Хенри Джеймс
Бостънци (42)

XLII

Рансъм не отговори. Само наблюдаваше вратата, която в този момент се отвори отвътре. На прага застана Верена — тя беше отворила — и впери поглед право в него. Беше облечена в бяло, а лицето й беше по-бяло от дрехата, над която косата гореше като огън. Пристъпи напред, но той я изпревари и се озова до нея на прага на стаята. Лицето й се разкриви страдалчески и Рансъм не понечи да хване ръката й пред всички тези хора, само тихо каза:

— Чаках ви — много дълго.

— Знам, видях ви на мястото ви. Исках да поговорим.

— Е, госпожице Тарант, не е ли по-добре да излезете на сцената? — провикна се господин Файлър и размаха ръце пред нея, сякаш да я запрати през чакалнята право на сцената пред публиката.

— След малко ще съм готова. Татко ще се погрижи. — И за изненада на Рансъм тя се усмихна приветливо на неукротимия агент. Явно наистина искаше да го успокои.

Тримата влязоха в гримьорната, където в дъното, зад неугледните маси и столове, под ярката газена лампа на канапето седеше госпожа Тарант с изпънат гръб, скована, поруменяла от едва сдържаното напрежение, а до нея, просната и заровила глава в скута на майката на Верена, се виждаше трагичната фигура на Олив Чансълър. Рансъм не знаеше доколко отпуснатото тяло на Олив е свидетелство за ужасна сцена, разиграла се зад заключената врата. Той просто отново рязко затвори вратата под носа на репортера и на полицая и в същия момент през прохода, водещ към сцената, след кратката си публична изява слезе Селах Тарант. Закова се на място, щом зърна Рансъм, уви се по-плътно в дъждобрана си и измери младия мъж с поглед от глава до пети.

— Е, господине, може би ще ни обясните това недоразумение — отбеляза той и се усмихна толкова старателно, че сякаш ъгълчетата на устата му се събраха на тила. — Допускам, че вие по-добре от всеки друг може да ни осветлите на какво се дължат трудностите ни!

— Спокойно, татко, скоро всичко ще се нареди! — възкликна Верена тихо, задъхана като водолаз, който тъкмо изплува на повърхността.

— Едно нещо искам да разбера — наистина ли ще изгубим още половин час в разговори за битовите ни неуредици? — попита господин Файлър и избърса възмутеното си лице. — Ще изнесе ли госпожица Тарант лекцията, или няма? Ако няма, моля да ми каже защо. Дава ли си сметка, че всяка част от секундата в момента струва около петстотин долара?

— Знам, знам, господин Файлър. След малко ще започна — продължи Верена. — Искам само да поговоря с господин Рансъм, само няколко думи. Публиката се успокои, не чувате ли? Имат ми доверие, нали така, татко? Искам само да поговоря с господин Рансъм?

— Кой е господин Рансъм, по дяволите? — провикна се недоумяващо отчаяният Файлър.

Верена говореше на другите, но гледаше любимия си и погледът й бе неизразимо трогателен и умоляващ. Цялата трепереше, гласът й глъхнеше сподавено и Рансъм усети прилив на състрадание към нейната болка — към неизбежната й агония. В същия миг обаче го завладя и друго чувство, което прогони разкаянието — видя, че може да постигне желаното, че Верена го умолява с цялото си същество да я пощади, но докато той не се съгласи, тя ще бъде безпомощна да се съпротивлява. А онова, което искаше Базил, се разгоря пред него и призова цялото му мъжество, въздигна решителността му до висини, от които не само доктор Тарант, господин Файлър и онемялата от срам Олив, но и огромната тръпнеща в очакване зала, и развълнуваната тълпа, притихнала засега и сподавила гнева си — изглеждаха дребни, преодолими и мимолетни. Той все още не проумяваше съвсем ясно. Видя, че Верена не отказва, а протака, че магията, благодарение на която той все още можеше да я спаси, бе усещането за неговата близост.

— Да тръгваме, да тръгваме — прошепна той бързо и протегна ръце към нея.

Тя хвана едната му ръка, но умолително, не в знак на съгласие.

— О, оставете ме, оставете ме — заради нея, заради другите! Ужасно е, невъзможно е!

— Настоявам за обяснение защо господин Рансъм не е задържан от полицията! — нададе вой госпожа Тарант от канапето си.

— Бях задържан, госпожо, през последния четвърт час. — Рансъм все по-убедено чувстваше, че ще се справи, ако запази самообладание. Приведе се към Верена с нежност, която му помагаше да не обръща внимание на присъстващите. — Скъпоценна моя, убеждавах ви, предупреждавах ви. Оставих ви на спокойствие десет седмици, но нима сте се съмнявали, че този момент ще дойде? За нищо на света не бива да се предлагате на тази ревяща тълпа! Не ме молете да проявя загриженост към тях, към нито един от тях! Те искат само да зяпат, да дърдорят и да се хилят! Вие сте моя, не тяхна!

— За какво говори този мъж, по дяволите? Това е най-превъзходната публика, която се е събирала някога! — задъхано се намеси господин Файлър.

— Проклет да е цял Бостън! — каза Рансъм.

— Господин Рансъм проявява силен интерес към дъщеря ми — поясни Селах Тарант. — Той не одобрява възгледите ни.

— През живота си не съм чувала за такава отвратителна, злостна и неморална проява на егоизъм — изрева госпожа Тарант.

— Егоизъм ли? Госпожо Тарант, никога не съм се преструвал, че не съм егоист.

— Да не искате тълпата да ни избие всичките?

— Може да си получат обратно парите. Можете ли да им върнете парите? — попита Верена и се завъртя трескаво сред хората.

— Верена Тарант, да не искаш да кажеш, че няма да излезеш на сцената? — изпищя майка й.

„Мили боже! Как може да я карам да страда така!“, помисли си Рансъм и би сложил край на отвратителната сцена, като притисне Верена в обятията си и се втурне навън, ако Олив, която бе скокнала на крака след пронизителните писъци на госпожа Тарант, не се беше хвърлила помежду им в този момент толкова стремително, че откъсна момичето от ръката на Рансъм. За негова изненада очите, които го погледнаха от нейното уплашено и изтерзано лице, бяха досущ като тези на Верена — изпълнени с гореща молба. За един миг тя сякаш беше готова да падне на колене пред него, само и само да се проведе лекцията.

— Ако не сте съгласен с нея, изведете я на сцената и поспорете. На публиката адски ще й хареса! — каза господин Файлър на Рансъм и май наистина смяташе предложението си за практично.

— Тя е подготвила превъзходна реч! — печално отбеляза Селах пред всички.

Никой не обърна внимание на думите му, а съпругата му отново избухна:

— Верена Тарант, иде ми да те зашлевя! Нима наричаш този господин джентълмен? Не проумявам защо баща ти не го изгони!

А междувременно Олив наистина се молеше на братовчед си:

— Позволете й да излезе на сцената само този път — за да избегне позора! Нямате ли жал, наистина ли искате да ме освиркат? Нямате ли сърце?

Рансъм не можеше да понесе лицето и гласа й. Тя се метна към Верена, притисна я силно към себе си и той видя, че страданието на приятелката й е нищожно в сравнение с нейното.

— Какво значение има един час, след като всичко е лицемерно и фалшиво? Един час или десет години, няма значение! Моя ли е, или не? Ако е моя, то е завинаги!

— Ваша! Ваша! Верена, помисли какво правиш! — простена Олив, надвесена над момичето.

Господин Файлър изригна порой от клетви и ругатни и заплаши виновниците — Верена и Рансъм — с пълната тежест на закона. Госпожа Тарант беше изпаднала в неудържима истерия, а Селах се въртеше отнесено из стаята и повтаряше, че най-хубавият ден в живота му скоро ще рухне в калта.

— Не виждате ли колко са прекрасни, колко са добри, след като ни отделят толкова много време? Не разбирате ли, че след като се държат така — нито звук цели пет минути, — заслужават награда? — попита Верена Рансъм с ангелска усмивка. Колко нежно и мило молеше тя за милосърдие и доброта по отношение на добронамерената и по детски наивна публика!

— Госпожица Чансълър може да ги възмезди както пожелае. Да им върне парите и да направи малко подаръче на всеки.

— Пари и подаръци? Иде ми да ви застрелям, господине! — провикна се господин Файлър. Публиката наистина бе проявила изключително търпение и заслужаваше похвалите на Верена, но отдавна минаваше осем и откъм залата вече се долавяха признаци на раздразнение — викове, дюдюкане, подсвиркване. Господин Файлър се втурна по коридора към сцената, следван от Селах. Госпожа Тарант се излегна разридана на канапето, а Олив, разтреперана от разразилата се буря, попита Рансъм какво иска от нея, на какво унижение желае да се подложи, каква жертва да поднесе.

— Готова съм на всичко… ще ви се подчиня… ще се унижа… ще се въргалям в прахта!

— Не искам нищо от вас, нямам вземане-даване с вас — отговори Рансъм. — Моля ви само да не се надявате, че в желанието си да направя Верена своя съпруга ще й кажа: „Добре, може да отидеш за час-два!“ — продължи той. — Верена, всичко това е отвратително и ужасно, просто е прекалено! Хайде, да се махаме оттук възможно най-бързо. Останалото ще уредим после!

Обединените усилия на господин Файлър и на Селах Тарант да успокоят публиката явно не даваха очаквания резултат, защото залата продължаваше да бучи и звукът все повече се засилваше.

— Оставете ни насаме, оставете ни за минутка! — провикна се Верена. — Нека да поговоря с него и всичко ще се нареди! — Тя се втурна към майка си, дръпна я от канапето, поведе я към вратата. Пътьом госпожа Тарант обедини сили с Олив (поне с това я компенсира ужасната ситуация) и вкопчени една в друга, двете олюляващи се жени бяха избутани от Верена във вестибюла, изоставени от полицая и от репортера, втурнали се там, където беше най-напечено.

— О, защо дойдохте, защо дойдохте? — извърна се Верена и се хвърли към него с протест, който бе по-скоро капитулация. Никога досега не му се беше отдавала така, както в този миг на упрек.

— Не ме ли очаквахте, не бяхте ли сигурна? — попита той усмихнат и я изчака да се приближи.

— Не знаех… беше ужасно… непоносимо! Видях ви в залата, когато дойдохте. Веднага щом пристигнахме тук, излязох на стълбите към сцената и огледах всичко заедно с татко… зад гърба му… и почти веднага ви зърнах! Изгубих ума и дума. Не бих могла да говоря във ваше присъствие! Татко не ви познава, а и аз нищо не му казах, но Олив се досети веднага щом се върнах! Спусна се към мен, погледна ме — о, само как ме погледна — и се досети. Изобщо не се налагаше да излиза да проверява. Като ме видя как треперя, и тя се разтрепери, сигурна беше също като мен, че с нас е свършено. Чуйте ги, чуйте хората в публиката! Сега моля да си вървите — ще се видим утре, ако все още желаете. Само това искам сега. Още не е твърде късно — ако си тръгнете, всичко ще се нареди!

Рансъм беше толкова погълнат от желанието физически да я изведе оттам, че надали забеляза странния й трогателен тон и увереността й, че би могла да го убеди. Явно вече се бе отказала от всичко — от всички преструвки, че има други убеждения, че е предана на каузата си. Отърсила се беше от всичко това веднага щом бе почувствала близостта му и го помоли да си тръгне, както годеница би помолила за нещо своя любим. Ала за зла беда на клетото момиче каквото и да направеше, да кажеше или да оставеше неизречено, ставаше още по-скъпа на сърцето му, а хората, които шумно настояваха тя да застане пред тях, все повече му приличаха на беснееща тълпа.

Той изобщо не възнамеряваше да откликне на молбата й, каза само:

— Разбира се, Олив е знаела, била е убедена, че ще дойда!

— Щеше да бъде сигурна, ако не бяхте замлъкнали толкова неочаквано, след като заминах от Мармиън. Сякаш се бяхте смирили, сякаш се бяхте съгласили да чакате.

— Да, за няколко седмици. Но те приключиха вчера. Побеснях онази сутрин, когато научих за бягството ви, и през следващата седмица направих няколко опита да ви открия. После престанах — реших, че така е по-добре. Уверих се, че са ви скрили добре, реших дори да не ви пиша. Усещах, че мога да изчакам — и да мисля за последния ден в Мармиън. Освен това ми се стори уместно да ви оставя насаме с нея за последен път. Може би сега ще ми кажете къде бяхте.

— Бях с родителите си. Олив ме изпрати при тях онази сутрин с писмо. Не знам какво пишеше в него. Може би е имало пари — отговори Верена, готова да му разкрие всичко.

— И къде ви отведоха те?

— Не знам, на различни места. Бях в Бостън веднъж, но само в карета. Бяха уплашени досущ като Олив, но бяха твърдо решени да ме спасят!

— В такъв случай не биваше да ви водят тук тази вечер. Как изобщо сте се съмнявали, че ще дойда?

— Не знам какво си мислех и преди да ви видя днес, не подозирах, че цялата сила, която се надявах да имам, ще ме напусне за миг и че ако опитам да говоря… и вие сте в публиката… ще ме сполети позорен провал. Тук се разигра ужасна сцена — умолявах ги да отложим, да ми дадат време да се опомня. Чакахме ли, чакахме, после ви чух да говорите с полицая зад вратата и сякаш всичко свърши. Но ще успея да се справя, ако си тръгнете. Публиката отново притихна — явно татко е успял да ги заинтригува.

— Дано! — възкликна Рансъм. — След като госпожица Чансълър е поискала да присъства полицай, значи ме е очаквала.

— Чак след като сте ходили в къщата. Изхвърча във фоайето заедно с татко, намериха полицая и го поставиха отпред. Тя заключи вратата, сигурно се страхуваше, че хората ще я разбият. Не чаках да се случи това, но в мига, в който разбрах, че сте от другата страна, буквално се парализирах. Сега, като поговорих с вас, се посъвзех… и бих могла да изляза на сцената — додаде Верена.

— Скъпо дете, имате ли шал или наметка? — попита Рансъм в отговор и се озърна. Забеляза наметката й, преметната върху един стол — дълга кожена пелерина. Взе я и наметна Верена, преди тя да успее да му възрази. Дори му позволи да я нагласи и застанала пред него, облечена от глава до пети, само промърмори:

— Не разбирам… къде ще отидем? Къде ще ме отведете?

— Ще хванем нощния влак за Ню Йорк и утре сутрин ще се оженим.

Верена продължаваше да се взира в него с плувнали в сълзи очи.

— А какво ще стане с хората? Чуйте, чуйте!

— Баща ви явно вече не им е интересен. Ще крещят и ще тропат, защото такава е природата на тълпата.

— О, природата им е прекрасна! — умолително възрази Верена.

— Скъпа моя, това е една от заблудите, от която трябва да ви освободя. Чуйте ги, те са безмозъчни зверове!

В залата вече бушуваше буря, която ставаше толкова яростна, че Верена се извърна към него с огромна молба:

— Мога да ги успокоя само с една дума!

— Запазете успокоителните си думи за мен — ще ви трябват до една в бъдеще — засмя се Рансъм.

Отново отвори вратата към вестибюла, но яростното нападение на госпожа Тарант го принуди да се върне заедно с Верена. Щом зърна дъщеря си облечена за тръгване, тя се втурна напред — отчасти възмутено, отчасти за да се вкопчи в нея сред порой от укори, сълзи, молби, нелепи доводи и думи за сбогом. Притисна я в прегръдка, която бе едновременно върховна ласка, наказанието, с което малко преди това я беше заплашила, и начин да възпре бягството на момичето.

— Скъпа майко, така е най-добре, нищо не мога да направя. Но въпреки това те обичам. Пусни ме, пусни ме! — заекваше Верена, целуваше майка си, мъчеше се да се откопчи от нея и протягаше ръка към Рансъм. Той разбра, че единственото й желание е да се махне оттам, да остави всичко зад гърба си. Олив беше съвсем наблизо, на прага на стаята, и само един поглед беше достатъчен на Рансъм да разбере, че от предишната й слабост вече няма и следа. Тя беше успяла да се овладее и пълното опустошение й бе вляло сили. Изражението й щеше завинаги да се запечата в паметта му, не можеше да си представи по-ярко въплъщение на наранена гордост и попарена надежда. Суха, отчаяна и скована, но въпреки това колеблива и неуверена, светлите й блеснали очи бяха вперени право напред, сякаш диреха смъртта. Дори в този напрегнат момент Рансъм си помисли, че Олив би срещнала смъртта си още в този миг, със стоманена броня и огнедишаща, тя би се хвърлила насреща непоколебимо като героиня, каквато всъщност беше. През това време огромната възбуда на тълпата в залата се надигаше на приливи и отливи — явно Селах Тарант и агентът се мъчеха да разговарят с множеството, да го успокояват, ала с променлив успех. И сякаш понесени от един такъв порив от прохода се появиха една дама и един господин, които Рансъм разпозна като госпожа Фариндър и съпруга й.

— Е, госпожице Чансълър — попита успялата дама много рязко, — това ли имахте предвид, като обещавахте, че ще върнете достойнството на жените?

Тя бързо прекоси стаята, следвана от Амария, който мимоходом отбеляза липсата на организация, и двамата се оттеглиха експедитивно, без госпожата да удостои дори с поглед Верена, която продължаваше разпрата с майка си. Рансъм се мъчеше да ги разтърве, проявявайки цялата нужна предпазливост към госпожа Тарант, и не обели нито дума на Олив. Помисли си, че с нея е свършено, и не видя как разяреното й лице изведнъж пламна, сякаш думите на госпожа Фариндър бяха бич, и как във внезапен прилив на решителност братовчедка му се втурна към прохода за сцената. Ако я беше видял, сигурно щеше да си помисли, че тя се надява да се подложи на жестоко изкупление, като се остави в ръцете на хилядите хора, които бе разочаровала и измамила, като им предостави възможност да я стъпчат и да я разкъсат на парчета. Сигурно би му напомнила за жените по барикадите на Френската революция или дори жертвената фигура на Хипатия, подмятана от разярената александрийска тълпа. За миг я възпря появата на госпожа Бъридж и на сина й, които бяха напуснали сцената по примера на семейство Фариндър и влетяха в стаята като хора, които търсят укритие от наближаваща буря. Лицето на майката изразяваше вежливото смайване на човек, който е бил поканен на вечеря, но пред очите му са издърпали покривката от масата, а младият човек, който я крепеше, хванал я под ръка, бе изцяло погълнат от сцената между госпожа Тарант и Верена, която се опитваше да се откопчи от нея, а също и от неочакваното присъствие на южняка. Красивите му сини очи се местеха помежду им, а изражението му издаваше огромна досада и смайване. Дори му се стори, че би могъл да се намеси и без излишна нескромност да заяви, че никога не би допуснал да се разрази такава разпра. Само Верена, облечена и готова за бягство, беше глуха за него, а Рансъм не му се стори подходящият човек, към когото да отправи подобна забележка. Госпожа Бъридж и Олив, която тъкмо се стрелна покрай тях, се спогледаха с овладяна мигновена ирония от страна на едната и с нескрито пренебрежение от страна на другата.

— О, каните се да говорите ли? — попита дамата от Ню Йорк с кратък смях.

Олив вече беше изчезнала, но Рансъм чу отговора й, който долетя зад гърба й през стаята:

— Отивам да ме освиркат и да ме унижат!

— Олив, Олив! — внезапно се провикна Верена, а пронизителният й писък сигурно стигна чак до сцената.

Ала Рансъм вече беше успял да я отскубне със сила и бързо да я изведе, като остави госпожа Тарант да се хвърли в обятията на госпожа Бъридж, която, Рансъм изобщо не се съмняваше, щеше мило да я подкрепи в мъката й и да й отдели няколко ценни минути на аристократично съчувствие и разумна сдържаност. В лабиринта отвън групи хора, бързо и уплашено напускаха залата, отказваха се от спектакъла. Рансъм мимоходом покри главата на Верена с качулката на дългата й наметка, за да скрие лицето и самоличността й. Така никой нямаше да я разпознае, а докато се примесваха с изливащата се навън тълпа, той забеляза пълната и страховита тишина, с която залата посрещна трескавата поява на Олив Чансълър на сцената. Всички шумове тутакси заглъхнаха, възцари се почтителна тишина, огромната публика зачака и каквото и да им кажеше тя (сигурно беше адски смутена), надали щяха да я замерват със седалките. Опиянен от победата си, на Рансъм малко му дожаля за нея и с облекчение установи, че дори когато е разочарована, бостънската публика остава великодушна.

— Ах, вече съм доволна! — каза Верена, когато излязоха на улицата.

Ала колкото и да беше доволна, Рансъм забеляза, че под качулката лицето й е обляно в сълзи. С оглед на намерението й да влезе в този съвсем не бляскав съюз напълно бе възможно това да не са последните сълзи, които й е отредено да пролее.