Хенри Джеймс
Бостънци (5)

V

А междувременно госпожа Фариндър не изгаряше от желание да започне речта си пред събралите се хора. Призна го на Олив Чансълър с усмивка, която издаваше надеждата й, че липсата на точност няма да бъде приета прекалено критично. Беше говорила пред толкова много аудитории, че сега предпочиташе да чуе мнението на другите. Госпожица Чансълър несъмнено беше размишлявала много над тази жизненоважна тема — дали не би желала да каже нещо и да сподели част от личния си опит? Какво бе мнението на жените от Бийкън Стрийт за правото да гласуват? Може би за тях думите й биха се оказали къде-къде по-важни. Местните лидери надали бяха достатъчно информирани относно проблема, но тъй като искаха да участват във всичко, защо госпожица Чансълър не им съдейства? Госпожа Фариндър говореше с толкова далновиден тон, че преди да я опознае човек, би могъл да приеме поведението й за показно. Тя съзнаваше колко ограничен е полетът на въображението на повечето хора в сравнение със собствения й размах. Насърчи своята събеседница да работи във висшето общество, намекна за семейните си връзки там и я подтикна да накара някои от приятелите си тук, в Милдам, да се поразмърдат.

Олив Чансълър прие призива й със смесени чувства. Беше запален привърженик на реформите, но нерядко й се искаше реформаторите да бяха малко по-различни. У госпожа Фариндър имаше нещо величаво, което извисяваше човек до нейното ниво, обаче прозвуча и фалшива нотка, докато тя обсъждаше с младата си приятелка жените от Бийкън Стрийт. На Олив й беше неприятно да слуша как за тази хубава улица се говори така, все едно е невероятно забележително място и животът там е доказателство за светски блясък. Обитателите й бяха всякакви, а жена с блестящ ум като госпожа Фариндър, която живееше в Роксбъри, не биваше да бърка нещата. Разбира се, беше дребнаво да се дразни от такива грешки, но госпожица Чансълър не за пръв път забелязваше, че хладнокръвието само по себе си не е основание да възприемаш новите истини. Знаеше мястото си в йерархията на бостънското общество и то не беше такова, каквото предполагаше госпожа Фариндър, затова не беше далновидно ораторката да разговаря с нея като с представителка на аристокрацията. Олив беше наясно, че твърде буквалното прилагане на термина (особено в Съединените щати) е неуместно, но въпреки това би било реалистично да се твърди, че по своето положение семейство Чансълър спадат към буржоазията — най-старата и най-добрата буржоазия. Независимо от отношението им към този факт (всъщност се гордееха с него) те бяха такива, каквито са, а неразбирането на госпожа Фариндър изглеждаше някак провинциално (в крайна сметка дори в прическата й имаше нещо провинциално). Когато госпожица Бърдзай определяше някой като „обществен лидер“, Олив можеше да й прости дори този противен израз, защото, разбира се, всеки знае, че тя, клетата, напълно е изгубила връзка с действителността. Беше героиня, беше възвишена, цялата морална история на Бостън се отразяваше в кривите й очила, но част от нейната оригиналност се дължеше на факта, че е възхитително провинциална. Олив Чансълър смяташе, че има достатъчно привилегии и без да е свързана с недостъпната аристократична прослойка, за да участва в събития в по-тесен кръг, които бяха истинско изпитание. Признателна беше, че на съвестта й не тежи тази неморалност. Жените, за които говореше госпожа Фариндър (следва да се допусне, че тя имаше предвид конкретни персони), можеха сами да говорят от свое име. Лично Олив изпитваше огромно желание да опознае някое бедно момиче. Изглеждаше лесно, но всъщност тя се затрудни. Пробва да се запознае с една-две продавачки, но те, изглежда, се бояха от нея и опитът се оказа безрезултатен. Олив ги възприемаше по-трагично, отколкото се възприемаха самите те. Момичетата не проумяваха какво иска от тях и все се оказваха отблъскващо забъркани с Чарли — млад мъж с бяло палто и хартиена яка. В крайна сметка момичетата се интересуваха най-силно от него. Много повече, отколкото от избирателното си право. Как ли би разтълкувала този проблем госпожа Фариндър? В проучванията си сред младите жителки на града Олив неизменно се натъкваше на въпросния натрапчив младеж и вече силно го ненавиждаше. Обземаше я раздразнение дори само при мисълта, че жертвите му имат нужда от него, за да бъдат щастливи (научила беше, че за каквото и да разговарят с нея, помежду си обсъждат само него), а една от основните цели на вечерния клуб за нейните изтощени и зле платени посестрими, който тя отдавна мечтаеше да основе, беше донякъде да подкопае влиянието на въпросния Чарли — въпреки непоклатимото й усещане, че той ще причаква момичетата на прага. Нямаше никаква представа как да отговори на госпожа Фариндър, когато тази непредсказуема жена, чиито мисли все още бяха насочени към дамите от Милдам, възобнови атаката си:

— Нуждаем се от хора, които да работят в тази посока, макар да познавам само две-три прекрасни жени, които с всички сили се стараят да подпомогнат борбата — мили домакини от средите, почти недостъпни за всеки нов глас. Знам няколко имена, които може да ви изненадат и са добре познати на Стейт Стрийт, но никой привърженик не ни е излишен, особено сред хората с благородно потекло. При необходимост сме готови да предприемем стъпки, с които да разширим кръга на симпатизантите си. Движението ни е за всички, то апелира дори към най-деликатните дами. Развейте знамето сред тях и привлечете хиляда имена. Знам няколко, които бих искала в нашите редици. Обръщам внимание не само на големите неща, но и на дребните подробности — поясни госпожа Фариндър, както може да се очаква от жена като нея, с мила усмивка, предизвикала тръпки у слушателката.

— Не мога да разговарям с тези хора, не мога! — възкликна Олив Чансълър с изражение, което умоляваше да бъде освободена от тази отговорност. — Искам да се отдам на другите, искам да разбера всичко, което остава скрито от погледа и под повърхността, разбирате ли? Искам да вляза в живота на жените, които са клети и самотни. Искам да бъда близо до тях, да им помагам. Искам да направя нещо… О, само да можех да говоря!

— С радост ще ви отстъпя думата още сега да споделите своите мисли — заяви госпожа Фариндър светкавично, доказателство за уменията и да председателства.

— Божичко, не мога да говоря, не съм способна! Не притежавам нито самообладание, нито красноречие, не мога и три думи на кръст да кажа. Но много искам да допринеса с нещо.

— А какво притежавате? — попита госпожа Фариндър и измери събеседницата си от глава до пети с делови и студен поглед. — Имате ли пари?

В онзи момент Олив силно се надяваше тази велика жена да одобри финансовите й възможности и изобщо не й хрумна, че тя би могла просто от учтивост да оцени и друго нейно качество. Все пак призна, че разполага с известен капитал, и долови дълбочина и сериозност в тона, с който госпожа Фариндър каза:

— Ами допринесете с капитал тогава!

Тя прояви добрината да развие тази идея, а представата си за приноса на госпожица Чансълър посредством щедри дарения да финансира разпространението на по-адекватно разбиране сред жените в Америка за техните семейни и обществени права — фонд, който самата неотдавна беше основала, — тази дръзка картина тя очерта бързо и красноречиво, с вещината на превъзходен оратор. Омагьоса Олив, изпълни я с въодушевление. Ако животът й въздействаше така на хората — особено на далновидна жена като госпожа Фариндър, — значи, все пак имаше възможност Олив да допринесе с нещо. Едно е сама да прави избор, ала сега вместо нея избора беше направила велика представителка на движението за свобода на жените (свобода от всякакво робство).

Голото помещение, мъжделиво осветено с газена лампа, й се струваше все по-великолепно и по-просторно, разтваряше се за прекрасния свят на хуманизма. Сериозните и изморени хора с палта и шапки се сдобиха с лъчистия ореол на герои. Да, ще направя нещо, каза си Олив Чансълър. Щеше да направи нещо, за да разведри ужасния и мрачен образ, който неизменно изникваше пред очите й и срещу който й се струваше, че е родена да поведе кръстоносен поход — образа на женската злочестина. Злочестината на жените! Стоновете на тяхното безмълвно страдание неспирно звучаха в ушите й, океанът от сълзи, които бяха пролели от зората на времето, сякаш се изливаше от собствените й очи. Бяха преживели вековно потисничество, милиони жени бяха живели само в страдание, само в мъки. Те бяха нейни посестрими, нейни сродни души и денят на тяхното освобождение беше настъпил. Това бе единствената свята кауза, това беше великата и справедлива революция. Тя трябваше да победи, трябваше да помете всичко по пътя си, трябваше да изцеди от другата, жестока, окървавена грабителска раса и последната капчица изкупление! Предстоеше най-голямото предизвикателство на света, нова епоха за човешкия род, а имената на хората, прокарали пътя и повели цели ескадрони, щяха да светят най-ярко на алеята на славата. Щяха да са имена на слаби, преследвани и измъчени жени, ала отдадени на каузата с всяка фибра на своето същество и готови да загинат за нея. Това интригуващо момиче не знаеше как ще бъде изискана от нея подобна саможертва, ала възприемаше проблема през розова мъгла от чувства, която правеше опасността толкова прелестна, колкото и успеха. Когато се приближи госпожица Бърдзай, усещането преобрази нейната позната комична фигура и превърна клетата труженичка на полето на човешките права почти в мъченица. Олив Чансълър я погледна с обич, спомни си, че нито веднъж в своя дълъг живот, изпълнен с умора и лишен от възмездие, тази жена не е мислела за себе си и не е пожелала да стори нещо за себе си. Изпитваше дълбоко и пламенно състрадание към хората, което бе набръчкало лицето й като стара и протрита ръкавица. Присмиваха й се зад гърба, смятаха я за досадница, но тя не даваше пет пари. Нямаше нищичко на света освен дрехите на гърба си и когато легнеше в гроба, подире й щеше да остане само нейното смешно, безизвестно и жалко име. И въпреки това хората твърдяха, че жените са суетни, себични и користолюбиви! Докато госпожица Бърдзай канеше госпожа Фариндър да каже няколко думи, Олив Чансълър нежно намести малката брошка на яката й, която, аха, да падне.