за да съм сигурен, че няма само да навлечем още неприятности на Фен — каза Далинар. — Има ли някакви новини от екипа на краля в Колинар?

Бяха дали на Елокар и Шалан няколко далекосъобщителя, но — както и очакваха, — Отеца на Бурята не бе успял да се свърже с някого от тях и да ги доведе в едно от виденията.

— Няма. Ще продължаваме да следим за такива и ще ти съобщим веднага, щом получим някакъв отговор.

Далинар кимна и се постара да потисне безпокойството за Елокар и сина си. Налагаше му се да им се довери и да повярва, че или ще постигнат задачата си, или ще намерят някакъв начин да докладват какво им пречи да го направят.

Ясна призова Вълшебния си меч. Странно беше колко естествена му се струва гледката на Ясна с меч в ръка.

— Готов ли си?

— Да.

Решийката, Крадла, беше получила позволение от азишкия престол да отключи Клетвената порта от тяхната страна. Императорът най-после беше склонил да се срещне с Далинар лично.

Ясна задейства устройството, като завъртя вътрешната стена, а подът заблещука. Отвън проблесна ярка светлина, и през вратата незабавно нахлу жежък въздух. Явно Азир беше посред разгара на лятото.

Тук миришеше различно. На екзотични подправки и по-фини аромати, като непознати дървета.

— Успех — каза му Ясна, докато той излизаше навън.

Постройката проблесна зад него, когато тя се върна в Уритиру и го остави да се срещне с азишката имперска свита сам.

65
Присъда

„Сега, след като изоставяме кулата, мога ли най-сетне да призная, че мразя това място? Твърде много правила.“

Из чекмедже 8–1, аметист

Спомени бушуваха в главата на Далинар, докато вървеше по дългия коридор пред контролната сграда на Клетвената порта в Азимир, която се намираше под великолепен бронзов купол. Големият пазар, както се наричаше, беше огромна покрита търговска площ. Това щеше да създаде неудобства, когато се наложеше Далинар да използва цялата Клетвена порта.

В момента не можеше да види нищо от пазара; контролната сграда — към която се бяха отнасяли като към някакъв паметник на пазара — сега беше обградена от дървени стени и нов коридор. Изпразнен от хора, той бе осветен от лампи със сфери по стените. Сапфири. Случайност или жест на уважение към посетител от Колин?

Накрая коридорът се отваряше към малка стая, пълна с редови азишки войници. Те носеха плетени ризници, бяха с шарени шапки на главите си, големи щитове и брадви с много дълги дръжки и малки остриета. Цялата група подскочи, когато Далинар влезе, след което войниците се дръпнаха назад, хванали оръжия заплашително.

Далинар разпери ръце настрани, с пакета от Фен в едната си длан и торбичка с храна в другата.

— Невъоръжен съм.

Те бързо заговориха нещо на азишки. Той не виждаше императора или малката Сияйна, макар хората в шарените роби да бяха везири и потомци — и двете всъщност бяха азишката версия на арденти. Само че тук ардентите участваха в управлението далеч повече, отколкото бе редно.

Една жена пристъпи напред, многото слоеве на дългата й, екстравагантна роба шумоляха, докато ходеше. Подходяща шапка завършваше тоалета й. Тя беше важна и може би възнамеряваше лично да превежда за него.

„Време за първата ми атака“, помисли си Далинар. Той отвори пакета, който Фен му бе дала, и извади четири листа хартия.

Подаде ги на жената и остана доволен, когато видя шока в очите й. Тя ги взе колебливо, след което извика някои от придружителите си. Те се присъединиха към нея пред Далинар, което видимо изнерви стражите. Някои от тях бяха извадили триъгълни катари, популярна разновидност на късия меч тук на запад. Той винаги бе искал такъв.

Ардентите се оттеглиха зад войниците, като разговаряха оживено. Планът бе в тази стая да се разменят любезности, след което Далинар веднага да се върне в Уритиру — където възнамеряваха да заключат Клетвената порта от тяхната страна. Той искаше повече. Той възнамеряваше да получи повече. Някакъв вид съюз или поне среща с императора.

Един от ардентите започна да чете документите на останалите. Текстът беше на азишки, забавен език, съставен от малки петна, които приличаха на следи от кремлинги. Липсваха му елегантните, направени с размах вертикали от писмата на алетските жени.

Далинар затвори очи, заслушан в непознатия език. Както и в град Тайлен, за момент изпита чувството, че почти може да го разбере. Напрегна се и усети, че смисълът е близко до него.

— Ще ми помогнеш ли да разбера? — прошепна той на Отеца на Бурята.

— Какво те кара да мислиш, че мога?

— Недей да скромничиш — прошепна Далинар. — Говорил съм на нови езици във виденията. Можеш да ме накараш да говоря азишки.

Отеца избоботи недоволно:

— Това не бях аз — рече най-сетне — Беше ти.

— Как да го използвам?

— Опитай се да докоснеш някой от тях. С Духовно сцепление можеш да осъществиш Връзка.

Далинар огледа групата враждебни стражи, след което въздъхна и направи жест все едно изсипва течност в устата си. Войниците си размениха резки думи, после един от най-младите беше избутан към него с манерка. Далинар кимна в знак на благодарност, след това — докато отпиваше от водата — хвана младия мъж за ръката и го задържа.

— Светлина на Бурята — дочу се боботене в ума му.

Далинар вкара Светлина на Бурята в другия мъж и почувства нещо — като приятелски звук, който идва от съседна стая. Всичко, което трябваше да стори, бе да влезе. След внимателно побутване вратата се отвори и във въздуха се извиха и понесоха звуци. После, като сменящи се музикални тонове, те се превърнаха от глупости в думи със смисъл.

— Капитане! — изрева младият мъж, който Далинар бе хванал. — Какво да правя? Той ме държи!

Далинар го пусна и за щастие продължи да разбира езика.

— Съжалявам, войнико — извини се той и му върна манерката. — Не исках да те стряскам.

— Пълководецът говори азишки? — Звучеше толкова изненадано, сякаш бе срещнал говорещ чул.

Далинар хвана ръце зад гърба си и загледа ардентите. „Продължаваш да мислиш за тях като за арденти“, мина му през ума, „защото те могат да четат, и мъжете, и жените.“ Но той вече не беше в Алеткар. Въпреки тези издути роби и големи шапки, азишките жени не носеха нищо на скритите си ръце.

Слънцетворящия, предшественикът на Далинар, бе твърдял, че азишите имат нужда да бъдат цивилизовани. Той се зачуди дали някой бе повярвал на този аргумент дори и тогава, или всички са го видели като обяснението, което е било в действителност.

Везирите и потомците приключиха с четенето, след което се обърнаха към Далинар и отпуснаха листовете, които им бе дал. Той се бе вслушал в плана на кралица Фен, като вярваше, че не може да си проправи път през Азир с груба сила и меч. Вместо това бе донесъл друг вид оръжие.

Есе.

— Наистина ли говорите езика ни, алете? — попита главната жена везир. Лицето й беше кръгло, имаше тъмнокафяви очи и шапка, покрита с ярки шарки. Сивеещата й коса се подаваше от едната страна, сплетена в стегната плитка.

— Скоро имах възможността да го науча — отвърна Далинар. — Предполагам, че вие сте везир Нура?

— Действително ли кралица Фен написа това?

— Със собствената си ръка, Ваша светлост — потвърди Далинар. — Можете да се свържете с град Тайлен, за да получите потвърждение.

Везирите отново се скупчиха, за да обсъдят тихо нещо. Есето беше дълъг, но убедителен аргумент за икономическата стойност на Клетвените порти за градовете, в които се помещаваха. Фен твърдеше, че отчаяната настойчивост на Далинар да създаде съюз бе идеалната възможност да си осигурят изгодна и продължителна търговия през Уритиру. Дори и Азир да нямаше планове да се присъединява към коалицията, те трябваше да преговарят за употребата на Клетвените порти и да изпратят делегация до кулата.

В есето с много думи се казваше онова, което бе очевидно, и точно за подобни неща на Далинар му липсваше търпение. Но това многословие, надяваше се той, го правеше идеално за азишите. И ако не бе напълно достатъчно… е, Далинар си знаеше никога да не влиза в бой, освен ако няма свежи войски в резерва.

— Ваше Величество — заговори Нура, — колкото и да сме впечатлени, че сте се потрудили да научите езика ни — и дори като вземем предвид този убедителен аргумент, представен тук, — смятаме, че е най-добре да…

Тя прекъсна, когато Далинар се пресегна и извади от пакета втори сноп хартия, този път от шест листа. Той ги размаха пред групичката като развяно знаме, след което им ги предложи. Един страж, който стоеше наблизо, отскочи назад и ризницата му издрънка.

Малката стая утихна. Най-сетне един страж прие листовете и ги отнесе до везирите и потомците. Един по-нисък мъж сред тях тихо започна да чете — това беше дълъг трактат от Навани, в който се говореше за чудесата, които бяха открили в Уритиру и който официално канеше азишките учени да го посетят и да споделят знания.

Тя прилагаше умни доводи за важността на новите фабриали и технология в битките с Пустоносните. Включваше диаграми за палатки, които бе създала, за да им помогне в боя по време на дъждовния сезон и обясняваше теориите си за летящите кули. След това, с разрешението на Далинар, предлагаше подарък: детайлна схема, която Таравангян бе донесъл от Я Кевед, обясняваща създаването на така наречените полуброни, фабриални щитове, които можеха да понесат удари от Вълшебни мечове.

„Враговете са обединени срещу нас“ бе последният довод в есето й. „Те имат уникалното предимство на фокуса, хармонията и спомените, които се простират далеч в миналото. За да им се противопоставим, ще са ни необходими най-великите ни умове, независимо дали те са алетски, азишки, веденски или тайленски. Аз свободно споделям държавни тайни, тъй като дните на криене на знания са вече в миналото. Сега или учим заедно, или падаме един по един.“

Везирите приключиха с четенето, след което започнаха да си подават схемата един на друг и дълго време я изучаваха. Когато групата погледна обратно към Далинар, той можеше да види, че отношението им се променя. Забележително, но това даваше резултат.

Е, той не разбираше много от есета, но имаше боен инстинкт. Когато противникът ти се бори за глътка въздух, не му даваш да се изправи на крака. Забиваш меча си право в гърлото му.

Далинар отново бръкна в пакета и извади последния лист хартия: един-единствен, изписан и от двете страни. Той го хвана между показалеца и средния си пръст и го протегна напред. Азишите гледаха ококорено, сякаш им бе показал блестящ скъпоценен камък с неоценима стойност.

Този път самата Нура пристъпи напред и го взе.

„Присъда“, прочете тя началото. „От Ясна Колин.“

Другите минаха край стражите и се събраха покрай нея, след което започнаха да четат заедно. Макар това да беше най-краткото от есетата, той ги чу да си шепнат и да се дивят върху съдържанието му.

— Вижте, тук са включени всичките седем Логични форми на Аку!

— Това е позоваване на Великата ориентация. И… бурите да го отнесат… тя цитира император Касимарликс в три последователни етапа, като всеки ескалира същия цитат до различно ниво на Върховно разбиране.

Една жена вдигна ръка пред устата си.

— Написано е изцяло в една-единствена ритмична метрика!

— Велики Яезир — прошепна Нура. — Права си.

— Алюзиите…

— Каква игра на думи…

— Инерцията и красноречието…

Духчета на логиката избухнаха около тях във формата на малки буреносни облачета. След това, като един, потомците и везирите се обърнаха към Далинар.

— Това е произведение на изкуството — заяви Нура.

— А… убедително ли е? — попита той.

— Подтиква към по-нататъшен размисъл — отвърна жената, като погледна към останалите, които кимнаха. — Ти наистина си дошъл сам. Ние бяхме потресени от това — не се ли боиш за безопасността си?

— Вашата Сияйна — отвърна Далинар — се е доказала като мъдра за крехката си възраст. Сигурен съм, че мога да разчитам на нея за безопасността си.

— Не знам дали аз бих разчитал на нея за каквото и да е — обади се насмешливо един от мъжете. — Освен да ти свие джобните.

— Все едно — каза Далинар. — Дойдох да моля за доверието ви. Това ми се стори като най-доброто доказателство за намеренията ми. — Той протегна ръце настрани. — Не ме отпращайте веднага. Нека поговорим като съюзници, а не като хора на бойното поле в палатката за преговори.

— Ще занеса тези есета на императора и официалния му съветник — рече везир Нура най-сетне. — Признавам, че той изглежда те харесва, въпреки твоето необяснимо натрапване в сънищата му. Последвай ни.

Така щеше да се отдалечи от Клетвената порта и от всеки шанс, който имаше, да се прехвърли у дома при спешен случай. Но той на това се бе надявал.

— С удоволствие, Ваша светлост.

* * *

Вървяха по виещ се път сред покрития с купол пазар — който сега беше празен, като призрачен град. Много от улиците завършваха с барикади, пазени от войници.

Бяха превърнали Големия пазар в Азимир в един вид обратна крепост, предназначена да опази града от каквото и да се появеше от Клетвената порта. Ако войските напуснеха контролната сграда, те щяха да се намерят в лабиринт от объркващи улички.

За съжаление на азишите, самата контролна сграда не беше портата. Един Сияен можеше да накара целия този купол да изчезне, заменен от армия по средата на Азимир. Трябваше да бъде деликатен, когато обясняваше това.

Вървеше с везир Нура, следван от останалите писари, които отново си подаваха есетата. Нура не си говореше празни приказки с него и Далинар не хранеше илюзии. Това пътуване през тъмните вътрешни улички — с натъпкани търговски сгради и криволичещи пътища — трябваше да го обърка, в случай че опиташе да запомни пътя.

След известно време се качиха на второ ниво и излязоха през една врата върху корниз от външната страна на купола. Умно. Оттук горе той видя, че на първото ниво изходите от пазара бяха барикадирани или запушени. Единственият път навън бе по тези стъпала, по тази платформа и покрай периферията на големия бронзов купол, след което надолу по други стълби.

От тази рампа Далинар можеше да огледа част от Азимир — и бе облекчен от това колко малко разрушение вижда. Някои от кварталите в западната част на града изглежда бяха сринати, но като цяло градът бе останал в добро състояние след Вечната буря. Повечето от постройките тук бяха каменни и големите куполи — много от тях покрити с червеникавозлатист бронз — отразяваха слънчевата светлина като разтопени чудеса. Хората носеха пъстри дрехи с шарки, които писарите можеха да разчитат като език.

Този летен сезон беше по-топъл, отколкото той бе свикнал. Далинар се обърна на изток. Уритиру се намираше някъде в тази посока, сред планините на границата — много по-близо до Азир, отколкото до Алеткар.

— Насам, Тояго — каза Нура и тръгна надолу по дървената рампа. Тя бе построена върху дървено скеле. Когато видя тази дървена конструкция, Далинар почувства далечен спомен. Бегло му напомняше за нещо, за навеждане над един град и поглеждане надолу към дървени греди…

„Раталас“, помисли си. „Дълбините.“ Градът, който се бе разбунтувал. Точно така. Той усети хлад и напрежението на нещо скрито, което се опитваше да се промуши в съзнанието му. Имаше още нещо, което да си спомни за онова място.

Тръгна надолу по рампата и прие като знак на уважение, че цели два взвода войници обграждаха купола.

— Не трябва ли тези мъже да бъдат на стените? — попита Далинар. — Ами ако Пустоносните нападнат?

— Те се оттеглиха през Емул — поясни Нура. — Повечето от онази страна вече гори или благодарение на паршите, или на войските на Тезим.

Тезим. Който беше Вестител. „Той не би се съюзил с врага, нали?“ Може би най-доброто, на което можеха да се надяват, бе война между Пустоносните и армиите на един полудял Вестител.

Долу ги чакаха рикши. Нура се присъедини към него в едната. Беше странна, теглеше я човек, който изпълняваше ролята на чул. Макар да бе по-бърза от паланкин, Далинар я намери за по-малко величествена.

Градът бе подреден много методично. Навани винаги се бе възхищавала на това. Той наблюдаваше за още следи на унищожение и докато откриваше няколко, го порази друга странност. Маси от хора, които стояха на групички, носеха цветни жилетки, широки панталони или поли и шарени шапки. Крещяха за несправедливост и макар да изглеждаха ядосани, бяха обградени от духчета на логиката.

— Какво е всичко това? — попита Далинар.

— Протестиращи. — Нура го погледна и очевидно забеляза объркването му. — Подали са официално оплакване, отказват заповед да напуснат града и да обработват фермите. Това им дава едномесечен период, през който да огласят недоволството си, преди да бъдат принудени да се подчинят.

— Могат просто да не се подчинят на имперска заповед?

— Предполагам, че ти просто щеше да съпроводиш всички с насочен меч. Е, ние тук не правим така. Има си процедури. Нашите хора не са роби.

Далинар усети как се наежва. Тя очевидно не знаеше много за Алеткар, ако предполагаше, че всички тъмнооки алети са някакви чули, които ги развеждат като стадо наоколо. Нисшите класи имаха дългогодишна и горда традиция от права, свързани със социалното им положение.

— Тези хора — каза той, когато осъзна нещо — са били изпратени на нивите, защото сте изгубили паршите си.

— Нашите ниви още не са засети — отвърна Нура, погледът й стана отнесен. — Сякаш знаеха кое е най-удобното време да ни осакатят като напуснат. Дърводелци и обущари трябва да бъдат принуждавани към ръчен труд, само за да избегнем глада. Може и да се изхраним, но занаятите и инфраструктурата ни ще бъдат съсипани.

В Алеткар хората не бяха толкова съсредоточени над това, тъй като отвоюването на кралството им бе по-належащо. В Тайлена бедствието беше физическо, градът бе опустошен. И двете кралства бяха разсеяни от по-пагубни от икономическото бедствия.

— Как се случи това? — попита Далинар. — Напускането на паршите?

— Събраха се по време на бурята — отвърна тя. — Напуснаха домовете си и влязоха право в нея. Някои доклади твърдят, че паршите са говорели как чуват биене на барабани. Други доклади — тези са доста противоречиви — споменават духчета, които са водели паршите. Стълпили се край градските порти, отворили ги под дъжда, след което тръгнали към равнините край града. На следващия ден настояли за официални икономически компенсации за неуместното използване на труда им. Твърдели, че подраздел на правилата, които освобождават паршите от надници, бил незаконен и поставили искане пред съда. Ние преговаряхме — странно преживяване, трябва да кажа, — преди някои от водачите им просто да ги изведат.

Интересно. Алетските парши се бяха държали като алети — незабавно се групираха за война. Тайленските парши бяха тръгнали към морето. А азишките парши… е, те бяха сторили нещо изконно азишко. Бяха подали оплакване пред правителството.

Трябваше да внимава да не започне да обяснява колко забавно му звучи това, дори и само защото Навани му бе казала да не подценява азишите. Алетите обичаха да се шегуват с тях — обиди някой от войниците им, казваха те, и той ще подаде официално запитване, в което моли за възможността да те напсува. Но това беше карикатура, вероятно също толкова точна, колкото представата на Нура за неговия народ, който винаги вършеше всичко под заплаха от меч и копие.

Когато стигнаха двореца, Далинар се опита да последва Нура и останалите писари в главната сграда — но вместо това войниците го насочиха към малка външна постройка.

— Надявах се — викна той след Нура, — че ще мога лично да разговарям с императора.

— За съжаление, тази молба не може да бъде уважена — отвърна тя. Групата си тръгна и го остави да стои сам в сградата, величествена бронзова постройка с кръгли куполи.

Войниците го отделиха в една тясна камера с ниска маса в центъра и удобни дивани край стените. Оставиха го сам в малката стая, но заеха позиции отвън. Не беше точно затвор, но очевидно не му бе разрешено и да се разхожда.

Той въздъхна и седна на един диван, като остави обяда си на масата до няколко купи със сушени плодове и ядки. Извади далекосъобщителя и изпрати кратък сигнал на Навани, който означаваше време, съгласувания знак, че трябва да му дадат още час, преди да се паникьосат.

Той стана и започна да пристъпва напред-назад. Как някои хора издържаха това? В битка или печелиш, или губиш, въз основа на силата си. Накрая знаеш къде се намираш.

Това безкрайно говорене го оставяше толкова несигурен. Щяха ли везирите да пренебрегнат есетата? Репутацията на Ясна изглеждаше силна дори и тук, но те изглеждаха по-малко впечатлени от аргумента й, отколкото от начина, по който го бе изразила.

— Винаги си се тревожил за това, нали? — обади се Отеца на Бурята в ума му.

— За кое?

— Че светът някога ще се управлява от писалки и писари, а не от мечове и генерали.

— Аз… — „Кръв на предците ми. Истина беше.“

Затова ли настояваше да преговаря лично? Защо не изпрати посланици? Дали защото дълбоко в себе си не вярваше на красивите им думи и сложните обещания, всичките събрани в документи, които той не можеше да прочете? Парчета хартия, които някак бяха по-силни от най-силната Вълшебна броня?

— Битките за кралства се очаква да бъдат мъжествено изкуство — каза той. — Би трябвало да мога да се справя и сам.

Отеца на Бурята избоботи, не съвсем в несъгласие. Той да не би… да се забавляваше?

Далинар най-сетне се настани на един от диваните. По-добре да хапне нещо… само дето увитият му в плат обяд лежеше разопакован на масата, върху която имаше трохи, дървената кутия с къри беше празна с изключение на няколко капки. Какво, по Рошар?

Той бавно погледна към един от диваните. Слабото решийско момиче се излягаше не на седалката, а на облегалката за гърба. Носеше голяма азишка роба и шапка и ядеше от наденицата, която Навани бе прибавила към храната, за да бъде сложена в кърито.

— Малко е безвкусно — отбеляза тя.

— Войнишка дажба — отвърна Далинар. — Така ги предпочитам.

— Щото ти си безвкусен?

— Предпочитам да не оставям храната да се превръща в нещо, което ме разсейва. Тук ли беше през цялото време?

Тя сви рамене и продължи да яде.

— Каза нещо по-рано. За мъжете?

— Аз… започвах да осъзнавам, че не ми се нрави идеята писари да контролират съдбата на цели нации. Нещата, които пишат жените, са по-силни от моята армия.

— Да, в това има смисъл. Много момчета ги е страх от момичетата.

— Мен не ме е…

— Казват, че това се променя, когато пораснеш — добави тя и се наведе напред. — Аз няма как да знам, защото няма да порасна. Измислих го как ще стане. Просто ще спра да ям. Хора, които не ядат, не порастват. Лесно.

Тя каза всичко това между хапките от неговата храна.

— Лесно — съгласи се Далинар. — Сигурен съм.

— Всеки момент ще започна — продължи момичето. — Искаш ли тези плодове или…?

Той се наведе напред и избута двете купички със сушени плодове към нея. Тя ги нападна. Далинар се облегна назад в дивана. Това момиче изглеждаше толкова не на място. Макар да беше светлоока — с бледи, ясни ириси — тук това нямаше толкова значение, колкото на запад. Кралските дрехи й бяха твърде големи и тя не се занимаваше да прибира косата си назад и под шапката.

Цялата тази стая — целият този град всъщност — беше упражнение по показност. Метални листове покриваха куполите, рикшите, дори голяма част от стените на стаята. Азишите притежаваха само няколко Превръщатели и се предполагаше, че единият може да създава бронз.

По килимите и диваните имаше светли шарки от оранжево и червено. Алетите предпочитаха плътни цветове, може би с малко бродерия. Азишите обичаха декорациите им да изглеждат като продукт на художник, който не е спрял да киха.

По средата на всичко това се намираше момичето, което имаше толкова обикновен вид. То плуваше в показност, но тя не полепваше по него.

— Чух ги какво си говорят там, спеченяк — подхвърли момичето. — Преди да дойда тука. Мисля, че ще ти откажат. Получили са пръст.

— Мисля, че те имат доста пръсти.

— Мне, този е допълнителен. Изсъхнал, изглежда сякаш е принадлежал на някоя баба на друга баба, но всъщност е от император. Император Сопол-Голям или…

— Сноксил?

— Мда. Същият.

— Той е бил владетел, когато предшественикът ми е грабил Азимир — каза Далинар с въздишка. — Това е реликва. — Азишите можеше да са суеверно племе, въпреки всичките си твърдения за логика, есета и законови кодекси. Тази реликва вероятно е била използвана по време на обсъждането им като напомняне за последния път, когато някой алет е бил в Азир.

— Е, ами всичко, което знам, е, че той е мъртъв, така че няма нужда се тревожи за… за…

— Одиум.

Решийското момиче видимо потръпна.

— Можеш ли да отидеш и да говориш с везирите? — попита Далинар. — Да им кажеш, че мислиш, че подкрепата за коалицията ми е добра идея? Те те послушаха, когато ги помоли да отключат Клетвената порта.

— Мне, те послушаха Недодялко — отвърна тя. — Старчоците, дето управляват града, не са ми големи почитатели.

Далинар изсумтя.

— Името ти е Крадла, нали?

— Да.

— А поръчката ти?

— Още храна.

— Исках да кажа ордена^[3] ти на Сияен рицар. Какви сили притежаваш?

— О. Хм… Танцуваща по ръба? Плъзгам се наоколо и така нататък.

— Плъзгаш се.

— Много е забавно. Е, когато не се блъскам в разни неща. Тогава е само донякъде забавно.

Далинар се наведе напред, като си мечтаеше — отново — да може просто да отиде и да говори с всички онези глупаци и писари.

„Не. Като никога се довери на някой друг, Далинар.“

Крадла наклони глава.

— Хм. Миришеш като нея.

— Нея?

— Лудото духче, което живее в гората.

— Срещала си Нощната пазителка?

— Мда… а ти?

Той кимна.

Двамата седяха в стаята и се чувстваха неловко, докато младото момиче не му подаде една от купите си със сушени плодове. Той си взе едно парче и задъвка мълчаливо, а тя взе друго.

Изядоха цялата купичка в мълчание, докато вратата не се отвори. Далинар подскочи. Нура стоеше на прага, обградена от везирите си. Очите й се стрелнаха към Крадла и жената се усмихна. Нура не изглежда да имаше толкова лошо мнение за Крадла, колкото смяташе момичето.

Далинар се изправи, усети, че го обзема ужас. Беше подготвил доводите си, молбите си. Те трябваше да…

— Императорът и съветникът му — започна Нура — решиха да приемат поканата ти да посетят Уритиру.

Далинар прекъсна възражението си. Тя не каза ли „приемат“?

— Владетелят на Емул почти е стигнал Азир — продължи жената. — Довел е Мъдреца със себе си и те сигурно ще се присъединят към нас. За жалост, след нападението на паршите, Емул е само частица от онова, което беше някога. Подозирам, че той ще приветства всяка помощ, както и коалицията ти. Принцът на Ташикк има посланик — брат му — в града. Той също ще дойде, както се предполага, че ще дойде и лично принцесата на Йезиер, за да моли за помощ. Ще видим за нея. Мисля, че тя просто вярва, че в Азимир ще бъде в по-голяма безопасност. Така или иначе живее тук през половината година.

— Алм и Деш имат посланици в града, а Лиафор винаги е нетърпелив да се присъедини към нас, каквото и да правим, стига да могат да обслужват буреносните срещи. Не мога да говоря за Стеен — те са измамна пасмина. Съмнявам се, че искаш жреца крал на Тукар, а и Марат е опустошен. Но можем да доведем достатъчно хора, които да се присъединят към обсъждането ти.

— Аз… — заекна Далинар. — Благодаря! — Наистина се случваше! Както се бяха надявали, Азир беше основният стълб.

— Е, съпругата ти пише хубави есета — усмихна се Нура.

Той се сепна.

— Убедило те е есето на Навани? Не това на Ясна?

— Всеки от трите довода беше внимателно претеглен, а и докладите от град Тайлен са обнадеждаващи — обясни Нура. — Това изигра важна роля за решението ни. Но докато есето на Ясна Колин е точно толкова впечатляващо, колкото предполага репутацията й, имаше нещо… по-автентично в молбата на лейди Навани.

— Тя е един от най-автентичните хора, които познавам. — Далинар се ухили като глупак. — И я бива да получава онова, което иска.

— Нека те отведа обратно до Клетвената порта. Ще поддържаме контакт за визитата на императора в града ви.

Далинар прибра далекосъобщителя си и се сбогува с Крадла, която стоеше на гърба на дивана и му махаше. Небето изглеждаше по-ясно, докато везирите го придружаваха обратно до купола, в който се помещаваше Клетвената порта. Можеше да ги чуе как говорят нетърпеливо, докато се качваха в рикшите; изглежда приемаха това решение с удоволствие, сега след като бе взето.

Далинар изкара пътя в мълчание, притеснен, че може да каже нещо грубо и да развали нещата. След като влязоха в купола на пазара, той се възползва от възможността да спомене на Нура, че Клетвената порта може да бъде използвана, за да се транспортира всичко там, включително и самият купол.

— Опасявам се, че това е по-голяма опасност за сигурността, отколкото си мислите — завърши той, когато стигнаха до контролната сграда.

— Какво ще стане — попита тя, — ако направим постройка в средата на периметъра на платото? Ще бъде прерязана на две ли? Ами ако човек е наполовина вътре, наполовина вън?

— Все още не знаем — отвърна Далинар, като се занимаваше да пуска и спира далекосъобщителя по определена схема, за да изпрати сигнал, който щеше да доведе Ясна обратно през Клетвената порта, за да го вземе.

— Ще призная — тихо заговори Нура, докато другите везири си бъбреха зад тях, — че не съм… не съм доволна да ме пренебрегват. Аз съм верен слуга на императора, но не ми харесва идеята за вашите Сияйни, Далинар Колин. Тези сили са опасни, а древните Сияйни накрая са се превърнали в предатели.

— Ще ви убедим — обеща Далинар. — Ще ви се докажем. Всичко, от което имам нужда, е възможност.

Клетвената порта проблесна и Ясна се появи вътре. Далинар се поклони на Нура в знак на уважение, след което пристъпи обратно в сградата.

— Ти не си какъвто очаквах, Тояго — каза Нура.

— А какво очакваше?

— Животно — отговори тя откровено. — Наполовина човешко създание на война и кръв.

Нещо в тези думи го потресе. „Животно…“ Ехо от спомени потръпна в него.

— Аз бях този човек — рече той. — Просто бях благословен с достатъчно добри примери, които да ме накарат да се стремя към нещо повече. — Кимна на Ясна, тя нагласи меча си и завъртя вътрешната стена, за да започне преместването и да ги отведе обратно в Уритиру.

Навани чакаше пред сградата. Далинар излезе и примигна към слънчевата светлина, охладен от планинския студ. Усмихна й се широко и отвори уста, за да й каже какво бе постигнало есето й.

„Животно… Животното реагира, когато го ръчкаш…“

Спомени.

„Биеш го и то подивява.“

Далинар се препъна.

Бегло чу как Навани извика, закрещя за помощ. Зрението му се загуби и той падна на колене, обзет от съкрушително гадене. Заби нокти в камъка, стенещ, изпочупи ноктите си. Навани… Навани викаше лечител. Мислеше, че е отровен.

Не беше това. Не, беше много, много по-лошо.

Бурите да го отнесат. Той си спомни. Спомените го връхлетяха с теглото на хиляди камъни.

Спомни си какво се бе случило на Иви. Бе започнало в една студена крепост, в планина, някога принадлежала на Я Кевед.

Бе приключило в Дълбините.

66
Стратег

ЕДИНАЙСЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Дъхът на Далинар излезе като пара, когато се облегна върху каменния перваз на прозореца. В стаята зад него войници нагласяха една маса с карта отгоре.

— Виждаш ли ето там? — попита Далинар и посочи през прозореца. — Онзи ръб там долу?

Адолин, сега на дванайсет — почти тринайсет, — се наведе през прозореца. Външната страна на каменната крепост се издуваше тук на втория етаж, което щеше да направи изкачването по нея трудно — но камъните предоставяха удобно място за хващане под формата на корниз точно под прозореца.

— Виждам го — каза Адолин.

— Добре. Сега гледай. — Далинар направи жест към стаята. Един от стражите му дръпна някакъв лост и каменният ръб се прибра в стената.

— Премести се! — викна Адолин. — Направи го пак!

Войникът се подчини, като използва лоста, за да издаде стъпалото навън, след което отново да го прибере.

— Готино! — възкликна Адолин. Беше толкова пълен с енергия, както винаги. Само ако Далинар можеше да впрегне тази енергия за бойното поле. Нямаше да му е нужно Вълшебно снаряжение, за да побеждава.

— Защо, мислиш, са го построили? — попита Далинар.

— В случай че някой се покатери! Така можеш да ги накараш да паднат!

— Защита срещу Броненосци — съгласи се Далинар и кимна. — Падане от такава височина би пропукало Бронята им, но крепостта също така има вътрешни коридори, които са твърде тесни, за да се маневрира нормално с Броня и Меч.

Той се усмихна. Кой да знае, че подобен скъпоценен камък се крие в планините между Алеткар и Я Кевед? Тази самотна крепост щеше да осигури подходяща бариера, ако действително избухнеше война с ведените.

Той махна на сина си да отстъпи назад, след което затвори прозореца и потри студените си ръце. Тази зала бе украсена като хижа, окичена със стари, забравени трофеи от голямочерупчести. Встрани един войник разпали огъня в огнището.

Битките с ведените бяха намалели. Макар последните няколко да бяха разочароващи, да води сина си със себе си беше абсолютно удоволствие. Адолин не бе участвал в сражение, разбира се, но беше присъствал на обсъждания на тактиката. Далинар първоначално бе предположил, че генералите ще се дразнят от присъствието на дете, но бе трудно човек да намери малкия Адолин за дразнещ. Той беше толкова искрен, толкова заинтригуван.

Заедно, двамата с Адолин се присъединиха към един от по-нисшите офицери на Далинар край масата с картата.

— Сега — обърна се Далинар към сина си, — нека да видим колко си внимавал. Къде сме в момента?

Адолин се наведе напред и посочи към картата.

— Това е новата ни крепост, която ти спечели за короната! Тук е старата граница, където беше преди. Тук е новата граница в синьо, която спечелихме обратно от онези крадливи ведени. Те са държали земята ни в продължение на двайсет години.

— Отлично — похвали го баща му. — Но не сме спечелили само земя.

— Договори за търговия! — викна Адолин. — Заради това беше голямата церемония, на която присъствахме. Ти и веденският Върховен принц, в официално облекло. Спечелихме правото да търгуваме тонове неща и то евтино.

— Да, обаче не това е най-важното нещо, което спечелихме.

Адолин се намръщи.

— Хм… коне…

— Не, сине, най-важното нещо, което спечелихме, е легитимност. С подписването на този нов договор веденският крал признава Гавилар за законен крал на цял Алеткар. Не само защитихме границите си, но и предотвратихме по-голяма война, тъй като сега ведените признават правото ни да управляваме — и няма да се опитват да го правят те.

Адолин кимна разбиращо.

Беше задоволително да види колко много може да постигне човек едновременно в политиката и в търговията, като просто безпощадно убие войниците на противника си. Последните няколко години на схватки бяха напомнили на Далинар защо живее. Още повече, бяха му дали нещо ново. Когато беше млад, той бе воювал, след което бе прекарвал вечерите си в пиене с войниците си.

Сега трябваше да обяснява решенията си, да ги казва на глас за ушите на едно младо, жадно за знания момче, което имаше въпроси за всичко — и очакваше Далинар да знае отговорите.

Бурите да го отнесат, беше предизвикателство. Но усещането бе хубаво. Невероятно хубаво. Той нямаше намерение никога вече да се връща към безполезния живот, пропиляван в Колинар, да ходи по купони и да участва в кръчмарски сбивания. Далинар се усмихна и взе чаша затоплено вино, оглеждайки картата. Макар Адолин да се беше съсредоточил на региона, в който се биеха с ведените, очите на Далинар вместо това оглеждаха друга част.

На нея бяха изписани, с молив, числата, които бе изискал: преценка за войските при Дълбините.

— Виим качи еко! — каза Иви, като пристъпи в стаята, хванала ръце пред гърдите си и трепереща. — Мислех, че в централен Алеткар е студено. Адолин Колин, къде ти е якето?

Момчето погледна надолу, сякаш внезапно изненадано, че не го носи.

— Ъ… — То погледна към Телеб, който леко се усмихна и поклати глава.

— Бягай, сине — рече Далинар. — Днес имаш уроци по география.

— Може ли да остана? Не искам да те напускам.

Адолин не говореше само за днес. Наближаваше времето, когато щеше да замине, за да прекара част от годината в Колинар — да се упражнява с майстори фехтувачи и да получи официално обучение по дипломация. Той прекарваше по-голямата част от годината с Далинар, но бе важно да получи някакво образование в столицата.

— Върви — каза Далинар. — Ако внимаваш по време на урока, утре ще те взема да пояздим.

Адолин въздъхна, след това отдаде чест. Скочи от стола си и прегърна майка си — което не бе алетско, но Далинар изтърпя това поведение. После излезе от помещението.

Иви пристъпи до огъня.

— Толкова е студено. Какво е прихванало някого, за да си построи крепост чак тук горе?

— Не е толкова зле — възрази Далинар. — Трябва да посетиш Мразовитите земи през зимата.

— Вие, алетите, не разбирате студа. Костите ви са замръзнали.

Далинар изсумтя в отговор, след което се наведе към картата. „Ще трябва да се приближа от юг, да вървим по брега на езерото…“

— Кралят изпраща съобщение по далекосъобщител — подхвърли Иви. — В момента се записва.

„Акцентът й намалява“, забеляза Далинар отсъстващо. Когато жена му седна на стола до огъня, се подпря с дясната си ръка, а скритата бе прибрана скромно на кръста й. Тя държеше русата си коса на алетски плитки, вместо да я пусне да се стеле по раменете й.

Никога не бе била велик писар — нямаше обучението като млада в изкуството и писмото на някоя воринска жена. Освен това Иви не харесваше книгите и предпочиташе медитациите си. Но се бе старала сериозно през последните години и Далинар беше впечатлен.

Тя все още се оплакваше, че той не се вижда с Ренарин достатъчно. Другият им син беше негоден за битки и прекарваше по-голямата част от времето си в Колинар. Иви прекарваше половината година там с него.

„Не, не“, помисли си Далинар, докато записваше глиф на картата. „По брега е очакваният маршрут.“ Какво тогава? Воден десант през езерото? Трябваше да провери дали може да намери кораби за това.

Най-накрая един писар влезе, понесъл писмото на краля и всички освен Далинар и Иви излязоха. Иви взе писмото и се поколеба.

— Искаш ли да седнеш или…

— Не, давай.

Иви си прочисти гърлото.

„Братко.“ започваше писмото. „Договорът е сключен. Усилията ти в Я Кевед са похвални и това трябва да е време за празненство и поздравления. Всъщност, като личен коментар, искам да изразя колко се гордея с теб. Вестите от най-добрите ни генерали са, че тактическите ти инстинкти са узрели до пълноправен стратегически гений. Аз никога не съм се числил в редиците им, но те до последния те смятат за свой равен.

Така, както аз израснах да стана крал, ти, изглежда, си открил мястото си като наш генерал. Много ще ми е интересно да чуя докладите ти за тактиките на малките мобилни отряди, които използваш. Бих искал лично да поговорим надълго и нашироко за това — всъщност и аз имам важни собствени открития, които бих желал да споделя. Би било най-добре, ако се срещнем очи в очи. Някога се радвах на компанията ти всеки ден. Сега, вярвам, са минали три години, откакто се видяхме за последно…“

— Но — прекъсна я Далинар — трябва да се справим с Дълбините.

Иви прекъсна, погледна го, след което отново върна очи върху страницата. Продължи да чете:

„За жалост, срещата ни ще трябва да почака още няколко бури. Макар твоите усилия на границата определено да са помогнали да укрепим силите си, аз се провалих в овладяването на Раталас и нейния дезертьорски владетел с политика.

Трябва отново да те изпратя при Дълбините. Задачата ти е да потушиш това разединение. Една гражданска война би могла да разкъса Алеткар на парчета и аз не смея да чакам повече. Истината е, че трябваше да те послушам, когато говорихме — преди толкова много години — и ти ме предизвика да те изпратя при Дълбините.

Садеас ще събере подкрепления и ще се присъедини към теб там. Моля те, изпрати вест за стратегическата си оценка на проблема. Бъди предупреден, сега сме сигурни, че някой от другите Върховни принцове — не знаем кой — подкрепя Таналан и бунта му. Той може да има достъп до Вълшебно въоръжение. Желая ти голям успех и благословията на самите Вестители в новото ти начинание. С любов и почит, Гавилар.“

Иви вдигна поглед.

— Откъде знаеше, Далинар? Гледаш тези две карти внимателно от седмици — карти на Кралските земи и на Алеткар. Знаеше, че той ще ти повери тази задача.

— Какъв стратег щях да бъда, ако не можех да предвидя следващата битка?

— Мислех, че ще си починем — въздъхна Иви. — Мислех, че ще приключим с убийствата.

— С инерцията, която съм набрал? Каква загуба би било това! Ако не беше този проблем в Раталас, Гавилар щеше да намери друго място, където да ме изпрати на бой. Може би отново в Хердаз. Не става най-добрият ти генерал да се мотка наоколо и да събира крем.

А и освен това. Сигурно имаше мъже и жени сред съветниците на Гавилар, които се тревожеха за Далинар. Ако някой бе заплаха за трона, то това щеше да е Тоягата — особено с уважението, което си бе спечелил от генералите на кралството. И макар Далинар да бе решил преди години, че никога не би сторил подобно нещо, много от хората в двореца биха смятали, че кралството ще е в по-голяма безопасност, ако той е държан настрана.

— Не, Иви — поклати глава той, като си отбеляза още нещо. — Съмнявам се, че някога отново ще се установим в Колинар.

После кимна сам на себе си. Това беше начинът да стигне до Дълбините. Един от мобилните му отряди щеше да обиколи и да обезопаси брега на езерото. След това той можеше да мине през него с цялата армия и да атакува далеч по-бързо, отколкото очакваха в Дълбините.

Доволен, Далинар вдигна поглед. И видя Иви да плаче.

Гледката го накара да се вцепени и той изпусна молива си. Тя се опитваше да се сдържи, обърната към огъня и увила ръце около себе си, но подсмърчанията звучаха отчетливо и обезпокоително като трошащи се кости.

Дъхът на Келек… той можеше да се изправи срещу войници и бури, падащи камъни и умиращи приятели, но нищо в обучението му никога не го бе подготвило да се справи с тези нежни сълзи.

— Седем години — прошепна тя. — Седем години сме навън и живеем по фургони и междинни спирки по пътя. Седем години на убийства, на хаос, на мъже, които крещят от раните си.

— Ти се омъжи…

— Да, омъжих се за войник. Моя е вината, че не съм достатъчно силна да се справя с последствията. Благодаря ти, Далинар. Направи това кристално ясно.

Значи това било усещането да се чувстваш безпомощен.

— Аз… мислех, че ще започне да ти харесва. Вече се нагаждаш към другите жени.

— Другите жени? Далинар, те ме карат да се чувствам глупава.

— Но…

— Разговорите за тях са състезание — обясни Иви и вдигна ръце. — Всичко трябва да бъде състезание за вас, алетите, винаги се опитвате да блеснете пред другите. За жените това е тази ужасна, безмълвна игра да се докаже коя е по-остроумна от другите. Мислех… че може би единственият начин да те накарам да се гордееш с мен е да отида при Нощната пазителка и да я помоля за благословията на интелигентността. Старата магия може да промени човек. Да го направи велик…

— Иви — прекъсна я Далинар. — Моля те, не говори за това място или това създание. Това е богохулство.

— Така казваш, Далинар — отвърна тя. — Но всъщност тук никой не го е грижа за религията. О, стараят се да покажат колко по-възвишени са техните вярвания пред моите. Но кой наистина се безпокои за Вестителите, като изключим моментите, когато ругаят в тяхно име? Водите арденти по време на битка, само за да Превръщат камъни в зърно. По този начин не е нужно да спирате да се избивате едни други за достатъчно дълго, че да си намерите нещо за ядене.

Далинар се приближи до нея и седна на другия стол до огнището.

— В твоята родина… различно ли е?

Тя разтърка очи и той се зачуди дали е прозряла през опита му да смени темата. Когато говореше за народа си, това често смекчаваше споровете им.

— Да — отвърна тя. — Наистина, има ги онези, които не се интересуват от Единствения или от Вестителите. Твърдят, че не бива да приемаме ириалски или ворински вярвания като наши собствени. Но, Далинар, много хора наистина ги е грижа. Тук… вие просто плащате на някой ардент да ви изгори малко глифи и приключвате с въпроса.

Далинар си пое дълбоко въздух.

— Може би, след като се погрижа за бунтовниците, мога да убедя Гавилар да не ми възлага повече задачи. Можем да пътуваме. Да отидем на запад към родината ти.

— За да можеш вместо това да убиваш моя народ?

— Не! Аз не бих…

— Те ще те нападнат, Далинар. Двамата с брат ми сме изгнаници, ако си забравил.

Той не беше виждал Тох от десетилетие, откакто брат й замина за Хердаз. Според слухове там му харесваше доста, живееше на брега, защитен от алетски телохранители.

Иви въздъхна.

— Никога вече няма да видя потопените гори. Приела съм това. Ще изживея живота си в тази сурова земя, толкова подвластна на вятър и студ.

— Е, можем да отидем на някое топло място. Нагоре към Парещите води. Само двамата. Време за нас. Можем дори да вземем Адолин.

— Ами Ренарин? — попита Иви. — Далинар, имаш двама синове, в случай че си забравил. Изобщо интересуваш ли се от състоянието на детето? Или той не представлява нищо за теб, след като не може да стане войник?

Далинар изсумтя, изпита усещането, че са го ударили с боздуган по главата. Изправи се и тръгна към масата.

— Какво? — викна Иви.

— Участвал съм в достатъчно битки, за да разпозная такава, която не мога да спечеля.

— Така че бягаш? — попита жена му. — Като страхливец?

— Страхливец — отвърна Далинар, докато събираше картите си — е човек, който забавя необходимото отстъпление от страх да не му се присмеят. Ще се върнем в Колинар, след като се справя с бунта на Дълбините. Обещавам ти поне година там.

— Наистина ли? — попита Иви и се изправи.

— Да. Ти спечели тази битка.

— Аз… нямам чувството, че съм спечелила…

— Добре дошла във войната, Иви — каза Далинар и се запъти към вратата. — Няма недвусмислени победи. Просто някои от тях оставят по-малка част от приятелите ти мъртви, отколкото други.

Той излезе и тръшна вратата след себе си. Звуците на риданията й го преследваха надолу по стъпалата и край него започнаха да падат духчета на срама като венчелистчета. „Бурите да го отнесат, не заслужавам тази жена, нали?“

Е, така да бъде. Спорът беше по нейна вина, както и последиците. Той заслиза тежко по стълбите, за да отиде при генералите си и да продължи да планира повторното си нападение над Дълбините.

Из скицника на Шалан: Колинарски духчета

67
Мишим

„Това поколение е имало само един Обвързващ и някои смятат, че различията помежду ни се дължат на този факт. Истинският проблем е много по-дълбок. Аз вярвам, че самият Чест се променя.“

Из чекмедже 24–18, димен камък

Ден след като бе убита по брутален начин, Шалан откри, че се чувства много по-добре. Чувството на потиснатост я бе напуснало и дори ужасът й се струваше далечен. Това, което оставаше, бе един-единствен проблясък, който бе видяла в огледалото: отблясък от присъствието на Несътворения, отвъд плоскостта на отражението й.

Огледалата в магазина на шивача не показваха подобни склонности; тя бе проверила всяко едно. За всеки случай бе дала на останалите рисунка на нещото, което беше видяла, и ги бе предупредила да са нащрек.

Днес тя влезе в малката кухня, която беше до задната работна стая. Адолин ядеше безквасен хляб и къри, а крал Елокар седеше на масата и задълбочено… пишеше нещо? Не, той рисуваше.

Шалан положи нежни пръсти върху рамото на Адолин и се наслади на усмивката му в отговор. След което заобиколи, за да надзърне над рамото на краля. Той рисуваше карта на града, с двореца и платформата на Клетвената порта. Не беше никак зле.

— Някой да е виждал мостовия? — попита Елокар.

— Тук съм — обади се Каладин, който се появи от работната стаичка. Йокска, съпругът й и прислужницата й бяха излезли да купят още храна, използвайки сфери, предоставени от Елокар. Очевидно в града все още се продаваше храна, ако човек има сфери, с които да я заплати.

— Аз — каза Елокар — съм разработил план как да продължим в този град.

Шалан погледна към Адолин, който вдигна рамене.

— Какво предлагате, Ваше Величество?

— Благодарение на отличното разузнаване на Тъкачката на Светлина — започна кралят — е ясно, че жена ми е държана като заложник от собствените си стражи.

— Не знаем това със сигурност, Ваше Величество — обади се Каладин. — Звучеше, сякаш кралицата се е поддала на каквото и да е онова, което влияе на стражите.

— При всички положения, тя има нужда да бъде спасена — отсече Елокар. — Или трябва да се промъкнем в двореца за нея и малкия Гавинор, или трябва да съберем войска, която да ни помогне да го превземем със сила. — Той потупа картата на града с писалката си. — Клетвената порта обаче остава наш приоритет. Сиятелна Давар, искам да разследвате този Култ на Моментите. Разберете как използват платформата на Клетвената порта.

Йокска бе потвърдила, че всяка нощ някои от членовете на култа палеха ослепителен огън на върха на платформата. Охраняваха мястото през целия ден.

— Ако можете да се присъедините към какъвто и да е този ритуал, който изпълняват, или това събитие — продължи кралят, — ще бъдете на метри от Клетвената порта. Можете да пренесете цялото плато до Уритиру и да оставите армиите ни да се разправят с Култа.

— В случай че това не е възможно, Адолин и аз — прикрити като високопоставени светлооки от Пустите равнини — ще се свържем с другите светлооки в града, които поддържат частна стража. Ще си осигурим подкрепата им, може би разкривайки истинската си самоличност, и ще сформираме армия, за да нападнем двореца, ако е нужно.

— Ами аз? — обади се Каладин.

— Не ми харесва какво чувам за онзи човек Лазур. Виж какво можеш да откриеш за него и Стенната му стража.

Каладин кимна, след което изсумтя.

— Това е хубав план, Елокар — рече Адолин. — Добра работа.

Може би не беше редно един обикновен комплимент да кара крал да засиява по начина, по който го направи Елокар. Той дори привлече едно духче на славата — и, видимо, то не изглеждаше различно от обикновените.

— Но има нещо, което трябва да приемем — продължи Адолин. — Чували ли сте списъка с обвинения, който ардентът — онзи, когото екзекутираха — е отправил срещу кралицата?

— Аз… да.

— Десет глифи — каза Адолин, — които осъждат невъздържаността на Аесудан. Да пилее храна, докато хората гладуват. Да увеличава данъци, след което да организира пищни празненства за ардентите си. Елокар, това е започнало много преди Вечната буря.

— Можем да… я попитаме — предложи кралят. — След като е в безопасност. Нещо сигурно не е наред. Аесудан винаги е била горда и винаги е била амбициозна, но никога не е била ненаситна. — Той погледна Адолин. — Знам, че Ясна твърди, че не трябваше да се женя за нея… че Аесудан е твърде жадна за власт. Ясна така и никога не разбра. Аз се нуждаех от Аесудан. От някой със сила… — Пое си дълбоко дъх, след което се изправи. — Не бива да губим време. Планът. Съгласни ли сте с него?

— На мен ми харесва — обади се Шалан.

Каладин кимна.

— Твърде е общ, но поне имаме някакъв план. Освен това трябва да проследим зърното в града. Йокска твърди, че го осигуряват светлооките, но също така казва, че складовете на двореца са затворени.

— Мислиш, че някой има Превръщател? — попита Адолин.

— Мисля, че този град има твърде много тайни — отвърна Каладин.

— Ние с Адолин ще разпитаме светлооките и ще видим дали те знаят нещо — намеси се Елокар, след което погледна към Шалан. — Култът на Моментите?

— Заемам се — кимна тя. — Така или иначе ми трябва ново палто.

* * *

Измъкна се от сградата отново като Воал. Носеше панталоните и палтото й, макар сега то да имаше дупка на гърба. Ишна бе успяла да измие кръвта от него, но Воал все още искаше да го смени. За момента, тя прикри дупката с Тъкане на светлина.

Воал започна да се шляе по улицата и откри, че увереността й нараства все повече. В Уритиру тя все още се бореше да носи палтото си с гордост, така да се каже. Потръпна, когато се замисли за скитанията си из баровете, в които се правеше на глупачка. Не беше нужно да доказваш колко можеш да изпиеш, за да изглеждаш суров — но това бе едно от нещата, които не можеш да научиш, ако не носиш палтото и не живееш в него.

Тя тръгна обратно към пазара, където се надяваше да добие представа за хората в Колинар. Трябваше да разбере как мислят, преди да започне да разбира как е бил създаден Култът на Моментите и по този начин да разбере как да проникне в него.

Този пазар беше много различен от онези в Уритиру или от нощните пазари на Карбрант. Преди всичко този очевидно бе древен. Старите, порутени дюкяни й създаваха усещането, че са били тук преди първото Опустошение. Имаше камъни, загладени от докосването на милиони пръсти или вдлъбнати от натиска на хиляди преминаващи крака. Навеси, избелели от изминаването на ден след ден.

Улицата беше широка и не бе оживена. Някои сергии бяха празни, а оставащите търговци не подвикваха при минаването й. Това, изглежда, бе резултат от задушаващото усещане, което изпитваха всички — чувството да си в един обсаден град.

Йокска обслужваше само мъже, а Воал така или иначе не би искала да се разкрие пред нея. Така че спря при един търговец на мъжко облекло и пробва няколко нови палта. Разговаря с жената, която водеше сметките — мъжът й бил истинският шивач, — и получи няколко предложения къде да търси палто, подобно на сегашното й, след което излезе обратно на улицата.

Тук патрулираха войници в светлосиньо, глифите на униформите им ги причисляваха към войската на Велалант. Йокска бе описала техния Сиятелен господар като незначителен играч в града преди, докато толкова много светлооки не изчезнали в двореца.

Воал потръпна, когато си спомни за редицата трупове. Адолин и Елокар бяха почти сигурни, че били останките на един далечен роднина от рода Колин и прислужниците му — мъж на име Кавес, който често се бе опитвал да придобие влияние в града. Никой не се натъжи да го види мъртъв, но станалото подсказваше за продължаваща мистерия. Повече от трийсет души бяха отишли да се срещнат с кралицата, голяма част от тях бяха много по-силни от Кавес. Какво им се бе случило?

Тя подмина група търговци, които продаваха обичайния набор необходими и странни неща, от съдове и прибори за хранене до изящни ножове. Беше хубаво да види, че тук войниците бяха наложили някакво подобие на ред. Може би вместо да се съсредоточава над затворените сергии, Воал трябваше да оцени колко много бяха все още отворени.

В третия магазин за дрехи най-сетне намери палто, което й хареса, в същия стил като старото й — дълго и бяло, до под коленете. Тя плати, за да й го направят по мярка, после небрежно разпита шивачката за зърното в града.

Отговорите й я отведоха през една улица от тази до пункт за раздаване на зърно. Преди бе представлявал тайленска банка, с думите „Сигурно съхранение“, изписани над вратата на тайленски и с женското писмо. Собствениците бяха избягали отдавна — хората, които даваха пари назаем, изглежда имаха шесто чувство за предстояща опасност, по начина, по който някои животни могат да усетят буря, часове преди да е връхлетяла.

Войниците в светлосиньо я бяха присвоили и в трезорите сега се пазеше безценно зърно. Хора чакаха на опашка отвън, а отпред войници раздаваха количества, които да стигнат за безквасен хляб и овесена каша за един ден.

Това беше добър знак — макар че явно и ужасно напомняше за ситуацията, в която се намираше градът. Тя би аплодирала милостта на Велалант, ако не беше крещящата некомпетентност на войниците. Те крещяха на всички да стоят на опашката, но не правеха нищо, за да наложат ред. Край тях имаше писар, който наблюдаваше, за да е сигурен, че никой не се реди втори път, но не връщаха онези, които очевидно се справяха достатъчно добре, за да имат нужда от подаяния.

Воал се огледа из пазара и забеляза хора, които наблюдаваха от пукнатини и пролуки в изоставените дюкянчета. Бедните и нежеланите, тези, които бяха по-бедстващи дори от бежанците. Със скъсани дрехи и мръсни лица. Изглеждаха като духчета, привлечени от силна емоция.

Тя се настани върху ниска стена до канавката. Наблизо се бе сгушило едно момче и гледаше опашката с гладен поглед. Едната му ръка завършваше с извита, необичайна длан: три от пръстите му бяха само израстъци, а другите два бяха изкривени.

Воал зарови в джоба на панталона си. Шалан не носеше храна, но Воал знаеше колко е важно да имаш нещо за хапване. Можеше да се закълне, че бе прибрала нещо, когато се приготвяше… Ето го. Пръчица месо, Превърната, но овкусена със захар. Не беше достатъчно голяма, за да се нарече наденица. Тя отхапа единия край, след което размаха останалото към момчето.

То огледа жената, като вероятно се опитваше да прецени намеренията й. Най-сетне изпълзя, взе месото и бързо натъпка цялото парче в устата си. Зачака, гледайки я, за да разбере дали няма още.

— Защо не се наредиш на опашката? — попита Воал.

— Те имат правила. Трябва да си на определена възраст. А ако си прекалено беден, те избутват от опашката.

— Поради каква причина?

Момчето сви рамене.

— Не им трябва такава, предполагам. Казват, че вече си минал, само дет’ не си.

— Много от тези хора… са слуги от богати домове, нали?

Момчето кимна.

„Буреносни светлооки“, помисли си Воал, докато наблюдаваше. Някои от бедните бяха избутани от редицата заради едно или друго нарушение, както бе казало хлапето. Другите чакаха търпеливо, тъй като това им беше работата. Бяха изпратени от богати къщи да съберат храна. Много от тях изглеждаха жилави и силни като домашни охранители, макар да не носеха униформи.

Бурите да го вземат. Хората на Велалант наистина нямаха идея как да вършат това. „Или може би знаят отлично какво правят“, помисли си. „И Велалант просто поддържа местните светлооки щастливи и готови да подкрепят управлението му, ако ветровете задухат в грешната посока.“

На Воал й се догади от гледката. Тя извади втора пръчица месо за момчето, след което започна да го пита колко надалеч се простира влиянието на Велалант… но хлапето изчезна за секунда.

Раздаването на зърно приключи и много нещастни хора изкрещяха от отчаяние. Войниците отвърнаха, че ще раздават отново вечерта и посъветваха хората да се подредят и да чакат. След това банката затвори врати.

Но откъде Велалант намираше храната? Воал се надигна и продължи да крачи през пазара, като подминаваше езерца от духчета на гнева. Някои изглеждаха като обичайните локвички кръв; други повече напомняха на катран, бяха чисто черни. Когато мехурчетата в тях се пукаха, отвътре се показваше горящо червено, като жар. Започнаха да изчезват, докато хората се настаняваха, за да чакат — и на тяхно място изникваха духчета на изтощението.

Оптимизмът й за пазара се изпари. Тя подмина тълпи, които се въртяха наоколо, изглеждаха изгубени, и откриваше отчаяние в очите на хората. Защо да опитват да се преструват, че животът може да продължи? Те бяха обречени. Пустоносните щяха да разкъсат този град — ако преди това просто не оставеха хората да умрат от глад.

Някой трябваше да стори нещо. Воал трябваше да стори нещо. Проникването в Култа на Моментите изведнъж й се видя много далечно. Не можеше ли да направи нещо директно за тези бедни хора? Само дето… тя не успя да спаси дори собственото си семейство. Нямаше представа какво бе сторил Мраизе с братята й и отказваше да мисли за тях. Как би могла да спаси цял град?

Запробива си път през тълпата, търсеше свобода, изведнъж почувствала се като в капан. Трябваше да се махне. Тя…

Какъв беше този звук?

Шалан спря и се обърна, заслушана. Бурите да го отнесат. Не можеше да бъде, нали? Тя се понесе към звука, към гласа.

— Така твърдиш ти, скъпи ми човече — произнасяше той, — но всички смятат, че познават луните. И как да бъде иначе? Ние живеем под погледа им всяка нощ. Познаваме ги от по-дълго, отколкото познаваме приятелите си, съпругите си, децата си. И въпреки това… и въпреки това…

Шалан си проби път през крачещата тълпа, за да го открие седнал на ниската стена, обграждаща един резервоар за дъждовна вода. Пред него имаше запален, метален мангал и от него излизаха тънки струйки дим, които се извиваха на вятъра. Той бе облечен, странно, във войнишка униформа — с цветовете на Садеас, куртката беше разкопчана и имаше цветен шал около врата.

Пътешественикът. Онзи, когото наричаха Шута на краля. С ъгловати черти, остър нос, черна като нощта коса.

Той беше тук.

— Все още има истории, които да бъдат разказани. — Шутът скочи на крака. Малко хора му обръщаха внимание. За тях той беше просто още един пътуващ актьор. — Всички знаят, че Мишим е най-умната от трите луни. Макар сестра й и брат й да са доволни да властват над небето — да покриват земите под себе си със светлината си, — Мишим винаги търси възможност да избяга от задълженията си.

Шутът хвърли нещо в мангала и от него се понесе яркозелено облаче дим с цвета на Мишим, третата и най-бавна от луните.

— Тази история се развива по времето на Тса — продължи той. — Най-великата кралица на Натанатан, преди падането на кралството. Благословени с велики спокойствие и красота, хората на Натан били прочути из цял Рошар. Ако бяхте живели по онова време, щяхте да сте видели изтока като място на велика култура, вместо като празна пустош!

Кралица Тса, както без съмнение сте чували, била архитект. Тя проектирала високи кули за града си, построени да стигат дори още по-високо, устремени към небето. Една нощ Тса почивала в най-високата си кула и се наслаждавала на гледката. Така че Мишим, онази умна луна, се случило да премине наблизо в небето. (Било нощ, в която луните били пълни, а това — всеки знае — са нощите, в които небесните тела отделят специално внимание на действията на смъртните.)

„Велика кралице!“ викнала Мишим. „Строите такива прекрасни кули в града си. Радвам се да ги наблюдавам всяка нощ, когато минавам оттук.“

Шутът хвърли пудра в мангала, този път на буци, които накараха две струйки пушек — едната бяла, другата зелена — да се понесат нагоре. Шалан пристъпи напред, загледана във виещия се дим. Крачещите из пазара хора забавиха темпо и започнаха да се събират наоколо.

— Вижте — продължи Шутът и провря ръце през линиите от дим, като ги изви така, че и самият пушек се заизвива и разкриви, създавайки усещането за зелена луна, която се върти в центъра, — кралица Тса въобще не била неука, що се отнася до лукавите намерения на Мишим. Натанците по принцип не обичали Мишим, а вместо това почитали великия Номон.

И все пак човек не пренебрегва една луна.

„Благодаря ти, Велика Небесна“, отвърнала Тса. „Инженерите ни се трудят неуморно, за да изградят най-прекрасните творения на простосмъртни.“

„Те почти стигат до моето царство“, рекла Мишим. „Започвам да се чудя дали не се опитваш да го превземеш.“

„Никога, Велика Небесна. Моето царство е тази земя, а небето принадлежи на теб.“

Шутът промуши ръка в пушека и извая бяла линия във формата на прав стълб. Другата му ръка завъртя малко зелен дим над него, като водовъртеж. Кула и луна.

„Това не може да е естествено, нали?“ помисли си Шалан. „Той да не Тъче Светлина?“ И въпреки това тя не виждаше Светлина на Бурята. Имаше нещо по-… органично в онова, което правеше. Не можеше да е напълно сигурна, че е свръхестествено.

— Както винаги, Мишим замисляла план. Тя мразела да виси в небето всяка нощ, толкова далеч от насладите на света под нея и от удоволствията, които само смъртните познавали. На следващата нощ Мишим отново минала край кралица Тса в кулата й.

„Жалко е“, заговорила луната, „че не можеш да видиш съзвездията отблизо. Защото те са като наистина красиви скъпоценни камъни, обработени от най-добрите майстори.“

„Наистина е жалко“, съгласила се Тса. „Но всички знаят, че очите на един смъртен ще изгорят, ако погледне такава възвишена гледка.“

На следващата нощ Мишим опитала отново.

„Жалко е“, рекла тя, „че не можеш да разговаряш с духчетата на звездите, тъй като те разказват очарователни истории.“

„Наистина е жалко“, съгласила се кралицата. „Но всички знаят, че езикът на небесата би побъркал един смъртен.“

На следващата нощ Мишим опитала за трети път.

„Жалко е, че не можеш да видиш красотата на царството си оттук. Тъй като стълбовете и куполите на града ти са сияйни.“

„Наистина е жалко“, съгласила се Тса. „Но те са предназначени за великите от небесата, а да ги гледам аз самата би било богохулство.“

Шутът хвърли още малко пудра в мангала и от него излезе жълто-златист пушек. Вече се бяха събрали десетки хора да го гледат. Той размаха ръце настрани и запрати пушека да се стеле хоризонтално. След което димът отново запълзя нагоре в стълбчета… и оформи кули. Град?

Мъжът продължи да извива едната си ръка, привличайки зеления дим в обръч, който — с побутване — изпрати да се върти над върховете на жълто-златистия град. Беше забележително и Шалан усети как челюстта й увисва. Този образ беше жив.

Шутът погледна настрана, където бе оставил раницата си. Сепна се, сякаш нещо го изненада. Шалан наклони глава, когато той дойде на себе си и се върна към историята толкова бързо, че беше лесно човек да пропусне паузата. Но сега, докато говореше, Шутът внимателно оглеждаше публиката.

— Мишим — продължи той — не била приключила. Кралицата се справяла похвално, но луната била лукава. Ще трябва да оставя на вас да решите коя е била по-могъща. Четвъртата нощ, докато Мишим минавала край кралицата, опитала друг номер.

„Да“, рекла луната, „градът ти е велик, както само един бог може да види отгоре. Затова е толкова, толкова тъжно, че една от кулите ти има дефектен покрив.“

Шутът замахна настрани и унищожи ивиците дим, които образуваха града. Остави пушека да се разсейва, пудрите, които бе хвърлил, привършваха, всичко изчезваше, с изключение на зелената струйка.

„Какво?“ викнала Тса. „Дефектна кула? Коя?“

„Само един незначителен дефект“, отвърнала Мишим. „Нека не те тревожи. Оценявам усилието, което твоите строители, колкото и да са некомпетентни, влагат в работата си.“ И тя продължила по пътя си, но знаела, че е хванала кралицата в капан.

И наистина, на следващата нощ, красивата кралица стояла и я чакала на балкона си.

„О, Велика Небесна“, викнала Тса. „Проверихме покривите и не можем да открием несъвършенството! Моля те, моля те, кажи ми коя кула е, за да я съборя.“

„Не мога да ти кажа“, отвърнала Мишим. „Да си смъртен означава да си несъвършен; не е правилно да очаквам съвършенство от теб.“

Това само разтревожило кралицата допълнително. На следващата нощ тя попитала:

„Велика Небесна, има ли начин да посетя небето? Ще запуша ушите си за разказите на духчетата на звездите и ще извърна очи от съзвездията. Ще гледам само дефектните творби на народа си, не и гледките, предназначени за теб, така че да видя със собствените си очи какво трябва да бъде поправено.“

„Искаш нещо, което е забранено“, казала Мишим, „тъй като ще трябва да разменим местата си и да се надяваме, че Номон няма да забележи.“ Тя подхвърлила това с голяма радост, макар и скрита, тъй като тази молба била точно онова, което искала.

„Ще се преструвам на теб“, обещала Тса. „И ще правя всичко, което правиш ти. Ще си сменим местата обратно, щом съм готова, и Номон никога няма да разбере.“

Шутът се усмихна широко.

— И така, луната и жената разменили местата си. — Искреният му ентусиазъм към историята беше заразителен и Шалан откри, че се усмихва.

Намираха се във време на война, градът рухваше, но всичко, което искаше тя, бе да чуе края на историята.

Шутът използва пудри, за да изпрати във въздуха четири различни ивици дим — синя, жълта, зелена и наситено оранжева. Той ги завъртя заедно в омайващ водовъртеж от цветове. И докато работеше, сините му очи се спряха върху Шалан. Шутът ги присви и усмивката му стана закачлива.

„Той току-що ме разпозна“, осъзна тя. „Все още нося лицето на Воал. Но как… откъде разбра?“

Когато мъжът приключи със смесването на цветовете, луната бе станала бяла, а единствената права кула, която бе създал с издърпване на пушека, бе добила светлозелен цвят.

— Мишим слязла долу между смъртните — обяви той, — а Тса се качила на небесата, за да заеме мястото й! Мишим прекарала остатъка от нощта в пиене, флиртуване, танци и пеене и във вършене на всички неща, които наблюдавала отдалеч. Прекарала като обезумяла няколкото си часа свобода.

Всъщност била толкова очарована, че забравила да се върне и била потресена от появата на слънчевата светлина! Забързано се покатерила във високата кула на кралицата, но Тса вече била залязла, а нощта — отминала.

Мишим вече познавала не само насладите на смъртните, но и страха. Прекарала деня в големи тревоги, наясно, че Тса ще бъде затворена с умната й сестра и сериозния й брат, за да прекарат деня на мястото, на което почиват луните. Когато нощта отново се спуснала, Мишим се скрила в кулата в очакване Салас да я извика и да я смъмри за желанията й. Но Салас подминала без думи.

Със сигурност, когато се издигнел Номон, той щял да избухне заради глупостта й. Но въпреки това Номон подминал без дума. Най-сетне в небето се издигнала Тса и Мишим я повикала: „Кралице Тса, какво се е случило? Брат ми и сестра ми не ме повикаха. Да не би някак да не са те разкрили?“

„Не“, отвърнала Тса. „И двамата незабавно ме разпознаха като самозванец.“

„Тогава нека бързо разменим местата си!“ викнала Мишим. „За да мога да ги излъжа и да ги успокоя.“

„Те вече са спокойни“, казала Тса. „Намират ме за очарователна. Прекарахме часовете на деня като пирувахме.“

„Пирували сте?“ Брат й и сестра й никога не бяха пирували с нея.

„Пяхме песни заедно.“

„Песни?“ Брат й и сестра й никога не бяха пели с нея.

„Наистина е прекрасно тук горе“, довършила Тса. „Духчетата на звездите разказват изумителни приказки, както ми каза, а съзвездията като скъпоценни камъни са величествени отблизо.“

„Да. Аз обичам тези приказки и тези гледки.“

„Мисля“, рекла Тса, „че може би ще поостана.“

Шутът позволи на пушека да се разсее, докато не остана една-единствена зелена ивица. Тя се сви надолу и се разнесе, почти изчезна. Когато той заговори, гласът му беше тих.

— Мишим — продължи той — вече познавала още една от емоциите на смъртните. Загубата.

Луната започнала да се паникьосва! Замислила се за великата си гледка от толкова високо, където можела да наблюдава всички земи и да се наслаждава — отдалеч — на изкуствата, сградите и песните им! Спомнила си добрината на Номон и замислеността на Салас.

Шутът създаде струйка бял дим и бавно я избута вляво от себе си, новата луна Тса скоро щеше да залезе.

„Чакай!“ викнала Мишим. „Чакай, Тса! Ти наруши думата си! Говорила си с духчетата на звездите и си гледала съзвездията!“

Шутът хвана кръгчето от дим с едната си ръка и някак го накара да остане на едно място, след което го завъртя.

„Номон каза, че мога“, обяснила Тса. „И не бях наранена.“

„Въпреки това наруши думата си!“ изревала Мишим. „Трябва да се върнеш на земята, смъртна, защото сделката ни приключи!“

Шутът остави кръгчето да виси на мястото си.

След което да изчезне.

— За безкрайно успокоение на Мишим, Тса отстъпила. Кралицата слязла обратно в кулата си, а Мишим се изкачила на небето. С голямо удоволствие, луната потънала обратно към хоризонта. Макар че точно преди да залезе, Мишим чула една песен.

Странно, Шутът добави малка ивичка син пушек в мангала.

— Била красива песен, със смях. Песен, която Мишим никога не била чувала! Отнело й дълго време да разбере тази песен, докато месеци по-късно, когато минавала по небето нощем, не видяла кралицата отново в кулата си. Държала дете със светлосиня кожа.

Те не разговаряли, но Мишим разбрала. Кралицата я надхитрила. Тса искала да прекара едно денонощие на небето, за да опознае Номон за една нощ. Била родила син с бледосиня кожа, с цвета на самия Номон. Син, роден от боговете, който щял да поведе народа й към величие. Син, който носел цвета на небесата.

И затова до ден-днешен хората от Натанатан имат кожа с бледосин оттенък. И затова Мишим, макар и все още лукава, никога повече не напуснала мястото си. Най-вече, това е история за това как луната слязла, за да опознае нещо, което, дотогава, само смъртните познавали. Загубата.

Последната ивица син пушек се разсея, след което изчезна.

Шутът не се поклони за аплодисменти и не поиска пари. Седна обратно с изтощен вид върху стената на резервоара, която бе негова сцена. Хората чакаха, потресени, докато няколко от тях не започнаха да викат за още. Шутът продължи да мълчи. Понесе молбите им, настояванията им, а след това и клетвите им.

Бавно, публиката се разотиде.

След известно време пред него остана само Шалан.

Той й се усмихна.

— Защо тази история? — попита тя. — Защо сега?

— Аз не издавам смисъла, дете — отвърна той. — Трябва да си го научила досега. Аз само разказвам приказката.

— Беше прекрасно.

— Да — съгласи се той. След което добави: — Липсва ми флейтата ми.

— Кое?

Шутът скочи и започна да си събира вещите. Шалан пристъпи леко напред, надникна в раницата му и забеляза малък затворен буркан. Беше предимно черен, но частта, която бе обърната към нея, беше бяла.

Той рязко затвори раницата.

— Ела. Изглеждаш сякаш можеш да се възползваш от възможността да ми купиш нещо за ядене.

68
Цели се в слънцето

„Моето изследване на когнитивните отражения на духчетата в кулата беше дълбоко илюстративно. Някои смятат, че Брата се е отдръпнал от хората нарочно — но аз намирам тази теория за грешна.“

Из чекмедже 1–1, първи циркон

Шутът заведе Шалан до една ниска гостилница, толкова обрасла с крем, че изглеждаше сякаш е била направена от глина. На тавана вътре един вентилатор с фабриал не помръдваше; ако го включат, това би привлякло вниманието на странните пищящи духчета.

Въпреки големите знаци отвън, че се предлага чаута, мястото бе празно. Цените накараха Шалан да повдигне вежди, но миризмите, които се носеха от кухнята, бяха приканващи. Съдържателят беше нисък, набит мъж алет с толкова голямо шкембе, че приличаше на голямо чулско яйце. Той се намръщи, когато Шутът влезе.

— Ти! — викна той и посочи. — Разказвачо! Трябваше да привлечеш клиенти тук! Мястото щяло да бъде пълно, така каза!

— Мой тиранични васале, вярвам, че не сте ме разбрали правилно. — Шутът се поклони демонстративно. — Казах, че вие ще сте пълен. И това е така. С какво, не съм уточнил, тъй като не исках да опетнявам езика си.

— Къде са ми клиентите, идиот!

Шутът отстъпи настрани и протегна ръце към Шалан.

— Вижте, могъщи и ужасни кралю, вербувал съм ви поданик.

Съдържателят присви очи към нея.

— Може ли да плати?

— Да — отвърна Шутът, вдигна торбичката на Шалан и зарови в нея. — Вероятно ще остави и бакшиш.

Стресната, Шалан опипа джоба си. Бурите да го отнесат, дори бе държала ръката си върху тази торбичка през по-голямата част от деня.

— Вземете частната стая тогава — реши мъжът. — Не е като да я използва някой. Скапан бард. Ще очаквам добро представление от теб довечера!

Шутът въздъхна и хвърли торбичката обратно на Шалан. Той взе раницата и мангала си и я поведе към една стая зад основното помещение на гостилницата. Докато я въвеждаше вътре, вдигна юмрук към съдържателя:

— Писна ми от твоето потисничество, тиранино! Пази добре виното си тази нощ, защото революцията ще бъде бърза, отмъстителна и опияняваща!

Като затвори вратата след себе си, Шутът поклати глава.

— Този човек наистина трябваше да се е научил досега. Нямам идея защо продължава да ме търпи. — Той остави мангала и раницата до стената, след което се настани на масата в стаята, където се облегна назад и вдигна ботушите си на стола до себе си.

Шалан се настани на масата по-деликатно, Шарка се плъзна от палтото й и набръчка покривката до нея. Шутът не реагира на духчето.

Стаята беше хубава, стената бе облицована с боядисана дървена ламперия, а край перваза на малкия прозорец имаше скални пъпки. На масата дори бе постлана жълта копринена покривка. Стаята очевидно беше предназначена за светлооки, които да се наслаждават на храната си в усамотение, докато противните тъмнооки се хранеха в главното помещение.

— Това е добра илюзия — отбеляза Шутът. — Справила си се със задната страна на главата. Хората винаги я оплескват. Обаче не си влязла в ролята. Ходиш като спретната светлоока, което изглежда глупаво в този костюм. Ще можеш да докараш вида с палто и шапка, само ако наистина ги владееш.

— Знам — съгласи се тя и направи гримаса. — Ролята… избяга, когато ти ме разпозна.

— Жалко за тъмната коса. Естественото ти червено щеше да стои поразително с бялото палто.

— Целта на това прикритие е да бъде по-малко запомнящо се.

Той погледна към шапката, която Шалан бе оставила на масата. Тя се изчерви. Почувства се като момиченце, което нервно показва първите рисунки на учителя си.

Съдържателят влезе с питиетата, бледо оранжеви, тъй като все още бе рано.

— Много благодаря, васале мой — рече Шутът. — Кълна се да съставя още една песен за вас. Такава, в която да няма толкова много споменаване на нещата, които сте взели погрешно за млади девойки…

— Буреносен идиот — изруга мъжът. Остави питиетата на масата и не забеляза как Шарка се изниза изпод едното. Съдържателят изскочи навън и затвори вратата.

— Ти един от тях ли си? — изтърси Шалан. — Вестител ли си, Шуте?

Шарка тихо забръмча.

— Небеса, не — отвърна Шутът. — Не съм толкова глупав, че отново да се забъркам с религия. Последните седем пъти бяха все катастрофални. Вярвам, че има поне един бог, който все още ме боготвори по погрешка.

Тя го огледа. Винаги беше трудно да кажеш кога преувеличенията на Шута трябваше да означават нещо и кои бяха просто объркващи разсейвания.

— Тогава какво си ти?

— Някои мъже с напредването на възрастта стават по-мили. Аз не съм от тях, тъй като съм видял как несправедливо се отнася космирът към невинните — и това ме кара да подхождам с неохота към милостта. Някои мъже с напредването на възрастта стават по-мъдри. Аз не съм от тях, тъй като мъдростта и аз никога не сме се разбирали и тепърва имам да уча езика, на който говори тя. Някои мъже с напредването на възрастта стават по-цинични. Аз, за щастие, не съм от тях. Ако бях, самият въздух щеше да се огъва покрай мен, всмуквайки всички емоции и оставяйки след себе си само презрение. — Той потропа по масата. — Други мъже… други мъже с напредването на възрастта просто стават по-странни. Боя се, че всъщност съм един от тях. Аз съм костите на забравен вид, които са оставени да съхнат в равнините, които някога, много отдавна, са били море. Чудатост, може би напомняне, че всичко не винаги е било такова, каквото е сега.

— Ти си… стар, нали? Не си Вестител, но си стар колкото тях?

Той свали ботушите си от стола и се наведе напред, като прикова погледа й. Усмихна се нежно.

— Дете, когато те бяха просто бебета, аз вече бях живял десетки животи. „Стар“ е дума, която се използва за износени обувки. Аз съм нещо напълно различно.

Тя потрепери, загледана в тези сини очи. В тях витаеха сенки. Форми се променяха и бяха отнасяни от времето. Скали се разпадаха на прах. Планини се превръщаха в хълмове. Реки сменяха посоката си. Морета ставаха пустини.

— Бурите да го вземат — прошепна тя.

— Когато бях млад… — започна той.

— Да?

— Се заклех.

Шалан кимна, с широко отворени очи.

— Казах, че винаги ще бъда там, когато съм нужен.

— И така ли е било?

— Да.

Тя издиша.

— Изглежда, че трябваше да бъда по-конкретен, тъй като „там“, технически погледнато, е навсякъде.

— То… какво?

— За да съм честен, „там“ е било — до момента — различно място, което не е от никаква полза на никого.

Шалан се поколеба. След секунда, каквото и да й се беше сторило, че е доловила в Шута, бе изчезнало. Тя се намести обратно в стола си.

— Защо разговарям с теб от всички хора?

— Шалан! — слисано възкликна той. — Ако разговаряше с някой друг, той нямаше да бъде аз.

— Случайно познавам много хора, които не са ти, Шуте. Дори харесвам някои от тях.

— Внимавай. Хора, които не са аз, са склонни към спонтанни изблици на искреност.

— И това е лошо?

— Разбира се! „Искреност“ е дума, която хората използват, за да оправдаят хроничната си тъпота.

— Е, аз харесвам искрени хора — заяви Шалан и вдигна чашата си. — Очарователно е колко изненадани остават, когато ги бутнеш по стълбите.

— Хайде сега, това не е мило. Не бива да буташ хора по стълбите, задето са искрени. Буташ хора по стълбите, защото са глупави.

— Ами ако са едновременно и искрени, и глупави?

— Тогава бягаш.

— На мен пък доста ми харесва да споря с тях. Карат ме да изглеждам умна, а Вев знае от колко помощ се нуждая за това…

— Не, не. Никога не бива да спориш с идиот, Шалан. Не повече, отколкото би използвала най-хубавия си меч, за да си намажеш масло.

— О, но аз съм учен. Радвам се на неща с необичайни качества, а глупостта е особено интересна. Колкото повече я изучаваш, толкова повече ти бяга — и въпреки това, колкото повече от нея придобиваш, толкова по-малко я разбираш!

Шутът отпи от чашата си.

— Вярно е, до известна степен. Но може да бъде трудно да я забележиш, тъй като — както при телесната миризма — никога не забелязваш собствената си. И като казах това… сложи двама умника заедно и те ще открият общата си глупост след известно време, а след като го направят, ще се превърнат в идиоти.

— Като дете — расте толкова, колкото го храниш.

— Като модерна рокля — може да бъде прелестна върху младите, но изглежда особено зле на възрастните. И колкото и уникални да са качествата й, глупостта е плашещо често срещана. Общият брой на глупавите хора е близо до броя хора, населяващи планетата. Плюс един.

— Плюс един? — попита Шалан.

— Садеас се брои два пъти.

— Ъ… той е мъртъв, Шуте.

— Какво? — Шутът се изправи.

— Някой го уби. А… не знаем кой. — Хората на Аладар бяха продължили да търсят извършителя, но разследването вече беше спряно по времето, когато Шалан замина.

— Някой е пречукал дъртия Садеас, а аз съм го пропуснал?

— Какво щеше да направиш? Да му помогнеш ли?

— Бурите да го вземат, не. Щях да аплодирам.

Шалан се усмихна и изпусна дълбока въздишка. Косата й си бе върнала червения цвят — бе оставила илюзията да се разпадне.

— Шуте — каза тя, — защо си тук? В града?

— Не съм напълно сигурен.

— Моля те. Може ли просто да ми отговориш?

— Направих го — и бях честен. Мога да знам къде се очаква да бъда, Шалан, но не винаги какво се очаква да правя там. — Той потропа по масата. — Ти защо си тук?

— За да отворя Клетвената порта — отвърна тя. — Да спася града.

Шарка зажужа.

— Благородни цели — одобри Шутът.

— Какъв е смисълът на целите, ако не да те подтикнат към нещо благородно?

— Да, да. Цели се в слънцето. По този начин, ако не уцелиш, поне стрелата ти ще падне някъде много далече и човекът, който ще убиеш, вероятно ще бъде някой, когото не познаваш.

Съдържателят избра този момент, за да пристигне с храна. Шалан не се чувстваше особено гладна; гледката на всички гладуващи хора отвън бе убила апетита й.

Малките чинии съдържаха ронливи питки от Превърнато зърно с по един-единствен кремлинг отгоре — разновидност, позната като скрип, с плоска опашка, две големи щипки и дълги антени. Яденето на кремлинги не беше рядко срещано, но и не се получаваше особено изискано ястие.

Единствената разлика между порцията на Шалан и тази на Шута беше в соса — нейният бе сладък, а неговият — пикантен, макар неговият да беше в отделна чашка. Хранителните запаси бяха малко, а в кухнята не приготвяха отделно мъжки и женски блюда.

Съдържателят се намръщи на косата й, след което поклати глава и излезе. Тя остана с впечатлението, че е свикнал с чудатости покрай Шута.

Шалан погледна към храната си. Можеше ли да я даде на някой друг? Някой, който я заслужаваше повече от нея?

— Яж — каза й Шутът, като стана и тръгна към малкия прозорец. — Не пилей онова, което ти е дадено.

Неохотно, тя направи каквото й бе наредено. Не беше особено вкусно, но не бе и ужасно.

— Ти няма ли да ядеш? — попита го.

— Аз съм достатъчно умен, за да не следвам собствените си съвети, много ти благодаря. — Звучеше разсеян. Пред прозореца минаваше шествие от последователи на Култа на Моментите.

— Искам да се науча да бъда като теб — каза Шалан и се почувства глупаво, когато го изрече.

— Не, не искаш.

— Ти си забавен и чаровен, и…

— Да, да. Толкова буреносно умен съм, че през половината време дори аз не мога да следя за какво говоря.

— … и променяш нещата, Шуте. Когато дойде при мен, в Я Кевед, ти промени всичко. Искам да съм способна да правя това. Искам да съм способна да променям света.

Шутът изобщо не изглеждаше заинтригуван от храната си. „Той храни ли се изобщо?“ зачуди се тя. „Или е… като някакъв вид духче?“

— Кой дойде с теб в града? — попита я той.

— Каладин. Адолин. Елокар. Някои от слугите ни.

— Крал Елокар? Тук?

— Той е твърдо решен да спаси града.

— През повечето дни Елокар изпитва затруднения да се спаси от излагане, камо ли да спасява градове.

— Аз го харесвам — възрази Шалан. — Въпреки неговата… Елокарност.

— Свиква му се, предполагам. Като с гъбички.

— Той наистина иска да постъпва правилно. Трябва да го чуеш как говори напоследък. Иска да бъде запомнен като добър крал.

— Суета.

— Теб не те ли интересува как ще бъдеш запомнен?

— Аз ще се помня сам, което е достатъчно. Елокар обаче се тревожи за грешните неща. Баща му носеше проста корона, защото не се нуждаеше да му се напомня за авторитета му. Елокар носи проста корона, защото се тревожи, че някоя по-пищна може да накара хората да се загледат в нея, вместо в него. Той не иска конкуренция.

Шутът се обърна с гръб към огнището и комина, които оглеждаше досега.

— Искаш да промениш света, Шалан. Това е добре и е хубаво. Но внимавай. Светът те предшества. Има старшинство.

— Аз съм Сияйна — рече тя и пъхна още една пълна вилица с ронлив, сладък хляб в устата си. — Да спасявам света е част от работата ми.

— Тогава бъди разумна. Има два вида важни хора, Шалан. Онези, които, щом скалата на времето се затъркаля към тях, се изправят пред нея и протягат ръце. През целия им живот на тях им е повтаряно колко са велики. Предполагат, че самият свят ще се огъне пред прищевките им, както е правела детегледачката им, когато им е носила прясна чаша мляко.

— Тези хора ги размазват.

— Други стоят настрана, когато скалата навремето преминава, но бързо възкликват: „Вижте какво направих! Накарах скалата да се изтъркаля там. Не ме карайте да го правя отново!“

— Тези хора размазват всички останали.

— Няма ли трети вид хора?

— Има, но са толкова рядко срещани. Те знаят, че не могат да спрат скалата. Затова вървят до нея, изучават я и чакат правилния момент. След това я побутват — съвсем лекичко, — за да я отклонят от пътя й.

— Това са хората… е, това са хората, които в действителност променят света. И те ме ужасяват. Защото човек никога не вижда толкова далеч, колкото си въобразява.

Шалан се намръщи, после погледна към празната си чиния. Не беше мислила, че е гладна, но след като бе започнала да се храни…

Шутът мина край нея, ловко вдигна чинията й и я замени с неговата пълна.

— Шуте… не мога да изям това.

— Не ставай дребнава — каза той. — Как ще спасиш света, ако се умориш от глад?

— Аз няма да се уморя от глад. — Но си взе малка хапка, за да му угоди. — Караш го да звучи така, сякаш да имаш силите да промениш света е нещо лошо.

— Лошо? Не. Ужасяващо, депресиращо, страховито. Да имаш сила е ужасно бреме, най-ужасното нещо, което можеш да си представиш, освен когато имаш алтернатива. — Той се обърна и я огледа. — Какво значи сила за теб, Шалан?

— Тя е… — Шалан сряза кремлинга и го извади от черупката му. — Тя е това, което казах по-рано — способността да променяш нещата.

— Нещата?

— Животът на другите хора. Силата е способността да правиш живота на хората покрай себе си по-добър или по-лош.

— И твоя собствен, разбира се.

— Аз не съм от значение.

— А трябва да бъдеш.

— Себеотрицанието е воринска благодетел, Шуте.

— О, остави това. Трябва да си живееш живота, Шалан, да се наслаждаваш на живота. Да пиеш от онова, което предлагаш на всички останали! Това правя аз.

— Ти… наистина изглежда се наслаждаваш доста.

— Харесва ми да изживявам всеки ден, сякаш ми е последен.

Шалан кимна.

— И с това имам предвид да лежа в локва от собствената си урина и да викам сестрата да ми донесе още пудинг.

Тя почти се задави с хапка кремлинг. Чашата й беше празна, но Шутът мина край нея и сложи неговата в ръката й. Шалан я изпи.

— Силата е нож — обясни той и седна на мястото си. — Ужасен, опасен нож, който не можеш да размахваш, без да се порежеш сам. Шегувахме се за глупостта, но в действителност повечето хора не са глупави. Голяма част са просто обезсърчени от това колко малко контрол имат над живота си. И в един момент избухват. Понякога по удивителни начини…

— Култът на Моментите. Говори се, че те твърдят как виждат да ни застига един преобразен свят.

— Внимавай с всеки, който твърди, че е способен да вижда в бъдещето, Шалан.

— Освен с теб, разбира се. Не каза ли ти, че можеш да виждаш къде трябва да бъдеш?

— Внимавай — повтори той — с всеки, който твърди, че е способен да вижда в бъдещето, Шалан.

Шарка се развълнува по масата, не бръмчеше, само се променяше по-бързо, образуваше нови форми с шеметна скорост. Шалан преглътна. За нейна изненада, чинията й отново беше празна.

— Култът има контрол над Клетвената порта — каза тя. — Знаеш ли какво правят там всяка нощ?

— Пируват — тихо отвърна Шутът — и се веселят. Има две основни разновидности при тях. Обикновените членове, които скитат по улиците, стенат и се преструват на духчета. Но други на платформата наистина познават духчетата — конкретно, създанието известно като Сърцето на Веселбата.

— Един от Несътворените.

Шутът кимна.

— Опасен противник, Шалан. Култът ми напомня за групичка, която познавах много отдавна. Също толкова опасна, също толкова глупава.

— Елокар иска да проникна там. Да се кача на платформата и да активирам Клетвената порта. Възможно ли е?

— Може би. — Шутът се облегна назад. — Може би. Аз не мога да накарам портата да работи; духчетата на фабриала не ми се подчиняват. Ти имаш правилния ключ, а Култът приема нови членове с удоволствие. Той ги поглъща, както огънят се нуждае от още дърва.

— Как? Какво да сторя?

— Храна — рече той. — Близостта им до Сърцето ги кара да пируват и празнуват.

— Да се наслаждават на живота? — попита тя, като цитира думите от по-рано.

— Не. Хедонизмът никога не е бил удоволствие, Шалан, точно обратното. Те взимат прекрасните неща в живота и се тъпчат с тях, докато не загубят вкуса си. Това е като да слушаш красива музика, изсвирена толкова силно, че да елиминира всяка финост — да вземеш нещо красиво и да го превърнеш в похот. И въпреки това пировете им ти осигуряват пролука. Срещал съм водачите им — въпреки най-големите си усилия да го избегна. Занеси им храна за веселбата и аз ще те вкарам вътре. Предупреждение обаче, простото Превърнато зърно няма да ги задоволи.

Значи ще бъде предизвикателство.

— Трябва да се връщам при останалите. — Тя погледна нагоре към Шута. — Ти… ще дойдеш ли с мен? Ще се присъединиш ли към нас?

Той се изправи, след което тръгна към вратата и притисна ухо към нея.

— За съжаление, Шалан — заговори той и я погледна, — не заради теб съм тук.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Аз наистина ще се науча как да променям света, Шуте.

— Ти вече знаеш как. Научи защо. — Той отстъпи от вратата и се притисна към стената. — Също така, кажи на съдържателя, че съм изчезнал с облаче дим. Ще го побърка.

— Съдър…

Вратата внезапно се отвори и се залюля навътре. Съдържателят влезе и се поколеба, когато откри Шалан сама на масата. Шутът се промъкна ловко край вратата и зад гърба на мъжа, който не го забеляза.

— Преизподня — изруга той и се огледа наоколо. — Предполагам, че няма да работи довечера?

— Нямам представа.

— Каза ми, че ще се държи с мен като с крал.

— Е, той спазва това обещание…

Мъжът взе чиниите, след което излезе от стаята. Разговорите с Шута имаха склонност да свършват по странен начин. И, ами, да започват по странен начин. Изцяло си бяха странни.

— Знаеш ли нещо за Шута? — попита тя Шарка.

— Не — отвърна той. — Усещам го като… ммм… един от нас.

Шалан започна да рови в торбичката си за сфери — Шутът бе откраднал няколко, както забеляза — за бакшиш за бедния съдържател. След което се отправи обратно към магазина на шивача, като планираше как да използва екипа си, за да намери храна.

69
Безплатна храна, без задължения

„Увяхването на растенията и цялостното застудяване на въздуха е неприятно, да, но някои от функциите на кулата продължават да съществуват. Увеличеното налягане например продължава.“

Из чекмедже 1–1, втори циркон

Каладин пое малко количество Светлина на Бурята и подклади бурята в себе си. Тя вилнееше в него, издигаше се от кожата му, заемаше мястото зад очите му и ги караше да блестят. За щастие — тъй като се намираше на оживен градски пазар, — това малко количество Светлина на Бурята нямаше да е достатъчно, за да го забележат хората на ярката слънчева светлина.

Бурята бе първичен танц, древна песен, вечна борба, която бушуваше, откакто Рошар беше нов. Тя искаше да бъде използвана. Той се съгласи и коленичи, за да зареди един малък камък. Оттласна го нагоре точно толкова, че да го накара да затрепти, но не достатъчно, за да го запрати стрелкащ се във въздуха.

Зловещите писъци започнаха малко след това. Хората закрещяха в паника. Каладин се дръпна, издиша Светлината си на Бурята и се превърна в — както се надяваше — просто още един случаен наблюдател. Приклекна с Шалан и Адолин зад едно сандъче за цветя. Този площад — с арки от всички страни, за да покриват това, което някога е било голямо разнообразие от магазини — бе на няколко пресечки от магазина на шивача.

Хора се плъзваха в сгради или се измъкваха към други улици. Бавните просто се свиваха край стените, с ръце над главите си. Духчетата пристигнаха като две линии от ярко жълто и бяло, които се извиваха една около друга над площада. Нечовешките им писъци бяха ужасни. Като… като звуците, които издава ранено животно, което умира само в пустошта.

Това не бяха онези духчета, които беше видял, докато пътуваше със Сах и другите парши. Те изглеждаха по-сходни с духчетата на вятъра; тези бяха яркожълти сфери, които пукаха от енергия. Изглежда не успяваха да открият камъка директно и се въртяха над площада, сякаш бяха объркани, все още пищейки.

След малко от небето се спусна една фигура. Пустоносен с широки дрехи в червено и черно, които се развяваха от вятъра. Той носеше копие и висок триъгълен щит.

„Това копие“, помисли си Каладин. Дълго, с тънък връх, за да пробие броня, приличаше на копие на конник. Той осъзна, че кима. Това щеше да бъде отлично оръжие за употреба по време на полет, където ти трябваше допълнителен обхват, за да нападнеш хора на земята или дори врагове, които се носят край теб.

Духчетата спряха да пищят. Пустоносният се огледа наоколо, носейки се из въздуха, след което се обърна към духчетата и каза нещо. Те продължаваха да изглеждат объркани. Бяха усетили, че Каладин бе използвал Светлина на Бурята — вероятно го бяха изтълкували като употреба на фабриал, — но сега не можеха да определят точното място. Каладин бе използвал такова малко количество Светлина на Бурята, че камъкът бе изгубил заряда си почти незабавно.

Духчетата се разпръснаха, изчезнаха, както често правеха духчетата на емоциите. Пустоносният остана още малко, обграден от тъмна енергия, докато рогове наблизо не обявиха, че Стенната стража се приближава. Създанието най-сетне се изстреля обратно във въздуха. Хора, които се криеха, се пръснаха навсякъде, изглеждаха облекчени, че са избягали живи.

— Хм — промърмори Адолин и се изправи. Носеше илюзия, която имитираше — според инструкциите на Елокар — капитан Мелеран Хал, най-младия син на Тешав, набит и оплешивяващ мъж в средата на трийсетте.

— Мога да вдъхвам толкова Светлина на Бурята, колкото искам, без да привличам вниманието им — каза Каладин. — Но в момента, в който Оттласна нещо, те пристигат с писъци.

— И все пак — отбеляза Адолин и погледна към Шалан, — дегизировката не привлече внимание.

— Шарка казва, че сме по-тихи от него — отвърна Шалан, като посочи с палец към Каладин. — Хайде, да се връщаме. Вие, момчета, нямате ли уговорена среща довечера?

* * *

— Празненство — изръмжа Каладин, докато ходеше напред-назад в магазина на шивача. Белязания и Дрей стояха до вратата, всеки с копие в свивката на ръката си. — Ето такива са те — продължи Каладин. — Градът ти на практика гори. Какво да направиш? Организирай празненство, очевидно.

Елокар бе предложил празненствата като начин да се свърже със светлооките семейства в града. Каладин се бе изсмял на идеята, като бе предположил, че такова нещо няма да има. И въпреки това, с минимално търсене, Адолин бе събрал шест покани.

— Добрите тъмнооки хора се трудят, отглеждат и приготвят храна — каза Каладин. — А светлооките? Те имат толкова много буреносно време, че трябва да си измислят какво да вършат.

— Ей, Белязан — обади се Дрей. — Ти някога излизаш ли навън да пиеш, дори по време на война?

— Естествено — отвърна мъжът. — А в моето село си организирахме танци в буреубежището два пъти месечно, дори когато момчета се биеха по границата.

— Не е същото — възпротиви се Каладин. — Тяхната страна ли взимаш?

— Има ли страни? — попита Дрей.

Няколко минути по-късно Адолин изтрополи по стълбите, ухилен като идиот. Носеше риза с волани под светлосин костюм със сако, което не се закопчаваше докрай и имаше опашки отзад. Златната му бродерия беше най-добрата, която можеше да осигури магазинът.

— Моля те, кажи ми — започна Каладин, — че не си довел всички ни да живеем с шивача ти, защото си искал да си обновиш гардероба.

— Хайде, Кал — отвърна Адолин и се заразглежда в огледалото. — Трябва да изглеждам подобаващо. — Той провери ръкавелите си и отново се ухили.

Йокска излезе и го огледа, след което изтупа раменете му.

— Мисля, че е много стегнат в гърдите, Сиятелни господарю.

— Чудесен е, Йокска.

— Поемете си дълбоко дъх.

Тя сякаш беше буреносен хирург — начина, по който вдигна ръката му и опипа кръста му, докато си мърмореше. Каладин бе виждал баща си да преглежда хора по много по-внимателен начин.

— Мислех, че правите сака все още са на мода — рече Адолин. — Имам илюстриран том от Лиафор.

— Вече не са актуални — отвърна Йокска. — Бях в Лиафор през миналото Затишие и там военният стил излизаше от мода. Но направиха онези томове, за да продават униформи на Пустите равнини.

— Бурите да го отнесат! Нямах представа колко съм изостанал от модата.

Каладин извъртя очи. Адолин видя това в огледалото, но само се обърна и се поклони.

— Не се тревожи, мостови. Ти можеш да продължиш да носиш дрехи, които отиват на гримасата ти.

— Изглеждаш сякаш си се спънал и си паднал в кофа със синя боя — отвърна му Каладин, — след което си се опитал да се изсушиш с шепа сушена трева.

— А ти изглеждаш като нещо, останало след бурята — не му остана длъжен Адолин, като го подмина и го потупа по рамото. — Ние те харесваме и така. Всяко момче си има любима пръчка, намерена на двора след дъждовете.

Адолин пристъпи към Белязания и Дрей и стисна ръката на всеки от тях поред.

— Вие двамата очаквате ли вечерта с нетърпение?

— Зависи от това каква е храната в палатката на тъмнооките, сър — отвърна Белязания.

— Донеси ми нещо от вътрешното празненство — обади се Дрей. — Чувам, че имат буреносно добри сладкиши на тези купони на светлооки.

— Разбира се. Ти искаш ли нещо, Белязан?

— Главата на врага ми, превърната в халба за пиене — отвърна той. — Като изключим това, искам сладкиш или седем.

— Ще видя какво мога да направя. Дръжте си ушите отворени за добри кръчми наблизо, които работят до късно. Можем да излезем утре. — Той мина на Каладин и си препаса един къс меч.

Каладин се намръщи, погледна го, завъртя очи към мостовите, след това пак към Адолин.

— Какво?

— Какво какво? — попита Адолин.

— Ще излизаш да пиеш с мостови? — попита Каладин.

— Разбира се — отвърна Адолин. — Белязания, Дрей и аз се познаваме отдавна.

— Прекарахме известно време да пазим Негово Височество да не пада в пропасти — поясни Белязания. — Той ни се отплати с малко вино и хубав разговор.

Кралят влезе, облякъл по-убита версия на същия стил униформа. Мина край Адолин и се запъти към стълбите.

— Готови ли сте? Отлично. Време е за нови лица.

Тримата спряха пред стаята на Шалан, където тя рисуваше и си тананикаше сама, обградена от духчета на сътворението. Тя целуна Адолин по-интимно, отколкото Каладин бе виждал от двама им преди, след което го превърна отново в Мелеран Хал. Елокар бе преобразен в стар мъж, също плешив, с воднисти жълти очи. Генерал Хал, един от най-висшите офицери на Далинар.

— Аз съм си добре — спря я Каладин, когато тя го погледна. — Мен никой няма да ме познае.

Не беше сигурен точно защо, но нещо в това да носи чуждо лице по този начин… усещаше го като лъжа.

— Белезите — обърна внимание Елокар. — Не трябва да се набивате на очи, капитане.

Неохотно, Каладин кимна и позволи на Шалан да изтъче илюзия върху главата му, за да накара робските клейма да изчезнат. След това тя подаде на всеки от тях сфери. Илюзиите бяха обвързани със Светлината на Бурята вътре в тях — ако сферата се изхабеше, фалшивите им лица щяха да изчезнат.

Групата тръгна, Белязания и Дрей се присъединиха към тях, хванали копията си в готовност. Сил излетя от един горен прозорец на магазина и се понесе над тях напред по улицата. Каладин бе опитал да я призове като Острие по-рано и това не бе привлякло пищящите, така че се чувстваше добре въоръжен.

Адолин моментално започна да се шегува с Белязания и Дрей. На Далинар не би му харесало да разбере, че са ходили да пият. Не заради някакви конкретни предразсъдъци, но в една армия имаше командна структура. Не се очакваше генералите да общуват с куцо и сакато; това внасяше смущения в начина, по който функционираше армията.

На Адолин подобни неща можеха да му се разминат. Докато слушаше, Каладин откри, че изпитва срам заради отношението си по-рано. Истината беше, че се чувстваше доста добре напоследък. Да, имаше война, и да, градът бе под напрежение — но откакто бе открил, че родителите му са живи и здрави, той се чувстваше по-добре.

Това не беше толкова рядко усещане за него. През повечето от дните се чувстваше добре. Проблемът беше, че в лошите дни му беше по-трудно да си спомни това. В такива моменти, поради някаква причина, имаше усещането, че винаги е бил в мрак и винаги ще бъде.

Защо беше толкова трудно да си спомни? Трябваше ли да продължава да се плъзга надолу? Защо не можеше да остане тук на слънчевата светлина, където живееха всички останали?

Наближаваше вечерта, оставаха може би два часа до залез. Те подминаха няколко площади като онзи, на който бяха пробвали Повеляването на стихиите. Повечето бяха превърнати в места за живеене и там се тълпяха хора. Просто седяха и чакаха какво ще се случи.

Каладин вървеше малко след останалите и когато Адолин забеляза, си прекъсна разговора и изостана назад.

— Ей — започна той. — Добре ли си?

— Тревожа се, че призоваването на Вълшебен меч ще ме накара да се откроя твърде много — каза Каладин. — Трябваше днес да взема копие.

— Може би трябва да ме оставиш да те науча как да използваш къс меч. Сега го играеш водач на охранителите ни и светлоок. Изглежда странно да се разхождаш без къс меч.

— Може да съм един от онези юмручаги.

Адолин спря на място и му се ухили.

— Да не би току-що да каза „юмручаги“?

— Нали знаеш, арденти, които са тренирани да се бият невъоръжени.

— С голи ръце?

— С голи ръце.

— Да — съгласи се Адолин. — Или „юмручаги“, както ги наричат всички.

Каладин срещна погледа му и си даде сметка, че се хили в отговор.

— Това е научният термин.

— Ама, разбира се. Като мечодръжци. Или копиебойци.

— Някога познавах един истински брадвомахач — обади се Каладин. — Беше страхотен в психологичния бой.

— Психологичен бой?

— Буквално можеше да ти влезе в главата.

Адолин се намръщи, докато вървяха.

— Да ти влезе… А! — Той се засмя и плесна Каладин по гърба. — Понякога говориш като момиче. Ъъ… казвам го като комплимент.

— Мерси?

— Но наистина трябва да се упражняваш повече с меча — продължи Адолин ентусиазирано. — Знам, че харесваш копието и че те бива с него. Че си страхотен с него! Но просто вече не си копиеносец; ще бъдеш нередовен. Няма да се биеш в редица и да държиш щит пред приятелите си. Знае ли някой срещу какво ще се изправиш?

— Тренирах малко със Захел — каза Каладин. — Не съм напълно безполезен с меча. Но… част от мен не вижда смисъла.

— Ще бъдеш по-добър, ако се упражняваш с меча, повярвай ми. Да си добър дуелист означава да познаваш едно оръжие, а да си добър пехотинец — това сигурно изисква повече тренировки, отколкото за което и да е конкретно оръжие. Но ако искаш да си велик воин? Тогава трябва да си способен да използваш най-добрия инструмент за целта. Дори и никога да не смяташ да държиш меч, ще се биеш с хора, които го използват. Най-добрият начин да се научиш как да побеждаваш някой, който размахва оръжие, е самият ти да се упражняваш с това оръжие.

Каладин кимна. Той имаше право. Беше странно да гледа Адолин в това ярко облекло, стилен, с блестящи златни бродерии и да го слуша как говори логично за битки.

„Когато ме затвориха, задето се осмелих да обвиня Амарам, той беше единственият светлоок, който застана до мен.“

Адолин Колин просто беше добър човек. С яркосините дрехи и всичко останало. Не можеш да мразиш някой като него; бурите да го отнесат, някак трябваше да го харесваш.

Целта им беше скромен дом, по стандартите на светлооките. Висока и тясна, четириетажната постройка можеше да подслони десетки семейства тъмнооки.

— Добре — каза Елокар, когато наближиха. — Ние с Адолин ще проверим светлооките за потенциални съюзници. Мостови, вие поговорете с хората в палатката на тъмнооките и вижте дали можете да откриете нещо за Култа на Моментите или други странности в града.

— Ясно, Ваше Величество — отвърна Дрей.

— Капитане — обърна се кралят към Каладин, — вие ще отидете в палатката на светлооките стражи. Вижте дали ще успеете…

— … да откриете нещо за този Върховен маршал Лазур — довърши Каладин. — От Стенната стража.

— Да. Планираме да останем относително до късно, тъй като пияните гости ще са по-склонни към споделяне от трезвените.

Те се разделиха, Адолин и Елокар представиха покани пред портиера, който ги пусна да влязат и после насочи Дрей и Белязания към пиршеството на тъмнооките в една палатка на тренировъчните площи.

Имаше отделна палатка за хора, които бяха светлооки, но не притежаваха земя. Привилегировани, но не достатъчно добри, за да влязат на самия купон. В ролята му на светлоок охранител това щеше да бъде мястото за Каладин — но поради някаква причина от мисълта да влезе там му се догади.

Вместо това той прошепна на Белязания и Дрей — обеща им да се върне скоро — и зае копието на Белязания, за всеки случай. Но докато имаше достатъчно светлина, мислеше да огледа стената и да види дали ще добие идея за числеността на Стенната стража.

Освен това искаше да се разходи още малко. Спусна се до края на близката градска стена и започна да брои охранителните постове на върха, обърнати към голямата по-ниска част, която бе естествена част от местните скали. Той отпусна ръка върху гладката, слоеста каменна формация.

— Ей! — викна един глас. — Ей, ти!

Каладин въздъхна. Тук патрулираше отряд войници от Стенната стража. Те смятаха този път покрай града — близо до основата на стената — за тяхна територия, но не патрулираха по-навътре.

Какво искаха? Той не правеше нищо нередно. Е, ако се затичаше, само щеше да предизвика още по-голяма врява, така че пусна копието си и се обърна, като протегна ръце встрани. В град, пълен с бежанци, те едва ли щяха да тормозят един непознат човек.

Отряд от петима пристъпи тежко до него, водени от мъж с рехава тъмна брада и ярки светлосини очи. Мъжът огледа униформата на Каладин без отличителни белези и погледна към падналото копие. След което забеляза челото му и се намръщи.

Каладин вдигна ръка към клеймата на лицето си, които можеше да почувства. Но Шалан бе сложила илюзия върху тях. Нали?

„Преизподня. Ще предположи, че съм дезертьор.“

— Дезертьор, предполагам? — попита войникът рязко.

„Трябваше просто да отида на буреносното празненство.“

— Вижте — рече той. — Не искам неприятности. Аз просто…

— Искаш ли храна?

— Ъ… храна?

— Безплатна храна за дезертьори.

„Е, това беше неочаквано.“

Неохотно, той вдигна косата от челото си, за да провери дали клеймата са все още там. Най-вече косата пречеше да се видят детайлите.

Войниците явно се стреснаха. Да, можеха да ги видят. Илюзията на Шалан се бе изхабила поради някаква причина? Дано другите маскировки да издържат повече.

— Светлоок с клеймо шаш? — попита лейтенантът. — Бурите да го отнесат, приятел. Трябва да имаш страшна история. — Той плесна Каладин по гърба и посочи към казармите им напред. — С удоволствие ще я изслушам. Безплатна храна, без задължения. Няма да те притискаме да постъпиш при нас. Давам ти клетва.

Е, той искаше информация за водача на Стенната стража, нали? Нима имаше по-добро място да я намери, отколкото при тези мъже?

Каладин вдигна копието си и ги остави да го водят.

70
Върховният маршал Лазур

„Нещо се случва с Брата. Съгласен съм, че това е истина, но вината не е в разцеплението сред Сияйните рицари. Нашето възприето достойнство е отделен проблем.“

Из чекмедже 1–1, трети цирконий

Миризмата в казармите на Стенната стража напомняше на Каладин за дома. Не на бащината му къща — която миришеше на антисептик и на цветята, които майка му мачкаше, за да освежи въздуха. На истинския му дом. Кожа. Вряща яхния. Тълпи мъже. Оръжейно масло.

По стените висяха сфери, бели и сини. Мястото беше достатъчно голямо, за да побере два взвода, факт, потвърден от нашивките, които видя. Голямата обща стая беше пълна с маси, а няколко оръжейници работеха в ъгъла и шиеха куртки или униформи. Други остреха оръжия, ритмичен, успокояващ звук. Това бяха звуците и миризмите на добре поддържана армия.

Яхнията дори не се доближаваше по аромат до онази на Скалата; Каладин бе разглезен от готвенето на рогоядеца. И все пак, когато един от мъжете отиде да му донесе купа, той откри, че се усмихва. Настани се на близката дълга дървена пейка, край дребен нервен ардент, който пишеше защитни глифи върху парчета плат за стражите.

Каладин моментално се влюби в това място, а и състоянието на мъжете говореше добре за Върховния маршал Лазур. Той вероятно беше някакъв офицер със среден ранг, който е бил натикан в командването по време на хаоса на бунтовете, което само го правеше още по-впечатляващ. Лазур бе укрепил стената, бе прокудил паршите от града и се бе погрижил за защитата на Колинар.

Сил профучаваше край покривните греди, докато войници крещяха въпроси за новодошлия. Лейтенантът, който го бе намерил — името му беше Норомин, но хората му го наричаха Норо, — отговаряше охотно. Каладин бе дезертьор. Имаше шаш клеймо, грозно. Трябва да го видите. Знакът на Садеас. При това на светлоок.

Другите в казармата сметнаха това за любопитно, но не и за тревожно. Някои дори ликуваха. В името на Бурите. Каладин не можеше да си представи никой отряд от войници на Далинар да е настроен толкова гостоприемно към дезертьор, още повече пък ако е и опасен.

Като имаше това предвид, сега Каладин долови друго подмолно течение в стаята. Мъже, острещи оръжия, които бяха нащърбени. Оръжейници, които поправяха прорези в кожа — прорези, нанесени от копия в битка. Набиващи се на очи празни места по масите, с оставени чаши пред тях.

Тези хора бяха понесли загуби. Все още не огромни. Още можеха да се смеят. Но, в името на Бурите, определено в стаята тегнеше напрежение.

— И така — започна Норо. — Шаш клеймо?

Останалите от отряда се настаниха и нисък мъж с косми по обратната част на дланите постави купа с гъста яхния и безквасен хляб пред Каладин. Стандартна дажба, с талев на пара и месо на кубчета. Превръщател, разбира се, и й липсваше аромат — но обилна и питателна.

— Скарахме се — отвърна Каладин — с Върховния господар Амарам. Аз имах чувството, че е пратил на смърт някои от хората ми ненужно. Той беше на друго мнение.

— Амарам — подхвърли един от стражите. — Високо се целиш, приятелю.

— Познавам Амарам — обади се мъжът с косматите ръце. — Вършех тайни мисии за него, когато още бях на служба.

Каладин го погледна, изненадан.

— Най-добре ще е да игнорираш Брада — каза лейтенант Норо. — Така правим ние.

„Брада“ нямаше брада. Може би косматите ръце бяха достатъчни. Той побутна Каладин.

— Хубава история е. Ще ти я разкажа някой път.

— Не можеш просто да дамгосаш светлоок мъж за роб — допълни лейтенант Норо. — Трябва ти разрешение от някой от Върховните принцове. Има още нещо в тази история.

— Така е — съгласи се Каладин. После продължи да яде яхнията си.

— Ооо — възкликна един висок член на отряда. — Мистерия!

Норо се засмя, след което махна към стаята.

— Е, какво мислиш?

— Каза, че няма да ме притискаш — отвърна Каладин между два залъка.

— Не те притискам, но в града няма да намериш място, на което да ядеш толкова добре, колкото тук.

— Откъде взимате храната? — попита Каладин, като продължаваше да пъха пълни лъжици яхния в устата си. — Не може да използвате Превръщатели. Пищящите ще ви погнат. Резерви? Учуден съм, че някой от Върховните господари в града не се е опитал да ги присвои.

— Проницателен си — усмихна се лейтенантът. Подхождаше към него обезоръжаващо. — Това е тайна на Стражата. Но тук винаги има яхния, която бълбука, и хляб, който се пече.

— По моя рецепта — добави Брада.

— О, моля ти се — обади се високият мъж. — Сега и готвач ли стана, Брада?

— Майстор готвач, много ти благодаря. Научих тази рецепта за безквасен хляб от един мистик рогоядец на върха на една планина. Истинската история е как се озовах там…

— Явно там си се приземил — отвърна високият войник, — след като някой в последния ти отряд те е изритал.

Мъжете се засмяха. Тук беше топло, на дългата пейка, добре разпален огън гореше равномерно в ъгъла. Топло и дружелюбно. Докато Каладин се хранеше, му осигуриха малко спокойствие, говорейки си помежду си. Норо… той изглеждаше по-малко като войник и повече като любезен търговец, който се опитва да ти продаде обици за любимата. Пускаше много очевидни люлеещи се намеци пред Каладин. Напомняния колко добре нахранени са, колко е хубаво да си част от отряд. Говореше за топли легла, за това как не се налагаше да излизат на пост толкова често. За игри на карти, докато бурята бушуваше.

Каладин си напълни пак купата с яхния и докато се наместваше обратно на мястото си, шокирано осъзна нещо.

„В името на Бурите. Всички те са светлооки, нали?“

Всеки човек в стаята, от готвача през оръжейниците до войниците, които миеха съдовете. В такъв отряд всеки имаше и допълнителни задължения, като да бъде оръжейник или полеви хирург. Каладин не бе забелязал очите им. Бе почувствал мястото толкова естествено, толкова удобно, че бе предположил, че всички са тъмнооки като него самия.

Той знаеше, че повечето светлооки войници не са във висшето командване. Беше му казвано, че в общи линии те са просто хора — бе му повтаряно отново и отново. И някак седенето в това помещение най-сетне превърна за него този факт в реалност.

— Е, Кал… — започна лейтенант Норо. — Какво мислиш? Може би пак ще се запишеш? Ще дадеш още един шанс на войската?

— Не ви е ли е страх, че ще дезертирам? — попита Каладин. — Или още по-зле, че не мога да се контролирам? Може да съм опасен.

— Не толкова опасен, колкото е недостигът на войници — заяви Брада. — Знаеш ли как да убиваш хора? На нас това ни стига.

Каладин кимна.

— Разкажете ми за командира си. Това е много важно за всяка група. Току-що съм дошъл в града. Кой е този Върховен маршал Лазур?

— Можеш да се запознаеш с него лично! — възкликна Брада. — Той обикаля наоколо всяка вечер по времето за вечеря, проверява всички казарми.

— Мм, да — кимна Норо.

Каладин го погледна. Лейтенантът изглежда се чувстваше неудобно.

— Върховният маршал — продължи Норо бързо — е невероятен. Изгубихме предишния си командир по време на бунтовете и Лазур поведе група, която задържа стената, когато Култът на Моментите опита — в хаоса — да превземе градските порти.

— Той се бори като Пустоносен — обади се друг член на отряда. — Бях там. Почти бяхме надвити, тогава Лазур се присъедини, понесъл високо блестящ Вълшебен меч. Той събра всички ни, като вдъхнови дори ранените да продължат да се бият. В името на Бурите. Чувствахме се сякаш имахме духчета с нас, които ни крепяха, помагаха ни да се бием.

Каладин присви очи.

— Не думай…

Той измъкваше още информация от тях, докато довършваше купата си. Само възхваляваха Лазур, макар човекът да не бе показал други… особени способности, които Каладин да можеше да открие. Лазур беше Мечоносец, може би чужденец, който преди е бил неизвестен на Стражата — но с падането на техния командир и последвалото изчезване на Върховния им господар защитник в двореца, Лазур бе поел командването.

Имаше и нещо друго. Нещо, което не споменаваха. Каладин си сипа трета купа с яхния, повече за да се забави и да види дали Върховният маршал наистина ще се появи, или не.

Скоро някакво раздвижване до вратата накара мъжете да започнат да се изправят. Каладин ги последва и се обърна. В помещението влезе един старши офицер, с блестяща верига и светла дреха, следван от двама придружители, предизвикващ поздрави по пътя си. Върховният маршал носеше подходящо лазурно наметало — в по-светъл цвят от традиционното колинско синьо, — беше с плетена ризница от врата надолу и с шлем в ръка.

Тя също така беше жена.

Каладин примигна изненадано и чу ахването на Сил над себе си. Върховният маршал беше с обичайната височина за жена алет, може би съвсем мъничко по-ниска, и носеше косата си къса и права, на дължина до средата на страните й. Очите й бяха оранжеви и на хълбока си имаше меч с блестящ ефес от плетено сребро. Това не беше алетски дизайн. Дали не бе вече споменатият Вълшебен меч? Наистина изглеждаше като нещо неземно, но защо го носеше, вместо да го остави?

Въпреки това, Лазур беше слаба и мрачна и имаше няколко сериозни белега на лицето си. Носеше ръкавици и на двете ръце.

— Върховният маршал е жена? — изсъска Каладин.

— Ние не говорим за тайната на маршала — отвърна Брада.

— Тайна? — учуди се Каладин. — Доста буреносно очевидно е.

— Ние не говорим за тайната на маршала — повтори Брада и другите кимнаха. — Тихо, става ли?

Тихо ли? В името на Бурите. Подобни неща просто не се случваха във воринското общество. Не както в баладите и в приказките. Той беше служил в три армии и никога не бе виждал жена да държи оръжие. Дори алетите разузнавачи носеха само ножове. Каладин почти беше очаквал бунт, когато бе въоръжил Лин и другите, макар за Сияйните Ясна и Шалан вече да бяха създали прецедент.

Лазур каза на мъжете, че могат да седнат. Един от войниците й предложи купа с яхния и тя прие. Стражите засияха, когато тя хапна и направи комплимент на готвача.

После Лазур подаде купата на един от адютантите си и всичко се върна към обичайното — мъже, които бъбреха, работеха, ядяха. Тя отиде да говори с различните офицери. Първо с водача на взвода, който трябваше да стане капитан. След това с другите лейтенанти.

Когато спря край тяхната маса, Лазур се вгледа проницателно в Каладин.

— Кое е новото попълнение, лейтенант Норо? — попита тя.

— Това е Кал, сър! — отвърна Норо. — Намерих го да се скита по улиците. Дезертьор, с клеймото шаш.

— На светлоок? В името на Бурите, човече. Кого си убил?

— Не този, когото убих, ме уреди с клеймото, сър. А онзи, когото не убих.

— Това звучи като отработено обяснение, войнико.

— Така е, защото е.

Каладин реши, че тя поне ще настоява за още информация. Но Лазур просто изсумтя. Той не можеше да прецени възрастта й, макар че белезите сигурно я караха да изглежда по-възрастна, отколкото беше в действителност.

— Присъединяваш ли се? — попита го. — Имаме храна за теб.

— Честно, сър. Не зная. От една страна, не мога да повярвам, че на никого не му пука за миналото ми. От друга, вие очевидно сте отчаяни, което също ме кара да се колебая.

Тя се обърна към лейтенант Норо.

— Не сте ли му показали?

— Не, сър. Само му дадохме малко яхния.

— Аз ще го направя. Кал, ела с мен.

* * *

Каквото и да искаха да му покажат, беше на върха на стената, накъдето го поведоха по закрито каменно стълбище. Каладин искаше да научи повече за предполагаемата „тайна“, че Лазур е жена. Но когато попита, лейтенант Норо бързо поклати глава и му направи знак да мълчи.

Скоро се събраха на върха на укрепленията. Колинарската стена беше мощна отбранителна структура, според слуховете с височина над осемнайсет метра на места, с широка каменна пътека на върха, три метра от край до край. Стената се виеше през пейзажа, обграждайки цял Колинар. Тя всъщност беше построена върху външните вятърни остриета и им пасваше като обърната корона, издигнатите части прилягаха на пролуките между остриетата.

На всеки трийсетина метра стената се прекъсваше от наблюдателни кули. Тези огромни структури бяха достатъчно големи, за да приютяват отряди, може би дори цели взводове, застанали на пост.

— От клеймото предполагам — каза му Лазур, — че си бил в някоя от армиите, които набират войници на север. Присъединил си се, за да се биеш на Пустите равнини, нали? Но Садеас използва армията на север, за да му събира ветерани и може би, за да завладява по малко земя от време на време от съперници Върховни принцове. Накрая си се бил срещу други алети, уплашени фермерчета, вместо да отплаваш да мъстиш за краля. Нещо подобно ли е било?

— Нещо подобно — призна Каладин.

— Мътните да ме вземат, ако обвиня някого, че е дезертирал от това — възкликна Лазур. — Прощавам ти го, войнико.

— А клеймото?

Лазур посочи на север. Нощта най-сетне се бе спуснала и в далечината Каладин видя сияние.

— Връщат се на мястото си след всяка буря — обясни тихо Лазур. — И част от армията им лагерува там. Това е добра бойна стратегия, да попречат на доставките на запаси… и да са сигурни, че няма да знаем кога ще нападнат. Кошмари, Кал. Истинска Пустоносна армия. Ако това беше отряд алети, хората в този град нямаше да има за какво особено да се тревожат. Разбира се, щеше да има жертви на стената, но никой бъдещ крал на Алеткар нямаше да изгори и разграби столицата. Но това не са алети. Те са чудовища. В най-добрия случай ще поробят цялото население. В най-лошия… — Тя остави мисълта да увисне, след което го погледна. — Радвам се, че имаш клеймо. То показва, че си опасен, а тук на стената сме силно ограничени. Не можем просто да притиснем всеки приемлив човек; трябват ми истински войници, мъже, които знаят какво правят.

— Значи затова съм тук? — попита Каладин. — Да видя това?

— Искам да си помислиш — рече Лазур. — Казвам на мъжете — тази Стенна стража, това е изкупление. Ако се биете тук, на никого няма да му пука какво сте правили преди това. Защото те знаят, че ако паднем, този град и този народ вече няма да съществуват. Нищо няма значение, освен удържането на тази стена, когато дойде нападението. Можеш да отидеш да се скриеш в града и да се молиш, че сме достатъчно силни да се сражаваме без теб. Но ако не сме, няма да бъдеш нищо повече от поредния труп. Тук, горе, можеш да се биеш. Тук, горе, имаш шанс. Няма да те притискаме. Тръгни си тази вечер. Легни и помисли за това, което предстои; представи си още една нощ, в която мъжете тук, горе, умират, кървящи за теб. Помисли за това колко безсилен ще се чувстваш, ако чудовищата влязат. После, когато се върнеш утре, ще ти дадем нашивка на Стенната стража.

Това беше силна реч. Каладин погледна към Сил, която кацна на рамото му, след това дълго гледа светлините на хоризонта.

Там ли си, Сах? Довели ли са теб и останалите тук? Ами малката дъщеря на Сах, която бе набрала цветя и стискаше карти за игра като безценна играчка? Дали Кен беше там, жената парша, която бе настояла Каладин да запази свободата си, макар да му беше ядосана по време на цялото пътуване?

Ветровете да помагат те да не бяха забъркани още по-надълбоко в тази каша.

Той се присъедини към останалите в потропването обратно надолу по стълбището. След това Норо и другите от отряда му казаха довиждане, сякаш бяха сигурни, че ще се върне. И Каладин сигурно наистина щеше да се върне, макар и не заради причините, заради които предполагаха.

Той отиде обратно в имението и се насили да поговори с някои от стражите пред палатката на светлооките, въпреки че не научи нищо, а клеймото му предизвика известно вълнение сред тях. Адолин и Елокар най-сетне се появиха, техните илюзии бяха непокътнати. Така че какво им имаше на тези на Каладин? Сферата, която му бе дала Шалан, все още беше пълна.

Каладин събра Дрей и Белязания, след това те се присъединиха към краля и Адолин, които тръгваха към дома си.

— Какво си се умислил толкова, капитане? — попита Елокар.

— Мисля си — отвърна Каладин с присвити очи, — че може би открих за нас още един Сияен.

71
Признак на човечност

ЕДИНАЙСЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Нямаше достатъчно кораби за едновременно нападение по земя и по вода над Раталас, така че Далинар бе принуден да прибегне до по-класическо нападение. Той потегли надолу от запад — като бе изпратил Адолин обратно в Колинар — и нареди Садеас и войската му да дойдат от изток. Щяха да се съберат при Дълбините.

Далинар прекара по-голямата част от пътуването, преминавайки през острите димни завеси от тамяна, който Иви гореше в малка кандилница, прикрепена за каретата й. Молба към Вестителите да благословят брака й.

Той често я чуваше да плаче вътре, макар че когато и да излезеше от каретата си, изглеждаше напълно овладяна. Тя четеше писмата му, пишеше отговорите му и си водеше бележки при срещите му с генерали. Във всяко отношение беше идеалната съпруга алет — и нещастието й смазваше душата му.

Накрая те стигнаха до равнините, обграждащи езерото, и пресякоха речното корито — което беше сухо, освен по време на бури. Скалните пъпки пиеха толкова ненаситно от местния водоизточник, че бяха нараснали до огромни размери. Някои стигнаха до над кръста, а ластарите, които излизаха от тях, бяха дебели колкото китката на Далинар.

Той яздеше до каретата — копитата на коня му биеха в познат ритъм по камъните отдолу — и му миришеше на тамян. Ръката на Иви се подаде от страничния прозорец на каретата и постави още молитвени глифи в кандилницата. Той не видя лицето й, а ръката й се прибра бързо.

Буреносна жена. Една алетка щеше да използва това като маневра да го накара да се почувства виновен и да го пречупи. Но тя не беше алет, въпреки всичките искрени усилия, които полагаше, да ги имитира. Иви беше твърде истинска и сълзите й също. Действително смяташе, че караницата им във веденската крепост вещаеше зло за връзката им.

Това го тревожеше. Повече, отколкото му се искаше да признае.

Млада жена разузнавач изтича до него, за да докладва последните сведения: челният отряд бе осигурил желания му лагер близо до града. Все още не бе имало бой, а и той не бе очаквал да има. Таналан нямаше да изостави стените покрай Дълбините, за да се опита да контролира земя, отвъд един изстрел с лък.

Това бяха добри новини и все пак на Далинар му се искаше да се скара на вестоноската — искаше да се скара на някого. Отче на Бурята, тази битка не можеше да настъпи достатъчно скоро. Той се въздържа и отпрати жената с благодарности.

Защо толкова се разстройваше от сприхавостта на Иви? Никога не бе оставял кавгите му с Гавилар да го тревожат. В името на Бурите, той никога не бе оставял и караниците му с Иви да го тревожат по този начин преди. Беше странно. Можеше да има одобрението на хората, слава, която се простираше на цял континент, но ако тя не му се възхищаваше, Далинар имаше чувството, че някак се е провалил. Можеше ли наистина да влезе в битка, при положение че се чувстваше по този начин?

Не. Не можеше.

Тогава направи нещо по въпроса. Докато минаваха през равнината със скални пъпки, той извика на кочияша на каретата на Иви и го накара да спре. След което подаде юздите на коня си на един адютант и се качи в каретата.

Иви прехапа устни, докато той сядаше на седалката срещу нея. Вътре миришеше приятно — тамянът тук се долавяше по-слабо, докато кремът на пътя се спираше от дърво и плат. Възглавниците бяха от плюш, а тя имаше малко сушени плодове в чиния, дори изстудена вода.

— Какво има? — настоя да узнае Иви.

— Седлото започна да ми убива.

Тя наклони глава.

— Може би да поискаш мехлем…

— Искам да поговорим, Иви — въздъхна Далинар. — Не ми убива наистина.

— О. — Тя вдигна колене до гърдите си. Тук, вътре, бе разкопчала и навила ръкава на скритата си ръка и дългите й, елегантни пръсти се виждаха.

— Не искаше ли точно това? — попита Далинар, като извърна поглед от скритата й ръка. — Молиш се непрекъснато.

— На Вестителите да смекчат сърцето ти.

— Аха. Ами направиха го. Ето ме. Нека поговорим.

— Не, Далинар — отвърна тя и се пресегна нежно да докосне коляното му. — Не се молех за себе си, а за онези твои сънародници, които планираш да убиеш.

— Бунтовниците?

— Хора, които с нищо не се различават от теб, които просто са се родили в друг град. Какво би направил ти, ако някоя армия бе дошла да превземе дома ти?

— Бих се сражавал — отвърна той. — Както ще направят и те. По-добрите ще победят.

— Какво ти дава правото?

— Мечът ми. — Далинар сви рамене. — Ако Всемогъщия иска ние да властваме, ще спечелим. Ако не иска, тогава ще загубим. Предпочитам да мисля, че Той иска да види кои от нас са по-силни.

— И няма място за милост?

— Заради милостта се озовахме тук на първо място. Ако те не искат да се бият, трябва да се подчинят на управлението ни.

— Но… — Иви погледна надолу, към ръцете в скута си. — Съжалявам. Не искам още една кавга.

— Аз искам — каза й Далинар. — Харесва ми, когато отстояваш позицията си. Харесва ми, когато се бориш.

Сълзите й потекоха и тя извърна поглед.

— Иви… — продължи Далинар.

— Мразя какво ти причинява това — заговори тя нежно. — Виждам красота в теб, Далинар Колин. Виждам един велик мъж, който се бори с един ужасен мъж. И понякога в очите ти се появява онзи поглед. Страшна, ужасяваща празнина. Сякаш си се превърнал в създание без сърце, което се храни с души, за да запълни празнината, влачещо духче на болката след себе си. Това ме тревожи, Далинар.

Той се размърда на седалката. Какво изобщо имаше предвид тя? „Поглед“ в очите му? Дали не ставаше като онзи път, когато твърдеше, че хората складират лоши спомени в кожата си и че веднъж месечно трябва да ги изтъркват с пемза? Западняците имаха някои любопитни суеверни вярвания.

— Ти какво би искала да направя, Иви? — попита той нежно.

— Отново ли спечелих? — учуди се тя горчиво. — Още една битка, в която съм те обезкървила?

— Аз просто… Трябва да знам какво искаш. За да мога да разбера.

— Не убивай днес. Удръж чудовището.

— Ами бунтовниците? Техният Върховен господар?

— Вече пощади живота на това момче преди.

— Очевидна грешка.

— Признак на човечност, Далинар. Попита какво искам. Глупаво е, и аз мога да видя, че тук има проблем, че имаш дълг. Но… не искам да те виждам как убиваш. Не го храни.

Той отпусна ръка върху нейната. По някое време каретата забави и Далинар излезе, за да огледа една открита местност, която не беше покрита със скални пъпки. Челният отряд чакаше тук, пет хиляди силни мъже, подредени в идеални редици. Телеб обичаше да изнася добри представления.

От другата страна на полето, точно отвъд обсега на изстрел с лък, една стена разчупваше пейзажа с — привидно — нищо за пазене. Градът бе скрит в пропастта в камъка. От югозапад, бриз от езерото носеше плодородната миризма на треви и крем.

Телеб се изкачи, облечен в Бронята си. Е, тази на Адолин.

Тази на Иви.

— Сиятелни господарю — започна той, — неотдавна голям охраняван керван напусна Дълбините. Не разполагахме с достатъчно хора, за да обсадим града, а вие ни наредихте да не влизаме в бой. Така че изпратих разузнавателен отряд да ги следи, мъже, които познават местността, но им поръчах да оставят кервана да се измъкне.

— Добре си постъпил — каза Далинар, като пое коня си от един коняр. — Макар че бих искал да знам кой осигурява провизии за Дълбините, това е можело да бъде опит да ви въвлекат в битка. Както и да е, събери сега челния отряд и го подреди зад мен. Предай съобщението на останалите мъже. Накарай ги да формират редици, за всеки случай.

— Сър? — шокира се Телеб. — Не искате ли армията да си почине преди нападението?

Далинар се метна на седлото и подкара в тръс край него по посока на Дълбините. Телеб — обичайно толкова невъзмутим — кълнеше и крещеше заповеди, след което забърза към челния отряд, събра хората и ги подкара припряно след Далинар.

Далинар гледаше да не се отдалечава твърде напред. Скоро приближи стените на Раталас, където се бяха събрали бунтовниците, предимно стрелци. Те нямаше да очакват атака толкова скоро, но Далинар, разбира се, нямаше и да лагерува дълго отвън, не и изложен на бурите.

„Не го храни.“

Тя знаеше ли, че той смята глада в себе си, жаждата за кръв, за нещо странно външно? Придружител. Много от офицерите му изпитваха същото. Беше естествено. Отиваш на война и Вълнението е твоята награда.

Оръжейниците на Далинар пристигнаха и той слезе от седлото. Обу ботушите, които му бяха донесли, след което протегна ръце, като им позволи бързо да му сложат нагръдника и други части от бронята.

— Чакайте тук — поръча той на мъжете, след което отново се качи на коня и сложи шлема на лъка на седлото си. Пристъпи бавно с коня на бойното поле, призова своя Вълшебен меч и го подпря на рамото си, хванал юздите в другата ръка.

Бяха минали години от последното му нападение над Дълбините. Той си представи Гавилар да препуска пред него, Садеас да кълне зад тях и да настоява за „благоразумие“. Далинар избираше пътя си напред, докато не измина половината път до портите. Малко по-близо и онези стрелци вероятно щяха да започнат да стрелят; той и бездруго вече бе почти изцяло в обсега им. Спря коня си и зачака.

На стените се водеха разговори; можеше да види вълнението сред войниците. След около трийсет минути седене на място, конят му спокойно ближеше земята и похапваше от наболата трева. Портите най-сетне се открехнаха. Излезе група пехотинци, придружаваща двама мъже на кон. Далинар отхвърли плешивия с лилавия белег по рождение на половината лице; беше твърде стар, за да е момчето, което бе пощадил.

Трябваше да е по-младият мъж, който яздеше бял жребец, а наметалото му се вееше зад него. Да, в него имаше някакво нетърпение, конят му заплашваше да задмине стражите му. И начина, по който кръвнишки гледаше към Далинар… Това беше Сиятелният господар Таналан, син на стария Таналан, когото Далинар бе победил, след като бе паднал в самата Пропаст. Онази свирепа битка по дървени мостове и след това в градина, прикрепена към стената на пропастта.

Групата спря на около петнайсет метра от Далинар.

— За преговори ли си дошъл? — извика мъжът с рождения белег на лицето.

Далинар поведе коня си по-близо, за да не се налага да вика. Стражите на Таналан вдигнаха щитове и копия.

Той ги огледа, след това и укрепленията.

— Добре сте се подготвили тук. Мъже с колове на стените, които да ме избутат, ако дойда сам. Мрежа на върха, която може да се среже, за да ме оплете.

— Какво искаш, тиранино? — сопна се Таналан. Гласът му имаше типичния носов акцент на хората от Дълбините.

Далинар прибра Острието си и слезе от коня, Бронята му изстърга по камък, когато стъпи на земята.

— Повърви с мен за момент, Сиятелни господарю. Обещавам да не те наранявам, освен ако не ме нападнат първи.

— Очаква се да ти повярвам ли?

— Какво направих последния път, когато бяхме заедно? — попита Далинар. — Когато те държах в ръцете си, какво направих?

— Ограби ме.

— И? — настоя Далинар, като се взря във виолетовите очи на по-младия мъж.

Таналан го измери с поглед, потупвайки с пръст по седлото. Накрая слезе от коня си. Мъжът с рождения белег сложи ръка на рамото му, но младият Сиятелен господар се освободи.

— Не знам какво се надяваш да постигнеш тук, Тояго — поклати глава Таналан и се присъедини към Далинар. — Нямаме какво да си кажем един на друг.

— Какво искам да постигна? — повтори Далинар замислено. — Не съм сигурен. Обичайно брат ми е този, който говори. — Той започна да върви в коридора между двете враждебни армии. Таналан се поколеба, след което изтича, за да го настигне. — Бойците ти изглеждат добре — продължи Далинар. — Смели. Събрани срещу по-силна армия и въпреки това непоколебими.

— Имат силна мотивация, Тояго. Ти си убил много от бащите им.

— Би било жалко да унищожа и тях.

— Ако предположим, че можеш.

Далинар спря и се обърна към по-ниския мъж. Стояха на едно твърде тихо поле, където дори скалните пъпки и тревата имаха разума да се отдръпнат.

— Някога губил ли съм битка, Таналан? — попита Далинар меко. — Познаваш репутацията ми. Мислиш ли, че е преувеличена?

По-младият мъж се размърда и погледна през рамо към мястото, на което бе оставил стражите и съветниците си. Когато се обърна отново към Далинар, изглеждаше по-непоколебим.

— По-добре да умрем в опит да те победим, отколкото да се предадем.

— Най-добре да си сигурен в това — каза Далинар. — Защото ако спечеля тук, ще трябва да дам пример. Ще те пречупя, Таналан. Твоят окаян, плачещ град ще бъде показан на всички, които се противопоставят на брат ми. Бъди абсолютно убеден, че искаш да се биеш с мен, защото веднъж започнем ли, ще бъда принуден да оставя само вдовици и трупове, които да населяват Дълбините.

Челюстта на младия благородник увисна.

— Аз…

— Брат ми се опита да те вкара в пътя с думи и с политически маневри — продължи Далинар. — Е, мен ме бива само в едно. Той строи. Аз руша. Но заради сълзите на една добра жена, дойдох — въпреки собствената си по-далновидна преценка — да ти предложа избор. Хайде да намерим някакво споразумение, което ще спаси града ти.

— Споразумение? Ти уби баща ми.

— А някой ден някой ще убие мен — каза Далинар. — И моите синове ще проклинат името му, както ти проклинаш моето. Надявам се те да не пропилеят живота на хиляди в безнадеждна битка заради този гняв. Ти искаш отмъщение. Хубаво. Нека се дуелираме. Аз и ти. Ще ти заема Острие и Броня и ще се изправим един срещу друг при равни условия. Аз печеля и твоите хора се предават.

— А ако аз те победя, армиите ти ще си тръгнат ли?

— Едва ли — отвърна Далинар. — Подозирам, че ще се бият още по-ожесточено. Но няма да разполагат с мен, а ти ще си извоювал обратно Острието на баща ти. Кой знае? Може пък да победиш армията. Поне ще имаш по-добър буреносен шанс.

Таналан се намръщи.

— Ти не си човекът, за който те мислех.

— Такъв съм, какъвто съм бил винаги. Но днес… днес този човек не иска да убива никого.

Внезапен огън се разпали в него при тези думи. Наистина ли полагаше такива усилия, за да избегне конфликта, който бе очаквал с такова нетърпение?

— Един от собствените ти хора работи срещу теб — каза Таналан изведнъж. — Лоялните Върховни принцове? Сред тях има предател.

— Бих се учудил, ако нямаше няколко — отвърна Далинар. — Но да, знаем, че един е работил с вас.

— Жалко — рече Таналан. — Мъжете му бяха тук преди по-малко от час. Да бяхте пристигнали малко по-рано и щяхте да ги хванете. Може би са били принудени да се присъединят към мен и господарят им щеше да бъде въвлечен във войната. — Той поклати глава, след което се обърна и тръгна към съветниците си.

Далинар въздъхна неудовлетворено. Отхвърляне. Е, никога не беше имало особен шанс това да проработи. Той тръгна обратно към коня си и се метна на седлото.

Таналан също се качи на своя кон. Преди да тръгне обратно към града, той отдаде чест на Далинар.

— Наистина съжалявам — каза той. — Но не виждам друг начин. Не мога да те победя в дуел, Тояго. Да се опитам би било глупаво. Но предложението ти е… оценено.

Далинар изсумтя, сложи шлема си, след което обърна коня.

— Освен ако… — продължи Таналан.

— Освен ако?

— Освен ако, разбира се, през цялото време това не е било уловка, заговор между брат ти, теб и мен — довърши Таналан. — Един… фалшив бунт. Предназначен да подмами нелоялните Върховни принцове да се разкрият.

Далинар вдигна забралото си и се върна назад.

— Може би обидата ми е била престорена — не спираше Таналан. — Може би ние сме поддържали връзка още от нападението ти тук, преди всичките онези години. Ти наистина пощади живота ми, все пак.

— Да — кимна Далинар, като изпита внезапен прилив на вълнение. — Това би обяснило защо Гавилар не изпрати моментално армиите ни срещу теб. Имали сме тайно споразумение през цялото време.

— Какво по-добро доказателство от това, че току-що проведохме този странен разговор на бойното поле? — Таналан погледна през рамо към хората си на стената. — Те сигурно го намират за доста странно. Ще разберат, когато чуят истината — че съм ти казвал за конвоя, който е бил тук, доставящ оръжия и запаси за нас от един от тайните ви врагове.

— Наградата ти, разбира се — включи се Далинар, — ще бъде законното ти признаване за Върховен господар в кралството. Може би на мястото на онзи Върховен принц.

— И никакви битки днес — довърши Таналан. — Никакви убийства.

— Никакви. С изключение, може би, на истинските предатели.

Таналан погледна към съветниците си. Мъжът с рожденото петно кимна бавно.

— Тръгнаха на изток, към Ничиите хълмове — каза той и посочи нататък. — Стотина войници и керванджии. Мисля, че планираха да пренощуват по пътя в град, наречен Веделиар.

— Кой беше? — попита Далинар. — Кой Върховен принц?

— Може би е по-добре да научиш сам, тъй като…

— Кой? — настоя Далинар.

— Сиятелният господар Торол Садеас.

„Садеас?“

— Невъзможно!

— Както казах — отбеляза Таналан. — Най-добре ще бъде да се увериш сам. Но ще свидетелствам пред краля, ако предположим, че удържиш на своята част от нашето… споразумение.

— Отвори портите си за мъжете ми — нареди Далинар, като посочи. — Успокой войниците си. Имаш честната ми дума, че сте в безопасност.

С тези думи той се обърна и подкара коня в тръс към войската си, преминавайки през коридора от мъже. Докато го правеше, Телеб изтича напред, за да го пресрещне.

— Сиятелни господарю! — изпика той. — Разузнавачите ми са се върнали от проследяването на кервана. Сър, той…

— Е бил на Върховен принц?

— Несъмнено — отвърна Телеб. — Не могли да определят на кой, но твърдят, че са видели някой с Вълшебна броня сред тях.

Вълшебна броня? В това нямаше логика.

Освен ако не е това начинът, по който планира да се увери, че ще загубим, помисли си Далинар. Това може да не е бил прост керван за запаси — може да е флангово подкрепление под прикритие.

Един-единствен Броненосец, който да нападне армията му в гръб, докато е разсеяна, би могъл да нанесе невероятни поражения. Далинар не вярваше на Таналан, не и напълно. Но… в името на Бурите, ако Садеас наистина тайно бе пратил един от Броненосците си на бойното поле, Далинар не можеше да изпрати просто обикновен отряд от войници, които да се справят с него.

— Ти поемаш командването — каза той на Телеб. — Таналан ще отстъпи; накарай челния отряд да се присъедини към местните на укрепленията, но не ги измествайте. Нека останалите лагеруват пак на полето и дръж офицерите ни вън от Раталас. Това не е капитулация. Ще се престорим, че през цялото време е бил на наша страна, за да може да избегне позора и да запази титлата си. Хоринар, искам за компания сто от най-добрите ни бойци, най-бързите, готови да тръгнат с мен незабавно.

Те се подчиниха, без да задават въпроси. Бегачите се стрелнаха със съобщения и целият район се превърна в кошер от движение, мъже и жени се движеха бързо във всички посоки.

Един човек стоеше спокойно по средата на всичко това, със скръстени с надежда на гърдите ръце.

— Какво стана? — попита Иви, докато той препускаше в тръс към нея.

— Върни се в лагера и съчини съобщение до брат ми, в което да се казва, че може и да сме привлекли Дълбините на наша страна без кръвопролития. — Той спря, после добави: — Кажи му да не вярва на никого. Един от най-близките ни съюзници може да ни е предал. Отивам да разбера.

72
Каменопад

„Танцуващите по ръба са твърде заети да разместват слугите и фермерите на кулата, за да изпратят представител, който да записва мислите им в тези скъпоценни камъни.

Аз ще го направя вместо тях тогава. Те ще са онези, които ще бъдат най-разселени заради това решение. Сияйните ще бъдат взети по нации, но какво ще се случи с всички тези хора, които вече нямат домове?“

Из чекмедже 4–17, втори топаз

Градът имаше пулс и Воал усети, че може да го чуе, когато затвореше очи.

Тя се наведе в притъмнялата стая, ръцете й докосваха гладката каменна повърхност на пода, която беше разядена от хиляди и хиляди стъпки. Ако камъкът срещнеше човек, камъкът можеше и да победи — но ако камъкът срещнеше човечеството, тогава никоя сила не можеше да го запази.

Пулсът на града беше дълбоко в тези камъни, бавен и стар. Тепърва имаше да осъзнае, че нещо мрачно се бе настанило тук. Дух, древен като самия него. Градска болест. Хората не говореха за нея; избягваха двореца, споменаваха кралицата само за да се оплачат за ардента, който е бил убит. Беше като да стоиш сред буря и да мърмориш, че обувките ти стискат.

Тихо подсвиркване привлече вниманието на Воал. Тя погледна нагоре и огледа малката товарна рампа около себе си, на която стояха само тя, Вата и фургона им.

— Да тръгваме.

Воал отвори леко вратата и влезе в самото имение. Двамата с Вата носеха нови лица. Нейното беше версия на Воал с твърде голям нос и бузи с трапчинки.

Неговото беше лицето на мъж от простолюдието, който Шалан бе видяла на пазара. Подсвиркването на Червения значеше, че е чисто, така че те потеглиха по коридора без колебание.

Това екстравагантно каменно имение беше построено около квадратен атриум с прозорци на тавана, където поддържани шистокор и скални пъпки процъфтяваха, изпълнени с духчета на живота. Атриумът се издигаше на четири етажа, с алеи около всяко ниво. Червения беше на второто и подсвирваше, като се подпираше на перилата.

Истинският шедьовър в имението обаче не беше градината, а водопадите. Защото нито един от тях всъщност не съдържаше вода.

Всъщност съдържали са някога. Но много отдавна някой бе смесил твърде много богатство с твърде много въображение. Бяха наели Превръщатели, за да преобразят огромните фонтани с вода, които се изливали от най-горното ниво, четири етажа по-нагоре. Те ги Превърнали в други материали направо както водата се плискала върху пода.

Пътят на Воал водеше покрай стаи от лявата й страна и под надвисналия балкон от атриума на първия етаж над главата й. От дясната й страна се изливаше бивш водопад, сега направен от кристал. Формата на вода, която се разбиваше завинаги в каменния под, където разцъфваше настрани във вълна, великолепна и блестяща. Собствениците на имението се бяха сменили десетки пъти и хората го наричаха Каменопад, въпреки опитите на последния собственик през последното десетилетие да го прекръсти на невероятно скучното Имот Хадинал.

Воал и Вата бързаха напред, придружавани от насърчителното подсвирване на Червения. Следващият водопад бе подобен по форма, но вместо това бе направен от полирано тъмно, плътно дърво. Изглеждаше странно естествен, почти сякаш едно дърво наистина би могло да израсне в тази форма, изливащо се отгоре и спускащо се надолу във вълниста колона, разпръснато навън в основата.

Скоро подминаха една стая вляво, където Ишна говореше с настоящата господарка на Каменопад. Всеки път, когато Вечната Буря преминеше, тя оставяше разрушения — но по странно отличаващ се начин от една буря. Светкавиците на Вечната Буря се бяха доказали като най-голямата опасност. Странните червени светкавици не просто подпалваха огньове или изпепеляваха земята; те можеха да разбият скала, да причинят взрив от раздробени камъни.

Един подобен удар бе оставил зееща дупка в стената на това древно, прочуто имение. Сега тя беше закърпена с грозна дървена стена, която щеше да бъде покрита с крем, след което най-сетне върху нея щяха да бъдат иззидани тухли. Сиятелната Нананав — жена алет на средна възраст с кок на главата си, на практика висок колкото самата нея — посочи към затворената дупка, след което към пода.

— Ще ги направиш същите като останалите — нареди тя на Ишна, която беше маскирана като търговец на килими. — Няма да търпя да се различават дори с един оттенък. Когато се върнеш с поправените килими, ще ги сложа до онези из другите стаи, за да проверя!

— Да, Сиятелна — рече Ишна. — Но пораженията са много по-лоши, отколкото аз…

— Тези килими са тъкани в Шиновар. Изработени са от сляп мъж, който се е обучавал трийсет години с майстор тъкач, преди да му бъде разрешено да прави собствени килими! Умрял е, след като е завършил моето нареждане, така че няма други като тези.

— Осъзнавам го, след като вече три пъти ми го казахте…

Воал взе Спомен от жената; после двамата с Вата се плъзнаха покрай стаята и продължиха по атриума. Предполагаше се да бъдат част от екипа на Ишна и не можеха да се разхождат свободно. Червения — щом забеляза, че идват — се запъти обратно, за да се присъедини към Ишна. Беше му разрешено да посети нужника, но не можеше да се бави твърде дълго.

Подсвиркването му спря.

Воал отвори една врата и придърпа Вата вътре, с разтуптяно сърце, докато — точно отпред — двама стражи слизаха от стълбището за второто ниво.

— Продължавам да твърдя, че трябва да направим това през нощта — прошепна Вата.

— Нощем охраняват това място като крепост.

Смяната на стражите беше сутрин, така че Воал и останалите бяха дошли точно преди нея. На теория това означаваше, че стражите щяха да бъдат изморени и отегчени след безпроблемната нощ.

Воал и Вата бяха влезли в малка библиотека, осветена от няколко сфери в бокал на масата. Вата ги погледна, но не помръдна — това проникване беше за нещо много повече от няколко чипа. Воал остави раницата си и започна да рови в нея, докато не извади бележник и молив.

После си пое дълбоко дъх и остави Шалан да изплува. Тя бързо скицира Нананав от хвърления по-рано поглед.

— Все още се изумявам как беше и двете едновременно, през цялото време — поклати глава Вата. — Двете изобщо не се държите еднакво.

— Това е идеята, Вата.

— Иска ми се аз да я бях избрал. — Той изсумтя и се почеса по главата. — Харесвам Воал.

— А мен не?

— Ти си ми началник. Не се очаква да те харесвам.

Честно, макар и грубо. Поне човек винаги знаеше какви са му отношенията с него. Той започна да се ослушва пред вратата, след това я открехна и проследи стражите.

— Добре. Качваме се по стълбите, след което се връщаме по пътечката на втория етаж. Взимаме храната, натъпкваме я в кухненския асансьор и тръгваме към изхода. Бурята да го отнесе. Иска ми се да правехме това, когато никой не е буден.

— И къде щеше да е забавата тогава? — Шалан завърши скицата си със замах, след което се изправи и побутна Вата. — Признай си. Забавляваш се.

— Нервен съм като новобранец в първия си ден на война — отвърна той. — Ръцете ми треперят и съм убеден, че всеки шум означава, че някой ни е забелязал. Зле ми е.

— Виждаш ли? — каза Шалан. — Забава. — Тя мина покрай него и погледна през открехнатата врата. Буреносни стражи. Бяха се разположили в атриума наблизо. Без съмнение можеха да чуят гласа на истинската Нананав оттам, така че ако Шалан излезеше, носейки лицето на жената, това със сигурност щеше да предизвика тревога.

Време беше да стане изобретателна. Шарка забръмча, докато обмисляше. Да накара водопадите отново да потекат? Илюзии за странни духчета? Не… не, нищо толкова театрално. Шалан оставяше чувството си за драматичност да се развихря.

Трябваше да бъде просто, както бе правила преди. По начина на Воал. Тя затвори очи и издиша, притисна Светлината в Шарка и използва Тъкане на Светлина само за звук — гласа на Нананав, която вика стражите в стаята, където се караше на Ишна. Защо да измисля нови трикове, когато старите си работеха чудесно? Воал не изпитваше нуждата да импровизира, само за да бъде различна.

Шарка отнесе илюзията надалеч, а звукът подмами стражите надолу по коридора. Шалан поведе Вата извън библиотеката, след това зад ъгъла и нагоре по стъпалата. Тя издиша Светлина на Бурята, която я заля и я превърна изцяло във Воал. След това Воал стана жената, която не беше точно Воал, с трапчинките. И после, като слой върху това, тя се превърна в Нананав.

Арогантна. Приказлива. Уверена, че всички около нея само си търсят причина да не свършат нещата като хората. Докато пристъпваха на следващия етаж, тя придоби спокойна, премерена походка, докато оглеждаше парапета. Кога за последно беше полиран?

— Не намирам това за забавно — обади се Вата, който вървеше до нея. — Но ми харесва.

— Значи е забавно.

— Забавно е да печелиш на карти. Това е нещо друго.

Той се отнасяше към ролята си добросъвестно, но Шалан наистина трябваше да си потърси по-изискани слуги. Вата беше като свиня в човешки дрехи, постоянно грухтеше и душеше наоколо.

Защо да не бъде обслужвана от най-добрите? Тя беше Сияен Рицар. Не би трябвало да търпи едва наподобяващи човешки същества дезертьори, които изглеждаха като нещо, което Шалан би нарисувала след тежък запой, и то може би държейки молива със зъби.

„Ролята те завладява“, прошепна й част от нея. „Внимавай.“ Тя се огледа наоколо за Шарка, но той все още беше долу.

Спряха пред една стая на втория етаж, заключена здраво. Планът беше Шарка да я отвори, но тя нямаше търпението да чака. Освен това един старши слуга вървеше насам.

Той се поклони, когато видя Нананав.

— Това ли ти е поклонът? — попита тя. — Това бързо поклащане? Къде те научиха на това?

— Моите извинения, Сиятелна — каза мъжът и се поклони по-ниско.

— Мога да ти отрежа краката в коленете — рече Нананав. — Тогава може би поне ще изглеждаш искрено разкаял се. — Тя почука по вратата. — Отвори това.

— Защо… — Той се спря, може би осъзнал, че тя не е в настроение за оплаквания. Забърза напред и премахна фабриала за заключване на вратата, след което я отвори и отвътре лъхна въздух, който миришеше на подправки.

— Можеш да отидеш да се покаеш за обидата си към мен — заяви Нананав. — Качи се на покрива и стой там точно един час.

— Сиятелна, ако съм ви обидил…

— Ако? — Тя посочи. — Върви!

Той се поклони още веднъж — едва задоволително — и избяга.

— Може би прекалявате малко, Сиятелна — обади се Вата, като разтри брадичката си. — Тя има репутация на труден човек, не на луд.

— Млъквай — сопна се Нананав и прекрачи в стаята.

Килерът на имението.

Рафтове с изсушени наденици покриваха едната стена. Чували със зърно бяха натрупани в края, а сандъци, пълни с дългокоренови и други грудкови, покриваха пода. Чували с подправки. Канички с масло.

Вата затвори вратата, след което забързано се зае да пъха наденици в един чувал. Нананав не бе толкова припряна. Това беше хубаво място, на което да се държи всичко, приятно и заключено. Да го преместят изглеждаше като… ами, престъпление.

Може би тя можеше да се нанесе в Каменопад, да изиграе ролята. А предишната господарка на дома? Е, тя беше по-нисша версия, очевидно. Просто се оправи с нея, заеми мястото й. Усещането ще бъде за нещо правилно, нали?

С потръпване, Воал остави един слой от илюзията да падне. Бурята да го отнесе… Какво беше това?

— Не искам да ви обиждам, Сиятелна — обади се Вата, като сложи чувала си с наденици в кухненския асансьор, — но можете да стоите там и да наблюдавате. Или можете да помогнете, в името на Бурите, и да приберем два пъти повече храна само с половината его.

— Съжалявам — каза Воал и хвана един чувал зърно. — Главата на тази жена е едно страшно място.

— Е, аз казах, че Нананав е известна с трудността си.

„Да“, помисли си Воал. „Но аз говорех за Шалан.“

Работеха бързо и пълнеха големия асансьор — който бе необходим, за да се прибират големи пратки от стаята за доставки долу. Взеха всички наденици, по-голямата част от дългокореновите и няколко чувала зърно. След като асансьорът се напълни, двамата го свалиха на долния етаж. Изчакаха до вратата и за щастие Червения започна да си подсвирква. Приземният етаж отново беше чист. Не си вярваше с лицето на Нананав, така че остана Воал, докато двамата бързо излязоха. Шарка чакаше отпред и забръмча, катерейки се по панталона й.

По пътя си надолу те подминаха водопад, направен от лилав мрамор. На Шалан много би й харесало да постои и да се подиви на артистичното Превръщане. За щастие, Воал ръководеше тази операция. Шалан… Шалан се изгуби някъде. Тя не разбираше удобната среда. Щеше да се фокусира над детайли или да си завре главата в облаците и да мечтае за голямата картина. Тази удобна среда, това безопасно място на умереност, бе непознато за нея.

Те се спуснаха по стъпалата, след което се присъединиха към Червения в повредената стая и му помогнаха да отнесе един навит килим до товарната рампа. Тя накара Шарка тихо да отвори ключалката на товарния асансьор тук, долу, след което го прати да отвлече вниманието на няколко слуги, понесли дърва към рампата. Те се втурнаха след образа на дива норка с ключ в устата си.

Заедно, Воал, Червения и Вата развиха килима, напълниха го с чували храна от асансьора, след което отново го навиха и го натовариха на чакащия фургон. Стражите на портата не би трябвало да забележат няколко доста изпъкнали килима.

Донесоха втори килим, повториха упражнението и пак тръгнаха обратно. Воал обаче спря на рампата, точно до вратата. Какво беше това на тавана? Тя наклони глава към странната гледка на локви от течност, която капеше надолу.

„Дух на яростта“, осъзна тя. „Събира се там и после изкипява през пода.“ Килерът за храна беше точно над тях.

— Бягайте! — кресна Воал, завъртя се и хукна обратно към фургона. Секунда по-късно някой на горния етаж започна да крещи.

Воал се покатери на седалката на фургона, след което плесна чула с тръстиковата пръчка за управление. Екипът й, заедно с Ишна, нахлу обратно в стаята и скочи във фургона, който започна да се движи. Крачка. По. Мъчително бавна. Крачка.

Воал… Шалан плесна големия краб по черупката, за да го пришпори напред. Но чуловете се движеха с чулова скорост. Фургонът излезе в двора, а пред тях портите вече се затваряха.

— Бурите да го отнесат! — възкликна Вата. Погледна през рамо. — Това част от „забавлението“ ли е?

Зад тях, Нананав изскочи от сградата, косата й се люлееше.

— Спрете ги! Крадци!

— Шалан? — попита Вата. — Воал? Която и да си. Бурите да ги отнесат, те имат арбалети!

Шалан издиша.

Портите се затвориха с трясък пред тях. Въоръжени стражи влязоха в малкия двор, с извадени оръжия.

— Шалан! — изрева Вата.

Тя се изправи на фургона, Светлина на Бурята се извиваше около нея. Чулът спря, а Шалан се обърна с лице срещу стражите. Мъжете се запрепъваха и спряха, с увиснали челюсти.

Отзад, Нананав наруши мълчанието.

— Какво правите, идиоти? Защо…

Тя не довърши, след което закова на място, когато Шалан се извърна да я погледне. Носейки собственото й лице.

Същата коса. Същите черти. Същите дрехи. Изимитирана до самото поведение, с вирнат нос. Шалан/Нананав вдигна ръце настрани и от земята край фургона изригнаха духчета. Езера от кръв, блестящи в грешния цвят и врящи прекалено бурно. Парчета стъкло, които се сипеха надолу. Духчета на очакването, като тънички пипала.

Шалан/Нананав остави образа й да се изкриви, чертите се плъзгаха от лицето й, стичаха се надолу като боя по стена. Нормалната Нананав изкрещя и побягна назад към сградата. Един от стражите освободи стрелата в арбалета си и тя прониза Шалан/Нананав право в главата.

Лошо.

Зрението й притъмня за момент и я обзе кратка паника, когато си спомни как я наръгаха в двореца. Но защо трябваше да й пука, ако истински дух на болката се присъединеше към илюзорните наоколо й? Тя се изправи и погледна обратно към войниците, лицето й се топеше, стрелата на арбалета стърчеше от слепоочието й.

Стражите побягнаха.

— Вата — каза Шалан, — муя отвои они порши. — Устата й не функционираше правилно. Колко странно.

Вата не помръдна, така че тя го погледна ядосано.

— Га! — изрева той, заотстъпва назад и се препъна в един от навитите килими по дъното на фургона. Падна до Червения, който бе обграден от духчета на страха, като сфери от слуз. Дори Ишна изглеждаше, сякаш бе видяла Пустоносен.

Шалан освободи илюзиите, всичките, остана само Воал. Просто нормалната, обичайна Воал.

— Вшичко е наед — рече тя. — Прошто илюжии. Давай, отвои поршите.

Вата се измъкна от фургона и изтича към портите.

— Хм, Воал? — започна Червения. — Тази стрела от арбалет… кръвта цапа дрехите ти.

— И беш това щях да ги ишхвъля — заяви тя и отново седна. Започна да се чувства по-спокойно, когато Шарка отново се присъедини към фургона и се промъкна на седалката до нея. — Новите ми дехи са пошти готови.

С това темпо щеше да й се налага да ги купува с купища.

Те изкараха фургона през портите, после Вата се качи при тях. Нямаше стражи, които да ги преследват, и умът на Воал… се отнесе, докато потегляха.

Тази… тази стрела започваше да става наистина досадна. Не можеше да почувства скритата си ръка. Лошо. Докосна стрелата; изглежда нейната Светлина на Бурята бе излекувала главата й около раната. Стисна зъби и се опита да я извади, но стрелата беше здраво заклещена. Зрението й отново се замъгли.

— Ше ми е нушна мънишко помош, момшета — обади се тя, като посочи към стрелата и притегли още Светлина на Бурята.

Напълно изгуби съзнание, когато Вата я извади. Свести се малко по-късно, отпусната на предната седалка на фургона. Когато опипа главата си с пръсти, не откри дупка отстрани.

— Понякога ме тревожиш — каза Вата, докато насочваше чула с тръстиковата пръчка.

— Правя, каквото е нужно — отвърна Воал, отпусна се назад и качи краката си върху предната част на фургона. Въобразяваше ли си, или хората, които опасваха улиците днес, изглеждаха по-гладни от предишните дни? Духчета на глада бръмчаха около главите на хората, като черни петънца или като дребните мухички, които понякога можеш да намериш върху гниещите растения. Деца плачеха в скутовете на изтощени майки.

Воал извърна поглед, засрамена, замислена за храната, която бе скрила във фургона. Колко добро можеше да стори с всичко това? Колко сълзи можеше да избърше, колко плач на гладни деца можеше да прекрати?

„Спокойно…“

Проникването в Култа на Моментите бе по-голяма добрина от нахранването на няколко гърла сега. Тази храна й бе нужна, за да си купи достъп. Да разследва… Сърцето на Веселбата, както го бе нарекъл Шутът.

Воал не знаеше много за Несътворения. Никога не бе обръщала внимание на ардентите дори за важните неща, а какво оставаше, когато говореха за стари народни поверия и приказки за Пустоносни. Шалан знаеше малко повече и искаше да намери книга по въпроса, разбира се.

Миналата нощ Воал се бе върнала в странноприемницата, където Шалан се бе срещнала с кралския Шут и въпреки че той не беше там, й бе оставил съобщение:

Опитвам се да намеря с кого да те свържа от висшестоящите в култа. Всеки, с когото говоря, само казва: „Направи нещо, за да привлечеш вниманието им.“ И бих, но съм сигурен, че да наруша законите за благоприличие на града би било неразумно, дори и като изключим липсата на нормална стража.

Направи нещо, за да привлечеш вниманието им. Изглежда имаха пръст във всичко в този град. Малко като Призрачната кръв. Тайно наблюдение.

Може би нямаше нужда да чака Шута. И може би имаше шанс да разреши два проблема наведнъж.

— Заведи ни на пазара Рингингтън — каза тя на Вата, назовавайки пазара най-близо до магазина на шивача.

— Няма ли да разтоварим храната, преди да върнем фургона на онзи търговец?

— Разбира се, че ще я разтоварим — съгласи се Воал.

Той я погледна, но когато тя не обясни нищо повече, Вата обърна фургона, както му бе наредила. Воал взе шапката и палтото от задната част на фургона и си ги сложи, след което покри петната от кръв върху блузата си с Тъкане на Светлина.

Тя накара Вата да спре до една конкретна сграда на пазара. Щом спряха, бегълци надзърнаха във фургона, но видяха само килими — и се разпръснаха, когато Вата ги погледна гневно.

— Охранявай фургона — нареди Воал и изрови малък чувал с храна. После скочи на земята и тръгна спокойно към сградата. Покривът беше съсипан от Вечната буря и постройката се бе превърнала в идеално място за натрапници. Тя откри Грънд във всекидневната, както обикновено.

Беше се връщала няколко пъти, откакто беше в града, за да получава информация от Грънд — мръсния малък хлапак, когото бе подкупила с храна през първия си ден на пазара. Той изглеждаше сякаш вечно се мотаеше наоколо, а Воал беше съвсем наясно колко е ценно да имаш местен източник, от който да черпиш информация.

Днес той беше сам в стаята. Другите просяци бяха навън в търсене на храна. Грънд рисуваше с въглен върху малка дъска, като използваше здравата си ръка, а деформираната му бе скрита в джоба. Оживи се веднага като я видя. Беше спрял да бяга; изглежда градските калпазани се притесняваха, когато някой активно ги търсеше.

Това се променяше, когато знаеха, че имаш храна.

Той се опита да изглежда незаинтересован, докато Воал не пусна чувала пред него. Една наденица се подаде навън. Тогава очите му буквално се оцъклиха на лицето му.

— Цял чувал? — попита Грънд.

— Беше добър ден — отвърна Воал и клекна. — Имаш ли новини за мен за онези книги?

— Не — поклати глава той и побутна наденицата, сякаш да провери дали тя няма внезапно да си я вземе обратно. — Нищо не съм чувал.

— Кажи ми, ако чуеш. Междувременно, знаеш ли за някой, който има нужда от малко допълнителна храна? Хора, които са особено мили или заслужили, но които са били пренебрегнати по време на раздаването на дажбите жито?

Той я загледа, докато се опитваше да разбере накъде бие.

— Имам допълнително храна за раздаване — обясни Воал.

— Ти ще им дадеш храна. — Каза го, сякаш бе също толкова логично, колкото да накараш кремлинги да падат от небето.

— Едва ли съм първата. От двореца даваха храна на бедните, нали?

— Това е нещо, което правят кралете. Не обикновените хора. — Той я огледа от горе до долу. — Но ти не си от обикновените хора.

— Не съм.

— Ами… Мури, шивачката, винаги е била мила с мен. Тя има много деца. Трудно й е да ги изхранва. Има колиба над старата пекарна, която изгоря в онази първа Вечна нощ. И хлапетата бегълци, които живеят в парка нагоре, на Лунния път. Те просто са малки, нали знаеш? Няма кой да се грижи за тях. И Джом, обущарят. Той си счупи ръката… Искаш ли да си записваш или нещо такова?

— Ще запомня.

Грънд сви рамене и й даде дълъг списък. Тя му благодари, след което му напомни да продължава да търси онази книга, за която го бе помолила. Ишна бе посетила някои продавачи на книги по заповед на Шалан и един бе споменал заглавието „Митика“, по-нов том, в който ставало дума за Несътворения. Продавачът притежавал бройка преди, но магазинът му бил ограбен по време на бунтовете. Тя се надяваше, че някой от подземния свят знаеше къде е отишла стоката му.

Воал вървеше с пружинираща стъпка, когато се връщаше към фургона. От култа искаха да привлече вниманието им? Е, щеше да го направи. Съмняваше се, че списъкът на Грънд беше безпристрастен, но да спре по средата на пазара и да започне да разтоварва чували с храна й се струваше вероятно да предизвика бунт. Това бе също толкова добър метод да раздаде храната, колкото всеки друг.

Мури, шивачката, наистина се оказа жена с много деца и малко средства, с които да ги изхранва. Децата в парка бяха точно там, където Грънд беше казал. Воал им остави купчина храна, след което си тръгна, докато те се събираха около нея изумени.

До четвъртото им спиране, Вата вече беше разбрал.

— Ще я раздадеш цялата, нали?

— Не цялата — отвърна тя, като се излегна на мястото си, докато се движеха към следващото място.

— Ами заплащането на Култа на Моментите?

— Винаги можем да откраднем още. Първо, моят човек казва, че трябва да привлечем вниманието им. Реших, че една луда жена в бяло, която язди през пазара и изхвърля чували с храна, сигурно ще го постигне.

— Поне частта с лудата си я докарала.

Воал плъзна ръка назад, пъхна я в един навит килим и извади наденица за Вата.

— Хапни нещо. Ще се почувстваш по-добре.

Той възропта, но все пак я взе и отхапа края й.

До вечерта фургонът беше празен. Воал не бе сигурна дали може да привлече вниманието на култа по този начин, но в името на Бурите, чувството да прави нещо беше хубаво. Шалан можеше да изучава книги, да крои планове и заговори. Воал щеше да се тревожи за хората, които наистина гладуваха.

Но тя все пак не раздаде цялата храна. Позволи на Вата да задържи наденицата си.

73
Десетници

„Опасявам се, че защитата на кулата отслабва. Ако тук не сме в безопасност от Несътворените, то къде?“

Из чекмедже 3–11, гранат

— Айде стига, Брада — каза Вед. — Не си срещал Тоягата.

— Срещал съм го! — запъна се другият войник. — Похвали униформата ми и ми даде собствения си нож. За проявената храброст.

— Лъжец!

— Внимавай — предупреди Брада. — Кал може да те намушка, ако продължаваш да прекъсваш хубавата история.

— Аз? — учуди се Каладин, докато вървеше с останалите патрулиращи. — Не ме замесвай, Брада.

— Погледни го — рече Брада. — Има гладни очи, Вед. Иска да чуе края на историята.

Каладин се усмихна с останалите. Беше се присъединил към Стенната стража официално, съгласно нареждането на Елокар, и бързо бе включен в отряда на лейтенант Норо. Усещането беше почти… евтино, да станеш част от групата толкова бързо, след усилието, което бе коствало да напредне до Мост Четири.

И все пак Каладин харесваше тези мъже и се наслаждаваше на задявките им, докато патрулираха заедно покрай вътрешността на стената. Шест мъже бяха много за обикновен патрул, но Лазур искаше да стоят на групи. Заедно с Брада, Вед и Норо, отрядът включваше още един едър мъж на име Алауард и един приятелски настроен човек на име Вацеслв — алет, но с очевидни тайленски корени. Двамата не спираха да опитват да накарат Каладин да играе карти с него.

Това беше неудобно напомняне за Сах и паршите.

— Е, няма да повярвате какво стана след това — продължи Брада. — Тоягата ми каза… О, Бурята да го отнесе. Не ме слушаш, нали?

— Не — отвърна Вед. — Твърде съм зает да гледам това. — Той кимна назад към нещо, което бяха подминали.

Брада се изкикоти.

— Ха! Вижте това правещо се на петел пиле. Кого си мисли, че впечатлява?

— Буреносно хабене на кожа — съгласи се Вед.

Кал се ухили и погледна през рамо, оглеждайки се за онова, което Брада и Вед бяха забелязали. Сигурно бе някой глупак, за да предизвика подобна силна…

Беше Адолин.

Принцът се облягаше на ъгъла, облечен с жълт костюм според новата мода и с фалшиво лице. Охраняваше го Дрей, който се издигаше с няколко сантиметра по-високо и щастливо похапваше чаута.

— Някъде — заговори Брада тържествено, — някое кралство е останало без знамена, защото това приятелче ги е купило всичките и си е направило палта от тях.

— Откъде ги измислят тези неща? — попита Вацеслв. — Искам да кажа… Бурите да го отнесат! Да не би просто да си казват: „Знаеш ли какво ми трябва за апокалипсиса? Знаеш ли какво ще бъде наистина полезно? Ново палто. С допълнителни пайети.“

Те подминаха Адолин, който кимна на Каладин, след което извърна поглед. Това значеше, че всичко е наред, и Каладин продължи със стражите. Поклащане на главата би било знак да се освободи и да се върне в магазина на шивача.

Брада не спираше да се хили.

— Когато служех на търговците господари на Стеен — започна той, — веднъж трябваше да преплувам цял резервоар с боя, за да спася дъщерята на принца. Когато приключих, все още не бях толкова цветен, колкото този нагизден кремлинг.

Алауард изсумтя.

— Буреносни благородници. Безполезни за всичко друго, освен да дават калпави заповеди и да ядат двойно повече храна от честния човек.

— Но — обади се Каладин — как може да говорите така? Искам да кажа, той е светлоок. Като нас. — Той потрепна. Дали това звучеше фалшиво? „Определено е хубаво да си светлоок, тъй като аз, разбира се, имам светли очи — като вас, моите очи са по-светли от тъмните очи на тъмнооките.“ Трябваше да призовава Сил по няколко пъти на ден, за да запази цвета на очите си непроменени.

— Като нас? — учуди се Брада. — Кал, в що за дълбока дупка си живял? Да не би средните наистина да са полезни там, откъдето идваш?

— Някои — отвърна Каладин.

Брада и Вед — е, целият отряд, с изключение на Норо — бяха десетници: мъже от десети дан, най-ниското класиране в системата за стратификация на светлооките. Каладин никога не беше обръщал особено внимание на това; за него светлооките винаги си бяха били просто светлооки.

Тези мъже виждаха света по друг начин. Средните бяха всички по-добри от осми дан, но които не бяха точно Върховни господари. Със същия успех можеха да са съвсем различен вид, смятаха мъжете от отряда — особено онези от пети и шести дан, които не служеха в армията.

Как така тези мъже някак естествено се оказваха обградени с други от собствения си ранг? Женеха се за десетници, пиеха с десетници, шегуваха се с десетници. Имаха свой собствен жаргон и собствени традиции. Там беше представен цял един свят, който Каладин никога не бе виждал, макар да се помещаваше в съседство до него.

— Някои средни наистина са полезни — настоя той. — Някои от тях са добри в дуелирането. Може би не е зле да се върнем и да вербуваме онзи. Носеше меч.

Другите го погледнаха, сякаш беше луд.

— Кал, кипе мой — рече Брада. „Кип“ беше жаргонна дума, чието значение Кал все още не бе разбрал напълно. — Ти си добър приятел. Харесва ми как виждаш най-доброто в другите. Дори не си се научил още да ме игнорираш, което повечето хора правят веднага след първото ни хапване заедно. Но трябва да се научиш да виждаш света такъв, какъвто е. Не можеш да имаш доверие на средните, освен ако не са добри офицери като Върховния маршал. Мъже като онзи там, те ще се перчат наоколо, докато ти нареждат какво трябва да направиш — но ако ги оставиш на стената по време на нападение, ще се подмокрят в по-жълто и от онзи костюм.

— Те си имат отряди — съгласи се Вед. — Така е най-добре за тях всъщност. Държи ги настрана от нашите работи.

Каква странна смесица от емоции. От една страна, той искаше да им каже за Амарам и да възнегодува за сторената неправда — многократно — към онези, които обичаше. В същото време… те се подиграваха на Адолин Колин, който имаше шанс за титлата най-добър фехтовач в цял Алеткар. Да, костюмът му беше малко ярък — но ако те прекараха само пет минути в разговор с него, щяха да видят, че не е толкова лош.

Каладин се повлече нататък. Струваше му се грешно да е на патрул без копие и той инстинктивно потърси Сил, която се носеше по ветровете над него. Беше му даден меч, който да носи отдясно, палка, която да носи отляво, и малък кръгъл щит. Първото нещо, на което го бяха научили в Стенната стража, бе как да вади меча, като се пресяга надолу с дясната си ръка — без да снижава щита — и да го освобождава от ножницата.

Нямаше да използват мечове или палки, когато Пустоносните най-сетне нападнеха; горе имаше подходящи копия за това. Тук, долу, въпросът стоеше по различен начин. Големият път — той ограждаше града покрай стената — беше безлюден и чист, защитаван от Стражата. Но повечето от улиците, които се разклоняваха от него, бяха претъпкани с хора. Никой, освен най-бедните и злочестите, не искаше да бъде толкова близо до тези стени.

— Как така — започна Вед, — тези бегълци не могат да си набият в главите, че ние сме единственото нещо, което ги дели от армията отвън?

И наистина, много от хората, които подминаваха по страничните улички, наблюдаваха патрула с открита враждебност. Поне днес никой не бе хвърлил нищо по тях.

— Виждат, че сме нахранени — отвърна Норо. — Подушват храна от казармите ни. Не мислят с главите, а със стомасите си.

— Половината от тях принадлежат към култа така или иначе — отбеляза Брада. — Скоро ще трябва да проникна там. Може да се наложи да се оженя за тяхната Върховна жрица, но нека ви кажа, страхотно се справям в харем. Последния път другите мъже започнаха да ревнуват от мен, задето привличах цялото внимание на жрицата.

— Смяла се е толкова силно на дара ти, че се е разсеяла, а? — попита Вед.

— Всъщност има история за…

— Спри се, Брада — намеси се лейтенантът. — Нека се приготвим за доставката. — Той премести щита в другата си ръка, след което взе палката. — Добийте заплашителен вид, момчета. Само палки.

Мъжете извадиха дървените си тояги. Това, че трябваше да се бранят от собствените си хора, му се струваше нередно — довя му спомени за времето, когато бе в армията на Амарам и бивакуваше покрай градовете. Всички винаги говореха за славата на армията и за битката на Пустите равнини. И въпреки това, след като от градовете се наситеха на зяпане, отношението им с невероятна скорост се превръщаше във враждебност. Армията беше от онези неща, които всички искаха да имат, стига да вършеше някакви важни неща надалеч от тях.

Отрядът на Норо се срещна с още един от техния взвод — с два отряда на стената на смяна, два в почивка и два патрулиращи тук, те бяха около четирийсет човека. Заедно, дванайсетте мъже се сформираха така, че да пазят бавния, дърпан от чул фургон, който напускаше един от по-големите складове на казармите. Беше натоварен с купчина затворени чували.

Наоколо веднага се струпаха бегълци и Каладин размаха тоягата си заплашително. Трябваше да използва щита си, за да избута един мъж, който се беше приближил прекалено. За щастие, това накара другите да отстъпят назад, вместо да се втурнат към фургона.

Придвижиха се навътре само една пряка, преди да спрат на някакъв градски площад. Сил долетя и кацна на рамото му.

— Те… те изглеждат, като че ли те мразят.

— Не мен — отвърна той. — Униформата.

— Какво… какво ще правиш, ако наистина нападнат?

Не знаеше. Не бе дошъл в този град, за да се бие с населението му, но ако откажеше да защитава отряда…

— Буреносният Велалант закъснява — измърмори Вед.

— Ще почакаме още малко — каза Норо. — Всичко ще бъде наред. Добрите хора знаят, че тази храна накрая отива при тях.

„Да, след като чакат часове наред на опашка по разпределителните станции на Велалант.“

От вътрешността на града — скрити от събиращите се тълпи — се приближаваха хора в ярколилаво, с маски, които криеха лицата им. Каладин ги наблюдаваше с неудобство, когато започнаха да шибат с камшици собствените си ръце. Извличаха духчета на болката, които изпълзяваха от земята покрай тях, като ръце с липсваща кожа. Само дето тези бяха твърде големи, с грешния цвят и… и не изглеждаха човешки.

— Молих се на духчетата на нощта и те дойдоха при мен! — изрева един мъж в предната част и вдигна ръцете си високо. — Те ме отървават от болката!

— О, не… — прошепна Сил.

— Прегърнете ги! Духчетата на промяната! Духчетата на нова буря, нова земя. Нови хора!

Каладин хвана Норо за ръката.

— Сър, трябва да се оттеглим. Да закараме това жито обратно в склада.

— Имаме заповеди да… — Норо се спря, когато погледна към все по-враждебната тълпа.

За щастие, група от около петдесет мъже в синьо и червено загради един ъгъл и започна да бута бегълците настрана с груби ръце и излаяни викове. Въздишката на Норо бе почти комично шумна. Гневната тълпа се разпръсна настрани, когато войската на Велалант обгради пратката със зърно.

— Защо правим това посред бял ден? — попита Каладин един от офицерите. — И защо просто не дойдете до склада ни и не го ескортирате оттам? Защо е тази показност?

Един войник го отмести — учтиво, но твърдо — настрана от фургона. Войската обгради товара и започна да марширува нататък, а тълпата се заизлива след тях.

Когато се върнаха при стената, Каладин се чувстваше като човек, който вижда земя, след като е преплувал целия път до Тайлена. Той притисна длан към камъка и почувства студената му, груба, зърнеста структура. Извличаше чувство на сигурност от него, по същия начин, по който извличаше Светлина на Бурята. Лесно щяха да се справят с онази тълпа — те общо взето бяха невъоръжени. Но докато тренировките те подготвяха за механиката на битката, емоциите бяха съвсем различно нещо. Сил се сви на рамото му и се загледа назад към улицата.

— Всичко това е по вина на кралицата — измърмори Брада тихо. — Ако не беше убила онзи ардент…

— Престани вече — прекъсна го Норо рязко. Пое си дълбоко дъх. — Отряд мой, ние сме следващите на стената. Имате половин час да пийнете нещо или да поспите, след което се съберете на поста ни горе.

— И да благодарим на бурите за това! — рече Брада, като се запъти направо към стълбището, очевидно планирайки да стигне до поста горе, след което да си почине. — С удоволствие ще прекарам малко време в гледане към вражеската армия долу, много благодаря.

Каладин се присъедини към Брада в катеренето. Все още не знаеше откъде този човек е получил прякора си. Норо беше единственият в отряда, който имаше брада, макар и неговата да не беше особено впечатляваща. Скалата щеше да я посрами със смях и да я евтаназира с бръснач и малко сапун.

— Защо плащаме на Върховните господари, Брада? — попита Каладин, докато се изкачваха. — Велалант и подобните му са доста безполезни, ако съдя от това, което съм виждал.

— Да. Изгубихме истинските Върховни господари в бунтовете или в двореца. Но Върховният маршал знае какво да прави. Подозирам, че ако не споделяхме с хора като Велалант, щеше да ни се наложи да ги отблъскваме, за да не плячкосат зърното. По този начин поне хората в някакъв момент са нахранени, а ние можем да наглеждаме стената.

Говореха подобни неща доста. Тяхната работа бе да удържат стените на града и ако започнеха твърде много да разпростират усилията си — ако се опитаха твърде силно да контролират града или да свалят култа — щяха да изгубят съсредоточеността си. Градът трябваше да устои. Дори и да гореше отвътре, трябваше да устои. До известна степен, Каладин беше съгласен. Армията не можеше да върши всичко.

И все пак болеше.

— Кога ще ми кажеш как приготвяме цялата тази храна? — прошепна той.

— Аз… — Брада се огледа наоколо по стълбището. Наведе се към него. — Не знам, Кал. Но знаеш ли какво бе първото, което направи Лазур, когато пое командването? Накара ни да нападнем ниския манастир, до източните порти, далеч от двореца. Познавам мъже от други роти, присъствали на това нападение. Мястото е било превзето от бунтовници.

— Имали са Превръщател, нали?

Брада кимна.

— Само един в града, който не беше в двореца, когато… знаеш.

— Но как го използваме, без да привличаме пищящите?

— Е — подхвана Брада и тонът му се промени. — Не мога да ти разкрия всички тайни, но… — И започна да разказва история за времето, когато самият той се научил да използва Превръщател от краля на Хердаз. Може би той не беше най-добрият източник на информация.

— Върховният маршал — прекъсна го Каладин. — Забелязал ли си онази странност на Вълшебния й меч? Няма скъпоценен камък на главата на ефеса или на предпазителя.

Брада го погледна, осветен от процеждащата се през процепите по стените на стълбището светлина. Винаги когато използваше женски род за маршала, това предизвикваше отговор.

— Може би затова Върховният маршал никога не го оставя — отвърна Брада. — Може би е счупен някак си?

— Може би — съгласи се Каладин. Като изключим Мечовете на познатите му Сияйни, той бе виждал само един Вълшебен меч досега без скъпоценен камък. Острието на Убиеца в Бяло. Острие на Чест, което даряваше Сияйни сили на всеки, който го държеше. Ако Лазур държеше оръжие, което й позволяваше да притежава силите на Превръщането, може би това обясняваше защо пищящите още не бяха разбрали.

Двамата най-накрая се изкачиха до върха на стената и излязоха на слънчева светлина. Те спряха там и погледнаха назад към разпрострелия се град — с щръкналите вятърни остриета и ширналите се хълмове. Дворецът, вечно потънал в мрак, доминираше над далечната страна. Стенната стража почти не патрулираше по частта от стената, която минаваше зад него.

— Познаваше ли някой от редиците на дворцовата стража? — попита Каладин. — Дали някои от мъжете там все още не поддържат връзка със семейства тук отвън или нещо такова?

Брада поклати глава.

— Преди известно време се приближих. Чух гласове, Кал. Шепнеха ми да се присъединя към тях. Върховният маршал казва, че трябва да си запушим ушите за тях. Не могат да ни принудят, освен ако не ги слушаме. — Той отпусна ръка върху рамото на Каладин. — Въпросите ти са честни, Кал. Но се тревожиш твърде много. Трябва да се съсредоточим над стената. Най-добре да не говорим много за кралицата или двореца.

— Както не говорим за това, че Лазур е жена.

— Тайната й — Брада се сепна. — Искам да кажа, трябва да пазим тайната на Върховния маршал.

— Справяме се буреносно зле с това, тогава. Дано ни бива повече в опазването на стената.

Брада повдигна рамене, ръката му все още бе върху рамото на Каладин. За първи път, Каладин забеляза нещо.

— Няма защитни глифи.

Брада погледна към ръката му, където Каладин носеше традиционната бяла лента, около която се връзваха глифи. На ръката на Брада нямаше такава.

— Да — рече той и прибра ръката си в джоба на палтото.

— Защо? — попита Каладин.

Брада сви рамене.

— Нека просто да кажем, че знам много за това кои истории са измислици. Никой не бди над нас, Кал.

Той се затътри към мястото на поста: една от кулите, които опасваха стената, Сил се изправи върху рамото на Каладин, след което тръгна — сякаш по невидими стъпала — по въздуха, така че да се изравни с нивото на очите му. Тя погледна след Брада, женствената й рокля се вееше от вятър, който Каладин не можеше да усети.

— Далинар мисли, че Бог не е мъртъв — отбеляза тя. — Само че Всемогъщия — Чест — никога не е бил Бог.

— Ти си част от Чест — това не те ли обижда?

— Всяко дете рано или късно разбира, че баща му всъщност не е Бог. — Тя го погледна. — Мислиш ли, че някой ни наблюдава? Наистина ли смяташ, че там няма нищо?

„Странни въпроси, на които да отговориш, и то на малка частичка от божество.“

Каладин поспря на прага на охранителната кула. Вътре мъжете от отряда му — Отряд Втори, Взвод Седми, което не звучеше толкова добре, колкото Мост Четири — се смееха и трополяха наоколо, докато събираха екипировката си.

— Преди приемах ужасните неща, които ми се случиха — отвърна той, — като доказателство, че няма никакъв бог. След това, в някои от най-мрачните си моменти, приемах живота си за доказателство, че трябва да има нещо там, горе, защото само умишлена жестокост можеше да ги обясни.

Той си пое дълбоко дъх и погледна към облаците. Беше възкачен до небесата и там бе открил великолепие. Беше му дадена силата да пази и отбранява.

— Сега — продължи Каладин. — Сега не знам. С цялото ми уважение, мисля, че вярванията на Далинар звучат твърде удобно. Сега, когато се оказа, че на едно божество не може да се разчита, той настоява, че Всемогъщия сигурно никога не е бил Бог? Че трябва да има нещо друго? Не ми харесва. Така че… може би това просто не е въпрос, на който някога ще можем да отговорим.

Каладин пристъпи в кулата. Тя имаше широки врати от всяка страна, които водеха навътре от стената, докато процепи по външната страна, както и по покрива, осигуряваха места за стрелци. Вдясно от него имаше рафтове с оръжия и щитове и една маса за безпорядък. Над нея голям прозорец гледаше навън към града, откъдето онези вътре можеха да получат конкретни заповеди чрез сигнални флагчета отдолу.

Той тъкмо плъзваше щита си на един рафт, когато се чуха барабаните, които биеха тревога. Сил се стрелна зад него, като завързана на внезапно дръпната връв.

— Нападение над стената! — кресна Каладин, като разчете ритъма на барабаните. — Въоръжавайте се!

Той хукна през стаята и взе едно копие от редицата на стената. Хвърли го на първия мъж, който дойде, след това продължи да раздава, докато стражите се втурваха да се подчинят на сигнала. Лейтенант Норо и Брада раздаваха щитове — големи правоъгълни щитове за разлика от малките кръгли щитове, които носеха долу.

— Стройте се! — извика Каладин, точно преди да го направи и Норо.

„Бурите да го отнесат. Аз не съм техният командир.“ Чувствайки се като идиот, той взе собственото си копие и балансирайки дългия прът, го понесе навън редом до Брада, който носеше само щит. На стената отрядът оформи бодлива формация от копия и припокриващи се щитове. Някои от мъжете в центъра — като Каладин и Норо — държаха само копие, което стискаха с две ръце.

Пот се стичаше по слепоочията на Каладин. Беше обучен съвсем накратко на защитни блокове с копия по времето, когато беше в армията на Амарам. Използваха се срещу тежка кавалерия, която бе ново развитие във военното дело на алетите. Той не можеше да си представи, че ще са особено ефективни върху стена. Бяха чудесни за пробиване на път сред противниковите войски, но на него му беше трудно да държи копието право нагоре. Така не беше добре балансирано, обаче как иначе можеха да се борят със Слетите?

Другият взвод, който споделяше пункта с тях, се сформира на върха на кулата, с лъкове. Надяваше се, че покритието на стрелите, смесено с отбранителната формация от копия, щеше да бъде ефективно. Каладин най-сетне видя Слети да се спускат през въздуха — наближавайки друга част от стената.

Мъже от неговия взвод чакаха, нервни, нагласяха глифите си или наместваха щитове. Слетите се сблъскаха в далечината с други от Стенната стража; Каладин едва долавяше виковете. Ритъмът на барабаните беше знак да задържат, казваше на всички да останат на собствените си места.

Сил се стрелна обратно, движеше се възбудено, втурваше се на едната страна, след това на другата. Няколко мъже от формацията се отклониха навън, сякаш искаха да се отскубнат и да нападнат мястото, на което се биеха другарите им.

Спокойно, помисли си Каладин, но се спря преди да го каже. Той не командваше тук. Капитан Диданор, началникът на взвода, все още не беше пристигнал — което значеше, че Норо е командващият офицер, със старшинство над другите лейтенанти. Каладин стисна зъби, напрегна се, насила се спираше да не дава никакви заповеди, докато — благословено — Норо не се обадеше първи.

— Хайде, не се отделяй, Хид — викна лейтенантът. — Дръжте щитовете си заедно, хора. Ако избързаме сега, ще бъдем лесна жертва.

Мъжете неохотно се върнаха обратно във формацията. След известно време Слетите отлетяха. Нападенията им никога не траеха дълго; удряха здраво, като проверяваха времето за реакция на различни места по стената — и често нахлуваха вътре и претърсваха близките кули. Подготвяха се за истинско нападение и — реши Каладин — също така се опитваха да разберат как се изхранваше Стенната стража.

Барабаните дадоха сигнал отрядите да се разпуснат и мъжете от взвода на Каладин се затътриха летаргично обратно към кулата си. Придружаваше ги чувство на безсилие. Насъбрана агресия. Цялото това безпокойство, впускането в битка, само за да стоят отстрани и да се потят, докато други мъже умираха.

Каладин помогна да съберат оръжията, след което си сипа купа яхния и се присъедини към лейтенант Норо, който стоеше на стената извън кулата. Един вестоносец използваше сигнални знаменца, за да покаже на други хора в града, че отрядът на Норо не беше участвал.

— Приемете извиненията ми, сър — обади се Каладин тихо. — Ще се погрижа да не се случва отново.

— Ъ… кое?

— Изпреварих ви одеве — обясни той. — Дадох заповеди, когато трябваше да го направите вие.

— О! Е, ти си доста бърз с приказките, Кал! Нетърпелив за битка, бих казал.

— Може би, сър.

— Искаш да се докажеш на отбора — продължи Норо, като потри рядката си брада. — Аз харесвам ентусиазирани мъже. Опази си главата и подозирам, че не след дълго ще бъдеш командир на отделение. — Каза го като горд родител.

— Позволете, сър, да се оттегля от пост. Нататък по стената може да има ранени, които да се нуждаят от помощта ми.

— Ранени? Кал, знам, че каза, че си минал някакво медицинско обучение — но военните хирурзи вече ще са там.

Вярно, щяха да имат истински хирурзи.

Норо го тупна по рамото.

— Отиди и си изяж яхнията. По-късно ще има достатъчно екшън. Не бягай твърде бързо към опасността, какво ще кажеш?

— Аз… ще се опитам да запомня това, сър.

И все пак нямаше нищо друго за правене, освен да се върне обратно в кулата, със Сил, светнала на рамото му, и да седне да си изяде яхнията.

74
Дух на промяната

„Днес аз скочих от кулата за последен път. Почувствах как вятърът танцуваше около мен, докато падах по целия път покрай източната страна, покрай кулата и към ниските хълмове долу. Това ще ми липсва.“

Из чекмедже 10–1, сапфир

Воал наклони глава, за да погледне през прозореца на стария, потрошен магазин на пазара. Хлапето Грънд седеше на обичайното си място и внимателно сваляше свинската кожа от чифт стари обувки. Когато чу Воал, остави инструмента си и със здравата си ръка се пресегна за един нож.

Той видя, че е тя, след което хвана пакета с храна, който жената му подхвърли. Този път беше по-малък, но вътре всъщност имаше малко плодове. Много рядко се намираха из града напоследък. Момчето придърпа пакета близо до себе си и затвори тъмнозелените си очи с… резервиран вид. Какво странно изражение.

„Все още подхожда с подозрение към мен“, помисли си тя. „Чуди се какво ли ще поискам от него някой ден в замяна на всичко това.“

— Къде са Ма и Селанд? — попита Воал. Беше подготвила пакети за двете жени, които живееха тук с Грънд.

— Преместиха се в работилницата на стария калайджия — отвърна Грънд. Посочи с палец нагоре, към провисналия таван. — Решиха, че това място започва да става твърде опасно.

— Сигурен ли си, че ти не искаш да направиш същото?

— Мне — отвърна той. — Най-сетне мога да се движа наоколо, без да подритвам някого.

Тя го остави и пъхна ръце в джобовете на новото си палто, което носеше заедно с шапка, за да я пази от студения въздух. Беше се надявала Колинар да е по-топло място, след толкова време в Пустите равнини или Уритиру. Но и тук беше студено, страдаха от сезон със зимно време. Може би Вечната Буря беше виновна за това.

Следващата, която нагледа, беше Мури, бившата шивачка с трите дъщери. Тя беше от втори нан, висока степен за тъмнооките, и бе въртяла успешен бизнес в град, близо до Револар. Сега обикаляше канавките след буря, за да търси трупове на плъхове и кремлинги.

Мури винаги знаеше разни клюки, които бяха забавни, но като цяло безполезни. Воал си тръгна около час по-късно и излезе от пазара, като остави последната торба в скута на случаен просяк.

Старият просяк подуши пакета, след което извика от възбуда:

— Духът на промяната! — рече и побутна един от другите просяци. — Виж, Духът на промяната! — Той се изкикоти, като започна да рови в торбата, а приятелят му се разбуди и сграбчи парче безквасен хляб.

— Дух на промяната? — попита Воал.

— Това си ти! — възкликна той. — Да, да! Чух за теб. Ограбваш богатите из целия град, така правиш! И никой не може да те спре, защото си дух. Минаваш през стени, можеш го. Бяла шапка, бяло палто. Не винаги се появяваш в един и същ вид, нали?

Просякът започна да се тъпче. Воал се усмихна — репутацията й се разпространяваше. Бе я подсилила, като бе изпратила Ишна и Вата — облечени в илюзии, за да изглеждат като Воал — да раздават храна. Култът със сигурност не можеше да я пренебрегва още дълго. Шарка бръмчеше, докато тя се протягаше, духчета на изтощението — в цялото си покварено разнообразие — се въртяха около нея във въздуха, малки червени вихрушки. Търговецът, от който бе откраднала по-рано, я бе подгонил сам и се бе оказал бърз за възрастта си.

— Защо? — попита Шарка.

— Защо какво? — отвърна с въпрос Воал. — Защо небето е синьо, слънцето е ярко? Защо има бури или падат дъждове?

— Ммм… Защо си толкова щастлива, че си нахранила толкова малко хора?

— Нахранването на тези няколко души е нещо, което можем да направим.

— Също като скачането от някоя сграда — каза той, искрено, сякаш не разбираше сарказма, който използваше. — Но ние не правим това. Ти лъжеш, Шалан.

— Воал.

— Лъжите ти обвиват други лъжи. Ммм… — Звучеше сънлив. Можеха ли духчетата да бъдат сънливи? — Спомни си твоя Идеал, истината, която говореше.

Тя прибра ръце в джобовете си. Вечерта настъпваше, слънцето се плъзгаше към западния хоризонт. Сякаш бягаше от Първоизточника и бурите.

Индивидуалният жест, светлината в очите на хората, на които даваше, това наистина я вълнуваше. Чувството да нахрани тях бе толкова по-истинско от останалата част от плана за проникване в култа и разследването на Клетвената порта.

„Твърде дребно е“, помисли си. Това би казала Ясна. „Мисля твърде на дребно.“

По улицата тя подминаваше хора, които скимтяха и страдаха. Във въздуха имаше твърде много духчета на глада, а духчета на страха на почти всеки ъгъл. Воал трябваше да направи нещо, за да помогне.

„Като да хвърлиш напръстник вода върху голям огън.“

Стоеше на една пресечка, свела глава, докато сенките ставаха по-дълги, пресягаха се към нощта. От транса й я извади монотонно пеене. Колко дълго бе стояла тук?

Потрепваща светлина, оранжева и първична, обрисува улица вляво от нея. Никоя сфера не светеше в този цвят. Тя тръгна натам, като свали шапката си и вдиша Светлина на Бурята. Освободи я като облак, след което пристъпи през него, а подире й се проточиха филизи, които се увиваха около нея и преобразяваха формата й.

Хората се бяха събрали, както правеха винаги, когато Култът на Моментите излизаше на парад. Дух на промяната се разби в тях, облечен в костюм на духче от записките й — записки, които бе загубила в морето. Духче, оформено като светещ връх на стрела, който се виеше през небето край небесни змиорки.

Златни пискюли се спускаха от гърба й, дълги, с форми като върхове на стрели в краищата. Цялата й предница беше покрита с плат, който се стелеше зад нея, ръцете, краката и лицето й бяха покрити. Дух на очакването течеше през окултистите и привличаше дори техните погледи.

„Трябва да направя нещо повече“, мислеше си Воал. „Да измисля по-грандиозни планове.“

Можеха ли лъжите на Шалан да й помогнат да бъде нещо повече от неспокойно момиче от провинциалния Я Кевед? Момиче, което беше, дълбоко в себе си, ужасено, че нямаше представа какво прави.

Окултистите тихо напяваха, повтаряйки думите на водачите отпред.

— Нашето време мина.

— Духчетата дойдоха.

— Дайте им греховете ни.

Да… можеше да я почувства. Свободата, която изпитваха тези хора. Това беше спокойствието, когато си се предал. Те вървяха надолу по улицата, вдигнали факлите и фенерите си към небето, понесли облеклото на духчетата. Защо да се тревожат? Приеми освобождението, приеми прехода, приеми идването на бурята и на духчетата.

Приеми края.

Дух на промяната вдишваше песните им и се насищаше с идеите им. Тя се превръщаше в тях и можеше да го чуе, прошепнато в ума си.

— Предай се.

— Дай ми страстта си. Болката си. Любовта си.

— Откажи се от вината си.

— Приеми края.

— Шалан, аз не съм твой враг.

Последната част изпъкна, като белег върху лицето на красив човек. Несъвместимост.

Тя дойде на себе си. Бурите да го отнесат. Първоначално бе помислила, че тази група може да я отведе до разкриването на платформата за Клетвената порта, но… се бе оставила тъмнината да я увлече. Трепереща, спря на място.

Другите спряха около нея. Илюзията — подобните на духчета пискюли зад нея — продължаваше да се движи, дори когато не вървеше. Нямаше вятър.

Напевът на окултистите прекъсна и покварени духчета на благоговението избухнаха покрай главите на някои. Сажденочерни облачета. Някои паднаха на колене. За тях — обвита в спускащ се плат, с покрито лице, пренебрегваща вятъра и гравитацията — тя сигурно изглеждаше като истински дух.

— Има духчета — заговори Шалан на събралата се тълпа, като използваше Тъкане на Светлина, за да извие и изкриви гласа си — и има духчета. Вие последвахте тъмните от тях. Те ви шепнат да изоставите себе си. Те лъжат.

Окултистите ахнаха.

— Ние не искаме вашата преданост. Кога изобщо духчетата са искали от вас преданост? Спрете да танцувате по улиците и отново бъдете мъже и жени. Свалете тези идиотски костюми и се върнете при семействата си!

Те не се движеха достатъчно бързо, така че тя запрати пискюлите си нагоре, увиващи се един около друг, нарастващи. От нея заструи силна светлина.

— Вървете! — изкрещя.

Хората побягнаха, някои захвърляха костюмите си, докато тичаха. Шалан зачака, трепереща, докато не остана сама. Остави сиянието да изчезне и се покри с було от тъмнина, след което се махна от улицата.

Когато се появи от мрака, отново изглеждаше като Воал. Бурите да го отнесат. Беше… беше се превърнала в една от тях толкова лесно. Нима умът й можеше да бъде покварен така бързо?

Тя се обгърна с ръце, докато се влачеше през улици и пазари. Ясна би била достатъчно силна да продължи с тях, докато не стигнеха платформата. И ако те не бъдеха допуснати — повечето от скитащите по улиците не бяха достатъчно привилегировани, за да се присъединят към пира, — тогава тя щеше да направи нещо друго. Може би щеше да заеме мястото на някой от стражите на пира.

Истината беше, че на нея й харесваше краденето и храненето на хората. Воал искаше да бъде герой на улиците, като в старите приказки. Това беше покварило Шалан, пречейки й да продължи нататък с нещо по-логично.

Но тя никога не се бе проявявала като логичната. Такава беше Ясна, а Шалан не можеше да бъде същата. Може би… може би можеше да стане Сияйна и…

Тя се сви до една стена, увила ръце около себе си. Потяща се, трепереща, тръгна да търси светлина. Намери я надолу по една улица: спокойно, равномерно сияние. Приятелската светлина на сфери и заедно с нея звук, който изглеждаше невъзможен. Смях?

Започна да го преследва, гладна, докато не стигна до група хора, които пееха под лазурния поглед на Номон. Седяха на преобърнати сандъци, събрали се в кръг, докато един мъж водеше веселите песни.

Шалан гледаше, с ръка върху стената на една сграда. Шапката на Воал висеше отпуснато в облечената й с ръкавица скрита ръка. Не трябваше ли този смях да бъде по-отчаян? Как можеха да бъдат толкова щастливи? Как можеха да пеят? В този момент тези хора изглеждаха като странни зверове, не можеше да ги разбере.

Понякога се чувстваше като нещо, облякло човешка кожа. Тя беше онова нещо в Уритиру, Несътворения, което изпращаше кукли, които да се преструват на хора.

„Това е той“, забеляза Шалан отсъстващо. „Шутът води песните.“

Той не бе оставил повече съобщения за нея в странноприемницата. Последния път, когато бе отишла там, съдържателят се бе оплакал, че се е изнесъл и я беше принудил да плати сметката му.

Воал си сложи шапката, после се обърна и тръгна обратно по малката пазарска уличка.

* * *

Превърна се отново в Шалан точно преди да стигне до магазина на шивача. Воал се пусна неохотно, тъй като все още искаше да намери Каладин в Стенната стража. Той нямаше да я познае, така че можеше да го доближи, да се престори, че го опознава. Може би да пофлиртува малко…

Сияйната беше ужасена от тази идея. Клетвите й към Адолин не бяха пълни, но бяха важни. Тя го уважаваше и времето, което бяха прекарали заедно в тренировки с меча, бе минало приятно.

А Шалан… какво пак искаше Шалан? Имаше ли значение? Защо да се тревожи за нея?

Воал най-сетне се пусна. Тя сгъна шапката и палтото й, след което използва илюзия, за да ги маскира като чанта. Напласти една илюзия за Шалан и нейната хава над панталоните и блузата си, след което влезе вътре, където Дрей и Белязания играеха карти и обсъждаха кой вид чаута беше най-добър. Имаше различни видове?

Шалан им кимна, след това — изтощена — тръгна по стъпалата. Няколко духчета на глада обаче й напомниха, че не бе запазила нищо за себе си от днешната кражба. Тя прибра дрехите си, след което слезе в кухнята.

Там откри Елокар, който отпиваше от чаша с вино, в която бе пуснал сфера. Този червено-лилав блясък бе единствената светлина в стаята. На масата пред него имаше лист с глифи: имена на домовете, с които бе установил връзка, чрез отрядите. Бе задраскал някои от имената, но бе оградил други, бе си записал количеството войска, което те можеха да подсигурят. Петдесет войници тук, трийсет там.

Той повдигна светещата чаша към нея, докато Шалан си взимаше малко безквасен хляб и захар.

— Каква е тази фигура на полата ти? Изглежда ми… позната.

Тя погледна надолу. Шарка, който обичайно висеше на палтото й, беше повторен в илюзията от едната страна на хавата й.

— Позната?

Елокар кимна. Не изглеждаше пиян, просто замислен.

— Преди се виждах като герой, също като теб. Представях си как завладявам Пустите равнини в името на баща си. Отмъщение за пролятата кръв. Сега това дори няма значение, нали? Че спечелихме?

— Разбира се, че има — отвърна Шалан. — Разполагаме с Уритиру и победихме голяма армия Пустоносни.

Той изсумтя.

— Понякога си мисля, че ако просто настоявам достатъчно дълго, светът ще се преобрази. Но мечтаенето и очакването са част от Страстите. Ерес. Един добър воринец се тревожи само за собственото си преобразяване.

— Дай ми страстта си…

— Имаш ли новини за Клетвената порта или за Култа на Моментите? — попита Елокар.

— Не. Обаче имам някои идеи за това как да се качим там. Нови идеи.

— Добре. Скоро може да имам войска, макар че броят на мъжете в нея ще бъде по-малък, отколкото се надявах. Зависим от твоето разузнаване обаче. Искам да знам какво става на онази платформа, преди да пратя войници там.

— Дай ми още няколко дни. Ще се кача на платформата, обещавам.

Той отпи глътка вино.

— Малко останаха хората, за които все още мога да бъда герой, Сияйна. Този град. Моят син. Бурите да го вземат. Той беше бебе, когато го видях за последен път. Сега трябва да е на три години. Заключен в двореца…

Шалан остави храната си.

— Чакай тук.

Тя взе скицника и моливите си от един рафт в приемната, след което се върна при Елокар и седна. Постави няколко сфери в скута си за светлина и започна да рисува.

Елокар седеше от другата страна на масата, осветен от чашата вино.

— Какво правиш?

— Нямам хубава твоя скица — отвърна тя. — А искам да имам.

Около нея веднага започнаха да се появяват духчета на сътворението. Изглеждаха нормални, макар те и бездруго да бяха толкова странни, че бе трудно да се каже.

Елокар беше добър човек. В сърцето си поне. Не трябваше ли това да има най-голямо значение? Той дойде да погледне над рамото й, но тя вече не рисуваше от наблюдения.

— Ще ги спасим — прошепна Шалан. — Ти ще ги спасиш. Всичко ще бъде наред.

Елокар гледаше безмълвно, докато тя щрихираше сенките и завършваше рисунката. След като вдигна молива си, Елокар се пресегна покрай нея и отпусна пръстите си на страницата. Показваше Елокар, коленичил на земята, победен, с прокъсани дрехи. Но гледаше нагоре, навън, с вдигната брадичка. Не беше победен. Не, този мъж бе благороден, царствен.

— Така ли изглеждам? — прошепна той.

— Да. — „Поне такъв можеш да бъдеш.“

— Може ли… може ли да я задържа?

Тя лакира страницата, след което му я подаде.

— Благодаря ти. — Бурите да го вземат. Изглеждаше почти просълзен!

Смутена, Шалан събра нещата си и храната си, после бързо излезе от кухнята. Обратно в покоите си срещна Ишна, която се хилеше. Ниската тъмноока жена бе излизала по-рано, облечена с лицето и дрехите на Воал.

Тя вдигна лист хартия.

— Някой мушна това в ръката ми днес, Сиятелна, докато раздавах храна.

Намръщена, Шалан взе бележката.

„Да се срещнем при границите на веселбата след две нощи, в деня на следващата Вечна Буря“, пишеше на нея. „Ела сама. Носи храна. Присъедини се към пира.“

75
Само червено

ЕДИНАЙСЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Далинар остави коня.

Откъм езерото се носеше плътна мъгла, която му напомни за онзи ден преди толкова време, когато той, Гавилар и Садеас бяха атакували Дълбините за първи път.

Елитните войници, които го придружаваха, бяха продукт на години планиране и тренировки. Основно стрелци, те не носеха броня и бяха обучени за бягане на дълги разстояния. Конете бяха великолепни животни; Слънцетворящия отлично бе използвал цяла група кавалеристи. На кратко разстояние техните скорост и маневреност бяха легендарни.

Тези възможности интригуваха Далинар. Можеха ли мъже да бъдат обучени да стрелят с лък от гърба на коня? Колко опустошително би било това? Ами щурмуване от коне, понесли мъже с копия на гръб, както разказваха легендите за шинското нашествие?

За днес обаче не му трябваха коне. Хората бяха много по-подходящи за тичане на дълги разстояния, да не говорим колко по-добре се справяха с преминаването по неравни склонове и остри камънаци. Тази група от елитни бойци можеше да надбяга всяка грабителска войска, която биха могли да срещнат. Макар и стрелци, те бяха доста добри с меча. Обучението им нямаше равно, а издръжливостта им беше легендарна.

Далинар не бе тренирал с тях лично, тъй като нямаше време да тича по петдесет километра на ден. За щастие, той имаше Броня, която да компенсира разликата. Облечен в доспехите си, той поведе нападението през шубраци и по скали, покрай тръстики, които освобождаваха подобни на коса вътрешни снопчета, потрепващи на бриза, докато той наближаваше. Треви, дървета и бурени се уплашиха от приближаването му.

Два огъня горяха в него. Първият бе енергията на Бронята, която му даваше сила на всяка крачка. Вторият огън беше Вълнението. Садеас, предател? Невъзможно. Той бе подкрепял Гавилар през цялото време. Далинар му вярваше.

И все пак…

„Смятах се за достоен за доверие“, помисли си Далинар, докато водеше войската през гората, стотина мъже се изливаха зад него. „И въпреки това едва не предадох Гавилар.“

Щеше да види сам. Щеше да разбере дали този „керван“, който бе донесъл провизии на Дълбините, наистина е имал Броненосец в редиците си или не. Но възможността да е бил предаден — Садеас да е работил срещу тях през цялото време — докарваше Далинар до един вид концентрирана лудост. Яснота, която можеше да даде само Вълнението.

Това беше важното за един мъж, мечът му и кръвта, която щеше да пролее.

Вълнението сякаш се трансформираше в него, докато тичаше, попиваше в уморените му мускули и го изпълваше. Превърна се в сила сама по себе си. Така че като превалиха един склон на известно разстояние южно от Дълбините, той се чувстваше някак по-енергичен, отколкото когато беше тръгнал.

Докато отрядът му от елитни войници тичаше, Далинар спря, покритите му с броня крака изстъргаха по скалата. Напред, надолу по хълма, в устието на един каньон, обезумяла група бойци се подготвяше за бой. Керванът. Разузнавачите му сигурно са забелязали приближаването на войската на Далинар.

Бяха си устройвали лагер, но сега бяха зарязали палатките и тичаха към каньона, където щяха да избегнат опасността да бъдат обградени. Далинар изрева, призова Острието си и като пренебрегна умората на своите хора, се втурна надолу по склона.

Войниците бяха облечени в гористо зелено и бяло. Цветовете на Садеас.

Далинар стигна до подножието на хълма и препусна през току-що напуснатия лагер. Мина през изостаналите от групата, като сечеше със Заклеващия, те падаха на място, а очите им горяха.

— Чакай.

Инерцията му нямаше да му позволи да спре сега. Къде беше вражеският Броненосец?

— Нещо не е наред.

Далинар поведе мъжете си към каньона след войниците, следвайки врага по широк път отстрани. Вдигна високо Заклеващия, докато тичаше.

— Защо ще са облечени в цветовете на Садеас, ако са тайни пратеници, които носят контрабандни запаси?

Далинар закова на място, войниците му се струпаха около него. Пътят им ги бе отвел на около петнайсет метра над дъното на каньона, върху южния край на стръмен склон. Не видя и следа от Броненосец, докато вражеските войници се събираха горе. И… тези униформи…

Той примигна. Нещо… нещо не беше наред.

Изкрещя заповед за отстъпление, но звукът на гласа му беше надвит от внезапен рев. Звук като гръмотевица, придружен от ужасяващо удряне на камък върху камък. Земята потръпна и Далинар се обърна ужасѐн, за да види как почвата се свличаше с трясък точно по стръмния склон на клисурата вдясно от него — точно над мястото, където бе довел бойците си.

Имаше частица от секундата да го осъзнае, преди камъните да започнат да го блъскат с ужасен грохот.

Всичко се завъртя, след това почерня. И въпреки това продължаваше да го удря, превърта, мачка. Експлозия от стопени искри за кратко примигна пред очите му и нещо твърдо го удари по главата.

Най-сетне приключи. Той се намери легнал в пълен мрак, главата му пулсираше, гъста топла кръв се стичаше по лицето му и капеше от брадичката му. Можеше да усети кръвта, но не можеше да я види. Да не би да е ослепял?

Бузата му беше притисната към камък. Не. Не бе ослепял; беше затрупан. И шлемът му бе разтрошен. Далинар се помръдна със стон и нещо освети камъните около главата му. Светлина на Бурята се процеждаше от ризницата му.

Някак бе оцелял от свличането. Лежеше с лице към земята, проснат, погребан. Помръдна отново и с ъгълчето на окото си видя как един камък потъва, заплашващ да се забие странично в черепа му. Лежеше неподвижно, главата му гърмеше от болка. Сви лявата си ръка и откри, че ръкавицата на нея е счупена, ризницата от лакътя до китката — също. Но бронята на дясната му ръка все още работеше.

„Това… това беше капан…“

Садеас не беше предател. Това бе измислено от Дълбините и Върховния й господар, за да подмамят Далинар в каньона, след което да пуснат камъните да го смажат. Страхливци. Бяха опитали нещо подобно преди много години и в Раталас. Той се отпусна с тихо простенване.

„Не. Не мога да лежа тук.“

Може би можеше да се престори на мъртъв. Звучеше толкова изкусително, докато затваряше очи и започваше да се отнася.

В него се възпламени огън.

— Ти беше предаден, Далинар. Слушай. — Той чу гласове — мъже, които ровеха из останките на свлачището. Можеше да долови носовия им акцент. Пропастни.

„Таналан те изпрати тук, за да умреш!“

Далинар се подсмихна презрително и отвори очи. Тези хора нямаше да го оставят в каменната му гробница, престорил се на мъртъв. Той носеше Вълшебно въоръжение. Щяха да го открият, за да вземат наградата си.

Той се приготви, като използва Вълшебната броня на рамото си, за да спре камъните да не се изтъркалят към откритата му глава, но иначе не помръдна. След известно време мъжете отгоре започнаха да говорят възбудено; от думите им разбра, че са видели наметалото на бронята му да се подава изпод един камък, глифите кок и линил ярки на синия фон.

Затрополиха камъни и тежестта отгоре му намаля. Вълнението нарасна до кресчендо. Камъкът до главата му се изтърколи назад.

— Давай.

Далинар размърда покритите си с Вълшебна броня крака и помести голяма скала с ръката, която все още имаше здрава ръкавица, освобождавайки достатъчно място, за да може да се изправи. Измъкна се от гробницата и препъвайки се излезе на открито с трополене на камъни.

Хората от Дълбините запроклинаха и се запрепъваха назад, когато той изскочи от дупката, ботушите му застъргаха по камъните. Далинар изрева, призовавайки Меча си.

Бронята му беше в по-лоша форма, отколкото бе предполагал. Бавна. Счупена на четири различни места.

Навсякъде около него очите на Таналан сякаш грееха. Те се събраха и му се ухилиха; ясно виждаше Вълнението в израженията им. Мечът и течащата му Броня се отразяваха в тъмните им очи.

С кръв, стичаща се по лицето му, Далинар също им се ухили.

Те нападнаха.

* * *

Далинар виждаше само червено.

Частично дойде на себе си и откри, че блъска главата на някакъв мъж отново и отново в скалите. Зад него лежеше купчина трупове с изгорени очи, струпани високо покрай дупката, където Далинар беше стоял и се бе борил с тях.

Той пусна главата на трупа в ръцете си, издиша и почувства… Какво почувства? Вцепенение, внезапно. Болката беше нещо далечно. Дори гневът бе мъглив. Погледна надолу към ръцете си. Защо използваше тях, а не Вълшебния си меч?

Обърна се настрани, където Заклеващия се подаваше от един камък, където го бе забил. Скъ… поценният камък върху главата на ефеса беше пукнат. Точно така. Не е могъл да го освободи; нещо в пукнатината бе попречило.

Той се запрепъва напред, огледа се за още врагове, но никой не дойде да го предизвика. Бронята му… някой бе счупил нагръдника по време на боя и с напипване откри, че има прободна рана в гърдите. Едва си спомняше това.

Слънцето беше ниско на хоризонта, потапяше каньона в сенки. Около него плющяха на вятъра разкъсани парчета дрехи и лежаха неподвижно тела. Не се чуваше никакъв звук, нямаше дори мършоядни кремлинги.

Изтощен, той превърза най-лошите от раните си, след което взе Заклеващия и го постави на рамото си. Никога досега не бе усещал Вълшебен меч толкова тежък.

Започна да върви.

Пътем изхвърляше части от Бронята, която ставаше прекалено тежка. Бе изгубил кръв. Твърде много.

Съсредоточи се над крачките. Една след друга.

Инерция. Битката зависеше изцяло от инерцията.

Не посмя да тръгне по очевидния път, за да не се натъкне на още хора от Дълбините. Мина през пустошта, филизи се гърчеха под краката му, а каменни пъпки израстваха, след като бе отминал.

Вълнението се завърна, за да го пришпори. Защото това ходене беше борба. Беше битка. Нощта падна и той изхвърли последното парче от Бронята си, като остави само частта за врата. Можеха да създадат останалото от нея, ако се наложеше.

Продължавай. Да се движиш.

В онази тъмнина изглежда го придружаваха сенчести фигури. Армии, направени от червена мъгла в периферното му зрение, нападащи войски, които се разпадаха на прах, след което отново се появяваха от сенките, като връхлитащи морски вълни в постоянно състояние на разпад и прераждане. Не само хора, а и коне без очи. Животни, вкопчени в битка, които изпиваха живота едно от друго. Сенки на смъртта и конфликта, които да го изтласкат през нощта.

Вървя цяла вечност. Вечността не беше нищо, когато времето нямаше смисъл. Той всъщност беше изненадан, когато приближи светлината на Дълбините, светлина от факли, държани от войници на стените. Ориентирането му по луните и звездите се бе оказало успешно.

Тръгна през мрака към собствения си лагер на полето. Там имаше още една армия. Истинските войници на Садеас; бяха пристигнали по-рано от предвиденото. Само няколко часа по-бързо и замисълът на Таналан нямаше да е проработил.

Далинар влачеше Заклеващия зад себе си; оръжието издаваше тихи стържещи звуци, докато прорязваше следа в камъка. Той вцепенено чу войници да си говорят край огъня и един от тях извика нещо. Далинар не им обърна внимание, всяка стъпка беше безпощадна, докато излизаше на светлината. Двама млади войници в синьо грачеха предизвикателствата си, докато не спряха и не свалиха копия, зяпнали.

— Отче на Бурята — възкликна единият от тях, като се запрепъва назад. — Келек и самият Всемогъщ!

Далинар продължи през лагера. Шумът спираше при преминаването му, мъжете крещяха за видения на мъртви и Пустоносни. Той се отправи към палатката си. Вечността, която му отне да стигне дотам, изглеждаше със същата дължина като останалите. Как можеше да мине толкова километри за същото време, което му отне да премине няколкото метра до палатката? Далинар поклати глава, виждаше червено с периферното си зрение.

Долови думи през плата на палатката.

— Невъзможно. Хората са изплашени. Те… Не, просто не е възможно.

Платът се отвори и разкри мъж в луксозни дрехи и с вълниста коса. Садеас зяпна, после се запрепъва настрани, като държеше плата за Далинар, който не спираше да върви. Той влезе директно, Заклеващия прорязваше тясна ивица в земята.

Вътре генерали и офицери се бяха събрали на зловещата светлина от няколко фенера със сфери. Иви, успокоявана от Сиятелната Калами, плачеше, макар че Иалаи изучаваше покритата с карти маса. Всички погледи се обърнаха към Далинар.

— Как? — попита Телеб. — Тояго? Пратихме група разузнавачи да те информират веднага след като Таналан се обърна срещу нас и прогони войниците ни от стените си. Докладваха ни, че всички мъже са погубени, засада…

Далинар вдигна Заклеващия и го заби в каменния под до себе си, после въздъхна, че най-сетне можеше да отпусне товара. Постави ръце от двете страни на бойната маса, длани, покрити със засъхнала кръв. Целите му ръце също бяха покрити с нея.

— Изпратил си същите разузнавачи — прошепна той, — които първо са забелязали кервана и са докладвали, че са видели Броненосец да го води?

— Да — отвърна Телеб.

— Предатели — отсече Далинар. — Работят с Таналан. — Той не можеше да знае, че Далинар ще преговаря с него. Вместо това някак бе успял да подкупи войници от армията му и бе възнамерявал да използва докладите им, за да примами Далинар в прибързано нападение на юг. В капан.

Всичко е било решено още преди Далинар да бе говорил с Таналан. Планирано много по-рано.

Телеб излая заповед разузнавачите да бъдат заловени. Далинар се наведе над бойните карти на масата.

— Това е карта за обсада — прошепна.

— Ние… — Телеб погледна към Садеас. — Решихме, че кралят ще иска време, за да дойде лично. За да, хм, отмъсти за теб, Сиятелни господарю.

— Много е бавен — заяви Далинар дрезгаво.

— Върховният принц Садеас предложи… друг вариант — продължи Телеб. — Но кралят…

Далинар погледна Садеас.

— Те използваха името ми, за да те предадат — заговори Садеас и се изплю настрани. — Ще страдаме от бунтове като този отново и отново, освен ако те не се боят от нас, Далинар.

Той бавно кимна.

— Те трябва да кървят — прошепна. — Искам да страдат за това. Мъже, жени, деца. Трябва да знаят какво е наказанието за нарушени клетви. Незабавно.

— Далинар? — Иви се изправи. — Съпруже? — Тя пристъпи напред, към масата.

След това той се обърна към нея и Иви спря. Необичайната й, бледа, западняшка кожа стана още по-ярко бяла. Тя отстъпи назад, като вдигна ръце пред гърдите си, и го зяпна, ужасена, духчета на страха се издигнаха от земята покрай нея.

Далинар погледна към един фенер със сфери, който имаше метална полирана повърхност. Мъжът, който го погледна оттам, изглеждаше повече като Пустоносен, отколкото като човек, лицето му бе покрито със засъхнала почерняла кръв, косата му беше сплъстена от нея, сините му очи бяха разширени, челюстта — стисната. Бе прорязан от, на вид, стотици рани, униформата му с подплънки беше на парчета.

— Не бива да правиш това — каза Иви. — Почини си. Наспи се, Далинар. Помисли за това. Дай му няколко дни.

Толкова изморен…

— Цялото кралство смята, че сме слаби, Далинар — прошепна Садеас. — Отне ни твърде дълго, за да потушим този бунт. Никога преди не си ме слушал, но слушай сега. Искаш ли това да не се случва пак? Трябва да ги накажеш. Всеки един от тях.

— Да ги накажа… — повтори Далинар, Вълнението отново се надигаше. Болка. Гняв. Унижение. Той притисна длани към масата с картите, за да запази равновесие. — Превръщателката, която брат ми изпрати. Тя може да прави две неща?

— Жито и масло — отвърна Телеб.

— Добре. Да се захваща за работа.

— Още хранителни запаси?

— Не, масло. Толкова, за колкото имаме скъпоценни камъни. О, и някой да заведе жена ми в палатката й, за да може да се възстанови от неоправданата си мъка. Всички останали, съберете се. Сутринта ще дадем Раталас за пример. Обещах на Таналан, че вдовиците му ще плачат за това, което ще направя тук, но това е твърде милостиво за онова, което те ми сториха. Възнамерявам да унищожа това място толкова издъно, че за десет поколения никой да не посмее да строи тук от страх от духовете, които ще го обитават. Ще направим клада от този град и няма да има плач заради смъртта му, защото няма да е останал никой, който да плаче.

76
Животно

ЕДИНАЙСЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Далинар се съгласи да се преоблече. Изми лицето и ръцете си и остави хирург да погледне раните му.

Червената мъгла все още бе там и оцветяваше зрението му. Той нямаше да спи. Тя нямаше да му позволи.

Около час след като бе пристигнал в лагера, той се завлече обратно в командирската палатка, почистен, но не особено освежен.

Генералите бяха съставили нови бойни планове да превземат стените на града, както ги бе инструктирал Садеас. Далинар ги прегледа и направи някои промени, но им каза да спрат да правят планове да влязат в града и да го разчистят. Той имаше нещо друго наум.

— Сиятелни господарю! — извика една жена вестоносец, когато стигна до палатката. Влезе вътре. — Един пратеник напуска града. Развява знамето на примирието.

— Застреляйте го — нареди Далинар спокойно.

— Сър?

— Стрели, жено — изгледа я той. — Убивайте всеки, който излезе от града, и оставяйте телата им да гният.

— Мм, да, Сиятелни господарю. — Жената излезе.

Далинар погледна към Садеас, все още облечен с Вълшебната си броня, която проблясваше на светлината на сферите. Садеас му кимна одобрително, после посочи настрани. Искаше да поговорят насаме.

Далинар стана от масата. Трябваше да го боли повече. Нали? Бурите да го отнесат… Толкова бе изтръпнал, че едва усещаше каквото и да е, с изключение на онова горене отвътре, което тлееше някъде дълбоко. Излезе извън палатката със Садеас.

— Успях да забавя писарите — прошепна той, — както нареди. Гавилар не знае, че си жив. Предишните му заповеди бяха да чакаме и да изградим обсада.

— Завръщането ми отменя неговите далечни заповеди — каза Далинар. — Хората ще разберат това. Дори Гавилар ще се съгласи.

— Да, но защо не му кажеш за пристигането си?

Последната луна скоро щеше да залезе. Не оставаше много до сутринта.

— Какво мислиш за брат ми, Садеас?

— Той е точно това, от което се нуждаем — отвърна мъжът. — Достатъчно твърд, за да води война; достатъчно мек, за да бъде обичан в мирно време. Той е далновиден и мъдър.

— Мислиш ли, че може да направи това, което трябва да бъде сторено тук?

Садеас се умълча.

— Не — призна най-накрая. — Не, не сега. Чудя се дали и ти можеш. Това ще бъде нещо повече от смърт. Ще бъде пълно унищожение.

— Урок — прошепна Далинар.

— Показно. Планът на Таналан беше хитър, но рискован. Знаел е, че шансовете му да спечели тук са зависели от това да отстрани теб и твоите Броня и Меч от битката. — Той присви очи. — Помислил си, че онези войници са мои. Наистина си повярвал, че съм предал Гавилар.

— Тревожех се.

— Тогава знай това, Далинар — рече Садеас, тихо, гласът му звучеше като мелене на камъни. — Бих си извадил собственото сърце, преди да предам Гавилар. Нямам интерес да бъда крал — това е работа с малко възхвали и дори още по-малко забавление. Искам това кралство да пребъде във вековете.

— Добре — кимна Далинар.

— Честно казано, аз се тревожех, че ти ще го предадеш.

— Почти го направих веднъж. Спрях се.

— Защо?

— Защото — обясни Далинар — в това кралство трябва да има някой, способен да върши онова, което трябва да бъде свършено, и това не може да бъде човекът, който седи на трона. Продължавай да бавиш писарите; ще бъде по-добре, ако брат ми е в състояние смислено да се отрече от онова, което сме на път да направим.

— Все нещо скоро ще изтече — поклати глава Садеас. — Между двете ни армии има твърде много далекосъобщители. Буреносните неща стават толкова евтини, че повечето от офицерите могат да си позволят да си купят чифт, за да наглеждат дома си от разстояние.

Далинар влезе обратно в палатката и Садеас го последва. Заклеващия все още стоеше там, където го беше забил в камъните, макар един оръжейник да му бе сменил скъпоценния камък.

Той извади Острието от камъка.

— Време е да атакуваме.

Амарам се обърна от мястото, на което стоеше с другите генерали.

— Сега ли, Далинар? Посред нощ?

— Огньовете на стената ще бъдат достатъчни.

— За да превземем укрепленията по стената, да — съгласи се Амарам. — Но, Сиятелни господарю, не ми допада да се бием долу по онези вертикални улички нощем.

Далинар погледна към Садеас.

— За твое щастие, няма и да ти се наложи. Разпореди мъжете да приготвят маслото и горящите факли. Потегляме.

Върховен маршал Перетом пое заповедите и започна да организира детайлите. Далинар вдигна Заклеващия на рамото си. Време е да те занесем у дома.

След по-малко от половин час мъже атакуваха стените. Този път не ги водеха никакви Броненосци; Далинар беше прекалено слаб, а Бронята му бе на парчета. Садеас никога не обичаше да се разкрива твърде рано, а Телеб не можеше да нападне сам.

Направиха го по баналния начин; изпращаха хора, които да бъдат смазани от камъни или прободени от стрели, докато носеха стълби. Най-накрая проникнаха и осигуриха част от стената в яростна, кървава битка.

Вълнението беше незадоволена бучка в Далинар, но той бе изцеден, съсипан. Така че продължи да чака, докато най-сетне Телеб и Садеас не се присъединиха към боя и не разгромиха последните защитници, като ги събориха от стените към пропастта на самия град.

— Трябва ми взвод елитни бойци — тихо поръча Далинар на един вестоносец наблизо. — И моя собствена бъчва с масло. Ще се срещна с тях от вътрешната страна на стените.

— Да, Сиятелни господарю — отвърна младото момче и хукна.

Далинар закрачи през полето, като подминаваше мъртви и окървавени мъже. Бяха умрели почти в редици там, където бяха падали вълните от стрели. Също така подмина купчина трупове в бяло, убитите по-рано пратеници. Стоплен от изгряващото слънце, той мина през вече отворените порти на стената и влезе в каменния кръг, който обграждаше Дълбините.

Там го посрещна Садеас с вдигнато забрало на шлема, бузите му бяха дори по-червени от обичайно от напрежение.

— Биха се като Пустоносни. Бих казал, че бяха по-свирепи от миналия път.

— Знаят какво предстои — обясни Далинар, като тръгна към ръба на пропастта. Спря по средата на пътя.

— Този път проверихме за капан — отбеляза Садеас.

Далинар продължи напред. Хората от Дълбините го бяха измамили вече два пъти. Трябваше да се научи от първия път. Спря на ръба на скалата и погледна надолу към град, построен върху платформи, който се вдигаше по разширяващите се страни на каменната пропаст. Нищо чудно, че имаха толкова високо мнение за себе си, та да се съпротивляват. Градът им беше величествен, монумент на човешката изобретателност и решителност.

— Изгорете го — каза Далинар.

Събраха се стрелци със стрели, които да запалят огъня, докато други мъже търкаляха бъчви с масло и катран, за да го разгорят допълнително.

— Там има хиляди хора, сър — обади се Телеб тихо от едната му страна. — Десетки хиляди.

— Това кралство трябва да узнае цената на бунта. Днес ние правим изявление.

— Подчинете се или умрете? — попита Телеб.

— Същата сделка, която предложих и на теб, Телеб. Ти беше достатъчно умен, за да приемеш.

— А нормалните хора там долу, онези, които не са имали възможност да изберат страна?

Садеас изсумтя презрително.

— Ние ще предотвратим повече смърт в бъдещето, като накараме всеки Сиятелен господар в това кралство да разбере какво е наказанието за неподчинение. — Той взе доклада от един съветник, след което пристъпи до Далинар. — Беше прав за разузнавачите, които са ни предали. Подкупихме един от тях, за да предаде другите и ще екзекутираме останалите. Планът очевидно е бил да те отделят от армията, след това, ако могат, да те убият. Дори и ако просто бяха успели да те забавят, от Дълбините са се надявали, че лъжите им ще подмамят армията ти в безразсъдна атака без теб.

— Не са преценили правилно, че ти ще пристигнеш толкова бързо — рече Далинар.

— Нито пък твоята издръжливост.

Войниците започнаха да махат тапите на бъчви с масло и да ги търкалят надолу, заливайки горните нива на града. Последваха ги пламтящи факли — подпалваха пътеки и паянтови постройки. Самите основи на този град бяха запалими.

Войниците на Таналан се опитаха да дадат отпор от Дълбините, но бяха изоставили високите нива, очаквайки Далинар да постъпи както преди, да покорява и да контролира.

Той гледаше, докато огньовете се разпростираха, духчета на огъня се издигаха в тях, изглеждаха по-големи и по-… ядосани от обичайно. След това тръгна назад — като остави един начумерен Телеб — да събере оставащите си елитни бойци. Капитан Кадаш му бе приготвил петдесет човека заедно с две бъчви масло.

— Следвайте ме — нареди Далинар и потегли покрай Дълбините по източната му страна, където разрушението беше достатъчно малко, че да може да се пресече по къс мост.

Отдолу долитаха писъци. След това викове от болка. Викове за милост. Хора се изливаха от сградите, викаха в ужас, тичаха по пътечки и стъпала към басейна долу. Много сгради горяха, хванали още хора в капан.

Далинар поведе отряда си по северния ръб на Дълбините, докато не стигнаха до определено място. Армията му чакаше тук, за да убие всеки войник, който се опиташе да избяга, но враговете бяха съсредоточили нападението си от другата страна, където бяха предимно избити и отблъснати. Огньовете още не бяха стигнали дотук, макар че стрелците на Садеас бяха убили няколко десетки цивилни, които се бяха опитали да побегнат в тази посока.

За момента дървената рампа надолу към града беше чиста. Далинар поведе групата си едно ниво надолу към място, което си спомняше много добре: скритата врата в стената. Сега беше метална, охранявана от двама нервни войници от Дълбините.

Мъжете на Кадаш ги застреляха с къси лъкове. Това подразни Далинар; целият този бой и нищо, с което да нахрани Вълнението. Той прекрачи над единия от труповете и опита вратата, която вече не бе скрита. Все още беше здраво заключена. Таналан бе решил да заложи на сигурност вместо на тайни този път.

За тяхно съжаление, Заклеващия си бе дошъл у дома. Далинар лесно преряза металните панти. Отстъпи назад, докато вратата се стоварваше напред върху пътеката, разтърсвайки дървото.

— Запалете ги — каза той, като посочи към бъчвите. — Търкулнете ги надолу и изгорете всеки, който се крие вътре.

Мъжете побързаха да се подчинят и скоро от каменния тунел започна да се излива черен дим на тласъци. Никой не се опита да избяга, макар на Далинар да му се стори, че чу писъци от болка от вътрешността. Той гледа толкова дълго, колкото можеше, докато скоро димът и жегата не го отблъснаха назад.

Дълбините зад него се превръщаше в яма от мрак и огън. Далинар отстъпи по рампата към камъните горе. Стрелци запалиха последните пътеки и рампи зад него. Щеше да мине дълго време, преди хора отново да решат да се заселят тук. Бурите бяха едно на ръка, но над земята тегнеше по-ужасна сила. И тя носеше Вълшебен меч.

Тези писъци… Далинар подмина редици войници, които чакаха по северния край в безмълвен ужас; много от тях нямаше как да са били с Далинар и Гавилар по време на ранните години на завоеванията им, когато бяха разрешавали плячкосването и ограбването на градове. А за онези, които си спомняха… е, той често бе намирал извинение, за да прекрати подобни неща.

Стисна устни в права линия и избута Вълнението. Нямаше да си позволи да се наслаждава на това. Щеше да задържи тази едничка частица благоприличие.

— Сиятелни господарю! — викна един войник, който му махаше. — Господарю, трябва да видите това!

Точно под скалите тук — едно ниво по-надолу към града — имаше красива бяла сграда. Дворец. По-нататък по пътеката група хора се бореше, за да достигне до сградата. Дървените пътеки горяха и спираха достъпа им. Шокиран, Далинар разпозна младия Таналан от срещата им по-рано.

„Опитва се да стигне до дома си?“ зачуди се Далинар. Имаше тъмни фигури на горните прозорци на сградата; жена и деца. „Не. Опитва се да стигне до семейството си.“

Таналан все пак не се бе крил в тайната стая.

— Хвърлете въже — поръча Далинар. — Доведете Таналан тук горе, но застреляйте охранителите му.

Димът, който се издигаше от Дълбините, ставаше по-гъст, беше оцветен в червено от огньовете. Далинар се изкашля, след което отстъпи назад, докато мъжете му спускаха въже към долната платформа, в една част, която не гореше. Таналан се поколеба, след което го хвана, като позволи на войниците на Далинар да го изтеглят. По охранителите бяха запратени стрели, докато се опитваха да се покатерят по една горяща рампа наблизо.

— Моля те — каза Таналан, дрехите му пепеляви от пушека, докато се качваше на каменния ръб. — Семейството ми. Моля те.

Далинар можеше да ги чуе как пищят долу. Той прошепна заповед и елитните му бойци избутаха назад обичайните войници на Колин от района, като откриха широк полукръг срещу горящата пропаст, където само Далинар и най-близките до него хора можеха да наблюдават пленника.

Таналан се свлече на земята.

— Моля те…

— Аз — тихо заговори Далинар — съм животно.

— Какво…

— Животното — обясни той — реагира, когато го ръчкаш. Биеш го и то подивява. С животно можеш да започнеш буря. Проблемът е, че веднъж подивяло, не можеш просто да го привикаш обратно при себе си с подсвирване.

— Тояго! — изкрещя Таналан. — Моля те! Децата ми.

— Допуснах грешка преди години — продължи Далинар. — Няма да бъда толкова глупав отново.

И все пак… тези писъци.

Войниците на Далинар здраво сграбчиха Таналан, когато Далинар му обърна гръб и тръгна обратно към огнената яма. Садеас току-що бе пристигнал с група от своите войници, но Далинар не му обърна внимание, Заклеващия още беше подпрян на рамото му. От дима му щипеше в носа, а очите му се насълзяваха. Не можеше да види през Дълбините към останала част от армията си, въздухът беше просмукан с горещина и оцветен в червено.

Беше като да гледаш в самата Преизподня.

— Достатъчно — каза той, като се обърна към Садеас. — Пусни останалите хора от града да избягат през устието на каньона долу. Изпратихме посланието си.

— Какво? — попита Садеас, катерейки се. — Далинар…

Шумна поредица пропуквания го прекъсна. Цяла част от града наблизо се срути в пламъците. Дворецът — и обитателите му — полетя надолу с нея, буря от искри и разцепващо се дърво.

— Не! — ревна Таналан. — НЕ!

Далинар бавно издиша, внезапно почувства изтощението си още по-дълбоко.

— Убихме достатъчно. Остави останалите от цивилните да избягат на плажа, където реката се среща с езерото.

— Далинар… — продължи Садеас. — Подготвих батальон там, със стрелци, според заповедите ти.

— Моите заповеди?

— Ти каза да „убием всеки, който се опита да напусне града, и да оставим телата им да изгният“. Разположих войници долу, те са стреляли по сградите, изгорили са пътеките, които водят надолу. Градът гори и от двете посоки — отдолу и отгоре. Вече не можем да го спрем.

Чу се пропукване на дърво, докато още части от града се сриваха. Вълнението се надигна и Далинар го избута обратно.

— Прекалихме.

— Глупости! Урокът ни няма да значи много, ако хората могат просто да си тръгнат. — Садеас погледна към Таналан. — Този е последната нишка. Не искаме отново да се измъкне. — Той посегна за меча си.

— Аз ще го направя — прекъсна го Далинар. Макар перспективата за още смърт да започваше да го отвращава, той се стегна. Това беше човекът, който го бе предал.

Далинар пристъпи по-близо. На Таналан му правеше чест, че се опита да скочи на крака и да се бие. Няколко елитни бойци бутнаха предателя обратно на земята, макар самият капитан Кадаш просто да стоеше от едната страна на града и да гледаше надолу към разрушението. Далинар можеше да почувства тази жега, толкова ужасна. Тя отразяваше чувството, което изпитваше. Вълнението… удивително… не беше удовлетворено. Все още жадуваше. Не изглеждаше… не изглеждаше възможно да бъде заситено.

Таналан се свлече на земята, хълцайки.

— Не трябваше да ме предаваш — прошепна Далинар и вдигна Заклеващия. — Поне този път не се скри в дупката си. Не знам на кого си позволил да се укрие там, но знай, че тези хора са мъртви. Погрижих се за това с огнени бъчви.

Таналан примигна, след което започна да се смее в обезумял, побъркан пристъп.

— Не знаеш ли? Как може да не знаеш? Но ти си убил пратениците ни. Горкият глупак. Нещастен, глупав идиот.

Далинар го сграбчи за брадичката, въпреки че войниците му още го държаха.

— Какво?

— Тя дойде при нас — каза Таналан. — Да моли. Как може да си пропуснал изчезването й? Толкова малко ли обръщаш внимание на собственото си семейство? Дупката, която си изгорил… ние вече не се крием там. Всички знаят това. Сега е затвор.

Ледена вълна премина през Далинар. Той сграбчи Таналан за гърлото и го стискаше, докато Заклеващия се изплъзваше от пръстите му. Душеше мъжа и през цялото време настояваше да си върне думите обратно.

Таналан умря с усмивка на устните. Далинар отстъпи назад, внезапно почувствал се твърде слаб, за да стои прав. Къде беше Вълнението, за да го подкрепи?

— Върнете се — кресна на войниците. — Претърсете онази дупка. Тръгвайте… — той млъкна.

Кадаш беше на колене, изглеждаше замаян, до него на скалите имаше купчинка повърнато. Няколко бойци хукнаха в опит да направят заръчаното от Далинар, но се отдръпнаха от Дълбините — горещината от горящия град беше невероятна.

Далинар изрева, изправи се и тръгна към пламъците. Но огънят се оказа твърде силен. Там, където някога се бе виждал като сила, която бе невъзможно да се спре, сега трябваше да признае точно колко е малък. Незначителен. Безсмислен.

„Веднъж подивяло, не можеш просто да го привикаш обратно при себе си с подсвирване.“

Той падна на колене и остана там, докато войниците му не го изтеглиха — безчувствен — далеч от жегата и не го занесоха в лагера.

Шест часа по-късно Далинар стоеше, хванал ръце зад гърба си — частично, за да скрие колко силно трепереха, — и гледаше към тялото на масата, покрито с бял чаршаф.

Зад него в палатката някои от писарите шепнеха. Звук като от размахани мечове на плаца за тренировки. Жената на Телеб, Калами, водеше дискусията; тя мислеше, че Иви сигурно бе дезертирала. Какво друго можело да обясни защо обгореният труп на съпруга на Върховен принц беше открит във вражеско скривалище?

Пасваше на историята. Проявявайки необичайна решителност, Иви бе упоила стража, който трябваше да я пази. Бе се измъкнала през нощта. Писарите се чудеха от колко ли време е била предателка и дали е помогнала да наемат групата разузнавачи, които бяха предали Далинар.

Той пристъпи напред и опря пръсти на мекия, твърде бял чаршаф. Глупава жена. Писарите не познаваха Иви достатъчно добре. Тя не беше предателка — бе отишла в Дълбините, за да ги моли да се предадат. Бе видяла в погледа на Далинар, че няма да ги пощади. Така че, Всемогъщия да й е на помощ, бе отишла да направи, каквото можеше.

Далинар едва намираше сили да стои прав. Вълнението го беше изоставило и това го остави счупен, наранен.

Той отметна края на чаршафа. Лявата страна от лицето на Иви беше обгорена, отвратителна, но дясната се бе опирала в камъка. Беше странно недокосната.

„Вината е твоя“, каза й той наум. „Как смееш да постъпваш така? Глупава, разочароваща жена.“

Вината не беше негова, не беше негова отговорността.

— Далинар — обади се Калами и пристъпи към него. — Трябва да си почиваш.

— Тя не ни е предала — отсече той твърдо.

— Сигурна съм, че рано или късно ще разберем какво…

— Тя не ни е предала — сопна се Далинар. — Дръж в тайна намирането на тялото й, Калами. Кажи на хората… кажи им, че жена ми е била посечена от убиец снощи. Няколкото елитни бойци, които знаят, ще закълна да пазят тайна. Накарай всички да мислят, че е умряла като герой и че разрушението на града днес бе извършено като възмездие.

Далинар стисна челюсти. По-рано днес войниците от армията му — толкова внимателно обучени през годините да устоят на плячкосването и убиването на цивилни — бяха изгорили град до основи. Щеше да успокои съвестта им да мислят, че първо Върховната господарка е била убита.

Калами му се усмихна, знаеща — дори самомнителна — усмивка. Лъжата му щеше да послужи и като нещо друго. Докато Калами и главните писари мислеха, че знаят тайна, беше по-малко вероятно да се ровят за истинския отговор.

„Вината не беше моя.“

— Почивай си, Далинар — поръча Калами. — Сега те боли, но както бурята преминава, така и всички тленни страдания избледняват.

Далинар остави трупа на грижите на другите. Докато си тръгваше, странно дочу писъците на онези хора в Дълбините. Спря и се зачуди какво ли бе това. Никой друг не изглеждаше да е забелязал.

Да, бяха далечни писъци. В главата му може би? Всички звучаха като детски викове в ушите му. Онези, които бе изоставил на пламъците. Хор на невинните, които молеха за помощ, за милост.

Гласът на Иви се присъедини към тях.

Страница от Митика: Отнемащата тайните

77
Буреубежище

„Нещо трябва да бъде сторено с останките от войската на Зло. Паршите, както сега се наричат, продължават войната си с устрем, макар и без своите господари от Преизподнята.“

Из чекмедже 30–20, първи изумруд

Каладин се стрелна през улицата.

— Чакай! — викна той. — Тук има още един!

Отпред мъж с тънки мустаци се бореше да затвори дебела дървена врата. Обаче тя се заклещи наполовина отворена, като даде на Каладин точно толкова време, колкото му бе нужно, за да се вмъкне вътре.

Мъжът го изруга, след което успя да дръпне и затвори вратата. Изработена от тежкостъпо дърво, тя издаде едно приглушено тряс. Човекът заключи, после отстъпи назад и остави трима по-млади мъже да сложат дебелото резе на мястото му.

— На косъм, войнико — обади се мустакатият мъж, като забеляза знака на Стенната стража върху рамото на Каладин.

— Съжалявам — отвърна той и му подаде няколко сфери като такса за вход. — Но до бурята остават още няколко минути.

— Човек не може да е прекалено внимателен с тази нова буря — каза мъжът. — Радвай се, че вратата запецна.

Сил седна на пантите, краката й висяха отстрани. Каладин се съмняваше, че е било късмет; да залепят обувките на хората към камъка беше класически трик на духчетата на вятъра. И все пак разбираше колебанието на човека. Вечните Бури не пасваха съвсем на научните прогнози. Предишната бе настъпила часове по-рано, отколкото някой беше предполагал. За щастие, те идваха по-бавно от бурите. Ако знаеш как да наблюдаваш небето, ще имаш време да се подслониш.

Каладин прокара ръка през косата си и се запъти към вътрешността на винарната. Това бе едно от онези модни места, които — макар и технически да бяха буреубежища — се използваха само от богатите хора, дошли да прекарат бурята в забавления. Имаше голяма обща стая и дебели стени от каменни блокове. Никакви прозорци, разбира се. Барман в задната част поддържаше хората напоени с алкохол, а редица сепарета ограждаха периметъра.

Той забеляза Шалан и Адолин, седнали в едно сепаре в края. Тя носеше собственото си лице, но Адолин изглеждаше като Мелеран Кал, висок, плешив мъж с горе-долу същия ръст като него. Каладин стоеше и наблюдаваше как Шалан се засмя на нещо, което Адолин каза, след което го бутна — със скритата си ръка — по рамото. Изглеждаше напълно очарована от него. И браво на нея. Всички заслужаваха нещо, което да им дава светлина напоследък. Но… ами погледите, които му хвърляше от време на време, моменти, в които изглеждаше като че ли не е същият човек. Различна усмивка, почти зло пламъче в очите й…

„Привиждат ти се разни неща“, помисли си. Тръгна напред и привлече вниманието им, като се настани в сепарето с въздишка. Не беше дежурен и бе свободен да посети града. Казал бе на останалите, че ще си намери собствен подслон от бурята и че ще се върне навреме за вечерния следбурен патрул.

— Доста се забави, мостови — рече Адолин.

— Загубих представа за времето — обясни Каладин и потупа по масата. Мразеше да стои в буреубежища. Усещането в тях твърде много наподобяваше на затвор.

Отвън гръм оповести пристигането на Вечната Буря.

— Къде е Елокар? — попита Каладин.

— Остана в магазина на шивача за бурята — отвърна Адолин. Повечето хора в града щяха да си бъдат по домовете, а бегълците вместо това в обществени буреубежища.

Това платено убежище не беше особено посетено, само няколко маси и сепарета бяха заети. За техен късмет, този факт щеше да им осигури уединение, за да разговарят, но не вещаеше добро за собственика. Хората нямаха сфери за пилеене.

— По време на бурята Елокар ще направи последни уточнявания по плановете — обясни Адолин. — Решил е тази вечер да се разкрие пред светлооките, които е избрал. И… и е свършил добра работа, Кал. Поне ще имаме войници благодарение на това. По-малко, отколкото бих искал, но поне нещо.

— И може би още един Сияен рицар? — обади се Шалан, като погледна към Каладин. — Какво откри?

Той бързо ги осведоми за всичко, което бе научил: Стенната стража вероятно имаше Превръщател и определено произвеждаше храна по някакъв начин. Бяха конфискували складове за изумруди в града — факт, който бе открил наскоро.

— Лазур е… трудна за разчитане — завърши той. — Посещава казармите всяка вечер, но никога не говори за себе си. Някои от мъжете твърдят, че са виждали меча й да разсича скали, но на него няма скъпоценен камък. Мисля, че може да е Острие на Чест, като оръжието на Убиеца в Бяло.

— Хм — изсумтя Адолин и се облегна назад. — Знаеш ли, това би обяснило много неща.

— Взводът ми ще вечеря с нея довечера, след вечерния патрул — каза Каладин. — Възнамерявам да видя какво мога да науча.

Една сервитьорка дойде да вземе поръчката им и Адолин им купи вино. Знаеше напитките на светлооките и — без да има нужда да му казват — поръча нещо без капка алкохол за Каладин. Той щеше да е на работа по-късно. Но на Шалан поръча чаша виолетово, за изненада на Каладин.

Когато сервитьорката си тръгна с поръчката, Адолин се пресегна към Каладин.

— Дай да видя меча ти.

— Мечът ми? — учуди се той и погледна към Сил, която се беше свила в задната част на сепарето и си тананикаше нежно. Начин да пренебрегне звуците на Вечната буря, които тътнеха отвъд камъните.

— Не онзи меч — поясни Адолин. — Мечът на кръста ти.

Каладин погледна надолу към мястото, на което мечът му стърчеше до седалката. Почти бе забравил, че го носи, което беше облекчение. Първите няколко дни беше блъскал ножницата във всичко. Разкопча я и я остави на масата за Адолин.

— Хубаво острие — каза принцът. — Чудесно поддържано. В толкова добро състояние ли беше, когато ти го дадоха?

Каладин кимна. Адолин извади меча и го вдигна.

— Малко е малък — обади се Шалан.

— Това е еднорък меч, Шалан. Оръжие за близък бой. По-дълго острие би било непрактично.

— По-дълго… като Вълшебните мечове? — попита Каладин.

— Ами да, те нарушават всякакви правила. — Адолин размаха меча с няколко движения, след което го прибра в ножницата. — Харесва ми онзи твой Върховен маршал.

— Това дори не е нейното оръжие — отвърна Каладин, като си го взе обратно.

— Приключихте ли с меренето на мечовете си, момчета? — попита Шалан. — Защото намерих нещо. — Тя стовари една голяма книга на масата. — Един от контактите ми най-сетне е открил копие от „Митика“-та на Хеси. Това е по-нова книга и не е била приета добре. Приписва на Несътворените отделни личности.

Адолин повдигна корицата, за да надникне вътре.

— Е… има ли нещо за мечове тук?

— О, стига — отвърна тя и бутна ръката му по един игрив — и донякъде отблъскващ — начин.

Да, беше неудобно да ги гледаш. Каладин харесваше и двама им… просто не заедно. Той се насили да се огледа из стаята, заета от светлооки, които се мъчеха да удавят звуците на бурята в пиене. Опита се да не мисли за бегълците, сбутани в претъпкани обществени убежища, стиснали жалките си притежания и надяващи се, че част от онова, което бяха принудени да оставят зад гърба си, ще оцелее след бурята…

— В книгата се твърди — продължи Шалан, — че е имало девет Несътворени. Това съвпада с видението, което се е явило на Далинар, макар други източници да говорят за десет Несътворени. Те са като древни духчета, първични, от дните преди човешките общество и цивилизация.

— В книгата се казва, че девет са вилнели по време на Опустошенията, но също така, че не всички са били унищожени в Ахариетиам. Авторът настоява, че някои са активни днес; смятам го за потвърдено — очевидно — от това, което сме виждали ние.

— И един от тези е в града — каза Адолин.

— Мисля… — поклати глава Шалан. — Мисля, че може да са двама, Адолин. Сджа-анат, Отнемащата тайните, е едната. Пак във виденията на Далинар се споменаваше. Докосването й е покварило още духчета — и ние виждаме последствията от това тук.

— А другият? — попита Адолин.

— Ашертмарн — рече Шалан тихо. Тя извади малък нож от чантата си и отсъстващо започна да дълбае с него по масата. — Сърцето на Веселбата. В книгата има по-малко информация за него, макар че става дума за това как подвежда хората да си угаждат твърде много.

— Двама Несътворени — каза Каладин. — Сигурна ли си?

— Доколкото мога да бъда. Шутът потвърди втория, а и поведението на кралицата, което доведе до бунтовете, изглежда като очевиден знак. Що се отнася до Отнемащата тайните, можем и сами да видим покварените духчета.

— Как ще се борим с двама? — попита Каладин.

— Как ще се борим и с един! — обади се Адолин. — В кулата не толкова се бихме с нещото, колкото го изплашихме. Шалан дори не може да каже как го направи. Какво пише в книгата за боя с тях?

— Нищо — сви рамене Шалан и духна към резбата си на масата. Беше рисунка на покварено духче на славата във формата на куб, което бе привлечено от друг покровител. — В книгата се казва, че ако видиш духче в грешен цвят, трябва веднага да се преместиш в друг град.

— Има нещо като армия на пътя ни — напомни Каладин.

— Да, изумително, но вонята ти още не я е пропъдила. — Шалан започна да прелиства книгата си.

Каладин се намръщи. Коментари като този бяха част от онова, което го объркваше по отношение на Шалан. Тя изглеждаше съвсем приятелски настроена в единия момент, след което му се сопваше в следващия, като се преструваше, че това е просто част от нормален разговор. Но не говореше по този начин с другите, дори и на шега.

„Какво ти става, жено?“ помисли си той. Бяха споделили нещо интимно в пропастта при Пустите равнини. Върховна буря, сгушени заедно, и думи.

Дали не се чувстваше засрамена от това? Това ли бе причината да му се сопва понякога? Ако беше така, как можеше човек да си обясни другите моменти, в които го гледаше и му се хилеше? Когато му намигаше лукаво?

— Хеси докладва за истории за Несътворени, в които те покваряват не само духчета, но и хора — казваше Шалан. — Може би това става в двореца. Ще знаем повече, след като проникнем в култа довечера.

— Не ми харесва, че ще ходиш сама — каза Адолин.

— Няма да съм сама. Ще бъда с екипа си.

— Една перачка и двама дезертьори — обади се Каладин. — Ако може да се съди по Газ, Шалан, не бива да се надяваш твърде много на тези мъже.

Тя вирна брадичка.

— Поне моите войници знаеха кога да се махнат от военните лагери, вместо просто да стоят там и да оставят хората да ги целят със стрели.

— Ние ти вярваме, Шалан — намеси се Адолин и се обърна към Каладин с израз, който говореше: „Престани!“ — И наистина трябва да хвърлим поглед на онази Заклеваща порта.

— Ами ако не мога да я отворя? — попита Шалан. — Тогава какво?

— Трябва да се оттеглим обратно в Пустите равнини — заяви Каладин.

— Елокар няма да остави семейството си.

— Тогава аз, Дрей и Белязания щурмуваме двореца — каза Каладин. — Долитаме през нощта, влизаме през горния балкон, хващаме кралицата и младия принц. Успяваме, преди да връхлети бурята, след което всички отлитаме обратно в Уритиру.

— И оставяме града да падне — подхвърли Адолин и стисна устни.

— Градът може ли да устои? — попита Шалан. — Може би докато успеем да се върнем с истинска армия, маршируваща тук?

— Това ще отнеме месеци — отвърна Адолин. — А Стенната стража се състои от… колко? Четири батальона?

— Пет общо — рече Каладин.

— Пет хиляди мъже? — попита Шалан. — Толкова малко?

— Това е голяма бройка за градски гарнизон — обясни Адолин. — Смисълът на укрепленията е да позволят на малък брой защитници да устоят на много по-голяма армия. Но врагът има неочаквано предимство. Пустоносни, които могат да летят, и град, гъмжащ от съюзниците им.

— Да — съгласи се Каладин. — Стенната стража е ревностна, но няма да успее да издържи на сериозна атака. Има десетки хиляди парши навън… и те скоро ще нападнат. Не ни остава много време. Слетите ще се намесят, за да осигурят части от стената, а армиите им ще ги последват. Ако искаме да удържим града, ще ни трябват Сияйни и Броненосци, за да изравним шансовете.

Каладин и Шалан се спогледаха. Техните Сияйни не бяха група, готова за битки, още не. Бурите да го отнесат. Неговите хора едва бяха тръгнали към небето. Как се очакваше да се бият с тези създания, които летяха толкова леко по ветровете? Как можеше той да защити и този град, и войниците си заедно с него?

Те замлъкнаха, заслушани в гръмотевиците отвън, които тресяха стаята. Каладин довърши питието си, като му се искаше то да беше един от буламачите на Скалата и бръсна настрана един странен кремлинг, който забеляза, че се е прилепил отстрани на пейката. Имаше множество крака и грудкоподобно тяло със странна тъмна шарка на гърба.

Отвратително. Дори в тези трудни за града времена, съдържателят можеше да поддържа това място чисто.

* * *

След като бурята най-сетне премина, Шалан излезе от винарната, хванала ръката на Адолин. Гледаше как Каладин бърза към казармите за вечерния патрул.

Тя вероятно трябваше да е също толкова нетърпелива да тръгне. Все още имаше да открадне някаква храна днес — достатъчно, за да задоволи Култа на Моментите, когато се обърнеше към тях по-късно вечерта. Това се очакваше да е сравнително лесно. Вата бе поел планирането на операциите под напътствията на Ишна и се оказа, че е доста вещ.

И все пак Шалан стоеше и се наслаждаваше на присъствието на Адолин. Искаше да бъде тук, с него, преди отново да е станало време да бъде Воал. Тя… е, тя не се интересуваше особено от него. Твърде недвусмислен, твърде очевиден, твърде очакван. Нямаше проблем с него като съюзник, но той изобщо не я интересуваше романтично.

Шалан държеше ръката му и вървеше с него. Хората вече се движеха през града, почистваха — по-скоро в търсене на нещо полезно, отколкото от граждански дълг. Напомняха й за кремлинги, които се появяват след буря, за да се хранят с растенията. И наистина, наблизо декоративни скални пъпки плюеха ластари на снопове до праговете. Плисък от зелени филизи и разлистващи се листа, изложени на кафявото градско платно.

Една част наблизо беше поразена — и изгорена — от червената светкавица на Вечната буря.

— Някой път трябва да ти покажа Невъзможните водопади — обади се Адолин. — Ако ги гледаш от правилните ъгли, изглеждат сякаш водата се спуска надолу по терасите, след което някак отново се качва на върха…

Докато вървяха, й се наложи да прекрачи една умряла норка, която се подаваше наполовина изпод паднало дърво. Не беше от най-романтичните разходки, но беше хубаво отново да държи ръката му — дори и той да носеше фалшиво лице.

— Ей! — викна Адолин. — Аз не успях да разгледам скицника. Каза, че ще ми покажеш.

— Донесох грешния, забрави ли? Трябваше да дялкам върху масата. — Тя се ухили. — Не си мисли, че не забелязах, когато стана и отиде да платиш щетите, докато не гледах.

Той изсумтя.

— Хората дялкат по масите в баровете. Случва се постоянно.

— Разбира се, естествено. А и беше хубава резба.

— И все пак мислиш, че не трябваше да го правя. — Шалан стисна ръката му. — О, Адолин Колин. Ти наистина си син на баща си. Няма да го правя повече, разбрахме ли се?

Той се беше изчервил.

— На мен… — започна, — ми бяха обещани скици. Не ме интересува дали е грешният скицник. Имам чувството, че не съм виждал нито една твоя рисунка от векове.

— В този няма нищо добро — отвърна тя и зарови из чантата си. — Бях разсеяна напоследък.

Адолин все пак я накара да му го подаде и тя тайно се зарадва. Той започна да разгръща през по-скорошните рисунки и макар да забеляза онези на странни духчета, се задържа най-дълго върху скиците на бегълци, които бе правила за колекцията си. Майка с дъщеря си, седнали в сенките, но лицето й бе обърнато към хоризонта и проблясъците на изгряващо слънце. Мъж с дебели кокалчета, който метеше около сламеника си на улицата. Млада жена, светлоока и подала се през прозорец, косата й се спускаше свободно, носеше само нощница, а ръката й беше вързана в торбичка.

— Шалан — възкликна тон, — невероятни са! Някои от най-добрите ти творби до момента.

— Това са просто бързи скици, Адолин.

— Красиви са — отвърна той и погледна към следващата, където спря. На нея беше нарисуван той в един от новите си костюми.

Шалан се изчерви.

— Забравих, че това е там — каза тя и се опита да си вземе скицника обратно. Той се задържа на рисунката, след което най-сетне отстъпи на ръчкането й и й подаде скицника. Шалан въздъхна облекчено. Не че щеше да бъде засрамена, ако видеше рисунката на Каладин на следващата страница — тя скицираше всякакви хора. Но най-добре да завършат с рисунка на Адолин. Воал се бе промъкнала на следващата.

— Ставаш по-добра, ако това е възможно.

— Може би. Макар да не знам колко мога да се похваля с напредъка. „Сияйни слова“ твърди, че много от Тъкачите на светлина са били творци.

— Значи орденът е набирал хора като теб.

— Или Повеляването на стихиите ги е правело по-добри в рисуването, като им е давало нечестно предимство пред другите творци.

— Аз имам нечестно предимство пред други дуелисти. Разполагам с най-добрата подготовка от детството си. Роден съм силен и здрав, а богатството на баща ми ми предостави някои от най-добрите спаринг-партньори в света. Телосложението ми ми дава предимство пред други мъже. Това означава ли, че не заслужавам похвали, когато спечеля?

— Ти не разполагаш със свръхестествена помощ.

— Въпреки това ти се е налагало да се трудиш усилено. Знам, че е така. — Той я прегърна и придърпа по-близо, докато вървяха. Други двойки алети се държаха на разстояние на обществени места, но Адолин беше отгледан от майка, която обичаше прегръдките. — Знаеш ли от какво се оплаква баща ми? Пита за какво служат Вълшебните мечове.

— Хм… Мисля, че е доста очевидно, служат да режеш хората с тях. Без да ги режеш наистина. Така че…

— Но защо само мечове? Татко пита защо древните Сияйни никога не са създали инструменти за хората. — Адолин стисна рамото й. — Харесва ми, че силите ти те правят по-добър творец, Шалан. Татко е сгрешил. Сияйните не са били само войници! Да, те са създали невероятни оръжия, но също така са създали невероятно изкуство. И може би след като тази война приключи, ще успеем да намерим други приложения за силите им.

Бурите да го отнесат, ентусиазмът му можеше да бъде заразителен. Докато вървяха към магазина на шивача, тя не искаше да се разделя с него, макар че Воал наистина трябваше да се залавя с дневната си работа.

„Аз мога да бъда всяка“, помисли си Шалан и забеляза няколко духчета на радостта да отлитат край нея, като вихрушка от сини листа. „Мога да стана всичко.“ Адолин заслужаваше някоя много по-добра от нея. Можеше ли… да стане тази някоя? Да изработи идеалната булка за него, жена, която изглеждаше и се държеше подобаващо за Адолин Колин?

Нямаше да бъде тя. Истинското й аз беше жалко и наранено същество, нарисувано красиво, но отвътре — ужасна каша. Тя вече му бе сложила лице заради него. Защо да не стигне още малко по-далеч? Сияйна… Сияйна можеше да бъде идеалната му булка, а и тя наистина го харесваше.

При тази мисъл Шалан цялата изстина отвътре.

След като бяха достатъчно близо до магазина на шивача, че тя да не се тревожи дали Адолин е в безопасност да се върне сам, Шалан се насили да се откъсне от прегръдката му. Задържа за момент дланта му със свободната си ръка.

— Трябва да тръгвам.

— Няма да се срещнеш с култа преди залез.

— Първо трябва да открадна малко храна, за да им платя.

Той продължаваше да държи ръката й.

— Какво правиш там, Шалан? В коя се превръщаш?

— Във всички — отвърна тя. След което се надигна и го целуна по бузата. — Благодаря ти, задето си себе си, Адолин.

— Всички други вече бяха заети — измърмори той.

Мен това никога не ме е спирало.

Той я гледаше, докато Шалан не се скри зад един ъгъл с разтуптяно сърце. Адолин Колин в живота й беше като топъл изгрев.

Воал започна да се процежда навън и тя бе принудена да признае, че понякога предпочиташе бурята и дъжда пред слънцето.

Провери на мястото за доставките, в един ъгъл на сграда, която вече бе само останки. Тук Червения беше оставил пратка, която съдържаше облеклото на Воал. Тя я взе и тръгна да търси скришно място, на което да се преоблече.

Краят на света бе настъпил, но това изглеждаше най-вярно след буря. Наоколо се стелеха отломки, хора, които не бяха отишли в убежищата, стенеха откъм паднали бараки или околните улици.

Беше като че ли всяка буря се опитваше да ги измете от Рошар и те успяваха да останат само благодарение на чисто упорство и късмет. Сега, с две бури, бе дори по-лошо. Ако победяха Пустоносните, Вечната буря щеше ли да продължи? Дали не бе започнала да разяжда обществото им по начин, който — независимо дали спечелеха войната, или не — евентуално щеше да завърши с всички тях, запратени в морето?

Тя усети как лицето й се променя, докато върви, източваше Светлина на Бурята от чантата й. Надигна се в нея като ослепителен пламък, преди да избледнее като въглен, докато тя се превръщаше в хората, чиито скици бе видял Адолин.

Горкият човек, който нескопосано се опитваше да запази мястото около сламеника си чисто, сякаш се опитваше да поддържа някакъв контрол в един полудял свят.

Светлооката девойка, която се чудеше какво ли се е случило с радостта на юношеството. Вместо да носи първата си хава на някой бал, семейството й бе принудено да приеме десетки роднини от съседни градове и тя прекарваше дните заключена, защото улиците не бяха безопасни.

Майката с дете, която седи в мрака, загледана към хоризонта и скритото слънце.

Лице след лице. Живот след живот. Съкрушителни, опияняващи, живи. Дишане, плач, смях и съществуване. Толкова много надежди, толкова много животи, толкова много мечти.

Тя разкопча хавата си отстрани, след което я остави да падне. Пусна чантата си, която избумтя заради тежката книга вътре. Пристъпи напред само по риза, с разкрита скрита ръка, усещаше вятъра по кожата си. Все още носеше една илюзия, такава, която не се събличаше, така че никой не можеше да я види.

Никой не можеше да я види. Някой беше ли я виждал някога? Тя спря на ъгъла на улицата, облечена с променящи се лица и дрехи, наслаждавайки се на усещането за свобода, с покрита и въпреки това гола кожа, която потръпваше от целувката на вятъра.

Хората около нея се изпокриха в сградите, изплашени.

„Просто още едно духче“, помисли си Шалан/Воал/Сияйна. „Това съм аз. Въплътена емоция.“

Тя вдигна ръце от двете си страни, едновременно и изложена на показ, и невидима. Вдиша дъха на хората от града.

— Ммм… — обади се Шарка, като се разви от захвърлената й рокля. — Шалан?

— Може би — отвърна тя колебливо.

Най-сетне си позволи изцяло да се плъзне в личността на Воал. Моментално поклати глава и взе дрехите и чантата. Имаше късмет, че никой не ги беше откраднал. Глупаво момиче. Нямаха време да се дуят между поемите.

Воал откри уединено място до едно голямо чворесто дърво, чиито корени се простираха по цялата стена във всяка посока. Тя бързо пренареди долните си дрехи, след което обу панталони и закопча ризата си. Сложи си шапката, огледа се в едно ръчно огледалце и кимна.

„Добре тогава.“ Време беше да се срещне с Вата.

Той чакаше в странноприемницата, където някога бе отседнал Шута. Сияйната таеше надежда, че отново ще го срещне там, за по-обстоен разпит. В неговата стая, далеч от очите на нервния съдържател, Вата извади няколко сфери, за да освети картите, които бе купил. Те подробно обрисуваха имението, което тя мислеше да атакува този следобед.

— Наричат го Мавзолея — обясни й той, когато Воал седна. Показа й скица на художник, която беше купил и която показваше голямата зала. — Всички тези статуи са на Превръщатели, между другото. Обични слуги на имението, превърнати в буреносен камък.

— Това е знак за чест и уважение сред светлооките.

— Това е зловещо — възрази Вата. — Когато умра, изгорете трупа ми добре. Не ме оставяйте да зяпам цяла вечност, докато наследниците ви си пият чая.

Воал кимна отсъстващо и остави скицника на Шалан върху масата.

— Избери си идентичност оттук. На картата се вижда, че килерът е на външната стена. Времето е малко, така че може да искаме да направим това по лесния начин. Накарай Червения да ги разсее, след това използвай Острието на Шалан, за да прорежеш отвор за нас право към храната.

— Знаеш ли, твърди се, че в Мавзолея разполагат с огромно богатство. Наследствените блага на семейство Тенет са… — Той се спря, когато видя изражението й. — Без богатства тогава.

— Взимаме храната, за да платим на култа, след което се изнасяме.

— Хубаво. — Той се спря на рисунката на мъж, който метеше около сламеника си, загледан в него. — Знаеш ли, когато ме реформира от бандитизма, реших, че съм приключил с кражбите.

— Това е различно.

— Как е различно? И тогава крадяхме предимно храна, Сиятелна. Просто исках да остана жив и да забравя.

— И все още ли искаш да забравиш?

Той изсумтя.

— Не, предполагам, че не. Предполагам, че сега спя малко по-добре нощем, нали така?

Вратата се отвори и съдържателят нахлу, понесъл питиета. Вата извика, макар Воал да се обърна с насмешливо изражение.

— Струва ми се — каза тя, — че исках да не ме прекъсват.

— Донесох напитки!

— Което е прекъсване — обясни тя и посочи към вратата. — Ако сме жадни, ще ви повикаме.

Съдържателят измърмори, след което излезе през вратата, понесъл подноса си. „Подозрителен е“, помисли си Воал. „Смята, че сме били намислили нещо с Шута и иска да разбере какво.“

— Време е да изберем ново място за тези срещи, а, Вата? — Тя погледна обратно към масата.

И откри, че някой друг стои срещу нея.

Вата го нямаше, заменен от плешив мъж с дебели кокалчета и добре поддържана работна дреха. Воал погледна към рисунката на масата, след това към изцедената сфера до нея, после отново към Вата.

— Чудесно — кимна тя. — Но си забравил да оправиш главата отзад, онази част, която не е нарисувана.

— Какво? — попита Вата, намръщен.

Тя му подаде ръчното огледало.

— Защо си сложила лицето му на мен?

— Не съм — отвърна Воал и се изправи. — Ти се паникьоса и това се случи.

Вата опипа лицето си, все още загледан в огледалото, объркан.

— Обзалагам се, че първите няколко пъти винаги са инцидентни — отбеляза Воал. Тя прибра огледалото. — Събери тези неща. Ще свършим мисията по план, но утре си свободен от задълженията си по инфилтрацията. Искам вместо това да се упражняваш със своята Светлина на Бурята.

— Да се упражнявам… — Той най-сетне изглежда схвана, сега кафявите му очи се разшириха. — Сиятелна! Аз не съм буреносен Сияен!

— Разбира се, че не си. Вероятно си придружител — мисля, че ги е имало в повечето ордени. Можеш да се превърнеш в нещо повече. Мисля, че Шалан правеше илюзии от време на време в продължение на години, преди да изрече клетвите. Обаче в нейната глава е такава каша. Аз получих меча си, когато бях много млада и…

Тя си пое дълбоко дъх. За щастие, Воал не бе живяла по онова време.

Шарка забръмча предупредително.

— Сиятелна… — започна Вата. — Воал, наистина ли мислиш, че аз…

Бурите да го вземат, изглеждаше, сякаш всеки момент ще заплаче.

Тя го потупа по рамото.

— Нямаме време за губене. Култът ще ме очаква след четири часа с доволно заплащане под формата на храна. Ще се оправиш ли?

— Разбира се, разбира се — каза той. Илюзията най-сетне падна и образът на самия Вата, толкова емоционален, беше дори още по-поразителен. — Мога да го направя. Да отидем да откраднем от богатите и после да дадем всичко на разни луди хора.

78
Веселбата

„Сред Сияйните учени се формира коалиция. Нашата цел е да попречим на врага да стигне до запаса си от Пустоносна светлина; това ще сложи край на непрестанните им трансформации и ще ни даде предимство в боя.“

Из чекмедже 30–20, втори изумруд

Воал се беше разкрила.

Това не й даваше мира, докато фургонът — пълен с плячка от обирите — се търкаляше към определеното място за среща с култа. Тя се бе сгушила отзад, до чувал със зърно, с крака, качени върху увит в хартия, пушен свински бут.

„Духът на промяната“ бе Воал, тъй като тя беше онази, която раздаваше храната. Следователно, за да влезе на тази веселба, трябваше да отиде като себе си.

Врагът знаеше как изглежда. Трябваше ли да създаде нова личност, фалшиво лице, за да не разкрие Воал?

Но Воал е фалшиво лице, напомни й част от нея. Винаги можеш да я изоставиш. Тя задуши тази част от себе си, потопи я дълбоко. Воал беше твърде истинска, твърде жизнена, за да бъде изоставена. Шалан щеше да бъде по-лесна.

Първата луна бе изгряла, когато стигнаха до стъпалата на платформата на Клетвената порта. Вата спря фургона и Воал скочи, палтото й се вееше около нея. Двамата стражи бяха облечени като духчета на огъня, със златни и червени пискюли. Мускулестите им тела и двете копия, оставени до стъпалата, намекваха, че тези мъже вероятно са били войници, преди да се присъединят към култа.

Между тях изскочи жена, носеше плоска бяла маска с дупки за очите, но без уста или други черти. Воал присви очи; маската й напомняше за Иятил, наставничката на Мраизе в Призрачната кръв. Но имаше съвсем различна форма.

— Беше ти казано да дойдеш сама, Дух на промяната — рече жената.

— Очаквахте да разтоваря всичко това сама? — Воал махна към съдържанието на фургона.

— Ние можем да се справим — небрежно заяви жената и пристъпи напред, докато единият от пазачите вдигаше факла — не лампа със сфери, — а другият спускаше рампата на фургона. — Ммм…

Воал се обърна рязко. Този звук…

Стражите започнаха да разтоварват храната.

— Можете да вземете всичко с изключение на торбите, отбелязани с червено — обясни Воал и посочи към тях. — Те ми трябват, когато посещавам бедните.

— Не знаех, че това са преговори — каза жената. — Ти искаше това. Оставяш шепоти из целия град, че искаш да се присъединиш към веселбата.

Работа на Шута, очевидно. Трябваше да му благодари.

— Защо си тук? — продължи тя любопитно. — Какво искаш, Дух на промяната, така наречена героиньо на пазарите?

— Аз просто… не спирам да чувам този глас. Казва, че това е краят, че трябва да се поддам. Да приема времето на духчетата. — Воал се обърна към платформата; оранжево сияние се издигаше от върха. — Отговорите са там горе, нали?

С ъгълчето на окото си тя забеляза как тримата си кимнаха един на друг. Бе преминала някаква проверка.

— Можеш да изкачиш стъпалата към просветлението — кимна й жената в бяло. — Водачът ти ще се срещне с теб на върха.

Воал хвърли шапката си на Вата и срещна погледа му. След като приключеха с разтоварването, той щеше да си тръгне и да спре на няколко улички по-нататък, откъдето щеше да наблюдава ръба на платформата на Клетвената порта. Ако тя срещнеше проблеми, щеше да се хвърли оттам, като разчиташе на Светлината на Бурята да я изцери след падането.

Тръгна по стъпалата.

* * *

Каладин обичайно харесваше усещането за града след буря. Чист и свеж, измит от мръсотия и смет.

Беше приключил с вечерния патрул, бе проверил и маршрутите им, за да се увери, че всичко е наред след бурята. Сега стоеше на върха на стената и чакаше останалите от отряда си, които все още подреждаха оборудването си. Слънцето току-що бе залязло и беше време за вечеря.

Долу той забеляза сгради, които бяха наскоро белязани от светкавици. Ято от покварени духчета на вятъра танцуваха наоколо им, след тях оставаше наситена червена светлина. Дори и миризмата на въздуха бе някак неправилна. Плесенясала и вкисната.

Сил седеше тихо на рамото му, докато Брада и другите не започнаха да се събират на стълбището. Той най-сетне се присъедини към тях и тръгна надолу към казармите, където и двата взвода — неговият и онзи, с когото деляха мястото — не се събраха за вечеря. Приблизително двайсетина от мъжете от другия взвод щяха да бъдат на пост на стената тази вечер, но всички останали присъстваха.

Скоро след като Каладин пристигна, двамата капитани на взводовете привикаха мъжете си. Каладин се нареди между Брада и Вед и заедно те отдадоха чест, когато Лазур прекрачи прага. Тя беше подготвена за битка, както винаги, с нагръдника, веригата и мантията си.

Тази вечер бе решила да направи официална проверка. Каладин и другите стояха мирно, докато тя минаваше по редиците и тихо коментираше с двамата капитани. Огледа няколко меча и попита няколко от мъжете дали се нуждаят от нещо. Каладин имаше чувството, че е стоял в подобни редици стотици пъти, потящ се с надежда генералът да каже, че всичко е в ред.

Винаги ставаше точно така. Това не беше от типа проверки, които имаха за цел наистина да открият проблеми — това бе възможност за мъжете да се изфукат пред маршала си. Те се надуваха, докато тя им казваше, че са „вероятно най-добрите взводове от бойци, които съм имал честта да ръководя“. Каладин беше сигурен, че е чувал същите думи от Амарам.

Изтъркани или не, те вдъхновяваха мъжете, които подвикваха одобрително на маршала, след като чуеха командата „Свободно“ и разрешението да напуснат редиците. Може би броят на „най-добрите взводове“ в армията се увеличаваше по време на война, когато всички копнееха за повдигане на духа.

Каладин отиде до масата на офицерите. Не му беше коствало много да го поканят да вечеря с маршала. Норо наистина искаше да бъде повишен до лейтенант, а повечето от другите бяха твърде уплашени от Лазур, за да седнат на масата й.

Маршалът закачи наметалото и странния си меч на една закачалка. Не свали ръкавиците си и макар че той не можеше да види гърдите й заради бронята, това лице и тази структура очевидно бяха женски. Също така видимо беше алет, с този тон на кожата и косата, с проблясващите в светлооранжево очи.

„Сигурно е прекарала известно време като наемник на запад“, помисли си Каладин. Сигзил веднъж му беше казал, че на запад се сражавали жени, особено измежду наемниците.

Вечерята беше просто жито, подправено с къри. Каладин хапна, вече добре запознат с послевкуса на житото, направено от Превръщател. Оставаща застоялост. Кърито помагаше, но готвачите бяха използвали превареното нишесте от житото, за да го сгъстят, така че и то имаше малко от същия мирис.

Той беше настанен относително далеч от центъра на масата, където Лазур разговаряше с двама от капитаните на взводове. След известно време единият от тях се извини и стана от масата, за да отиде до нужника.

Каладин се замисли за момент, след което взе чинията си и се премести по-нататък на масата, за да заеме свободното място.

* * *

Воал стигна върха на платформата, навлизайки в нещо като малко село. Манастирските сгради бяха много по-малки — и все пак много по-хубави — от онези в Пустите равнини. Струпване на каменни постройки с наклонени, клинообразни покриви, върховете сочеха към Първоизточника.

Декоративен шистокор растеше покрай основите на повечето сгради, култивиран и оформен в извиващи се форми. Воал взе Спомен за Шалан, но се беше съсредоточила върху огнената светлина, която идваше от вътрешността. Не можеше да види контролната сграда. Всички останали постройки й пречеха. Можеше да види двореца вляво, който сияеше в нощта с осветени прозорци. Той беше свързан с платформата на Клетвената порта с покрит мост, наречен Слънчевата пътека. Малка група войници, видими в мрака само като сенки, пазеха пътя натам.

Близо до нея — на върха на стъпалата — закръглен мъж седеше до ръба от шистокор. Имаше къса коса и светлозелени очи и й се ухили приветливо.

— Добре дошла! Аз съм твоят водач тази вечер за първото ти посещение на веселбата! Може да бъде малко… хм, дезориентиращо.

„Това са ардентски роби“, забеляза Воал. Скъсани, изцапани от, както изглеждаше, разнообразие от храни.

— Всеки, който идва тук горе — каза той, като скокна от мястото си, — е прероден. Името ти сега е… хм… — Мъжът извади лист хартия от джоба си. — Къде го записах? Е, предполагам, че не е важно. Името ти е Киши. Нали звучи хубаво? Добра работа, че си стигнала дотук. Тук ще намериш истинската веселба в града.

Той прибра ръце обратно в джобовете си и погледна надолу по една от пътеките, след което раменете му увиснаха.

— Както и да е — продължи. — Да тръгваме. Много за веселене има тази вечер. Винаги има толкова много веселене…

— А ти си?

— Аз? О, хм, нарекоха ме Карат. Мисля? Забравям. — Той се затътри напред, без да погледне дали Воал го следва.

* * *

Тя тръгна след него, нетърпелива да стигне до центъра. Обаче, преминавайки още покрай първата сграда, стигна до веселбата — и трябваше да спре, за да я разгледа. На земята гореше открит огън, пламъците пукаха и плющяха на вятъра, къпеха Воал в жега. Покварено духче на огъня, в яркосиньо и някак по-назъбено, танцуваше вътре. Тук пътеката беше опасана с маси, отрупани с храна. Захаросани меса, купчини безквасен хляб със захаросана коричка, плодове и сладки.

Всякакви хора преминаваха край масите, като от време на време взимаха храна оттам с голи ръце. Смееха се и крещяха. Много от тях са били арденти, личеше по кафявите им роби. Други бяха светлооки, макар че дрехите им бяха… изгнили? Това изглеждаше като подходяща дума за тези костюми с липсващи жакети, рокли хава, чиито поли бяха назъбени от влачене по земята. Ръкави за скрита ръка, скъсани на рамото и захвърлени някъде.

Те се движеха като пасаж риби, вливаха се отдясно наляво. Тя различи войници, както светлооки, така и тъмнооки, в останки от униформи. Те изглежда не забелязаха нито нея, нито Карат да стоят отстрани.

Налагаше се да се промъкне през потока от хора, за да се доближи още до контролната сграда на Клетвената порта. Тръгна, но Карат я хвана за ръката и я насочи да се присъедини към правилния поток от хора.

— Трябва да стоим във външния кръг — обясни й. — Няма да влизаме навътре, не. Бъди доволна. Ще можеш… ще можеш да се наслаждаваш на края на света със стил…

Воал неохотно се остави да бъде издърпана. Така или иначе, вероятно беше най-добре да обиколи платформата. Обаче, скоро след като тръгна, тя започна да чува гласа.

— Отпусни се.

— Откажи се от болката си.

— Весели се. Наслади се.

— Прегърни края.

Шарка жужеше на палтото й, звукът му се губеше покрай многото смеещи се и пиещи хора. Карат зарови пръсти в някакъв кремест десерт и си загреба цяла шепа. Очите му бяха станали стъклени и той си мърмореше нещо сам, докато тъпчеше храната в устата си. Макар други хора да се смееха и дори да танцуваха, повечето имаха същия стъклен поглед.

Тя чувстваше вибрациите на Шарка от палтото си. Изглежда те противодействаха на гласа и прочистваха ума й. Карат й подаде чаша вино, която бе взел от една маса. Кой е нагласил всичко това? Къде бяха слугите?

Имаше толкова много храна. Маси и маси, отрупани с нея. Хора се движеха в сградите, които подминаваха, отдаващи се на други плътски наслади. Воал се опита да се измъкне от потока от веселбари, но Карат продължи да я държи.

— Всички искат да отидат навътре първия път — каза й. — Не е позволено. Наслаждавай се на това. Наслаждавай се на чувството. Вината не е наша, нали? Не ние я предадохме. Ние правехме само онова, което тя поиска. Недей да предизвикваш буря, момиче. Никой не иска това…

Той продължи да държи ръката й. Така че вместо това, тя изчака да подминат още една сграда и го задърпа към нея.

— Искаш да си намериш партньор? — попита той вдървено. — Разбира се. Това е разрешено. Ако предположим, че можеш да намериш някой все още достатъчно трезвен, че да му пука…

Те влязоха в сградата, която някога е била място за медитация, изпълнена с индивидуални стаи. Миришеше остро на тамян и всяка ниша си имаше свой собствен мангал за горене на молитви. Сега те бяха окупирани за друг вид преживявания.

— Просто искам да си почина за малко — каза тя на Карат, като надзърна в една празна стая. Имаше прозорец. Може би щеше да успее да се измъкне през него. — Всичко е толкова изумително.

— О. — Той погледна през рамо към веселбата, която преминаваше отвън. Лявата му ръка все още беше покрита със сладка глазура.

Воал пристъпи в нишата. Когато той се опита да я последва, му рече:

— Имам нужда от момент насаме.

— Аз трябва да те наглеждам — отвърна Карат и й попречи да затвори вратата.

— Тогава наглеждай — не възрази тя и се настани на пейката в малкото помещение. — Отдалече.

Той въздъхна и седна на пода в коридора.

А сега какво? „Ново лице“, помисли си. „Как ме кръсти той?“ Киши. Означаваше Загадка. Тя използва Спомен, който бе взела по-рано през деня от една жена на пазара. В ума й, Шалан добавяше детайли към облеклото. Хава, опърпана като другите и гола скрита ръка.

Щеше да свърши работа. Искаше й се да имаше как да я скицира, но можеше да се справи и така. Ами сега какво да прави с пазача си?

„Той вероятно чува гласове“, помисли си. „Мога да използвам това.“ Тя притисна ръка към Шарка и изтъка звук.

— Върви — прошепна, — закачи се на стената в коридора до него.

Шарка тихо избръмча отговора си. Воал затвори очи и успя смътно да долови думите, които бе изтъкала, за да бъдат прошепнати близо до Карат.

— Наслади се.

— Вземи си нещо за пиене.

— Присъедини се към веселбата.

— Ти просто ще си стоиш там ли? — подвикна й Карат.

— Да.

— Аз отивам да си взема нещо за пиене. Не си отивай.

— Добре.

Той стана, след което изтича навън. Когато се върна, тя вече беше прикрепила илюзия за Воал към рубинена марка и я бе оставила там. Показваше Воал, която си почиваше на пейката със затворени очи и леко похъркваше.

Киши подмина Карат в коридора, пристъпваше със стъклен поглед. Той не я погледна втори път, а просто се настани в помещението с голяма чаша вино, за да наблюдава Воал.

Киши се присъедини към веселбата отвън. Един мъж се смееше и хвана скритата й ръка, сякаш за да я дръпне към една от стаите. Киши го избегна и се плъзна по-навътре, като се вля в потока от хора. Този „външен кръг“ изглежда опасваше цялата платформа.

Тайните бяха по-близо до центъра. Никой не спря Киши, когато тя напусна потока на външния кръг и пристъпи между две сгради, запътила се към вътрешността.

* * *

Другите млъкнаха, а хората на офицерската маса замръзнаха, когато Каладин се настани срещу Лазур.

Маршалът сложи ръце в ръкавици на масата пред себе си.

— Кал, нали така? — попита. — Светлоокият мъж с робското клеймо. Как намираш Стенната стража?

— Това е добре ръководена армия, сър, и странно гостоприемна към някой като мен. — След това кимна по посока над рамото на маршала. — Никога не съм виждал някой да се отнася толкова небрежно с Вълшебния си меч. Просто го закачате на закачалката?

Другите на масата гледаха с очевидно затаен дъх.

— Не се тревожа особено, че някой ще го вземе — отвърна Лазур. — Вярвам на тези мъже.

— И все пак е изумително — продължи Каладин. — Дори безразсъдно.

От другата страна на масата, през две места от Лазур, лейтенант Норо безмълвно вдигна ръце към Каладин в умолителен жест. „Не прецаквай всичко, Кал!“

Но Лазур се усмихна.

— Така и не получих обяснение за това клеймо шаш, войнико.

— Така и не дадох истинско такова, сър — отвърна Каладин. — Не си падам особено по спомените, които ми го спечелиха.

— Как се озова в този град? — попита Лазур. — Земите на Садеас са далеч на север. Има няколко армии от Пустоносни между там и тук според докладите.

— Долетях. Ами вие, сър? Не може да сте били в града много преди да е започнала обсадата; никой не говори за вас преди това време. Казват, че сте се появили точно тогава, когато Стражата се е нуждаела от вас.

— Може би винаги съм бил там, просто съм бил незабележим.

— С тези белези? Може и да не говорят за опасност толкова изрично, колкото моите, но определено са били запомнящи се.

Останалите на масата — лейтенанти и капитани на взводове — зяпаха Каладин с отворена уста. Може би прекаляваше и се държеше като по-висшестоящ от ранга си.

Но и никога не се бе справял добре с държането според ранга си.

— Може би — отговори Лазур — човек не бива да разпитва за пристигането ми. Бъди благодарен, че някой беше тук, когато градът се нуждаеше от него.

— Аз съм благодарен — каза Каладин. — Репутацията ти сред тези мъже, Лазур, е похвална и екстремните времена могат да извинят много неща. Но някой ден ще трябва да си признаеш. Тези мъже заслужават да знаят кой — точно — ги командва.

— А какво ще кажеш за себе си, Кал? — Тя хапна лъжица къри с ориз — мъжка храна, която ядеше с удоволствие. — Заслужават ли те да знаят за твоето минало? Не трябва ли ти да си признаеш?

— Може би.

— Аз съм твоят командващ офицер, осъзнаваш го, нали? Би трябвало да ми отговаряш, когато задавам въпроси.

— Отговарях — отвърна Каладин. — Ако не са отговорите, които си очаквал, може би въпросите ти не са били много добри.

Норо ахна звучно.

— Ами ти, Кал? Правиш изказвания, пропити със загатвания. Искаш отговори? Защо просто не попиташ?

Бурите да го отнесат. Тя беше права. Той се въртеше около сериозни въпроси. Каладин я погледна в очите.

— Защо не позволяваш на никого да говори за факта, че си жена, Лазур? Норо, не припадай. Ще изложиш всички ни.

Лейтенантът заби чело в масата, като стенеше тихо. Капитанът, с когото Каладин не бе общувал много, беше почервенял.

— Те измислиха тази игра сами — обясни Лазур. — Те са алети, така че им трябва извинение за това, че слушат военни заповеди от жена. Като се преструват, че има някаква тайна, се фокусират върху нея вместо върху мъжката гордост. Намирам цялото нещо за глупаво. — Тя се наведе напред. — Кажи ми честно. Дойде тук преследвайки мен ли?

„Преследвайки теб?“ Каладин вдигна глава.

Наблизо заби барабан.

Отне им секунда, дори на Каладин, да осъзнаят какво означава това. После Каладин и Лазур скочиха от масата почти едновременно.

— На оръжие! — кресна Каладин. — Има нападение над стената!

* * *

Следващият кръг на платформата беше изпълнен с пълзящи хора.

Киши стоеше край периметъра и наблюдаваше множество мъже и жени в опърпани дрехи да пълзят край нея, да се кикотят, да стенат или да дишат тежко. Всеки изглеждаше подвластен на различна емоция и всеки гледаше с открито налудничаво изражение. Тя си помисли, че разпознава някои от описанията на светлооки, които бяха изчезнали в двореца, макар в сегашното им състояние да беше трудно да се каже.

Жена с дълга коса, която се влачеше по земята, я погледна, ухили й се със стиснати зъби и кървящи венци. Пълзеше, едната ръка след другата, хавата й беше разпокъсана, избледняла. Следваше я мъж, който носеше пръстени, блестящи със Светлина на Бурята, в контраст с опърпаните му дрехи. Той се кикотеше непрестанно.

Храната на масите тук гниеше и беше покрита с духчета на разложението. Киши се поколеба в края на кръга. Трябваше да остане във външния; мястото й не беше тук. Зад нея имаше храна в изобилие. Смях и веселие. Сякаш я придърпваше назад, канеше я да се присъедини към вечната, прекрасна разходка.

Вътре в този кръг времето нямаше да има значение. Тя щеше да забрави Шалан и онова, което бе направила. Просто… просто се отдай…

Шарка забръмча. Воал ахна и позволи на Киши да се отскубне от нея, Тъкането на светлина се срина. Бурите да го отнесат. Трябваше да се махне от това място. То правеше нещо с мозъка й. Странни неща, дори за нея.

Още не. Тя се уви плътно с палтото си, след което си проби път през улицата, пълна с пълзящи хора. Нямаше открит огън да освети пътя й, само луната отгоре и бижутата, които носеха хората.

Бурите да го отнесат. Къде бяха отишли по време на бурята? Стенанията им, бърборенето и бръщолевенето им я преследваха, докато пресичаше улицата, след което забърза по тъмна пътечка между две сгради на манастири, към вътрешността. Към контролната сграда, която трябваше да е точно отпред.

Гласовете в главата й се превърнаха от шепот в някакъв бушуващ ритъм. Взрив от впечатления, последван от пауза и после нов изблик. Почти като…

Воал пристъпи между сградите и се озова на озарен от лунната светлина площад, оцветен в лилаво от греещия отгоре Салас. Вместо контролната сграда, тя откри обрасла грамада. Нещо беше покрило цялата постройка, както Среднощната майка бе обгърнала стълба за вълшебни камъни под Уритиру.

Тъмната маса пулсираше и туптеше. Черни вени, дебели колкото мъжки крак, се спускаха от нея и се сливаха със земята наблизо. Сърце. Биеше със странен, нередовен ритъм, бум-ба-ба-бум, вместо нормалното ба-бум на нейното собствено сърце.

— Отдай се.

— Присъедини се към веселбата.

— Шалан, слушай ме.

Тя се отърси. Последният глас беше различен. Беше го чувала и преди, нали?

Погледна настрани и намери сянката си на земята да сочи в грешната посока, към лунната светлина, вместо обратно на нея. Сянката пропълзя по стената, с очи като бели дупки, които светеха леко.

— Не съм ти враг. Но сърцето е капан. Бъди внимателна.

В далечината започнаха да бият барабани от върха на стената. Пустоносните атакуваха.

Всичко това заплашваше да я смаже. Туптящото сърце, странните процесии в кръговете около него, барабаните и паниката, че Слетите идват за нея, защото е била видяна.

Воал пое контрол. Бе постигнала целта си, бе огледала района и имаше информация за Клетвената порта. Време беше да се маха.

Тя се обърна и — насила — сложи лицето на Киши. Прекоси потока от пълзящи, стенещи хора. Вмъкна се във външния кръг от веселбари, преди да се изниже.

Не провери водача си. Тръгна към ръба на платформата на Клетвената порта и, без да поглежда назад, скочи.

79
Ехо от гръмотевици

„Нашето откритие е подхранвано от теорията, че може би Несътворените могат да бъдат уловени като нормални духчета. За целта щеше да е нужен специален затвор. И Обвързващ.“

Из чекмедже 30–20, трети изумруд

Каладин изтича по стълбището заедно с Върховен маршал Лазур, звукът на барабани пронизваше въздуха като ехо от гръмотевици от вече отминаваща буря. Той броеше ударите.

„Бурите да го отнесат. Нападат моята част.“

— Проклети да са тези създания! — измърмори Лазур. — Пропускам нещо. Като бяло на черно… — Тя погледна Каладин. — Просто ми кажи. Кой си ти?

— Ти коя си?

Двамата изскочиха от стълбището на върха на стената, озовавайки се в пълен хаос. Войниците на пост бяха запалили огромните маслени лампи по върховете на кулите и те огряваха тъмните стени. Слети се спускаха между тях, като оставяха след себе си тъмнолилава светлина и нападаха с дълги, окървавени копия.

Мъже лежаха крещящи на земята или сгушени по двойки, вдигнали щитове, сякаш се опитваха да се скрият от кошмарите над себе си.

Каладин и Лазур си размениха погледи, след което си кимнаха един на друг. „После.“

Тя хукна наляво, а Каладин се стрелна надясно и закрещя на мъжете да се подредят. Сил се въртеше около главата му, притеснена, нервна. Каладин грабна един щит от земята и хвана един войник за ръката, като го повлече със себе си, завъртя го и опря щит до неговия. Едно спускащо се копие издрънча в метала и разтърси Каладин. Пустоносният отлетя.

Изпълнен с мъка, Каладин остави ранените и кървящите, които бяха налазени от покварени духчета на болката. Той събра разпръснатите останки от Осми взвод на едно място, докато неговите мъже се заковаха пред стълбището. Това бяха техни приятели, хората, с които деляха казармите.

— Твое дясно и нагоре! — изкрещя Сил.

Каладин се завъртя и използва щита си, за да отблъсне копието на Пустоносен, който се понесе покрай него. Още една, носеща пола от разкъсан пурпурен плат. Начинът, по който летеше, беше почти хипнотизиращ… Докато копието й не прикова капитан Диданор към назъбения парапет, след което го вдигна и го захвърли.

Той крещеше, докато летеше към земята долу. Каладин едва не развали формацията и не хукна към него, но се удържа в редицата насила. Пресегна се, инстинктивно, към Светлината на Бурята в торбата см — но се спря. Ако я използваше, щеше да привлече пищящи, а в тази тъмнина дори и вдъхването на малко количество щеше да разкрие истинското му аз. Слетите щяха да го атакуват вкупом; щеше да рискува да застраши мисията да спаси целия град.

Днес той защитаваше най-добре чрез дисциплина, ред и трезва мисъл.

— Отряди Едно и Две, с мен! — извика. — Вардинар, ти поемаш Пети и Шести; нека мъжете ти раздават копия, след което да вземат лъкове и да се качат на върха на кулата. Норо, поеми отряди Три и Четири и отивайте на пътеката точно до кулата. Моите мъже ще удържат тази страна. Тръгвайте, тръгвайте!

Никой не възрази, докато правеха това, което им бе наредил. Каладин чу викове от Върховния маршал надолу по стената, но нямаше възможност да провери как се справя. Когато двата му отряда най-после формираха прилична стена от щитове, един човешки труп се заби в пътеката наблизо. Беше пуснат от много високо… или може да е бил Оттласнат към небето и чак сега да е паднал. Повечето от ранените мъже бяха стрелци от Осми взвод; изглеждаше, сякаш са били пометени от върха на кулата.

„Не можем да се борим с тези неща“, помисли си Каладин. Пустоносните атакуваха с резки спускания, идваха от всички посоки. Беше невъзможно да се поддържа нормална формация при такова нападение.

Сил прие формата на момиче и го загледа въпросително. Той поклати глава. Можеше да се бие и без Светлина на Бурята. Бе защитавал хората много преди да се научи да лети.

Започна да крещи заповеди, но един Слят прелетя и помете копията им с големия си щит. Преди мъжете да успеят да ги нагласят отново, друг се заби в центъра им и запрати няколко войника във въздуха. Лилаво сияние се излъчваше от тялото на съществото, докато то се въртеше наоколо с копието си, размахало го като твърде голям жезъл.

Каладин залегна инстинктивно, опитвайки се да маневрира с копието си. Слетият му се ухили, докато формацията се разпадаше. Беше мъжки, остатък от паршенд, с наслоени хитинови брони, които пълзяха по челото му и се издигаха от бузи, нашарени в червено и черно.

Каладин изправи копието си, но създанието се втурна към него и притисна ръка към гърдите му. Той усети как олеква, но също така изведнъж започна да пада назад.

Съществото го беше Оттласнало.

Каладин политна назад, сякаш се свличаше от било, падаше покрай стената към група от войниците си. Слетият искаше Каладин да се размаже в тях, но бе допуснал грешка.

Небето беше негово.

Каладин реагира незабавно на Оттласкването и се преориентира за секунда. Долу стана посоката, в която падаше; по пътеката, към извисяващия се пост на стражата. Мъжете му изглеждаха заклещени до едната страна на скала, обърнали се към него, ужасени.

Каладин успя да се отблъсне от камъка с края на копието си, като се премести настрани и така прелетя покрай мъжете, вместо да се забие в тях. Сил се присъедини към него като панделка и той се изви, падайки с краката надолу по пътеката към охранителната кула долу.

Успя да се побутне, така че падна точно през отворената врата. Хвърли копието, след което хвана ръба на вратата, докато преминаваше през нея. Спря с разтърсващо заклащане, ръцете му протестираха от болката, но тази маневра го забави достатъчно. Когато се залюля и се пусна, падна през стаята — покрай масата за вечеря, която изглеждаше като залепена за стената — и се приземи на отсрещната стена, вътре в сградата. Пристъпи до другата врата, която гледаше към пътеката, на която бе разположил отряда на Норо. Брада и Вед държаха копия към небето и изглеждаха неспокойни.

— Каладин! — викна Сил. — Над теб!

Той погледна нагоре през стаята и вратата, през която бе влязъл. Пустоносният, който го беше Оттласнал, се спускаше надолу, понесъл копие. Той зави, за да мине край кулата, подготвящ се да връхлети и да атакува Брада и мъжете от другата страна.

Каладин изръмжа и се стрелна по вътрешната стена на кулата, промъкна се край масата, след което се хвърли през един прозорец.

Блъсна се в Пустоносния във въздуха и избута копието на създанието настрани.

— Остави. Хората. Ми. На мира!

Каладин се държеше за дрехите на чудовището и се въртеше във въздуха на десетки метри над тъмния град, проблясващ със светлината на сфери на прозорци или във фенери. Пустоносният ги Оттласна по-високо, като погрешно предполагаше, че колкото по-голяма е височината, толкова по-голямо предимство ще има пред Каладин.

Здраво вкопчил се с лявата си ръка, докато вятърът плющеше около него, Каладин се пресегна с дясната си ръка и призова Сил като дълъг нож. Тя се появи мигновено и Каладин заби умаления Вълшебен меч в корема на създанието.

Пустоносният изсумтя и го погледна с дълбоки, светещи червени очи. Хвърли копието си и започна да дере Каладин, докато се въртеше във въздуха, като се опитваше да се освободи от него.

„Те могат да оцеляват след рани“, помисли си Каладин, стиснал зъби, когато съществото го сграбчи за врата. „Като Сияйните. Пустоносната светлина ги поддържа.“

Той все още се въздържаше да не извлече собствената си Светлина на Бурята. Понасяше Оттласкванията на Слетия, докато той ги въртеше във въздуха, крещейки на език, който Каладин не разбираше. Опита се да маневрира с Вълшебния нож и да пререже гръбнака на нещото. Оръжието беше невероятно остро, но за момента гравитацията и дезориентацията бяха по-големи фактори.

Пустоносният изсумтя, след което се Оттласна — с Каладин, увиснал за него — обратно надолу към стената. Падаха бързо, двойно или тройно Оттласкване, въртящи се и крещящи към пътеката върху стената.

— Каладин! — Гласът на Сил в главата му. — Усещам нещо… нещо в силата му. Режи нагоре, към сърцето.

Градът, битката, небето — всичко се превърна в мъгла. Каладин заби Острието си по-дълбоко в гърдите на създанието, като го насочваше нагоре, в търсене на…

Вълшебният нож удари нещо крехко и твърдо.

Червените очи на Слетия угаснаха.

Каладин се извъртя и постави трупа между себе си и пътеката на стената. Удариха се тежко и той отскочи от тялото, а после се заби в камъните с пукот. Изстена, очите му заблестяха от болка и беше принуден — инстинктивно — да вдиша Светлина на Бурята, за да излекува пораженията от падането.

Светлината потече през него, събирайки отново кости, поправяйки органи. Беше използвана за секунда и той се насили да не извлича повече, като вместо това се надигна и разтърси глава.

Пустоносният гледаше невиждащо от пътеката до него. Беше мъртъв.

Над тях другите Слети започнаха да отстъпват, оставяйки след себе си ранена и смачкана група стражи. Каладин с мъка се изправи на крака; неговата част от стената беше празна, запазена за умрелите и умиращите. Той не разпозна никого; бе се ударил в стената на около петнайсет метра от мястото на своя взвод.

Сил кацна на рамото му и го потупа отстрани по главата. Духчета на болката осеяха стената, пълзяха насам-натам във формата на ръце без кожа.

„Този град е обречен“, помисли си Каладин, докато коленичеше до един от ранените и бързо подготвяше превръзка, разрязвайки паднала мантия. „Бурите да го отнесат. Може би всички сме обречени. Изобщо не сме готови да се сражаваме с тези неща.“

Изглеждаше, че поне отрядът на Норо е оцелял. Те тичаха надолу по стената и се събраха около Пустоносния, който Каладин беше убил, побутваха го с края на копията си. Каладин стегна един турникет, след което се премести към друг мъж, чиято глава превърза.

Скоро на стената се струпаха военни хирурзи. Каладин отстъпи назад, окървавен — но повече ядосан, отколкото изморен. Обърна се към Норо, Брада и другите, които се бяха събрали около него.

— Ти уби един — възкликна Брада, като опипваше ръката си с липсващите глифи. — Бурите да го отнесат. Ти наистина уби един, Кал.

— Колко сте свалили? — попита Каладин, осъзнавайки, че никога не беше питал. — Колко е убила Стенната стража по време на нападенията през последните седмици?

Мъжете му се спогледаха.

— Лазур прогони няколко — отвърна Норо. — Страхуват се от Вълшебния й меч. Но що се отнася до убити Пустоносни… този ще бъде първият, Кал.

„Бурите да го отнесат.“ Още по-лошо, този, когото бе убил, щеше да се прероди. Освен ако Вестителите не издигнат затвора си отново, Каладин не можеше наистина да убие нито един от Слетите.

— Трябва да говоря с Лазур — каза той и тръгна надолу по пътеката. — Норо, докладвай.

— Нула убити, сър, макар Вацеслв да получи рана в гърдите. При хирурзите е и би трябвало да се оправи.

— Добре. Отряд, вие сте с мен.

Откри Лазур да наблюдава загубите на Осми взвод край охранителната им кула. Беше свалила мантията си и я държеше странно в едната си ръка, увита около предмишницата й, а част от нея се спускаше надолу. Вълшебният й меч, който не бе прибран в ножницата, блестеше, дълъг и сребрист.

Каладин пристъпи до нея, ръкавът на униформата му беше потъмнял от кръвта на Пустоносния, който беше убил. Лазур изглеждаше изморена и посочи с меча си напред.

— Погледни.

На хоризонта се събираха армии. Осветяваха ги светлини. Светлини от сфери. Хиляди и хиляди от тях — много повече, отколкото предишни вечери. Покриваха пейзажа като с одеяло.

— Това е цялата вражеска армия — каза Лазур. — Бих заложила червения си живот на това. Някак си са успели да маршируват през бурята по-рано днес. Не остава много. Ще трябва да нападнат преди следващата буря. Най-много няколко дни.

— Трябва да знам какво става тук, Лазур — заяви Каладин. — Как набавяш храна за тази армия?

Тя стисна устни в права черта.

— Той уби един, Върховни маршале — прошепна Брада иззад него. — Бурите да го отнесат… той свали един от тях. Сграбчи го, сякаш се качваше на буреносен кон, след което язди копелето през небето.

Жената го изучаваше и Каладин неохотно призова Сил като Вълшебен меч. Очите на Норо изскочиха, а Вед едва не припадна — макар че Брада само се ухили.

— Тук съм — рече Каладин, като подпря Силострието на рамото си — по заповед на крал Елокар и Тоягата. Моя работа е да спася Колинар. И е време да започнеш да говориш с мен.

Тя му се усмихна.

— Ела с мен.

80
Заблудена

„Ба-Адо-Мишрам някак се е Свързала с паршите, както някога бе сторил Зло. Тя осигурява Пустоносна светлина и улеснява форми на сила. Нашият ударен отряд ще я залови и ще я вкара в затвора.“

Из чекмедже 30–20, четвърти изумруд

Грънд не беше на обичайното си място в ъгъла на потрошения магазин.

Това място не беше понесло добре Вечната буря; таванът бе провиснал още повече, а през прозореца бяха влетели заплетени клони и бяха затрупали пода. Воал се намръщи, докато викаше името му. След като избяга от платформата на Клетвената порта, се бе срещнала с Вата, който чакаше, както беше инструктиран.

Беше изпратила Вата обратно да докладва на краля, а вероятно трябваше да отиде сама. Но не бе успяла да се отърси от мрачното безпокойство на пътуването си през веселбата. Да се върне у дома щеше да й остави твърде много време за мислене.

Воал искаше вместо това да е навън и да работи. Чудовищата и Пустоносните бяха нещо, което не можеше да разбере, но гладуващите деца… за тях беше в състояние да направи нещо. Взела бе оставащите два чувала с храна и бе тръгнала да помогне на хората в града.

Ако успееше да ги открие.

— Грънд? — повтори тя и се наведе още повече през прозореца. Преди той винаги бе стоял тук по това време. Може би най-накрая се беше изнесъл от сградата, като всички останали. Или може би още не се бе върнал от буреубежището след Вечната буря.

Обърна се да си върви, но Грънд най-сетне се запрепъва в стаята. Малкото хлапе прибра деформираната си ръка в джоба и й се намръщи. Това беше странно. Обичайно изглеждаше толкова щастлив, когато тя пристигнеше.

— Какво има? — попита го.

— Нищо — отвърна той. — Помислих те за някой друг. — Ухили й се.

Воал извади няколко парчета безквасен хляб от чувала.

— Днес не е много, опасявам се. Със сигурност обаче исках да се отбия. Информацията, която ни даде за онази книга, беше много полезна.

Той облиза устните си и протегна ръце. Тя му подхвърли хляба и момчето отхапа нетърпеливо.

— Какво още ти трябва?

— В момента нищо — отвърна Воал.

— Хайде де. Трябва да има нещо, с което да мога да помогна. Нещо, което искаш, нали?

„Твърде отчаяно“, помисли си Воал. „Какво има под повърхността? Какво съм пропуснала?“

— Ще си помисля — обеща тя. — Грънд, всичко наред ли е?

— Да. Естествено, всичко е супер! — Той направи пауза. — Освен ако не трябва да е?

Шарка тихо забръмча върху палтото на Воал. Тя се съгласи.

— Ще дойда пак след няколко дни. Тогава трябва да имам голяма плячка. — Воал докосна шапката си към момчето за довиждане, след което се върна обратно на пазара. Беше късно, но хората се размотаваха. Никой не искаше да бъде сам в дните след идването на Вечната буря. Някои гледаха към стената, където онези Слети бяха нападнали. Но това се случваше почти всеки ден, така че не предизвика голямо вълнение.

Воал привлече повече внимание, отколкото бе искала. Беше се разкрила пред тях, бе предала лицето си.

— Грънд лъже, нали? — попита Шарка.

— Да. Не съм сигурна защо, нито за какво.

Когато се вмъкна на пазара, тя сложи ръка пред лицето си и го смени с помахване на пръстите. Свали шапката си, сгъна я и тайно я изтъка, за да изглежда като мях за вода. Всяко нещо беше малка промяна, която никой нямаше да забележи. Прибра косата под палтото си, направи я да изглежда по-къса, след което най-сетне затвори палтото и смени дрехите си отдолу. Когато свали палтото и го сгъна, вече не беше Воал, а един пазач от пазара, когото бе нарисувала по-рано.

С навито палто под ръка, тя се помота на ъгъла и зачака да види дали някой ще мине да търси Воал. Не забеляза никого, макар че обучението й при Ишна да забелязва преследвачи не беше обширно. Тя се промъкна обратно през тълпата към магазина на Грънд. Застоя се до стената, после се доближи до прозореца, заслушана.

— … казах ти, че не трябваше да й даваме книгата — чуваше се глас от вътрешността.

— Това е жалко — обади се втори глас. — Жалко! Това ли беше най-доброто, което успя да направиш?

Тя чу изсумтяване и хленч. Това е Грънд. Воал прокле тихо и бързо се плъзна напред, за да погледне през прозореца. Група бандити дъвчеха безквасния хляб, който бе донесла. Грънд лежеше в ъгъла, скимтеше и се държеше за корема.

Воал изпита прилив на ярост и край нея моментално кипнаха духчета на гнева, езера, които пръскаха червено и оранжево. Тя изкрещя на мъжете и се втурна към вратата. Те моментално се разбягаха, макар че единият заби тояга в главата на Грънд с отвратително хрущене.

Докато стигне до момчето, мъжете вече бяха изчезнали навътре в сградата. Тя чу вратата в дъното да се затваря с трясък. Шарка се появи в ръката й като Вълшебно острие, но Отче на Бурята! Не можеше да ги преследва — не и да остави бедното дете тук.

Воал освободи Шарка и коленичи, ужасена от кървавата рана на главата на Грънд. Беше зле. Черепът бе счупен, кървеше…

Той примигна, замаян.

— В… Воал?

— Бурите да го отнесат, Грънд — прошепна тя. — Аз… — Какво можеше да направи? — Помощ? Помощ, някой! Тук има ранено дете!

Грънд изскимтя, след което прошепна нещо. Воал се наведе по-близо, чувстваше се безполезна.

— Мразя… — прошепна момчето. — Мразя те.

— Всичко е наред — каза тя. — Вече ги няма. Те… те избягаха. Ще ти помогна. — Превръзка. Тя отряза част от ризата си с ножа.

— Мразя те — прошепна Грънд.

— Аз съм, Грънд. Не онези.

— Защо не можа да ме оставиш на мира? — продължи той. — Те убиха всички. Приятелите ми. Тай…

Воал притисна плата към раната му и той потръпна. Бурите да го отнесат.

— Тихо. Не се напрягай.

— Мразя те — повтори той.

— Донесох ти храна, Грънд.

— Ти ги привлече — изсъска хлапакът. — Фръцкаше се наоколо и раздаваше храна. Мислеше си, че хората няма да забележат ли? — Той затвори очи. — Трябваше да стоя цял ден, да чакам… теб. Животът ми се превърна в това. Ако не бях тук, когато идваше, или ако се опитах да скрия храната, те ме биеха.

— От колко време? — прошепна тя, чувстваше как увереността й се изпарява.

— От първия ден, буреносна жено. Мразя… мразя те… И другите също. Всички… те… мразим…

Тя седя с него, докато дишането му се забави, а след това спря. Най-сетне се отпусна назад, с окървавения парцал в ръце.

Воал можеше да се справи с това. Тя беше виждала смърт. Това… това беше животът… на улицата… и…

Твърде много. Твърде много за един ден.

Шалан примигна сълзите от ъгълчетата на очите си. Шарка забръмча.

— Шалан — рече той. — Момчето говореше за другите. Други?

Бурите да го вземат! Тя се изправи на крака и излезе в нощта, като изпусна шапката и палтото на Воал в бързината. Затича към Мури — майката, която някога бе работила като шивачка. Шалан се провираше през хората на пазара, докато не стигна до претъпканото жилище, в което живееше жената. Тя пресече общата стая, след което изпусна въздишка на облекчение, когато откри Мури жива в малката си стаичка. Жената прибързано хвърляше дрехи в един чувал, най-голямата й дъщеря бе стиснала втори.

Тя погледна нагоре, видя Шалан — която все още изглеждаше като Воал — и изруга.

— Ти. — Сърдитата гримаса и мръщенето бяха непознати. Тя винаги бе изглеждала толкова приятна.

— Вече знаеш? — попита Шалан. — За Грънд?

— Грънд? — сопна се Мури. — Всичко, което знам, е, че Хватките са ядосани за нещо. Няма да рискувам.

— Хватките?

— Колко заблудена си ти, жено? Бандата, която контролира този район, имаше главорези, които ни наблюдаваха, когато ти пристигаше. Този, който наблюдаваше мен, се срещна с друг и проведоха тих спор, а после отпрашиха нанякъде. Чух името си. Така че си тръгвам.

— Те са взели храната, която ти дадох, нали? Бурите да го отнесат, те убиха Грънд!

Мури спря и поклати глава.

— Горкото хлапе. По-добре теб, отколкото него. — Тя изруга, докато събираше торбите и буташе децата си към общата стая. — Трябваше все да седим тук, да чакаме теб и буреносните ти чували с лакомства.

— Аз… Съжалявам.

Мури излезе в нощта с децата си. Шалан ги гледаше как си тръгват, изтръпнала. Празна. Тя тихо се скри в изоставената стая на Мури, все още държаща парцала с кръвта на Грънд.

81
Ити и сестра й

„Не сме сигурни какъв ефект ще има това върху паршите. Най-малкото би трябвало да им отнеме форми на сила. Назе, дъщерята на Кузодо, предупреждава за неумишлени странични ефекти.“

Из чекмедже 30–20, пети изумруд

— Името ми е Каладин — каза той, застанал в общата стая в казармата — която беше изпразнена по заповед на Върховния маршал. Отрядът на Норо бе останал по молба на Каладин, а Лазур беше поканила батальонния командир Хадинар — набит, с двойна брадичка човек, един от основните офицери на Лазур. Единственият друг човек в помещението беше нервният ардент, който рисуваше глифи за взвода.

Масата, на която седяха повечето от тях, бе окъпана в мека синя светлина от сфери. Каладин стоеше прав и миеше кръвта от ръцете си с влажен парцал в един леген.

— Каладин — повтори Лазур замислено. — Величествено име. Кой е домът ти?

— Наричат ме просто Благословения от Бурята. Ако имате нужда от доказателство за заповедите ми от краля, това може да се уреди.

— Нека се престорим, в името на разговора, че ти вярвам — рече Лазур. — Какво искаш от нас?

— Трябва да знам как използвате Превръщател, без да привличате вниманието на пищящите духчета. Тайната може да е от съществено значение за работата ми да спася града.

Лазур кимна, след това стана и тръгна към задната част на казармата. Използва ключ, за да отвори задната стая. Обаче Каладин вече беше поглеждал там. В нея имаше само малко запаси.

Останалите последваха Лазур в стаята, където тя пъхна малка кука между два камъка и дръпна скрито резе. Това й позволи да махне един камък, зад който се разкри дръжка. Тя я повдигна и се отвори врата. Светлината на няколко провесени сфери разкри малък коридор, който минаваше под средата на градската стена.

— Прекарали сте тунел в едно от вятърните остриета, сър? — попита Брада шокирано.

— Това е тук от много по-дълго, отколкото някой от нас е живял, войнико — намеси се батальонният командир Хадинар. — Това е бърз, таен път между постовете. Има дори няколко скрити стълбища към върха.

Трябваше да се промъкват вътре един по един. Брада вървеше след Каладин, приведен към него в малкото пространство.

— Ъ, Кал, ти… ти познаваш ли Тоягата?

— По-добре от повечето хора.

— И… ами… знаеш…

— Че вие двамата никога не сте плували заедно в Чистото езеро? — попита Каладин. — Да, макар да предполагам, че и останалите от отряда са се досетили за това, Брада.

— Да — съгласи се той и погледна към другите мъже. Въздъхна тихо. — Реших, че никога няма да повярваш на истината, тъй като в действителност беше императорът на азишите…

Този коридор, прорязан в камъка, напомни на Каладин за слоевете в Уритиру. Те стигнаха до скрита врата на пода, която Лазур отвори с ключ. Няколко крачки надолу по една стълба — до която имаше кухненски асансьор, с въжета и макари — ги отведоха до голяма стая, пълна с чували зърно. Каладин вдигна една сфера и разкри назъбена стена с изрязани парчета по очевидно неравномерен начин.

— Идвам тук долу всяка вечер или почти всяка — обади се Лазур и посочи с ръка в ръкавица — и режа парчета с Острието си. Сънувам кошмари за това как градът ще се срути отгоре ни, но не знам за друг начин да си набавя достатъчно камък — поне не и без да привлека още повече внимание.

От другата страна на стаята откриха още една заключена врата. Лазур почука два пъти, след което я отвори и разкри по-малко помещение, заето от възрастна жена ардент. Тя стоеше на колене до един каменен блок и носеше на ръката си отличителен фабриал — такъв, който светеше силно със светлината на изумрудите, които съдържаше.

Жената изглеждаше нечовешки; изглеждаше, сякаш под кожата й растяха ластари и те се подаваха покрай очите й, израстваха от ъгълчетата им и се спускаха по лицето й като стъбълца на бръшлян.

Тя стана и се поклони на Лазур. Истински Превръщател. Значи… Лазур не го правеше сама?

— Как? — попита Каладин. — Защо пищящите не са дошли за теб?

Лазур посочи към стените на стаята и за пръв път Каладин забеляза, че те са покрити с отразяващи метални пластини. Намръщи се и допря пръсти до една, беше студена на допир. Това не беше стомана, нали?

— Скоро след като започнаха странностите в двореца — обясни Лазур, — един мъж докара теглена от чул каруца пред казармата ни. В нея носеше тези парчета метал. Беше… странен човечец. И преди съм общувала с него.

— Квадратни черти? — налучка Каладин. — Бърз с обидите? Глуповат и прям, някак едновременно?

— Виждам, че го познаваш — кимна тя. — Предупреди ни да Превръщаме само в стая, чиито стени са изолирани с този метал. Доколкото виждаме засега, той пречи на пищящите да ни усетят. За съжаление, също така блокира далекосъобщителите да се свързват с външния свят. Държим горката Ити и сестра й да работят непрекъснато, като се редуват на Превръщателя. За тях двете ще бъде невъзможно да хранят целия град, но поне успяваме да поддържаме армията си силна и малко храна остава.

„В името на Преизподнята“, помисли си Каладин, докато оглеждаше отразяващите стени. Това нямаше да му помогне да използва силите си, без да бъде забелязан.

— Добре, Благословени от Бурята — рече Лазур. — Аз ти разкрих тайните ни. Сега ти ще ми кажеш как кралят очаква, че един мъж, макар и Мечоносец, ще успее да спаси този град.

— В Колинар има устройство — заговори той, — изработено в древни времена. То може моментално да пренася големи групи хора на големи разстояния. — Каладин се обърна към Лазур и останалите. — Армиите на Колин чакат, за да се присъединят към нас в Колинар. Всичко, което трябва да направим, е да активираме устройството — нещо, което само малцина избрани могат да сторят.

Войниците изглеждаха смаяни — всички освен Лазур, която се оживи.

— Наистина ли? Сериозно?

Каладин кимна.

— Чудесно! Да накараме това нещо да заработи! Къде е?

Каладин си пое въздух дълбоко.

— Е, там е работата…

82
Момичето, което се опълчи

„Това със сигурност ще доведе — най-сетне — до края на войната, който Вестителите ни обещаха.“

Из чекмедже 30–20, последен изумруд

Тя се бе свила на някакво място. Беше забравила къде.

За известно време бе представлявала… всички. Сто лица, които се въртяха едно след друго. Тя ги търсеше за успокоение. Със сигурност имаше някой, който не страдаше.

Всички бегълци наблизо бяха побягнали, наричайки я дух. Зарязаха я със сто лица, в мълчание, докато нейната Светлина на Бурята не угасна.

И остана само Шалан. За съжаление.

Мрак. Духната свещ. Пресечен писък. С нищо за гледане, умът й осигуряваше образи.

Баща й, лицето му ставаше лилаво, докато тя го душеше и пееше приспивна песен. Майка й, мъртва с изгорени очи.

Тин, пронизана от Шарка.

Кабсал, който се тресеше на пода, докато умираше от отровата.

Ялб, непоправимият моряк от „Насладата на вятъра“, мъртъв в дълбините на морето.

Безименен кочияш, убит от членове на Призрачната кръв.

Сега Грънд, с разцепена глава.

Воал се опита да помогне на тези хора, но бе успяла само да вгорчи живота им още повече. Лъжата, която беше Воал, изведнъж стана очевидна. Тя не беше живяла на улиците и не знаеше как да помага на хората. Да се преструва, че има опит, не значеше, че наистина го има.

Воал винаги бе мислила, че Шалан може да се справи с голямата картина, Пустоносните и Несътворените. Сега трябваше да се изправи срещу истината, че нямаше идея какво да прави. Не можеше да стигне до Клетвената порта. Тя беше охранявана от древен дух, който можеше да влезе в ума й.

Целият град разчиташе на нея, а тя не бе успяла да спаси дори едно малко просяче. Докато се свиваше на пода, смъртта на Грънд изглеждаше като сянка на всичко друго, на добрите й намерения, превърнали се в арогантност.

Където и да отидеше, смъртта я преследваше. Всяко лице, което носеше, бе лъжа, за да се престори, че може да я спре.

Не можеше ли да бъде някой, който не страдаше, поне веднъж?

Светлината избутваше сенки пред себе си, дълги и тънки. Тя примигна и моментално се вкамени. Колко дни бяха минали, откакто бе видяла светлина за последно? Една фигура пристъпи в общата стая пред нейната малка дупка. Все още беше в дългата стая, където бе живяла Мури.

Подуши внимателно.

Новодошлият донесе светлината си до прага й, след което внимателно пристъпи вътре и се настани срещу нея, с гръб опрян на стената. Стаята беше достатъчно тясна, така че протегнатите му крака да докосват стената до нея. Нейните бяха прибрани, с колене опрени до гърдите, а главата й почиваше на тях.

Шутът не проговори. Сложи сферата си на пода и остави на Шалан да наруши мълчанието.

— Трябваше да се досетя — прошепна тя най-сетне.

— Вероятно — отвърна Шутът.

— Да раздаваш толкова храна само привлича хищници. Трябваше да се съсредоточа над Клетвената порта.

— Отново, вероятно.

— Толкова е трудно, Шуте. Когато нося лицето на Воал… аз… аз трябва да мисля като нея. Да виждам голямата картина става по-трудно, когато тя поеме. А аз искам тя да поеме, защото тя не съм аз.

— Крадците, които убиха онова дете, бяха наказани — каза Шутът.

Шалан вдигна поглед към него.

— Когато някои от мъжете на пазара чуха какво се е случило — продължи той, — най-сетне организираха доброволческите отряди, за които говореха. Притиснаха Хватките и ги принудиха да предадат убиеца, а след това да се разпръснат. Извинявам се, задето не действах по-рано; други задачи отвличаха вниманието ми. Ще се радваш да научиш, че част от храната, която си раздала, беше все още в базата им.

— Струваше ли си живота на онова момче? — прошепна Шалан.

— Не мога да решавам цената на живота. Не бих посмял да опитам.

— Мури каза, че щяло да е по-добре, ако аз бях умряла.

— Тъй като на мен ми липсва опитът да решавам каква е цената на живота, дълбоко се съмнявам, че тя някак го е придобила. Опита се да помогнеш на хората на пазара. До голяма степен се провали. Такъв е животът. Колкото по-дълго живееш, толкова повече се проваляш. Провалите са знакът за един добре изживян живот. И обратно, единственият начин да живееш без провали, е да не бъдеш от полза на никого. Повярвай ми, практикувал съм го.

Тя подсмръкна и извърна поглед.

— Трябва да стана Воал, за да избягам от спомените, но нямам опита, който тя претендира, че има. Не съм живяла живота й.

— Не си — отвърна Шутът нежно. — Твоят е бил по-суров, не е ли така?

— И въпреки това е бил наивен. — Тя си пое дъх дълбоко и накъсано. Трябваше да престане. Знаеше, че трябва да превъзмогне избухването на гнева и да се върне в магазина на шивача.

Щеше да го направи. Щеше да забута всичко това в задната част на ума си, заедно с всичко друго, което пренебрегваше. Всички те можеха да тлеят заедно.

Шутът се облегна назад.

— Чувала ли си историята за Момичето, Което Погледнало Нагоре?

Шалан не отговори.

— Това е стара история — продължи той. Обгърна с ръце сферата на пода. — Тогава нещата били различни. Стена държала бурите навън, но никой не й обръщал внимание. Всички, освен едно момиче, което погледнало нагоре един ден и я засъзерцавало.

— Защо има стена? — прошепна Шалан.

— О, значи я знаеш? Добре. — Той се наведе надолу и духна крема на пода. Той се изви и оформи фигура на момиче. За кратко създаде впечатлението, че то седи пред стена, но тогава пак се разпадна на прах. Шутът опита отново и този път прахът се изви на малко по-високо, но после пак се разпадна.

— Малко помощ? — помоли той. Бутна торба със сфери по земята към Шалан.

Тя въздъхна, след което вдигна торбата и вдиша Светлината. Тя започна да беснее в нея, да настоява да бъде използвана, така че Шалан се изправи и издиша, изтъкавайки я в илюзия, която бе правила и преди. Примитивно село и младо момиче, което седи и гледа нагоре, към невъзможно висока стена в далечината.

Илюзията накара стаята като че ли да изчезне. Някак Шалан обрисува стените и тавана по точния начин, като ги накара да изчезнат в пейзажа — да се слеят с него. Не ги бе направила невидими; просто бяха покрити по начин, който караше Шалан и Шута да изглеждат, сякаш стоят на друго място.

Това беше… повече, отколкото някога преди бе правила. Но наистина ли го правеше тя? Шалан разтърси глава и пристъпи до момичето, което носеше дълги шалове.

Шутът пристъпи от другата страна.

— Хмм — промърмори той. — Не е зле. Но не е достатъчно тъмно.

— Какво?

— Мислех, че знаеш историята — отвърна и потупа въздуха. Цветът и светлината се изляха от илюзията, като ги оставиха да стоят в тъмнината на нощта, осветена само от малко на брой звезди. Стената беше едно огромно петно пред тях. — В онези дни не е имало светлина.

— Без светлина…

— Разбира се, дори и без светлина, хората пак е трябвало да живеят, нали? Това правят хората. Бързам да предположа, че това е първото нещо, което се научават как да правят. Така че те живели в тъмнината, обработвали земята в тъмнината, ядели в тъмнината. — Той махна с ръка зад себе си. Хора се препъваха напред-назад из селото, опипвайки пътя си към различни дейности, едва успяващи да видят нещо на звездната светлина.

В този контекст, колкото и да беше странно, някои части от историята, по начина, по който я бе разказала тя, имаха смисъл. Когато момичето отишло при хората и попитало: „Защо има стена?“, беше ясно защо на тях им е било толкова лесно да не й обръщат внимание.

Илюзията следваше думите на Шута, докато момичето в шалове питаше няколко души за стената. „Недей да ходиш отвъд нея или ще умреш.“

— И така — продължи Шутът, — тя решила, че единственият начин да открие отговори е сама да изкатери стената. — Той погледна към Шалан. — Глупава ли е била или смела?

— Аз откъде да знам?

— Грешен отговор. Била е и двете.

— Не е било глупаво. Ако никой не задава въпроси, тогава никога нямаше да научим нищо.

— Ами мъдростта на по-възрастните от нея?

— Те не са й дали обяснение защо не бива да пита за стената! Никакво обяснение, никакво оправдание. Има разлика между това да слушаш по-възрастните и просто да си изплашен колкото всички останали.

Шутът се усмихна, сферата в ръката му осветяваше лицето му.

— Забавно е, нали, как толкова много от историите ни започват по един и същи начин, но свършват по два противоположни? От една страна, детето игнорира родителите си, скита се в гората и го изяждат. От друга, то открива невероятни чудеса. Няма много приказки за деца, които казват: „Да, няма да ходя в гората. Радвам се, че родителите ми ми обясниха, че там живеят чудовищата.“

— На това ли се опитваш да ме научиш? — сопна се Шалан. — На тънката разлика между това да избираш сам и да не послушаш нечий добър съвет?

— Аз съм ужасен учител. — Той махна с ръка, когато момичето стигна до стената след дълго ходене. То започна да се катери. — За щастие, аз съм творец, а не учител.

— Хората учат разни неща от изкуството.

— Богохулство! Изкуството не е изкуство, ако има предназначение.

Шалан извъртя очи.

— Вземи тази вилица — каза Шутът. Той махна с ръка. Част от Светлината й на Бурята се отдели от нея, завъртя се около ръката му и създаде образ на летяща вилица в тъмнината. — Тя има предназначение. Хранене. Сега, ако беше украсена от майстор творец, това щеше ли да промени предназначението й? — По вилицата поникнаха заплетени релефи във формата на растящи листа. — Не, разбира се, че не. Използва се за същото, украсена или не. Изкуството е частта, която не служи за нищо.

— Прави ме щастлива, Шуте. Това е предназначение.

Той се ухили и вилицата изчезна.

— Не бяхме ли по средата на история за едно момиче, което се катери по стена? — попита Шалан.

— Да, но тази част отнема векове — сви рамене той. — Намирам неща, които да ни занимават.

— Можем просто да пропуснем скучната част.

— Да пропуснем? — изуми се Шутът. — Да пропуснем част от приказка?

Шалан щракна с пръсти и илюзията се измести, така че сега те седяха на върха на стената в мрака. Момичето с шаловете най-сетне — след много дни влачене — се изкачи до тях.

— Рани ме — рече Шутът. — Какво става после?

— Момичето открива стъпала — отвърна Шалан. — И то осъзнава, че стената не е била, за да държи нещо вътре, а за да държи нея и хората й отвън.

— Защото?

— Защото сме чудовища.

Шутът пристъпи до Шалан, след което тихо я обгърна с ръце. Тя потръпна, после се извъртя и зарови лице в ризата му.

— Ти не си чудовище, Шалан — прошепна той. — О, дете. Светът е чудовищен понякога и съществуват хора, които биха те накарали да повярваш, че и ти си ужасна по асоциация.

— Такава съм.

— Не. Защото, виждаш ли, всъщност става обратното. Ти не си по-лоша заради връзката си със света, а той е по-добър заради връзката си с теб.

Тя се притисна в него, трепереща.

— Какво да правя, Шуте? — прошепна. — Знам… знам, че не трябва да ме боли толкова. Трябваше… — тя си пое дълбоко дъх. — Трябваше да ги убия. Трябваше. Но сега изрекох думите и вече не мога да го игнорирам. Така че трябва… трябва просто и аз да умра, задето го сторих…

Шутът махна настрана, към мястото, на което момичето с шаловете все още гледаше към един нов свят. Каква беше тази дълга раница, която бе сложило до себе си?

— Значи си спомняш — попита той нежно — останалото от историята?

— Не е важно. Вече открихме поуката. Стената е държала хората отвън.

— Защо?

— Защото… — Какво беше казала на Шарка преди, когато му бе показвала тази история?

— Защото — обади се Шутът и посочи — отвъд стената е била Светлината на Бога.

Тя избухна във внезапна експлозия: бляскава и силна светлина, която освети пейзажа отвъд стената. Шалан ахна, когато огря над тях. Момичето с шаловете също ахна и видя света във всичките му цветове за първи път.

— Тя слязла по стълбите — прошепна Шалан, докато наблюдаваше как момичето слиза по стъпалата, а шаловете се носят зад него. — Скрила се между създанията, които живеели от онази страна. Промъкнала се до Светлината и я отнесла обратно със себе си. До другата страна. До… земята на сенките…

— Да, наистина — кимна Шута, докато сцената се разиграваше, момичето в шаловете се промъкваше до основния източник на светлината, след това отчупваше малко парченце в ръката си.

Невероятно преследване.

Момичето се качва по стъпалата трескаво.

Безумно спускане.

И тогава… светлина, за пръв път в селото, последвана от идването на бурите — врящи над стената.

— Хората страдали — продължи Шута, — но всяка буря донасяла подновена светлина, защото тя вече никога не можела да бъде върната обратно, след като била взета. И хората, при всичките им страдания, никога не биха избрали да се върнат. Не и сега, когато можели да виждат.

Илюзията избледня, оставяйки двамата да стоят в общата стая на сградата, с малката стаичка на Мури отстрани. Шалан се отдръпна, засрамена, задето бе ридала върху ризата му.

— Иска ли ти се — попита Шутът — да можеш да се върнеш към времето, когато няма да виждаш?

— Не — прошепна тя.

— Тогава живей. И остави провалите ти да бъдат част от теб.

— Това звучи… ужасно близко до поука, Шуте. Сякаш се опитваш да направиш нещо полезно.

— Е, както казах, всички се проваляме от време на време. — Той махна с ръце настрани, сякаш се опитваше да изтръска нещо от Шалан. От лявата и от дясната й страна се понесе Светлина на Бурята, изви се, след което образува две идентични версии на Шалан. Те стояха с червеникави коси, изцапани лица и провиснали бели палта, които принадлежаха на някой друг.

— Шуте… — започна тя.

— Тихо. — Той тръгна към една от илюзиите, за да я огледа, като потупваше брадичката си с показалец. — Много неща са се случили на това бедно момиче, нали?

— Много хора са преживели повече и се справят добре.

— Добре?

Шалан сви рамене, неспособна да прогони истините, които бе изрекла. Далечният спомен как пее на баща си, докато го душеше. Хората, пред които се бе провалила, проблемите, които бе причинила. Илюзията за Шалан вляво ахна, след което отстъпи до стената на стаята, клатейки глава. Тя се срина на земята и се сви с глава между краката.

— Горката глупачка — прошепна Шалан. — Всичко, което се опитва да направи, само влошава света. Беше счупена от баща си, след което сама се счупи. Тя е безполезна, Шуте. — Започна да скърца със зъби презрително. — Наистина вината не е нейна, но все пак е безполезна.

Шутът изсумтя, след което посочи към втората илюзия, застанала зад тях.

— Ами тази?

— Не е по-различна — отвърна Шалан, вече се изморяваше от тази игра. Даде на втората илюзия същите спомени. Баща. Хеларан. Провалът пред Ясна. Всичко.

Илюзорната Шалан се стегна. След това стисна челюсти и остана на място.

— Да, виждам — каза Шутът и се приближи до нея. — Не е по-различна.

— Какво правиш с илюзиите ми? — сопна се Шалан.

— Нищо. Те са еднакви до най-малката подробност.

— Разбира се, че не са — възрази Шалан и потупа илюзията, усети я. През нея пулсираха чувства, спомени и болка. И… и нещо, което ги задушаваше…

Прошка. Към себе си.

Тя ахна и отдръпна пръста си, сякаш беше ухапана.

— Ужасно е — заговори Шутът и пристъпи обратно до нея — да бъдеш наранен. Нечестно е, ужасно и отвратително. Но, Шалан… всичко е наред, ако продължиш да живееш.

Тя поклати глава.

— Другите ти умове поемат контрол — прошепна той, — защото изглеждат толкова по-привлекателни. Никога няма да ги контролираш, докато не си сигурна във връщането на онази, която ги е родила. Докато ти не приемеш да бъдеш себе си.

— Значи никога няма да ги контролирам. — Тя примигна, за да спре сълзите.

— Не — обади се Шутът. Той кимна към версията й, която още стоеше изправена. — Ще ги контролираш, Шалан. Ако не вярваш на себе си, можеш ли да повярваш на мен? Защото в теб аз виждам жена, по-прекрасна от която и да е от лъжите. Гарантирам ти, тази жена заслужава да бъде защитавана. Ти заслужаваш да бъдеш защитавана.

Шалан кимна към илюзията на себе си, която все още стоеше изправена.

— Не мога да бъде нея. Тя е просто още една измислица.

И двете илюзии изчезнаха.

— Виждам само една жена тук — каза Шутът. — И това е тази, която стои изправена. Шалан, това винаги си била ти. Просто трябва да го признаеш. Да го допуснеш. — Той й прошепна: — Нормално е да те боли.

После вдигна торбата си и извади нещо. Шапката на Воал. Притисна я към дланта й.

Шокиращо, сутрешната светлина се процеждаше през прага. Нима бе стояла тук цяла нощ, свита в тази стая, подобна на дупка?

— Шуте? — попита тя. — Аз… не мога да го направя.

Той се усмихна.

— Има определени неща, които знам, Шалан. Това е едно от тях. Можеш. Открий баланса. Приеми болката, но не приемай, че си я заслужила.

Шарка избръмча в подкрепа на това. Но не беше толкова лесно, колкото каза Шутът. Тя си пое дъх и почувства… как през нея премина тръпка. Шутът събра нещата си и метна торбата на рамо. Усмихна се, след което пристъпи навън под светлината.

Шалан издиша, чувстваше се глупаво. Последва Шута навън и се появи на пазара, който все още не се бе събудил съвсем. Не видя Шута наоколо, но и не бе очаквала. Той имаше начин да се намира там, където не биваше да бъде, но не и там, където очакваш да е.

Понесла шапката на Воал, тя пресече улицата, чувстваше се странно, облечена в панталон и палто. Червена коса, но ръкавица на скритата ръка. Трябваше ли да се крие?

Защо? Усещането беше… наред. Вървя по целия път до магазина на шивача и надзърна вътре. Адолин седеше до една маса с отнесен вид.

Веднага подскочи.

— Шалан? Тревожехме се! Вата каза, че трябваше да си се върнала!

— Аз…

Той я прегърна и тя се отпусна в обятията му. Чувстваше се… по-добре. Не добре все още. Всичко все още беше там. Но нещо в думите на Шута…

— Виждам само една жена тук. Тази, която стои изправена.

Адолин все пак я подържа известно време, сякаш имаше нужда да се увери, че наистина е там.

— Знам, че си добре, разбира се — рече той. — Имам предвид, та ти си на практика неубиваема, нали? — Най-сетне се отдръпна — все още я държеше за раменете — и огледа облеклото й.

Трябваше ли да му обясни?

— Готино — одобри Адолин. — Шалан, това е елегантно. Червено върху бяло. — Той отстъпи назад, кимайки. — Йокска ли ти го уши? Нека видя как ти стои шапката.

О, Адолин, помисли си тя, докато слагаше шапката.

— Палтото е малко широчко — отсъди той. — Но стилът ти отива много. Смел. Ярък. — Адолин наклони глава. — Ще изглежда по-добре с меч на кръста ти. Може би… — Той се спря. — Чуваш ли това?

Тя се обърна, намръщена. Звучеше като маршируване.

— Парад толкова рано?

Те погледнаха на улицата и видяха да приближава Каладин с, както изглеждаше, армия от пет– или шестстотин мъже, носещи униформата на Стенната стража.

Адолин леко въздъхна.

— Естествено. Вероятно вече им е водач или нещо такова. Буреносен мостови.

Каладин измарширува с мъжете си право до вратата на магазина на шивача. Шалан и Адолин излязоха навън да го посрещнат и тя чу как Елокар се препъва по стъпалата вътре, крещейки за това, което очевидно бе видял през прозореца.

Каладин тихо разговаряше с жена в броня, хванала шлем под мишница, върху чието лице се пресичаха два белега. Върховен маршал Лазур бе по-млада, отколкото Шалан беше очаквала.

Войниците утихнаха, когато видяха Адолин и след това краля, който вече беше буден и облечен.

— Значи това си имал предвид — обърна се Лазур към Каладин.

— Благословени от Бурята? — попита Елокар. — Какво е това?

— Искахте армия, за да атакувате двореца, Ваше Величество — каза Каладин. — Е, готови сме.

83
Проникване с кръвопролитие

„Като надлежно назначени пазители на идеалните скъпоценни камъни, ние от Инозвателите сме поели бремето да пазим рубина, наречен Капката на Чест. Нека бъде записано.“

Из чекмедже 20–10, циркон

Адолин Колин плисна малко студена вода върху лицето си, след което го изтри до чисто с парцал за миене. Беше изморен — бе прекарал голяма част от нощта да се безпокои защо Шалан не бе успяла да се върне. Отдолу, в самия магазин, можеше да чуе тежките стъпки на другите, докато подготвяха последните неща за нападението.

Нападение над двореца, негов дом в продължение на много години. Той си пое дълбоко дъх.

Нещо не беше наред. Адолин се размърда неспокойно, провери ножа на колана си, превръзките за спешни случаи в джоба си. Погледна глифите, които Шалан му бе направила по негова молба — решителност, — увити около ръката му. След това най-сетне осъзна какво го притесняваше.

Призова Вълшебния си меч.

Той беше дебел в основата, широк колкото мъжка длан, а предната част се извиваше като движеща се змиорка. От задната част се подаваха малки кристални издатини. Никоя ножница не можеше да държи оръжие като това и никой обикновен меч не можеше да го имитира — не и без да стане толкова тежък, че да е неизползваем. Вълшебният меч се познаваше, когато го видиш. Това беше целта.

Адолин вдигна оръжието пред себе си в тоалетната, загледан в отражението си в метала.

— Нямам колието на майка си — отбеляза той, — нито някоя от другите традиции, които следвах някога. В действителност никога не са ми трябвали. Винаги си ми трябвал само ти. — Той си пое дълбоко въздух. — Предполагам… че някога си бил жив. Другите твърдят, че могат да те чуят да крещиш, когато те докоснат. Че си мъртъв и все пак някак все още изпитваш болка. Не мога да направя нищо за това, но… благодаря ти. Благодаря ти, че ми помага през всички тези години. И ако това ти е от полза, днес ще те използвам, за да свърша нещо добро. Ще се опитам винаги да те използвам така.

Чувстваше се по-добре, когато отзова Острието. Разбира се, той носеше и друго оръжие: ножа на колана му, дълъг и тънък. Оръжие, предназначено за пробождане на хора с брони.

Беше изпитал такова удовлетворение да го промуши през окото на Садеас. Все още не знаеше дали да се чувства засрамен или горд. Въздъхна, погледна се в огледалото, след което взе още едно бързо решение.

Когато слезе по стъпалата към общата стая малко по-късно, той носеше Колинската си униформа. На кожата му й липсваше меката коприна и по-добрата форма на направеното по поръчка облекло, но откри, че стъпва по-гордо в сегашното. Въпреки факта, че част от него, дълбоко вътре, се тревожеше, че вече не заслужава да носи глифите на баща си.

Той кимна на Елокар, който говореше със странната жена, известна като Върховен маршал Лазур.

— Разузнавачите ми са били принудени да се върнат — каза тя. — Но са видели достатъчно, Ваше Величество. Пустоносната армия е тук, в цялата си сила. Ще атакуват днес или утре със сигурност.

— Е — отвърна Елокар, — предполагам, че разбирам защо си направила всичко по силите си, за да поемеш контрол над Стражата. Не мога да те обеся като узурпатор. Добра работа, Върховни маршале.

— Аз… оценявам това?

Шалан, Каладин, Белязания и Дрей изучаваха една карта на двореца. Трябваше да запомнят разположението на всичко. Адолин и Елокар, разбира се, вече го знаеха. Шалан бе решила да не се преоблича от прелестното бяло облекло, което носеше по-рано. Щеше да бъде по-функционално за нападение от някоя пола. Бурите да го отнесат, имаше нещо в жена, обута в панталони и с палто.

Елокар остави Лазур да изслушва докладите на хората си. Наблизо в стаята, няколко светлооки мъже му отдадоха чест — Върховните господари, пред които двамата с Адолин се бяха разкрили предишната вечер. Всичко, което трябваше да направят, бе да се отдръпнат от сферите, които зареждаха илюзиите им, и истинските им лица се бяха разкрили.

Някои от тези мъже бяха опортюнисти, но много бяха верноподаници. Бяха довели по няколкостотин въоръжени мъже със себе си — не толкова, колкото Каладин бе довел от Стенната стража, но все пак Елокар изглеждаше горд от това, което бе сторил, за да ги събере. Както и трябваше да бъде.

Заедно, той и Адолин се присъединиха към Сияйните в предната част на магазина. Елокар махна на Върховните господари да се присъединят към тях, след което заговори твърдо:

— Всички наясно ли са? — попита.

— Нападаме двореца — отвърна Каладин. — Завземаме Слънчевата пътека, прекосяваме платформата на Клетвената порта, удържаме я, докато Шалан се опитва да прогони Несътворените, както стори в Уритиру. След което активираме Клетвената порта и довеждаме войската в Колинар.

— Контролната сграда е напълно обрасла с онова черно сърце, Ваше Величество — намеси се Шалан. — Наистина не зная как пропъдих Среднощната майка — и определено не зная дали ще успея да направя същото тук.

— Но си склонна да опиташ? — попита кралят.

— Да. — Тя си пое дълбоко дъх. Адолин стисна рамото й насърчително.

— Бягащ по вятъра — продължи кралят. — Задачата, която давам на теб и твоите хора, е да закарате кралица Аесудан и наследника на безопасно място. Ако Клетвената порта работи, ще ги изведем така. Ако ли не, ще трябва да ги измъкнеш от града с летене.

Адолин погледна към Върховните господари, които изглежда попиваха всичко това — пристигането на Сияйните рицари, решението на краля да нападне собствения си дворец — с лекота. Знаеше донякъде как се чувстват. Пустоносни, Вечната буря, покварени духчета в града… накрая човек спираше да се шокира от това, което му се случва.

— Сигурни ли сме, че пътят през Слънчевата пътека е най-добрият? — попита Каладин, като посочи към картата, която държеше Дрей. Той премести пръста си от източната галерия на двореца, по Слънчевата пътека, върху платформата на Клетвената порта.

Адолин кимна.

— Това е най-подходящият път към Клетвената порта. Тези малки стъпала от външната страна на това плато ще са ужасни за нападение. Най-добрият ни шанс е да се качим по предните стъпала на двореца, да разбием вратите с Вълшебните мечове и да си проправим път с бой от входа до източната галерия. Оттам можеш да се качиш надясно, за да стигнеш покоите на краля, или направо да минеш по Слънчевата пътека.

— Не ми допада боя по този коридор — поклати глава Каладин. — Трябва да предположим, че Слетите ще се присъединят в битката на страната на Дворцовата стража.

— Възможно е да успея да ги разсея, ако дойдат — обади се Шалан.

Каладин изсумтя и спря да се оплаква. Видя, също като Адолин. Това нямаше да бъде лесна битка — имаше много слаби точки, които отсрещната страна можеше да използва. Но какво друго можеха да направят?

В далечината бяха започнали да бият барабани. От стените. Каладин погледна към тях.

— Още едно нападение? — попита един от Върховните господари.

— По-лошо — каза Каладин, докато зад тях Лазур тихо изруга. — Това е сигналът, че нападат града.

Лазур си проправи път до предните врати на магазина на шивача и останалите я последваха. Повечето от шестстотинте мъже тук бяха от Стенната стража и някои от тях пристъпиха напред към далечните стени, стиснали копия и щитове.

— Мирно, войници — викна Лазур. — Ваше Величество, голяма част от войниците ми умират на стената в безнадеждна битка. Тук съм, защото Благословения от Бурята ме убеди, че единственият начин да им помогна е да превземем двореца. Така че ако ще го правим, сега е моментът.

— Тогава тръгваме! — отсече Елокар. — Върховни маршале, Върховни господари, предайте вестта на войските си. Организирайте строя! Тръгваме към двореца по моя команда!

Адолин се обърна, когато няколко Слети се стрелнаха през небето по далечната стена. Вражески Повелители на Стихиите. Бурите да го отнесат. Той поклати глава и забърза към Йокска и съпруга й. Те бяха наблюдавали всичко това — пристигането на армия на прага им, подготовките за нападението — объркано.

— Ако градът удържи — каза им Адолин, — ще бъдете добре. Но ако падне… — Той си пое дълбоко дъх. — Доклади от други градове посочват, че няма да последва клане на всички. Пустоносните са тук да превземат, не да избиват. И все пак ще предложа да се подготвите да избягате от града и да тръгнете към Пустите равнини.

— Пустите равнини? — изуми се Йокска. — Но, господарю, това е на стотици и стотици километри!

— Зная — кимна той и потръпна. — Много ви благодаря, че ни приехте. Ще направим каквото можем, за да спрем това.

Наблизо Елокар приближи плахия ардент, който дойде с Лазур. Той забързано рисуваше глифи за войниците и подскочи, когато Елокар го хвана за рамото и бутна един предмет в ръката му.

— Какво е това? — попита ардентът нервно.

— Далекосъобщител — отвърна Елокар. — Половин час след като армията ми тръгне, ти трябва да се свържеш с Уритиру и да ги предупредиш да подготвят войските си да се пренесат тук чрез Клетвената порта.

— Не мога да използвам фабриал! Пищящите…

— Спокойно, човече! Врагът може да е прекалено зает с атаката, за да те забележи. Но дори и да те усетят, ти трябва да рискуваш. Армиите ни трябва да са готови. Съдбата на града може да зависи от това.

Пребледнял, ардентът кимна.

Адолин се присъедини към войската, като се насилваше да се успокои. Просто още една битка. Бе участвал в десетки, ако не и стотици такива. Но, бурите да го отнесат, бе свикнал с просторни бойни полета от камък, не с улици.

Недалече тихо разговаряше малка групичка от стражи.

— Ще се оправим — казваше единият. Беше нисък мъж, гладко обръснат, макар че имаше потресаващо космати ръце. — Казвам ви, видях собствената си смърт там на стената. Тя се спусна към мен, с насочено право към сърцето ми копие. Погледнах в онези червени очи и се видях как умирам. После… той беше там. Изстреля се от прозореца на кулата като стрела и се заби в Пустоносния. Това копие беше предназначено за моя живот, а той промени съдбата, казвам ви. Кълна се, че светеше, когато го направи…

„Навлизаме в ера на богове“, помисли си Адолин.

Елокар вдигна Вълшебния си меч високо и даде заповед. Те тръгнаха през града, като подминаваха притеснени бегълци. Редове от сгради със здраво затворени врати, сякаш се подготвяха за буря. Най-сетне дворецът се издигна пред армията като обсидианов блок. Самите камъни изглеждаха, сякаш си бяха сменили цвета.

Адолин призова Меча си и видът му успокои мъжете наоколо. Маршируваха към северната част на града, близо до градската стена. Тук Слетите бяха видими, атакувайки войниците. Започна странно думкане и Адолин го взе за още един комплект барабани — докато една глава не се появи над върха на най-близката до тях стена.

Бурите да го отнесат! Имаше огромно каменно клиновидно лице, което му напомняше на някакъв голямочерупчест звяр, макар че очите му бяха просто червени точки, които блестяха дълбоко навътре.

Чудовището се издърпа нагоре с помощта на предния си крайник. Не изглеждаше чак толкова високо, колкото градските стени, но все пак беше огромно. Слети бръмчаха наоколо, докато то блъскаше по стената — разпръсваше защитниците като кремлинги, — след което разби една охранителна кула.

Адолин осъзна, че той, заедно с голяма част от войската им, бе спрял, вторачен в обезсърчаващата гледка. Земята потрепери, когато на няколко пресечки от тях се затъркаляха камъни и се забиха в сградите.

— Продължавайте да вървите! — кресна Лазур. — Бурите да го отнесат! Те се опитват да влязат и да ни изпреварят по пътя до двореца!

Чудовището раздроби охранителната кула, след което с небрежно подмятане хвърли къс скала с размера на кон към тях. Адолин зяпна, чувстваше се безпомощен, докато камъкът неумолимо летеше към него и войниците.

Каладин се издигна във въздуха на лъч светлина.

Той удари камъка и се затъркаля с него, въртеше се и се сучеше из въздуха. Сиянието му намаля значително.

Камъкът се наклони. Някак промени инерцията си, тласнат от Каладин, като камъче, бръснато от масата. Превали градската стена, на косъм пропускайки чудовището, което го бе захвърлило. Адолин слабо дочу как започнаха да пищят духчета, но това бе удавено от звуците на камък, който пада и викове на хора по улиците.

Каладин се изпълни отново със Светлина на Бурята от раницата си. Носеше по-голямата част от скъпоценните камъни, които бяха взели от Уритиру, богатство от изумрудения резерв, за да ги използват по време на мисията си и за отварянето на Клетвената порта.

Дрей се издигна във въздуха до него, след това Белязания, който също така бе Оттласнал и Шалан нагоре. Адолин знаеше, че тя е на практика безсмъртна, но все пак беше странно да я види тук, в предните редици.

— Ние ще разсейваме Слетите — кресна Каладин на Адолин, като посочи към група фигури, летящи във въздуха в тяхна посока. — И — ако можем — ще превземем Слънчевата пътека. Минете през двореца и ще се срещнем в източната галерия!

Те се стрелнаха. Недалече чудовището заблъска по портите, а дървото започна да се цепи и да пука.

— Напред! — изрева Лазур.

Адолин нападна, като тичаше до Елокар и Лазур. Стигнаха градините на двореца и хукнаха по стълбите. На върха войници в много подобни униформи — черно и по-тъмно синьо, но все пак Колински — се оттеглиха и затвориха предните порти на двореца.

— Кралската гвардия — кресна Адолин, като посочи към група мъже в червено, отредена за почетна стража на Елокар. — Охранявайте фланговете на краля, докато той реже! Не давайте на врага да го нападне, когато портата пада!

Мъжете се струпваха на стъпалата, заемаха позиции по предната веранда на двореца. Държаха копия, макар някои да бяха светлооки. Адолин, Лазур и Елокар се разделиха и всеки отиде до отделна врата на върха на стъпалата. Тук предната част от покрива на двореца — поддържан от дебели колони — ги пазеше от камъните, които чудовището захвърляше.

Със стиснати зъби, Адолин заби Острието си в цепнатината между дебелата дървена порта на двореца и стената. Бързо замахна нагоре, като проряза и двете панти, и лоста, който бе сложен от вътрешната страна. След като още един прорез от другата страна освободи вратата, той отстъпи назад на позицията си. Вратата падна навътре с трясък.

Вражеските войници вътре незабавно насочиха копия навън, с надежда да уцелят Адолин. Той се отдръпна още и не посмя да замахне. Да размахваш Вълшебен меч с една ръка си беше предизвикателство, дори и когато не трябваше да се притесняваш, че ще уцелиш собствените си войници.

Отстъпи настрани и позволи на Стенната стража да атакува вратата. Адолин, вместо това, се премести до група войници, които бяха дошли с Върховния господар Уримил. Тук той проряза част от стената, като се получи импровизирана врата, която войниците отвориха с бутане. Премести се надолу по дългата веранда и отвори нова, а след това и трета.

Когато свърши, погледна към Елокар, който бе пристъпил през съборената пред него врата и сега беше вътре в двореца. Размахваше Острието си, хванато в една ръка, а в другата държеше щит. Беше отворил дупка във вражеските войници, като вече бе убил десетки.

„Внимавай, Елокар“, помисли си Адолин. „Спомни си, че нямаш Броня.“ Той посочи към взвод войници.

— Подкрепете Кралската гвардия и гледайте врагът да не го превъзхожда. Ако това се случи, извикайте и ще дойда.

Те отдадоха чест и Адолин отстъпи назад. Лазур бе срязала собствената си врата, но нейният Меч не беше дълъг като другите два. Тя водеше по-консервативна атака, като прерязваше края на копия, които стърчаха по посока на войниците й. Докато Адолин наблюдаваше, тя прониза един вражески войник, който се опитваше да пробие. Забележително, но очите му не изгоряха, макар кожата му да доби странен пепелив сив цвят, докато мъжът умираше.

„Кръв на предците ми“, помисли си той. „Какво не е наред с Меча й?“

Дори с всички тези отворени врати, проникването в двореца напредваше бавно. Хората вътре бяха формирали групи край вратите, прикрити с щитове, а боят се водеше предимно от мъже, които използваха къси копия, за да се пронизват един друг. Някои взводове от Стенната стража донесоха дълги пики, за да разчупят редиците на защитниците, подготвяйки се за нахлуване.

— Вие, хора, някога да сте пазили с щитове Мечоносец? — попита Адолин най-близкия до него взвод войници.

— Не, сър — отвърна един от тях. — Но сме минали обучението…

— Това ще трябва да свърши работа — отвърна той и хвана Меча си с две ръце. — Влизам в централната дупка. Стойте наблизо и дръжте копията далеч от страните ми. Ще внимавам да не ви помета.

— Да, сър! — каза водачът на взвода.

Адолин си пое дълбоко дъх, след което приближи отвора. Във вътрешността гъмжеше от копия. Като бърлогата на пословичния белогръб.

Според указанията на Адолин, един войник до него се обърна към другите и започна да отброява наобратно на пръсти. Когато прибра и последния пръст, бойците на прага отстъпиха назад. Адолин влетя във входната зала на двореца, с мраморния й под и високи сводести тавани.

Враговете се опитаха да го набучат на десетки копия. Той се наведе ниско и получи одраскване по рамото, докато замахваше с две ръце, прерязвайки краката на група войници в коленете. Те паднаха, краката им бяха съсипани от Вълшебния меч.

Четирима мъже го последваха и вдигнаха щитове от двете му страни. Адолин атакува напред, като прерязваше върховете на копия и ръце. Да ги отнесат Бурите… мъжете, с които се биеше, бяха твърде тихи. Викаха от болка, ако ги пронижеше, или сумтяха от усилие, но иначе изглеждаха онемели — сякаш тъмнината задушаваше емоциите им.

Адолин вдигна Острието над главата си и застана в Каменна позиция, като разсичаше надолу с премерени движения, събаряйки мъж след мъж с внимателен, контролиран брой удари. Войниците му пазеха страните му, докато широкият обхват на Острието го защитаваше отпред.

Горяха очи. Линията с щитове се разколеба.

— Три стъпки назад! — кресна той на мъжете си, след което премина във Вятърна позиция и разсече напред с широки, плавни движения.

В страстта и красотата на дуелирането той понякога забравяше колко ужасни оръжия бяха Вълшебните мечове. Тук, докато вилнееше из нерешителната редица, беше твърде очевидно. Уби осем мъже за миг и напълно разруши отбранителната линия.

— Тръгвайте! — кресна и посочи с Меча си. Мъже се спуснаха през прага и завзеха залата. Наблизо гордо стоеше Елокар, тесният му Меч блестеше, докато крещеше заповеди. Падаха войници, умираха и проклинаха — истинските звуци на битката. Цената на конфликта.

Врагът най-сетне отстъпи, оттегляйки се назад през входната зала — която беше твърде голяма, за да бъде удържана — към по-тесния коридор, който водеше към източната галерия.

— Измъкнете ранените! — извика Лазур, като прекрачи прага. — Седма рота, задръжте далечния край на помещението, уверете се, че няма да опитат пак да проникнат. Трета рота, изчистете крилата и се уверете, че няма изненади.

Интересно, Лазур беше свалила мантията си и я бе навила наполовина около лявата си ръка. Адолин никога не беше виждал подобно нещо; може би тя бе свикнала да се бие с Броня.

Адолин пийна малко вода, след което остави хирург да превърже плиткото порязване, което бе понесъл. Макар дълбините на двореца да изглеждаха като пещери, тази зала беше величествена. Стени от мрамор, полиран и отразяващ. Внушителни стълбища и яркочервен килим през средата. Веднъж го бе изгорил като малък, докато си играеше със свещ.

С превързана рана, той се присъедини към Лазур, Елокар и няколко от Върховните господари, които изучаваха широкия коридор, водещ към източната галерия. Врагът беше сформирал отлична стена от щитове там. Бяха се настанили, а мъжете на втория ред бяха приготвили арбалетите си и чакаха.

— Ще бъде кръвопролитие да проникнем — каза Лазур. — Ще се борим за всеки сантиметър.

Отвън блъскането по портите най-сетне утихна.

— Те влязоха — предположи Адолин. — Този пробив не е далеч оттук.

Върховният господар Шадей изсумтя.

— Може би враговете ни ще се обърнат един срещу друг? Можем ли да се надяваме, че Пустоносните и дворцовата стража ще започнат да се бият?

— Не — отсече Елокар. — Силите, които са потопили двореца в мрак, принадлежат на врага, който сега се бори, за да ни достигне бързо. Те знаят каква опасност представлява Клетвената порта.

— Съгласен съм — обади се и Адолин. — Този дворец скоро ще гъмжи от войски на парши.

— Съберете хората си — нареди Елокар на групата. — Лазур ще ръководи нападението. Върховни маршале, трябва да прочистите този коридор.

Един от Върховните господари погледна към жената и прочисти гърло, но после реши да не казва нищо.

С мрачен вид, Лазур даде заповед стрелците да използват къси лъкове, за да се опитат да намалят съпротивата на врага. Но тази стена от щитове бе направена, за да издържа на стрели, така че Лазур даде заповедта и мъжете й тръгнаха към укрепилите се вражески бойци.

Адолин извърна поглед, когато коридорът се превърна в месомелачка, стрели от арбалети се забиваха в хора на вълни. Стенната стража също имаше щитове, но трябваше да рискува да тръгне напред, а арбалетът можеше да рита.

Адолин никога не бе проявявал умения в подобен род боеве. Бурите да го отнесат, той искаше да бъде начело, да води нападението. Рационалната му част знаеше, че това би било глупаво. Мечоносците не се рискуваха в подобно нападение, не и ако нямаха Броня.

— Ваше Величество — викна един офицер на Елокар, като прекоси залата. — Открихме нещо странно.

Елокар кимна на Адолин да се погрижи, и — благодарен за разсейването — той изтича, за да посрещне мъжа.

— Какво?

— Затворена врата към гарнизона на двореца — обясни той, — нагласена да се затваря от външната страна.

Любопитно. Адолин изтича след човека, като подмина импровизиран лечителски пункт, където няколко хирурзи коленичеха сред духчета на болката и се грижеха за войници, ранени по време на първоначалното нападение. Щяха да бъдат много по-заети, когато приключеха с прочистването на коридора.

Надясно от залата се намираше гарнизонът на двореца, голямо помещение за войниците. Група от стражите на Лазур изучаваха вратата — която наистина беше нагласена да се заключва от външната страна с метален лост. Съдейки по разцепеното дърво, каквото и да се намираше вътре, се бе опитвало да избяга.

— Отворете я — заповяда Адолин и призова Вълшебния си меч.

Войниците предпазливо вдигнаха лоста, след което леко отвориха вратата, единият държеше няколко сфери за светлина. Не откриха чудовища, а вместо това група мръсни мъже в униформи на дворцовата стража. Бяха се събрали, заслушани в шума отвън, и когато видяха Адолин, няколко паднаха на колене, изричайки благодарствени възхвали към Всемогъщия.

— Ваше Величество? — попита един млад мъж алет с капитански ресни на рамото си. — О, принц Адолин. Наистина сте вие. Или това е… това е някаква жестока измама?

— Аз съм — отвърна Адолин. — Сидни? Бурите да го отнесат, човече! Едва те познах с тази брада. Какво се случи?

— Сър! Нещо не е наред с кралицата. Първо уби онзи ардент, след което екзекутира Сиятелния господар Кавес… — Той си пое дълбоко въздух. — Ние сме предатели, сър.

— Тя си подбра хора от стражата, сър — обади се друг мъж. — Затвори ни тук, защото не се подчинявахме. На практика забрави за нас.

Адолин изпусна въздишка на облекчение. Фактът, че не цялата стража просто бе тръгнала с нея… е, това сваляше товар от плещите му, товар, който не бе осъзнавал, че носи.

— Завземаме обратно двореца — заяви той. — Събери мъжете си, Сидин, и отидете при хирурзите в главната входна зала. Те ще ви прегледат, ще ви дадат малко вода и ще приемат докладите ви.

— Сър! — викна Сидин. — Ако атакувате двореца, искаме да се присъединим. — Много от другите мъже кимнаха.

— Да се присъедините? Заключените сте тук от седмици, хора! Не мисля, че сте годни за бой.

— Седмици? — учуди се Сидин. — Със сигурност е само от няколко дни, Сиятелни господарю. — Той се почеса по брада, която изглежда оспорваше подобно твърдение. — Яли сме само… колко, три пъти, откакто ни хвърлиха тук?

Няколко от останалите кимнаха.

— Заведете ги при хирурзите — поръча Адолин на разузнавачите, които го бяха повикали. — Но… осигурете копия на онези, които твърдят, че са достатъчно силни, за да ги държат. Сидин, мъжете ти ще бъдат резерви. Не се претоварвайте.

Обратно в главната входна зала Адолин подмина хирург, който работеше над мъж в униформа на дворцовата стража. За хирурзите нямаше значение дали си враг — те помагаха на всеки, който се нуждаеше от вниманието им. Това беше добре, но този мъж гледаше със стъклени очи и не викаше или стенеше, както прилягаше на ранен човек. Само си шепнеше сам.

„А аз даже го познавам“, осъзна Адолин, докато търсеше името му. „Дод? Точно така. Или поне така го наричахме.“

Той докладва на краля какво е открил. Напред войниците на Лазур настъпваха за последно, за да завземат коридора. Бяха оставили десетки умиращи, боядисвайки килима в по-тъмен оттенък на червеното. Адолин имаше ясното усещане, че може да чуе нещо. Над глъчката на боя, през крясъците на мъже, които ехтяха от стените. Тих глас, който някак се врязваше в душата му.

— Страст. Сладка страст.

Дворцовата стража най-сетне освободи коридора, като отстъпи през две широки двойни врати в другия край. Онези, които водеха към източната галерия; вратите не бяха много годни за защита, но врагът очевидно се опитваше да спечели колкото може повече време.

Някои войници разчистваха тела от пътя, като го подготвяха за Адолин и Елокар, които да срежат вратите. Дървото обаче започна да се тресе, преди дори да замахнат. Адолин отстъпи и вдигна Острието си във Вятърна позиция по навик, готов да посече каквото и да дойдеше.

Вратата се отвори и разкри сияеща фигура.

— Отче на Бурята… — прошепна Адолин.

Каладин светеше със силно сияние, очите му бяха като сини фарове, от които се излъчваше Светлина на Бурята. Той стискаше блестящо метално копие, което беше поне четири метра дълго. Зад него Белязания и Дрей също светеха силно, не приличаха много на вежливите мостови, които бяха защитили Адолин в Пустите равнини.

— Галерията е разчистена — заяви Каладин, Светлина на Бурята се процеждаше между устните му. — Враговете, които отблъснахте, избягаха по стълбите. Ваше Величество, предлагам да изпратите войниците на Лазур на Слънчевата пътека, за да я удържат.

Адолин влезе в източната галерия, последван от поток войници, Лазур викаше заповеди. Право напред бе входът към Слънчевата пътека, открита алея. Върху нея Адолин с изненада откри не само трупове на стражи, но и три известни тела в синьо. Каладин, Белязания, Дрей. Илюзии?

— Сработи по-добре, отколкото да се бием с тях — обясни Шалан и пристъпи до него. — Летящите се разсейват от боя на градската стена, така че си тръгнаха в момента, в който решиха, че мостовите са паднали.

— Изтласкахме още една група от дворцовата стража първо в манастира — посочи Каладин. — Ще ни трябва армия, за да ги изстържем оттам.

Лазур погледна към Елокар, който кимна, така че тя започна да дава заповеди. Шалан изцъка с език, докато опипваше превързаното рамо на Адолин, но той я увери, че не е нищо сериозно.

Кралят мина през галерията, след което погледна по широките стълби.

— Ваше Величество? — обади се Каладин.

— Ще отведа войска нагоре към кралските покои — каза Елокар. — Някой трябва да разбере какво се е случило с Аесудан, какво се е случило с целия този буреносен град.

Сиянието избледня от очите на Каладин, Светлината на Бурята му се изчерпваше. Дрехите му изглеждаха, сякаш увисват, краката му се настаняваха по-стабилно на земята. Изведнъж отново приличаше на човек и Адолин намери това за успокоително.

— Аз ще отида с него — тихо подхвърли Каладин на Адолин и му подаде шепа изумруди, след като извади два блестящи за себе си. — Вземи Белязания и Дрей и закарай Шалан при Несътворените.

— Звучи добре — кимна Адолин. Той избра няколко войници, които да отидат с краля: взвод от Стенната стража, шепа бойци, доведени от Върховните господари. И — след известен размисъл — добави Сидин и половин взвод от мъжете, които бяха затворени в двореца.

— Тези бойци са отказали да изпълняват заповедите на кралицата — рече той на Елокар, като кимна към Сидин. — Изглежда са устояли на влиянието на онова, каквото и да е, което е станало тук и ще познават двореца по-добре от Стенната стража.

— Отлично — одобри Елокар, след което тръгна по стълбите. — Не ни чакайте. Ако Сиятелната Давар успее, отидете право в Уритиру и доведете армиите ни обратно.

Адолин кимна, после бързо поздрави Каладин — като удари двете си ръце, свити в юмруци. Поздравът на Мост Четири.

— Успех, мостови.

Каладин се усмихна, сребристото му копие изчезна, когато отвърна на поздрава, след това той избърза след краля. Адолин изтича при Шалан, която гледаше към Слънчевата пътека. Лазур я бе завзела с войниците си, но не бяха стигнали до платформата на Клетвената порта отвъд.

Адолин отпусна ръка върху рамото на Шалан.

— Те са там — прошепна тя. — Този път двама от тях. Снощи, Адолин… трябваше да избягам. Веселбата проникваше в главата ми.

— Чувал съм я — каза той и призова отново Острието си. — Ще се изправим срещу нея заедно. Точно като последния път.

Шалан си пое дълбок дъх, след което призова Шарка като Вълшебен меч. Задържа го пред себе си в обикновена позиция.

— Добра форма — похвали я Адолин.

— Имах добър учител.

Те тръгнаха напред по Слънчевата пътека, подминавайки паднали вражески войници — и един-единствен мъртъв Слят, закован за цепнатина в скалата от нещо, което изглеждаше като неговото собствено копие. Шалан се поспря край трупа, но Адолин я дръпна напред, докато не стигнаха до самия манастир. Войниците на Лазур напредваха по негово нареждане, борейки се с дворцовите стражи тук, за да осигурят път към центъра.

Докато чакаха, Адолин пристъпи до ръба на платото и огледа града. Неговият дом.

Той падаше.

Най-близката порта беше напълно разрушена и парши нахлуваха на талази през нея към двореца. Други бяха завзели части от стената със стълби и навлизаха в града на други места, включително близо до градините на двореца.

Онова огромно каменно чудовище се движеше по стената отвътре, пресягаше се и събаряше охранителни кули. Голяма група хора в различни костюми вървеше по Пътя на Талан, минавайки покрай едно от вятърните остриета. Култът на Моментите? Не можеше да бъде сигурен каква роля са изиграли, но парши наводняваха града и в тази посока.

„Можем да оправим това“, помисли си Адолин. „Можем да доведем армиите си, да удържим хълма с двореца, да ги избутаме обратно до стените.“ Имаха десетки Броненосци. Имаха Мост Четири и други Повелители на стихиите. Можеха да спасят този град.

Той просто трябваше да ги доведе тук.

Скоро Лазур се приближи с взвод от трийсет мъже.

— Пътят навътре е чист, макар група от вражеските бойци още да държат самия център. Отделих няколко мъже, за да прочистят околните сгради. Изглежда, че хората, за които спомена — онези, които са се веселили снощи, — спят вътре. Не помръдват, дори когато ги бутнеш.

Адолин кимна и тръгна пръв към центъра на платото, Шалан и Лазур го следваха. Подминаха редици от войниците на Лазур, които удържаха улиците. Той скоро видя главната сила на врага, събрана на път между сградите на манастира, препречвайки пътя към контролната сграда на Клетвената порта.

Пришпорен от неотложността на затрудненото положение на Колинар, Адолин се прицели и се вряза сред враговете, изгаряйки очите им с Меча си. Проби редиците им, макар че един застанал встрани боец за малко не извади късмет с удара си. Белязания, за щастие, изглежда се появи от нищото; мостовият пое удара с щита си, след което заби копие в гърдите на стража.

— Колко пъти вече ти дължа живота си? — попита Адолин.

— И през ум не ми минава да водя сметки, Сиятелни господарю — отвърна Белязания и се ухили, сияйна светлина излизаше през устните му.

Дрей се присъедини към тях и те заедно преследваха отстъпващите врагове покрай Кралския параклис, докато най-сетне стигнаха до контролната сграда. Адолин винаги я бе знаел като Кръга на Спомените, просто още една част от манастира. Както Шалан предупреди, тя беше обрасла с тъмна маса, която пулсираше и туптеше, подобна на черно като катран сърце. Тъмни вени пълзяха от него като корени и пулсираха в един и същи ритъм като сърцето.

— Бурите да го отнесат… — прошепна Дрей.

— Добре — каза Шалан и тръгна напред. — Охранявайте това място. Ще видя какво мога да направя.

84
Този, когото можеш да спасиш

„Врагът отново се опитва да стигне Трескавата кула. Иска ми се да знаехме какво толкова ги беше заинтригувало в този район. Дали нямаха намерение да превземат Рал Елорим?“

Из чекмедже 19–2, трети топаз

Каладин тръгна по широките стъпала, последван от около петдесет войници.

Светлина на Бурята пулсираше в него, като го караше да подскача на всяка крачка. Слетите бяха отделили време да го атакуват на Слънчевата пътека и си бяха тръгнали скоро след като Шалан бе създала уловката. Той можеше само да предположи, че нападението над града бе погълнало цялото внимание на врага, което значеше, че може и да успее да използва силите си, без да привлече незабавни последици.

Елокар водеше с блестящ Вълшебен меч, който бе хванал в две ръце. Те направиха завой на една площадка и тръгнаха по следващите стъпала. На Елокар изглежда не му пукаше, че всяко стъпало ги отвеждаше по-далече от голямата част от армията им.

— Иди напред по стълбите — тихо поръча той на Сил. — Проверявай за засада на всеки етаж.

— Да, командир, сър, Сияен сър — рече тя и се стрелна. След секунда се върна обратно. — Има много хора на третия етаж, но те отстъпват назад от стълбището. Не изглежда като засада.

Каладин кимна и забави Елокар, като го докосна по ръката.

— Чакат ни посрещачи — изтъкна той. Насочи се към отряд войници. — Изглежда кралят е загубил стражите си някъде. Сега това сте вие. Ако влезем в битка, работата ви е Негово Величество да не бъде обкръжен. — Той посочи към друга група. — Вие, хора, сте… Брада?

— Да, Кал? — отвърна набитият страж. Той се поколеба, след което отдаде чест. — Ъ, сър? — Зад него бяха Норо, Вед, Алауард и Вацеслв… целият отряд на Каладин от Стенната стража.

Норо сви рамене.

— Без капитана нямаме подходящ водач на взвода. Решихме да бъдем покрай теб.

Брада кимна и потри глифите, увити около дясната му ръка. На тях пишеше: „Късмет“.

— Радвам се, че сте тук — каза Каладин. — Гледайте да не ме обградят, но ми дайте и пространство, ако можете.

— Да не ви притискаме — обади се лейтенант Норо — и да не оставяме никой друг да ви притиска. Тъй вярно, сър.

Каладин погледна към краля и кимна. Двамата минаха по последните няколко стъпала към площадката, за да се появят в широк каменен коридор, покрит с килим през средата, но иначе без украси. Каладин бе очаквал дворецът да е по-пищен, но изглежда дори и тук — в седалището на властта си — Колините предпочитаха сгради, подобни на бункери. Забавно, след като ги бе чул да се оплакват как крепостта им в Пустите равнини не била уютна.

Сил беше права. Взвод вражески войници се бе подредил по целия коридор, мъже държаха алебарди или арбалети, но чакаха спокойно. Каладин приготви Светлина на Бурята; можеше да изрисува коридорите със сила, която да накара стрели от арбалети да се обърнат настрани по време на полет, но това беше далеч от идеално изкуство. Това бе силата, която той разбираше най-малко.

— Не ме ли виждате? — изрева Елокар. — Не познавате ли своя владетел? Толкова ли сте погълнати от докосването на духа, че бихте убили собствения си крал?

Бурите да го отнесат… тези войници изглеждаха, сякаш едва дишат. Първоначално не помръднаха, след това някои от тях погледнаха назад, към дъното на коридора. Това в далечината глас ли беше?

Дворцовите войници веднага развалиха формацията и се оттеглиха. Елокар стисна челюст и тръгна след тях. Всяка стъпка изнервяше Каладин все повече. Нямаше необходимата сила да удържи отстъплението им правилно; всичко, което можеше да направи, бе да остави на пост По двама мъже на всяка пресечка, с инструкции да викат, ако видят някой да идва по напречните коридори.

Те подминаха коридор, по чиито страни имаше наредени статуи на Вестителите. Или поне на девет от тях. Един липсваше. Каладин изпрати Сил напред да наблюдава, но това го накара да се почувства още по-открит. Всички освен него изглежда знаеха пътя, в което имаше логика, но това го караше да се чувства като носен от течението.

Най-сетне стигнаха до кралските покои, отбелязани с широки врати, отворени и приканващи. Каладин спря мъжете на десет метра от тях, близо до коридор, който се отклоняваше наляво.

Дори оттук можеше да види, че покоите зад вратите най-сетне разкриваха част от пищната украса, която бе очаквал. Дебели килими, твърде много мебели, всичко покрито с бродерии или позлата.

— Има войници надолу по по-малкия ляв коридор — каза Сил, като се стрелна обратно при него. — Няма нито един в стаята отпред, но… Каладин, тя е там. Кралицата.

— Чувам я — обади се Елокар. — Това е нейният глас, пее.

„Познавам тази мелодия“, помисли си Каладин. Нещо в нежната й песен му беше познато. Искаше да призове за внимание, но кралят вече бързаше напред, разтревожен отряд от мъже го следваше.

Каладин въздъхна, после строи останалите мъже; половината останаха назад, за да осигурят отстъплението им, а другата половина се подредиха в левия коридор, за да гледат надолу към дворцовата стража. Бурите да го отнесат. Ако това се объркаше, щеше да му се наложи да се оправя с кървава баня и с краля, заклещен по средата.

И все пак за това бяха дошли тук. Той последва песента на кралицата и влезе в стаята.

* * *

Шалан пристъпи към тъмното сърце. Макар да не бе изучавала човешка анатомия колкото би искала — баща й смяташе това за неженствено, — под слънчевата светлина ясно можеше да види, че то е с грешна форма.

„Това не е човешко сърце“, реши тя. „Може би е сърце на парш.“ Или, ами… гигантски, тъмнолилав дух във формата на сърце, който растеше върху контролната сграда на Клетвената порта.

— Шалан — обади се Адолин. — Нямаме много време.

Гласът му й напомни за града около нея. За войници, които се сражаваха само през една улица от тях. За далечни барабани, които затихваха, един по един, докато постовите на стената падаха. За пушек във въздуха и тих, писклив вой, звучащ като ехо на хиляди и хиляди хора, които крещяха в хаоса на един завладяван град.

Тя опита първо с Шарка, заби го в сърцето като Вълшебен меч. Масата просто се раздели покрай Острието. Шалан започна да кълца с него и духът се отваряше, а после се запечатваше след Меча. Време беше да опита онова, което бе направила в Уритиру.

Трепереща, Шалан затвори очи и притисна ръка към сърцето. Усещаше го реално, като топла плът. Както и в Уритиру, докосването на нещото й позволи да го почувства. Да го усети. Да го опознае.

То се опита да я отхвърли.

* * *

Кралицата стоеше пред тоалетна масичка до стената.

Беше точно каквато Каладин бе очаквал. По-млада от Елокар, с дълга тъмна коса на алет, която решеше. Песента й бе притихнала до тананикане.

— Аесудан? — попита Елокар.

Тя извърна поглед от огледалото, след което се усмихна широко. Имаше тясно лице, с тънки устни, оцветени в тъмночервено. Стана от мястото си и се плъзна към него.

— Съпруже! Значи наистина теб съм чула. Най-после се завърна? Победил си враговете ни и си отмъстил за баща ти?

— Да — отвърна Елокар, намръщен. Той пристъпи към нея, но Каладин го сграбчи за рамото и го задържа.

Кралицата се обърна към Каладин.

— Нов бодигард, скъпи? Твърде е развлечен; трябваше да се посъветваш с мен. Имаш имидж, който да поддържаш.

— Къде е Гав, Аесудан? Къде е синът ми?

— Играе с приятели.

Елокар погледна към Каладин и посочи настрани с брадичка. Виж какво можеш да откриеш, казваше.

— Стойте нащрек — прошепна Каладин, след което започна да обхожда помещението. Подмина останките от разточителни блюда, само частично изядени. Парчета плодове, от всеки отхапана по една хапка. Пасти и сладкиши. Захаросани меса на пръчки. Изглеждаха, сякаш трябваше да са изгнили, съдейки по духчетата на разложението, които забеляза, но не бяха.

— Скъпа — продължи Елокар, като стоеше на разстояние от кралицата, — чухме, че градът е имал… неприятности напоследък.

— Един от ардентите ми се опита да основе отново Йерокрацията. Наистина трябва да следим по-внимателно кой се присъединява към тях; не всеки мъж или всяка жена са годни за служба.

— Ти си я екзекутирала.

— Разбира се. Тя се опита да ни свали от власт.

Каладин се разрови в една купчина музикални инструменти от най-фино дърво, струпани на камара.

— Тук, — обади се гласът на Сил в ума му. — В другия край на стаята. Зад паравана.

Той подмина балкона вляво. Ако си спомняше правилно — макар историята да бе разказвана толкова често, че бе чул десетки различни версии, — Гавилар и убиецът паднали през този парапет по време на борбата си.

— Аесудан — заговори Елокар, гласът му звучеше измъчено. Пристъпи напред, протегнал ръка. — Ти не си добре. Моля те, ела с мен.

— Не съм добре?

— В този дворец има зло влияние.

— Зло? Съпруже, какъв глупак си понякога.

Каладин се присъедини към Сил и погледна зад паравана, който беше избутан назад до стената, за да отдели малка част от помещението. Тук дете — две или тригодишно — се бе свило и трепереше, стиснало един плюшен войник. Няколко духчета с меко червено сияние му налитаха като кремлинги на труп. Момченцето се опитваше да извърне глава, но едно духче дръпваше косата му назад, докато детето не погледнеше нагоре, където другите кръжаха пред лицето му и заемаха ужасяващи форми, например коне с топящи се муцуни.

Каладин реагира с бърз, незабавен гняв. Той изръмжа, сграбчи Силострието от въздуха и образува малък кинжал от мъгла. Удари с кинжала напред и уцели едно от духчетата, като го прикова за дървената облицовка на стената. Не бе чувал Вълшебен меч да е прорязвал дух преди, но това свърши работа. Нещото пищеше с тих глас, стотици ръце излизаха от формата му и дращеха по Острието, по стената, докато то сякаш се скъса на хиляди малки парченца, след което изчезна.

Трите други червени духчета се стрелнаха настрани панически. Каладин усети как Сил трепери в ръцете му, след което тихо изпъшка. Той я пусна и тя прие формата на малка жена.

— Това беше… беше ужасно — прошепна тя и долетя, за да кацне на рамото му. — Да не би… току-що да убихме духче?

— Това нещо си го заслужаваше — отвърна Каладин.

Сил просто се сгуши на рамото му, увила ръце около себе си.

Детето подсмръкна. Беше облечено в малка униформа. Каладин погледна назад към краля и кралицата — бе изгубил нишката на разговора им, но те говореха със съскащ, бесен тон.

— О, Елокар — казваше кралицата. — Винаги си бил толкова тънещ в неведение. Баща ти имаше велики планове, но ти… всичко, което някога си искал, бе да стоиш в сянката му. За добро беше, че замина да си играеш на война.

— За да можеш ти да останеш тук… и да сториш това? — попита кралят, махвайки с ръка към двореца.

— Продължих работата на баща ти! Открих тайната, Елокар. Духове, древни духове. Можеш да се свържеш с тях!

— Да се свържеш… — Устата на Елокар се отваряше, но той сякаш не разбираше думите, които изричаше.

— Виждал ли си моите Сияйни? — попита Аесудан. Тя се ухили. — Гвардията на кралицата? Направих онова, което баща ти не можа. О, той откри един от древните духове, но така и не успя да се свърже с него. Но аз, аз реших загадката.

В приглушената светлина на кралските покои очите на Аесудан просветнаха. След което започнаха да греят в тъмночервено.

— Бурите да го отнесат! — викна Елокар и отстъпи назад.

„Време е да тръгваме.“ Каладин се пресегна и опита да вдигне детето, но то изпищя и се изтръгна от ръцете му. Това, най-сетне, привлече вниманието на краля. Елокар избърза насам, отхвърляйки паравана настрани. Той ахна, след това коленичи до сина си.

Момчето, Гавилар, се отдръпна от баща си, разплакано.

Каладин погледна обратно към кралицата.

— Откога планираш това?

— Завръщането на съпруга ми?

— Не говоря на теб. Говоря на нещото зад теб.

Тя се засмя.

— Йелиг-нар ми служи. Да не говориш за Сърцето на веселбата? Ашертмарн няма воля; той е просто сила за консумация, глупава, готова да бъде впрегната.

Елокар прошепна нещо на сина си. Каладин не можеше да чуе думите, но детето спря да плаче. Погледна нагоре, примигна сълзите и най-сетне остави баща си да го вдигне. Елокар залюля детето, което се вкопчи в плюшения си войник. Той беше облечен със синя броня.

— Вън — каза Каладин.

— Но… — Кралят погледна към жена си.

— Елокар — отвърна Каладин и сграбчи рамото му. — Бъди герой за този, когото можеш да спасиш.

Кралят срещна погледа му, след което кимна, стиснал малкото дете. Тръгна към вратата и Каладин го последва, като държеше кралицата под око.

Тя въздъхна шумно и пристъпи след тях.

— Боях се от това.

Те се върнаха обратно при войниците си и започнаха да отстъпват по коридора.

Аесудан спря на прага на кралските покои.

— Надраснах те, Елокар. Взех скъпоценния камък в себе си и впрегнах силата на Йелиг-нар. — Нещо около нея започна да се извива, черен дим, духан сякаш от невидим вятър.

— Ускорена маршова стъпка — каза Каладин на мъжете си и извлече Светлина на Бурята. Можеше да почувства, че предстои; беше усетил накъде отиват нещата още щом тръгнаха по стълбите.

Беше почти облекчение, когато, най-сетне, Аесудан извика на войниците си да нападат.

* * *

— Дай ми всичко, — шепнеха гласовете в ума на Шалан. — Дай ми страстта си, глада си, копнежите, загубата. Предай ги. Ти си това, което чувстваш.

Шалан плуваше в тях, изгубена, като в дълбините на океан. Гласовете я обграждаха от всички страни. Когато един от тях прошепна, че тя е болка, Шалан се превърна в плачещо момиче, пееше, докато увиваше верига около дебел врат. Когато друг прошепна, че е глад, тя се превърна в просяче на улицата, носеше парцали вместо дрехи.

Страст. Страх. Ентусиазъм. Скука. Омраза. Похот.

Тя се превръщаше в нов човек с всеки удар на сърцето. Гласовете изглеждаха развълнувани от това. Те я нападаха, докарваха я до лудост. Шалан бе хиляда души в един момент.

Но кой от тях беше тя?

— Всичките. — Нов глас. Шутът?

— Шуте! — извика тя, обградена от хапещи змиорки на тъмно място. — Шуте! Моля те.

— Ти си всички тях, Шалан. Защо трябва да бъдеш само една емоция? Един сбор от усещания? Една роля? Един живот?

— Те ме управляват, Шуте. Воал и Сияйната, и всички други. Те ме поглъщат.

— Тогава нека те управляват така, както крал е управляван от поданиците си. Направи Шалан толкова силна, че всички други да трябва да се кланят.

— Не знам дали мога!

Тъмнината затътна и се надигна.

И след това… се оттегли?

Шалан нямаше чувството, че е променила нещо, но все пак мракът се отдръпваше. Тя се намери коленичила на студените камъни пред контролната сграда. Огромното сърце се размекна и разкашка, след което се разтопи, изглеждаше почти сякаш пълзеше, запращайки струйки тъмна течност пред себе си.

— Успя! — викна Адолин.

„Наистина ли?“

— Обезопасете тази сграда — заповяда Лазур на войниците си. Дрей и Белязания светеха наблизо, изглеждаха мрачни, с прясна кръв по дрехите си. Бяха се сражавали.

Шалан се изправи, краката й трепереха. Малката, кръгла структура пред нея изглеждаше незначителна в сравнение с другите манастирски сгради, но беше ключът към всичко.

— Това ще бъде трудно, Лазур — обади се Адолин. — Ще трябва пак да отблъснем врага долу в града, да го изтласкаме навън. Бурите да го вземат, надявам се, че баща ми е подготвил армиите ни.

Шалан примигна, чувстваше се замаяна. Не можеше да потисне чувството, че се е провалила. Че не бе сторила нищо.

— Първото прехвърляне ще бъде само на контролната сграда — продължи Адолин. — След това тя ще смени цялата платформа — със сградите и всичко. Ще искаме да преместим армията си обратно в двореца, преди това да се случи. — Той се обърна и огледа пътя назад. — Защо на краля му отнема толкова време?

Шалан пристъпи в контролната сграда. Изглеждаше много подобна на онази, която бе открила в Пустите равнини — макар и по-добре поддържана, а мозайката на пода представляваше образи на фантастични създания. Огромен звяр с нокти и козина като норка. Нещо, което приличаше на огромна риба. По стените светеха фенери със скъпоценни камъни… а между тях висяха големи огледала за цял ръст.

Шалан тръгна към контролното устройство ключалка, призовавайки Шарка като Меч. Тя първо огледа него, а след това себе си в едно от огледалата, които висяха на стената.

Някой друг стоеше в огледалото. Жена с черна коса, която се спускаше до кръста й. Носеше архаични дрехи, широка рокля без ръкави, която бе по-скоро туника, само с колан на кръста. Шалан докосна лицето си. Защо бе сложила тази илюзия?

Отражението не имитираше движенията й, а вместо това се притисна напред, вдигнало ръце до стъклото. Отразената стая избледня и фигурата се разсея и се превърна в чисто черна сянка, с бели дупки на мястото на очите.

— Сияйна — рече нещото, изричайки безгласно думите. — Името ми е Сджа-анат. И не съм ти враг.

* * *

Войниците на Каладин се втурнаха надолу по стъпалата, бягайки, макар че задните редици се струпаха в коридора зад стълбището. Зад тях Гвардията на кралицата се строи и свали арбалетите си. С високо вдигнато Силкопие, Каладин пристъпи между двете групи и изля Светлина на Бурята на земята, повличайки стрелите надолу. Не беше практикувал с тази сила и, за съжаление, някои от стрелите все пак се забиха в щитове, дори и в глави.

Каладин изрева, след което вдиша дълбоко Светлина на Бурята и засвети — блясъкът на кожата му се отразяваше от стената и тавана на коридора в двореца. Войниците на кралицата вдигнаха щитове пред светлината, сякаш бе нещо физическо.

В далечината той чу пищящите духчета да реагират на това, което бе сторил. Оттласна се по точно правилния начин, за да се издигне на няколко метра от земята, след което се понесе натам. Войниците на кралицата запремигваха срещу светлината, сякаш бе някак твърде ярка за очите им. Най-сетне капитанът на ариергарда даде заповед за крайно отстъпление и останалите от мъжете на Каладин се втурнаха по стълбите. Само отрядът на Норо остана.

Някои от войниците на кралицата започнаха предпазливо да пристъпват към него, така че той се спусна на пода и затича по стъпалата. Брада и останалите от отряда се присъединиха към него, последвани от войниците на кралицата, неестествено притихнали.

За съжаление, Каладин чу нещо друго да ехти по стълбите от долния етаж. Звуците от бой и познати песни.

Песни на паршенди.

— Ариергард! — кресна той. — Сформирайте се на стъпалата; ориентирайте се към горния етаж!

Войниците му се подчиниха, обърнаха се и снижиха копия и щитове към спускащия се враг. Каладин се Оттласна нагоре и се изви, така че да удари тавана с крака. Залегна и притича — над главите на мъжете си на високото стълбище, — докато не стигна първия етаж.

Първите редици от войниците му се сражаваха с парши в източната галерия. Но врагът ги беше обградил на стълбището, така че повечето от мъжете не можеха да стигнат до долу, за да се бият.

Каладин прекрати Оттласкването си, спусна се и се изви, за да се приземи в буря от светлина пред редиците на паршите. Няколко от мъжете му изстенаха и извикаха, докато падаха, окървавени, от вражеските копия. Каладин усети как гневът му се възпламенява и снижи Силкопието. Беше време да започне работата на смъртта.

След това видя лицето на мъжа парш пред себе си.

Беше Сах. Бивш роб. Играч на карти. Баща.

Приятел на Каладин.

* * *

Шалан се обърна към фигурата в огледалото. Тя беше проговорила.

— Какво си ти?

— Наричат ме Отнемащата тайните — отвърна тя. — Или поне така бе някога.

— Една от Несътворените. Нашите врагове.

— Ние бяхме сътворени, след това несътворени — съгласи се тя. — Но не, не враг! — Фигурата отново доби човешки облик, макар очите да останаха светещи в бяло. Тя притисна ръце към стъклото. Попитай сина ми. Моля те.

— Ти си негова. Зло.

Фигурата погледна настрани, сякаш бе уплашена.

— Не. Аз съм моя. Сега, само моя.

Шалан се замисли, след това погледна към ключалката. Ако използваше Шарка там, можеше да активира Клетвената порта.

— Не го прави — замоли Сджа-анат. — Слушай, Сияйна. Чуй молбата ми. Ашертмарн побягна нарочно. Това е капан. Бях принудена да докосна духа на това устройство, така че то няма да работи така, както искаш.

* * *

Желанието за бой на Каладин се изпари.

Беше пълен с енергия, готов да влезе в битка и да защити мъжете си. Но…

Сах го позна и ахна, след което хвана придружителя си — Кен, една от другите, които Каладин познаваше — и посочи. Жената парш изруга, след което групата се пръсна от стъпалата — оставяйки зад себе си мъртви войници хора.

В разкрилата се пролука, мъжете на Каладин стигнаха по стъпалата до голямата зала. Те се втурнаха покрай Каладин, който — вцепенен — спускаше копието си.

Големият коридор с колони се превърна в сцена на абсолютен хаос. Войниците на Лазур се втурнаха от Слънчевата пътека, срещайки парши, които се качваха по стълбите от задната част на двореца — вероятно бяха влезли през градините. Кралят държеше сина си, застанал насред група войници в самия център. Войниците на Каладин успяха да слязат от стъпалата и зад тях дотича Гвардията на кралицата.

Всичко се сля в меле. Бойният ред се разпадаше, взводовете се пръсваха, мъжете се биеха сами или по двойки. Това беше кошмар за всеки командир на бойното поле. Стотици мъже се смесваха и крещяха и се биеха и умираха.

Каладин ги видя. Всички тях. Сах и паршите, които се бореха да опазят свободата си. Спасените гвардейци, които се биеха за краля си. Хората от Стенната стража на Лазур, ужасени, докато градът им се сриваше около тях. Гвардията на кралицата, убедена, че лоялно следва заповеди.

В този момент Каладин изгуби нещо безценно. Винаги бе успявал да се залъже, за да вижда една битка като нас срещу тях. Защити тези, които обичаш. Убий всички останали. Но… но те не заслужаваха смърт.

Никой от тях не я заслужаваше.

Той се заключи. Замръзна, нещо, което не му се бе случвало от първите му дни в армията на Амарам. Силкопието изчезна в пръстите му, разпръсвайки се в мъгла. Как можеше да се бие? Как можеше да убива хора, които просто правеха всичко, което им бе по силите?

— Спрете! — изрева най-сетне. — Спрете! Спрете да се избивате!

Наблизо Сах прободе Брада с копие.

— СПРЕТЕ! МОЛЯ ВИ!

Норо отвърна, като се заби в Джали — един от другите парши, които Каладин познаваше. Отпред кръгът от стражи около Елокар се разпадаше и един от Гвардията на кралицата успя да забие върха на алебардата си в ръката на краля. Елокар изохка и изпусна Вълшебния си меч от изтръпналите си пръсти, хванал сина си здраво с другата ръка.

Гвардеецът на кралицата се отдръпна с широко отворени очи — сякаш виждаше краля за първи път. Един от стражите на Лазур го съсече в момента му на объркване.

Каладин крещеше, сълзи се спускаха по страните му. Молеше ги просто да спрат, да чуят.

Не можеха да го чуят. Сах — милият Сах, който искаше само да защити дъщеря си — умря от меча на Норо. Главата на Норо, на свой ред, бе разцепена от брадвата на Кен.

Норо и Сах паднаха до Брада, чиито мъртви очи гледаха невиждащо — ръката му беше протегната, кръв попиваше в глифите.

Каладин се свлече на колене. Неговата Светлина на Бурята изглежда бе уплашила враговете; всички стояха настрана от него. Сил се въртеше около него, молеше го да я чуе, но той не можеше.

„Кралят…“ помисли си вцепенен. „Стигни… стигни до Елокар…“

Елокар бе паднал на колене. В едната си ръка държеше ужасения си син, а в другата… лист хартия? Скица?

Каладин почти можеше да види как Елокар накъсва думите.

— Живот… живот преди смъртта…

Косъмчетата по врата на Каладин настръхнаха. Елокар започна меко да сияе.

— Сила… преди слабостта…

— Направи го, Елокар — прошепна Каладин.

— Пътуване. Пътуване преди…

Една фигура се появи от сражението. Висок, слаб мъж — толкова, толкова познат. Мракът сякаш висеше от Моаш, който носеше кафява униформа като паршите. За секунда той беше в центъра на битката. Стенната стража зад него, разбитата дворцова стража отпред.

— Моаш, не… — прошепна Каладин. Не можеше да помръдне. Светлина на Бурята кървеше от него, оставяше го празен, изтощен.

Снижавайки копието си, Моаш прободе Елокар през гърдите.

Каладин изкрещя.

Моаш заби краля за земята, като избута настрана плачещото дете принц с крака си. Той сложи ботуша си върху гърлото на Елокар и го задържа на земята, след което извади копието и прободе Елокар и през окото.

Задържа оръжието забито, внимателно изчаквайки сиянието около краля да избледнее и угасне. Вълшебният меч на краля се появи от мъгла и изтрака на земята до него.

Елокар, крал на Алеткар, беше мъртъв.

Моаш извади копието и се взря в Меча. След това го ритна настрани. Погледна към Каладин, после безмълвно отправи поздрава на Мост Четири, с китки, чукнати една в друга. От копието, което държеше, се стичаше кръвта на Елокар.

Битката престана. Мъжете на Каладин бяха почти унищожени; останалите избягаха през Слънчевата пътека. Мъж от Гвардията на кралицата взе младия принц и го отнесе. Хората на Лазур куцукаха пред нарастващата армия от парши.

Кралицата се спусна по стълбите, обвита в черен дим, очите й блестяха в червено. Беше се преобразила, странни кристални образувания бяха пробили кожата й, станала като бодлива черупка. Гърдите й блестяха ярки от скъпоценен камък, който сякаш бе заместил сърцето й. Светеше през роклята й.

Каладин извърна поглед от нея и запълзя към трупа на краля. Един войник от Гвардията на кралицата наблизо най-сетне го забеляза и го сграбчи за горната част на ръката.

И след това… светлина. Блестяща Светлина на Бурята наводни помещението, когато двама Сияйни експлодираха от Слънчевата пътека. Дрей и Белязания пометоха враговете, прогониха ги назад със свистящи копия и с Оттласквания.

Секунда по-късно Адолин хвана Каладин под мишниците и го повлече назад.

— Време е да тръгваме, мостови.

85
Скърби после

„Не казвай на никого. Не мога да го кажа. Трябва да шепна. Предвиждах това.“

Из чекмедже 30–20, особено малък изумруд

Адолин потисна емоцията от гледката на мъртвото тяло на Елокар. Това беше един от първите уроци на бойното поле, на който го бе научил баща му. Скърби после.

Адолин измъкна Каладин по Слънчевата пътека, докато Белязания и Дрей ги пазеха и насърчаваха последните от Стенната стража да изтичат — или докуцукат — на безопасно място.

Каладин се препъваше. Макар да не изглеждаше ранен, погледът му беше стъклен. Това бяха очите на човек, чиито рани не можеш да оправиш с превръзки.

Накрая се изляха от Слънчевата пътека върху платформата на Клетвената порта, където войниците на Лазур отстояваха позиция, а хирурзите й тичаха да помагат на ранените, които бяха избягали от кървавата баня в източната галерия. Белязания и Дрей се спуснаха на платформата, охранявайки пътя към Слънчевата пътека, за да попречат на паршите или на Гвардията на кралицата да ги последват. Адолин закова на място. От тази позиция можеше да види града.

„Отче на Бурята.“

Десетки хиляди парши нахлуваха през разбитите порти или през близки части от стената. Фигури, които светеха с тъмна светлина, се стрелкаха през въздуха. Те изглежда се събираха във формации наблизо, може би за нападение над платформата на Клетвената порта.

Адолин огледа всичко и призна ужасната истина. Градът му беше загубен.

— Всички войници, удръжте платформата — чу се да изрича. — Но предайте следното. Ще ни преведа до Уритиру.

— Сър! — викна един войник. — Цивилни се събират в основата на платформата, опитват се да се качат по стъпалата.

— Пуснете ги! — кресна Адолин. — Съберете колкото се може повече хора тук горе. Удържайте фронта срещу всеки враг, който се опита да стигне върха на платформата, но не влизайте в сражение, освен ако не ви притиснат. Изоставяме града. Всеки, който не е на платформата до десет минути, ще бъде оставен!

Адолин забърза към контролната сграда. Каладин го следваше, замаян. „След всичко, през което е преминал“, помисли си Адолин, „не бих очаквал нищо да го развълнува. Дори и Елокаровата…“

Бурите да го отнесат. Скърби после.

Лазур стоеше на стража на прага на контролната сграда и държеше торбата, пълна със скъпоценни камъни. Дано да са достатъчни, за да закарат всички до безопасно място.

— Сиятелната Давар ми каза да изкарам всички други навън — обясни Върховният маршал. — Нещо не е наред с устройството.

Адолин изруга под носа си и пристъпи вътре. Шалан беше коленичила на земята пред едно огледало и гледаше отражението си. Каладин пристъпи зад нея, след което се отпусна на пода и облегна гръб на стената.

— Шалан — каза Адолин. — Трябва да тръгваме. Веднага.

— Но…

— Градът падна. Премести цялата платформа, не само контролната сграда. Трябва да закараме колкото се може повече хора на безопасно място.

— Моите мъже са на стената! — подскочи Лазур.

— Те са мъртви или разгромени — отвърна Адолин и скръцна със зъби. — На мен не ми харесва повече, отколкото на теб.

— Кралят…

— Кралят е мъртъв. Кралицата се е присъединила към врага. Нареждам да отстъпим, Лазур. — Адолин се взря в очите на жената. — Не печелим нищо, като умираме тук.

Тя стисна устни, но не спори повече.

— Адолин — прошепна Шалан, — сърцето беше номер. Не аз го прогоних — то си тръгна нарочно. Мисля… мисля, че Пустоносните преднамерено са оставили Каладин и мъжете му на мира само след кратка битка. Оставиха ни да дойдем тук, защото Клетвената порта е капан.

— Откъде знаеш? — попита Адолин.

Шалан посочи с глава.

— Говоря с нея.

— Нея?

— Сджа-анат, Отнемащата тайните. Тя твърди, че ако пуснем устройството, ще бъде катастрофално.

Адолин си пое дълбоко дъх.

— Направи го така или иначе.

* * *

Направи го така или иначе.

Шалан разбираше какво й загатваше. Как можеха да вярват на древен дух на Зло? Може би Шалан наистина бе прокудила черното сърце и — в панически опит да попречи на човеците да избягат — Сджа-анат сега печелеше време.

Шалан извърна поглед от умоляващата фигура в огледалото. Другите не можеха да я видят — Лазур вече бе потвърдила това.

— Шарка? — прошепна Шалан. — Какво мислиш?

— Мммм… — обади се той тихо. — Лъжи. Толкова много лъжи. Не знам, Шалан. Не мога да ти кажа.

Каладин се свлече до стената, гледаше невиждащо, сякаш всичко в него бе мъртво. Тя не можеше да си спомни някога да го бе виждала в такова състояние.

— Пригответе се. — Шалан се изправи и призова Шарка като Меч.

— Доверието не е мое — каза фигурата в огледалото. — Няма да дадеш дом на децата ми. Още не.

Шалан прокара Меча през ключалката. Тя се разтопи, за да приеме формата на Шарка.

— Ще ти покажа — продължи Сджа-анат. — Ще опитам. Обещанието ми не е силно, защото няма как да знам. Но ще опитам.

— Ще опиташ какво? — попита Шалан.

— Ще опитам да не те убия.

Докато тези думи я преследваха, Шалан активира Клетвената порта.

86
За да могат други да устоят

„Моето духче твърди, че този запис ще ми е от полза, така че започвам. Всички ми говорят как скоро ще се закълна в Четвъртия Идеал и като го направя, ще спечеля бронята си. Просто не мисля, че мога. Не се ли очаква да искам да помагам на хората?“

Из чекмедже 10–20, сапфир

Далинар Колин стоеше мирно, с ръце зад гърба си, едната китка хванала другата. Можеше да види на толкова далеч от балкона си в Уритиру — но това бяха безкрайни километри нищо. Облаци и камънаци. Толкова много и толкова малко, едновременно.

— Далинар — пристъпи към него Навани и положи ръце на раменете му. — Моля те. Поне влез вътре.

Те мислеха, че е болен. Мислеха, че свличането му върху платформата на Клетвената порта е било причинено от проблеми със сърцето или от умора. Хирурзите бяха препоръчали почивка. Но ако спреше да стои прав, ако позволеше на това да го накара да се преклони, се тревожеше, че спомените ще го смажат.

Спомените за онова, което бе сторил на Дълбините.

Плачещите детски гласове, които молеха за милост.

Той потисна емоциите си.

— Някакви новини? — попита, засрамен от треперенето на гласа си.

— Никакви — отвърна Навани. — Далинар…

От Колинар по далекосъобщител, който някак все още работеше, бе достигнала вест. Нападение над двореца, опит за достигане на Клетвената порта.

Отвън събраните армии на Колин, Аладар и Роион блокираха една от платформите на Клетвената порта в Уритиру и чакаха да бъдат отведени в Колинар, за да се присъединят към боя. Но нищо не се случваше. Времето минаваше. Бяха изминали четири часа от първото съобщение.

Далинар затвори уста и пак се загледа напред към пустошта. Нащрек, като войник. Така щеше да чака. Макар никога наистина да не беше бил войник. Бе командвал мъже, бе издавал заповеди новобранци да се строят, бе инспектирал редици. Но той самият… бе пропуснал всичко това. Беше воювал като кръвожадна буря, а не с внимателно построени формации.

Навани въздъхна, потупа го по ръката, след което се върна в покоите им, за да седне с Таравангян и малка група писари и Върховни принцове. И да чака вест от Колинар.

Далинар стоеше на вятъра и му се искаше да може да изпразни ума си, да се пречисти от спомените. Да се върне във времето, когато можеше да се преструва, че е добър човек. Проблемът беше, че се бе поддал на фантазията, която всички разправяха за него. Те казваха, че Тоягата е ужас на бойното поле, но все пак е честен. Далинар Колин ще се бие с теб честно, така казваха.

Плачовете на Иви и сълзите на убитите деца говореха истината. О… о, Всемогъщи в небесата. Как можеше да живее с тази болка? Толкова прясна, толкова възобновена? Но защо да се моли? Нямаше Всемогъщ, който да гледа. Ако имаше — и ако той притежаваше капчица чувство за справедливост — Чест отдавна щеше да е прочистил света от измамата, която беше Далинар Колин.

— А аз имах нахалството да осъждам Амарам, задето е убил взвод мъже, за да получи Вълшебен меч. — Далинар бе изгорил цял град за по-малко. Хиляди и хиляди хора.

— Защо установи връзка с мен? — прошепна той на Отеца на бурята. — Не трябваше ли да избереш справедлив човек?

— Справедлив? Справедливостта е това, което ти стовари върху всички онези хора.

— Това не беше справедливост. Това беше клане.

Отеца на бурята изтътна:

— Аз самият съм горил и рушил градове. Мога да видя… да, сега виждам разлика. Сега виждам болка. Преди връзката не я виждах.

Дали Далинар щеше да изгуби връзката си сега, в замяна на това, че бе отворил очите на Отеца за човешкия морал? Защо наистина се бяха завърнали тези проклети спомени? Не можеше ли да продължи още малко без тях? Достатъчно дълго, че да обедини коалицията, да подготви защитата на човечеството?

Това беше пътят на страхливеца. Да се моли да бъде в неведение. Пътят на страхливеца, по който очевидно бе поел — макар все още да не можеше да си спомни посещението си при Нощната Пазителка, знаеше какво бе поискал. Облекчение от това ужасно бреме. Способността да лъже, да се преструва, че не е сторил подобни ужасяващи неща.

Той се извърна и влезе обратно в покоите си. Не знаеше как щеше да се изправи срещу това — как щеше да понесе това бреме, — но днес трябваше да се съсредоточи върху избавлението на Колинар. За съжаление, не можеше да прави бойни планове, докато не разбереше повече за ситуацията в града.

Влезе в общата стая, където бяха събрани основните хора от неговото правителство. Навани и останалите седяха на дивани около далекосъобщителя и чакаха. Бяха разстлали бойни карти на Колинар, обсъждаха стратегии, но… бяха изминали часове без новини.

Толкова обезсърчаващо беше просто да седи тук в неведение. И оставяше на Далинар твърде много време да мисли. Да си спомня.

Вместо да седне при останалите, Таравангян бе заел обичайното си място: на пейката до топлещия фабриал в ъгъла. С болящи крака и схванат гръб, Далинар отиде до него и най-сетне си позволи да седне, като тихо изстена, докато се настаняваше до Таравангян.

Пред тях грееше ярък, червен рубин и излъчваше топлина, замествайки огъня с нещо по-безопасно, но много по-безжизнено.

— Съжалявам, Далинар — проговори най-сетне Таравангян. — Сигурен съм, че скоро ще пристигнат вести.

Далинар кимна.

— Благодаря ти за това, което стори, когато дойдоха азишите за обиколка на кулата.

Азишите бяха пристигнали вчера за първоначална обиколка, но Далинар се възстановяваше от внезапното връщане на спомените си. Е… истината беше, че все още се възстановяваше. Той ги приветства и след това се оттегли, защото Таравангян бе предложил да води обиколката. Навани каза, че азишките сановници останали очаровани от възрастния крал и скоро планирали да се върнат за по-задълбочена среща, на която да обсъдят възможността за коалиция.

Далинар се наведе напред, загледан в греещия фабриал. Зад гърба му Аладар и генерал Кал разговаряха — вероятно за стотен път — как да възстановят стените на Колинар, ако се окажат разрушени по времето, когато Клетвената порта започнеше да работи.

— Някога стигал ли си до внезапното осъзнаване — започна Далинар тихо, — че не си човекът, за когото всички те мислят?

— Да — прошепна Таравангян. — По-плашещи обаче са другите моменти: когато осъзная, че не съм човекът, за когото аз съм се мислил.

Светлина на Бурята се изви в рубина. Кипяща. Уловена. Затворена.

— Говорихме веднъж — продължи Далинар — за водач, принуден или да обеси невинен човек, или да освободи трима убийци.

— Спомням си.

— Как живее човек, след като вземе подобно решение? Особено ако след време разбереш, че си направил грешния избор?

— Това е то саможертвата, нали? — тихо отвърна Таравангян. — Някой трябва да носи отговорността. Някой трябва да бъде повлечен от нея, съсипан от нея. Някой трябва да опетни душата си, за да могат други да живеят.

— Но ти си добър крал, Таравангян. Не си спечелил трона си с убийства.

— Има ли значение? Един несправедливо вкаран в затвора човек? Едно убийство в тъмна уличка, което подходяща полицейска сила е можела да спре? Бремето от кръвта на онеправданите трябва да почива някъде. Аз правя саможертвата. Ние, Далинар Колин, правим саможертвите. Обществото ни предлага да се влачим през мръсна вода, така че други да могат да бъдат чисти. — Той затвори очи. — Някой трябва да падне, за да могат други да устоят.

Думите бяха подобни на онези, които Далинар бе изричал, и мислил, в продължение на години. И все пак версията на Таравангян бе някак изкривена, липсваше й надежда или живот.

Далинар се наведе напред, скован, чувстваше се стар. Двамата не проговориха дълго време, докато останалите не започнаха да се суетят. Далинар се изправи, разтревожен.

Далекосъобщителят пишеше. Навани ахна и допря скритата си ръка до устните. Тешав пребледня, а Мей Аладар седна обратно на мястото си с болнав вид.

Далекосъобщителят рязко прекъсна, по средата на изречението.

— Какво? — настоя да знае Далинар. — Какво пише?

Навани го погледна, след което извърна очи. Далинар се спогледа с генерал Кал, след това с Аладар.

Ужас се спусна върху него като наметало. „Кръв на предците ми.“

— Какво пише? — замоли.

— С… столицата е паднала, Далинар — прошепна Навани. — Ардентът докладва, че войски на Пустоносните са превзели двореца. Той… прекъсна само след няколко изречения. Изглежда са го открили и…

Тя затвори очи и стисна клепачи.

— Екипът, който изпратихте — продължи Тешав, — очевидно се е провалил, Сиятелни господарю. — Тя преглътна. — Останките от Стенната стража са били пленени и затворени. Градът е паднал. Няма вести за краля, принц Адолин или Сияйните. Господарю… съобщението прекъсва тук.

Далинар се отпусна обратно в стола си.

— Всемогъщи в небесата — прошепна Таравангян, а сивите му очи отразяваха сиянието на греещия фабриал. — Толкова, толкова съжалявам, Далинар.

87
Това място

„Лека нощ, скъп Уритиру. Лека нощ, скъпи Братко. Лека нощ, Сияйни.“

Из чекмедже 29–29, рубин

Контролната сграда на Клетвената порта се разтресе, сякаш бе ударена от скала. Адолин се препъна, след което падна на колене.

Разклащането бе последвано от ясен, разкъсващ звук и ослепителен проблясък на светлина.

Стомахът му се обърна.

Падаше през въздуха.

Шалан пищеше някъде наблизо.

Адолин се удари в твърда повърхност и сблъсъкът беше толкова разтърсващ, че той се претърколи настрана. Това го накара да падне от ръба на каменна платформа.

Стовари се в нещо, което поддаде под тежестта му. Вода? Не, това не беше правилно. Завъртя се в него — не беше течност, а мъниста. Хиляди и хиляди стъклени мъниста, по-малки от сфера със Светлина на Бурята.

Адолин започна да буйства, паникьосан, докато потъваше. Умираше! Щеше да умре и да се задуши в това море от безкрайни мъниста. Той…

Някой хвана ръката му. Лазур го издърпа и му помогна да се качи обратно на платформата, мъниста падаха от дрехите му. Той се закашля след усещането, че се дави, макар в устата му да имаше само няколко мъниста.

— Отче на бурята! — Адолин изстена, след което се огледа. Небето над главата му не беше наред. Чисто черно, осеяно със странни облаци, които сякаш се простираха до безкрай в далечината — като пътища в небето. Водеха към малко, далечно слънце.

Океанът от мъниста се простираше във всички посоки и над него се носеха малки светлинки — хиляди и хиляди, като пламъчета на свещи. Шалан пристъпи и коленичи до него. Недалеч Каладин се изправяше и се отърсваше. Тази кръгла каменна платформа беше като остров в океана от мъниста, приблизително там, където се бе намирала контролната сграда.

Във въздуха кръжаха два огромни духа — изглеждаха като разтегнати версии на хора и бяха на около десет метра височина, приличаха на наблюдатели. Единият беше чисто черен на цвят, а другият — червен. Първоначално ги взе за статуи, но дрехите им се ветрееха, а и те мърдаха, единият сведе поглед, за да го погледне.

— О, това е лошо — каза някой наблизо. — Много, много лошо.

Адолин се огледа и откри, че говорещият бе създание в корав черен костюм, с роба, която изглеждаше — някак — като направена от камък. На мястото на главата му имаше променяща се, движеща се топка от линии, ъгли и невъзможни измерения.

Адолин скочи на крака и се запрепъва назад. Едва не се блъсна в млада жена със синьо-бяла кожа, бледа като сняг, облечена с мъглява рокля, която се ветрееше на вятъра. До нея имаше още един дух, жена с пепеляво кафяви черти, която изглеждаше като направена от изтъкани здрави нишки с дебелината на косъм. Тя носеше дрипави дрехи, а очите й бяха издраскани, като платно, което някой бе нарязал с нож.

Адолин се огледа и ги преброи. Нямаше никой друг на площадката. Двата огромни духа в небето и трите по-малки на платформата. Адолин, Шалан, Каладин и Лазур.

Изглежда Клетвената порта бе отвела само онези, които са били в контролната сграда. Но къде ги беше отвела?

Лазур погледна към небето.

— В името на Преизподнята — тихо промърмори тя. — Мразя това място.

Интерлюдии
Венли * Мем * Шелер

I-7
Пратеник

Главната цел на Зло за Венли бе да я превърне в изключителен пример.

— Тогава човеците поведоха война за унищожение срещу нас — каза тя на събралата се тълпа. — Сестра ми се опита да преговаря, да обясни, че нямахме вина за покушението над техния крал. Те не я послушаха. Виждаха ни единствено като роби, над които могат да доминират.

Фургонът върху който стоеше, не беше особено впечатляващ подиум, но беше по-добър от купчината кашони, които бе използвала в последния град. Поне новата й форма — форма на пратеник — беше висока, най-високата, която някога бе носила. Беше форма на власт и носеше със себе си странни способности, основно тази да говори и разбира всички езици.

Това я правеше идеална за инструктирането на тълпите от алетски парши.

— Те се бореха да ни унищожат години наред — продължи тя в Заповеден Ритъм. — Не можеха да търпят роби, които могат да мислят, които могат да се съпротивляват. Те искаха да ни смажат, за да не започнем революция!

Паршите, събрали се около фургона, бяха с дебели мраморни шарки — червени с или черно, или бяло. Тези на Венли бяха в червено и бяло, и то много по-деликатни, със сложни извивки.

Тя не спираше да говори триумфално в Заповеден Ритъм, разказвайки на тези хора — както бе правила пред много други — своята история. Поне онази нейна версия, която Зло я бе инструктирал да разказва.

Каза им, че тя лично бе намерила ново духче, с което да се свърже, създавайки форма, която ще призове Вечната буря. Пропусна да спомене, че Улим бе свършил голяма част от работата, като й разкри тайните на буреносната форма. Зло очевидно искаше да обрисува слушачите като героична група, а Венли — като техен смел водач. Слушачите щяха да бъдат основният мит на неговата растяща империя: последните от старото поколение, които се бяха сражавали смело срещу алетите, след което се бяха жертвали, за да освободят своите поробени братя и сестри.

В разказа натрапчиво се наблягаше, че народът на Венли вече е изчезнал и е останала само тя.

Бившите роби слушаха, унесени от историята й. Тя я разказваше добре; така и трябваше, като се имаше предвид колко често я бе повтаряла през последните седмици. Завърши с призив за действие, както специално бе инструктирана.

— Моите хора са мъртви, присъединили се към вечните песни на Рошар — рече тя. — Сега е вашият миг. Ние се бяхме кръстили „слушачи“ заради песните, които чухме. Те са вашето наследство, но не бива просто да слушате, трябва да пеете. Приемете ритмите на предците си и постройте нация тук! Трябва да работите. Не за поробителите, които някога контролираха ума ви, а за бъдещето, за децата ви! И за нас. Онези, които умряха, за да можете да съществувате.

Те скандираха в Ритъма на Вълнението. Беше приятен за слушане, макар и да бе нисш ритъм. Венли чуваше нещо по-добро сега: нови, могъщи ритми, които придружаваха форми на власт.

И все пак… чуването на тези стари ритми събуждаше нещо в нея. Спомен. Тя сложи ръка върху торбичката на колана си.

„Колко подобно на алетите се държат тези хора“, помисли си. Бе намирала човеците за… строги. Гневни. Винаги се разхождаха наоколо с откритите си емоции, затворници на чувствата си. Тези бивши роби бяха подобни. Дори шегите им бяха алетски, често се опитваха да засегнат онези, които им бяха най-близки.

След завършека на речта й непознат Пустоносен пришпори хората обратно на работа. Тя бе разбрала, че в йерархията на Зло има три нива хора. Нормалните пеещи, които носеха обикновените форми, каквито бяха използвали хората на Венли. След това бяха онези, наречени Величествени, като нея самата, които се отличаваха с форми на власт — създадени от свързването с една от няколкото разновидности Пустоносен дух. На върха бяха Слетите — макар тя да изпитваше трудност да определи къде стояха духове като Улим и други. Очевидно стояха по-високо от обикновените пеещи, но дали и от Величествените?

Тя не видя човеци в този град; били са или арестувани, или прогонени. Бе дочула някои Слети да казват, че човешки армии все още се бият в западен Алеткар, но тази източна част бе изцяло контролирана от пеещите — забележително, като се има предвид с каква численост ги превъзхождаха човеците. Разпадането на алетите бе станало отчасти заради Вечната буря, отчасти заради пристигането на Слетите и отчасти поради факта, че алетите многократно бяха мобилизирали добри мъже във войните си.

Венли седна в задната част на фургона и една жена пеещ й донесе чаша вода, която тя прие с радост. Да се провъзгласяваш за спасител на всички хора си беше жадна работа.

Жената пеещ се поколеба. Носеше алетска рокля, с една прикрита ръка.

— Историята ти наистина ли е реална?

— Разбира се — отвърна Венли в Ритъм на Самонадеяност. — Съмняваш ли се?

— Не, разбира се, че не! Просто… е трудно да си го представиш. Парши да се бият.

— Наричайте се пеещи, не парши.

— Да. Хм, разбира се. — Жената задържа ръка до лицето си, сякаш се бе засрамила.

— Говори в ритмите, за да изразиш извинение — посъветва я Венли. — Използвай Признателност, за да благодариш на някого за поправка, или Безпокойство, за да изразиш неудовлетвореността си. Утеха, ако наистина се разкайваш.

— Да, Сиятелна.

„О, Ешонаи. Имат толкова много път да изминат.“

Жената се измъкна. Тази несиметрична рокля изглеждаше нелепо. Нямаше причина половете да се отличават, освен в съпружеската форма. Тананикайки в Ритъма на Присмеха, Венли скочи от фургона, след което тръгна през града с високо вдигната глава. Пеещиите бяха предимно в трудовата форма или в сръчната форма, макар някои — като жената, която бе донесла водата — да носеха учената форма, с дълги кичури и правоъгълни черти.

Тя затананика в Ритъма на Яростта. Хората й бяха прекарали поколения, борейки се да открият нови форми, а на тези хора тук им бяха дадени десетки различни опции! Как можеха те да оценят този подарък, без да знаят за борбата? Подхождаха към Венли с почит, кланяха се като човеци, когато приближи градското имение. Трябваше да признае, че в това имаше нещо много задоволително.

— Ти защо си толкова самодоволна? — попита Райн в Ритъма на Разрушението, когато Венли пристъпи вътре. Високият Слят чакаше до прозореца, кръжейки — както винаги — на няколко метра от земята, мантията му се спускаше надолу и опираше в пода.

Усещането за авторитет на Венли се изпари.

— Постоянно имам чувството, че тук се намирам сред бебета.

— Ако те са бебета, ти си едва проходила.

Втора Слята седеше на пода между столовете. Тази никога не говореше. Венли не знаеше името на жената и намираше постоянната й ухилена гримаса и немигащи очи за… разстройващи.

Венли се присъедини към Райн до прозореца и се загледа навън в пеещите, които населяваха селото. Обработваха земята. Земеделстваха. Животът им може да не се бе променил много, но поне си върнаха песните. Това беше по-важно от всичко.

— Трябва да им доведем човешки роби, Древни — подхвърли Венли в Ритъма на Раболепието. — Опасявам се, че тук има твърде много земя. Ако наистина искате тези села да произвеждат запаси за армиите ви, ще са им нужни още работници.

Райн я погледна. Тя бе открила, че ако му говори с уважение — и ако говори на древния език, — бе по-малко вероятно думите й да бъдат пренебрегнати.

— Сред нас има такива, които са съгласни с теб, дете — отвърна Райн.

— Но вие не сте?

— Не. Ще трябва постоянно да наблюдаваме хората. Във всеки момент, всеки от тях може да прояви силите на врага. Ние го убихме и въпреки това той все още се бие чрез своите Повелители на Стихиите.

Повелители на Стихиите. Неразумно, те бяха възхвалявани в старите песни.

— Как могат те да обвържат дух, Древни? — попита тя в Ритъма на Раболепието. — Човеците не… знаете…

— Толкова си плаха — каза той в Ритъма на Присмеха. — Защо е толкова трудно да споменеш скъпоценните ядра?

— Те са свещени и лични. — Скъпоценните ядра на слушачите не бяха пищни и показни като тези на голямочерупчестите. В замъглено бяло, почти с цвета на кост, те бяха красиви, интимни неща.

— Те са част от теб — рече Райн. — Табуто с труповете, отказа да говориш за скъпоценните ядра — ти си също толкова зле, колкото и онези навън, които се разхождат с една скрита ръка.

Какво? Това не беше честно. Тя се настрои в Ритъма на Яростта.

— Това… ни шокира, когато се случи за първи път — продължи след известно време Райн. — Хората нямат скъпоценни ядра. Как могат да се обвържат с духче? Беше неестествено. И въпреки това някак тяхната връзка бе по-силна от нашата. Винаги съм казвал едно и също и сега го вярвам даже повече: трябва да ги унищожим. Нашите никога няма да са в безопасност на този свят, докато човеците съществуват.

Венли усети как устата й пресъхна. Чу ритъм в далечината. Ритъмът на Изгубените? Не беше чувала този низш ритъм, откакто бе придобила форма на власт. След секунда го нямаше.

Райн затананика в Ритъм на Самонадеяност, след което се обърна и излая заповед на лудата Слята. Тя бързо скочи на крака и се втурна след него, когато той се понесе през вратата. Вероятно щеше да събере градските духчета. Щеше да дава заповеди и предупреждения, както обичайно правеше точно преди да напуснат един град, за да отидат в друг. Макар да бе разопаковала вещите си, предполагайки, че ще пренощува тук, сега Венли подозираше, че скоро ще си тръгнат.

Тя се качи в стаята си на втория етаж на имението. Както обичайно, луксът на тези сгради я изумяваше. Меки легла, в които имаш чувството, че ще потънеш. Изящна дърворезба. Вази от духано стъкло и кристални аплици на стените, в които се държаха сфери. Тя винаги беше мразела алетите, които се държаха, сякаш са благосклонни родители, които насърчават диви деца да се образоват. Те очевидно бяха пренебрегнали културата и напредъка на народа на Венли, забелязвайки само ловните земи на голямочерупчестите, за които бяха решили — поради преводаческа грешка, — че трябва да са боговете на слушачите.

Венли докосна красивите извивки в стъклото на един аплик. Как бяха оцветили само една част в бяло, а не всичко? Когато и да попаднеше на нещо подобно, тя трябваше да си напомни насила факта, че макар и алетите да бяха технологично по-напреднали, това не ги правеше културно по-напреднали. Те просто имаха достъп до повече ресурси. Сега, когато пеещите имаха достъп до творческата форма, те също щяха да умеят да създават творби като тази.

И все пак… беше толкова красиво. Можеха ли наистина да унищожат хората, които бяха създали толкова красиви и деликатни извивки в стъклото? Декорациите й напомняха за собствените й мраморни шарки.

Торбичката на кръста й започна да вибрира. Носеше кожена пола на слушач под тясна риза, а отгоре по-широка горна риза. Част от целта на Венли беше да покаже на пеещите, че някой като тях — не някакво далечно, плашещо същество от миналото — бе донесъл бурите и бе освободил пеещите.

Очите й се задържаха на аплика, след което тя изсипа съдържанието на торбичката върху тежкостъпото бюро в стаята. Заподскачаха сфери, заедно с голям брой необработени скъпоценни камъни, каквито вместо това бяха използвали нейните хора.

Малкото духче се надигна от мястото, на което се бе крило измежду светлината. Изглеждаше като комета, когато се движеше, макар че като се задържеше на място — както правеше в момента — само блестеше като искра.

— Едно от тях ли си? — попита тя тихо. — Духчетата, които се носят из небето в някои нощи?

То запулсира и излъчи пръстен от светлина, който се разтвори като светещ дим. След това започна да се стрелка из стаята, оглеждайки разни неща.

— Стаята не е по-различна от последната, която разглежда — каза тя в Ритъма на Забавата.

Духчето се стрелна към стенния аплик, където остави благоговеещо пулсиране, след това се премести до идентичния аплик от другата страна на вратата.

Венли отиде да събере дрехите и записките си от чекмеджетата на скрина.

— Не знам защо стоиш с мен. В тази торба не може да е удобно.

Духчето профуча покрай нея и погледна в чекмеджето, което бе отворила.

— Това е чекмедже — натърти тя.

Духчето надзърна, после запулсира в бърза мигаща последователност.

„Това е Любопитство“, помисли си Венли, когато разпозна ритъма. Затананика си го сама, докато си опаковаше принадлежностите, след което се поколеба. Любопитството беше стар ритъм. Като… Забавата, към която се бе настроила преди малко. Отново можеше да чува нормалните ритми.

Погледна към малкото духче.

— Това твое дело ли е? — настоя да разбере тя в Ритъма на Раздразнението.

То се сви, но запулсира с Решителност.

— Какво се надяваш да постигнеш? Твоят вид ни предаде. Намери си човек, на когото да досаждаш.

Духчето се сви още повече. След което отново запулсира в Ритъма на Решителността.

Досада. На долния етаж вратата се отвори. Райн вече се бе върнал.

— В торбата — изсъска тя в Заповеден Ритъм. — Бързо.

I-8
Мем

Прането на дрехите си беше изкуство.

Разбира се, всички знаеха основните неща, точно както всяко дете можеше да изтананика мелодия. Но знаеха ли те как да отпускат нишките на упоритите рокли от морска коприна, като ги върнеха обратно към топла морска вода, след което да възстановят естествената им мекота, като ги изплакнат и изтъркат с песъчинки? Можеха ли да забележат разликата между минералната боя от Азир и растителната боя от веденските склонове? За всяка се използваше различен сапун.

Мем се трудеше над платното си — което, в случая, бяха чифт ярки червени панталони. Тя загреба малко сапун на прах — основата беше свинска мас, смесена с фин абразив — и затърка едно петно на крачола. Отново намокри панталона, след това с фина четка започна да втрива сапуна.

Мазните петна бяха достатъчно предизвикателство, но този мъж бе изцапал и с кръв същото място. Тя трябваше да изчисти петното, без да избледнее цвета на това прекрасно микалинско червено — добиваха го от плужек от склоновете на Чистото езеро — или да съсипе плата. Мраизе обичаше дрехите му да изглеждат идеални.

Мем поклати глава. От какво беше това петно? Тя трябваше да мине през четири сапуна, а после да опита и с малко от изсушаващата си пудра, преди да го накара да помръдне, след което премина към останалото от костюма. Минаха часове. Изчисти това място, изплакни тази риза. Закачи я, така че всички да я видят. Не бе забелязала как мина времето, докато другите веденски перачки не започнаха да си тръгват на групички, прибирайки се по домовете си, някои от които бяха празни и студени, съпрузите и синовете им умрели в гражданската война.

Нуждата от чисти дрехи надживяваше бедствията. Краят на света щеше да дойде, но това щеше да означава само още кървави петна за пране. Мем най-сетне отстъпи от стойките си за сушене на дрехи, с ръце на кръста, за да се наслади от постиженията на добре свършената работа за деня.

Докато си сушеше ръцете, Мем отиде да нагледа новата си помощничка, Пом, която переше долни дрехи. Жената с тъмна кожа очевидно имаше смесена кръв, едновременно от изтока и запада. Довършваше една долна риза и не каза нищо, когато Мем пристъпи до нея.

„Бурите да го отнесат, защо никой не я е грабнал?“ помисли си Мем, докато ослепителната жена търкаше ризата, след което я топна във водата и отново започна да я търка. Жени като Пом обичайно не завършваха като перачки, макар че тя имаше склонност да гледа кръвнишки всеки мъж, който се приближеше твърде много. Може би това беше причината.

— Добра работа — обади се Мем. — Закачи я да съхне и ми помогни да съберем останалото.

Те натрупаха дрехите в кошници и после изминаха краткия път през града.

Веденар все още миришеше на пушек за Мем. Не на хубавия пушек от пекарни, а по-скоро на огромните клади, които горяха отвън в равнината. Работодателят живееше близо до пазара, в голяма градска къща до някакви отломки — траен спомен за времето, когато обсадни машини са сипели камъни над Веденар.

Двете перачки подминаха стражите отпред и тръгнаха по стъпалата. Мем настоя да не използват входа за прислугата. Мраизе беше от малкото хора, които я почитаха.

— Стой близо до мен — поръча тя на Пом, която се поколеба, след като влязоха вътре. Забързаха по дълъг, неукрасен коридор, след това по стълбище.

Хората казваха, че слугите са невидими. Мем никога не бе намирала това за вярно, особено покрай хора като Мраизе. Не само че икономът забелязваше дори ако някой едва помръднеше свещник, но и приятелите на Мраизе бяха от типа хора, които внимателно следяха всички край себе си. Двама от тях стояха на прага на помещение, покрай което Мем премина, мъж и жена, които разговаряха тихо. И двамата носеха мечове и макар да не прекъснаха разговора си, докато перачките ги подминаваха, ги изгледаха.

Покоите на Мраизе бяха на върха на стълбището. Той не беше там днес — появяваше се понякога, за да остави мръсни дрехи, след което се шляеше някъде, за да намери нови видове крем, с които да изцапа ризите си. Мем и Пом първо отидоха в кабинета му — държеше вечерните си сака там.

Пом замръзна на прага.

— Не се мотай — напомни й Мем с прикрита усмивка. След чисти празни коридора и стълбища, този претъпкан кабинет наистина беше малко поразителен. И тя се бе дивила, когато бе дошла за първи път. Полица над камината, покрита с любопитни неща, всяко в своя стъкленица. Дебели килими от Марат. Пет великолепни картини, всяка на различен Вестител.

— Беше права — обади се Пом зад нея.

— Разбира се, че бях права — съгласи се Мем и остави кошницата си пред гардероба в ъгъла. — Мраизе — запомни, той не иска да го наричат „господарю“ — е един от хората с най-фин и изтънчен вкус. За него работят само най-добрите…

Думите й бяха прекъснати от раздиращ звук.

Това беше звук, който всяваше ужас. Звукът на раздиращ се шев или на деликатна женска риза, която се късаше, закачена на част от ваната за пране. Това беше звукът на въплътена катастрофа. Мем се обърна, за да открие новата си помощничка, застанала върху стол, да атакува една от картините на Мраизе с нож.

Част от мозъка й спря да функционира. От задната част на гърлото й излезе стенание и направо й причерня.

Пом… разрушаваше една от картините на Мраизе.

— Търсех готова — заяви Пом, като отстъпваше назад и слагаше ръце на кръста си, все още застанала на стола.

Двама стражи нахлуха в стаята, вероятно привлечени от шума. Погледнаха към Пом и челюстите им увиснаха. Тя пък подметна ножа си в ръка и го насочи заплашително към мъжете.

След това, ужас на ужасите, самият Мраизе се появи зад войниците, облечен с вечерно сако и чехли.

— Каква е тази врява?

Толкова изискан. Да, лицето му изглеждаше, сякаш бе видяло грешната страна на меча няколко пъти. Но имаше изтънчен вкус за облекло и — разбира се — за професионалистите по поддържането му.

— А! — викна той, като забеляза Пом. — Най-сетне! Шедьовърът на Помазания беше всичко необходимо, така ли? Отлично! — Мраизе разбута обърканите стражи, след което затвори вратата. Изглежда дори не забелязваше Мем. — Древна, бихте ли желали нещо за пиене?

Пом присви очи към него, после скочи от стола. Бързо тръгна към Мраизе, подпря едната си ръка на гърдите му и го отблъсна. Отвори вратата.

— Знам къде е Таленелат — подхвърли той.

Пом замръзна.

— Да… нека изпием едно питие, става ли? — запита Мраизе. — Моят бабск няма търпение да поговори с вас. — Той погледна към Мем. — Това азишкият ми кавалерийски костюм ли е?

— Ъ… да…

— Изкара ли аетъра от него?

— Ъ… кое?

Той отиде при нея и извади червения панталон от кошницата, за да го разгледа.

— Мем, ти си абсолютен гений. Не всеки ловец носи копие и това наистина е доказателство. Отиди при Кондуиш и му кажи, че одобрявам бонус от три огнени марки за теб.

— Б-благодаря, Мраизе.

— Иди да си вземеш бонуса и си върви — поръча той. — Имай предвид, че ще трябва да си намериш нова помощничка за прането след днес.

I-9
Истинският труд започва

„На Ешонаи това щеше много да й хареса“, мислеше си Венли, докато се носеше на стотици метри във въздуха. Райн и останалите Слети я носеха чрез свързани колани. Чувстваше се като чувал със зърно, който влачат към пазара, но й разкриваше невероятна гледка.

Безкрайни хълмове от камък. Парчета зеленина, често в сенките на хълмовете. Гъсти гори, омотани с гъсталак, за да представят единен фронт срещу бурите. Ешонаи щеше да бъде очарована; щеше да започне да чертае карти, да говори за местата, на които може да отиде.

Венли, от друга страна, прекарваше по-голямата част от тези пътувания в гадене. Обичайно не й се налагаше да страда дълго; градовете бяха наблизо тук в Алеткар. И въпреки това днес предците й я пренесоха покрай много окупирани градове, без да спират.

Накрая това, което първо изглеждаше като още едно каменно било, се оказа стените на голям град, поне два пъти по-голям от куполите в Пустите равнини.

Каменни сгради и укрепени кули. Изумителни чудеса. Бяха минали години, откакто бе виждала Колинар — само онзи път, когато бяха екзекутирали крал Гавилар. Сега над някои части от града се издигаше дим и много от охранителните кули бяха разбити. Градските порти лежаха унищожени. Колинар изглежда беше завладян.

Райн и придружителите му се стрелнаха през въздуха, вдигнали юмруци към други Слети. Огледаха града, след което се зареяха отвъд стената и кацнаха близо до бункер извън града. Изчакаха, докато Венли свали коланите, след което отново се издигнаха във въздуха, но само толкова, че краищата на дългите им роби да се влачат по камъните.

— Приключих ли работата си, Древни? — попита Венли с Раболепие. — Затова ли най-сетне ме доведохте тук?

— Приключила? — повтори Райн в Ритъма на Присмеха. — Дете, ти дори не си започнала още. Тези малки селца бяха за упражнение. Днес започва истинският ти труд.

I-10
Шелер

— Имаш три възможности — каза хердазийският генерал.

Той беше с тъмнокафява кожа с цвета на ерозирал камък, а в мустака му се виждаха нишки сиво. Пристъпи към Шелер, след което сложи ръце отстрани. Удивително, някакви мъже затвориха окови около китките на самия генерал. Какво ставаше, за Рошар?

— Внимавай — скастри го генералът. — Това е важно.

— За оковите? — попита Шелер на хердазийски. Животът по границата го бе принудил да научи езика. — Какво става тук? Осъзнавате ли неприятностите, в които сте се забъркали, като ме взимате за заложник? — Шелер започна да се изправя, но един от хердазийските войници го принуди да седне толкова силно, че коленете му се блъснаха в твърдия каменен под на палатката.

— Имаш три възможности. — Оковите на генерала дрънчаха, докато той извиваше ръце в тях. — Първо, можеш да избереш меча. Виж сега, това може да бъде чиста смърт. Хубавото обезглавяване рядко е болезнено. За съжаление, не палач ще го свърши. Ще дадем меча на жените, с които си злоупотребил. Всяка получава по един замах, една след друга. Колко дълго ще продължи, ще зависи от тях…

— Това е възмутително! — кресна Шелер. — Аз съм светлоок от пети дан! Братовчед съм на самия Върховен господар и…

— Втори вариант — продължи генералът — е чукът. Чупим ти ръцете и краката, след което те провесваме от скалите до океана. Можеш да изкараш така до бурята, но ще бъде неприятно.

Шелер се бореше без успех. Заловен от хердазийци. Този генерал дори не беше светлоок!

Генералът изви ръце, след което ги отдалечи една от друга. Оковите изтракаха на земята. Няколко от офицерите му наблизо се ухилиха, а други изстенаха. Един писар бе засичал времето и даде отчет за секундите, които бе отнело измъкването.

Генералът прие аплодисментите на няколко мъже, след което потупа друг — губещ в залозите — по гърба. Шелер изглеждаше почти забравен за момент. Най-сетне генералът отново се обърна към него.

— Не бих избирал чука, ако бях на твое място. Но има трета възможност: свинята.

— Настоявам за право на откуп! — писна Шелер. — Трябва да се свържете с моя Върховен принц и да приемете заплащане, отговарящо на чина ми!

— Откупът е за мъже, заловени в битка — отвърна генералът. — Не за негодници, хванати да обират и убиват цивилни.

— Страната ми е нападната! — кресна Шелер. — Събирах ресурси, за да организираме съпротива!

— Онова, което те хванахме да организираш, не беше съпротива. — Генералът изрита белезниците до краката си. — Избирай една от трите възможности. Нямам цял ден на разположение.

Шелер облиза устни. Как се бе озовал в тази ситуация? Страната му полудяваше, паршите вилнееха, мъжете му бяха разпръснати от летящи чудовища? А сега това? Мръсните хердазийци очевидно нямаше да се вслушат в нищо разумно. Те…

Чакай.

— Да не би да каза свиня? — попита Шелер.

— Живее долу до брега — отвърна генералът. — Това е третата ти възможност. Намазваме те с масло и се бориш със свинята. За мъжете е забавно да гледат. От време на време им трябва спорт.

— И ако направя това, няма да ме убиете?

— Няма, ама не е толкова лесно, колкото си мислиш. Аз самият съм опитвал, така че говоря от опит.

Луди хердазийци.

— Избирам свинята.

— Както желаеш. — Генералът вдигна оковите и ги подаде на офицера си.

— Мислех, че няма да успееш да пребориш тези — поклати глава той. — Търговецът твърдеше, че са от най-добрите тайленски ключари.

— Няма значение колко са добри ключалките, Джероно — ухили се генералът, — ако белезниците са хлабави.

Какво смешно, дребно човече — твърде широка усмивка, сплескан нос, липсващ зъб. Ех, Върховният господар Амарам щеше…

Шелер беше вдигнат на крака с веригите, а после бе издърпан през лагера от хердазийски войници до алетската граница. Тук имаше повече бежанци, отколкото истински войници! Ако дадяха на Шелер само една рота, щеше да разгроми цялата тази войска.

Отвратителните хора, които го бяха пленили, го поведоха по един склон, покрай скалите и към брега. Над него се събираха войници и бежанци, подиграваха се и подвикваха. Очевидно хердазийският генерал беше твърде изплашен наистина да убие алетски офицер. Така че щяха да го унижат, като го накарат да се бори с прасе. Щяха да се посмеят добре и бързо да го отпратят.

Идиоти. Щеше да се върне с армия.

Един мъж заключи веригата на Шелер към метална халка в камъните. Друг се приближи с кана масло. Изляха я върху главата му; той плюеше, докато течността се стичаше по лицето му.

— Каква е тази смрад?

Отгоре някой наду рог.

— Бих казал „успех“, шефе — рече хердазийският войник на Шелер, докато другарят му побягна, — но съм заложил три марки, че няма да издържиш и пълна минута. И все пак, кой знае. Когато генералът беше окован тук долу, той се измъкна за по-малко.

Океанът започна да се бунтува.

— Разбира се — продължи войникът, — генералът си пада по такива неща. Малко е особен.

Мъжът избяга обратно по склона и остави Шелер окован, омазан в смрадливо масло и зяпнал, докато един огромен нокът разкъсваше повърхността на океана.

Може би „свинята“ беше по-скоро прякор.

I-11
Нейната награда

Малкото духче на Венли — което тя беше кръстила Тембър — оглеждаше из стаята, във всеки ъгъл и тъмно място, както правеше винаги, когато я пуснеше от торбата.

Бяха минали дни откакто Венли бе пристигнала в Колинар. И, както Райн я бе предупредил, тук започна истинският й труд. Венли сега изнасяше представлението си по шест пъти всеки ден, говореше на групи пеещи, изведени от града специално за целта. На нея самата не й беше разрешено да влиза в Колинар. Държаха я изолирана отвън в буреубежището, което кръстиха отшелническа килия.

Венли си припяваше в Ритъма на Яростта, докато се подпираше на прозореца, ядосана от пленничеството. Дори прозорецът беше монтиран току-що — прорязан от Вълшебен меч и оборудван с дебели капаци против бури — след многобройните й молби. Градът отвън я зовеше. Величествени стени, красиви сгради. Напомняше й за Нарак… който всъщност не бе построен от нейния народ. Живеейки там, слушачите се бяха облагодетелствали от труда на древните човеци, както модерните човеци се бяха облагодетелствали от труда на поробените пеещи.

Тембър летеше над нея, след което закръжи пред прозореца, сякаш за да се измъкне и да разгледа наоколо отвън.

— Не — каза Венли.

Тембър запулсира с Решителност, след което се премести леко напред.

— Стой вътре — нареди Венли в Заповеден Ритъм. — Те се оглеждат за духчета като теб. Описания на твоя вид, и някои други, са разпространени из целия град.

Малкото духче се отдръпна и запулсира в Ритъма на Раздразнението, преди да се настани във въздуха до Венли.

Жената положи глава в ръцете си.

— Чувствам се като реликва — прошепна. — Вече изглеждам като захвърлена руина от почти забравен ден. Ти ли си причината изведнъж да се чувствам така? Усещам го, само когато те пусна.

Тембър запулсира в Ритъма на Мира. След като долови това, нещо дълбоко във Венли се размърда: Пустоносният дух, който окупираше скъпоценното й ядро. Този дух не можеше да мисли, не както Улим или по-висшите Пустоносни. Нейният беше емоционален и с животински инстинкти, но връзката с него даваше на Венли формата й на власт.

Тя започна да се чуди. Толкова много от Слетите очевидно бяха смахнати; може би необичайно дългият им живот причиняваше това на психиката им. Нямаше ли Зло да се нуждае от нови водачи за хората си? Ако тя се докажеше, можеше ли да си спечели място сред тях?

Нови Слети. Нови… богове?

Ешонаи винаги се бе притеснявала от жаждата за власт на Венли и я бе предупреждавала да контролира амбициите си. Дори Демид, понякога, се бе тревожил за нея. А сега… сега всички те бяха мъртви.

Тембър запулсира в Ритъма на Мира, след това с Молба, после отново в Ритъма на Мира.

— Не мога — отвърна Венли в Ритъма на Скръбта. — Не мога.

Молба. По-настоятелна. Ритъмът на Изгубените, на Спомените, и след това пак Молба.

— Аз съм сбърканата — обясни тя в Ритъма на Раздразнението. — Не мога да направя това, Тембър. Не мога да му се противопоставя.

Молба.

— Заради мен се случи — заговори Венли с Ярост. — Не осъзнаваш ли това? Аз съм тази, която причини всичко това. Не ме умолявай!

Духчето се смали, светлинката й гаснеше. И въпреки това още пулсираше в Ритъма на Решителността. Глупаво духче. Венли сложи ръка на челото си. Защо… защо не беше по-ядосана за онова, което се бе случило на Демид, Ешонаи и другите? Можеше ли Венли наистина да мисли да се присъедини към Слетите? Тези чудовища настояваха, че народът й го нямаше и пресичаха въпросите й за хилядите слушачи, които бяха оцелели от Битката в Нарак. Всички те ли… всички ли бяха превърнати в Слети? Не трябваше ли Венли да мисли за това, вместо за амбициите си?

„Формата променя начина, по който мислиш, Венли. Всички го знаят.“ Ешонаи й бе опявала — непрестанно, какъвто й беше навикът — да не допуска формата да диктува действията й. „Контролирай формата, нея оставяй тя да контролира теб.“

Обаче Ешонаи беше образцова. Генерал и герой. Ешонаи бе изпълнила дълга си.

А всичко, което Венли бе искала някога, беше власт.

Тембър изведнъж излъчи силен проблясък светлина и се стрелна под леглото ужасена.

— Ах — въздъхна Венли в Ритъма на Скръбта, загледана през града към внезапно притъмнялото небе. Вечната буря. Връхлиташе на около девет дни и тази беше третата от пристигането й насам. — Значи затова не доведоха вечерна група, която да ме слуша.

Тя сви ръце, пое си дълбоко дъх и затананика в Ритъма на Решителността, докато не се отнесе и не смени несъзнателно в Ритъма на Разрухата. Не затвори прозореца. На него това не му харесваше. Вместо това, тя затвори очи и се заслуша в гръмотевиците. Светкавици просветваха зад клепачите й, червени и ярки. Духът в нея скочи, за да ги усети и тя се развълнува, Ритъмът на Разрухата растеше в нея.

Народът й можеше да го няма, но тази… тази сила си струваше. Как можеше да не се наслаждава?

„Колко дълго ще продължаваш да си двама души, Венли?“ Тя сякаш чуваше гласа на Ешонаи. „Колко дълго ще се двоумиш?“

Бурята връхлетя, вятърът нахлуваше през прозореца, повдигаше я… и тя влезе в някакво видение. Сградата изчезна и тя бе захвърлена насред бурята — но знаеше, че след като бурята отмине, няма да бъде ранена.

След известно време падна на твърда повърхност. Затананика в Ритъма на Разрухата и отвори очи, намери се да стои на платформа, която висеше високо в небето, много над Рошар, който представляваше един синьо-кафяв глобус долу. Зад нея имаше дълбок, черен мрак, нарушаван само от една малка точица, която можеше да е самотна звезда.

Тази жълто-бяла звезда започна да се уголемява към нея с невероятна скорост, подуваше се, растеше, докато не я заслепи с невероятен пламък. Тя почувства как кожата й се топи, плътта й изгаряше.

— Не разказваш историята достатъчно добре — обяви гласът на Зло, говорещ на древен език. — Ставаш неспокойна. Слетите ми казват всичко. Това ще се промени или ще бъдеш унищожена.

— Д-да… господарю. — Говоренето гореше езика й. Вече не можеше да вижда; огънят бе завладял очите й. Болка. Агония. Но тя не можеше да се превие под нея, защото богът пред нея изискваше цялото й внимание. Болката от поглъщането на тялото й не беше нищо в сравнение с него.

— Ти си моя. Запомни това.

Тя беше напълно изпепелена.

И се свести върху пода на хижата, пръстите й кървяха, защото отново бе драскала по камъка. Бученето на бурята се беше отдалечило — нямало я е часове наред. Дали е горяла през цялото това време?

Трепереща, тя затвори очи. Кожата й се топеше, очите й, езикът й изгаряха…

Ритъмът на Мира я изкара от транса и тя знаеше, че Тембър кръжи до нея. Венли се претърколи и изстена с все още затворени очи, търсеше Мира в собственото си съзнание.

Не можеше да го открие. Присъствието на Зло беше твърде скорошно; духът в нея вместо това започна да барабани в Ритъма на Копнежа.

— Не мога да го направя — прошепна в Подигравателен Ритъм. — Избрал си грешната сестра.

Грешната сестра бе умряла. И грешната сестра беше оцеляла.

Венли бе мамила, за да върне боговете им.

Това беше нейната награда.

Част четвърта
Предизвиквам ви! Пейте, начала!
Адолин * Шалан * Каладин * Далинар * Навани * Сет * Таравангян * Венли

88
Гласове

СЕДЕМ ГОДИНИ ПО-РАНО

Гавилар започваше да изглежда съсипан.

Далинар стоеше в задната част на кабинета на краля и слушаше с едно ухо. Кралят говореше с наследниците на Върховните принцове, придържайки се към безопасни теми, като например плановете на Гавилар за различни градски проекти из Колинар.

„Изглежда толкова стар“, помисли си Далинар. „Посребрен преди времето си. Трябва му нещо, което да го съживи. Може би лов?“

Нямаше нужда Далинар да участва в срещата; неговата работа бе да сплашва. От време на време някой от по-младите мъже поглеждаше към дъното на стаята и виждаше Тоягата да седи там в сенките. Да наблюдава.

Той виждаше огньовете, отразени в очите им, и чуваше плача на децата дълбоко в ума си.

„Не бъди слаб“, помисли си Далинар. „Мина почти година.“

Година, през която бе живял със стореното. Година, пропиляна в Колинар. Беше предполагал, че ще се подобри.

Ставаше само по-зле.

Садеас внимателно бе поднесъл новината за унищожението на Дълбините така, че да прозвучи в полза на краля. Казал бе колко било жалко, че хората от Дълбините принудили Колин към действия, като убили съпругата на Далинар, и бе нарекъл злощастие подпалването на града по време на битката. Гавилар публично бе порицал Далинар и Садеас задето са „изгубили града в пламъците“, но осъждането му на хората от Дълбините беше далеч по-хапливо.

Посланието бе ясно. Гавилар не искаше да освободи Тоягата. Дори той не беше в състояние да предвиди какъв вид разрушение можеше да донесе Далинар. Очевидно подобни мерки бяха крайни — а напоследък всички се стараеха да му осигуряват много други възможности.

Толкова ефикасно. Всичко, което му бе струвало, беше един град. И може би здравият разум на Далинар.

Гавилар предложи на събралите се светлооки да запалят огън в огнището, за топлина. Е, това беше сигналът, че можеше да си тръгне. Далинар не понасяше огън. Пушекът му миришеше на горяща кожа, а пукането на пламъците му напомняше само за нея.

Той се измъкна през задната врата и се озова в коридор на третия етаж, откъдето се запъти към собствените си покои. Далинар се бе преместил заедно със синовете си в двореца на краля. Неговият собствен твърде много му напомняше за нея.

Бурите да го отнесат. Да стои в тази стая — да гледа страха в очите на гостите на Гавилар — особено бе изострило спомените и болката днес. В някои дни се чувстваше по-добре. В други… се чувстваше като днес. Трябваше му здрава глътка от шкафа с вина.

За съжаление, докато завиваше през извития коридор, подуши тамян във въздуха. От неговите покои ли идваше? Ренарин отново го гореше.

Далинар спря, сякаш се бе натъкнал на невидима стена, после се обърна на пети и си тръгна. Твърде късно, за съжаление. Тази миризма… това беше нейната миризма.

Той слезе на втория етаж, подминавайки кървавочервени килими и зали с колони. Къде да намери нещо за пиене? Не можеше да излезе в града, където хората така се ужасяваха от него. Кухните? Не, нямаше да отиде да моли някой от дворцовите готвачи — който после щеше да се промъкне до краля и да му прошепне, че Тоягата отново се е натаралянкал. Гавилар се оплакваше от пиенето на Далинар, но какво друго правеха войниците, когато не бяха на война? Не заслужаваше ли Далинар малко да се отпусне, след всичко, което бе сторил за това кралство?

Далинар се обърна към тронната зала на краля, която — тъй като кралят използваше кабинета си на нейно място — днес щеше да бъде празна. Влезе през входа за слугите и пристъпи в малката стаичка, където се приготвяше храната, преди да бъде доставена на краля. Като използваше сапфирена сфера за светлина, Далинар коленичи и прерови един от шкафовете. Обичайно държаха няколко редки отлежали вина тук, за да впечатляват посетителите.

Шкафовете бяха празни. В името на Преизподнята. Не откри нищо освен тигани, подноси и чаши. Няколко торби с хердазийски подправки. Далинар кипеше от гняв, докато потропваше по плота. Дали Гавилар не бе разбрал, че идва тук, и не бе преместил виното? Кралят го смяташе за пияница, но Далинар си позволяваше да пие, само когато имаше повод. В лошите дни. Пиенето заглушаваше звуците на човешки писъци в дъното на ума му.

Ридания. Горящи деца. Молещи бащите си да ги спасят от пламъците. И гласът на Иви, който ги придружаваше…

Кога щеше да избяга от това? Превръщаше се в страхливец! Кошмари, когато се опиташе да спи. Ридания в ума му, когато и да видеше огън. Бурите да отнесат Иви, задето му бе причинила това! Ако се бе държала като възрастен, вместо като дете — ако бе успяла да се изправи срещу дълга си или дори само срещу реалността поне веднъж — нямаше да си докара смъртта.

Той пристъпи тежко в коридора и се запъти към група млади войници. Те се отдръпнаха към двете страни на коридора и отдадоха чест. Далинар наклони глава към поздравите им, опитвайки се да удържи гръмотевиците далеч от изражението си.

Ненадминатият генерал. Това беше той.

— Татко?

Далинар рязко се спря. Напълно бе пропуснал, че Адолин е измежду войниците. На петнайсет, младежът беше висок и красив. Бе го наследил от Далинар. Днес Адолин носеше моден костюм с твърде много бродерии и ботуши, които бяха покрити със сребро.

— Това не е стандартна униформа, войнико — рече му Далинар.

— Знам! — отвърна Адолин. — Поръчах специално да ми я ушият!

„Бурите да го отнесат…“ Синът му се превръщаше в конте.

— Татко — продължи Адолин, като пристъпи напред и сви юмрук нетърпеливо. — Получи ли съобщението ми? Уговорил съм дуел с Тенатар. Татко, той е с ранг. Може да спечеля Меча си! — Младежът грееше срещу Далинар.

В Далинар бушуваха емоции. Спомени за хубави години, прекарани със сина му в Я Кевед, докато го учеше да язди или да се бие с меч.

Спомени за нея. Жената, от която Адолин бе наследил тази руса коса и тази усмивка. Толкова искрен. Далинар не би сменил искреността на сина си за сто войника в подобаваща униформа.

Но също така в момента не можеше да се справи с това.

— Татко? — каза Адолин.

— В униформа си, войнико. Тонът ти е твърде фамилиарен. Така ли съм те учил да се държиш?

Адолин се изчерви, след което смени изражението си с по-строго. Не се спаружи под строгите думи. Когато го порицаваха, той просто се стараеше повече.

— Сър! — заговори младият мъж. — Бих бил горд да наблюдавате дуела ми тази седмица. Мисля, че ще останете доволен от представянето ми.

Буреносно дете. Кой можеше да му откаже?

— Ще бъда там, войнико. И ще гледам с гордост.

Адолин се ухили, отдаде чест и се втурна обратно, за да се присъедини към останалите. Далинар си тръгна колкото бързо можа, за да се отдалечи от тази коса, от тази прекрасна — преследваща — усмивка.

Е, сега му трябваше питие повече от всякога. Но нямаше да се моли на готвачите. Имаше друга опция, за която бе сигурен, че дори и брат му — колкото и да беше хитър Гавилар — не би се сетил. Слезе по още едни стъпала и стигна до източната галерия на двореца, като сега подминаваше арденти с обръснати глави. Беше знак на отчаянието му, че дойде чак дотук, за да види осъдителните им погледи.

Промъкна се по стълбите към дълбините на сградата, навлизайки в зали, които водеха към кухните от едната страна и към катакомбите от другата. Няколко завъртания и завои го отведоха до Верандата на просяците: беше малка, между купчините с компост и градините. Тук няколко нещастници чакаха даровете, които раздаваше Гавилар след вечеря.

Някои запросиха от Далинар, но един поглед накара дрипавите окаяници да се отдръпнат и да се свият. В задната част на верандата той откри Аху, сгушен в сенките между две големи религиозни статуи, и двете с гръб към просяците, ръцете им разперени към градините.

Аху беше особняк, дори и за откачен просяк. С черна, сплъстена коса и рошава брада, кожата му беше тъмна за алет. Дрехите му бяха жалки останки, а той самият миришеше по-зле от самия компост.

И някак винаги носеше бутилка.

Аху се изкикоти на Далинар.

— Виждал ли си ме?

— За съжаление. — Далинар се настани на земята. — А и съм те помирисвал. Какво пиеш днес? Най-добре ще е да не е вода този път, Аху.

Аху размята здрава, тъмна бутилка.

— Не знам какво е, малко дете. Вкусно е.

Далинар отпи една глътка и изсъска. Горящо вино, в него нямаше никаква сладост. Бяло, макар да не разпознаваше реколтата. Бурите да го отнесат… миришеше опияняващо.

Далинар отпи по-здраво, след което върна бутилката на Аху.

— Как са гласовете?

— Тихи са днес. Пеят как ще ме разкъсат. Ще изядат плътта ми. Ще изпият кръвта ми.

— Приятно.

— Хии хии. — Аху се сгуши обратно в клоните на стената от плет, сякаш бяха мека коприна. — Хубаво. Изобщо не е зле, малко дете. Ами твоите шумове?

В отговор Далинар протегна ръка. Аху му подаде бутилката. Далинар отпи, приветстващ замъгляването на ума, което щеше да заглуши риданията.

— Авен бега — каза Аху. — Подходяща нощ за моето мъчение и не може да се каже на небесата да стоят мирни. Къде е душата ми и какво е това в лицето ми?

— Ти си странно, малко човече, Аху.

Аху изкудкудяка отговора си и махна с ръка, за да му подадат виното. След като отпи, върна бутилката на Далинар, който избърса слюнката на просяка с ризата си. Бурята да отнесе Гавилар, задето го принуждава да прави това.

— Харесвам те — рече му Аху. — Харесва ми болката в очите ти. Приятелска болка. Общителна болка.

— Благодаря.

— Кой те докопа, малко дете? — попита Аху. — Черният рибар? Раждащата майка, Безликия? Молах е наблизо. Мога да чуя хриптенето му, драскането му, дращенето понякога, сякаш е плъх, който пробива стена.

— Нямам представа за какво говориш.

— Лудост — заяви Аху, след което се изкикоти. — Преди мислех, че вината не е моя. Но, знаеш ли, не можем да избягаме от онова, което сме сторили. Ние ги допуснахме. Ние ги привлякохме, сприятелихме се с тях, заведохме ги на танци и ги ухажвахме. Вината е наша. Отваряш се за това и заплащаш цената. Те ми откъснаха мозъка и го накараха да танцува! Аз наблюдавах.

Далинар направи пауза, с бутилка на половината път към устата му. След това я подаде на Аху.

— Изпий това. Нужно ти е.

Аху го послуша.

По някое време по-късно Далинар се препъваше обратно към покоите си, чувстваше се напълно спокоен — изцяло размазан и без да чува плачещи деца. На вратата той спря и погледна назад по коридора. Къде… Не можеше да си спомни ходенето обратно от Верандата на просяците.

Погледна надолу към разкопчаната си куртка, бялата си риза, изцапана с пръст и алкохол. Хъм…

Откъм затворената врата долетя глас. Това вътре Адолин ли беше? Далинар подскочи, след което се съвзе. Беше стигнал до грешната врата.

Още един глас. Това Гавилар ли беше? Далинар се наведе към вратата.

— Тревожа се за него, чичо — каза гласът на Адолин.

— Баща ти така и никога не свикна да бъде сам, Адолин — отвърна кралят. — Липсва му майка ти.

„Кретени“, помисли си Далинар. Иви не му липсваше. Той искаше да се отърве от нея.

Макар че… сега, когато я нямаше, го болеше. Затова ли тя плачеше за него толкова често?

— Отново е долу при просяците — друг глас от вътрешността. Елокар? Това малко момченце? Защо звучеше като мъж? Беше само на… на колко? — Първо отново опита стаята на слугите. Изглежда е забравил, че изпи всичко там последния път. Честно, ако някъде из този дворец има скрита бутилка, онзи пиян глупак ще я открие.

— Баща ми не е глупак! — намеси се Адолин. — Той е чудесен човек, а ти му дължиш своя…

— Спокойно, Адолин — обади се Гавилар. — И двамата, мерете си приказките. Далинар е воин. Ще се пребори с това. Може би, ако заминем някъде, ще успеем да го разсеем от загубата му. Може би Азир?

Гласовете им… Току-що се бе отървал от плача на Иви, но като чу това, отново долови гласа й. Далинар скръцна със зъби и се запрепъва към правилната врата. Вътре намери най-близкото канапе и припадна на него.

Част от Морето на изгубените светлини

89
Преизподня

„Моето изследване на Несътворените ме убеди, че тези неща не са просто «духове на пустошта» или «девет сенки, които се движат нощем».

Всеки от тях е точно определен вид дух, надарен с огромни сили.“

Из Митика на Хеси, страница 3

Адолин никога не си бе правил труда да си представя как може да изглежда Преизподнята.

Теологията беше за жени и писари. Адолин реши да се опита да следва собственото си Призвание, като се превърне във възможно най-добрия майстор на меча. Ардентите му казаха, че това е достатъчно, че не е нужно да се тревожи за неща като Преизподнята.

И въпреки това, ето го тук, коленичил на каменна платформа с черно небе отгоре, студено слънце — ако дори можеше да се нарече така, — увиснало в края на път от облаци. Океан от местещи се стъклени мъниста, тракащи едно в друго. Десетки хиляди пламъци, като върховете на маслени лампи, които се носеха над този океан.

И духчетата. Ужасни, отвратителни духчета се тълпяха в океана от мъниста, приели множество кошмарни форми. Те се извиваха и гърчеха, виеха с нечовешки гласове. Той не разпозна никоя от разновидностите.

— Мъртъв съм — прошепна Адолин. — Ние сме мъртви, а това е Преизподнята.

Ами онова хубаво момиче дух в синьо и бяло? Съществото с твърдата роба и хипнотизиращ, невъзможен символ вместо глава? Ами жената с издрасканите очи? И онези два огромни духа, които стояха над тях, с копия и…

Вляво от Адолин избухна светлина. Каладин, Благословения от Бурята, извлякъл сила, се носеше във въздуха. Мънистата затракаха и всяко чудовище в гърчещата се тълпа се извърна — сякаш бяха едно цяло, — за да погледне към Каладин.

— Каладин! — кресна момичето дух. — Каладин, те се хранят със Светлина на Бурята! Ще привлечеш вниманието им. Вниманието на всичко.

— Дрей и Белязания… — започна Каладин. — Войниците ни. Къде са те?

— Те все още са от другата страна — отвърна Шалан, като застана до Адолин. Създанието с усуканата глава взе ръката й, за да й помогне да запази равновесие. — Бурите да го отнесат, там може би е по-безопасно, отколкото тук. Ние сме в Морето на сенките.

Някои от светлинките наблизо изчезнаха. Духнати пламъчета на свещи. Много духчета заприиждаха към платформата, като се присъединяваха към все по-нарастващата група, която кипеше покрай нея и шумеше с мънистата. По-голямата част от тях бяха дълги, змиоркоподобни неща, с гребени по гърба си и лилави антени, които се гърчеха като езици и изглеждаха като направени от гъста течност.

Под тях, дълбоко в мънистата, се размърда нещо огромно и накара зрънцата да се изтъркалят настрани на купчини.

— Каладин! — кресна синьото момиче. — Моля те!

Той се обърна към нея и сякаш я видя за първи път. Светлината изчезна от него и Каладин се спусна — тежко — върху платформата.

Лазур държеше тънкия си Меч, с поглед фиксиран върху нещата, които плуваха през мънистата около платформата им. Единствената, която не изглеждаше изплашена, бе странната жена с издрасканите очи и кожата, направена от грубо платно. Очите й… Не бяха празни очни кухини. Вместо това тя беше като портрет, чиито очи бяха изстъргани.

Адолин потръпна.

— Е… — започна той. — Някаква идея какво се случва?

— Не сме мъртви — изръмжа Лазур. — Наричат това място Морето на сенките. Това е царството на мисълта.

— Надзъртам тук, когато Превръщам — обади се Шалан. — Морето на сенките припокрива истинския свят, но много неща тук са наопаки.

— Минах през него, когато за първи път дойдох в земите ви преди около година — добави Лазур. — Тогава имах водачи и се опитах да избягвам да гледам твърде много откачени неща.

— Хитро — съгласи се Адолин. Той протегна ръка настрани, за да призове собствения си Вълшебен меч.

Жената с издрасканите очи проточи глава към него по неестествен начин, след което изпищя пронизително с висок, остър вой.

Адолин се запрепъва настрана от нея, като едва не се сблъска с Шалан и нейното… духче? Това Шарка ли беше?

— Това е мечът ти — каза Шарка дяволито. Нямаше уста, доколкото Адолин можеше да види. — Хммм. Тя е доста умряла. Не мисля, че можеш да я призовеш тук. — Той навири странната си глава и се загледа в Меча на Лазур. — Твоят е различен. Много любопитно.

Нещото дълбоко под платформата отново се раздвижи.

— Това вероятно е лошо — кимна Шарка. — Хммм… да. Тези духове над нас са душите на Клетвената порта, а онзи отдолу вероятно е някой от Несътворените. Сигурно е много голям от тази страна.

— Е, какво ще правим? — попита Шалан.

Шарка погледна на едната страна, след това на другата.

— Няма лодка. Хммм. Да, това наистина е проблем, нали?

Адолин се завъртя наоколо. Някои от змиоркоподобните духчета се покатериха върху платформата, като използваха къси крачета, които той бе пропуснал да забележи по-рано. Тези дълги, лилави антени се протягаха към него, потрепвайки…

„Духчета на страха“, осъзна той. Те бяха малки, кръгли лигави същества от лилава слуз, които изглеждаха точно като върховете на тези антени.

— Трябва да се махнем от тази платформа — заговори Шалан. — Всичко останало е второстепенно. Каладин… — Тя прекъсна, докато се обръщаше към него.

Мостовият бе коленичил на камъка, със сведена глава и прегърбени рамене. Бурите да го отнесат… Адолин беше принуден да го отнесе от сражението, вцепенен и отчаян. Изглежда тази емоция отново го бе завладяла.

Духчето на Каладин — Адолин можеше само да гадае, че това е самоличността на хубавото, синьо момиче — стоеше до него, едната й ръка почиваше защитнически на гърба му.

— Каладин не е добре — каза тя.

— Трябва да съм добре — продума Каладин, гласът му беше дрезгав, докато се изправяше отново на крака. Дългата му коса падаше пред лицето му и прикриваше очите му. Бурите да го отнесат. Дори заобиколен от чудовища, мостовият можеше да изглежда заплашителен. — Как да стигнем до безопасно място? Не мога да прелетя с вас, без да привлека внимание.

— Това място е обратното на твоя свят — обясни Лазур. Тя отстъпи назад от една дълга антена, която проучваше в нейната посока. — Там, където на Рошар има повече вода, тук ще има повече земя, нали така?

— Ммм — съгласи се Шарка, кимайки.

— Реката? — попита Адолин. Той се опита да се ориентира, като погледна отвъд хилядите реещи се светлинки. — Там — посочи към една издутина, която едва се различаваше в далечината. Като дълъг остров.

Каладин я загледа, намръщен.

— Можем ли да плуваме в тези мъниста?

— Не — отвърна Адолин, като си спомни какво бе усещането да падне в този океан. — Аз…

Мънистата зашумяха и затракаха едно в друго, когато огромното нещо се размърда под тях. Недалече едно-единствено каменно острие проби повърхността, високо и черно. То се показваше като бавно издигащ се от морето планински връх, мънистата трополяха на вълни около него. Когато се подаде повече и стана високо колкото сграда, се появи и става. Бурите да го отнесат. Това не беше острие или планина… беше нокът.

Други се появиха от други посоки. Огромна ръка бавно се протягаше нагоре през стъклените зрънца. Дълбоко отдолу започна да звучи сърдечен ритъм, разтърсващ мънистата.

Адолин се запрепъва назад, ужасѐн, и едва не се подхлъзна и не падна в океана от мъниста. Запази равновесие и се намери лице в лице с жената с драскотините вместо очи. Тя го гледаше, напълно безизразно, сякаш чакаше да се опита да призове Вълшебния си меч, за да може отново да изпищи.

Преизподня. Независимо какво казваше Лазур, той определено беше в Преизподнята.

* * *

— Какво да правя? — прошепна Шалан. Тя коленичи на каменната платформа, ровейки из мънистата. Всяко й напомняше за предмет от Физическото царство. Изпуснат щит. Ваза от двореца. Шал.

Наблизо стотици дребни духчета — като малки оранжеви или зелени хора, високи само няколко сантиметра — се катереха по сферите. Тя не им обърна внимание, търсейки душата на нещо, което може да й помогне.

— Шалан — обади се Шарка и коленичи. — Не мисля, че… Не мисля, че ще постигнеш нещо с Превръщането? То би променило предмет в другото царство, но не и тук.

— А какво мога да направя тук? — Онези остриета или нокти, или каквото и да бяха, изникваха около тях, неизбежни, смъртоносни.

Шарка избръмча, стиснал ръце пред себе си. Пръстите му бяха твърде гладки, сякаш издялани от обсидиан. Главата му се движеше и променяше, преминаваше през поредицата си от форми — сферичната маса никога не беше същата и въпреки това Шалан винаги я усещаше като него.

— Паметта ми… — започна той. — Не си спомням.

„Светлина на Бурята“, помисли си Шалан. Ясна й бе казала никога да не влиза в Морето на сенките без Светлина на Бурята. Шалан извади една сфера от джоба си — все още носеше дрехите на Воал. Мънистата наблизо реагираха, затрепериха и се затъркаляха към нея.

— Ммм… — започна Шарка. — Опасно.

— Съмнявам се, че да останем тук ще бъде по-разумно — отвърна Шалан. Тя вдиша Светлина на Бурята, само една марка. Както и преди, духчетата не изглеждаше да забелязват употребата й на Светлина на Бурята толкова, колкото тази на Каладин. Тя отпусна скритата си ръка върху повърхността на океана. Мънистата спряха да се търкалят и вместо това се събраха заедно под дланта й. Когато натисна, те не помръднаха.

„Добра първа крачка“, помисли си тя, като вдиша още Светлина на Бурята. Мънистата се притискаха около ръката й, събираха се и се търкаляха едно върху друго. Тя изруга, разтревожена, че скоро просто ще има една голяма купчина мъниста.

— Шалан? — обади се Шарка, като докосваше едно от мънистата. — Може би това?

Това беше душата на щита, която бе усетила по-рано. Тя премести сферата в скритата си ръка с ръкавица, след това притисна другата си длан към океана. Използва душата на това мънисто като водач — доста подобно на начина, по който използваше някой Спомен като водач, когато правеше скица — и другите мъниста послушно се изтъркаляха, събраха се и застинаха неподвижно, оформяйки имитация на щита.

Шарка застана отгоре му, след което подскочи нагоре-надолу щастливо. Нейният щит го държеше да не потъва, макар той да изглеждаше тежък колкото обикновен човек. Това беше достатъчно. Сега само трябваше нещо достатъчно голямо, за да удържи всички им. За предпочитане, обмисли тя, две неща.

— Ей, ти! Дамата с меча! — викна Шалан, сочейки към Лазур. — Помогни ми тук. Адолин, ти също. Каладин, виж дали можеш да накараш това място да ти се подчини.

Лазур и Адолин забързаха към нея.

Каладин се обърна, намръщен.

— Какво?

„Не мисли за онзи обладан поглед в очите му“, помисли си Шалан. „Не мисли за това, което си сторила, за да ни доведеш тук, или за това как се е случило. Не мисли, Шалан.“

Умът й притъмня, както когато се подготвяше да рисува, след което се съсредоточи над задачата.

Намирането на изход.

— Слушайте всички — започна тя, — тези пламъци са души на хора, а тези сфери представляват души на предмети. Да, могат да се направят огромни философски изводи от това. Нека се опитаме да не им обръщаме внимание, става ли? Когато докоснете сфера, трябва да можете да усетите какво представлява.

Лазур прибра Меча си в ножницата и коленичи, опипвайки мънистата.

— Мога… Да, всяко оставя някакво впечатление.

— Трябва ни душата на нещо дълго и плоско. — Шалан зарови ръце в сферите, със затворени очи, докато следеше впечатленията, които минаваха през ума й.

— Не мога да почувствам нищо — обади се Адолин. — Къде бъркам?

Звучи съкрушен, но не мислѝ за това.

Гледай. Изящно облекло, което не бе вадено от сандъка си от дълго, дълго време. Толкова старо, че гледаше на праха като на част от себе си.

Изсъхващ плод, който разбираше целта си: да се разложи и да залепи семената си към камъка, където се надяваше, че ще могат да устоят на бурите достатъчно дълго, за да покълнат и да се хванат.

Мечове, наскоро размахвани, изпълнени със самохвалство, задето са изпълнили предназначението си. Други оръжия, принадлежали на мъртви мъже, остриета, които бегло намекваха, че са провалили някого.

Живи души шумяха наоколо, рояк от тях влизаше в контролната сграда на Клетвената порта. Една докосна Шалан. Дрей, мостовият. За кратък миг тя почувства какво е да бъде на негово място. Притеснен за Каладин. Паникьосан, че нямаше никой, който да държи командването, че ще трябва той да го поеме. Той не беше командир. Не можеш да си бунтовник, ако си командир. На него му харесваше да му нареждат какво да прави — по този начин можеше да открие метод да изпълнява нарежданията си със стил.

Тревогите на Дрей накараха нейните собствени да изплуват. „Силите на мостовите ще намалеят без Каладин“, помисли тя. „Ами Вата, Червения и Ишна? Аз не…“

Съсредоточи се. Нещо се протегна от задната част на ума й, сграбчи тези мисли и чувства и ги дръпна в мрака. Нямаше ги.

Тя прокара пръсти по една сфера. Голяма врата, като порта. Улови сферата и я премести в скритата си ръка. За съжаление, следващото мънисто, което докосна, бе самият дворец. Временно вцепенена от величието му, Шалан ахна. Тя държеше целия дворец в дланта си.

Твърде голям. Пусна сферата и продължи да търси.

Боклук, който все още се виждаше като детска играчка.

Бокал, направен от стопени пирони, взети от стара сграда.

„Ето.“ Шалан взе една сфера и вля Светлина на Бурята в нея. Пред очите й се издигна сграда, направена изцяло от мъниста: копие на контролната сграда на Клетвената порта. Тя успя да накара горната й част да се издигне на по-малко от метър над повърхността, по-голямата част от сградата тънеше в дълбините. Покривът беше достижим.

— Качвайте се! — кресна Шалан.

Тя държеше имитацията на място, докато Шарка се изкачваше на покрива. Адолин го последва, а по петите му вървяха онзи призрачен дух и Лазур. Най-сетне Каладин вдигна раницата си и се изкачи на покрива заедно със своето духче.

Шалан се присъедини към тях, като пое подадената ръка на Адолин. Тя сграбчи сферата, която бе душата на сградата, и се опита да накара мънистената постройка да се движи през морето като сал.

Тя се съпротивляваше и не помръдна. Е, Шалан имаше и друг план. Изтича до другата страна на покрива и се протегна надолу, задържана от Шарка, за да докосне морето отново. Използва душата на голямата порта, за да направи още една платформа. Шарка скочи долу, последван от Адолин и Лазур.

След като всички се бяха струпали несигурно върху вратата, Шалан пусна сградата. Тя се разби зад тях, мънистата шумно се заизсипваха, подплашвайки няколко от малките зелени духчета, които пълзяха из сферите наоколо.

Шалан пак създаде сградата от другата страна на вратата, като само покривът се показваше. Те преминаха върху нея.

Напредваха по този начин — като сменяха сграда с врата и врата със сграда — и приближаваха към далечната земя сантиметър по сантиметър. Всяко повторение отнемаше Светлина на Бурята, макар тя да успяваше да си върне малко от нея от всяко създадено нещо, преди то да се е срутило. Някои от подобните на змиорки духчета с дългите антени ги следваха, любопитни, но останалите разновидности — а такива имаше десетки — ги оставиха да преминат, без да обърнат особено внимание.

— Ммм… — обади се Шарка. — Много вълнение от другата страна. Да, това е добре. Разсейва ги.

Работата беше изморителна и досадна, но крачка по крачка Шалан ги местеше по-далеч от пенещата се каша на град Колинар. Те подминаваха изплашените светлини на души, гладните духчета, които пируваха с емоциите от другата страна.

— Ммм… — прошепна й Шарка. — Погледни, Шалан. Светлините на душите вече не изчезват. Хората в Колинар сигурно се предават. Зная, че не ти допада унищожаването на твоите хора.

Това наистина бе добре, но не беше неочаквано. Паршите никога не бяха избивали цивилни, макар да не можеше да каже със сигурност какво се бе случило с войниците на Лазур. Пламенно се надяваше, че са успели или да избягат, или да се предадат.

Шалан трябваше да преведе групата си плашещо близо до един от шиповете, които се бяха появили от дълбините. Те не даваха признаци, че са ги забелязали. Отвъд стигнаха до по-спокойно място между сферите. Място, на което единственият звук идваше от тракането на стъкло.

— Тя ги поквари — прошепна духчето на Каладин.

Шалан си пое дълбоко въздух и избърса челото си с кърпичка от торбата си. Бяха достатъчно далече, че светлините на души от Колинар да са просто лека мъгла от светлина.

— Какво беше това, духче? — обади се Лазур. — Поквари?

— Затова сме тук. Клетвената порта — спомняш ли си онези два духа в небето? Те са душата на портата, но червеният цвят… Сега сигурно са Негови. Затова се озовахме тук, вместо да стигнем в Уритиру.

„Сджа-анат“, помисли си Шалан, „каза, че трябва да ни убие. Но че ще се опита да не го прави.“

Тя избърса челото си отново, след което пак се захвана за работа.

* * *

Адолин се чувстваше безполезен.

През целия си живот беше разбирал. Дуелирането му се удаваше. Хората изглежда го харесваха. Дори в най-мрачните си моменти — застанал на бойното поле, наблюдаващ как армиите на Садеас се оттеглят, изоставяйки него и баща му — бе разбирал какво му се случва.

Не и днес. Днес той бе просто едно объркано малко момче, което се намираше в Преизподнята.

Днес Адолин Колин беше нищо.

Той пристъпи върху поредното копие на вратата. Трябваше да се сбутат на него, докато Шалан освобождаваше покрива отзад и го запращаше с трясък надолу, след което се провря между всички им, за да издигне ново копие на сградата.

Адолин се чувстваше малък. Толкова малък. Тръгна към покрива. Каладин обаче остана да стои върху вратата, загледан невиждащо. Сил, духчето му, го подръпна за ръката.

— Каладин? — обади се Адолин.

Той най-сетне се отърси и се поддаде на побутването на Сил. Качи се на покрива. Адолин го последва, след това взе раницата от гърба му — предпазливо, но сигурно — и я преметна на собственото си рамо. Каладин му позволи. Отзад вратата се разби обратно в океана от сфери.

— Ей — каза Адолин. — Всичко ще се оправи.

— Оцелях след Мост Четири — изръмжа Каладин. — Достатъчно силен съм, за да оцелея и след това.

— Доста съм сигурен, че можеш да оцелееш след всичко. Бурите да го отнесат, мостови, Всемогъщия е използвал част от същия материал, който е вложил във Вълшебните мечове, когато те е създавал.

Каладин сви рамене. Но докато преминаваха на следващата платформа, изражението му отново стана отнесено. Той стоеше, докато другите се движеха. Почти сякаш чакаше мостът им да се разпадне и да го изсипе в морето.

— Не можах да ги накарам да видят — прошепна Каладин. — Не можах… не можах да ги защитя. От мен се очаква да мога да защитя хората, нали?

— Ей — обади се Адолин. — Наистина ли мислиш, че това странно духче с особените очи е моят Меч?

Каладин се стресна и му обърна внимание, след което се намръщи.

— Да, Адолин. Мислех, че това е ясно.

— Просто се чудех. — Адолин погледна през рамото му и потрепери. — Какво мислиш за това място? Някога чувал ли си за нещо подобно?

— Налага ли се да говориш в момента, Адолин?

— Изплашен съм. Говоря, когато съм изплашен.

Каладин го изгледа гневно, сякаш подозираше какви ги върши.

— Почти нищо не знам за това място — отговори най-сетне. — Но мисля, че тук се раждат духчетата…

Адолин го караше да говори. Докато Шалан създаваше всяка нова платформа, Адолин леко докосваше Каладин по рамото или лакътя и мостовият пристъпваше напред. Духчето на Каладин кръжеше наоколо, но тя остави Адолин да насочва разговора.

Те бавно се приближиха до ивицата земя, която се оказа направена от плътен, лъскав черен камък. Малко като обсидиан. Адолин прекара Каладин до сушата, след това го настани с духчето му. Лазур ги последва, раменете й бяха увиснали. Всъщност нейната… нейната коса избледняваше. Беше толкова странно. Адолин я гледаше как губи цвета си от алетско черно към неясно сиво, докато сядаха. Сигурно това бе още един ефект на това странно място.

Колко ли знаеше тя за Морето на сенките? Беше толкова съсредоточен над Каладин, че не се бе сетил да я разпита. За жалост, сега беше толкова изморен, че не можеше да мисли ясно.

Адолин пристъпи обратно на платформата, когато Шарка слезе от нея. Шалан изглеждаше, сякаш щеше да припадне. Препъваше се и платформата се пропука. Той успя да я хване и за щастие паднаха само до кръста в сферите, преди краката им да докоснат земята. Малките стъклени топки май се плъзгаха и движеха твърде лесно, не поддържаха тежестта им.

Адолин трябваше на практика да извлече Шалан през прилива на сферите до брега. Там тя рухна по гръб, стенеща и със затворени очи.

— Шалан? — попита той и коленичи до нея.

— Добре съм. Просто отне… концентрация. Визуализация.

— Трябва да намерим друг път към нашия свят — заяви Каладин, който бе седнал наблизо. — Не можем да почиваме. Те се сражават. Трябва да им помогнем.

Адолин огледа придружителите си. Шалан лежеше на земята; духчето й тъкмо се бе присъединило към нея, легнало в подобна поза и загледано в небето. Лазур се бе прегърбила, малкият й Меч положен в скута й. Каладин продължаваше да гледа в нищото с обсебен поглед, духчето му кръжеше зад него, разтревожено.

— Лазур — каза Адолин, — тук на тази земя безопасно ли е?

— Толкова, колкото навсякъде из Морето на сенките — отвърна тя уморено. — Мястото може да бъде опасно, ако привлечеш грешния вид духчета, но нищо не можем да направим по въпроса.

— Тогава ще лагеруваме тук.

— Но… — започна Каладин.

— Ще лагеруваме — отсече Адолин. Нежно, но твърдо. — Едва можем да стоим на краката си, мостови.

Каладин не спори повече. Адолин огледа брега, макар усещането от всяка крачка да беше сякаш носеше канари. Намери малка вдлъбнатина в лъскавия камък и — с малко подбутване — накара останалите да се преместят там.

Докато си правеха импровизирани легла от палтата и раниците си, Адолин погледна за последен път към града, оцелял свидетел на падането на рожденото си място.

„Бурите да го отнесат“, помисли си. „Елокар… Елокар е мъртъв.“

Малкият Гав бе отвлечен, а Далинар възнамеряваше да абдикира. Трети по ред беше… самият Адолин.

Крал.

90
Прероден

„Направих всичко по силите си да отделя измислицата от фактите, но двете се смесват като боя, когато става дума за Пустоносните. Всеки от Несътворените има десетки имена, а силите, които са им приписвани, варират от странни до ужасяващи.“

Из Митика на Хеси, страница 4

Сет, син на сина…

Сет, син…

Сет, Неверен.

Сет. Просто Сет.

Сет от Шиновар, някога наричан Убиеца в Бяло, бе прероден. Почти.

Разбиващите Небето шепнеха за това. Нин, Вестителят на Справедливостта, го бе възстановил след поражението му в бурята. Като повечето неща, смъртта не бе на Сет, за да претендира за нея. Вестителят бе използвал вид фабриал да излекува тялото му, преди духът да го напусне.

За малко да отнеме твърде дълго обаче. Духът му не се беше прикрепил правилно към тялото втория път.

Сет излизаше с останалите на каменното поле пред малката крепост, която се издигаше над Чистото езеро. Въздухът беше влажен, почти като този в родния му край, макар да не миришеше земно или живо. Миришеше на водорасли и мокър камък.

Имаше петима други многообещаващи младежи, всичките по-млади от Сет. Той бе най-ниският от тях и единственият, който поддържаше главата си гола. Не можеше да му израсне достатъчно гъста коса, дори и да не я бръснеше.

Другите петима се държаха на разстояние от него. Може би заради начина, по който оставяше светещ послеобраз след себе си, когато се движеше: знак, че душата му не се бе прикрепила правилно. Не всички можеха да видят това, но тези петимата можеха. Бяха достатъчно близко до Стихиите.

Или може би се бояха от него заради черния меч в сребърна ножница, който носеше преметнат на гръб.

— О, това е езерото! — възкликна мечът в ума му. Имаше нетърпелив глас, който не звучеше отличително женски или мъжки. — Трябва да ме извадиш, Сет! Бих искал да видя езерото. Вашър твърди, че тук има магически риби. Не е ли интересно?

— Бях предупреден, меч-ними — напомни Сет на оръжието, — да не те вадя освен в изключително краен случай. И само ако нося много Светлина на Бурята, в противен случай ти ще се нахраниш с душата ми.

— Е, не бих го направил — отвърна мечът. Изпуфтя. — Изобщо не мисля, че си зъл, а мога да унищожавам само неща, които са зли.

Мечът беше интересен тест, даден му от Вестител Нин — наричан Нейл, Налан или Наку от повечето Ходещи по камъка. Дори след седмици носене на този черен меч Сет не разбираше какво трябва да научи от това преживяване.

Разбиващите Небето се подготвяха да гледат обещаващите. Тук имаше около петдесет и това не включваше десетките, за които се предполагаше, че са на мисии. Толкова много. Цял орден Сияйни рицари бяха оцелели след Измяната и бяха очаквали Опустошението две хиляди години, постоянно попълвайки отново броя си, когато някои умираха от старост.

Сет щеше да се присъедини към тях. Щеше да приеме обучението им, което Нин му бе обещал, че ще получи, след това щеше да отпътува към дома си в Шиновар. Там той щеше да въздаде правосъдие на онези, които погрешно го бяха изпратили на изгнание.

„Смея ли да им въздам правосъдие?“, замисли се част от него. „Смея ли да се доверя на себе си с меча на правосъдието?“

Мечът отвърна:

— Ти? Сет, мисля, че ти си супер благонадежден. А аз добре преценявам хората.

— Не говорех на теб, меч-ними.

— Зная. Но грешеше и аз трябваше да ти кажа. Ей, гласовете днес изглеждат тихи. Това е хубаво, нали?

Споменаването им накара Сет да се съсредоточи върху шепотите. Нин не бе излекувал лудостта на Сет. Бе я нарекъл ефект от връзката му със силите и бе казал, че чува вибрации от Царството на духа. Спомени на мъртвите, които бе убил.

Той вече не се страхуваше от тях. Беше умрял и бе принуден да се върне. Не бе успял да се присъедини към гласовете и сега те… те нямаха власт над него, нали?

Защо тогава все още плачеше нощем, ужасѐн?

Една от Разбиващите Небето пристъпи напред. Ки беше жена със златна коса, висока и внушителна. Разбиващите Небето се обличаха в стила на местните уредници — така че тук, в Марабетия, носеха шарено наметало на раменете и цветни шалове, подобни на поли. Ки не носеше риза, само просто парче дреха, вързано около гърдите й.

— Обещаващи — рече тя на азишки, — вие бяхте доведени тук, защото пълноценен Разбиващ Небето гарантира за вашата отдаденост и сериозност.

— Тя е скучна — обади се мечът. — Къде отиде Нейл?

— Ти каза, че той също е скучен, меч-ними — прошепна Сет.

— Вярно е, но около него се случват интересни неща. Необходимо е да му кажем, че ти трябва да ме вадиш по-често.

— Първото ви обучение вече е завършено — продължи Ки. — Пътувахте с Разбиващите Небето и отидохте с тях на една от мисиите им. Бяхте оценени и сметнати за достойни за Първия Идеал. Кажете го. Знаете Думите.

— Вашър винаги ме вадеше — заяви мечът обидено.

— Животът преди смъртта — каза Сет и затвори очи. — Силата преди слабостта. Пътят преди целта.

Другите петима го изреваха. Сет го прошепна на гласовете, които го зовяха от мрака. Нека видят. Щеше да въздаде правосъдие на онези, които бяха причинили това.

Бе се надявал, че първата клетва ще възстанови способността му да черпи от Светлината на Бурята — нещо, което бе загубил заедно с предишното си оръжие. Обаче когато и да извадеше сфера от джоба си, не бе способен да достигне Светлината.

— Чрез изричането на този идеал — заговори пак Ки — официално ви се опрощават всички предишни злодеяния или грехове. Имаме документи, подписани от необходимите власти за този регион.

— За да напреднете още в редиците ни и да научите Оттласкванията, ще се нуждаете от майстор, който да ви приеме за свой придружител. След това ще можете да изречете Втория Идеал. После ще трябва да впечатлите Върховен дух и да създадете връзка — превръщайки се в пълноценен Разбиващ Небето. Днес ще бъдете подложени на първия от много тестове. Въпреки че ние ще ви оценяваме, помнете, че крайното решение за успеха или провала ви принадлежи на Върховния дух. Имате ли някакви въпроси?

Никой от другите не каза нищо, така че Сет прочисти гърлото си.

— Има пет Идеала — заговори той. — Нин ми го каза. Вие всичките ли сте ги изговорили?

— Минали са векове, откакто някой за последно е овладял Петия Идеал — отвърна Ки. — Превръщаш се в Разбиващ Небето, когато изговориш Третия Идеал, Идеалът на Отдадеността.

— Ние може ли… да научим какви са Идеалите? — попита Сет. Поради някаква причина бе решил, че те ще бъдат скрити от него.

— Разбира се — съгласи се Ки. — Няма да откриеш игри тук, Сет, син на Нетуро. Първият Идеал е Идеалът на Сияйността. Вие го изговорихте. Вторият е Идеалът на Справедливостта, клетва да търсиш и раздаваш правосъдие. Третият, Идеалът на Отдадеността, изисква да сте създали връзка с Върховен дух. След като сте направили това, се кълнете да отдадете себе си на по-велика истина — код, който да следвате. Постигнете ли това, ще бъдете научени на Разделение, втората — и по-опасна — от Стихиите, които практикуваме.

— Някой ден — отбеляза друг Разбиващ Небето — може да постигнете Четвъртия Идеал: Идеалът на Свещената война. За него си избирате лична мисия и я завършвате така, че вашият Върховен дух да е доволен. След като успеете, се превръщате в майстори като нас.

„Да прочистя Шиновар“, помисли си Сет. Това ще бъде неговата мисия.

— Какъв е Петият Идеал? — попита.

— Идеалът на Закона — отвърна Ки. — Труден е. Трябва да се превърнете в закона, да се превърнете в истината. Както казах, минали са векове, откакто някой за последно е постигал това.

— Нин ми каза, че ние трябва да следваме закона — нещо външно, тъй като хората са заменими и ненадеждни. Как мога да се превърна в закона?

— Законът трябва да дойде отнякъде — обади се друг от майсторите Разбиващи Небето. — Това не е клетва, която ще изречеш, така че не се фиксирай върху нея. Първите три ще свършат работа на повечето Разбиващи Небето. Аз бях от Третия Идеал две десетилетия, преди да достигна Четвъртия.

Когато никой друг не зададе повече въпроси, опитните Разбиващи Небето започнаха да Оттласкват обещаващите във въздуха.

— Какво се случва? — попита Сет.

— Ще ви пренесем до мястото на изпитанието — обясни Ки, — тъй като не можете да се движите със собствената си Светлина на Бурята, преди да сте се заклели във Втория Идеал.

— Моето място тук ли е, при тези младежи? — запита Сет. — Нин се държеше с мен като с нещо различно. — Вестителят го беше завел на мисия до Ташикк, на лов за Повелители на Стихиите от други ордени. Безмилостно действие, за което Нин бе обяснил, че ще предотврати идването на Опустошението.

Само дето не стана така. Завръщането на Вечната Буря бе убедило Нин, че греши и той бе изоставил Сет в Ташикк. Минаха седмици преди Нин да се върне, за да го вземе. Вестителят остави Сет тук, в крепостта, след което отново изчезна в небето, този път, за да „търси напътствие“.

— Вестителят — обясни Ки — първоначално смяташе, че ти можеш да преминеш направо към Третия Идеал заради миналото си. Но той вече не е тук и ние не можем да отсъдим. Ще трябва да следваш същия път като всички останали.

Сет кимна. Много добре.

— Нямаш ли други оплаквания? — попита Ки.

— Така е правилно — отвърна Сет, — а и ти ми обясни добре. Защо да се оплаквам?

Другите изглежда харесаха отговора и самата Ки го Оттласна в небето. За момент той почувства свободата на полета — напомняше му за първите дни, в които бе хванал Острие на Чест, много отдавна. Преди да се превърне в Неверен.

— Не. Ти никога не си бил Неверен. Запомни това.

Освен това този полет не бе наистина негов. Сет продължаваше да пада нагоре, докато друг Разбиващ Небето не го хвана и не го Оттласна надолу, противодействайки на първия ефект и оставяйки го да се носи.

Двойка Разбиващи Небето го хванаха, по един под всяка мишница, и цялата група се понесе през въздуха. Той не можеше да си представи, че те са правили това и преди, тъй като бяха останали скрити толкова много години. Но вече не изглеждаше да им пука за потайността.

— Тук горе ми харесва — обади се мечът. — Можеш да видиш всичко.

— Можеш ли наистина да виждаш разни неща, меч-ними?

— Не като човек. Вие виждате всякакви неща, Сет. С изключение, за съжаление, на това колко полезен съм аз.

91
Защо той замръзна

„Трябва да изтъкна, че макар да са им приписвани много личности и мотиви, аз съм убеден, че Несътворените все пак са били духове. Като такива, те са били точно толкова проява на идеи или висши сили, колкото са били и индивиди.“

Из Митика на Хеси, страница 7

Каладин си спомняше как бе чистил крем от пода на бункера, докато беше в армията на Амарам.

Онзи звук от длето по камък напомняше на Кал за майка му. Той коленичи на наколенници и застърга по крема, който бе избил под вратите или беше внесен с ботушите на войниците, създавайки неравна патина по иначе гладкия под. Не би си помислил, че на войниците ще им пука толкова много, че подът не е равен. Не трябваше ли да остри копието си или… или да смазва нещо?

Е, според неговия опит, войниците прекарваха малко време в правене на войнишки неща. Вместо това те прекарваха векове да ходят насам-натам, да чакат или — в неговия случай — да им крещят, че са ходили насам-натам или са чакали на грешните места. Той въздъхна, докато работеше, използваше нежни, равномерни движения, както го бе учила майка му. Подпъхни под крема и бутай. Можеш да вдигаш на плоски части, широки по два-три сантиметра или малко повече. Много по-лесно е, отколкото да го дялкаш отгоре.

Една сянка затъмни вратата и Кал погледна през рамо, след което продължи нататък. Страхотно.

Сержант Тукс отиде до едно от леглата и седна отгоре, дървото изстена под тежестта му. По-млад от другите сержанти, той имаше черти, които… бяха някак странни. Може би заради ниския му ръст или впитите му бузи.

— Добре се справяш с това — отбеляза той.

Кал продължи да работи, без да продума.

— Недей да се терзаеш толкова, Кал. Не е необичайно за нов войник да се отдръпне. Бурите да го отнесат. Не е толкова необичайно да замръзнеш по време на битка, камо ли на тренировка.

— Ако е толкова обичайно — измърмори Кал, — тогава защо аз съм наказан?

— Какво, това ли? Малко чистене? Хлапе, това не е наказание. Това е, за да ти помогне да се впишеш.

Кал се намръщи, облегна се назад и погледна нагоре.

— Сержант?

— Повярвай ми. Всички чакаха да бъдеш нахокан. Колкото по-дълго време минаваше без това, толкова по-дълго щеше да се чувстваш като особняка аутсайдер.

— Стържа подове, защото не заслужавах наказание?

— Заради това и защото отговаряше на офицер.

— Той не беше офицер! Беше просто светлоок с…

— По-добре да спреш с това поведение веднага. Преди да си го направил пред някой, който е от значение. О, не се сърди, Кал. Все някога ще разбереш.

Кал нападна особено упорита буца крем близо до крака на едно легло.

— Открих брат ти — подхвърли Тукс.

Каладин спря да диша.

— В Седми е — допълни Тукс.

— Трябва да отида при него. Може ли да ме преместите? Не се очакваше да ни разделят.

— Може би мога да преместя него тук, да тренира с теб.

— Той е вестоносец! Не се очаква да се обучава с копие!

— Всички тренират, дори и вестоносците — отсече Тукс.

Кал здраво сграбчи длетото, борейки се с желанието да се изправи и да отиде да търси Тиен. Нима те не разбираха? Тиен не можеше да нарани дори кремлинги. Той ги хващаше и ги изнасяше навън, говореше им като на домашни любимци. Представата за него, стиснал копие, беше нелепа.

Тукс извади малко кора от фатом и започна да дъвче. Облегна се назад в леглото и качи краката си на таблата.

— Гледай да изчистиш онова място от лявата ти страна.

Каладин въздъхна, след което се премести на посоченото място.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита Тукс. — Моментът, в който замръзна по време на тренировка?

Глупав крем. Защо Всемогъщия го създаваше?

— Не се срамувай — продължи Тукс. — Тренираме, за да можеш да замръзнеш сега, а не тогава, когато това ще доведе до смъртта ти. Изправяш се срещу взвод, наясно, че те искат да те убият, макар никога дори да не са те срещали. И се поколебаваш, като мислиш, че това просто не може да е истина. Не може наистина да си тук, да се подготвяш да се биеш, да кървиш. Всички изпитват този страх.

— Не ме беше страх, че ще ме ранят — възрази Каладин тихо.

— Няма да стигнеш далеч, ако не можеш да признаеш малко страх. Емоциите са нещо хубаво. Те ни определят, правят ни…

— Не ме беше страх, че ще ме ранят. — Каладин си пое дълбоко дъх. — Страхувах се, че аз ще раня някого.

Тукс завъртя кората из устата си, след което кимна.

— Разбирам. Е, това е друг проблем. Също така не е необичаен, но наистина е различен.

За известно време единственият звук, който се чуваше в казармата, беше този от длето върху камък.

— Как го правиш? — попита Каладин най-сетне, без да вдига поглед. — Как можеш да раняваш хората, Тукс? Те са просто нещастни тъмнооки глупаци като нас.

— Мисля за другарите си — отвърна Тукс. — Не мога да разочаровам моите момчета. Сега моят взвод е моето семейство.

— Така че убиваш нечие чуждо семейство?

— Рано или късно, ще убиваме черупчестоглави. Но разбирам какво имаш предвид, Кал. Трудно е. Ще се изненадаш колко много мъже поглеждат в лицето на врага и откриват, че просто не са способни да наранят друг човек.

Кал затвори очи и остави длетото да се изплъзне от пръстите му.

— Хубаво е, че не си толкова нетърпелив — каза Тукс. — Означава, че не си луд. Бих предпочел десет мъже без опит, но с честни сърца, пред един коравосърдечен идиот, който си мисли, че всичко това е игра.

„Светът не е логичен“, помисли си Кал. Баща му, ненадминатият хирург, му заръчваше да избягва да се обвързва твърде много с емоциите на пациентите си. А сега тук имаше убиец кариерист, който го увещаваше да е загрижен?

Ботуши изстъргаха по камък, когато Тукс се изправи. Дойде до Кал и сложи ръка на рамото му.

— Не се тревожи за войната, нито дори за битката. Съсредоточи се над другарите си от взвода, Кал. Опази тях живи. Бъди човекът, от когото те се нуждаят. — Той се ухили. — И изстържи остатъка от пода. Мисля, че когато дойдеш на вечеря, ще откриеш, че останалите от взвода са по-приятелски настроени. Просто предчувствие.

Същата вечер Каладин откри, че Тукс е прав. Останалите мъже наистина изглеждаха по-приветливи, след като той беше наказан. Така че Кал си замълча, усмихваше се и се наслаждаваше на приятелството им.

Никога не каза на Тукс истината. Когато Кал замръзна по време на тренировка, не беше от страх. Беше много сигурен, че може да нарани някого. Всъщност бе осъзнал, че може да убие, ако е нужно.

И точно това го беше ужасило.

* * *

Каладин седна на парче камък, което приличаше на стопен обсидиан. Излизаше право от земята в Морето на сенките, това място, което не изглеждаше реално.

Далечното слънце не се бе помръднало по небето, откакто бяха пристигнали. Наблизо едно от странните духчета на страха пълзеше по брега на морето от стъклени сфери. Голямо колкото брадвохрът, но по-дълго и слабо, леко наподобяваше змиорка с къси крачета. Лилавите мустачета на главата му се гърчеха и мърдаха в неговата посока. Когато в него не долови нищо, което да иска, то продължи нататък по брега.

Сил не издаваше никакъв звук, докато се приближаваше, но той мерна сянката й да върви към него — както и другите сенки на това място, тя сочеше към слънцето. Сил седна върху една стъклена буца до него, след което наклони глава настрани и я опря на рамото му, с ръце в скута си.

— Другите още ли спят? — попита Каладин.

— Да. Шарка ги наглежда. — Тя сбърчи нос. — Странно.

— Той е мил и приятен, Сил.

— Това е странната част.

Тя залюля крака пред себе си, боса, както обикновено. Тук, където беше с човешки размер, изглеждаше по-странно. Малко ято духчета прелетя над тях, със закръглени тела, дълги крила и веещи се опашки. Вместо глава, всяко от тях имаше златиста топка, която се носеше точно пред тялото. Това изглеждаше познато…

Духчета на славата, помисли си. Бяха като духчетата на страха, чиито антени се показваха в истинския свят. Само част от цялото духче се появяваше тук.

— Е… — започна Сил. — Няма ли да спиш?

Каладин поклати глава.

— Виж сега, аз може да не съм специалист по хората — подхвана тя. — Например все още не съм разбрала защо само една шепа от културите ви ме боготворят. Но мисля, че дочух отнякъде, че ви се налага да спите. Примерно всяка нощ.

Той не отговори.

— Каладин…

— Ами ти? — попита я и се загледа из провлаците земя, които маркираха мястото на реката в истинския свят. — Ти не спиш ли?

— Някога да съм се нуждаела от сън?

— Това не е ли твоят свят? Този, от който идваш? Реших, че ще бъдеш… не знам… по-смъртна тук.

— Аз все още съм духче — отвърна тя. — Аз съм малко парченце от Бог. Пропусна ли частта за боготворенето ми?

Когато той не отвърна, Сил го побутна.

— Това беше моментът да подхвърлиш нещо саркастично.

— Извинявай.

— Ние не спим; не ядем. Мисля, че всъщност може би се храним от хората. От емоциите ви. Или от мислите ви за нас. Всичко изглежда много сложно. В Морето на сенките ние можем да мислим самостоятелно, но ако отидем във вашия свят, имаме нужда от човешка връзка. Иначе сме на практика също толкова глупави, колкото тези духчета на славата.

— Но как сте направили прехода?

— Аз… — Тя придоби отнесено изражение. — Ти ме повика. Или не, аз знаех, че един ден ще ме повикаш. Така че се прехвърлих във Физическото царство, вярвайки, че честта на хората продължава да съществува, което е обратното на онова, което баща ми винаги е твърдял.

Баща й. Отеца на Бурята.

Беше толкова странно да може да почувства главата й върху рамото си. Свикнал бе тя да е почти нематериална.

— Можеш ли да се прехвърлиш отново? — попита Каладин. — Да отнесеш вест на Далинар, че нещо може да не е наред с Клетвените порти?

— Не мисля. Ти си тук, а връзката ми е с теб. — Сил отново го бутна. — Но всичко това е разсейване от истинския проблем.

— Права си. Трябва ми оръжие. И ще трябва някак да открием храна.

— Каладин…

— Има ли дървета тук? От този обсидиан може да стане хубав връх на копие.

Тя вдигна глава от рамото му и го погледна с широко отворени очи, в които се четеше тревога.

— Добре съм, Сил — успокои я той. — Просто се бях разсеял.

— Направо се беше вцепенил.

— Няма да се случи отново.

— Не се оплаквам. — Тя обви ръце около дясната му ръка, като дете, вкопчило се в любимата си играчка. Притеснена. Уплашена. — Нещо в теб не е наред. Но не знам какво.

„Никога не съм замръзнал по време на истинска битка“, помисли си той. „Не и от онзи ден по време на тренировка, когато Тукс дойде да говори с мен.“

— Аз… просто се изненадах да открия Сах тук — каза той. — Да не споменаваме Моаш.

„Как го правиш? Как можеш да нараняваш хората, Тукс…“

Сил затвори очи и се облегна на него, без да пуска ръката му.

След известно време той чу другите да се размърдват, така че се измъкна от хватката й и отиде при тях.

92
Вода, топла като кръв

„Най-важното нещо, което искам да посоча, е, че Несътворените все още са сред нас. Осъзнавам, че това ще бъде оспорено, доколкото знанията, свързани с тях, са преплетени с теология. Обаче за мен е ясно, че някои от техните ефекти са често срещани по света — и ние просто се отнасяме с тях така, както с проявите на други духчета.“

Из Митика на Хеси, страница 12

Тестът на Разбиващите Небето щеше да се състои в един град със скромен размер на северната граница на Чистото езеро. Някои хора живееха в езерото, разбира се, но трезвомислещата част от обществото избягваше това.

Сет се приземи — е, беше приземен — близо до центъра на градския площад, заедно с останалите обещаващи. Главната част от Разбиващите Небето или остана във въздуха, или се настани върху скалите покрай града.

Трима майстори се приземиха близо до Сет, както и шепа по-млади мъже и жени, които можеха да се Оттласкват сами. Групата, която щяха да изпитват днес, включваше обещаващи като Сет — които трябваше да си намерят майстор и да се закълнат във Втория Идеал — и придружители, които вече бяха постигнали това, но сега имаха нужда да се обвържат с дух и да изговорят Третия Идеал.

Беше разнообразна група — Разбиващите Небето не изглеждаше да се интересуват от етническата принадлежност или цвета на очите. Сет беше единственият шин измежду тях, но от другите имаше макабаки, решийци, воринци, ириали и дори един тайлен.

Висок, силен мъж с марабетийски пояс и азишко палто се надигна тежко от мястото си на верандата.

— Много се забавихте! — скара се той на азишки и се запъти към тях. — Пратих да ви повикат преди часове! Затворниците избягаха в езерото; кой знае колко са далече сега! Ще убият отново, ако някой не ги спре. Намерете ги и се погрижете за тях… ще ги познаете по татуировките на челата им.

Майсторите се обърнаха към придружителите и обещаващите; някои от по-нетърпеливите сред тях побягнаха към водата. Някои, които можеха да се Оттласкват, поеха към небето.

Сет стоеше на мястото си, заедно с четирима от останалите. Той пристъпи към Ки, чиито рамене бяха наметнати с мантия на висш съдия от Марабетия.

— Откъде е знаел този човек да ни повика? — попита Сет.

— Ние разширяваме влиянието си, следвайки идването на новата буря — отвърна тя. — Местните монарси са ни приели като обединяваща бойна сила и ни дават законна власт. Градският Върховен управник ни писа по далекосъобщител, молейки за помощ.

— А тези затворници? — запита един придружител. — Какво знаем за тях и за задълженията си тук?

— Групата затворници са избягали от затвора на скалите. В доклада се казва, че са опасни убийци. Вашата задача е да откриете виновните и да ги убиете. Имаме писмени заповеди за смъртта им.

— Всички, които са избягали, са виновни?

— Да.

След тези думи двама от останалите придружители си тръгнаха, бързащи да се докажат. А Сет продължи да стои. Нещо в тази ситуация го тревожеше.

— Ако тези мъже са убийци, защо не са били екзекутирани досега?

— Този район е населен от решийски идеалисти, Сет, син на Нетуро — отвърна Ки. — Те имат странно, ненасилствено отношение, дори и към престъпниците. На този град му е поверено да държи затворниците от целия тукашен регион, а на управник Квати му се плаща данък, за да поддържа тези съоръжения. Сега, когато убийците са избягали, милостта е оттеглена. Трябва да бъдат екзекутирани.

Това беше достатъчно на последните двама придружители, които хвръкнаха в небето, за да започнат търсенето си. И Сет предполагаше, че е достатъчно и за него.

„Това са Разбиващите Небето“, помисли си той. „Не биха ни изпратили съзнателно по петите на невинни.“ Можеше да приеме подразбиращото им се одобрение още в началото. Обаче… нещо го тревожеше. Това беше изпитание, но за какво? Нима само за скоростта, с която щяха да ликвидират виновните?

Той тръгна към водата.

— Сет, син на Нетуро — викна му Ки.

— Да?

— Ти вървиш по камък. Защо? Всеки шин, който съм познавала, нарича камъните свещени и отказва да стъпи на тях.

— Не може да са свещени. Ако бяха, майсторе Ки, щяха да са ме изгорили много отдавна. — Сет й кимна, след което влезе в Чистото езеро.

Водата беше по-топла, отколкото я помнеше. Въобще не беше дълбока — твърдеше се, че дори в центъра на езерото водата няма да ти стига до повече от бедрата, като изключим някоя и друга яма.

— Много си изостанал от другите — обади се мечът. — Никога няма да ги настигнеш с това темпо.

— Познавах глас като твоя някога, меч-ними.

— Шепотите?

— Не. Един-единствен, в ума си, когато бях млад. — Сет прикри очи, загледан към блестящото езеро. — Надявам се, че този път нещата ще се развият по-добре.

Летящите придружители щяха да хванат всички, които бяха на открито, така че Сет трябваше да потърси по-малко видимите престъпници. Необходим му бе само един…

— Един? — учуди се мечът. — Не си достатъчно амбициозен.

— Може би. Меч-ними, знаеш ли защо ми беше даден?

— Защото ти се нуждаеше от помощ. Мен ме бива да помагам.

— Но защо на мен? — Сет продължи да крачи през водата. — Нин каза, че никога не трябва да се разделям с теб.

Изглеждаше му повече като бреме, отколкото като помощ. Да, мечът беше Вълшебен… но такъв, който трябва да внимаваш дали да извадиш.

Чистото езеро като че ли се простираше вечно, широко като океан. Стъпките на Сет стряскаха пасажи риби, които го следваха по петите известно време и понякога налитаха на ботушите му. Чворести дървета се подаваха от плитчините, стелеха се по водата, докато корените им се вкопчваха в многото дупки и бърлоги по дъното на езерото. Скали се подаваха от езерото близо до брега, но навътре Чистото езеро ставаше по-тихо, по-празно.

Сет тръгна успоредно на брега.

— Не отиваш в същата посока като останалите.

Това беше вярно.

— Честно, Сет, трябва да бъда откровен. Не те бива да поразяваш злото. Все още не сме убили никого, откакто ме държиш.

— Чудя се, меч-ними. Дали Нин, син на Бог, те даде на мен, за да се упражнявам да устоявам на насърченията ти, или защото съм му се сторил точно толкова кръвожаден, колкото си ти? Нарече ни добра двойка.

— Аз не съм кръвожаден — отвърна моментално мечът. — Просто искам да съм полезен.

— И да не скучаеш?

— Е, това също. — Мечът издаваше тихо мънкане, като имитираше дълбоко замислен човек. — Твърдиш, че си убил много хора, преди да се срещнем. Но шепотите… не ти е доставило удоволствие да унищожиш онези, които е трябвало да бъдат унищожени?

— Не съм убеден, че трябваше да бъдат унищожени.

— Ти си ги убил.

— Бях се заклел да се подчинявам.

— С магически камък.

Вече няколко пъти бе обяснявал миналото си на меча. Поради някаква причина на него му беше трудно да разбере — или да запомни — определени неща.

— В Клетвения камък нямаше магия. Подчиних се заради честта и понякога се подчинявах на злото или на жалки хора. Сега търся по-висш идеал.

— Ами ако избереш грешното нещо, което да следваш? Няма ли да завършиш обратно, откъдето си тръгнал? Не можеш ли просто да откриеш злото, след което да го унищожиш?

— И какво е зло, меч-ними?

— Сигурен съм, че ти можеш да го забележиш. Изглеждаш умен. Макар и все по-скучен.

И той продължи да мънка със същата монотонност.

Недалеч от брега се издигаше голямо извито дърво. Няколко от листата по единия му клон бяха обърнати навътре, сякаш търсеха да се скрият в кората; някой ги беше разместил. Сет не показа, че е забелязал, но смени посоката си, така че да мине под дървото. Част от него се надяваше човекът, който се криеше горе, да има благоразумието да остане скрит.

Не остана. Мъжът скочи към Сет, може би изкушен от възможността да се сдобие с прекрасно оръжие.

Сет отстъпи настрани, но без Оттласкванията се чувстваше бавен, непохватен. Избегна ударите от импровизирания нож на затворника, но беше принуден да тръгне обратно към водата.

— Най-сетне! — викна мечът. — Хубаво, ето какво трябва да направиш. Бий се с него и победи, Сет.

Престъпникът го нападна. Сет хвана ръката с ножа и използва собствената инерция на мъжа, за да го отпрати препъващ се в езерото.

Докато се изправяше, той се обърна към Сет, който се опитваше да разчете нещо от одърпания му, жалък вид. Сплъстена, рошава коса. Кожа на решиец, по която имаше много поражения. Горкият човечец беше толкова мръсен, че дори просяци и клошари щяха да го сметнат за недостойна компания.

Престъпникът подхвърли ножа от едната в другата си ръка, застанал нащрек. После отново нападна Сет.

Сет пак го хвана за китката и го завъртя, водата се разплиска. Предвидимо, мъжът изпусна ножа си, който Сет измъкна от водата. Избегна хватката на мъжа и след момент беше обвил ръка около гърлото на престъпника. Сет вдигна ножа и — преди да успее да състави съзнателна мисъл — притисна острието към гръдния кош на мъжа, от който потече кръв.

Успя да го отдръпне, като се спря да не убие затворника. Глупак! Трябваше да го разпита. Дали времето му като Неверен не го бе направило такъв нетърпелив убиец? Сет сниши ножа, но това даде на мъжа възможност да се извърти и да завлече и двама им в Чистото езеро.

Сет се стовари във вода, топла като кръв. Престъпникът се приземи отгоре му и го натисна под повърхността, като заудря ръката му в каменистото дъно и го накара да пусне ножа. Светът се превърна в изкривено неясно петно.

— Това не е победа — обади се мечът.

Колко иронично би било да оцелее след убийства на крале и Мечоносци, само за да умре от ръката на човек с примитивен нож. Сет почти позволи това да се случи, но знаеше, че съдбата все още не е приключила с него.

Той отхвърли престъпника, който беше слаб и кльощав. Мъжът се опита да хване ножа — той беше напълно видим под повърхността, — докато Сет се изтъркаля в другата посока, за да остави малко разстояние помежду им. За съжаление, мечът на гърба му се заклещи между камъните на дъното и това го накара пак да се строполи във водата. Сет изръмжа и успя да се освободи с теглене, като разкъса презрамката на меча.

Оръжието потъна във водата. Сет се изправи на крака и се обърна с лице към задъхания, мръсен затворник.

Мъжът погледна към потопения сребрист меч. Очите му се оцъклиха, след което той се ухили злобно, пусна ножа си и се гмурна за меча.

Интересно. Сет отстъпи назад, докато престъпникът не се появи над водата ликуващо, хванал оръжието.

Сет го удари през лицето, ръката му остави блед белег. Той сграбчи меча в ножницата и го изтръгна от ръцете на по-слабия мъж. Макар оръжието често да му се струваше твърде тежко за размера си, сега го усещаше леко в ръцете си. Той пристъпи настрани и замахна с него — както си беше в ножницата — към врага си.

Оръжието удари гърба на престъпника с отвратителен пукот. Горкият човек пльосна в езерото и не помръдна.

— Предполагам, че това ще свърши работа — каза мечът. — Сериозно, трябваше просто да ме използваш още от самото начало.

Сет се отърси. Дали в края на краищата бе убил човека? Коленичи и го извади от водата, като го държеше за сплъстената коса. Затворникът си пое въздух, но тялото му не помръдна. Не беше мъртъв, но бе парализиран.

— Някой работеше ли заедно с теб за бягството ти? — попита Сет. — Някой от местните благородници например?

— Какво? — изплю мъжът. — О, Вун Макак. Какво си ми сторил? Не си чувствам ръцете, краката…

— Някой отвън помогна ли ти?

— Не. Защо… защо питаш? — Мъжът забърбори. — Чакай. Да. Чие име искаш? Ще направя каквото поискаш. Моля те.

Сет се замисли. „Значи не е работил със стражите, нито с управника на града.“

— Как се измъкна?

— О, Ну Ралик… — продължи човекът, разплакан. — Не трябваше да убиваме стража. Просто исках… исках отново да видя слънцето…

Сет пусна мъжа обратно във водата. Той пристъпи на брега и седна на една скала, като дишаше тежко. Не много отдавна бе танцувал с Бягащ по Вятъра пред фронта на буря. Днес се биеше в плитка вода с полумъртъв от глад човек.

О, как му липсваше небето.

— Това беше жестоко — обади се мечът. — Да го оставиш да се удави.

— По-добре, отколкото да го оставя за храна на някой голямочерупчест — отвърна Сет. — Това се случва с престъпниците в това кралство.

— И двете са жестоки — заключи мечът.

— Ти знаеш за жестокостта, меч-ними?

— Вивена ми казваше, че жестокостта се полага само на хората, както и милостта. Само ние можем да избираме едното или другото, а зверовете — не.

— Ти се смяташ за човек?

— Не. Но Вивена понякога ми говореше, сякаш тя ме смяташе за такъв. И след като Шашара ме създаде, тя спори с Вашър, казваше му, че мога да бъда поет или учител. Като човек, нали?

Шашара? Това звучеше като Шалаш, източното име на Вестителя Шуш, дъщеря на Бог. Така че може би произходът на меча тръгваше от Вестителите.

Сет стана и тръгна по брега, обратно към града.

— Няма ли да потърсиш още престъпници?

— Трябваше ми само един, меч-ними, за да проверя това, което ми бе казано и да науча няколко важни факта.

— Като например колко са миризливи затворниците?

— Това наистина беше част от тайната.

Той подмина малкия град, където майсторите Разбиващи Небето чакаха, след което се изкачи по хълма към затвора. Тъмната каменна структура се издигаше над Чистото езеро, но красивата гледка беше похабена; сградата почти нямаше прозорци.

Вътре миризмата беше толкова отвратителна, че той трябваше да диша през устата. Трупът на един-единствен страж бе оставен в езерце от кръв между килиите. Сет едва не се спъна в него — на това място нямаше светлина, с изключение на няколко лампи със сфери в помещението на пазача.

„Разбирам“, помисли си той, като коленичи до убития човек. „Да.“ Това изпитание наистина беше интересно.

Отвън забеляза някои от придружителите да се връщат в града, повлекли трупове, макар никой от другите обещаващи изглежда да не бе открил затворници. Сет внимателно си проправи път надолу по каменистия склон към града, като внимаваше да не влачи меча. Каквито и да бяха причините на Нин да му повери оръжието, то бе свещен предмет.

В града той се доближи до дебелия благородник, който се опитваше да си бъбри с Майстор Ки — и се проваляше зрелищно. Наблизо други граждани обсъждаха етичността на това просто да се екзекутират убийците или да ги държат и да рискуват това.

Сет огледа мъртвите затворници и ги намери за също толкова мръсни, колкото онзи, с когото се беше бил, макар двама от тях изобщо да не бяха толкова измършавели.

„Имало е затворническа икономика“, помисли си Сет. „Храната е отивала при силните, докато другите са гладували.“

— Ти — обърна се Сет към благородника. — Открих само един труп горе. Наистина ли сте имали само един страж, разположен да наблюдава всички тези затворници?

Благородникът му се изсмя презрително.

— Шин, Ходещ по камъка? Кой си ти, та да ме разпитваш? Връщай се към глупавата си трева и мъртви дървета, малко човече.

— Затворниците са били свободни да създават своя собствена йерархия — продължи Сет. — И никой не се е грижил да не правят оръжия, тъй като този, който срещах аз, имаше нож. С тези мъже са се отнасяли лошо, затворени в мрака, не им е била давана достатъчно храна.

— Те бяха престъпници. Убийци.

— А какво се е случило с парите, пратени ви, за да се грижите за това съоръжение? Определено не са отишли за подходяща охрана.

— Не съм длъжен да слушам това!

Сет се обърна към Ки.

— Имате ли писмена заповед за екзекуцията на този човек?

— Първата, която получихме.

— Какво? — подскочи благородникът. Духчета на страха закипяха покрай него.

Сет откопча ножницата на меча и го извади.

Връхлитащ звук, като хиляди писъци.

Вълна от мощ, като блъскането на ужасен, вцепеняващ вятър.

Цветовете покрай него се смениха. Станаха по-дълбоки, по-тъмни и по-живи. Мантията на благородника се превърна в поразително облекло от дълбоко оранжево и кървавочервено.

Косъмчетата по ръцете на Сет се изправиха, а кожата му беше пронизана от внезапна невероятна болка.

УНИЩОЖИ!

Течен мрак се спусна от Острието, след което се разтопи в дим, докато то се спускаше. Сет крещеше от болка в ръката, дори докато забиваше оръжието в гърдите на хленчещия благородник.

Плът и кръв мигновено се превърнаха в черен пушек. Обикновените Вълшебни мечове изгаряха само очите, но този Меч някак поглъщаше цялото тяло. Изглежда обгаряше дори душата на човек.

ЗЛО!

Вени от черна течност пропълзяха по цялата ръка на Сет. Той ги зяпна, след което ахна и натика меча обратно в сребърната му ножница.

Падна на колене, като изпусна меча и вдигна ръка, пръстите му бяха огънати, а сухожилията изопнати. Бавно, тъмнината се изпари от плътта му, ужасната болка го отпусна. Кожата на ръката му, която и бездруго беше бледа, сега бе избеляла до сиво-бяло.

Гласът на меча се превърна в дълбоко мърморене в ума му, думите му се заваляха. Осени го, че звучи като гласа на звяр, който се унася, след като се е наплюскал. Сет дишаше тежко. Като зарови из торбата си, откри, че няколко от сферите вътре бяха напълно изцедени. „Ще ми трябва много повече Светлина на Бурята, ако някога пак се опитам да направя това.“

Гражданите наоколо, придружителите и дори няколко майстори Разбиващи Небето го наблюдаваха с едно и също уважение. Сет вдигна меча и се изправи на крака, преди да затегне ремъка на ножницата му. Като държеше прибраното оръжие в две ръце, той се поклони на Ки.

— Справих се — заяви той — с най-лошия престъпник.

— Справи се добре — каза тя бавно и погледна към мястото, на което бе стоял благородникът. Нямаше дори петно върху камъните. — Ще почакаме и ще се уверим, че останалите престъпници са били убити или заловени.

— Мъдро — отвърна Сет. — Мога ли… да помоля за нещо за пиене? Изведнъж се чувствам доста прежаднял.

* * *

Когато всички избягали бяха намерени, мечът отново се вълнуваше. Така и не беше заспал, ако един меч изобщо може да направи такова нещо. Вместо това си бе мърморил наум, докато бавно не се бе оживил.

— Ей! — кресна мечът, когато Сет седна на една ниска стена покрай града. — Ей, ти извади ли ме?

— Да, меч-ними.

— Браво на теб! Ние… унищожихме ли много зло?

— Голямо и корумпирано зло.

— Уха! Впечатлен съм. Знаеш ли, че Вивена не ме извади нито веднъж? А ме носи дълго време. Може би дори цели два дни?

— А аз от колко време те нося?

— Поне от час — отвърна мечът доволно. — Един или два, или десет хиляди. Нещо подобно.

Ки се приближи и той й върна манерката с вода.

— Благодаря ви, Майстор Ки.

— Реших да те взема за свой придружител, Сет, син на Нетуро — каза тя. — За да бъда напълно честна, помежду ни възникна спор кой ще има честта.

Той склони глава.

— Мога ли да се закълна във Втория Идеал?

— Можеш. Справедливостта ще ти служи, докато не се обвържеш с дух и не се закълнеш в по-специфичен кодекс. По време на молитвите ми снощи Уиноу обяви, че Върховните духове те наблюдават. Няма да се изненадам, ако ти отнеме само месеци, преди да постигнеш Третия Идеал.

Месеци. Не, нямаше да му отнеме толкова. Но той не се закле веднага. Вместо това кимна към затвора.

— Извинете, майсторе, един въпрос. Знаехте, че това бягство ще се случи, нали?

— Подозирахме. Един от екипите ни разследва този човек и откри как използва средствата си. Когато пристигна повикването, не бяхме изненадани. То представляваше идеалната възможност за изпитание.

— Защо не се погрижихте за него по-рано?

— Трябва да разбереш целта и позицията ни, тънък момент, който много придружители трудно проумяват. Мъжът все още не бе нарушил закон. Задължението му беше да прибира осъдени в затвора, което той и правеше. Беше му разрешено да съди дали методите му са задоволителни, или не. Само след като се бе провалил и затворниците му бяха избягали, ние имахме право да въздадем правосъдието си.

Сет кимна.

— Кълна се да търся справедливостта и да я оставям да ме води, докато не открия по-съвършен Идеал.

— Тези Думи се приемат — рече Ки. Тя извади една сияеща изумрудена сфера от торбата си. — Заеми мястото си горе, придружителю.

Сет погледна сферата, след това — треперещ — вдъхна Светлина на Бурята. Спомни си всичко моментално.

Небесата отново бяха негови.

93
Ката

„Таксил споменава Йелиг-нар, кръстен Омразният вятър, в често цитиран цитат. Макар да е всеизвестно, че Ясна Колин е подлагала точността му под въпрос, аз му вярвам.“

Из Митика на Хеси, страница 26

Когато Адолин Колин се събуди, все още беше в кошмара.

Тъмното небе, стъклената земя, странните създания. Вратът му се бе схванал и усещаше болка в гърба; така и не усвои умението „спане навсякъде“, с което се хвалеха редовите войници.

„Баща ми би могъл да спи на земята“, помисли си част от него. „Далинар е истински войник.“

Адолин отново се замисли за разтърсването, което бе усетил, когато заби камата в окото на Садеас и в мозъка му. Удовлетворение и срам. Ако свалите благородството на Адолин какво оставаше? Дуелист, когато светът се нуждаеше от генерали? Луда глава, която дори не можеше да понесе една обида?

Убиец?

Той захвърли палтото си и седна, след което скочи и ахна, когато откри жената с издрасканите очи надвиснала над себе си.

— Душата на Ишар! — изруга Адолин. — Трябва ли да стоиш толкова близо?

Тя не помръдна. Той въздъхна, после смени превръзката върху драскотината на рамото си, като използва резервните от джоба си. Наблизо Шалан и Лазур каталогизираха жалките им запаси. Каладин се довлече, за да се присъедини към тях. Дали мостовият беше спал?

Адолин се протегна, след това — придружен от призрачното си духче — тръгна надолу по ниския склон към океана от стъклени сфери. Няколко духчета на живота кръжаха наблизо; от тази страна светещите им зелени телца имаха кичури бяла коса, която се вееше, докато те танцуваха и подскачаха. Може би във Физическото царство обикаляха около растения покрай речния бряг? Тези малки точици светлинки, които плуваха над скалата, може би бяха души на риби. Как ставаше това? В истинския свят те щяха да са във водата, така че не трябваше ли тук да са вътре в камъка?

Знаеше толкова малко и се чувстваше толкова объркан. Толкова незначителен. Едно духче на страха изпълзя от океана от сфери, лилавата му антена сочеше към Адолин. Примъкна се по-близо, докато мъжът не вдигна няколко сфери и не го замери с една, тогава изпълзя обратно в океана и продължи да го наблюдава оттам.

— Какво мислиш за всичко това? — попита Адолин жената с издрасканите очи. Тя не отвърна, но той често говореше с меча си, без да получава отговор.

Подхвърли една от сферите и я хвана. Шалан можеше да каже какво представлява всяка от тях, но всичко, което виждаше той, беше проста представа за… нещо червено?

— Държа се като дете, нали? — попита той. — Е, силите, които сега движат света, ме карат да изглеждам незначителен. Това не е по-различно от дете, което пораства и осъзнава, че малкият му живот не е центърът на вселената. Нали?

Проблемът бе, че неговият малък живот беше центърът на вселената, докато растеше. „Добре дошъл да си син на Далинар, буреносната Тояга.“ Той метна сферата в морето, където тя се плъзна сред другарите си.

Адолин въздъхна и се залови със сутрешната ката. Без меч, той се върна назад до първата ката, която някога бе научил — удължена поредица от разтягания, ръкопашни движения и стойки, които да му помогнат да отпусне мускулите си.

Движението го успокои. Светът се побъркваше, но познатите неща все още бяха познати. Странно, че му се налагаше да стигне до това прозрение.

По средата забеляза, че Лазур стои на брега. Тя тръгна надолу по склона и се изравни с него, за да прави същата ката. Вече я знаеше, защото поддържаше точното му темпо.

Те пристъпваха назад и напред по скалите, бореха се със собствените си сенки, докато Каладин не приближи и не се присъедини към тях. Той не се бе упражнявал толкова и ругаеше под нос, когато объркаше някоя поредица — но очевидно също бе правил катата преди.

„Сигурно я е научил от Захел“, осъзна Адолин.

Тримата се движеха заедно, дишането им беше овладяно, ботушите им стържеха по стъклото. Морето от сфери, които се търкаха една в друга, започна да звучи успокоително. Дори ритмично.

„Светът е същият като винаги“, помисли си Адолин. „Нещата, които откриваме — чудовища и Сияйни, — не са нови. Просто са били скрити. Светът винаги е бил такъв, макар аз да не съм го знаел.“

И Адолин… все още бе самият себе си. Можеше да се гордее със същите неща, нали така? Същите силни страни? Същите постижения?

И същите недостатъци.

— Вие тримата танцувате ли? — внезапно се обади един глас.

Адолин моментално се завъртя. Шалан се беше настанила на склона над тях, все още носеше бялата си униформа, шапка и една ръкавица. Той усети, че се хили глупаво.

— Това е ката за загряване — обясни той. — Ти…

— Знам какво е. Опита се да ме научиш, помниш ли? Просто ми се стори странно да открия всички ви тук долу по този начин. — Тя поклати глава. — Нямаше ли да планираме как да се измъкнем оттук?

Заедно, те тръгнаха по склона и Лазур закрачи зад Адолин.

— Къде научи тази ката?

— От майстора си. А ти?

— И аз така.

Докато приближаваха лагера си в малката гнездоподобна падина в обсидиановата земя, Адолин усети, че нещо не е наред. Къде беше мечът му, жената с издрасканите очи?

Той изостана назад и я забеляза да седи на брега и да гледа в краката си.

— Добре — каза Шалан и го дръпна обратно. — Направих списък с провизиите ни. — Тя посочи с един молив към нещата — които бяха подредени на земята, — докато говореше. — Една торба със скъпоценни камъни от изумрудения запас. Използвах грубо половината от Светлината на Бурята, която имахме, за да ни преместя до Морето на сенките и за прекосяването на морето от сфери. Имаме моята торба с въглени, тръстикови пера за писане, четки, мастило, лак, малко разтворители, три скицника, ножа ми за острене и един буркан сладко, който бях скрила вътре за краен случай.

— Чудесно — кимна Каладин. — Сигурен съм, че куп четки ще бъдат особено полезни, докато се борим с Пустоносни духове.

— Повече от твоя език, който е изключително унил напоследък. Адолин има кинжала си, но единственото ни истинско оръжие е Мечът на Лазур. Каладин донесе торбата скъпоценни камъни в раницата си, която, за щастие, също така съдържа порционите му с храна: три хранения с безквасен хляб и сушено свинско. Имаме също така стомна с вода и три манерки.

— Моята е наполовина празна — отбеляза Адолин.

— Моята също — обади се и Лазур. — Което означава, че може би имаме вода за един ден и три порции храна за четирима души. Последния път, в който прекосявах Морето на сенките, това отне четири седмици.

— Очевидно — намеси се Каладин — трябва да се върнем обратно през Клетвената порта в града.

Шарка затананика, застанал зад Шалан. Той винаги изглеждаше като статуя; не местеше тежестта си, нито правеше дребни движения като хората. Духчето на Каладин беше различно. Тя изглеждаше, сякаш винаги се движи, плъзгаше се насам-натам, момичешката й рокля се ветрееше, докато вървеше, косата й се вееше.

— Лоши — обади се Шарка. — Духовете на Клетвената порта сега са лоши.

— Имаме ли други възможности? — попита Каладин.

— Спомням си… някои — отвърна Сил. — Много повече, отколкото преди. Нашата земя, всяка земя, е от три царства. Най-високото е Царството на духа, където живеят боговете — там всички неща, времена и пространства са смесени в едно.

— Сега сме в Царството на познанието. Морето на сенките, там, където живеят духчетата. Вие сте от Физическото царство. Единственият начин, който аз знам за пренасяне там, е да бъдем привлечени от човешки емоции. Това няма да ви помогне, защото вие не сте духчета.

— Има и още един начин за преминаване от едно царство в друго — намеси се Лазур. — Използвала съм го.

Косата й бе възвърнала тъмния си цвят и на Адолин му се струваше, че белезите й са избледнели. Нещо в нея беше направо странно. Изглеждаше почти като духче на самата себе си.

Тя изтърпя критичния му поглед, след това погледна към Каладин, после към Шалан. Най-накрая въздъхна дълбоко.

— Време ли е за истории?

— Да, моля — отвърна Адолин. — И преди си пътувала през това място?

— Аз съм от далечна земя и дойдох в Рошар, като прекосих това място, Морето на сенките.

— Добре — кимна Адолин. — Но защо?

— Следвах някого.

— Приятел?

— Престъпник — отвърна тя тихо.

— Обаче ти си войник — намеси се Каладин.

— Всъщност не. В Колинар просто се намесих, за да поема работа, която никой друг не вършеше. Мислех, че може би Стенната стража ще има информация за човека, когото преследвах. Всичко се обърка и аз останах там.

— Когато пристигна на нашата земя — обади се Шалан, — използва Клетвена порта, за да стигнеш от Морето на сенките до Физическото царство?

— Не. — Лазур се засмя и поклати глава. — Не знаех за тези неща, докато Кал не ми каза за тях. Използвах портал между царствата. Перпендикулярността на Култивация, така го наричат. От вашата страна има такъв на Рогоядските върхове.

— Това е на стотици километри оттук — отбеляза Адолин.

— Предполага се, че има още една Перпендикулярност — отвърна Лазур. — Тя е непредсказуема и опасна и се появява случайно на различни места. Водачите ми ме предупредиха да не се опитвам да я търся.

— Водачи? — учуди се Каладин. — Кои бяха тези водачи?

— Ами, духчета, разбира се.

Адолин погледна към далечния град, който бяха напуснали, където имаше духчета на страха и духчета на болката в изобилие.

— Не като тези — засмя се Лазур. — Човешки духчета, като тези двамата.

— Което повдига един въпрос — намеси се Адолин и посочи към духчето със странните очи, което се беше присъединило към тях отново. — Това е душата на моя Меч. Сил е тази на Меча на Каладин, а Шарка — на този на Шалан. Така че… — Той посочи към оръжието на колана й. — Кажи ни честно, Лазур. Ти Сияен рицар ли си?

— Не.

Адолин преглътна. Кажи го.

— Значи си Вестител.

Тя се изсмя.

— Не. Какво? Вестител? Та те са на практика богове, нали? Аз не съм митологична фигура, много ти благодаря. Просто жена, която постоянно се захваща с неща, които не са й по силите още от юношеството си. Повярвай ми.

Адолин погледна към Каладин. Той също не изглеждаше убеден.

— Сериозно — продължи Лазур. — Тук няма духче на моето Острие, защото то е дефектно. Не мога да го призова или освободя, както вие можете със своите. Полезно оръжие е, но е бледо копие на тези, които носите вие. — Тя го потупа. — Както и да е, когато за последно прекосих това място, наех кораб, който да ме преведе.

— Кораб? — учуди се Каладин. — Управляван от кого?

— От духчета. Наех го в един от градовете им.

— Градове? — Каладин се обърна към Сил. — Вие имате градове?

— Ти къде си мислеше, че сме живели? — отвърна тя, развеселена.

— Духчетата на светлината обичайно са водачи — продължи Лазур. — Обичат да пътуват, да виждат нови места. Плават из цялото Море на сенките на Рошар, разнасят стоки, разменят с други духчета. Ъ… трябва да следите за Потайни.

Шарка изтананика щастливо.

— Да. Ние сме много известни.

— Ами използване на Превръщане? — Адолин погледна към Шалан. — Можеш ли да ни направиш провизии?

— Не мисля, че би проработило — отвърна тя. — Когато Превръщам, аз променям душата на предмет в това царство и тази промяна се отразява в другия свят. Ако променя някоя от тези сфери тук, сигурно ще стане нещо различно във Физическото царство, но за нас ще продължи бъде сфера.

— Храна и вода не са невъзможни за намиране тук — добави Лазур, — ако стигнеш до пристанищен град. Духчетата не се нуждаят от тези неща, но на хората, които живеят от тази страна — а такива има, — им е необходим постоянен запас. С тази ваша Светлина на Бурята можем да търгуваме. Може би да си купим преминаване до Рогоядските върхове.

— Това ще отнеме дълго време — поклати глава Каладин. — Алеткар е заплашен в момента и Тоягата се нуждае от нас. То…

Той беше прекъснат от пронизителен писък. Напомняше на листове метал, които стържат един в друг. След него последваха други, които ехтяха в унисон. Адолин се завъртя към звуците, шокиран от силата им. Сил сложи ръце пред устните си, а Шарка надигна странната си глава.

— Какво беше това? — настоя да узнае Каладин.

Лазур бързо започна да прибира запасите им в раницата на Каладин.

— Спомняте ли си преди да заспим как ви казах, че ще се оправим, освен ако не привлечем грешните духчета?

— … Да?

— Трябва да се размърдаме. Веднага.

Рошарски вина

94
Малка бутилка

СЕДЕМ ГОДИНИ ПО-РАНО

Далинар с препъване помиташе всичко от скрина и обърна една паница с вряла супа. Той не искаше супа. Вадеше чекмеджета, изсипваше дрехи на земята, пара се виеше от разлетия бульон.

Пак го бяха направили! Бяха му взели бутилките. Как смееха! Не можеха ли да чуят плача? Той изрева, след което взе сандъка си и го обърна. Една манерка се търкулна навън заедно с дрехите. Най-сетне! Нещо, което не бяха открили.

Той излочи остатъците, които съдържаше, и изстена. Плачът ехтеше около него. Деца умираха. Иви молеше за пощада.

Трябваше му още.

Но… чакай, трябваше ли да бъде представителен? Ловът? Това днес ли беше? „Глупак“, помисли си. Ловът бе преди седмици. Беше убедил Гавилар да отиде с него в пустошта и пътуването бе минало добре. Далинар беше представителен — трезвен, дори внушителен. Направо като герой от буреносните песни. Бяха открили онези парши. Те бяха толкова интересни.

За известно време, далеч от цивилизацията, Далинар се беше чувствал като себе си. Като себе си преди.

Мразеше онзи човек.

Ръмжащ, той зарови из големия си гардероб. Тази крепост на източния край на Алеткар беше първият знак за цивилизация по пътя им към дома. Тя бе дала на Далинар достъп, отново, до нещата от първа необходимост в живота. Като например виното.

Едва чу чукането на вратата си, докато изхвърляше палта от гардероба. Когато погледна назад, видя двама младежи да стоят там. Синовете му. Духчета на гнева закипяха покрай него. Косата й. Осъдителният й поглед. Колко ли лъжи за него беше набила в главите им?

— Какво? — изрева Далинар.

Адолин запази спокойствие. Сега беше на седемнайсет, истински мъж. Другият, инвалидът, се сви. Изглеждаше по-малък от своите… колко… дванайсет години? Тринайсет?

— Чухме суматохата, сър — каза Адолин, издал брадичка напред. — Помислихме, че може да се нуждаете от помощ.

— Не се нуждая от нищо! Вън! МАХАЙТЕ СЕ!

Те хукнаха навън.

Сърцето на Далинар препускаше. Затръшна вратите на гардероба и заблъска с юмруци по таблата на леглото, като събори лампата със сфери. Пуфтящ, стенещ, той падна на колене.

Бурите да го отнесат. Бяха само на няколко дни път от руините на Раталас. Затова ли днес писъците бяха по-силни?

Една ръка се отпусна на рамото му.

— Татко?

— Адолин, помогни ми тогава… — Все още коленичил, Далинар се обърна, след което млъкна. Не беше Адолин, а другият. Ренарин се бе върнал, плах като винаги, очите му зад очилата бяха ококорени, а ръката му трепереше. Държеше нещо.

Малка бутилка.

— Аз… — Момчето преглътна. — Купих ти една, със сферите, които ми даде кралят. Защото всичко, което ти си купуваш, свършва толкова бързо.

Далинар гледа тази бутилка вино цяла вечност.

— Гавилар крие виното от мен — смотолеви. — Затова не остава никакво. Аз… не бих могъл… да съм го изпил всичкото…

Ренарин пристъпи напред и го прегърна. Далинар потрепна, като че ли очакваше удар. Момчето се вкопчи в него, не го пускаше.

— Те говорят за теб — рече му, — но грешат. Просто трябва да си починеш след всички битки, през които си минал. Аз знам. На мен тя също ми липсва.

Далинар облиза устните си.

— Какво ви е казала тя? — попита той дрезгаво. — Какво ви е казала майка ви за мен?

— Единственият почтен офицер в армията — отвърна Ренарин, — благородният войник. Възвишен като самите Вестители. Баща ни. Най-великият човек в Алеткар.

Какви глупави думи. И въпреки това Далинар осъзна, че плаче. Ренарин го пусна, но Далинар сграбчи момчето и го придърпа до себе си.

„О, Всемогъщи. О, Господи. О, Господи, моля те… Започнал съм да мразя синовете си.“ Защо момчетата също не се бяха научили да го мразят? Трябваше да го мразят. Той заслужаваше да бъде мразен.

„Моля те. Каквото поискаш. Не знам как да се освободя от това. Помогни ми. Помогни ми…“

Далинар плачеше и се държеше за този младеж, затова дете, сякаш то бе единственото истинско нещо, останало в свят на сенки.

95
Пустота, от която няма измъкване

„Йелиг-нар притежаваше велики сили, може би тези на всички Стихии, събрани в едно. Той можеше да превърне всеки Пустоносен в изключително опасен враг. Интересно, открих три легенди, в които се споменава поглъщането на скъпоценен камък, за да се започне този процес.“

Из Митика на Хеси, страница 27

Каладин ходеше бързо през Морето на сенките, опитваше се — с усилие — да контролира надигащото се в него недоволство.

— Ммм… — каза Шарка, когато още един вой прозвуча зад тях. — Човеци, трябва да спрете емоциите си. Много са неудобни тук.

Групата вървеше на юг, по тясната ивица земя, която се припокриваше с реката в реалния свят. Шалан бе най-бавна от всички и трудно спазваше темпото, така че се бяха съгласили, че тя трябва да вдиша малко Светлина на Бурята. Изборът беше или това, или пищящите духчета да ги настигнат.

— Как изглеждат? — попита Адолин Лазур, пуфтейки, докато вървяха. — Ти каза, че звуците идват от духчета на гнева. Врящи езерца от кръв?

— Това е частта, която виждаш във Физическото царство — отвърна тя. — Тук… това е просто слюнката им, която се събира, докато се лигавят. Гнусни са.

— И опасни — добави Сил. Тя подскачаше по обсидиановата земя и не изглеждаше да се изморява. — Дори и за други духчета. Но как ги привлякохме? Никой не беше ядосан, нали?

Каладин се опита да потисне чувството си за безизходица.

— Аз не чувствах нищо друго освен умора — обади се Шалан.

— Аз се чувствах объркан — добави Адолин. — Все още е така. Но не ядосан.

— Каладин? — попита Сил.

Той погледна останалите, след което сведе очи към краката си.

— Просто имам чувството, че… че изоставяме Колинар. И само аз съм загрижен. Вие говорехте за това как да намерим храна, да открием път до Рогоядските върхове, тази Перпендикулярност или каквото е там. Но ние изоставяме хора на Пустоносните.

— И аз съм загрижен! — викна Адолин. — Мостови, това беше моят дом. Той…

— Знам — сопна се Каладин. Пое си дъх, насили се да се успокои. — Знам, Адолин. Знам, че не е разумно да се опитваме да се върнем през Клетвената порта. Не знаем как да боравим с нея от тази страна, а и освен това очевидно е покварена. Емоциите ми не са разумни. Ще се опитам да ги удържам. Обещавам.

Те се смълчаха.

„Ти не си ядосан на Адолин“, помисли си Каладин настойчиво. „Всъщност не си ядосан на никого. Просто търсиш нещо, за което да се хванеш. Нещо, което да чувстваш.“

Защото мракът идваше.

Той се хранеше с болката от поражението, агонията от загубата на войници, които се бе опитал да защити. Но можеше да се храни от всичко. Животът си течеше нормално? Мракът щеше да нашепне, че той само се подготвя за по-голям провал. Шалан поглежда към Адолин? Сигурно си шепнат за него. Далинар го изпраща да защитава Елокар? Върховният принц сигурно иска да се отърве от Каладин.

Беше се провалил, независимо от това. Когато Далинар чу, че Колинар е обсаден…

„Махай се“, помисли си Каладин и затвори очи. „Махай се, махай се, махай се!“

Щеше да продължи, докато вцепенението не му се стореше за предпочитане. След това вцепенението щеше да го завладее и да направи така, че да му е трудно да върши каквото и да е. Щеше да се превърне в потъваща пустота, от която нямаше да има измъкване, и всичко щеше да изглежда размито. Мъртво.

В онова мрачно място той щеше да иска да предаде клетвите си. В онова място той щеше да остави краля на убийците.

Най-накрая зловещите писъци заглъхнаха в далечината. Сил предположи, че духчетата на гнева са били привлечени сред сферите по посока на Колинар и силните емоции там. Групата продължи похода си. Имаше само един път, по който да вървят: на юг, по тесния полуостров от обсидиан, който се спускаше през океана от сфери.

— Когато пътувах тук последно — обади се Лазур, — подминахме множество полуострови като този. Винаги имаха фарове накрая. Понякога спирахме при тях за провизии.

— Да… — потвърди Сил и кимна. — Спомням си ги. За корабите е удобно да са отбелязани местата, на които земята и мънистата се срещат. Трябва да има фар и на края на този… макар да изглежда дъъълъг. Ще трябва да вървим няколко дни.

— Поне е някаква цел — каза Адолин. — Пътуваме на юг, стигаме до фара и се надяваме да се качим на кораб там.

Имаше непоносимо пружиниране в походката му, сякаш всъщност беше развълнуван от това ужасно място. Глупакът Адолин, който сигурно дори не разбираше последствията от…

„Престани. ПРЕСТАНИ. Той ти помогна.“

Бурите да го отнесат. Каладин се мразеше, когато ставаше такъв. Когато се опитваше да изпразни ума си, се понасяше към пустотата на мрака. Но когато вместо това си позволяваше да мисли, започваше да си спомня какво се бе случило в Колинар. Хора, които обичаше, се избиваха един друг. Страшна, ужасяваща перспектива.

Можеше да види твърде много страни. Парши, ядосани, задето са били поробени с години, които се опитваха да свалят едно корумпирано правителство. Алети, които бранеха домовете си от нападащи чудовища. Елокар, който се опитваше да спаси сина си. Дворцова стража, която се опитваше да спази клетвите си.

Твърде много очи, през които да гледа. Твърде много емоции. Това ли бяха единствените му две възможности? Болка или забрава?

„Бори се.“

Продължаваха да вървят и той се постара да обърне внимание на обкръжението вместо на мислите си. Тънкият полуостров не беше безплоден, както бе помислил отначало. По краищата му растяха малки, крехки растения, които приличаха на папрати. Когато попита, Сил му каза, че растат точно като растенията във Физическото царство.

Повечето бяха черни, но от време на време имаха ярки цветове, които се сливаха заедно като стъклопис. Нямаше нито едно по-високо от коленете му, а повечето едва стигаха до глезените му. Чувстваше се ужасно, когато забършеше някое и то изхрущеше.

Слънцето не изглеждаше да променя мястото си в небето, независимо колко дълго вървяха. През дупки между облаците той виждаше само мрак. Нямаше звезди, нямаше луни. Вечен, безкраен мрак.

* * *

Тази нощ си направиха лагер, а през целия следващ ден продължиха да вървят. Колинар изчезна в далечината зад тях, но те не спираха да вървят: Лазур отпред, след това Шарка, Сил и Каладин, с Шалан и Адолин зад него. Духчето на Адолин ги следваше. Каладин би предпочел да върви последен, но ако се опиташе, Адолин отново се подреждаше зад него. Какво си мислеше това принцче? Че Каладин ще изостане, ако не го гледат?

Сил вървеше до него, предимно в мълчание. Да бъде отново от тази страна я тревожеше. Гледаше разни неща, като цветните растения, които се мяркаха понякога, и кривеше глава, сякаш се опитваше да си спомни.

— Това е като сън от времето, когато бях мъртва — каза му, когато я попита.

Лагеруваха още една нощ, след което отново поеха на път. Каладин пропусна закуската — порциите им на практика бяха изчезнали. Освен това той приветстваше къркорещия стомах. Напомняше му, че е жив. Даваше му нещо, за което да мисли, различно от мъжете, които бе загубил…

— Къде живееше? — попита той Сил, като все още носеше раницата си и вървеше по привидно безкрайния полуостров. — Когато беше малка, от тази страна?

— Далеч на запад — отвърна тя. — В голям град, управляван от духчета на Чест! Обаче не ми харесваше. Исках да пътувам, но Отеца ме държеше в града, особено след… знаеш…

— Всъщност не съм сигурен, че е така.

— Свързах се със Сияен рицар. Не съм ли ти казвала за него? Спомням си… — Тя затвори очи, докато вървеше, с вирната брадичка, сякаш се наслаждаваше на вятър, който той не можеше да усети. — Свързах се с него скоро след като се родих. Беше възрастен мъж, благ, но истински се сражаваше. В една битка. И умря…

Тя отвори очи с примигване.

— Беше отдавна.

— Съжалявам.

— Всичко е наред. Обаче не бях готова за връзката. Духчетата обичайно устояват на смъртта на Сияйния си, но аз… изгубих себе си, когато изгубих него. Всичко стана болезнено непредвидимо, защото скоро след това се случи Измяната. Хората престъпиха клетвите си и това уби братята и сестрите ми. Аз оцелях, защото тогава нямах връзка.

— И Отеца на Бурята те затвори?

— Отеца предположи, че съм била убита заедно с останалите. Откри ме, заспала, след около… уха, около хиляда години от вашата страна. Събуди ме и ме прибра у дома. — Сил сви рамене. — След това не ме пускаше извън града. — Тя хвана Каладин за ръката. — Беше глупав, като всички духчета на Чест, родени след Измяната. Знаеха, че предстои нещо лошо, но не правеха нищо по въпроса. А аз чух зова ти, дори и от толкова далече…

— Отеца на Бурята те е пуснал? — учуди се Каладин, потресен от признанията. Това беше повече, отколкото бе научил за нея от… от цяла вечност.

— Измъкнах се — уточни тя с усмивка. — Пожертвах ума си и дойдох във вашия свят, като се криех сред духчетата на вятъра. Едва ги виждаме от нашата страна. Знаеше ли това? Някои духчета живеят почти изцяло във вашето царство. Предполагам, че вятърът винаги е някъде там, така че те не избледняват като страстите. — Сил поклати глава. — О!

— О? — повтори Каладин. — Да не си спомни нещо?

— Не! О! — Тя посочи, като подскачаше нагоре-надолу. — Виж!

В далечината светеше ярка, жълта светлина като искра в иначе мрачния пейзаж.

Фар.

96
Парчета от фабриал

„Твърди се, че Йелиг-нар поглъща души, но не мога да открия конкретно обяснение. Не съм сигурен, че това познание е вярно.“

Из Митика на Хеси, страница 51

В деня на първата среща на владетели в Уритиру, Навани накара всеки човек — без значение колко е важен — да си носи собствен стол. В старата алетска традиция това символизираше как всеки водач донася важна мъдрост на събирането.

Навани и Далинар пристигнаха първи, слязоха от задвижвания с фабриал асансьор и тръгнаха към стаята за срещи близо до върха на Уритиру. Нейният стол беше практичен и удобен, направен от Превърнато дърво с подплатена седалка. Далинар се бе опитал да донесе табуретка, но тя бе настояла да се постарае повече. Това не беше палатка за обсъждане на бойната тактика и пресилената аскетичност нямаше да впечатли владетелите. Накрая той бе избрал здрав дървен стол от дебел дънер, с широки подлакътници и без подплата.

Бе прекарал пътуването в мълчание, загледан в преминаването на етажите. Когато Далинар беше обезпокоен, той мълчеше. Веждите му се събираха, докато мислеше, и на всички около него им се струваше, че се мръщи.

— Те са се измъкнали, Далинар — обади се Навани. — Сигурна съм, че е така. Елокар и Адолин са в безопасност, някъде.

Той кимна. Но дори и да бяха оцелели, Колинар беше паднал. Затова ли изглеждаше толкова изтерзан?

Не, имаше нещо друго. Още откакто припадна след посещението на Азир, изглеждаше, че нещо в Далинар се беше пречупило. Тази сутрин той тихо я бе помолил да води срещата. Тя се тревожеше, истински, за това, което му се случваше. И за Елокар. И за Колинар…

Но, бурите да го отнесат, бяха се трудили толкова много за тази коалиция. Навани нямаше да позволи тя да се срине сега. Вече бе скърбила за една дъщеря, но после тази дъщеря се бе върнала при нея. Трябваше да се надява на същото за Елокар — най-малкото, за да може тя да продължи да функционира, докато Далинар скърбеше.

Те нагласиха столовете си в голямата зала за срещи, от която имаше ясна гледка през плоските прозорци към планините отдолу. Слугите вече бяха подредили храна и напитки по извитата странична стена на полукръглата стая. Подът с плочки беше инкрустиран с образа на Двойното око на Всемогъщия, допълнено от Стихиите и Есенциите.

Мост Четири се изсипа в стаята след тях. Много от тях бяха донесли прости столове, но хердазиецът се бе качил с препъване на асансьора с толкова величествен стол — инкрустиран с бродиран син плат и сребро, — че почти приличаше на трон.

Те нагласиха столовете си до нейния с доста разправии, след което нападнаха храната, без да дочакат разрешение. За хора, които бяха на практика само на крачка от това да станат светлооки Мечоносци, те бяха една буйна и груба сбирщина.

От Мост Четири, типично, бяха приели новините за потенциалното загиване на водача си със смях. „Каладин е по-здрав от захвърлен от вятъра камък, Сиятелна“, бе й казал Тефт. „Той оцеля след Мост Четири, оцеля след пропастите, ще оцелее и след това.“

Трябваше да признае, че оптимизмът им е трогателен. Но ако групата бе оцеляла, защо не се бяха върнали по време на последната буря?

„Спокойно“, рече си Навани, докато гледаше мостовите, обградени от духчета на смеха. Един от тези мъже понастоящем носеше Острието на Чест на Йезерезе. Тя не можеше да познае кой; Острието можеше да бъде освободено като обикновен Вълшебен меч, а те го разменяха помежду си, за да бъдат непредвидими.

Скоро другите започнаха да пристигат с различни асансьори и Навани наблюдаваше внимателно. Традицията им по носенето на столове беше, отчасти, символ на равенство — но Навани реши, че може да успее да научи нещо за монарсите от избора им. Да бъдеш човек означаваше да откриеш смисъл в хаоса, да откриеш смисъл сред случайните елементи на света.

Първи пристигна младият азишки император. Шивачът му беше свършил отлична работа, така че величественото му облекло да е по мярка; щеше да е лесно за младежа да изглежда като дете, което плува в тези внушителни роби и орнаментални накити за глава. Носеше богато украсен трон, покрит с азишки шарки, и всеки от най-близките му съветници му помагаше, като държеше стола с една ръка.

Голямата част се настаниха, а други продължаваха да се стичат след тях, включително трима представители на кралства, подчинени на Азир: императорът на Емул, принцесата на Йезиер и посланикът на Ташикк. Всички те носеха столове, които бяха съвсем леко по-малко пищни от този на азишкия император.

Тук номерът беше да се запазва баланс. Всяка от трите монархии отдаваше на императора точно толкова уважение, колкото да не го засрами. Те му бяха подчинени само на думи. И все пак Навани трябваше да съсредоточи дипломатичните си усилия върху императора. Ташикк, Емул и Йезиер щяха да се съобразят с него. Двете кралства бяха исторически близки с азишкия трон, а третото — Емул — не беше в състояние да отстоява себе си, след като войната с Тукар и нападението на Пустоносните почти бяха раздробили владенията на принцесата на парчета.

Алетските представители бяха следващите пристигнали. Ренарин, който изглеждаше ужасѐн, че нещо се е случило с брат му, носеше прост стол. Ясна го бе надминала, като бе донесла просто една тапицирана табуретка — двамата с Далинар понякога болезнено си приличаха. Навани забеляза с раздразнение, че Себариал и Палона не бяха дошли с принца и принцесата. Е, поне не се бяха появили, понесли маси за масаж.

Иалаи Садеас видимо игнорираше изискването сама да носи стола си. Един покрит с белези страж постави лъскав, лакиран стол на земята за нея — беше оцветен толкова тъмно, че все едно бе черен. Тя срещна погледа на Навани, когато сядаше, студена и уверена. Амарам технически беше върховен принц, но той все още бе в Тайлена и работеше рамо до рамо с войниците си, за да изгради града наново. Обаче Навани се съмняваше, че Иалаи би му позволила да ги представлява на срещата и да беше тук.

Моментът, в който двете с Иалаи се бяха съвещавали заедно по време на вечеря и бяха заговорничели как да стабилизират кралството, което съпрузите им завладяваха, й се струваше толкова отдавна. Сега й се искаше само да хване жената и да я разтърси. „Не можеш ли да спреш да бъдеш толкова дребнава поне за една буреносна секунда?“

Е, както вече се случваше от толкова отдавна, другите върховни принцове щяха да отстъпят или пред Колин, или пред Садеас. Да позволи на Иалаи да участва беше премерен риск. Ако й забранеше, жената щеше да намери начин да саботира заседанието. Като я допускаше, се надяваше да започне да вижда важността на това дело.

Поне кралица Фен и съжителят й изглеждаха отдадени на коалицията. Те поставиха столовете си до стъкления прозорец, с гръб към бурите, както тайленците често се шегуваха. Дървените им столове бяха с високи облегалки, боядисани в синьо и тапицирани в бледо морско бяло. Таравангян — който носеше безличен дървен стол без подложка — помоли да се присъедини към тях. Възрастният мъж бе настоял да носи сам собствения си стол, макар Навани специално да го беше извинила, както Ашно от Сагес и други с по-крехка структура.

Адротагия седна при него, както и неговият Повелител на Стихиите. Тя не отиде да се присъедини към Мост Четири… и интересно, Навани осъзна, че все още мисли за жената като за неговия Повелител на Стихиите.

Единственият друг важен човек беше Ау-нак, натанският посланик. Той представляваше едно мъртво кралство, свито до един-единствен град-щат на източния бряг на Рошар с няколко други града като протекторати.

За момент всичко това й дойде в повече. Азишката империя с цялата й сложност. Съпротивата на някои от алетските Върховни принцове. Таравангян, който някак беше крал на Я Кевед — второто по големина кралство на Рошар. Кралица Фен и задължението й към гилдиите в града й. Сияйните — като малкия решийски Сияен, който понастоящем надяждаше огромния мостови рогоядец почти сякаш участваше в състезание.

Толкова неща, за които да мисли. Сега ли точно Далинар трябваше да се отдръпне?

„Успокой се“, помисли си Навани и пое дълбоко дъх. „Ред от хаос. Открий структурата и започни да градиш върху нея.“

Всички по естествен път се бяха подредили в кръг, с владетелите отпред и Върховните принцове, везирите, преводачите и писарите като ветрило зад тях. Навани се изправи и закрачи към центъра. Точно когато всички замлъкваха, Себариал и любовницата му най-сетне се появиха. Запътиха се право към храната и очевидно напълно бяха забравили за столовете.

— Аз — каза тя, когато стаята отново притихна — не съм чувала за друго подобно събрание в историята на Рошар. Може би са се състояли често по времето на Сияйните рицари, но определено нищо подобно не се е случвало от Измяната насам. Бих искала едновременно да ви приветствам и да ви благодаря, височайши гости. Днес ние създаваме история.

— Отне само едно Опустошение, за да се случи — обади се Себариал от масата с храната. — Светът трябва да свършва по-често. Всички стават толкова сговорчиви.

Различните преводачи прошепнаха превода на своите владетели. Навани откри, че се чуди дали не беше твърде късно да нареди да го хвърлят от кулата. Можеше да свърши работа — стръмната страна на Уритиру, която гледаше към Първоизточника, беше съвсем отвесна чак до долу. Можеше да гледа как Себариал пада чак до основата на планините, ако искаше.

— Ние — продължи Навани рязко — сме тук да обсъдим бъдещето на Рошар. Трябва да имаме обща визия и обща цел.

Тя огледа хората в стаята, докато обмисляха. „Той ще проговори първи“, мина й през ума, като забеляза как императорът на Емул се размърда на мястото си. Името му беше Вексил Мъдрият, но хората често се обръщаха към макабакските принцове и императори с името на страната им, подобно на начина, по който към алетските Върховни принцове се обръщаха с името на дома им.

— Посоката е очевидна, нали? — започна Емул чрез един преводач, въпреки че Навани разбираше неговия азишки. Той се поклони от мястото си на азишкото дете император, после продължи: — Трябва да си възвърнем моя народ от ръцете на предателите парши; след което трябва да покорим Тукар. Напълно безразсъдно е да позволим на този откачен човек, който твърди, че е бог, да продължава да бере плодовете на великата азишка империя.

„Няма да бъде лесно“, помисли си Навани, когато десетина други присъстващи започнаха да говорят един през друг.

Тя кимна на азишкия император, като се надяваше той да вземе думата. Един преводач прошепна думите й в лявото му ухо, след което везирът Нура се наведе напред и му заговори тихо в другото; без съмнение даваше инструкции.

„Ще искат да видят как ще се развие това събрание“, реши Навани. „Някой от другите ще заговори следващ. Ще искат да заемат обратната позиция на емулската, да се наложат.“

— Тронът приема като приятел императора на Емул — каза най-сетне малкият император. — И, ъм, ние сме наясно с желанията му. — Той спря и се огледа наоколо. — Ъ, някой друг да има нещо за казване?

— Брат ми, принцът, желае да се обърне към вас — обади се високият, изискан представител от Ташикк, който носеше костюм на цветя от жълто и златисто, вместо обичайната носия на народа си. Един писар му зашепна, докато далекосъобщител драскаше съобщението, което принцът на Ташикк желаеше да бъде предадено на събирането.

„Ще се противопостави на Емул“, помисли си Навани. „За да ни насочи в друга посока. Може би към Ири?“

— Ние от Ташикк — заговори посланикът — повече се интересуваме от откриването на тези знаменити портали. Алетите ни поканиха тук и ни казаха, че сме част от грандиозна коалиция. Почтително бихме искали да попитаме колко често ще можем да използваме тези порти и как да договорим тарифи.

В стаята незабавно избухнаха разговори.

— Нашата порта — отвърна Ау-нак, — в нашата историческа родина се използва без разрешението ни. И макар че сме благодарни на алетите, задето ни пазят…

— Ако предстои война — намеси се Фен, — значи е лош момент да се обсъждат тарифи. Просто трябва да се споразумеем за свободна търговия.

— Което ще е от полза за твоите търговци, Фен — викна Себариал. — Защо не ги накараш да помогнат на нас, останалите, с малко безплатни провизии по време на война?

— Емул… — започна императорът на Емул.

— Чакайте — обади се йезиерската принцеса. — Не трябва ли да се безпокоим за Ири и Рира, които изглежда напълно са попаднали под вражеска обсада?

— Моля ви — намеси се Навани, като прекъсна плетеницата от разговори. — Моля ви. Нека направим това дисциплинирано. Може би преди да решим къде да се бием, не е зле да обсъдим как най-добре да се екипираме срещу вражеската заплаха? — Тя погледна към Таравангян. — Ваше Величество, можете ли да ни кажете повече за защитните средства, които създават вашите учени в Я Кевед?

— Да. Те… те са силни.

— … Колко силни? — настоя Навани.

— Много силни. Ъ, да. Достатъчно силни. — Той се почеса по главата и я погледна безпомощно. — Колко… колко силни имате нужда да бъдат?

Тя си пое дълбоко дъх. Днес не му беше ден. Майка й беше така, с бистър ум единия ден и едва разбираше какво й се говори в другия.

— Полуброните — обясни Навани, като се обърна към стаята — ще ни дадат предимство пред врага. Дали сме плановете на азишките учени; очаквам да съберем ресурсите си и да изучим процеса.

— Това може ли да доведе до Вълшебна броня? — попита кралица Фен.

— Възможно е — отвърна Навани. — Но колкото повече изучавам това, което сме открили тук, в Уритиру, толкова повече осъзнавам, че нашата представа как древните са притежавали фантастична технология е много погрешна. В най-добрия случай е преувеличение, може би дори фантазия.

— Но Вълшебните… — започна Фен.

— Проява на духчета — обясни Ясна. — Не фабриална технология. Дори и откритите от нас скъпоценни камъни, които съдържаха думи на древни Сияйни по времето, когато са напускали Уритиру, бяха недодялани — ако са били използвани по начин, който още не сме проучили. През всичкото това време предполагахме, че сме изгубили невероятни технологии в Опустошенията, но изглежда ние всъщност сме много, много по-напреднали, отколкото някога са били древните. Процесът на свързването с духчетата е това, което сме изгубили.

— Не е изгубен — обади се азишкият император. — Изоставен.

Той погледна към Далинар, който седеше отпуснат. Не прегърбен, но не и изправен — стойка, която някак се разбираше като: „Аз командвам тук. Не си мислете, че е иначе.“ Присъствието на Далинар надвисваше над стаята, дори когато той се опитваше да е ненатрапчив. Косматите му вежди потъмняваха сините му очи и начинът, по който разтриваше брадичката си, извикваше образа на човек, който обмисля кого да екзекутира първи.

Присъстващите бяха подредили столовете си горе-долу в кръг, но повечето от тях бяха с лице към Далинар, който седеше до стола на Навани. След всичко, което се бе случило, му нямаха доверие.

— Древните клетви са изречени отново — рече той. — Ние пак сме Сияйни. Този път няма да ви изоставим. Кълна се.

Везирът Нура прошепна нещо в ухото на азишкия император и той кимна, преди да каже:

— Ние все пак сме много разтревожени от силите, в които се месите. Тези способности… кой може да знае със сигурност дали Изгубените Сияйни са сгрешили, като са ги изоставили? Били са изплашени от нещо и са заключили тези портали поради някаква причина.

— Твърде късно е да се откажем от всичко това сега, Ваше Величество — отговори Далинар. — Аз съм свързан със самия Отец на Бурята. Трябва или да използваме тези способности, или да бъдем смазани от нашествието.

Императорът се отпусна назад, а спътниците му изглеждаха… притеснени. Шепнеха си помежду си.

„Създай ред от хаоса“, помисли си Навани. Тя посочи към мостовите и Крадла.

— Разбирам тревогите ви, но сигурно сте прочели докладите ни за клетвите, които следват тези Сияйни. Защита. Помнете падналите. Тези клетви са доказателство, че каузата ни е справедлива, а Сияйните — достойни за доверие. Силите са в добри ръце, Ваше Величество.

— Аз мисля — обяви Иалаи, — че трябва да спрем да усукваме и да се потупваме по гърбовете.

Навани се завъртя, за да се обърне към Иалаи. „Не саботирай това“, помисли си, като срещна погледа й. „Да не си посмяла.“

— Ние сме тук — продължи жената, — за да се съсредоточим над едно нещо. Трябва да обсъдим къде да нападнем, за да придобием най-добрата позиция за продължителна война. Очевидно отговорът е само един. Шиновар е богата земя. Овощните им градини се простират безкрай; земята е толкова мека, че дори тревата е поникнала спокойна и дебела. Трябва да завземем тази земя, за да подсигурим запаси за армиите си.

Другите в стаята закимаха, сякаш това бе напълно нормален развой на разговора. С една добре прицелена стрела, Иалаи Садеас доказа онова, за което всички си шепнеха — че алетите създават коалиция, за да завладеят света, не просто да го защитават.

— Планините Шин представляват исторически проблем — обади се посланикът от Ташикк. — Да атакуваме през тях е практически невъзможно.

— Сега имаме Клетвените порти — каза Фен. — Не че искам отново да повдигам този конкретен проблем, но някой провери ли дали тези в Шин могат да бъдат отворени? Да разполагаме с Шиновар като редут, при трудност да нападнем по конвенционален начин, би помогнало да осигурим позициите си.

Навани тихо прокле Иалаи. Това само щеше да подсили тревогата на азишите, че портите са опасни. Опита се да овладее дискусията, но тя отново й се изплъзна.

— Трябва да знаем какво правят Клетвените порти! — настояваха от Ташикк. — Може ли алетите да не ни казват всичко, което са открили за тях?

— Ами вашите хора? — отвърна светкавично Аладар. — Те са големите търговци на информация. Можете ли да споделите вашите тайни с нас?

— Цялата информация на Ташикк е свободно достъпна.

— На огромна цена.

— Трябва ни…

— Но Емул…

— Ще настане голяма бъркотия — обади се Фен. — Вече го виждам. Трябва да сме в състояние да търгуваме свободно, а алетската алчност може да унищожи това.

— Алетската алчност? — натърти Иалаи. — Да не се опитвате да проверите колко можете да ни ядосате? Защото ви уверявам, че Далинар Колин няма да бъде сплашен от купчина търговци и банкери.

— Моля ви — намеси се Навани в надигащия се рев. — Тихо.

Никой не изглеждаше да я забелязва. Навани издиша, след което прочисти ума си.

Ред от хаоса. Как можеше да създаде ред от този хаос? Тя спря да се тормози и се опита да ги чуе. Изучаваше столовете, които бяха донесли, тонът на гласовете им. Страховете им, скрити зад онова, за което настояваха или което искаха.

Формата започна да добива смисъл за нея. В този момент тази стая бе пълна със строителни материали. Парчета от фабриал. Всеки владетел, всяко кралство, беше по едно парче. Далинар ги бе събрал, но не ги беше оформил.

Навани пристъпи към азишкия император. Всички утихнаха, когато, смайващо, тя му се поклони.

— Ваше Превъзходителство — заговори тя, докато се изправяше. — Каква бихте казали вие, че е най-голямата сила на азишите?

Той погледна към съветниците си, когато думите й бяха преведени, но те не му дадоха отговор. Вместо това изглеждаха любопитни да чуят какво ще каже.

— Законите ни — заяви той най-сетне.

— Известната ви бюрокрация — съгласи се Навани. — Вашите чиновници и писари — или по-точно, великите информационни центрове на Ташикк, хронометристите и бурегадателите от Йезиер, азишките легиони. Вие сте най-великите организатори на Рошар. Отдавна завиждам на подредения ви подход към света.

— Може би затова есето ви бе толкова добре прието, Сиятелна Колин — отвърна императорът, като звучеше напълно искрен.

— Предвид уменията ви, се чудя. Дали някой в тази стая би се оплакал, ако конкретна задача бъде поверена на вашите писари? Имаме нужда от процедури. Код, чрез който кралствата ни да общуват и как да споделяме ресурсите си. Вие от Азир бихте ли искали да го създадете?

Везирите изглеждаха шокирани, след което веднага започнаха да говорят помежду си с приглушен, развълнуван тон. Доволните изражения по лицата им бяха достатъчно доказателство, че да, наистина, биха искали.

— Чакайте сега — възкликна Фен. — За закони ли говорите? Които всички ще трябва да следваме?

Ау-нак с готовност закима в знак на съгласие.

— Повече и по-малко от закони — обясни Навани. — Трябват ни кодове, които да направляват общуването ни — както се доказа днес. Трябва да имаме процедури как да протичат събранията, как да даваме ред на всеки човек. Как да споделяме информация.

— Не знам дали Тайлена може да се съгласи дори на това.

— Е, със сигурност първо бихте искали да видите какво съдържат кодовете, кралице Фен — каза Навани и тръгна към нея. — Все пак ще трябва да развием търговия през Клетвените порти. Чудя се, кой е специалист по плаването, керваните и търговията като цяло…?

— Ще възложите това на нас? — запита Фен, напълно изненадана.

— Струва ми се логично.

Себариал леко се задави с храната, която дъвчеше, а Палона го удари по гърба. Той искаше тази работа. „Да видиш дали е добра идея да идваш късно на събранията ми и само да подмяташ шегички“, помисли си Навани.

Тя погледна към Далинар, който изглеждаше разтревожен. Е, напоследък той изглеждаше разтревожен постоянно.

— Не ви давам Клетвените порти — обясни тя на Фен. — Но някой трябва да следи търговията и запасите. Изглежда ми естествено това да са тайленските търговци — стига да успеем да стигнем до справедливо споразумение.

— Ъ — сепна се Фен. Погледна към съжителя си, който сви рамене.

— А алетите? — обади се дребничката йезиерска принцеса. — За вас какво?

— Е, ние сме добри в едно нещо — отвърна Навани. Тя погледна към Емул. — Ще приемете ли помощ от нашите генерали и армии, които да ви съдействат за укрепването на останалото от кралството ви?

— В името на всеки Кадасикс, който някога е бил свят! — възкликна Емул. — Да, разбира се! Моля.

— Имам няколко писари, които са експерти по укрепленията — предложи Аладар от мястото си зад Далинар и Ясна. — Могат да огледат оставащите ви територии и да ви дадат съвети как да ги укрепите.

— И как да възстановим това, което сме изгубили? — попита Емул.

Иалаи отвори уста, за да проговори, може би за да възхвалява отново ефикасността на алетските подстрекателства към война.

Ясна я прекъсна, като се обади решително:

— Аз предлагам първо да се окопаем. Тукар, Ири, Шиновар… всяко от тях изглежда изкусително за нападение, но от каква полза ще ни бъде да се прострем твърде далеч? Трябва да се съсредоточим над това да осигурим собствените си земи в момента.

— Да — съгласи се Далинар. — Не трябва да се питаме „Къде да ударим?“, а вместо това: „Къде ще е следващото място, където ще удари врагът ни?“

— Те са осигурили три позиции — намеси се Върховният принц Аладар. — Ири, Марат… и Алеткар.

— Но вие изпратихте експедиция — каза Фен. — Да си върнете Алеткар.

Навани спря да диша и погледна към Далинар. Той кимна бавно.

— Алеткар е паднал — съобщи тя. — Експедицията се провали. Нашата родина е превзета.

Навани бе очаквала това да предизвика нова експлозия от разговори, но вместо това думите й бяха посрещнати с потресено мълчание.

Ясна продължи вместо нея:

— Последните ни армии се оттеглиха в Хердаз или в Я Кевед, опустошени и объркани от врагове, които могат да летят — или от внезапните атаки на ударни части на паршите. Удържани са единствено райони по южната граница, до морето. Колинар е напълно разгромен; Клетвената порта е загубена за нас. Заключихме я от нашата страна, така че да не може да бъде използвана за достъп до Уритиру.

— Съжалявам — каза Фен.

— Дъщеря ми е права — обади се Навани, като се опитваше да излъчва сила, докато признаваше, че са се превърнали в народ от бежанци. — Трябва да съсредоточим усилията си първо към това да се уверим, че други народи няма да ги последва същото.

— Моята родина… — започна императорът на Емул.

— Не — прекъсна го Нура на алетски със силно доловим акцент. — Съжалявам, но не. Ако Пустоносните са искали последното ти късче земя, Вексил, щяха да са го взели. Алетите могат да ти помогнат да осигуриш това, което имаш, и изглежда щедро от тяхна страна да го сторят. Враговете преминаха край теб, за да се съберат в Марат, покорявайки само нужното им по пътя. Погледът им е обърнат на другаде.

— Божичко! — сепна се Таравангян. — Биха ли могли… да идват за мен?

— Изглежда като логично предположение — съгласи се Ау-нак. — Веденската гражданска война остави страната в руини, а границата между Алеткар и Я Кевед е пропусклива.

— Може би — намеси се Далинар. — Сражавал съм се на тази граница. Не е толкова лесно бойно поле, колкото изглежда.

— Трябва да защитим Я Кевед — заяви Таравангян. — Когато кралят ми даде трона, му обещах да се грижа за народа му. Ако Пустоносните ни атакуват…

Тревогата в гласа му даде възможност на Навани. Тя се върна обратно в центъра на стаята.

— Ние няма да позволим това да се случи, нали?

— Аз ще ти изпратя войски на помощ, Таравангян — каза Далинар. — Но една армия може да бъде възприета като нападаща сила, а аз не възнамерявам да нападам съюзниците си, дори и само привидно. Можем ли да заверим този съюз с малка демонстрация на солидарност? Някой друг ще помогне ли?

Азишкият император наблюдаваше Далинар. Зад него везирите и потомците водеха личен разговор, пишейки си бележки. Когато приключиха, везир Нура се наведе напред и прошепна нещо на императора, който кимна.

— Ще изпратим пет батальона в Я Кевед — обяви той. — Това ще бъде важна проверка за мобилността през Клетвените порти. Крал Таравангян, ще разполагате с подкрепата на Азир.

Навани изпусна дълга въздишка на облекчение.

Тя даде разрешение за прекъсване на събранието, за да могат хората да се насладят на малко храна и напитки — макар че повечето сигурно щяха да я прекарат в измисляне на стратегии или в предаване на събитията на различните си съюзници. Върховните принцове се разбързаха наоколо, разделяйки се на групи по домове, за да разговарят.

Навани се настани на мястото си до Далинар.

— Обеща толкова много — отбеляза той. — Даваш на Фен контрол над търговията и запасите?

— Администрацията е нещо различно от контрола — отвърна тя. — Но както и да е, нали не мислеше, че ще направиш тази коалиция, без да дадеш нещо?

— Не. Разбира се, че не. — Той гледаше през прозорците. Измъченото изражение на лицето му я накара да потръпне. „Какво си спомни, Далинар? И какво ти е сторила Нощната Пазителка?“

Те се нуждаеха от Тоягата. Тя се нуждаеше от Тоягата. От силата му, за да притъпи тревогата в нея, от волята му, за да изкове тази коалиция. Навани взе ръката му в своите, но той се напрегна и после се изправи. Правеше го винаги, когато почувстваше, че се отпуска твърде много. Сякаш търсеше опасност, срещу която да се изправи.

Тя застана до него.

— Трябва да те махнем от кулата — реши Навани. — Да добиеш нова перспектива. Да посетиш ново място.

— Това — рече Далинар прегракнало — би било добре.

— Таравангян предлагаше да обиколим Веденар. Ако ще изпращаме войски на княжество Колин в кралството, има логика да оценим ситуацията там.

— Много добре.

Азишите я повикаха, като я помолиха за яснота в каква посока искаше да поемат с местните закони на коалицията. Тя остави Далинар, но не можеше да спре да се тревожи за него. Щеше да й се наложи да изгори глифи днес. Десетина, за Елокар и останалите. Само че… част от проблема беше твърдението на Далинар, че никой не гледа молитвите, докато горят и запращат извиващ се дим към Селенията на Покоя. Тя вярваше ли в това? Наистина?

Днес бе направила голяма крачка към обединението на Рошар. Въпреки това се чувстваше по-безсилна от всякога.

97
Панрии

„От Несътворените, Сияйните се бояха най-много от Сджа-анат. Говореха надълго и нашироко за способността й да покварява духчета, макар и само «нисши» такива — каквото и да означава това.“

Из Митика на Хеси, страница 89

Каладин си спомняше как държеше ръката на умираща жена.

Беше по време на дните му като роб. Спомняше си как коленичеше в мрака, гъсти горски шубраци драскаха кожата му, нощта край него бе твърде тиха. Животните бяха избягали — знаеха, че нещо не е наред.

Другите роби не шепнеха, не мърдаха и не кашляха в скривалищата си. Беше ги обучил добре.

„Трябва да тръгваме. Трябва да се движим.“

Той дърпаше ръката на Налма. Обещал бе да помогне на възрастната жена да открие съпруга си, който бил продаден на друго домакинство. Това не трябваше да е законно, но на човек можеха да му се разминат всякакви действия спрямо роби, които имаха правилните клейма, особено ако бяха чужденци.

Тя се съпротивляваше на дърпането и Каладин можеше да разбере колебанието й. Шубракът беше безопасен, за момента. Също така бе твърде очевиден. Сиятелните господари ги бяха преследвали в кръгове в продължение на дни, приближаваха се все повече и повече. Ако останеха тук, робите щяха да бъдат заловени.

Той я дръпна отново, тя предаде сигнала на следващия роб и така по цялата редица. После жената се вкопчи в ръката му, докато Каладин ги водеше — колкото тихо можеше — към мястото, на което си спомняше, че има пътека.

Махни се.

Открий свободата. Открий честта отново.

Трябваше да е там някъде.

Прекършващият звук на затварящ се капан разтърси Каладин. Година по-късно все още се чудеше как самият той не бе стъпил в него.

Вместо това беше Налма. Тя издърпа ръката си от неговата, докато пищеше. Ловджийски рогове изстенаха в нощта. Светлина грейна от току-що открити фенери, които разкриваха мъже в униформи сред дърветата. Другите роби се пръснаха и се стрелнаха от храсталака като ловджийска плячка. До Каладин, кракът на Налма беше хванат в свиреп стоманен капан — чудо с пружини и челюсти, което не биха използвали дори за звяр, от страх да не развалят спорта. Пищялът й се подаваше през кожата.

— О, Отче на Бурята — прошепна Каладин, докато духчета на болката се извиваха покрай тях. — Отче на Бурята! — Той се опита да спре кръвта, но тя шуртеше между пръстите му. — Отче, не. Отче на Бурята!

— Каладин — каза Налма през стиснати зъби. — Каладин, бягай…

Стрели поразиха няколко от тичащите роби. Други двама се хванаха в капани. В далечината един глас извика:

— Чакайте! Навлизате в моята собственост!

— Необходимост, Сиятелни господарю — обади се по-силен глас. Местният Върховен господар. — Освен ако не искате да насърчите още от това поведение.

Толкова много кръв. Каладин безполезно направи превръзка, докато Налма се опитваше да го избута настрани, да го накара да бяга. Вместо това той взе ръката й и я задържа, плачеше, докато жената умираше.

След като убиха другите, Сиятелните господари го откриха все още коленичил там. Противно на логиката, те го пощадиха. Казаха, че било, защото не бягал с останалите, но в действителност искаха някой, който да отнесе предупреждение на другите роби.

Независимо от причината, Каладин бе оцелял.

Винаги така ставаше.

* * *

Нямаше никакви храсталаци тук, в Морето на сенките, но тези стари инстинкти служеха на Каладин добре, докато се промъкваше към фара. Бе предложил да разузнае напред, тъй като нямаше доверие на тази тъмна земя. Другите се бяха съгласили. Той можеше да избяга при нужда с Оттласвания, а и нито Адолин, нито Лазур имаха опит в разузнаването. Каладин не спомена, че повечето от неговата практика да се промъква бе дошла от миналото му като роб беглец.

Съсредоточи се да стои близо до земята, опитваше се да използва пукнатините в черния камък, за да скрие приближаването си. За щастие, тихото пристъпване не беше трудно по тази стъклена земя.

Фарът представляваше голяма каменна кула, завършваща с огромен открит огън. Хвърляше крещящо оранжево сияние над върха на полуострова. Откъде намираха горивото за това нещо?

Той се приближи още, като без да иска стресна няколко духчета на живота — те се изстреляха от някакви кристални растения, след което пак полетяха надолу. Каладин замръзна, но не чу звуци откъм фара.

След като се приближи още, се настани да погледа известно време, да види дали може да забележи нещо подозрително. Болезнено му липсваше прозрачната форма, която имаше Сил във Физическото царство; тя можеше да докладва на останалите какво бе видял или дори сама да разузнае из сградата, невидима за всички, освен за точните очи.

Не след дълго нещо изпълзя от сферите на океана до него: кръгло, подобно на октопод създание с дебело, издуто тяло и присвити крака. Голямо горе-долу на половината на току-що проходило дете, то скочи близо до него, след което наклони цялата горна половина на главата си назад. Дълъг език се изстреля във въздуха от зеещата уста и започна да се мята и вее.

„Бурите да го отнесат. Духче на очакването?“ Те изглеждаха като дълги ленти от неговата страна, но май… са представлявали веещи се езици? Какви други прости, стабилни части от живота му бяха пълни лъжи?

Още две духчета на очакването се присъединиха към първото, струпаха се около него и разгърнаха дългите си, мятащи се езици. Той подритна към тях.

— Къш.

Измамно солидни, те отказаха да помръднат, така че Каладин опита да се успокои, като се надяваше от това да изчезнат. Най-сетне просто продължи напред, а тримата му досадни придружители заподскачаха зад него. Това извънредно нарушаваше невидимостта на приближаването му и го изнервяше допълнително — което на свой ред караше духчетата на очакването още повече да искат да стоят с него.

Той успя да достигне стената на кулата, където очакваше горещината от огромния огън да бъде задушаваща. А се оказа, че едва се усещаше. Забележимо пламъците караха сянката му да се държи нормално, като се простираше зад него, вместо да сочи към слънцето.

Каладин си пое дъх, след което погледна през прозореца с отворени капаци, към първия етаж на фара.

Вътре видя стар мъж шин — с набраздена, сбръчкана кожа и напълно плешива глава — да седи на стол и да чете на светлина на сфери. Човек? Той не можеше да реши дали това е добър или лош знак. Старецът започна да обръща нова страница в книгата си, след което замръзна и вдигна поглед.

Каладин залегна, сърцето му биеше до пръсване. Глупавите духчета на очакването продължаваха да се тълпят наблизо, но езиците им не трябваше да са видими през прозореца…

— Ехо? — обади се глас с акцент от вътрешността на фара. — Кой е там? Покажи се!

Каладин въздъхна, след което се изправи. Дотук с обещанието му да свърши малко невидимо разузнаване.

* * *

Шалан чакаше с останалите в сянката на странен каменен израстък. Приличаше на нещо като гъба, направена от обсидиан, с височината на дърво; помисли си, че е виждала подобни неща и преди, по време на едно от надзъртанията й в Морето на сенките. Шарка каза, че било живо, но „много, много бавно“.

Групата чакаше, замислено, докато Каладин разузнаваше. Шалан мразеше да го изпраща сам, но тя самата си нямаше идея от подобни неща. Воал имаше. Но Воал… все още бе увредена от случилото се в Колинар. Това беше опасно. Къде щеше да се крие Шалан сега? Като Сияйна?

„Открий равновесието“, бе казал Шутът. „Приеми болката, но не приемай, че си я заслужила…“

Тя въздъхна, след което извади скицника си и започна да рисува някои от духчетата, които бяха видели.

— Е — започна Сил, като седна на един камък наблизо и започна да люлее крака. — Винаги съм се чудила. Светът странен ли ти изглежда или нормален?

— Странен — отвърна Шарка. — Ммм. Както и на всички останали.

— Предполагам, че технически погледнато, никой от нас няма очи — продължи Сил, като се наведе назад и погледна към стъкления навес на дървесно-гъбения им подслон. — Ние всички сме части от видима сила. Ние, духчетата на Чест, имитираме самата Чест. Вие, Потайните, имитирате… странни работи?

— Фундаменталната, лежаща в основата на всичко математика, чрез която се случват естествените феномени. Ммм. Истини, които обясняват материята на съществуването.

— Да. Странни работи.

Шалан отпусна молива си и погледна с недоволство към опита, който бе направила, да нарисува духче на страха. Изглеждаше като детски драскулки.

Воал се процеждаше навън.

„Това винаги си била ти, Шалан. Трябва да го признаеш. Да го позволиш.“

— Опитвам се, Шуте — прошепна тя.

— Добре ли си? — попита Адолин, коленичи до нея и сложи ръка на гърба й, след което разтри раменете й. Бурите да го отнесат, чувството беше приятно. Бяха стигнали напълно твърде далече през последните дни.

Той погледна към скицника й.

— Още… как го наричаше? Абстракционализъм?

Тя рязко захлопна скицника.

— Защо мостовият се бави толкова? — Шалан погледна през рамото си, което прекъсна Адолин. — Не спирай — добави — или ще те убия.

Той се изкикоти и продължи да масажира раменете й.

— Ще се оправи.

— Ти се тревожеше за него вчера.

— Страда от бойна умора, но една цел може да му помогне. Трябва да го гледаме, когато не върши нищо, не когато има конкретна мисия.

— Щом казваш. — Тя кимна към Лазур, която седеше до брега, загледана през океана от сфери. — Какво мислиш за нея?

— Тази униформа е добре ушита — отвърна Адолин, — но синьото не си подхожда с кожата й. Трябва й по-светъл нюанс. Нагръдникът й е твърде голям, сякаш се опитва да докаже нещо. Обаче ми харесва пелерината. Винаги съм искал да оправдая носенето на такава. На баща ми му се разминава, но на мен — никога.

— Не питах за оценка на гардероба й, Адолин.

— Облеклото говори много за хората.

— Така ли? Какво се случи с лъскавия костюм, който носеше в Колинар?

Той погледна надолу — което прекъсна масажа на раменете за неприемливо дълго време, докато преброи до три, така че тя му изръмжа.

— Вече не ми ставаше — каза той и продължи с разтриването. — Обаче ти повдигаш важен проблем. Да, трябва да намерим храна и вода. Но ако се наложи да нося тази униформа по време на цялото пътуване, няма да има нужда ти да ме убиваш. Аз ще се самоубия.

Шалан почти бе забравила, че е гладна. Колко странно. Въздъхна, затвори очи и се опита да не се разтапя прекалено от докосването му.

— Ъъ — обади се той след малко. — Шалан, какво мислиш, че е това?

Тя погледна накъде беше кимнал и забеляза странно малко духче да се носи във въздуха. В бяло като кост и кафяво, то имаше крила, които се разперваха от двете му страни, и дълги плитки за опашка. Пред тялото му летеше кубче.

— Прилича на онези духчета на славата, които видяхме по-рано — отбеляза тя. — Само че в грешния цвят. И формата на главата е…

— Покварена! — възкликна Сил. — Това е едно от духчетата на Зло!

* * *

Докато пристъпваше във фара, инстинктите на Каладин го накараха да провери от двете страни на вратата за някой, който чака в засада. Стаята изглеждаше празна, като изключим мебелите, мъжът шин и някакви странни картини на стените. Помещението миришеше на тамян и подправки.

Мъжът затвори книгата си рязко.

— На косъм, а? Е, нека започнем! Нямаме много време. — Той се изправи и се оказа, че е доста нисък. Странните му дрехи издуваха части от ръцете му, панталоните му бяха много тесни. Отиде до една врата в страничната стена.

— Трябва да доведа приятелите си — каза Каладин.

— О, ама най-добрите четения се случват в началото на бурята! — Старецът погледна малко устройство, което извади от джоба си. — Остават само две минути.

Буря? Лазур каза, че няма нужда да се притесняват от тях в Морето на сенките.

— Чакай — обади се Каладин и пристъпи след дребния човек — който бе влязъл в стая, построена срещу основата на фара. Имаше големи прозорци, но основната й характеристика беше малка масичка в средата. На нея имаше нещо издуто, покрито с черен парцал.

Каладин откри, че е… любопитен. Това беше добре, след мрака на последните няколко дни. Той пристъпи напред, като отново се огледа настрани. На едната стена имаше картина на коленичили хора пред светлобяло огледало. Друга представляваше градски пейзаж на зазоряване, с група ниски къщички, струпани пред огромна стена, зад която искреше светлина.

— Е, нека започнем! — заговори мъжът. — Дошъл си, за да станеш свидетел на нещо удивително и аз ще ти го осигуря. Цената са нищожните две марки Светлина на Бурята. Ще бъдеш щедро възнаграден в замяна — и с мечти, и със слава!

— Наистина трябва да взема приятелите си… — започна Каладин.

Старецът дръпна парцала от масата и разкри голям кристален глобус. Той светеше със силна светлина и окъпваше стаята в блясък. Каладин примигна срещу него. Това Светлина на Бурята ли беше?

— Цената ли те спира? — попита човекът. — Какво са парите за теб? Потенциал? Ако никога не ги похарчиш, никога няма да спечелиш нищо от това, че ги притежаваш. А да станеш свидетел на това, което предстои, в пъти ще те компенсира за малката загуба на средства!

— Аз… — подхвана Каладин и заслони очи от светлината. — Бурите да го отнесат, човече. Нямам представа за какво говориш.

Мъжът шин се намръщи, лицето му бе осветено отдолу като глобуса.

— Дойде тук, за да ти разкрия съдбата, нали? При Рии Оракула? Искаш да видя неизвървените пътеки — по време на буря, когато царствата се преплитат.

— Съдбата? Имаш предвид да ми предскажеш бъдещето? — Каладин усети горчив вкус в устата си. — Бъдещето е забранено.

Старецът наклони глава.

— Но… не си ли дошъл за това при мен?

— Не, бурите да го отнесат. Търся път. Чухме, че тук спират кораби.

Мъжът разтри носа си и въздъхна.

— Път? Защо не каза така? А аз наистина се наслаждавах на речта. Е, добре. Кораб? Нека проверя календарите. Мисля, че скоро ще идват запаси…

Той мина покрай Каладин, като си мърмореше сам.

Отвън по небето се плъзнаха вълни от светлина. Облаците заблещукаха, събирайки странно, ефирно сияние. Каладин зяпна, след това погледна обратно към дребния старец, който бе взел тефтер от една малка масичка.

— Това… — започна Каладин. — Така ли изглеждат бурите от тази страна?

— Ммм? О, нов си, така ли? Как си стигнал до Морето на сенките, а не си виждал преминаваща буря? Да не си дошъл директно през Перпендикулярността? — Старецът се намръщи. — Вече не минават много хора оттам.

Тази светлина. Ярката сфера на масата — голяма колкото човешка глава и светеща в млечнобяло — променяше цветовете си така, че те отговаряха на перлените вълнички отгоре. В този глобус нямаше скъпоценен камък. И светлината изглеждаше различна. Смайваща.

— Ей — започна мъжът, докато Каладин пристъпваше напред, — не пипай това. То е само за подобаващо обучени га…

Каладин отпусна ръка върху сферата.

И се остави бурята да го понесе.

* * *

Шалан и останалите залегнаха, за да се прикрият, но твърде бавно. Странното духче влетя право под малкия им навес.

Над тях облаците започнаха да се изпълват с ярко море от цветове.

Поквареното духче на славата кацна върху ръката на Шалан.

— Зло подозира, че си оцеляла — обади се глас в ума й. Това… това беше гласът на Несътворената от огледалото. Сджа-анат. — Той смята, че нещо странно се е случило с Клетвената порта заради влиянието ни — никога преди не сме успявали да Просветим подобни силни духчета. Вероятно е да се случи нещо странно. Аз излъгах и казах, че мисля, че ти си изпратена далеч, далеч отвъд точката на преместване.

— Той има слуги в това царство и те ще бъдат инструктирани да те намерят. Така че се пази. За щастие, той не знае, че си Тъкачка на Светлина — поради някаква причина е решил, че си Инозвател.

— Ще направя каквото мога, но мисля, че той вече не ми вярва.

Духчето отлетя.

— Чакай! — викна Шалан. — Чакай, имам въпроси!

Сил се опита да го хване, но то й избяга и скоро се носеше над океана.

* * *

Каладин яздеше бурята.

Беше правил това и преди, в сънищата си. Дори бе говорил с Отеца на Бурята.

Сега усещането беше различно. Той яздеше блестяща, трептяща стихия от цветове. Покрай него облаците профучаваха с невероятна скорост и се сливаха с цветовете. Пулсираха заедно с тях, сякаш в някакъв ритъм.

Не можеше да почувства Отеца на Бурята. Не можеше да види пейзаж под себе си. Само блестящи цветове и облаци, които избледняваха в… светлина.

След това фигура. Далинар Колин, коленичил на някакво мрачно място, обграден от девет сенки. Проблясък на блестящи, червени очи.

Героят на врага идваше. В този момент Каладин разбра — съкрушително усещане премина през него, — че Далинар бе в ужасна, ужасна опасност. Без помощ, Тоягата беше обречен.

— Къде! — изкрещя Каладин, когато светлината започна да избледнява. — Кога! Как да стигна до него!

Цветовете изчезнаха.

— Моля те!

Видя проблясък на бегло познат град. Нависоко, построен сред скалите, той имаше отличителна подредба от сгради в центъра. Стена и океан отвъд нея.

Каладин падна на колене в стаята на гадателя. Дребният шин блъсна ръката му от светещата сфера.

— … датели като мен. Ще я съсипеш или… — Той млъкна, след което хвана главата на Каладин и я завъртя към себе си. — Ти си видял нещо!

Каладин кимна слабо.

— Как? Невъзможно. Освен ако… не си Надарен. Какво Подсилване си ти? — Той присви очи към Каладин. — Не. Нещо друго. Милостиви Доми… Повелител на Стихиите? Отново ли е започнало?

Каладин се изправи тромаво на крака. Погледна към голямата топка със светлина, която пазачът на фара отново покри с черния парцал, а после сложи ръце на челото си, което пулсираше от болка. Какво беше това? Сърцето му препускаше от безпокойство.

— Аз… трябва да взема приятелите си — каза той.

* * *

Каладин седеше в главната стая на фара, в стола, който Риино — шинският пазач на фара — бе заемал по-рано. Шалан и Адолин преговаряха с него в другия край на помещението, Шарка бе надвиснал над рамото на Шалан и изнервяше гадателя. Риино имаше храна и запаси, които можеше да изтъргува, макар че те щяха да им струват заредени сфери. Очевидно Светлината на Бурята бе единствената стока от значение от тази страна.

— Шарлатани като него са често срещани на мястото, от което идвам — обясняваше Лазур, облегнала гърба си на стената близо до Каладин. — Хората, които твърдят, че са способни да видят бъдещето, и които живеят от чуждите надежди. Вашето общество имаше право да ги забрани. Духчетата правят нещо сходно, така че такива като него са принудени да живеят по подобни места, като се надяват, че хората ще бъдат достатъчно отчаяни, за да дойдат при тях. Най-вероятно си намира по малко работа с всеки кораб, който мине оттук.

— Аз видях нещо, Лазур — каза Каладин, който все още трепереше. — Беше истинско. — Чувстваше се изцеден, както се чувства човек, който дълго е вдигал тежести.

— Може би — съгласи се жената. — Тези типове използват прахове и пудри, които причиняват еуфория и те карат да си мислиш, че си видял нещо. Дори боговете по моя край долавят само проблясъци от Царството на духа — и през целия си живот съм срещала само един човек, за който вярвам, че го е разбрал наистина. И той всъщност може би е бог. Не съм сигурна.

— Шутът — предположи Каладин. — Мъжът, който ти е донесъл метала, предпазил Превръщателя ти.

Тя кимна.

Е, Каладин наистина бе видял нещо. Далинар…

Адолин тръгна към тях и подаде на Каладин тумбест, метален цилиндър. Той използва устройство — осигурено от стареца шин, — за да отвори горната му част. Вътре имаше няколко порции риба. Каладин побутна парчетата с пръсти, след което огледа контейнера.

— Храна в консерва — отбеляза Лазур. — Изключително удобно.

Стомахът на Каладин къркореше, така че той зарови в рибата с лъжицата, която Адолин му даде. Беше солена, но вкусна — много по-добра от нещо Превърнато. Шалан се присъедини към тях, следвана от Шарка, докато пазачът на фара излезе, за да вземе някакви запаси, които бе изтъргувал. Той погледна към прага, където стоеше духчето на Острието на Адолин, безмълвно като статуя.

През прозореца на стаята Каладин можеше да види как Сил седи на брега и гледа през морето от сфери. „Косата й не се вее тук“, помисли си. Във Физическото царство често го правеше, сякаш носена от невидим бриз. Тук се държеше като човешка коса.

Тя не бе пожелала да влезе във фара поради някаква причина. Това пък защо?

— Пазачът казва, че всеки момент ще пристигне кораб — обади се Адолин. — Трябва да можем да си купим пропуск.

— Ммм — обади се Шарка. — Този кораб отива до Богослужение. Ммм. Град на острова.

— Остров?

— От нашата страна е езеро — обясни Адолин. — Наречено Морето на копията, в най-южната част на Алеткар. До руините… на Раталас. — Той сви устни и извърна поглед.

— Какво? — попита Каладин.

— Раталас е мястото, на което бе убита майка ми — поясни Адолин. — Убита от бунтовници. Смъртта й подлуди баща ми. Едва не го изгубихме в отчаянието му. — Той поклати глава и Шалан сложи ръката си върху рамото му. — Не е… не е приятно събитие, за което да мисля. Садеас изгори града до основи за наказание. Баща ми придобива особено, отнесено изражение всеки път, когато някой спомене Раталас. Мисля, че вини себе си, задето не е спрял Садеас, макар и да е бил полудял от скръб по онова време, ранен и в полусъзнание заради покушение над собствения му живот.

— Е, от тази страна все още има град на духчетата — обади се Лазур. — Но е в грешната посока. Трябва да се отправим на запад — към Рогоядските върхове, — а не на изток.

— Ммм — намеси се Шарка. — Богослужение е истински град. В него можем да открием кораб за всяка посока, в която искаме да тръгнем. А и пазачът не знае кога оттук ще мине кораб, който да пътува в правилната посока.

Каладин остави порцията си, след което махна на Шалан.

— Може ли да ми дадеш малко хартия?

Тя му даде лист от скицника си. С неопитна ръка, той нарисува сградите, които бе видял в моментното си… каквото и да беше. „Виждал съм тази подредба преди. Отгоре.“

— Това е град Тайлен — обади се Шалан. — Нали?

„Точно така“, помисли си Каладин. Беше го посетил веднъж, когато отваряше градската Клетвена порта.

— Видях това във видението, за което ти говорех. — Той погледна към Лазур, която изглеждаше скептична.

Каладин все още можеше да почувства емоциите от видението, онова тътнещо усещане за безпокойство. Сигурното знание, че Далинар се намира в смъртна опасност. Девет сенки. Герой, който щеше да поведе вражеските сили…

— Клетвената порта в град Тайлен е отворена и работи — каза Каладин. — Двамата с Шалан се погрижихме за това. И тъй като Клетвената порта в Колинар ни доведе в Морето на сенките, на теория друга — такава, която не е покварена от Несътворените — може да ни върне обратно.

— Ако предположим, че аз разбера как да я активирам от тази страна — добави Шалан. — Това е доста смело предположение.

— Трябва да опитаме да стигнем Перпендикулярността при Върховете — намеси се Лазур. — Това е единственият сигурен път назад.

— Пазачът смята, че там се случва нещо странно — рече Шалан. — Не са идвали никакви кораби от онази посока.

Каладин отпусна пръсти върху скицата, която беше нарисувал. Той трябваше да стигне до град Тайлен. Нямаше значение как. Мракът в него изглежда се оттегляше.

Той имаше предназначение. Цел. Нещо, върху което да се съсредоточи, нещо различно от хората, които бе загубил в Колинар.

Да защити Далинар.

Групичката се разположи в очакване на кораба и Каладин продължи да се храни. Отне няколко часа, през които цветът на облаците постепенно избледняваше, преди да станат напълно бели отново. От другата страна бурята бе преминала.

Най-накрая Каладин видя нещо на хоризонта, отвъд мястото, на което Сил седеше на скалите. Да, това беше кораб, който плаваше от запад. Обаче… нямаше платна. Някога беше ли усещал вятър в Морето на сенките? Не мислеше така.

Корабът преминаваше през океана от сфери, устремен към фара. Нямаше платна, нито мачта, нито гребла. Вместо това беше дърпан отпред чрез изкусно окачване с въжета на групичка изумителни духчета. Дълги и плоски, те имаха глави като проточени стебла и се носеха на няколко чифта веещи се крила.

Бурите да го отнесат… те дърпаха кораба като чули. Летящи, величествени чули с вълнообразни тела. Никога не бе виждал нещо подобно.

Адолин изсумтя от мястото, на което седеше, до прозореца.

— Е, поне ще пътуваме със стил.

98
Състезание

„Знанията подсказват да напуснете града, ако духчетата там се държат странно. Любопитно обаче, Сджа-анат често е описвана като отделен индивид, докато други — като например Моелак или Ашертмарн — са били виждани като сили.“

Из Митика на Хеси, страница 90

Сет от Шиновар напусна крепостта на Разбиващите Небето с двайсетте други придружители. Слънцето наближаваше покрития с облаци хоризонт и окъпваше Чистото езеро в червено и златисто. От тези спокойни води, странно, сега изникваха десетки дълги дървени прътове.

С различни височини, вариращи от метър и половина до десет, тези прътове изглежда бяха забити в пукнатини по дъното на езерото. Всеки имаше странна, буцеста форма на върха.

— Това е изпитание за бойни способности — обясни Майстор Уорен. Мъжът от Азир изглеждаше странно в одеждите на марабетийски управник, с голи гърди и рамене, покрити от къса, десенирана мантия. Азишите обичайно бяха толкова благоприлични, прекалено обременени с роби и шапки. — Трябва да тренираме, за да се бием, ако Опустошението наистина е започнало.

Без напътствията на Нин, който да потвърди това, те говореха за Опустошението с „ако“-та и „може би“-та.

— Всеки прът завършва с няколко торби, които съдържат пудри с различен цвят — продължи Уорен. — Бийте се, като ги хвърляте — не можете да използвате други оръжия и не можете да напускате очертанията на състезанието, маркирани от прътовете. Ще обявя край, когато слънцето залезе. Ще преброим пътите, в които униформата на всеки придружител е била маркирана от някоя от тези торби с пудра. Губите две точки за всеки различен цвят по униформата си и допълнителна половин точка за всеки повторен удар от даден цвят. Победител е онзи, който е изгубил най-малко точки. Започнете.

Сет извлече Светлина на Бурята и се Оттласна във въздуха с останалите. Макар да не се интересуваше дали ще спечели съмнително състезание за майсторство, възможността да изтанцува Оттласванията — като никога, без да е необходимо да причинява смърт и разрушение — му допадаше. Щеше да бъде като в онези дни на младостта му, които прекарваше в тренировки с Мечове на Чест.

Той се понесе нагоре на около десет метра, след което използва половин Оттласване, за да кръжи. Да, върховете на прътовете бяха осеяни с малки торбички, вързани с въже. Той се Оттласна покрай един и сграбчи торбичка, от която изхвърча малко розов прах, когато я взимаше. Сега разбираше защо на придружителите бе казано да носят бели ризи и панталони днес.

— Отлично — каза той, докато другите придружители се разпръсваха и събираха торбички.

— Какво? — попита мечът. Сет го носеше на гърба си, добре прикрепен на мястото си, под ъгъл от който не можеше да извади оръжието. — Не разбирам. Къде е злото?

— Днес няма зло, меч-ними. Просто предизвикателство.

Той захвърли торбичката по една от другите придружители, като я уцели точно в рамото и последвалият прах оцвети ризата й на това място. Майсторът изрично бе казал, че само цвят по униформата ще бъде преброяван, така че да държи торбичките и да оцвети собствените си пръсти беше позволено. По същия начин, ако удареше някого в лицето, нямаше да получи предимство.

Другите бързо се отдадоха на играта; скоро торбички летяха във всички посоки. Всеки прът имаше един-единствен цвят, което подтикваше съперниците да се придвижват, за да ударят другите с колкото се може повече цветове. Джорет въпреки това се опита да кръжи на едно място, пазейки един прът, за да попречи на останалите да го уцелят с този цвят. Обаче стоенето на място го превръщаше в мишена и скоро униформата му беше покрита с петна.

Сет се гмурна, след което се издигна с прецизно Оттласване, така че да пикира по повърхността на Чистото езеро. Той грабна един прът, докато подминаваше, и го огъна извън обсега на Кали, докато тя се спускаше отгоре.

„Прекалено ниско съм“, осъзна Сет, когато торби с прах започнаха да падат към него. „Твърде лесна мишена.“

Той се изви назад и напред, изпълнявайки сложна маневра, която използваше и Оттласването, и вятъра от преминаването му. Торбичките плеснаха във водата до него.

Сет се издигна нагоре. Оттласването не беше като полета на лястовицата — по-скоро бе като да се вържеш с конци, кукла, която да бъде подръпвана насам-натам. Беше лесно да изгубиш контрол, както показваха неловките движения на някои от по-новите придружители.

Докато Сет набираше височина, Зедзил се озова зад него, хванал торбичка във всяка ръка. Сет добави второ Оттласване нагоре, след което трето. Неговата Светлина на Бурята траеше в пъти по-дълго от преди — можеше само да предполага, че Сияйните са по-ефективни от тези, които използват Остриета на Чест за силите си.

Изстреля се нагоре като стрела, духчета на вятъра се присъединиха и завъртяха край него. Зедзил го последва, но когато се опита да го замери с една торбичка, вятърът беше твърде силен. Торбичката моментално полетя назад и уцели собственото му рамо.

Сет се гмурна надолу и Зедзил го последва, докато Сет не грабна една зелена торбичка от един прът и не я хвърли през рамо, като отново го уцели. По-младият мъж изруга, после се изстреля нагоре да търси по-лесна плячка.

И все пак този бой се оказа изненадващо предизвикателство. Сет рядко се бе сражавал насред въздуха и това състезание за него беше близко до онзи път, в който се би с Бягащия по вятъра в небето. Той се извиваше между прътовете, избягваше торбички — дори хвана една във въздуха, преди да го удари — и откри, че се забавлява.

Писъците от сенките изглеждаха бледи, по-малко настойчиви. Той се извиваше между торбичките, хвърлени по него, танцуваше над езеро, нашарено от цветовете на залязващо слънце, и се усмихваше.

След което моментално се почувства виновен. Бе оставил след себе си сълзи, кръв и ужас като личен печат. Бе унищожил кралства, семейства — и невинни, и виновни. Не можеше да бъде щастлив. Той бе само инструмент за възмездие. Не изкупление, защото не смееше да вярва в подобно нещо.

Ако беше принуден да продължава да живее, това не трябваше да е живот, на който някой някога да може да завиди.

— Мислиш като Вашър — каза мечът в главата му. — Познаваш ли го? Той обучава хората за мечовете сега, което е забавно, защото ВараТреледис винаги казва, че Вашър изобщо не го бива с меча.

Сет отново се посвети на боя, не за удоволствие, а от практичност. За съжаление, временното му разсейване му спечели първото му улучване. Тъмносиня торбичка го удари и остави кръг върху бялата му риза.

Той изрева и се понесе нагоре с торбичка във всяка ръка. Хвърляше ги с прецизност, като уцели един придружител в гърба и след това друг в крака. Наблизо четирима от по-старите придружители летяха във формация. Преследваха изолиран участник, като го обсипваха с осем торбички и често успяваха да отбележат шест или седем удара, докато те самите рядко биваха уцелени.

Когато Сет прелетя край тях, те се съсредоточиха върху него, може би защото униформата му беше почти безупречна. Той незабавно се Оттласна нагоре — като прекъсна последното си Оттласване, — за да опита да се издигне над групичката. Тези придружители обаче добре контролираха силите си и не се отказваха лесно.

Ако продължеше право нагоре, те просто щяха да го преследват, докато не му свършеше Светлината. Запасите му вече бяха на привършване, тъй като на всеки участник бе дадена само толкова, че да издържи до края на изпитанието. Ако използваше двойно или тройно Оттласване твърде често, Светлината му щеше да свърши преди това.

Слънцето се изплъзваше от поглед сантиметър по сантиметър. Не оставаше много време, просто трябваше да издържи.

Сет се гмурна настрани, движеше се бързо и хаотично. Само един от членовете на групата, която го преследваше, рискува да го замери; другите знаеха, че трябва да чакат по-добра възможност. Пикирането на Сет го отведе към един прът, но на него нямаше торбички. Фари изглеждаше, сякаш ги бе събрал всичките, за да се запаси с цвета.

Така че Сет грабна самия прът.

Избута го настрани и го огъна, докато не се пречупи, а в ръцете му остана триметрова пръчка. Той я олекоти с частично Оттласване нагоре, след което я пъхна под мишницата си.

Бърз поглед през рамо му показа, че четиримата съотборници все още го следват. Онзи, който го бе замерил по-рано, бе взел две нови торбички и настигаше останалите с двойно Оттласване.

— Отстоявай позицията си — предложи мечът. — Можеш да се справиш с тях.

Като никога, Сет се съгласи. Стрелна се надолу, докато не доближи водата, преминаването му предизвика следа от вълнички по повърхността. По-младите придружители отскачаха от пътя му, хвърляйки торбички с прах, но пропускаха заради скоростта му.

Той нарочно се Оттласна настрани с гладък, предвидим завой. Това бе точно възможността, която групичката очакваше, и те започнаха да го замерят. Но той не беше някое изплашено дете, за да бъде ужасѐн или смазан от превъзхождащ го брой участници. Той беше Убиеца в Бяло. И това бе просто игра.

Сет се завъртя и започна да отбива торбичките с пръчката си. Дори успя да запрати последната в лицето на водача на групата, мъж на име Тай.

Нямаше да се брои като уцелване, но прахът влезе в очите на Тай и го накара да запримига и да забави темпо. Групата бе изразходвала повечето от торбичките си, което позволи на Сет — сега Оттласнат директно към тях — да се приближи.

А никой никога не биваше да му позволява да се приближи твърде много.

Той пусна пръчката и хвана една придружителка за ризата, използвайки я за щит от един противник, който не беше част от групата и който хвърляше червени торбички. Сет се завъртя с нея и после я ритна към един от приятелите й. Двамата се сблъскаха и оставиха зад себе си следи от червен прах. Той сграбчи още един придружител от групата и се опита да го Оттласне настрани.

Но тялото на мъжа се съпротивляваше на Оттласването. Хора, които бяха изпълнени със Светлина на Бурята, бяха по-трудни за Оттласване — нещо, което Сет разбираше едва сега. Той можеше обаче да Оттласне себе си назад, като повлече мъжа със себе си. Когато го пусна, човекът имаше трудности да се нагоди към смяната в движещата сила и се разтресе във въздуха, като позволи на шест торбички да го уцелят.

Сет се стрелна настрани, Светлината му застрашително намаляваше. Само още няколко минути…

Под него Тай извика на другите и посочи към Сет. Очевидният настоящ победител. Само една стратегия бе логична в този момент.

— Хванете го! — кресна Тай.

— О, чудесно! — обади се мечът.

Сет се Оттласна надолу — което беше мъдър ход, тъй като много от участниците се стрелнаха нагоре край него, предположили, че ще се опита да остане високо. Не, най-добрата му защита, когато го превъзхождаха числено, бе объркването. Той се завря между тях, буря от торбички се целеха в него. Сет направи каквото можа, за да ги избегне, стрелкаше се в едната посока, после в другата, — но атаките бяха твърде много. Зле прицелените бяха най-опасни, тъй като когато се преместеше от пътя на добре прицелена торбичка, почти винаги се оказваше на пътя на някоя зле прицелена.

Една торбичка го уцели по гърба, последвана от втора. Трета отстрани. Прах летеше навсякъде край него, докато другите придружители се удряха и помежду си. Това беше надеждата му: че дори докато поема удари, те ще понесат повече.

Той се издигна, след което се спусна отново, като накара другите да се разлетят като врабчета пред ястреб. Летеше край водата, разпръскваше рибите в изчезващата светлина, после се изстреля нагоре, за да…

Светлината на Бурята му се изчерпа.

Сиянието му изчезна. Бурята в него замря. Преди слънцето да успее да залезе, студът го обгърна. Сет описа дъга във въздуха и бе пометен с десетина различни торбички. Спусна се през облака от многоцветен прах, като оставяше след себе си послеобраз на зле прикрепения си дух.

Пльосна в Чистото езеро.

За щастие, не беше твърде високо, така че приземяването бе само леко болезнено. Сет удари дъното на плиткото езеро; след това, когато се изправи, другите го обсипаха с още един порой от торбички. Нямаше милост от тази групичка.

Последното парченце от слънцето се скри и Майстор Уорен обяви края на състезанието. Другите се пръснаха настрани, Светлината им изпъкваше на здрачаване.

Сет стоеше до кръста във вода.

— Леле — обади се мечът. — Съчувствам ти.

— Благодаря, меч-ними. Аз…

Какви бяха онези две духчета, които летяха край него, оформени като малки цепки във въздуха? Разделяха небето като разрези върху кожа, разкривайки черно поле, пълно със звезди. Когато се движеха, материята на реалността се огъваше край тях.

Сет наклони глава. Вече не приписваше на духчетата някакво религиозно значение, но все още можеше да им се диви. Може и да бе изгубил това състезание, но изглежда бе впечатлил Върховните духове.

А дали беше изгубил? Какви точно бяха правилата?

Замислен, той се гмурна под водата и преплува през плиткото езеро обратно до брега. Изкатери се на него, вода се стичаше от дрехите му, докато вървеше към останалите. Майсторите бяха донесли ярки фенери със сфери, както и вода и напитки. Един придружител от Ташикк записваше точките, докато двама майстори решаваха кое се брои за „удар“ и кое не.

Сет внезапно се почувства разочарован от игрите им. Нин му бе обещал възможността да прочисти Шиновар. Нямаше време за игрички. Моментът бе дошъл да се издигне до ранг отвъд всичко това.

Той отиде при майсторите.

— Съжалявам, че спечелих и това състезание, както направих и в онова със затвора.

— Ти? — не можеше да повярва Тай. Той имаше пет удара по себе си. Не беше зле. — Теб те удариха поне двайсет пъти.

— Струва ми се — отвърна Сет, — че правилата гласяха, че победител е онзи с най-малко петна по униформата си. — Той протегна ръце настрани, за да разкрие чисто белите си дрехи, измити от плуването му.

Уорен и Ки се спогледаха. Тя му кимна с лека усмивка.

— Винаги има някой — каза Уорен, — който забелязва това. Запомни, че макар пропуските да могат да се използват, Сет, син на Нетуро, е опасно да разчиташ на тях. И все пак ти се справи добре. И с представянето си, и със забелязването на пропуска в правилата. — Той се взря в нощта, като присви очи пред двете Върховни духчета, които изглежда се бяха разкрили и пред Уорен. — И други са съгласни.

— Той използва оръжие — обади се един от по-старите придружители и го посочи. — Той наруши правилата!

— Използвах прът, за да блокирам удари — обясни Сет. — Но не съм нападнал никого с него.

— Нападна мен! — обади се жената, която бе захвърлил по някого.

— Физическият контакт не беше забранен, а и аз не съм виновен, че ти си неспособна да контролираш Оттласванията си, когато те пусна.

Майсторите не възразиха. Ки се наведе към Уорен.

— Той е отвъд уменията на тези. Не осъзнавах…

Уорен отново погледна към Сет.

— Скоро ще имаш свое духче, съдейки по това представяне.

— Не скоро — отсече Сет. — Веднага. Ще изрека Третия Идеал тази вечер, избирайки да следвам закона. Аз…

— Не — прекъсна ги един глас.

Една фигура се изправи на ниската стена, която обграждаше каменния двор на ордена. Разбиващите Небето ахкаха, вдигнали фенери, осветявайки мъж с тъмна кожа на макабаки, подчертана от бял белег във формата на полумесец на едната буза. За разлика от другите, той носеше поразителна униформа в сребристо и черно.

Нин, син на Бог, Нале, Наку, Налан — този мъж имаше стотици различни имена и бе почитан из цял Рошар. Светителят. Съдията. Основател на човешкия род, защитник от Опустошения, мъж, издигнат до божество.

Вестителят на Справедливостта се бе завърнал.

— Преди да се закълнеш, Сет, син на Нетуро — заговори Нин, — има някои неща, които трябва да разбереш. — Той огледа Разбиващите Небето. — Неща, които всички вие трябва да разберете. Придружители, майстори, съберете запасите ни от скъпоценни камъни и вземете раниците за поход. Ще оставим повечето от придружителите. Изпускат твърде много Светлина на Бурята, а нас ни чака дълъг път.

— Тази нощ ли, Справедливи? — попита Ки.

— Тази нощ. Време е да научите двете най-големи тайни, които знам.

Из скицника на Шалан: Мандри

99
Въздействащите

„Нергаул бе известен с това, че подлудява войските с боен гняв и така им осигурява невероятна жестокост. Любопитното е, че го правеше и с двете страни в конфликта, Пустоносни и човеци. Това изглежда често срещано за по-неосъзнатите духчета.“

Из Митика на Хеси, страница 121

Когато Каладин се събуди на кораба в Морето на сенките, другите вече бяха станали. Той седна със замъглен поглед на леглото си, заслушан в блъскането на сферите около кораба. Звучаха почти сякаш… имаше мотив или ритъм в тях? Или той си въобразяваше разни работи?

Поклати глава, изправи се и се протегна. Бе спал неспокойно, сънят му бе прекъсван от мисли за умиращите му войници, за Елокар и Моаш, от тревоги за Дрей и Белязания. Тъмнината покриваше чувствата му като с одеяло и го правеше летаргичен. Той мразеше да става последен. Това винаги беше лош знак.

Използва тоалетната, след което се насили да се качи по стъпалата. Корабът имаше три нива. Най-долното бе трюмът. Следващото, долната палуба, беше за каютите, където на човеците бе дадено място, което да споделят.

Най-горната палуба беше открита към небето и бе населена от духчета. Сил каза, че били духчета на светлината, но разговорното им име било Въздействащите. Приличаха на хора със странна бронзова кожа — металическа, сякаш бяха живи статуи. И мъжете, и жените носеха парцаливи сака и панталони. Истински човешки дрехи, а не прости имитации като онези, които ползваше Сил.

Не носеха други оръжия освен ножове, но корабът имаше страхотни харпуни, закачени на стойки от двете страни на палубата. Като ги видя, Каладин се почувства неизмеримо по-комфортно; знаеше точно къде да отиде, ако му потрябваше оръжие.

Сил стоеше близо до носа и отново наблюдаваше морето от сфери. Той за малко да пропусне да я забележи, защото роклята й беше червена вместо обичайното бяло и синьо. Косата й бе станала черна и… и кожата й беше с цвета на човешка плът — с тен, като тази на Каладин. Какво, в името на Рошар?

Той тръгна по палубата към нея, препъвайки се, когато корабът се удареше в издутина в сферите. Бурите да го отнесат, Шалан каза, че това било по-гладко возене, отколкото в някои кораби, на които се била качвала? Няколко Въздействащи минаха край него, като спокойно оправяха големите такелажи и хамути, прикрепени към духчетата, които дърпаха съда.

— А, човек — отбеляза един от тях, когато Каладин го подмина. Това беше капитанът, нали? Капитан Ико? Приличаше на шин, с големи очи като на дете, направени от метал. Беше по-нисък от алетите, но набит. Носеше дрехи в същите цветове като останалите, с множество джобове, които се закопчаваха.

— Ела с мен — каза Ико на Каладин, след което прекоси палубата, без да дочака отговор. Тези Въздействащи не бяха от най-разговорливите.

Каладин въздъхна и последва капитана обратно до стълбището. По стената край стъпалата се спускаше черта от медно покритие — Каладин бе забелязал подобни орнаменти и на палубата. Беше предположил, че са декоративни, но докато капитанът вървеше, отпускаше пръстите си върху метала по странен начин.

Като докосна метала с върха на пръстите си, Каладин усети ясна вибрация. Подминаха жилищата на обикновените духчета моряци. Те не спяха, но изглежда се наслаждаваха на почивката си от работа, тихо се люлееха в хамаци, често четяха.

Не го притесни фактът, че вижда мъже Въздействащи с книги — духчетата очевидно бяха подобни на ардентите, които излизаха отвъд обичайното разбиране за мъжко и женско. И в същото време… духче да чете? Колко странно.

Когато стигнаха трюма, капитанът запали малка маслена лампа — доколкото Каладин успя да види, той не използва горяща главня, за да създаде огъня. Как ставаше това? Изглеждаше безразсъдно да използваш огън за осветление с толкова много дърво и парцали наоколо.

— Защо не използвате сфери за светлина? — попита Каладин.

— Защото нямаме — отвърна Ико. — Светлината на Бурята избледнява твърде бързо от тази страна.

Това беше вярно. Групата на Каладин носеше няколко по-големи немонтирани скъпоценни камъка, които щяха да държат Светлина на Бурята в продължение на седмици — но по-малките сфери щяха да се изчерпят след около седмица, без да има буря. Те бяха успели да разменят чипове и марки с пазача на фара в замяна на запаси — най-вече вълнен плат, — за да си купят билет за този кораб.

— Пазачът на фара искаше Светлината на Бурята — обясни Каладин. — Държеше я в някакъв глобус.

Капитан Ико изсумтя.

— Чуждестранна технология — отсече. — Опасна е. Привлича грешния вид духчета. — Той поклати глава. — В Богослужение сарафите имат съвършени скъпоценни камъни, които могат да задържат светлината безкрайно. Подобно е.

— Съвършени скъпоценни камъни? Като например Камъка на десетте зори?

— Не знам какво е това. Светлината в съвършените камъни не се изчерпва, така че можеш да дадеш Светлина на Бурята на сарафите. Те използват устройства, с които да я прехвърлят от по-малки скъпоценни камъни към съвършените. След което ти дават кредит, който да харчиш в града.

Трюмът беше претъпкан с бъчви и сандъци, които бяха закрепени за стените и пода. Каладин едва успяваше да се промъкне. Ико избра овързан с въже сандък от една купчина, след което помоли Каладин да го извади, докато той разместваше сандъците отгоре му и после пак ги закрепи.

Каладин прекара времето да мисли за съвършени скъпоценни камъни. Съществуваше ли подобно нещо от неговата страна? Ако наистина имаше безупречни камъни, които можеха да държат Светлина на бурята, без тя никога да изтича, това му се струваше важно. Можеше да означава разликата между живота и смъртта на Сияйните по време на дъждовния сезон.

Когато Ико приключи с укрепването на товара, махна на Каладин да му помогне да вдигнат сандъка, който бяха извадили. Изнесоха го извън трюма и обратно на горната палуба. Тук капитанът коленичи и го отвори, а вътре се разкри странно устройство, което изглеждаше малко като закачалка за дрехи — макар и да бе високо само към метър. Направено изцяло от стомана, то имаше десетки малки метални разклонения като клоните на дърво — само дето в основата имаше метален резервоар.

Ико бръкна в един от джобовете си и извади малка кутийка, от която взе шепа зрънца като онези, от които се състоеше океанът. Постави едно от тях в дупка в центъра на устройството, после махна към Каладин.

— Светлина на Бурята.

— За какво?

— За да живеете.

— Заплашвате ли ме, капитане?

Ико въздъхна и го погледна с измъчено изражение. Много човешко по природа. Изглеждаше като изражението на човек, който говори с дете. Капитанът духче размаха ръка настойчиво, така че Каладин извади диамантена марка от джоба си.

Взел сферата в шепа, Ико докосна стъкленото мънисто, което бе поставил във фабриала.

— Това е душа — обясни той. — Душа на вода, но много студена.

— Лед?

— Лед от високо, високо място — отвърна капитанът. — Лед, който никога не се е разтапял. Лед, който никога не е познавал топлина. — Светлината в сферата на Каладин избледня, докато Ико се концентрираше. — Знаеш ли как да проявяваш души?

— Не — отвърна Каладин.

— Някои от вашия вид знаят — продължи мъжът. — Рядко срещано е. И сред нас е така. Градинарите сред духчетата на Култивация са най-добри в това. Аз нямам много опит.

Мънистото от океана се разшири и се замъгли, заприлича на лед. Каладин изпита ясно усещане за студ от него.

Ико му върна обратно диамантената марка, сега частично изцедена, след което изтупа ръцете си и се изправи, доволен.

— Какво прави? — попита Каладин.

Ико побутна устройството с крак.

— Сега се изстудява.

— Защо?

— Студът прави вода — каза капитанът. — Водата се събира в основата. Ти пиеш и не умираш.

„Студът прави вода?“ Не изглежда да правеше вода, поне доколкото виждаше Каладин. Ико тръгна да нагледа духчетата, които управляваха кораба, така че Каладин коленичи до устройството, опитвайки се да го проумее. Най-накрая забеляза няколко капки да се събират по „клоните“ на устройството. Те се плъзнаха надолу и се събраха в основата.

„Хм.“ Когато капитанът беше казал — по време на първоначалните им преговори, — че може да осигури вода за човешки пътници, Каладин бе предположил, че в трюма на кораба ще има няколко бъчви.

На устройството бе нужен около половин час да направи малка чашка вода, която Каладин изпи за проверка — резервоарът имаше кранче и откачаща се тенекиена чашка. Водата беше студена, но безвкусна, не като дъждовната. Как обаче студът правеше вода? Това да не би някак да топеше лед във Физическото царство и да го пренасяше тук?

Докато отпиваше от водата, Сил дойде при него — кожата, косата и роклята й все още бяха оцветени като човешките. Тя спря до него, сложи ръце на кръста си и се нацупи здраво.

— Какво? — попита Каладин.

— Не ми дават да се кача на някое от летящите духчета.

— Умно.

— Непоносимо.

— Защо, в името на Рошар, би погледнала едно от тези неща и би си помислила: „Знаеш ли какво, просто трябва да се кача на гърба му?“

Сил го погледна, сякаш беше побъркан.

— Защото те могат да летят.

— Ти също. Всъщност и аз също.

— Ти не летиш, просто падаш по особен начин. — Тя отпусна ръце, за да ги кръстоса веднага наново, и силно изпуфтя. — Казваш ми, че дори не ти е любопитно да се качиш на някое от тези неща?

— Конете са достатъчно лоши. Нямам намерение да се кача на нещо, което дори няма крака.

— Къде ти е чувството за приключения?

— Завлякох го отзад и го пребих от бой, задето ме накара да вляза в армията. Какво си направила с кожата и косата си, между другото?

— Това е Тъкане на Светлина — отвърна тя. — Помолих Шалан, защото не исках сред екипажа на кораба да тръгнат слухове за духче на Чест.

— Не можем да пилеем Светлина на Бурята за подобни неща, Сил.

— Използвахме марка, която и без това изтичаше! — викна тя. — Така че беше безполезна; и без това щеше да се е изчерпала, докато пристигнем. Не сме похабили нищо.

— Ами ако има спешен случай?

Тя му се изплези, след това и на моряците в предната част на кораба. Каладин върна малката тенекиена чашка на мястото й отстрани на устройството, след което отпусна гръб на парапета. Шалан седеше от другата страна на палубата, близо до летящите духчета, и рисуваше.

— Трябва да отидеш и да поговориш с нея — каза Сил и седна до него.

— За пилеенето на Светлина на Бурята? — учуди се Каладин. — Да, предполагам, че трябва. Струва ми се, че е склонна към лекомислие по въпроса за кого може да я хаби.

Сил извъртя очи.

— Какво?

— Не ходи да й четеш лекции, тъпчо. Поприказвай с нея. За живота. За забавните неща. — Сил го побутна с крак. — Знам, че искаш. Усещам, че искаш. Радвай се, че не съм от грешния вид духчета, на които щеше да им се наложи да ти оближат челото или нещо подобно, за да доловят емоциите ти.

Корабът премина през вълна от сфери. Душите на неща от Физическото царство.

— Шалан е сгодена за Адолин — обясни той.

— Което не е клетва — отвърна Сил. — Това е обещание може би някога да изрече клетва.

— И пак не е от нещата, с които трябва да си играеш.

Сил отпусна ръка на коляното му.

— Каладин. Аз съм твоето духче. Мой дълг е да се уверя, че не си самотен.

— Така ли? И кой го реши?

— Аз. И не ми се оправдавай как не си самотен или как се нуждаеш само от другарите си по оръжие. Не можеш да ме излъжеш. Чувстваш се мрачен, тъжен. Нуждаеш се от нещо, от някого, а тя те кара да се чувстваш по-добре.

Бурите да го отнесат. Имаше чувството, че Сил и емоциите му се съюзяваха срещу него. Едното се усмихваше окуражаващо, докато другото шепнеше ужасни неща. Че винаги щеше да е сам. Че Тара е била права да го напусне.

Каладин напълни още една чашка с водата, която успя да източи от резервоара, и я занесе на Шалан. Клатенето на кораба едва не го накара да метне чашата през борда.

Шалан вдигна поглед, когато той се настани до нея и се облегна на перилата на кораба. Подаде й чашата.

— Прави вода — посочи към устройството той. — Като се изстудява.

— Кондензация? Колко бързо става? Навани ще се заинтересува от това. — Тя отпи от водата, хванала чашата със скритата си ръка в ръкавица — беше странно да я види с ръкавица. Дори и когато бяха пътували през дълбините на пропастите заедно, Шалан носеше много официална хава.

— Вървиш като тях — подхвърли тя отсъстващо, докато завършваше рисунката си на едно от летящите животни.

— Тях?

— Моряците. Пазиш равновесие добре. Сигурно щеше да си като у дома си, ако беше моряк, така подозирам. За разлика от някои други. — Шалан кимна към Лазур, която стоеше от другата страна на палубата, вкопчила се с всичка сила в перилата, и от време на време хвърляше изпълнени с подозрение погледи на Въздействащите. Или не й харесваше да пътува с кораб, или нямаше доверие на духчетата. Може би и двете.

— Може ли? — попита Каладин, като кимна към скицника на Шалан. Тя сви рамене, така че той го взе и разгледа рисунките й на летящите зверове. Както винаги, те бяха превъзходни. — Какво означава надписът?

— Просто малко теоретизиране — отвърна тя и прехвърли една страница назад в бележника си. — Изгубих оригинала си на тази рисунка, така че това е малко грубовато. Но някога виждал ли си нещо подобно на тези духчета като върхове на стрели тук?

— Да… — започна Каладин, докато разглеждаше рисунката й на небесна змиорка, която летеше с духче като връх на стрела край себе си. — Виждал съм ги край голямочерупчестите.

— Пропастни чудовища, небесни змиорки, всичко друго, което трябва да е по-тежко, отколкото е в действителност. Моряците ги наричат духчета на късмета от нашата страна. — Тя посочи с чашата към предната част на кораба, където моряците се занимаваха с летящите зверове. — Викат им „мандри“, но формата на главата им като връх на стрела е същата като на духчетата на късмета. Тези са по-големи, но мисля, че те — или нещо като тях — помагат на небесните змиорки да летят.

— Пропастните чудовища не летят.

— Математически всъщност летят. Бавамар е направил изчисленията въз основа на решийски голямочерупчести и е открил, че би трябвало да са смазани от собственото си тегло.

— Хм — отвърна Каладин.

Шалан започна да се ентусиазира.

— Има и още. Тези мандри понякога изчезват. Гледачите им го наричат „пропадане“. Аз мисля, че сигурно са издърпвани от Физическото царство. Това значи, че никога не можеш да използваш само една мандра да тегли кораб, независимо колко малък е той. И не можеш да ги водиш — както и повечето други духчета — твърде далече от населяваните от хора места от нашата страна. Те линеят и умират поради причини, които хората от тази страна не разбират.

— Виж ти. А какво ядат?

— Не съм сигурна — отвърна Шалан. — Сил и Шарка говорят, че се хранели с емоции, но има и нещо повече… — Тя се отнесе, докато Каладин отгръщаше на следващата страница в бележника й. Изглеждаше като опит да нарисува капитан Ико, но беше невероятно детински. Направо човече клечка.

— Да не би Адолин да се е докопал до скицника ти? — попита той.

Тя го грабна обратно и го затвори.

— Просто опитвах друг стил. Благодаря за водата.

— Да, трябваше да измина целия път дотук. Поне седем крачки.

— Като нищо десет — добави Шалан. — И то по тази несигурна палуба. Много опасно.

— На практика като да се сражаваш със Слетите.

— Можеше да си удариш пръстчето. Или да ти се забие тресчица. Или да се прекатуриш и да бъдеш загубен в дълбините, заровен от хиляди и хиляди сфери и теглото на душите на безкраен брой забравени предмети.

— Или… това.

— Малко вероятно е — съгласи се Шалан. — Поддържат добре тази палуба, така че всъщност няма трески.

— С моя късмет ще успея да открия някоя.

— Аз имах тресчица някога — отбеляза Шалан. — След известно време ми се изплъзна.

— Ти… ти не каза това току-що.

— Мда, очевидно си си го въобразил. Какъв болен, болен мозък имаш, Каладин.

Той въздъхна, след което кимна към моряците.

— Те ходят наоколо боси. Забелязала ли си? Има нещо в медните линии по палубата.

— Медта вибрира — кимна Шалан. — И те постоянно докосват линиите. Мисля, че ги използват, за да комуникират по някакъв начин.

— Това би обяснило защо не говорят особено — съгласи се Каладин. — Бих очаквал да ни наблюдават повече. Не изглеждат любопитни спрямо нас.

— Което е странно, като имаш предвид колко е интересна Лазур.

— Чакай. Само Лазур ли?

— Да. В онази полирана броня и с чудесната й фигура, с приказките й за преследване на престъпници и пътуване из световете. Тя е изключително мистериозна.

— Аз съм мистериозен — заяви Каладин.

— Преди и аз така мислех. След това обаче открих, че не обичаш хубавите каламбури — наистина е възможно да знаеш твърде много за някого.

Той изсумтя.

— Ще се опитам да бъда по-мистериозен. Да преследвам престъпници. — Стомахът му изкъркори. — Май ще започна с преследване на обяда.

Бяха им обещани две хранения на ден, но като видя колко дълго бе отнело на капитан Ико да си спомни, че се нуждаят от вода, може би трябваше да попита.

— Опитвам се да следя скоростта ни — каза Шалан, като разгърна скицника си. Мина бързо през страниците и той забеляза, че — много странно — по тях се редуваха изящни рисунки с комично лоши изображения.

Тя спря на една карта, която бе направила на този район от Морето на сенките. Алетските реки тук бяха полуострови, а Морето на копията беше остров, с град на име Богослужение в западната му част. Речните полуострови означаваха, че за да стигнат до града, корабът трябва да завие на запад. Шалан бе отбелязала пътя им с линия.

— Трудно е да следя напредъка, но предполагам, че се движим по-бързо от обикновените кораби в нашия свят. Поне можем да отидем директно на мястото, за което сме тръгнали, без да се безпокоим за ветровете.

— Значи… още два дни? — попита Каладин, като отгатваше по нейните бележки.

— Горе-долу. Бърз напредък.

Той премести пръстите си назад, към долната част на картата.

— Град Тайлен? — попита и потупа една точка, която бе отбелязала.

— Да. От тази страна той ще бъде в края на езеро от сфери. Можем да предположим, че Клетвената порта ще се отрази там като платформа, като онази, от която тръгнахме в Колинар. Но как да я активирам…

— Искам да опитам. Далинар е в опасност. Трябва да стигнем до него, Шалан. В град Тайлен.

Тя погледна към Лазур, която продължаваше да твърди, че Тайлен е грешна посока за тях.

— Каладин… Не знам дали можем да вярваме на онова, което си видял. Опасно е да предполагаме, че знаеш бъдещето…

— Не видях бъдещето — отвърна той бързо. — Не беше така. Беше като да се рея в небето с Отеца на Бурята. Просто знам… знам, че трябва да стигна до Далинар.

Тя все още изглеждаше скептична. Може би им бе разказал твърде много за театралните представления на пазача на фара.

— Ще видим, стигнем ли веднъж в Богослужение. — Шалан затвори картата, после присви очи, загледана в парапета, на който се облягаха. — Мислиш ли, че имат столове някъде? Тези перила не са много удобни да седиш облегнат на тях.

— Едва ли.

— Как изобщо се наричат тези неща? — продължи тя и потупа парапета. — Палубна стена?

— Без съмнение са измислили някаква неразбираема морска дума — съгласи се той. — Всичко на един кораб има странно име. Ляв борд и десен борд вместо ляво и дясно. Камбуз вместо кухня. Безпокойство вместо Шалан.

— Имаше едно име… парапет? Палубна ограда? Не, дъсчен борд. Нарича се борд. — Тя се ухили. — Наистина не ми харесва усещането да седя до тази стена, но съм сигурна, че след време ще го преодолея.

Той изсумтя тихо.

— Сериозно ли?

— Отмъщение, задето ме наричаш с имена.

— Име. Едно име. И беше по-скоро деклариране на факт, отколкото нападение.

Шалан леко го перна по ръката.

— Радвам се да те видя усмихнат.

— Това усмивка ли беше?

— Беше Каладинският еквивалент. Това мръщене бе почти приветливо. — Тя му се усмихна.

Чувстваше топлина, когато беше близо до нея. Усещане за нещо правилно. Не беше като с Ларал, момчешката му любов. Или дори като с Тара, първия му истински романс. Беше нещо различно и той не можеше да го определи. Знаеше само, че не искаше да свършва. То избутваше тъмнината назад.

— Долу в пропастите — подхвана той, — когато бяхме затворени заедно, ти говореше за живота си. За… баща си.

— Спомням си — каза тя тихо. — В мрака на бурята.

— Как го правиш, Шалан? Как продължаваш да се усмихваш и да се смееш? Как успяваш да не се фиксираш над ужасните неща, които са се случили?

— Прикривам ги. Имам тази свръхестествена способност да скривам всичко, за което не искам да мисля. Става… става все по-трудно, но за повечето неща просто мога… — Тя се отнесе и се загледа право напред. — Ето. Няма го.

— Леле.

— Знам — прошепна тя. — Аз съм луда.

— Не. Не, Шалан! Иска ми се и аз да го мога.

Тя го погледна, веждите й се смръщиха.

— Значи ти си луд.

— Колко хубаво би било, ако можех просто да натикам всичко някъде! Бурите да го отнесат. — Той се опита да си го представи. Да не прекарва живота си в притеснение за грешките, които бе допуснал. Да не чува постоянни шепоти, че не е бил достатъчно добър или че е предал войниците си.

— По този начин никога няма да се изправиш срещу проблема — обясни Шалан.

— Би било по-добре, отколкото да не мога да функционирам.

— И аз това си казвам. — Тя поклати глава. — Ясна твърдеше, че тази сила е илюзия на възприятията. Дръж се сякаш имаш власт и често ще я получиш. Но преструвките ме разкъсват. Твърде съм добра в тях.

— Е, каквото и да правиш, очевидно работи. Ако аз можех да задуша тези емоции, бих го направил веднага.

Шалан кимна, но притихна, след което удържа на всичките му по-нататъшни опити да я въвлече в разговор.

100
Стар приятел

„Убеден съм, че Нергаул е все още активен на Рошар. Записите за «Вълнението» на алетите от битката твърде добре си пасват с древните записи — включително виденията на червена мъгла и умиращи създания.“

Из Митика на Хеси, страница 140

Сега Далинар си спомняше почти всичко. Макар все още да не бе възстановил детайлите за срещата си с Нощната пазителка, останалото беше прясно като нова рана, от която се стичаше кръв по лицето му.

В ума му имаше много повече пропуски, отколкото бе осъзнавал. Нощната пазителка бе разкъсала спомените му като плата на старо одеяло, след което бе ушила от него нова завивка. В последвалите години се бе смятал за почти цял, но сега всички тези белези бяха разкъсани отново и той можеше да види истината.

Опита се да избута това от ума си, докато обикаляше из Веденар, един от великите градове на света, известен с изумителните си градини и пищна атмосфера. За съжаление, градът беше опустошен от веденската гражданска война, след което и от последвалото пристигане на Вечната буря. Дори и по оправения път, по който вървеше заради обиколката, те подминаваха обгорели сгради, купчини отломки.

Не можеше да не се замисли за онова, което бе причинил на Револар. И така, сълзите на Иви го придружаваха. Писъците на умиращи деца.

„Лицемер“, казваха те. „Убиец. Унищожител.“

Въздухът миришеше на сол и бе изпълнен със звуците на разбиващи се в скалите пред града вълни. Как живееха тези хора с този постоянен рев? Никога ли не бяха познавали тишината? Далинар се опита да слуша учтиво, докато хората на Таравангян го развеждаха из градина, пълна с ниски стени, обрасли с лози и храсти. Една от малкото, които не бяха унищожени по време на гражданската война.

Ведените обичаха показната зеленина. Не бяха изтънчен народ, всички преливаха от страсти и пороци.

Най-накрая съпругата на единия от новите веденски Върховни принцове отведе Навани, за да огледа някакви картини. Далинар вместо това бе поведен към малък площад в градината, където няколко веденски светлооки си говореха и пиеха вино. Ниска стена от източната страна тук позволяваше всякакви редки растения да растат заедно, което и беше настоящата градинарска мода. Между тях вдигаха шум духчета на живота.

Още празни приказки?

— Извинете — започна Далинар, като кимна към една издигната беседка. — Ще отида да огледам града за малко.

Един от светлооките вдигна ръка.

— Мога да ви покажа…

— Не, благодаря — отсече Далинар, след което тръгна по стъпалата към беседката. Може би се държа твърде рязко. Е, поне пасваше на репутацията му. Стражите му бяха достатъчно разумни, за да останат долу, в основата на стъпалата.

Той стигна върха, опитваше се да се успокои. Беседката му предоставяше хубава гледка към скалите и морето отвъд. За съжаление, му позволяваше да види и остатъка от града — и, бурите да го отнесат, той не беше в добро състояние. Стените бяха разбити на места, дворецът не бе нищо повече от купчина отломки. Огромни части от града бяха изгорели, включително много от подобните на чинии тераси, които бяха едни от веденските шедьоври.

Отвъд — по полетата северно от града, — черни белези на скалите все още показваха къде са били изгаряни купчини тела след края на войната. Той се опита да извърне поглед от всичко това и да погледне към спокойния океан. Но можеше да подуши дима. Това не беше хубаво. В годините след смъртта на Иви димът често го бе запращал с гръм и трясък в някои от най-лошите му дни.

„Бурите да го отнесат. По-силен съм от това.“ Той можеше да се пребори. Вече не беше мъжът, който бе преди всички тези години. Насочи вниманието си насила към целта на посещението му на града: наблюдаването на веденските бойни способности.

Много от живите веденски войски бяха разквартирувани в бункери, които ги пазеха от бурите, точно зад градските стени. От докладите, които бе изслушал по-рано, научи, че гражданската война бе нанесла невероятни загуби. Дори загадъчни загуби. Много армии биха се разпаднали, ако десет процента от тях паднат жертва, но тук — според слуховете — ведените продължили да се сражават, след като загубили повече от половината си армия.

Може би са полудели от постоянното разбиване на тези вълни. И… какво друго чуваше?

Още призрачен плач. Дланите на Талн! Далинар си пое дълбоко дъх, но подуши само дим.

„Защо трябва да имам тези спомени?“ помисли си ядосано. „Защо се върнаха изведнъж?“

С тези емоции се смесваше и нарастващият страх за Адолин и Елокар. Защо не бяха изпратили вест? Ако бяха избягали, нямаше ли да отидат на безопасно място — или най-малкото да открият далекосъобщител? Изглеждаше нелепо няколко Сияйни и Броненосци да бъдат затворени в града, неспособни да избягат. Но алтернативата беше да се тревожи, че не са оцелели. Че ги бе изпратил да умрат.

Далинар опита да се изправи, с изпънат гръб и будно внимание, под тежестта на всичко това. За съжаление, той твърде добре знаеше, че ако стегнеш мускули и застанеш прекалено изправено, рискуваш да припаднеш. Защо гордото изправяне така те предразполагаше да паднеш?

Стражите му в основата на каменния хълм се разделиха, за да пуснат Таравангян — в характерните му оранжеви одежди — да премине. Възрастният мъж носеше огромен, оформен като диамант щит, достатъчно голям, че да скрие цялата му лява страна. Той се изкачи до беседката, след което седна на една от пейките, задъхан.

— Искаш ли да го разгледаш, Далинар? — попита след малко, протегнал щита.

Благодарен за разсейването, Далинар взе щита и го вдигна.

— Полуброня? — попита, когато забеляза една стоманена кутийка — със скъпоценен камък вътре, — затегната към вътрешната му част.

— Точно така — съгласи се Таравангян. — Груби устройства. Има легенди за метал, който може да блокира Вълшебен меч. Метал, който пада от небето. Сребро, но някак по-лек. Бих искал да го видя, но засега можем да използваме тези.

Далинар изсумтя.

— Знаеш как правят фабриали, нали? — продължи Таравангян. — Поробени духчета?

— Духчетата не могат да бъдат „поробени“ повече, отколкото един чул.

Отеца на Бурята избоботи далечно в съзнанието му.

— Този скъпоценен камък — обясни възрастният мъж — съдържа затворени в себе си вида духчета, които дават същност на нещата, вида, който държи света заедно. В този щит сме затворили нещо, което, по друго време, можеше да е благословило Сияен рицар.

Бурите да го отнесат. Днес не можеше да се справя с подобни философски въпроси. Опита се да смени темата.

— Изглежда се чувстваш по-добре.

— Днес е добър ден за мен. Чувствам се по-добре, отколкото напоследък, но това може да бъде опасно. Склонен съм да мисля за грешки, които съм допуснал. — Таравангян се усмихна по своя благ начин. — Опитвам се да си повтарям, че най-малкото, направих най-добрия избор, който можех, с информацията, с която разполагах.

— За съжаление, аз съм убеден, че аз не направих най-правилните избори, които можех — отвърна Далинар.

— Но не би ги променил. Ако го направиш, ще бъдеш друг човек.

„Напротив, промених ги“, помисли си Далинар. „Изтрих ги. И наистина станах друг човек.“ Той остави щита до стареца.

— Кажи ми, Далинар — продължи Таравангян. — Говорил си за незачитането ти на твоя прародител, Слънцетворящия. Наричаше го тиранин.

„Като мен самия.“

— Нека предположим — продължи мъжът, — че можеш да щракнеш с пръсти и да промениш историята. Би ли направил така, че Слънцетворящия да бе живял по-дълго и да бе постигнал целта си да обедини цял Рошар под един-единствен флаг?

— Да го превърна в нещо повече и от деспот? — учуди се Далинар. — Това би значело той да избие всичко по пътя си из Азир и в Ири. Разбира се, че не бих пожелал това.

— Ами ако това те оставяше теб, днес, да ръководиш един напълно обединен народ? Ако неговото клане позволяваше на теб да спасиш Рошар от инвазията на Пустоносните?

— Аз… Караш ме да изпратя милиони невинни на кладата!

— Тези хора са умрели отдавна — прошепна Таравангян. — Какви са ти на теб? Числа в бележките на някой писар. Да, Слънцетворящия беше чудовище. Обаче настоящите търговски пътища между Хердаз, Я Кевед и Азир са били изковани от неговата тирания. Той е донесъл култура и наука обратно в Алеткар. Вашето модерно алетско културно изригване може да бъде проследено директно до онова, което е сторил той. Морал и Закон са построени върху труповете от клането.

— Не мога да направя нищо по този въпрос.

— Не, не. Разбира се, че не можеш. — Таравангян потупа щита полуброня. — Знаеш ли как хващаме духчетата за фабриали, Далинар? От далекосъобщители до топлориали, все е същото. Примамваш духчето с нещо, което обича. Даваш му нещо познато, за да го привлечеш, нещо, което познава истински. В този момент то се превръща в твой роб.

„Аз… Наистина не мога да мисля за това в момента.“

— Извини ме — каза той, — трябва да проверя какво прави Навани.

Далинар излезе от беседката и закрачи надолу по стълбите, втурна се покрай Риал и останалите пазачи. Те го последваха, увлечени в дирята му като листа след силен порив на вятъра. Влезе в града, но не отиде да търси Навани. Може би щеше да посети войниците.

Връщаше се по улицата, като се опитваше да не обръща внимание на разрушението. Но дори и без него, този град му се струваше странен. Архитектурата му беше доста подобна на алетската, нищо общо с цветните конструкции на Карбрант или Тайлена, но при много от сградите цветя висяха и се поклащаха от всеки прозорец. Беше странно да върви по улици, пълни с хора, които изглеждаха като алети, но говореха чужд език.

Най-накрая Далинар стигна до големите буреубежища точно до стените на града. Войниците бяха разпънали град от палатки край тях, временен бивак, който можеха да разтурят и внесат в някой от подобните на самуни хляб бункери. Далинар установи, че се успокоява, когато крачи между тях. Това беше познато; това беше мирът на войници, които работят.

Офицерите тук го приеха радушно, а генералите го заведоха на обиколка, за да му покажат бункерите. Бяха впечатлени от умението му да говори езика им — нещо, с което се бе сдобил скоро, след като влезе в града, използвайки възможностите си на Обвързващ.

Всичко, което Далинар правеше, беше да кима и да задава по някой въпрос, но по някаква причина чувстваше, че постига нещо. Накрая влезе в проветрива палатка близо до градските порти, където срещна групичка ранени войници. Всеки от тях бе оцелял, когато целият му взвод беше паднал. Герои, но не от обикновения вид. Трябваше да си войник, за да разбереш какъв героизъм бе това, да имаш желание да продължиш, след като всичките ти приятели са загинали.

Последният в редицата беше възрастен ветеран, който носеше чиста униформа и знак за покоен взвод. Дясната му ръка липсваше, ръкавът на якето му беше вързан и един по-млад войник го доведе до Далинар.

— Виж, Гевед. Самият Тоягата! Не говореше ли все как искаш да го срещнеш?

Старецът имаше такъв поглед, сякаш можеше да вижда през теб.

— Сиятелни господарю — започна той и отдаде чест, — бих се срещу вашата армия при Хлъзгавата скала, сър. Втора пехота на Сиятелния Наланар. Буреносно добра битка беше тази, сър.

— Буреносно добра наистина — съгласи се Далинар и отдаде чест в отговор. — Мисля, че силите ви настъпваха от три различни страни.

— Добри времена бяха, Сиятелни. Добри времена. Преди всичко да се обърка… — очите му се втренчиха невиждащо в далечината.

— Как беше? — тихо попита Далинар. — Гражданската война, битката тук, във Веденар?

— Беше кошмар, сър.

— Гевед — подкани го младият, — хайде да тръгваме. Имат ядене…

— Не го ли чу? — сопна му се Гевед и изтръгна останалата си ръка от хватката на момчето. — Той попита. Всички ходят на пръсти около мен и се правят, че нищо не е станало. Бурята да го отнесе, сър. Гражданската война беше кошмар.

— Да се биеш с други веденски родове — кимна Далинар.

— Не това — поклати глава Гевед. — Бурите да го вземат! Ние се караме помежду си колкото и вие, сър. Извинете ме за това. Но никога не съм се чувствал зле, задето се бия със собствените си хора. Това е, което иска Всемогъщия, нали? Но онази битка… — той потръпна. — Никой не искаше да спре, Сиятелни. Дори когато трябваше вече да е приключила. Просто продължаваха да се бият. Убиваха, защото искаха да убиват.

— Гореше в нас — обади се друг от ранените откъм масата с храна. Мъжът носеше превръзка на окото и изглежда не се беше бръснал от битката насам. — Познавате я, Сиятелни, нали? Тази река, която тече вътре в теб, която издърпва всичката кръв в главата ти и те кара да обичаш всеки замах. Кара те да не можеш да спреш, колкото и уморен да си.

Вълнението.

То започна да мъждука в Далинар. Толкова познато, толкова топло и толкова ужасно. Далинар го усети да се размърдва като… като любим брадвохрът, изненадан да чуе гласа на господаря си след толкова дълго време.

Не бе го усещал от толкова отдавна, че му се струваше като цяла вечност. Дори в Пустите равнини, където последно го бе изпитал, изглеждаше, че отслабва. Внезапно в това имаше смисъл. Не че той се бе научил да контролира Вълнението. Всъщност то го бе напуснало.

За да дойде тук.

— Някой друг от вас почувства ли същото? — попита Далинар.

— Всички — каза друг от хората и Гевед кимна. — Офицерите… те яздеха наоколо озъбени и нечовешки ухилени. Мъжете викаха да се продължи боят, да се запази инерцията.

„Всичко опира до инерцията.“

И други се съгласиха, заговориха за невероятната мъгла, която бе покрила онзи ден.

Изгубил цялото чувство за спокойствие, което беше усетил от инспекцията, Далинар се извини. Стражите му се спуснаха след него, опитвайки се да го догонят — той се забърза още повече, след като един новопристигнал пратеник го извика, за да му съобщи, че имат нужда от него в градините.

Не беше готов. Не искаше да се среща с Таравангян, нито с Навани, а най-малко с Ренарин. Вместо това се изкачи на градската стена. Да провери… да провери укрепленията. Затова беше дошъл.

От върха отново можеше да види онези големи части от града, които бяха изгорени и разрушени във войната.

Вълнението го повика, далечно и тихо. Не. Не. Далинар закрачи по стената, като подминаваше войници. От дясната му страна вълните се разбиваха в скалите. Сенки се движеха в плитчините, зверове два или три пъти по-големи от чул, черупките им се подаваха от дълбините между вълните.

Изглежда Далинар бе представлявал четири души в живота си.

Кръвожадният воин, който убиваше всичко, което му посочеха, а последствията можеха да отиват в Преизподнята.

Генералът, който се преструваше отлично на вежлив, докато тайно си мечтаеше да се върне на бойното поле, за да пролива още кръв.

Трето, сломеният мъж. Онзи, който плати за действията в младостта си.

И накрая, четвъртият: най-фалшивият от всички. Човекът, който се бе отказал от спомените си, за да може да се преструва, че е нещо по-добро.

Далинар спря и постави едната си ръка върху камъка. Стражите му се събраха зад него. Един веденски войник се приближи от другата посока и извика гневно:

— Кои сте вие? Какво правите тук?

Далинар стисна здраво очи.

— Вие! Алети. Отговорете ми. Кой ви пусна да се катерите по укреплението?

Вълнението се размърда и животното вътре в него искаше да изскочи. Битка. Имаше нужда от битка.

Не. Той пак побягна, бързо се спусна по едно тясно и ограничаващо го каменно стълбище. Дишането му ехтеше между стените и едва не се спъна на последния ред стъпала.

Изскочи на улицата, потен, и изненада група жени, които носеха вода. Стражите му се изсипаха след него.

— Сър? — попита Риал. — Сър, добре ли…? Всичко наред ли…?

Далинар се изпълни със Светлина на Бурята, като се надяваше да прогони Вълнението. Не се получи. Изглежда допълваше усещането и го караше да действа.

— Сър? — повтори Риал и му протегна манерка, която миришеше на нещо силно. — Знам, че казахте, че не трябва да нося това, но все пак го правя. И… и може би ще ви потрябва.

Далинар се втренчи в манерката. Остра миризма се надигна и го обви. Ако изпиеше това, можеше да забрави шепотите. Да забрави изгорения град и това, което бе сторил на Раталас. И на Иви.

Толкова лесно…

„Кръв на предците ми. Моля. Не.“

Той се извърна от Риал. Трябваше му почивка. Това беше, просто почивка. Опита се да държи главата си изправена и да забави крачка, докато отиваше обратно към Клетвената порта.

Вълнението го похапваше изотзад.

— Ако отново се превърнеш в онзи първи мъж, ще спре да те боли. През младостта си ти правеше онова, което трябваше да се направи. Тогава беше по-силен.

Той изръмжа, завъртя се и захвърли наметалото си настрани, като търсеше гласа, който бе изрекъл тези думи. Стражите му се присвиха и стиснаха здраво копията си. Околните жители на Веденар побягнаха далеч от него.

— Това ли е да си водач? Да плачеш всяка нощ? Да трепериш и да се тресеш? Това са действия на дете, не на мъж.

— Остави ме на мира!

— Дай ми болката си.

Далинар погледна към небето и див рев изригна от гърлото му. Спусна се по улицата, вече без да се интересува какво мислят хората, когато го видят. Трябваше да се махне от този град.

Ето. Стъпалата към Клетвената порта. Хората от града някога бяха направили градина от платформата й, но сега това беше разчистено. Без да обръща внимание на дългата рампа, той взимаше стъпалата по две, Светлината на Бурята му даваше сила.

На върха завари групичка пазачи в синьото на дома Колин да стоят с Навани и няколко писари. Тя веднага се приближи към него.

— Далинар, опитах се да го отпратя, но той беше настоятелен. Не знам какво иска.

— Той? — попита Далинар, като едва си поемаше въздух след скорошното си тичане.

Навани махна към писарите. За пръв път Далинар забеляза, че някои от тях имаха късите бради на арденти. Но тези сини роби? Какви бяха тези?

Кюрета, помисли си, от Светия Анклав във Валат. По принцип самият Далинар беше водач на воринската религия, но на практика кюретата ръководеха църковната доктрина. Жезлите, които носеха, бяха покрити със скъпоценни камъни, по-богато украсени отколкото бе предполагал. Не се ли беше свършило с по-голямата част от тази помпозност при падането на Йерокрацията?

— Далинар Колин! — каза един от тях и пристъпи напред. Беше млад за водач на арденти, някъде в началото на четирийсетте. Квадратната му брада бе прошарена с няколко сиви нишки.

— Аз съм — отвърна той и се отърси от докосването на Навани по рамото му. — Ако искате да говорите с мен, нека се оттеглим на някое по-уединено място…

— Далинар Колин — повтори ардентът по-силно. — Съветът на кюретата ви обявява за еретик. Не можем да търпим настояванията ви, че Всемогъщия не е Бог. Обявявам ви за отлъчен от църквата и анатемосан.

— Нямате право…

— Имаме всяко право! Ардентите трябва да наблюдават светлооките, за да можете вие да управлявате поданиците си добре. Това все още е наше задължение, както е описано в Заветите на Теокрацията, които се съблюдават от векове! Наистина ли смятахте, че няма да обърнем внимание на това, което проповядвате?

Далинар заскърца със зъби, докато глупавият ардент започна да изброява ересите му една по една, настоявайки той да се отрече от тях. Мъжът пристъпи напред, достатъчно близо, за да подуши дъха му.

Вълнението се размърда, предусещайки битка. Предусещайки кръв.

„Ще го убия“, помисли си част от Далинар. „Трябва да избягам или ще убия този човек.“ Беше му ясно като бял ден.

Така че той побягна.

Втурна се към контролната сграда на Клетвената порта с неистовата нужда да избяга. Започна да се бори с ключалката, само за да си спомни, че няма Вълшебен меч, който може да работи с това устройство.

— Далинар — прогърмя Отеца на Бурята. — Нещо не е наред. Нещо, което не мога да видя, нещо, скрито от мен. Какво усещаш?

— Трябва да се махна.

— Няма да ти бъда меч. Говорихме за това.

Далинар изръмжа. Усети нещо, което можеше да докосне, нещо отвъд местата. Силата, която свързва световете заедно. Неговата сила.

— Почакай — каза Отеца. — Това не е правилно!

Далинар не му обърна внимание, пресегна се отвъд и извлече сила оттам. Нещо искрящо бяло се появи в ръката му и той го натика в ключалката.

Отеца на Бурята простена, звучеше като гръмотевица.

И все пак силата накара Клетвената порта да проработи. Докато стражите му го викаха отвън, Далинар завъртя диска, който щеше да накара само малката сграда да се премести — не цялото плато, — след това избута ключалката извън стаята, използвайки силата като ръкохватка.

Около структурата проблесна светлинен обръч и студен вятър нахлу през вратите. Той излезе с препъване на платформата пред Уритиру. Отеца се отдръпна от него, без да прекъсва връзката, но оттегляйки благоразположението си.

Вълнението нахлу на неговото място. Дори толкова далеч. Да го вземе Бурята! Далинар не можеше да избяга.

— Не можеш да избягаш от себе си, Далинар — каза гласът на Иви в главата му. — Това си ти. Приеми го.

Не можеше да избяга. Бурята да го отнесе… не можеше да избяга.

„Кръвта на предците ми. Моля. Моля, помогни ми.“

Но… на кого се молеше?

Той се заклатушка надолу от платформата замаян, без да обръща внимание на въпросите нито на войниците, нито на писарите. Проправи си път до стаята си, все по-отчаяно търсещ начин… какъвто и да е начин… да се скрие от осъдителния глас на Иви.

В покоите си, той свали една книга от рафта. Подвързана със свинска кожа, с дебела хартия. Държеше „Пътят на кралете“ като някакъв талисман, който можеше да прогони болката.

Нищо не стана. Веднъж тази книга го бе спасила, но сега изглеждаше безполезна. Дори не можеше да разчете думите в нея.

Като пусна книгата, той излезе от стаята препъвайки се. Не беше съзнателна мисълта, която го заведе в покоите на Адолин, нито тази, която го накара да претършува стаята на по-младия мъж. Но намери това, на което се надяваше, бутилка вино за специални случаи. Виолетово, приготвено в силата си.

Това олицетворяваше третия мъж, който бе бил. Срам, яд и дни, прекарани в замаяност. Ужасни времена. Времена, които бе дал част от душата си, за да забрави.

Но, в името на Бурята, или това, или да започне да убива отново. Той вдигна шишето до устните си.

101
Мъртвоока

„Моелак е много подобен на Нергаул, макар че вместо да всява боен гняв, за него се предполага, че е давал видения за бъдещето. Тук науката и теологията са съгласни. Виждането на бъдещето произхожда заедно с Несътворените и е от врага.“

Из Митика на Хеси, страница 143

Адолин подръпна надолу жакета, застанал в каютата на капитан Ико. Духчето му бе отстъпило помещението за няколко часа.

Жакетът беше твърде къс, но бе най-големият, с който духчето разполагаше. Адолин бе отрязал панталоните точно под коленете, след което бе подпъхнал долния им край в дългите си чорапи и високи ботуши. Нави ръкавите на жакета, за да си подхождат, наподобяващи древен стил от Тайлена. Жакетът все още изглеждаше твърде торбест.

„Остави го разкопчан“, реши той. „По този начин навитите ръкави изглеждат умишлено оформени.“ Той си загащи ризата и стегна колана. Изглеждаше добре в сравнение с до преди малко. Огледа се в огледалото на капитана. Нуждаеше се от жилетка. Те, за щастие, не бяха прекалено трудни за имитация. Ико му бе предоставил едно сако в бургундско червено, което, за съжаление, му беше твърде малко. Той махна яката и ръкавите, заши грубите ъгли отдолу, след което го сряза отзад.

Точно привършваше с няколко връзки на гърба, когато Ико дойде да го нагледа. Адолин закопча импровизираната жилетка, сложи жакета, след което се представи, пуснал надолу ръце.

— Много добре — отсъди Ико. — Изглеждаш като духче на Чест, което отива на Празника на Светлината.

— Благодаря — отвърна Адолин, като се огледа в малкото огледало. — Жакетът трябва да е по-дълъг, но мисля, че мога да отпусна подгъва.

Ико го изучаваше с метални очи — бронзови, с дупки вместо зеници, каквито Адолин беше виждал на някои статуи. Дори косата на духчето изглеждаше като скулптура. Ико почти можеше да е бил крал Превръщател в стародавното минало.

— Бил си владетел сред своя вид, нали? — попита той. — Защо замина? Човеците, които виждаме тук, са бегълци, търговци или изследователи. Не крале.

Крал. Беше ли Адолин крал? Баща му със сигурност щеше да реши да не продължава с абдикацията, след като Елокар вече бе мъртъв.

— Няма ли да ми отговориш? — попита Ико. — Добре. Но ти наистина си бил владетел. Мога да го прочета в теб. Благородният произход е важен за човеците.

— Може би дори твърде важен, а? — попита Адолин, докато нагласяше шала, който бе направил от носната си кърпичка.

— Така е — съгласи се Ико. — Вие всичките сте човеци — затова на никой от вас, независимо от произхода, не може да се има доверие с клетвите. Договор за пътуване, с това няма проблем. Но човеците ще предадат доверието, ако такова им бъде оказано. — Духчето се намръщи, след което като че ли се засрами и извърна поглед. — Това беше грубо.

— Грубостта не означава задължително неистина обаче.

— Въпреки това не целях да те обидя. Ти не си виновен. Да предаваш клетви просто е в природата ти като човек.

— Не познаваш баща ми — отвърна Адолин. И все пак от разговора му стана неудобно. Не заради думите на Ико — духчетата имаха склонността да изричат странни неща и Адолин не се обиждаше.

По-скоро усещаше собствената си нарастваща тревога, че може наистина да му се наложи да заеме трона. Бе израснал с мисълта, че е възможно да се случи, но също така бе израснал, мечтаейки — отчаяно — никога да не стане. В тихите си моменти бе предполагал, че това колебание беше, защото един крал не може да се занимава с дуелиране и… ами… не може да се наслаждава на живота.

Ами ако причината бе по-дълбока? Ами ако винаги бе знаел, че непостоянността витае в него? Не можеше да продължава да се преструва, че е мъжът, който баща му искаше да бъде.

Е, така или иначе беше спорно — Алеткар, като народ, бе завладян. Той придружи Ико извън капитанската кабина и на палубата, където отиде до Шалан, Каладин и Лазур, облегнати на перилата на десния борд. Всеки носеше риза, панталони и жакет, които бяха купили от Въздействащите с тъмни сфери. Тъмните скъпоценни камъни изобщо не струваха толкова от тази страна, но очевидно се търгуваше с другата страна, така че имаха някаква стойност.

Каладин зяпна към Адолин, като погледна първо ботушите му, после шала на врата му, след което се съсредоточи над жилетката. Само за това объркано изражение всички усилия си бяха стрували.

— Как? — настоя да разбере Каладин. — Ти ли уши това?

Адолин се ухили. Каладин изглеждаше като мъж, който се опитва да носи детското си костюмче; никога нямаше да успее да закопчее това палто през широкия си гръден кош. Шалан се побираше в ризата и жакета си по-добре от гледна точка на мерките, но кройката не й правеше услуги. Лазур изглеждаше далеч по-… нормална без драматичните си броня и мантия.

— Направо бих убила за една пола — отбеляза Шалан.

— Шегуваш се — отвърна Лазур.

— Не. Започва да ми писва от начина, по който панталоните се търкат в краката ми. Адолин, можеш ли да ми ушиеш рокля? Може би да зашиеш крачолите на този панталон един за друг?

Той потри брадичката си, по която бе започнала да пониква руса брада.

— Не става така — не мога магически да създам повече плат от нищо. То…

Адолин прекъсна, когато внезапно в облаците над тях се заизлива на вълнички ярко седефено сияние. Още една буря, втората след пристигането им в Морето на сенките. Групата спря и се загледа в драматичното светлинно шоу. Наоколо Въздействащите като че ли застанаха по-изправено и се заеха с моряшките си задължения по-енергично.

— Виждате ли? — обади се Лазур. — Казах ви. Те явно се хранят от бурята, някак си.

Шалан присви очи, след което грабна скицника си и тръгна да задава въпроси на някои от духчетата. Каладин се дръпна, за да отиде при собственото си духче, което стоеше на носа на кораба, както обикновено. Адолин често забелязваше как Каладин гледа на юг, сякаш нетърпеливо повеляваше на кораба да се движи по-бързо.

Адолин остана в края на палубата, наблюдавайки как сферите отдолу се разбиват. Когато вдигна поглед, откри Лазур да стои и да го изучава.

— Наистина ли ти уши това? — попита го.

— Нямаше много шиене в процеса — отвърна той. — Шалът и жакетът крият по-голямата част от щетите, които причиних на жилетката — която преди беше едно по-малко сако.

— И все пак — поклати глава тя. — Това е необичайно умение за кралска особа.

— И колко кралски особи си познавала?

— Повече, отколкото някои хора биха предположили.

Адолин кимна.

— Разбирам. А ти нарочно ли се държиш загадъчно, или се получава без да искаш?

Лазур се наведе над перилата на кораба, вятърът вееше късата й коса. Изглеждаше по-млада от когато носеше бронята и мантията си. В средата на трийсетте, може би.

— Малко и от двете. Когато бях по-млада, разбрах, че като съм твърде открита с непознати… не завършва добре за мен. Но нека отговоря на въпроса ти. Познавала съм кралски особи. Включително една жена, която остави всичко зад гърба си. Трон, семейство, отговорности…

— Тя е изоставила дълга си? — Това беше направо немислимо.

— Тронът бе зает по-добре от някой, на когото му харесваше да седи в него.

— Дългът не е в това, което ти харесва. Дългът е да правиш онова, което се изисква от теб, в името на по-голямото добро. Не можеш просто да изоставиш отговорностите, защото така ти е скимнало.

Лазур погледна Адолин и той усети как се изчервява.

— Съжалявам — извини се и извърна поглед. — Баща ми и чичо ми може би са… ми влели малко страст по темата.

— Всичко е наред — каза тя. — Може би си прав и може би някаква част от мен знае това. Винаги съм се намирала в ситуации като в Колинар, когато водех Стенната стража. Въвличам се твърде много… след което изоставям всички…

— Ти не си изоставила Стенната стража, Лазур — възрази Адолин. — Нямаше как да попречиш на онова, което се случи.

— Може би. Не мога да спра усещането, че това е просто един от безкрайна поредица дългове, които съм изоставила, от свалени товари, може би, за да последват катастрофални резултати. — Поради някаква причина тя сложи ръката си върху ефеса на Меча си, когато изрече това. След което вдигна поглед към Адолин. — Но от всичко, от което съм си тръгнала, единственото, за което не съжалявам, е, че позволих на някой друг да управлява. Понякога най-добрият начин да изпълниш дълга си е да позволиш на някой друг — някой по-способен, — да се опита да го поеме.

Каква необичайна идея. Понякога поемаш дълг, който не е твой, но да изоставиш такъв? Просто… да го дадеш на някой друг?

Той откри, че размишлява над идеята. Кимна за благодарност на Лазур, която се извини, за да си вземе нещо за пиене. Все още стоеше там, когато Шалан се върна от обиколката си за задаване на въпроси — е, от разпита — на Въздействащи. Хвана ръката му и двамата заедно наблюдаваха блестящите облаци известно време.

— Изглеждам ужасно, нали? — попита тя най-сетне и го побутна. — Без грим, с коса, която не е мита от дни, и сега облечена в торбести работнически дрехи.

— Не мисля, че си способна да изглеждаш ужасно — рече той и я придърпа до себе си. — Дори тези облаци с всичките си цветове бледнеят пред теб.

Те преминаха през море от плуващи пламъчета на свещи, които представляваха село от човешката страна. Пламъците се бяха сгушили заедно на групички. Криеха се от бурята.

След известно време облаците избледняха — но вече трябваше да са близо до града, така че Шалан се развълнува, докато го търсеше с поглед. Най-сетне тя посочи към земя на хоризонта.

Богослужение бе сгушено наблизо на брега й. Докато се приближаваха, забелязаха още кораби, които навлизаха или напускаха пристанището, всеки теглен от поне две мандри.

Капитан Ико дойде при тях.

— Скоро ще пристигнем. Да отидем да вземем твоята мъртвоока.

Адолин кимна, погали леко Шалан по гърба и последва Ико надолу към малката стаичка в дъното на товарното помещение. Ико използва ключове, за да отвори вратата, разкривайки духчето на меча на Адолин, което седеше на една пейка вътре. Тя го погледна с тези призрачни издраскани очи, канапеното й лице бе лишено от емоции.

— Иска ми се да не я беше заключвал тук — каза Адолин, като се наведе, за да погледне през малката вратичка.

— Не може да стоят на палубата — отсече Ико. — Не гледат къде вървят и падат. Няма да прекарам дни, за да се опитам да извадя загубен мъртвоок.

Жената се приближи до Адолин, след което Ико се пресегна, за да затвори килията.

— Чакай! — викна Адолин. — Ико, видях нещо да мърда там.

Капитанът заключи вратата и окачи ключовете на колана си.

— Баща ми.

— Баща ти? — изуми се Адолин. — Държиш баща си заключен?

— Не мога да понасям мисълта да се мотае някъде наоколо — отвърна Ико, като гледаше напред. — Трябва да го държа заключен. Иначе ще тръгне да търси човека, който носи трупа му. Директно ще падне от палубата.

— Баща ти е бил духче на Сияен?

Ико тръгна по стъпалата към палубата.

— Грубо е да питаш за подобни неща.

— Грубостта не значи задължително неистина обаче, нали?

Ико се обърна и го погледна, след което се усмихна вяло и кимна към духчето на Адолин.

— Каква ти е тя?

— Приятел.

— Инструмент. Ти използваш трупа й от другата страна, нали така? Е, няма да те виня. Чувал съм истории за това, което могат да правят, и съм прагматичен човек. Просто… не се преструвай, че ти е приятел.

Когато стигнаха палубата, корабът приближаваше пристанището. Ико започна да крещи заповеди, макар че екипажът му очевидно вече знаеше какво да прави.

Доковете на Богослужение бяха широки и големи, по-дълги от самия град. Кораби акостираха покрай каменни кейове, макар Адолин да не можеше да разбере как се връщаха обратно в морето. Закачаха мандрите отзад и те ги издърпваха?

Брегът бе осеян с дълги редици складове, които загрозяваха изгледа на самия град според Адолин. Корабът спря на конкретен кей, насочван от един Въздействащ със семафор. Моряците на Ико откачиха част от корпуса, който се разгъна в стъпала и един моряк слезе веднага, за да поздрави друга група Въздействащи. Те започнаха да откачат мандрите с дълги куки и ги поведоха нанякъде.

С освобождаването на всяко летящо духче от такелажа, корабът потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в океана от сфери. Накрая изглежда се настани върху някакви подпори и остана на място.

Шарка дойде, като си тананикаше сам и посрещаше всеки от останалите, докато се събираха на дока. Ико пристъпи напред и разтвори ръце.

— Изпълнена сделка, запазена връзка.

— Благодарим ти, капитане — каза Адолин и стисна ръката му. Ико отвърна на жеста неловко. Очевидно знаеше какво да прави, но не го беше практикувал. — Сигурен ли си, че няма да ни закараш по останалия път до портала между царствата?

— Напълно — отвърна той твърдо. — Районът около Перпендикулярността на Култивация напоследък си е спечелил лоша репутация. Твърде много кораби изчезват там.

— Ами град Тайлен? — попита Каладин. — Може ли да ни закараш там?

— Не. Разтоварвам стоки тук, след което се отправям на изток. Далеч от неприятностите. И ако приемете един съвет, останете в Морето на сенките. Физическото царство напоследък не е приветливо място.

— Ще обмислим това — обеща Адолин. — Има ли нещо, което трябва да знаем за града?

— Не се отдалечавайте много към покрайнините; в близост до човешки градове винаги ще има духчета на гнева в района. Опитайте се да не привличате твърде много нисши духчета и може би вижте дали ще намерите място, на което да вържете тази твоя мъртвоока. — Той посочи. — Регистърът на доковете е онази сграда пред нас, със синята боя. Там ще намерите списък с кораби, които са склонни да качват пътници — но ще трябва да отидете до всеки поотделно и да се уверите, че са екипирани да превозват хора и че каютите им не са вече заети. Къщата до нея е на сарафа, където можете да смените Светлина на Бурята за обменни знаци. — Той поклати глава. — Дъщеря ми работеше там, преди да хукне да гони глупави мечти…

Той се сбогува с тях и групичката пътешественици тръгна по подвижния мост към доковете. Интересно, но Сил още носеше илюзия, която правеше лицето й с тен като на алет, косата й беше черна, а дрехите — червени. Наистина ли беше такъв голям проблем да си духче на Чест?

— Е — започна Адолин, когато стигнаха кея, — как ще действаме? В града, искам да кажа.

— Преброих марките ни — каза Шалан и вдигна торба със сфери. — Минало е дълго време, откакто са били подновявани, така че почти със сигурност ще изгубят Светлината на Бурята през следващите няколко дни. Няколко вече са се изтощили. По-добре да ги разменим за провизии — можем да задържим броамите и по-големите скъпоценни камъни за Повеляване на стихиите.

— Тогава първата ни спирка е при сарафа — реши Адолин.

— След това трябва да проверим дали не можем да си купим още храна — намеси се Каладин, — за всеки случай. И трябва да потърсим превоз.

— Но за къде? — попита Лазур. — За Перпендикулярността или за град Тайлен?

— Да видим какви са възможностите — предложи Адолин. — Може да има кораб за едното място, но не и за другото. Да изпратим една група да разпитва по корабите, а друга да осигури провизии. Шалан, имаш ли предпочитание какво искаш да правиш?

— Ще търся превоз — отвърна тя. — Имам опит — пътувах много, когато преследвах Ясна.

— Добре — съгласи се Адолин. — Трябва да оставим по един Сияен във всяка група, така че мостови и Сил, вие сте с мен. Шарка и Лазур отиват с Шалан.

— Може би аз трябва да помогна на Шалан… — започна Сил.

— Ще ни трябва духче — отсече Адолин. — За да ни обяснява местната култура. Да отидем първо да разменим тези сфери обаче.

102
Богослужение

„Говори се, че Моелак изпраща видения за бъдещето в различни моменти… но най-често в точката на преминаване между реалностите. Когато душата наближава Селенията на Покоя.“

Из Митика на Хеси, страница 144

Каладин се разхождаше из града заедно с Адолин и Сил. Обменът на средства бе приключил бързо и те бяха оставили духчето на меча на Адолин с останалите. След като Шалан бе поела ръката на мъртвооката, бе изостанала назад. Пристигането в този град бележеше положителна стъпка напред, напред към това най-накрая да се махнат от това място и да стигнат до Далинар. За съжаление, съвсем нов град, пълен с неизвестни заплахи, не помагаше на Каладин да се отпусне.

Градът не беше толкова гъсто населен, колкото повечето човешки градове, но разнообразието от духчета беше изумително. Въздействащи като Ико и моряците му бяха често срещани, но имаше и духчета, които много приличаха на онова на меча на Адолин… във всеки случай, преди да я убият. Бяха създадени изцяло от ластари, въпреки че имаха ръце от кристал и носеха човешки дрехи. Също толкова често се срещаха духчета с мастиленочерна кожа, която блестеше в най-различни цветове, когато светлината ги огрееше по правилния начин. Дрехите им изглежда бяха част от тях, като тези на Потайните и на духчетата на Чест.

Малка група Потайни мина наблизо, като се гушеха един в друг, докато вървяха. Всеки от тях имаше глава с малко по-различен мотив. Имаше други духчета с кожа като напукан камък и разтопена светлина, която светеше отвътре. А кожата на някои други бе с цвета на стара бяла пепел — и когато Каладин видя едно от тези да сочи към нещо, кожата, която се разтегна покрай ставата на ръката му, се разпадна и разнесе из въздуха, като остави открита ставата и възлите на раменната кост. Кожата бързо се възстанови наново.

Разнообразието напомняше на Каладин за костюмите от Култа на Моментите — въпреки че не виждаше нито едно духче на Чест. А и изглеждаше, че останалите духчета не се смесваха много. Хората бяха достатъчно редки, така че те тримата — включително Сил, която имитираше алет — караха някои глави да се обърнат след тях.

Сградите бяха изградени от тухли в най-различни цветове или блокове от много различни видове камъни. Всяка сграда беше смесица от материали без определен мотив, който Каладин да определи.

— Откъде взимат материал за строеж? — попита той, докато следваха инструкциите на сарафа, за да стигнат до близкия пазар. — Има ли кариери от тази страна?

Сил се намръщи.

— Аз… — тя килна настрани глава. — Знаеш ли, не съм сигурна. Мисля, че може би някак си ги караме да се появяват от тази страна, като ги взимаме от вашата? Нещо като това, което Ико направи с леда?

— Изглежда носят каквото им падне — отбеляза Адолин, като посочи. — Това е мундир на алетски офицер върху азишка жилетка на писар. Наметало от Ташикк се носи с панталони, а там има почти пълно тайленско тълмко, но им липсват ботушите.

— Няма деца — огледа се Каладин.

— Имаше няколко — обясни Сил. — Просто не изглеждат малки като човешките деца.

— Това как изобщо става? — попита Адолин.

— Е, със сигурност е по-малка каша отколкото с вашия метод! — тя изкриви лице. — Ние сме направени от сила, частици от богове. Има места, където тази сила се слива и частите започват да се осъзнават. Отиваш там и се връщаш с дете? Мисля?

Адолин се изкикоти.

— Какво? — попита Каладин.

— Това всъщност не е много по-различно от онова, което ми разказа моята бавачка, когато я попитах откъде идват децата. Глупава история за родители, които си изпичат ново дете от крем.

— Не се случва често — каза Сил, докато подминаваха групичка от духчетата с цвят на пепел, които седяха на една маса и наблюдаваха тълпата. Те изгледаха човеците с неприкрита злоба и едно от тях щракна с пръсти към Каладин. Пръстите избухнаха в парченца прах, като оставиха кости, на които отново поникна плът.

— Отглеждането на деца не се случва често? — продължи Адолин.

Сил кимна.

— Рядко е. При повечето духчета минават стотици години, преди да го направят.

Стотици години.

— Бурите да го вземат — прошепна Каладин, докато го обмисляше. — Повечето от тези духчета са толкова стари?

— Или по-стари — потвърди Сил. — Но стареенето не е същото при духчетата. Както и времето. Не се учим толкова бързо, нито се променяме особено, без връзка.

Кулите в центъра на града показваха времето с огън, който гореше в поредица вертикални дупки, и те можеха да преценят как да се срещнат отново с останалите след час, както се бяха разбрали. Пазарът се оказа основно открити сергии без покриви и стоки, натрупани по масите. Дори в сравнение с импровизирания пазар на Уритиру, това изглеждаше… краткотрайно на Каладин. Но тук нямаше бури, за които да се притесняват, така че сигурно имаше смисъл.

Подминаха една сергия с дрехи и, разбира се, Адолин настоя да спрат. Мазното духче, което се разпореждаше там, говореше по особен и сбит начин, използваше странни думи. Но знаеше алетски, за разлика от по-голямата част от екипажа на Ико.

Каладин зачака принцът да свърши, докато Сил пристъпи напред и се премени в едно огромно пончо, пристегнато с колан. На главата си носеше голяма, провиснала шапка.

— Какво е това? — попита Каладин.

— Дрехи!

— За какво са ти дрехи? Твоите са си част от теб.

— Скучни са.

— Не можеш ли да ги смениш?

— От тази страна се иска Светлина на Бурята — обясни тя. — А и освен това, роклята е част от моята същност, така че на практика се разхождам чисто гола през цялото време.

— Не е същото.

— На теб ти е лесно да го кажеш. На теб ти купихме дрехи. Имаш си три комплекта!

— Три? — повтори той, като погледна надолу към дрехите си. — Имам униформата си и това, което Ико ми даде.

— Плюс онова, което носиш отдолу.

— Бельото ми? — попита Каладин.

— Да. Това означава, че ти имаш три комплекта дрехи, докато аз нямам нито един.

— Трябват ни по два комплекта, за да може единият да се изпере, докато носиш другия.

— Само за да не миришете — тя извъртя очи, преигравайки. — Виж, можеш да дадеш тези на Шалан, когато на мен ми писнат. Знаеш, че тя обича шапки.

Това беше вярно. Той въздъхна и когато Адолин се върна с по още един комплект бельо за всеки от тях — заедно с една пола за Шалан, — Каладин го накара да се пазари и за дрехите, които Сил беше облякла. Цените бяха шокиращо ниски, използваха съвсем малка част от обменните си знаци.

Продължиха нататък и подминаха сергии, на които се продаваха строителни материали. Според табелите, които Сил успя да прочете, някои от нещата бяха много по-скъпи от други. Тя изглежда мислеше, че разликата в цената идва от това колко е трайно нещото в Морето на сенките, а това накара Каладин да се притеснява за дрехите, които бяха купили.

Намериха място, на което продаваха оръжия, и Адолин опита да се пазари, докато Каладин разглеждаше. Разни кухненски ножове. Няколко брадвички за една ръка. И поставена в затворена, стъклена кутия, дълга и тънка сребърна верига.

— Харесва ли ви? — попита продавачката. Тя бе направена от ластари — лицето й сякаш беше оформено от зелени нишки — и носеше хава с показана кристална скрита ръка. — Само хиляда броама Светлина на Бурята.

— Хиляда броама? — повтори Каладин. Той погледна към кутията, която беше заключена за масата и я пазеше малко оранжево духче, прилично на човек. — Не, благодаря.

Цените тук наистина бяха странни.

Мечовете се оказаха по-скъпи, отколкото му се искаше на Адолин, но им купи два харпуна — и Каладин се почувства много по-сигурен, когато единият се озова в ръцете му. Продължиха разходката си и Каладин забеляза, че Сил се е свила в огромното си пончо, косата й бе натикана в яката, а шапката й дръпната надолу, за да скрива лицето й. Изглежда нямаше доверие на илюзията на Шалан да я предпази от разпознаване като духче на Чест.

Сергията с храна, която намериха, имаше най-вече още „консерви“, като онези на кораба. Адолин започна да се пазари и Каладин се подготви за поредното чакане, като оглеждаше преминаващите наоколо за евентуална опасност. Но установи, че очите му са привлечени от една сергия срещу тях. В която се продаваше изкуство.

Каладин никога не бе имал време за изкуство. Картината или показваше нещо полезно — като карта, — или общо взето беше безсмислена. И все пак, сгушена между изложените картини, имаше една малка, нарисувана с дебели мазки маслени бои. Бяло и червено, с черни линии. Когато премести поглед, откри, че отново се връща към нея, като изучава начина, по който отблясъците играеха по тези тъмни черти.

„Като девет сенки…“ помисли си. „И фигура, която коленичи в средата…“

* * *

Пепелявото духче размаха ръце развълнувано, като сочеше на изток и правеше движение сякаш реже нещо. Тя говореше език, който Шалан не разбираше, но за щастие Шарка можеше да преведе.

— А… — каза той. — Ммм, да. Разбирам. Тя няма да плава обратно до Перпендикулярността на Култивация. Ммм. Не, няма да отиде там.

— Същото извинение? — попита Шалан.

— Да. Духчета на празнотата, които плават с бойни кораби и изискват такса от всеки, който се приближи. О! Тя казва, че по-скоро би сключила сделка с духче на Чест, отколкото да пътува още веднъж до Перпендикулярността. Мисля, че това е обида. Ха-ха-ха. Ммм…

— Духчета на празнотата — каза Лазур. — Тя може ли поне да обясни какво значи това?

Пепелявото духче започна да говори бързо, след като Шарка я попита.

— Хмм… Има много разновидности, казва тя. Някои от златна светлина, други са червени сенки. Любопитно, да. И звучи сякаш някои от Слетите са с тях — мъже с черупки, които могат да летят. Това не го знаех.

— Кое? — подкани го Лазур.

— Морето на сенките се променя в последните месеци — обясни Шарка. — Духчетата на празнотата са се появили мистериозно на запад от Връзката на Въображението. Близо до Марат или Тукар от вашата страна. Хмм… и са отплавали нагоре и са завзели Перпендикулярността. Тя казва, хм, „нужно е само да плюеш в тълпата и ще уцелиш някой от тях напоследък“. Ха-ха-ха. Не мисля, че тя наистина има плюнка.

Шалан и Лазур си размениха погледи, когато морячката се оттегли на кораба си, към който завързваха мандри. Духчето на меча на Адолин се мотаеше наоколо, изглеждаше доволна да стои където й беше казано. Минувачите извръщаха поглед от нея, сякаш им беше неудобно да я виждат там.

— Е, в регистъра на доковете не ни излъгаха — каза Лазур, като скръсти ръце. — Никакви кораби не плават към върховете или към град Тайлен. Тези места са твърде близо до владенията на враговете.

— Може би тогава трябва да потърсим кораби за Пустите равнини — предложи Шалан. Това означаваше да поемат на изток — посока, в която бе по-вероятно някой да плава напоследък. Щяха да се отдалечат от онова, което и Каладин, и Лазур искаха, но поне щеше да е нещо.

Ако стигнеха дотам, все пак щеше да се наложи тя да намери начин да задейства Клетвената порта от тази страна. Ами ако се провалеше? Представи си как са хванати в капан на някое далечно място, заобиколени от мъниста, бавно умиращи от глад…

— Нека продължим да разпитваме корабите от списъка — реши тя и ги поведе. Следващият кораб беше дълъг, величествен съд, изработен от бяло дърво със златни кантове. Цялото му присъствие сякаш казваше: „Ако мислите, че можете да си ме позволите, успех.“ Дори мандрите, които водеха към него от един от складовете, носеха златни хамути.

Според списъка от регистъра на дока, той отиваше към място, наречено Неизменна честност, което беше на югозапад. Това донякъде беше посоката, в която Каладин искаше да отиде, така че Шалан накара Шарка да спре една от водещите мандрите и да я попита дали капитанът на кораба би приел човешки пътници.

Духчето, която изглеждаше като направена от мъгла или мараня, просто се изсмя и продължи пътя си, сякаш бе чула невероятна шега.

— Предполагам — започна Лазур, — че трябва да приемем това за „не“.

Следващият кораб беше лъскав съд, който изглеждаше бърз за нетренираното око на Шалан. Добър избор, бе отбелязал човекът от регистъра, и е вероятно да е гостоприемен за хора. И наистина, едно духче, което работеше на палубата, им помаха, когато наближиха. Той сложи един крак, обут в ботуш, отстрани на кораба и погледна надолу с усмивка.

„Кое духче“, помисли си Шалан, „има кожа като разцепена скала?“ Той сияеше от дълбината си, сякаш бе разтопен отвътре.

— Човеци? — провикна се на веденски, разчитайки косата на Шалан като знак за наследството й. — Далеч сте от къщи. Или близо, предполагам, просто в грешното царство!

— Търсим превоз — викна Шалан в отговор. — Накъде плавате?

— На изток! — отвърна той. — Към Свободна светлина!

— Можем ли да се договорим за пътуването?

— Разбира се! — извика той. — Винаги е интересно да имаш човеци на борда. Само не ми изяждайте домашния любимец — пилето. Ха! Но договорките ще трябва да почакат. Скоро ни очаква инспекция. Върнете се след половин час.

Човекът от регистъра бе споменал това; в първия час на всеки ден се правеше официална инспекция на корабите. Шалан и останалите се отдръпнаха и тя предложи да се върнат на сборното им място близо до регистъра. Докато приближаваха, Шалан видя, че корабът на Ико вече е инспектиран от представител на дока — още едно духче, направено от ластари и кристал.

„Може би ще успеем да убедим Ико да ни вземе, ако само се постараем повече. Може би…“

Дъхът на Лазур секна, тя хвана Шалан за рамото и я издърпа в една уличка между два склада, където не се виждаха от кораба.

— В името на Преизподнята!

— Какво? — попита Шалан, докато Шарка и, летаргично, духчето на Адолин, се присъединиха към тях.

— Погледни там горе — каза Лазур. — Виж кой говори с Ико на кърмата.

Шалан се намръщи, след което погледна и забеляза това, което бе пропуснала по-рано. Там стоеше фигура с шарената кожа на парш. Носеше се на метър или два от палубата до Ико, надвиснала като строг учител над глупав ученик.

Духчето с тяло от ластари и кристал се изкачи нагоре, за да докладва на тази фигура.

— Може би — продължи Лазур — трябваше да попитаме кой ръководи инспекциите.

* * *

Харпунът на Каладин привличаше нервни погледи, докато той прекосяваше улицата между сергиите, за да огледа картината по-отблизо.

„Духчетата изобщо могат ли да бъдат наранени?“ зачуди се част от него. „Моряците нямаше да носят харпуни, ако разни неща от тази страна не можеха да бъдат убити, нали?“ Трябваше да попита Сил, когато спреше да превежда за Адолин.

Каладин пристъпи до картината. Другите около нея показваха много повече технически умения — бяха майсторски портрети, идеално уловили изобразените човеци. Тази бе немарлива в сравнение с тях. Изглеждаше, сякаш художникът просто е взел един нож, покрит с боя и го е пльоскал върху платното, като е създавал основни форми.

Призрачни, красиви форми. Предимно червени и бели, но с една фигура в средата, която хвърляше девет сенки…

„Далинар“, помисли си той. „Провалих се с Елокар. След всичко, през което преминахме, след дъждовете и изправянето лице в лице с Моаш, аз се провалих. И загубих града ти.“

Той протегна пръсти към картината.

— Прекрасна е, нали? — обади се едно духче.

Каладин подскочи и свенливо свали пръстите си. Собственик на тази сергия бе една Въздействаща, ниска, с бронзова опашка.

— Уникална творба е, човеко — продължи тя. — От далечния Съд на Боговете, картина, предназначена да бъде гледана само от божества. Изключително рядко е такава картина да избегне съдбата да бъде изгорена в съдилището и да стигне до пазара.

— Девет сенки — каза Каладин. — Несътворените?

— Това е творба на Ненефра. Твърди се, че всеки, който погледне някой от шедьоврите му, вижда нещо различно. И като си помислиш, аз й искам такава незначителна ценичка. Само триста броама Светлина на Бурята! Времената наистина са трудни за пазара на изкуство.

— Аз…

Призрачни картини от видението на Каладин застъпиха грубите ръбове боя на платното. Той трябваше да стигне до град Тайлен. Трябваше да стигне навреме…

Какво ставаше зад него?

Каладин излезе от унеса и погледна през рамо, точно навреме, за да види как Адолин тича към него.

— Имаме проблем — заяви принцът.

* * *

— Как можа да не споменеш това! — викна Шалан на малкото духче в офиса на регистъра. — Как можа да пропуснеш да изтъкнеш, че градът се управлява от духчета на празнотата?

— Мислех си, че всички знаят! — оправда се той, ластарите в крайчетата на лицето му се движеха и извиваха. — О, боже. Майчице! Гневът не е добра идея, човеко. Аз съм професионалист. Не е моя работа да обяснявам неща, които трябваше вече да знаете!

— Той още е на кораба на Ико — каза Лазур, като погледна през прозореца на офиса. — Защо е все още на кораба му?

— Това наистина е странно — отвърна духчето. — Всяка инспекция обичайно отнема само тринайсет минути!

В името на Преизподнята. Шалан издиша, опитвайки се да се успокои. Да се върнат в регистъра беше премерен риск. Духчето вероятно работеше със Слетите, но те се надяваха да го сплашат да говори.

— Кога се случи това? — попита Шалан. — Моето духче приятел ни каза, че сте били свободен град.

— Вече минаха месеци — отговори ластареното духче. — О, те нямат пълен контрол тук, имайте предвид. Само няколко служебни лица и обещания от нашите водачи да ги следват. Двама Слети ни наглеждат от време на време. Мисля, че другият е доста откачен. Кирил — който ръководи инспекциите — е, всъщност и той май е изкукал. Виждате ли, когато се ядоса…

— Да се продъни в Преизподнята дано! — изруга Лазур.

— Какво?

— Той току-що подпали кораба на Ико.

* * *

Каладин изтича обратно през улицата и откри, че Сил е в центъра на действието. Тя бе придърпала възголямата си шапка надолу, за да прикрие лицето си, но група духчета стояха около сергията за храна, сочеха към нея и говореха.

Каладин си проправи път през тях, хвана Сил за ръката и я издърпа настрани от сергията. Адолин ги следваше, хванал харпуна си в една ръка и торба с храна в другата. Погледна заплашително към духчетата в насъбралата се тълпа, които не тръгнаха след тях.

— Разпознават те — каза Каладин на Сил. — Дори с илюзорния цвят на кожата.

— Ъ… може би…

— Сил.

Тя държеше шапката си с една ръка, а другата й длан беше в неговата, докато я влачеше през улицата.

— Е… нали помниш как ти споменах, че се измъкнах от другите духчета на Чест…

— Да.

— Е, май имаше огромна награда за завръщането ми. Разлепена на практически всяко пристанище в Морето на сенките, с описанието ми и няколко снимки. Ъм… да.

— Било ти е простено — рече Каладин. — Отеца на Бурята е приел връзката ти с мен. Братята и сестрите ти наблюдават Мост Четири, като самите те изследват потенциални връзки!

— Това е от доста скоро, Каладин. И се съмнявам, че ми е простено — другите на Пустите равнини не желаят да говорят с мен. Що се отнася до тях, аз съм едно непослушно дете. Все още има невероятна награда в Светлина на Бурята, която ще бъде връчена на онзи, който ме заведе в столицата на духчетата на Чест, Неизменна честност.

— И ти не сметна за важно да ми споменеш това?

— Разбира се, че сметнах. Ето сега.

Те спряха, за да позволят на Адолин да ги догони. Духчетата при сергията все още говореха. Бурите да го отнесат. Много скоро новината щеше да се разнесе из Богослужение.

Каладин погледна Сил, която придърпа надолу твърде голямото пончо, което си бе купила.

— Лазур е ловец на глави — каза тя тихичко. — А аз… съм нещо като светлооко духче. Не исках да знаеш. За да не ме намразиш, както мразиш тях.

Каладин въздъхна, като я държеше за ръката и я влачеше към кейовете.

— Трябваше да се досетя, че тази маскировка няма да проработи — добави Сил. — Очевидно съм твърде красива и интересна, за да се скрия.

— Новините за това могат ни попречат да намерим превоз — поклати глава Каладин. — Ние… — Той спря насред улицата. — Това отпред дим ли е?

* * *

Слетият кацна върху кея и захвърли Ико на земята пред доковете. Зад него, корабът му се бе превърнал в бушуващ огън — другите моряци и инспектори бясно тичаха по мостика.

Шалан гледаше през прозореца. Дъхът й спря, когато Слетият се вдигна на няколко сантиметра от земята, след което се плъзна към залата на регистъра.

Тя вдиша Светлина на Бурята по рефлекс.

— Изглеждайте уплашени! — каза на другите. Хвана духчето на Адолин за ръката и я издърпа в ъгъла на стаята на чиновника.

Слетият нахлу и ги откри треперещи, облекли лицата на моряци, които Шалан бе скицирала. Шарка бе най-странен, особената му глава трябваше да бъде прикрита от шапка, за да изглежда поне бегло реалистична.

„Моля те, не забелязвай, че сме същите моряци като онези на кораба. Моля те.“

Слетият не им обърна внимание и се плъзна към уплашеното духче от ластари зад бюрото.

— Този кораб криеше човешки престъпници — зашепна Шарка, превеждайки разговора на Слетия с чиновника. — Имаха хидратор и останки от човешка храна — изядена — на палубата. Има двама или трима човеци, едно духче на Чест и едно мастилообразно духче. Виждал ли си тези престъпници?

Ластареното духче се сви до бюрото.

— Отидоха на пазара за провизии. Попитаха ме дали има кораби, които да ги превозят до Перпендикулярността.

— И ти скри това от мен?

— Защо всички предполагат, че просто ще им казвам разни неща? Ох, трябват ми въпроси, не предположения!

Слетият го изгледа студено.

— Изгаси това — нареди той и посочи към огъня. — Използвай пясъчните складове на града, ако е нужно.

— Да, велики. Ако може да кажа, да палите пожари на доковете не е разумно…

— Не може да кажеш. Когато приключиш с гасенето на пожара, си изнеси нещата от този офис. Ще бъдеш заменен незабавно.

Слетият излетя от стаята, като остави след себе си миризма на пушек. Корабът на Ико гореше, пламъците се извиваха нависоко. Наблизо моряци от други кораби се опитваха като обезумели да успокоят мандрите си и да преместят корабите си по-далеч.

— О, о, боже — изпъшка духчето зад бюрото. Погледна към тях. — Ти… ти си Сияйна? Старите клетви са изговорени отново?

— Да — отвърна Шалан, като помагаше на духчето на Адолин да се изправи на крака.

Изплашеното малко духче застана по-изправено.

— О, славен ден! Славен! Толкова дълго чакахме честта на човеците да се завърне! — Той се изправи и посочи: — Вървете, моля ви! Качете се на кораб. Аз ще го забавя, о, да, ще го забавя онзи, ако се върне отново. О, но вървете бързо!

* * *

Каладин усещаше нещо във въздуха.

Може би беше плющенето на дрехи, познато му след часове прекарани в яздене на ветрове. Може би бяха стойките на хората по-надолу по улицата. Той реагира, преди да осъзнае какво беше, хвана Сил и Адолин и ги издърпа в една палатка на края на пазара.

Един Слят прелетя отвън, сянката му го следваше, сочеща в грешната посока.

— Бурите да го отнесат! — викна Адолин. — Добра работа, Кал.

Палатката бе заета само от едно изумено духче, направено от дим, което изглеждаше странно в зелената си шапка и дрехи, които приличаха на рогоядски.

— Вън — каза Каладин, миризмата на пушек във въздуха го изпълваше с ужас. Те забързаха по една уличка между складове към доковете.

По-надолу корабът на Ико гореше ярко. На доковете цареше хаос, докато духчета тичаха във всички посоки и крещяха на странния си език.

Сил ахна и посочи към един кораб, целият в бяло и златисто.

— Трябва да се скрием. Веднага.

— Духчета на Чест? — попита Каладин.

— Да.

— Дръпни шапката си надолу и се върни в уличката. — Каладин огледа тълпата. — Адолин, виждаш ли другите?

— Не — отвърна той. — Душата на Ишар! Няма вода, с която да се изгаси този огън. Ще гори с часове! Какво се случи?

Един от моряците на Ико пристъпи от тълпата.

— Видях проблясък от нещо, което Слетият държеше. Мисля, че възнамеряваше да изплаши Ико, но подпали кораба по случайност.

„Чакай малко“, помисли си Каладин. „Това алетски ли беше?“

— Шалан? — попита той, когато четирима Въздействащи се струпаха около него.

— Тук съм — обади се друг моряк. — В беда сме. Единственият кораб, който можеше да се съгласи да ни превози, е онзи там.

— Онзи, който отплава с пълна скорост? — попита Каладин с въздишка.

— Никой друг дори не се зачуди дали да ни вземе — отвърна Лазур. — А и така или иначе, всички тръгваха в грешната посока. Ще бъдем заточени тук.

— Можем да се опитаме да се качим на някой кораб с бой — предложи Каладин. — Да го превземем, може би?

Адолин поклати глава.

— Мисля, че това ще отнеме толкова дълго — и ще създаде толкова неприятности, — че Слетият ще ни открие.

— Е, може би мога да се бия с него — настоя Каладин. — Само един враг е. Би трябвало да мога да се справя.

— Като използваш цялата ни Светлина на Бурята, докато го правиш? — попита Шалан.

— Просто се опитвам да измисля нещо!

— Хора — обади се Сил. — Може би имам идея. Страхотна лоша идея.

— Слетият тръгна да ви търси — каза Шалан на Каладин. — Отлетя към пазара.

— Подмина ни.

— Хора?

— Не задълго. Скоро ще се върне.

— Изглежда, че за главата на Сил е обявена награда.

— Хора?

— Нуждаем се от план — продължи Каладин. — Ако никой… — Той млъкна.

Сил бе започнала да тича към величествения кораб в бяло и златисто, който бавно изтегляха от доковете. Тя хвърли пончото и шапката си, след което закрещя към кораба, докато тичаше по кея до него.

— Ей! — крещеше тя. — Ей, погледнете надолу!

Корабът спря тромаво, гледачите забавяха мандрите му. Три синьо-бели духчета на Чест се появиха отстрани, зяпнали надолу изумено.

— Силфрена, Древната дъщеря? — кресна един от тях.

— Същата! — кресна тя в отговор. — По-добре ме хванете, преди да офейкам! Уха! Днес се чувствам непостоянна! Може просто да изчезна отново, някъде, където никой да не може да ме открие!

Това свърши работа.

Един въжен мост се спусна и Сил се качи на кораба — последвана от останалите. Каладин беше последен, наблюдаваше нервно през рамо, очакваше Слетият да тръгне след тях всеки момент. Така и стана, но спря в края на уличката и загледа как се качват на кораба. Духчетата на Чест очевидно го накараха да се замисли.

На борда Каладин откри, че повечето от моряците бяха духчета, направени от мъгла. Един от тях връзваше ръцете на Сил с въже. Каладин опита да се намеси, но Сил поклати глава.

— Не сега — изрече безгласно.

Хубаво. Щеше да поспори с духчетата на Чест по-късно.

Корабът потегли и се присъедини към други, които напускаха града. Духчетата на Чест не обръщаха особено внимание на Каладин и останалите — макар едно от тях да взе харпуните им, а друго да пребърка джобовете им, като конфискува заредените им скъпоценни камъни.

Докато градът се смаляваше, Каладин мерна Слетия да кръжи над доковете, до стълба от дим от горящия кораб.

Най-сетне се спусна в друга посока.

103
Лицемер

„В много култури се говори за така наречените предсмъртни дрънканици, които понякога обземат умиращите хора. Традицията ги приписва на Всемогъщия, но аз намирам твърде много от тях, които са привидно пророчески. Това ще бъде моето най-оспорвано твърдение, сигурен съм, но мисля, че те са ефект на Моелак, който все още въздейства в днешно време.

Лесно е да се осигури доказателство: ефектът е регионален и има склонността да се придвижва из Рошар. Това е скитането на Несътворения.“

Из Митика на Хеси, страница 170

Далинар се пробуди на непознато място, легнал върху каменен под, гърбът му беше схванат. Примигна сънливо, докато се опитваше да се ориентира. Бурите да го отнесат… къде беше?

Мека слънчева светлина проблесна през един отворен балкон в далечния край на стаята и ефирни прашинки затанцуваха в потоците от светлина. Какви бяха тези звуци? Звучаха като човешки гласове, но приглушени.

Далинар стана и оправи униформата си, която се бе разкопчала. Бяха минали… колко, три дни, откакто се върна от Я Кевед? Отлъчването му от Воринската църква?

Спомняше си тези дни като мъгла от безсилие, мъка, агония. И пиене. Много пиене. Беше използвал вцепенението, за да прогони болката. Ужасна превръзка за раните му, кръв се процеждаше от всички страни. Но до момента му бе помогнала да остане жив.

„Познавам тази стая“, осъзна той, докато оглеждаше стенописа на тавана. „Видях я в едно от виденията си.“ Сигурно е преминала буря, докато е бил в безсъзнание.

— Отче на Бурята? — викна Далинар, гласът му ехтеше. — Отче, защо си ми изпратил видение? Съгласихме се, че са твърде опасни.

Да, той си спомняше това място добре. Това беше видението, в което се срещаше с Нохадон, автора на „Пътят на кралете“. Защо не се развиваше като преди? Двамата с Нохадон бяха излезли на балкона, бяха поговорили малко и видението бе приключило.

Далинар се загледа към балкона, но бурите да го отнесат, тази светлина беше толкова силна. Заля го, накара очите му да се насълзят и той трябваше да вдигне ръка, за да ги защити.

Чу нещо зад себе си. Драскане? Обърна се — с гръб към сиянието — и забеляза врата в стената. Тя се отвори лесно след докосването му и той пристъпи извън ярката слънчева светлина, за да се намери в малка кръгла стая.

Затвори вратата с изщракване. Тази стая беше много по-малка от предишната, с дървен под. Прозорци по стените гледаха навън към ясно небе. Една сянка мина над тях, като нещо огромно, което се движеше пред слънцето. Но… как можеше слънцето да е и в тази посока?

Далинар погледна през рамо към дървената врата. Под нея не се процеждаше светлина. Той се намръщи и се пресегна към дръжката, след което спря, когато още веднъж чу драскането. Обърна се и видя голямо бюро, отрупано с хартия, до стената. Как го беше пропуснал?

Един мъж седеше на бюрото, осветен от свободен диамант, и пишеше с перо. Нохадон бе остарял. В предишното видение кралят беше млад — но сега косата му бе сребриста, а кожата — покрита с бръчки. Обаче беше същият човек, същата форма на лицето, същата брада с връхче. Пишеше съсредоточен.

Далинар пристъпи напред.

— „Пътят на кралете“ — прошепна. — Гледам как се пише…

— Всъщност — отвърна Нохадон — това е списък с покупки. Ще готвя шински хляб днес, ако успея да намеря съставките. Винаги взема акъла на хората. Житото не е предназначено да бъде толкова пухкаво.

„Какво…?“ Далинар се почеса по главата.

Нохадон приключи триумфално и хвърли перото. Бутна стола си назад, изправи се, ухилен като идиот, и хвана Далинар за раменете.

— Радвам се да те видя отново, приятелю. Напоследък не ти е лесно, нали?

— Представа си нямаш — прошепна Далинар, докато се чудеше като кого го вижда Нохадон. В предишното видение Далинар се бе явявал един от съветниците на краля. Те стояха заедно на балкона, докато Нохадон замисляше война, с която да обедини света. Драстична мярка, предназначена да подготви човечеството за следващото Опустошение.

Можеше ли онази мрачна фигура да е станала толкова енергична и нетърпелива? И откъде бе дошло видението? Отеца на Бурята не бе ли казал на Далинар, че вече ги е получил всичките?

— Ела — рече Нохадон, — да вървим на пазара. Малко пазаруване, за да те разсее от неприятностите ти.

— Пазаруване?

— Да, ти пазаруваш, нали?

— Аз… обичайно други хора правят това вместо мен.

— А, но разбира се — кимна Нохадон. — Напълно в твой стил е да пропуснеш малка радост като тази, за да стигнеш до нещо по-„важно“. Е, хайде. Аз съм кралят. Не можеш просто да ми откажеш, нали?

Нохадон поведе Далинар обратно през вратата. Светлината беше изчезнала. Те стигнаха до балкона, който — последния път — бе надвиснал над смърт и опустошение. Сега гледаше към един оживен град, пълен с енергични хора и движещи се каруци. Звукът на това място се заби в Далинар, сякаш до този момент беше потискан. Смях, приказки, викове. Скърцане на фургони. Блеене на чулове.

Мъжете носеха дълги поли, вързани на кръста с широки пояси, някои от които стигаха почти до средата на гърдите им. Над тях бяха голи или облечени с прости горни ризи. Дрехите напомняха такамата, която Далинар носеше като млад, макар и в много по-стар стил. Цилиндричните рокли на жените бяха дори още по-странни, направени от наслоени малки пръстени от плат с пискюли в края. Те се къдреха, докато жените се движеха.

Ръцете на жените бяха голи до раменете. Нищо не покриваше скритата ръка. „В предишното видение разговарях на Нотното писмо на зората“, спомни си Далинар. „Думите, които дадоха на учените на Навани начална точка, от която да превеждат древни текстове.“

— Как ще слезем? — попита Далинар, когато не видя стълба.

Нохадон скочи от едната страна на балкона. Смееше се, докато падаше и се плъзгаше по платнен флаг, вързан между един прозорец на кула и една палатка долу. Далинар изруга и се наведе напред, разтревожен за възрастния човек — докато не забеляза, че Нохадон сияе. Той беше Повелител на стихиите — но Далинар знаеше това от предишното видение, нали?

Далинар се върна обратно до кабинета и извлече Светлината на Бурята от диаманта, който използваше Нохадон. Върна се, след което се метна от балкона, като се целеше в същия плат, който кралят бе използвал, за да омекоти падането си. Далинар го удари под ъгъл и го използва като пързалка, като държеше десния си крак напред, за да направлява спускането си. Близо до земята, той отметна флага, хвана края му с две ръце и увисна там за секунда, преди да се спусне с тупване до краля.

Нохадон изръкопляска.

— Мислех, че няма да го направиш.

— Имам опит да следвам глупаци в неразумните им стремления.

Възрастният мъж се ухили, след което огледа списъка.

— Насам — каза и посочи.

— Не мога да повярвам, че пазаруваш сам. Без стражи?

— Вървях сам по целия път до Уритиру. Мисля, че мога да се справя с това.

— Не си вървял по целия път до Уритиру — възрази Далинар. — Вървял си до една от Клетвените порти, след което си ползвал нея до Уритиру.

— Погрешно схващане! — отвърна Нохадон. — Вървях по целия път, макар да се нуждаех от малко помощ, за да стигна до пещерите на Уритиру. Това не е повече мамене, отколкото да използваш лодка, за да прекосиш река.

Той тръгна през пазара и Далинар го последва, разсейван от цветните дрехи, които носеха всички. Дори камъните на сградите бяха боядисани в ярки цветове. Досега винаги си бе представял миналото като… скучно. Статуите от древни времена бяха захабени и никога не си бе мислил, че са можели да бъдат боядисани толкова ярко.

Ами самият Нохадон? И в двете видения Далинар бе видял някого, когото не очакваше. Младият Нохадон, който обмисляше война. Сега възрастният, повърхностен и ексцентричен. Къде беше дълбокомисленият философ, който бе написал „Пътят на кралете“?

„Спомни си“, каза си Далинар, „че това не е наистина той. Човекът, с когото говоря, е творение на видението.“

Макар някои хора на пазара да познаваха краля си, преминаването му не предизвика особено внимание. Далинар се завъртя, когато забеляза нещо да се движи зад сградите, гигантска сянка, която мина между две постройки, висока и огромна. Загледа се в тази посока, но не я видя отново.

Влязоха в една палатка, където търговец продаваше екзотични зърнени култури. Мъжът изскочи и прегърна Нохадон по начин, който не биваше да е реден за един крал. След това двамата се заговориха като писари; пръстените по пръстите на търговеца проблясваха, докато сочеше към стоките си.

Далинар остана близо до едната страна на палатката сред миризмите на зърно в чували. Отвън нещо издаде далечен тътен. Още един. Земята се разтресе, но никой не реагира.

— Нох… Ваше Величество? — викна Далинар.

Нохадон не му обърна внимание. Над палатката премина сянка. Далинар залегна, преценявайки формата на сянката, звуците на смазващите стъпки.

— Ваше Величество! — кресна той, духчета на страха изникнаха край него. — В опасност сме!

Сянката отмина и стъпките започнаха да се отдалечават.

— Става — каза Нохадон на търговеца. — Добре спориш, мошенико. Гледай да купиш на Лани нещо хубаво с допълнителните сфери, които ми отмъкна.

Търговецът изрева от смях и отговори:

— И мислите, че сте направили лоша сделка? Бурите да го отнесат, Ваше Величество. Пазарите се като баба ми, когато иска последната лъжица сладко!

— Видя ли онази сянка? — обърна се Далинар към Нохадон.

— Казвал ли съм ти — заговори Нохадон — къде се научих да приготвям шински хляб? Не беше в Шин Как Ниш, ако това щеше да кажеш.

— Аз… — Далинар погледна в посоката, в която бе изчезнала огромната сянка. — Не. Не си ми казвал.

— По време на война — обясни Нохадон. — На запад. Една от онези безсмислени битки в годините след Опустошението. Дори не си спомням каква беше причината. Някой обсади някой друг и това заплаши търговията ни с Макабакам. Така че тръгнахме.

— Е, аз приключих в една разузнавателна група на края на шинската граница. Така че, виждаш ли, току-що те измамих. Казах ти, че не съм бил в Шин Как Ниш и наистина не бях. Но бях точно до него.

— Войските ми окупираха малко село под един от проходите. Домакинята, която ни готвеше, прие военната ми окупация, без да се оплаква. Не изглеждаше да й пука коя армия е на власт. Приготвяше ми хляб всеки ден и аз толкова го харесвах, че ме попита дали искам да се науча…

Той прекъсна. Пред него търговецът постави тежести от едната страна на големите си везни — представляващи купеното от Нохадон количество, — след което започна да налива жито в торбичка от другата страна на везната. Златно, обаятелно жито, като светлината на уловени пламъци.

— Какво се случи с готвачката? — попита Далинар.

— Нещо много несправедливо — отвърна Нохадон. — Това не е щастлива история. Обмислях дали да я включа в книгата, но реших, че по-добре да огранича историята си до пътя си към Уритиру. — Той утихна, потънал в размишления.

„Напомня ми на Таравангян“, внезапно си помисли Далинар. „Колко странно.“

— Ти имаш неприятности, приятелю — продължи Нохадон. — Животът ти, също като този на жената, е несправедлив.

— Да си владетел е бреме, а не просто привилегия — отвърна Далинар. — Ти ме научи на това. Но бурите да го отнесат, Нохадон. Не мога да намеря изход! Събрахме владетелите и въпреки това бойните барабани бият в ушите ми, настоятелни. За всяка стъпка, която правя със съюзниците си, изглежда, че прекарваме седмици в разискване. Истината шепне в дъното на ума ми. Най-добре мога да пазя света, ако просто принудя останалите да правят онова, което е редно!

Нохадон кимна.

— Тогава защо не го направиш?

— Ти не си го направил.

— Аз се опитах и се провалих. Това ме поведе по друг път.

— Ти си мъдър и сериозен. Аз съм подпалвач на войни, Нохадон. Никога не съм постигал нищо без кръвопролитие.

Чу ги отново. Сълзите на мъртвите. Иви. Децата. Пламъци, които изгарят град. Чу как огънят реве, докато се наслаждава на пиршеството.

Търговецът не им обръщаше внимание, зает, докато се опитваше да балансира везните. Страната с тежестите все още бе по-тежка. Нохадон сложи пръст на купичката с житото и натисна надолу, като изравни двете страни.

— Това ще стигне, приятелю.

— Но… — започна търговецът.

— Дай останалото на децата, моля те.

— След всички тези пазарлъци? Знаеш, че щях да даря малко, ако бе казал.

— И да пропусна забавата на преговорите? — попита Нохадон. Той взе писалката на мъжа, след което задраска нещо от списъка си. — Има удовлетворение в това — рече на Далинар — да си направиш списък с неща, които можеш да постигнеш, след което да ги задраскваш едно по едно. Както казах, проста радост.

— За съжаление, аз съм необходим за по-сериозни неща от пазаруване.

— Не е ли винаги в това проблемът? Кажи ми, приятелю. Говориш за бремето си и нелеката задача да вземаш решения. Каква е цената на принципа?

— Цената? Не би трябвало да има цена в това да си принципен.

— Така ли? Ами ако когато вземеш правилно решение, се появяваше едно духче, което моментално те благославяше с богатство, просперитет и безкрайно щастие? Тогава какво? Все още ли щеше да имаш принципи? Принципът не е ли в това, което даваш, а не в онова, което получаваш?

— Значи всичко е отрицателно? — попита Далинар. — Да не намекваш, че никой не бива да има принципи, защото от тях няма полза?

— Не — отвърна Нохадон. — Но може би не трябва да очакваш животът да е по-лесен, защото избираш да вършиш нещо, което е редно! Лично аз смятам, че животът е справедлив. Просто е такъв толкова често, че не можеш веднага да видиш какво го балансира. — Той размаха пръста, който бе използвал, за да наклони везните на търговеца. — Ако ми простиш за донякъде очевидната метафора. Привързал съм се към тях. Човек би могъл да каже, че съм им посветил цяла книга.

— Това… е различно от другите видения — отбеляза Далинар. — Какво става?

Тътенът от по-рано се завърна. Далинар се завъртя, след което изскочи от палатката, решен да види нещото. Видя го над сградите, каменно създание с правоъгълно лице и червени петна, които грееха дълбоко в каменния му череп. Бурите да го отнесат! А той нямаше оръжие.

Нохадон излезе от палатката, понесъл торбата си с жито. Погледна нагоре и се усмихна. Създанието се наведе, след което подаде една огромна, скелетна ръка. Нохадон я докосна със своята и съществото замръзна.

— Страхотен кошмар си създал — каза кралят. — Чудя се какво ли символизира този гръмолом?

— Болка — отвърна Далинар и отстъпи назад от чудовището. — Сълзи. Бреме. Аз съм една лъжа, Нохадон. Лицемер.

— Понякога лицемерът не е нищо повече от човек, който в момента се променя.

Чакай. Не беше ли Далинар този, който бе казал това? Преди, когато беше по-силен? По-уверен?

Още тътени прозвучаха из града. Стотици. Създания приближаваха от всички страни, засенчвайки слънцето.

— Всички неща съществуват в три царства, Далинар — обясни Нохадон. — Физическото: това, което си сега. Познанието: такъв, какъвто се виждаш. Духовното: идеалният ти, човекът отвъд болката, грешките и несигурността.

Чудовища от камък и ужас го обградиха, главите им се извисяваха над върховете на сградите, краката им ги смазваха.

— Ти си изрекъл клетвите — продължи Нохадон. — Но разбираш ли пътя? Разбираш ли какво изисква? Забравил си една жизненоважна част, едно нещо, без което не може да има път.

Чудовищата насочиха юмруци към Далинар и той изкрещя.

— Каква е най-важната стъпка, която може да предприеме човек?

Далинар се събуди, свит на кълбо в леглото си в Уритиру, заспал отново с дрехите си. Една почти празна бутилка от вино стоеше на масата. Нямаше буря. Това не беше видение.

Той зарови лице в ръцете си, треперещ. Нещо разцъфна в него: спомен. Всъщност не беше нов спомен — не такъв, който бе забравил напълно. Но внезапно стана толкова ясен, сякаш го бе преживял вчера.

Нощта на погребението на Гавилар.

Из бележника на Навани: Видове часовници

104
Сила

„Ашертмарн, Сърцето на Веселбата, е последният от тримата велики безразсъдни Несътворени. Неговият дар за хората не е пророчество или ожесточение по време на битка, а жажда за удоволствия. Наистина, великата поквара, записана от съда на Баяла в 480 — която довела до сриване на династията — може да бъде отдадена на въздействието на Ашертмарн.“

Из Митика на Хеси, страница 203

Навани Колин имаше опит с това да държи едно кралство цяло.

В последните си дни Гавилар бе станал странен. Малко хора знаеха колко мрачен бе станал, но бяха видели ексцентричността му. Разбира се, Ясна бе писала за това. Ясна някак намираше време да пише за всичко, от биографията на баща си, през отношенията между половете, до важността на размножителните цикли на чуловете по южните склонове на Рогоядските върхове. Навани крачеше по коридорите на Уритиру, в компанията на хубава, широкоплещеста групичка от Бягащи по вятъра от Мост Четири. Докато Гавилар ставаше все по– и по-разсеян, самата Навани се трудеше, за да попречи на дърлещите се светлооки да разпокъсат кралството. Но това беше различна опасност от тази, с която щеше да се срещне днес.

Днес работата й щеше да донесе последствия не само за един народ, а за целия свят. Тя нахлу в една стая, разположена дълбоко в кулата, и четиримата светлооки, които седяха там, скочиха на крака — всички, освен Себариал, който изглежда прелистваше колода карти с образите на жени в срамни пози.

Навани въздъхна, след което кимна, когато Аладар й се поклони учтиво, като светлината проблесна по плешивата му глава. Не за пръв път Навани се зачуди дали тънкият му мустак и снопчето брада под долната му устна са компенсация за липсата на коса. Хатам също беше там: изискан, със заоблени черти и зелени очи. Както обикновено, модният му избор изпъкваше между останалите. Днес бе оранжево.

Сиятелната Бетаб бе дошла от името на съпруга си. Мъжете в армията като цяло не го уважаваха заради това, че той я оставяше да го прави, но не обръщаха внимание на факта, че да се омъжи за Мишина в името на политическите си цели, се бе оказал мъдър и премерен ход.

Петимата мъже от Мост Четири се подредиха зад Навани. Бяха останали изненадани, когато тя ги бе помолила да я придружат; все още не разбираха властта, която даваха на трона. Сияйните рицари бяха новата сила на света и политиката се вихреше около тях като водовъртежи в реката.

— Сиятелни господари и господарке — започна Навани. — Дойдох по ваша молба и съм на ваше разположение.

Аладар седна и си прочисти гърлото.

— Ти знаеш, Сиятелна, че ние сме напълно верни на каузата на съпруга ти.

— Или поне — добави Себариал — се надяваме да забогатеем, като участваме на негова страна.

— Съпругът ми оценява подкрепата — отговори Навани, — без значение от мотива. Вие създавате по-силен Алеткар, съответно и по-силен свят.

— Това, което е останало и от двете — отбеляза Себариал.

— Навани — обади се Сиятелната господарка Бетаб. Тя приличаше на мишка, с мършаво лице. — Оценяваме това, че си поела инициативата в този труден момент. — В оранжевите й очи проблесна нещо, сякаш предполагаше, че Навани се радва на новопридобитата си сила. — Но липсата на Върховния принц не е добра за морала. Знаем, че Далинар се е завърнал към… развлеченията си.

— Върховният принц — отвърна Навани — е в траур.

— Единственото нещо, което оплаква — каза Себариал, — е фактът, че хората не му носят бутилки вино достатъчно бързо, за да…

— В името на Преизподнята, Туринад! — избухна Навани. — Достатъчно!

Себариал премигна, след което прибра картите в джоба си.

— Извинете, Сиятелна.

— Съпругът ми — отбеляза Навани — все още е най-добрият шанс за оцеляване на този свят. Той ще преодолее болката си. Дотогава е наше задължение да се грижим за кралството.

Хатам кимна, мънистата по връхната му дреха проблеснаха.

— Разбира се, това е целта ни. Но, Сиятелна, можеш ли да обясниш какво имаш предвид под кралство? Знаеш, че Далинар… дойде при нас и ни попита какво мислим за цялата тази работа с Върховния крал.

Тази новина все още не беше известна на всички. Бяха планирали официално съобщение и дори бяха накарали Елокар да запечата документите, преди да тръгне. И все пак Далинар се бавеше. Тя го разбираше: искаше да изчака до завръщането на Елокар и Адолин — който щеше да стане Върховният принц на Колин на мястото на Далинар.

И все пак, докато минаваше все повече и повече време, въпросите започваха да напират. Какво се бе случило с тях в Колинар? Къде бяха?

Сила. Щяха да се върнат.

— Провъзгласяването на Върховния крал все още не е официално — каза Навани. — Мисля, че е най-добре да се правите, че не знаете за него засега. И каквото и да правите, не го споменавайте пред Иалаи или Амарам.

— Добре тогава — каза Аладар. — Но, Сиятелна, имаме и други проблеми. Сигурен съм, че сте видели докладите. Хатам върши чудесна работа като Върховен принц на Укрепленията, но просто липсва нормална инфраструктура. Кулата има канализация, обаче тя не спира да се запушва и Превръщателите се съсипват от работа, за да се справят с отпадъците.

— Не можем да продължаваме да се преструваме, че кулата е в състояние да се справи с това население — обади се Сиятелната Бетаб. — Не и без много добра сделка за провизии с Азир. Запасите ни от изумруди, въпреки търсенията из Пустите равнини, намаляват. Количките ни с вода трябва да обикалят непрекъснато.

— Също толкова важно, Сиятелна — добави Натам, — е, че вероятно ще усетим силна липса на работна ръка. Имаме войници или търговци, които в момента носят вода или опаковат провизии, но това не им харесва. Слугинските задачи не са за тях.

— Свършва ни дървеният материал — добави и Себариал. — Опитах да претендирам за горите близо до военните лагери, но преди имахме парши, които да ги секат. Не знам дали мога да си позволя да платя на мъже, които да свършат тази работа вместо тях. Само че ако не направим нещо, Танадал сигурно ще се опита да ни ги вземе. Той си изгражда доста сериозно кралство във военните лагери.

— Не е време — каза меко Хатам, — в което можем да си позволим слаб водач. Не е време, в което един бъдещ крал може да прекарва дните си заключен в покоите си. Съжалявам. Не се бунтуваме, но сме много притеснени.

Навани си пое дъх. Дръж се.

Редът беше същността на управлението. Ако нещата бяха подредени, можеха да се контролират. Просто трябваше да даде време на Далинар. Дори ако, дълбоко в нея, една част бе гневна. Гневна, че болката му така засенчваше растящия й страх за Елокар и Адолин. Гневна, че той можеше да се напива безпаметно, докато тя трябваше да събира парчетата.

Но Навани бе научила, че никой не е силен през цялото време, дори Далинар Колин. В любовта не беше важно кой е прав или греши, а това да бъдеш опора и да помогнеш, когато гърбът на партньора ти е превит. Вероятно и той щеше да направи същото за нея някой ден.

— Кажи ни честно, Сиятелна — заговори Себариал, като се наведе напред. — Какво иска Тоягата? Да не би всичко това да е начин за него да господства над света?

Бурите да го отнесат. Дори те се притесняваха за това. И защо да не го правят? Беше толкова логично.

— Съпругът ми иска единство — заяви Навани твърдо. — Не господство. Знаете много добре, както и аз, че можехме да превземем град Тайлен. Това щеше да доведе до себелюбие и загуба. Няма път чрез завоевание към това да се опълчим на врага си заедно.

Аладар кимна бавно.

— Вярвам ти, вярвам и в него.

— Но как да оцелеем? — попита Сиятелната Бетаб.

— В градините на тази кула някога се е отглеждала храна — каза Навани. — Ще открием как е било направено и ще я отглеждаме отново. В кулата някога е имало изобилие от вода. Баните и тоалетните са доказателство за това. Ще задълбаем в тайните на фабриалите й и ще се справим с проблемите с канализацията.

— Тази кула е над бурята на врага, изключително лесна е за защита и е свързана с най-важните градове на света. Ако има народ, който може да се опълчи на врага, ние ще го създадем тук. С вашата помощ и водени от съпруга ми.

Те се съгласиха. Благословен да е Всемогъщия, съгласиха се. Тя си отбеляза наум да изгори един глиф за благодарност, след което най-накрая седна. Заедно се заровиха в списъка с най-належащите проблеми на кулата, като обсъждаха — както бяха правили много пъти преди — мръсните необходимости на градското управление.

Три часа по-късно Навани погледна фабриала на ръката си — огледално копие на онзи, който Далинар носеше, с добавени часовник и болкориали с нов дизайн. Три часа и дванайсет минути откакто бе започнала срещата. Бяха се събрали духчета на изтощението, които се извиваха покрай всички им, и тя обяви край на съвещанието. Бяха обсъдили най-важните проблеми и щяха да съберат различните си писари, за да предложат конкретни подобрения.

Това щеше да накара всички да продължат още известно време. И тези четиримата, благословени да са, наистина искаха обединението да проработи. Аладар и Себариал, въпреки всичките си недостатъци, бяха последвали Далинар в мрака на дъждовния сезон и бяха заварили Преизподнята да ги очаква там. Хатам и Бетаб бяха присъствали на появяването на новата буря и можеха да разберат, че Далинар е бил прав.

Тях не ги интересуваше, че Тоягата беше еретик — или дори дали бе узурпирал Алеткар. Интересуваше ги, че той имаше план за справяне с врага, и то дългосрочен.

След като срещата приключи, Навани тръгна надолу по коридора с многопластови стени, последвана от охраната си от мостови, двама от които носеха фенери със сапфири.

— От сърце ви се извинявам — каза им тя, — за това колко скучно сигурно е било.

— На нас ни харесва скучното, Сиятелна — каза Лейтен, водачът им днес. Той бе набит мъж с къса, къдрава коса. — Ей, Хобер. Някой да се опита да те убие вътре?

Мостовият с разстояние между зъбите отговори ухилен:

— Дъхът на Хуио брои ли се?

— Виждате ли, Сиятелна? — отбеляза Лейтен. — Новите попълнения може и да се отегчават от ролята си на охрана, но никога няма да попаднете на ветеран, който да се оплаква, че е прекарал приятен, тих следобед, без да го намушкат.

— Разбирам кое ви привлича — усмихна се тя. — Но съм сигурна, че не може да се сравни с полет в небесата.

— Така си е — кимна Лейтен. — Трябва да се редуваме обаче… нали знаете. — Имаше предвид ползването на Острието на Чест, за да се практикува Бягане по вятъра. — Кал трябва да се върне, преди ние да можем да направим нещо.

На пръв поглед изглеждаха абсолютно сигурни, че той ще се върне и показваха на света весели лица — макар тя да знаеше, че не всичко бе идеално при тях. Тефт например бе изправен пред магистратите на Аладар преди два дни. Публично опиянение с огнен мъх. Аладар тихомълком бе помолил за печата й, за да го освободи.

Не, не всичко беше добре при тях. Но докато ги водеше надолу към подземната библиотека, друг проблем я заизмъчва: намекът на Сиятелната Бетаб, че Навани нямаше търпение да грабне шанса да поеме управлението, докато Далинар не беше в състояние.

Навани не бе глупачка. Знаеше как изглеждат нещата отстрани. Беше се омъжила за един крал. След като той почина, тя веднага се бе хвърлила на следващия най-влиятелен мъж в Алеткар. Но не можеше да позволи на хората да вярват, че тя е властта зад трона. Не само, че това щеше да подрони репутацията на Далинар, но и щеше да стане досадно за нея. Нямаше проблем да е майка на монарси, но самата тя да бъде такъв — бури, какъв тъмен път, който щеше да завлече всички надолу.

Тя и мостовите преминаха покрай не по-малко от шест отряда стражи по пътя си към библиотеката с фреските и — по-важно — скритите записи на скъпоценни камъни. Когато пристигнаха, тя остана на входа, впечатлена от работата, която Ясна бе свършила тук долу, откакто Навани беше принудена да се откаже от проучването.

Всеки скъпоценен камък бе изваден от самостоятелното си чекмедже, каталогизиран и номериран. Докато една група слушаше и пишеше, други седяха по масите, заети да превеждат. В стаята се носеше ниско бръмчене от дискусии и драскащи пера, духчета на концентрацията бяха осеяли въздуха като вълни в небето.

Ясна се разхождаше между масите, докато преглеждаше страници с превод. Когато Навани влезе, мостовите се събраха около Ренарин, който се изчерви и вдигна поглед от собствените си листове, покрити с глифи и числа. Той наистина изглеждаше не на място в стаята, единственият с униформа за сметка на робите на арденти или бурегадатели.

— Майко — заговори Ясна, без да вдига поглед от листовете си, — трябват ни повече преводачи. Имаш ли още писари с опит в класическия алетски?

— Дала съм ти всички, които имам. Какво проучва Ренарин там?

— Хм? О, той смята, че трябва да има схема, по която са подредени камъните в чекмеджетата. Работи по това цял ден.

— И?

— Нищо, което не е изненада. Той настоява, че може да намери модел, ако търси достатъчно упорито. — Ясна свали страниците и погледна към братовчед си, който си разменяше шеги с мъжете от Мост Четири.

„В името на Бурите“, помисли си Навани. „Наистина изглежда щастлив.“ Притеснен, докато те го закачаха, но щастлив. Тя се бе разтревожила в началото, когато се „присъедини“ към Мост Четири. Той беше син на Върховен принц. Уместно бе да се спазват благоприличие и дистанцираност, когато човек си имаше работа с редови войници.

Но кога, преди сега, последно го бе чувала да се смее?

— Може би — каза Навани — трябва да го насърчим да си почине и да излезе с мостовите довечера.

— Бих предпочела да го задържа тук — възрази Ясна, като прелистваше страниците си. — Силите му изискват допълнително проучване.

Навани все пак щеше да говори с Ренарин и да го насърчи да излиза по-често с мъжете. С Ясна не можеше да се спори, не повече отколкото можеше да спориш с някоя канара. Просто се преместваш настрани и заобикаляш.

— Преводът добре ли върви — попита Навани, — освен проблема с броя на писарите?

— Късметлии сме — обясни Ясна, — че скъпоценните камъни са записани толкова късно в живота на Сияйните. Те са говорили език, който можем да преведем. Ако бяха на Нотното писмо на зората…

— И то е близо до разшифроване.

Ясна се намръщи. Навани си бе помислила, че перспективата да разгадаят Нотното писмо на зората — писменост, изгубена в Дните на сянката — би я развълнувала. Вместо това изглежда я тревожеше.

— Намерихте ли нещо повече за фабриалите на кулата в записите на тези камъни? — попита Навани.

— Ще ти подготвя доклад, майко, с подробности за всеки един споменат фабриал. Засега такива споменавания са доста редки. Повечето са лични истории.

— В името на Преизподнята.

— Майко! — възкликна Ясна и отпусна страниците си.

— Какво? Не би ми хрумнало, че ще възразиш на някоя и друга силна дума от време на…

— Не е заради израза, а заради пренебрежението — поясни Ясна. — Истории.

„О, ясно.“

— Историята е ключът за разбирането на хората.

„Почна се.“

— Трябва да се учим от миналото и да прилагаме това познание при сегашния ни опит.

„Поучавана от собствената си дъщеря, отново.“

— Най-точното указание какво ще направят човешките същества е не това, което си мислят, а онова, което записките казват, че подобни групи са правили в миналото.

— Разбира се, Сиятелна.

Ясна я погледна безизразно, след това остави настрани листовете си.

— Съжалявам, майко. Цял ден се разправям с нисши арденти. Поучителната ми страна сигурно е взела превес.

— Ти имаш поучителна страна? Мила, ти мразиш преподаването.

— Което би обяснило настроението ми, струва ми се. Аз…

Един млад писар я извика от другия край на помещението. Ясна въздъхна, след което отиде да отговори на въпроса.

Дъщеря й предпочиташе да работи сама, което бе странно, като се имаше предвид колко беше добра в това да кара хората да правят каквото тя иска. Навани харесваше груповите усилия — но, разбира се, Навани не беше учен. О, тя знаеше как да се преструва. Но всичко, което всъщност правеше, бе да побутне оттук-оттам, може би да даде някоя идея. Други вършеха истинската работа.

Тя разбута листовете, които Ясна бе оставила. Може дъщеря й да бе пропуснала нещо в преводите. Единствените важни неща за нея бяха скучните, прашни писания на стари философи. Като станеше дума за фабриали, Ясна едва различаваше сдвояващите от предупреждаващите…

Какво беше това?

„Глифите бяха надраскани с бяло върху стената на Върховния принц“, пишеше на листа. „Бързо установихме, че използваният инструмент за писане е камък, откъртен близо до прозореца. Първият знак беше най-груб, глифите бяха деформирани. Причината за това се изясни по-късно — принц Ренарин нямаше опит в писането на глифи, владееше само цифрите.“

Останалите страници бяха подобни, отнасяха се за странните числа, намерени из замъка на Далинар в дните преди Вечната Буря. Те са били написани от Ренарин, чието духче го бе предупредило, че врагът подготвя удар. Горкото момче, несигурно във връзката си и уплашено да каже нещо, вместо това бе надраскало числата там, където Далинар щеше да ги види.

Беше малко странно, но на фона на всичко останало не правеше особено впечатление.

А и… все пак беше Ренарин. Защо Ясна бе събрала всички тези страници?

„Най-накрая имам описание за теб, Ясна“, пишеше в друга. „Убедихме Сияйните онази Крадла, намерена в Йедоу, да посети Азимир. Въпреки че все още не е пристигнала, можеш да намериш скици на придружаващото я духче тук. Прилича на блещукането, което виждаш на стена, когато отразиш светлината през кристал.“

Разтревожена, Навани остави листовете, преди Ясна да се е върнала. Тя си взе едно копие от преведената част от скъпоценните камъни — няколко млади писари бяха натоварени със задачата да ги подсигурят, — след което се измъкна, за да провери Далинар.

105
Дух, разум и тяло

ШЕСТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Само най-най-важните хора бяха допуснати да наблюдават свещеното погребение на Гавилар.

Далинар стоеше начело на малката група, събрана в кралските катакомби на Колинар, под каменния поглед на крале. Огньове горяха по краищата на стаята, първична светлина, традиционна. Видимо по-жива от светлината на сферите, тя му напомняше за Дълбините — но за първи път тази болка бе надвита от нещо ново. Прясна рана.

Гледката на брат му, положен мъртъв на плочата.

— Дух, разум и тяло — каза сбръчканата ардентка, гласът й ехтеше в каменната гробница. — Смъртта разделя трите. Тялото остава в нашето царство, за да бъде използвано повторно. Духът се присъединява към езерото от божествена същност, което го е родило. А умът… умът отива в Селенията на Покоя, за да открие наградата си.

Ноктите на Далинар се забиха в кожата му, когато стисна ръце в юмруци — здраво, за да не трепери.

— Гавилар Величественият — продължи ардентката, — първи крал на Алеткар от новата Колинска династия, трийсет и втори Върховен принц на княжество Колин, наследник на Слънцетворящия и благословен от Всемогъщия. Постиженията му ще бъдат възхвалявани от всички и властта му ще се простира и на оня свят. Той вече води мъже по бойното поле, служейки на Всемогъщия в истинската война срещу Пустоносните.

Жената протегна една кокалеста ръка към малката група.

— Войната на нашия крал бе преместена в Селенията на Покоя. Краят на нашата война за Рошар не сложи край на дълга ни към Всемогъщия! Замислете се над Призванията си, мъже и жени от Алеткар. Замислете се как можете да се учите тук, за да сте от полза в следващия свят.

Йевена използваше всяка възможност, за да проповядва. Далинар стисна ръце още по-силно от яд към нея — яд към Всемогъщия. Далинар не биваше да е жив, за да види как умира брат му. Това не бе начинът, по който трябваше да се развият нещата.

Той усети как хората го гледат. Събрани Върховни принцове и съпругите им, важни арденти, Навани, Ясна, Елокар, Аесудан, синовете му. Върховният принц Себариал погледна към него с вдигнати вежди. Изглежда очакваше нещо.

„Не съм пиян, идиот такъв“, помисли си Далинар. „Няма да направя сцена, за да те забавлявам.“

Напоследък нещата вървяха по-добре. Далинар бе започнал да контролира пороците си; бе ограничил пиенето си до месечни пътувания извън Колинар, където посещаваше външни градове. Казваше, че пътуванията са, за да остави Елокар да управлява, без той да наднича над рамото му, както Гавилар бе прекарвал все повече и повече време извън кралството. Но по време на тези пътувания Далинар се напиваше до забрава, което му позволяваше да избяга от звуците на плачещи деца за няколко безценни дни.

След това, когато се върнеше в Колинар, той контролираше пиенето си. И никога повече не бе викал на синовете си, както бе сторил с бедния Ренарин в онзи ден, когато се връщаха от Пустите равнини. Адолин и Ренарин бяха единствените чисти останки от Иви.

„Ако контролираш пиенето си, когато си в Колинар“, заяде се една част от него, „какво се случи на пиршеството? Къде беше ти, докато Гавилар се бореше за живота си?“

— Трябва да използваме крал Гавилар като модел за нашия собствен живот — говореше ардентката. — Трябва да помним, че животът ни не ни принадлежи. Този свят е само схватка, която да ни подготви за истинската война.

— И след това? — попита Далинар и вдигна поглед от трупа на брат си.

Жената присви очи и нагласи очилата си.

— Върховен принц Далинар?

— След това, какво? — настоя той. — След като си спечелим обратно Селенията на Покоя? Тогава какво? Вече няма да има войни?

„Тогава ли най-сетне ще намерим покой?“

— Няма нужда да се тревожиш, Тояго — отвърна Йевена. — След като тази война бъде спечелена, Всемогъщия със сигурност ще ти осигури друга мисия. — Тя се усмихна успокоително, след което премина към ритуалните слова. Серия кетеки, някои традиционни, други съставени от жени от фамилията за събитието. Арденти горяха поемите като молитви в печки.

Далинар отново се обърна към трупа на брат си, който гледаше нагоре, безжизнени сини мраморни камъчета бяха заменили очите му.

„Братко“, би казал той, „следвай Кодексите тази нощ. Нещо странно се носи по ветровете.“

Далинар имаше нужда от питие, бурите да го вземат.

— Ти, винаги мечтаеше. Душата ми ридае. Сбогом, ридаеща душа. Моите мечти… за, винаги, Теб.

Поемата го докосна повече от останалите. Той потърси Навани и моментално разбра, че този кетек е бил неин. Тя гледаше право напред, изправена, а едната й ръка бе върху рамото на Елокар — на крал Елокар. Толкова беше красива. До нея, Ясна стоеше, обгърнала тялото си с ръце, очите й бяха зачервени. Навани се пресегна към нея, но Ясна се отдръпна от останалите и тръгна към самия дворец.

На Далинар му се искаше да може да стори същото, но вместо това съсредоточи вниманието си. Край. Никога нямаше да има възможност да израсне до очакванията на Гавилар. Далинар щеше да изживее остатъка от живота си като провал към този човек, който бе обичал толкова силно.

Залата замръзна, утихнала, с изключение на тихото пукане на горяща хартия в огньовете. Превръщателят стана от мястото си и старата Йевена бързо отстъпи назад. Не се чувстваше комфортно от това, което предстоеше. Никой от присъстващите не се чувстваше така, съдейки по пристъпващите крака и прокашлянията в длани.

Превръщателят може да беше мъж, а може да бе и жена. Трудно беше да се каже, с качулката над лицето. Кожата отдолу бе с цвета на гранит, напукана и нащърбена, и изглеждаше сякаш сияе отвътре. Той наклони глава, сякаш бе учуден да открие тяло там. Прокара пръсти по челюстта на Гавилар, след което бръсна косата от челото му настрана.

— Единствената част от теб, която е истинска — прошепна Превръщателят и потупа камъчето, което бе заменило едно от очите на краля. След това се появи светлина, когато Превръщателят извади ръка от джоба си и разкри комплект скъпоценни камъни, свързани във фабриал.

Далинар не извърна поглед, макар че от светлината очите му се насълзиха. Искаше му се… искаше му се да бе изпил едно или две питиета, преди да дойде. Наистина ли се очакваше да наблюдава подобно нещо трезвен?

Превръщателят докосна Гавилар по челото и трансформацията се случи мигновено. В единия момент Гавилар беше там. В следващия се бе превърнал в статуя.

Превръщателят сложи ръкавица на ръката си, докато други арденти бързаха да махнат теловете, които държаха тялото на Гавилар в позиция. Използваха лостове, за да го наклонят внимателно напред, докато не застана изправен, хванал меч, насочен към земята, другата му ръка бе протегната напред. Гледаше към вечността, с корона на главата, къдриците на брадата и косата му запазени деликатно в камъка. Могъща стойка; погребалните скулптори бяха свършили фантастична работа.

Ардентите го избутаха назад до една ниша, където се присъедини към редиците други владетели — повечето от тях Върховни принцове на Колин. Завинаги щеше да бъде замръзнал там, образът на прекрасен владетел в разцвета си. Никой нямаше да мисли за него такъв, какъвто бе в онази ужасна нощ, потрошен от падането си, великите му мечти смачкани от измяна.

— Ще отмъстя, майко — прошепна Елокар. — Ще отмъстя! — Младият крал се завъртя към събралите се светлооки, застанал пред протегнатата каменна ръка на баща си. — Всеки от вас дойде при мен поотделно, за да ми окаже подкрепа. Е, настоявам да я обявите публично! Днес ще съставим договор да намерим онези, които сториха това. Алеткар отива на война!

Думите му бяха посрещнати от потресено мълчание.

— Кълна се — обади се Торол Садеас. — Кълна се да отмъстя на предателите парши, Ваше Величество. Можете да разчитате на меча ми.

„Добре“, помисли си Далинар, докато и други изговаряха същото. Това ще ги поддържа сплотени. Дори и в смъртта си, Гавилар предлагаше причина за обединение.

Неспособен да издържа повече това каменно лице, Далинар си тръгна, стъпвайки тежко по коридора, запътил се към двореца. Други гласове ехтяха след него, докато Върховни принцове изричаха клетвите си.

Ако Елокар искаше да прогони онези паршенди обратно към равнините, щеше да очаква помощта на Тоягата. Но… Далинар не беше онзи човек от години насам. Той потупа джоба си в търсене на манерката. В името на Преизподнята. Преструваше се, че напоследък е по-добре, не спираше да си повтаря, че в момента опитва да намери изход от тази каша. Да стане пак мъжът, който бе преди.

Но онзи мъж беше чудовище. Плашещо, но никой не го бе обвинил за нещата, които бе сторил. Никой, освен Иви, която бе видяла какво ще му причинят убийствата. Той затвори очи, чуваше сълзите й.

— Татко? — обади се един глас зад гърба му.

Далинар се насили да стои изправен, когато се обръщаше. Адолин тичаше към него.

— Добре ли си, татко?

— Да — отвърна той. — Просто… имам нужда да остана сам.

Адолин кимна. Всемогъщи в небесата, момчето бе станало човек, въпреки малкото усилия, които Далинар бе положил за това. Адолин беше честен, приятен и майстор на меча. Беше истински надарен за живот в модерното алетско общество, където начинът, по който се движиш между групите, бе дори по-важен от това колко е силна ръката ти. Далинар винаги се беше чувствал като пън в подобни ситуации. Прекалено едър. Прекалено глупав.

— Върни се — поръча на сина си. — Закълни се от името на нашия дом в този Договор за Отмъщение.

Адолин кимна и Далинар продължи напред, бягайки от огньовете долу. От осъдителния поглед на Гавилар. От писъците на умиращи хора в Дълбините.

Докато стигне стъпалата, той на практика тичаше. Изкачи едно ниво, после още едно. Потен, обезумял, тичаше през богато украсени коридори, край издялани на слоеве стени, невъзмутими дървени облицовки и обвинителни огледала. Стигна до покоите си и зарови в джобовете си за ключовете. Бе заключил здраво, Гавилар вече нямаше да се промъква и да му взима бутилките. Вътре го чакаше блаженство.

Не. Не блаженство. Забрава. И това стигаше.

Ръцете му не спираха да треперят. Не можеше… то…

„Следвай Кодексите тази нощ.“

Ръцете му трепереха и Далинар изпусна ключовете.

„Нещо странно се носи по ветровете.“

Писъци за милост.

„Махайте се от главата ми! Махайте се, всичките!“

В далечината, глас…

— Трябва да намериш най-важните думи, които човек може да изрече.

Кой ключ беше? Пъхна един в ключалката, но той не пожела да се завърти. Не можеше да вижда. Примигна, чувстваше се замаян.

— Тези думи ми бяха казани от някой, който твърдеше, че е видял бъдещето — продължи гласът, който ехтеше в коридора. Женски, познат. — „Как е възможно това?“ — попитах аз. — „Да не си докоснат от пустотата?“ Вместо отговор, последва смях. „Не, скъпи кралю. Миналото е бъдеще и както всеки човек е живял, така ще сториш и ти.“ „Значи мога да повторя стореното преди?“ „За някои неща, да. Ще обичаш. Ще те боли. Ще мечтаеш. И ще умреш. Миналото на всеки човек е твое бъдеще.“ „Тогава какъв е смисълът? — попитах аз. — Ако всичко вече е било видяно и сторено?“ „Въпросът — отвърна тя — не е дали ще обичаш, ще те боли, ще мечтаеш и ще умреш. Въпросът е в това какво ще обичаш, защо ще те боли, кога ще мечтаеш и как ще умреш. Това е твой избор. Не можеш да избереш крайната цел, само пътя.“

Далинар отново изпусна ключовете, хлипаше. Нямаше изход. Отново щеше да падне. Виното щеше да го погълне както огън поглъща труп. Щеше да остане само пепел.

Нямаше изход.

— Това започна моето пътешествие — рече гласът. — И с това започвам моето писане. Не мога да нарека тази книга приказки, защото още в основата си се проваля да бъде такава. Не е един разказ, а много. И макар да има начало, тук на тази страница, моето пътешествие не може никога наистина да приключи. Не търсех отговори. Чувствах, че вече имах такива. Много отговори, купища, от хиляди различни източници. Не търсех „себе си“. Това е баналност, която хората са ми приписвали, а аз намирам, че на фразата й липсва смисъл. В действителност, когато тръгнах, аз търсех само едно нещо. Пътешествие.

Години наред на Далинар му се струваше, че вижда всичко около себе си през мъгла. Но тези думи… нещо в тях…

Можеха ли думите да излъчват светлина?

Той се извърна от вратата на покоите си и тръгна по коридора в търсене на източника на гласа. В кралската библиотека откри Ясна да седи с огромен том, отворен пред нея на висока масичка. Четеше си сама, обръщаше на следващата страница, мръщеше се.

— Коя е тази книга? — попита Далинар.

Ясна подскочи. Избърса очи, като размаза грима си и очите й останаха… чисти, но пълни с болка. Дупки в маска.

— Оттук баща ми взе цитата — отвърна тя. — Онзи, който…

„Който написа, когато умираше.“

Малцина знаеха за това.

— Коя е книгата?

— Стари писания — каза тя. — Древни, някога добре известни. Свързани са с Изгубените Сияйни, така че никой вече не я споменава. Трябва да има някаква тайна тук, пъзел зад последните думи на баща ми. Шифър? Но какъв?

Далинар се настани на един от столовете. Чувстваше се, сякаш нямаше никакви сили.

— Ще ми я прочетеш ли?

Ясна срещна погледа му и захапа устна, както бе правила винаги още от дете. След което зачете с ясен, силен глас, като започна от първата страница, която той току-що бе чул. Бе очаквал да спре след една или две глави, но тя не го направи, а и той не искаше.

Далинар слушаше, погълнат. Разни хора идваха да ги наглеждат; някои носеха на Ясна вода за пиене. Като никога, той не ги помоли за нищо. Всичко, което искаше, беше да слуша.

Разбираше думите, но в същото време изглежда пропускаше смисъла на книгата. Беше поредица от кратки истории за крал, който бе напуснал двореца си, за да поеме на дълго пътешествие. Далинар не можеше да определи, дори пред самия себе си, какво намираше за толкова забележително в историите. Оптимизма им? Или приказките за пътища и правене на избор?

Беше толкова непретенциозна. Толкова различна от хвалбите на обществото или бойното поле. Просто истории, поуките от които бяха двусмислени. Отне й почти осем часа да я приключи, но Ясна нито веднъж не показа, че иска да спре. Когато тя прочете последната дума, Далинар откри, че отново ридае. Ясна избърса очите си. Винаги беше била толкова по-силна от него, но сега те споделяха споразумение. Това беше тяхното изпращане на душата на Гавилар. Това беше тяхното сбогуване.

Като остави книгата на поставката, Ясна се приближи до Далинар, докато той се изправяше. Двамата се прегърнаха и не продумаха нищо. След няколко секунди, тя си тръгна.

Той отиде до книгата, докосна я, опипа редовете на думите, отпечатани върху корицата. Не знаеше от колко време стои там, когато Адолин надникна в помещението.

— Татко? Планираме да изпратим експедиционни войски в Пустите равнини. Твоето мнение ще бъде оценено.

— Трябва — прошепна Далинар — да тръгна на пътешествие.

— Да — съгласи се Адолин. — Пътят е дълъг. Може и да половуваме, докато сме на път, ако има време. Елокар иска тези варвари да бъдат заличени бързо. Сигурно ще отидем и ще се върнем до една година.

Пътища. Далинар не можеше да избере крайната си цел.

Но може би неговият път…

„Старата магия може да промени човек“, бе казала Иви. „Да го направи велик.“

Далинар гордо се изправи. Обърна се и пристъпи към Адолин, като го хвана за рамото.

— Бях лош баща през последните няколко години — каза му.

— Глупости — отвърна Адолин. — Ти…

— Бях лош баща — повтори Далинар и вдигна пръста си. — На теб и на брат ти. Трябва да знаеш колко се гордея с вас.

Адолин засия като сфера веднага след буря. Духчета на славата се издигнаха край него.

— Ще тръгнем на война заедно — продължи Далинар. — Както когато беше млад. Ще ти покажа какво е да бъдеш мъж на честта. Но първо трябва да взема един авангард — без теб, опасявам се — и да осигуря Пустите равнини.

— Говорихме за това — кимна Адолин нетърпеливо. — Като елитните ти бойци от преди. Бързо, пъргаво! Ще марширувате…

— Плаваме — прекъсна го Далинар.

— Плавате?

— Реките сигурно преливат — отвърна баща му. — Ще тръгна на юг, след което ще взема кораб до Думадари. Оттам ще плавам до Океана на Първоизточника и ще стигна до Нов Натанан. Ще се придвижа с отряда си към Пустите равнини и ще осигуря региона, като подготвя мястото за пристигането ви.

— Това е разумна идея, предполагам — каза Адолин.

Наистина беше разумна идея. Толкова разумна, че когато един от корабите на Далинар бъдеше забавен — а самият Далинар останеше на пристанището, изпращайки повечето си войници напред без себе си, — никой нямаше да го помисли за странно. Далинар се забъркваше в неприятности.

Щеше да закълне войниците и моряците си в тайна и да пътува няколко месеца извън описания маршрут, преди да продължи към Пустите равнини.

Иви бе казала, че Старата магия може да преобрази човек. Беше крайно време да започне да й вярва.

106
Законът е светлина

„Намирам Ба-Адо-Мишрам за най-интересната от Несътворените. Твърди се, че е била с остър ум, Върховна принцеса сред вражеските сили, техен командир по време на някои от Опустошенията. Не зная какво общо има това с древния бог на враговете, наречен Зло.“

Из Митика на Хеси, страница 224

Сет от Шиновар летя с Разбиващите Небето три дни на юг.

Спираха няколко пъти, за да вземат скрити запаси от планински върхове или отдалечени долини. За да стигнат до входовете към скривалищата, често трябваше да разбиват повече от десет сантиметра крем. Подобно наслагване сигурно се бе образувало в продължение на години и въпреки това Нин говореше за подобни места, сякаш току-що ги бе напуснал. На едно място той бе изненадан да открие, че храната отдавна е изгнила — макар, за щастие, запасите от скъпоценни камъни да бяха скрити на място, където бяха останали изложени на бурите.

По време на тези посещения Сет най-сетне започна да проумява колко древно бе това създание.

На четвъртия ден стигнаха до Марат. Сет и преди беше идвал в кралството; бе посещавал по-голямата част от Рошар през годините на изгнанието си. Исторически, Марат не беше място с истински народ — но не бе и място, на което се събираха номади, като лагуната на Хекси и Ту Фалия. На практика Марат представляваше група слабо свързани градове, управлявани от родове, с Върховни принцове за владетели — макар на местния диалект такива принцове да се наричаха „по-голям брат“.

Страната беше удобна спирка между воринските кралства на изток и макабакските на запад от центъра. Сет знаеше, че Марат е богат на култура, пълен с горди хора, като във всеки друг народ — но без почти никакво политическо влияние.

Затова и беше любопитно, че Нин избра да сложи край на полета им тук. Те се приземиха на равнина, покрита със странна кафява трева, която напомняше на Сет за пшеница, като изключим факта, че това тук никнеше в дупки и от растението се показваше само малко зрънце жито на върха. Често го ядяха диви зверове, които бяха широки и плоски, като вървящи дискове, с нокти само от долната страна, с които да бутат житото в устата си.

Подобните на дискове животни вероятно щяха да мигрират на изток и да пренесат с изпражненията си семена, които — залепнали за земята — ще оцелеят през бурите, за да се превърнат в полипи от първа степен. После тези полипи щяха да бъдат издухани на запад и да се превърнат в жито от втора степен. Целият живот се създаваше в единодушие, както го бяха учили като млад. Всичко, освен хората, които отказваха да заемат мястото си. Които унищожаваха вместо да добавят.

Нин говори за кратко с Ки и с другите майстори, които отново литнаха. Останалите се присъединиха към тях — всички, освен Сет и самия Нин, — и се стрелнаха към град в далечината. Преди Сет да успее да ги последва, Нин го хвана за ръката и поклати глава. Заедно, те двамата отлетяха до по-малък град на хълм близо до брега.

Сет познаваше резултата от война, когато го видеше. Счупени врати, руини на ниска, разбита стена. Разрушенията изглеждаха скорошни, макар всички тела да бяха отнесени и кръвта да бе отмита от бурите. Те се приземиха пред голяма каменна сграда с островръх покрив. Могъщи врати от Превърнат бронз лежаха натрошени сред чакъла. Сет щеше да се изненада, ако някой не се върнеше и не ги вземеше заради метала. Не всяка армия имаше достъп до Превръщатели.

— Оо — обади се мечът от гърба му. — Пропуснахме ли веселбата?

— Онзи тиран в Тукар — предположи Сет, като се огледа из притихналия град. — Решил е да прекрати войната си срещу Емул и да се разшири на изток?

— Не — отвърна Нин. — Това е различна опасност. — Той посочи към сградата с падналите врати. — Можеш ли да прочетеш надписа над вратата, Сет, син на Нетуро?

— На местния език е. Не зная азбуката, абоши. — Божественото обръщение бе най-доброто му предположение за това как да се обръща към един от Вестителите, макар сред неговия народ то да бе запазено за великите духчета от планините.

— Пише „справедливост“ — обясни Нин. — Това е било съд.

Сет последва Вестителя по стъпалата и в подобната на пещера главна зала на съсипаното съдилище. Тук, скрита от бурята, те откриха кръв на пода. Нямаше тела, но имаше изобилие от захвърлени оръжия, шлемове и — притеснително — жалките притежания на цивилни. Хората вероятно се бяха скрили тук по време на битката, последно вкопчване в безопасността.

— Онези, на които ти викаш парши, наричат себе си пеещи — обясни Нин. — Те превзеха този град и накараха оцелелите да работят на няколко дока нататък по брега. Това, което се е случило тук, справедливост ли е било, Сет, син на Нетуро?

— Как би могло да бъде? — Той потръпна. Тъмнината на помещението изглеждаше сякаш бе изпълнена с призрачни шепоти. Той се приближи до Вестителя, за да е в безопасност. — Нормални хора, които водят нормален живот, внезапно нападнати и убити?

— Неубедителен довод. Ами ако владетелят на този град е спрял да плаща данъците си, след което е накарал хората си да отбраняват града, когато по-висшите власти са пристигнали и атакували? Няма ли право един принц да поддържа ред по земите си? Понякога това значи да убиваш нормални хора.

— Но тук не се е случило това — възрази Сет. — Ти каза, че е причинено от атакуваща армия.

— Да — потвърди Нин тихо. — Това е дело на натрапници. Истина е. — Той продължи да се разхожда из празната стая, Сет се придържаше близо до него. — Ти си в уникална позиция, Сет, син на Нетуро. Ще бъдеш първият, който ще изрече клетвите на Разбиващ Небето в един нов свят, свят, в който аз се провалих.

Откриха стъпала до задната стена. Сет извади една сфера за светлина, тъй като Нин не изглеждаше склонен да го стори. Това отблъсна шепотите назад.

— Аз посетих Ишар — продължи Нин. — Ти го наричаш Ишу, син на Бог. Той винаги е бил най-мъдрият от нас. Аз… не исках да повярвам… в случилото се.

Сет кимна. Бе видял това. След първата Вечна Буря Нин беше сигурен, че Пустоносните не са се върнали. Бе търсил оправдание след оправдание, докато най-сетне не беше принуден да признае онова, което виждаше.

— Трудих се хиляди години, за да попреча да се случи ново Опустошение — продължи Вестителят. — Ишар ме предупреди за опасността. Сега, когато Чест е мъртъв, други Сияйни могат да нарушат равновесието на Клетвения договор. Могат да подкопаят някои… мерки, които предприехме, и да дадат шанс на врага.

Той спря на върха на стъпалата и погледна надолу към ръката си, където се появи блестящ Вълшебен меч. Едно от двете липсващи Остриета на Чест. Народът на Сет бе притежавал осем. Някога, много отдавна, са били девет. След което това бе изчезнало.

Той беше виждал негови изображения, поразително прост и неукрасен за Вълшебен меч и въпреки това елегантен. Две резки минаваха по дължината на оръжието, пролуки, каквито изобщо не можеха да съществуват върху обикновен меч, тъй като щяха да го отслабят.

Вървяха през една стая в най-горната част на съдилището. Склад за документи, ако се съдеше по разпилените книжа по пода.

— Трябва да ме извадиш — обади се мечът.

— И какво да направя, меч-ними? — прошепна Сет.

— Бий се с него. Мисля, че той може би е зъл.

— Той е един от Вестителите — едно от най-малко злите неща на света.

— Хм. Това не вещае добро на света ти в такъв случай. Аз съм по-добър от онзи меч, който притежава. Мога да ти покажа.

Докато си проправяше път през парчетата юридически отломки, Сет се присъедини към Нин до прозореца на склада. В далечината, много отвъд брега, блестеше синята вода на голям залив. Там се бяха събрали безброй корабни мачти, а около тях кръжаха фигури.

— Аз се провалих — повтори Нин. — И сега, заради хората, трябва да бъде въздадена справедливост. Много трудна справедливост, Сет, син на Нетуро. Дори за моите Разбиващи Небето.

— Ние ще се постараем да бъдем колкото се може по-безпристрастни и логични като теб, абоши.

Нин се засмя. Смехът обаче не изглеждаше да е весел, какъвто трябваше да бъде.

— Като мен? Не, Сет, син на Нетуро. Аз изобщо не съм безпристрастен. В това е проблемът. — Той млъкна, загледан през прозореца към далечните кораби. — Аз съм… различен от онова, което бях някога. По-зле, може би? Въпреки всичко това, част от мен иска да бъде милостива.

— И… милостта толкова лошо нещо ли е, абоши?

— Не е лошо, просто хаотично. Ако прегледаш документите в тази стая, ще откриеш същата история да се разказва отново и отново. Снизходителност и милост. Хора, освободени въпреки извършените престъпления, защото са били добри бащи или са били харесвани в общността, или за да се направи услуга на някой важен човек. Някои от освободените променят живота си и продължават, като създават нещо за обществото. Други рецидивират и предизвикват огромни трагедии. Работата е там, Сет, син на Нетуро, че ние, хората, сме ужасни в забелязването на това кой какво ще стори. Целта на закона е да не трябва да избираме ние. Така че вродената ни сантименталност да не ни вреди.

Той погледна надолу към меча си.

— Ти — каза на Сет — трябва да избереш Трети Идеал. Повечето Разбиващи Небето избират да се закълнат в закона — и да го следват с точността на законите, каквито и земи да посещават. Това е добра възможност, но не е единствената. Помисли внимателно и избери.

— Да, абоши — отвърна Сет.

— Има неща, които трябва да видиш, и неща, които трябва да знаеш, преди да можеш да говориш. Другите трябва да тълкуват онова, в което са се клели преди, и се надявам, че ще видят истината. Ти ще бъдеш първият от нов вид Разбиващи Небето. — Той погледна пак през прозореца. — Пеещите позволиха на хората от този град да изгорят мъртъвците си. Проява на повече милост, отколкото биха допуснали повечето завоеватели.

— Абоши… мога ли да ти задам един въпрос?

— Законът е светлина и тъмнината не му служи. Питай и ще отговоря.

— Знам, че си велик, древен и мъдър — започна Сет. — Но… за моите нисши очи, ти не изглежда да се подчиняваш на собствените си правила. Преследвал си Повелители на Стихиите, както сам каза.

— Получих законно разрешение за екзекуциите, които извърших.

— Да — съгласи се Сет, — но си пренебрегнал много нарушители на закона, за да преследваш само тези няколко. Имал си мотиви отвъд закона, абоши. Не си бил безпристрастен. Брутално си наложил специфични закони, за да постигнеш целите си.

— Истина е.

— Значи това е просто твоя собствена… сантименталност?

— Отчасти. Макар да имам известна търпимост. Другите казаха ли ти за Петия Идеал?

— Идеалът, в който Разбиващия Небето се превръща в закон?

Нин протегна напред празната си лява ръка. В нея се появи Вълшебен меч, различен и съвсем отделен от Острието на Чест, което държеше в другата си ръка.

— Аз съм не само Вестител, но и Разбиващ Небето от Петия Идеал. Макар първоначално да бях скептично настроен към Сияйните, вярвам, че съм единственият, който накрая се присъедини към свой собствен орден.

— И сега, Сет, син на Нетуро, трябва да ти разкажа за решението, което ние, Вестителите, взехме много отдавна. В деня, който ще стане известен като Ахариетиам. Денят, в който жертвахме един от своите, за да сложим край на цикъла от болка и смърт…

107
Първата стъпка

„Има много малко информация за Ба-Адо-Мишрам в днешни времена.

Мога само да предполагам, че тя, за разлика от много от тях, се е върнала в Преизподнята или е била унищожена по време на Ахариетиам.“

Из Митика на Хеси, страница 226

Далинар откри един леген за измиване да го чака на сутринта. Навани педантично го поддържаше пълен, точно както махаше бутилките и позволяваше на слугите да му носят още. Вярваше му повече, отколкото той самият вярваше на себе си.

Докато се протягаше в леглото си, Далинар установи, че се чувства далеч по-… цял, предвид пиенето, което бе изпил. Светлина се вливаше през прозореца и го обграждаше. Приличаше на светлината от странния му сън, твърде силна, за да бъде истинска. Внезапно разтревожен, той стана и провери, но си беше истинска слънчева светлина. Обичайно те държаха щорите в стаята му затворени, за да не допускат студения планински въздух. Навани сигурно ги бе отворила след изгрев.

Далинар напръска лицето си с вода от легена, след което долови собствената си миризма. Ясно. Погледна към една от свързаните стаи, която бяха определили за баня, тъй като имаше заден вход, който слугите можеха да използват. Навани със сигурност бе наредила да му напълнят ваната. Водата беше студена, но той бе свикнал със своя дял от студени вани. Щеше да му попречи да се мотае.

Малко по-късно доближи бръснач до лицето си, докато се взираше в отражението си в огледалото в банята. Гавилар го бе научил да се бръсне. Баща им беше твърде зает да го режат в глупави дуели на честта, включително един, в който бе отнесъл удар в главата. Никога след това не беше същият.

Брадите напоследък не бяха модерни в Алеткар, но не това беше причината, поради която Далинар се обръсна. Харесваше му ритуалът. Възможността да се подготви, да изреже нощната плява и да разкрие истинския човек отдолу — заедно с бръчките, белезите и грубите черти.

На една пейка го чакаха чиста униформа и бельо. Той се облече, след което огледа униформата в огледалото, като придърпа долната част на куртката, за да приглади всички гънки.

Споменът от погребението на Гавилар… беше толкова ярък. Бе забравил някои части. Дали това беше Нощната Пазителка или естественият път, който поемаха спомените? Колкото повече възстановяваше от онова, което бе загубил, толкова повече осъзнаваше, че човешките спомени са дефектни. Можеше да спомене събитие, което бе още прясно в ума му, и други, които също бяха присъствали, щяха да спорят за детайлите, тъй като всеки си го спомняше по различен начин. Повечето, включително Навани, изглежда си го спомняха като по-благороден човек, отколкото бе заслужил. И все пак той не приписваше това на магия. Беше просто начинът, по който функционираха хората, леко променяйки миналото в умовете си, за да пасне на настоящите им вярвания.

Обаче тогава… онова видение с Нохадон. Откъде бе дошло? Беше ли просто обикновен сън?

Колебливо, той потърси Отеца на Бурята, който избоботи далечно.

— Още си там, както виждам — отбеляза Далинар облекчено.

— Къде бих могъл да отида?

— Аз те нараних — отвърна Далинар. — Когато активирах Клетвената порта. Страхувах се, че ще ме изоставиш.

— Това е съдбата, която съм избрал. Или ти, или забрава.

— Независимо от това, съжалявам за стореното. Ти имаше ли… нещо общо със съня, който сънувах? Онзи с Нохадон?

— Не знам нищо за такъв сън.

— Беше много жив — обясни Далинар. — По-сюрреалистичен от което и да е видение, но завладяващ.

Коя бе най-важната крачка, която можеше да направи човек? Първата, очевидно. Но какво означаваше това?

Той все още носеше бремето на онова, което бе сторил на Дълбините. Това възстановяване… това отдръпване от седмицата, прекарана в пиене… не беше изкупление. Какво щеше да направи, ако отново усетеше Вълнението? Какво щеше да се случи следващия път, когато плачът в ума му станеше твърде силен, за да го понесе?

Далинар не знаеше. Днес се чувстваше по-добре. Функциониращ. Засега щеше да позволи това да му е достатъчно. Махна едно влакънце от яката си, окачи на колана си един къс меч и излезе от спалнята, като мина през кабинета си и влезе в една по-голяма стая с камина.

— Таравангян? — възкликна, учуден да открие възрастния крал седнал там. — Днес нямаше ли среща на владетелите? — Той бегло си спомняше как Навани му казва това по-рано тази сутрин.

— Казаха, че не е необходимо да присъствам.

— Глупости! Всички е необходимо да присъстваме на срещите. — Далинар замълча. — Аз съм пропуснал няколко, нали? Е, въпреки това, какво обсъждат днес?

— Тактики.

Далинар усети как лицето му почервенява.

— Разгръщането на войски и защитата на Я Кевед, твоето кралство?

— Мисля, че смятат, че ще се откажа от трона на Я Кевед, след като се намери подходящ местен човек. — Той се усмихна. — Не се гневи толкова заради мен, приятелю. Не са ми забранили; просто отбелязаха, че не е нужно да присъствам. Исках да прекарам малко време в размисъл, затова дойдох тук.

— И все пак. Да се качим горе, става ли?

Таравангян кимна. Заклатушка се нестабилно и Далинар побърза да му помогне. Стабилизиран, Таравангян потупа ръката му.

— Благодаря ти. Знаеш ли, винаги съм се чувствал стар. Но напоследък изглежда тялото ми е решило непрекъснато да ми го напомня.

— Нека извикам паланкин за теб.

— Не, моля те. Ако се откажа от ходенето, опасявам се, че ще се влоша повече. Виждал съм подобни неща да се случват с хора в болниците ми. — Но се държеше за рамото на Далинар, докато вървяха към вратата. Отвън Далинар събра няколко от собствените си стражи, както и едрия тайленски охранител на Таравангян. Тръгнаха към асансьорите.

— Знаеш ли — започна Далинар — дали има вести…

— От Колинар? — довърши Таравангян.

Далинар кимна. Бегло си спомняше новините от Навани. За Адолин, Елокар или Сияйните не се споменаваше нищо. Но дали умът му е бил достатъчно бистър, за да слуша?

— Съжалявам, Далинар — отвърна кралят. — Доколкото знам, не сме получили съобщение от тях. Но трябва да запазим надежда, разбира се! Може да са изгубили далекосъобщителя си или да са били хванати в капан в града.

— Аз… може и да почувствах нещо — обади се Отеца на Бурята. — По време на скорошна буря имах чувството, че Благословения от Бурята е там с мен. Не зная какво значи това, тъй като не мога да видя него — или останалите — никъде. Предполагах, че са мъртви, но сега… сега вярвам. Защо?

— Имаш надежда — прошепна Далинар и се усмихна.

— Далинар? — учуди се Таравангян.

— Просто си шепна сам на себе си, Ваше Величество.

— Ако мога да отбележа… Днес изглеждаш по-силен. Решил ли си нещо?

— По-скоро спомних си нещо.

— Дали е нещо, което можеш да споделиш с един разтревожен стар човек?

— Все още не. Ще опитам да обясня, след като самият аз го разбера.

След продължително пътуване нагоре с асансьорите, Далинар въведе Таравангян в тихо помещение без прозорци на предпоследния етаж на кулата. Бяха го нарекли Галерията на Картите, на едно подобно място във военните лагери.

Аладар водеше срещата, застанал до маса, покрита от голяма карта на Алеткар и Я Кевед. Тъмнокожият алет носеше военната си униформа — смесица от традиционна пола такама и модерна куртка, която ставаше популярна сред офицерите му. Охранителят му, Минтез, стоеше зад него във Вълшебна броня — Аладар предпочиташе да не използва Вълшебното въоръжение лично. Той беше генерал, а не воин. Кимна на Далинар и Таравангян, когато влязоха.

Иалаи седеше наблизо и изучаваше Далинар, без да продума. Той почти щеше да приветства някоя остроумна забележка — едно време тя винаги бързаше да се пошегува с него. Мълчанието й сега не означаваше, че се държи почтително. Значеше, че пази хапливите си забележки, за да бъдат прошепнати там, където той нямаше да ги чуе.

Върховният принц Рутар — добре въоръжен и с дълга брада — седеше с Иалаи. Той се бе противопоставил на Далинар от самото начало. Другите алетски Върховни принцове, които бяха дошли днес, бяха Хатам, мъж с дълъг врат и светлооранжеви очи. Носеше униформа в червено и златно от тип, който Далинар не беше виждал преди, с къса куртка, която се закопчаваше само в горния край. Изглеждаше глупаво, но какво ли разбираше Далинар от мода? Мъжът беше изключително учтив и ръководеше дисциплинирана армия.

Кралица Фен бе довела тайленския Върховен адмирал, кокалест възрастен мъж с мустаци, които се спускаха почти до масата. Носеше къса моряшка сабя и пояс и изглеждаше точно от типа хора, които биха се оплаквали, че са от твърде дълго на сушата. Тя също така бе довела сина си — онзи, с който Далинар се бе дуелирал — и момчето рязко отдаде чест на Далинар. Той отвърна на поздрава. От този младеж щеше да излезе отличен офицер, ако се научеше да контролира нрава си.

Азишкият император не беше тук, нито малкият им Танцуващ по ръба. Вместо това от Азир бяха изпратили група учени. Азишките „генерали“ бяха по-скоро от типа на хората, които седят в кресла, военни историци и теоретици, прекарващи дните си с книгите. Далинар беше сигурен, че в армията им има хора с практически знания, но те рядко бяха повишавани. Ако човек се провалеше на някои изпити, можеше да остане на полето и да командва.

Далинар се бе срещнал с двамата веденски Върховни принца по време на пътуването си до града им. Братята бяха високи, спретнати мъже с къси черни коси и с много подобни на алетските униформи. Таравангян ги бе назначил, след като предшествениците им бяха отровени, след гражданската война. Я Кевед очевидно все още имаше много проблеми.

— Далинар? — каза Аладар. Той застана мирно и отдаде чест. — Сиятелни господарю, изглеждате по-добре.

Бурите да го отнесат. Колко знаеха останалите от тях?

— Прекарах известно време в медитация — отвърна той. — Виждам, че сте били заети. Разкажете ми за отбранителните войски.

— Е — започна Аладар, — ние…

— Това ли е? — прекъсна го кралица Фен. — Какво, Преизподнята да го отнесе, ти имаше? Тича из цял Веденар като дивак, след което се заключи в стаята си за седмица!

— Бях отлъчен от воринската църква скоро след като чух за падането на Колинар. Приех го зле. Да не очакваше да реагирам като организирам пиршество?

— Очаквах да ни водиш, а не да се цупиш.

„Това си го заслужих.“

— Права си. Не можете да имате командир, който отказва да командва. Съжалявам.

Азишите си зашепнаха помежду си, докато гледаха изненадано как рязко се разменят откровените слова. Но Фен седна обратно и Аладар кимна. Грешките на Далинар трябваше да бъдат споменати.

Аладар започна да обяснява бойните им приготовления. Азишките генерали — всичките с роби и западняшки шапки — се струпаха наоколо, като коментираха чрез преводачите си. Далинар използва малко Светлина на Бурята и докосна един от тях по ръката, за да може да разбира езика им за малко. Намери съветите им за изненадващо проницателни, предвид факта, че на практика бяха комитет от писари.

Бяха преместили десет батальона от алетските бойци през Клетвените порти, заедно с пет батальона от азишките. Това означаваше петнайсет хиляди войници разположени в Я Кевед, включително и някои от най-верните воини на Колин и Аладар.

Което сериозно намаляваше броя на бойците му. Бурите да го отнесат, бяха загубили толкова много при Нарак — взводовете, които оставаха на Далинар в Уритиру, бяха предимно новобранци от други кралства, които бяха пожелали да се присъединят към армията му. Себариал например бе намалил броя на своите воини до една-единствена дивизия и бе предоставил на Далинар останалите, които да носят колинските цветове.

Далинар бе прекъснал обсъждане как да се укрепи границата на Я Кевед. Предложи някои съвети, но предимно слушаше, докато те обясняваха плановете си: запаси тук, гарнизони там. Надяваха се, че Бягащите по вятъра ще могат да разузнават за тях.

Далинар кимна, но откри, че нещо в този боен план го тревожи. Проблем, който не можеше да определи. Бяха се справили добре; пътищата им за доставка на запаси бяха нарисувани реалистично и постовете на разузнавачите им бяха разположени на такива места, че да имат отлично покритие.

Какво, тогава, не беше наред?

Вратата се отвори и разкри Навани, която замръзна, щом видя Далинар, а после се разтопи в облекчена усмивка. Той й кимна, докато един от веденските Върховни принцове обясняваше защо не бива да изоставят лагуната и земята, която се простираше на изток от Рогоядските върхове. Аладар бе готов да я остави и да използва Върховете като бариера.

— Не става дума само за възможността да набираме войници от поданиците на Негово Величество в Рогоядските върхове, Сиятелни господарю — заяви Върховният принц Нан Уриан на алетски. — Тези земи са тучни и на добро място, закриляни от бури от самите Алетски планини, за които говорите. Винаги сме се сражавали отчаяно за тях при инвазии, защото те ще подпомогнат онези, които ги превземат… и ще им дадат стратегически район за нападения над останалата част от Я Кевед!

Далинар изсумтя. Навани пристъпи напред към мястото, на което стояха повечето хора около картата на масата, така че той се пресегна и сложи ръка на кръста й.

— Той е прав, Аладар. Прекарах дълго време в схватки на същата тази граница. Районът е по-важен стратегически, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Ще бъде трудно да го удържим — отвърна Аладар. — Ще се въвлечем в продължителна битка заради тази земя.

— Но ние това и искаме, нали? — обади се веденският Върховен принц. — Колкото по-дълго задържим инвазията, толкова повече време ще имат моите веденски братя да се възстановят.

— Да — съгласи се Далинар. — Да… — Наистина беше лесно да се бориш на онзи обширен веденски фронт. Колко години бе прекарал там, за да се бие с измислени бандити? — Нека си починем. Искам да обмисля това.

Останалите изглежда приветстваха тази възможност. Много излязоха в по-голямата зала отвън, където прислужници с далекосъобщители чакаха, за да предадат информация. Навани остана до Далинар, докато той оглеждаше картата.

— Радвам се да те видя — прошепна.

— По-търпелива си, отколкото заслужавам. Трябваше да ме изхвърлиш от леглото и да излееш виното на главата ми.

— Имах усещането, че ще се справиш.

— За момента се справям — отвърна той. — В миналото няколко дни — или дори седмици — трезвеност не означаваха много.

— Ти не си човекът, който беше тогава.

„О, Навани. Никога не станах нещо повече от онзи човек; просто го скрих.“ Все още не можеше да й го обясни. Затова само прошепна едно „благодаря“ в ухото й и отпусна ръка върху нейната. Как изобщо е могъл да бъде разочарован от авансите й?

Той насочи вниманието си към картите и се загуби в тях; крепостите, бункерите против бури, градовете, нарисуваните пътища за доставка на запаси.

„Какво не е наред?“ замисли се. „Какво пропускам?“

„Десет Сребърни кралства. Десет Клетвени порти. Ключовете към тази война. Дори и ако враговете не умеят да ги използват, те могат да ни попречат, ако ги завладеят.

Една в Алеткар, която вече имат. Една в Натанатан — Пустите равнини, — която имаме ние. Една във Веденар, една в Азимир, една в град Тайлен. И трите са наши. Но една в Рал Елорим и една в Курт принадлежат на врага за момента. Една в Шиновар, която е ничия.“

Това оставяше една в Панатам в Бабатарнам — която обединените ириалски и рирански армии може вече да са завзели — и една в Акина, за която Ясна бе сигурна, че е отдавна унищожена.

Имаше най-много логика в това врагът да нападне Я Кевед, нали така? Само че… когато влезеш в битка в Я Кевед, оставаш за дълго там, водейки дълга война на изтощение. Губиш мобилност, трябва да посветиш големи ресурси.

Той поклати глава, чувстваше се безсилен. Отдалечи се от картата, следван от Навани, и излезе в другата зала да си вземе нещо за освежаване. На масата с виното се насили да си сипе топъл, подправен портокалов сок. Нещо леко.

Ясна се присъедини към групата и предаде купчина хартия на майка си.

— Може ли да погледна? — попита Иалаи.

— Не — отвърна Ясна. Далинар скри усмивката зад питието си.

— Какви тайни криеш? — настоя Иалаи. — Какво се случи с великите приказки на чичо ти за обединение?

— Подозирам, че всеки владетел в тази стая — отвърна Ясна — би предпочел да знае, че тайните на всяка страна могат да останат само нейни. Това е съюз, а не сватба.

Кралица Фен кимна при тези думи.

— Що се отнася до тези книжа — продължи Ясна, — те са просто научен доклад, който майка ми още не е прегледала. Ще споделим откритията си, когато сме сигурни, че преводите ни са правилни и че нищо в тези бележки няма да може да даде на враговете ни предимство срещу този град. — Тя повдигна едната си вежда. — Или ти предпочиташ научните ни изследвания да са немарливи?

Жената азиш се укроти след тези думи.

— Просто мисля — обясни Иалаи, — че да се появиш тук с тях е плесница в лицето на всеки един от нас, останалите.

— Иалаи — заговори Ясна, — хубаво е, че си тук. Понякога един интелигентен глас против изпитва и доказва теория. Иска ми се обаче да поработиш по-сериозно над „интелигентната“ част.

Далинар изпи останалото от питието си и се усмихна, когато Иалаи се намести обратно на стола си и разумно не продължи словесната битка с Ясна. За съжаление, Рутар не беше толкова разумен.

— Не й обръщай внимание, Иалаи — каза той, мустаците му бяха мокри от виното. — Безбожниците си нямат понятие от истинско благоприличие. Всеки знае, че единствената причина да изоставиш вярата във Всемогъщия е, за да можеш да проучиш пороците.

„О, Рутар“, помисли си Далинар. „Не можеш да спечелиш тази битка. Ясна е мислила по този въпрос далеч повече от теб. За нея това е познато бойно поле.“

Бурите да го вземат, това беше.

— Те няма да нападнат Я Кевед! — извика той, като прекъсна възражението на Ясна.

Присъстващите се обърнаха към него, изненадани, устата на Ясна беше полуотворена.

— Далинар? — попита Върховният принц Аладар. — Решихме, че Я Кевед е най-вероятно…

— Не — отвърна Далинар. — Не, ние познаваме терена прекалено добре! Алетите и ведените са прекарали поколения в битки на тази земя.

— Къде тогава? — попита Ясна.

Далинар изтича обратно в стаята с картата. Другите се струпаха край него.

— Отидоха в Марат, нали? — попита Далинар. — Минаха през Емул и влязоха в Марат, като заглушиха далекосъобщителите из цялата страна. Защо? Защо там?

— Азир беше твърде добре укрепен — отвърна Аладар. — От Марат Пустоносните могат да нападнат Я Кевед и от запад, и от изток.

— През тесния проход в Триакс? — запита Далинар. — Говорим за слабостта на Я Кевед, но това е относително. Те все още имат огромна армия, силни укрепления. Ако враговете влязат в Я Кевед сега, докато обединяват силите си, това ще източи ресурсите им и ще забави завоеванията им. Те не искат това сега, докато все още имат предимство от набраната инерция.

— Къде, тогава? — попита Нан Уриан.

— Място, което е ударено най-силно от новите бури — отвърна Далинар и посочи към картата. — Място, чиято армия бе силно намалена от Вечната Буря. Място с Клетвена порта.

Кралица Фен ахна, скритата й ръка се озова на устните й.

— Град Тайлен? — попита Навани. — Сигурен ли си?

— Ако враговете превземат град Тайлен — отвърна Далинар, — могат да направят блокада на Я Кевед, Карбрант и малкото останали земи в Алеткар, които все още имаме. Могат да завладеят целите Южни дълбини и да започнат нападения по море над Ташикк и Шиновар. Могат да залеят Нови Натанан и да имат позиция, от която да нападнат Пустите равнини. Стратегически, град Тайлен е много по-важен от Я Кевед — но в същото време, далеч по-зле защитен.

— Ще им трябват кораби обаче — започна Аладар.

— Паршите взеха флотилията ни… — обади се Фен.

— След първата ужасна буря — попита Далинар, — как изобщо имаше каквито и да е останали кораби, които да вземат?

Фен се намръщи.

— Като се замисля, това наистина е изумително, нали? Имаше десетки оцелели, сякаш ветровете ги бяха оставили на мира. Защото враговете са се нуждаели от тях…

„Бурите да го отнесат.“

— Твърде много мислех като алет — продължи Далинар. — Ботуши върху камък. Но врагът настъпи към Марат моментално, идеална позиция, от която да тръгнат към град Тайлен.

— Трябва да преразгледаме плановете си! — викна Фен.

— Спокойно, Ваше Величество — обади се Аладар. — Вече имаме армия в град Тайлен. Добри алетски войски. Никой не е по-добър на земята от алетската пехота.

— В момента имаме три дивизии там — намеси се Далинар. — Ще искаме поне още толкова.

— Сър — обади се синът на Фен. — Сиятелни господарю. Това не е достатъчно.

Далинар погледна към Фен. Нейният сбръчкан адмирал кимна.

— Говори — разреши Далинар.

— Сър — продължи младежът, — радваме се, че войските ви са на острова. Дъхът на Келек! Ако ще има битка, човек със сигурност би искал алетите на своя страна. Но една вражеска флотилия е много по-голям проблем, отколкото предполагате — проблем, който не можете да разрешите, като просто придвижвате войски насам-натам. Ако вражеските кораби намерят град Тайлен добре защитен, те просто ще отплават и ще нападнат Карбрант или Думадари, или който и да е от беззащитните градове по брега.

Далинар изсумтя. Наистина мислеше твърде много като алет.

— Очевидно имаме нужда от собствена флотилия — обади се адмиралът на Фен. Имаше силен акцент от предъвкани срички, сякаш устата му беше пълна с мъх. — Но повечето от корабите ни бяха изгубени при фучащата Вечна Буря. Половината бяха на път и бяха хванати неподготвени. Колегите ми сега танцуват на дъното в дълбините.

— А останалата част от флотилията ви бе открадната — продължи Далинар с изсумтяване. — Какво друго имаме?

— Негово Величество Таравангян има кораби на нашето пристанище — обади се веденският Върховен принц.

Всички погледи се обърнаха към Таравангян.

— Само търговски кораби — обясни възрастният човек. — Съдове, с които пътуваха лечителите ми. Ние нямаме истински флот, но аз наистина доведох двайсет кораба. Може би мога да намеря още десет от Карбрант.

— Бурята отне голяма част от нашите кораби — каза веденският Върховен принц, — но гражданската война беше много по-опустошителна. Изгубихме стотици моряци. В момента имаме повече кораби, отколкото екипаж за тях.

Фен се присъедини към Далинар до картата.

— Заедно можем да успеем да съберем подобие на флотилия, за да пресечем врага, но битките ще се водят върху палубите на кораби. Ще имаме нужда от войски.

— Ще ги имате — обеща Далинар.

— Алети, които никога в живота си не са виждали бурно море? — попита скептично Фен. Погледна към азишките генерали. — Ташикк има флот, нали така? С войници и подкрепа от азишките войски.

Генералите обсъждаха на собствените си езици. Най-сетне един от тях се обади чрез преводач:

— В Тринайсети батальон, Червено и Златно, има мъже, които изкарват част от смените си по кораби и патрулират големия фарватер. Да докараме други тук ще отнеме твърде много време, но Тринайсети вече е разположен в Я Кевед.

— Ние ще ги подпомогнем с някои от най-добрите ми войници — обеща Далинар. „Бурите да го отнесат, наистина имаме нужда тези Бягащи по вятъра да влязат в действие.“ — Фен, адмиралите ти биха ли ни предоставили насоки за събирането и разгръщането на обединен флот?

— Разбира се — отвърна ниската жена. Тя се наведе напред и му заговори шепнешком: — Предупреждавам те. Много от моите моряци следват Страстите. Ще се наложи да направиш нещо с тези твои еретични претенции, Тояго. Сред хората ми вече се говори, че това е — най-сетне — правилният момент, в който тайлените да се освободят от воринската църква.

— Няма да се отрека — заяви той.

— Дори и това да предизвика пълен религиозен срив по средата на война?

Далинар не отвърна и тя го остави да се отдалечи от масата, докато мислеше за други планове. Той говори с останалите за различни неща, благодари на Навани — отново, — задето бе удържала фронта. След това реши да се върне обратно долу и да вземе няколко доклада от икономите си.

На излизане подмина Таравангян, който бе седнал до стената. Възрастният човек изглеждаше разсеян от нещо.

— Таравангян? — каза Далинар. — Ще оставим войски и в Я Кевед, в случай че греша. Не се тревожи.

Старецът го погледна, след което странно избърса сълзи от очите си.

— Б… боли ли те нещо? — попита Далинар.

— Да. Но не е нещо, което можеш да оправиш. — Той се поколеба. — Ти си добър човек, Далинар Колин. Не очаквах това.

Засрамен от тези думи, Далинар забърза да излезе от стаята, следван от стражите си. Чувстваше се изморен, което изглеждаше нечестно, предвид че току-що бе прекарал седмица почти изцяло в спане.

Преди да потърси икономите си, Далинар спря на четвъртия етаж. Дълга пътека го отведе от асансьорите до външната стена на кулата, където малка редица стаи миришеха на тамян. Хора опасваха коридорите, чакаха за глифи или за да говорят с някой ардент. Повече, отколкото бе очаквал — обаче те и нямаха много други неща за правене, нали?

„Вече така ли мислиш за тях?“ попита част от него. „Тук са да търсят духовно богатство, само защото нямат нищо по-добро за вършене?“

Далинар задържа брадичката си високо вдигната, като устоя на подтика да се смали под погледите на хората. Подмина няколко ардента и пристъпи в стая, осветена и затоплена от печки, където попита за Кадаш.

Бе насочен към един балкон градина, където малка група арденти се опитваха да отгледат растения. Някои полагаха паста от семена, докато други се опитваха да накарат стръкчета шистокор да тръгнат по стената. Впечатляващ проект, и то такъв, какъвто не си спомняше да им е нареждал да започват.

Кадаш тихо отчопляше крем от едно сандъче. Далинар се настани до него. Белязаният ардент го погледна и продължи да работи.

— Много е закъсняло — започна Далинар, — но исках да ти поднеса извинение за Раталас.

— Не мисля, че аз съм този, на когото трябва да се извиняваш — отвърна Кадаш. — Онези, които биха могли да приемат извинение, сега са в Селенията на Покоя.

— И все пак аз те направих част от нещо ужасно.

— Сам избрах да бъда в армията ти — отвърна мъжът. — Помирих се с онова, което извършихме — открих мира сред ардентите, където вече не проливам човешка кръв. Предполагам, че би било глупаво от моя страна да предложа и ти да сториш същото.

Далинар пое дълбоко дъх.

— Освобождавам те, както и другите арденти, от контрола си. Няма да ви поставям в позиция да служите на еретик. Ще ви дам на Таравангян, който остана ортодоксален.

— Не.

— Не мисля, че имаш избор да…

— Просто слушай за една буреносна минута, Далинар — сопна се Кадаш, след което въздъхна и насила се накара да се успокои. — Предполагаш, че понеже ти си еретик, ние не искаме да имаме нищо общо с теб.

— Доказа това преди няколко седмици, когато се дуелирахме.

— Ние не искаме да нормализираме онова, което си сторил или което говориш. Това не означава, че ще напуснем постовете си. Твоите хора имат нужда от нас, Далинар, дори ти да вярваш, че нямаш.

Далинар тръгна към края на градината, където облегна ръце на каменния парапет. Над него в основата на върховете се събираха облаци, като бойна фаланга, която пази командира си. Оттук горе изглеждаше сякаш целият свят не бе нищо повече от бял океан, пробит от остри върхове. Дъхът му се кълбеше пред него. Студено като в Мразовитите земи, макар че вътре в кулата не беше чак толкова зле.

— Някои от тези растения тръгнаха ли? — попита тихо.

— Не — отвърна Кадаш зад него. — Не сме сигурни дали е заради студа, или защото малко бури стигат толкова високо. — Той продължи да стърже. — Какво ли би било усещането, ако някоя буря стигне достатъчно високо, че да погълне цялата тази кула?

— Ще бъде сякаш сме обградени от тъмна бъркотия — отвърна Далинар. — Единствената светлина ще идва на проблясъци, които не можем да определим или разберем. Ядосани ветрове ще се опитват да ни повлекат в десетки различни посоки или, освен това, да откъснат крайниците на телата ни. — Той погледна към Кадаш. — Както винаги.

— Всемогъщия беше постоянна светлина.

— И?

— И сега ти ни караш да се съмняваме. Караш мен да се съмнявам. Да бъда ардент е единственото, което ми позволява да спя нощем, Далинар. Искаш и това да ми отнемеш ли? Ако Него го няма, остава само бурята.

— Мисля, че трябва да има нещо отвъд това. Питах те преди как е изглеждало боготворенето преди воринизма? Как…

— Далинар. Моля те. Просто… спри. — Кадаш си пое дълбоко дъх. — Дай изявление. Не оставяй всички да си шепнат за това как си се скрил. Кажи нещо формално като: „Доволен съм от работата на воринската църква и подкрепям ардентите си, макар аз самият вече да нямам вярата, която притежавах някога.“ Дай ни разрешение да продължим напред. Бурите да го отнесат, не е сега моментът за объркване. Дори не знаем с какво се борим…

Кадаш не искаше да знае, че Далинар беше срещнал онова, с което се бореха. По-добре да не говори за това.

Но молбата на Кадаш го накара да се замисли. Зло не контролираше всекидневните операции на армията си, нали? Кой правеше това? Слетите? Пустоносните?

Далинар се отдръпна на известно разстояние от Кадаш, след което погледна към небето.

— Отче на Бурята? — попита. — Вражеските сили имат ли крал или Върховен принц? Може би главен ардент? Някой друг, освен Зло?

Отеца на Бурята избоботи.

— Отново ти казвам, аз не виждам толкова много, колкото си мислиш. Аз съм преминаващата буря, ветровете на урагана. Всичко това е част от мен. Но аз не съм всичко, не повече, отколкото ти контролираш всеки дъх, който напуска устните ти.

Далинар въздъхна. Струваше си да помисли.

— Има една, която наблюдавам — добави Отеца. — Нея мога да видя, когато не виждам други.

— Водач? — попита Далинар.

— Може би. Хората, едновременно човеци и пеещи, са странни по отношение на онова или онзи, който почитат. Защо питаш?

Далинар бе решил да не замесва никой друг в някое от виденията си, защото се тревожеше какво може да им стори Зло. Но това не важеше за хора, които вече служеха на Зло, нали?

— Кога е следващата буря?

* * *

Таравангян се чувстваше стар.

Възрастта му беше нещо повече от болките, които вече не отминаваха с напредването на деня. Беше повече от слабите мускули, които все още го изненадваха, когато се опиташе да вдигне предмет, който изглеждаше привидно лек.

Беше повече от това да открие, че е проспал още някое събрание, въпреки усилията си да внимава. Беше дори повече от това бавно да наблюдава как почти всички, с които бе израснал, линеят и умират.

Беше товарът на знанието, че нямаше да успее да довърши задачите, които започваше днес.

Той спря в коридора пред покоите си, с ръка, опряна върху издяланата на слоеве стена. Беше красива, омайваща, но Таравангян осъзна, че мечтае само за градините си в Карбрант. Други мъже и жени бяха изживели последните си часове в удобство или поне в позната среда.

Остави Мрал да му хване ръката и да го отведе до покоите му. Обичайно Таравангян щеше да се подразни от помощта; не му харесваше да го третират като инвалид. Днес обаче… е, днес щеше да изтърпи унижението. Беше по-малко от това да се срине в коридора.

Вътре в стаята Адротагия седеше насред шест различни дращещи далекосъобщителя, купуваше и търгуваше информация като търговец на пазар. Погледна го, но го познаваше достатъчно добре, за да не коментира изтощеното му лице или бавните му стъпки. Днес беше добър ден, със средна интелигентност. Може би леко клонеше към глупавата страна, но щеше да го преглътне.

Изглежда имаше все по-малко и по-малко интелигентни дни. А онези, които имаше, го плашеха.

Таравангян седна в един плюшен, удобен стол и Мабен отиде да му донесе малко чай.

— Е? — попита Адротагия.

И тя бе остаряла, с огромни торбички под зелените си очи, от онзи упорит вид, който се създаваше от увиснала кожа. Имаше старчески петна и рядка коса. Никой човек не можеше да я погледне и да види палавото дете, което беше някога. Неприятностите, в които двамата се бяха забърквали…

— Варго? — подкани го тя.

— Извинявай — сепна се той. — Далинар Колин се възстанови.

— Проблем.

— Огромен. — Таравангян взе чая от Мабен. — Повече, отколкото можеш да предположиш, бих казал, дори с Диаграмата пред себе си. Но, моля те, дай ми време да обмисля. Умът ми е бавен днес. Имаш ли доклади?

Адротагия прелисти малко хартия в една от купчините.

— Моелак изглежда се е настанил в Рогоядските върхове. Йошор пътува натам в момента. Скоро може отново да имаме достъп до Предсмъртните слова.

— Много добре.

— Открихме какво се е случило с Гробовния — продължи Адротагия. — Мародери са намерили останките на каруцата му, изпотрошена от бурята, и вътре е имало непокътнат далекосъобщител.

— Гробовния е заменим.

— А Вълшебното въоръжение?

— Няма значение — отвърна Таравангян. — Няма да спечелим наградата със силата на оръжията. Колебаех се дали да му позволя да опита малкия си преврат още от самото начало.

Двамата с Гробовния не бяха на едно мнение за инструкциите от Диаграмата: да убият Далинар или да го привлекат на своя страна? И кой щеше да бъде крал на Алеткар?

Е, и самият Таравангян бе грешал много пъти за Диаграмата. Така че беше позволил на Гробовния да продължи с кроежите си според собствения си прочит на Диаграмата. Докато плановете на мъжа се бяха проваляли, същото се случи и с опита на Таравангян да доведе до екзекуцията Далинар. Така че може би никой от тях не бе прочел Диаграмата правилно.

Отне му време да се възстанови, обезсърчен, че му е нужно да се възстановява от проста разходка. Няколко минути по-късно стражът въведе Малата. Сияйната носеше обичайните си пола и гамаши, в тайленски стил, с дебели ботуши.

Тя седна срещу Таравангян на ниската маса, след което въздъхна мелодраматично.

— Това място е ужасно. Всички до последния идиот са замръзнали тук, от ушите до пръстите на краката.

Беше ли толкова уверена, преди да се свърже с духче? Таравангян не я бе познавал добре по онова време. О, той бе ръководил проекта, пълен с нетърпеливи новобранци от Диаграмата, но отделните индивиди нямаха значение за него. До момента.

— Твоето духче — попита Адротагия, като извади лист хартия. — Тя има ли да докладва нещо?

— Не — отвърна Малата. — Само клюките от одеве, за други видения, които Далинар не е споделял с никого.

— И — допълни Таравангян, — духчето изразявало ли е някакви… резерви? За работата, която си й възложила?

— В името на Преизподнята — възкликна Малата и превъртя очи. — Също толкова зле си, колкото и писарите на Колин. Все ръчкаш.

— Трябва да бъдем предпазливи, Малата — обясни Таравангян. — Не можем да сме сигурни какво ще направи духчето ти, докато самосъзнанието й расте. Със сигурност няма да й хареса да работи срещу другите ордени.

— Ти си замръзнал колкото останалите — отвърна Малата. Започна да сияе, Светлина на Бурята се издигаше от кожата й. Пресегна се напред, като свали ръкавицата — и то на скритата си ръка — и я притисна към масата.

Следи се пръснаха от мястото, на което я докосна, малки завъртулки чернота се вдълбаха в дървото. Миризмата на изгоряло изпълни въздуха, но пламъците не издържаха дълго, освен ако тя не ги караше.

Линиите и завъртулките се разширяваха по плота, шедьовър на гравюрата, постигнат за моменти. Малата издуха пепелта. Стихията, която използва, Разделение, караше предметите да деградират, да горят или да се превръщат в прах.

Работеше и върху хора.

— Искра няма проблем с това, което вършим — сви рамене Малата, като натисна с пръст и добави още една завъртулка към масата. — Казах ти, останалите от тях са идиоти. Предполагат, че всички духчета ще бъдат от другата страна. Забравят какво са сторили Сияйните на приятелите на Искра, как организираната посветеност на Чест е това, което е убило стотици духчета на пепелта някога.

— А Зло? — попита Таравангян, любопитен. Диаграмата предупреждаваше, че личностите на Сияйните ще бъдат по-неясни от плановете им.

— Искра няма проблем с всичко, което ще им донесе отмъщение. И с всичко, което й позволява да разрушава разни неща. — Малата се ухили. — Някой трябваше да ме предупреди колко забавно ще бъде това. Щях да се опитам много по-усърдно да докопам тази работа.

— Това, което правим, не е забавно — заяви Таравангян. — То е необходимо, но ужасно. В един по-добър свят Гробовния щеше да бъде прав. Щяхме да бъдем съюзници с Далинар Колин.

— Твърде много харесваш Тоягата, Варго — предупреди го Адротагия. — Това ще замъгли ума ти.

— Не. Но ми се иска да не го бях опознавал. Това ще усложни нещата. — Старецът се наведе напред, хванал топлото си питие. Сварен инго чай, с мента. Миришеше на дома му. Стресна се и осъзна… че вероятно никога повече няма да живее в онзи дом, нали така? Мислеше си, че може би ще се върне след няколко години.

Той нямаше да бъде жив след няколко години.

— Адро — продължи той, — възстановяването на Далинар ме убеждава, че трябва да предприемем по-драстични действия. Тайните готови ли са?

— Почти — отвърна тя, като се премести при други хартии. — Учените ми в Я Кевед са превели частите, които ни трябват, и имаме информацията от шпионирането на Малата. Но ни трябва някакъв начин да разпространим информацията, без да се излагаме на риск.

— Възложи това на Дова — каза Таравангян. — Накарай я да напише язвително, анонимно есе, след което го оставете да изтече до Ташикк. Разпространете преводите от Нотното писмо на зората същия ден. Искам всичко да се стовари едновременно. — Той побутна чая настрана. Внезапно от миризми от Карбрант го заболя. — Щеше да е толкова, толкова по-добре за Далинар да бе умрял от меча на убиеца. Защото сега трябва да го оставим на желанията на врага, а това няма да бъде толкова милостиво, колкото бърза смърт.

— Дали ще бъде достатъчно? — попита Малата. — Старият брадвохрът е костелив орех.

— Ще бъде достатъчно. Далинар първи би ти казал, че когато противникът ти тръгне отново да се изправя, трябва да действаш бързо и да му подкосиш краката. Тогава той ще коленичи и ще ти подложи черепа си.

„О, Далинар. Бедно, злощастно човече.“

Из скицника на Шалан: Духчета от Морето на сенките

108
Пътят на Чест

„Покрай Чемоариш, Майката на праха, се носят най-разнообразни митове и легенди. Тяхното богатство прави отличаването на лъжите от истините изключително трудно. Наистина смятам, че тя не е Нощната пазителка, обратното на онова, което се твърди в някои истории.“

Из Митика на Хеси, страница 231

Шалан рисуваше в бележника си, докато стоеше върху палубата на кораба на духчетата на честта, вятърът от движението му рошеше косата й. До нея Каладин бе отпуснал ръце върху парапета и гледаше към океана от мъниста.

Сегашният им плавателен съд, „Пътят на Чест“, беше по-бърз от търговския кораб на Ико. Имаше мандри, разположени не само отпред, но и впрегнати към релси, подобни на крила, които стърчаха отстрани. Разполагаше с пет палуби — включително три отдолу, за екипажа и за склад, — но те бяха предимно празни. Изглеждаше като военен съд, направен, за да превозва войници, който в момента не е напълно окомплектован.

Главната палуба бе подобна на горната палуба на човешките кораби, но този съд имаше и висока палуба, която минаваше през центъра, от носа до кърмата. По-тясна от главната палуба, тя стоеше на широки бели стълбове и вероятно предлагаше отлична гледка. Шалан можеше единствено да предполага, тъй като само екипажът имаше право да ходи там.

Поне ги бяха пуснали — Шалан и останалите бяха прекарали първата си седмица на кораба заключени в трюма. Духчетата на честта не им бяха дали никакво обяснение, когато, най-накрая, бяха освободили хората и Шарка и им бяха позволили да се разхождат по палубата, стига да не стъпваха на високата палуба и да не им се пречкаха.

Сил оставаше затворена.

— Погледни — Шалан наклони нарисуваната си карта към Каладин. — Шарка казва, че има крепост на духчетата на честта близо до Карбрант в нашия свят. Наричат го Непоколебима преданост. Със сигурност сме тръгнали натам. Поехме на югозапад, след като напуснахме Богослужение.

— Докато бяхме в трюма — тихо каза Каладин, — видях море от малки пламъчета през бойницата. Град от нашата страна?

— Това беше тук — отвърна Шалан и посочи на картата си. — Виждаш ли къде се срещат реките, точно югозападно от езерото? Там има градове от нашата страна. Речният полуостров трябваше да ни блокира гледката, но духчетата явно са издълбали канал в камъка. Движехме се на изток по Вледеняващата река, след което завихме отново на запад.

— Значи ми казваш…

Тя посочи към една точка с молива си от въглен.

— Някъде тук сме, движим се към Карбрант през Мразовитите земи.

Каладин потърка брадичката си. Погледна към едно духче на честта, което минаваше отгоре, и присви очи. Бе прекарал първия им ден на свобода да спори с тях — което бе завършило с това, че го затвориха за още два дни.

— Каладин… — започна Шалан.

— Трябва да я пуснат — настоя той. — За мен затворите са ужасни — за нея ще са още по-зле.

— Тогава ми помогни да намерим начин да слезем от този кораб.

Той погледна отново към картата й и посочи.

— Град Тайлен — каза той. — Ако продължим в тази посока в някакъв момент ще минем точно северно от него.

— „Точно северно от него“ в случая означава на почти петстотин километра от него, по средата на океан от мъниста.

— Много по-близо, отколкото сме били до която и да е друга Порта — отбеляза той. — И ако има как да накараме кораба да завие леко на юг, може би ще успеем да стигнем до бреговете на Протока на дълговеждите, които ще са от камък от тази страна. Или смяташ, че все още трябва да се опитваме да стигнем до измислената „Перпендикулярност“ на Лазур в Рогоядските върхове?

— Аз… — той говореше толкова убедително, с такова увличащо усещане за стимул. — Не знам, Каладин.

— Движим се в правилната посока — заяви той твърдо. — Видях го, Шалан. Просто трябва да продължим с кораба още няколко дни, след което да намерим начин да избягаме. Можем да се изкачим до Клетвената порта от тази страна и после ти да ни прехвърлиш в град Тайлен.

Звучеше разумно. Е, ако се изключеше фактът, че духчетата на честта ги наблюдаваха. И фактът, че Слетите знаеха къде са сега и вероятно събираха сили, за да ги подгонят. И фактът, че някак трябваше да избягат от кораб по средата на океан от мъниста, да стигнат до брега, след което да изкачат триста и нещо километра, за да стигнат до град Тайлен.

Всичко това бледнееше пред страстта на Каладин. Всичко, освен най-голямата й тревога — дали можеше изобщо да накара Клетвената порта да работи? Струваше й се, че твърде голяма част от този план зависеше от нея.

И все пак, тези очи…

— Можем да опитаме да започнем бунт — предложи Воал. — Вероятно тези духчета на мъглата, които вършат цялата работа, ще ни послушат. Няма как да са щастливи, само подскачат насам-натам и вършат каквото им наредят духчетата на честта.

— Не знам — отвърна Каладин, гласът му затихна, тъй като едно от въпросните — направено изцяло от мъгла, с изключение на ръцете и лицето — мина наблизо. — Може да е безразсъдно. Не мога да се бия с всички тях.

— А ако имаше Светлина на Бурята? — попита Воал. — Ако успея да я свия обратно и да ти я дам? Тогава?

Той пак си потри брадичката. Бурите да го вземат, изглеждаше добре с брада. Много мъжествен и неопитомен в лицето, в пълен контраст със спретнатата синя униформа. Като диво духче на страстта, хванато в капана на клетви и кодекси…

Чакай.

Чакай, това Воал ли беше?

Шалан се отърси от моментната смяна на личността. Каладин изглежда не забеляза.

— Може би — замисли се той. — Наистина ли мислиш, че можеш да откраднеш скъпоценните камъни обратно? Бих се чувствал доста по-удобно с малко Светлина на Бурята в джоба си.

— Аз… — Шалан преглътна. — Каладин, не знам дали… Може би е най-добре да не се бием с тях. Те са духчета на честта.

— Те са тъмничари — възрази той, но след това се успокои. — Но ни водят в правилната посока, макар и неволно. Ами ако откраднем Светлината на Бурята и просто скочим зад борда? Можеш ли да намериш мънисто, което да ни създаде път към сушата, както направи в Колинар?

— Аз… мисля, че мога да опитам. Но няма ли духчетата на честта просто да завият обратно и да ни приберат?

— Ще помисля за това — кимна Каладин. — Опитай да намериш някои мъниста, които да са ни от полза.

Той тръгна по палубата, като подмина Шарка, който стоеше със сключени зад гърба ръце и мислеше в числа. Накрая Каладин се настани до Лазур и тихо заговори с нея, вероятно описвайки плана си.

Какъвто и да беше.

Шалан пъхна скицника си под мишница и погледна встрани от кораба. Толкова много мъниста, толкова много души, натрупани на купчини една върху друга. Каладин искаше от нея да претърси всичко това, за да намери нещо, което може да им помогне?

Тя погледна един преминаващ моряк, духче на мъглата, което имаше газообразни крайници, които завършваха с ръкавици. Женското лице бе във формата на порцеланова маска и тя — като останалите от вида си — беше облечена с жилетка и панталони, които сякаш се носеха върху тяло, направено от виеща се, непостоянна мъгла.

— Има ли начин да си взема малко от тези мъниста? — попита Шалан.

Духчето на мъглата закова на място.

— Моля? — допълни Шалан. — Аз…

Морякът изтича нанякъде и след малко се върна заедно с капитана: високо, високомерно изглеждащо духче на честта на име Нотум. Той сияеше в меко синьо-бяло и носеше старомодна — но спретната — флотска униформа, която бе част от същността му. Брадата му бе подстригана по начин, който Шалан не беше виждала досега — брадичката бе обръсната, почти като на рогоядец, но с тънък мустак и изваяна линия на косата, която започваше оттам нагоре по бузите му и се сливаше с бакенбардите му.

— Имаш молба? — попита я той.

— Бих искала няколко мъниста, капитане — обясни Шалан. — За да практикувам изкуството си, ако нямате нищо против. Трябва да правя нещо, за да убивам времето си на този кораб.

— Проявяването на случайни души е опасно, Тъкачке на Светлина. Няма да ти позволя да го правиш своеволно по палубите ми.

Да запази в тайна от него истинската природа на ордена си се бе оказало невъзможно, като се имаше предвид Шарка, който я следваше наоколо.

— Обещавам да не проявявам нищо — помоли се тя. — Само искам да практикувам визуализиране на душите в мънистата. Част от обучението ми е.

Той я изучаваше, стиснал ръце зад гърба си.

— Добре тогава — съгласи се, което я изненада. Не беше очаквала това да проработи. Но капитанът даде заповед и духчетата на мъглата спуснаха една кофа с въже, за да й доставят мъниста.

— Благодаря — обърна се към него Шалан.

— Беше лесна молба — отвърна той. — Само внимавай. Предполагам, че ще ти трябва Светлина на Бурята, за да проявиш нещо, но все пак… внимавай.

— Какво се случва, ако отнесем мънистата много далеч? — попита Шалан с любопитство, когато духчетата на мъглата й подадоха кофата. — Те са свързани с обекти във Физическото царство, нали?

— Можеш да ги носиш където си поискаш в Морето на сенките — отвърна капитанът. — Връзката им е чрез Царството на духа и разстоянията нямат значение. Но като ги пуснеш — освободиш ги, — те си намират пътя до физическия си двойник. — Той я погледна. — Всичко това е много ново за теб. Кога е започнало отново? Сияйни, които се кълнат в Идеали?

— Ами…

„Мъртвото лице на майка й, с изгорени очи.“

— Не много отдавна — каза Шалан. — Няколко месеца за повечето от нас. Няколко години за някои…

— Надявахме се, че този ден никога няма да дойде. — Той се обърна, за да се качи на високата палуба.

— Капитане? — спря го Шалан. — Защо ни пуснахте? Ако се притеснявате толкова за Сияйните, защо просто не ни оставихте заключени?

— Не беше честно — отвърна той. — Вие не сте затворници.

— Какво сме тогава?

— Само Отеца на Бурята знае. За щастие, не е нужно аз да се оправям с това. Ще доставим вас и Древната дъщеря на някой с повече власт. Дотогава, моля ви, опитайте се да не потрошите кораба ми.

* * *

Докато дните минаваха, Шалан изпадна в рутина на кораба на духчетата на честта. Прекарваше повечето дни седнала на главната палуба, близо до парапета. Позволиха й да задържи колкото иска сфери, за да се занимава с тях, но повечето бяха безполезни неща. Камъни, пръчки, части от дрехи. И все пак, беше полезно да ги визуализира. Да ги държи, да медитира върху тях. Да ги разбира?

Предметите имаха желания. Прости желания наистина, но те се отдаваха на тези желания страстно — както бе научила по времето на няколкото си опита в Превръщането. Сега тя не се опитваше да промени тези желания. Просто се научи да ги докосва, да слуша.

Почувства близост с някои от тези сфери. Нарастващо разбиране, че, може би, беше в състояние да накара душите им да разцъфнат от сфери до напълно оформени предмети от тази страна. Проявления, така се наричаха.

Когато не се упражняваше със сферите, тя правеше скици. Някои се получаваха, някои не. Носеше полата, която Адолин й бе купил, като се надяваше тя да я накара да се почувства повече като Шалан. Воал продължаваше да се появява, което можеше да е полезно — но начинът, по който това просто се случваше, я плашеше. Беше точно обратното на онова, което Шутът й бе казал да прави, нали?

Каладин прекарваше дните, като крачеше напред-назад по главната палуба и хвърляше гневни погледи към духчетата на честта, край които минаваше. Приличаше на звяр в клетка. Шалан също изпитваше част от неговото усещане за неотложност. Не бяха видели никаква следа от врага, не и откакто напуснаха Богослужение. Но тя спеше неспокойно всяка нощ, притеснена, че ще се събуди от викове, които съобщават, че ги приближава вражески кораб. Нотум бе потвърдил, че Пустоносните създават своя собствена империя в Морето на сенките. И че контролират Перпендикулярността на Култивация, най-лесния начин да се прехвърлиш от едно царство в друго.

Шалан опипа още една шепа сфери, долавяше присъствието на малка кама, камък, парче плод, което бе започнало да се вижда като нещо ново — нещо, което можеше да израсне до своя собствена идентичност, вместо да бъде просто част от едно цяло.

Какво щеше да види човек, ако погледнеше нейната душа? Щеше ли тя да създаде едно-единствено общо впечатление? Или много различни идеи за това какво е да си на нейно място?

Близо до нея първият помощник на кораба — женско духче на честта с къса коса и ъгловато лице — излезе от трюма. Интересно, носеше Вълшебния меч на Лазур. Качи се на главната палуба, под сянката на високата палуба, и тръгна към Лазур, която стоеше и наблюдаваше движението на океана.

Любопитна, Шалан прибра в джоба си сферата, олицетворяваща нож — за всеки случай, — след което остави кофата върху скицника си и тръгна към тях. Недалеч Каладин отново крачеше напред-назад и също забеляза меча.

— Вади я внимателно — каза Лазур на Бореа, първия помощник, докато Шалан приближаваше. — Не я вади докрай — не те познава.

Бореа носеше униформа като на капитана, цялата стегната и нетърпяща глупости. Тя разкопча едно малко копче върху ножницата на Вълшебния меч, след което внимателно го извади на около сантиметър и си пое рязко дъх.

— То… гъделичка.

— Тя те проучва — обясни Лазур.

— Наистина е така, както казваш — отвърна Бореа. — Вълшебен меч, който не изисква духче — не изисква поробване. Това е нещо ново. Как го постигна?

— Ще разменя знанието според сделката ни, когато пристигнем.

Бореа прибра острието и затвори ножницата.

— Добра връзка, човеко. Приемаме предложението ти. — Изненадващо, жената протегна оръжието към Лазур, която го взе.

Шалан се приближи още, докато наблюдаваше как Бореа тръгна по стълбите към високата палуба.

— Как? — попита тя Лазур, която слагаше меча на колана си. — Как ги накара да ти върнат оръжието?

— Те са доста разумни — отвърна Лазур, — стига да обещаеш правилните неща. Преговарях за превоз и размяна на информация, след като стигнем Неизменна честност.

— Какво си направила? — обади се Каладин. Тръгна към тях. — Какво чух току-що?

— Направих сделка, Благословени от Бурята — отвърна Лазур и срещна погледа му. — Ще бъда свободна, след като стигнем крепостта им.

— Ние няма да стигнем до крепостта им — тихо заяви той. — Ние ще избягаме.

— Аз не съм някой от твоите войници, нито дори поданик на Адолин. Ще направя онова, което ще ме закара до Перпендикулярността — и, освен това, ще открия какво знаят тези хора за един престъпник, който преследвам.

— Би захвърлила честта за една награда?

— Аз съм тук, само защото вие двамата — макар вината да не беше ваша, признавам — ме вкарахте в капан. Не ви виня, но също така не съм длъжна да следвам мисията ви.

— Предателка — шепнешком каза той.

Лазур го погледна безизразно.

— В някакъв момент, Кал, ще ти се наложи да признаеш, че най-доброто, което е във възможностите ти сега, е да продължиш с тези духчета. В тяхната крепост можеш да изясниш недоразумението, след което да продължиш.

— Това може да отнеме седмици.

— Не знаех, че се движим по график.

— Далинар е в опасност. Не те ли е грижа?

— За човек, когото не познавам? — учуди се Лазур. — В опасност от заплаха, която ти не можеш да определиш и която ще се случи в момент, който ти е неизвестен? — Тя скръсти ръце. — Прости ми, задето не споделям тревогата ти.

Каладин стисна зъби, после се обърна и тръгна — право нагоре по стъпалата към високата палуба. Те не трябваше да се качват там, но понякога правилата изглежда не важаха за Каладин, Благословения от Бурята.

Лазур поклати глава, след това се обърна и се подпря на парапета.

— Днес просто не му е ден, Лазур — обади се Шалан. — Мисля, че е нервен, защото духчето му е затворено.

— Може би. Виждала съм много луди глави навремето, а младият Благословен от Бурята ми се струва изцяло нов вид. Иска ми се да знаех какво се опитва да докаже така отчаяно.

Шалан кимна, след което погледна към меча на жената.

— Ти каза… че духчетата имат информация за човека, когото преследваш?

— Да. Бореа мисли, че оръжието, което издирвам, е минало през крепостта им преди няколко години.

— Ти преследваш… оръжие?

— И онзи, който го донесе до земите ви. Вълшебен меч, който кърви с черен дим. — Лазур се обърна към нея. — Не искам да бъда груба, Шалан. Осъзнавам, че всички нямате търпение да се върнете обратно по земите си. Дори мога да повярвам, че — чрез някакъв прилив на Съдбата — Каладин, Благословения от Бурята, е видял някаква предстояща опасност.

Шалан потръпна. „Внимавай с всеки, който твърди, че е способен да вижда бъдещето.“

— Но — продължи Лазур, — дори и ако мисията му е жизненоважна, това не значи, че и моята не е такава.

Шалан погледна към високата палуба, където бегло можеше да чуе как Каладин вдига врява. Лазур се обърна, стисна ръце и доби замислено изражение. Искаше да бъде сама, така че Шалан тръгна обратно към мястото, на което бе оставила нещата си. Настани се на земята и махна кофата от скицника си. Страниците запърхаха и показаха различни версии на нея самата, всяка от които погрешна. Продължаваше да рисува лицето на Воал върху тялото на Сияйната или обратното.

Започна да рови в последната кофа със сфери. Откри риза и паница, но следващото зрънце беше паднал клон от дърво. Това й довя спомени от последния път, в който се бе потопила в Морето на сенките — замръзваща, на ръба на смъртта, на брега на океана.

Защо… защо не се бе опитвала да Превръща оттогава? Беше използвала оправдания, бе избягвала да мисли за това. Бе съсредоточила цялото си внимание върху Тъкането на Светлина.

Беше пренебрегнала Превръщането. Защото се бе провалила.

Защото я беше страх. Можеше ли да измисли някой, който да не се страхува? Някой нов, тъй като Воал беше счупена, и то още от провала на пазара в Колинар…

— Шалан? — обади се Адолин и дойде при нея. — Добре ли си?

Тя се отърси. От колко време седеше там?

— Добре съм — отвърна. — Просто… си спомням.

— Хубави неща или лоши?

— Всички спомени са лоши — отсече моментално, след което извърна поглед и се изчерви.

Той се настани до нея. Бурите да го отнесат, явната му тревога беше изнервяща. Тя не искаше Адолин да се притеснява за нея.

— Шалан? — обади се отново той.

— Шалан ще се оправи — каза тя. — Ще я доведа обратно след мъничко. Само трябва да я… възстановя…

Адолин погледна към пърхащите страници с нейни различни версии. Пресегна се, прегърна я и не каза нищо. Това се оказа правилното нещо за казване.

Тя затвори очи и опита да се стегне.

— Коя харесваш най-много? — попита най-сетне. — Воал е онази с бялото облекло, но в момента имам проблеми с нея. Подава се понякога, когато не искам, но пък не идва, когато имам нужда от нея. Сияйната е онази, която се упражнява с меча. Направих я по-красива от останалите и с нея можеш да говориш за дуелиране. Но през част от времето ще трябва да бъда някоя, способна да Тъче Светлина. Опитвам се да измисля коя да бъде тя…

— Очите на Аш, Шалан!

— Шалан е счупена, затова мисля, че се опитвам да я скрия. Като спукана ваза, която обръщаш с хубавата част към стаята и скриваш недостатъка отзад. Не го правя нарочно, но се случва и не знам как да го спра.

Той я прегръщаше.

— Никакъв съвет? — попита тя, вцепенена. — Изглежда всички винаги имат в изобилие.

— Ти си умната. Какво мога да кажа аз?

— Объркващо е, да бъдеш всички тези хора. Имам чувството, че непрекъснато показвам различни лица. Лъжа всички, защото отвътре съм различна… В това няма смисъл, нали? — Тя отново затвори очи. — Ще го сглобя отново. Ще бъда… някоя.

— Аз… — Той я прегърна по-силно, когато корабът се разлюля. — Шалан, аз убих Садеас.

Тя примигна, след което се отдръпна от него и го погледна в очите.

— Какво?

— Аз убих Садеас — прошепна Адолин. — Срещнахме се в коридорите на кулата. Той започна да обижда татко, да говори за ужасните неща, които щял да ни стори. И… и аз не можех да слушам повече. Не можех да седя там и да гледам самодоволната му червена мутра. Така че… го нападнах…

— Значи през цялото време, през което търсим убиец…

— Аз бях. Аз съм онзи, който духчето копира първия път. Продължавах да мисля за това как лъжа теб, татко и всички останали. Честният Адолин Колин, ненадминатият дуелист? Убиец. И, Шалан, аз… аз не мисля, че съжалявам.

— Садеас беше чудовище. Той непрекъснато се опитваше да ни убие. Предателството му причини смъртта на много от моите приятели. Когато официално го предизвиках на дуел, той се измъкна. Беше по-умен от мен. По-умен от татко. Щеше да спечели накрая. Така че го убих.

Той я придърпа до себе си и си пое дълбок дъх.

Шалан потръпна, след което прошепна:

— Браво на теб.

— Шалан! Ти си Сияйна. Не би трябвало да прощаваш нещо подобно!

— Не знам какво би трябвало да правя. Знам само, че светът е по-добро място след смъртта на Торол Садеас.

— Татко нямаше да одобри, ако знаеше.

— Баща ти е велик човек — заяви Шалан, — който, може би, е по-добре да не знае всичко. За негово собствено добро.

Адолин отново си пое въздух. Докато главата й бе подпряна на гърдите му, въздухът, който излизаше и влизаше в дробовете му, беше доловим, а гласът му — различен. По-плътен.

— Да — съгласи се той. — Да, може би. Във всеки случай, мисля, че знам какво е да имаш чувството, че лъжеш целия свят. Така че може би ако решиш какво да правиш, би могла да ми кажеш?

Тя се подпря на него, заслушана в пулса му, в дишането. Чувстваше топлината му.

— Така и не ми каза — прошепна — коя предпочиташ.

— Очевидно е. Предпочитам истинската теб.

— Коя обаче е тя?

— Тя е тази, с която разговарям в момента. Не е нужно да се криеш, Шалан. Не е необходимо да го потискаш. Може би вазата е спукана, но това само значи, че може да разкрие какво има вътре в нея. А аз харесвам онова, което е вътре.

Толкова топло. Уютно. И удивително непознато. Какъв беше този мир? Това място без страх?

Шумове, долитащи отгоре, го развалиха. Тя се отдръпна и погледна към високата палуба.

— Какво всъщност прави мостовият там горе?

* * *

— Сър — провикна се мъгливото духче моряк на развален алетски. — Сър! Недейте. Моля ви, недейте!

Каладин не й обърна внимание, гледайки през телескопа, който бе свалил от веригата наблизо. Стоеше в задната част на високата палуба и оглеждаше небето. Онзи Слят ги беше гледал как напускат Богослужение. Враговете рано или късно щяха да ги намерят.

„Далинар сам. Обграден от девет сенки…“

Каладин най-сетне подаде телескопа на разтревоженото духче. Капитанът на кораба, в спретната униформа, която вероятно би била неудобна за човек, приближи и освободи морячката, която се изниза.

— Бих предпочел — каза капитан Нотум — да се въздържаш да притесняваш екипажа ми.

— Аз бих предпочел да пуснеш Сил — сопна се Каладин, който усещаше тревогата й чрез връзката помежду им. — Както ти казах, Отеца на Бурята е простил стореното от нея. Няма престъпление.

Ниското духче хвана ръце зад гърба си. От всички духчета, с които бе общувал от тази страна, духчетата на честта изглежда споделяха най-много от човешката маниерност.

— Мога да заключа и теб отново — заяви капитанът. — Или дори да наредя да те хвърлят през борда.

— Така ли? И какво ще причини това на Сил? Каза ми, че загубата на Сияйния, с който е обвързано, е трудно за духчетата на честта.

— Истина е. Но тя ще се възстанови и може би така ще бъде най-добре. Връзката ти с Древната дъщеря е… неуместна.

— Не е като да сме си пристанали.

— По-лошо е, тъй като връзката Наел е по-интимна от любовната. Свързване на духове. Това не е нещо, което трябва да се върши лекомислено и без надзор. А и освен това Древната дъщеря е твърде млада.

— Млада? — учуди се Каладин. — Не я ли нарече току-що древна?

— Би било трудно да го обясня на човек.

— Все пак опитай.

Капитанът въздъхна.

— Духчетата на честта са създадени лично от Чест преди много хиляди години. Вие го наричате Всемогъщия, и… се опасявам, че той е мъртъв.

— В което има логика, тъй като това е почти единственото оправдание, което бих приел.

— Не говори така лекомислено, човеко — сопна се Нотум. — Вашият бог е мъртъв.

— На мен не ми е бог. Но, моля те, продължавай.

— Е… — Нотум се намръщи. Очевидно бе смятал, че Каладин ще приеме по-трудно идеята за смъртта на Чест. — Е, в някакъв момент преди смъртта си, Чест спря да създава духчета. Не знаем защо, но той помоли Отеца на Бурята да върши това вместо него.

— Подготвял е наследник. Чувал съм, че Отеца на Бурята е като образ на Всемогъщия.

— По-скоро като слаба сянка — отвърна Нотум. — Ти… ти всъщност разбираш това?

— Да разбирам, не. Да следя? До голяма степен.

— Отеца на Бурята създаде само шепа деца. Всички те, с изключение на Силфрена, бяха унищожени по време на Измяната и се превърнаха в мъртвооки. Тази загуба нарани Отеца, който не създаде нищо повече векове наред. Когато най-сетне отново премина към създаване на духчета на честта, сътвори само още десет. Пра-прабаба ми бе измежду тях; тя създаде дядо ми, който създаде баща ми, който накрая създаде мен.

— Едва наскоро, дори и по вашите разбирания, Древната дъщеря беше открита отново. Заспала. Така че, за да отговоря на въпроса ти, Силфрена е едновременно стара и млада. Стара по форма, но млада по ум. Тя не е готова да се оправя с човеци и определено не е готова за връзка. Дори на себе си не бих имал доверие за такава връзка.

— Мислиш, че сме твърде непостоянни, нали? Че не можем да спазваме клетвите си.

— Аз не съм Върховен дух — скара се капитанът. — Мога да видя, че разнообразието на човешкия вид е това, което ви дава сила. Способността ви да променяте мнението си, да вървите срещу онова, което някога сте смятали, може да бъде голямо предимство. Но връзката ви е опасна, без Чест. Няма да има достатъчно проверки за силата ви — и рискувате да стане катастрофа.

— Как?

Нотум поклати глава, след което извърна очи и се загледа в далечината.

— Не мога да отговоря. Така или иначе, не биваше да се свързваш със Силфрена. Тя е твърде ценна за Отеца на Бурята.

— Въпреки това — отвърна Каладин — си закъснял с около половин година. Така че най-добре да го приемеш.

— Не е твърде късно. Убийството ти ще я освободи — макар и да е болезнено за нея. Има други начини, поне докато не бъде заклет Последният Идеал.

— Не мога да си представя, че ще убиеш човек заради това — рече Каладин. — Кажи ми честно. Има ли чест в това, Нотум?

Капитанът извърна поглед, сякаш бе засрамен.

— Знаеш, че Сил не бива да бъде затворена така — продължи Каладин тихо. — Ти също си духче на честта, Нотум. Трябва да знаеш как се чувства тя.

Капитанът не отговори.

Най-накрая Каладин изскърца със зъби и си тръгна. Духчето не изиска той да слезе долу, така че се настани в самия преден край на палубата, надвиснал над носа на кораба.

С ръка на флагщока, Каладин подпря единия си крак на ниския парапет, надвиснал над морето от сфери. Днес носеше униформата си, тъй като бе успял да я изпере предишната нощ. „Пътят на Чест“ предлагаше добри удобства за човеци, включително устройство, което създаваше много вода. Дизайнът — ако не и самият кораб — вероятно датираше от преди векове, когато Сияйни са пътували из Морето на сенките заедно с духчетата си.

Под него корабът изскърца, когато моряците смениха курса. Можеше да види земя наляво. Протокът на дълговеждите — от другата страна на който щяха да открият град Тайлен. Изкусително близо.

Техническо погледнато, той вече не беше охранител на Далинар. Но бурите да го отнесат, по време на дъждовния сезон Каладин за малко не бе изоставил дълга си. Мисълта за Далинар, който имаше нужда от него сега — докато Каладин бе в капан и не можеше да му помогне, — му причиняваше почти физическа болка. Бе разочаровал толкова много хора в живота си…

„Животът преди смъртта. Силата преди слабостта. Пътят преди целта.“

Заедно, тези Думи образуваха Първия Идеал на Бягащите по вятъра. Той ги бе изрекъл, но не беше сигурен, че ги разбира.

Във Втория Идеал имаше повече ясен смисъл. „Ще защитавам онези, които не могат да се защитават сами.“ Разбираем, да… но съкрушителен. Светът беше място на страдания. Наистина ли от него се очакваше да го спре всичкото?

„Ще защитавам дори онези, които мразя, стига да е правилно.“ Третият Идеал значеше да се застъпиш за всекиго, ако е нужно. Но кой решаваше кое е „правилно“? Коя страна се очакваше да защитава?

Четвъртият Идеал не му бе известен, но колкото повече се приближаваше към него, толкова по-изплашен се чувстваше. Какво щеше да изисква той от него?

Нещо изкристализира в пространството край него, линия от светлина като леко драсване по въздуха, последвана от дълго, меко сияние. Едно мъгливо духче моряк наблизо ахна, след което побутна другарката си. Тя прошепна нещо с благоговение, после и двамата бързо се отдалечиха.

„Какво направих пък сега?“

Втора драскотина от светлина се появи до него, въртеше се, в синхрон с първата. Оформяха спирални следи във въздуха. Той би ги нарекъл духчета, но не бяха от вид, който бе виждал преди. А и освен това духчетата от тази страна не изглежда да изчезваха и да се появяваха — те винаги бяха тук, нали?

— К-Каладин? — прошепна един глас в ума му.

— Сил? — прошепна той в отговор.

— Какво правиш? — Рядко я чуваше директно в ума си.

— Седя на палубата. Какво се е случило?

— Нищо. Просто мога… да почувствам ума ти сега. По-силно, отколкото обичайно. Те са те освободили?

— Да. Опитах се да ги накарам да освободят и теб.

— Те са упорити. Това е черта на духчетата на честта, която аз, за щастие, избегнах.

— Сил. Какъв е Четвъртият Идеал?

— Знаеш, че трябва сам да стигнеш до него, глупчо.

— Ще бъде трудно, нали?

— Да. Близо си.

Той се наведе напред и загледа как мандрите се носеха под тях. Малко ято духчета на славата се стрелна край кораба. Те отделиха момент, за да излетят нагоре и да се завъртят покрай него, преди да се запътят на юг, по-бързи от кораба.

Странните драскотини от светлина продължиха да се въртят около него. Зад гърба му се събраха моряци, които вдигаха врява, докато капитанът не се появи и не зяпна.

— Какво са те? — попита Каладин, като кимна към малките драскотини от светлина.

— Духчета на вятъра.

— О. — Наистина му напомняха малко за начина, по който духчетата на вятъра летяха по поривите на вятъра. — Те са често срещани. Защо всички са толкова разстроени?

— От тази страна не са — отвърна капитанът. — Те живеят от вашата страна, почти напълно. Аз… аз никога не съм ги виждал преди. Красиви са.

„Може би подцених Нотум“, помисли си Каладин. „Може би той щеше да изслуша различен вид молба.“

— Капитане — обърна се той към духчето. — Поел съм клетва, като Бягащ по вятъра, да защитавам. А Обвързващият, който ни води, е в опасност.

— Обвързващ? — попита капитанът. — Кой?

— Далинар Колин.

— Не. Кой Обвързващ от тримата?

— Не разбирам какво имаш предвид — обясни Каладин. — Но неговото духче е Отеца на Бурята. Казах ти, че съм говорил с него.

Ако се съдеше по зяпналото изражение на капитана, може би Каладин трябваше да спомене този факт по-рано.

— Трябва да спазя клетвата си — продължи той. — Необходимо ми е да освободиш Сил, след което да ни заведеш на място, от което можем да преминем към другото царство.

— Аз самият съм се клел — отвърна капитанът. — В Чест и в истините, които следваме.

— Чест е мъртъв — рече Каладин. — Но Обвързващият не е. Твърдиш, че виждаш как човешкото разнообразие ни дава сили — е, предизвиквам те да сториш същото. Погледни отвъд списъка с правилата си. Трябва да разбереш, че нуждата ми да защитя Обвързващия е по-важна от твоята да доставиш Сил — особено предвид това, че Отеца на Бурята е наясно с местоположението й.

Капитанът погледна към духчетата на вятъра, които все още се въртяха около Каладин и оставяха следи, които се спускаха по цялата дължина на кораба, преди да избледнеят.

— Ще обмисля — отвърна той.

* * *

Адолин спря на върха на стъпалата, точно зад Шалан.

Каладин, буреносният мостови, стоеше на носа на кораба, обграден от сияещи линии светлина. Те осветяваха героичната му фигура — непоколебим, неустрашим, с една ръка върху флагщока, облякъл лъснатата си униформа на Стенната стража. Духчетата на кораба го гледаха, сякаш бе буреносен Вестител, дошъл да обяви възстановяването на Селенията на Покоя.

Изправената пред него Шалан изглежда се променяше. Личеше си от поведението й, от начина, по който спря да се отпуска на единия крак, а застана стабилно и на двата. От начина, по който се промени стойката й.

И от начина, по който сякаш се разтопи, когато видя Каладин, и разтегли устни в усмивка. Изчервена, тя придоби любящо — дори алчно — изражение.

Адолин бавно издиша. И преди я бе улавял в подобен вид — а и бе видял рисунките на Каладин в скицника й, — но като я гледаше сега, не можеше да отрече онова, което виждаше. Тя на практика го изяждаше с поглед.

— Трябва да нарисувам това — промърмори. Само че просто остана на място, зяпнала.

Адолин въздъхна и се качи на високата палуба. Явно вече не им беше забранено да идват тук. Присъедини се към Шарка, който се бе покатерил по други стъпала и си тананикаше щастливо.

— Малко е трудно да се мериш с това — отбеляза Адолин.

— Ммм — отвърна Шарка.

— Знаеш ли, никога преди не съм се чувствал така. Не е само Каладин, ами всичко това. И онова, което ни се случва. — Той поклати глава. — Определено сме странна сбирщина.

— Да. Седем души. Нечетно^[4].

— Не мога да го виня. Той не се старае да е такъв, какъвто е.

Наблизо едно духче моряк — едно от малкото, които не се бяха събрали около Благословения от Бурята и ореола му от блестяща светлина — свали един телескоп. Намръщи се, после го вдигна отново. След това започна да вика на езика на духчетата.

Хората се откъснаха от Каладин и се струпаха наоколо. Адолин отстъпи назад и ги загледа, докато Каладин и Шалан не се присъединиха към него. Лазур се появи на стъпалата наблизо с притеснен вид.

— Какво има? — попита Каладин.

— Нямам представа — отвърна Адолин.

Капитанът махна на духчетата на мъглата и духчетата на честта да му направят място, след което взе телескопа. Най-сетне го свали и се обърна към Каладин.

— Беше прав, човеко, когато каза, че може да те следят. — Той махна на Каладин и Адолин да се приближат. — Погледнете ниско над хоризонта, на двеста и десет градуса.

Каладин вдигна телескопа и след малко въздъхна. Подаде го на Адолин, но Шалан го грабна първа.

— Бурите да го отнесат! — възкликна тя. — Поне шест са.

— Осем, според разузнавача ми — отвърна капитанът.

Адолин най-сетне се дореди до телескопа. Заради черното небе му отне цяла вечност да забележи далечните прашинки, летящи към кораба. Слетите.

109
Нешуа Кадал

„Ре-Шефир, Среднощната майка, е друга Несътворена, която изглежда също е била унищожена в Ахариетиам.“

Из Митика на Хеси, страница 250

Далинар прокара пръсти по редицата червени кристали, вградени в каменната стена. Малката вена започваше от тавана и се виеше по цялата стена — в шарката на светлозелените и сиви слоеве — до пода. На пипане бе гладка, с различна текстура от камъка около нея.

Той потърка кристала с палец. „Сякаш другите цветни слоеве се надигат на вълни от този, като стават все по-големи, колкото повече се отдалечават.“

— Какво означава? — попита той Навани. Двамата стояха в един склад близо до върха на кулата.

— Нямам представа — отвърна му тя, — но намираме все повече и повече такива. Какво знаеш за Основи на богословието?

— Знам, че е нещо за арденти и писари — отсече той.

— И Превръщатели. Това е гранат.

„Гранат? Да видим…“ Изумруди за зърно, това беше най-важното, и хелиодори за плът. Отглеждаха животни за сърцата им от скъпоценни камъни, за да си набавят тези двете. Беше доста сигурен, че от диамантите се получаваше кварц и… Бурите да го отнесат, не знаеше много за останалите. Топазите правеха камък. Бяха им трябвали за бункерите в Пустите равнини.

— Гранатът прави кръв — обясни Навани. — Нямаме Превръщатели, които да ги ползват.

— Кръв? Това звучи безполезно.

— Е, от научна гледна точка, смятаме, че Превръщателите са можели да използват граната, за да правят всякакви течности, които се разтварят във вода, за разлика от тези на маслена основа… Очите ти се кръстосват.

— Извинявай. — Далинар докосна кристалите. — Още една загадка. Кога ще намерим отговори?

— Записите долу — каза Навани — говорят за тази кула като за живо същество. Със сърце от изумруди и рубини и сега тези вени от гранат.

Той се изправи и огледа притъмнялата стая, в която се пазеха столовете на монарсите във времето между срещите. Беше осветена от сфера, която бе поставил на каменен ръб до вратата.

— Ако кулата е била жива — поклати глава Далинар, — то сега е умряла.

— Или заспала. Но ако е така, не знам как да я събудя. Опитахме да изпълним сърцето като фабриал, дори накарах Ренарин да се опита да набута малко Светлина на Бурята в него. Нищо не даде резултат.

Далинар си избра един стол, след което бутна вратата да се отвори. Задържа я с крак — като изпъди един пазач, който се опита да го свърши вместо него, — докато Навани вземе сферата и го последва в залата за конференции, пред стъклената стена, която гледаше право към Първоизточника.

Той седна на стола и погледна часовника на ръката си. Глупаво нещо. Ставаше твърде зависим от него. Вътре имаше и болкориал: вид фабриал с духче, което се хранеше от болката. Все още не се бе сещал да го ползва.

„Оставаха дванайсет минути.“ Ако изчисленията на Елтебар бяха верни. Като се имаше предвид, че далекосъобщителите потвърдиха пристигането на бурята от изток часове по-рано, изчисленията се свеждаха до това да се прецени скоростта й.

Един вестоносец пристигна на вратата. Криър — дежурният началник-смяна днес — го пусна. Той беше мостови от… Мост Двайсет май? И двамата с брат му бяха стражи, въпреки че Криър носеше очила, за разлика от близнака си.

— Съобщение от Сиятелната Хал, сър — каза Криър, като подаде бележката на Навани. Изглеждаше сякаш бе изпратена по далекосъобщител. Виждаха се следите отстрани, от щипките, които я бяха държали към дъската, и гъстите букви покриваха само центъра на страницата.

— От Фен е — поясни Навани. — Един търговски кораб е изчезнал в Южните дълбини тази сутрин, близо до Марат. Те слезли на брега на безопасно разстояние, както се надявали — за да ползват далекосъобщител, — и съобщили за голям брой кораби, акостирали на брега. Тогава от един близък град се издигнали светещи фигури и се спуснали върху тях, след което връзката прекъснала.

— Потвърждение — рече Далинар, — че противникът ни събира морски сили.

Ако тази флота тръгнеше от Марат преди собствените му кораби да са готови или ако ветровете не бяха добри, когато неговата армада все пак потеглеше…

— Нека Тешав да пише обратно на тайлените — поръча Далинар. — Да предложи на кралица Фен и на останалите ни съюзници да направим следващата среща в град Тайлен. Ще искаме да огледаме укрепленията и да съберем наземните сили на брега.

Той изпрати стражите да чакат отвън, след което се приближи до прозореца и погледна часовника си. Бяха останали само няколко минути. Стори му се, че вижда стената на бурята под него, но не можеше да е сигурен от тази височина. Не беше свикнал да гледа надолу към буря.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита го Навани.

— Отеца на Бурята ме попита нещо подобно сутринта. Попитах го дали знае какво е първото правило на войната.

— Това онова за терена ли е, или онова за нападението, когато противникът ти е слаб?

Вече можеше да я види, тъмна вълна, която се надигаше от небето отдолу.

— Нито едно от тези — отвърна той.

— А, да — поклати глава Навани, — трябваше да се досетя. — Тя беше нервна, и то с право. Това бе първият път, когато щеше да пристъпи обратно във виденията, след като срещна Зло.

Но Далинар се чувстваше сляп в тази война. Не знаеше какво иска врагът, нито какво смята да прави със завоеванията си.

„Първото правило на войната. Опознай врага си.“

Той вдигна брадичка, когато бурята удари Уритиру, приблизително на височината на третата площадка.

Всичко стана бяло. След това Далинар се появи в древния дворец — голямо отворено помещение със стълбове от пясъчник и балкон, който гледаше към отживяла версия на Колинар. Нохадон крачеше из стаята с колоните. Това беше младият Нохадон, не възрастната версия от последното му видение.

Далинар бе заел позицията на телохранител, до вратата. Една стройна жена паршендка се появи до краля, на мястото, което Далинар бе заемал преди толкова време. Кожата й беше мраморна, в червени и бели окраски, заплетени в сложна шарка и имаше дълга оранжева коса. Тя погледна надолу с червени очи, изненадана от внезапното си появяване и от робата, която носеше — тази на кралски съветник.

Нохадон започна да говори с нея, сякаш бе приятелят му Карм:

— Не знам какво да правя, стари приятелю.

— Зло вижда, че е започнало видение — Отеца на Бурята предупреди Далинар. — Врагът се фокусира върху нас. Той идва.

— Можеш ли да го задържиш?

— Аз съм само сянка на бог. Силата му е многократно по-голяма от моята. — Звучеше по-малък, отколкото Далинар бе свикнал. Като всеки друг грубиянин, Отеца на Бурята не знаеше как да се справи с някой по-силен от него.

— Можеш ли да го задържиш? Трябва ми време, за да поговоря с нея.

— Ще… опитам.

И това щеше да свърши работа. Но за съжаление, означаваше, че Далинар не разполагаше с достатъчно време, за да остави тази жена паршендка да изживее изцяло видението. Той закрачи към нея и Нохадон.

* * *

Венли се огледа. Къде се намираше? Това не беше Марат. Да не би Зло да я бе призовал отново?

„Не. Това е грешната буря. Той не идва по време на буря.“

Млад мъж алет в роба й говореше глупости. Тя не му обърна внимание и захапа ръката си, за да провери дали може да усети болката.

Можеше. Разтръска ръката си и огледа робата, която носеше. Това не можеше да е сън. Беше твърде реално.

— Приятелю? — попита мъжът алет. — Добре ли си? Осъзнавам, че събитията оставиха своя отпечатък върху всички ни, но…

Върху камъка силно отекнаха стъпки, когато друг мъж алет, който носеше чиста синя униформа, се приближи към тях. Косата му бе посипана с бял прах по слепоочията и лицето му не беше… толкова кръгло, колкото другите човешки лица. Чертите му бяха почти като на слушач, въпреки че носът не беше правилен и лицето му носеше много повече бръчки, отколкото някой слушач би могъл да има някога.

„Почакай…“ помисли си тя, като се настрои на Любопитство. „Това не е ли…“

— Има проблеми на бойното поле, сър — докладва по-възрастният мъж на младежа до нея. — Трябвате им незабавно.

— Какво има? Не съм чул…

— Не ми казаха какво е, Ваше Величество, само че спешно имат нужда от вас.

Човешкият крал стисна устни в тънка линия и след това — очевидно раздразнен — закрачи към вратата.

— Ела — махна той на Венли.

Възрастният мъж я хвана за ръката над лакътя.

— Недей — каза й тихо. — Трябва да поговорим.

„Това е предводителят на алетите.“

— Казвам се Далинар Колин — обясни мъжът. — Аз водя алетите, а ти виждаш отдавна отминали събития. Само умът ти е пренесен, не и тялото. Ние двамата сме единствените истински хора тук.

Тя изтръгна ръката си от хватката му и се настрои на Раздразнение.

— Как… защо ме довлече тук?

— Искам да поговорим.

— Разбира се, че искаш. Сега, когато губиш, сега, когато сме превзели столицата ви, сега искаш да говориш. Ами годините, през които колеше хората ми из Пустите равнини?

Това бе било игра за тях. Шпионските доклади на слушачите бяха показали, че хората се бяха забавлявали със спорта в Пустите равнини. Бяха взимали богатства и животи на слушачи като част от някакво голямо състезание.

— Ние искахме да говорим, когато изпратихте вашия представител — каза Далинар. — Броненосеца. Сега отново съм готов да говоря. Искам да забравим старите вражди, дори онези, които ме засягат лично.

Венли отстъпи, все още настроена на Раздразнение.

— Как си ме докарал на това място? Това затвор ли е?

„Това твое дело ли е, Зло? Проверяваш верността ми с лъжливо видение на врага?“

Тя използваше старите ритми. Никога не бе успявала да го направи, когато вниманието на Зло бе върху нея.

— Скоро ще те върна — обеща Колин, като се приближи до нея. Въпреки че не беше нисък за човек, в тази си форма тя беше почти с двайсет сантиметра по-висока от него. — Моля те, просто ме изслушай. Трябва да знам. Какво би ми струвало, за да постигнем примирие?

— Примирие? — попита тя в Ритъма на Забавата, като спря близо до балкона. — Примирие?

— Мир. Без Опустошение. Без война. Какво би ми струвало?

— Ами, за начало, би струвало кралството ти.

Той се смръщи. Думите му бяха мъртви, като на всички човеци, но носеше чувствата си на лицето си. Толкова много страст и емоция.

„Затова ли духчетата ни предадоха и отидоха при тях?“

— Какво е Алеткар за теб? — попита той. — Мога да ти помогна да изградиш нова нация на Пустите равнини. Ще ти дам работници, които да издигнат градове, арденти да ви научат на всяко умение, което желаете. Богатство, като заплащане на откуп за Колинар и хората му. Официално извинение. Каквото поискаш.

— Искам да задържим Алеткар.

Лицето му се превърна в маска от болка, веждите му се събраха.

— Защо трябва да живеете там? За вас Алеткар е място, което да покорите. Но за мен е родина.

Тя се настрои на Порицание.

— Не разбираш ли? Хората, които живеят там — пеещите, моите братовчеди — са от Алеткар. Той е и тяхната родина. Единствената разлика между тях и вас е, че те са се родили роби, а вие — техни господари!

Той трепна.

— Може би някакво друго споразумение тогава. Разделяне… на кралството? Върховен принц парш? — Изглеждаше шокиран да го обмисля.

Тя се настрои на Решителност.

— Тонът ти намеква, че знаеш, че това ще бъде невъзможно. Не може да има никакво споразумение, човеко. Изпрати ме от това място. Ще се срещнем на бойното поле.

— Не. — Той отново хвана ръката й. — Не знам какво ще бъде споразумението, но можем да намерим такова. Нека ти докажа, че искам да преговарям, а не да се бия.

— Можеш да започнеш — изрече тя в Ритъма на Раздразнението и се дръпна от него, — като не ме нападаш.

Честно казано, Венли не беше сигурна, че е в състояние да се бие с него. Тялото й бе високо, но крехко. И в интерес на истината, никога не бе умеела да се бие добре, дори по времето, когато бе приела подходящата форма.

— Нека поне опитаме да преговаряме — каза той. — Моля те.

Не звучеше особено умоляваш. Бе станал суров, с каменно изражение, гневен. С ритмите можеш да заредиш тона си с настроението, което искаш да предадеш, дори и емоциите ти да не са същите. Човеците нямаха този инструмент. Те бяха тъпи като най-тъпите роби.

Внезапен тътен прозвуча във видението. Венли се настрои на Притеснение и бързо изскочи на балкона. Долу се простираше полуразрушен град, в който се бе състояла битка, имаше камари мъртъвци.

Тътенът се чу отново. Въздухът се чупеше. Облаците и небето изглеждаха като стенопис, изрисуван на огромен купол, и докато тътените продължаваха, по него се появи паяжина от пукнатини.

Отвъд грееше ярка жълта светлина.

— Той е тук — прошепна тя и махна по посока на сиянието. — Затова не може да има преговори, човеко. Той знае, че ние нямаме нужда от такива. Искате мир ли? Тогава се предайте. Предайте се и се надявайте, че той няма да се занимава с унищожението ви.

Бегла надежда, предвид онова, което Райн й бе казал за изтребването на човеците.

Със следващия тътен небето се пропука и над тях се появи дупка, през която се процеждаше ярка светлина. Самите парченца на въздуха — счупени като огледало — бяха засмукани от тази светлина.

Импулс на сила изригна от дупката, като разтърси града с ужасни вибрации. Той захвърли Венли върху пода на балкона. Колин се пресегна да й помогне, но втори импулс накара и него да се строполи до нея.

Тухлите в стената на стаята се разделиха една от друга и започнаха да се носят из въздуха. Дъските, от които се състоеше балконът, започнаха да се надигат, пирони полетяха към небето. Един страж изтича към балкона, но се препъна и самата му кожа започна да се разделя на вода и суха обвивка.

Всичко просто… се разпадаше на съставните си части.

Около Венли се надигна вятър и повлече отломки към дупката в небето и поразителната, ужасяваща светлина отвъд. Дъските се начупиха на трески; тухли се носеха покрай главата й. Тя изръмжа, Ритъмът на Решителността бумтеше в нея, когато се вкопчи в частите от пода, които още не се бяха отделили.

Това горене. Познаваше го добре, ужасната болка от горещината на Зло, която изгаряше кожата й, овъгляваше я, докато самите й кости — които все още някак успяваше да усеща — не се превърнеха в пепел. Случваше се всеки път, когато й даваше заповеди. Какво ли по-лошо щеше да стори, ако откриеше, че тя си общува с врага?

Настрои се на Непоколебимост и изпълзя по-далеч от светлината. „Бягай!“ Пресегна се към стаята отвъд балкона и се изправи на крака в опит да побегне. Вятърът я дърпаше и превръщаше всяка стъпка в борба.

Над главата й таванът се раздели с едно-единствено невероятно избухване — всяка тухла експлодира надалеч от другите, след което се впусна към бездната. Парчетата от злополучния страж се издигнаха след тях, чувал, изцеден от зърно, кукла без контролиращата ръка на кукловода.

Венли се строполи на земята и продължи да пълзи, но камъните на пода се отделиха и политнаха нагоре с нея върху себе си. Скоро тя се катереше несигурно от едно летящо каменно парче на друго. Все още настроена в Ритъма на Решителността, тя се осмели да погледне назад. Дупката се беше разширила и всепоглъщащата светлина пируваше с потоците от останки.

Извърна се, отчаяно решена да направи всичко по силите си, за да забави собственото си изгаряне. И тогава… спря и пак погледна назад. Далинар Колин стоеше на балкона. И сияеше.

Нешуа Кадал. Сияен рицар.

Без да иска, смени с Ритъма на Благоговението. Около Колин балконът беше стабилен. Дъските под краката му се тресяха и тръпнеха, но не литваха към небето. Перилата на балкона се бяха разкъсали и от двете му страни, но там, където ги държеше със здрава хватка, оставаха непоклатими.

Той й беше враг и все пак…

Някога, много отдавна, тези човеци бяха устояли на боговете й. Да, поробването на братовчедите й — пеещите — не можеше да се пренебрегне. И все пак, човеците се бяха борили. И бяха победили.

Пеещите си спомняха това като песен, изпята в Ритъма на Благоговението. Нешуа Кадал.

Спокойната, нежна светлина се разливаше от ръката на Далинар Колин по парапета, след това плъзна към пода. Дъски и камъни се спуснаха обратно от въздуха и се сляха отново. Настоящото каменно парче на Венли се върна пак на мястото си. Из целия град сградите се разпадаха на парчета и политаха нагоре, но стените на тази кула се връщаха по местата си.

Венли незабавно се отправи към стъпалата надолу. Ако каквото и да правеше Колин спреше, тя искаше да се намира на солидна скала. Проправи си път до първия етаж, после — след като излезе на улицата — се настани близо до балкона и въздействието на Колин.

Отгоре, светлината на Зло угасна.

Над града заваляха камъни и трески и западаха край нея. Изсушени тела се носеха като ненужни дрехи. Венли се притисна към стената на кулата, докато се настройваше на Притеснение, вдигнала ръка срещу праха от отломките.

Дупката остана в небето, макар светлината зад нея да я нямаше. Отдолу, разбитите останки на града изглеждаха… фалшиви. Нямаше писъци от страх, нямаше стенания от болка. Телата бяха просто обвивки, кожи, захвърлени празни на земята.

Внезапен тътен разби въздуха зад нея и отвори нова дупка, по-надолу и близо до края на града. Небето се срина в дупката и разкри онази омразна светлина отново. Тя поглъщаше всичко покрай себе си — стени, сгради, дори и земята се разпадаше и влизаше в пастта й.

Прах и отломки обсипаха Венли в яростна вихрушка. Тя се притисна към каменната стена, вкопчена в една от подпорите на балкона. Заля я ужасна жега от далечната дупка.

Стисна очи и се хвана още по-здраво. Той можеше да дойде да я изиска, но тя нямаше да се пусне.

„Ами великата цел? Ами силата, която предлага той?“ Все още ли искаше тези работи? Или те бяха просто нещо, за което да се хване, след като бе донесла края на своя народ?

Венли скръцна със зъби. В далечината чу тих ритъм. Той някак звучеше през рева на вятъра, удрянето на прах и камъни. Ритъмът на Притеснението?

Тя отвори очи и видя Тембър да се бори с вятъра в опит да стигне до нея. Проблясъци светлина избухваха от малкото духче в обезумели кръгове.

Сгради се срутваха по улицата. Целият град се сриваше — дори и дворецът се разпадна, всичко, с изключение на онова местенце, близо до балкона.

Малкото духче смени на Ритъма на Изгубените и започна да се плъзга назад.

Венли изкрещя и пусна подпората. Моментално беше избутана от вятъра — но макар вече да не беше в буреносна форма, това все пак беше форма на сила, невероятно гъвкава. Тя контролираше падането си, движеше се настрани и се плъзгаше по камъните, с крака към угнетителната светлина. Докато наближаваше духчето, Венли заби крака си в една дупка на улицата, след което се хвана за пукнатина в една разбита скала и успя да спре. Тя се изви и с другата ръка сграбчи Тембър от въздуха.

Усещането да докосва Тембър бе като да докосва коприна, която се вее по вятъра. Докато Венли свиваше лявата си ръка около духчето, усети пулсираща топлина. Тембър пулсираше в Ритъма на Похвалата, докато Венли я придърпваше близо до себе си.

„Страхотно“, помисли си тя, свела глава срещу вятъра, с лице към земята, хванала се за пукнатината в скалата с дясната си ръка. „Сега можем да падаме заедно.“

Имаше една надежда. Да се държи и да се надява, че накрая…

Горещината отслабна и изчезна. Вятърът се укроти. Отломките се спуснаха с трополене на земята, макар че падането бе по-тихо този път. Не само че вятърът беше дърпал настрани, вместо нагоре, но и вече нямаше много остатъци.

Венли се изправи, покрита с прах, лицето и ръцете й бяха издраскани от парчета камък. Тембър пулсираше нежно в ръката й.

Градът на практика беше изчезнал. Нямаше нищо повече от някое очертание на основа на сграда тук и там и останките на странните каменни образувания, известни като вятърните остриета. Дори и те бяха смалени до буци, високи около метър и половина. Единствената постройка, която бе останала в града, беше онази част от кулата, където стоеше Колин.

Зад нея имаше черна, зееща дупка в нищото.

Земята се разтресе.

„О, не.“

Нещо тътнеше в скалите под нея. Самата земя започна да се тресе и да се рони. Венли побягна към разбития дворец, точно когато всичко — най-сетне — се срути. Земята, останалите основи, дори въздухът изглежда се разлагаше.

Под нея се отвори бездна и Венли скочи, като се опита да стъпи от другата й страна. Не й стигнаха няколко сантиметра и тя полетя в дупката. Докато падаше, се въртеше във въздуха, пресягаше се към сриващото се небе с една ръка и държеше Тембър с другата.

Над нея, мъжът в синята униформа скочи в бездната.

Падна извън периметъра на дупката и протегна една ръка към Венли. С другата се държеше за каменната стена, като дращеше по камъка. Нещо проблясваше по ръката му. Линии от светлина, мрежа, която покриваше цялото му тяло. Пръстите му не кървяха, докато дереше камъка.

Скалите покрай Венли — самият въздух — станаха по-реални. В неподчинение към жегата отдолу, тя се забави точно толкова, че пръстите й да докоснат ръката на Колин.

„Върви.“

Венли се стовари върху пода на пещерата си в Марат, видението го нямаше. Потна, задъхана, тя отвори левия си юмрук. За нейно успокоение, Тембър изплува навън, пулсираща в колеблив ритъм.

* * *

Далинар се разтвори в чиста болка.

Усети как е разкъсван, одиран, настъргван. Всяко парченце от него бе отделено и бе оставено да страда в изолация. Наказание, отмъщение, персонализирано мъчение.

Можеше да продължава цяла вечност. Вместо това, слава богу, агонията избледня и той се свести.

Коленичи на безкрайно поле от сияещи бели камъни. Зад него светлината се сливаше и образуваше фигура, облечена в бяло и златно, хванала къс скиптър.

— Какво виждаше? — попита Зло, любопитен. Той потропа със скиптъра си по земята като с бастун. Дворецът на Нохадон — където бе Далинар преди секунди — се материализира от светлина до тях. — А, пак ли това? Търсиш отговори от мъртвите?

Далинар стисна очи. Като какъв глупак се бе проявил. И да е имало някога надежда за мир, той вероятно я бе унищожил, като издърпа тази жена парш във видение и я подложи на ужасите на Зло.

— Далинар, Далинар — поклати глава Зло. Настани се на трон, направен от светлина, след което сложи ръка върху рамото на Далинар. — Боли, нали? Да. Аз познавам болката. Аз съм единственият бог, който я познава. Единственият, който го е грижа.

— Може ли да има мир? — попита Далинар, гласът му беше дрезгав. Говоренето беше трудно. Бе усетил как го разкъсват в светлината преди секунди.

— Да, Далинар — отвърна Зло. — Може да има. Ще има.

— След като унищожиш Рошар.

— След като ти го унищожиш, Далинар. Аз съм онзи, който ще го изгради наново.

— Съгласи се на състезание между шампиони — каза с мъка Далинар. — Нека… нека намерим начин… — Той замълча.

Как можеше да се бори с това нещо?

Зло го потупа по рамото.

— Бъди силен, Далинар. Вярвам в теб, дори когато ти самият не вярваш в себе си. Макар че ще боли известно време, има край. Мирът е в бъдещето ти. Премини през агонията. След това ще победиш, синко.

Видението избледня и Далинар се намери в горната стая в Уритиру. Срина се в креслото, което бе сложил там, Навани държеше ръката му притеснено.

През връзката си Далинар усети ридание. Отеца на Бурята бе задържал Зло, но бурите да го отнесат, беше платил цената. Най-силният дух на Рошар — въплъщение на бурята, която оформяше всичко живо — плачеше като дете и шепнеше, че Зло е твърде силен.

110
Милион звезди

„Среднощната майка е създавала чудовища от сенки и масло, тъмна имитация на създания, които е виждала или поглъщала. Описанието им не пасва на никое духче, което мога да открия в съвременната литература.“

Из Митика на Хеси, страница 252

Капитан Нотум даде команда и двамата моряци откачиха част от корпуса, като разкриха разбиващите се вълни от сфери отвъд.

Шалан сложи свободната си ръка върху рамката на отворената към трюма врата и се наведе над разбиващите се дълбини. Адолин се опита да я дръпне назад, но тя остана на мястото си.

Бе избрала да е с дрехите на Воал днес, отчасти заради джобовете. Тя носеше три по-големи скъпоценни камъка; Каладин носеше още четири. Броамите им бяха изчерпали Светлината на Бурята си. Дори тези по-големи, немонтирани камъни скоро щяха да я изчерпят. Надяваха се, че ще издържат достатъчно, за да стигнат до град Тайлен и Клетвената порта.

Отвъд вълните — толкова близо, че моряците се страхуваха от скрити скали под сферите — тъмен пейзаж проряза хоризонта. Обратното на Протока на дълговеждите, място, където дърветата растяха високи и образуваха джунгла от стъклени растения.

Един моряк изтрополи надолу по стъпалата към трюма и излая нещо на капитан Нотум.

— Враговете ви вече са близо — преведе капитанът.

„Пътят на Чест“ бе направил героично усилие през последните няколко часа, докарвайки мандрите до изтощение — и това изобщо не беше достатъчно. Слетите се движеха по-бавно, отколкото можеше да го прави Каладин, но все пак бяха много по-бързи от кораба.

Шалан погледа към капитана; брадясалото му лице, което сияеше с мека, призрачна светлина, не издаваше нищо от онова, което сигурно бе ужасен конфликт за него. Да предаде пленниците на врага и може би да спаси екипажа си? Или да ги освободи и да се надява, че Древната дъщеря ще успее да избяга?

Една врата в задната част на трюма се отвори и Каладин изведе Сил от килията й. Капитанът едва сега бе дал разрешение да я освободят, сякаш му се искаше да забави решението до последния възможен момент. Цветът на Сил изглеждаше избледнял и тя нестабилно се държеше за ръката на Каладин. Щеше ли да успее да стигне до брега с тях?

„Тя е духче. На нея не й трябва въздух. Ще се оправи.“ Да се надяваме.

— Е, тръгвайте тогава — каза капитанът. — И бъдете бързи. Не мога да обещая, че екипажът ми, когато бъде заловен, ще може да опази тази тайна дълго. — Очевидно да убиеш духче беше доста трудно, но пък да ги нараниш — твърде лесно.

Друг моряк пусна духчето на меча на Адолин от нейната килия. Тя не изглеждаше толкова засегната като Сил — изглежда за нея навсякъде беше едно и също.

Каладин поведе Сил напред.

— Древна дъще — промърмори капитанът и сведе глава.

— Няма ли да ме погледнеш в очите, Нотум? — попита го Сил. — Предполагам, че да ме заключиш тук не е много по-различно от всички онези дни, които прекара да търчиш по прищевките на Татко у дома.

Той не отговори и се извърна.

Когато Сил и мъртвооката се присъединиха към тях, вече им оставаше само още един човек. Лазур стоеше нехайно до стъпалата, с бронята и мантията си и скръстени ръце.

— Сигурна ли си, че няма да размислиш? — попита Шалан.

Жената поклати глава.

— Лазур — обади се Каладин. — Бях твърде суров одеве. Това не означава, че…

— Не е там въпросът — отвърна тя. — Аз просто следвам различна нишка, а и оставих мъжете си да се бият с онези чудовища в Колинар. Не ми се струва правилно отново да сторя същото. — Лазур се усмихна. — Не се бой за мен, Благословени от Бурята. Ще имате много по-добри шансове, ако остана тук — както и тези моряци. И когато срещнете майстора на меча, който ви е научил на онази сутрешна ката, момчета, предупредете го, че го търся.

— Захел? — учуди се Адолин. — Ти познаваш Захел?

— Стари приятели сме — отвърна тя. — Нотум, моряците ти отрязаха ли онези бали от плат във формите, които поисках?

— Да — кимна капитанът. — Но не разбирам…

— Скоро ще разбереш. — Тя мързеливо отдаде чест на Каладин. Той отвърна по същия начин, но по-бързо. След това жената им кимна и тръгна към главната палуба.

Корабът преминаваше през голяма вълна от мъниста, част от които нахлуваха през отворените врати на трюма. Моряци с метли започнаха да ги избутват обратно през отвора.

— Тръгвате ли? — обърна се към Шалан капитанът. — Всеки момент, с който отлагате, увеличава опасността за нас. — Той все още отказваше да погледне Сил.

„Така е“, помисли си Шалан. Е, някой трябваше да започне веселбата. Тя хвана Адолин с една ръка и Шарка с другата. Каладин подаде ръка на Шарка и Сил, а Адолин хвана своето духче. Те застанаха при отвора в трюма, загледани в стъклените зърна отдолу. Бушуващи, улавящи светлината на далечно слънце, блестящи като милион звезди…

— Добре — каза тя. — Скачайте!

Шалан се хвърли от кораба, последвана от останалите. Заби се в сферите, които я погълнаха. Изглежда се плъзгаха твърде лесно сред тях — както преди, когато бе паднала в този океан и бе изпитала чувството, че нещо я дърпа надолу.

Тя потъна в мънистата, които се търкаляха по кожата й, отрупваха сетивата й с мисли за дървета и камъни. Шалан се бореше с усещанията, опитваше се да не се мята твърде много. Държеше се за Адолин, но ръката на Шарка бе издърпана от хватката й.

„Не мога да направя това! Не мога да ги оставя да ме превземат. Не мога…“

Стигнаха дъното, което беше плитко тук, до брега. След това Шалан най-сетне вдъхна Светлина на Бурята. От цял един безценен скъпоценен камък. Тя я подкрепи, успокои я. Шалан затърси в джоба си за сферата, която бе извадила от кофата по-рано.

Когато я захрани със Светлина на Бурята, другите сфери наоколо затрепериха, след което се отдръпнаха назад, като образуваха стени и таван на малка стая. Светлината на Бурята, която се извиваше от кожата й, осветяваше пространството с бледо сияние. Адолин пусна ръката й и падна на колене, задъхан и кашлящ. Мъртвооката му стоеше до него, както винаги.

— В името на Преизподнята — изхриптя той. — Да се давиш без вода. Не би трябвало да е толкова трудно, нали? Всичко, което трябваше да направим, бе да сдържаме дъха си…

Шалан пристъпи в единия край на стаята, заслушана. Да… беше почти сякаш можеше да чуе как сферите й шепнат под тропането. Тя заби ръка през стената и пръстите й усетиха плат. Хвана го и момент по-късно Каладин сграбчи ръката й и се издърпа в стаята, направена от мъниста, олюля се и падна на колене.

Не сияеше.

— Ти не използва ли скъпоценен камък? — попита Шалан.

— За малко да ми се наложи — отвърна той. Няколко пъти пое дълбоко дъх, след което се изправи. — Но трябва да ги пазим. — Огледа се. — Сил?

Врява от другата страна на стаята обяви нечие приближаване. Който и да беше, не можеше да влезе, докато Шалан не отидеше и не разбиеше повърхността на мънистената стена с ръката си. Шарка влезе и заразглежда стаята с щастливо бръмчене.

— Ммм. Хубава шарка, Шалан.

— Сил — повтори Каладин. — Скочихме хванати ръка за ръка, но тя ме пусна. Къде…

— Ще се оправи — успокои го Шалан.

— Ммм — съгласи се Шарка. — Духчетата нямат нужда от въздух.

Каладин си пое дълбоко дъх, после кимна. Въпреки това започна да обикаля, така че Шалан се настани на пода, за да чака, с раница в скута. Всеки носеше резервни дрехи, имаха и три контейнера с вода и малко от храната, която бе купил Адолин. Надяваха се, че ще бъде достатъчно, за да стигнат град Тайлен.

След това тя трябваше да накара Клетвената порта да заработи.

Чакаха колкото дълго посмяха, с надеждата Слетите да са ги подминали, преследвайки кораба. Най-сетне Шалан се изправи и посочи.

— Насам.

— Сигурна ли си? — попита Каладин.

— Да. Дори наклонът е съгласен. — Тя ритна обсидиановия под, който се беше наклонил леко.

— Добре — каза Адолин. — Хванете се за ръце.

Те го направиха и — с трепкащо сърце — Шалан вдъхна обратно Светлината на Бурята от черупката си на стая. Мънистата се сринаха и я обгърнаха.

Тръгнаха по склона, срещу прилива от сфери. Беше по-трудно, отколкото си бе представяла; течението на носещите се зърна изглеждаше решено да ги спре. Все пак тя имаше Светлина на Бурята, която да я поддържа. Скоро стигнаха място, където земята беше твърде стръмна, за да се върви лесно. Шалан пусна ръцете на мъжете и се запрепъва по склона.

Момент след като главата й проби повърхността, Сил се появи на брега, пресегна се надолу и помогна на Шалан за последните няколко метра. Мъниста се изтъркаляха от дрехите й и затракаха по земята, докато другите се измъкваха на брега.

— Видях враговете да прелитат оттук — съобщи Сил. — Криех се сред дърветата.

По нейна подкана, те влязоха в гората от стъклени растения, преди да се настанят, за да се възстановят от бягството си. Шалан моментално усети, че я сърби да грабне скицника си. Тези дървета! Стволовете им бяха прозрачни; листата изглеждаха като от духано стъкло в различни цветове. От един клон висеше мъх, подобен на стопено зелено стъкло, нишки се проточваха надолу в копринени линии. Когато Шалан ги докосна, се отчупиха.

Над главите им облаците се развълнуваха в седефеното сияние, което отбелязваше нова буря в истинския свят. Шалан едва можеше да ги види през навеса от клони, но ефектът върху Шарка и Сил беше незабавен. Те застанаха изправени и бледият цвят на Сил се възстанови до здраво синьо и бяло. Главата на Шарка се мърдаше по-бързо, минаваше през десетки различни цикли за минути.

От кожата на Шалан още струеше Светлина на Бурята. Бе поела доста голямо количество, но не бе загубила твърде много. Върна я обратно в скъпоценния камък, процес, който не разбираше съвсем, но в същото време й се струваше естествен.

Наблизо Сил погледна на югозапад със замислено, отнесено изражение.

— Сил? — обади се Шалан.

— И там има буря… — прошепна духчето, след което се отърси и изглеждаше засрамено.

Каладин извади два скъпоценни камъка.

— Добре — каза той, — да полетим.

Бяха решили да използват запасите в два скъпоценни камъка, за да отлетят навътре към сушата в опит да напреднат с пътуването си… и да се махнат от брега. Надяваха се, че Слетите нямаше да се отнесат с духчетата на честта твърде сурово. Шалан се тревожеше за тях, но също толкова се тревожеше какво ли щеше да стане, ако се върнеха назад, за да търсят групата й.

Един кратък полет трябваше да ги отдалечи достатъчно навътре в сушата, за да бъдат трудни за откриване. След като кацнеха, щяха да вървят няколко дни през пейзажа на Морето на сенките, преди да стигнат до острова на Тайлена, който тук щеше да представлява езеро. Град Тайлен, и Клетвената му порта, бяха на самия край на езерото.

Каладин ги Оттласна един по един — и за щастие, уменията му работеха на духчетата, както и на хората. Те се понесоха във въздуха и започнаха последната част от пътуването си.

111
Еилската стела

„Не е нужен внимателен читател, за да види, че съм описал само осем от Несътворените тук. Науката е сигурна, че са били девет, нечестиво число, асиметрично и често свързвано с врага.“

Из Митика на Хеси, страница 266

Далинар пристъпи извън контролната сграда на Клетвената порта в град Тайлен и бе посрещнат от човека, когото най-силно искаше да удари в цял Рошар.

Меридас Амарам стоеше изправен в униформата си на дома Садеас, гладко избръснат, с тясно лице и квадратна челюст. Висок, спретнат, с лъснати копчета и стегната стойка, той беше идеалният образ на алетски офицер.

— Докладвай — каза Далинар, с надеждата, че неприязънта не личи в гласа му. Амарам — Садеас — влезе в крачка с Далинар и те тръгнаха към края на платформата на Клетвената порта, която гледаше към града. Стражите на Далинар се отдръпнаха, за да могат да говорят на спокойствие.

— Екипите ни направиха чудеса за този град, Сиятелни господарю — започна Амарам. — В началото се фокусирахме върху съборетините извън града. Притеснявах се, че те ще дадат на противниковите сили твърде много места за прикритие — без да споменаваме и достатъчно материал, за да построят рампа и да стигнат до стената.

Действително равнината пред стените на града — която някога бе приютявала пазарите и складовете на доковете — беше напълно разчистена. Поле за убиване, нарушавано единствено от някое очертание на разрушена основа. Само Всемогъщия знаеше как така изобщо тайленската армия бе допуснала да се построят толкова сгради извън стените на града. Това щеше да е кошмарно за защита.

— Закърпихме местата, където стената беше отслабена — продължи Амарам, като посочи. — Не е висока по стандартите на Колинар, но все пак си е впечатляващо укрепление. Разчистихме и сградите вътре до стената, за да осигурим място за скелета и депа за провизии и армията ми е разположила лагера си там. След това помогнахме с общата реконструкция.

— Градът изглежда много по-добре — потвърди Далинар. — Мъжете ти са се справили чудесно.

— В такъв случай може би покаянието ни трябва да приключи — заяви Амарам. Каза го равно, въпреки че духче на гнева — локва кипяща кръв — се разпростря под десния му крак.

— Работата ти тук беше важна, войнико. Не само помогнахте да се построи отново градът, вие изградихте доверието на тайленския народ.

— Разбира се — добави Амарам, по-тихо. — А и виждам тактическото предимство на това да познаваш укрепленията на врага.

„Глупак такъв.“

— Тайлените не са ни врагове.

— Изразих се неправилно — поправи се Амарам. — И все пак не мога да подмина факта, че войските на Колин са разположени по границата между нашето кралство и Я Кевед. Твоите хора имат възможността да освободят нашата родна земя, докато моите прекарват времето си в копаене на камъни. Осъзнаваш какъв ефект има това върху морала им, още повече че много от тях все още смятат, че ти си убиецът на техния Върховен принц.

— Надявам се, че настоящият им водач се е постарал да им отвори очите относно тези фалшиви обвинения.

Амарам най-накрая се обърна, за да погледне Далинар в очите. Духчетата на гнева все още бяха там, въпреки че тонът му беше сух и военен.

— Сиятелни господарю. Познавам те като реалист. Моделирал съм кариерата си спрямо твоята. Честно казано, дори да си го убил — което знам, че трябва да отречеш, — бих те уважавал за това. Торол беше заплаха за народа си. Нека ти докажа, че не съм същият. Да го вземат Бурите, Далинар! Аз съм най-добрият ти генерал и ти го знаеш. Торол прекара години, без да ми позволи да направя нищо, защото репутацията ми го плашеше. Не допускай същата грешка. Използвай ме. Нека се бия за Алеткар, не да целувам краката на тайленските търговци! Аз…

— Достатъчно! — избухна Далинар. — Следвай заповедите си. Така ще се докажеш пред мен.

Амарам отстъпи назад и — след предумишлена пауза — отдаде чест. Завъртя се на пети и замарширува надолу към града.

„Този човек…“ помисли си Далинар. Бе възнамерявал да му каже, че този остров ще държи предната линия във войната, но разговорът му се бе изплъзнал. Е, Амарам можеше скоро да получи битките, които искаше — факт, който щеше да открие достатъчно скоро, на срещата за планиране.

Зад гърба му прозвучаха ботуши върху камък, когато група мъже в сини униформи се присъединиха към него в края на платото.

— Моля за разрешение малко да го намушкам, сър — каза Тефт, водачът на мостовите.

— Как намушкваш някой „малко“, войнико?

— Мога аз да го направя — предложи Лин. — Съвсем скоро започнах да се упражнявам с копието. Ще кажем, че е било инцидент.

— Не, не — намеси се Лопен. — Искаш да го намушкаш малко? Нека братовчед ми Хуио да го направи, сър. Той е специалист по малките неща.

— Шегуваш се на малък? — откликна Хуио на разваления си алетски. — Ти благодари, че търпението ми е голямо.

— Само се опитвам да те включа в разговора, Хуио. Знам, че повечето хора те гледат отвисоко. Много е лесно, нали знаеш…

— Внимание! — кресна Далинар, макар да установи, че се усмихва.

Те се подредиха по ранг. Каладин ги бе обучил добре.

— Имате — Далинар погледна часовника на ръката си — трийсет и седем минути до срещата, мъже. И, ъъ, жени. Не закъснявайте.

Те се разпръснаха и започнаха да си говорят. Навани, Ясна и Ренарин се присъединиха към него скоро след това и неговата съпруга му отправи една лукава усмивка, когато го видя как си поглежда часовника отново. Буреносната жена го бе накарала да пристига по-рано за срещи, като просто беше сложила това устройство на ръката му.

Докато се събираха, синът на Фен се изкачи върху платформата на Клетвената порта и поздрави топло Далинар.

— Имаме стаи за вас, над храма, където ще се срещаме. Аз… е, знаем, че не ви трябват, тъй като просто можете да минете през портата и да се приберете вкъщи за един миг…

— Ще ги приемем с удоволствие, синко — отговори му Далинар. — Нямам нищо против малко освежаване и време за размисъл.

Младият мъж се усмихна. Далинар никога нямаше да свикне с тези оформени като шипове вежди.

Те слязоха от платформата и един от тайленските стражи даде сигнал, че е чисто. Един писар изпрати съобщение по далекосъобщителя, че следващият трансфер може да започне. Далинар се забави, за да погледа. Минута по-късно проблесна светкавица и обгърна Клетвената порта със светлина. Портите се използваха почти непрекъснато напоследък — Малата управляваше устройството днес, както все по-често й се налагаше.

— Чичо? — подкани го Ясна, докато той се мотаеше.

— Просто съм любопитен кой пристига след нас.

— Мога да проверя документите, ако искаш… — предложи му тя.

Новопристигналите се оказаха група тайленски търговци в помпозни облекла. Те се спуснаха по по-голямата рампа, заобиколени от стражи и придружавани от няколко мъже, които носеха големи сандъци.

— Още банкери — отбеляза синът на Фен. — Тихото икономическо сриване на Рошар продължава.

— Сриване? — попита Далинар изненадано.

— Банкерите по целия континент се изнасят от градовете — обясни Ясна и посочи. — Виждаш ли тази сграда, която прилича на крепост, пред Древния квартал там долу? Това е тайленският Трезор на скъпоценни камъни.

— Местните правителства ще имат проблем с финансирането на армиите си след това — загрижено каза синът на Фен. — Ще трябва да пишат през упълномощени далекосъобщители и да им се пращат сфери. Ще бъде ужасен логистичен кошмар за всеки, който не е близо до Клетвена порта.

Далинар се намръщи.

— Не можете ли да насърчите търговците да останат и да помагат на градовете, в които са?

— Сър! — отвърна той. — Сър, насила да накараме търговците да се подчиняват на военната власт?

— Забрави, че попитах — съгласи се Далинар, като размени погледи с Навани и Ясна. Навани се усмихна нежно на това, което вероятно бе огромна грешка от социална гледна точка, но той подозираше, че Ясна е съгласна с него. Тя сигурно би иззела банките и би финансирала войната с тях.

Ренарин също се спря да погледа търговците.

— Колко са големи скъпоценните камъни, които носят? — попита той.

— Сиятелни господарю? — не го разбра синът на Фен и погледна към Далинар за помощ. — Сфери са. Обикновени сфери.

— А някакви по-големи камъни? — попита отново Ренарин. Обърна се към тях. — Някъде из града?

— Разбира се, има доста — потвърди синът на Фен. — Има някои много хубави екземпляри, както във всеки друг град. Ъм… защо питате, Сиятелни господарю?

— Просто така — отвърна Ренарин. Не добави нищо повече.

* * *

Далинар напръска лицето си с вода от легена в покоите си, които бяха във вила над храма на Таленелат, в горната част на града — Кралския квартал. Той избърса лицето си с кърпата и се обърна към Отеца на Бурята:

— По-добре ли се чувстваш?

— Аз не усещам като хората. Не боледувам като хората. Аз съществувам — избоботи той. — Можеше да бъда унищожен обаче. Разкъсан на хиляди парченца. Живея само защото врагът се бои да се изложи на удар от Култивация.

— Значи тя още е жива? Третият бог?

— Да. Ти си я срещал.

— Аз… така ли?

— Не си спомняш. Нормално е, тя обичайно се крие. Малодушие.

— Може би мъдрост — отвърна Далинар. — Нощната пазителка…

— Не е тя.

— Да, казвал си ми. Нощната пазителка е като теб. Има ли и други обаче? Духчета като теб или като Нощната пазителка? Духчета, които са сенки на богове?

— Има… и трети вид. Те не са с нас.

Крият ли се?

— Не. В покой са.

— Разкажи ми повече.

— Не.

— Но…

— Не! Остави ги намира. Наранили сте ги достатъчно.

— Хубаво — рече Далинар, остави кърпата настрана и се подпря на прозореца. Въздухът миришеше на сол и му напомняше за нещо, което още не се беше прояснило в ума му. Една последна дупка в паметта му. Пътуване по море.

И посещението му в Долината.

Той погледна встрани от легена към скрина, върху който имаше книга, написана на непознати тайленски глифи. До нея на малка бележка с алетски глифи пишеше: „Път. Крал.“ Фен му бе оставила подарък, копие на „Пътят на кралете“ на тайленски.

— Направих го — заяви Далинар. — Обединих ги, Отче на Бурята. Спазих клетвата си и обединих хората вместо да ги разделям. Може би това все пак е малко изкупление за болката, която причиних.

Отеца избоботи в отговор.

— Той… интересуваше ли се от чувствата ни? — продължи Далинар. — Чест, Всемогъщия? Наистина ли се интересуваше от болката на хората?

— Да, наистина. Тогава не знаех защо, но вече разбирам. Зло лъже, когато твърди, че само той притежава страстта. — Отеца замълча. — Спомням си… накрая… Чест наистина беше по-обсебен от клетви. Имаше моменти, в които самата клетва беше по-важна от смисъла зад нея. Но той не беше безчувствено чудовище. Обичаше човешкия род. Умря, защитавайки ви.

Далинар откри Навани да прави компания на Таравангян в общата зала на вилата.

— Ваше Величество? — обади се Далинар.

— Можеш да ме наричаш Варго, ако желаеш — отвърна Таравангян, който крачеше напред-назад, без да го погледне. — Така ме наричаха като младеж…

— Какво има? — попита Далинар.

— Просто се тревожа. Учените ми… Нищо, Далинар. Нищо. Глупост. Аз съм… аз съм добре днес. — Той спря и стисна бледосивите си очи.

— Това е хубаво, нали?

— Да. Но днес не е ден, в който да бъдеш безсърдечен. Така че се тревожа.

Безсърдечен? Какво имаше предвид той?

— Искате ли да не идвате на събранието? — попита Навани.

Таравангян бързо поклати глава.

— Хайде. Да вървим. Ще съм по-добре… по-добре, след като започнем. Сигурен съм.

* * *

Докато Далинар пристъпваше в главната зала на храма, той откри, че очаква срещата с нетърпение.

Какво странно откритие. Бе прекарал такава голяма част от младостта и средната си възраст да се ужасява от политиката и от безкрайните празни приказки на срещите. Сега беше развълнуван. Можеше да види очертанията на нещо велико в тази стая. Азишката делегация топло посрещна кралица Фен, а везир Нура дори й даде поема, която бе написала като благодарност за тайленското гостоприемство. Синът на Фен даже седна до Ренарин и говори с него. Император Янагон изглеждаше доволен на трона си, обграден от съюзници и приятели.

Хората от Мост Четири се шегуваха със стражите на Върховния принц Аладар, докато Крадла, Танцуващата по ръба, се бе разположила на един прозорец наблизо, заслушана с наклонена глава. В допълнение към петте униформени жени разузнавачи, още две жени с хави се бяха присъединили към Мост Четири. Носеха бележници и моливи и бяха зашили лентите на Мост Четири към горната част на ръкавите на роклите си — мястото, на което писарите обикновено носеха символа на взвода си.

Алетски Върховни принцове, азишки везири, Сияйни рицари и тайленски адмирали, всички в една и съща стая. Владетелят на Емул обсъждаше тактики с Аладар, който помагаше на обсадената страна. Генерал Хал и Тешав говореха с принцесата на Йезиер, която поглеждаше към Халам Кал — най-големият им син, — застанал гордо във Вълшебната броня на баща си до вратата. Говореше се за политически съюз там. Щеше да бъде първият от векове между алетско и макабакско кралство.

— Обедини ги. — Един глас прошепна думите в ума на Далинар, ехтящи със същия плътен звук от преди месеци, когато за пръв път бе започнал да получава виденията.

— Това правя — прошепна той в отговор.

— Обедини ги.

— Отче на Бурята, ти ли си? Защо продължаваш да ми повтаряш това?

— Нищо не съм казал.

Ставаше му все по-трудно да различава собствените си мисли от думите на Отеца на Бурята. Видения и спомени се бореха за място в мозъка на Далинар. За да прочисти ума си, той тръгна по периферията на кръглата зала на храма. Стенописи на стените — онези, които бе излекувал със способностите си — показваха Вестител Таленелат по време на няколко от много, многото му последни устоявания срещу Пустоносните.

Стигна до закачена на стената голяма карта, на която бе нарисувано морето Тарат и обграждащите го земи, където маркери показваха местата на флотата им. Стаята утихна, когато Далинар пристъпи и започна да я изучава. За момент той погледна през вратите на храма, към залива. Някои от по-бързите кораби от флотилията им бяха пристигнали, развели едновременно знамената на Карбрант и Азир.

— Ваше Величество — обърна се Далинар към Янагон. — Бихте ли споделили новини за войските си?

Императорът разреши на Нура да докладва. Главната им флота бе на не повече от ден път. Охранителните кораби — или разузнавачите, както ги наричаше тя — не бяха забелязали врага да приближава. Бяха се притеснили, че врагът ще нападне в този прозорец между бурите, но за момента нямаше такъв знак.

Адмиралите започнаха да обсъждат как най-добре да патрулират в морето, докато охраняват град Тайлен. Далинар бе доволен от разговорите им, най-вече защото адмиралите изглежда смятаха, че истинската опасност за град Тайлен бе отминала. Един от разузнавачите на един от веденските Върховни принцове бе успял да се приближи достатъчно близо до Марат, за да преброи корабите на доковете. Доста над сто чакали в различните заливи и пристанища по брега. Поради някаква причина, те все още не били готови за път, което беше благословия.

Срещата продължи, като Фен със закъснение приветстваше всички — Далинар осъзна, че трябваше да я остави да поеме това още отначало. Тя описа защитата на град Тайлен и предаде притесненията на водачите на гилдиите си за войските на Амарам. Те очевидно пируваха.

Амарам се вдърви при тези думи. При всичките му грешки, той обичаше да ръководи стегната армия.

Някъде към края на обсъждането Далинар забеляза Ренарин да мърда неспокойно на мястото си. Когато азишките писари започнаха да обясняват своя код за правила и указания за коалицията, Ренарин се извини дрезгаво и излезе.

Далинар погледна към Навани, която изглеждаше разтревожена. Ясна се изправи, за да последва Ренарин, но беше прекъсната от един писар, който й занесе малка купчина документи. Тя ги прие и се премести от страната на Навани, за да могат да ги изучават заедно.

„Да прекъснем ли?“ зачуди се Далинар и погледна часовника на китката си. Срещата течеше само от час, а азишите очевидно се вълнуваха, че представяха указанията си.

Отеца на Бурята избоботи.

„Какво?“ попита го мислено Далинар.

— Нещо… нещо идва. Буря.

Далинар се изправи и се огледа из стаята, като почти очакваше нападение. Внезапното му движение привлече вниманието на един от азишките везири, нисък мъж с много голяма шапка.

— Сиятелни господарю? — поинтересува се преводачът при една дума от везира.

— Аз… — Далинар можеше да го усети. — Нещо не е наред.

— Далинар? — обади се Фен. — За какво говориш?

Изведнъж из цялата стая започнаха да мигат далекосъобщители. Десетки примигващи рубини. Сърцето на Далинар подскочи. Духчета на очакването се издигнаха край него, дълги ленти се носеха по земята, докато различните писари вадеха примигващите далекосъобщители от кутии или калъфи и ги нагласяха, за да започнат да пишат.

Ясна не забеляза, че един от нейните също мигаше. Беше твърде погълната от онова, което четяха двете с Навани.

— Вечната Буря току-що е ударила Шиновар — обясни най-сетне кралица Фен, докато четеше през рамото на един писар.

— Невъзможно! — кресна Иалаи Садеас. — Минали са само пет дни от последната! Те идват на интервали от девет.

— Да, но… мисля, че имаме достатъчно потвърждения — каза кралицата и кимна към далекосъобщителите.

— Бурята е твърде нова — намеси се Тешав. Тя придърпа шала си, докато четеше. — Не я познаваме наистина добре, за да съдим за честотата й. Докладите от Стеен твърдят, че този път е особено силна и се движи по-бързо от преди.

Далинар изстина.

— Колко време имаме, докато стигне до нас? — попита Фен.

— Няколко часа — отвърна Тешав. — Може да отнеме цял ден на една буря да стигне от едната страна на Рошар до другата, а Вечната Буря е по-бавна. Обичайно.

— Но тази се движи по-бързо — включи се Янагон чрез преводача си. — Колко далеч са корабите ни? Как ще ги подслоним?

— Спокойно, Ваше Величество — започна Фен. — Корабите са наблизо, а новите докове на километри по-нататък по брега са заслонени и от изток, и от запад. Просто трябва да се уверим, че флотилията ще отиде директно там, вместо да спира тук, за да разтоварва войници.

Стаята жужеше от разговори, докато различните групи получаваха доклади от контактите си в Ташикк, които от своя страна предаваха информация от контакти в Ири, Стеен или дори Шиновар.

— Трябва да прекъснем за малко — каза им Далинар. Останалите се съгласиха, разсеяно, и се разделиха на групи, които се пръснаха из помещението. Далинар седна обратно на мястото си и изпусна дъха, който сдържаше.

— Не беше чак толкова зле. Можем да се справим.

— Не беше това — обясни Отеца на Бурята. Той избоботи, притесненият му глас значително омекна, когато продължи. — Има още.

Далинар скочи обратно на крака, инстинктите го накараха да издаде едната си ръка настрани, с разтворени пръсти, за да призове Острието, което вече не притежаваше. Мост Четири реагира незабавно, хората оставиха храната на масата за провизии и грабнаха копия. Никой друг не изглеждаше да е забелязал.

Но… да е забелязал какво? Не идваше нападение. Разговорите продължаваха от всички страни. Ясна и Навани все още бяха сгушени една до друга и четяха. Навани тихо ахна, скритата й ръка се доближи пред устата й. Ясна погледна към Далинар, със стиснати устни.

„Тяхното съобщение не е било за бурята“, помисли си Далинар и дръпна стола си по-близо до двете жени.

— Добре — прошепна той, макар че бяха достатъчно далеч от останалите групи, за да имат малко лично пространство. — Какво има?

— Напредък в превода на Нотното писмо на зората — прошепна Навани. — Екипи в Карбрант и манастирите на Я Кевед са стигнали до изводите поотделно, като са използвали семето, които им осигурихме чрез виденията. Най-сетне получаваме преводи.

— Това е хубаво, нали? — попита Далинар.

Ясна въздъхна.

— Чичо, частта, за която историците най-много тръпнеха в очакване, се нарича Еилската стела. Други източници твърдят, че е стара, вероятно най-старият документ в писаната история, твърди се, че е писан от самите Вестители. От превода, който най-сетне пристигна днес, гравирането изглежда е направено от някой, който е бил свидетел на съвсем първото пристигане на Пустоносните, много, много отдавна. Дори преди първото Опустошение.

— Кръв на предците ми — възкликна Далинар. Преди първото Опустошение? Последното Опустошение се бе случило преди повече от четири хиляди години. Те говореха за събития, изгубени за времето. — И… ние можем да го прочетем?

— „Те дойдоха от друг свят — започна Навани, като четеше от листа си, — използвайки сили, които бяха абсолютно забранени. Опасни сили, на духчета и на Стихии. Бяха унищожили земите си и дойдоха при нас на колене.

Ние ги приютихме, както бе наредено от боговете. Какво друго можехме да сторим? Те бяха окаяни хора, без дом. Нашата милост ни унищожи. Защото тяхното предателство стигна дори до боговете ни: до духчетата, камъка и вятъра.

Пазете се от чуждосветците. Предателите. Тези със сладки езици, но с умове, които копнеят за кръв. Не ги приемайте. Не им помагайте. Правилно са наречени Пустоносни, защото те донесоха пустотата. Празната яма, която засмуква емоции. Нов бог. Техният бог.

Тези Пустоносни не знаят никакви песни. Те не могат да чуят Рошар и там, където ходят, носят само тишина. Изглеждат меки, без черупка, но са твърди. Имат само едно сърце и то изобщо не може да живее.“

Тя свали страницата.

Далинар се намръщи. „Това са глупости“, помисли си. „В превода се твърди, че първите парши, които са дошли да завладяват, не са имали черупки? Но откъде този, който го е писал, е знаел, че трябва да имат? И какво е това за песните…“

Нещо си дойде на мястото.

— Това не е писано от човек — прошепна Далинар.

— Да, чичо — тихо отвърна Ясна. — Пишещият е бил Певец на зората, един от първите обитатели на Рошар. Те не са били духчета, както богословието често е предполагало. Нито пък са били Вестители. Били са парши. И хората, които са приветствали в света си, чуждосветците…

— Сме били ние — прошепна Далинар. Беше му студено, сякаш бе стоял потопен в ледена вода. — Те са нарекли нас Пустоносни.

Ясна въздъхна.

— Подозирах го от известно време. Първото Опустошение е било инвазията на човечеството на Рошар. Дошли сме тук и сме завладели тази земя от паршите — след като по погрешка сме използвали Повеляване на Стихиите, за да унищожим предишния си свят. Това е истината, която е унищожила Сияйните.

Отеца на Бурята избоботи в ума му. Далинар се загледа в листа хартия в ръката на Навани. Такъв малък, привидно незначителен предмет да създаде подобна бездна в него.

„Истина е, нали?“ помисли той към Отеца. „Бурите да го отнесат… ние не сме защитниците на родната си земя.“

— Ние сме натрапниците.

Наблизо Таравангян тихо спореше с писарите си, след което най-сетне се изправи. Прочисти гърлото си и различните групички бавно се успокоиха. Азишите накараха слугите си да придърпат столовете им обратно към групата, а кралица Фен се върна на мястото си, макар да не седна. Стоеше права, със скръстени ръце и изглеждаше разтревожена.

— Получих смущаваща новина — започна Таравангян. — По далекосъобщителя, току-що. Касае Сиятелния господар Колин. Не ми се иска да бъда осъдителен…

— Да — намеси се Фен. — Аз също чух. Ще ми трябва обяснение.

— Съгласен съм — обади се Нура.

Далинар се изправи.

— Осъзнавам, че това е притеснително. Аз… не съм имал време да го приема. Може би е най-добре да го отложим и първо да се тревожим за бурята? Можем да обсъдим това по-късно.

— Може би — отвърна Таравангян. — Да, може би. Но наистина е проблем. Ние винаги сме вярвали, че водим праведна война и сега тези новини за човешкия произход ме объркаха.

— За какво говориш? — попита Фен.

— Новините от веденските преводачи? Древни текстове, които показват, че хората са дошли от други светове?

— Пфу — изсумтя Фен. — Прашни книги и идеи за философи. Това, което аз искам да знам, е каква е тази работа с върховния крал!

— Върховен крал? — обади се Янагон чрез преводача си.

— Имам очерк — обясни Фен, като плесна хартиите в ръката си — от Зета Гласовитата, в който се твърди, че преди крал Елокар да тръгне за Алеткар, той се е заклел на Далинар да го приеме като император.

Везир Нура скочи на крака.

— Какво?

— Император е преувеличение! — викна Далинар, като се опитваше да се преориентира към тази неочаквана атака. — Това е вътрешен алетски въпрос.

Навани се изправи до него.

— Синът ми просто се притесняваше за политическата си връзка с Далинар. Подготвили сме обяснение за всички ви и Върховните ни принцове могат да потвърдят, че не искаме да разширяваме влиянието си до вашите народи.

— Ами това? — попита Нура, като вдигна няколко страници. — Подготвихте ли обяснение и за това?

— Какво е това? — попита Далинар и се приготви.

— Описания на две видения — обясни Нура, — които вие не сте споделили с нас. В които ти предполагаемо си се срещнал и си общувал със същество, известно като Зло.

Зад Далинар, Крадла ахна. Той погледна към нея и към мъжете от Мост Четири, които си шушукаха помежду си.

„Това е лошо“, помисли си Далинар. „Твърде много. Твърде бързо, за да мога да го контролирам.“

Ясна скочи на крака.

— Това очевидно е умишлен опит да се разруши репутацията ни. Някой нарочно е пуснал цялата тази информация по едно и също време.

— Истина ли е? — попита Нура на алетски. — Далинар Колин, срещал ли си се с врага ни?

Навани сграбчи ръката му. Ясна леко поклати глава: „Не отговаряй.“

— Да — отвърна Далинар.

— Той — продължи Нура натъртено — каза ли ти, че ти ще унищожиш Рошар?

— Ами този древен запис? — попита Таравангян. — Твърди се, че Сияйните вече са разрушили един свят. Нима не това ги е накарало да разпуснат ордените? Тревожели са се, че силите им не могат да бъдат контролирани!

— Аз все още се опитвам да осмисля онези дивотии за Върховния крал — обади се Фен. — Как така е просто „вътрешен алетски въпрос“, ако си позволил на друг крал да ти се закълне?

Всички започнаха да говорят едновременно. Навани и Ясна пристъпиха напред, като отговаряха на атаките, но Далинар само потъна в стола си. Всичко се разпадаше. Меч, остър като всеки друг на бойното поле, бе забит в сърцето на коалицията му.

„От това се боеше“, помисли си той. „Свят, който се върти не от силата на армии, а от притесненията на писари и бюрократи.“

И в този свят той беше умело надхитрен.

112
За живите

„Сигурен съм, че Несътворените са девет. Има много легенди и имена, които може би съм тълкувал погрешно, като съм събрал двама Несътворени в един. В тази част ще обсъдя теориите си по този въпрос.“

Из Митика на Хеси, страница 266

Каладин си спомняше женска целувка.

Тара беше специална. Тъмноока дъщеря на помощник-интендант, тя бе израснала, като помагаше на баща си в работата му. Макар да бе стопроцентов алет, предпочиташе рокли в по-старомоден тайленски стил, които имаха подобна на престилка предница, презрамки през раменете и поли, свършващи точно под коляното. Отдолу носеше закопчана риза, често в ярък цвят — по-ярък, отколкото повечето тъмнооки можеха да си позволят. Тара знаеше как да използва сферите си до максимум.

В онзи ден Каладин седеше на един пън, със свалена риза, потен. Вечерта ставаше студена, когато слънцето залезеше и той се грееше на последната топлина. Копието му почиваше в скута му, а той си играеше с един камък, оцветен в бяло, кафяво и черно. Редуващи се цветове.

Топлината от слънцето бе отразена, когато някой топъл го прегърна отзад и кръстоса ръце през гърдите му. Каладин сложи една загрубяла длан върху меката ръка на Тара и попи миризмата й — на колосани униформи, нова кожа и други чисти неща.

— Рано си свършила — отбеляза той. — Мислех, че днес ще идват новобранци за проби.

— Имам ново момиче, което ще се оправи с останалото.

— Изненадан съм. Знам колко много обичаш тази част.

— В името на Бурите — възкликна тя и се плъзна пред него. — Толкова се притесняват, когато ги измерваш. „Задръж, хлапе. Не те свалям, само защото ти слагам метър през гърдите, кълна се…“ — Тя повдигна копието му, огледа го критично и провери баланса му. — Иска ми се да ми разрешиш да ти поискам ново.

— Това ми харесва. Отне ми цяла вечност да намеря такова, което да е достатъчно дълго.

Тара се взря по дължината на оръжието, за да се увери, че е право. Никога нямаше да му има доверие, тъй като не го бе поискала тя лично. Днес носеше зелено, под кафява пола, черната й коса беше вързана назад на опашка. Леко закръглена, с обло лице и здрава фигура, красотата на Тара бе нещо фино, едва доловимо. Като нешлифован скъпоценен камък. Колкото повече го оглеждаш — колкото повече откриваш от естествените му фасети, — толкова повече го харесваш. Докато един ден не те осени мисълта, че никога преди не си познавал нещо по-прекрасно.

— Има ли млади момчета сред новобранците? — попита Каладин, като се изправи и прибра камъка на Тиен.

— Не съм забелязала.

Той изсумтя и помаха на Гол — един от другите командири на взводове.

— Знаеш, че обичам да се оглеждам за хлапета, които може да имат нужда от малко допълнителни грижи.

— Знам, но бях заета. Днес пристигна фургон от Колинар. — Тя се наведе близо до него. — В една от пратките имаше истинско брашно. Изтъргувах го за няколко услуги. Знаеш ли, иска ми се да опиташ малко от тайленския хляб на баща ми. Мислех си, че можем да го направим довечера.

— Баща ти ме мрази.

— Свиква ти. А и освен това той обича всеки, който хвали хляба му.

— Имам вечерна тренировка.

— Ти току-що си приключил с тренировката.

— Не, току-що приключих със загряването. — Той погледна към нея, след което се смръщи. — Аз организирах вечерната тренировка, Тара. Не мога просто да я пропусна. А и мислех, че ти ще бъдеш заета цяла вечер. Може би утре на обяд?

Каладин я целуна по бузата и взе копието си. Бе направил само една крачка, когато тя проговори зад него:

— Тръгвам си, Кал.

Той се препъна в собствените си крака, след което се завъртя обратно.

— Какво?

— Местя се — обясни Тара. — Предложиха ми място на писар в Трезора на скръбта, където е къщата на Върховния принц. Това е добра възможност, особено за някой като мен.

— Но… — Той зяпна. — Да си тръгнеш?

— Исках да ти кажа на вечеря, не тук на студа. Това е нещо, което трябва да направя. Баща ми остарява; тревожи се, че накрая ще го изпратят в Пустите равнини. Ако успея да си намеря работа, той може да дойде с мен.

Каладин сложи ръка на главата си. Тя не можеше просто да си тръгне, нали?

Тара се приближи до него, застана на пръсти и леко го целуна по устните.

— Може ли… да не ходиш? — попита той.

Тя поклати глава.

— Може би аз да поискам да ме преместят? — продължи той. — В стражата на Върховния принц?

— Би ли направил това?

— Аз…

Не. Не би го направил.

Не и докато носеше този камък в джоба си, не и докато споменът за умиращия му брат беше жив в паметта му. Не и докато светлооки Върховни господари убиваха момчета в маловажни битки.

— О, Кал — прошепна тя, след което стисна ръката му. — Може би някой ден ще се научиш как да бъдеш на разположение и за живите, не само за мъртвите.

След като тя замина, той получи две писма от нея за живота й в Трезора на скръбта. Каладин плати на един човек да му ги прочете.

Никога не й изпрати отговори. Защото беше глупав, защото не разбираше. Защото мъжете допускат грешки, когато са млади и ядосани.

Защото тя беше права.

* * *

Каладин бе нарамил харпуна си и водеше останалите през странната гора. Бяха прелетели през част от пътя, но трябваше да пазят малкото Светлина на Бурята, която им беше останала.

Така че бяха прекарали последните два дни във вървене. Дървета и още дървета, духчета на живота се носеха сред тях, от време на време имаше по някоя подскачаща душа на риба. Сил не спираше да повтаря, че имат късмет, задето не са срещнали духчета на гнева или други хищници. За нея тази гора беше странно тиха, странно празна.

Дърветата, които приличаха на растящите в джунглата, бяха заменени от по-високи, по-величествени дървета със стволове в кървавочервено и клони като пламтящо червени кристали, които, в краищата, се пръсваха в малки сборове от минерали. Неравният обсидианов пейзаж бе пълен с дълбоки долини и безкрайни извисяващи се хълмове. Каладин започваше да се тревожи, че — макар неподвижното слънце да показваше безпогрешността на пътя, по който бяха тръгнали — те вървяха в грешната посока.

— Бурите да го отнесат, мостови — изруга Адолин, който вървеше по склона след него. — Какво ще кажеш за почивка?

— На върха — отсече Каладин.

Без Светлина на Бурята, Шалан вървеше най-отзад, с Шарка до себе си. Духчета на изтощението кръжаха във въздуха отгоре, като големи пилета. Макар тя да се опитваше да се насили, не беше войник и често бе най-голямото ограничение за темпото им. Разбира се, без нейните умения за създаване на карти и спомена за точното местоположение на град Тайлен вероятно нямаше да имат никаква идея накъде да вървят.

За щастие, нищо не подсказваше, че някой ги преследва. И все пак Каладин постоянно се тревожеше, че се движат твърде бавно.

„Бъди на разположение“, бе му казала Тара. „За живите.“

Той ги пришпори нагоре по хълма, покрай участък разбита земя, където обсидианът се беше напукал като слоеве крем, който не се бе втвърдил както трябваше. Тревогата го дърпаше напред. Стъпка след неумолима стъпка.

Трябваше да стигне до Клетвената порта. Нямаше да се провали като в Колинар.

Едно-единствено сияещо духче на вятъра избухна в светлина до него, когато той стигна върха на хълма. Застанал там, Каладин откри, че гледа над море от души. Хиляди и хиляди пламъчета на свещи подскачаха наоколо в следващата долина и се движеха над голям океан от стъклени сфери.

Град Тайлен.

Адолин се присъедини към него, след което най-сетне пристигнаха и Шалан, и трите духчета. Шалан въздъхна, седна на земята и леко се закашля от усилието на изкачването.

Сред морето от светлини имаше два извисяващи се духа, много подобни на онези, които бяха видели в Колинар. Единият грееше в множество цветове, а другият блещукаше в масленочерно. И двамата стояха изправени, хванали копия, високи колкото сгради. Стражите на Клетвената порта и не изглеждаха покварени.

Под тях самото устройство се проявяваше като голяма каменна платформа с широк бял мост, който минаваше над мънистата и стигаше до брега.

Този мост се охраняваше от цяла армия вражески духчета — стотици или може би дори хиляди — в пълна готовност.

113
Нещото, което хората умеят най-добре

„Ако съм прав и проучването ми е вярно, тогава този въпрос остава. Кой е деветият Несътворен? Наистина ли е Дай-гонартис? Ако е така, могат ли техните действия действително да са причинили пълното унищожение на Аимиа?“

Из Митика на Хеси, страница 307

Далинар стоеше сам в покоите, които кралица Фен му бе предоставила, загледан през прозореца, обърнат на запад. Към Шиновар, далеч отвъд хоризонта. Земя със странни зверове като коне, пилета. И хора.

Бе зарязал останалите владетели да спорят в храма долу; всичко, което кажеше, изглежда само разширяваше пропастта помежду им. Те не му вярваха. Никога не му бяха вярвали наистина. Лъжите му доказаха, че са имали право.

Бурите да го отнесат. Беше си бесен. Трябваше да каже за онези видения, трябваше моментално да обясни на другите за Елокар. Просто му се бе струпало толкова много. Спомените му… отлъчването… тревогата за Адолин и Елокар…

Част от него не можеше да не остане впечатлена от ловкия начин, по който беше надхитрен. Кралица Фен се тревожеше, че Далинар е твърде искрен; врагът бе предоставил идеално доказателство, че Далинар е крил политически мотиви. Нура и азишите се тревожеха, че силите са опасни и шепнеха за Изгубени Сияйни. За тях врагът показваше, че Далинар е манипулиран от зли видения. А за Таравангян — който толкова често говореше за философия — врагът намекваше, че моралните устои на войната им бяха измама.

Или може би тази стреличка беше за самия Далинар. Таравангян каза, че за един крал е оправдано да върши ужасни неща в името на държавата. Но Далинар… Като никога, той бе предполагал, че онова, което върши, е редно.

— Наистина ли си мислеше, че принадлежите тук? — попита Отеца на Бурята. — Че действително сте местното население на Рошар?

— Да, може би — отвърна Далинар. — Мислех си, че… може би произхождаме от Шиновар.

— Това е земята, която ви бе дадена — заяви Отеца. — Място, на което растенията и животните, които донесохте тук, могат да растат.

— Не сме могли да се задоволим с онова, което ни е било дадено.

— Кога някой човек е бил доволен от онова, което има?

— Кога някой тиран си е казал сам на себе си: „Това е достатъчно“? — прошепна Далинар, като си спомни думите, които някога бе изрекъл Гавилар.

Отеца на Бурята избоботи.

— Всемогъщия е скрил това от своите Сияйни — продължи Далинар. — Когато те са го открили, са изоставили клетвите си.

— Нещо повече е. Споменът ми за всичко онова е… странен. Първо не бях напълно буден; бях само духче на буря. После бях като дете. Променях се и се оформях по време на ужасните последни дни на един умиращ бог.

— Но все пак си спомням. Не само истината за човешкия произход предизвика Измяната. Беше явният, силен страх, че те ще унищожат този свят, както хора като тях бяха унищожили предишния. Сияйните изоставиха клетвите си поради тази причина, както ще сториш и ти.

— Не, няма — отвърна Далинар. — Няма да позволя моите Сияйни да възстановят вярата на предшествениците си.

— Няма ли?

Вниманието на Далинар бе привлечено от тържествена група мъже, които напускаха храма под него. Мост Четири, с копия, нарамени на прегърбени рамене и със сведени глави, докато слизаха тихо по стъпалата.

Далинар се измъкна от вилата си и се втурна надолу по стълбите, за да пресрещне мостовите.

— Къде отивате? — настоя да узнае той.

Те спряха, подредиха се в редици и застанаха мирно.

— Сър — започна Тефт. — Мислехме да се върнем в Уритиру. Оставихме някои от мъжете там, а те заслужават да знаят за тази работа с древните Сияйни.

— Това, което сме открили, не променя факта, че ни нападат — каза Далинар.

— Нападат ни хора, които се опитват да завоюват обратно собствените си земи — уточни Сигзил. — Бурите да го отнесат. И аз щях да съм ядосан.

— Ние трябваше да сме добрите, знаете ли? — попита Лейтен. — Да се борим за добра кауза, като никога в буреносния си живот.

Ехо на собствените му мисли. Далинар откри, че не може да формулира аргумент срещу това.

— Ще видим какво казва Кал — отвърна Тефт. — Сър. С цялото ми уважение, сър. Но ще видим какво казва той. Той знае кое е правилно, дори когато ние останалите не знаем.

„А ако никога не се върне?“ зачуди се Далинар. „Ако никой от тях не се върне повече?“ Бяха изминали четири седмици. Колко дълго можеше да продължава да се преструва, че Адолин и Елокар са живи някъде там? Тази болка се криеше зад всичко останало и го измъчваше.

Мостовите отправиха към Далинар своя уникален поздрав, с кръстосани ръце, след което си тръгнаха, без да чакат да бъдат освободени.

— В миналото Чест успяваше да се пази от това — каза му Отеца на Бурята. — Убеждаваше Сияйните, че са праведни, макар и тази земя първоначално да не е била тяхна. На кого му пука какво са вършили предците му, когато врагът се опитва да те убие в същия момент?

— Но в дните преди Измяната, Чест умираше. Когато онова поколение рицари научиха истината, Чест не ги подкрепи. Той бълнуваше, говореше за Остриетата на Зората, древни оръжия, използвани за унищожението на Селенията на Покоя. Чест… обеща, че Повелителите на Стихиите ще сторят същото с Рошар.

— И Зло така твърдеше.

— Той може да види бъдещето, макар и неясно. Въпреки това, аз… сега разбирам като никога преди. Древните Сияйни не са изоставили клетвите си от дребнавост. Опитали са се да защитят света. Виня ги за слабостта им, за нарушените им клетви. Но също така разбирам. Ти ме прокле, човеко, с тази способност.

Събранието в храма изглежда се разпадаше. Азишите тръгнаха надолу по стъпалата.

— Врагът ни не се е променил — каза им Далинар. — Нуждата от коалиция е все така силна.

Младият император, носен в паланкин, не го погледна. Странно, азишите не се отправиха към Клетвената порта, а вместо това поеха надолу към града.

Само везир Нура поспря, за да говори с него.

— Ясна Колин може би е права — рече му тя на азишки. — Унищожението на нашия стар свят, твоите тайни видения, това че си бил Върховен крал — изглежда твърде голямо съвпадение всичко това да се стовари наведнъж.

— Значи можеш да видиш, че ни манипулират.

— Манипулирани от истината, Колин — възрази тя и срещна погледа му. — Онази Клетвена порта е опасна. Твоите сили са опасни. Отречи го.

— Не мога. Няма да основа тази коалиция на лъжи.

— Ти вече го направи.

Той си пое рязко дъх.

Нура поклати глава.

— Ще вземем разузнавателните кораби и ще се присъединим към флотата, която превозва войниците ни. След това ще изчакаме да премине тази буря. После… ще видим. Таравангян е казал, че можем да използваме корабите му, за да се върнем в империята си, без да има нужда да минаваме през Клетвените порти.

Тя тръгна след императора, като махна, за да откаже паланкина, който чакаше да я отнесе.

Други се понесоха по стъпалата край Далинар. Веденски Върховни принцове, които се извиняваха. Тайленски светлооки от съвета на гилдиите им, които го избягваха. Алетските Върховни принцове и писари изразиха солидарност — но Алеткар не можеше да се справи с това сам.

Кралица Фен бе една от последните, които напуснаха храма.

— И ти ли ще ме оставиш? — попита Далинар.

Тя се засмя.

— За да отида къде, стара хрътко? Насам идва армия. Все още се нуждая от прочутата ти алетска пехота; не мога да си позволя да те изхвърля.

— Ама че язвителност.

— О, пролича ли си? Ще огледам защитата на града; ако решиш да се присъединиш към нас, ще бъдем на стените.

— Съжалявам, Фен — въздъхна Далинар, — задето предадох доверието ти.

Тя сви рамене.

— Не мисля, че наистина смяташ да ме завладяваш, Колин. Но, странно… искаше ми се да трябва да се притеснявам. Доколкото мога да кажа, ти си се превърнал в добър човек точно навреме, за да потънеш смело с този кораб. Това е похвално, докато не се сетя, че Тоягата отдавна щеше да е убил всички, които се опитват да го потопят.

Фен и нейният съжител се качиха на един паланкин. Хора продължаваха да минават край него, но след известно време Далинар остана сам пред утихналия храм.

— Съжалявам, Далинар — тихо се обади Таравангян зад него. Далинар се обърна, изненадан да открие стария човек седнал на стъпалата. — Предполагах, че всички разполагат със същата информация и ще е най-добре да я оглася. Не очаквах всичко това…

— Вината не е твоя — успокои го Далинар.

— И все пак… — Старецът се изправи, след което тръгна — бавно — надолу по стълбите. — Съжалявам, Далинар. Опасявам се, че вече не мога да се сражавам до теб.

— Защо? — попита Далинар. — Таравангян, ти си най-прагматичният владетел, който съм срещал! Не си ли ти този, който ми говореше колко е важно да правиш онова, което е политически необходимо!

— И точно това трябва да сторя сега, Далинар. Иска ми се да можех да обясня. Прости ми.

Той не обърна внимание на молбите на Далинар и закуцука надолу по стъпалата. Като се движеше сковано, Таравангян се качи в един паланкин и бе отнесен.

Далинар седна отново на стъпалата.

— Сторих всичко възможно да прикрия това — обади се Отеца на Бурята.

— За да можем да продължим да живеем в лъжа?

— Това, по мой опит, е нещото, което хората умеят най-добре.

— Не ни обиждай.

— Какво? Нима не това правеше последните шест години? Преструваше се, че не си чудовище? Преструваше се, че не си я убил, Далинар?

Далинар потръпна. Сви ръка в юмрук, но нямаше нищо, с което да може да се бие. Отпусна ръката си отстрани на тялото, раменете му увиснаха. Най-накрая се изправи на крака и тихо се затътри по каменните стъпала към вилата си.

Интерлюдии
Венли * Рисн * Тефт

I-12
Ритъмът на Отстъплението

След като бе живяла седмица в пещера в Марат, Венли откри, че й липсва каменната отшелническа килия, която й бяха дали до Колинар. Новото й жилище беше дори още по-аскетично, само с едно одеяло за спане и просто огнище, на което приготвяше рибата, носена й от тълпите.

Ставаше все по-мръсна, груба. Изглежда Слетите това искаха: отшелник, който живее в пустошта. Очевидно това бе по-убедително за местните тълпи, които водеха да я слушат — повечето от тях бяха бивши тайленски роби. Тя бе инструктирана да говори за „Страст“ и емоции по-често, отколкото го бе правила в Алеткар.

— Моите хора са мъртви сега — казваше тя в Ритъма на Разрухата, като повтаряше вече известната реч. — Умряха в онова нападение, пеещи, докато привличаха бурята. Аз продължавам да съществувам, но работата на народа ми е свършена.

От тези думи болеше. Народът й не можеше да е напълно изчезнал… нали?

— Денят сега принадлежи на вашата Страст — продължаваше тя в Заповеден Ритъм. — Бяхме се кръстили „слушачи“ заради песните, които чувахме. Те са вашето наследство, но вие не само трябва да слушате, а и да пеете. Да придобиете ритмите и Страстите на предците си! Трябва да отплавате на бой. За бъдещето, за децата си! И за нас. Онези, които умряха, за да можете вие да съществувате.

Тя се обърна, както бе инструктирана да прави след края на всяка реч. Вече не й беше позволено да отговаря на въпроси, не и след като бе говорила с някои от тези пеещи за специфичната история на народа си. Това я караше да се чуди. Дали Слетите и Пустоносните не се бояха от наследството на народа й, дори и докато я използваха за своите цели? Или не й вярваха поради други причини?

Тя сложи ръка на торбичката си. Зло не изглежда да знаеше, че бе участвала в онова видение с Далинар Колин. Зад нея един Пустоносен отвеждаше тайленските пеещи. Венли тръгна към пещерата, но после се поколеба. Един Слят седеше на скалите точно над входа.

— Древни? — попита го.

Той й се ухили и се изкикоти.

„Още един от тези.“

Тя тръгна към пещерата, но той се спусна и я хвана под мишниците, след което я понесе в небето. Венли се спря — с усилие — да се опита да го прогони. Слетите никога не я докосваха, дори и лудите, без заповеди. И наистина, този я занесе до един от многото кораби на пристанището, където Райн — високият Слят, който я бе придружавал по време на първите й дни на проповеди из Алеткар — стоеше на кърмата. Той погледна към нея, докато я приземяваха — грубо — на палубата.

Тя му затананика на Разочарование от отношението към нея.

Той отвърна с Ярост. Малко признание за стореното зло, най-доброто, което щеше да получи от него, така че тя смени на Удовлетворение в отговор.

— Древни? — попита в Ритъма на Копнежа.

— Ти ще ни придружиш, когато отплаваме — рече той в Заповеден Ритъм. — Можеш да се измиеш в каютата, когато тръгваме, ако желаеш. Има вода.

Венли отвърна на Копнеж и погледна към главната каюта. Копнежът се превърна в Объркване, когато възприе самия размер на флотата, която потегляше край нея. Стотици кораби, които сигурно бяха пълни с хиляди пеещи, отплаваха от заливи по целия бряг. Те изпъстряха морето като скални пъпки в равнините.

— Сега? — попита тя на Объркване. — Не бях подготвена! Не знаех!

— Може би ще искаш да се хванеш за нещо. Бурята скоро ще пристигне.

Тя погледна на запад. Буря? Венли отново затананика на Копнеж.

— Питай — отвърна Райн в Заповеден Ритъм.

— Виждам ясно силата на мащабната нападателна сила, която сме събрали. Но… защо ни е нужна? Нима самите Слети не са достатъчна армия?

— Малодушие? — попита той в Подигравателен Ритъм. — Не искаш да се биеш?

— Просто ми се ще да разбера.

Райн смени на нов ритъм, такъв, какъвто тя чуваше рядко. Ритъмът на Отстъплението — един от малкото нови ритми, който имаше спокоен тон.

— Най-силните и умелите от нас тепърва трябва да се пробудят — но дори и всички да бяхме будни, не бихме водили тази война сами. Този свят няма да бъде наш; ние се борим, за да го дадем на вас, нашите наследници. Когато войната бъде спечелена, ние сме получили отмъщението си и родината ни най-после е отвоювана, ние ще заспим. Най-накрая.

След това той посочи към каютата.

— Отиди да се подготвиш. Ще плаваме бързо, със собствената буря на Зло, която да ни води.

Сякаш в съгласие с думите му, на западния хоризонт проблесна червена светкавица.

I-13
Рисн

На Рисн й беше скучно.

Някога бе пътувала до най-далечните краища на Рошар, търгувайки с изолирания народ шин. Някога бе плавала със своя бабск до Ледени води и бе сключила сделка с пирати. Някога се бе катерила по решийски голямочерупчести, които бяха големи колкото градове.

Сега водеше счетоводството на кралица Фен.

Беше добра работа, с кабинет в тайленския Трезор за скъпоценни камъни. Встим — предишният й бабск — бе разменил услуги, за да я осигури. Чиракуването й приключи, сега тя беше свободна жена. Вече не бе ученичка. А майстор.

На скуката.

Седеше в стола си и драскаше по краищата на кръстословица от Лиафор. Рисн пазеше равновесие седнала, макар да не усещаше краката си и, срамно, да не можеше да контролира определени физиологични нужди. Трябваше да разчита на носачите й да я движат.

Кариера, свършена. Свобода, свършена. Живот, свършен.

Тя въздъхна и бутна кръстословицата си. Време беше да се захваща пак с работа. Задълженията й включваха да обяснява настоящите търговски договори на кралицата със справки към предишните, да поддържа личния трезор на кралицата в Трезора за скъпоценни камъни, да подготвя седмични доклади за разходите и да отчита заплатата на кралицата като част от подлежащ на облагане с данък приход от различни тайленски начинания у дома и в чужбина.

Юхуууууууу.

Днес имаше финансова ревизия, която й попречи да присъства на срещата на Фен с другите владетели. Можеше да й хареса да види Тоягата и азишкия император. Е, другите съветници щяха да й докладват, след като събранието свършеше. Тя сега трябваше да се подготви за ревизията, като работеше на светлина на сфери, тъй като трезорът нямаше прозорци.

Стените на кабинета бяха празни. Първоначално Рисн бе закачила сувенири от пътуванията си, но те й напомняха за живот, който вече не можеше да има. Живот, изпълнен с надежди. Живот, който бе приключил, когато тя глупаво бе паднала от главата на голямочерупчест и се бе приземила тук, в стола за сакати. Сега единственият спомен, който пазеше, беше гърненце с шинска трева.

Е, това и малкото създание, което спеше из стръкчетата. Чири-чири вдиша леко, като разлюля твърде-тъпата трева, която не се криеше в бърлоги. Растеше в нещо, наречено почва, което беше подобно на крем, който никога не се бе втвърдил.

Самата Чири-чири беше малко крилато зверче, малко по-дълго от отворената длан на Рисн. Решийците я бяха кръстили игривче и макар да бе с размера на голям кремлинг, тя имаше муцуната, черупката и тялото на много по-величествено създание. Брадвохрът, може би, с крила. Гъвкав, малък, летящ хищник — макар че, въпреки опасния си вид, тя определено обичаше да си поспива.

Докато Рисн работеше, Чири-чири най-сетне се размърда и се подаде от тревата, след което издаде редица тракащи звуци с челюстта си. Изкатери се върху бюрото и огледа диамантената марка, която Рисн използваше за осветление.

— Не — рече й тя, като провери повторно номерата в счетоводната си книга.

Чири-чири изтрака отново и се прокрадна към скъпоценния камък.

— Току-що яде — натърти Рисн, след което използва дланта си, за да прогони игривчето назад. — Това ми трябва за светлина.

Чири-чири изтрака раздразнено, после отлетя — крилата й се свиваха много бързо — към таванските греди на стаята, където се настани на един от любимите си постове, трегера над вратата.

Малко по-късно почукване на вратата прекъсна еднообразието на Рисн.

— Влез — каза тя. Нейният човек, Умлак, който й беше наполовина помощник, наполовина носач, подаде глава. — Нека позная — допълни тя, — ревизорът е подранил. — Те винаги правеха така.

— Да, но…

Зад Умлак Рисн забеляза позната конусовидна шапка с плосък връх. Умлак отстъпи назад и посочи към възрастен мъж с роба в синьо и червено, тайленските му вежди бяха прибрани зад ушите. Чевръст за мъж, преминал седемдесетте години, Встим имаше мъдър, но неотстъпчив вид. Безобидно пресметлив. Носеше малка кутия под мишница.

Рисн ахна от щастие — някога щеше да скочи на крака, за да го прегърне. Сега можеше само да седи и да зяпа.

— Но ти беше заминал, за да търгуваш в Нови Натанан!

— Моретата не са безопасни в днешно време — отвърна той. — И кралицата помоли за помощта ми в трудни преговори с алетите. Върнах се, с известна неохота, за да приема определена длъжност от Нейно Величество.

Длъжност…

— В правителството? — попита Рисн.

— Търговски министър и кралски офицер на гилдията на търговците мореплаватели.

Рисн можеше само да зяпне още повече. Това беше най-високата цивилна длъжност в кралството.

— Но… Бабск, ти ще трябва да живееш в град Тайлен!

— Е, наистина усещам възрастта си напоследък.

— Глупости. Жизнен си като мен. — Рисн погледна към краката си. — Повече.

— Вече не толкова жизнен, че да имам против да поседна…

Тя осъзна, че той все още стои прав на прага на кабинета й. Дори след всички тези месеци от инцидента й, Рисн се отбутна с ръце, сякаш за да стане и да му донесе стол. Идиотка.

— Моля, седни! — махна тя към другия стол в стаята. Встим се настани и сложи кутията си на масата, докато Рисн се въртеше, за да направи нещо, с което да го приветства, и се наведе — несигурно — към чайника. Чаят беше студен, за жалост. Чири-чири бе изтощила скъпоценния камък във фабриалния й котлон.

— Не мога да повярвам, че се съгласяваш да се установиш на едно място! — възкликна тя и му подаде чаша.

— Някои биха казали, че възможността, която ми бе предложена, е твърде важна, за да бъде отказана.

— Бурята да го отнесе това — отвърна Рисн. — Оставането в един град ще те оклюма — ще прекарваш дните си да се занимаваш с документи и да скучаеш.

— Рисн — въздъхна той и взе ръката й. — Дете.

Тя извърна поглед. Чири-чири долетя и се приземи на главата й, като тракаше сърдито към Встим.

— Обещавам, че няма да я нараня — каза старецът, усмихна се и пусна ръката на Рисн. — Ето, донесох ти нещо. Виждаш ли? — Той вдигна един рубинен чип.

Чири-чири обмисли предложението, след което се сниши над ръката му — без да я докосва — и изсмука Светлината на Бурята. Тя се вля в съществото като малък поток и то затрака щастливо, а после се стрелна обратно до гърненцето с трева и се шмугна в нея, надничайки към Встим.

— Виждам, че все още имаш тревата — отбеляза той.

— Ти ми нареди да я пазя.

— Вече си майстор търговец, Рисн! Няма нужда да се подчиняваш на заповедите на един изкуфял дъртак.

Тревата изшумоля, докато Чири-чири се наместваше. Беше твърде голяма, за да се скрие в нея, макар това никога да не я спираше да се опитва.

— На Чири-чири й харесва — рече Рисн. — Може би защото не може да се движи. Подобно на мен…

— Опита ли онзи Сияен, който…

— Да. Не може да излекува краката ми. Минало е твърде много време от инцидента ми, което е логично. Това е последствието — заплащане за договор, в който доброволно се включих, в момента, в който слязох по страната на онзи голямочерупчест.

— Не е нужно да се изолираш, Рисн.

— Това е хубава работа. Ти сам ми я осигури.

— Защото отказваше вече да ходиш на търговски експедиции!

— Каква полза би имало от мен? Човек трябва да търгува от позицията на силата, нещо, което вече никога няма да мога да направя. А и освен това търговец на екзотични стоки, който не може да ходи? Знаеш колко е необходимо ходенето.

Встим отново взе ръката й.

— Мислех, че си уплашена. Мислех, че искаш нещо безопасно и сигурно. Но чух разни неща. Хмалка ми каза…

— Говорил си с началничката ми?

— Хората говорят.

— Работата ми тук е образцова — отсече Рисн.

— Тя не се тревожи за работата ти. — Той се обърна и погали тревата, като привлече вниманието на Чири-чири към ръката си. Животинчето присви очи. — Спомняш ли си какво ти казах, когато взе тревата?

— Че трябва да я пазя. Докато вече не изглежда странна.

— Винаги си правила заключения толкова прибързано. За себе си, сега, повече от другите. Ето, може би това ще… както и да е, погледни. — Встим й подаде кутията.

Тя се намръщи, след което плъзна дървения капак. Вътре имаше навито бяло въже. До него, лист хартия? Рисн извади листа и го зачете.

— Документ за собственост? — прошепна тя. — За кораб?

— Чисто нов — отвърна Встим. — Тримачтова фрегата, най-голямата, която някога съм притежавал — с фабриални стабилизатори за бури, от най-добрите тайленски инженери. Накарах да я построят в корабостроителницата на град Клна, която, за щастие, я заслони и от двете бури. Макар да дадох останалото от флотата си — онова, което е останало от нея — на кралицата, за да я използва срещу нападението, запазих тази.

— „Странстващото платно“ — прочете името на кораба Рисн. — Бабск, ти наистина си романтик. Не ми казвай, че вярваш на тази стара история?

— Човек може да вярва в история, без да вярва, че наистина се е случила. — Той се усмихна. — Чии правила следваш, Рисн? Кой те кара да стоиш тук? Вземи кораба. Върви! Искам да финансирам първото ти търговско пътешествие, като инвестиция. След това ще трябва да се справяш добре, за да поддържаш кораб с такъв размер!

Сега Рисн разпозна бялото въже. Беше капитанско въже, дълго около шест метра, използвано като традиционен тайленски знак за собственост. Тя щеше да го обвие с цветовете си и да го окачи на такелажа на кораба си.

Това беше подарък, който струваше цяло състояние.

— Не мога да го приема — поклати глава тя и остави кутията върху бюрото. — Съжалявам. Аз…

Той бутна въжето обратно в ръцете й.

— Просто си помисли, Рисн. Угоди на един стар човек, който вече не може да пътува.

Тя задържа въжето и очите й се насълзиха.

— Лошо. Бабск, днес ще има ревизор! Трябва да съм спокойна и готова, за да отчета трезора на кралицата!

— За щастие, ревизорът е стар приятел, който е виждал много по-лошо от теб от няколко сълзи.

— … Но ти си министърът на търговията!

— Щяха да ме накарат да отида на превзета среща със стария Колин и войниците му — обясни Встим и се наведе, — но аз настоях да дойда и да свърша това. Винаги съм искал лично да видя трезора на кралицата.

Рисн избърса сълзите си, като се опитваше да възстанови част от благоприличието си.

— Е, да се залавяме тогава. Уверявам те, че всичко е в ред.

* * *

Дебелата стоманена врата на Трезора за сфери изискваше три числа, за да бъде отворена, всяко набрано на различен циферблат в три отделни стаи. Рисн и други писари знаеха един номер, стражите на вратата пазеха втори, а ревизор — като Встим — обичайно получаваше третия от кралицата или от министъра на хазната. Всички се сменяха на произволни интервали.

Рисн знаеше със сигурност, че това бе само за показност. В свят с Вълшебни мечове истинската защита на трезора беше в броя стражи, които обграждаха сградата, и — по-важно — във внимателната проверка на съдържимото. Макар че романите бяха пълни с истории за ограбването на трезора, единствените истински кражби се бяха случили чрез злоупотреба.

Рисн нагласи циферблата на нужното число, след което дръпна лоста в своята стая. Вратата на трезора най-сетне се отвори с кънтящ трясък, тя разбърка циферблата и извика Умлак. Носачът й влезе, след което бутна задните дръжки на стола й, като повдигна предните крака, за да може да я изтъркаля да се срещне с останалите.

Встим стоеше до вече отворената врата на трезора с няколко войници. Днешният страж на вътрешната врата — Тлик — стоеше с арбалет в готовност и препречваше входа. Имаше процеп, който позволяваше на хората, разположени в трезора, да комуникират с тези отвън, но вратата не можеше да бъде отворена от вътрешната страна.

— Насрочена ревизия на личния трезор на кралицата — каза му Рисн. — Дневна парола: идентичен марш.

Тлик кимна, пристъпи назад и свали арбалета си. Встим влезе със счетоводна книга в ръка, следван от член на Стражата на кралицата: груб на вид мъж с бръсната глава и оформени като шипове вежди. След като влязоха, Умлак избута Рисн през вратата на трезора по къс коридор и в малка ниша, където друг страж — Фладм, днес — чакаше.

Носачът й изтри ръце, после й кимна и се оттегли. Тлик затвори вратата на трезора след него, металът издаде дълбок тътен, когато щракна на мястото си. Вътрешните стражи на трезора не обичаха да влиза никой, който не беше изрично упълномощен — и това включваше слугата й. Сега трябваше да разчита на тях да я движат — но за съжаление, големият й инвалиден стол беше твърде широк, за да мине между редиците рафтове в главния трезор.

Рисн почувства здравословна доза срам пред бившия си бабск, докато я отнасяха — като чувал с корени — от стола й със задни колела до по-малък стол с ръчки отстрани. Да я носят бе най-унизителната част.

Стражите оставиха обичайния й стол в нишата, близо до стъпалата към по-ниското ниво. След това Тлик и стражът, изпратен от кралицата — Рисн не знаеше името му, — взеха прътите и я внесоха в залата на главния трезор.

Дори и тук, в тази работа, където тя седеше през повечето време, недъгът й беше голямо неудобство. Срамът й бе допълнен, когато Чири-чири — на която не бе позволено да влиза в трезора по практични причини — прелетя с плющене на крила. Как беше влязла тя?

Тлик се подсмихна, но Рисн само въздъхна.

Залата на главния трезор беше изпълнена с метални рафтове, като лавици за книги, които съдържаха изложбени кутии със скъпоценни камъни. Миришеше на застояло. На място, което никога не се променяше и изобщо не бе планирано да се променя.

Стражите я носеха по един от тесните редове, светлина от сфери, вързани за коланите им, предоставяше единственото осветление. Рисн държеше капитанското въже в скута си и си играеше с него с една ръка. Със сигурност не можеше да приеме това предложение. Беше твърде щедро. Твърде невероятно.

Твърде трудно.

— Толкова е тъмно! — възкликна Встим. — Помещение, пълно с милиони скъпоценни камъни, а е тъмно?

— Повечето камъни никога не напускат тази зала — обясни Рисн. — Личните трезори на търговците са на по-ниско ниво и там има някаква светлина, със сферите, които всички носят напоследък. Тези обаче… те винаги са тук.

Притежанието над тези скъпоценни камъни се сменяше често, но всичко това се случваше с числа в счетоводна книга. Беше чудатост на тайленската система за застраховка на търговията; стига всички да бяха убедени, че тези камъни са тук, големи суми можеха да сменят притежателя си, без риск нищо да бъде откраднато.

Всеки скъпоценен камък бе внимателно описан с число, вписано едновременно на плочка, залепена за долната му част, и на рафта, върху който стоеше. Тези числа показваха какво купуваха и продаваха хората — Рисн беше шокирана, че толкова малко хора всъщност искаха да дойдат и да видят нещото, за което преговаряха да притежават.

— 0013017-36! — каза Встим. — Диамантът Бенвал! Аз го притежавах някога. Дори запомних номера. Хм. Знаеш ли, по-малък е, отколкото си мислех.

Тя и двамата стражи поведоха Встим към задната стена, на която имаше редица по-малки метални врати на сейфове. Главният трезор зад тях беше тих; днес не работеха други писари, макар Чири-чири да прелетя. Тя се сниши към стража на кралицата — като оглеждаше сферите на колана му, — но Рисн я сграбчи във въздуха.

Чири-чири се възмути, запляска с крила срещу ръката на Рисн и затрака. Рисн се изчерви, но я задържа здраво.

— Съжалявам.

— Тук долу сигурно е като ресторант за нея! — подхвърли Тлик.

— Ресторант с празни чинии — каза Рисн. — Дръж колана си под око, Тлик.

Двамата стражи сложиха стола й до определен трезор. Със свободната си ръка Рисн извади ключ от джоба си и го подаде на Встим.

— Давай напред. Трезор Тринайсети.

Встим отключи и отвори по-малкия трезор-в-трезора, който беше горе-долу с размера на гардероб.

От него се изля светлина.

Лавиците вътре бяха пълни със скъпоценни камъни, сфери, бижута и дори някои обикновени предмети като писма и стар нож. Но най-впечатляващият предмет в колекцията очевидно беше големият рубин на средния рафт. С размер на детска глава, той сияеше ярко.

Кралската капка. Скъпоценни камъни с подобен размер не бяха нещо нечувано — повечето голямочерупчести имаха сърца от скъпоценен камък с този размер. Това, което правеше Кралската капка толкова уникална, бе фактът, че все още сияеше — над двеста години след като е била затворена в трезор за първи път.

Встим я докосна с един пръст. Светлината блесна с такава яркост, че стаята изглеждаше почти като на дневна светлина, макар оцветена в кървавочервено заради цвета на скъпоценния камък.

— Удивително — прошепна Встим.

— Доколкото могат да кажат учените — обясни Рисн, — Кралската капка никога не губи своята Светлина на Бурята. Толкова голям камък трябва да свърши след месец. Има нещо общо с мрежата на кристала, липсата на недостатъци и несъвършенства.

— Твърдят, че е парче от Камъка на Десетте зори.

— Още една история? — учуди се Рисн. — Наистина си романтик.

Бившият й бабск се усмихна, след което постави парче плат върху скъпоценния камък, за да намали сиянието му и да не пречи на работата им. Той отвори счетоводната си книга.

— Да започнем с по-малките камъни и да вървим нагоре, става ли?

Рисн кимна.

Стражът на кралицата уби Тлик.

Направи го с нож, право във врата. Тлик се строполи, без да продума, макар звукът от ваденето на ножа да шокира Рисн. Коварният страж бутна стола й и я събори, докато замахваше към Встим.

Врагът подцени пъргавината на търговеца. Встим отскочи назад в трезора на кралицата, крещейки:

— Убийство! Грабеж! Бийте тревога!

Рисн се освободи от прекатурения стол, паникьосана, издърпа се настрани на ръце, повлякла крака като дървовръв. Убиецът стигна до трезора, за да се справи с нейния бабск и тя чу изпъшкване.

Момент по-късно предателят излезе, понесъл огромна червена светлина в ръката си. Кралската капка, която сияеше достатъчно ярко дори през черния плат, с който беше увита. Рисн мерна Встим, проснат на пода вътре в трезора, хванал се за хълбока.

Предателят ритна вратата и я хлопна — като затвори вътре стария търговец. Погледна към нея.

И една стрела от арбалет го уцели.

— Крадец в трезора! — чу се гласът на Фладм. — Тревога!

Рисн се издърпа до ред рафтове със скъпоценни камъни. Зад нея крадецът пое втора стрела, но изглежда дори не забеляза. Как…

Той пристъпи напред и вдигна арбалета на бедния Тлик. Стъпки и викове показваха, че няколко стражи от долното ниво са чули Фладм и се качват по стълбите. Крадецът стреля с арбалета веднъж по един ред наблизо и вик от болка от Фладм показа, че е уцелил. Друг страж пристигна секунда по-късно и атакува крадеца с меча си.

„Трябваше да изтича за помощ!“ помисли си Рисн, прилепила се до рафта. Крадецът получи резка по лицето от меча, след което остави плячката си на земята и хвана ръката на стража. Двамата мъже се сбориха и Рисн гледаше как раната върху лицето на предателя се затваря.

Той се лекуваше? Можеше… можеше ли този човек да е Сияен рицар?

Очите на Рисн се стрелнаха към големия рубин, който крадецът бе оставил. Още четири стражи се присъединиха към боя, като очевидно предполагаха, че могат да се справят сами с един човек.

„Стой настрана. Остави ги да се оправят с това.“

Чири-чири внезапно се стрелна край тях, като пренебрегна биещите се и се устреми към блестящия скъпоценен камък. Рисн се метна напред — е, по-скоро се пльосна напред, — за да хване игривчето, но пропусна. Чири-чири се приземи върху плата, под който се намираше огромният рубин.

Недалече крадецът прободе един от стражите. Рисн потръпна при ужасната гледка на борбата им, осветена от рубина, след което изпълзя напред — като влачеше краката си — и хвана скъпоценния камък.

Чири-чири затрака към нея раздразнено, докато Рисн влачеше рубина с нея зад ъгъла. Още един страж изкрещя. Падаха бързо.

„Трябва да сторя нещо. Не мога просто да си стоя тук, нали?“

Рисн сграбчи скъпоценния камък и погледна надолу към редовете между лавиците. Невъзможно разстояние, стотици метри, до коридора и изхода. Вратата беше заключена, но тя все още можеше да извика през процепа за комуникация за помощ.

Но защо? Ако петима стражи не можеха да се справят с крадеца, какво можеше да стори една саката жена?

„Моят бабск е затворен в трезора на кралицата. Кървящ.“

Тя отново погледна към дългия ред, после използва въжето, което Встим й беше дал, за да върже парчето плат около рубина и да го закачи за глезена си, за да не трябва да го носи. След което започна да се придърпва по лавиците. Чири-чири се возеше зад нея върху рубина и приглушената му светлина. Всички други се бореха за живота си, но малкото игривче пируваше.

Рисн напредваше по-бързо, отколкото очакваше, макар скоро ръцете да започнаха да я болят. Зад нея боят спря и викът на последния пазач заглъхна.

Тя удвои усилия, докато се придърпваше към изхода и стигна до нишата, където бяха оставили стола й. Тук откри кръв.

Фладм лежеше върху прага на входящия коридор, прободен със стрела, собственият му арбалет лежеше на пода до тялото му. Рисн се строполи на няколко метра от него, мускулите й пареха. Сферите на колана му осветяваха стола й и стъпалата надолу към по-ниското ниво на трезора. Оттам нямаше да дойде повече помощ.

Покрай тялото на Фладм, коридорът водеше към външната врата.

— Помощ! — кресна тя. — Крадец!

Стори й се, че чува гласове от другата страна, през процепа за комуникация. Но… щеше да отнеме на стражите отвън време да отворят вратата, тъй като не знаеха и трите кода. Може би това беше добре. Крадецът не можеше да избяга, преди да я отворят, нали?

Разбира се, това значеше, че тя е затворена вътре с него, докато Встим кървеше…

Тишината зад гърба й я тревожеше. Рисн се издърпа до трупа на Фладм и взе арбалета и стрелите му, след което се затегли към стъпалата. Обърна се, остави огромния рубин до себе си и се надигна, за да застане седнала до стената.

Тя зачака, потна, докато се бореше да насочи тежкото оръжие в тъмнината на трезора. Някъде вътре прозвучаха приближаващи се стъпки. Трепереща, тя люлееше арбалета напред-назад, като търсеше движение. Едва тогава забеляза, че арбалетът не е зареден.

Рисн ахна, след което бързо извади една стрела. Погледна от нея към оръжието, безпомощна. Очакваше се да заредиш оръжието, като стъпиш в стремето отпред, след което да го дръпнеш нагоре. Лесна работа, ако можеш изобщо да стъпваш.

Една фигура се появи от мрака. Плешивият пазач, с разкъсани дрехи и меч, от който капеше кръв, в ръката му в сянка.

Рисн свали арбалета. Какво значение имаше? Нима си мислеше, че може да се бие? Този мъж така или иначе можеше просто да се излекува.

Тя беше сама.

Безпомощна.

Живей или умри. Пукаше ли й?

„Аз…“

„Да. Да, пука ми! Искам да управлявам своя собствен кораб!“

Едно размазано петно внезапно се стрелна и прелетя край крадеца. Чири-чири се движеше с ослепителна скорост, кръжеше над мъжа и привличаше вниманието му.

Рисн като обезумяла сложи стрелата на арбалета, след което взе капитанското въже от торбата на рубина и върза единия край за стремето в предната част на оръжието. Завърза другата за задната част на тежкия си дървен стол. Когато направи това, погледна към Чири-чири и се поколеба.

Игривчето се хранеше от крадеца. Линия светлина се спускаше от него, но това беше странна, тъмна, виолетова светлина. Чири-чири летеше наоколо, като я извличаше от мъжа, чието лице се топеше и разкриваше отдолу кожа с мраморни шарки.

Парш? С някакъв вид маскировка?

Не, Пустоносен. Той изръмжа и каза нещо на непознат език, като замахваше към Чири-чири, която се стрелкаше из мрака.

Рисн сграбчи здраво арбалета с една ръка, след което с другата бутна стола си надолу по дългото стълбище.

Той падна с трясък, въжето се нижеше след него. Рисн държеше арбалета с другата си ръка. Въжето се опъна стегнато, когато столът спря на стълбите и тя дръпна арбалета назад в същия момент, като увисна на него с всички сили.

Щрак.

Тя отряза въжето с ножа, който носеше на колана си. Крадецът се хвърли към нея, Рисн се завъртя — крещяща — и дръпна спусъка на арбалета. Не знаеше как да се прицели точно, но крадецът услужливо надвисна над нея.

Стрелата на арбалета го уцели право в брадичката.

Той се строполи и, слава богу, остана неподвижен. Каквато и сила да го бе лекувала, бе изчезнала, погълната от Чири-чири.

Игривчето се стрелна отгоре и кацна на корема й, като тракаше щастливо.

— Благодаря ти — прошепна Рисн, пот се спускаше по страните на лицето й. — Благодаря ти, благодаря ти. — Тя се поколеба. — Ти да не си… пораснала?

Чири-чири тракаше щастливо.

„Встим. Трябват ми резервните ключове.“

И… онзи рубин, Кралската капка. Пустоносните бяха опитали да го откраднат. Защо?

Рисн захвърли арбалета настрана, след което се задърпа към вратата на трезора.

I-14
Тефт

Тефт можеше да функционира.

Човек се учеше как да го прави. Как да се вкопчва в нормалните части от живота си, за да не се тревожат хората твърде много. За да не бъде прекалено ненадежден.

Понякога се объркваше. Това подкопаваше доверието, до момента, в който вече бе трудно сам да си казва, че може да се справи. Той знаеше, дълбоко в себе си, че отново ще свърши сам. Мъжете от Мост Четири щяха да се изморят да го измъкват от неприятностите.

Но засега Тефт функционираше. Той кимна към Малата, която се трудеше на Клетвената порта, след което поведе мъжете си през платформата и към рампата за Уритиру. Те бяха унила група. Малцина проумяваха смисъла на онова, което бяха научили, но всички усещаха, че нещо се е променило.

За Тефт в това имаше идеален смисъл. Все пак не можеше да бъде лесно, нали? Не и в този буреносен живот.

Извиващ се път през коридори и стълбища водеше обратно към казармите им. Докато вървяха, в коридора до Тефт се появи жена, приблизително с неговата височина, сияеща с мека синьо-бяла светлина. Буреносно духче. Той демонстративно не я погледна.

— Имаш Думи за изричане, Тефт — каза тя в ума му.

— Бурята да те отнесе — промърмори той.

— Започнал си този път. Кога ще кажеш на другите клетвите, в които си се заклел?

— Не съм…

Тя внезапно се извърна от него, застана нащрек, загледана надолу по коридора към казармите на Мост Четири.

— Какво? — попита Тефт. — Нещо не е наред ли?

— Нещо определено не е наред. Бягай бързо, Тефт!

Той изтича пред останалите мъже, като ги накара да се развикат подире му. Запрепъва се към вратата на казармите им и я отвори.

Миризмата на кръв моментално го удари. В общата стая на Мост Четири цареше пълна бъркотия, а кръв бе изцапала пода. Тефт изкрещя и забърза през стаята, за да открие три трупа в края й. Той пусна копието си и падна на колене до Скалата, Бисиг и Ет.

„Все още диша“, помисли си той, докато опипваше врата на Скалата. „Все още диша. Спомни си обучението на Каладин, глупако.“

— Проверете останалите! — кресна, когато още мостови се присъединиха към него. Свали палтото си и го положи върху раните на Скалата; рогоядецът беше нарязан добре, няколко рани, които изглеждаха като нанесени от нож.

— Бисиг е жив — извика Пеет. — Макар че… бурите да го отнесат, това е рана от Вълшебен меч!

— Ет… — започна Лопен, коленичил до третото тяло. — Бурите да го…

Тефт се поколеба. Ет беше онзи, който днес носеше Острието на Чест. Мъртъв.

„Дошли са за Острието“, осъзна той.

Хуио — който беше по-добър в полевата медицина от Тефт — пое грижите над Скалата. С кръв по ръцете си, Тефт се запрепъва назад.

— Трябва ни Ренарин — каза Пеет. — Това е най-добрият шанс на Скалата!

— Но къде отиде той? — попита Лин. — Беше на срещата, обаче си тръгна. — Тя погледна към Ларан, един от предишните вестоносци — най-бързият измежду тях. — Тичай към поста на стражите! Те трябва да имат далекосъобщител, с който да се свържем с Клетвената порта!

Ларан изхвърча от стаята. Наблизо Бисиг изстена. Клепачите му затрепкаха и очите му се отвориха. Цялата му ръка беше сива, а униформата му — нарязана.

— Бисиг! — викна Пеет. — Бурите да го вземат, какво се случи?

— Помислих… помислих, че е един от нас — измърмори мъжът. — Не погледнах наистина… докато не нападна. — Той се отпусна назад, стенещ, и затвори очи. — Носеше куртка на мостови.

— Отче на Бурята! — възкликна Лейтен. — Видя ли лицето?

Бисиг кимна.

— Никой, който да познавам. Нисък мъж, алет. Куртка на Мост Четири, лейтенантски възли на рамото…

Лопен, застанал наблизо, се намръщи и погледна към Тефт.

Куртка на офицер от Мост Четири, облечена като маскировка. Куртката на Тефт, която беше продал преди седмици на пазара. За да вземе няколко сфери.

Той се запрепъва назад, докато мъжете се тълпяха покрай Скалата и Бисиг, след което побягна през падащата пелена от духчета на срама към коридора отвън.

Част пета
Нов съюз
Сияйните рицари * Аш * Навани * Адолин * Таравангян * Янагон * Палона * Вайър * Шутът

114
Цената

ПЕТ ГОДИНИ И ПОЛОВИНА ПО-РАНО

Далинар се свести, задъхан, в каросерията на фургон за буря. Сърцето му биеше силно, той се завъртя, изрита настрани празни бутилки и вдигна юмруци. Отвън останките от бурята измиваха стените с дъжд.

Какво, в десетото име на Всемогъщия, беше това? В единия момент той лежеше в бункера си. В следващия беше… Ами не помнеше точно. Какво му причиняваше пиенето сега?

Някой почука на вратата.

— Да? — обади се Далинар прегракнало.

— Керванът се подготвя за тръгване, Сиятелни господарю.

— Вече? Дъждът още не е спрял.

— Мисля, че, хм, нямат търпение да се отърват от нас, сър.

Далинар бутна вратата. Фелт стоеше отвън, жилав човек с дълги, увиснали мустаци и бледа кожа. Сигурно имаше шинска кръв в него, ако се съдеше по очите му.

Въпреки че Далинар не беше казал изрично какво смята да прави тук навън, в Хекси, войниците му явно разбираха. Той не бе сигурен дали трябва да е горд от верността им, или скандализиран от това колко лесно приеха намерението му да посети Нощната пазителка. Разбира се, един от тях — самият Фелт — беше идвал насам и преди.

Отвън керванджиите вдигаха чулите си. Бяха се съгласили да го оставят тук, по пътя им, но отказваха да го заведат по-близо до Долината.

— Можеш ли да ни заведеш до края на пътя? — попита Далинар.

— Разбира се — отговори Фелт. — На по-малко от ден път сме.

— Тогава кажи на добрия водач на кервана, че ще си вземем фургоните и ще се отделим от него тук. Плати му каквото ти поиска, Фелт, след което сложи и още малко отгоре.

— Щом казваш, Сиятелни господарю. На мен ми се струва, че да има Броненосец край себе си би трябвало да е достатъчна отплата.

— Обясни му, че донякъде си купуваме мълчанието му.

Далинар изчака, докато дъждът почти спря, след което си облече куртката и излезе навън, за да се присъедини към Фелт, който крачеше в началото на върволицата от фургони. Не искаше вече да седи затворен.

Бе очаквал тази страна да изглежда като алетските равнини. Все пак пометената от вятъра плоска земя на Хекси не беше много по-различна от тази по родните му места. И все пак никъде не се мяркаха скални пъпки. Земята бе покрита с гънки, като замръзнали вълнички в езеро, около шест-седем сантиметра дълбоки. Имаха коричка от страната на бурите, покрита с лишеи. Откъм подветрената страна по земята се разпростираше трева, ниска и сплескана.

Редките дървета тук бяха мършави, превити неща с трънливи листа. Клоните им се бяха извили толкова към подветрената страна, че почти достигаха земята. Сякаш някой от Вестителите бе преминал през това място и бе огънал всичко настрани. Близките планински склонове бяха голи, ерозирали и изглеждаха сурови.

— Вече не е далеч, сър — каза Фелт. Ниският мъж едва стигаше до средата на гръдния кош на Далинар.

— Когато си идвал тук предишния път — започна Далинар. — Какво… какво видя?

— Ако трябва да съм честен, сър, нищо. Тя не дойде при мен. Не отива при всички, нали разбирате. — Той плесна с ръце и дъхна в тях. Напоследък беше зима. — Ще искате да влезете точно след като се стъмни. Сам, сър. Тя избягва групите.

— Имаш ли представа защо не те е посетила?

— Ами най-доброто ми предположение беше, че не харесва чужденци.

— И аз може да имам проблем.

— Вие сте малко по-малко чужд, сър.

Напред по пътя група малки тъмни същества се разпръсна иззад едно дърво и се устреми във въздуха, всички заедно. Далинар зяпна, като видя скоростта и пъргавостта им.

— Пилета? — попита той. Малки и черни, с големината на човешки юмрук.

Фелт се изкикоти.

— Да, дивите пилета се появяват толкова далеч на изток. Но не разбирам какво правят от тази страна на планината.

Пилетата накрая си избраха друго прегърбено дърво и се настаниха в клоните му.

— Сър — заговори Фелт. — Извинете за въпроса, но сигурен ли сте, че искате да го направите? Там вътре ще бъдете във властта й. И няма вие да изберете цената, която ще платите.

Далинар не каза нищо, под краката му хрущяха плевели, които трептяха и се извиваха, щом ги докоснеше. Тук, в Хекси, имаше толкова много пустош. В Алеткар не можеше да вървиш повече от ден-два, преди да се натъкнеш на някое фермерско село. Те продължиха похода си поне още три часа, в които Далинар чувстваше едновременно нетърпение да приключи с това и — в същия момент — нежелание да продължава. Бе се наслаждавал на новооткритото си чувство за цел. Заедно с това решението му бе давало извинения. Ако така и така отиваше при Нощната пазителка, защо да се бори с пиенето?

Бе прекарал голяма част от пътуването в опиянение. Сега, когато алкохолът свършваше, гласовете на мъртвите сякаш го преследваха. Бяха най-лоши, когато се опитваше да заспи и той усещаше тъпа болка зад очите си от недостатъчната отмора.

— Сър — обади се Фелт след известно време. — Погледнете там. — Той посочи към тънка ивица зелено, която обагряше обруления от ветровете планински склон.

С приближаването им пред Далинар се откри по-добра гледка. Планините тук се разделяха в долина и тъй като входът й сочеше на североизток, подножията заслоняваха вътрешността от бури.

Така че тук растителният живот бе експлодирал. Ластари, папрати, цветя и треви растяха заедно в стена от храсталак. Над тях се извисяваха дървета и те не бяха онези издръжливи тежкостъпи от родината му. Тези бяха чворести, високи и извити, с клони, които се преплитаха един в друг. По тях растяха висящи мъхове и ластари, а наоколо подскачаха множество духчета на живота.

Всичко се струпваше едно върху друго, тръстики и клони, които стърчаха във всички посоки, папрати, толкова обрасли с ластари, че увисваха под тежестта им. Това напомни на Далинар за бойно поле. Голям гоблен, който изобразяваше хора в битка на живот и смърт, всеки се бореше за напредък.

— Как се влиза там? — попита той. — Как минаваш през това?

— Има няколко пътеки — отвърна Фелт. — Ако човек се вгледа достатъчно добре. Тук ли ще лагеруваме, сър? Утре можете да потърсите за път и да вземете окончателно решение.

Той кимна и двамата седнаха на края на пролома, достатъчно близо, че да могат да подушат влагата вътре. Нагласиха фургоните като бариера между две дървета и мъжете скоро си бяха сглобили палатките. Бързаха да запалят огън. Имаше… усещане в това място. Сякаш човек можеше да чуе как всичките тези растения растат. Долината потръпваше и пропукваше. Когато оттам се вдигнеше вятър, беше горещ и влажен.

Слънцето залезе зад планините и ги потопи в мрак. Скоро след това Далинар тръгна към вътрешността. Не можеше да чака още един ден. Звукът го привличаше. Ластарите шумоляха, движеха се, докато малки животинки бягаха из тях. Листата се извиваха. Мъжете не извикаха след него, разбираха решението му.

Той пристъпи в спарената, влажна долина, ластари се спускаха по главата му. Едва успяваше да види нещо в мрака, но Фелт беше прав — докато лиани и клони се огъваха край него, се разкриваха пътеки и позволяваха на Далинар да влезе със същата неохота, с която стражи позволяваха непознат човек да остане в присъствието на краля им.

Беше се надявал Вълнението да му помага тук. Това бе предизвикателство, нали? Но не усети нищо, дори и намек.

Влачеше се през мрака и изведнъж се почувства като глупак. Какво правеше тук? Преследваше едно езическо суеверие, докато останалите Върховни принцове се събираха, за да накажат убийците на Гавилар? Трябваше да бъде на Пустите равнини. Там щеше да се промени, там можеше отново да стане човекът, който бе преди. Искаше да избяга от пиенето? Просто трябваше да призове Заклеващия и да открие някой, с когото да се бие.

Кой знаеше какво има там в тази гора? Ако той беше разбойник, със сигурност точно на такова място щеше да се устрои. Хората вероятно се тълпят тук. В името на Преизподнята! Нямаше да бъде изненадан да открие, че някой е започнал всичко това, просто за да привлича нищо неподозиращи жертви.

Чакай. Какво бе това? Звук, различен от шумолене в храсталака или отдръпващи се ластари. Той спря на място, заслушан. Беше…

Плач.

„О, Всемогъщи в небесата. Не.“

Чу плачът на момче, което се молеше за живота си. Звучеше като Адолин. Далинар се обърна по посока на звука, търсеше в тъмнината. Други писъци и молби се присъединиха към плача, хора изгаряха и умираха.

В пристъп на паника побягна натам, откъдето беше дошъл. Моментално се спъна в храсталака.

Падна върху изгнило дърво, ластари се заизвиваха под пръстите му. Хора пищяха и виеха навсякъде около него, звуците ехтяха в почти непрогледната тъмнина.

Обезумял, той призова Заклеващия и се изправи със залитане на крака, след което започна да реже, опитвайки се да разчисти пространство. Тези гласове. Навсякъде край него!

Мина покрай ствол на дърво, пръстите му се вплетоха във висящия мъх и мократа кора. Входът насам ли беше?

Изведнъж се видя в Ничиите хълмове, бореше се с онези предатели парши. Видя се как убива, разсича и погубва. Видя страстта си, с разширени очи и стиснати зъби в ужасяваща гримаса. Гримаса на череп.

Видя се как души Елокар, който никога не бе притежавал държанието или чара на баща му. Далинар поемаше трона. Така или иначе трябваше да бъде негов.

Армиите му се изливаха в Хердаз, след това в Я Кевед. Той се превръщаше в крал на кралете, могъщ владетел, чиито постижения далеч надминаваха онези на брат му. Далинар създаваше обединена воринска империя, която покриваше половин Рошар. Невиждан подвиг!

И той ги видя как горят.

Стотици села. Хиляди и хиляди хора. Това бе единственият начин. Ако някой град се опълчи, го опожаряваш напълно. Избиваш всеки, който се противи и оставяш труповете на любимите им хора, за да се хранят мародерите с тях. Изпращаш ужас пред себе си като буря, докато враговете ти не се предадат.

Пропастта щеше да бъде първият от много подобни примери. Той се виждаше да стои върху купчина трупове и да се смее. Да, бе избягал от пиенето. Бе се превърнал в нещо велико и ужасяващо.

Това беше неговото бъдеще.

Задъхан, Далинар падна на колене в тъмната гора и позволи на гласовете да се струпат край него. Чуваше Иви сред тях, която плачеше, докато изгаряше до смърт, невидяна, непозната. Сама. Той остави Заклеващия да се изплъзне от пръстите му и да се разпадне в мъгла.

Плачът взе да заглъхва, докато не стана далечен.

— Син на Чест… — нов звук прошепнат по ветровете, глас като шумоленето на дърветата.

Далинар отвори очи и се намери в малък проход, окъпан в звездна светлина. В мрака отвъд дърветата се движеше някаква сянка, придружавана от шума на извиващи се ластари и полюляваща се трева.

— Здравей, човеко. Миришеш на отчаяние. — Женският глас беше като стотици преплитащи се шепоти. Издължената фигура се движеше сред дърветата край прохода, дебнеше го като хищник.

— Говори се… че ти можеш да промениш човек — каза Далинар изтощено.

Нощната пазителка се изтече от мрака. Представляваше тъмнозелена мъгла, смътно оформена като пълзящ човек. Твърде дълги ръце се протягаха напред и я издърпваха, докато се носеше над земята. Същността й, подобно на опашка, се простираше зад нея, виеше се около стволовете на дърветата и изчезваше в гората.

Неразличима и мъглива, тя се виеше като река или змиорка, и единствената част от нея с определени детайли, беше гладкото й, женско лице. Тя се плъзна към него, докато носът й не се озова на сантиметри от неговия, подкупващите й черни очи срещнаха неговите. Мънички ръце поникнаха от мъгливите страни на главата й. Те се протегнаха и обгърнаха лицето му, като го покриха с хиляди студени — въпреки това нежни — милувки.

— Какво желаеш от мен? — попита Нощната пазителка. — Каква молба те води при мен, Син на Чест? Син на Зло?

Тя започна да обикаля край него. Малките черни длани продължаваха да докосват лицето му, но ръцете им се удължиха и се превърнаха в пипала.

— Какво би искал? — продължи тя. — Слава? Богатство? Умение? Би ли искал да можеш да размахваш меч и никога да не се изморяваш?

— Не — прошепна Далинар.

— Красота? Последователи? Мога да подхраня мечтите ти, да те направя знаменит.

Черните й мъгли се увиха около него. Малките филизи гъделичкаха кожата му. Тя отново доближи лицето си до неговото.

— Каква е молбата ти?

Далинар примига, за да прогони сълзите, заслушан в звуците на умиращи деца в далечината, и прошепна една-единствена дума:

— Прошка.

Филизите на Нощната пазителка се отдръпнаха от лицето му, като отрязани пръсти. Тя се наклони назад, присвила устни.

— Може би искаш притежания — продължи. — Сфери, скъпоценни камъни. Вълшебно въоръжение. Острие, което кърви тъмнина и не може да бъде победено. Мога да ти дам тези неща.

— Моля те — простена Далинар и си пое накъсан дъх. — Кажи ми. Мога ли… Мога ли някога да получа прошка?

Не това бе възнамерявал да поиска.

Не можеше да си спомни какво бе възнамерявал да поиска.

Нощната пазителка се виеше около него, развълнувана.

— Прошката не е молба. Какво се очаква да направя за теб? Какво да ти дам? Говори, човеко. Аз…

ТОВА Е ДОСТАТЪЧНО, ДЕТЕ.

Новият глас стресна и двама им. Ако гласът на Нощната пазителка беше като шепнещ вятър, новият бе като от тресящи се камъни. Нощната пазителка се отдръпна от него с едно рязко движение.

Колебливо, Далинар се обърна и откри жена с кафява кожа — цвета на кората на тъмно дърво — да стои в края на прохода. Имаше внушителна фигура и носеше спускаща се до земята кафява рокля.

— Майко? — попита Пазителката. — Майко, той дойде при мен. Аз щях да го благословя.

БЛАГОДАРЯ ТИ, ДЕТЕ, отвърна жената. НО ТОЗИ ДАР НЕ Е ПО СИЛИТЕ ТИ. Тя погледна Далинар. МОЖЕШ ДА СЕ ОБЪРНЕШ КЪМ МЕН, ДАЛИНАР КОЛИН.

Вцепенен от това сюрреалистично представление, Далинар се стегна.

— Коя си ти?

НЯКОЯ, КОЯТО ТИ НЯМАШ ВЛАСТТА ДА РАЗПИТВАШ. Тя тръгна през гората и Далинар я последва. Сега му се струваше по-лесно да се движи през храсталака, макар ластарите и клоните да се изтягаха към странната жена. Роклята й сякаш се сливаше с тях, тъмният плат се превръщаше в кора или трева.

Нощната пазителка се виеше зад тях, тъмната й мъгла течеше през пролуките сред шубраците. Далинар я намираше за доста изнервяща.

ТРЯБВА ДА ИЗВИНИШ ДЪЩЕРЯ МИ, рече жената. ТОВА Е ПЪРВИЯТ ПЪТ ОТ ВЕКОВЕ НАСАМ, В КОЙТО ИДВАМ ЛИЧНО ДА РАЗГОВАРЯМ С НЯКОЙ ОТ ВАС.

— Значи не се случва винаги така?

РАЗБИРА СЕ, ЧЕ НЕ. ОСТАВИЛА СЪМ Я ТЯ ДА СЪДИ ТУК. Жената прокара пръсти през мъгливата коса на Нощната пазителка. ПОМАГА Й ДА ВИ РАЗБЕРЕ.

Далинар се намръщи, опитвайки се да осъзнае всичко това.

— Какво… защо избра да се покажеш сега?

ЗАРАДИ ВНИМАНИЕТО, КОЕТО ОСТАНАЛИТЕ ТИ ОБРЪЩАТ. И КАКВО ТИ КАЗАХ ЗА НАСТОЯТЕЛНИТЕ ВЪПРОСИ?

Далинар млъкна.

ЗАЩО ДОЙДЕ ТУК, ЧОВЕКО? НИМА НЕ СЛУЖИШ НА ЧЕСТ, ОНЗИ, КОГОТО ВСИЧКИ ВИЕ НАРИЧАТЕ ВСЕМОГЪЩИЯ? ПОМОЛИ НЕГО ЗА ПРОШКА.

— Обърнах се към ардентите — отвърна Далинар. — Не получих онова, което очаквах.

ПОЛУЧИЛ СИ ОНОВА, КОЕТО СИ ЗАСЛУЖИЛ. ИСТИНАТА, КОЯТО СТЕ ИЗРАБОТИЛИ ЗА СЕБЕ СИ.

— В такъв случай съм обречен — прошепна той и спря на място. Все още можеше да чуе всички онези гласове. — Те плачат, Майко.

Тя го погледна отново.

— Чувам ги, когато затворя очи. Навсякъде около мен, молят ме да ги спася. Подлудяват ме.

Жената го съзерцаваше, Нощната пазителка се увиваше около краката й, после около тези на Далинар, накрая пак около краката на майка си.

Тази жена… тя беше нещо повече, отколкото той можеше да види. Ластарите от роклята й се извиваха в земята, проникваха във всичко. В този момент осъзна, че не вижда нея, а само частичка, с която можеше да общува.

Тази жена се простираше във вечността.

ТОВА ЩЕ БЪДЕ ТВОЯТ ДАР. НЯМА ДА ТЕ НАПРАВЯ ЧОВЕКА, КОЙТО МОЖЕШ ДА БЪДЕШ. НЯМА ДА ТИ ДАМ ДАРБАТА, СИЛАТА, НИТО ЩЕ ОТНЕМА ОТ НАТРАПЧИВИЯ ТИ ИМПУЛС.

НО ЩЕ ТИ ДАМ… ПОДРЯЗВАНЕ. ВНИМАТЕЛНО ПОДРЯЗВАНЕ, КОЕТО ДА ТИ ПОЗВОЛИ ДА РАСТЕШ. ЦЕНАТА ЩЕ БЪДЕ ВИСОКА.

— Моля те — каза Далинар. — Каквото и да е.

Тя пристъпи обратно към него.

КАТО ПРАВЯ ТОВА, АЗ МУ ДАВАМ ОРЪЖИЕ. ОПАСНО, МНОГО ОПАСНО. И ВСЕ ПАК ВСИЧКИ НЕЩА ТРЯБВА ДА БЪДАТ КУЛТИВИРАНИ. КАКВОТО СЕГА ЩЕ ВЗЕМА ОТ ТЕБ, СЛЕД ВРЕМЕ ЩЕ ПОРАСНЕ ОТНОВО. ТОВА Е ЧАСТ ОТ ЦЕНАТА.

ДОБРЕ ЩЕ МИ СЕ ОТРАЗИ ДА ИМАМ ЧАСТ ОТ ТЕБ, ДОРИ И НАКРАЯ ДА СТАНЕШ НЕГОВ. ВИНАГИ СИ БИЛ ПРЕДОПРЕДЕЛЕН ДА ДОЙДЕШ ПРИ МЕН. АЗ КОНТРОЛИРАМ ВСИЧКИ НЕЩА, КОИТО МОГАТ ДА БЪДАТ ОТГЛЕДАНИ, ИЗХРАНЕНИ.

ТОВА ВКЛЮЧВА И ТОЯГИТЕ.

Тя го хвана и дърветата се спуснаха, клоните, ластарите. Гората се сви около него и пропълзя в цепките покрай очите му, под ноктите му, в устата и в ушите му. В порите му.

ДАР И ПРОКЛЯТИЕ, заяви Майката. ТАКА СЕ ПРАВИ. ЩЕ ВЗЕМА ТЕЗИ НЕЩА ОТ УМА ТИ. И С ТЯХ ЩЕ ВЗЕМА И НЕЯ.

— Аз… — Далинар се опита да говори, докато растенията го поглъщаха. — Чакай!

Забележително, ластарите и клоните спряха. Далинар висеше там, промушен от филизи, които някак бяха пробили кожата му. Нямаше болка, но той ги усещаше да се извиват в самите му вени.

ГОВОРИ.

— Ще вземеш… — Костваше му усилие да говори. — Ще ми вземеш Иви?

ВСИЧКИ СПОМЕНИ ЗА НЕЯ. ТОВА Е ЦЕНАТА. ДА СПРА ЛИ?

Далинар стисна очи. Иви…

Никога не я бе заслужавал.

— Направи го — прошепна.

Ластарите и клоните се впуснаха напред и започнаха да късат парчета от вътрешностите му.

* * *

Далинар изпълзя от гората на следващата сутрин. Мъжете се втурнаха към него, носеха вода и превръзки, макар колкото и да бе странно, той да нямаше нужда от тях.

Но беше изморен. Много, много изморен.

Те го настаниха в сянката на фургона за буря, духчета на изтощението се въртяха из въздуха. Малли — съпругата на Фелт — бързо написа бележка чрез далекосъобщител за кораба.

Далинар поклати глава, спомените му бяха мъгливи. Какво… какво се беше случило? Наистина ли бе помолил за прошка?

Не можеше да проумее защо. Зле ли се бе чувствал задето провали… Той се пресегна към думата. Задето провали…

Бурите да го отнесат. Жена си. Толкова ли зле се бе чувствал, задето бе позволил убийци да отнемат живота й? Той затърси из ума си и откри, че не можеше да си спомни как е изглеждала. Нямаше образ на лицето й, нямаше спомени за времето, което са прекарали заедно.

Нищо.

Спомняше си тези последни няколко години, изживени като пияница. Годините преди това, прекарани в битки. Всъщност всичко в миналото му изглеждаше ясно освен нея.

— Е? — попита Фелт, като коленичи до него. — Предполагам, че… се е случило.

— Да — отвърна Далинар.

— Има ли нещо, за което ние трябва да знаем? — попита мъжът. — Веднъж чух за човек, който дошъл на посещение тук, и оттам насетне всеки човек, когото докоснел, падал нагоре вместо надолу.

— Няма нужда да се тревожите. Проклятието ми е само за мен. — Колко странно, да може да си спомни места, където е била, но да не помни… хм… бурите да го вземат, името й.

— Какво беше името на жена ми? — попита Далинар.

— Шшшш? — каза Фелт. Прозвуча като безсмислени звуци.

Далинар се стресна. Напълно ли му бе отнета? Дали това… не беше цената? Да… мъката го бе накарала да страда през последните години. Бе претърпял нервен срив, когато беше загубил жената, която бе обичал.

Е, предполагаше, че я е обичал. Любопитно.

Нищо.

Изглежда Нощната пазителка бе взела спомените за жена му и като беше направила това, го бе дарила със спокойствие. Обаче той все още изпитваше тъга и вина за провала си пред Гавилар, така че не беше напълно изцерен. Все още искаше бутилка, която да притъпи скръбта по загубата на брат му.

Щеше да се откаже от този навик. Когато мъже под негово командване злоупотребяваха с алкохола, той откриваше, че решението е да ги претоварва с работа и да не им позволява да вкусят силно вино. И той самият можеше да стори същото. Нямаше да бъде лесно, но щеше да се справи.

Далинар се успокои, но имаше чувството, че още нещо от него липсва. Нещо, което не можеше да определи. Слушаше как мъжете разтурват лагера и си разказват смешки сега, когато вече можеха да си тръгват. Освен това чуваше шумолящи листа. И нищо друго. Не трябваше ли да чува…

Той поклати глава. Всемогъщи, ама че глупаво пътуване беше това. Наистина ли бе бил толкова слаб, че бе имал нужда горски дух да облекчава скръбта му?

— Трябва да съм във връзка с краля — заяви той и се изправи. — Кажете на хората ни на доковете да влязат в контакт с армиите. Докато пристигна, искам да разполагат с бойните карти и плановете за завладяването на паршендите.

Беше се самосъжалявал достатъчно дълго. Не винаги беше бил най-добрият брат или най-добрият светлоок. Бе се провалил в следването на Кодексите и това бе коствало живота на Гавилар.

Никога повече.

Далинар изпъна униформата си и погледна към Малли.

— Кажи на моряците, че докато са на пристанището, трябва да ми намерят бройка на алетски от една книга, наречена „Пътят на кралете“. Бих искал отново да ми бъде прочетена. Последния път не бях с ума си.

115
Погрешната страст

„Те дойдоха от друг свят, използвайки сили, които бяха абсолютно забранени. Опасни сили, на духчета и на Стихии. Бяха унищожили земите си и дойдоха при нас на колене.“

Из Еилската стела

През прозореца нахлу палав океански вятър и разбърка косата на Далинар, докато той стоеше във вилата си в град Тайлен. Вятърът беше прорязващо студен. Освежаващ. Не се застоя, а го подмина, като обърна страниците на книгата му с тихо шумолене.

Долетя от Вечната Буря.

Кървавочервена. Бясна. Изгаряща. Облаците на Вечната буря се носеха от запад. Като кръв, която се издига във вода, всяка нова светкавица започваше от предишната, кръвоизливи от светлина. И под бурята — в сянката й и върху това бушуващо море — кораби изпъстряха вълните.

— Кораби? — прошепна той. — Те са плавали по време на бурята?

— Той я контролира — отвърна Отеца на Бурята, гласът му беше слаб. — Като потропването на дъжда. Той я използва, както Чест някога използваше мен.

Толкова със спирането на врага в океана. Новосъздадената армада на Далинар бе побягнала, за да се скрие от бурята, а врагът беше плавал необезпокояван. Коалицията така или иначе се бе раздробила; те нямаше да защитят този град.

Бурята се забави, когато затъмни залива пред град Тайлен — след което изглежда спря. Бе превзела небето на запад, но странно, не продължи. Вражески кораби стояха в сянката й, много от тях се спряха направо в бреговете.

Войските на Амарам се изсипаха от портите, за да удържат земята между залива и града; нямаше достатъчно място, за да маневрират върху стената. Алетите бяха полеви войски и най-добрият им шанс за победа щеше да включва да се бият с паршите, докато те слизаха от корабите. Зад тях тайленски войски се качиха на стената, но те не бяха ветерани. Военната флота винаги е била силната им страна.

Далинар можеше бегло да чуе генерал Хал на улицата долу, да крещи за бегачи и писари, които да изпратят вест в Уритиру и да повикат подкрепления от алети. „Твърде бавно“, помисли си Далинар. Да се изпратят подходящо количество войски можеше да отнеме часове и макар Амарам да пришпорваше мъжете си, те нямаше да се съберат навреме за подобаващо нападение над корабите.

И тогава се появиха и Слетите, десетки от които се стрелнаха към небето от корабите. Той си представи армиите си обградени, докато напускаха Клетвената порта, нападнати от въздуха, докато се опитваха да се бият през улиците, за да стигнат долната част на града.

Всичко се навързваше с плашеща красота. Армадата им, която бяга от бурята. Неподготвените им армии. Внезапното изпаряване на подкрепленията…

— Той е планирал всичко.

— Той така прави.

— Знаеш ли, Култивация ме предупреди, че спомените ми ще се върнат. Каза, че ме „подрязва“. Знаеш ли защо направи това? Трябваше ли да си спомня?

— Не зная. Важно ли е?

— Това зависи от отговора на един въпрос — отвърна Далинар. Той внимателно затвори книгата върху скрина пред прозореца, след което опипа символите на корицата й. — Каква е най-важната стъпка, която може да предприеме човек?

После изпъна синята си униформа и взе големия том. С удобното тегло на „Пътят на кралете“ в ръката си, Далинар излезе през вратата и тръгна през града.

* * *

— Целият този път — прошепна Шалан, — а те са вече тук?

Каладин и Адолин стояха като две статуи от двете й страни, лицата им представляваха идентични стоически маски. Тя можеше бегло да види Клетвената порта; онази кръгла платформа на ръба на моста беше с точния размер на контролната сграда.

Стотици и стотици странни духчета стояха в езерото от мъниста, което маркираше брега на град Тайлен. Изглеждаха бегло човекоподобни, макар да бяха чудати и особени, като блестяща черна светлина. По-скоро като драскулки на човешки очертания, като рисунките, които бе правила в полудяло състояние.

На брега голяма тъмна маса от жива червена светлина се спускаше по обсидиановата земя. Беше нещо по-ужасно от всички останали — нещо, което причиняваше болка в очите й, когато го гледаше. И сякаш това не беше достатъчно, няколко Слети минаха над главите им и се приземиха на моста, който водеше към платформата на Клетвената порта.

— Те знаеха — каза Адолин. — Те ни доведоха тук с онова прокълнато видение.

— Пази се — прошепна Шалан — от всеки, който твърди, че е способен да вижда бъдещето.

— Не. Не, това не беше от него! — Каладин гледаше ту единия, ту другия, обезумял, и най-сетне се обърна към Сил за подкрепа. — Беше както, когато Отеца на Бурята… искам да кажа…

— Лазур ни предупреди за този път — напомни Адолин.

— И какво друго можехме да сторим? — попита Каладин, гласът му бе тих, беше се отдръпнал назад с останалите в сенчестия навес на дърветата. — Не можехме да отидем в Рогоядските върхове, както искаше Лазур. Враговете чакат и там! Всички казват, че корабите им патрулират там. — Каладин поклати глава. — Това беше единствената ни възможност.

— Нямаме достатъчно храна, за да се върнем… — започна Адолин.

— Дори и да имахме — прошепна Сил, — къде бихме отишли? Те държат Богослужение. Наблюдават тази Клетвена порта, така че вероятно наблюдават и останалите…

Шалан се отпусна на обсидиановата земя. Шарка сложи ръка на рамото й, жужащ тихо и с безпокойство. Тялото й копнееше за Светлина на Бурята, която да отмие умората й. Светлината можеше да направи илюзия, да промени този свят в нещо друго — поне за няколко секунди, — за да може тя да се престори…

— Каладин е прав — съгласи се Сил. — Не можем да отстъпим сега. Оставащите ни скъпоценни камъни няма да издържат още дълго.

— Трябва да опитаме — кимна Каладин.

— Да опитаме какво, Кал? — попита Адолин. — Да се сражаваме с армия от Пустоносни сами?

— Не знам как работи порталът — добави Шалан. — Дори не знам колко Светлина на Бурята ще отнеме.

— Ще… ще опитаме нещо — настоя Каладин. — Все още имаме Светлина на Бурята. Илюзия? Отвличане на вниманието? Бихме могли да те отведем до Клетвената порта и ти да… откриеш как да ни освободиш. — Той поклати глава. — Можем да се справим. Трябва.

Шалан сведе глава, заслушана в жуженето на Шарка. Някои проблеми не можеха да бъдат разрешени с лъжа.

* * *

Ясна внимателно направи път на група войници, които тичаха към Клетвената порта. Бяха я информирали през далекосъобщителя, че войските се събират в Уритиру, за да дойдат на помощ. За съжаление, много скоро щеше да им се наложи да признаят това, което тя вече знаеше.

Град Тайлен бе загубен.

Противникът им бе изиграл този ход твърде добре. Това я вбесяваше, но тя държеше тази емоция под контрол. Най-малкото се надяваше бандата бунтари на Амарам да поемат стрели и копия достатъчно дълго време, че да могат цивилните от града да се евакуират.

Светкавица от бурята освети града в червено.

Съсредоточи се. Трябваше да се фокусира върху това, което можеше да направи, а не върху онова, в което се бе провалила. Първо, трябваше да се увери, че чичо й няма да бъде убит, водейки безсмислена битка. Второ, трябваше да помогне на Тайлен с евакуацията; вече бе предупредила в Уритиру да се приготвят за бежанци.

Но и двете цели трябваше да почакат, докато тя се занимаваше с още по-належащ въпрос.

— Фактите се подреждат — каза Бледния. — Истината, която винаги си е била, скоро ще се прояви пред всички. — Той се возеше на високата яка на роклята й, дребен, и се държеше с една ръка. — Права си. Предател е.

Ясна разкопча копчетата на ръкава за скритата ръка и ги закопча в отворено положение, разкривайки ръката в ръкавица отдолу. Приготвила се бе и с обличането в жълтото на разузнавач и в златна хава, с по-къси поли, цепнати отстрани и отпред и панталони отдолу. Здрави ботуши.

Дръпна се от пътя на друга група ругаещи войници и се заизкачва по стълбите към входа на храма на Паилиа’Елин. В съответствие с информацията, която бе получила, тя намери Ренарин Колин, коленичил на пода вътре, с наведена глава. Сам.

Едно духче се издигна от гърба му, яркочервено, трептящо като жегата на мираж. Кристална структура, като снежинка, въпреки че от него нагоре към тавана капеше светлина. В чантата си тя носеше рисунки на правилните духчета на Съзерцателите на Истината.

А това бе нещо различно.

Ясна протегна ръка настрани, след което — поемайки си дълбоко дъх, — призова Бледния като Вълшебен меч.

* * *

Венли скочи долу от импровизираното подвижно мостче на кораба. Градът пред нея бе още едно чудо. Построен до планината, изглеждаше почти сякаш бе гравиран в скалите — изваян както дъждовете и ветровете бяха оформили Пустите равнини.

Стотици пеещи се тълпяха около нея. Тромави Слети ходеха между тях, облечени в ризници от черупки, внушителни като Вълшебни брони. Някои от обикновените пеещи носеха бойната форма — но за разлика от съответстващите им алети, те не бяха минали през бойно обучение.

Азиши, тайлени, марати… множество националности, тези новосъбудени пеещи бяха уплашени, несигурни. Венли се настрои на Агония. Щяха ли да я накарат да марширува до фронтовата линия? И тя самата нямаше много бойно обучение — дори с формата на силата, щяха да я нарежат на лентички.

„Като народа ми, на полето на Нарак, който беше пожертван за събуждането на Вечната буря.“ Изглежда Зло бе много бърз в жертването на живота и на слушачите, и на пеещите.

Тембър запулсира в Мир в торбата й и Венли отпусна ръка върху нея.

— Тихо — прошепна тя в Ритъма на Агонията. — Тихо. Да не искаш някой от тях да те чуе?

Тембър неохотно намали пулсирането си, въпреки че Венли все още усещаше лека вибрация от торбата си. И това… това й помагаше да се успокои. Почти си помисли, че може да чуе Ритъма на Мира сама.

Един от тромавите Слети я повика.

— Ти! Слушачката! Ела!

Венли мина в Ритъма на Разрухата. Нямаше да се плаши от тези, дори да бяха богове. Тя пристъпи към него с високо вдигната глава.

Слетият й подаде меч в ножница. Венли го взе, след което се настрои на Раболепие.

— По-рано съм ползвала брадва, но не и…

— Носи го — заповяда й той, очите му сияеха в червено. — Може да ти се наложи да се защитаваш.

Тя не възрази повече. Линията между почтителната увереност и явното пренебрежение беше тънка. Сложи колана с меча на стройното си тяло, мечтаейки си да имаше и някаква черупка.

— Сега — заговори Слетият с Високомерие, като крачеше напред и очакваше тя да върви с него, — кажи ми какво казва този малкият.

Венли го последва до една група пеещи в трудова форма, които държаха копия. Тя говореше със Слетия на древния език, но те говореха на тайленски.

„Аз съм преводач“, помисли си тя с облекчение. „Затова са ме искали на бойното поле.“

— Какво — обърна се тя в Подигравателен Ритъм към този, който Слетият бе посочил — искахте да кажете на свещения?

— Ние… — Пеещият облиза устните си. — Ние не сме войници, госпожо. Ние сме рибари. Какво правим тук? — Въпреки че сянка от Ритъма на Притеснението се усети в думите му, трептящите му форма и лице бяха по-силната индикация. Той говореше и се държеше като човек.

Тя преведе.

— Тук сте, за да правите каквото ви се нареди — каза им Слетият чрез Венли. — В замяна ще бъдете наградени с още възможности да служите. — Въпреки че ритъмът му беше Подигравателен, не изглеждаше ядосан. По-скоро… сякаш обясняваше на дете.

Тя предаде това и рибарите се спогледаха, като се размърдаха неудобно.

— Те искат да възразят — обясни на Слетия. — Мога да го прочета в тях.

— Нека говорят — разреши той.

Венли ги подкани и водачът им погледна надолу, след което заговори на Притеснение:

— Просто… град Тайлен? Това е домът ни. Очаква се да го нападнем?

— Да — отговори Слетият, след като Венли му преведе. — Те ви поробиха. Те разбиха семействата ви и се държаха с вас като с тъпи животни. Не жадувате ли за отмъщение?

— Отмъщение? — попита морякът, като погледна другарите си за подкрепа. — Радваме се, че сме свободни. Но… искам да кажа… някои от тях се държаха доста добре с нас. Не може ли просто да отидем да се установим някъде и да оставим тайлените на мира?

— Не — отговори Слетият. Венли преведе, след което скочи, за да го последва, когато той закрачи нанякъде.

— Велики? — попита тя на Раболепие.

— Тези имат погрешната Страст — отбеляза той. — Онези, които нападнаха Колинар, го направиха с удоволствие.

— Алетите са войнолюбив народ, велики. Не е чудно, че са го предали и на робите си. Вероятно с тези са се отнасяли по-добре?

— Прекалено дълго са били роби. Трябва да им покажем по-хубав начин.

Венли стоеше близо до Слетия, щастлива, че е намерила един от тях, който да е едновременно нормален и разумен. Той не викаше на групите, които посетиха, макар че много от тях споделиха подобни опасения. Просто я накара да повтори същия вид фрази.

„Трябва да отмъстите, мъничета. Трябва да заслужите Страстта си.

Класирайте се за по-велика служба и ще бъдете издигнати до мястото на Величествени, ще ви бъде дадена форма на сила.

Тази земя беше ваша много отдавна, преди те да я откраднат. Дресирали са ви да бъдете покорни. Ние ще ви научим как да бъдете силни отново.“

Слетият оставаше спокоен, но свиреп. Като тлеещ огън. Под контрол, но готов да избухне в пламъци. Най-накрая отиде при някои от неговите приятели. Армията от пеещи непохватно се подреди около тях, като покри земята на изток от залива. Алетските войници се бяха струпали от другата страна на късото бойно поле, знамената им се вееха. Имаха стрелци, тежка пехота, лека пехота; дори няколко човека, които ги ескортираха на коне.

Венли затананика в Агония. Щеше да е клане.

Внезапно почувства нещо странно. Като ритъм, но потискащ, изискващ. Разтърси самия въздух и земята под краката й потрепери. Светкавица в облаците отзад изглежда проблясваше в този ритъм и след секунда Венли видя как около нея се изпълни с призрачни духчета.

„Това са душите на умрелите“, осъзна тя. „Слети, които още не са си избрали тяло.“ Повечето бяха изкривени до такава степен, че едва ги разпознаваше като пеещи. Две от тях бяха горе-долу с размерите на сгради.

А едно надделяваше дори над тях: същество като вихрушка от насилие, високо колкото малък хълм, което изглеждаше направено изцяло от червен дим. Венли можеше да ги види насложени върху истинския свят, но някак знаеше, че щяха да са невидими за повечето от останалите. Тя ги виждаше в другия свят. Това се случваше понякога точно преди…

Изпепеляваща жега блесна зад нея.

Венли се стегна. Обикновено го виждаше само по време на бури. Но… това беше буря. Тя бе надвиснала зад тях, неподвижна, и разпенваше морето.

Светлина кристализира до нея и оформи древен парш с лице от мрамор в златно и бяло и кралски скиптър, който носеше като бастун. Поне веднъж присъствието му не я изпари веднага.

Венли изпусна въздишка на облекчение. Това по-скоро беше проявление, а не той самият. И все пак силата струеше от него като бързо растящи ластари, носеше се по вятъра и се губеше във вечността.

Зло бе дошъл лично да нагледа тази битка.

* * *

Тефт се скри.

Не можеше да се изправи пред останалите. Не и след… след онова, което бе направил.

Скалата и Бисиг кървяха. Ет беше мъртъв. Помещението беше разрушено. Острието на Чест — откраднато.

„Той е носел… носел е униформа на… Мост Четири…“

Тефт се запрепъва през каменните коридори, подминаваше избухвания на духчета на срама, търсеше място, където никой нямаше да го вижда. Бе го направил отново, на още една група хора, които му бяха повярвали. Точно като със семейството му, което бе предал в погрешен опит за праведност. Точно като с взвода му в армията на Садеас, който бе изоставил заради порока си. И сега… и сега Мост Четири?

Той се спъна в един изпъкнал камък в тъмния коридор, падна с изпъшкване и одра ръцете си в пода. Изстена, след което остана да лежи там, като си блъскаше главата в камъка.

Щеше да намери някое скрито място, да се завре там, за да не бъде открит никога повече.

Когато вдигна поглед, тя стоеше там. Жената, направена от светлина и въздух, с къдрава коса, която изчезваше в мъгла.

— Защо ме следваш? — изръмжа Тефт. — Избери си някой от другите! Келек! Избери който и да е друг, само не мен.

Той се надигна, избута я — едва имаше някаква плътност, — мина покрай нея и продължи надолу по коридора. Светлина пред него му подсказа, че без да иска е тръгнал към външния кръг на кулата, където прозорци и балкони гледаха към платформите на Клетвената порта.

Той спря пред един каменен вход, запъхтян, хванал се с една ръка с окървавени кокалчета.

— Тефт.

— Не искаш мен. Аз съм разбит. Избери Лопен. Скалата. Сигзил. В името на Преизподнята, жено. Аз…

Какво беше това?

Привлечен от тихите звуци, Тефт влезе в празната стая. Тези звуци… Крясъци?

Излезе на балкона. Отдолу фигури с кожа на мраморни шарки се изливаха върху една от платформите на Клетвената порта, онази, която водеше към Колинар. Тази трябваше да бъде заключена, неизползваема.

Разузнавачи и войници започнаха да крещят в паника долу. Нападение над Уритиру.

* * *

Задъхана от тичането си, Навани се изкачваше по последните стъпала на стената на град Тайлен. Тук тя откри свитата на кралица Фен. Най-сетне.

Погледна ръчния си часовник. Само ако можеше да намери фабриал, който да манипулира изтощението, а не само болката. Това щеше да е страхотно. В края на краищата духчета на изтощението съществуваха…

Навани тръгна по каменната пътека към Фен. Долу войските на Амарам развяваха новото знаме на Садеас: брадвата и кулата, бели на гористозелен фон. Духчета на очакването и духчета на страха — вечните присъстващи на бойното поле — се струпваха около тях. Мъжете на Садеас все още се изнизваха през портите, но някои групи стрелци вече се движеха напред. Скоро щяха да нападнат неорганизираната армия на паршите.

Бурята обаче…

— Враговете не спират да прииждат — каза Фен, когато Навани приближи, адмиралите на кралицата й направиха място. — Скоро ще имам възможност сама да преценя уменията на прочутите ви алетски войски… докато се сражават в невъзможна битка.

— Всъщност — обясни Навани — сме в по-добра позиция, отколкото изглежда. Новият Садеас е прославен тактик. Войниците му са добре отпочинали и — макар да им липсва дисциплина — са известни със своята издръжливост. Можем да нападнем враговете, преди да са приключили със слизането от корабите. След това, ако ни атакуват отново и ни превъзхождат числено, можем да се отдръпнем назад в града, докато не дойде подкрепление.

Кмакл, съжителят на Фен, кимна.

— Имаме шанс да спечелим, Фен. Не е изключено дори да успеем да завоюваме част от корабите си обратно.

Земята се разтресе. За момент Навани имаше усещането, че е на люлеещ се кораб. Тя извика и се хвана за парапета, за да не падне.

На полето, между вражеските и алетските войски, земята се пропука. Линии и пукнатини разцепиха камъка, след което отдолу се подаде една огромна каменна ръка — цепнатините бяха очертали дланта, предмишницата, лакътя и горната й част.

От скалата се измъкна високо около десет метра чудовище, хвърляйки отломки и прах върху армията под себе си. Като направен от канари скелет, то имаше клиновидна глава с дълбоки, разтопени червени очи.

* * *

Венли имаше възможността да наблюдава как гръмоломите се пробуждат.

Измежду чакащите духове имаше две по-големи маси от енергия — души, толкова изкривени, толкова осакатени, че изобщо не изглеждаха като пеещи. Едната пропълзя в каменната земя, някак я изпълни, както духче, което живее в сърце от скъпоценен камък. Камъкът доби формата й.

След което се измъкна от скалата. Паршите около Венли отстъпиха назад с благоговение, толкова изненадани, че всъщност са привлекли духчета. Нещото се извиси над човешките войски, докато придружителят му се скри в каменната земя, но не излезе веднага.

Имаше още една маса от енергия, по-могъща от всички тези. Беше във водата на залива, но когато Венли погледна в другия свят, не можеше да спре да гледа към нея. Ако онези две по-нисши души бяха създали подобни плашещи каменни чудовища, тогава какво беше тази планина от сила?

Във Физическото царство Слетите коленичиха и сведоха глави към Зло. Значи и те можеха да го видят. Тя бързо също коленичи, удряйки коленете си в камъка. Тембър запулсира в Ритъма на Притеснението и Венли сложи ръка на торбичката и я стисна.

„Тихо. Не можем да се бием с него.“

— Тураш — рече Зло, като сложи пръсти върху рамото на Слетия, който тя следваше. — Стари приятелю, изглеждаш добре в това ново тяло.

— Благодаря, господарю — отвърна той.

— Умът ти е непоклатим, Тураш. Гордея се с теб. — Зло махна към град Тайлен. — Подготвил съм велика армия за победата ни днес. Какво мислиш за наградата ни?

— Отлична позиция от голяма важност, дори и без Клетвената порта — заяви Тураш. — Но се безпокоя за армиите ни, господарю.

— О? — учуди се Зло.

— Те са слаби, нетренирани и уплашени. Много може да откажат да се сражават. Те не копнеят за отмъщение, господарю. Дори с гръмолома, врагът може да ни превъзхожда.

— Тези ли? — попита Зло, като погледна през рамо към събралите се пеещи. — О, Тураш. Мислиш твърде на дребно, приятелю! Тези не са моята армия. Доведох ги тук, за да наблюдават.

— Да наблюдават какво? — попита Венли и вдигна поглед. Сви се от страх, но Зло не й обърна внимание. Той протегна ръце настрани, жълто-златна енергия заструи зад тялото му като видим вятър. Зад него, в другото място, онази червена, кипяща енергия стана по-реална. Бе издърпана изцяло в това царство и океанът завря.

Нещо се надигна. Нещо вековно, нещо, което Венли бе усещала, но никога не бе познавала наистина. Червена мъгла. Мимолетна, като сянка, която успяваш да видиш в мрачен ден и да сбъркаш с нещо истинско. Препускащи червени коне, ядосани и галопиращи. Очертанията на хора, убиващи и умиращи, които проливаха кръв и пируваха с нея. Кости, струпани едни върху други, които съставяха хълм, върху който хората се биеха.

Червената мъгла се изкатери от бушуващите вълни и излезе на празна част от скала, на север по края на водата. Донесе й копнеж за бойното поле. Красив фокус, Вълнение за битката.

* * *

Най-голямото от духчетата, мътната каша от червена светлина, изчезна от Морето на сенките.

Каладин ахна и се приближи до външния край на гората, усетил, че силата напуска това място и… отива в другото?

— Нещо се случва — каза той на Адолин и Шалан, които все още обсъждаха какво да правят. — Може да имаме пролука!

Те се присъединиха към него и наблюдаваха, докато странната армия от духчета също започна да изчезва, примигваща на вълни.

— Клетвената порта? — попита Шалан. — Може би я използват?

След няколко секунди бяха останали само шестте Слети, които пазеха моста.

„Шест“, помисли си Каладин. „Мога ли да победя шест?“

А трябваше ли да ги побеждава?

— Мога да ги предизвикам, за да им отвлека вниманието — предложи той на другите. — Може би ще успеем да използваме и някакви илюзии? Да отвлечем вниманието им, докато Шалан се промъкне и разбере как да активира Клетвената порта.

— Предполагам, че нямаме друг избор — отвърна Адолин, — но…

— Какво? — попита Каладин нервно.

— Не се тревожиш за това къде отиде тази армия?

* * *

— Страст — каза Зло. — Тук има велика Страст.

Венли усети студ.

— Подготвял съм тези мъже с десетилетия — продължи Зло. — Мъже, които не искат нищо друго повече от това да разбиват, да получат отмъщение срещу онзи, който уби Върховния им принц. Нека пеещите гледат и се учат. Подготвил съм различна армия, която да се бие за нас днес.

Пред тях на бойното поле човешките редици се прегърбиха, снишиха, знамето им трепкаше неуверено. Предвождаше ги мъж в блестяща Вълшебна броня, седнал върху бял кон.

Дълбоко в шлема му нещо започна да блести в червено.

Тъмният дух полетя към мъжете, за да намери приветстващи тела и готова плът. Червената мъгла ги караше да копнеят, отваряше ума им. Тогава духът се свързваше с мъжете и се плъзваше в тези отворени души.

— Господарю, научили сте се да обитавате човеци? — попита Тураш с Раболепие.

— Духчетата винаги са били способни да се свързват с тях, Тураш — отвърна Зло. — Просто се изисква правилната умствена нагласа и правилната среда.

Десет хиляди алети в зелени униформи стиснаха здраво оръжията си, очите им блестяха в дълбоко, опасно червено.

— Вървете — прошепна Зло. — Колин щеше да ви пожертва! Проявете гнева си! Убийте Тоягата, който уби вашия Върховен принц. Освободете Страстта си! Дайте ми болката си и превземете този град в моя чест!

Армията се обърна и — водена от Броненосец в блестяща Броня — нападна град Тайлен.

Из скицника на Шалан: Духчета на Клетвените порти

116
Сам

„Ние ги приютихме, както бе наредено от боговете. Какво друго можехме да сторим? Те бяха окаяни хора, без дом. Нашата милост ни унищожи. Защото тяхното предателство стигна дори до боговете ни: до духчетата, камъка и вятъра.“

Из Еилската стела

Каладин си помисли, че може да чуе вятъра, докато излизаше изпод обсидиановите дървета. Сил каза, че на това място няма вятър. И все пак това потракването на стъклените листа ли беше, докато трептяха? Това въздишката на хладния, свеж въздух ли беше, който препускаше около него?

През последната половин година бе стигнал далеч. Изглеждаше като коренно различен човек от онзи, който носеше мостове под стрелите на паршендите. Онзи мъж бе приветствал смъртта, но сега — дори и в лошите дни, когато всичко изглеждаше обагрено в сиво — той устояваше на смъртта. Тя не можеше да го получи, защото макар животът да беше болезнен, беше също така и сладък.

Той имаше Сил. Имаше хората от Мост Четири. И най-важното от всичко, имаше цел.

Днес Каладин би защитавал Далинар Колин.

Той се втурна към морето от души, което бележеше мястото на град Тайлен от другата страна. Много от пламъчетата на тези души, в редици, бяха станали яркочервени. Той потръпна при мисълта какво ли означаваше това. Пристъпи на моста, мънистата бушуваха отдолу, и стигна до най-високата точка на арката, преди враговете да го забележат.

Шест Слети се обърнаха и се издигнаха във въздуха, подреждайки се да го посрещнат. Вдигнаха дълги копия, след което се огледаха настрани, изглеждаха шокирани.

Един мъж, сам?

Каладин стъпи с един крак назад — като леко одра върха на ботуша си в белия мраморен мост — и застана в бойна поза. Хвана харпуна под едната си ръка и издиша докрай.

След което вдъхна всичката си Светлина на Бурята и светна ослепително.

В прегръдката на силата, моменти от целия му живот паснаха на местата си. Как хвърля Газ на земята в дъжда. Как крещи предизвикателно, докато напада в предната част на моста. Как се свестява на тренировъчното поле по време на дъждовния сезон. Как се бие с убиеца пред стената на бурята.

Слетите скочиха към него, зад тях се вееха роби и мантии. Каладин се Оттласна право нагоре, след което пое към небето за първи път от твърде, твърде много време насам.

* * *

Далинар се препъна, когато земята се разтресе отново. Втора поредица от пукнатини прозвуча отвън. Сега той беше твърде ниско в града, за да види нещо извън градската стена, но се страхуваше, че знае какво трябва да означава този трошащ се камък. Втори гръмолом.

Лилави духчета на страха се появиха навсякъде по улиците, докато цивилни крещяха и пищяха. Далинар си бе проправил път надолу през централната част на града — частта, наречена Древния квартал — и току-що бе навлязъл в Долния квартал, долната част, най-близо до градската стена. Стъпалата зад него се изпълваха с хора, които бягаха нагоре, към Клетвената порта.

Когато трусът престана, Далинар сграбчи ръката на една млада майка, която блъскаше като обезумяла по вратата на някаква сграда. Той я прати да бяга нагоре по стъпалата с детето си на ръце. Тези хора му трябваха далеч от улиците, за предпочитане да са подслонени в Уритиру, за да не бъдат затиснати между две сражаващи се армии.

Далинар усещаше годините си, докато тичаше край следващия ред сгради, все още стиснал „Пътят на кралете“ под мишница. Не му бяха останали почти никакви сфери, недоглеждане, но пък и нямаше Броня или Меч. Това щеше да бъде първата му битка от много, много години без Вълшебно въоръжение. Бе настоял да се откаже от тази власт и щеше да му се наложи да позволи на Амарам и други Броненосци да водят на бойното поле.

Как напредваше Амарам? Последното, което Далинар бе видял, беше, че Върховният принц подреждаше стрелците си — но от толкова ниско в града, Далинар не можеше да види войските отвън.

Внезапно чувство се вряза в него.

Беше целенасоченост и страст. Нетърпелива енергия, топлина, обещание за сила.

Слава.

Живот.

За Далинар тази жажда за сражение бе като ласките на любовница, които си отказал отдавна. Вълнението беше тук. Неговият стар, скъп приятел.

— Не — прошепна той и се подпря на една стена. Емоцията го удари по-силно, отколкото земетресението. — Не.

Вкусът беше толкова, толкова съблазнителен. Нашепваше му, че може да спаси целия този град съвсем сам. Пусни Вълнението вътре и Тоягата ще се върне. Не му трябваше Вълшебно въоръжение. Трябваше му само тази страст. По-сладка от всяко вино.

„Не.“

Той избута Вълнението настрана и с усилие се изправи на крака. Докато го правеше обаче, една сянка се раздвижи зад стената. Чудовище от камък, един от зверовете от виденията му, високо около десет метра — надвиснало над шестметровата стена на града. Гръмоломът събра ръце, след което ги залюля ниско и ги заби в стената, запращайки късове камък на всички страни.

Далинар скочи, за да се прикрие, но един падащ каменен блок се блъсна в него и го заби в стената.

Тъмнина.

Падане.

Сила.

Той изпъшка и Светлината на Бурята го изпълни — отърси се и дойде в съзнание, за да открие, че ръката му е заклещена под блока, а камъни и прах падаха по обсипаната с отломки улица пред него. И… не само с отломки. Закашля се, когато осъзна, че някои от тези буци бяха неподвижни човешки тела, покрити с прах.

Далинар се опита да освободи ръката си изпод скалата. Недалеч гръмоломът ритна разбитата стена и проби дупка. След което премина през нея, стъпките му тресяха земята, и започна да се приближава към издигнатия ръб, който бележеше началото на Древния квартал.

Огромен каменен крак се заби в земята до Далинар. Бурите да го отнесат! Далинар задърпа ръката си, без да се интересува от болката или щетите, които причиняваше на тялото си, и най-сетне я измъкна. Светлината на Бурята го лекуваше, докато пълзеше настрани, залегнал, а през това време чудовището откъсваше покрива на една сграда в началото на Древния квартал и посипваше всичко с валящи отломки.

Трезорът за скъпоценни камъни? Гръмоломът захвърли покрива настрани и няколко Слети, които Далинар бе пропуснал преди — возеха се на раменете му, — се плъзнаха надолу към сградата. Далинар се разкъсваше дали да се запъти към бойното поле напред, или да проучи какво се случваше тук.

— Някаква идея какво търсят? — попита той Отеца на Бурята.

— Не. Това е странно поведение.

Като взе решение за секунда, Далинар издърпа книгата си изпод отломките до него, след което хукна по вече празните стъпала към Древния квартал, опасно близо до гръмолома.

Чудовището внезапно изрева пронизително и тътнещо, като гръмотевица. Ударната вълна едва не събори Далинар отново. В изблик на гняв, титаничното създание нападна Трезора за скъпоценни камъни, като разкъса стените и вътрешностите му и хвърляше парчета от тях зад себе си. Милиони блещукащи парченца стъкло уловиха слънчевата светлина, докато падаха над града, стената и отвъд нея.

„Сфери и скъпоценни камъни“, осъзна Далинар. „Цялото богатство на Тайлена. Пръснато като листа.“

Съществото изглеждаше все по-ядосано, докато удряше по района около Трезора. Далинар опря гръб в една стена, когато двама Слети се стрелнаха край него, водени от нещо, което приличаше на сияещо жълто духче. Тези двама Слети изглежда не умееха да летят, но имаше стряскаща грациозност в начина, по който се движеха. Плъзгаха се по каменната улица без видимо усилие, сякаш земята беше намазана с масло.

Далинар тръгна след тях, провирайки се край група писари, струпали се на улицата, но преди да успее да ги настигне, Слетите атакуваха един паланкин сред многото, опитващи се да се придвижат през тълпите. Събориха го, избутаха настрани носачите и заровиха вътре.

Не обърнаха внимание на крясъците на Далинар. Скоро се стрелнаха нанякъде — единият понесъл голям предмет под мишница. Далинар пое Светлина на Бурята от някакви бягащи търговци и претича останалия път до паланкина. Над останките откри млада жена тайлен до възрастен мъж, който изглежда бе ранен по-рано, ако се съдеше по превръзките.

Далинар помогна на замаяната жена да се изправи до седнало положение.

— Какво искаха?

— Сиятелни господарю? — заговори тя на тайленски. Примигна, след което хвана ръката му. — Кралската капка… рубин. Опитаха се да го откраднат преди, а сега, сега го взеха!

Рубин? Просто някакъв скъпоценен камък? Носачите се върнаха да се погрижат за възрастния мъж, който едва беше в съзнание.

Далинар погледна през рамо към оттеглящия се гръмолом. Враговете не бяха обърнали внимание на богатствата в Трезора. Защо биха искали конкретен рубин? Тъкмо щеше да се поинтересува за повече подробности, когато нещо друго привлече вниманието му. От тази висока точка можеше да вижда през дупката, която гръмоломът бе разбил в стената.

Отвън фигури със светещи червени очи се подреждаха на бойното поле — но не бяха парши.

Носеха униформите на Садеас.

* * *

Ясна напредваше в храма, стиснала Вълшебния си меч, пристъпваше тихо, обута в пантофи. Червеното духче, което се издигаше от Ренарин — като снежинка, направена от кристал и светлина, — изглежда я усети и се паникьоса, изчезвайки в Ренарин като облаче.

— Духче е — заяви Бледния. — Грешното духче е.

Ренарин Колин беше лъжец. Той не бе никакъв Съзерцател на Истината.

— Това е духче на Зло — каза Бледния. — Покварено духче. Но… човек, свързан с такова? Това нещо не е.

— Е — тихичко възрази Ясна. — Някак.

Сега беше достатъчно близо до Ренарин, за да го чуе как шепне:

— Не… не татко. Не, моля…

* * *

Шалан тъчеше Светлина.

Проста илюзия, сътворена от страниците на скицника й: някои войници от армията, хора от Уритиру и част от духчетата, които бе скицирала по време на пътуването си. Общо около двайсет души.

— Ноктите на Талн — възкликна Адолин, когато Каладин се изстреля към небето. — Мостовият здраво се е надъхал.

Каладин привлече четирима от Слетите, но двама останаха назад. Шалан добави илюзия за Лазур към групата си, след това на някои от Въздействащите, които бе нарисувала. Никак не й харесваше да използва толкова много Светлина на Бурята — ами ако не й останеше достатъчно, за да минат през Клетвената порта?

— Късмет — прошепна тя на Адолин. — Запомни, няма да контролирам илюзиите директно. Те ще правят само основни движения.

— Ще се оправим — Адолин погледна към Шарка, Сил и духчето на меча си. — Нали, хора?

— Ммм — отвърна Шарка. — Не ми харесва да бъда намушкван.

— Мъдри слова, приятелю. Мъдри слова. — Адолин целуна Шалан, след това побягна към моста. Сил, Шарка и мъртвооката го последваха — както и илюзиите, които бяха свързани към Адолин.

Тази войска привлече вниманието на последните двама Слети. Когато и те бяха разсеяни, Шалан се промъкна до основите на моста, след което се спусна в мънистата отдолу. Прекоси тихо под моста, като използваше безценна Светлина на Бурята, за да си направи безопасна платформа с една от сферите, които бе открила, докато бяха на „Пътят на Чест“.

Проправи си път до малката, подобна на остров платформа, която представляваше Клетвената порта от тази страна. Два огромни духа се извисяваха над нея.

Ако се съдеше по крясъците на моста, Адолин и останалите вършеха работата си. Но можеше ли Шалан да свърши своята? Тя пристъпи под двамата пазачи, които бяха високи като сгради и напомняха на статуи в броня.

Едната седефена, а другата черна с пъстър, мазен блясък. Дали те пазеха Клетвената порта или — някак — улесняваха функционирането й?

Като не знаеше какво друго да направи, Шалан просто помаха с ръка.

— Ъ… здравейте?

Две глави бавно се завъртяха надолу към нея.

* * *

Въздухът край Венли — някога препълнен с душите на умрелите — сега беше празен с изключение на една-единствена черна фигура от виещ се дим. Тя я бе пропуснала отначало, тъй като беше с размера на нормален човек. Стоеше близо до Зло и Венли не знаеше какво представлява.

Вторият гръмолом влачеше ръце, дълги колкото тялото му, с длани като куки. Прекоси полето на изток, към градските стени и човешката армия от изменници. Точно зад Венли, на запад, обикновените пеещи се бяха подредили пред корабите си. Държаха се далеч от червената мъгла на Несътворените, която покриваше северната част на бойното поле.

Зло стоеше до Венли, искряща сила от горящо златно. Първият гръмолом напусна града и постави нещо на земята: двама от Слетите — богове с гъвкави тела и малко броня. Те минаха покрай изменническата армия, като се плъзгаха по скалата със свръхестествена грациозност.

— Какво носят? — попита Венли. — Скъпоценен камък? Заради това ли дойдохме тук? Камък?

— Не — отвърна Зло. — Това е просто предпазна мярка, допълнение в последния момент, което направих, за да предотвратя потенциална катастрофа. Наградата, която печеля днес, е много по-голяма… по-голяма дори от самия град. Път към свободата ми. Проклятието на Рошар. Напред, дете. Към пролуката в стената. Може да имам нужда да говориш от мое име.

Тя преглътна, след което започна да се изкачва към града. Тъмният дух ги следваше, онзи от виеща се мъгла, последният, който още не се бе вселил в тяло.

* * *

Каладин се рееше през това място от черни небеса, обсебени облаци и далечно слънце. Само четирима от Слетите бяха избрали да тръгнат след него. На Адолин щеше да му се наложи да се справи с другите двама.

Четиримата летяха с прецизност. Използваха Оттласвания като Каладин, макар да не изглеждаха способни да контролират скоростта си колкото него. Отнемаше им по-дълго да стигнат до по-висши Оттласвания, заради което трябваше да може лесно да ги изпревари.

Но, бурите да го отнесат, как летяха само! Толкова грациозно. Не се клатеха насам или натам, а вместо това плавно преминаваха от едно движение в друго. Използваха целите си тела, за да оформят вятъра, на който се понасяха, и да контролират полета си. Дори Убиеца в Бяло не беше толкова добър, колкото тези тук, самите те — толкова подобни на ветровете.

Каладин бе завоювал небесата, но бурите да го отнесат, изглежда, че се бе нанесъл в територия, която вече беше нечия собственост.

„Не е нужно да се бия с тях“, помисли си той. „Само трябва да ги държа заети достатъчно дълго, че Шалан да разбере как да активира портала.“

Каладин се Оттласна нагоре, към тези странни, твърде плоски облаци. Той се изви във въздуха и откри един от Слетите почти над себе си — мъжки, с бледа бяла кожа, нашарена с една-единствена линия червено, като дим, духнат върху бузите. Създанието се опита да го прободе с дългото си копие, но Каладин се Оттласна настрани точно навреме.

Оттласването не беше летене и това бе част от силата му. Каладин не трябваше да е обърнат в определена посока, за да се движи във въздуха. Той падна нагоре и леко на север, но се биеше обърнат надолу и отблъсна копието на врага с харпуна си. Оръжието на Слетия беше много по-дълго, със заострени страни, вместо само с един остър връх. Харпунът на Каладин определено беше в неблагоприятно положение.

„Така. Време е да променим това.“

Докато Слетият забиваше копието си нагоре отново, Каладин се пресегна с две ръце за дръжката на харпуна си и го хвана странично. Позволи на вражеското копие да премине в отвора между ръцете, гърдите и харпуна му.

Той Оттласна собственото си оръжие надолу с множество Оттласвания. След което го пусна.

То се плъзна по цялата дължина на копието и се заби в ръцете на Слетия. Създанието изкрещя от болка и пусна собственото си оръжие. В същия момент Каладин се гмурна, като отмени всички Оттласвания нагоре и вместо това се стрелна надолу.

Внезапната, разтърсваща промяна накара стомаха му да се обърне и да му причернее пред очите. Дори със Светлина на Бурята това беше почти прекалено. Ушите му звънтяха, скърцаше със зъби, носеше се слепешката, временно загубил зрение, докато — благословено — виждането му се завърна. Той се извъртя във въздуха, издърпа се нагоре и хвана падащото копие, което се спускаше край него.

Четиримата Слети се втурнаха след него, по-предпазливи. Вятърът от преминаването му охлади потта на лицето му от момента, в който едва не бе припаднал.

„Нека… не опитваме това никога повече“, помисли си Каладин и претегли новото си оръжие. Бе се упражнявал с подобни неща за правене на стена от копия, но те обичайно бяха твърде дълги, за да се маневрира добре с тях в близък бой. Летенето щеше да компенсира това.

Слетият, когото бе обезоръжил, се спусна надолу, за да хване харпуна. Каладин замахна с ръка към другите с длан нагоре, след което пое към някакви мрачни обсидианови планини наблизо, с гора отстрани — посоката, от която бяха дошли. Под себе си можеше да види илюзиите на Шалан да ангажират двамата Слети на моста.

„Поглед напред“, помисли си той, докато четиримата го преследваха. Мястото му беше в небето с тези същества.

Време беше да го докаже.

* * *

Главен Акасикс Янагон Първи, император на цял Макабак, крачеше напред-назад в каютата на кораба си.

Той наистина започваше да се чувства като император. Вече не се притесняваше да говори с везирите или благородниците. Сега разбираше голяма част от онова, което обсъждаха, и не подскачаше, когато някой го наречеше „Ваше Величество“. Забележително, започваше да забравя, че някога беше един изплашен крадец, който се промъкваше из двореца.

Обаче дори императорът имаше граници на властта си.

Тръгна да крачи наобратно. Кралски роби — с азишки шарки — му тежаха и го дърпаха надолу, както и императорският юаназиксин: натруфена шапка с голяма периферия. Би свалил това чудо, но чувстваше, че има нужда от авторитета му, когато говореше с тримата си най-важни съветници.

— Крадла мисли, че трябваше да останем — каза той. — Войната идва в град Тайлен.

— Ние просто пазим корабите си от бурята — обясни Нура.

— Простете, везире, но това е куп чулски тор и вие го знаете. Тръгнахме си, защото се притеснявате, че Колин е манипулиран от врага.

— Това не е единствената причина — намеси се потомък Унокуа. Той беше възрастен мъж с голямо шкембе. — Винаги сме били скептични към Изгубените Сияйни. Силите, които Далинар Колин желае да използва, са изключително опасни, както вече се доказа от преводите на древен текст!

— Крадла казва… — започна Янагон.

— Крадла? — попита Нура. — Твърде много я слушате, Ваше Императорско Величество.

— Тя е умна.

— Но веднъж се опита да ви изяде пояса.

— Ами… мислеше, че звучи като някакъв десерт. — Янагон си пое дълбоко дъх. — А и освен това, тя не е умна от този вид. А от другия.

— Какъв друг вид, Ваше Императорско Величество? — попита везир Далкси. Косата й беше бяла като пудра и се подаваше под официалната й шапка.

— От онзи вид, който знае кога е грешно да предадеш приятел. Мисля, че трябва да се върнем. Император ли съм или не?

— Наистина сте император — отвърна Нура. — Но, Ваше Величество, спомнете си уроците си. Нещото, което ни разделя от кралствата на изток — и от хаоса, в който живеят, — е, че нашият император се държи под око. Азир може и ще удържи на смяна в династията. Вашата сила е абсолютна, но не вие я упражнявате цялата. Не бива.

— Вие бяхте избран — започна Унокуа — от самия Яезир, за да водите…

— Аз бях избран — прекъсна го Янагон, — защото никой нямаше да пролее и една сълза, ако Убиеца в Бяло дойдеше за мен! Нека не си играем игрички, става ли?

— Вие направихте чудо — каза Унокуа.

— Крадла направи чудо. Като използва сили, за които вие сега твърдите, че са твърде опасни, за да им имаме доверие!

Тримата — двама везири и един потомък — се спогледаха. Унокуа беше религиозният им водач, но Нура имаше най-голямо старшинство заради преминаването на изпитите за главна длъжност, което бе направила — забележително — на дванайсетгодишна възраст.

Янагон спря до прозореца на каютата. Отвън вълните бушуваха и люлееха кораба им. По-малкият му кораб се бе срещнал с главната му флотилия, след което се бе присъединил към останалите и се бе подслонил в залив Втлар на тайленското крайбрежие. Но доклади по далекосъобщителя твърдяха, че Вечната буря е спряла близо до град Тайлен.

На вратата се почука. Янагон остави Далкси — с най-малкото старшинство, въпреки възрастта си — да отвори. Императорът се настани на трона си, когато влезе страж със светлокафява кожа. Янагон си помисли, че познава мъжа, който държеше парче плат от едната страна на лицето си и потръпна, когато се поклони официално, за да поздрави императора.

— Воно? — попита Нура. — Какво стана със задачата ти? Трябваше да я държиш заета и разсеяна, нали?

— Така беше, Ваша светлост — отвърна Воно. — Докато тя не ме ритна в сферите и не ме напъха под леглото. Ъ, Ваша светлост. Не съм съвсем сигурен как ме метна. Тя не е особено едра…

„Крадла?“ — помисли си Янагон. За малко да извика, настоявайки за отговори, но това щеше да посрами този мъж. Янагон се сдържа с усилие, а Нура му кимна в знак на благодарност за научения урок.

— Кога стана това? — попита Нура.

— Точно преди да тръгнем — отвърна стражът. — Съжалявам, Ваша светлост. Оттогава съм прикован към земята, едва сега се оправих.

Янагон се обърна към Нура. Сега вече със сигурност щеше да разбере колко беше важно да се върнат. Бурята още не бе напреднала. Можеха да се върнат, ако…

Още една фигура се приближи към вратата, жена с роби и шарки на писар от второ ниво, седми кръг. Тя влезе и бързо отдаде официалните поклони на Янагон, толкова бързо, че забрави третия жест на раболепно покорство.

— Везири — заговори жената и им се поклони поред, а след това и на Унокуа. — Новини от града!

— Добри новини? — попита Нура обнадеждено.

— Алетите са се обърнали срещу тайлените и сега искат да ги покорят! Били са съюзници на паршите през цялото време. Ваша светлост, като избягахме, ние на косъм сме избегнали капан!

— Бързо — нареди Нура. — Отделете корабите ни от всички, на които има алетски бойци. Не трябва да ни хващат неподготвени!

Те излязоха, като изоставиха Янагон на грижите на десетина млади писари, чийто ред бе да се къпят във великолепието му. Той се настани на трона си, притеснен и уплашен, чувстваше гадене в стомаха си. Алетите, предатели?

Крадла беше сгрешила. Той бе сгрешил.

Яезир да им е на помощ. Това наистина беше краят на света.

* * *

— Ние сме пазителите на портата — казаха двата огромни духа на Шалан, с гласове, които се застъпваха, сякаш бяха едно цяло. Макар устите им да не се движеха, гласовете се отразиха през Шалан. — Тъкачке на Светлина, ти нямаш разрешение да използваш този портал.

— Но аз трябва да премина — викна им Шалан. — Имам Светлина на Бурята, за да платя.

— Заплащането ти ще бъде отказано. Заключени сме от думите на родителя.

— Вашият родител? Кой?

— Родителят е вече мъртъв.

— Значи…

— Ние сме заключени. Пътуването до и от Морето на сенките бе забранено в последните дни на родителя. Обвързани сме да се подчиним.

Зад Шалан, на моста, Адолин бе разработил по-умна тактика. Държеше се като илюзия.

Фалшивите й хора имаха инструкциите да се правят, че се бият — макар че без прякото й внимание, това означаваше, че те просто ще стоят наоколо и ще замахват с мечове във въздуха. За да избегне да се разкрие, Адолин бе избрал да върши същото, като махаше наоколо с харпуна си напосоки. Шарка и Сил се държаха по подобен начин, докато двамата Слети кръжаха над главите им. Едната от Слетите държеше ръката си, която бе наранена… но сега изглежда се лекуваше. Те знаеха, че някой в това множество беше истински, но не можеха да определят кой.

Шалан нямаше време. Погледна обратно към пазачите на портата.

— Моля ви. Другата Клетвена порта — онази в Колинар — ме пусна да премина.

— Невъзможно — заявиха те. — Ние сме обвързани от Чест, чрез правила, които духчетата не могат да нарушават. Този портал е затворен.

— Тогава защо пуснахте онези другите да минат? Армията, която стоеше тук по-рано?

— Душите на мъртвите? Те не се нуждаеха от нашия портал. Те бяха извикани от врага, издърпани по древни пътища към чакащи гостоприемници. Вие, живите, не можете да сторите същото. Трябва да потърсите Перпендикулярността, за да се прехвърлите. — Огромните духчета наклониха глави дружно. — Съжаляваме. Ние бяхме… сами много дълго. Бихме се радвали отново да осигуряваме преминаване на хора. Но не можем да сторим онова, що бе забранено.

* * *

Сет от Разбиващите Небето кръжеше високо над бойното поле.

— Алетите са сменили страната, абоши? — попита той.

— Видели са истината — отвърна Нин, който кръжеше до него. Само те двамата наблюдаваха; Сет не знаеше къде са отишли останалите Разбиващи.

Наблизо Вечната Буря изрева недоволството си. Червена мълния разсече повърхността, като преминаваше от един облак на следващия.

— През цялото време — каза Сет — този свят е принадлежал на паршите. Моят народ не е следял за завръщането на нападащи врагове, а на господарите на къщата.

— Да — съгласи се Нин.

— И вие искахте да ги спрете.

— Знаех какво трябва да стане, ако се върнат. — Нин се обърна към него. — Кой има власт над тази земя, Сет, син на Нетуро? Един човек може да управлява дома си, докато градоначалникът не си поиска данъците. Градоначалникът контролира земите си, докато Върховния господар на свой ред отиде при него за плащане. Но Върховния господар трябва да отговаря пред Върховния принц, когато има война в земите му. Ами кралят? Той… трябва да отговаря пред Бог.

— Ти каза, че Бог е мъртъв.

— Един бог е мъртъв. Друг спечели войната чрез правото на завоеванието. Първоначалните господари на тази земя се завърнаха, както ти така сполучливо използва метафора, с ключовете за къщата. Така че кажи ми, Сет, син на Нетуро — ти, който си на път да се закълнеш в Третия Идеал, — чий закон трябва да следват Разбиващите Небето? Онзи на хората или онзи на истинските собственици на тази земя?

Изглежда, че нямаше никакъв избор. Логиката на Нин беше желязна. Никакъв избор…

— Не ставай глупав — обади се мечът. — Хайде да ходим да се бием с тези.

— Паршите? Те са правомерните владетели на тази земя — отвърна Сет.

— Правомерни? Кой има право на земя? Човеците винаги завладяват разни неща. Но никой не пита нещата, нали така? Е, никой не притежава мен. Вивена ми каза. Аз съм меч, който принадлежи на себе си.

— Нямам избор.

— Наистина ли? Не ми ли каза ти, че си прекарал хиляда години да следваш инструкциите на един камък?

— Повече от седем години, меч-ними. И не следвах камъка, а думите на онзи, който го държеше. Аз…

… Нямах избор?

Но онова никога не е било нещо повече от камък.

* * *

Каладин се спусна надолу и премина над върховете на дърветата, като разтърси стъклените листа и изпрати струя от счупени парченца зад себе си. Обърна се нагоре по склона на планината, като добави още едно Оттласване към скоростта си, след това още едно.

Когато подмина дърветата, той се Оттласна по-близо до скалата и се плъзгаше с преминаващ само на сантиметри от лицето му обсидиан. Използва ръцете си, за да оформи въздуха около себе си, като се насочи към пукнатина в черния лъскав камък там, където се срещаха две планини.

Изпълнен със Светлина и вятър, не го беше грижа дали Слетите го настигат, или не.

Нека гледат.

Ъгълът му беше грешен, за да се провре през цепнатината, така че Каладин пак се Оттласна по-далеч от планинския склон с огромен лупинг, като постоянно променяше Оттласванията си едно след друго. Описа кръг във въздуха, след което се стрелна край Слетите и право през цепнатината, толкова близо до стените, че можеше да ги усети.

Излезе от другата страна, въодушевен. Трябваше ли Светлината на Бурята да му свърши досега? Не я използваше толкова бързо, колкото по време на сутрешните си тренировки.

Каладин се гмурна край склоновете, когато трима Слети изскочиха от пукнатината, за да го последват. Той ги поведе край основата на обсидиановата планина, след което зави обратно назад към Клетвената порта, за да нагледа Шалан и останалите. Докато приближаваше, си позволи да се спусне сред дърветата, като все още се движеше с невероятна бързина. Ориентираше се, сякаш се гмуркаше през пропастите. Да избягва тези дървета не беше много по-различно.

Той се заизвива между тях, като използваше тялото си повече от Оттласванията, за да контролира посоката си. Преминаването му предизвика мелодия от счупено стъкло. Изскочи с взрив от гората и откри четвъртия Слят — онази с харпуна — да го чака. Съществото нападна, но Каладин избягна удара и се стрелна над земята, докато не се понесе над морето от мъниста.

Бърз поглед му разкри Шалан на платформата, която махаше с ръце над главата си — уговореният предварително сигнал, че се нуждаеше от повече време.

Каладин продължи да се носи над морето и сферите реагираха на Светлината му на Бурята, като тракаха и се надигаха във вълна след него. Последният Слят се забави, кръжейки на място, а другите трима бавно се появиха от гората.

Каладин направи още един лупинг, мънистата се издигнаха във въздуха зад него като воден стълб. Той полетя в дъга и се приближи към Слетия, който размахваше харпуна. Каладин блъсна паршското оръжие настрани, след което завъртя задния край на собственото си копие нагоре и хвана харпуна за дръжката, докато изритваше врага си в гърдите.

Харпунът полетя нагоре. Слетият полетя надолу.

Създанието се издърпа нагоре с Оттласване, за да спре във въздуха, след което погледна надолу към ръцете си, изумено, докато Каладин нагласяше удобно харпуна в свободната си ръка. Обезоръженият враг излая нещо, след което поклати глава и извади меча си. Плъзна се назад, за да се присъедини към останалите трима, които приближаваха с веещи се роби.

Единият от тях — мъжът с бялото лице, обагрено с червено — тръгна напред сам, след което посочи Каладин с копието си и каза нещо.

— Не говоря езика ви — викна Каладин в отговор. — Но ако това беше предизвикателство срещу мен, приемам. С радост.

В този момент Светлината на Бурята му свърши.

* * *

Навани най-сетне отмести камъка и го избута извън останките на вратата. Други камъни паднаха край него и отвориха път към стената.

Това, което бе останало от нея.

На около пет метра от мястото, на което стоеше, стената свършваше в неравна, пробита дупка. Навани се закашля, след което затъкна кичур коса, който се беше измъкнал от плитката й. Те се бяха скрили в една от каменните охранителни кули, но едната й страна се бе сринала в земетресението.

Беше паднала върху трима войници, които бяха дошли, за да защитят кралицата. Горките. Зад нея Фен водеше съжителя си — който имаше порезна рана на скалпа — вън от отломките. Двама други писари се бяха скрили при Навани и кралицата, но повечето от адмиралите бяха побягнали в обратната посока и се бяха скрили в следващата кула по пътя.

Сега тази кула я нямаше. Чудовището я беше помело. Създанието вече крачеше по равнината отвън, макар Навани да не можеше да види какво бе привлякло вниманието му.

— Стълбището — каза Фен и посочи. — Изглежда, че е оцеляло.

Стълбището надолу беше напълно обградено от камък и щеше да води в малка стая за стражите в края. Може би щяха да открият войници, които да помогнат на ранените и да претърсят останките за оцелели. Навани отвори вратата и Фен и Кмакл се запътиха надолу първи. Тя понечи да ги последва, но се поколеба.

В името на Преизподнята, онази гледка отвъд стената беше хипнотизираща. Бурята с червени светкавици. Двете каменни чудовища. И врящата, бушуваща червена мъгла по десния бряг. Нямаше определена форма, но някак създаваше впечатлението за препускащи коне с изтръгната плът.

Един от Несътворените, със сигурност. Древен дух на Зло. Същество отвъд времето и историята. Тук.

Група войници току-що бяха приключили с навлизането в града през пукнатината. Зад тях се събираше още една, за да влезе следваща. Навани усети как цялата се смръзва, докато ги гледаше.

Червени очи.

Тя тихо ахна, отдръпна се от стълбището и се запрепъва по стената, докато не стигна до счупения каменен ръб.

„О, Всемогъщи, не…“

Редиците отвън се разделиха и направиха път на една-единствена жена парш. Навани присви очи, като се опитваше да види какво в нея беше толкова специално. Една от Слетите? Зад гърба й червената мъгла се надигаше, изпращаше филизи да се вият покрай мъжете — включително един, който носеше Вълшебна броня, яхнал искрящо бял жребец. Амарам бе минал на страната на врага.

Той се присъедини към превъзхождаща ги група Пустоносни във всякакви форми и размери. Как можеха те да се борят с това?

Как би могъл някой изобщо да се бори с това?

Навани падна на колене върху разрушения ръб на стената. И тогава забеляза нещо друго. Нещо нелепо, нещо, което умът й отказваше — първоначално — да възприеме. Един самотен силует някак бе минал край войските, които вече бяха влезли в града. Сега той си проправяше път през отломките, облечен в синя униформа, понесъл книга под едната си мишница.

Сам и беззащитен, Далинар Колин пристъпи през пролуката в разрушената стена и там се изправи срещу кошмара сам.

117
Шампион с девет сенки

„Пазете се от чуждосветците. Предателите. Тези със сладки езици, но с умове, които копнеят за кръв. Не ги приемайте. Не им помагайте. Правилно са наречени Пустоносни, защото те донесоха пустотата. Празната яма, която засмуква емоции. Нов бог. Техният бог.“

Из Еилската стела

Далинар пристъпи върху отломките, ботушите му драскаха по камъка. Въздухът тук край червената буря беше много неподвижен. Застоял. Как бе възможно въздух да не помръдва?

Армията на Амарам се колебаеше отвъд дупката. Някои мъже вече бяха влезли, но множеството се подреждаха, за да изчакат реда си. Когато нападаш подобен град, искаш да внимаваш да не избуташ собствените си войници твърде силно отзад, за да не ги сблъскаш във врага.

Тези тук поддържаха неравен строй, озъбени, с червени очи. Най-издайническото бе, че не обръщаха внимание на съкровищата в краката си. Поле от сферите и скъпоценните камъни — всичките тъмни, — които бяха изхвърлени върху тази равнина от гръмолома, унищожил Трезора.

Вместо това те искаха кръв. Далинар можеше да вкуси жаждата им за битка, за предизвикателство. Какво ги удържаше?

Два еднакви гръмолома пристъпваха тежко към стената. Червена мараня се носеше край мъжете. Образи на война и смърт. Смъртоносна буря. Далинар се изправи срещу това сам. Един човек. Всичко останало от една разбита мечта.

— Е… — внезапно се обади един глас вдясно от него. — Какъв е планът?

Далинар се намръщи, след което погледна надолу, за да открие едно решийско момиче с дълга коса, облечено в обикновена риза и панталони.

— Крадла? — попита Далинар на азишки. — Ти не си ли тръгна?

— Разбира се. Какво й има на армията ти?

— Те са негови вече.

— Да не си забравил да ги храниш?

Далинар погледна към войниците, застанали в строй, който повече напомняше глутници, отколкото истински бойни формации.

— Може би не се постарах достатъчно.

— Ти… мислеше да се биеш с всички сам ли? — попита Крадла. — С книга?

— Тук има някой друг, с когото да се бия.

— … С книга?

— Да.

Тя поклати глава.

— Хубаво, добре. Защо не? Какво искаш да направя аз?

Девойката не съвпадаше с обичайния идеал за Сияен рицар. Под метър и петдесет, слаба и жилава, Крадла приличаше повече на просяк, отколкото на войник.

Също така тя беше всичко, с което Далинар разполагаше.

— Имаш ли оръжие? — попита я.

— Мне. Не мога да чета.

— Не мож… — Той сведе поглед към книгата си. — Имах предвид истинско оръжие, Крадло.

— О! Да, имам едно. — Тя протегна ръка настрани. Мъгла се оформи в малък, блестящ Вълшебен меч.

… или не, беше просто прът. Сребърен прът с обикновен гард.

Крадла сви рамене.

— Усукания не обича да наранява хората.

„Не обича…“ примига Далинар. В що за свят живееше, където мечовете не обичаха да нараняват хората?

— Един Слят избяга от града наскоро — заговори той. — Носеше огромен рубин. Не знам защо го искаха и предпочитам да не разбирам. Можеш ли да го откраднеш обратно?

— Естествено. Лесно.

— Ще го намериш при Слят, който може да се движи със сила, подобна на твоята. Жена.

— Както казах. Лесно.

— Лесно? Мисля, че ще откриеш…

— Успокой се, дядо. Да открадна камъка. Мога го. — Тя си пое дълбоко въздух, след което избухна със Светлина на Бурята. Очите й станаха перлено, сияещо бели. — Само ние двамата сме, значи?

— Да.

— Хубаво. Успех с армията.

Далинар погледна отново към войниците, където се материализира една фигура, облечена в златно, която държеше скиптър като бастун.

— Не армията ме тревожи — въздъхна той. Но Крадла вече се бе измъкнала, прилепила се бе до стената и тичаше бързо, за да мине от външната страна на армията.

Зло бавно се приближи до Далинар, следван от няколко Слети — плюс жената, която Далинар бе въвлякъл във виденията си — и едно призрачно духче, изглеждащо като направено от извиващ се дим. Какво беше това?

Зло не се обърна към Далинар отначало, а нареди на Слетите си:

— Кажете на Юша, че искам да остане тук и да пази затвора. Кай-гарнис добре се справи с унищожаването на стената; кажи й да се върне в града и да се изкатери към Клетвената порта. Ако Тисарк не успее да я задейства, тогава Кай-гарнис да унищожи устройството и да извади скъпоценните му камъни. Можем да я построим отново, стига да се споразумеем с духчетата.

Двама Слети си тръгнаха, всеки се затича към някой от извисяващите се гръмоломи. Зло постави и двете си ръце върху скиптъра и се усмихна на Далинар.

— Е, приятелю. Ето ни тук и времето дойде. Готов ли си?

— Да — отвърна той.

— Чудесно, чудесно. Да започваме.

* * *

Двамата Слети кръжаха над Адолин, малко извън обхват, и се възхищаваха на майсторските илюзии на Шалан. Той направи всичко по силите си, за да се слее, като налудничаво ръчкаше с харпуна си наоколо. Не беше сигурен къде бе изчезнала Сил, но Шарка изглежда се забавляваше, жужеше доволно и размахваше едно стъклено клонче.

Единият от Слетите побутна другия, след което посочи към Шалан, която току-що бяха забелязали. Никой от тях не изглеждаше притеснен, че тя може да отвори Клетвената порта — което беше лош знак. Какво знаеха те за устройството, което групата на Адолин не знаеше?

Слетият се извърна от Шалан и продължи разговора на език, който Адолин не можеше да разбере. Единият посочваше към всяка илюзия, след което я пронизваше с копието си. Другият поклати глава и Адолин почти успя да разбере отговора. „Опитахме се да промушим всички. Те не спират да се разбъркват, така че е трудно да проследиш през кои си минал.“

Вместо това жената извади нож и поряза ръката си, след което я отметна към илюзиите. През тях премина оранжева кръв и не остави петно, но се залепи за бузата на Адолин. Той усети как сърцето му бие и се опита скришно да избърше кръвта, но жената посочи към него с доволна гримаса. Мъжът я поздрави с пръст до главата, после сниши копието си и полетя право към Адолин.

Преизподня.

Адолин хукна, като премина през една илюзия на капитан Нотум и я накара да се разсее. Образът отново се оформи, след което беше отнесен секунда по-късно, когато Слетият прелетя през него, с насочено към гърба на Адолин копие.

Адолин се завъртя и вдигна харпуна си, за да блокира, отклонявайки копието, но Слетият все пак се блъсна в него и го захвърли назад. Адолин се удари силно в каменния мост, нарани главата си и видя звезди.

Със замъглено зрение, той се пресегна за харпуна си, но Слетият изби оръжието настрани с дръжката на копието си. След това създанието кацна кротко на моста, веещите му се роби се успокоиха.

Адолин извади ножа от колана си, после се насили да се изправи на крака, нестабилен. Слетият свали копието си до хватка под мишницата с две ръце, след което зачака.

Нож срещу копие. Адолин вдиша и издиша, притеснен за другия Слят — жената беше тръгнала към Шалан. Той се опита да изрови от паметта си уроците на Захел, да си спомни тренировъчните дни, в които отработваха точно тази ситуация. Якамав бе отказал да тренира и се бе изсмял на идеята, че на един Броненосец някога изобщо ще му се наложи да се сражава с нож срещу копие.

Адолин подхвърли ножа, за да го хване с върха надолу, след което го протегна напред, готов да отбие ударите на копието. Захел му зашепна. Изчакай, докато врагът замахне с копието, отклони го или го избегни, след това хвани копието с лявата си ръка. Издърпай се по него достатъчно близо, че да забиеш ножа във врата на врага.

Ясно. Можеше да го направи.

Разбира се, беше „умрял“ седем от десет пъти, когато го правеше срещу Захел.

„Ветровете да те благословят така или иначе, стар брадвохръте“, помисли си. После пристъпи напред, изпробващо, и зачака за удара. Когато дойде, Адолин избута върха на копието настрани с ножа си, след което хвана…

Врагът полетя назад с неестествено движение, твърде бързо — никой нормален човек не можеше да се движи по подобен начин. Адолин се препъна, опитваше се да преоцени ситуацията. Слетият лениво завъртя копието, след което плавно го заби право през стомаха на Адолин.

Адолин ахна от рязкото пронизване, сви се на две от болка, почувства кръв по ръцете си. Слетият изглеждаше почти отегчен, докато вадеше копието си, върхът блестеше в червено от кръвта на Адолин, след което хвърли оръжието. Създанието се приземи и на негово място извади от ножницата един зловещо изглеждащ меч. Пристъпи напред, отблъсна слабия опит на Адолин да парира и вдигна меча, за да удари.

Някой скочи върху гърба на Слетия.

Фигура в парцаливи дрехи, деряща, ядосана жена с кафяви ластари вместо кожа и издраскани очи. Адолин зяпна, докато мъртвооката му прокарваше дълги нокти през лицето на Слетия, което го накара да се запрепъва назад, а тя си тананикаше. Той заби меча си в гърдите на духчето, но това не я развълнува ни най-малко. Тя просто издаде писък като онзи към Адолин, когато се бе опитал да призове Острието си, и продължи да напада.

Адолин се отърси. „Бягай, идиот!“

Хванал ранения си корем — всяка стъпка му причиняваше пристъп на болка, — той тръгна по моста към Шалан.

* * *

— Хитруването няма да ни подмами или да отслаби решимостта ни, Тъкачке — заявиха пазителите. — Защото в действителност това не е въпрос на решение, а на същност. Пътят остава затворен.

Шалан остави илюзиите да се разтопят край нея, след което се свлече, изтощена. Бе се опитвала да моли, да подлъгва, да крещи и дори да Тъче Светлина. Нямаше смисъл. Беше се провалила. Илюзиите й на моста трепкаха и изчезваха, Светлината на Бурята им изтичаше.

През тях се изстреля Слят, след който се стелеше тъмна енергия, с копие, насочено директно към Шалан. Тя се хвърли настрани, като се махна от пътя му на косъм. Създанието подмина със свистене, после намали скорост и се обърна за втори опит.

Шалан скочи на крака първа.

— Шарка! — викна, като размаха ръце напред инстинктивно, в опит да призове Острието. Част от нея бе впечатлена, че това беше първата й реакция. Адолин щеше да се гордее.

Не проработи, разбира се. Шарка викаше извинително от моста, в паника. И все пак в същия този момент — изправена срещу приближаващия враг, с насочено към сърцето й копие — Шалан почувства нещо. Шарка, или нещо подобно, точно отвъд досега на ума си. От другата страна, и ако можеше просто да го дръпне, да го подхрани…

Тя изкрещя, докато Светлина на Бурята минаваше през нея, беснееше във вените й, пресягаше се към нещо в джоба й.

Пред нея се появи стена.

Шалан ахна. Отвратително пльок от другата страна на стената показа, че Слетият се е сблъскал с нея.

Стена. Буреносна стена от обработени камъни, счупена от двете страни. Шалан погледна надолу и откри, че джобът й — все още носеше белите панталони на Воал — бе свързан със странната стена.

Какво, по Рошар? Тя извади малкия си нож и отряза джоба, след което тръгна назад. В средата на стената имаше малко мънисто, вградено в камъка.

„Това е мънистото, което използвах, за да прекося морето отдолу“, помисли си Шалан. „Направила беше нещо като Превръщане и все пак бе различно.“

Шарка стигна до нея, жужащ, когато слизаше от моста. Къде бяха Адолин и Сил?

— Взех душата на стена — каза му Шалан — и накарах физическата й форма да се появи от тази страна.

— Ммм. Мисля, че тези мъниста са по-скоро умове, отколкото души, но ти наистина я прояви тук. Много добре. Макар да нямаш опит. Ммм. Няма да се задържи дълго.

Краищата вече започваха да се превръщат в дим. Стържещ звук от другата страна показваше, че Слетият не е бил победен, а само зашеметен. Шалан се извърна от нея и хукна през моста, далеч от извисяващите се пазители. Тя подмина някои от илюзиите си и възстанови малко от тяхната Светлина на Бурята. Сега, къде беше…

Адолин. Кървящ!

Шалан се стрелна към него и го хвана за ръката, като се опитваше да го държи изправен, докато се препъваше.

— Малка драскотина е — обясни той. Кръв се стичаше между пръстите му, притиснати към корема, точно под пъпа. Задната част на униформата му също беше окървавена.

— Малка драскотина ли? Адолин! Ти…

— Няма време — прекъсна я той и се облегна на нея. Кимна към Слетия, с който тя се беше била, издигнал се във въздуха над стената на Шалан. — Другият е някъде зад мен. Може да ни догони всеки момент.

— Каладин — започна Шалан. — Къде…

— Ммм — обади се Шарка и посочи. — Светлината на Бурята му свърши и падна в сферите там някъде.

Страхотно.

— Поеми си дълбоко въздух — поръча Шалан на Адолин, след което го издърпа от моста със себе си и скочи в сферите.

* * *

Крадла стана страхотна.

Силите й се проявяваха като способността да се плъзга по предмети, без истински да ги докосва. Можеше да стане наистина, наистина плъзгава — което беше удобно, защото войниците се опитваха да я хванат, докато заобикаляше армията на алетите. Протягаха се към разкопчаната й горна риза, към ръката, към косата й. Не можеха да я удържат. Тя просто се изплъзваше. Сякаш се опитваха да хванат песен.

Тя изскочи от редиците им и падна на колене, които бе наплъзгавила наистина добре. Това значеше, че продължи напред, плъзгайки се на колене далеч от мъжете със светещите червени очи. Усукания — за когото тя почти със сигурност знаеше, че не е Пустоносен — беше малка стрелкаща се зелена линия до нея. Изглеждаше като бързорастящ ластар, изпъстрен с малки кристали тук и там.

— О, това не ми харесва — промърмори той.

— Ти не харесваш нищо.

— Виж, това не е вярно, господарке. Харесвах онзи хубав град, който подминахме в Азир.

— Онзи, който беше изоставен?

— Толкова спокоен.

„Там“, помисли си Крадла, когато различи истински Пустоносен — от типа, който изглеждаше като парш, само че голям и страшен. Този беше жена и се движеше по камъка гладко, сякаш и тя бе страхотна.

— Винаги съм се чудила — започна Крадла. — Мислиш ли, че носят тази цветна мраморна шарка върху всичките си части?

— Господарке? Има ли значение?

— Може би не в момента — призна тя и се плъзна към червената буря. Държеше краката си плъзгави, но ръцете не, което й позволяваше да гребе и да се насочва. Да профучаваш на колене не изглеждаше толкова страхотно, колкото ако си прав — но когато тя опиташе да бъде страхотна, докато стои права, обичайно завършваше забивайки се в някой камък със задник във въздуха.

Слетият наистина изглежда носеше нещо голямо в едната си ръка. Като голям скъпоценен камък. Крадла загреба в тази посока — което я приближаваше опасно близо до тази армия от парши и корабите им. И все пак успя да се приближи доста преди жената Пустоносен да се обърне и да я забележи.

Крадла спря и позволи на Светлината на Бурята да се оттече. Стомахът й изкъркори, така че си отхапа от едно парче сушено месо, което бе открила в джоба на стража си.

Пустоносният каза нещо с напевен глас, като вдигна огромния рубин — в него нямаше Светлина на Бурята, което беше хубаво, защото в толкова голям камък, тя щеше да е ярка. Например по-червена и ярка от лицето на Недодялко, когато Крадла му обясни как се правят бебетата. Той вече трябваше да знае подобни неща. Нали бе гладуващ крадец! Не беше ли познавал никакви курви или нещо подобно?

Както и да е… как да вземе този рубин? Пустоносният проговори отново и макар Крадла да не разбираше думите, не можеше да не добие усещането, че съществото звучеше развеселено. Жената се отблъсна с един крак, след което се плъзна с другия, с лекота, сякаш стоеше върху олио. Застоя се за секунда, после погледна през рамо и се ухили, преди да се отблъсне и да се плъзне наляво, движеше се небрежно с грация, която накара Крадла да се почувства супер тъпо.

— Е, гладът да ме умори — възкликна Крадла. — Тя е по-страхотна от мен.

— Нужно ли е да използваш този израз? — попита Усукания. — Да, тя изглежда е способна да използва Стихията на…

— Млъквай — сряза го Крадла. — Можеш ли да я последваш?

— Ще трябва да те изоставя.

— Ще се справя. Може би. Ти я следвай. Аз ще следвам теб.

Усукания въздъхна, но се подчини и се спусна след Пустоносната. Крадла го последва, като гребеше на колене и се чувстваше като прасе, което се опитва да имитира професионален танцьор.

* * *

— Трябва да избереш, Сет, син на Нетуро — каза Нин. — Разбиващите Небето ще се закълнат пред Певците на зората и техните закони. А ти? Ще се присъединиш ли към нас?

Вятър набразди дрехите на Сет. Преди всички онези години той е бил прав. Пустоносните се бяха завърнали.

Сега… сега просто трябваше да приеме управлението им?

— Нямам си доверие, абоши — прошепна Сет. — Вече не мога да виждам правилното. Не мога да разчитам на собствените си решения.

— Да — кимна Нин със стиснати зад гърба ръце. — Умовете ни са склонни към грешки. Затова трябва да си изберем нещо извън нас, което да следваме. Само като се придържаме стриктно към някакъв кодекс, можем да преценим справедливостта.

Сет проучи бойното поле далеч долу.

— Кога всъщност смятаме да се бием с някого? — попита мечът на гърба му. — Ти явно много обичаш да говориш. Повече дори от Вашър, а той можеше да продължава и продължава, и продължава…

— Абоши — погледна го Сет. — Когато кажа Третия Идеал, мога ли да избера човек, на когото да се подчинявам? Вместо на закона?

— Да. Някои от Разбиващите Небето са избрали да следват мен и подозирам, че това ще направи прехода към това да следват пеещите на зората по-лесен за тях. Не бих го препоръчал. Чувствам, че… ставам… ставам по-зле…

Един мъж в синьо препречи пътя към града долу. Той се изправи срещу… нещо различно. Сила, която Сет едва можеше да долови. Скрит огън.

— Ти си следвал хора и преди — продължи Нин. — Те ти причиниха болка, Сет, син на Нетуро. Сега си в агония, защото не си следвал нещо чисто и неизменно. Избрал си хора, вместо идеал.

— Или — каза Сет — може би просто бях принуден да следвам грешните хора.

* * *

Каладин се бореше в мънистата, задушаваше се и кашляше. Не беше на много дълбоко, но накъде… накъде трябваше да излезе? Накъде трябваше да излезе?

Изпаднал в паника, той се опита да плува към повърхността, но мънистата не се движеха като вода и не можеше да се задвижи. Те се плъзнаха в устата му, натискаха го по кожата. Дърпаха го като с невидима ръка. Опитваха се да го завлекат все по-навътре и по-навътре в дълбините.

Далеч от светлината. Далеч от вятъра.

Пръстите му докоснаха нещо топло и меко между мънистата. Той се размаха, като се опитваше да го намери отново и една длан го хвана за ръката. Той протегна и другата си ръка и здраво се вкопчи в една тънка китка. Друга ръка го хвана за предната част на униформата, издърпа го от мрака и той се препъна, като намери опора на дъното на морето.

С горящи дробове, Каладин следваше стъпка по стъпка, като най-накрая излезе от мънистата, за да открие, че Сил го дърпа за дрехите. Тя го поведе нагоре по брега, където той се срина на купчина, хриптящ и плюещ сфери. Слетите, с които се беше бил, се приземиха върху платформата на Клетвената порта близо до другите двама, които бяха изоставили.

Докато Каладин се опитваше да възстанови дъха си, мънистата наблизо се отдръпнаха и разкриха Шалан, Адолин и Шарка, които пресичаха морето през някакъв проход, който тя бе направила. Проход в дълбините? Умението й да манипулира сферите растеше.

Адолин бе ранен. Каладин стисна зъби, насили се да стане и се запрепъва към тях, за да помогне на Шалан да извади принца на брега. Той лежеше по гръб и тихо ругаеше, докато притискаше корема си с окървавените си ръце.

— Дай да видя — каза Каладин и отмести пръстите на Адолин.

— Кръвта… — започна Шалан.

— Кръвта е най-малкият му проблем — отсече Каладин, докато опипваше раната. — Скоро няма да му изтече кръвта от рана на стомаха, но сепсисът е друго нещо. А и ако някои от вътрешните органи са засегнати…

— Оставете ме — изхриптя Адолин през кашлица.

— Да те оставим, за да отидем къде? — поинтересува се Каладин, като движеше пръстите си в раната. Бурите да го вземат. Червата му бяха срязани. — Свърши ми Светлината на Бурята.

Сиянието на Шалан помръкна.

— Това беше последната, която аз имах.

Сил хвана рамото на Каладин, като гледаше към Слетите, които се изстреляха нагоре и полетяха към тях, с високо вдигнати копия. Шарка затананика тихо. Нервно.

— Какво ще правим тогава? — попита Шалан.

„Не…“ помисли си Каладин.

— Дай ми ножа си — помоли го Адолин, опитвайки се да седне.

„Не може това да е краят.“

— Адолин, не. Почивай си. Вероятно можем да се предадем.

„Не мога да го проваля!“

Каладин погледна през рамо към Сил, която го държеше леко за ръката.

Тя кимна.

— Думите, Каладин.

* * *

Войниците на Амарам се разделиха около Далинар и нахлуха в града. Те не му обърнаха внимание и за съжаление, той също трябваше да ги игнорира.

— И така, дете… — Зло кимна към града и сложи ръка на рамото на Далинар. — Направи нещо невероятно като изкова тази коалиция. Трябва да си горд. Аз със сигурност съм горд.

Как можеше Далинар да се бори с това нещо, което бе помислило за всяка вероятност, бе предвидило всеки възможен изход? Как можеше да се изправи срещу нещо толкова огромно, толкова невероятно? Само като го докосваше, Далинар можеше да усети как се простира във вечността. Просмукваше се в земята, в хората, в небето и в скалите.

Щеше да се пречупи, да полудее, ако се опиташе да разбере това същество. И някак трябваше да го победи?

„Убеди го, че може да загуби“, бе казал Всемогъщия във видението. „Избери си шампион. Той ще приеме… Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам.“

Чест беше убит, докато се опитваше да противостои на това нещо.

Далинар облиза устните си.

— Битка на шампиони — предложи той на Зло. — Настоявам да се бием за този свят.

— С каква цел? — попита Зло.

— Убиването ни няма да те освободи, нали? — попита Далинар. — Можеш да ни управляваш или да ни унищожиш, но и в двата случая все още ще бъдеш в капан тук.

Недалеч единият гръмолом се покатери по стената и влезе в града. Другият остана отзад и запристъпва тежко покрай задната част на армията.

— Състезание — каза Далинар на Зло. — Твоята свобода, ако спечелиш, нашите животи, ако хората спечелят.

— Внимавай какво си пожелаваш, Далинар Колин. Като Обвързващ, ти можеш да предложиш тази сделка. Но това ли е наистина, което искаш от мен?

— Аз…

Това ли беше?

* * *

Усукания следваше Пустоносната, а Крадла следваше него. Плъзнаха се обратно между мъжете в човешката армия. Предните редици се изсипваха в града, но отворът не бе достатъчно голям, за да успеят да влязат всички заедно. Повечето чакаха отвън да им дойде редът и ругаеха и ръмжаха заради бавенето.

Замахваха към Крадла, докато тя се опитваше да не изостава от следата от ластари, която Усукания оставяше. За щастие, това, че бе малка, й помагаше да им се изплъзне. Харесваше й да е малка. Малките хора можеха да се промъкват на места, на които другите не можеха, и да минават незабелязано. Не трябваше да расте повече; Нощната пазителка й бе обещала, че няма.

Нощната пазителка я бе излъгала. Точно каквото и умиращ от глад човек би направил. Крадла поклати глава и се плъзна между краката на един войник. Да си малък беше хубаво, но беше трудно да не се чувстваш сякаш всеки човек е планина, която се надвесва над теб. Те размахваха оръжия около нея, докато изговаряха гърлени алетски проклятия.

„Не мога да правя това на колене“, помисли си тя, когато един меч удари близо до ризата й. „Трябва да съм като нея. Трябва да съм свободна.“

Крадла се засили по склона на малко възвишение в скалата и успя да падне на краката си. Затича се за момент, след което направи долната част на краката си плъзгави и се запързаля.

Пустоносната жена беше напред. Тя не се подхлъзваше и падаше, а правеше това странно ходещо движение — онова, което й позволяваше да контролира гладкото си пързаляне.

Крадла се опита да направи същото. Тя се довери на страхотността си — на Светлината на Бурята си — да я подкрепи, когато задържа дъха си. Мъжете сипеха проклятия около нея, но звуците се оттичаха от Крадла, сякаш се бе покрила цялата със Светлина.

Самият вятър не можеше да я докосне. Бе се намирала тук и преди. Бе се задържала в един прекрасен миг между ударите, плъзгайки се на голите си крака, като се движеше свободна, без да я докосват. Сякаш се плъзгаше между световете. Можеше да го направи. Можеше…

Нещо се стовари на земята наблизо, като премаза няколко войника, наруши равновесието на Крадла и я запрати встрани на кълбо. Тя се спря и се претърколи назад, като гледаше нагоре към едно от огромните каменни чудовища. Скелетоподобното нещо вдигна ръката си с шипове и я стовари долу.

Крадла се метна далеч от пътя му, но трусът от удара я изхвърли отново. Близките войници изглежда не се вълнуваха, че другарите им бяха смазани. С горящи очи, те се сбутаха около нея, като че имаше състезание кой ще я убие първи.

Единственият й избор беше да се спусне към каменното чудовище. Може би можеше да стигне толкова близо до него, че то…

Създанието блъсна отново, смазвайки трима войници, но също така уцелвайки и Крадла. Ударът пречупи краката й в миг, след което премаза долната половина на тялото й, като я прати в пищящ изблик на болка. С насълзени очи, тя се сви на земята.

„Лекувай. Лекувай.“

Само трябваше да устои на болката. Само трябваше…

Камъни започнаха да се трият един в друг над нея. Тя премигна, за да премахне сълзите и погледна нагоре към създанието, което вдигаше шиповете си високо в небето, към слънцето, което се показваше между облаците на смъртоносната буря.

— Господарке! — извика Усукания. Ластарите му плъзнаха по нея, сякаш се опитваха да я прегърнат. — О, господарке. Призови ме като меч!

Болката в краката й започна да заглъхва. Твърде бавно. Отново огладняваше, Светлината й свършваше. Тя призова Усукания като пръчка, гърчейки се от болката и го задържа насочен към чудовището, а очите й се насълзиха отново от усилието.

Експлозия от светлина се появи отгоре, сфера от разпростиращо се Сияние. Нещо падна от него, като оставяше диря от черен и бял дим. Светеше като звезда.

— Майко! — възкликна Усукания. — Какво…

Докато чудовището вдигаше юмрук, за да удари Крадла, копието от светлина го уцели в главата и премина през нея. То раздели гигантското нещо на две, експлодирайки в черен дим. Двете половини на чудовището паднаха настрани, сблъскаха се с камъка, след което изгоряха и се изпариха в чернота.

Войниците проклинаха и кашляха, после отстъпиха назад, когато нещо се материализира насред бурята. Една фигура в дима — тя светеше в бяло и държеше смолисточерно Вълшебно острие, което изглежда се хранеше от пушека, засмукваше го, а след това го оставяше да изтече отдолу като течна тъмнина.

Бяло и черно. Мъж с обръсната глава, очите му светеха в светлосиво, Светлина на Бурята се издигаше от него. Той се изправи и закрачи през дима, като оставяше послеобраз след себе си. Крадла бе виждала този мъж и преди. Убиеца в Бяло. Убиец.

И явно спасител.

Той спря до нея.

— Тоягата ти е възложил задача?

— Ъъ… да — отвърна Крадла, размърдвайки пръстите на краката си, които явно отново работеха. — Има една Пустоносна, която открадна огромен рубин. Трябва да го върна.

— Тогава се изправи — каза убиецът, като повдигна странното си Вълшебно острие към вражеските войници. — Господарят ни е дал задача. Ще се погрижим да я изпълним.

* * *

Навани се препъваше по горната част на стената, сама, ако не броим премазаните трупове.

„Далинар, да не си посмял да ставаш мъченик“, помисли си тя, когато достигна стълбището. Дръпна и отвори вратата на върха, после тръгна надолу по тъмните стъпала. Какво си мислеше? Да се изправи срещу цяла армия сам? Не беше млад мъж в разцвета на силите си, облечен във Вълшебна броня!

Тя затърси за сфера в тайната си кесийка, след което най-накрая вместо това отвори катарамата на фабриала на ръката си и използва неговата светлина да я води надолу по стълбите и в стаята в основата. Където Фен и…

Една ръка я сграбчи, дръпна я настрани и я блъсна в стената. Фен и Кмакл лежаха там, със запушени усти, вързани здраво. Двама мъже в гористозелено, с очи, светещи в червено, държаха ножове, опрени в тях. Трети човек, който носеше капитански възли, бе натиснал Навани до стената.

— Каква прекрасна награда ще ми спечелиш — изсъска той в ухото й. — Две кралици. Сиятелният господар Амарам ще бъде доволен от този подарък. Това почти компенсира факта, че не мога да те убия собственоръчно, като справедливост за това, което съпругът ти причини на Сиятелния господар Садеас.

* * *

Аш се закова пред един мангал. Беше с деликатна метална изработка около ръба, по-хубав, отколкото някой би очаквал да намери на такова обикновено място.

Това беше импровизираният лагер, където алетските войници се бяха разположили, докато възстановяваха града; беше запушил множество улици и площади от Долния квартал. Незапаленият мангал, който бе спрял Аш, се намираше пред палатка и вероятно е бил ползван за отопление в студените тайленски нощи. На купата имаше десет фигурки в кръг. Пръстите я сърбяха. Не можеше да помръдне, без значение колко важна бе задачата й, докато не го направи.

Тя хвана купата и я завъртя, докато не стигна до жената, която я олицетворяваше; отбелязана с иконографията на четката и маската, символите на творчеството. Пълен абсурд. Извади ножа си и започна да чегърта по метала, докато не успя да задраска лицето.

„Достатъчно добре. Достатъчно добре.“

Аш остави мангала. Продължавай. Това, което онзи човек, Мраизе, й бе казал, по-добре да беше истина. Ако я бе излъгал…

Никой не пазеше голямата палатка близо до стената, въпреки че не много отдавна покрай нея бяха претичали войници, чиито очи светеха със светлината на покварено Въвеждане. „Зло се е научил да обладава хора.“ Мрачен, опасен ден. Винаги бе можел да ги изкуши да се бият за него, но да праща духчета, които да се свързват с тях? Ужасно.

А сега беше успял да започне своя собствена буря?

Е, тази земя най-накрая бе обречена. А Аш… Аш вече не намираше в себе си никакво чувство. Тя нахлу в палатката, като нарочно се стараеше да не поглежда килима, в случай че по него имаше изображения на Вестителите.

Там тя го намери, седеше сам сред слабата светлина и се взираше невиждащо. Тъмна кожа, по-тъмна дори от нейната, и мускулесто тяло. Крал, въпреки факта, че никога не бе носил корона. Той беше единственият от десетимата, който се предполагаше, че никога няма да носи тази тежест.

А я бе носил най-дълго от всички.

— Талн — прошепна тя.

* * *

Ренарин Колин знаеше, че всъщност не е Сияен рицар. Глис някога е бил различно духче, но нещо го бе променило, покварило. Глис не си го спомняше много добре, бе се случило, преди да формират връзката си.

Сега нито един от двама им не знаеше в какво са се превърнали. Ренарин усещаше духчето да трепти вътре в него, да се крие и да шепне за опасност. Ясна ги бе открила.

Той го очакваше.

Ренарин коленичеше в древния храм на Паилиа и за неговите очи той беше изпълнен с цветове. Хиляди панели със стъклописи бяха покълнали от стените, като се комбинираха и сливаха заедно, създавайки панорама. Той се видя как пристига в Тайлен по-рано днес. Видя Далинар, който говореше с монарсите, и след това видя как те се обърнаха срещу него.

— Тя ще ни нарани! Тя ще ни нарани!

— Знам, Глис — прошепна той, като се бе обърнал към определена секция от стъклописите. Тя показваше Ренарин, коленичил на пода на храма. В поредицата стъклени панели, Ясна се приближаваше зад него, с вдигнат меч.

И после… тя го повали.

Ренарин не можеше да контролира какво вижда или кога го вижда. Беше се научил да чете, така че да може да разбере цифрите и думите, които се появяваха под някои от образите. Те му бяха показали кога ще дойде Вечната Буря. Те му бяха показали как да намери скритите отделения в Уритиру. Сега показваха смъртта му.

Бъдещето. Ренарин можеше да вижда забраненото.

Той извърна очи от стъкления панел, който показваше него и Ясна, и се обърна към един, който бе още по-лош. В него баща му коленичеше пред един бог в бяло и златно.

— Не, татко — прошепна Ренарин. — Моля те. Не и това. Не го прави…

— На него не може да се устои — каза Глис. — Съжалението ми, Ренарин. Ще ти дам съжалението ми.

* * *

Две духчета на славата се заизвиваха надолу от небето, златни сфери. Те се носеха и се въртяха около Далинар, блестящи като капки слънчева светлина.

— Да — каза Далинар. — Това е, което искам.

— Искаш да направим битка на шампиони? — повтори Зло. — Това е истинското ти желание, никой не те е накарал насила? Не си примамен или измамен по никакъв начин?

— Битка на шампиони. За съдбата на Рошар.

— Много добре — кимна Зло, след което въздъхна леко. — Съгласен съм.

— Толкова лесно?

— О, уверявам те. Няма да е лесно. — Зло вдигна вежди по един приветлив, подканващ начин. Със загрижено изражение. — Вече съм избрал своя шампион. Подготвям го от много, много време.

— Амарам.

— Той ли? Пламенен човек наистина, но едва ли е достоен за тази задача. Не, трябва ми някой, който ще господства на бойното поле както слънцето в небето.

Вълнението внезапно се върна в Далинар. Червената мъгла — която бе започнала да изчезва — се завърна с боен рев. Образи изпълниха ума му. Спомени от младостта му, прекарана в битки.

— Трябва ми някой по-силен от Амарам — прошепна Зло.

— Не.

— Мъж, който ще спечели, без значение какво му струва.

Вълнението превзе Далинар и го задави.

— Мъж, който ми е служил цял живот. Мъж, на когото вярвам. Мисля, че те предупредих, че знам, че ще вземеш вярното решение. И ето ни сега тук.

— Не.

— Поеми си дълбоко дъх, приятелю — прошепна Зло. — Боя се, че това ще боли.

118
Тежестта на всичко това

„Тези Пустоносни не знаят никакви песни. Те не могат да чуят Рошар и там, където ходят, носят само тишина. Изглеждат меки, без черупка, но са твърди. Имат само едно сърце и то изобщо не може да живее.“

Из Еилската стела

— Не — прошепна Далинар отново, гласът му беше дрезгав, докато Вълнението бушуваше в него. — Не. Грешиш.

Зло го хвана за рамото.

— Какво казва тя?

Тя?

Той чу Иви да плаче. Да пищи. Да моли за живота си, докато пламъците я поглъщаха.

— Не се обвинявай — каза Зло, когато Далинар трепна. — Аз те накарах да я убиеш, Далинар. Аз причиних всичко това. Спомняш ли си? Мога да помогна. Ето.

Спомени заляха ума на Далинар, съкрушителна яростна атака от образи. Той ги изживя всичките в подробности, някак затворен в един момент, Вълнението беснееше в него.

Видя себе си как пронизва един беден войник в гърба. Млад мъж, който се опитваше да изпълзи на безопасно място, който плачеше за майка си…

— Аз бях с теб тогава — рече Зло.

Той уби далеч по-достоен от себе си мъж, Върховен господар, който бе останал верен на Телеб. Далинар го събори на земята, след което заби алебарда в гърдите му.

— Аз бях с теб тогава.

Далинар се биеше върху някакво странно скално образувание с друг човек, който познаваше Вълнението. Далинар го повали на земята с горящи очи и нарече това милост.

— Аз бях с теб тогава.

Той беснееше на Гавилар, ярост и желание нарастваха едновременно. Потроши някакъв мъж в кръчма, ядосан, че не се бе наслаждавал на битката. Биеше се по границите на Я Кевед, смееше се, когато труповете осейваха земята. Помнеше всеки момент от клането. Усещаше всяка смърт като кол, който се забиваше в душата му. Започна да ридае заради унищожението.

— Трябваше да го направиш, Далинар — заяви Зло. — Ти създаде едно по-добро кралство!

— Толкова… много… болка.

— Обвини мен, Далинар. Не беше ти! Виждаше червено, когато вършеше онези неща! Вината беше моя. Приеми това. Не е нужно да страдаш.

Далинар примигна и срещна погледа му.

— Дай ми болката, Далинар — продължи Зло. — Дай ми я и никога повече не се чувствай виновен.

— Не — Далинар притисна „Пътят на кралете“ към себе си. — Не. Не мога.

— О, Далинар. Какво казва тя?

„Не…“

— Нима си забравил? Ето, нека ти помогна.

И той се озова отново в онзи ден. Денят, в който уби Иви.

* * *

Сет откри цел във въртенето на меча.

Той му крещеше да унищожи злото, дори и злото очевидно да бе понятие, което самият меч да не можеше да разбере. Зрението му беше ограничено, като това на Сет. Метафора.

Как можеше заблудена душа като неговата да решава кой трябва да умре? Невъзможно. Така че той реши да се довери на някой друг, някой, чиято светлина надничаше от сянката.

Далинар Колин. Сияен рицар. Той щеше да знае.

Този избор не беше идеален. Но… Камъни неосветени… беше най-добрият, който можеше да измисли. Това му донесе мъничко спокойствие, докато профучаваше през вражеската армия.

Мечът му крещеше.

— УНИЩОЖИ!

Всеки, който дори само одраскаше лекичко, се спукваше в черен дим. Сет помиташе червенооките войници, които не спираха да идват към него и не показваха страх. Крещяха, сякаш жадуваха смъртта.

Това бе питие, което Сет наистина умееше да сервира.

Той въртеше Светлина на Бурята в едната си ръка и Оттласваше всички мъже, които се приближаха твърде много, запращаше ги мятащи се във въздуха или помитащи другарите си. С другата си ръка размахваше меча си през редиците им. Движеше се на гъвкави крака, собственото му тяло се Оттласна нагоре точно толкова, колкото да го олекоти. Разбиващите Небето нямаха достъп до всички Оттласвания, но най-полезните — и най-смъртоносните — бяха все още негови.

„Не забравяй скъпоценния камък.“

Едно призрачно чувство го призова, желание да продължава да убива, да пирува в касапницата. Сет му отказа, отвратен. Той никога не се бе наслаждавал на това. Никога не би могъл да му се наслаждава.

Пустоносната със скъпоценния камък се бе измъкнала, движеше се твърде бързо. Сет насочи меча — част от него бе ужасена колко бързо предъвкваше той Светлината му на Бурята — и се Оттласна, за да я последва. Заора сред войниците, които избухваха в дим, в търсене на конкретен индивид.

Пустоносната се обърна в последния момент и успя с танцова стъпка да избегне меча. Сет се Оттласна надолу, след което се завъртя в бърза арка, като оставяше черен пушек — почти течен — зад меча си, докато унищожаваше мъже в голям кръг.

— ЗЛО! — ревеше мечът.

Сет скочи към жената, но тя се спусна на земята и се плъзна по камъка, сякаш бе мазен. Мечът му мина над главата й и тя се отблъсна назад към него, като се плъзна точно край краката му. Там Пустоносната грациозно скочи на крака и грабна ножницата от гърба на Сет, където я бе вързал за безопасност.

Тя се освободи. Когато Сет се обърна, за да атакува, жената блокира меча със собствената му ножница. Как бе успяла? Имаше ли нещо в сребристия метал, за което Сет да не знаеше?

Пустоносната блокира следващите му няколко атаки, след което избегна опитите му да я Оттласне.

Мечът се ядосваше все повече:

— УНИЩОЖИ, УНИЩОЖИ УНИЩОЖИ!

Черни вени започнаха да поникват по ръката на Сет, запълзяха нагоре към рамото му.

Той замахна отново, но тя просто се плъзна встрани, като се движеше по земята, сякаш природните закони не важаха за нея. Други войници се трупаха около него и болката обхвана цялата ръка на Сет, докато той им раздаваше смърт.

* * *

Ясна спря на една крачка зад Ренарин. Вече можеше да чуе шепота му ясно.

— Татко. О, татко… — Младият мъж отметна глава в една посока, после в друга, виждаше неща, които не бяха там.

— Той не вижда какво става, а какво предстои — обясни Бледния. — Силата на Зло, Ясна.

* * *

— Талн — прошепна Аш, коленичила пред него. — О, Талн…

Вестителят гледаше празно напред с тъмните си очи.

— Аз съм Таленел’Елин, Вестител на Войната. Времето на Завръщането, на Опустошението, е почти тук…

— Талн? — Аш разтърси ръката му. — Аз съм. Аш е.

— Трябва да се подготвим. Вие ще сте забравили много…

— Моля те, Талн.

— Келек ще ви научи да изливате бронз…

Той просто продължи да говори, повтаряше същите думи отново и отново, и отново.

* * *

Каладин падна на колене върху студения обсидиан в Морето на сенките.

Слетите се спуснаха около тях, шест фигури в искрящи, ветреещи се дрехи.

Той имаше една-единствена мъничка надежда. Всеки Идеал, който бе изрекъл, бе завършил като излияние на мощ и сила. Той облиза устните си и опита да го прошепне:

— Аз… Аз ще…

Мислеше за изгубените си приятели. Малоп. Якс. Белд и Педин.

„Кажи го, бурите да те отнесат!“

— Аз…

Род и Март. Мостови, които бе провалил. И преди тях, роби, които се бе опитал да спаси. Гошел. Налма, уловена в капан като звяр.

Духче на вятъра се появи край него, като мъничка линия светлина. След това още едно.

Една-единствена надежда.

„Думите. Кажи Думите!“

* * *

— О, Майко! О, Култивация! — викаше Усукания, докато гледаха как убиецът изтребваше всичко по пътя си през полето. — Какво направихме?

— Насочихме него далеч от себе си — отвърна Крадла, която стърчеше върху един голям камък, широко отворила очи. — Би предпочел да беше останал наблизо ли?

Усукания продължи да хленчи и Крадла донякъде го разбираше. Убиецът наистина убиваше много. Вярно, червенооки мъже, в които не изглеждаше да е останала никаква светлина, но… бурите да го отнесат.

Бе изгубила от поглед жената със скъпоценния камък, но поне изглеждаше, че армията се отдалечаваше от Сет и така му оставаха по-малко хора за убиване. Той се препъна, забави се, след това падна на колене.

— О-па. — Крадла призова Усукания като прът, в случай че убиецът изгубеше гладуващия си ум — или това, което бе останало от него — и я нападнеше. Тя се плъзна от камъка, след това побягна към него.

Той държеше странния Вълшебен меч пред себе си. От оръжието продължаваше да се стича черна течност, която се изпаряваше, докато капеше към земята. Цялата му ръка беше почерняла.

— Аз… — започна Сет. — Изгубих ножниц…

— Пусни меча!

— Аз… не мога… — изрече той със стиснати зъби. — Той ме държи, пирува с… моята Светлина на Бурята. Скоро ще ме погълне.

Буритедагоотнесатбуритедагоотнесатбуритедагоотнесат.

— Добре. Добре. Ъъъ… — Крадла се огледа наоколо. Армията се трупаше в града. Второто каменно чудовище крачеше из Древния квартал и мачкаше сгради. Далинар Колин все още стоеше пред дупката в стената. Може би… може би той можеше да помогне?

— Хайде — каза тя.

* * *

— Убийте мъжа — нареди капитанът, който държеше Навани. Той махна с ръка към стария Кмакл, съжителя на Фен. — Нямаме нужда от него.

Фен изпищя в парцала, с който бяха запушили устата й, но я държаха здраво. Навани внимателно измъкна пръстите на скритата си ръка извън ръкава, след което докосна другата си ръка и фабриала на нея, завъртайки едно ключе. Малки копчета щръкнаха от предната част на устройството, точно над китката й.

Кмакл опита да се изправи. Изглежда искаше да посрещне смъртта си достойно, но другите двама войници не му оказаха тази чест. Бутнаха го назад към стената, а единият извади кинжал.

Навани хвана ръката на мъжа, който я държеше, след което притисна копчетата на своя фабриал на болката към кожата му. Той изкрещя и падна, скимтящ в агония. Един от другите се обърна към нея и тя притисна болкориала към вдигнатата му ръка. Беше изпробвала устройството върху себе си, така че знаеше какво е усещането. Хиляди иглички, които се забиват в кожата ти, под ноктите ти, в очите ти.

Вторият мъж се напика, докато падаше.

Последният успя да я пореже по ръката, преди Навани да го изпрати на земята при останалите, сгърчен. Лошо. Тя обърна ключето на болкориала, като извлече агонията от раната. След което взе ножа и бързо преряза въжетата на Фен. Докато кралицата освобождаваше Кмакл, Навани превърза безболезнената си рана.

— Те ще се възстановят скоро — обясни Навани. — Може би трябва да ги убием, преди това да е станало.

Кмакл ритна мъжа, който едва не бе прерязал гърлото му, след което отвори вратата към града. Войска от мъже с блестящи червени очи премина бързо край него. Целият район гъмжеше от тях.

— Изглежда тези са най-малкият ни проблем — отбеляза възрастният мъж и затвори вратата.

— Тогава се връщаме върху стената — каза Фен. — Може да успеем да забележим приятелски войски от тази позиция.

Навани кимна и Фен ги поведе нагоре. На върха те залостиха вратата. Имаше лостове и от двете й страни; целта беше да можеш да заключиш отвън врагове, които са превзели стената, както и такива, които бяха проникнали през портите.

Навани огледа възможностите им. Бърз поглед разкри, че улиците наистина се държаха от войските на Амарам. Някакви групи от тайлени отстояваха позиции малко по-нагоре, но губеха бързо.

— В името на Келек, бурите и Страстите — възкликна Кмакл. — Какво е това?

Той бе забелязал червената мъгла в северния край на бойното поле, с ужасяващите образи, които се оформяха и разбиваха на части. Сенки на умиращи войници, силуети на скелети, връхлитащи коне. Беше величествена, страховита гледка.

Но Далинар… Далинар привлече погледа на Навани. Стоеше сам, обграден от вражески войници и изправил се срещу нещо, което тя едва успяваше да осмисли. Нещо необятно. Нещо невъобразимо.

Нещо ядосано.

* * *

Далинар живееше на две места.

Видя се как прекосява притъмнял пейзаж, повлякъл Вълшебния меч след себе си. Беше на бойното поле в град Тайлен със Зло, но също така бе и в миналото, където приближаваше Раталас. Воден от врящия червен гняв на Вълнението. Той се върна в лагера, за изненада на войниците си, като духче на смъртта. Покрит с кръв, със светещи очи.

Светещи в червено.

Нареди да донесат маслото. Обърна се към един град, в който Иви бе държана като затворник, където спяха деца, където се криеха невинни хора, които горяха глифи, молеха се и плачеха.

— Моля те… — прошепна Далинар в град Тайлен. — Не ме карай да го изживявам отново.

— О, Далинар — рече Зло. — Ще го изживяваш отново и отново, докато не спреш. Не можеш да носиш това бреме. Моля те, дай ми го. Аз те накарах да извършиш това. Вината не беше твоя.

Далинар придърпа „Пътят на кралете“ близо до гърдите си и я стисна, като дете с одеялото си през нощта. Но внезапен проблясък светлина избухна пред него, придружен от оглушителен пукот.

Далинар отстъпи назад. Светкавица. Това беше светкавица. Беше ли го ударила?

Не. Някак бе уцелила само книгата. Изгорени страници полетяха край него, свистящи и тлеещи. Беше изпепелена право от ръцете му.

Зло поклати глава.

— Думите на мъж, който е умрял отдавна, който се е провалил отдавна.

Над тях слънцето най-сетне премина зад облаците на бурята и попадна в мрака. Бавно, пламъците на горящите страници угаснаха.

* * *

Тефт се бе сгушил на някакво мрачно място.

Може би тъмнината щеше да скрие греховете му. Но в далечината той чу викове. Мъже, които се бият.

Мост Четири, които умират.

* * *

Каладин заекваше, думите не излизаха.

Замисли се за войниците си от армията на Амарам. Далет и взвода му, посечени или от брата на Шалан, или от Амарам. Такива добри приятели, които бяха паднали в боя.

И после, разбира се, се замисли за Тиен.

* * *

Далинар падна на колене. Няколко духчета на славата се извиха край него, но Зло ги пропъди и те избледняха.

В дъното на ума му, Отеца на Бурята плачеше.

Видя себе си как пристъпва към мястото, на което бе затворена Иви. Онази гробница в скалата. Далинар се опита да извърне поглед, но видението беше навсякъде. Той не просто го виждаше, той го изживяваше. Той нареди смъртта на Иви и слушаше писъците й.

— Моля те…

Зло не беше приключил с него. Далинар трябваше да гледа как градът гори, да чуе как умират децата. Той стискаше зъби и стенеше в агония. Преди страданията му го караха да пие. Сега нямаше нищо за пиене. Само Вълнението.

Той винаги бе копнял за него. Заради Вълнението бе живял. Без него… той… той щеше да е мъртъв…

Далинар се прегърби, сведе глава, заслушан в сълзите на една жена, която беше вярвала в него. Той никога не я бе заслужавал. Плачът на Отеца на Бурята избледня, когато Зло някак избута духчето настрана и ги раздели.

Това остави Далинар сам.

— Толкова сам…

— Ти не си сам, Далинар — заяви Зло и застана на едно коляно до него. — Аз съм тук. Винаги съм бил тук.

Вълнението вреше в него. И Далинар разбра. Разбра, че винаги е бил измамник. Беше същият като Амарам. Имаше репутация на честен човек, но отвътре бе убиец. Унищожител. Убиец на деца.

— Освободи се от болката — прошепна Зло.

Далинар стисна очи, треперещ, ръцете му се свиха, когато се прегърби и впи нокти в земята. Болеше го толкова много. Да знае, че ги е провалил. Навани, Адолин, Елокар, Гавилар. Той не можеше да живее с това.

Не можеше да живее със сълзите й!

— Дай ми я — помоли го Зло.

Далинар изпочупи ноктите си, но болката на тялото не можеше да го разсее. Тя бе нищо пред агонията на душата му.

От знанието какъв беше наистина.

* * *

Сет се опита да върви към Далинар. Тъмнината бе обхванала по-голямата част от ръката му и мечът пиеше последните му остатъци от Светлина на Бурята.

Имаше… имаше урок в това… нали? Трябваше да има. Нин… Нин искаше той да се научи…

Той падна на земята, все още хванал меча, който крещеше безумно.

— УНИЩОЖИ ЗЛОТО.

Малкото Сияйно момиче дотича до него. Тя погледна към небето, когато слънцето изчезна зад облаците. След което взе ръката на Сет в своите.

— Не… — опита се да изграчи той. „Ще вземе и теб…“

Тя някак му вдъхна живот и мечът започна да го пие на воля. Очите й се разшириха, когато черните вени започнаха да пълзят по пръстите и ръцете й.

* * *

Ренарин не искаше да умира. Но странно, откри, че приветства удара на Ясна.

По-добре да умре, отколкото да доживее да види какво се случваше с баща му. Защото той видя бъдещето. Видя баща си в черна броня, чума над земята. Видя завръщането на Тоягата, ужасен опустошител с девет сенки.

Шампионът на Зло.

— Той ще се поддаде — прошепна Ренарин. — Вече се е поддал. Сега принадлежи на врага. Далинар Колин… вече не съществува.

* * *

Венли трепереше на равнината, близо до Зло. Тембър пулсираше на Мир, но сега се усмири. На двайсет, трийсет метра от тях една фигура в бели дрехи се строполи на земята, с малко момиченце до нея.

По-близо до Венли Далинар Колин — мъжът, който бе устоял — се свлече напред, със склонена глава, с една ръка на гърдите си и треперещ.

Зло отстъпи назад, изглеждаше като парш със златна черупка.

— Сторено е — обяви той и погледна към Венли и събралата се група Слети. — Вече имате водач.

— Трябва да следваме един от тях? — попита Тураш. — Човек?

Дъхът на Венли секна. В този тон нямаше уважение.

Зло се усмихна.

— Ще следваш мен, Тураш, или ще си взема обратно онова, което ти дарява вечен живот. Не ме интересува формата на инструмента. А само това, че реже.

Тураш сведе глава.

Камъните изпукаха, когато до тях се приближи фигура в блестяща Вълшебна броня с Вълшебен меч в едната ръка и — странно — празна ножница в другата. Човекът бе вдигнал забралото си, очите му бяха открити. Захвърли сребърната ножница на земята.

— Беше ми казано да ви доставя това.

— Добре свършена работа, Меридас — кимна Зло. — Абарей, можеш ли да осигуриш на този човек подходяща защита за Йелиг-нар?

Един от Слетите пристъпи напред и предложи малък, необработен димен камък на човека Меридас.

— А какво е това? — попита той.

— Изпълнението на обещанието, което ти дадох — отвърна Зло. — Глътни го.

— Какво?

— Ако желаеш обещаната ти сила, погълни това — след това се опитай да контролираш онзи, който следва. Но бъди предупреден, кралицата на Колинар опита и силата я погълна.

Меридас вдигна камъка и го огледа, след което обърна поглед към Далинар Колин.

— Значи през цялото това време си говорил и на него?

— Дори по-дълго, отколкото говоря на теб.

— Може ли да го убия?

— Някой ден, ако предположим, че не позволя на него да убие теб. — Зло положи ръка върху рамото на сведения Далинар Колин. — Приключено е, Далинар. Болката е отминала. Изправи се и приеми мястото, което си роден да заемаш.

* * *

Каладин се замисли, най-накрая, за Далинар.

Можеше ли Каладин да го направи? Можеше ли наистина да изрече тези Думи? Можеше ли да ги вярва?

Слетите се приближиха. Адолин кървеше.

— Аз…

„Знаеш какво трябва да сториш.“

— Аз… не мога — прошепна той най-сетне, сълзи се стичаха по бузите му. — Не мога да го изгубя, но… О, Всемогъщи… не мога да го спася. — Каладин сведе глава и се отпусна напред, треперещ.

Не можеше да изрече тези Думи.

Не беше достатъчно силен.

Ръцете на Сил го обгърнаха и той усети мекотата й, когато бузата й се допря до задната част на врата му. Тя го придърпа по-близо до себе си, докато Каладин плачеше, хълцаше, заради провала си.

* * *

Ясна вдигна Острието си над главата на Ренарин.

Направи го бързо. Направи го безболезнено.

Повечето заплахи за една династия идваха отвътре.

Ренарин очевидно беше покварен. Тя знаеше, че има проблем още откакто той бе предрекъл Вечната Буря. Сега Ясна трябваше да бъде силна. Трябваше да стори онова, което бе редно, дори и когато беше толкова, толкова трудно.

Тя се приготви да замахне, но тогава Ренарин се обърна и я погледна. Сълзи се стичаха по лицето му, очите му срещнаха нейните и той кимна.

Изведнъж те отново бяха малки. Той беше треперещо дете, което плачеше на рамото й заради баща, който не изглеждаше способен да изпитва любов. Малкият Ренарин, винаги толкова сериозен. Винаги неразбран, подложен на присмех и осъждан от хората, които изричаха подобни неща и за Ясна зад гърба й.

Ясна замръзна, сякаш бе застанала на ръба на пропаст. Вятър духна през храма, понесъл две духчета във формата на златни сфери, които подскачаха по теченията.

Ясна отпусна меча си.

— Ясна? — попита Бледния, който се появи обратно под формата на мъж, хванал се за яката й.

Ясна падна на колене, след което придърпа и прегърна Ренарин. Той се разрида, както когато беше дете, заровил глава в рамото й.

— Какво ми има? — попита я. — Защо виждам тези неща? Мислех, че правя нещо правилно, с Глис, но някак всичко е грешно…

— Тихо — прошепна Ясна. — Ще намерим начин да се справим, Ренарин. Каквото и да е това, ще го оправим. Ще оцелеем, някак.

Бурите да го отнесат. Нещата, които бе казал за Далинар…

— Ясна — намеси се Бледния, който отново доби пълния си размер и се пусна от яката й. Наведе се надолу. — Ясна, това е правилно. Някак просто е. — Изглеждаше абсолютно потресен. — Не е онова, в което има смисъл, и все пак е правилно. Как. Как е това нещо?

Ренарин се отдръпна от нея, влажните му от сълзите очи се разшириха.

— Видях те как ме убиваш.

— Всичко е наред, Ренарин. Няма да го направя.

— Но не виждаш ли? Не разбираш ли какво значи това?

Ясна поклати глава.

— Ясна — каза Ренарин. — Моето видение за теб не беше вярно. Това, което виждам… може да не стане така.

* * *

„Сам.“

Далинар държеше юмрук до гърдите си.

„Толкова сам.“

Болеше го да диша, да мисли. Но нещо в юмрука му се размърда. Той разтвори кървящите си пръсти.

„Най-… най-важната…“

В юмрука си, някак, откри златна сфера. Самотно духче на славата.

„Най-важната стъпка, която човек може да направи. Не е първата, нали?“

„Най-важната е следващата. Винаги следващата стъпка, Далинар.“

Треперещ, кървящ, измъчен, Далинар се насили да поеме въздух в дробовете си и прегракнало изрече едно-единствено изречение:

— Не можеш да вземеш болката ми.

119
Обединение

„Когато започнах пътуването си, бях предизвикан да защитя решението си да пътувам сам. Наричаха го безотговорно. Избягване на задължения и отговорности.

Тези, които го казваха, направиха огромна грешка в предположенията си.“

Из Пътят на кралете, послепис

Зло отстъпи назад.

— Далинар? Какво е това?

— Не можеш да вземеш болката ми.

— Далинар…

Далинар се изправи на крака с усилие.

— Не. Можеш. Да. Вземеш. Болката. Ми.

— Бъди разумен.

— Аз убих онези деца — отсече Далинар.

— Не, ти…

— Аз изгорих хората от Раталас.

— Аз бях там и ти влияех…

— НЕ МОЖЕШ ДА ВЗЕМЕШ БОЛКАТА МИ — изрева Далинар и пристъпи към Зло. Богът се намръщи. Слетите около него се отдръпнаха, а Амарам вдигна ръка пред очите си и ги присви.

Това, което се въртеше около Далинар, духчета на славата ли бяха?

— Аз наистина убих хората от Раталас — извика Далинар. — Може и да си бил там, но аз направих този избор. Аз реших! — Той застина. — Аз я убих. Боли толкова много, но го направих. Приемам това. Не можеш да ми я вземеш. Не можеш да ми я отнемеш отново.

— Далинар — започна Зло. — Какво се надяваш да спечелиш, като поемаш това бреме?

Далинар се подсмихна на бога.

— Ако се преструвам… ако се преструвам, че не съм извършил тези неща, означава, че не е възможно да съм пораснал и да съм се превърнал в някой друг.

— В провал.

Нещо се размърда вътре в Далинар. Топлина, която бе познал веднъж. Топла, успокоителна светлина.

„Обедини ги.“

— Пътят преди целта — каза Далинар. — Той не може да е път, ако няма начало.

Гръм прозвуча в съзнанието му. Внезапно усещането за присъствие се изля отново в него. Отеца на Бурята, далечен, уплашен… но също и изненадан.

„Далинар?“

— Ще поема отговорността за това, което съм извършил — прошепна Далинар. — Ако трябва да падна, всеки път ще ставам като по-добър човек.

* * *

Ренарин тичаше след Ясна през Горните квартали на града. Хората бяха задръстили улиците, но тя не ги ползваше. Скачаше от сградите и падаше на покривите под тях. Бягаше по тях, след това скачаше надолу на следващата улица.

Ренарин се опитваше да я следва, уплашен от слабостта си, объркан от нещата, които бе видял. Той падна на един покрив и почувства внезапна болка при падането… въпреки че Светлината на Бурята го излекува. Започна да куца след нея, докато болката изчезна.

— Ясна — извика той. — Ясна, не успявам да те следвам!

Тя спря на ръба на един покрив. Той се пресегна към нея и тя пое ръката му.

— Можеш да ме следваш, Ренарин. Ти си Сияен рицар.

— Не мисля, че съм Сияен, Ясна. Не знам какво съм.

Цял поток от духчета на славата прелетя покрай тях, стотици, във въртяща се формация, която се извиваше към основите на града. Нещо блестеше там долу, фар насред мъждивата светлина на облачния град.

— Знам какво си — заяви Ясна. — Ти си братовчед ми. Семейство, Ренарин. Хвани ме за ръката. Тичай с мен.

Той кимна и тя го повлече след себе си, като скачаше от покрив на покрив, без да обръща внимание на чудовищното същество, което се катереше близо до тях. Ясна изглежда се бе фокусирала само върху едно.

Онази светлина.

* * *

„Обедини ги!“

Духчета на славата се въртяха около Далинар. Хиляди златни сфери, повече духчета, отколкото някога бе виждал на едно място. Те се въртяха около него в колона от златна светлина.

Зад тях Зло отстъпи назад и се препъна.

„Толкова малък“, помисли си Далинар. „Винаги ли е изглеждал толкова малък?“

* * *

Сил погледна нагоре.

Каладин се обърна, за да погледне какво е привлякло вниманието й. Тя гледаше зад Слетите, които се бяха приземили, за да ги нападнат. Взираше се към океана от мъниста и трептящите светлини на душите над него.

— Сил?

Тя го прегърна здраво.

— Може би не трябва да спасяваш никого, Каладин. Може би е време някой да спаси теб.

* * *

„ОБЕДИНИ ГИ!“

Далинар изпъна лявата си ръка настрани, като я вкара между царствата и хвана самата материя на съществуването. Светът на умовете, царството на мисълта.

Опъна дясната си ръка на другата страна и докосна нещо огромно, нещо, което не беше място — то бе всички места в едно. Бе виждал това и преди, в момента, в който Зло му бе позволил да зърне Царството на духа.

Днес той го държеше в ръката си.

Слетите се разбягаха. Амарам пусна забралото на шлема си, но това не беше достатъчно. Той се препъна назад, с вдигната ръка. Само един човек остана на мястото си. Млада жена парш, онази, която Далинар бе срещнал във виденията.

— Какво си ти? — прошепна тя, докато той стоеше с разперени ръце и държеше царствата на ума и духа.

Той затвори очи, издиша и се заслуша във внезапната тишина. И в нея имаше обикновен, тих глас. Женски глас, който му бе толкова познат.

— Прощавам ти.

Далинар отвори очи и разбра какво виждаше жената парш в него. Виещите се облаци, блестящата светлина, гръмотевици и светкавици.

— Аз съм Обединение.

Той плесна с ръце.

И събра три царства в едно.

* * *

Морето на сенките експлодира в светлина.

Слетите пищяха, докато вятърът ги отнасяше надалеч, въпреки че Каладин не усети нищо. Мънистата тракаха и ревяха.

Каладин заслони очите си с ръка. Светлината избледня, като остави след себе си блестящ, светещ пилон в средата на морето. Под него мънистата се събираха заедно и образуваха стъклен път.

Каладин премигна и пое ръката на Шалан, която му помогна да се изправи на крака. Адолин бе успял да седне и придържаше с една ръка кървящия си корем.

— Какво… какво е това?

— Перпендикулярността на Чест — прошепна Сил. — Кладенец от сила, който пронизва всичките три царства. — Тя погледна Каладин. — Път към дома.

* * *

Талн се вкопчи в ръката на Аш.

Тя погледна пръстите му, дебели и мазолести. Хиляди години можеха да минат и да отминат, и тя можеше да изгуби много животи в сън, но тези ръце… никога нямаше да забрави тези ръце.

— Аш — каза той.

Тя погледна към него, след което ахна и вдигна пръсти към устните си.

— Колко дълго? — попита той.

— Талн — тя хвана ръцете му в двете свои. — Съжалявам. Толкова, толкова съжалявам.

— Колко?

— Казват, че са минали четири хилядолетия. Аз не винаги… забелязвам как минава времето…

— Четири хиляди години?

Аш хвана ръката му по-здраво.

— Съжалявам. Съжалявам.

Той издърпа ръката си от нейната и се изправи, за да се разходи из палатката. Тя го последва, като отново му се извини… но каква полза имаше от думите? Те го бяха предали.

Талн бутна настрани завесите отпред и излезе навън. Погледна нагоре, към града, който се простираше над тях, към небето, към стената. Войници с нагръдници и плетени ризници претичаха покрай тях, за да стигнат до битка, която се водеше по-нататък.

— Четири хиляди години? — попита Талн отново. — Аш…

— Не можехме да продължим… Аз… Ние смятахме…

— Аш — той взе ръката й отново. — Това е чудесно.

— Чудесно? Ние те изоставихме, Талн.

— Какъв подарък сте им дали само! Поне веднъж, време да се възстановят между Опустошенията. Време да се развият. По-рано никога нямаха шанс. Но този път… да, може би имат.

— Не, Талн. Не може да си такъв.

— Наистина чудесно, Аш.

— Не можеш да си такъв, Талн. Трябва да ме мразиш! Мрази ме, моля те.

Той се извърна от нея, но все още държеше ръката й и я задърпа след себе си.

— Ела. Той чака.

— Кой? — попита тя.

— Не знам.

* * *

Тефт ахна в тъмнината.

— Можеш ли да го видиш, Тефт? — прошепна духчето. — Можеш ли да почувстваш Думите?

— Аз съм пречупен.

— Кой ли не е? Животът ни пречупва, Тефт. След това запълваме пукнатините с нещо по-силно.

— Повдига ми се от мене си.

— Тефт — каза тя, светещ феномен в тъмнината, — точно затова са Думите.

О, Келек. Виковете. Битката. Приятелите му.

— Аз…

„Бурята да те отнесе! Бъди мъж поне веднъж в живота си!“

Тефт облиза устните си и заговори:

— Ще защитавам онези, които мразя. Дори ако… дори ако този, който мразя най-много… съм… самият аз.

* * *

Ренарин падна на последното ниво на града, Долния квартал. Препъна се и спря там, ръката му се изплъзваше от тази на Ясна. Войници маршируваха по улиците тук, с очи като въглени.

— Ясна! — извика той. — Войниците на Амарам смениха страната. Сега служат на Зло! Видях го във видението!

Тя изтича към тях.

— Ясна!

Първият войник замахна с меча си към нея. Ясна избегна оръжието, след което го блъсна с ръка и го отхвърли назад. Той кристализира във въздуха, блъсна се в следващия, който прихвана трансформацията като болест. Блъсна се в друг и го запрати назад, сякаш пълната сила на удара на Ясна бе стигнала до него. След миг и той кристализира.

Ясна се завъртя, Вълшебно острие се появи в скритата й ръка с ръкавица, полата й се надипли, докато режеше по шестима човека с едно завъртане. Мечът изчезна, когато Ясна удари с дланта си по стената на сградата зад нея, която се разпадна на прах, карайки покрива да падне и да блокира пътя между къщите, откъдето се приближаваха още войници.

Тя завъртя ръката си нагоре и въздухът се сгъсти в камък, като формира стъпала, по които Ясна тръгна — почти без да забави крачка, — за да се изкачи върху покрива на съседната сграда.

Ренарин зяпна. Това… Как…

— Ще бъде… велико… необятно… чудесно! — възклицаваше Глис от сърцето на Ренарин. — Ще бъде красиво, Ренарин! Виж!

Вътре в него се отвори кладенец. Мощ, каквато никога не бе познавал, страхотна, помитаща сила. Безкрайна Светлина на Бурята. Толкова необятен извор, че той остана потресен.

— Ясна? — извика и със закъснение изтича по стълбите, които тя бе създала, чувстваше се толкова жив, че му се искаше да затанцува. Каква гледка, а? Ренарин Колин, който танцува по покривите, докато…

Той забави крачка и зяпна отново, когато погледна през една дупка в стената и видя стълб светлина. Издигаше се все по-високо и по-високо, простираше се до облаците.

* * *

Фен и съжителят й се отдръпнаха от бурята от светлина.

Навани ликуваше. Наведе се силно над стената, смеейки се като глупачка. Духчета на славата минаваха покрай нея, докосваха косата й, вливаха се във вече невъзможния брой, който циркулираше около Далинар в стълб, простиращ се на стотици метри във въздуха.

След това живи светлини проблеснаха във вълна, която тръгна от полето и премина през върха на стената и улиците отдолу. Скъпоценни камъни, които лежаха забравени, разпръснати от разбития резерв, поеха Светлина на Бурята от Далинар. Те осветиха земята в хиляди разноцветни драскотини.

* * *

— Не! — изкрещя Зло. Той пристъпи напред. — Не, ние те убихме. НИЕ ТЕ УБИХМЕ!

Далинар стоеше насред колоната от светлина и въртящи се духчета на славата, стиснал в ръцете си царствата, които създаваха реалността.

Опрощение. Болката, която толкова скоро бе настоял да задържи, започна да изчезва от само себе си.

— Тези Думи… са приети — каза Отеца на Бурята, като звучеше изумен. — Как? Какво направи?

Зло се дръпна назад.

— Убийте го! Атака!

Жената парш не помръдна, но Амарам бавно свали ръка от лицето си, след което пристъпи напред и призова Вълшебното си острие.

Далинар извади едната си ръка от блестящия стълб и я протегна.

— Можеш да се промениш — каза той. — Можеш да станеш по-добър. Аз го направих. Пътят преди целта.

— Не — отвърна Амарам. — Не, той никога няма да ми прости.

— Мостовият?

— Не той. — Амарам се потупа по гърдите. — Той. Съжалявам, Далинар.

Амарам вдигна познато Вълшебно острие. Острието на Далинар, Заклеващия. Преминавал от тиранин, на тиранин, на тиранин.

Една част от светлината се отцепи от колоната на Далинар.

Амарам размаха Заклеващия с вик, но светлината посрещна Вълшебното острие в експлозия от искри и отхвърли Амарам назад — сякаш силата на Бронята му бе не по-голяма от тази на дете. Светлината се втвърди във формата на мъж, с къдрава коса до раменете, синя униформа и сребристо копие в ръката.

Втора блестяща форма се отцепи и се превърна в Шалан Давар, блестяща червена коса се носеше зад нея, дълго и тънко Вълшебно острие с лека извивка се очертаваше в ръцете й.

И накрая, благословено, се появи Адолин.

* * *

— Господарке! — хленчеше Усукания. — О, господарке!

Този път на Крадла не й стигна волята, за да му каже да млъкне. Тя се бе фокусирала напълно върху онези пипала, които се прокрадваха по ръцете й като широки, тъмни ластари.

Убиецът лежеше на земята и се взираше нагоре, направо покрит с тези ластари. Крадла ги удържаше, със стиснати зъби. Нейната воля срещу тъмнината, докато…

Светлина.

Като внезапен взрив, силна светлина заблестя над равнината. Скъпоценните камъни по земята се запалиха, когато уловиха Светлина на Бурята и убиецът извика, привличайки Светлина като светеща мъгла.

Ластарите се сбръчкаха, щом мечът утоли жаждата си за Светлина. Крадла падна обратно върху скалата и отлепи ръцете си от главата на Сет.

— Знаех си, че те харесвам — каза един глас в съзнанието на Крадла.

Мечът. Значи беше духче?

— Ти почти го изяде — отбеляза тя. — Почти изяде и мен, обезумял от глад!

— О, не бих направил такова нещо — възрази гласът. Изглеждаше напълно объркан, гласът му стана по-бавен, сякаш бе замаян. — Но… може би просто бях много, много гладен…

Е, Крадла не можеше да обвинява някого за това.

Убиецът се вдигна нестабилно на крака. Лицето му беше покрито с преплетени линии там, където го бяха обгръщали ластарите. Това някак правеше кожата му на сиви ивици, с цвета на камък. Ръцете на Крадла бяха същите. Ха.

Сет тръгна към светещата колона от светлина, като остави послеобраз зад себе си.

— Ела — каза той.

* * *

„Елокар?“ помисли си Далинар. Но никой друг не премина през колоната от светлина. И той знаеше. Някак знаеше, че кралят няма да дойде.

Затвори очи и прие тази мъка. Бе провалил краля по много начини.

„Изправи се“, помисли си. „И се справи по-добре.“

Далинар отвори очи и полека колоната му от духчета на славата избледня. Силата вътре в него се оттегли и го остави изтощен. За щастие, полето бе покрито със светещи скъпоценни камъни. Светлина на Бурята колкото си поискаш.

— Директна връзка към Царството на духа — каза Отеца. — Ти ли поднови сферите, Далинар?

— Ние сме Свързани.

— И преди съм се обвързвал с хора. Това никога не се е случвало.

— Чест е бил жив тогава. Ние сме нещо различно. Неговите останки, твоята душа, моята воля.

Каладин, Благословения от Бурята, пристъпи до Далинар пред отломките от стената, а Шалан Давар застана от другата му страна. Ясна се появи от града и оцени критично обстановката, зад нея се подаде Ренарин, който извика и се затича към Адолин. Сграбчи по-големия си брат в прегръдка, а после ахна. Адолин бе ранен?

„Добро момче“, помисли си Далинар, когато Ренарин моментално се захвана да лекува брат си.

Още двама души пресякоха бойното поле. Беше очаквал Крадла. Но убиеца? Сет вдигна сребристата ножница от земята и рязко прибра черното си Вълшебно острие в нея, преди да се присъедини към Далинар.

„Разбиващ Небето“, рече си Далинар, докато ги броеше. „Танцуващ по ръба.“ Това правеше седем.

Очакваше още трима.

— Там — каза Отеца на Бурята. — Зад племенницата ти.

Още двама се появиха от сянката на стената. Голям, силен мъж с внушително телосложение и жена с дълга черна коса. Тъмната им кожа ги определяше като макабаки, вероятно азиши, но очите им не бяха правилните.

— Познавам ги — възкликна Отеца, звучеше изненадано. — Познавам ги отпреди много, много време. Спомени от дни, в които не бях съвсем жив.

— Далинар, ти се намираш в присъствието на божества.

— Започнах да свиквам — подхвърли Далинар и се обърна пак към полето. Зло се бе оттеглил в нищото, въпреки че Слетите му бяха останали, както и повечето от войниците и едно странно духче — онова, което приличаше на черен дим. Зад него, разбира се, Вълнението все още бе обхванало северната страна на земята, близо до водата.

Амарам бе имал десет хиляди мъже и може би половината от тях бяха успели да влязат в града досега. Бяха се поуплашили от това, което Далинар им показа, но сега…

Чакай.

„С тези двамата стават само девет“, заговори той наум на Отеца. Нещо му казваше, че трябваше да има още един.

— Не знам. Може би още не са намерени. Без значение, дори с връзката, ти си просто човек. Сияйните не са безсмъртни. Как ще се справиш с тази армия?

— Далинар? — попита Каладин. — Заповеди, сър?

Редиците на врага се съвземаха. Вдигаха оръжията си, очите им светеха в тъмночервено. Амарам също се размърда, на около шест метра от тях. Но това, което притесняваше Далинар най-много, бе Вълнението. Знаеше какво може да постигне.

Той погледна надолу към ръката си и забеляза нещо. Светкавицата, която го бе ударила по-рано и бе унищожила „Пътят на кралете“, бе счупила и фабриала на ръката му. Катарамата бе отворена и Далинар можеше да види малките скъпоценни камъни, които Навани бе сложила вътре, за да го захрани.

— Сър? — попита Каладин отново.

— Врагът се опитва да смаже този град, капитане — отговори му Далинар, като свали ръката си. — Ще го задържим срещу техните сили.

— Седем Сияйни? — обади се Ясна скептично. — Чичо, това звучи като доста трудна задача, дори ако един от нас е — очевидно — буреносният Убиец в бяло.

— Аз служа на Далинар Колин — прошепна Сет, син на сина на Валано. През лицето му, по някаква причина, преминаваха сиви линии. — Не мога да позная истината, затова следвам онзи, който може.

— Каквото и да правим — започна Шалан, — трябва да го правим бързо. Преди тези войници…

— Ренарин! — излая Далинар.

— Сър! — отвърна Ренарин, като пристъпи напред.

— Трябва да удържим, докато пристигнат войските от Уритиру. Фен няма достатъчно хора, за да се бие сама. Отиди до Клетвената порта, спри гръмолома там горе да не я разруши и отвори портала.

— Сър! — отдаде чест Ренарин.

— Шалан, все още нямаме армия — продължи Далинар. — Изтъчи ни една от светлина и дръж войниците заети. Те са обзети от жажда за кръв, която подозирам, че ще ги направи по-лесни за разсейване. Ясна, градът, който защитаваме, изглежда има голяма буреносна дупка в стената. Можеш ли да удържиш тази дупка и да спреш всеки, който се опита да премине?

Тя кимна замислено.

— Ами аз? — попита Каладин.

Далинар посочи към Амарам, който се изправяше на крака във Вълшебната си броня.

— Той ще се опита да ме убие за това, което ще направя, и ще имам нужда от охранител. Доколкото си спомням, имаш сметки за уреждане с Върховния господар.

— Може да се каже.

— Крадла, мисля, че вече ти дадох заповед. Вземи убиеца и ми донесете този рубин. Заедно, ще удържим този град, докато Ренарин се върне с войска. Някакви въпроси?

— Ъм… — започна Крадла. — Дали можеш… да ми кажеш къде мога да намеря нещо за ядене…?

Далинар я погледна. Нещо за ядене?

— Би трябвало… да има временен склад със запаси точно зад стената вътре.

— Благодаря!

Далинар въздъхна, след което закрачи към водата.

— Сър! — повика го Каладин. — Къде отивате?

— Противникът донесе много голяма пръчка в тази битка, капитане. Смятам да му я отнема.

Карта на град Тайлен

120
Копието, което няма да се пречупи

„Ако самото пътуване наистина е най-важната част, а не целта, тогава аз пътувах не за да избегна отговорностите… а за да ги търся.“

Из Пътят на кралете, послепис

Каладин се издигна в небето, изпълнен със Светлина на Бурята.

Под него Далинар вървеше към червената мъгла. Плътни филизи от нея се носеха сред войниците от армията на Амарам, а основната й част се вихреше по-близо до брега, вдясно от залива и унищожените докове.

Бурите да го отнесат, Каладин се чувстваше добре, задето отново се върна в истинския свят. Дори с Вечната буря, която бе скрила слънцето, това място беше толкова по-светло от Морето на сенките. Група духчета на вятъра се стрелнаха край него, макар че въздухът беше относително неподвижен. Може би те бяха дошли при него от другата страна, онези, които бе предал.

— Каладин — обади се Сил. — Не ти е нужна още една причина да се порицаваш.

Права беше. Бурите да го вземат, той наистина умееше да бъде строг със себе си понякога. Това ли бе недостатъкът, който му бе попречил да изрече Думите на Четвъртия Идеал?

Поради някаква причина, Сил въздъхна. О, Каладин.

— Ще поговорим за това по-късно — обеща той.

За момента му беше даден втори шанс да защитава Далинар Колин. Светлина на Бурята бушуваше в него, Силострието тежеше удобно в ръката му, той се Оттласна надолу и се заби в скалите край Амарам.

Върховният господар, на свой ред, падна на колене.

„Какво?“ помисли си Каладин.

Амарам кашляше. Той наклони глава назад — забралото му беше вдигнато — и изстена.

Да не би току-що да беше глътнал нещо?

* * *

Адолин опипа корема си. Под окървавената дупка на ризата си усети само гладка, нова кожа. Нямаше дори и следа от болка.

За известно време беше убеден, че ще умре.

И преди се бе чувствал така. Преди месеци, усети го, когато Садеас се беше отдръпнал, като остави войските на Колин сами и обградени в Пустите равнини. Това беше различно. Загледан в черното небе и тези неестествени облаци, почувствал се внезапно, отвратително крехък…

И след това дойде светлината. Баща му — великият мъж, с когото Адолин никога не можеше да се мери — някак въплъщаващ Всемогъщия в себе си. Адолин не можеше да не изпита усещането, че не бе достоен да пристъпи в тази светлина.

Но така или иначе вече беше тук.

Сияйните се разпръснаха, за да изпълнят заръките на Далинар, макар че Шалан коленичи до него.

— Как се чувстваш?

— Осъзнаваш ли колко привързан бях към тази куртка?

— О, Адолин.

— Сериозно, Шалан. Хирурзите трябва да внимават повече с дрехите, които срязват. Ако някой ще живее, би искал ризата си. А ако умре… е, поне трябва да бъде добре облечен на смъртния си одър.

Тя се усмихна, след което погледна през рамо към войниците с червени очи.

— Върви — каза й той. — Ще се оправя. Спаси града. Бъди Сияйна, Шалан.

Тя го целуна, после се обърна и се изправи. Белите дрехи сякаш грееха, червената коса бе с поразяващ цвят, докато Светлина на Бурята се издигаше от нея. Шарка се появи като Вълшебен меч с бегла, почти невидима инкрустация по дължината. Шалан тъчеше силата си и цяла армия се заиздига от земята край нея.

В Уритиру тя бе създала армия от двайсет души, за да разсее Несътворените. Сега стотици илюзии изникнаха около нея: войници, търговци, перачки, писари, всичките извадени от страниците й. Те блестяха ярко, от тях се излъчваше Светлина — сякаш всеки един беше Сияен рицар.

Адолин се изправи на крака и се озова лице в лице с илюзия на себе си, облечена в колинска униформа. Илюзорният Адолин блестеше със Светлина на Бурята и се носеше на няколко сантиметра от земята. Тя го бе направила Бягащ по вятъра.

„Аз… не мога да понеса това.“ Той се обърна към града. Баща му беше съсредоточен над Сияйните и бе забравил да даде на Адолин конкретна задача. Така че той вероятно можеше да помогне на защитниците вътре.

Адолин си проправи път през отломките и през разбитата стена. Ясна стоеше точно зад него, с ръце на кръста, сякаш оглеждаше кочина, оставена от разбеснели се деца. Дупката водеше към невзрачен градски площад, изпълнен основно с казарми и складове. Мъртви войници или в униформи на Садеас, или в тайленски такива, указваха скорошен сблъсък тук, но по-голямата част от враговете изглежда бяха продължили нататък. Крясъци и звън се носеха от близките улици.

Адолин се пресегна към един захвърлен меч, след което спря и — чувствайки се като глупак — призова Вълшебния си меч. Подготви се за писък, но такъв не последва и Острието падна в ръката му след десет удара на сърцето.

— Съжалявам — извини се той, като вдигна блестящото оръжие. — И ти благодаря.

Запъти се към едно сражение наблизо, където мъже викаха за помощ.

* * *

Сет от Разбиващите Небето завиждаше на Каладин, онзи, когото наричаха Благословен от Бурята, за честта да защитава Далинар Колин. Но, разбира се, той нямаше да се оплаква. Той бе избрал тази клетва.

И щеше да стори това, което господарят му искаше.

Появиха се фантоми, създадени от Светлина на Бурята от жената с червената коса. Това бяха сенките в мрака, онези, които бе чул да нашепват за убийства. Как ги бе съживила, той нямаше представа. Приземи се близо до решийката Повелителка на Стихиите, Крадла.

— Е — каза му тя. — Как ще открием рубина?

Сет посочи с прибрания в ножницата Вълшебен меч към корабите, които бяха закотвени в залива.

— Създанието, което го носеше, избяга натам. — Паршите все още се тълпяха там, дълбоко в сенките на Вечната буря.

— Приемам — погледна го Крадла, — че няма да се опиташ да ме изядеш пак, нали?

— Не ставай глупава — отвърна мечът в ръката на Сет. — Ти не си зла. Ти си мила. И аз не ям хора.

— Няма да вадя меча — обеща й Сет, — освен ако ти не си вече мъртва и аз самият реша да приветствам смъртта.

— Супееееер — отвърна Крадла.

— От теб се очаква да ми противоречиш, Сет, — обади се мечът, — когато кажа, че не ям хора. Вашър винаги го правеше. Мисля, че се шегуваше. Както и да е, що се отнася до хората, които са ме носили, теб не те бива особено.

— Така е — съгласи се Сет. — Не ме бива да съм човек. Това ми е… недостатък.

— Всичко е наред. Бъди щастлив. Изглежда днес има много зло, което да посечем! Това е супееееер, нали?

След това мечът започна да си тананика.

* * *

Клеймата по главата на Каладин го боляха, сякаш бяха току-що направени, когато се хвърли, за да порази Амарам. Но Амарам бързо се възстанови от пристъпа си и с трясък пусна забралото. Блокира атаката на Каладин с бронирана ръка.

Тези червени очи хвърляха кървавочервено сияние през цепката на шлема.

— Трябва да ми благодариш, момче.

— Да ти благодаря? — попита Каладин. — За какво? Задето ми показа, че човек може да бъде дори по-долен от жалките светлооки, които владееха родния ми град?

— Аз те създадох, копиеносецо. Аз те изковах. — Амарам посочи към Каладин с широкия Вълшебен меч, който завършваше като с кука. След което протегна лявата си ръка и призова второ Острие. Дълго и извито, задният ръб беше неравен като преминаващи вълни.

Каладин познаваше този Меч добре. Бе го спечелил — когато спаси живота на Амарам, — след което бе отказал да го носи. Защото когато погледна към отражението си в сребристия метал, всичко, което можеше да види, бяха приятелите, които той бе убил. Толкова много смърт и болка, причинени от това вълнисто Острие.

Изглеждаше като символ на всичко, което бе изгубил, особено сега, когато го държеше ръката на мъжа, който го бе излъгал. Мъжът, който му бе отнел Тиен.

Амарам застана в бойна стойка, хванал две Остриета. Едното придобито при кръвопролитие с цената на другарите на Каладин. Другото, Заклеващия. Меч, даден като откуп за Мост Четири.

— Не се страхувай! — прошепна Сил в ума му. — Въпреки историята, той е просто човек. А ти си Сияен рицар.

Бронята на предмишницата на Амарам внезапно запулсира, сякаш нещо я буташе отдолу. Червеното сияние изпод шлема се задълбочи и на Каладин му изглеждаше, че нещо обгръща Амарам.

Черен дим. Същият, който Каладин бе видял да обгръща кралица Аесудан накрая, докато бягаха от двореца. Други части от бронята на Амарам започнаха да тракат или пулсират и той изведнъж тръгна с невероятна скорост, като първо замахваше с единия Меч, после с другия.

* * *

Далинар забави крачка, докато приближаваше основата на Вълнението. Червената мъгла бушуваше и вреше тук, почти твърда. Той видя познати лица, отразени в нея. Гледаше как старият Върховен принц Каланор пада от едни високи скали. Видя себе си да се сражава сам на поле от камък след каменно свлачище. Гледаше, докато хващаше нокътя на пропастно чудовище на Пустите равнини.

Можеше да чуе Вълнението. Тътнещ, постоянен, затоплящ пулс. Почти като ударите на барабан.

— Здравей, стари приятелю — прошепна Далинар, след което пристъпи в червената мъгла.

* * *

Шалан стоеше с разперени ръце. От нея се изливаше Светлина на Бурята към земята, басейн от течна светлина, сияйна мъгла се виеше над него. Превърна се във врата. От нея се появи колекцията й.

Всеки човек, който някога беше скицирала — от прислужниците в дома на баща й до духчетата на честта, които държаха Сил като пленничка, — изникна от Светлината. Мъже и жени, деца, баби и дядовци. Войници и писари. Майки и разузнавачи, крале и роби.

— Ммм — обади се Шарка като меч в ръката й. — МММММММ.

— Тези ги бях загубила — възкликна Шалан, когато Ялб, морякът, излезе от мъглата и й помаха. Той извади блестящо Вълшебно копие от въздуха. — Аз загубих тези картини!

— Ти си близка с тях — каза Шарка. — Близо до Царството на духа… и отвъд. Всички хора, с които си се Свързала през годините…

Появиха се братята й. Тя бе скрила тревогите за тях в дъното на ума си. Държани от Призрачната кръв… Нито вест от никой далекосъобщител, който бе опитала…

Баща й пристъпи от Светлината. И майка й.

Илюзиите веднага започнаха да избледняват и се разтопиха обратно в Светлина. Тогава някой я хвана за лявата ръка.

Шалан ахна. От мъглата се появяваше… Воал? С дълга права черна коса, бели дрехи, кафяви очи. По-мъдра от Шалан — и по-съсредоточена. Способна да работи върху малките части, докато Шалан беше заливана от огромния мащаб на работата си.

Друга ръка хвана дясното й рамо. Сияйна, с блестяща Вълшебна броня от гранат, висока, със сплетена коса. Резервирана и предпазлива. Тя кимна на Шалан със спокоен, уверен поглед.

Други вряха в краката на Шалан, опитваха се да изпълзят от Светлината на Бурята, сияещите им ръце я хващаха за краката.

— … Не — прошепна Шалан.

Това беше достатъчно. Тя бе създала Воал и Сияйна да бъдат силни, когато Шалан беше слаба. Тя стисна ръцете им здраво, след което изсъска бавно. Другите й версии се оттеглиха обратно в Светлината на Бурята.

Тогава, по-напред, стотици фигури се появиха от земята и вдигнаха оръжия към враговете.

* * *

Адолин, сега придружаван от около двайсет и пет войника, тръгна към улиците на Долния квартал.

— Ето! — викна един от мъжете с ясно изразен тайленски акцент. — Сиятелни господарю! — Той посочи към група от вражески войници, които бавно изчезваха в една уличка обратно към стената.

— Преизподня — изруга Адолин и помаха на войниците си да го следват, когато хукна след мъжете. Ясна беше сама в онази посока, опитваше се да удържи дупката в стената. Той хукна по уличката към…

Един войник с червени очи внезапно прелетя във въздуха над него. Адолин залегна, притеснен, че е Слят, но беше обикновен войник. Нещастният човек се заби в един покрив. Какво, по Рошар?

Докато приближаваха края на уличката, още едно тяло се заби в стената точно до отвора. Стиснал Вълшебния си меч, Адолин надзърна зад ъгъла, като очакваше да открие още едно каменно чудовище като онова, което се бе изкатерило в Древния квартал.

Вместо това откри единствено Ясна Колин, която изглеждаше напълно объркана. Около нея избледняваше сияние, различно от дима от Светлината на Бурята й. Като геометрични форми, които я очертаваха…

Добре тогава. Ясна не се нуждаеше от помощ. Адолин махна на мъжете си да следват звуците от битката вдясно. Там откриха малка група обсадени тайленски войници, притиснати до основата на стената, изправени срещу много по-голяма сила от мъже в зелени униформи.

Е. Това Адолин можеше да поправи.

Той махна на своите хора да отстъпят, след което нападна враговете в Димната позиция, помитащ ги с Вълшебния си меч. Войниците се бяха струпали плътно в опит да докопат плячката си и им беше трудно да се преустроят за миниатюрната буря, която ги връхлетя отзад.

Адолин пристъпваше със серия разсичания, чувстваше огромно удоволствие, че най-сетне може да свърши нещо. Тайлените издадоха радостен вик, когато той повали последната групичка от враговете, червените им очи ставаха черни, докато изгаряха. Удовлетворението му трая, докато, когато погледна надолу към труповете, не бе потресен от това колко човешки изглеждаха.

Бе прекарал години да се бори срещу паршенди. Не мислеше, че е убивал друг алет, откакто… е, не можеше да си спомни.

„Садеас. Не забравяй Садеас.“

В краката му лежаха петдесет мъртви мъже и още около трийсет и пет загинаха, докато събираше останалите си войници. Бурите да го вземат… след като се бе чувствал толкова безполезен в Морето на сенките, сега това. Колко от тази репутация беше негова и колко бе — и винаги е била — на меча?

— Принц Адолин? — обади се глас на алетски. — Ваше Височество!

— Кдралк? — попита той, когато една фигура се отдели от тайлените. Синът на кралицата бе виждал и по-добри времена. Веждите му бяха окървавени от разрез на челото му. Униформата му беше разкъсана, а на рамото му имаше превръзка.

— Майка ми и баща ми — рече Кдралк. — Те са в капан на стената малко по-нататък. Опитвахме се да стигнем до тях, но ни приклещиха.

— Добре. Да тръгваме тогава.

* * *

Ясна прекрачи един труп. Острието й изчезна в дим от Светлина на Бурята и Бледния се появи до нея, мазните му черни черти бяха разтревожени, докато оглеждаше небето.

— Това място все още е три — заяви той. — Почти три.

— Или трите места са почти едно — отвърна Ясна. Друга групичка от духчета на славата мина край тях и тя можеше да ги види такива, каквито бяха в Царството на познанието: като странни птички с дълги крила и златна сфера вместо глава. Е, да може да вижда в Царството на познанието, без дори да се опитва, бе едно от най-малко изнервящите неща, които й се бяха случили до момента днес.

Невероятно количество Светлина на Бурята се разбушува в нея — повече, отколкото някога преди изобщо бе държала. Друга група войници се вряза в илюзиите на Шалан и тръгна през отломките към дупката в стената. Ясна небрежно отметна ръка към тях.

Някога душите им щяха да се съпротивляват мощно. Да Превръщаш живи неща бе трудно; обичайно изискваше грижа и концентрация — заедно с нужното знание и процедура.

Днес мъжете се превърнаха в дим при най-малката мисъл. Беше толкова лесно, че част от нея бе ужасена.

Тя се чувстваше непобедима, което само по себе си представляваше опасност. Човешкото тяло не бе предназначено, за да бъде тъпкано със Светлина на Бурята до такава степен. Тя се издигаше от нея като дим от открит огън. Обаче Далинар бе затворил Перпендикулярността си. Той беше бурята и някак бе презаредил сферите — но както и при бурята, ефектът беше временен.

— Три свята — поклати глава Бледния. — Които отново бавно се отделят, но засега три Царства наистина са близо.

— Тогава нека се възползваме от това, преди да избледнее, става ли?

Тя пристъпи пред разбитата част от стената, пукнатина, голяма колкото малка сграда.

След това вдигна ръце.

* * *

Сет от Разбиващите Небето водеше напред към войската на паршите, детето Танцуваща по ръба го следваше.

Сет не се боеше от болка, тъй като никоя физическа агония не можеше да се мери с болката, която вече носеше. Не се боеше от смърт. Тази сладка награда вече му бе отнета. Страхуваше се единствено, че е взел грешното решение.

Сет потисна този страх. Нин беше прав. Не можеш да живееш живота си, ако постоянно взимаш решения.

Паршите, които стояха на брега на залива, нямаха светещи очи. Изглеждаха много подобни на паршендите, които го бяха използвали, за да убие крал Гавилар. Когато се приближи, няколко от тях побягнаха и се качиха на един от корабите.

— Ето — каза той. — Подозирам, че отиват да предупредят онзи, когото търсим.

— Аз поемам, лудолики — заяви Крадла. — Меч, не ядеш никой, освен ако той не се опита да те изяде първи. — Тя се стрелна по обичайния си нелеп начин — коленичила и пляскаща с ръце по земята. Плъзгаше се между паршите. Когато стигна до кораба, някак успя да се покатери по него, след което се промъкна през един мъничък страничен отвор.

Паршите тук не изглеждаха агресивни. Те страняха от Сет и си мърмореха помежду си. Сет погледна към небето и различи Нин — като прашинка, — който все още наблюдаваше. Сет не можеше да вини Вестителя за решението му; законът на тези създания беше сега закон на тази земя.

Но… този закон бе дело на мнозина. Сет беше прокуден заради единодушието на мнозина. Бе служил на господар след господар, повечето от които го използваха, за да постигнат ужасни или най-малкото егоистични цели. Не можеш да достигнеш съвършенство чрез посредствеността на тези хора. Съвършенството бе индивидуална задача, а не групово усилие.

Един летящ паршенд — „Слети“ бе терминът, който Крадла бе използвала за тях — се изстреля от кораба, понесъл големия тъмен рубин, който търсеше Далинар. Крадла последва Слетия, но не можеше да лети. Тя се покатери върху кърмата на кораба и изрече силна поредица проклятия.

— Уха — възкликна мечът. — Ама че впечатляващ речник за дете. Тя въобще има ли идея какво означава това последното?

Сет се Оттласна във въздуха след Слетия.

— Ако знае, — добави мечът, — мислиш ли, че ще каже и на мен?

Врагът се спусна надолу ниско сред бойното поле и Сет го последва, едва на сантиметър от скалите. Скоро преминаха през биещите се илюзии. Някои от тях изглеждаха като вражески войници, за да внесат допълнително объркване. Хитър ход. Беше по-малко вероятно враговете да се оттеглят, ако си мислеха, че повечето от другарите им все още се бият и така битката изглеждаше далеч по-реалистична. Само дето когато плячката му се стрелна край тях, ветреещите й се роби поразиха и разсеяха илюзорните форми.

Сет я следваше отблизо, като премина през двама биещи се мъже, които бе видял, че са илюзии. Слятата беше талантлива, по-добра от Разбиващите Небето, макар Сет все още да не се бе изправял пред най-добрите от тях.

Преследването го накара да направи широк лупинг и накрая го доведе близо до мястото, където Далинар преминаваше през края на червената мъгла. Шепнещите гласове се чуваха по-високо и Сет запуши уши с ръце, докато летеше.

Слятата беше гъвкава и грациозна, но ускоряваше и намаляваше по-бавно от Сет. Той се възползва от това, като предугаждаше движенията на врага, след което се врязваше отстрани, когато тя завиваше. Сет се сблъска със Слятата и двамата се завъртяха във въздуха. Тя — със скъпоценен камък в едната ръка — прободе Сет с остър нож.

За щастие, със Светлината на Бурята, това не постигна нищо друго, освен да му причини болка.

Сет Оттласна и двама им надолу, вкопчил се здраво в нея, и те полетяха към скалите. Скъпоценният камък се изтърколи, когато Слятата изстена. Сет се Оттласна грациозно на крака, след което се плъзна по камъка изправен. Взе рубина със свободната си ръка, онази, с която не носеше прибрания в ножницата меч.

— Уха — обади се мечът.

— Благодаря ти, меч-ними — отвърна Сет. Той възстанови Светлината си на Бурята от паднали наблизо сфери и скъпоценни камъни.

— Имах предвид това. На твое дясно.

Още трима Слети се спускаха към него. Изглежда бе привлякъл вниманието на враговете.

* * *

Адолин и хората му стигнаха до покрито стълбище, което водеше към стената. Леля Навани им махна отгоре, след което ги подкани с жест да побързат. Адолин се затича по вътрешното стълбище и на върха откри няколко неориентирани войници на Садеас, които се опитваха да разбият вратата с ръчни брадви.

— Аз вероятно мога да мина през това малко по-лесно — каза Адолин зад тях.

Скоро след това той излезе на стената, като остави още пет трупа на стъпалата. Тези не го накараха да се почувства много меланхолично. Бяха на минути от това да стигнат до леля Навани.

Тя го прегърна.

— Елокар? — попита го напрегнато.

Адолин поклати глава.

— Съжалявам.

Леля му го притисна силно и той освободи Острието си и също я прегърна, докато тя трепереше и плачеше тихо. Бурите да го отнесат… знаеше какво е чувството. Всъщност не бе имал време да спре и да помисли след смъртта на Елокар. Бе чувствал притискащата ръка на отговорността, но беше ли скърбил за братовчед си?

Той прегърна леля си още по-здраво, като чувстваше болката й, огледална на неговата. Каменното чудовище вилнееше из града и войниците крещяха навсякъде около тях… но в този момент Адолин направи всичко възможно да утеши една майка, загубила сина си.

Най-накрая се разделиха, Навани подсуши очите си с кърпичка. Тя ахна, когато видя кървавата му страна.

— Добре съм — обясни той. — Ренарин ме излекува.

— Видях годеницата ти и мостовия долу — каза Навани. — Значи всички… всички освен него?

— Съжалявам, лельо. Аз просто… ние се провалихме. И с Елокар, и с Колинар.

Тя избърса очите си и решително се изправи.

— Ела. Сега целта ни трябва да е да спасим този град от същата съдба.

Те се присъединиха към кралица Фен, която наблюдаваше битката от горната част на стената.

— Естнатил беше на стената с нас, когато това нещо ни удари — казваше тя на сина си. — Той падна и вероятно е умрял, но има Вълшебно острие някъде из тези отломъци. Не съм виждала Тшадр. Може би в имението му? Не бих се изненадала да го открия да събира войските по горните нива.

Преброиха Броненосците и Мечоносците. Тайлена имаше три комплекта Вълшебни брони и пет Остриета — доста добра бройка Вълшебно въоръжение за размера на кралството. Осем рода ги пазеха и ги предаваха от баща на син, всеки от които служеше на трона като Върховен страж.

Адолин погледна към града, като оценяваше защитата. Боят по улиците на града беше труден, хората им се разделяха и бе лесно да ги хванеш в гръб или да ги обградиш. За щастие, войниците на Садеас явно бяха забравили военното си обучение. Не държаха позициите си добре; бяха се разпръснали на скитащи банди, като глутници от брадвохръти, тичащи из града и търсещи предизвикателство.

— Трябва да съберете войската си — каза Адолин на тайлените. — Затворете някоя улица долу, оформете съпротива. След това…

Внезапен свистящ звук го прекъсна.

Той се препъна назад, когато стената се разклати, след което дупката в нея се поправи. Метал порасна като кристали, за да запълни дупката, изникна от вихрушка от връхлитащ, виещ въздух.

Крайният резултат беше красива, блестяща част от полиран бронз, който се сливаше с камъка и напълно бе запечатал дупката.

— Дланите на Талн — възкликна Фен. Тя и съпругът й пристъпиха по-близо до ръба и погледнаха надолу към Ясна, която изтупа праха от ръцете си, след което ги постави на кръста си в доволна поза.

— Значи… сменяме тактиката — реши Адолин. — Щом пролуката е запълнена, можете да разположите стрелци на позиция, така че да изгоните армията навън и да задържите площада вътре. Разположете тук командирската позиция, изчистете улиците долу и след това удръжте тази стена на всяка цена.

Под тях Ясна се отдалечи от чудото, което бе създала, след което коленичи до някакви отломки и наклони глава, заслушана в нещо. Притисна ръката си към боклуците и те изчезнаха в дим, като разкриха един труп отдолу… и искрящо Вълшебно острие до него.

— Кдралк — запита Адолин, — как са позициите ти с Вълшебен меч?

— Аз… Практикувал съм ги, както другите офицери и… искам да кажа…

— Чудесно. Вземи десетина войника, отидете да вземете този Меч, след това спасете онази група войници ето там, в основата на Древния квартал. После се опитайте да спасите другата група, която се бие на стълбите. Разпредели всеки стрелец, който можеш, тук горе на стената и сложи останалите войници на пост, да охраняват улиците. — Адолин погледна през рамото си. Илюзията на Шалан работеше добре, засега. — Не се разпростирайте твърде много, но когато спасиш повече хора, опитайте се заедно да удържите целия Долен квартал.

— Но, принц Адолин — възрази Фен, — вие какво ще правите?

Адолин призова Меча си и посочи с него към задната част на Древния квартал, където гигантското каменно чудовище помете група войници от един покрив. Други се опитваха — без резултат — да го спънат с опънати въжета.

— Онези мъже изглежда имат нужда от помощта на оръжие, направено специално да минава през камък.

* * *

Амарам се биеше с поразителна ярост — безумен вид хармония, безкрайно нападение от тъчащи Вълшебни мечове и красиви позиции. Каладин блокира едното Острие със Силострието и за момент двете се сключиха.

Остър лилав кристал изникна от лакътя на Амарам и пропука бронята му на това място, светещ с мека вътрешна светлина. Бурите да го отнесат! Каладин се метна назад, когато Амарам замахна с другото Острие, и едва го избегна.

Каладин се измъкна с ловко движение. Тренировките му с меча бяха кратки и той никога не бе виждал някой да използва две Остриета едновременно. Би го сметнал за трудно. При Амарам изглеждаше елегантно, омайващо.

Дълбокото червено сияние под шлема на Амарам се задълбочи, стана кървавочервено, някак дори още по-злокобно. Каладин блокира още един удар, но силата му го изпрати да се влачи назад по камъка. Бе се направил по-лек за боя, но това си имаше последици, когато си изправен срещу човек в Броня.

Задъхан, Каладин се изстреля във въздуха, за да се отдалечи от врага си. Тази Броня му пречеше да използва Оттласвания срещу Амарам и блокираше удари от Силострието. Ако Амарам обаче успееше да го удари, това щеше да обездвижи Каладин. Да излекуваш рана от Вълшебен меч бе възможно, но също така беше бавно и го оставяше ужасно отслабен.

Всичко това се усложняваше от факта, че докато Амарам можеше да се съсредоточи единствено над дуела им, Каладин трябваше да продължава да гледа Далинар в случай…

В името на Преизподнята!

Каладин се Оттласна настрани, прелитащ през въздуха, за да се изправи срещу една Слята, която бе започнала да кръжи близо до Далинар. Тя замахна към него — но това само му позволи да промени Сил на Острие по средата на удара и да пререже копието й на две. Тя изтананика ядосана песен и полетя назад, като извади меча си от ножницата. Отдолу, Далинар беше просто сянка пред движещия се кървавочервен облак. От него се появяваха лица, които пищяха от ярост, бяс, кръвожадност — като издутия край на буреносни облаци.

От близостта с мъглата на Каладин му се догади. За щастие, и врагът не изглеждаше нетърпелив да навлезе в нея. Те кръжаха отвън и наблюдаваха Далинар. Няколко се бяха промъкнали по-близо, но Каладин бе успял да ги прогони назад.

Той продължи да настъпва срещу настоящия си противник, използвайки Сил като копие. Слятата беше гъвкава, но Каладин бе изпълнен със Светлина на Бурята. Полето отдолу все още бе отрупано с цяло съкровище от сияещи сфери.

След като се приближи със замах — прерязвайки робата на Слятата, — тя се стрелна, за да се присъедини към една група, която се бе съсредоточила над Сет. Дано убиецът успееше да се справи.

Сега, къде беше изчезнал Амарам… Каладин погледна през рамо, след което викна и се Оттласна назад, Светлина на Бурята се разнасяше пред него. Дебела черна стрела се изстреля право през нея, като разпръсна Светлината.

Амарам стоеше до коня си, откъдето бе свалил огромен Вълшебен лък, в който имаше стрели, дебели колкото дръжката на копие. Амарам отново вдигна оръжието и редица кристали щръкнаха от ръката му, като пробиха Бронята му. Бурите да го отнесат, какво се случваше с този човек?

Каладин се дръпна от пътя на стрелите. Можеше да се възстанови от подобен удар, но това щеше да го разсее — и можеше да позволи на Слетите да го докопат. Цялата Светлина на Бурята нямаше да го спаси, ако те просто го вържеха и започнеха да го кълцат, докато не спреше да се лекува.

Амарам освободи още една стрела и Каладин я блокира със Сил, която се превърна в щит в ръката му. След това Каладин се Оттласна в гмуркане и призова Сил като копие. Снижи се над Амарам, който отново закрепи Вълшебния си лък на седлото на коня и отскочи настрани, движеше се с невероятна скорост.

Амарам сграбчи Силкопието, когато Каладин мина край него, и заметна Каладин настрана. Каладин бе принуден да освободи Сил и да се забави, като се въртеше и пързаляше по земята, докато Оттласването му не свърши и не спря на място.

Със стиснати зъби, Каладин призова Сил като късо копие, след което нападна Амарам — решен да порази Върховния господар преди Слятата да се върне, за да атакува Далинар отново.

* * *

Вълнението се радваше да види Далинар.

Той си го бе представял като зла сила, злокачествена и коварна, като Зло или Садеас. Колко бе сгрешил.

Далинар вървеше през мъглата и всяка стъпка беше битка, която той преживяваше повторно. Войни от младостта му, за укрепването на Алеткар. Войни през зрелите му години, за да запази репутацията си — и да утоли жаждата си за бой. И… той видя моменти, в които Вълнението се бе оттегляло. Както когато Далинар бе държал Адолин за първи път. Или когато се бе смял заедно с Елокар на един каменен връх сред Пустите равнини.

Вълнението отчиташе тези събития с тъжно чувство за изоставяне и объркване. Вълнението не мразеше. Макар някои духчета да умееха да взимат решения, други бяха като животни — първични, движени от една-единствена непреодолима директива. Живей. Гори. Смей се.

Или в този случай, бий се.

* * *

Ясна съществуваше наполовина в Царството на познанието, което превръщаше всичко в мъглив лабиринт от сенки, носещи се души от светлина и сфери от стъкло. Хиляди разновидности духчета бушуваха и се катереха едно върху друго в океана на Морето на сенките. Повечето не се проявяваха в реалния свят.

Тя накара стъпала да се Превърнат под краката й. Индивидуални линии от въздух се подредиха нагоре и застанаха една до друга, след което се Превърнаха в камък — и въпреки че Царствата бяха свързани, това бе трудно. Въздухът беше безформен, дори като идея. Хората мислеха за него като за небе или като за дъх, или повей на вятъра, или буря, или просто като за „въздуха“. На него му харесваше да бъде свободен, труден за определяне.

И все пак с твърда увереност и идея за това, което искаше, Ясна успя да направи стъпала под краката си. Стигна до върха на стената и откри майка си там с кралица Фен и няколко войници. Бяха си оформили команден пункт в един от старите постове на стражата. Войници се бяха сгушили отпред с колове, насочени към двама Слети в небето.

„Лошо.“ Ясна се разходи по стената, като видя мелето от илюзии и хора навън. Шалан стоеше отзад; повечето от сферите около нея бяха вече изцедени. Изгаряше Светлина на Бурята с ужасно бързо темпо.

— Зле ли е? — попита тя Бледния.

— Така е — обади се той от яката й. — Така е.

— Майко — викна Ясна, когато се приближи към мястото, на което стояха Фен и Навани до стражевия пост. — Трябва да съберете войниците в града и да прочистите враговете вътре.

— Работим по въпроса — отвърна Навани. — Но… Ясна! Във въздуха…

Ясна вдигна една небрежна ръка, без да поглежда, и оформи стена от черен катран. Един Слят се заби в нея и Ясна Превърна малко пламъче, от което нещото започна да пищи и да се мята, изгарящо в ужасен пушек.

Ясна Превърна останалото от катрана по стената в дим, след което продължи нататък:

— Трябва да се възползваме от разсейването на Сияйната Шалан и да прочистим град Тайлен. Иначе, когато нападението отново връхлети отвън, вниманието ни ще бъде раздвоено.

— Отвън? — учуди се Фен. — Но ние поправихме стената и… Бурите да го отнесат! Сиятелна!

Ясна отстъпи, без да гледа, когато вторият Слят се спусна надолу — реакциите на духчетата в Морето на сенките й позволиха да определи къде се намираше. Тя се обърна и замахна с ръка към създанието. Бледния се преобрази и преряза главата на Слетия, докато преминаваше, и я запрати да се върти около себе си — с горящи очи — и да се търкаля по върха на стената.

— Врагът — каза Ясна — няма да бъде спрян от стена, а Сиятелната Шалан е използвала почти всички сфери, които чичо Далинар презареди. Моята Светлина на Бурята е почти свършила. Трябва да бъдем готови да удържим тази позиция с традиционните средства.

— Едва ли има достатъчно вражески войски, които да… — започна съпругът на Фен, но спря, когато Ясна посочи с Бледния — който услужливо се превърна отново — към чакащите армии от парши. Нито носещата се червена мъгла, нито пробиващата светлина на бурята бе достатъчна, за да потули червеното сияние, което започваше да се появява в очите на паршите.

— Трябва да бъдем подготвени да удържим тази стена толкова, колкото е нужно, за да пристигнат войски от Уритиру — обясни Ясна. — Къде е Ренарин? Не трябваше ли да се справи с онзи гръмолом?

— Един от войниците ми докладва, че го е видял — отвърна Фен. — Забавен е от тълпите. Принц Адолин имаше намерение да му помогне.

— Отлично. Ще поверя тази задача на братовчедите си и вместо това ще видя какво мога да направя, за да попреча повереницата ми да бъде убита.

* * *

Сет се виеше и избягваше атаките на петима Слети, като носеше големия тъмен рубин в лявата си ръка, а меча в ножницата в дясната. Опита се да приближи Далинар в червената мъгла, но враговете му препречиха пътя и той бе принуден да завие на изток.

Плъзна се по вече поправената стена и прелетя над града, като след известно време се понесе над чудовището от камък. То захвърли няколко войника във въздуха и за секунда те се носеха заедно със Сет.

Сет се Оттласна надолу, литнал към улиците на града. Зад гърба му един Слят се понесе край чудовището и тръгна след него. Той се изстреля през вратата на някаква къща — и чу тътен отгоре, когато тялото на един войник се заби в покрива, — след което блъсна задната врата и се Оттласна нагоре, като на косъм избегна следващата сграда.

— Трябваше ли да спася онези войници, меч-ними? — попита Сет. — Сега съм Сияен.

— Мисля, че те щяха да летят като теб вместо да падат надолу, ако искаха да бъдат спасени.

В тези думи имаше дълбока загадка, която Сет не можеше да обмисли. Слетите бяха пъргави, по-умели от него. Той криволичеше по улиците, но те го следваха плътно. Сет зави наобратно, напусна Древния квартал и се изстреля към стената — в опит да се върне обратно към Далинар. За жалост, рояк от враговете препречи пътя му. Останалите го обградиха.

— Май сме обградени — обади се мечът. — Време е да се бием, нали? Приеми смъртта и умри, разсичайки колкото се може повече? Аз съм готов. Да го направим. Готов съм да бъда благородна жертва.

Не. Той не печелеше, като умираше.

Сет захвърли камъка колкото силно можеше.

Слетите се стрелнаха след него и дадоха възможност на мъжа да избяга. Той се спусна към земята, където сфери искряха като звезди. Вдъхна дълбоко Светлина на Бурята, после забеляза Крадла да чака на полето между биещите се илюзии и чакащите парши.

Сет се приземи леко до нея.

— Провалих се в носенето на това бреме.

— Няма проблем. Носенето на лице като твоето е достатъчно бреме за един човек.

— Думите ти са мъдри — съгласи се той и кимна.

Крадла превъртя очи.

— Прав си, меч. Той не е особено забавен, а?

— Мисля, че така или иначе е страхохотен.

Сет не знаеше тази дума, но тя накара Крадла да се изкикоти тихичко, което мечът изимитира.

— Не сме изпълнили исканията на Тоягата — сопна им се той, Светлина на Бурята излезе от устата му. — Не можах да изпреваря Слетите за достатъчно дълго, че да предам камъка на господаря ни.

— Да, видях — обади се Крадла. — Но аз имам идея. Хората винаги преследват нещо, но не защото нещото наистина им харесва — а защото им харесва да го притежават.

— Тези думи… не са толкова мъдри. Какво имаш предвид?

— Просто е. Най-добрият начин да ограбиш някого е, като го оставиш да си мисли, че всичко е наред…

* * *

Шалан висеше на ръцете на Воал и Сияйна.

Отдавна бе паднала на колене и продължаваше да се взира напред, докато сълзи се стичаха от очите й. Напрегната, със стиснати зъби. Бе създала хиляди илюзии. Всяка една… всяка една беше тя.

Част от ума й.

Част от душата й.

Зло бе направил грешка, като бе залял войниците с такава жажда за кръв. Те не се интересуваха, че Шалан ги подхранваше с илюзии — просто търсеха битка. Така че тя им я даде и някак илюзиите й устояваха, когато враговете ги удряха. Помисли си, че сигурно комбинира Превръщане с Тъкането й на светлина.

Врагът виеше и пееше, ликуваше от схватките. Тя боядиса земята червена и напръска войниците с кръв, която изглеждаше истинска. Направи им серенада от звуци на пищящи и умиращи хора, удряне на мечове и чупене на кости.

Шалан ги потопи във фалшивата реалност и те пиеха от нея; пируваха с нея. Всяка една от илюзиите й, която умираше, й носеше малък шок. Част от нея умираше.

Те се раждаха отново, когато тя ги избутваше навън, за да танцуват пак. Вражеските Слети ревяха за ред и се опитваха да организират войските си, но Шалан удави гласовете им в звука на крясъци и удари на метал в метал.

Илюзията я погълна напълно и тя забрави всичко останало. Както когато рисуваше. Стотици духчета на сътворението разцъфнаха около нея, оформени като използвани предмети.

Бурите да го вземат. Беше красиво. Тя стисна ръцете на Воал и Сияйна по-здраво. Те коленичиха до нея, със сведени глави пред изрисувания й гоблен от насилие, нейния…

— Хей — чу се момичешки глас. — Може ли, ъъ, да спреш да се прегръщаш за минутка? Трябва ми помощ.

* * *

Каладин приклекна пред Амарам и мушна напред с копието си в едната ръка. Това обикновено беше добра тактика срещу човек с броня и меч. Копието му уцели целта, там, където би се забило точно в подмишницата на обикновен противник. Тук, за съжаление, копието просто се плъзна. Вълшебните брони нямаха традиционните слаби места, с изключение на дупките за очите. Трябваше да ги счупиш с множество последователни удари, като черупката на рак.

Амарам се изсмя, със стряскащо чисто веселие.

— В страхотна форма си, копиеносецо! Помниш ли първия път, когато дойде при мен? В онова село, когато се молеше да те взема? Ти беше ревящо дете, което толкова много искаше да стане войник. Славата от битката! Виждах желанието в очите ти, момче.

Каладин хвърли поглед към Слетите, които плахо обикаляха облака и търсеха Далинар.

Амарам се изкикоти. С тези тъмночервени очи и странните кристали, които растяха от тялото му, Каладин не бе очаквал, че ще звучи толкова много като себе си. Каквото и хибридно чудовище да бе това, то все още имаше разума на Меридас Амарам.

Каладин отстъпи, неохотно превръщайки Сил в Острие, което щеше да е по-подходящо за разбиване на Броня. Той застана във Вятърната позиция, която винаги изглеждаше подходяща. Амарам се засмя отново и нападна, второто му Вълшебно острие се появи в чакащата го хватка. Каладин се изплъзна настрани, като се наведе под едното Острие и застана зад гърба на Амарам… където успя добре да удари Бронята и да я сцепи. Вдигна Меча си, за да удари отново.

Амарам стовари крака си на земята и ботушът на Бронята му се пръсна, експлодирайки навън с парчета разтопен метал. Отдолу разкъсаният му чорап разкриваше гледка към крак, покрит с черупка и тъмнолилави кристали.

Когато Каладин се приближи да атакува, Амарам тропна с крак и каменната земя стана течна за момент. Каладин се препъна и потъна няколко сантиметра, сякаш камъните бяха кал от крем. Също за момент, земята се втвърди отново и прикова ботушите на Каладин на място.

— Каладин! — изплака Сил в съзнанието му, когато Амарам замахна с двата Вълшебни меча, паралелно един на друг. Сил се превърна в алебарда в ръцете на Каладин и той блокира ударите, но силата им го отхвърли на земята, пречупвайки глезените му.

Със стиснати зъби, Каладин измъкна болящите си крака от ботушите и се издърпа настрани. Оръжията на Амарам разсякоха земята зад него, като го пропуснаха на косъм. След това другият брониран ботуш на Амарам експлодира, кристалите отвътре го направиха на парчета. Върховният господар се избута с единия си крак и се понесе върху земята, невероятно бързо, като приближаваше Каладин и замахваше.

Сил се превърна в голям щит и Каладин едва блокира атаката. Той се Оттласна назад, излизайки от обхвата на Амарам, докато Светлината на Бурята лекуваше краката му. Да го вземат бурите! Да го вземат бурите!

— Онази Слята — обади се Сил. — Приближава се твърде много до Далинар.

Каладин изруга, след което взе от земята голям камък. Изстреля го във въздуха с няколко събрани Оттласвания, които го пратиха с въртене да се блъсне в главата на Слятата. Тя извика от болка и се отдръпна.

Каладин взе друг камък и го Оттласна към коня на Амарам.

— Биеш животното, понеже не можеш да победиш мен? — попита той. Изглежда не забеляза, че конят му, при бягството си, бе отнесъл Вълшебния лък.

„Убивал съм човек, който носеше тази Вълшебна броня и преди“, помисли си Каладин. „Мога да го направя отново.“

Само че не се бе изправил срещу прост Броненосец. Кристали от аметист прорязваха бронята на Амарам по целите му ръце. Как можеше Каладин да победи… каквото и да беше това?

— Да го намушкаш в лицето? — предложи Сил.

Струваше си да опита. Той и Амарам се биеха на полето, близо до червената мъгла, на западния фронт, но между главната войска и изчакващите парши. Земята беше почти равна, с изключение на няколко разрушени основи на сгради. Каладин се Оттласна нагоре с няколко сантиметра, за да не потъне в земята, ако Амарам се опиташе отново да… направи каквото там бе направил. След това се придвижи внимателно назад и застана на мястото, където Амарам вероятно щеше да скочи, прехвърляйки се над една изпочупена основа, за да го достигне.

Амарам пристъпи напред, кикотейки се тихичко. Каладин вдигна Сил като Вълшебен меч, но смени хватката си, така че да е готов за момента, в който щеше да се превърне в тънко копие, което можеше да забие право в забралото…

— Каладин! — извика Сил.

Нещо удари Каладин със силата на падаща скала и го отметна настрани. Тялото му се пречупи и светът се завъртя.

Инстинктивно, той се Оттласна напред и нагоре, обратно на посоката, в която бе захвърлен. Забави и освободи Оттласванията, точно когато инерцията му свърши, докосна земята, след това се плъзна и спря на камъка, болката заглъхваше от лекуващото му се рамо и страна.

Един едър Слят — по-висок дори от Амарам с Вълшебната си броня — пусна разбитата тояга, която бе използвал срещу Каладин. Черупката му беше с цвят на камък; сигурно бе клечал до тази основа и Каладин го беше взел за още едно парче от каменния пейзаж.

Докато Каладин го гледаше, кафявата черупка на създанието плъзна по ръцете му и покри лицето му като шлем, превръщайки се в дебела броня за секунди. Той вдигна ръце и от черупката му израснаха шипове под и над дланите му.

Очарователно.

* * *

Адолин се прехвърли над счупения ръб на един покрив в малка уличка между две сгради. Бе успял да стигне до Горния квартал на града, точно над Древния квартал. Тук сградите бяха построени буквално една върху друга на редове.

Сградата отляво беше изцяло смазана. Адолин пропълзя през отломките. Отдясно главната градска улица водеше нагоре — към Кралския квартал и Клетвената порта, — но беше задръстена от хора, които бягаха от вражеските войници долу. Това се допълваше и от местните стражи на търговците и взводовете на тайленската армия, които се бореха срещу този наплив.

Движението по улиците беше ужасно бавно, но Адолин бе открил един коридор, който беше празен. Гръмоломът бе минал през Древния квартал, събаряйки сгради, след което бе стъпвал по покривите, докато се катереше към Горния квартал. Тези изблици на разрушение почти бяха прокарали нов път. Адолин бе успял да го следва, като ползваше отломките за стъпала.

Сега беше точно в сянката на съществото. От един покрив наблизо висеше трупът на тайленски войник, оплетен с въжета. Висеше там, а веждите му се люлееха и докосваха земята. Адолин продължи нататък, като надничаше между сградите към една по-голяма улица.

Няколко тайлени се биеха там, опитвайки се да повалят гръмолома. Въжетата бяха страхотна идея, само че нещото явно бе твърде силно, за да бъде спънато от тях. На улицата над Адолин един войник се приближи и се опита да удари крака на чудовището с чук. Оръжието отскочи. Това беше стар и вкаменен крем. Смелият войник бе стъпкан.

Адолин стисна зъби и призова Вълшебното си острие. Без Броня, щеше да е също толкова лесен за убиване, колкото и всеки друг. Трябваше да е внимателен, предвидлив.

— За това си създадена, нали? — тихо попита Адолин, когато Мечът му се появи в ръката му. — За битки с неща като това. Вълшебните мечове са неудобно дълги за дуели, а Бронята е твърде мощна дори на бойното поле. Но срещу чудовище от камък…

Усети нещо. Размърдване във вятъра.

— Искаш да се биеш с него, нали? — попита Адолин. — Напомня ти за момента, когато си била жива.

Нещо погъделичка ума му, много слабо, като въздишка. Една-единствена дума: Маяларан. Някакво… име?

— Добре, Мая — каза Адолин. — Хайде да се справим с това нещо.

Адолин изчака то да се обърне към малката група защитаващи войници, след това се изстреля по улицата, покрита с натрошени камъни, тичайки право към гръмолома. Едва стигаше до прасеца му.

Адолин не използва никоя от позициите на меча — просто се заби в него, сякаш атакуваше стена, режейки точно над глезена на съществото.

Внезапно бум прозвуча отгоре, като два камъка, които се блъскат един в друг, когато нещото извика. Въздушна ударна вълна премина над Адолин, чудовището се обърна и замахна с ръка надолу към него. Адолин го избегна, като се метна настрани, но дланта на съществото удари земята с такава сила, че ботушите му се отлепиха от земята за момент. Той освободи Мая, докато падаше, след което се претърколи.

Застана на едно коляно, като дишаше тежко, с протегната ръка, и призова Мая отново. Да го вземат бурите, беше като плъх, който хапе пръстите на чул.

Звярът го гледаше с лъжливи очи като разтопена скала точно под повърхността. Беше чувал описанията на тези неща от виденията на баща си, но сега, когато го гледаше отдолу, бе поразен от формата на лицето и главата му.

„Пропастно чудовище“, помисли си. „Прилича на пропастно чудовище. Поне главата. Тялото бегло наподобяваше дебел човешки скелет.“

— Принц Адолин! — извика един от малкото останали живи войници. — Това е синът на Тоягата!

— Пазете принца! Отвлечете вниманието на чудовището от Мечоносеца. Това е единственият ни шанс да…

Адолин пропусна последната част, когато чудовището помете земята с ръка. Едва успя да го избегне, след което се хвърли през вратата на една ниска сграда. Вътре прескочи няколко сламеника, влетя в следващата стая, след това нападна тухлената стена с Мая, като я наряза с четири бързи удара. Блъсна стената с рамо и премина през дупката.

Докато го правеше, дочу хленч зад себе си.

Адолин стисна зъби. „Точно сега щеше да има полза от някой от тези буреносни Сияйни.“

Той се наведе и влезе обратно в сградата, преобърна една маса и сгушено под нея, намери малко момче. Това беше единственият човек, който Адолин видя в сградата. Той издърпа момчето, точно когато гръмоломът разби покрива с юмрук. Докато прах се вдигаше на вълни след него, натика детето в ръцете на един войник и насочи и двамата към улицата на юг. Адолин се затича на изток, около сградата. Вероятно можеше да се покатери на следващото ниво на Горния квартал и да заобиколи създанието.

Въпреки всички викове на войниците, които се опитваха да разсеят чудовището, то явно знаеше върху кого да се фокусира. Прекрачи порутената къща и замахна с юмрук към Адолин, който прескочи през един прозорец в друга къща, през една маса и после през отворения прозорец от другата страна.

Тряс.

Сградата се срина зад него. Нещото нараняваше собствените си ръце при тези атаки, като китките и пръстите му оставаха белязани с бели драскотини. Изглежда не се интересуваше — и защо да го прави? То се бе откъснало от самата земя, за да създаде това тяло.

Единственото предимство на Адолин, с изключение на Острието, беше умението му да реагира по-бързо от съществото. То се завъртя към следващата сграда до него, като се опитваше да я смачка, преди Адолин да влезе вътре… но той вече тичаше с всичка сила назад. Изтича под замаха на чудовището, плъзна се по останките и праха, когато юмрукът мина близо над главата му.

Това му даде възможност да изтича между краката на гръмолома. Той замахна към глезена, който вече веднъж бе ударил, и заби Меча си дълбоко в камъка, след което го удари и от другата страна. „Точно като пропастно чудовище“, помисли си. „Първо краката.“

Когато съществото пристъпи отново, глезенът се пропука с рязък звук, после ходилото се отчупи.

Адолин се приготви за вика на ранения гръмолом отгоре, но все пак трепна при ударната вълна. За съжаление, чудовището пазеше равновесие доста добре на остатъка от крака си. Бе малко по-тромаво от преди, но нямаше реална опасност да падне. Но тайленските войници се бяха прегрупирали и бяха събрали въжетата си, така че може би…

Една ръка във Вълшебна броня се пресегна от близката сграда, хвана Адолин и го издърпа вътре.

* * *

Далинар бе протегнал ръце настрани, погълнат от Вълнението. То връщаше всеки негов спомен, който той мразеше. Война и конфликти. Времената, в които бе крещял на Иви, докато не му се подчини. Гневът, който едва не го бе докарал до ръба на лудостта. Срамът му.

Въпреки че някога бе лазил пред Нощната пазителка, за да моли за избавление, вече не искаше да забравя.

— Приветствам те — каза той. — Приемам това, което бях.

Вълнението оцвети погледа му в червено и предизвика дълбок стремеж към битката, към конфликта, към предизвикателството. Ако се откажеше, щеше да прогони Вълнението.

— Благодаря ти — каза Далинар, — че ми даде сила, когато имах нужда от нея.

Вълнението завибрира с доволен звук. То се приближи още, лицата от червената мъгла се хилеха от възбуда и веселие. Нападащи коне пищяха и умираха. Мъже се смееха, докато ги посичаха.

Някога Далинар вървеше по скалата към Пропастта, с намерението да избие всички вътре. Почувства топлината на гнева. Копнежът бе толкова силен, че го заболя.

— Бях този човек — каза Далинар. — Разбирам те.

* * *

Венли изпълзя настрани от бойното поле. Тя остави хората да се борят със сенки в хаос от гняв и кръвожадност. Тръгна да навлиза по-дълбоко в тъмнината, под бурята на Зло, като се чувстваше странно болна.

Ритмите бяха полудели вътре в нея, сливаха се и се биеха. Част от Копнежа се разми в Бяс, после в Присмех.

Тя подмина Слети, които спореха какво да правят, сега, когато Зло се бе оттеглил. Дали да пратят паршите в битката? Те не можеха да контролират хората, както бяха обладани от един от Несътворените.

Ритмите се трупаха върху ритми.

Агония. Високомерие. Разруха. Изгубени…

„Ето!“ помисли си Венли. „Хвани се за това!“

Тя се настрои на Ритъма на Изгубените. Закачи се отчаяно за тържественото туптене — ритъм, на който човек се настройваше, когато искаше да си припомни онези, които му липсваха. Тези, които си бяха заминали.

Тембър туптеше в същия ритъм. Защо чувството беше различно от преди? Тембър вибрираше през цялото същество на Венли.

Изгубени. Какво бе изгубила Венли?

На Венли й липсваше да бъде някой, който се интересуваше от нещо друго освен от власт. Знания, фаворизиране, форми, богатство — беше й все едно. Къде беше сбъркала?

Тембър пулсираше. Венли падна на колене. Студеният камък отразяваше светкавиците отгоре, червени и ярки.

Но собствените й очи… можеше да види собствените си очи в полираната мокра скала.

В тях нямаше дори намек за червено.

— Животът… — прошепна тя.

Кралят на алетите й бе подал ръка. Далинар Колин, мъжът, чийто брат те бяха убили. Но той все пак й бе подал ръка от колоната с духчета на славата и бе говорил с нея.

„Можеш да се промениш.“

— Животът преди смъртта.

„Можеш да станеш по-добър човек.“

— Силата преди… преди слабостта…

„Аз го направих.“

— Пътят…

Някой я сграбчи грубо и я завъртя, като я блъсна на земята. Слят, с формата, която развиваше броня от черупка, като Вълшебна броня. Той прецени Венли от главата до петите и за един момент, изпълнен с паника, тя бе сигурна, че ще я убие.

Слетият взе торбичката й, тази, в която се криеше Тембър. Венли изпищя и одра ръцете му, но той я блъсна обратно и отвори торбичката.

След това я обърна наопаки.

— Можех да се закълна… — каза на техния език. Захвърли торбичката настрани. — Ти не се подчини на Страстните думи. Не нападна врага, когато ти бе заповядано.

— Аз… бях уплашена — каза Венли. — И слаба.

— Не можеш да бъдеш слаба и да му служиш. Трябва да избереш на кого ще служиш.

— Избирам — потвърди тя, след което извика: — Избирам!

Той кимна, очевидно впечатлен от Страстта й, след това закрачи обратно към бойното поле.

Венли се изправи на крака и си проправи път до един от корабите. Препъна се по мостчето — и все пак се чувстваше по-свежа, по-будна, отколкото бе била от много, много време.

В ума й звучеше Ритъма на Радостта. Един от старите ритми, които народът й бе научил много отдавна — след като бе прогонил боговете си.

Тембър пулсираше вътре в нея. Вътре, в скъпоценното й ядро.

— Все още нося една от техните форми — каза Венли. — Имаше духче на празнотата в скъпоценното ми ядро. Как?

Тембър запулсира в Решителност.

— Какво си направила? — изсъска Венли и спря на палубата.

Отново Решителност.

— Но как можеш… — гласът й заглъхна, след това тя се прегърби и заговори по-тихо. — Как можеш да задържиш духче на празнотата като пленник?

Тембър запулсира на Победа вътре в нея. Венли се спусна към каютата на кораба. Един парш се опита да й забрани, но тя се взира в него, докато той не й се подчини, след което взе рубинената сфера от фенера му и влезе вътре, като затръшна вратата и я заключи.

Тя вдигна сферата и после — с разтуптяно сърце — я изпи. Кожата й започна да свети с мека бяла светлина.

— Пътят преди целта.

* * *

Срещу Адолин стоеше фигура в блестяща черна Вълшебна броня, с голям чук, метнат на гръб. На шлема имаше стилизирани вежди като ножове, които се извиваха назад, и Бронята беше изпъстрена с триъгълна шарка на преплитащи се люспи. Квадерлн, помисли си той, като си припомни списъците с тайленски вълшебни въоръжения. Означаваше, в груб превод, „черупка на Ква“.

— Ти Тшадр ли си? — предположи Адолин.

— Не, Хрдалм — отвърна Броненосецът със силен тайленски акцент. — Тшадр държи Площада на Съда. Аз идвам, спирам чудовище.

Адолин кимна. Отвън нещото изрева ядосано, когато се изправи срещу тайленските войници.

— Трябва да излезем и да помогнем на тези хора — каза Адолин. — Можеш ли да разсееш чудовището? Моят Меч може да реже, докато ти понасяш ударите.

— Да — отвърна Хрдалм. — Да, добре.

Адолин бързо помогна на Хрдалм да свали чука. Мъжът го вдигна, след което посочи към прозореца.

— Отивай там.

Адолин кимна, чакаше до прозореца, докато Хрдалм излетя през вратата и побягна право към гръмолома, крещейки тайленския боен вик. Когато нещото се обърна към него, Адолин изскочи от прозореца и го нападна от другата страна.

Двама летящи Слети се спуснаха зад Хрдалм, забиха копия в гърба му и го хвърлиха напред. Бронята застърга в камъните, когато мъжът падна по лице.

Адолин се затича към крака на гръмолома — но създанието не обърна внимание на Хрдалм и загледа Адолин. То заби една длан в земята наблизо, като накара Адолин да изтанцува назад.

Хрдалм се изправи, но един Слят се спусна и го ритна. Другата Слята се приземи на гърдите му и започна да блъска по шлема му с един чук, като го пропука. Докато Хрдалм се опитваше да я хване и да се освободи, първият се спусна и използва копие, за да прикове ръката му към земята. Преизподня!

— Добре, Мая — промърмори Адолин. — Упражнявали сме това.

Той се изправи, след което метна Меча, който се изви в блестяща дъга, преди да се забие в Слятата върху гърдите на Хрдалм и да я прониже. Тъмен дим се понесе от очите й, докато те изгаряха.

Хрдалм се изправи и помете другия Слят с подсилен от Вълшебната броня юмрук. Обърна се към мъртвата, после погледна обратно към Адолин със стойка, която някак си изразяваше удивление.

Гръмоломът изрева, като изпрати вълна от звук през улицата и разтресе каменните отломки. Адолин преглътна, след което започна да брои ударите на сърцето си, докато бягаше. Чудовището трополеше по улицата зад него — но Адолин скоро спря пред голяма купчина отломки, които блокираха пътя. Бурите да го отнесат, беше побягнал в грешната посока.

Той изкрещя и се обърна. Беше отброил до десет и Мая се върна при него.

Гръмоломът надвисна над него. Спусна едната си ръка надолу и Адолин успя да прецени по сянката и да избегне удара, изправен между два пръста. Докато дланта се блъскаше в земята, Адолин скочи, в опит да не бъде съборен. Хвана един огромен пръст с лявата си ръка, отчаяно стиснал Мая протегната настрани в дясната.

Както и преди, гръмоломът започна да търка дланта си по земята в опит да смели Адолин в камъните. Той висеше от пръста, краката му бяха на няколко сантиметра от земята. Звукът беше ужасен, сякаш се бе озовал в каменно свлачище.

В момента, в който гръмоломът спря да влачи ръката си, Адолин се пусна, след което вдигна Мая в захват с две ръце и преряза пръста. Звярът изрева от гняв и дръпна ръката си назад. Крайчето на един от здравите пръсти докосна Адолин и го захвърли назад.

Болка.

Порази го като светкавица. Той се блъсна в земята и се изтърколи, но агонията беше толкова силна, че едва забеляза. Докато спираше, кашляше и трепереше, тялото му се сгърчи в пристъп.

Бурите да го отнесат. Буритебуритебуритедагоотнесат… Адолин затвори очи срещу болката. Той… бе свикнал твърде много с непобедимостта на Бронята. Но костюмът му беше в Уритиру — или, надяваше се, скоро щеше да е тук на Гаван, а Бронята му щеше да чака.

Адолин някак изпълзя и се изправи на крака, всяко движение му причиняваше пронизваща болка в гърдите. Счупено ребро? Е, поне ръцете и краката му функционираха.

Мърдай. Това нещо още беше зад него.

Едно.

Пътят пред него бе затрупан с отломки от разбита сграда.

Две.

Той закуцука надясно — към ръба надолу и следващия ред от къщи.

Три. Четири.

Гръмоломът изрева и го последва, стъпките му разтърсваха земята.

Пет. Шест.

Можеше да чуе стържене на камъни точно зад гърба си.

Падна на колене.

Седем.

„Мая!“ помисли си той, истински отчаян. „Моля те!“

Слава богу, когато вдигна ръце, Мечът се материализира. Той го заби в каменната стена — върхът насочен настрани вместо надолу, — след което се изтъркаля от ръба, хванал се за дръжката. Юмрукът на гръмолома се стовари отново и се заби в камъка. Адолин висеше от дръжката на Мая над ръба, падането от който щеше да е около три метра и половина до покрива отдолу.

Адолин скръцна със зъби — лакътят го болеше достатъчно силно, че да накара очите му да сълзят. Но щом гръмоломът с изстъргване вдигна ръка до себе си, Адолин хвана ръба на скалата с една ръка и премести Мая отстрани, като я освободи от камъка. Пресегна се надолу и я заби в скалата под себе си, след което се пусна и се залюля от тази нова хватка, секунда преди да освободи Меча и да падне по останалия път до покрива.

Кракът му изпищя от болка. Той се строполи на покрива, очите му се насълзиха. Докато лежеше там в агония, усети нещо — бегла паника по вятъра. Насили се да се изтъркаля до края на покрива и един Слят се спусна край него, копието му го пропусна на милиметри.

„Трябва ми… оръжие…“

Той започна да отброява отново и тръгна да се изправя, нестабилно, на крака. Но гръмоломът надвисна на склона над главата му, след което заби крака си в центъра на каменния покрив, на който се намираше Адолин.

Мъжът падна сред купчина потрошени камъни и прах, после силно се удари върху пода вътре, парченца скала трополяха край него.

Всичко причерня. Той се опита да поеме въздух, но мускулите му не бяха способни на това усилие. Можеше само да лежи там, смазан, и да стене тихо. Част от него долавяше звуците на гръмолома, който изваждаше крака си от разбитата къща. Той зачака чудовището да го смачка, но докато зрението му бавно се връщаше, видя как създанието пристъпва от ръба на скалата към улицата отвън.

Поне… поне не вървеше към Клетвената порта.

Адолин се помръдна. Парченца от разбития покрив се изсипаха от него. Лицето и ръцете му кървяха от стотици драскотини. Той успя да си поеме въздух, задъхан от болка, и се опита да се раздвижи, но кракът му… Преизподнята да го отнесе, това болеше.

Мая докосна ума му.

— Опитвам се да се изправя — каза той през стиснати зъби. — Дай ми секунда. Буреносен меч. — Закашля се още веднъж, след което най-сетне се изтърколи от чакъла. Пропълзя на улицата, като почти очакваше Белязания и Дрей да са там, за да го изправят на крака. Бурите да го отнесат, тези двама мостови му липсваха.

Улицата край него беше пуста, макар на около седем метра по-нататък хората да се бяха струпали в опит да преминат през прохода и да се спасят. Викаха и крещяха от страх и ужас. Ако Адолин побегнеше натам, гръмоломът щеше да го последва. Чудовището се бе оказало твърдо решено да го смачка.

Той се подсмихна презрително на надвисналия гръмолом и — като се подпираше на стената на малката къща, в която беше паднал — се изправи на крака. Мая се озова в ръката му. Макар той да беше покрит с прах, тя все още сияеше ярко.

Адолин се закрепи прав, после хвана меча с две ръце — мокри от кръв — и застана в Каменна позиция. Непоклатимата позиция.

— Ела да ме хванеш, копеле — прошепна.

— Адолин? — обади се един познат глас зад него. — Бурите да го отнесат, Адолин! Какво правиш!

Адолин се стресна, след което погледна през рамо. Една сияеща фигура си проби път през тълпата на улицата. Ренарин носеше Вълшебен меч, а синята му униформа на Мост Четири беше неопетнена.

„Много бързо пристигна, няма що.“

Докато Ренарин се приближаваше, гръмоломът всъщност отстъпи назад, сякаш се страхуваше. Е, това можеше да помогне. Адолин стисна зъби, докато се опитваше да се справи с болката. Заклатушка се нестабилно, след което намери равновесие.

— Добре, нека да…

— Адолин, не бъди безразсъден! — Ренарин го сграбчи за ръката. Лековит изблик премина през тялото на Адолин като студена вода във вените му и накара болките му да се отдръпнат.

— Но…

— Махай се — отсече Ренарин. — Нямаш Броня. Ще умреш, ако се биеш с това нещо!

— Но…

— Аз ще се справя, Адолин. Просто бягай! Моля те.

Адолин се запрепъва назад. Никога не бе чувал подобни силни думи от Ренарин — това беше почти по-изумително и от чудовището. Ренарин, изненадващо, нападна създанието.

Един трясък оповести слизането на Хрдалм, шлемът на бронята му бе разбит, но иначе той беше в добра форма. Бе изгубил чука си, но носеше едно от копията на Слетите, а Бронята му беше покрита с кръв.

Ренарин! Той нямаше Броня. Как…

Дланта на гръмолома се стовари върху Ренарин и го премаза. Адолин изкрещя, но Мечът на брат му преряза дланта, след което я отдели от китката.

Чудовището изрева от яд, докато Ренарин се изкачваше по отломките на дланта. Изглежда се лекуваше по-бързо от Каладин и Шалан, сякаш да го смачкат изобщо не му причиняваше дискомфорт.

— Отлично! — извика Хрдалм, който се смееше в шлема си. — Ти, почивай. Става ли?

Адолин кимна и потисна едно стенание. Лечението на Ренарин бе спряло болката във вътрешностите му и вече не го болеше да отпуска тегло върху крака си, но ръцете все още го боляха и някои от драскотините му не бяха заздравели.

Докато Хрдалм пристъпваше напред към боя, Адолин хвана мъжа за ръката, след което вдигна Мая.

„Върви с него засега, Мая“, помисли си Адолин.

Почти му се искаше да чуе възражение, но беглото усещане, което получи, бе за примирено съгласие.

Хрдалм пусна копието си и взе Меча почтително.

— Голяма Чест в теб, принц Адолин — рече той. — Голяма Страст в мен да помогна.

— Върви — каза Адолин. — Аз ще видя дали мога да помогна да се удържат улиците.

Хрдалм се спусна напред. Адолин избра едно копие на пехотинец от отломките и се отправи към пътя назад.

* * *

Сет от Разбиващите Небето, за щастие, се бе упражнявал с всички десет Стихии.

Слетият предаде огромния рубин на една от своите, която можеше да манипулира Износване — жена, която се плъзгаше по земята също като Крадла. Тя зареди скъпоценния камък, като го накара да светне с нейния вариант на Оттласване. Това щеше да направи рубина невероятно хлъзгав и труден за носене от всеки друг, освен от самата Слята.

Тя изглежда смяташе, че враговете й няма да имат опит с подобно нещо. За тяхно нещастие, Сет не само бе носил Острие на Чест, което го даряваше с тази сила, но и се бе упражнявал с кънки на лед, тренировка, която донякъде наподобяваше движенията на Танцуваш по ръба.

И така, докато той преследваше камъка, остави на Слятата много възможности да го подцени. Остави я да го избягва, твърде бавно се ориентираше, правеше се на изненадан, когато тя се стрелваше в едната посока или в другата.

След като Слятата бе убедена, че контролира това състезание, Сет удари. Когато тя скочи от ръба на един камък — и се понесе за кратко във въздуха, — той влетя с внезапна редица Оттласвания. Сблъска се с нея, точно когато се приземяваше. Щом лицето му докосна черупката й, той я Оттласна нагоре.

Това я захвърли във въздуха с писък. Сет се приземи и се подготви да я последва, след което изруга, когато Слятата се засуети с камъка. Той свали якето си, когато жената го изпусна. Макар един от Слетите да се спусна, за да го улови, рубинът се изплъзна от пръстите му.

Сет го хвана с якето, увит като в торба. Щастлив развой; той бе предположил, че ще трябва да я нападне повторно, за да го измъкне от ръцете й.

А сега, истинското изпитание. Той се Оттласна на изток, към града. Тук хаотична смесица от войници се биеха на едно нарисувано бойно поле. Тъкачката на Светлина си я биваше; дори труповете изглеждаха автентични.

Един Слят бе започнал да събира войниците със светещи очи, които бяха истински, след което да ги обръща с гръб към градската стена. Бяха се подредили в редици с копия, сочещи навън, и викаха другите войници да се присъединят към тях, но докосваха всеки, който приближеше. Илюзии, които се опитваха да влязат, бяха разрушавани. Скоро враговете щяха да могат да игнорират тази примамка, да се прегрупират и да се съсредоточат над преминаването през стената.

„Прави каквото ти каза Далинар. Занеси му този скъпоценен камък.“

Рубинът най-сетне бе спрял да сияе и вече не беше хлъзгав. Над Сет се спускаха много Слети, за да му препречат пътя; изглеждаха доволни да играят тази игра, тъй като стига камъкът да сменяше притежателя си, той не можеше да бъде доставен на Далинар.

Когато първият Слят се спусна към него, Сет се сви на кълбо и отмени Оттласването си нагоре. Сблъска се с един камък и започна да се държи като замаян. След това разтърси глава, взе торбата с рубина и отново се изстреля във въздуха.

Осем Слети тръгнаха след него и макар Сет да маневрираше помежду им, един накрая се приближи достатъчно, че да хване торбата и да я изтръгне от пръстите му. Те отлетяха нанякъде дружно, а Сет бавно се понесе надолу и се приземи до Крадла, която излезе от една илюзорна скала. Държеше нещо, увито в дрехи: истинският скъпоценен камък, който бе взела от торбата му по време на фалшивия му сблъсък с камъка. Слетите сега носеха фалшив рубин — камък, изрязан в приблизително същата форма с Вълшебен меч, след което покрит с илюзия.

— Хайде — каза Сет, хвана момичето и го Оттласна нагоре, след което го повлече зад себе си, докато се носеше към северния край на равнината. Това място най-близо до червената мъгла бе изпаднало в мрак — Бягащият по вятъра бе изразходвал цялата Светлина на Бурята в скъпоценните камъни по земята. Той се биеше с няколко от враговете наблизо.

Сенчест мрак. Прошепнати думи. Сет намали скорост и спря.

— Какво? — попита Крадла. — Лудолики?

— Аз… — Сет затрепери, духчета на страха се появиха от земята под него. — Не мога да вляза в тази мъгла. Трябва да стоя надалеч от това място.

Шепотите.

— Схващам — кимна тя. — Върни се назад и помогни на червенокосата.

Той пусна Крадла на земята и се върна назад. Тази бушуваща червена мъгла, тези лица, които се разбиваха, образуваха се отново и крещяха. Далинар все още беше там, някъде?

Малкото момиченце с дългата коса спря на границата на мъглата, след което пристъпи в нея.

* * *

Амарам крещеше от болка.

Каладин се биеше със Слетия със странната прораснала черупка и не можеше да погледне. Използваше крясъците, за да прецени, че се намира достатъчно далеч от Амарам, за да не може да го атакува непосредствено.

Но бурите да го отнесат, беше разсейващо.

Каладин замахна със Силострие и преряза ръцете на Слетия. Това напълно отдели шиповете и го лиши от длани. Създанието отстъпи назад, ръмжейки в тих, но ядосан ритъм.

Виковете на Амарам се приближаваха. Сил се превърна в щит — предусещайки нуждите на Каладин, — когато той я вдигна отстрани и блокира няколко връхлитащи удара от крещящия Върховен господар.

„Отче на Бурята.“ Шлемът на Амарам беше пропукан от злокобните, остри аметисти, които израстваха от двете страни на лицето му. Очите все още светеха дълбоко в шлема, а каменната земя някак гореше под покритите му с кристали крака, така че той оставяше огнени отпечатъци след себе си.

Върховният принц блъскаше по Силщита с два Вълшебни меча. Тя, от своя страна, се покри с решетка отвън — с части, които стърчаха напред като върховете на тризъбец.

— Какво правиш? — попита Каладин.

— Импровизирам.

Амарам нападна отново и мечът на Хеларан се оплете в зъбците. Каладин завъртя щита и изкопчи меча от хватката на Амарам. Той изчезна в облак дим.

Сега, възползвай се от преимуществото.

— Каладин!

Едрият Слят го нападна. Прерязаните ръце на създанието бяха израснали наново, и — дори докато замахваше — в тях се появи огромна тояга от черупка. Каладин едва нагласи Сил на място, за да блокира.

Това не му свърши особена работа.

Силата от връхлитащата странично тояга захвърли Каладин в остатъците от стената. Той изръмжа, след което се Оттласна нагоре в небето, Светлината на Бурята го изтъкаваше наново. Преизподня. Районът около мястото, на което се биеха, бе станал мрачен и сенчест, скъпоценните камъни бяха изцедени. Наистина ли бе използвал толкова много?

— О-па — обади се Сил и полетя край него като панделка от светлина. — Далинар!

Червената мъгла се надигна, зловеща в мрака. Червено върху черно. В нея Далинар бе сянка, с два летящи Слети, които го връхлитаха.

Каладин изръмжа отново. Амарам бе тръгнал да търси лъка си, който бе паднал от седлото на коня някъде. Преизподня. Той не можеше да победи всички им.

Изстреля се надолу към земята. Едрият Слят идваше към него и вместо да побегне, Каладин остави създанието да забие подобно на нож копие през корема му.

Той изсумтя, усети вкус на кръв, но не трепна. Хвана ръката на създанието и го Оттласна нагоре и към мъглата. Слетият прелетя край другарите си във въздуха, крещейки нещо, което звучеше като зов за помощ. Другите се стрелнаха след него.

Каладин се запрепъва след Амарам, но започна да пристъпва по-стабилно, докато се лекуваше. Доби още малко Светлина на Бурята от няколко скъпоценни камъка, които бе пропуснал по-рано, след което се извиси в небето. Сил се превърна в копие и Каладин се спусна надолу, което накара Амарам да се извърне от лъка — все още на малко разстояние от него — и да погледне Каладин. Кристали бяха пробили бронята му по цялата дължина на ръцете и по гърба му.

Каладин се впусна в атака. Обаче не беше свикнал да лети с копие и Амарам изби Силкопието настрани с Вълшебен меч. Каладин се издигна от другата страна, обмисляше следващия си ход.

Амарам се издигна във въздуха.

Той се понесе в невероятен скок, много по-нависоко и по-надалече, отколкото би позволила всяка Вълшебна броня. И увисна там за момент, а после се спусна към Каладин, който отстъпи назад.

— Сил — изсъска той, когато Амарам се приземи. — Сил, това беше Оттласване. Какво е той?

— Не зная. Но нямаме много време, преди онези Слети да се завърнат.

Каладин се спусна надолу и се приземи, като скъси Сил до алебарда. Амарам се завъртя към него, очите в шлема оставяха червено сияние след себе си.

— Можеш ли да я почувстваш? — попита той Каладин. — Красотата на битката?

Каладин приклекна и заби Сил към пропуканата ризница на Амарам.

— Можеше да бъде толкова величествено — продължи той, като отклони атаката. — Ти, аз, Далинар. Заедно на една и съща страна.

— Грешната страна.

— Грешно ли е да искаш да помогнеш на онези, които са истинските собственици на тази земя? Не е ли честно?

— Вече не говоря с Амарам, нали? Кой, или какво, си ти?

— О, аз съм — отвърна Амарам. Той освободи едно от Остриетата си и хвана шлема си. След подръпването с ръка, той най-сетне се пропука, избухна и разкри лицето на Меридас Амарам — обградено от кристали аметист, които светеха с мека и някак мрачна светлина.

Той се ухили.

— Зло ми обеща нещо велико и това обещание бе спазено. С чест.

— Все още ли се преструваш, че говориш за чест?

— Всичко, което правя, е за чест. — Амарам замахна с един Меч, карайки Каладин да отстъпи. — Честта ме накара да търся завръщането на Вестителите, на сила и на нашия бог.

— За да можеш да се присъединиш към другата страна ли?

Светкавица проблесна зад Амарам, разпръсквайки червена светлина и дълги сенки, докато той призоваваше отново втория си Меч.

— Зло ми показа в какво са се превърнали Вестителите. Прекарахме години в опити да ги накараме да се завърнат. Но те са били тук през цялото време. Те са ни изоставили, копиеносецо.

Амарам внимателно обикаляше около Каладин с двата си Вълшебни меча.

„Чака Слетите да дойдат на помощ“, помисли си Каладин. „Затова сега е толкова предпазлив.“

— И аз страдах някога — заяви Амарам. — Знаеше ли това? След като бях принуден да убия отряда ти, аз… страдах. Докато не осъзнах. Вината не беше моя. — Цветът на светещите му очи се насити до кървавочервено. — Нищо от това не беше по моя вина.

Каладин нападна — за съжаление, той нямаше почти никаква представа пред какво е изправен. Земята се разкъса и се превърна в течност, като едва не го улови отново. Огън пълзеше след ръцете на Амарам, когато той замахна с двата Меча. Някак, за кратко, той запали дори самия въздух.

Каладин блокира единия Меч, след това другия, но не можеше да атакува. Амарам беше бърз и брутален, а Каладин не смееше да докосне земята, за да не замръзнат краката му в разтопения камък. След още няколко удара Каладин бе принуден да отстъпи.

— Превъзхождам те, копиеносецо — рече Амарам. — Поддай се и убеди града да се предаде. Така ще е най-добре. Няма нужда повече хора да умират днес. Позволи ми да бъда милостив.

— Както беше милостив с приятелите ми ли? Както беше милостив с мен, когато ми сложи тези клейма?

— Оставих те жив. Пощадих те.

— Опит да успокоиш съвестта си. — Каладин се сблъска с Върховния принц. — Неуспешен опит.

— Аз те създадох, Каладин! — Червените очи на Амарам осветиха кристалите, които опасваха лицето му. — Аз ти дадох тази гранитена воля, тази увереност на воин. Това, човекът, в който си се превърнал, беше моят подарък!

— Подарък за сметка на всички, които обичах?

— Какво те е грижа? Това те направи силен! Мъжете ти умряха в името на битката, така че най-силните да носят оръжието. Всеки би сторил онова, което сторих аз, дори самият Далинар.

— Не ми ли каза, че си се отказал от тази мъка?

— Да! Превъзмогнах вината!

— Тогава защо още страдаш?

Амарам потрепна.

— Убиец — изсъска Каладин. — Смени страната, за да намериш мир, Амарам. Но никога няма да го получиш. Той никога няма да ти го даде.

Амарам изрева и замахна с Мечовете си. Каладин се Оттласна нагоре, след това — докато Амарам минаваше под него — се извъртя и се спусна обратно надолу, замахнал с мощна хватка с две ръце. В отговор на непроизнесена команда, Сил се превърна в чук, който се заби в гърба на бронята на Амарам.

Ризницата — която се състоеше от едно парче — избухна с неочаквана сила и отблъсна Каладин назад през камъните. Над главата му прозвуча гръмотевица. Те бяха изцяло в сянката на Вечната буря, което правеше всичко да изглежда още по-призрачно, когато Каладин видя какво се бе случило с Амарам.

Целият гръден кош на Върховния принц се бе сринал навътре. Нямаше следа от ребра или вътрешни органи. Вместо това, огромен лилав кристал пулсираше в гръдния му кош, обрасъл с тъмни вени. Ако е носел униформа или подплата под ризницата, тя бе погълната.

Той се обърна към Каладин, сърцето и дробовете му бяха заменени от скъпоценен камък, който сияеше с тъмната светлина на Зло.

— Всичко, което съм направил — каза Амарам и примигна с червените си очи, — съм направил за Алеткар. Аз съм патриот!

— Ако това е истина — прошепна Каладин, — защо все още страдаш?

Амарам изкрещя и го нападна отново.

Каладин вдигна Сил, която се превърна във Вълшебен меч.

— Днес това, което правя аз, е заради мъжете, които ти уби. Аз се превърнах в мъжа, който съм днес, заради тях.

— Аз те създадох! Аз те изковах! — Той скочи към Каладин, като се отблъсна от земята и увисна във въздуха.

И правейки това, той навлезе в пространството на Каладин.

Каладин се втурна към Върховния принц. Амарам замахна, но самите ветрове се извиха край Каладин, а и той очакваше атаката. Оттласна се настрани, като за малко избегна единия Меч. Духчета на вятъра се стрелнаха край него, докато избягваше другия на косъм.

Сил се превърна в копие в ръцете му, като пасваше на движенията му идеално. Той се завъртя и я заби право в скъпоценния камък в сърцето на Амарам. Аметистът се пропука и Амарам залитна във въздуха — след което падна.

Два Вълшебни меча изчезнаха в мъгла, докато Върховният принц падаше от около седем метра, за да се строполи на земята.

Каладин долетя до него.

— Десет копия отиват на бой — прошепна той — и девет се разбиват. Тази война ли е изковала последното, останало здраво? Не, Амарам. Всичко, което е постигнала войната, е да определи копието, което няма да се пречупи.

Амарам се изправи на колене, изви с животински вой и сграбчи проблясващия камък в гръдния си кош, който угасна и потопи околностите в мрак.

— Каладин! — викна Сил в ума му.

На косъм избегна двамата Слети, които се спуснаха край него, копията им за малко се разминаха с гърдите му. Още двама дойдоха отляво и още един отдясно. Шести носеше едрия Слят, спасен от Каладиновото Оттласване.

Бяха довели приятели. Изглежда Слетите бяха осъзнали, че най-добрият им начин да спрат Далинар бе първо да премахнат Каладин от бойното поле.

* * *

Ренарин пуфтеше, докато гръмоломът се сгромолясваше — разбивайки къщи с падането си, но също така отчупвайки ръката си. Чудовището се пресегна нагоре с останалата си ръка, блеейки умоляващо. Ренарин и придружителят му — тайленският Броненосец — бяха отрязали краката му в коленете.

Тайленецът тромаво се приближи и тупна — внимателно — Ренарин по гърба с ръка в Бронирана ръкавица.

— Много добър бой.

— Аз само го разсейвах, докато ти режеше парчета от краката му.

— Справи се добре — отвърна мъжът. Кимна към гръмолома, който се изправи на колене и после пак се подхлъзна. — Как да приключи?

— То ще се бои от теб! — викна Глис в Ренарин. — Ще си отиде. Направи така, че да си отиде.

— Ще видя какво мога да направя — каза Ренарин на тайленеца, след което внимателно си проправи път до улицата и едно ниво по-нагоре, за да вижда добре главата на чудовището.

— Е… Глис? — попита той. — Какво да правя?

— Светлина. Ще го накараш да изчезне със светлина.

Нещото се набра по отломките от разрушената сграда. Камък стържеше в камък, докато огромната му, клиновидна глава се обръщаше към Ренарин. Вдлъбнатите му течни очи трепкаха като огън.

Изпитваше болка. Можеше да страда.

— Ще си отиде! — обеща Глис, развълнувано както винаги.

Ренарин вдигна юмрук и призова Светлина на Бурята. Тя блестеше като мощен фар. И…

Червените разтопени очи избледняха пред тази светлина, а нещото се строполи на земята с последна гаснеща въздишка.

Тайленският му спътник приближи с леко тракане на Бронята.

— Добре. Отлично!

— Отиди да помогнеш в боя — поръча му Ренарин. — Аз трябва да отворя Клетвената порта лично. — Мъжът се подчини безпрекословно и хукна към главната улица, която водеше към Древния квартал.

Ренарин постоя при каменния труп, замислен. „Аз трябваше да съм умрял. Видях се как умирам…“

Той поклати глава, след което тръгна към горните етажи на града.

* * *

Шалан, Воал и Сияйната се държаха за ръце в кръг. Трите се преливаха една в друга, лицата им се променяха, личностите им се сливаха. Заедно, те бяха вдигнали армия.

И сега тя умираше.

Огромен брой различни на вид Слети бяха организирали врага. Те отказваха да бъдат разсеяни. Макар Воал, Шалан и Сияйната да бяха създали и копия на самите себе си — за да не бъдат атакувани, — те също умираха.

Трепкащи. Светлината на Бурята свършваше.

„Пресилихме се“, мислеха си те.

Трима Слети приближиха, преминавайки през умиращите илюзии и изпаряващата се Светлина на Бурята. Хора се строполяваха в краката им и изчезваха с дим.

— Мммм… — обади се Шарка.

— Изморена — рече Шалан, очите й бяха сънливи.

— Доволна — включи се Сияйната, горда.

— Притеснена — намеси се и Воал, като гледаше Слетите.

Те искаха да се преместят. Трябваше да се преместят. Но болеше да гледат как армията им умира и се изпарява в нищото.

Една фигура не се разтопи като останалите. Жена с катраненочерна коса, която бе избягала от обичайните си плитки. Вееше се свободно, когато жената пристъпи между враговете и Шалан, Сияйната и Воал. Земята стана лъскава, повърхността на камъка бе Превърната в масло. Воал, Шалан и Сияйната успяха да надзърнат в Царството на познанието. Променяше се толкова лесно. Как Ясна успяваше да направи това?

Ясна Превърна една искра от въздуха, запали маслото и създаде поле от пламъци. Слетите вдигнаха ръце пред лицата си и отстъпиха назад.

— Това трябва да ни спечели малко време — обърна се тя към Сияйната, Воал и Шалан. Хвана Шалан за ръката — но тя се поколеба, след което изчезна. Ясна замръзна, после се обърна към Воал.

— Тук — обади се Сияйната и се изправи на крака. Тя бе онази, която Ясна можеше да усети. Примигна сълзите си. — Ти… истинска ли си?

— Да, Шалан. Добре се справи тук. — Тя докосна рамото на Сияйната, след това погледна към Слетите, които се лутаха из пламъците въпреки жегата. — В името на преизподнята. Може би вместо това трябваше да отворя яма под тях.

Шалан трепна, когато последните хора от армията й — като остатъчната светлина от залязващо слънце — изчезнаха. Ясна предложи скъпоценен камък, който Сияйната изпи нетърпеливо.

Войските на Амарам отново бяха започнали да се групират.

— Хайде — рече Ясна и дръпна Воал обратно до стената, където от самия камък започваха стъпала.

— Превръщане? — попита Шалан.

— Да. — Ясна пристъпи на първото стъпало, но Шалан не я последва.

— Не трябваше да го игнорираме — обади се Сияйната. — Трябваше да го упражняваме. — Тя си позволи — за момент — да погледа Морето на сенките. Под нея бушуваха и се търкаляха мъниста.

— Не отивай твърде далеч — предупреди я Ясна. — Не можеш да пренесеш физическата си същност в Царството, както някога предполагах, че е възможно, но тук има неща, които могат да се хранят с ума ти.

— Ако искам да Превръщам въздуха. Как?

— Избягвай въздуха, докато не се поупражняваш малко — каза Ясна. — Удобно е, но трудно за контролиране. Защо не се опиташ да превърнеш малко камъни в масло, като мен? Можем да го запалим, когато се изкачваме по стъпалата и още повече да затрудним врага.

— Аз… — Толкова много сфери, толкова много духчета, които бушуваха в езерото, което отговаряше на град Тайлен. Толкова поразително.

— Тези отломки до стената ще са по-лесни от самата земя — добави Ясна, — тъй като ще можеш да се държиш с тях като с отделни неща, а самата земя се вижда като едно цяло.

— Твърде много е — обади се Шалан, духчета на изтощението се въртяха край нея. — Не мога, Ясна. Съжалявам.

— Всичко е наред, Шалан — отвърна жената. — Просто исках да видя, тъй като изглеждаше, че Превръщаш, за да осигуриш тегло на илюзиите си. Обаче концентрираната Светлина на Бурята има лека маса. Както и да е, тръгвай по стъпалата, дете.

Сияйната тръгна по каменните стъпала. Зад нея Ясна махна с ръка към приближаващите Слети — и от въздуха се появиха камъни, които напълно блокираха пътя им.

Беше невероятно. Всеки, който виждаше само във Физическото царство, щеше да бъде впечатлен, но Сияйната виждаше толкова повече. Абсолютните контрол и увереност на Ясна. Светлината на Бурята, която се втурваше, за да изпълни желанията й. Самият въздух отвръщаше, сякаш на гласа на самия Бог.

Шалан зяпна от почуда.

— Подчини се. Въздухът се подчини на заповедта ти да се промени. Когато аз се опитах да накарам една-единствена малка пръчка да се промени, тя отказа.

— Превръщането е изкуство, което се упражнява — обясни Ясна. — Нагоре, нагоре. Продължавайте да вървите. — Тя преряза стъпалата зад гърба им. — Помни, не трябва да нареждаш на камъните, тъй като те са по-твърдоглави и от хората. Използвай убеждаване. Говори за свобода и движение. Но за да се превърне един газ в нещо твърдо, трябва да използваш дисциплина и воля. Всяка Субстанция е различна и всяка има предимства и недостатъци, когато се използва като основа за Превръщане.

Ясна погледна през рамо към събиращата се армия.

— И може би… точно сега лекцията не е препоръчителна. С всичките ми оплаквания, че не искам повереници, бихте си помислили, че мога да устоя да не инструктирам хората в неподходящ момент. Продължавайте да се движите.

Изтощените Воал, Шалан и Сияйна се повлякоха нагоре и най-сетне стигнаха до върха на стената.

* * *

Като имаше предвид колко му бе трудно да стигне до мястото на битката с гръмолома — бе прекарал, както му се струваше, цяла вечност хванат в тълпата от хора, — Ренарин бе очаквал, че ще трябва да се потруди, за да измине оставащото разстояние до Клетвената порта. Обаче хората вече се движеха по-бързо. Онези отгоре явно се бяха махнали от улиците и сега се криеха в многото храмове и сгради в Кралския квартал.

Можеше да се движи с потока от хора. Близо до най-горното ниво той се мушна в една сграда и тръгна към края й, покрай няколко сгушени търговци. Повечето от сградите тук бяха едноетажни, така че той използва Глис, за да прореже дупка в покрива. След това издълба няколко дупки за хващане в скалата и се покатери до върха.

Оттам Ренарин успя да стигне до улицата, която водеше до платформата на Клетвената порта. Той… не беше свикнал да е способен да върши подобни неща. Не само да използва Вълшебен меч, но и да бъде физически способен. Винаги се бе страхувал от пристъпите си, вечно притеснен, че момент на сила за миг ще се превърне в момент на инвалидност.

Когато живееш така, се учиш да стоиш назад. За всеки случай. От известно време не бе получавал пристъп. Не знаеше дали това бе съвпадение — можеха да бъдат нередовни, — или бяха излекувани, като лошото му зрение. Наистина той все още виждаше света различно от всички останали. Все още беше нервен, когато говореше с хора и не му харесваше да го докосват. Всички други виждаха неща един в друг, които той все не можеше да разбере. Толкова много шум и разрушение, и хора, които говореха, и викове за помощ, и подсмърчания, и мърморене, и шепнене, всичкото като жужене, жужене.

Поне тук, на тази улица близо до Клетвената порта, тълпите бяха намалели. Защо беше така? Не трябваше ли да се тълпят точно тук с надеждата да избягат? Защо…

О.

Дванайсет Слети кръжаха в небето над Клетвената порта, хванали копия пред себе си, дрехите им се спускаха и трепкаха на вятъра.

Дванайсет. Дванайсет.

— Това — обади се Глис, — ще бъде лошо.

Някакво движение привлече вниманието му: на един праг стоеше малко момиченце и му махаше. Ренарин тръгна към него, притеснен, че Слетите ще го нападнат. Надяваше се, че Светлината на Бурята — която почти бе използвал, за да се бие с гръмолома — не беше достатъчно ярка, за да привлече вниманието им.

Влезе в сградата, още една едноетажна постройка с огромна зала в началото. Беше пълна с десетки писари и арденти, много от които събрани около далекосъобщител. Деца, които не можеше да види, се тълпяха в задните стаи, но той чуваше хленчовете им. И отвсякъде се носеше драскане, драскане, драскане на тръстика върху хартия.

— О, слава на Всемогъщия — възкликна Сиятелната Тешав, която се появи от множеството. Тя придърпа Ренарин по-навътре в помещението. — Имаш ли новини?

— Баща ми ме изпрати тук, за да помогна — отвърна Ренарин. — Сиятелна, къде са генерал Хал и сина ви?

— В Уритиру — каза тя. — Преминаха, за да съберат войска, но тогава… Сиятелни господарю, имало е нападение над Уритиру. Опитваме се да получим информация по далекосъобщителя. Изглежда, че ударна сила от някакъв вид е пристигнала с настъпването на Вечната буря.

— Сиятелна! — извика Кадаш. — Далекосъобщителят до писарите на Себариал отново отговаря. Извиняват се за дългото забавяне. Себариал се е оттеглил според заповедите на Аладар към горните нива. Потвърждава, че атакуващите са парши.

— Клетвените порти? — попита с надежда Ренарин. — Могат ли да стигнат до тях и да отворят пътя насам?

— Не е много вероятно. Враговете са обсадили платото.

— Нашите армии имат предимство в Уритиру, принц Ренарин — намеси се Тешав. — Докладите са съгласни, че вражеската сила изобщо не е достатъчно голяма, за да ни победи там. Очевидно е тактика за забавяне, за да не активираме Клетвената порта и да не докараме подкрепления в град Тайлен.

Кадаш кимна.

— Онези Слети над Клетвената порта останаха, дори когато каменното чудовище отвън падаше. Знаят заповедите си — да попречат на всеки това устройство да бъде активирано.

— Сияйната Малата е единственият начин армиите ни да стигнат до нас през Клетвените порти — заяви Тешав. — Но не можем да се свържем с нея или с който и да е от Карбрант. Врагът порази първо тях. Знаеха точно какво да направят, за да ни осакатят.

Ренарин си пое дълбоко дъх, привлече Светлина на Бурята, която Тешав носеше. Сиянието му освети стаята и погледи из цялото помещение се извърнаха от далекосъобщители, за да се взрат в него.

— Порталът трябва да бъде отворен — каза Ренарин.

— Ваше Височество… — започна Тешав. — Не можете да се биете с всичките.

— Няма никой друг. — Той се обърна, за да продължи.

Шокиращо, но никой не му викна да спре.

Цял живот го бяха правили. Не, Ренарин. Това не е за теб. Не можеш да направиш това. Не си добре, Ренарин. Бъди разумен, Ренарин.

Цял живот е бил разумен. Винаги е слушал. Беше едновременно прекрасно и ужасяващо да знае, че днес никой не направи това. Далекосъобщителите продължаваха драскането си, движеха се сами, в неведение за този момент.

Ренарин пристъпи отвън.

Ужасѐн, той се спусна по улицата и призова Глис като Вълшебен меч. Докато приближаваше рампата към Клетвената порта, Слетите се спуснаха. Четири се приземиха на рампата пред него, след което му отправиха жест, подобен на отдаване на чест, тананикайки си налудничава мелодия, която не му беше позната.

Ренарин беше толкова изплашен, че се притесняваше да не се напикае. Е, това нямаше да е особено благородно или смело от негова страна, нали?

— А… какво предстои сега? — обади се Глис, гласът барабанеше в Ренарин. — Какво се появява?

Сполетя го един от пристъпите му.

Не старите пристъпи, по време на които ставаше слаб. Сега имаше нови пристъпи, които нито той, нито Глис можеха да контролират. Пред очите му по цялата земя плъзна стъкло. Простираше се като кристали, които оформяха решетки, образи, значения и пътища. Картини от стъклописи, панел след панел.

Те винаги се бяха оказвали верни. До днес — докато не бяха обявили, че любовта на Ясна Колин ще спре.

Той огледа последните изображения на стъклото, след което усети как страхът му се отцежда. Усмихна се. Това изглежда обърка Слетите, които свалиха ръце.

— Чудите се защо се усмихвам — каза им Ренарин.

Те не отвърнаха.

— Не се притеснявайте — продължи той. — Не сте пропуснали нищо забавно. Аз… е, съмнявам се, че вие ще го намерите за забавно.

От Клетвената порта избухна светлина като вълна. Слетите изреваха на странен език и се стрелнаха във въздуха. Една светеща стена се простря от платформата на Клетвената порта в кръг, след нея оставаше сияещ послеобраз.

Тя избледня, за да разкрие цял взвод алетски войници в колински сини униформи, застанали върху платформата на Клетвената порта.

Тогава, като Вестител от легендите, един мъж се издигна във въздуха над тях. Сияещ в бяло със Светлина на Бурята, брадатият мъж носеше дълго сребърно Вълшебно копие със странен предпазител зад върха.

Тефт.

Сияйният рицар.

* * *

Шалан седеше с опрян в парапета гръб, заслушана във войниците, които крещяха заповеди. Навани й бе дала Светлина на Бурята и вода, но сега докладите от Уритиру я разсейваха.

Шарка жужеше от лявата страна на палтото на Воал.

— Шалан? Справи се добре, Шалан. Много добре.

— Достойна битка — съгласи се Сияйната. — Един срещу много и удържахме позицията си.

— По-дълго, отколкото трябваше — намеси се Воал. — Вече бяхме изтощени.

— Все още пренебрегваме твърде много — каза Шалан. — Ставаме твърде добри в преструвките. — Тя бе решила да остане с Ясна на първо място, за да се учи. Но когато жената се завърна от мъртвите, Шалан — вместо да приеме обучението — бе избягала на мига. Какво си беше въобразявала?

Нищо. Бе се опитала да скрие неща, срещу които не искаше да се изправи. Както винаги.

— Ммм… — обади се Шарка с притеснено жужене.

— Изморена съм — прошепна Шалан. — Няма нужда да се тревожиш. След като си почина, ще се възстановя и ще се примиря да бъда само една. Аз всъщност… всъщност мисля, че съм толкова изгубена, колкото бях преди.

Ясна, Навани и кралица Фен си шепнеха нещо по-нататък на стената. Към тях се присъединиха тайленски генерали и наоколо се събраха духчета на страха. Защитата, по тяхно мнение, вървеше зле. Неохотно, Воал се изправи на крака и огледа бойното поле. Войските на Амарам се събираха извън обхвата на лъковете.

— Забавихме враговете — въздъхна Сияйната, — но не ги победихме. Все още има съкрушителна армия, срещу която да се изправим…

— Ммм… — продължи Шарка, пискливо, притеснено. — Шалан, погледни. Отвъд.

Навън, близо до залива, хиляди и хиляди нови парши бяха започнали да носят стълби от корабите си, за да ги използват за нападението.

* * *

— Кажи на мъжете да не преследват тези Слети — поръча Ренарин на Лопен. — Трябва да удържим Клетвената порта, първо и преди всичко.

— Става, естествено — отвърна Лопен и хвръкна в небето, за да предаде заповедта на Тефт.

Слетите се сблъскаха с Мост Четири във въздуха над града. Тази вражеска група изглеждаше по-умела от онези, които Ренарин бе видял долу, но те не толкова се биеха, колкото се защитаваха. Прогресивно изместваха сблъсъка по-нататък над града и Ренарин се тревожеше, че нарочно привличат Мост Четири далеч от Клетвената порта.

Алетският взвод влезе в града, съпроводен от щастливи викове на възхвала от хората наоколо. Две хиляди мъже нямаше да постигнат нещо особено, ако онези парши отвън се присъединяха към боя, но беше начало — освен това генерал Хал бе довел не един, а трима Мечоносци. Ренарин се опита да обясни ситуацията в града, но се срамуваше да каже на двамата Хал, че не знае какво се случва с баща му.

Когато се събраха с Тешав — и превърнаха стаята на писарите й в команден пункт — Скалата и Лин се приземиха до Ренарин.

— Ха! — възкликна Скалата. — Какво стана с униформа? Нуждае се от моя игла.

Ренарин погледна към раздраните си дрехи.

— Удари ме голям каменен къс. Двайсет пъти… Така или иначе, ти ли точно се оплакваш? Това на униформата ти твоята кръв ли е?

— Не нищо!

— Трябваше да го носим до Клетвената порта — обясни Лин. — Опитахме се да го доведем при теб, но той започна да привлича Светлина на Бурята веднага след като се озова тук.

— Каладин е близо — съгласи се Скалата. — Ха! Аз го храня. Но тук, днес, той нахрани мен. Със светлина!

Лин го погледна.

— Буреносният рогоядец тежи колкото цял чул… — Тя поклати глава. — Кара ще се бие с останалите — не казвай на никого, но тя се упражнява с копие още от детството си, малката измамничка. Но Скалата няма да се бие, а аз боравя с копие едва от няколко седмици. Някаква идея къде ни искаш?

— Аз… Ъ… не съм този, който командва тук или нещо…

— Сериозно ли? — попита Лин. — Това ли ти е най-добрият глас на Сияен рицар?

— Ха! — обади се Скалата.

— Мисля, че си използвах Сияйността за деня — отвърна Ренарин. — Ъ, ще задействам Клетвената порта и ще събера още войски тук. Може би вие двамата бихте могли да слезете и да помогнете на градската стена, да извеждате ранените от предните редици?

— Е добра идея — одобри Скалата. Лин кимна и отлетя, но Скалата поостана, след което сграбчи Ренарин в много топла, задушаваща и неочаквана прегръдка.

Ренарин направи всичко по силите си да не се сгърчи. Това не беше първата прегръдка, която понасяше от Скалата. Но… бурите да го отнесат. Не можеш просто да сграбчваш някого по този начин.

— Защо? — попита той.

— Изглеждаше като човек, който се нуждае от прегръдка.

— Уверявам те, аз никога не изглеждам така. Но, ъъ, радвам се, че дойдохте. Наистина, наистина се радвам.

— Мост Четири — каза Скалата, след това се изстреля във въздуха.

Ренарин седна наблизо до едни стъпала, треперещ от всичко, което се бе случило, но въпреки това ухилен.

* * *

Далинар се понесе в прегръдката на Вълнението.

Някога беше вярвал, че е бил четирима мъже през живота си, но сега виждаше, че жестоко е подценил бройката. Той не бе живял като двама, четирима или шестима мъже — бе живял като хиляди, защото всеки ден се превръщаше в нещо леко различно.

Не се бе променил с един огромен скок, а с милион малки крачки.

„Като най-важната винаги е следващата“, помисли си, докато се носеше из червената мъгла. Вълнението заплашваше да го погълне, да го контролира, да го разкъса и да направи душата му на парченца в нетърпението си да му угоди — да му даде нещо, което то изобщо не можеше да разбере, че е опасно.

Малка ръчичка хвана дланта на Далинар.

Той се стресна и погледна надолу.

— К-Крадла? Не биваше да идваш тук.

— Но аз съм най-добрата в това да ходя на места, на които не бива. — Тя притисна нещо в ръката му.

Огромният рубин.

„Благословена да си.“

— Какво е това? — попита тя. — Защо ти трябва този камък?

Далинар присви очи в мъглата. „Знаеш ли как улавяме духчета, Далинар?“ — бе попитал Таравангян. „Привличаш ги с нещо, което обичат. Даваш им нещо познато, което да ги привлече…“

„Нещо, което познават истински.“

— Шалан видя един от Несътворените в кулата — прошепна той. — Когато се приближи до него, той се уплаши, но не мисля, че Вълнението схваща всичко по този начин. Виждаш ли, то може да бъде победено само от някой, който дълбоко, искрено, го разбира.

Той вдигна скъпоценния камък над главата си и — за последен път — прегърна Вълнението.

Война.

Победа.

Състезанието.

Целият живот на Далинар бе съревнование: борба от едно завоевание към следващото. Той беше приел онова, което бе сторил. То винаги щеше да бъде част от него. И макар да беше решен да устои, нямаше да захвърли онова, което бе научил. Точно тази жажда за борба — боя, победата — също го бе подготвила да откаже на Зло.

— Благодаря ти — прошепна той отново на Вълнението, — задето ми даде сила, когато имах нужда от нея.

Вълнението забушува край него, гукащо и тържествуващо от похвалата му.

— А сега, стари приятелю, е време да си починеш.

* * *

„Продължавай да се движиш.“

Каладин отстъпваше и избягваше някои удари, а от други се лекуваше.

„Продължавай да ги разсейваш.“

Опита се да литне в небето, но осемте Слети се струпаха около него и го събориха отново долу. Той се удари в каменната земя, след което се Оттласна странично, далеч от пробождащите копия или смазващите боздугани.

„В действителност не мога да избягам.“

Каладин трябваше да задържи вниманието им. Ако успееше да се измъкне, всички те щяха да се обърнат срещу Далинар.

„Не е нужно да ги побеждаваш. Просто трябва да издържиш достатъчно дълго.“

Той отскочи надясно, като се плъзна на няколко сантиметра от земята. Но една от едрите Слети — сега четирима се биеха с него — го хвана за крака. Тя го тръшна на земята, след което черупката й се простря по ръцете й, заплашвайки да прикове Каладин на земята.

Мостовият я изрита, но друг Слят го хвана за ръката и го отметна настрани. Тези, които летяха, се спускаха, и докато той отбиваше копията им със Силщита, тялото му пулсираше от болка. Вече започваше да се лекува по-бавно.

Двама други Слети вършееха наоколо и събираха скъпоценни камъни, оставяйки Каладин във все по-разширяващ се кръг от тъмнина.

„Просто спечели време. Далинар се нуждае от време.“

Сил пееше в ума му, докато той се въртеше, образува копие и го заби в гърдите на една от едрите. Тези можеха да се лекуват, освен ако не ги уцелиш точно в правилното място на гръдната кост, а той бе пропуснал. Така че направи Сил на меч и — с оръжието все още забито в гърдите на Слятата — замахна нагоре през главата, като изгори очите й. Още един едър Слят долетя, но докато замахваше — тоягата всъщност беше част от тялото му, — Каладин използва много от оставащата му Светлина на Бурята, за да го Оттласне нагоре и да го забие в Слетия над него.

Още един го удари отстрани и Каладин се изтъркаля. Червени светкавици пулсираха над главата му, когато се спря, проснат по гръб. Веднага призова Сил като копие, сочещо право нагоре. Слетият, който се спускаше да го нападне, се набоде право на него, копието пречупи гръдната кост и очите му изгоряха.

Друг го хвана за крака и го вдигна, след което го заби с лице в земята. Това изкара въздуха на Каладин. Чудовищният Слят заби покрит с черупка крак в гърба му, чупейки ребра. Каладин изкрещя и въпреки че Светлината на Бурята излекува каквото можа, последните части от нея изпърхаха в него.

След това тя свърши.

Внезапен звук прозвуча зад Каладин, като от нахлуващ въздух — придружен от стенания от болка. Слетият се запрепъва назад, мърморещ в бърз, притеснен ритъм. След това, удивително, той се обърна и побягна.

Каладин се изви и погледна зад себе си. Вече не можеше да различи Далинар, но самата мъгла бе започнала да бушува. Надигаща се и пулсираща, тя плющеше като че ли я носеше силен вятър.

Още Слети побягнаха. Стенанията станаха по-силни и мъглата сякаш ревеше — хиляди лица се простираха от нея, с усти, крещящи в агония. Те бяха засмукани обратно заедно, като плъхове, издърпани за опашките.

Червената мъгла се сви и изчезна. Всичко притъмня, а бурята утихна.

Каладин откри, че лежи на разбитата земя. Светлината на Бурята бе излекувала жизненоважните му функции; органите му вероятно бяха непокътнати, макар счупените му кости да го оставиха задъхан от болка, когато се опита да седне изправен. Сферите в района бяха тъмни и мракът му пречеше да види дали Далинар бе жив.

Мъглата беше изчезнала напълно. Това изглеждаше като добър знак. И в мрака Каладин забеляза как нещо се стрелка от небето. Искрящи бели светлини, които се носеха във въздуха.

Отнякъде наблизо долетя стържещ звук, след което лилава светлина проблесна в мрака. Една сянка се изправи на крака, тъмнолилава светлина пулсираше в гръдния й кош, който беше празен, с изключение на скъпоценния камък.

Блестящите червени очи на Амарам осветиха едно изкривено лице: челюстта му се бе счупила, когато беше паднал, а скъпоценни камъни се бяха подали от лицето му под нелепи ъгли, което караше челюстта му да виси безчувствено от устата му, лиги капеха по брадичката му. Той се запрепъва към Каладин, скъпоценният камък, който му служеше за сърце, пулсираше със светлина. В ръката му се появи Вълшебен меч. Онзи, който бе убил приятелите на Каладин преди толкова време.

— Амарам — прошепна Каладин. — Мога да видя какво си. Какво си бил винаги.

Амарам се опита да проговори, но от увисналата му челюст излязоха само слюнки и сумтене. Каладин бе осенен от спомен за първия път, в който бе видял Върховния господар в Огнекамък. Толкова висок и смел. Привидно идеален.

— Видях го в очите ти, Амарам — прошепна Каладин, докато обвивката на човек се тътреше към него. — Когато уби Кореб и Хаб, и другите ми приятели. Видях вината, която почувства. — Той облиза устни. — Опита се да ме пречупиш като роб. Но не успя. Те ме спасиха.

„Може би е време някой да спаси теб“, бе казала Сил в Морето на сенките. Но някой вече го бе направил.

Амарам вдигна Вълшебния меч високо.

— Мост Четири — прошепна Каладин.

Една стрела се заби отзад в главата на Амарам, като премина право през черепа и излезе през нечовешката му уста. Амарам се запрепъва напред, изпусна Меча си, стрелата беше заклещена в главата му. Издаде задавен звук, след което се обърна точно навреме, за да поеме още една стрела право в гърдите — точно през трепкащото сърце от скъпоценен камък.

Аметистът избухна и Амарам се свлече в грохнала развалина до Каладин.

В отломките зад него стоеше сияеща фигура и държеше огромния Вълшебен лък на Амарам. Оръжието изглеждаше много подходящо за Скалата, висок и блестящ, като фар в мрака.

Червените очи на Амарам избледняваха, докато умираше, и Каладин остана с впечатление, че тъмен дим излиза от трупа му. Два Вълшебни меча се оформиха до него и изтракаха върху камъка.

* * *

Войниците направиха място на Сияйната на стената, докато се подготвяха за вражеското нападение. Армията на Амарам бе подготвила нападателни редици, докато паршите носеха стълби, готови да атакуват.

Беше трудно да стъпиш върху стената, без да смачкаш някое духче на страха. Тайлените шепнеха за алетската храброст по време на битки, припомняха си истории като онази за Хамадин и петдесетте му войници, които удържали десет хиляди ведени. Това беше първата битка, в която тайлените участваха от поколение, но войските на Амарам бяха калени от постоянната война на Пустите равнини.

Защитниците поглеждаха към Шалан, сякаш тя можеше да ги спаси. Сияйните рицари бяха единственото предимство, което имаше този град. Най-добрата му надежда за оцеляване.

Това я ужасяваше.

Армията започна да напада стената. Нямаше почивка, нямаше пауза. Зло щеше да продължи да изпраща войски срещу тази стена толкова дълго, колкото отнемеше да превземе град Тайлен. Кръвожадни мъже, контролирани от…

Светлината в очите им започна да угасва.

Под облачното небе това се виждаше безпогрешно ясно. По цялото бойно поле червеното избледняваше от очите на войниците на Амарам. Много от тях моментално паднаха на колене и започнаха да повръщат на земята. Други се запрепъваха, изправяха се, като се улавяха вяло за копия. Изглеждаше сякаш самият им живот е бил изсмукан от тях — и беше толкова рязко и неочаквано, че Шалан трябваше да премигне няколко пъти, преди умът й да признае, че — да — това наистина се случваше.

Възгласи се чуха по цялата стена, когато Слетите необяснимо се оттеглиха назад към корабите. Паршите хукнаха да ги последват, както и много от войниците на Амарам — макар някои просто да лежаха върху разбитите камъни.

Вяло, черната буря започна да избледнява, докато не заприлича на притъмняло петно, прорязвано от лениви червени светкавици. Най-сетне се изтърколи над острова — безсилна, лишена от вятър — и изчезна на изток.

* * *

Каладин пиеше Светлина на Бурята от скъпоценните камъни на Лопен.

— Късмет имаш, че рогоядецът те наглеждаше, гон — каза му Лопен. — Останалите бяхме решили просто да се бием, нали разбираш?

Каладин погледна към Скалата, който стоеше над тялото на Амарам и гледаше надолу, огромният лък висеше безжизнено в едната му ръка. Как го бе опънал? Светлината на Бурята даряваше голяма издръжливост, но не подобряваше невероятно силата.

— Уха — възкликна Лопен. — Ганчо! Виж!

Облаците бяха изтънели и слънцето надникна през тях, осветявайки каменното поле. Далинар Колин бе коленичил наблизо, стиснал огромен рубин, който светеше със същата странна призрачна светлина като Слетите. Решийското момиче бе сложило мъничката си ръка на рамото му.

Тоягата плачеше, докато люлееше камъка.

— Далинар? — попита Каладин, разтревожен, когато изтича при него. — Какво стана?

— Всичко свърши, капитане — отвърна Далинар. След това се усмихна. Значи това бяха сълзи от щастие? Защо изглеждаше толкова измъчен? — Всичко свърши.

121
Идеали

„Търсенето на истината се превръща в отговорност на всеки човек, когато осъзнае, че му липсва.“

Из Пътят на кралете, послепис

Моаш установи, че преминаването от убиване на хора към разбиване на чакъл е лесно.

Използваше кирка, за да раздробява парчетата от паднали камъни в бившето източно крило на двореца на Колинар, удряше по падналите колони, така че другите работници да могат да ги изнесат. Наблизо подът още бе обагрен в червено от изсъхналата кръв. Това бе мястото, на което бе убил Елокар, и новите му господари бяха наредили кръвта да не се почиства. Те твърдяха, че смъртта на един крал е нещо, към което трябва да се подхожда с благоговение.

Не трябваше ли Моаш да изпита удоволствие? Или поне удовлетвореност? Вместо това убийството на Елокар само го бе накарало да се почувства… студен. Като човек, който е преминал през половината Рошар с фургон, теглен от упорити чули. На върха на последния хълм не чувстваш удоволствие. Просто си уморен. Може би късче облекчение, задето си свършил.

Той заби кирката си в един паднал стълб. Към края на битката за Колинар гръмоломът бе съборил голяма част от източната галерия на двореца. Сега човешки роби работеха, за да почистят отломките. Другите често избухваха в плач или работеха с прегърбени рамене.

Моаш поклати глава, като се наслаждаваше на спокойния ритъм на кирката по камъка.

Един Слят мина покрай него, покрит с броня от черупка, блестяща и страшна като Вълшебна броня. Имаше девет техни ордена. Защо не десет?

— Ей там — каза Слетият чрез преводач. Посочи към едно място на стената. — Разбийте това.

Моаш избърса челото си и се намръщи, когато другите роби започнаха работа там. Защо да разбиват тази стена? Не беше ли нужна, за да се изгради наново тази част от двореца?

— Любопитен ли си, човеко?

Моаш подскочи, изненадан да открие една фигура, която се носеше надолу през разбития таван, обвита в черно. Господарката Лешви все още посещаваше Моаш, мъжът, който я бе убил. Тя бе важна сред пеещите, но не колкото Върховен принц. По-скоро като полеви капитан.

— Предполагам, че съм любопитен, Древен пеещи — потвърди Моаш. — Има ли причина да се разбива тази част от двореца? Нещо повече от това да разчистим отломките?

— Да. Но ти все още няма нужда да знаеш защо.

Той кимна и се върна към работата си.

Тя затананика в ритъм, който той свързваше с това, да си доволен.

— Оценявам Страстта ти.

— Нямам Страст. Само безчувственост.

— Дал си му болката си. Той ще ти я върне, човеко, когато ти потрябва.

Той нямаше против, стига да можеше да забрави погледа на предаден човек, който бе видял в очите на Каладин.

— Хнанан иска да говори с теб — каза древната. Името не беше изцяло дума. Бе по-скоро изтананикан звук, с определено туптене. — Ела при нас горе.

Тя отлетя. Моаш пусна кирката си и я последва по по-земен начин, като тръгна да заобикаля двореца отпред. След като веднъж се отдалечи от кирките и блъскането по камъните, можеше да чуе плача и подсмърчането. Само най-бедстващите хора бяха подслонени тук, в разрушените сгради близо до двореца.

В крайна сметка щяха да бъдат събрани и закарани в работни ферми. Засега обаче великият град бе място на вопли и разбити сърца. Хората смятаха, че светът е свършил, но бяха само наполовина прави. Техният свят бе свършил.

Той влезе в двореца необезпокояван и тръгна нагоре по стълбището. На Слетите не им трябваха стражи. Да ги убиеш бе трудно, а дори ако успееш, те просто щяха да се родят отново в следващата Вечна буря, ако се намереше съгласен да понесе бремето парш.

Близо до покоите на краля Моаш подмина двама Слети, които четяха книги в библиотеката. Бяха свалили дългите си наметала и се носеха с голи крака, които се подаваха от широки, падащи на меки гънки панталони, с пръстите насочени надолу. Най-накрая откри Хнанан навън, зад балкона на краля, висяща във въздуха, шлейфът на робата й се носеше и вълнуваше по вятъра под нея.

— Древен пеещи — поздрави той от балкона. Въпреки че Хнанан беше еквивалентът на Върховен принц, не изискваха от Моаш да се кланя дори на нея. Очевидно, като бе убил един от по-добрите им бойци, си бе извоювал някакво уважение.

— Справи се добре — заяви тя на алетски, с тежък акцент. — Ти повали крал в този дворец.

— Крал или роб, той бе враг на мен и моя народ.

— Аз се наричах мъдра — продължи тя — и бях горда, когато Лешви те избра. От години брат ми, сестра ми и аз се хвалехме, че сме те избрали. — Тя го погледна. — Зло има заповед за теб. Това е голяма рядкост за човек.

— Изречи я.

— Убил си крал — каза тя и извади нещо от ножница, която измъкна от робата си. Странен нож, със сапфир, инкрустиран върху ефеса. Оръжието бе направено от ярък златист метал, толкова светъл, че беше почти бял. — Ще направиш ли същото и с бог?

* * *

Навани излезе през дупката, направена от войските в стената на град Тайлен, и се затича през разрушеното поле, без да слуша виковете на войниците, които се бутаха зад нея. Тя бе изчакала колкото бе разумно, за да остави вражеската армия да се изтегли.

Далинар ходеше с помощта на Лопен и капитан Каладин, беше прегърнал всеки от тях с една ръка. След него се носеха духчета на изтощението като рояк. Навани го прегърна силно, въпреки всичко. Той беше Тоягата. Щеше да преживее една здрава прегръдка.

Каладин и Лопен се въртяха наоколо.

— Той е мой — каза им тя.

Те кимнаха и не помръднаха.

— Хората вътре имат нужда от вашата помощ — обясни тя. — Мога да се справя с него, момчета.

Най-накрая те отлетяха и Навани се опита да се пъхне под ръката на Далинар. Той поклати глава, докато все още я държеше прегърната, хванал един голям камък — увит в наметалото му, — който я притискаше по гърба. Какво беше това?

— Мисля, че знам защо спомените се завърнаха — прошепна той. — Зло щеше да ме накара да си спомня, когато застанех срещу него. Трябваше да се науча да се изправям отново. Цялата болка през последните два месеца беше благословия.

Тя го държеше на това открито каменно поле, разбито от гръмоломите, пълно с мъже, които виеха към празното небе, крещяха за това, което бяха направили, и изискваха да знаят защо бяха изоставени.

Далинар устоя на опитите на Навани да го придърпа към стената. Вместо това, с навлажнени очи, той я целуна.

— Благодаря ти, че ме вдъхнови.

— Вдъхнових те?

Той я пусна и вдигна ръката си, на която беше вързан часовникът с болкориал, който му бе дала. Той беше разбит и се виждаха скъпоценните камъни вътре.

— Напомни ми — обясни той. — За това как правим фабриали.

Далинар бавно разгъна куртката на униформата си и разкри голям рубин. Той светеше със странна светлина, тъмна и мрачна. Някак изглеждаше, че се опитва да придърпа светлината около него навътре.

— Искам да пазиш това за мен — каза Далинар. — Изучи го. Разбери защо точно този скъпоценен камък успя да задържи един от Несътворените. Но не го чупи. Не смеем да го пуснем отново на свобода.

Тя прехапа устната си.

— Далинар, виждала съм такова нещо и преди. Много по-малко, като сфера. — Тя погледна нагоре към него. — Гавилар го направи.

Далинар докосна камъка с голия си пръст. Дълбоко вътре в него нещо изглежда се размърда. Наистина ли бе заловил цял Несътворен вътре в това чудо?

— Изучи го — повтори той. — И междувременно, има още нещо, което бих искал да направиш, скъпа моя. Нещо нетрадиционно, може би и неудобно.

— Разбира се, всичко — отговори тя. — Какво?

Той срещна погледа й.

— Искам да ме научиш да чета.

* * *

Всички започваха да празнуват. Шалан, Сияйната и Воал просто се бяха отпуснали върху пътеката на стената, облегнали се на камъка.

Сияйната се тревожеше, че ще оставят града незащитен, докато ликуваха. И какво се бе случило с враговете, които се биеха по улиците? Защитниците трябваше да се уверят, че това не е изпипан финт.

Воал се тревожеше за грабежите. Един град, потънал в хаос, често доказваше колко варварски може да стане. Воал искаше да бъде на улицата, да търси хора, които е вероятно да бъдат ограбени, и да се увери, че за тях се грижи някой.

Шалан искаше да спи. Чувстваше се… по-слаба… по-изморена от другите две.

Ясна се приближи по пътеката на стената, след което се наведе до нея.

— Шалан? Добре ли си?

— Просто съм изморена — излъга Воал. — Нямаш идея колко изцеждащо беше, Сиятелна. Не бих отказала едно твърдо питие.

— Подозирам, че това ще ти помогне много малко — отвърна Ясна и се изправи. — Почивай си тук още малко. Искам да се уверя напълно, че враговете не се връщат.

— Кълна се, че мога да се справя по-добре, Сиятелна — каза Сияйната и хвана ръката на Ясна. — Искам да бъда добра повереница — да се уча, докато ти решиш, че съм готова. Няма да избягам отново. Осъзнах, че имам още много път пред себе си.

— Това е добре, Шалан. — Ясна си тръгна.

Шалан. „Коя… коя съм аз?“ Тя бе настояла, че скоро ще бъде по-добре, но това не изглеждаше да се случва. Затърси отговор, загледана в нищото, докато Навани не се приближи и не коленичи до нея. Зад нея Далинар прие един почтителен поклон от кралица Фен, след което на свой ред й се поклони.

— Бурите да го отнесат, Шалан — рече Навани. — Изглеждаш, сякаш едва си държиш очите отворени. Ще ти осигуря паланкин до горните етажи на града.

— Клетвената порта вероятно е задръстена — обади се Сияйната. — Няма да взема място от други хора, които може би се нуждаят повече от него.

— Не бъди глупава, дете — каза Навани, след което я прегърна. — Сигурно си минала през толкова много. Девмрх, ще донесеш ли паланкин за Сиятелната Давар?

— Собствените ми крака ще свършат работа — отвърна Воал, загледана в писаря, който скочи на крака, за да се подчини на Навани. — По-силна съм, отколкото си мислите — без да се обиждате, Сиятелна.

Навани сви устни, но след това бе привлечена от разговора на Далинар и Фен; те планираха да пишат на азишите и да обяснят какво се бе случило. Воал реши, че той с основание се тревожи, че днешните събития ще бъдат разпространени като слухове за алетско предателство. Бурите да го отнесат, ако тя самата не беше там, щеше да се изкуши да им повярва. Не всеки ден цяла армия сменяше страната.

Сияйната реши, че могат да починат още десет минути. Шалан прие това и отново опря гръб на стената. Носеше се…

— Шалан?

Този глас. Тя отвори очи, за да види как Адолин върви по стената към нея. Той се подхлъзна леко, докато падаше на колене до нея, после вдигна ръце — само за да се поколебае, сякаш бе изправен пред нещо много чупливо.

— Не ме гледай така — каза му Воал. — Аз не съм някакво деликатно парче кристал.

Адолин присви очи.

— Наистина — обади се Сияйната. — Аз съм войник толкова, колкото и мъжете върху тази стена. Дръж се с мен — като изключим очевидните ситуации — както се държиш с тях.

— Шалан… — започна Адолин и взе ръката й.

— Какво? — попита Воал.

— Нещо не е наред.

— Разбира се, че не е — отвърна Сияйната. — Тази битка ни остави напълно изтощени.

Адолин потърси очите й. Тя се подаваше от едното, после от другото и обратно. Момент на Воал. Момент на Сияйната. Шалан се показа…

Ръката на Адолин стисна нейната.

Дъхът на Шалан спря. „Ето“, помисли си тя. „Това е. Това е онази, която съм.“

„Той знае.“

Адолин се отпусна и за пръв път тя забеляза колко прокъсани бяха дрехите му. Вдигна скритата си ръка към устните.

— Адолин, добре ли си?

— О! — Той погледна надолу към разкъсаната си униформа и издрани ръце. — Не е толкова зле, колкото изглежда, Шалан. Повечето от кръвта не е моя. Е, искам да кажа, предполагам, че е. Но вече съм по-добре.

Тя скри лице със свободната си ръка.

— По-добре да не си получил много белези. Очаквам да си останеш красив, да знаеш.

— Едвам ме одраскаха, Шалан. Ренарин ми дойде на помощ.

— Значи няма проблем да направя това? — каза Шалан и го прегърна. Той отвърна, като я придърпа по-близо до себе си. Миришеше на пот и кръв — не бяха най-нежните миризми, но това беше той, а тя бе Шалан.

— Как си ти? — попита Адолин. — Честно?

— Изморена — прошепна тя.

— Искаш ли паланкин…

— Всички продължават да ме питат.

— Аз мога да те занеса горе — предложи той, след което се отдръпна и се ухили. — Разбира се, ти си Сияйна. Така че може би вместо това ти би могла да ме носиш? Вече се качвах веднъж до върха на града и се върнах…

Шалан се усмихна, докато по-надолу по стената една блестяща фигура в синьо не се приземи върху кулите. Каладин кацна, сините му очи светеха, обграден от Скалата и Лопен. Войниците по цялата пътека се обърнаха към него. Дори при битка с много Сияйни рицари, имаше нещо в начина, по който Каладин летеше, в начина, по който се движеше.

Воал моментално пое контрол. Тя се изправи на крака, когато Каладин тръгна по пътеката, за да се срещне с Далинар. „Какво се е случило с ботушите му?“

— Шалан? — попита Адолин.

— Носилка звучи чудесно — отвърна Воал. — Благодаря.

Адолин се изчерви, кимна и тръгна към едно от стълбищата надолу към града.

— Ммм… — обади се Шарка. — Объркан съм.

— Трябва да погледнем това от логична гледна точка — каза му Сияйната. — Танцуваме около решение от месеци насам, още от онези дни, които прекарахме в пропастите с Благословения от Бурята. Започнах да смятам, че една връзка между двама Сияйни рицари е вероятно да създаде по-справедлив съюз.

— Също така — добави Воал, — погледни тези очи. Изпълнени с едва укротени чувства. — Тя тръгна към него, ухилена.

После забави крачка.

„Адолин знае коя съм.“

Какво правеше?

Тя избута Сияйната и Воал настрана и когато те оказаха съпротива, ги натика в задната част на ума си. Те не бяха тя. Тя от време на време се превръщаше в тях. Но те не бяха тя.

Каладин се поколеба върху пътеката на стената, но Шалан само му помаха, след което тръгна в другата посока, изморена — но решителна.

* * *

Венли стоеше до парапета на отплаващия кораб.

Слетите се хвалеха в каютата на капитана. Говореха за следващия път, обещаваха какво ще сторят и как ще спечелят. Говореха за минали победи и едва-едва загатваха къде бяха сгрешили. Твърде малко от тях се бяха събудили за момента и те не бяха свикнали да имат физически тела.

Какъв странен начин да подходиш към провала. Тя така или иначе се настрои на Одобрение. Стар ритъм. Харесваше й, че отново може да чува тези ритми, когато поиска — можеше да се настрои на стар или на нов и можеше да направи очите си червени, с изключение на моментите, в които поемаше Светлина на Бурята. Тембър й бе осигурила това, като бе хванала духчето на празнотата в себе си.

Това означаваше, че може да я скрие от Слетите. От Зло. Венли отстъпи назад от вратата на каютата и тръгна по палубата на кораба, който пореше водата, насочил се обратно към Марат.

— Тази връзка трябваше да бъде невъзможна — прошепна тя на Тембър.

Духчето запулсира на Мир.

— И аз се радвам — прошепна Венли. — Но защо аз? Защо не някой от човеците?

Тембър запулсира на Раздразнение, след това в Ритъма на Изгубените.

— Толкова много? Нямах представа, че човешкото предателство е коствало живота на толкова много от народа ти. И на собствения ти дядо?

Отново Раздразнение.

— И аз не съм сигурна точно колко вярвам на хората. Обаче Ешонаи им вярваше.

Наблизо моряци се трудеха по такелажа и говореха тихо на тайленски. Парши, да, но също така тайлени.

— Не знам, Влдген — каза единият. — Да, някои от тях не бяха толкова лоши. Но онова, което ни сториха…

— Това означава ли, че трябва да ги убием? — попита придружителката му. Тя хвана едно подхвърлено въже. — Не ми се струва правилно.

— Те взеха културата ни, Влдген — отвърна мъжът. — Те най-нагло отнеха цялата ни идентичност. И никога няма да допуснат група парши да останат свободни. Гледай. Ще дойдат за нас.

— Аз ще се бия, ако го направят — заяви Влдген. — Но… не зная. Не може ли просто да се наслаждаваме на способността си да мислим? Да съществуваме? — Тя поклати глава и уви едно въже стегнато. — Просто ми се иска да знаех кои сме.

Тембър запулсира на Похвала.

— Слушачите? — прошепна Венли на духчето. — Ние не се справихме особено добре с това да устоим на Зло. Веднага след като получихме мъничко власт, дотичахме обратно при него. — Това беше по нейна вина. Тя ги бе подтикнала към нова информация, нови сили. Тя винаги бе копняла за това. Нещо ново.

Тембър запулсира на Утеха, но след това ритъмът се сля и отново се промени на Решителност.

Венли изтананика същото.

Нещо ново.

Но също така нещо старо.

Тя отиде до двамата моряци. Те моментално застанаха мирно и й отдадоха чест като на единствената Величествена на кораба, държаща форма на сила.

— Знам кои сте вие — каза им тя.

— Вие… така ли? — попита жената.

— Да. — Венли посочи. — Продължавайте да работите и нека ви разкажа за слушачите.

* * *

— Мисля, че се справи чудесно, Сет — каза мечът в ръката му, докато се издигаха над град Тайлен. — Не унищожи много от тях, да, но просто ти трябва още малко практика!

— Благодаря ти, меч-ними — отвърна Сет, когато стигна до Нин.

Вестителят се носеше с насочени надолу пръсти на краката, със сключени зад гърба ръце и наблюдаваше изчезващите кораби на паршите в далечината.

— Съжалявам, господарю — проговори най-сетне Сет. — Разгневих те.

— Аз не съм ти господар — отвърна Нин. — И не си ме разгневил. Защо трябва да съм недоволен?

— Ти определи паршите за истинските собственици на тази земя и че Разбиващите Небето трябва да следват техните закони.

— Самата причина да се кълнем в нещо външно е, защото признаваме, че собствената ни преценка не е съвършена. Моята преценка не е съвършена. — Той присви очи. — Преди можех да чувствам, Сет, син на Нетуро. Преди изпитвах състрадание. Мога да си спомня онези дни, преди…

— Мъчението? — попита Сет.

Нин кимна.

— Векове прекарани в Чернилото — мястото, което ти наричаш Преизподня — откраднаха способността ми да чувствам. Всеки от нас се справя някак, но само Ишар оцеля с непокътнат ум. Въпреки това ти си сигурен, че искаш да следваш човек с клетвата си?

— Не е толкова съвършено, колкото закон, знам — отвърна Сет. — Но го усещам правилно.

— Законът е създаден от хора, така че също не е съвършен. Ние не търсим съвършенство, тъй като то е невъзможно. Търсим постоянство. Изрече ли Думите?

— Още не. Кълна се да следвам волята на Далинар Колин. Това е моята клетва. — При изричането на Думите, сняг кристализира във въздуха край него, след което се спусна надолу. Той почувства надигането на нещо. Одобрение? От скритото духче, което много рядко му се показваше, дори и сега.

— Вярвам, че Думите ти бяха приети. Избра ли си задача за следващия Идеал?

— Ще прочистя народа шин от фалшивите водачи, стига Далинар Колин да е съгласен.

— Ще видим. Може да откриеш, че той е строг господар.

— Той е добър човек, Нин, син на Бог.

— Точно заради това. — Нин му отдаде чест тихо, след което започна да се движи през въздуха. Поклати глава, когато Сет го последва и след това напомни: — Ти трябва да защитаваш мъжа, който някога се опита да убиеш, Сет, син на Нетуро.

— Ами ако се срещнем на бойното поле?

— Тогава и двамата ще се бием с увереност, наясно, че се подчиняваме на правилата на клетвите си. Сбогом, Сет, син на Нетуро. Ще те посетя отново, за да наблюдавам тренировките ти във второто ни изкуство, Стихията на Разделението. Вече имаш достъп до нея, но внимавай. Опасна е.

Той остави Сет сам в небето, хванал меч, който тананикаше щастливо сам на себе си, а след това му довери, че така и никога не е харесвал Нин.

* * *

Шалан откри, че независимо колко на зле тръгнат нещата, някой винаги правеше чай.

Днес това бе Тешав и Шалан с благодарност взе една чаша, след което се огледа из командния пункт на върха на града, все още търсейки Адолин. Сега, когато се движеше, откри, че можеше да пренебрегне умората си. Инерцията бе нещо могъщо.

Адолин не беше там, макар едно от момичетата вестоносци да го бе видяло наскоро, така че Шалан бе на прав път. Тя тръгна обратно към главната улица, подминавайки мъже, които носеха носилки, пълни с ранени хора. Като изключим това, улиците бяха предимно празни. Хората бяха изпратени в буреубежища или къщи, докато войниците на кралица Фен събираха скъпоценни камъни от Резерва и войските на Амарам и се уверяваха, че няма грабежи.

Шалан се помота в началото на една малка уличка. Чаят беше горчив, но добър. Познавайки Тешав, вероятно в него имаше нещо, което да я държи на крака и нащрек — писарите винаги знаеха кой е най-добрият чай за това.

Тя наблюдава хората известно време, след което погледна нагоре, когато Каладин се приземи на един покрив наблизо. Той бе следващият, който щеше да задейства Клетвената порта, поемайки щафетата от Ренарин.

Бягащият по Вятъра стоеше като страж и наблюдаваше града. Това щеше ли да му стане навик? Винаги да стои някъде нависоко? Бе видяла с каква завист наблюдаваше той онези Слети, с веещите се роби, които се движеха като ветровете.

Шалан погледна към главната улица, когато чу познат глас. Адолин вървеше по улицата, воден от вестоноската, която го насочи към Шалан. Най-сетне. Момичето се поклони, след което хукна обратно към командния пункт.

Адолин пристъпи към нея и прокара ръка през косата си, която приличаше на парцал, руса и черна. Изглеждаше фантастично, въпреки скъсаната си униформа и изподраното лице. Може би това беше предимството на постоянно разрошената коса — той успяваше да направи така, че да си върви с всичко. Макар Шалан да нямаше представа откъде бе посипал униформата си с толкова прах. Да не се бе сражавал с чувал с пясък?

Тя го издърпа при себе си в началото на уличката, след което застана до него и сложи ръката му на раменете си.

— Къде изчезна?

— Баща ми ме помоли да нагледам всички тайленски Мечоносци и да докладвам. Оставих ти паланкин.

— Благодаря ти — отвърна тя. — Аз оглеждах последствията от битката. Мисля, че свършихме добра работа. Само половината град е разрушен — което е голяма крачка напред предвид постиженията ни в Колинар. Ако продължаваме така, някои хора може наистина да оцелеят след края на света.

Той изсумтя.

— Изглеждаш в по-приповдигнато настроение отпреди.

— Тешав ми даде чай — рече тя. — Вероятно скоро ще подскачам по облаците. Не ме карай да се смея. Звуча като малък брадвохрът, когато съм хиперактивна.

— Шалан… — започна той.

Тя се завъртя, за да го погледне в очите, след което проследи погледа му. Над тях, Каладин се издигна във въздуха, за да огледа нещо, което те двамата не виждаха.

— Не исках да те изоставям по-рано — каза Шалан. — Съжалявам. Изобщо не трябваше да те оставям да тръгнеш.

Той си пое дълбоко дъх, после свали ръката си от раменете й.

„Оплесках нещата!“ помисли си тя моментално. „Отче на Бурята. Съсипах всичко.“

— Реших — започна Адолин — да се отдръпна.

— Адолин, не исках да…

— Трябва да кажа това, Шалан. Моля те. — Той се изпъчи сковано. — Ще го оставя да те има.

Тя примигна.

— Ще го оставиш да ме има.

— Аз само те дърпам назад — продължи Адолин. — Виждам начина, по който двамата се гледате. Не искам да продължаваш да се насилваш да прекарваш време с мен, само защото ме съжаляваш.

„Бурите да го отнесат. Сега той се опитваше да оплеска всичко!“

— Не — започна тя. — Първо, не можеш да се държиш с мен като с някаква награда. Не можеш да решаваш кой ще ме получи.

— Не се опитвам да… — Той си пое още един дълбок дъх. — Виж, това ми е трудно, Шалан. Опитвам се да постъпя правилно. Не го прави още по-трудно.

— Аз нямам ли право на избор?

— Ти направи своя избор. Виждам как го гледаш.

— Аз съм творец, Адолин. Оценявам красива картина, когато видя такава. Това не означава, че искам да я сваля от стената и да си станем интимни.

Каладин се приземи на един покрив в далечината, все още гледаше в друга посока. Адолин махна към него.

— Шалан. Той буквално може да лети.

— О? Това ли се очаква да търсят жените в партньора си? Да не би да го пише в „Наръчника на учтивите дами за ухажването и семейството“? Бекенското издание, може би? „Дами, просто не бихте могли да се омъжите за мъж, ако той не може да лети. Няма значение, че другият вариант е красив като бог, мил с всички, с които се запознае, независимо от положението им, отдаден на изкуството си и искрено смирен по най-странния, най-уверен начин. Няма значение, че той всъщност изглежда те разбира и забележително, но изслушва проблемите ти, окуражава те да бъдеш себе си, вместо да се криеш. Няма значение, ако стоенето близо до него те кара да искаш да му разкъсаш ризата, да го навреш в най-близката уличка, след което да го целуваш, докато вече не може да диша. Ако не умее да лети, е, тогава, просто отменяй сватбата!“

Тя направи пауза, за да си поеме въздух, задъхана.

— И… — започна Адолин. — Този мъж съм… аз?

— Такъв си глупак. — Шалан хвана разкъсаната му куртка и го придърпа за целувка, духчета на страстта кристализираха във въздуха край тях. Топлината на целувката направи за нея повече, отколкото чаят някога щеше да постигне. Накара я да забълбука и да заври отвътре. Светлината на Бурята беше хубава, но това… това беше енергия, която я караше да бледнее.

Бурите да го отнесат, тя обичаше този мъж.

Когато отлепи устни от неговите, Адолин я хвана и я придърпа към себе си, като дишаше тежко.

— Ти… сигурна ли си? — попита той. — Аз просто… Не ме гледай лошо, Шалан. Трябва да кажа това. Светът сега е пълен с богове и Вестители и ти си една от тях. Аз на практика съм никой. Не съм свикнал с това чувство.

— Тогава това вероятно е най-хубавото нещо, което някога ти се е случвало, Адолин Колин. Е. С изключение на мен. — Тя се сгуши в него. — Ще ти призная, за да бъдем напълно честни, че Воал имаше склонност да си пада по Каладин, Благословения от Бурята. Има ужасен вкус за мъже и аз я убедих да бъде послушна.

— Това е тревожно, Шалан.

— Няма да й позволя да предприеме нищо по въпроса. Обещавам.

— Нямах това предвид — отвърна Адолин. — Имах предвид… теб, Шалан. Да се превръщаш в други хора.

— Всички ние сме различни хора в различно време. Спомняш ли си?

— Не по същия начин като теб.

— Зная — въздъхна тя. — Но аз… мисля, че спрях да се оттичам в нови личности. Три засега. — Шалан се завъртя пред него, усмихната, ръцете му все още бяха обвити около кръста й. — Как ти се струва това обаче? Три годеници вместо една. Някои мъже точат лиги само при мисълта за подобен разврат. Ако ти искаше, аз можех да бъда всяка.

— Но там е работата, Шалан. Аз не искам друга. Искам теб.

— Тази май ми е най-трудна. Но мисля, че мога да го направя, Адолин. С малко помощ, може би?

Той се ухили с типичната си глуповата гримаса. Бурите да го отнесат, как косата му изглеждаше толкова добре с чакъл в нея?

— Е… — подхвана Адолин. — Спомена нещо за това как ще ме целуваш, докато вече не мога да дишам. Обаче ето ме, седя си тук и дори не съм задъхан…

После млъкна, когато тя го целуна отново.

* * *

Каладин се настани в края на един покрив, високо на върха на град Тайлен.

Горкият град. Първо Вечната буря и последвалите й завръщания. Тайлените тъкмо бяха започнали да схващат как да възстановяват и сега трябваше да се справят с още смачкани сгради, които водеха до трупа на гръмолом, паднал като съборена статуя.

„Можем да спечелим“, помисли си той. „Но всяка победа ни белязва още малко.“

В ръката си той потри с палец един малък камък. Отдолу, в една уличка, която започваше от главната улица, жена със спускаща се червена коса целуваше мъж с раздърпана и изпокъсана униформа. Някои хора успяваха да празнуват въпреки белезите. Каладин приемаше това. Просто му се искаше да знае как го правеха.

— Каладин? — обади се Сил. Тя се носеше около него като панделка от светлина. — Не тъжи. Думите ще дойдат, когато им е времето. Ще се оправиш.

— Винаги се оправям.

Той присви очи към Шалан и Адолин и откри, че не може да изпитва горчивина. Не изпитваше и примирение. Вместо това чувстваше… съгласие?

— О, те ли? — забеляза Сил. — Е, аз знам, че ти не се отказваш от битките. Изгуби рунда, но…

— Не — прекъсна я той. — Тя направи своя избор. Можеш да го видиш.

— Мога ли?

— Би трябвало. — Той потри камъка с пръст. — Не мисля, че я обичах, Сил. Изпитвах… нещо. Олекването на мъките ми, когато бях близо до нея. Тя ми напомня за някого.

— За кого?

Каладин разтвори длан и тя кацна в нея, като доби формата на млада жена с веещи се коса и рокля. Наведе се и огледа камъка в дланта му, като му гукаше. Сил все още можеше да бъде шокиращо невинна — подхождаше към света с вълнение и ококорени очи.

— Хубав камък — отбеляза тя напълно сериозно.

— Благодаря ти.

— Откъде го взе?

— Намерих го на бойното поле долу. Ако го намокриш, сменя цвета си. Изглежда кафяв, но с малко вода можеш да видиш бялото, черното и сивото.

— Оооо.

Той я остави да го оглежда още малко.

— Значи е истина? — каза най-сетне. — За паршите. Че това е била тяхната земя, техният свят, преди ние да пристигнем? Че… че ние сме били Пустоносните?

Тя кимна.

— Зло е пустошта, Каладин. Той привлича чувства и не ги пуска да избягат. Вие… сте го довели със себе си. Аз не съм била жива тогава, но знам тази истина. Той е бил първият ви бог, преди да се обърнете към Чест.

Каладин издиша бавно и затвори очи.

Мъжете от Мост Четири изпитваха затруднения с тази идея. Както и трябваше. На други в армията не им пукаше, но на неговите войници… те знаеха.

Можеше да защитаваш дома си. Можеше да убиваш, за да защитиш хората вътре. Но ако първо си откраднал този дом? Ако хората, които убиваш, само се опитват да си върнат онова, което им принадлежи по право?

Доклади от Алеткар твърдяха, че армиите от парши си проправяха път на север, че алетските армии в района се бяха преместили в Хердаз. Какво щеше да се случи с Огнекамък? Със семейството му? Сигурно изправен пред инвазията, той можеше да убеди баща си да се премести в Уритиру. Но после какво?

Всичко стана толкова сложно. Хората бяха живели по тези земи хиляди години. Можеше ли някой наистина да очаква да напуснат заради нещо сторено от древните им предшественици, без значение колко позорни бяха били действията им?

С кого се биеше той? Кого защитаваше?

Защитник? Нападател?

Почетен рицар? Наемен убиец?

— Измяната — заговори той на Сил. — Винаги съм си я представял като едно-единствено събитие. Ден, в който всички Рицари са се отказали от въоръжението си, като във видението на Далинар. Но не мисля, че всъщност е станало така.

— Тогава… как? — попита Сил.

— Ето така — отвърна той. Присви очи, наблюдаваше как светлината на залязващото слънце играе по океана. — Открили са нещо, което не са могли да пренебрегнат. Накрая е трябвало да се изправят срещу него.

— Направили са грешния избор.

Каладин прибра камъка в джоба си.

— Клетвите са въпрос на възприятие, Сил. Ти потвърди това. Единственото нещо, което има значение, е дали сме уверени или не, че следваме принципите си. Ако изгубим тази увереност, тогава хвърлянето на бронята и оръжията е просто формалност.

— Кал…

— Аз няма да сторя същото — успокои я той. — Бих искал да мисля, че миналото на Мост Четири ще ни направи малко по-прагматични от онези древни Сияйни. Няма да ви изоставим. Но да открием онова, което в действителност ще направим, може да се окаже объркано.

Каладин пристъпи от ръба на сградата, след което се Оттласна, така че описа широка дъга над града. Приземи се на един покрив, където повечето мъже от Мост Четири споделяха вечеря от безквасен хляб с кума — счукан лавис с подправки. Можеха да поискат нещо много по-добро от пътнически дажби, но изглежда не го осъзнаваха.

Тефт стоеше настрана и сияеше меко. Каладин махна на останалите мъже, след което отиде да се присъедини към Тефт на ръба на покрива, загледан над океана отвъд.

— Почти е време мъжете да се захващат пак на работа — отбеляза Тефт. — Крал Таравангян иска да отнесем ранените от разпределителните станции до Клетвената порта. Мъжете искаха почивка за храна, не че са свършили много работа, бурите да го вземат. Ти вече бе спечелил тази битка, когато пристигнахме тук, Кал.

— Щях да бъда мъртъв, ако не беше активирал Клетвената порта — каза тихо Каладин. — Някак знаех, че ще го направиш, Тефт. Знаех, че ще дойдеш за мен.

— Знаел си повече от мен. — Мъжът въздъхна.

Каладин сложи една ръка на рамото му.

— Знам какво е усещането.

— Тъй вярно — отвърна Тефт. — Предполагам, че знаеш. Но не трябваше ли да се чувствам по-добре? Копнежът по мъха ми все още е буреносно тук.

— Това не ни променя, Тефт. Ние сме каквито сме.

— Преизподня.

Каладин погледна обратно към останалите. Лопен се опитваше да впечатли Лин и Ларан с история за това как бе изгубил ръката си. Това беше седмата версия, която Каладин бе чувал, всеки път ставаше малко по-различна.

„Брада…“ помисли си той, усещането от загубата го прободе като нож. „Двамата с Лопен щяха да се разбират добре.“

— Не става по-леко, Тефт — продължи той. — Става по-трудно, мисля, колкото повече научаваш за Думите. За щастие, ти имаш помощ. Беше мой, когато аз имах нужда от теб. Аз ще бъда твой.

Тефт кимна, но след това посочи.

— Ами той?

За първи път Каладин осъзна, че Скалата го нямаше при останалите от взвода. Големият рогоядец седеше — с изгаснала Светлина на Бурята — върху стъпалата на един от храмовете отдолу. Вълшебният лък бе положен в скута му. Главата му беше сведена. Очевидно смяташе стореното за нарушена клетва, въпреки че бе спасило живота на Каладин.

— Вдигаме моста заедно, Тефт — каза Каладин. — И го носим.

* * *

Далинар отказа да напусне град Тайлен веднага — но като компромис към Навани, се съгласи да се върне във вилата си в Кралския квартал и да си почине. По пътя си той спря в храма на Таленелат — от който хората бяха изкарани, за да освободят място, на което да се събират генералите.

Те все още не бяха пристигнали, така че Далинар разполагаше с малко време насаме, загледан в релефите, посветени на Вестителя. Знаеше, че трябва да се качи горе и да спи, поне докато азишкият посланик не пристигнеше. Но нещо в тези образи на Таленелат’Елин, застанал гордо пред съкрушителни войски…

„Дали някога му се е налагало да се бие с хора в някое от тези последни изпитания?“ зачуди се Далинар. „Още по-лошо, дали някога се е чудил за онова, което е сторил? Онова, което всички сме сторили, като сме превзели този свят?“

Далинар все още стоеше там, когато една крехка фигура затъмни входа на храма.

— Доведох хирурзите си — рече Таравангян, гласът му проехтя в голямата каменна зала. — Вече започнаха да помагат на ранените в града.

— Благодаря ти — каза Далинар.

Таравангян прекрачи прага. Стоеше и чакаше, докато Далинар не въздъхна тихо.

— Ти ме изостави — отбеляза той. — Изостави този град.

— Предположих, че ще се провалиш — обясни кралят, — затова се разположих така, че да мога да поема контрол над коалицията.

Далинар се стресна. Обърна се към стареца, който все още се очертаваше на прага.

— Ти какво?

— Предположих, че единственият начин коалицията да се възстанови от грешките ти е аз да поема командването. Не можех да остана с теб, приятелю. За доброто на Рошар, аз се оттеглих.

Дори и след разговорите им — дори след като знаеше как Таравангян гледа на задълженията си — Далинар остана шокиран. Това беше брутална, утилитарна политика.

Таравангян най-сетне пристъпи в залата, като прокара съсухрена ръка по релефите на стената. Присъедини се към Далинар и двамата заедно се заеха да изучават резба на могъщ мъж, застанал гордо между два стълба от камък — запречвайки пътя между чудовища и хора.

— Ти… не си станал крал на Я Кевед по случайност, нали? — попита Далинар.

Таравангян поклати глава. Сега на Далинар му се струваше очевидно. Таравангян беше лесен за отхвърляне, когато човек смяташе, че мисълта му тече бавно. Но когато разбереш истината, други загадки започнаха да пасват по местата си.

— Как? — попита Далинар.

— Има една жена в Карбрант — отвърна кралят. — Подвизава се под името Дова, но ние мислим, че е Бата’Елин. Вестител. Тя ни каза, че Опустошението наближава. — Той погледна към Далинар. — Нямах нищо общо със смъртта на брат ти. Но когато чух за невероятните неща, които е направил убиецът, започнах да го търся. Години по-късно го открих и му дадох конкретни инструкции…

* * *

Моаш излезе от двореца в Колинар в сенките на нощта, която му се струваше, че бе настъпила твърде бавно.

Хора изпълваха градините на двореца — човеци, които бяха изхвърлени от домовете си, за да направят място за парши. Някои от тези бегълци бяха увесили платнища между пейки от шистокор и си създаваха много ниски палатки с височина около шейсет сантиметра. Духчета на живота шумяха край тях и градинските растения.

Целта на Моаш бе конкретен мъж, който седеше и се кикотеше в мрака близо до задната част на градините. Откачен мъж, чийто цвят на очите се губеше в нощта.

— Виждал ли си ме? — попита мъжът, когато Моаш коленичи.

— Не — отвърна той, след което заби странния златен нож в корема му. Мъжът прие нападението с тихо изсумтяване, усмихна се глуповато, след което затвори очи.

— Наистина ли си бил един от тях? — попита Моаш. — Вестител на Всемогъщия?

— Бях, бях, бях… — Мъжът започна да трепери силно, очите му се отвориха широко. — Бях… не. Не, каква е тази смърт? Каква е тази смърт!

Сгушени форми се размърдаха и по-мъдрите от тях хукнаха нанякъде.

— Взима ме! — изкрещя мъжът, след което погледна надолу към ножа в ръката на Моаш. — Какво е това?

Той трепери още малко, после се сгърчи веднъж и спря да се движи. Когато Моаш извади жълто-белия нож, от него се издигна тъмен дим, а в тялото остана почерняла рана. Големият сапфир на ефеса засвети с убито сияние.

Моаш погледна през рамо към Слетите, които висяха в нощното небе зад двореца. Това убийство му се стори като нещо, което не бяха посмели да направят сами. Защо? От какво се бояха?

Той вдигна ножа към тях, но нямаше радостни възгласи. Нищо не придружаваше постъпката с изключение на няколко промърморени думи от хора, които се опитваха да спят. Тези пречупени роби бяха единствените свидетели на този момент.

Последната смърт на Йезриен. Яезир. Йезерезе’Елин, крал на Вестителите. Фигура, известна и от митовете, и от науката като най-великия човек, живял някога.

* * *

Лопен скочи зад една скала, след което се ухили, когато забеляза малкото духче във формата на листо, което беше затъкнато там.

— Открих те, нако.

Руа придоби формата на капризно малко момче, може би на девет или десет години. Руа бе името му, но „нако“ беше — разбира се — обръщението, което използваше Лопен.

Руа се стрелна във въздуха като панделка от светлина. Мост Четири стоеше край едни палатки в дъното на град Тайлен, в Долния квартал, точно в сенките на стените. Тук огромна група хирурзи се грижеха за ранените.

— Лопен! — извика Тефт. — Спри да се държиш като откачен и ела тук да помогнеш.

— Не съм откачен — извика той в отговор. — Със сигурност съм най-малко лудият от цялата тази сбирщина! И всички вие го знаете!

Тефт въздъхна, след което махна на Пеет и Лейтен. Заедно, те внимателно Оттласнаха една голяма платформа — около шест метра широка — във въздуха. Бе изпълнена с възстановяващи се ранени. Тримата мостови полетяха с нея към горната част на града.

Руа се стрелна към рамото на Лопен и се превърна в млад мъж, след което навири ръка към мостовите и се опита да направи жеста, на който го бе научил Лопен.

— Готино — кимна Лопен. — Обаче това е грешният пръст. Не! И този не е. Нако, това ти е кракът.

Духчето обърна жеста към самия Лопен.

— А така — одобри той. — Можеш да ми благодариш, нако, задето вдъхнових този велик напредък в обучението ти. Хората — както и малките неща, направени от нищото, разбира се — често се вдъхновяват край Лопен.

Той се обърна и влезе в една палатка с ранени, далечната стена на която беше вързана на хубава, бронзова част от стената. Лопен се надяваше, че тайлените ще оценят колко беше красиво. Кой имаше метална стена? Лопен щеше да си сложи една такава в собствения си дворец, когато го построеше. Тайлените обаче бяха странни. Какво друго можеш да кажеш за хора, на които им харесваше толкова далеч на юг, в студа? Местният език беше на практика тракане със зъби.

Тази палатка бе заделена за хора, които бяха определени като твърде здрави, за да се нуждаят от лечението на Ренарин или Крадла, но все още имаха нужда от грижите на хирург. Те не умираха, да, не точно сега. Може би по-късно. Но всички умираха може би по-късно, така че вероятно беше правилно да се пренебрегнат заради хора, чиито вътрешности бяха извадени.

Стоновете и хленченето показваха, че хората намираха неумирането сега за малка утеха. Ардентите правеха каквото можеха, но повечето от истинските хирурзи бяха устроени по-нагоре в града. Силите на Таравангян най-сетне бяха решили да се присъединят към битката, след като всичко лесно — като например умирането, за което не се изискваше особено усилие — бе приключило.

Лопен взе раницата си, после мина покрай Дру — който сгъваше току-що изварени превръзки. Дори след всички тези векове, те все още правеха онова, което Вестителите им бяха наредили. Преваряването на разни неща убиваше духчетата на разложението.

Лопен потупа Дру по рамото. Слабият мъж алет погледна нагоре и му кимна, като разкри зачервените си очи. Да обичаш войник не беше лесно, а сега, когато Каладин се беше завърнал от Алеткар сам…

Лопен продължи нататък и най-сетне се настани до един ранен мъж в хамак. Тайленец, с увиснали вежди и бинт около главата. Гледаше право напред и не мигаше.

— Искаш ли да видиш един номер? — попита Лопен войника.

Мъжът сви рамене.

Лопен вдигна крака си и опря ботуша върху хамака на мъжа. Връзките бяха развързани и Лопен — с една ръка зад гърба си — ловко ги грабна и ги овърза около ръката си, преплете ги, след което ги стегна, като използваше другия си крак, за да държи единия край. Приключи с чудесен възел с хубава панделка. Дори беше симетрична. Вероятно можеше да накара някой ардент да напише поема за нея.

Войникът не реагира. Лопен се отпусна назад и придърпа раницата си, която тихо издрънча.

— Не гледай така. Не е краят на света.

Войникът надигна глава.

— Е, добре. Технически погледнато, може и да е. Но за край на света, не е толкова зле, а? Мислех, че когато всичко приключи, ще потънем в гнусна баня от гной и гибел, ще дишаме с мъка, докато въздухът около нас — разбира се — се разтопи и ние издаваме последен горящ писък, като се наслаждаваме на спомените за последния път, когато някоя жена ни е обичала. — Лопен потупа хамака на мъжа. — Не знам за теб, мули, но моите дробове не горят. Въздухът не ми изглежда разтопен. Като имаш предвид колко зле можеха да бъдат нещата, имаш много, за което да си благодарен. Запомни това.

— Аз… — Мъжът примигна.

— Исках да кажа, запомни точно тези думи. Това е фразата, която да използваш пред жената, с която се срещаш. Много помага. — Той зарови в раницата си и извади бутилка тайленска бира от лавис, която бе спасил. Руа спря да се стрелка край върха на палатката за достатъчно дълго, че да се спусне надолу и да я огледа.

— Искаш ли да видиш един номер? — попита Лопен.

— О… още един? — попита мъжът.

— Обичайно бих махнал капачката с един от ноктите си. Имам чудесни хердазийски нокти, изключително твърди. Твоите са по-слаби, като на повечето хора. Така че, ето го номера.

Лопен нави крачола на панталона си с една ръка. Натисна шишето — с горния му край — към крака си и тогава, с бързо отмятане, отвъртя капачката. Вдигна бутилката към мъжа.

Мъжът се пресегна към нея с превързания остатък от дясната си ръка, която свършваше над лакътя. Погледна я, смръщи се, и вместо това посегна с лявата.

— Ако имаш нужда от шеги — подхвърли Лопен, — имам няколко, които вече не мога да използвам.

Войникът отпиваше мълчаливо, очите му се стрелкаха към началото на палатката, където бе влязъл Каладин, който сияеше меко и говореше с някои от хирурзите. Като познаваше Каладин, той вероятно им казваше как да си вършат работата.

— Ти си един от тях — каза войникът. — Сияен.

— Да — отвърна Лопен. — Но не наистина. Опитвам се да разбера каква е следващата стъпка.

— Следващата стъпка?

— Усвоих летенето — обясни Лопен — и имам духчето. Но все още не знам дали ме бива да спасявам хора.

Мъжът погледна към бирата си.

— Аз… мисля, че се справяш доста добре.

— Това е бира, не човек. Недей да ги бъркаш. Много е неудобно, но аз няма да кажа на никого.

— Как… — започна мъжът. — Как някой се присъединява към вас? Хората казват… казват, че те лекува…

— Естествено, лекува всичко, с изключение на онова, което се съдържа в скалната пъпка на края на врата ти. Което е страхотно за мен. Аз съм единственият нормален в тази група. Това може да е проблем.

— Защо?

— Казват, че трябва да си съсипан — поклати глава Лопен и погледна към духчето си, което направи няколко развълнувани лупинга, а после отново се стрелна, за да се скрие. На Лопен щеше да му се наложи да потърси мъника — той обожаваше тази игра. — Нали знаеш онази висока жена, сестрата на краля? Чортаната с поглед, който може да пречупи Вълшебен меч? Тя твърди, че силата някак трябва да влезе в душата ти. Така че аз се опитвах да плача много и да стена колко ужасен е животът, но мисля, че Отеца на Бурята знае, че лъжа. Трудно е да се държиш тъжно, когато си Лопен.

— Аз може и да съм съсипан — пророни тихо мъжът.

— Чудесно, чудесно! Все още нямаме тайленец, а напоследък изглежда, че се опитваме да съберем по един от всички. Имаме дори парш!

— Трябва само да помоля ли? — попита мъжът и отпи от бирата.

— Естествено. Питай. Следвай ни наоколо. При Лин проработи. Но трябва да изречеш Думите.

— Думи?

— „Животът преди смъртта, силата преди слабостта, пътят преди палачинките.“ Тези са лесните. Трудните са: „Ще защитавам онези, които не могат да се защитават сами“ и…

Внезапен студ прониза Лопен и скъпоценните камъни в стаята затрептяха, след което угаснаха. Един символ кристализира в скреж върху камъните край Лопен, след което изчезна под койките. Древният символ на Бягащите по Вятъра.

— Какво? — изправи се Лопен. — Какво? Сега ли?

Той чу далечен тътен, като гръм.

— СЕГА ЛИ? — кресна Лопен и вдигна юмрук към небето. — Аз пазех това за някой драматичен момент, пенхито! Защо не ме чу по-рано? Ние всичките бяхме, разбира се, на път да умрем и така нататък!

Той доби ясно, много далечно впечатление.

НЕ БЕШЕ СЪВСЕМ ГОТОВ.

— Бурите да те отнесат! — Лопен направи двоен нецензурен жест към небето — нещо, което от дълго време чакаше да използва подходящо за пръв път. Руа се присъедини към него и направи същия жест, след което си създаде две допълнителни ръце, за да му придаде допълнителна тежест.

— Готино — одобри Лопен. — Ей, ганчо! Сега съм пълноценен Сияен рицар, така че можеш да започнеш да ме поздравяваш. — Каладин дори не изглеждаше да е забелязал. — Само секунда — махна Лопен на едноръкия войник и се промъкна към мястото, на което Каладин разговаряше с една вестоноска.

— Сигурни ли сте? — попита я Каладин. — Далинар знае ли за това?

— Той ме изпрати, сър — отвърна жената. — Тук има карта с местоположението, което посочи далекосъобщителят.

— Ганчо — обади се Лопен. — Ей, ти…

— Поздравления, Лопен, браво. Ти си втори заместник след Тефт, докато не се върна.

Каладин се изстреля навън и се Оттласна в небето, изчезвайки нанякъде, а предните части на палатката прошумоляха от вятъра, създаден от преминаването му.

Лопен сложи ръце на кръста си. Руа се приземи на главата му, след което издаде малко писъче от яростна наслада, докато отправяше към Каладин двоен неприличен жест.

— Да не го износиш, нако — подхвърли Лопен.

* * *

— Хайде — каза Аш, хванала ръката на Талн, докато го дърпаше по последните стъпала.

Той я гледаше празно.

— Талн — прошепна тя. — Моля те.

Последните проблясъци на разума му бяха угаснали. Някога нищо нямаше да го удържи далеч от бойното поле, докато други хора умираха. Днес той се бе скрил и хленчеше по време на боя. Сега я следваше като глупак.

Таленел’Елин се бе пречупил като останалите от тях.

„Ишар“, помисли си тя. „Ишар ще знае какво да правим.“ Тя потисна сълзите — да го гледа как избледнява бе като да гледа как изгасва слънцето. Всички тези хора, тя се бе надявала, че може би… може би…

Какво? Че той ще бъде способен да ги спаси?

Някой наблизо избълва проклятие с името й и тя искаше да го зашлеви. „Не се кълни в нас. Не рисувай образите ни. Не боготвори статуите ни.“ Щеше да изтрие всичко това. Щеше да съсипе всички картини. Тя…

Аш вдиша и издиша, след което отново дръпна Талн за ръката, като го подреди на опашката с останалите бегълци, които напускаха града. Сега се допускаха само чужденци, за да се попречи Клетвената порта да бъде претоварена. Тя щеше да се върне в Азир, където цветът на кожата им нямаше да изпъква.

„Какъв подарък сте им дали само!“ бе казал той. „Поне веднъж, време да се възстановят между Опустошенията. Време да се развият…“

О, Талн. Не можеше ли той просто да я мрази? Не можеше ли да я остави да…

Аш спря на място, когато нещо в нея се скъса.

„О, Боже. О, Адоналсиум!“

Какво беше това? Какво беше това?

Талн изхленчи и се строполи, като кукла с прерязани конци. Аш се препъна, след което падна на колене. Уви ръце около себе си, трепереща. Не беше болка. Беше нещо далеч, далеч по-лошо. Загуба, дупка в нея, изрязано парче от душата й.

— Госпожице? — дотича до нея един войник. — Госпожице, добре ли сте? Ей, някой да докара лечител! Госпожице, какво има?

— Те… те го убиха някак…

— Кого?

Тя погледна към мъжа, сълзи замъгляваха зрението й. Това не беше като другите им смърти. Това бе нещо ужасно. Тя изобщо не можеше да го почувства.

Те бяха сторили нещо с душата на Йезриен.

— Баща ми — рече тя — е мъртъв.

Предизвикаха вълнение сред бегълците и някой се отдели от групата писари отпред. Жена в тъмнолилаво. Племенницата на Тоягата. Тя погледна към Аш, после към Талн, след това към парче хартия, което носеше. То съдържаше шокиращо ясни рисунки на двама им. Не по начина, по който бяха представени в иконографията, а истински рисунки. Кой… защо?

„Това е неговият стил на рисуване“, отбеляза част от Аш. „Защо Мидиус е раздал наши рисунки?“

Разкъсващото усещане най-сетне спря. Толкова рязко, че — за пръв път от хиляди години — Аш изпадна в безсъзнание.

122
Изплатен дълг

„Да, започнах пътя си сам и го завърших сам.

Но това не означава, че вървях сам.“

Из Пътят на кралете, послепис

Каладин прелетя през бушуващия океан. Далинар бе успял да призове силата, която да го пресити със Светлина на Бурята, макар очевидно това да беше изтощително.

Каладин бе използвал този заряд, за да стигне до Карбрант, където бе спрял, за да пренощува. Дори и Светлината на Бурята можеше да захранва тялото само до определена степен. След дълъг полет на следващия ден, той стигна до морето Тарат.

Сега летеше, като използваше скъпоценни камъни, които бе придобил от кралския трезор в Карбрант. Дим се издигаше от няколко места по брега на Алеткар, където градовете все още се противопоставяха на нападението на паршите. Картата на Каладин пърхаше в пръстите му и той оглеждаше брега за каменното образувание, което писарят му бе нарисувал.

До момента, в който го забеляза, се притесняваше, че няма да има достатъчно останала Светлина, за да се върне обратно на безопасно място. Той се спусна там и продължи пеша, според инструкциите, като пресече студена и камениста земя, която му напомняше на Пустите равнини.

Покрай една пресъхнала река откри малка група бежанци, сгушени в пещера в камъка. Много малък огън процеждаше във въздуха пушек и осветяваше десет души в кафяви наметала. Безлични, като много други, които бе подминал по време на търсенето си. Единствената отличителна черта беше малък символ, който бяха нарисували върху старо платнище, окачено на два кола пред лагера. Символът на Мост Четири.

Две от фигурите се изправиха от мястото си край огъня и свалиха качулките си. Двама мъже: единият висок и върлинест, а другият нисък и размъкнат, с прошарена коса на слепоочията.

Дрей и Белязания.

Те бързо отдадоха чест на Каладин. Дрей имаше стари белези по лицето си, а Белязания изглеждаше, сякаш не бе спал от седмици. Бе им се наложило да покрият челата си с пепел, за да скрият татуировките си, номер, който нямаше да мине в по-прости времена. На практика ги отличаваше като избягали роби.

Сил се засмя с чиста радост и се стрелна над тях — и от начина, по който реагираха, изглеждаше, че тя им е позволила да я видят. Зад тях, тримата слуги на Шалан се появиха изпод робите си. Каладин не познаваше останалите хора, но един от тях беше търговецът, който бяха открили — мъж, все още разполагащ с далекосъобщител.

— Кал — рече Белязания, когато Каладин го плесна по гърба. — Има нещо, което не споменахме по далекосъобщителя.

Каладин се намръщи, докато Дрей се връщаше към огъня и вдигна една от фигурите там. Дете? В дрипи. Да, изплашено малко момче, може би на три или четири години, с напукани устни и измъчен поглед.

Синът на Елокар.

— Ние защитаваме онези — каза Дрей, — които не могат да се защитят сами.

* * *

Таравангян не успя да реши първата страница от днешните кръстословици.

Дукар, бурегадателят, взе листа и го огледа. Поклати глава. Днес беше глупав.

Таравангян се облегна назад в стола си в Уритиру. Изглежда ставаше глупав все по-често и по-често. Може би такова беше неговото усещане.

Бяха изминали осем дни от Битката на тайленското поле. Той не беше сигурен, че Далинар някога отново ще му вярва, но да му предостави някаква истина беше премерен риск. Засега Таравангян все още бе част от коалицията. Това беше добре, дори и да… тя…

Бурите да го отнесат. Да се опитва да мисли през мъглата в мозъка си беше… неприятно.

— Днес умът му не е силен — обяви Дукар на Мрал, добре въоръженият пазач на краля. — Може да общува, но не бива да взима важни политически решения. Не можем да вярваме на тълкуването му на Диаграмата.

— Варго? — попита Адротагия. — Как би искал да прекараш деня? Може би във веденските градини?

Таравангян отвори очите си и погледна верните си приятели. Дукар и Мрал. Адротагия, която изглеждаше толкова стара сега. Дали тя се чувстваше като него, потресена всеки път, когато погледнеше в огледалото, учудена къде са отлетели дните? Когато бяха млади, искаха да покорят света.

Или да го спасят.

— Ваше Величество? — попита Адротагия.

О. Вярно. Умът му наистина се луташе понякога.

— Не можем да направим нищо, докато Вечната буря не премине. Нали?

Адротагия кимна и подаде изчисленията си.

— Тя е почти тук. — Хората бяха прекарали осемте дни от битката насам в надежда, че Вечната буря бе отминала завинаги. — Не е толкова силна, колкото по време на последния си цикъл, но все пак идва. Вече е достигнала Азир и трябва да удари Уритиру до час.

— Тогава нека почакаме.

Адротагия му даде няколко писма, които бяха пристигнали от внучките му в Карбрант. Той можеше да чете, дори когато беше глупав, макар да му отнемаше повече време да различи някои думи. Гвори бе приета да учи в Училището на Бурите, което имаше наследствен достъп до Паланеума за всички ученици. Караванига, средната му внучка, бе приета за настойничка и му бе нарисувала картина на тях тримата. Малката Рули се смееше с липсващо зъбче в средата на усмивката. Тя му бе нарисувала картинка с цветя.

Таравангян докосна сълзите върху бузите си, докато приключваше с четенето. Никоя от трите не знаеше нищо за Диаграмата и той бе твърдо решен това да си остане така.

Адротагия и Дукар говореха тихо в ъгъла на стаята, объркани от някои части на Диаграмата. Те не обърнаха внимание на Мабен, слугата в стаята, който докосна челото на Таравангян, тъй като кралят напоследък кашляше.

„Колко глупави можем да бъдем“, помисли си Таравангян, като допря пръстите си до картинката с цветята. „Никога не знаем толкова, колкото си мислим. Може би в това отношение умното ми аз винаги е било по-глупаво от другото.“

Той познаваше пристигането на Вечната буря само от един звън от часовника на Адротагия — невероятно малко устройство, подарено от Навани Колин.

— Диаграмата греши твърде често — рече Мрал на Адротагия и Дукар. — Предсказа, че Далинар Колин ще се пречупи, ако бъде притиснат, и ще стане шампион на врага.

— Може би Гробовния беше прав — каза Дукар, като потриваше нервно ръце една в друга. Погледна към прозореца, затворен с кепенци, въпреки факта, че Вечната буря не стигаше толкова високо. — Тоягата можеше да се превърне в съюзник. Това имаше предвид Диаграмата.

— Не — намеси се Таравангян. — Нямаше това предвид.

Те го погледнаха.

— Варго? — попита Адротагия.

Той се опита да открие аргумента, с който да им обясни, но това бе същото като да се опита да държи съдържанието на чаша масло в юмрук.

— В опасна позиция сме — заяви Дукар. — Негово Величество разкри твърде много пред Далинар. Сега ще ни наблюдават.

— … прозореца…

— Далинар не знае за Диаграмата — продължи Адротагия. — Или че сме довели пеещите в Уритиру. Знае само, че Карбрант контролираше убиеца — и мисли, че лудостта на Вестителя ни е подтикнала. Все още сме в добра позиция.

— Отвори… прозореца… — Никой от останалите не чуваше гласа.

— Диаграмата става все по-неточна — настоя Мрал. Макар той да не беше учен, беше пълноправен участник в плана им. — Твърде много се отклонихме от обещанията й. Плановете ни трябва да се променят.

— Твърде късно е — възрази Адротагия. — Конфликтът ще се състои скоро.

— ОТВОРИ ГО.

Таравангян се надигна от мястото си, треперещ. Адротагия имаше право. Конфликтът, предсказан от Диаграмата, щеше да се състои скоро.

Дори по-скоро, отколкото си мислеше тя.

— Трябва да вярваме на Диаграмата — прошепна Таравангян, докато ги подминаваше. — Трябва да вярваме в онази версия на мен самия, която знаеше какво да прави. Трябва да имаме вяра.

Адротагия поклати глава. Не й харесваше, когато някой от тях използваше думи като „вяра“. Той се опита да запомни това и наистина го помнеше, когато беше умен.

„Бурите да те отнесат, Нощна пазителко“, помисли си той. „Победата на Зло ще убие и теб. Не можеше ли само да ме дариш, без да ме проклинаш?“

Бе помолил за способността да спаси народа си. Бе умолявал за състрадание и проницателност — и ги бе получил. Просто никога едновременно.

Той докосна кепенците на прозореца.

— Варго? — обади се Адротагия. — Свеж въздух ли пускаш?

— Не, за съжаление. Нещо друго.

Таравангян отвори кепенците.

И внезапно се озова на място с безкрайна светлина.

Земята под него светеше, а наблизо се стичаха реки, направени от нещо разтопено в златисто и оранжево. Зло се появи пред Таравангян като шестметров човек с очи на шин и скиптър. Брадата му не беше рядка, каквато бе на краля в миналото, но и не беше гъста. Почти приличаше на брадата на ардент.

— Така — заговори Зло, — Таравангян, нали? — Той присви очи, сякаш го виждаше за първи път. — Малко човече. Защо ни писа? Защо накара Повелителя на Стихиите си да отключи Клетвената порта и да допусне армиите ни да нападнат Уритиру?

— Искам единствено да ти служа, Велики боже — промълви Таравангян и падна на колене.

— Не се унижавай — рече богът и се изсмя. — Мога да видя, че не си подлизурко и няма да бъда заблуден от опитите ти да се престориш на такъв.

Таравангян си пое дълбоко дъх, но остана на колене. Днес от всички дни Зло най-сетне се свърза с него лично.

— Не съм добре днес, Велики боже. Аз… ъ… съм крехък и с болно здраве. Може ли да се срещна с теб отново, когато съм добре?

— Горкото човече! — каза Зло.

От златната земя зад Таравангян се появи стол и Зло пристъпи към него, изведнъж по-малък, с по-човешки размер. Той нежно избута Таравангян нагоре и върху стола. — Ето. Така не е ли по-добре?

— Да… благодаря. — Кралят сбърчи вежди. Не така си бе представял този разговор.

— А сега — продължи Зло, като леко облегна скиптъра си върху рамото на Таравангян. — Мислиш ли, че някога ще се срещна с теб, когато се чувстваш добре?

— Аз…

— Не осъзнаваш ли, че избрах този ден именно заради неразположението ти, Таравангян? Наистина ли си мислиш, че някога ще бъдеш способен да преговаряш с мен от позицията на силата?

Кралят облиза устните си.

— Не.

— Добре, добре. Значи се разбираме. Така, а сега, с какво си се занимавал… — Той пристъпи настрани и се появи един златен пиедестал с книга отгоре. Диаграмата. Зло започна да я прелиства и златният пейзаж се промени до спалня с хубави дървени мебели. Таравангян я разпозна от драсканиците върху всяка повърхност — от пода до тавана, до таблата на леглото.

— Таравангян! — възкликна Зло. — Това е забележително. — Стените и мебелите избледняха, като оставиха след себе си думите, които увиснаха във въздуха и започнаха да сияят със златиста светлина. — Направил си това без достъп до Предопределението или Царството на духа? Наистина невероятно.

— Б-благодаря?

— Позволи ми да ти покажа колко далеч виждам аз.

Златни думи избухнаха навън от онези, които Таравангян бе написал в Диаграмата. Милиони и милиони златни букви горяха във въздуха и се простираха в безкрая. Всяка взимаше един малък елемент, който Таравангян бе написал, и се разширяваше върху него в томове и томове от информация.

Таравангян ахна, тъй като, за момент, той виждаше във вечността.

Зло прегледа думите, които кралят някога бе написал от едната страна на един скрин.

— Разбирам. Да превземеш Алеткар? Смел план, смел план. Но защо ме покани да нападна Уритиру?

— Ние…

— Няма нужда! Виждам. Отказваш се от град Тайлен, за да си подсигуриш падението на Тоягата, което ще премахне опозицията. Предложение към мен, което проработи, очевидно. — Зло се обърна към него и се усмихна. Знаеща, уверена усмивка.

„Наистина ли си мислиш, че ще бъдеш способен да преговаряш с мен от позиция на силата?“

Всичкият този текст надвисваше над Таравангян и блокираше гледката му към пейзажа с милиони думи. Една по-умна негова версия би се опитала да го прочете, но сегашната по-глупава бе просто уплашена. И… можеше ли това да бъде за… негово добро? Ако прочетеше това, то щеше да го погълне. Да го погуби.

„Внучките ми“, помисли си той. „Хората от Карбрант. Добрите хора на света.“ Той се разтрепери при мисълта за онова, което можеше да ги сполети.

Някой трябваше да взема трудните решения. Той се плъзна от златния си стол, докато Зло изучаваше друга част от Диаграмата. Там. Зад мястото, на което бе стояло леглото. Част от думите, която бе избледняла от златисто до черно. Какво беше това? Докато се приближаваше, Таравангян видя, че думите бяха изчезнали в безкрая, като започваха от тази точка на стената му. Сякаш нещо се бе случило тук. Пукнатина в онова, което Зло можеше да види…

В основата имаше име. Ренарин Колин.

— Далинар не трябваше да се Издига — каза Зло и пристъпи зад краля.

— Ти се нуждаеш от мен — прошепна Таравангян.

— Аз не се нуждая от никого.

Кралят погледна нагоре и там, светеща пред него, се намираше поредица от думи. Съобщение от него самия, в миналото. Невероятно! Дали някак не бе видял дори това?

„Благодаря ти.“

Той ги прочете на глас:

— Ти се съгласи на битка между шампиони. Трябва да се оттеглиш, за да не се случи това състезание и затова не бива повече да се срещаш с Далинар Колин. Иначе той може да те принуди да се биеш. Което означава, че трябва да пуснеш слугите си да вършат работата ти. Нуждаеш се от мен.

Зло пристъпи напред, като забеляза думите, които Таравангян бе прочел. После се намръщи на сълзите по бузите на краля.

— Твоята Страст — каза той, — ти прави чест. Какво искаш в замяна?

— Защитавай хората, които управлявам.

— Скъпи Таравангян, не мислиш ли, че мога да видя какво планираш? — Зло посочи към думите на мястото, на което някога се бе намирал таванът. — Ти ще искаш да станеш крал на всички хора — и тогава аз ще трябва да запазя всички тях. Не. Ако ми помогнеш, ще спася семейството ти. Всеки на две поколения от теб.

— Не е достатъчно.

— Тогава нямаме сделка.

Думите започнаха да избледняват навсякъде около тях. Оставяха го сам. Сам и глупав. Той примигна, за да пропъди сълзите от ъгълчетата на очите си.

— Карбрант — помоли той. — Запази само Карбрант. Можеш да унищожиш всички останали нации. Само остави града ми. За това те моля.

Светът бе загубен, човечеството — обречено.

Те бяха планирали да защитят толкова повече. Но… сега той разбра колко малко знаеха. Един град преди бурите. Една защитена земя, дори и останалите да трябваше да бъдат жертвани.

— Карбрант — повтори Зло. — Самият град и всички хора, родени в него, заедно със съпрузите им. Това са хората, които ще пощадя. Съгласен ли си?

— Ще напишем ли… договор?

— Думите ни са нашият договор. Аз не съм някакво духче на Чест, което гледа да спазва едно обещание буква по буква. Ако имаш споразумение с мен, аз ще го спазя и духом, а не само на думи.

Какво друго можеше да направи?

— Ще приема тази сделка — прошепна Таравангян. — Диаграмата ще ти служи в замяна на опазването на моя народ. Но те предупреждавам, убиецът се присъедини към Далинар Колин. Бях принуден да разкрия връзката си с него.

— Знам — каза Зло. — Все още си ми потребен. Първо, ще искам онова Острие на Чест, което ти така хитро открадна. И след това ще ми докладваш какво са открили алетите за тази кула…

* * *

Шалан издиша Светлина на Бурята и оформи илюзия, възможна, само когато двамата с Далинар се срещнаха. Виещи се къдрици от мъгла се понесоха, за да оформят океани и върхове — целия континент на Рошар, маса от ярки цветове.

Върховните принцове Аладар и Хатам махнаха на генералите и писарите си да вървят край картата, която изпълваше огромната стая, като кръжеше горе-долу на височината на кръста им. Далинар стоеше в самия център на нещото, сред планините край Уритиру, илюзията се прокъсваше и се разтваряше там, където докосваше униформата му.

Адолин уви ръце около Шалан, застанал зад гърба й.

— Изглежда прекрасно.

— Ти изглеждаш прекрасно — отвърна му тя.

— Ти си красива.

— Само защото ти си тук. Без теб, аз бледнея.

Сиятелната Тешав стоеше до тях и макар обичайно жената да поддържаше стоически професионализъм, на Шалан й се стори, че долови намек за извъртане на очи. Е, Тешав беше толкова стара, че вероятно бе забравила какво бе да дишаш в повечето дни, камо ли пък какво бе да обичаш.

Адолин зашеметяваше Шалан. С топлината му толкова близо, тя изпитваше трудност да поддържа илюзията на картата. Чувстваше се глупаво — вече бяха сгодени от месеци и на нея й бе станало толкова уютно с него. И все пак нещо се промени. Нещо невероятно.

Най-сетне беше време. Денят на сватбата бе отреден само за след седмица — когато алетите си наумяха нещо, те го осъществяваха. Е, това беше хубаво. Шалан не би искала да стигне твърде далеч в една връзка без клетви и бурите да го отнесат, дори една седмица започваше да й звучи като цяла вечност.

Тя все още трябваше да обясни някои неща на Адолин. Най-важното, цялата каша с Призрачната кръв. Бе се справила твърде добре с пренебрегването им напоследък, но би било облекчение най-сетне да има някой, с когото може да поговори за това. Воал щеше да обясни — Адолин свикваше с нея, макар да не искаше да бъде интимен с нея. Отнасяше се с нея като с приятел на по чашка, което всъщност работеше и за двама им.

Далинар мина през илюзията, разперил ръка над Ири, Рира и Бабатарнам.

— Промени тази част от земята с горящо злато.

Отне й секунда да осъзнае, че той говореше на нея. Глупавият Адолин и глупавите му ръце. Глупави силни и въпреки това нежни ръце, които се притискаха към нея, точно под гърдите й…

Така. Така. Илюзия.

Тя направи както Далинар бе наредил, като се забавляваше с това как генералите и писарите явно не поглеждаха към нея и Адолин. Някои шепнеха за западното потекло на Адолин, което го караше да проявява обичта си твърде публично. Смесеният му произход не изглеждаше да притеснява алетите в повечето случаи — те бяха прагматични хора и виждаха косата му като знак за други покорени народи, които бяха въведени в тяхната по-висша култура. Но те щяха да потърсят оправдания, задето не винаги се държеше така, както смятаха, че трябва да се държи.

По доклади от далекосъобщители повечето от по-малките кралства, обграждащи Чистото езеро, бяха завладени от Ири — които се бяха движили, придружавани от Слети, за да си осигурят земята, за която бяха копнели от поколения. Това им осигуряваше общо три Клетвени порти. Шалан нарисува тези кралства на картата в ярко златисто според нареждането на Далинар.

Азир и протекторатите му тя нарисува в синьо и кафяво, комбинацията, който азишките писари бяха избрали за коалицията между кралствата им. Императорът на Азир се бе съгласил да продължи преговорите; те не участваха напълно в коалицията. Те искаха уверения, че Далинар може да контролира войските си.

Шалан продължи да оцветява пейзажа в различни цветове, както искаше Далинар. Марат и онези край него станаха златни, както и — за съжаление — Алеткар. Земи, които още не бяха членове, като Шиновар и Тукар, означи със зелено. Резултатът беше депресираща картина на континент, с твърде малка част от него, боядисана в цветовете на коалицията им.

Генералите започнаха да обсъждат тактики. Те искаха да нападнат Ту Байла — голямата страна, която се простираше между Я Кевед и Чистото езеро. Клетвената порта осигуряваше бърз достъп до столиците, но много градове бяха далеч от центъра на силата.

Далинар прекоси стаята и образува вълничка, която го следваше по пътя му. Спря близо до мястото, на което стояха Адолин и Шалан — до Хердаз. И Алеткар.

— Покажи ми Колинар — каза той тихо.

— Не става така, Сиятелни господарю — обясни тя. — Първо трябва да нарисувам нещо и…

Той я докосна по рамото и една мисъл се появи в ума й. Нова шарка.

— Това вижда Отеца на Бурята — рече Далинар. — Не е конкретно, така че няма да можем да разчитаме на подробностите, но трябва да ни даде обща представа. Ако обичаш.

Шалан се обърна и замахна с ръка към стената, като я обрисува със Светлина на Бурята. Когато илюзията се появи, стената на стаята сякаш изчезна — като ги оставяше да погледнат навън, сякаш от балкон в небето, към Колинар.

Портата, която бе най-близо до тях, все още висеше разбита и разкриваше смачкани сгради отвъд — но имаше някакъв напредък в почистването им. Парши вървяха по улиците и патрулираха край разрушените части на стената. Слети кръжаха над главите им, след тях се вееха дълги дрехи. По покривите на някои сгради бяха сложени флагове, червени линии върху черен фон. Чужд символ.

— Каладин каза, че те не са тук, за да унищожават — рече Адолин, — а за да завземат.

— Те искат света си обратно — въздъхна Шалан и се притисна в него, искаше да почувства тялото му до своето. — Можем ли… просто да ги оставим да разполагат с онова, което са спечелили?

— Не — отсече Далинар. — Докато Зло води враговете, те ще се опитват да ни изметат от тази земя и да направят света такъв, че да не се нуждае от друго Опустошение. Защото нас няма да ни има.

Тримата сякаш стояха пред бездна, която гледаше към града. Отвън се трудеха хора, подготвяха за засаждане. Отвътре се виеха струи дим, където укрепления на светлооките се бяха опитали да устоят на нашествието. Гледките преследваха Шалан и тя само можеше да си представи как се чувстваха Далинар и Адолин. Те бяха защитавали Тайлена, но бяха загубили родината си.

— Сред нас има предател — тихо заяви Далинар. — Някой е нападнал Мост Четири специално, за да вземе Острието на Чест — защото му е трябвало, за да отключи Клетвената порта и да пусне враговете вътре.

— Или това — намеси се Шалан кротко, — или е била отключена от Сияен, който е сменил страната.

Необяснимо, но Убиеца в Бяло се бе присъединил към тях. Седеше пред помещението и пазеше вратата като нов телохранител на Далинар. Бе обяснил, честно и без притеснения, че множеството от Ордена на Разбиващите Небето бе избрало да служи на Зло. Шалан не би си помислила, че това е възможно, но то — както и връзката на Ренарин с покварено духче — показваше, че не могат да вярват на никого, само защото е изрекъл Идеали.

— Мислиш — обади се Адолин, — че Таравангян го е направил ли?

— Не — отвърна Далинар. — Защо му е на него да работи с врага? Всичко, което е направил до момента, е било, за да осигури един безопасен Рошар — макар и с брутални средства. И все пак, чудя се. Не мога да си позволя да бъда твърде доверчив. За щастие, това е нещо, от което Садеас ме излекува.

Тоягата поклати глава, след което погледна към Шалан и Адолин.

— Както и да е, Алеткар се нуждае от крал. Сега повече от всякога.

— Наследникът… — започна Адолин.

— Е твърде млад. Това не е моментът за регентство. Гавинор може да бъде твой наследник, Адолин, но първо вие двамата трябва да се ожените и монархията да бъде укрепена. За доброто на Алеткар, но също и на света. — Той присви очи. — Коалицията се нуждае от нещо повече, отколкото аз мога да осигуря. Ще продължа да я водя, но никога не ме е бивало в дипломацията. Трябва ми някой на трона, който може да вдъхнови Алеткар и да заслужи уважението на владетелите.

Адолин се напрегна, затова Шалан взе ръката му и стисна здраво. „Ти можеш да бъдеш този човек, ако искаш“, помисли си тя към него. „Но не е нужно да бъдеш такъв, какъвто той те кара.“

— Ще подготвя коалицията за коронацията ти — заяви Далинар. — Може би в деня преди сватбата. — Той се обърна, за да си върви. Далинар Колин бе сила, подобна на буря. Просто те поваляше и решаваше, че ти винаги си искал да лежиш проснат на земята.

Адолин погледна към Шалан, след което стисна зъби и хвана баща си за ръката.

— Аз убих Садеас, татко — прошепна той.

Далинар замръзна.

— Аз бях — продължи Адолин. — Аз наруших Кодексите на войната и го убих в коридора. Задето говореше против семейството ни. Задето ни предаваше отново и отново. Спрях го, защото имаше нужда да бъде сторено и защото знаех, че ти никога няма да можеш да го направиш.

Далинар се обърна и заговори със суров шепот:

— Какво? Сине, защо си крил това от мен?

— Защото ти си ти.

Далинар си пое дълбоко дъх.

— Можем да оправим това — каза той. — Можем да се погрижим за компенсация. Това ще навреди на репутацията ни. Бурите да го отнесат, не от това се нуждаех сега. Но все едно, ще го оправим.

— Вече е оправено. Аз не съжалявам за стореното — и бих го направил отново, тук и сега.

— Ще говорим за това след коронацията…

— Аз няма да бъда крал, татко — отсече Адолин. Той погледна към Шалан и тя му кимна, след което стисна ръката му. — Не чу ли какво казах току-що? Аз наруших Кодексите.

— Всеки в това буреносно кралство нарушава Кодексите — отвърна Далинар високо, след което погледна през рамо. Продължи, по-тихо: — Аз наруших Кодексите стотици пъти. Не е нужно да си идеален, а само да изпълняваш дълга си.

— Не. Ще бъда Върховен принц, но не и крал. Аз просто… не. Не искам това бреме. И преди да се оплачеш, че никой от нас не го иска, аз също така ще се справя ужасно с тази задача. Мислиш ли, че владетелите ще послушат мен?

— Аз не мога да бъда крал на Алеткар — възрази Далинар спокойно. — Трябва да водя Сияйните… и трябва да се лиша от тази власт в Алеткар, да се оттегля от тези глупости с Върховния крал. Имаме нужда от владетел в Алеткар, върху който не могат да оказват натиск, но който също така умее да се справя с дипломати по дипломатичен начин.

— Е, това не съм аз — повтори Адолин.

— Кой тогава? — настоя Далинар.

Шалан надигна глава.

— Ей. Вие, момчета, някога да сте се замисляли…

* * *

Палона преглеждаше последните клюкарски доклади от Ташикк, като търсеше апетитни новини.

Покрай нея в голямата зала за съвещания в Уритиру крале и принцове се караха един с друг. Някои се оплакваха, че не им е позволено да се присъединят към каквото и да бе онова събиране, което провеждаше Далинар на горния етаж с генералите си. Натанците все още си мърмореха, че трябва да им се даде контрол над Клетвената порта в Пустите равнини, докато азишите говореха — отново — за това как самият Бог очевидно бе предрекъл, че Повелители на Стихиите ще унищожат света.

Всички бяха доста настоятелни и доста шумни — дори онези, които не говореха алетски. Човек трябваше да бъде много отдаден на оплакванията си, за да чака превод.

Себариал — Тури — тихо похъркваше до Палона. Това беше номер. Той хъркаше по същия фалшив начин и когато тя се опитваше да му разкаже за последния роман, който бе прочела. Тогава спреше ли да му говори, Тури се ядосваше. Изглежда му харесваше да слуша историите й, стига само да можеше да коментира колко са банални и женствени.

Тя го побутна и той отвори едно око, когато Палона обърна един от докладите си към него и посочи към рисунката, която включваше.

— Йезиер и Емул — прошепна му. — Принцът и принцесата са били видени заедно в град Тайлен, говорели са си интимно, докато стражите им се трудели над отломките.

Тури изсумтя.

— Всички смятат, че романсът им отново е в сила — продължи тя, — макар да не могат да говорят за него, тъй като на главните владетели в Азир е забранен брак без разрешението на императора. Но слуховете грешат. Аз мисля, че тя ухажва Халам Хал, Броненосеца.

— Можеш просто да отидеш и да говориш с нея — изтъкна Тури и посочи мързеливо с един пръст към принцесата на Йезиер, чиито преводачи се оплакваха силно от опасностите на Повеляването на Стихиите.

— О, Тури — поклати глава Палона. — Не можеш просто да питаш хората за клюки. Ето затова си безнадежден.

— А аз пък си мислех, че съм безнадежден заради ужасния си вкус към жените.

Вратите на залата се отвориха с трясък, звукът изпрати шокова вълна из стаята и оплакванията утихнаха. Дори Тури се изправи, за да види как Ясна Колин стои на прага.

Тя носеше малка, но непогрешима корона на главата си. Домът Колин изглежда бе избрал новия си владетел.

Тури се ухили на притеснените погледи, изписани по лицата на много от другите хора в стаята.

— Олеле — прошепна той на Палона. — Ето това трябва да е интересно.

* * *

Моаш отново заби кирката.

Две седмици труд и все още прочистваше отломките. Убий бог. Върни се на работа.

Е, той нямаше нищо против. Щеше да отнеме месеци, може би години, да изчисти всички останки от този град. Всичко извън Алеткар.

Повечето дни от тази седмица той беше единственият тук, който работеше в двореца. Градът бавно се променяше, хора се изнасяха, пеещи се нанасяха — но него го оставиха сам да разбива камъни, без надзирател или пазач наоколо.

Така че Моаш се изненада, когато чу друга кирка да пада зад него. Завъртя се, шокиран.

— Кен?

Пълната жена парш започна да троши камъни.

— Кен, ти беше освободена от робство — каза Моаш. — Нападението ти над двореца ти спечели Страстта на Милостта.

Кен продължи да работи. Нам и Пал се включиха, облечени в бойната форма — двама други, които бяха оцелели с него по време на нападението. Бяха оцелели само шепа.

Те вдигнаха кирки и също започнаха да трошат камъни.

— Пал — подхвана Моаш. — Ти…

— Те искат да обработваме земята — отвърна тя. — Омръзнало ми е от земеделие.

— А аз не съм домашна слугиня — каза Кен. — Да нося напитки. — Започваха да говорят в ритми, като истински пеещи.

— Значи ще чупите скали? — попита Моаш.

— Чухме нещо. Това ни накара да искаме да сме близо до теб.

Моаш се поколеба, но после вцепенението го накара да продължи да работи, да чува този стабилен ритъм на метал върху камък, който му позволяваше да напредва през времето.

Може би час по-късно те дойдоха за него. Девет летящи Слети, с развяващи се зад тях дрехи, докато се спускаха около Моаш.

— Лешви? — попита той. — Древна?

Тя държеше нещо пред себе си в две ръце. Дълго, стройно оръжие. Вълшебен меч с нежна извивка, металът му бе почти неукрасен. Елегантно и едновременно с това някак смирено, доколкото може да бъде един Меч. Моаш го бе разпознал като меча на Убиеца в бяло. Сега го разпозна като нещо друго. Острието на Йезерезе. Острие на Чест.

Моаш се пресегна към него, колебливо, и Лешви изтананика предупредителен ритъм.

— Ако го вземеш, ще умреш. Моаш вече няма да съществува.

— Светът на Моаш вече не съществува — отвърна той, като хвана Острието за дръжката. — Най-добре той да се присъедини към него в гробницата.

— Вайър — рече тя. — Присъедини се към нас в небето. Имаш работа. — Тя и останалите се Оттласнаха.

„Присъедини се към нас в небето.“ Остриетата на Чест, бе му казал Гробовния, даваха силите си на всеки, който ги държеше.

Несигурен, Моаш взе сферата, която Кен му предложи.

— Какво каза тя? Вайър? Произнесе го така, че се римуваше с „огън“^[5].

— Това е едно от имената им — обясни Кен. — Казаха ми, че означава Онзи, който усмирява.

Вайър, Онзи, който усмирява, всмука светлината от сферата.

Беше сладка и красива, и — както му бе обещано — му донесе Страст. Той я задържа, след което се Оттласна нагоре в небето.

* * *

Макар Шалан да разполагаше с месеци, за да свикне с идеята да се омъжи, на самия ден, тя не се чувстваше готова.

Беше такова изпитание и занимавка.

Всички бяха уверени, че след прибързаната сватба на Навани и Далинар, те ще направят тази като хората. Така че Шалан трябваше да седи тук и да остави да се суетят около нея, да бъде контена, косата й да бъде сплетена и лицето й оцветено от кралски гримьори. Кой въобще да знае, че подобно нещо изобщо съществува?

Тя го изтърпя, след това бе настанена на трона, докато писари подреждаха и й даваха купчини с кетеки и глифи. Нура достави кутия с тамян от азишкия император, заедно с една изсушена риба от Крадла. Килим от Марат пристигна от кралица Фен. Сушени плодове. Парфюми.

Чифт ботуши. Ка изглеждаше засрамена, докато отваряше кутията и ги разкриваше като подарък от Каладин и Мост Четири, но Шалан само се засмя. Това беше много необходим момент на отпускане в този стресов ден.

Получи подаръци от професионални организации, членове на семейството и един от всеки Върховен принц с изключение на Иалаи — която бе напуснала Уритиру позорно. Макар Шалан да беше благодарна, откри, че се опитва да изчезне в роклята си. Толкова много неща, които не искаше — най-вече това внимание.

„Е, ти се жениш за алетски Върховен принц“, помисли си, докато се гърчеше на сватбения си трон. „Какво очакваше?“ Поне нямаше да свърши като кралица.

Най-сетне — след като пристигнаха арденти и произнесоха благословии, направиха помазвания и изгориха молитви — тя бе забутана в малка стаичка сама с един мангал, прозорец и огледало. На масата имаше инструменти, с които да нарисува последна молитва, така че я оставяха да си помисли. Някъде, Адолин изтърпяваше подаръци от мъжете. Вероятно мечове. Много и много мечове.

Вратата се затвори и Шалан се изправи срещу себе си в огледалото. Сапфирената й рокля бе в древен стил, с еднакви спускащи се ръкави, които бяха много по-дълги от ръцете й. Малки рубини, вплетени в бродерията, блестяха с допълнителна светлина. Златна жилетка се спускаше по раменете й в тон с натруфеното украшение за глава, което бе вплетено в плитките й.

Тя искаше да се смали от нея.

— Ммм… — обади се Шарка. — Това си хубава ти, Шалан.

„Хубава аз.“ Тя издиша. Воал се появи от едната страна на стаята, облегната на стената. Сияйната се появи до масата, като потупваше отгоре й с пръст и й напомняше, че наистина трябваше да напише молитва — в името на традицията, ако не за друго.

— Разбрахме се по този въпрос — каза Шалан.

— Достоен съюз — обади се Сияйната.

— Той е добър за теб, предполагам — добави Воал. — А и разбира от вино. Можеше да е много по-зле.

— Но не и много по-добре — обади се Сияйната и стрелна Воал с поглед. — Това е хубаво, Шалан.

— Празненство — рече Воал. — Празненство за теб.

— Няма нищо лошо да се наслаждавам на това — каза Шалан, сякаш откриваше нещо безценно. — Няма нищо лошо да празнувам. Дори и нещата да са ужасни в света, всичко е наред. — Тя се усмихна. — Аз… аз го заслужавам.

Воал и Сияйната избледняха. Когато Шалан погледна обратно в огледалото, вече не се чувстваше засрамена от вниманието. Всичко беше наред.

Нямаше проблем да бъде щастлива.

Тя нарисува глифите си, но почукване на вратата я прекъсна. Какво? Времето не беше изтекло.

Обърна се с усмивка.

— Влез. — Адолин вероятно бе намерил оправдание да си открадне една целувка…

Вратата се отвори.

И разкри трима мъже в износени дрехи. Балат, най-висок и със закръглено лице. Виким, все още изпит, с кожа бледа, колкото тази на Шалан. Юшу, по-слаб, отколкото го помнеше, но все още закръглен. И тримата бяха някак по-млади, отколкото си ги бе представяла в ума си, макар и да бе изминала година, откакто ги бе видяла.

Братята й.

Шалан писна от щастие и се хвърли към тях, като премина през рояк духчета на радостта като сини листа. Опита се да прегърне и тримата едновременно, без да й пука какво може да причини това на внимателно нагласената й рокля.

— Как? Кога? Какво се случи?

— Беше дълго пътуване през Я Кевед — каза Нан Балат. — Шалан… не бяхме чули нищо, преди да ни прехвърлят тук през онова устройство. Ти се омъжваш? За сина на Тоягата?

Имаше толкова да им разказва. Бурите да го отнесат, тези сълзи щяха да съсипят грима й. Тя ги притисна близо до себе си отново и Виким дори се оплака от тази проява на обич, както бе правил винаги. Не ги беше виждала от толкова време и той пак се оплакваше? Това я развесели дори още повече, поради някаква причина.

Навани се появи зад тях и надникна над рамото на Балат.

— Ще помоля за забавяне на празненството.

— Не! — отсече Шалан.

Не. Тя щеше да се наслади на това. Придърпа братята си близо, един след друг.

— Ще ви обясня след сватбата. Толкова много има за обяснение…

Балат, докато го прегръщаше, й подаде лист хартия.

— Той каза да ти дам това.

— Кой?

— Той каза, че ти ще знаеш. — Балат все още имаше онзи измъчен поглед, който винаги го бе карал да изглежда мрачен. — Какво става? Откъде познаваш такива хора?

Тя разгърна писмото.

Беше от Мраизе.

— Сиятелна — рече Шалан на Навани, — ще предоставите ли на братята ми почетни места?

— Разбира се.

Навани поведе трите момчета навън от стаята и се присъедини към Ейлита, която чакаше. Бурите да го отнесат. Братята й се бяха върнали. Бяха живи.

„Сватбен подарък“, гласеше бележката на Мраизе.

Като заплащане за свършената работа. Ще откриеш, че аз наистина спазвам обещанията си. Извинявам се за закъснението.

Поздравявам те за предстоящата ти сватба, камичке. Справи се добре. Изплаши Несътворения, който беше в кулата, и като отплата, ние опрощаваме част от дълга ти за разрушението на нашия Превръщател.

Следващата ти мисия е също толкова важна. Един от Несътворените изглежда иска да се отдели от Зло. Нашето добро и това на твоите Сияйни приятели съвпадат. Ще откриеш този Несътворен и ще го убедиш да служи на членовете на Призрачната кръв. Освен това ще го заловиш и ще ни го доставиш.

Ще получиш още подробности.

Тя свали бележката, след което я изгори в мангала, предназначен за молитвата й. Значи Мраизе знаеше за Сджа-анат, така ли? А дали знаеше, че Ренарин по случайност се е свързал с едно от духчетата й? Или това бе тайна, която Шалан знаеше, а хората от Призрачната кръв — не?

Е, можеше да се тревожи за него по-късно. Днес тя имаше да присъства на сватба. Отвори вратата и излезе. Към празненството.

Където празнуваше това да бъде себе си.

* * *

Далинар влезе в покоите си, пълни с храна от сватбения пир, доволен най-сетне да получи малко спокойствие след празненствата. Убиецът се настани долу пред вратата да чака, както му ставаше навик. Сет беше единственият охранител, който имаше Далинар в момента, тъй като Риал и другите му стражи се бяха включили в Мост Тринайсет — и всички от този екип се бяха превърнали в придружители на Тефт.

Далинар се усмихна на себе си, след което отиде до бюрото си и седна. На стената пред него висеше Вълшебен меч. Временно място; щеше да му намери дом. Засега искаше да е наблизо. Време беше.

Той взе писалката и започна да пише.

За три седмици бе напреднал много, макар все още да се чувстваше несигурен, докато изписваше всяка буква. Труди се над писмото цял час, преди Навани да се върне и да влезе в покоите им. Тя нахлу, отвори вратите на балкона и пропусна светлината на залязващото слънце.

Женен син. Адолин не беше мъжът, за когото го бе мислил Далинар — обаче нима той не можеше да прости на някого за това? Потопи писалката си и продължи да пише. Навани дойде до него и сложи ръце на раменете му, загледана в писмото.

— Ето — каза Далинар и й го подаде. — Кажи ми какво мислиш. Сблъсках се с проблем.

Докато тя четеше, той устоя на желанието да шава нервно. Това беше също толкова зле, колкото в първия му ден на обучение с майсторите на меча. Навани кимна сама на себе си, след това му се усмихна, натопи писалката си и надраска няколко бележки на страницата му, за да обясни грешки.

— Какъв е проблемът?

— Не знам как да напиша „аз“.

— Показах ти. Ето, да не забрави? — Тя написа няколко букви. — Не, чакай. Използвал си го няколко пъти в този текст, така че очевидно знаеш как да го напишеш.

— Ти каза, че местоименията имат пол в официалния език на жените и аз осъзнах, че онова, на което ме научи, беше: „Аз като жена.“

Навани се поколеба с писалка в ръка.

— О. Добре. Предполагам… искам да кажа… хм. Не мисля, че има мъжко „аз“. Можеш да използваш среден род като ардент. Или… не, чакай. Аз съм идиот. — Тя написа няколко букви. — Това се използва, когато се пише цитат от мъж в първо лице.

Далинар потри брадичка. Повечето думи в текста бяха същите като онези в свободен разговор, но малки добавки — които нямаше да прочетеш на глас — променяха контекста. И той дори не броеше подтекста — скритият коментар на писателя. Навани бе обяснила, с известно неудобство, че това никога не е било четено на мъж, който е искал да му се чете.

„Отнехме Вълшебните мечове от жените“, помисли си той и погледна към онзи, окачен на стената над бюрото си. „А те ни отнеха грамотността. Кой, чудя се, получи по-добрата сделка?“

— Замислял ли си се — попита Навани — как ще реагират Кадаш и ардентите в отговор на твоите уроци по четене?

— Вече бях отлъчен. Не могат да направят много повече.

— Могат да напуснат.

— Не — отвърна Далинар. — Не мисля, че ще го направят. Всъщност мисля… Мисля, че може би Кадаш ще разбере. Видя ли го на сватбата? Четеше написаното от онези древни теолози, опитваше се да открие оправдание за модерния воринизъм. Той не иска да ми повярва, но скоро няма да има избор.

Навани изглеждаше скептична.

— Ето тук — посочи Далинар. — Как да наблегна на някоя дума?

— Тези знаци тук, отгоре и отдолу под думата, на която искаш да наблегнеш.

Той й кимна в знак на благодарност, след което преписа онова, което бе дал на Навани, като нанасяше правилните промени.

Най-важните думи, които един човек може да изрече, са: „Ще се справя по-добре.“ Това не са най-важните думи, които всеки човек може да каже. Аз съм човек и това са думите, които аз имах нужда да изрека.

В древния Кодекс на Сияйните рицари пише: „Пътят преди целта.“ Някои могат да го нарекат проста баналност, но е далеч повече. В едно пътуване ще има болка и провал. Не само стъпките напред са онези, които трябва да приемем. А и препъванията. Изпитанията. Знанието, че ще се провалим. Че ще нараним близките си.

Но ако спрем, ако приемем човека, който сме, когато се проваляме, пътуването завършва. Провалът се превръща в нашата цел.

Да обичаш пътуването означава да не приемаш подобен край. Аз открих, чрез болезнен опит, че най-важната стъпка, която трябва да направи човек, е винаги следващата.

Сигурен съм, че някои ще се почувстват застрашени от този запис. Някои може да се почувстват освободени. Повечето просто ще почувстват, че той няма защо да съществува.

Така или иначе аз имах нужда да го напиша.

Той се облегна назад, доволен. Изглежда, че когато бе отворил тази врата, бе влязъл в нов свят. Можеше да прочете „Пътят на кралете“. Можеше да прочете биографията на племенницата си за Гавилар. Можеше да напише собствените си заповеди, които войниците му да следват.

И най-важното — можеше да напише това. Мислите си. Болките си. Животът си. Погледна настрани, където Навани бе поставила шепата празни страници, които я бе помолил да донесе. Твърде малко. Прекалено, прекалено малко.

Той отново потопи писалката.

— Би ли затворила пак вратите на балкона, скъпоценно ядро мое? — помоли я той. — Слънцето ме разсейва от другата светлина.

— Друга светлина?

Далинар кимна разсеяно. А сега какво? Отново вдигна поглед към познатия Вълшебен меч. Широк като него — и силен, също като него, на моменти — с форма на кука в края. Това беше най-добрият знак едновременно и на честта, и на позора му. Трябваше да принадлежи на Скалата, мостовият рогоядец. Той бе убил Амарам и го бе спечелил, заедно с други две Въоръжения.

Скалата бе настоял Далинар да си вземе Заклеващия обратно. Изплатен дълг, бе обяснил Бягащият по вятъра. Неохотно, Далинар бе приел, като докосваше Меча само през плат.

Докато Навани затваряше вратите на балкона, той затвори очите си и почувства топлината на далечна, невидима светлина. След това се усмихна, взе — с все още несигурна ръка, като краката на дете, което прави първите си стъпки — още една страница и написа заглавието на книгата.

Заклеващия, моята слава и моят срам

Написана от ръката на Далинар Колин

Епилог
Велико изкуство

— Всяко велико изкуство е мразено — обясни Шутът.

Той се премести в редицата — заедно с още няколкостотин души — с една унила стъпка напред.

— Неприлично трудно е — ако не невъзможно — да създадеш нещо, което никой да не мрази — продължи той. — И обратно, невероятно лесно е — ако не и очаквано — да създадеш нещо, което никой не обича.

Седмици след падането на Колинар, мястото миришеше на дим. Макар новите господари на града да бяха преместили десетки хиляди човеци в работни ферми, цялото преселване можеше да отнеме месеци, ако не и години.

Шутът мушна мъжа пред себе си в рамото.

— В това има логика, ако се замислиш. Изкуството е емоция, изследване и отиване на места, където хората никога преди не са стъпвали, както и изследване на нови неща. Единственият начин да създадеш нещо, което никой не мрази, е да се увериш, че то също така не може да бъде обичано. Махни достатъчно подправки от супата и накрая ще се озовеш само с вода.

Страшният мъж пред него го погледна, след което се обърна отново напред към редицата.

— Човешкият вкус е разнообразен като човешките пръстови отпечатъци — не спираше Шутът. — Никой няма да харесва всичко, всеки няма да харесва нещо, някой харесва онова, което ти мразиш — но поне да те мразят е по-добре от нищо. Ще рискувам с една метафора, в една велика картина важното е контрастът: най-ярките ярки тонове и най-тъмните тъмни. Не сива каша. Това, че нещо е мразено, не е доказателство, че е велико изкуство, но липсата на омраза определено е доказателство, че не е.

Те помръднаха още една крачка напред.

Той отново ръгна мъжа отпред в рамото.

— И така, господине, когато казвам, че вие сте олицетворение на отвратителността, аз просто се опитвам да подобря изкуството си. Изглеждате толкова грозен, че изглежда някой се е опитал — и се е провалил — да махне брадавиците от лицето ви чрез агресивно прилагане на шкурка. Вие сте не толкова човешко същество, колкото купчина тор, която диша. Ако някой вземе пръчка и ви бие с нея постоянно, това може единствено да послужи за подобряване на чертите ви.

— Лицето ви не може да бъде описано, но това е само защото на всички поети ще им се догади. Вие сте онова, с което родителите плашат децата си, за да им се подчиняват. Бих ви казал да си метнете един чувал връз главата, но помислете само за горкия чувал! Теолозите използват вас като доказателство за съществуването на Бог, защото подобна чудовищност може да бъде единствено умишлена.

Мъжът не отговори. Шутът отново го ръгна и той измърмори нещо на тайленски.

— Ти… не говориш алетски, нали? — попита Шутът. — Разбира се, че не. — Така имаше смисъл. Е, да повтори всичко това на тайленски щеше да бъде досадно. Така че Шутът се пререди пред мъжа в редицата. Това най-сетне провокира отговор. Набитият мъж хвана Шута и го завъртя към себе си, след което го цапна право в мутрата.

Той падна на каменната земя. Редицата продължи движението си, всички отказваха да го погледнат. Предпазливо, Шутът опипа устата си. Да… изглежда…

Един от зъбите му падна.

— Успех! — рече той на тайленски, като говореше с леко фъфлене. — Благодаря ви, драги човече. Радвам се, че оценявате изкуството ми, постигнато, като се прередих пред вас.

Шутът хвърли зъба настрани и се изправи, изтупвайки праха от дрехите си. След това се спря. Все пак се бе потрудил здраво, за да нагласи този прах. Набута ръце в джобовете на дрипавото си кафяво палто, после се шмугна в една уличка. Подмина стенещи хора, които молеха за избавление, за милост. Той попи това и се замисли върху него.

Не беше маска, която си бе сложил. Истинска тъга. Истинска болка. Плач ехтеше около него, докато се движеше из тази част на града край двореца. Само най-отчаяните или най-съсипаните смееха да останат тук, толкова близо до нашествениците и нарастващото им влияние.

Той обиколи до двора пред стъпалата, които водеха нагоре. Дали бе време за голямото му представление? Странно, но откри, че се колебае. След като тръгнеше по тези стъпала, се обричаше да напусне града.

Бе открил много по-добра публика сред тези бедни хора, отколкото имаше сред светлооките в Алеткар. Бе се наслаждавал на времето си тук. От друга страна, ако Раисе научеше, че Шутът е в този град, щеше да нареди на войските си да го изравнят със земята — и щеше да смята това за ниска цена, ако имаше дори и най-малкия шанс да го довърши.

Шутът се поколеба, след това тръгна през двора, спирайки да си поговори тихо с някои от хората, които бе опознал през седмиците. Най-сетне клекна до Кени, която все още люлееше празната си люлка, загледана с празен поглед през площада.

— Въпросът става — прошепна й той — колко души трябва да обичат една творба, за да я направят ценна? Ако неминуемо ще предизвикаш омраза, тогава колко щастие е нужно, за да балансираш риска?

Тя не отвърна. Съпругът й, както винаги, се мотаеше наблизо.

— Как е косата ми? — обърна се към Кени Шутът. — Или пък липсата на такава?

Отново не последва отговор.

— Липсващият зъб е ново допълнение — каза той и бръкна с пръст в дупката. — Мисля, че ще добави точно това, което ми липсва.

Имаше няколко дни, с потиснатото лекуване, докато зъбът израснеше отново. Правилният буламач го бе накарал да изгуби косата си на места.

— Да си извадя ли едно око?

Кени го погледна скептично.

„Значи наистина слушаш.“ Той я потупа по другото рамо. „Още веднъж. Още веднъж и после си тръгвам.“

— Чакай тук — поръча й, след което се запъти по пътечката на север. Събра разни парцали — останки от костюм на духче. Вече не виждаше много от тях наоколо. Извади връв от джоба си и я уви около парцалите.

Наблизо няколко сгради бяха паднали под атаките на гръмолома. Той почувства живот от една от тях и когато се приближи, от отломките се подаде малко, мърляво лице.

Шутът се усмихна на малкото момиченце.

— Зъбите ти изглеждат смешно днес — каза му то.

— Възразявам, защото смешната част не са зъбите, а липсата на един от тях. — Той протегна ръка към нея, но тя се скри обратно.

— Не мога да оставя мама — прошепна.

— Разбирам — отвърна Шутът. Той взе парцалите и връвта, която бе използвал по-рано, и ги овърза във формата на кукличка. — Отговорът на въпроса ме човърка от известно време.

Малкото личице отново се подаде, загледано в куклата.

— Въпросът?

— Зададох го по-рано — обясни той. — Ти не можа да чуеш. Знаеш ли отговора?

— Ти си странен.

— Правилен отговор, но грешен въпрос. — Той разходи малката кукла по разбитата улица.

— За мен? — прошепна момиченцето.

— Трябва да напусна града — отвърна той. — И не мога да я взема със себе си. Някой трябва да се грижи за нея.

Една мръсна ръчичка се пресегна към куклата, но Шутът я дръпна назад.

— Тя се страхува от тъмнината. Трябва да я държиш на светло.

Ръката изчезна в сенките.

— Не мога да оставя мама.

— Много лошо — отсъди Шутът. Той вдигна куклата до устните си, след което прошепна избран набор от думи.

Когато я остави на земята, тя започна да ходи сама. Тихо ахване прозвуча от сенките. Малката кукла вървеше към улицата. Стъпка по стъпка, по стъпка…

Момиченцето, може би на четири години, най-сетне се появи от сенките и затича да вземе куклата. Шутът стоеше и изтупваше палтото си, което вече беше сиво. Детето прегърна парцалената кукла и той го вдигна, като се извърна от разбитата сграда… и от костите на крак, който се подаваше от отломките вътре.

Пренесе детето обратно до площада, след което тихо избута празната люлка настрани от Кени и коленичи пред нея.

— Мисля, в отговор на въпроса ми… Мисля, че е нужен само един.

Тя примигна, след което се съсредоточи върху детето в ръцете му.

— Трябва да напусна града — обясни той. — И някой трябва да се грижи за нея.

Шутът изчака докато, най-сетне, Кени протегна ръце. Той остави детето в тях, след което се изправи. Съпругът на Кени го хвана за ръката, усмихнат.

— Не можеш ли да останеш още малко?

— Мисля, че ти си първият, който някога ме е питал това, Коб — отвърна Шутът. — И, за да сме честни, чувството ме плаши. — Той се поколеба, после се наведе напред и докосна куклата в ръцете на детето. — Забрави какво ти казах преди — прошепна й той. — Вместо това ти се грижи за нея.

Той се обърна и тръгна по стъпалата към двореца.

Започна представлението, докато вървеше. Лудият тик, клатушкането в крачките му. Присви едното си око и се прегърби, промени дишането си, за да излиза накъсано, с резки поемания на въздух от време на време. Мърмореше си сам и си показа зъбите — но не и онзи, който липсваше, защото това беше невъзможно.

Премина в сенките на двореца и под охраната, която кръжеше във въздуха наблизо, вятърът развяваше дългите й дрехи. Името й беше Ватва. Преди хиляди години Шутът бе танцувал с нея. Като всички останали, и тя по-късно бе обучена да се оглежда за него.

Но не достатъчно добре. Докато минаваше отдолу, тя го погледна едва-едва. Той реши да не го приема като обида, тъй като това искаше. Трябваше да бъде толкова бистра супа, та чак вода. Ама че главоблъсканица. В този случай изкуството му беше най-добро, когато не му обръщаха внимание.

Може би имаше нужда да преразгледа философията си.

Премина през поста на стражите и се зачуди дали някой друг смяташе за необичайно Слетите да прекарват толкова време тук, близо до падналата част на двореца. Дали някой се чудеше защо се трудеха толкова усилено, разчистваха скали, събаряха стени?

Беше добре да знае, че сърцето му все още може да се вълнува на представление. Той се напъха по-близо до работния обект и двойка по-обикновени стражи пеещи го наругаха да минава напред към градините с останалите просяци. Шутът се поклони няколко пъти, след което се опита да им продаде дрънкулки от джоба си.

Единият го изблъска, така че той се направи на паникьосан и се сбута край тях по една рампа към самия работен проект. Наблизо няколко работници разбиваха камъни и на земята имаше петно кръв. Двамата стражи пеещи му закрещяха да се маха. Шутът придоби изплашен вид и побърза да се подчини, но се спъна, падна и се подпря на стената на двореца — частта от нея, която все още бе непокътната.

— Виж — прошепна той на стената, — нямаш много опции в момента.

Отгоре Слятата се извърна, за да го погледне.

— Знам, че предпочиташ да е някой друг — продължи Шутът, — но сега не е време да бъдеш придирчива. Вече съм сигурен, че причината да съм в града е да те открия.

Двамата стражи се приближиха, единият се кланяше извинително на Слятата в небето. Все още не осъзнаваха, че подобно поведение нямаше да впечатли древните пеещи.

— Или тръгвай с мен сега — каза Шутът на стената, — или изчакай и ще те заловят. Честно, дори не знам дали притежаваш разума, за да ме чуеш. Но ако е така, знай това: аз ще ти дам истини. И знам някои наистина сочни.

Стражите стигнаха до него. Шутът се отблъсна от тях и отново се притисна към стената.

Нещо се измъкна от една от пукнатините в стената. Движеща се Шарка, която обагряше камъка. Тя прекоси пространството до ръката му, която Шутът после прибра в парцалите си, когато стражите го хванаха под ръцете, завлякоха го в градините и го метнаха сред просяците там.

След като си отидоха, Шутът се претърколи и погледна към Шарката, която сега покриваше дланта му. Изглежда трепереше.

— Животът преди смъртта, мъниче — прошепна Шутът.

Заключителна бележка

Ars Arcanum

ДЕСЕТТЕ СУБСТАНЦИИ И ТЕХНИТЕ ВРЪЗКИ
Число	Скъпоценен камък	Субстанция	Телесно средоточие	Превръщане	Основни/вторични божествени характеристики
1 Йес	Сапфир	Зефир	Вдишване	Прозрачен газ, въздух	Защитаващ/водещ
2 Нан	Димен камък	Пара	Издишване	Непрозрачен газ, дим, мъгла	Справедлив/уверен
3 Чач	Рубин	Искра	Душа	Огън	Храбър/покорен
4 Вев	Диамант	Бистрота	Очи	Кварц, стъкло, кристал	Любящ/изцеляващ
5 Пала	Изумруд	Пулп	Коса	Дърво, растения, мъх	Учен/раздаващ
6 Шаш	Гранат	Кръв	Кръв	Кръв, всички течности, които не са мазни	Творящ/откровен
7 Бетаб	Цирконий	Тлъстина	Мазнина	Всички мазнини	Мъдър/внимателен
8 Как	Аметист	Варак	Нокти	Метал	Решителен/градящ
9 Танат	Топаз	Глезен	Кост	Скала и камък	Надежден/съобразителен
10 Иши	Хелиодор	Сухожилие	Плът	Месо, плът	Благочестив/водещ

Горният списък е непълна подборка на традиционните ворински символи, свързани с Десетте субстанции. Взети заедно, те дават Двойното око на Всемогъщия, око с две зеници, което представлява сътворяването на растенията и живите същества. То е и основата на формата на пясъчния часовник, която често се асоциира със Сияйните рицари.

Древните учени са включвали и десетте ордена на Сияйните рицари в този списък, наред със самите Вестители, всеки от които в класическата литература се свързва с едно число и една субстанция.

Още не съм сигурна как десетте равнища на Повеляването на пустошта или сродната му Стара магия прилягат на тази схема, ако въобще могат. Изследванията ми показват, че е възможно да съществуват други способности, които са още по-тайни от Повеляването на пустошта. Може би те се отнасят до Старата магия, обаче напоследък подозирам, че са нещо съвсем различно.

За отбелязване е, че сега вярвам, че разбирането за „Телесното съсредоточаване“ е повече въпрос на философско тълкувание, отколкото същинска черта на това Въвеждане и неговото проявление.

ДЕСЕТТЕ СТИХИИ

Наред със Субстанциите, класическите елементи, които се почитат на Рошар, съществуват и Десетте Стихии. Те се смятат за основните сили, чрез които светът функционира, но е по-точно да се каже, че представляват десетте основни способности, дадени на Вестителите и сетне — на Сияйните рицари чрез техните връзки.

Сцепление: Стихията на Натиска и Вакуума

Привличане: Стихията на Притеглянето

Разделение: Стихията на Разрухата и Упадъка

Износване: Стихията на Триенето

Напредване: Стихията на Растежа и Изцелението или Повторното израстване

Илюминация: Стихията на Светлината, Звука и различните форми на Вълните

Преобразяване: Стихията на Превръщането

Пренасяне: Стихията на Движението и Реалматичното Преместване

Сцепление: Стихията на Силната Аксиална Взаимовръзка

Опъване: Стихията на Слабата Аксиална Взаимовръзка

ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА ФАБРИАЛИТЕ

До днес са открити пет групи фабриали. Методите на тяхното създаване се пазят строго от общността на артифабрианите, но изглежда те са дело на самоотвержени учени, за разлика от формите на Повеляването на стихиите, ползвани някога от Сияйните рицари. Все повече се убеждавам, че създаването на тези устройства изисква принудителното заробване на превръщателните творения на познанието, наричани от местните хора „духчета“.

ИЗМЕНЯЩИ ФАБРИАЛИ

Увеличаващи: тези фабриали са създадени да увеличат нещо. Могат да причиняват — например — топлина, болка или дори хладен вятър. Захранват се, като всички фабриали, от Светлина на Бурята. Изглежда работят най-добре със сили, чувства или усещания.

Така наречените полуброни от Я Кевед са изработени с такъв тип фабриали, прикрепени към метална пластина, за да я направят по-издръжлива. Виждала съм такива фабриали от различни скъпоценни камъни; предполагам, че за целта са годни всички десет Притеглящи камъни.

Намаляващи: Действието им е обратно на това на увеличаващите фабриали и по принцип за тях важат същите ограничения. Някои артифабриани, с които съм в доверителни отношения, изглежда вярват, че е възможно да се изработят по-големи фабриали от сега съществуващите, особено от увеличаващия и намаляващия вид.

СДВОЯВАЩИ ФАБРИАЛИ

Свързващи: Чрез зареждане на рубин и използване на методология, която не ми бе разкрита (макар да имам своите подозрения), е възможно създаването на двойки свързани камъни. Процесът изисква разцепването на рубина. Двете половини, поставени на разстояние една от друга, реагират успоредно. Далекосъобщителите са сред най-често срещаните свързващи фабриали.

Налице е консервиране на силата; например, ако едната половина на фабриала се прикрепи към тежък камък, за преместването на другата половина е потребна същата сила. Струва ми се, че при изработването на фабриала тече процес, който влияе върху разстоянието, на което трябва да се намират една от друга двете половини, за да действат.

Обратни: Ако вместо рубин се използва аметист, също могат да се създадат чифт фабриали, но при тях реакциите са противоположни. Например при повдигане на едната половина, другата слиза надолу.

Тези фабриали са изнамерени наскоро и сега се разсъждава върху възможните им приложения. Оказва се, че съществуват неочаквани ограничения за тях, но не можах да открия какви са.

ПРЕДУПРЕЖДАВАЩИ ФАБРИАЛИ

В тази група влиза само един фабриал, разговорно наричан Сигнализатор. Може да предупреди за намиращ се наблизо обект, чувство, усещане или явление. Сърцевината на този фабриал е хелиодор. Не знам дали само този камък върши работа, или има някаква друга причина да се ползва само хелиодор.

Количеството Светлина, с което може да се зареди камъкът, оказва влияние върху обхвата на фабриала. Следователно е много важен размерът на скъпоценния камък.

БЯГАНЕ ПО ВЯТЪРА И ОТТЛАСВАНИЯ

Сведенията за странните способности на Убиеца в Бяло ме доведоха до няколко източника на информация, които по мое мнение не са широко известни. Бягащите по вятъра са били орден на Сияйните рицари и са ползвали два основни типа Повеляване на стихиите. Помежду си членовете на ордена са наричали ефектите им Трите оттласвания.

ОСНОВНО ОТТЛАСВАНЕ: ПРОМЯНА НА ПРИТЕГЛЯНЕТО

Този тип Оттласване е сред най-често използваните, макар да не е най-лесният (с това се отличава Пълното оттласване). Основното оттласване представлява премахване на духовната гравитационна връзка между дадено създание или предмет и планетата и замяната му с връзка с друг предмет или посока.

На практика това води до промяна в притеглянето и изкривяване на енергиите на самата планета. Основното оттласване позволява на един Бягащ по вятъра да тича по стени, да запраща обекти или хора във въздуха и други подобни. По-сложното приложение на този тип Оттласване позволява на Бягащия по вятъра мъж или жена да стане по-лек, като обвърже част от телесната си маса в посока нагоре. (Математически обвързването на една четвърт от дадена маса в посока нагоре би намалило наполовина фактическото тегло на индивида. Обвързването на половината от телесната маса би довело до безтегловност.)

Многократните Основни оттласвания могат освен това да теглят в посока надолу предмет или тяло с двойно, тройно или многократно по-голямо от реалната тежест.

ПЪЛНО ОТТЛАСВАНЕ: СВЪРЗВАНЕ НА ПРЕДМЕТИ

Пълното оттласване може и да изглежда твърде подобно на Основното, обаче действа на твърде различен принцип. Първото се занимава с притеглянето, а второто — със силата (или Стихията, както се изразявали Сияйните) на сцеплението — свързването на предмети в едно. Вярвам, че тази Стихия може да има нещо общо с атмосферното налягане.

За създаването на Пълно оттласване Бягащият по вятъра зарежда даден предмет със Светлина и притиска към него друг предмет. Двата предмета биват обвързани с изключително здрава връзка; почти е невъзможно да бъдат разделени. Всъщност повечето материали биха се счупили преди разпадането на връзката между двата предмета.

ОБРАТНО ОТТЛАСВАНЕ: ПРИДАВАНЕ НА ПРИТЕГАТЕЛНА СИЛА НА ПРЕДМЕТИ

Вярвам, че това може да е специален вариант на Основното оттласване. Изисква най-малко количество Светлина от трите вида Оттласване. Бягащият по вятъра зарежда предмета, в ума си дава команда и създава притегателна сила, която привлича други предмети към заредения.

По същество това Оттласване създава мехур около заредения предмет и така имитира гравитационната му връзка със земята под него. Следователно то е много по-трудно приложимо към предмети, които докосват земята, защото тогава връзката им с планетата е най-силна. Най-лесно се повлияват падащи или летящи предмети. Други предмети също могат да се подложат на Обратно оттласване, но се изисква много повече Светлина и много повече умение.

ТЪКАНЕ НА СВЕТЛИНА

Друга форма на Повеляването на Стихиите е манипулирането на светлината и звука за създаване на илюзия, често срещана във вселената тактика. За разлика обаче от вариациите, които се срещат на Сел, този метод има силен Духовен елемент и изисква не само пълна умствена картина на замисляното творение, но и някаква степен на връзка с него. Илюзията се основава не просто на онова, което Тъкачът на Светлина си представя, но и на онова, което желае да създаде.

В много отношения тази способност е най-близка до изначалния йолишки вариант, а това ме вълнува. Искам да се задълбоча още в това умение с надеждата напълно да разбера как се отнася към Познавателните и Духовните атрибути.

ПРЕВРЪЩАНЕ

Жизненоважно за икономиката на Рошар е изкуството на Превръщането, в което една форма на материя директно се преобразува в друга чрез промяна на духовното й състояние. Това се случва на Рошар чрез употребата на устройства, известни като Превръщатели, и тези устройства (голяма част от които изглежда са съсредоточени над Превръщането на камък в зърно или плът) се използват за осигуряване на подвижни запаси за армии или за напълване на местните складове за хранителни стоки в градовете. Това е позволило на кралствата на Рошар — където прясната вода рядко е проблем заради дъждовете от бурите — да поддържат армии по начини, които биха били немислими другаде.

Това, което най-много ме интригува в Превръщането обаче, са нещата, които можем да разберем от него за света и Въвеждането. Например, за да се получат определени резултати, са необходими определени скъпоценни камъни — ако обаче искате да създадете зърно, вашият Превръщател трябва едновременно да е настроен на тази трансформация и да има поставен изумруд (не друг скъпоценен камък). Това води до икономика, основана върху относителната стойност на онова, което могат да създадат скъпоценните камъни, вместо върху тяхната рядкост. Всъщност, тъй като химическите структури са идентични за някои от разновидностите на тези скъпоценни камъни, освен следите от примеси, цветът е най-важната част — не действителният им аксиален строеж. Сигурна съм, че ще намерите това значение на оттенъка за доста интересно, особено във връзката му с други форми на Въвеждане.

Тази връзка трябва да е жизненоважна за местното създаване на таблицата, която съм включила по-горе. На нея й липсват научни качества, но е неразривно свързана с обграждащия Превръщането фолклор. Един изумруд може да бъде използван за създаване на храна — и по този начин традиционно се свързва с подобна Стихия. В действителност на Рошар се смята, че има десет елемента; не традиционните четири или шестнайсет в зависимост от местната традиция.

Любопитно, тези скъпоценни камъни изглеждат свързани с оригиналните способности на Превръщателите, които били орден на Сияйните рицари — но те не изглеждат жизненоважни за същинската операция на Въвеждането, когато се извършва от жив Сияен. Не знам каква е връзката тук, макар да намеква за нещо ценно.

Превръщателите, устройствата, са били създадени, за да имитират способностите на Стихията на Превръщането (или Трансформацията). Това е още една механична имитация на нещо, което някога е било достъпно само на малцина избрани, обвързани с Въведено изкуство. Остриетата на Честта на Рошар наистина може би са най-първият пример — от преди хиляди години. Вярвам, че това има нещо общо с откритията, направени на Скадриал, и превръщането на аломантията и ферохимията в широко употребявани способи.

Бележки

[1] В българското издание тези илюстрации не са поместени. — Бел. Dave ↑

[2] В предишната част — „Сияйни слова“ — бяха преведени като Портите на Обета. — Бел. Dave ↑

[3] Думите поръчка и орден на английски се изписват еднакво. — Б.пр. ↑

[4] На английски за странен и нечетен се използва една и съща дума. — Б.пр. ↑

[5] На английски огън е „файър“. — Б.пр. ↑

Край

Брандън Сандърсън Заклеващия

Метаданни

Данни

Заклеващия

Информация

История

Сваляне / Връзки

Предисловие и благодарности

ПрологДа ридаеш

ШЕСТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Част първаОбединениДалинар * Шалан * Каладин * Адолин

1Разединени и сломени

2Един проблем по-малко

3Инерция

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТИРИ ГОДИНИ ПО-РАНО

4Клетви

5Огнекамък

6Четири живота

7Наблюдателят от ръба

8Една могъща лъжа

9Нарезите на винта

10Отвличане на вниманието

11Дълбините

ПРЕДИ ТРИДЕСЕТ И ТРИ ГОДИНИ

12Преговори

13Придружител

14Оръженосците не могат да взимат

15Сиятелната

16Три пъти увит

17В капана на сенките

18Да виждаш двойно

19Финото изкуство на дипломацията

ТРИДЕСЕТ И ЕДНА ГОДИНИ ПО-РАНО

20Въже, за да плениш

21Така, че да падне

22Тъмнината отвътре

23Наистина необичайно

24Мъже на кръвта и скръбта

25Момичето, което гледаше нагоре

26Тоягата, освободен

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

27Да се преструваш

28Друга възможност

29Без отстъпление

30Майката на лъжите

31Да заповядаш на бурята

32Компания

ИнтерлюдииПуули * Елиста * Венли

I-1Пуули

I-2Елиста

I-3Ритъма на изгубените

Част втораНовото начало пееШалан * Ясна * Далинар * Мост Четири

33Лекция

34Отпор

35Пръв в небето

36Герой

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ ГОДИНИ ПО-РАНО

37Последният път, в който маршируваме

38Съсипано човечество

39Бележки

40Въпроси, надзъртания и заключения

41На земята, вдигнал поглед нагоре

42Последствия

43Копиеносец

44Светлата страна

45Разкритие

46Тогава мечтата умира

47Тъй много е изгубено

48Ритъмът на работата

49Роден от светлината

ДВАДЕСЕТ И ТРИ ГОДИНИ ПО-РАНО

50Шаш тридесет и седем

51Пълен кръг

52Като баща си

ОСЕМНАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

53Такава неестествена форма

54Името на един древен пеещ

55Сами заедно

56Винаги с теб

57Страст

Брандън Сандърсън
Заклеващия

Пролог
Да ридаеш

Част първа
Обединени
Далинар * Шалан * Каладин * Адолин

1
Разединени и сломени

2
Един проблем по-малко

3
Инерция

4
Клетви

5
Огнекамък

6
Четири живота

7
Наблюдателят от ръба

8
Една могъща лъжа

9
Нарезите на винта

10
Отвличане на вниманието

11
Дълбините

12
Преговори

13
Придружител

14
Оръженосците не могат да взимат

15
Сиятелната

16
Три пъти увит

17
В капана на сенките

18
Да виждаш двойно

19
Финото изкуство на дипломацията

20
Въже, за да плениш

21
Така, че да падне

22
Тъмнината отвътре

23
Наистина необичайно

24
Мъже на кръвта и скръбта

25
Момичето, което гледаше нагоре

26
Тоягата, освободен

27
Да се преструваш

28
Друга възможност

29
Без отстъпление

30
Майката на лъжите

31
Да заповядаш на бурята

32
Компания

Интерлюдии
Пуули * Елиста * Венли

I-1
Пуули

I-2
Елиста

I-3
Ритъма на изгубените

Част втора
Новото начало пее
Шалан * Ясна * Далинар * Мост Четири

33
Лекция

34
Отпор

35
Пръв в небето

36
Герой

37
Последният път, в който маршируваме

38
Съсипано човечество

39
Бележки

40
Въпроси, надзъртания и заключения

41
На земята, вдигнал поглед нагоре

42
Последствия

43
Копиеносец

44
Светлата страна

45
Разкритие

46
Тогава мечтата умира

47
Тъй много е изгубено

48
Ритъмът на работата

49
Роден от светлината

50
Шаш тридесет и седем

51
Пълен кръг

52
Като баща си

53
Такава неестествена форма

54
Името на един древен пеещ

55
Сами заедно

56
Винаги с теб

57
Страст

Интерлюдии
Кадза * Таравангян * Венли

I-4
Кадза

I-5
Таравангян

I-6
Тази е моя

Част трета
Против истината, любов към истината
Далинар * Шалан * Каладин * Адолин

58
Товари

59
Връзкотворец

60
Ветрове и клетви

61
Кошмар наяве

62
Проучвания

63
В огледалото

64
Обвързващия боговете

65
Присъда

66
Стратег

67
Мишим