Хенри Джеймс
Бостънци (41)

XLI

През следващите два часа той обикаля из Бостън, без да съзнава накъде върви, уверен само, че не иска да се връща в хотела си и че няма да може нито да вечеря, нито да даде почивка на измъчените си нозе. Обзет от същото отчаяние, скиташе едновременно безцелно и нетърпеливо дни наред, преди да замине от Ню Йорк, и очакваше тревогите и възбудата му да се разсеят. В момента го терзаеха повече от всякога с невиждана сила. Късноноемврийският здрач се беше сгъстил, но вечерта беше приятна, а по осветените улици цареше пъстро оживление, присъщо за началото на зимата. Витрините на магазините блестяха през заскрежените стъкла, по тротоарите сновяха пешеходци, звънците на трамваите дрънчаха в студения въздух, вестникарчетата с викове разнасяха вечерните вестници, вестибюлите на театрите — осветени и накичени с плакати и снимки на актриси, подмамваха през своите въртящи се врати, тапицирани с червена кожа или сукно и малки месингови кабари. През големи стъклени прозорци се виждаше вътрешността на хотелите: мраморните фоайета, осветени от бялата електрическа светлина, колоните, хора от Запад, изтегнати по диваните, а зад щанд встрани, отрупан с периодика и романи с меки корици, невръстни момчета с възрастни лица показваха програмите на театрите, продаваха либрета и евтини места за партера. Рансъм поспираше на някой ъгъл, несигурен накъде да поеме, и вдигаше поглед към звездите, ярки и тъй близки, блещукащи над града. Бостън му изглеждаше огромен и бликащ от нощен живот, буден и подготвящ се за изпълнена с удоволствия нощ.

Отново и отново минаваше покрай Мюзик Хол и навсякъде виждаше афиши с лика на Верена, обърнати към алеята откъм Скул Стрийт, откъдето идваха пешеходците. Изглеждаха му изпълнени със зловещо очакване. Хората още не бяха започнали да влизат, но залата беше готова, осветена и отворена, така че събитието скоро щеше да започне. Така смяташе Рансъм, но същевременно му се искаше кризата вече да е приключила. Всичко край него беше свързано с мисълта, която пулсираше в главата му — въпросът дали все още е възможно да се намеси и да попречи на момичето да скочи в бездната.

Беше убеден, че цял Бостън ще я слуша или поне всички, които виждаше по улиците, и тази мисъл донякъде го вдъхновяваше и стимулираше. Представи си как я спасява от могъщата тълпа и отново закрачи сред хората, с които щеше да се бори за нея. Не беше закъснял, чувстваше се достатъчно силен, нямаше да бъде късно дори ако вече стояха пред погледите на хиляди хора. Беше се снабдил с билет още сутринта и моментът вече беше настъпил. Накрая се върна в хотела си за десетина минути, за да се освежи, да се поиздокара и да изпие чаша вино. Сетне отново пое към Мюзик Хол и видя, че зрителите вече влизат — първите капки от могъщ поток — и че много от тях са жени. След седем минути се нижеха бързо — преди това едва се влачеха — и вече оставаше само половин час. Рансъм влезе заедно с останалите, прекрасно знаеше къде е мястото му — когато пристигна в Бостън, го избра уж много старателно сред малкото останали. Сега обаче, когато застана под високия облицован таван над редицата пламъчета, които маркираха местата на съединяване със стените, осъзна, че мястото няма значение, защото не възнамеряваше да го заеме. Не беше част от публиката, беше нещо различно, уникално и идваше по много специален въпрос. Нямаше да има значение дори ако още от самото начало си беше купил място за правостоящ. Хората се стичаха и съвсем скоро щяха да останат места само за правостоящи. Рансъм нямаше конкретен план, искаше само да влезе в сградата, за да може да огледа обстановката и да реши какво да предприеме. За пръв път влизаше в Мюзик Хол и беше силно впечатлен от високите тавани и внушителните редици от балкони. Понякога сякаш разбираше как се чувства млад мъж, който на многолюдно място по някакви свои причини дебне с пистолет да убие крал или президент.

Залата го порази с римския си размах. Вратите на балконите горе, които постоянно се отваряха и затваряха под напора на зрителите и разпоредителите, му напомняха на вомиториумите в Колизеума, за които беше чел. Лъскавите тръби и изваяните шпилове на огромния орган в дъното на сцената, заета от редици столове за хористите и местните знаменитости, се извисяваха чак до купола, а в основата му имаше огромна бронзова статуя на някакъв музикален гений. Залата беше невероятно просторна и внушителна и публиката се увеличаваше много бързо, без да я изпълва. Рансъм ясно си представяше как ще изглежда претъпкана и смелостта на двете млади жени да се изправят пред това невъобразимо изпитание му се стори поразителна, особено неизменното напрежение на клетата Олив, която все се тревожеше и трепереше и сигурно си представяше всякакви катастрофи и възможности за провал. Отпред на сцената имаше висока и тясна катедра подобна на пюпитър, покрита с червен плюш, а до нея имаше висок резбован стол, на който Верена нямаше да седне, Рансъм беше сигурен в това, макар да допускаше, че понякога ще се подпира на облегалката. Отзад в полукръг бяха подредени половин дузина кресла, явно за приятели на ораторката, за нейните спонсори и покровители. Залата се пълнеше със звуци: скърцаха пантите на седалките, докато хората се настаняваха, виковете на момчетата, които обикаляха и съобщаваха: „Снимки на госпожица Тарант — историята на живота й!“ или „Портрети на ораторката — историята на нейната кариера!“, но те звучаха пискливо и незначително в огромната зала. Рансъм не забеляза кога се заеха няколко от креслата зад катедрата, безразборно, но малко по-късно разпозна дори отдалеч трима от хората там. Жената с правилни черти, лъскави кичури коса и видими дори отдалеч вежди, със сигурност беше госпожа Фариндър, а господинът до нея с бялото палто, чадър и невзрачно лице най-вероятно беше Амария, нейният съпруг. В другия край на редицата се виждаше втора двойка, която Рансъм, незапознат с някои глави от историята на Верена, без изненада разпозна като госпожа Бъридж и нейния син с вид на подлизурко. Изглежда, интересът им към госпожица Тарант не беше мимолетно увлечение, защото и те като Рансъм бяха пристигнали от Ню Йорк да я слушат. Имаше и други хора, които младият мъж не познаваше, насядали тук-там в полукръга, но няколко места все още бяха празни (едно от които несъмнено беше за Олив) и Рансъм си помисли, колкото и да беше напрегнат, че един от столовете трябва да остане празен в знак на почит към госпожица Бърдзай, която присъстваше духом.

Беше си купил снимка на Верена и я намираше за поразително лоша. Купи си също и биографията й, която мнозина виждаше да четат, но я пъхна в джоба си, за да я разгледа по-късно. Не свързваше Верена с това предприемчиво и широко рекламирано начинание. В него долавяше намесата на Олив, борбена, целеустремена, жертваща добрия вкус в името на широката гласност, подчинявайки се на огромната машина за публичност. Независимо дали се беше борила Олив, в събитието се усещаше известна показност, от която страните му още по-силно пламнаха и му се искаше да има достатъчно пари, за да изкупи цялата стока на гласовитите момчета. Изведнъж в залата прозвуча органова музика и Рансъм разбра, че прелюдията е започнала. И това му се стори пълна глупост, но не си даде време да разсъждава, стана от мястото, което си беше избрал близо до края на реда, и застана до една от многобройните врати. Може и да нямаше конкретен план, но вече изпитваше неудържим порив и дори се засрами от временното си колебание. Беше преценил, че Верена, все още скрита за публиката от приятелката си, ще се появи на сцената броени минути преди изпълнението си, затова досега не бе изгубил нищо, чакайки пред сцената. Ала вече беше време да се възползва от възможността. Преди да излезе от залата във фоайето, той спря с гръб към сцената и огледа публиката. Зрителите се бяха умножили, бяха осветени от равномерната светлина на окачените високо газени лампи и в мрачната атмосфера, с каквато винаги се отличават подобни места, публиката му заприлича на огромна вълна, застинала в страховито очакване. Обзе го безпокойство, задето възнамерява да осуети всеобщата наслада от зрелището, и за миг си представи себе си като жертва на свирепата ярост на разочарованата тълпа. Ала при мисълта за опасността прекоси още по-бързо грозните коридори. Планът му вече добиваше конкретни очертания и дори не се наложи Базил да моли за напътствия как да стигне до една конкретна малка врата, която възнамеряваше да отвори. Докато си купуваше билета сутринта, се беше постарал да е от страната на залата, където се намираше гримьорната на изпълнителите. Беше си избрал място в този сектор и вече се намираше недалеч от целта си. Никой не го спря и не го повика. Слушателите на госпожица Тарант продължаваха да се стичат (явно събитието имаше безпрецедентен успех сред публиката) и бяха ангажирали напълно вниманието на разпоредителите. Рансъм отвори врата в дъното на коридора и оттам влезе в малък вестибюл, в който имаше само втора врата срещу него, до която беше застанала фигура. Щом я зърна, той за миг се закова на място.

Беше фигурата на набит полицай с шлем и месингови копчета — полицай, който го очакваше, Рансъм тутакси проумя този факт. Същевременно се досети, че Олив Чансълър е научила за пристигането му и е помолила за закрила този пазител на реда, който пазеше входа, готов да го брани от натрапници. Това донякъде изненада Рансъм, защото беше допускал, че нервната му роднина ще отсъства от къщата през целия ден, че ще бъде при Верена, където и да се намираше убежището й. Все пак изненадата му не беше толкова силна, че да възпре напредъка му за повече от броени секунди, затова Рансъм прекоси залата и застана пред полицая. Отначало никой от двамата не продума, само се измерваха сурово с поглед. Рансъм чуваше органа, който свиреше в залата — звукът долиташе през тънките стени. Звучеше съвсем наблизо и всичко трептеше. Полицаят беше висок мъж, със слабо и бледо лице, прегърбени рамене, малки и неподвижни очи и нещо в устата издуваше бузата му. Рансъм прецени, че мъжът не е много силен, но се надяваше, че и самият той да не е твърде слаб. Не беше тук обаче, за да демонстрира физическата си сила — не му допадаше мисълта за публично сбиване заради Верена, освен ако не го възприемеше от новата гледна точка на Олив за рекламата. Пък и изобщо нямаше да се наложи. Рансъм продължаваше да мълчи, полицаят също, и нещо в начина, по който изминаха тези няколко мига, и в усещането, че Верена е отделена от него само с някаква тънка преграда, му внушиха мисълта, че тя също го очаква, но в друг смисъл, че тя няма нищо общо с тази демонстрация на мощ, че след секунда интуицията ще й подскаже за присъствието му, защото тя се моли богу да бъде спасена, да се избави.

Лице в лице с Олив тя не се осмеляваше, но би дръзнала, ако той държи ръката й. Изведнъж осъзна, че никой друг не е вярвал толкова в него, колкото Олив Чансълър. Сякаш виждаше през вратата ужасния й втренчен във Верена поглед, докато стискаше часовника си в ръка, сякаш виждаше и как Верена отмества очи от нея. Олив би се радвала лекцията да започне още преди час, но това, разбира се, не беше възможно. Рансъм не попита нищо, струваше му се загуба на време, просто след малко каза на полицая:

— Бих искал да поговоря с госпожица Тарант. Бъдете така добър да й предадете визитката ми.

Пазителят на реда, застанал между Рансъм и бравата на вратата, пое подаденото му картонче, бавно прочете името, обърна го да огледа и гърба, после го върна на събеседника си.

— Струва ми се, че няма смисъл — отговори той.

— Откъде знаете? Нямате право да отклонявате молбата ми.

— Имам толкова право, колкото и вие да молите. Вие сте тъкмо човекът, който тя не иска да доближава.

— Не мисля, че госпожица Тарант не иска да я доближавам — отговори Рансъм.

— За нея не знам, не тя ме нае да пазя залата. Имам предвид другата, госпожица Чансълър. Тя организира лекцията.

— И тя ви предупреди да не ме пускате? Пълен абсурд! — искрено възкликна Рансъм.

— Предупреди ме, че нямате работа тук, че не сте наред с главата. А сега най-добре се успокойте! — нареди полицаят.

— Да се успокоя ли? Не съм ли достатъчно спокоен?

— Виждал съм луди, които са досущ като вас. Ако искате да видите ораторката, защо не отидете да седнете в залата при останалите? — Полицаят зачака неподвижно, разумно и предъвквайки отговора на въпроса си.

Рансъм разполагаше само с един отговор:

— Защото не искам просто да я видя. Искам и да поговоря с нея — насаме.

— Да, всички искат насаме — отбеляза полицаят. — На ваше място не бих пропуснал лекцията, ще ви бъде от полза.

— Лекцията ли! — засмя се Рансъм. — Тя няма да се състои.

— Напротив, веднага щом органът спре. — И полицаят додаде по-скоро на себе си; — Защо вече не спира, по дяволите!

— Защото госпожица Тарант е наредила на органиста да продължава да свири.

— И кого е изпратила с това нареждане, моля ви се? — Новият познат на Рансъм влезе в неговия тон. — Не ми се вярва госпожица Чансълър да й е робиня.

— Изпратила е баща си или дори майка си. И те са вътре.

— Откъде знаете? — попита замислено полицаят.

— О, аз знам всичко — увери го Рансъм усмихнат.

— Мисля, че хората не са дошли да слушат органа и ако скоро не спре да свири, ще чуем нещо друго.

— Много скоро ще чуете много неща — отбеляза Рансъм.

Изглежда, самообладанието му направи впечатление на неговия противник, който понаведе глава като ранено животно и изгледа младия мъж изпод рунтавите си вежди.

— Наслушах се на много неща, откакто съм в Бостън.

— О, Бостън е страхотно място — небрежно подметна Рансъм в отговор. Вече не слушаше нито полицая, нито органа, защото от другата страна на вратата се разнесоха гласове. Полицаят не каза нищо повече, само се облегна на вратата и скръсти ръце. Между двамата отново се възцари мълчание. Органът спря.

— Просто ще почакам тук, ако позволите — каза Рансъм. — След малко ще ме повикат.

— И кой ще ви повика?

— Госпожица Тарант, надявам се.

— Преди това ще трябва да се оправи с другата.

Рансъм извади часовника си, който още преди няколко часа беше настроил на бостънско време, и установи, че по време на този разговор минутите са се изнизали устремно и вече е осем и пет.

— Госпожица Чансълър ще трябва да се оправя с публиката — каза той след малко и думите му не бяха празнословие. Вече беше напълно убеден, че в помещението, до което му беше отказан достъп, от известно време се разиграва драма, в която той също беше участник, че там е крайно напрегнато и че няма да приключи без неговата намеса. Тази негова интуитивна увереност укрепна още повече, след като установи, че Верена кара публиката си да я чака. Защо не излизаше на сцената? Защо, освен ако не знаеше, че той е там и не се опитваше да спечели време?

— Мисля, че тя вече излезе на сцената — заяви стражът на вратата, чийто спор с Рансъм някак едностранно и без ни най-малко да навреди на непоклатимостта му, беше преминал във фазата на дружелюбното бъбрене.

— Ако беше излязла, щяхме да чуем аплодисментите на публиката.

— Ей сега ще ги чуем — оповести полицаят.

И се оказа омразно прав, защото публиката сякаш наистина ръкопляскаше. От залата и от балконите се разнесе силен шум — няколко хиляди души тропаха с крака и удряха с чадърите и с бастуните си. На Рансъм му прималя, няколко секунди не откъсваше поглед от очите на полицая. После спокойствието внезапно го заля като вълна и той възкликна:

— Скъпи ми приятелю, това не са аплодисменти, а проява на нетърпение. Не е посрещане, а призив!

Полицаят нито се съгласи с предположението му, нито го отхвърли, просто изду другата си буза и отбеляза:

— Може да й е прилошало.

— О, надявам се да не е така! — нежно рече Рансъм. Тропотът се усилваше все повече, но след минута утихна. Преди това обаче стана ясно, че Рансъм е бил прав за причината. Поведението на тълпата беше предизвикано от нетърпение, не беше поздрав. Той отново погледна часовника си, установи, че са минали още пет минути, и си спомни думите на журналиста на Чарлс Стрийт, че Олив гарантира точността на Верена. Странно, но точно когато Рансъм си спомни за въпросния господин, той влетя от плът и кръв през вратата, силно възбуден.

— Защо тя не излиза на сцената, за бога? Ако иска да ги принуди да я повикат, вече го направи! — Господин Пардън настойчиво местеше поглед от полицая на Рансъм и обратно и беше толкова трескав, че изглежда не позна южняка.

— Може да й е прилошало — отговори полицаят.

— На публиката ще й прилошее! — кресна в отговор журналистът. — Ако й е прилошало, защо не повика лекар? Цял Бостън е в тази зала, длъжна е да говори. Искам да вляза да проверя.

— Не може — лаконично го отряза полицаят.

— Защо да не може, моля? Искам да получа информация за „Веспър“!

— Не може да влезете и толкова! И него не го пускам — додаде полицаят добродушно, сякаш от желание да направи забраната за господин Пардън по-малко оскърбителна.

— Странно, вас трябва да ви пуснат — каза Матиас и за миг погледна Рансъм.

— Може би, ама не го пускат — отговори полицаят.

— Мили боже! — задъхано възкликна господин Пардън. — От самото начало си знаех, че госпожица Чансълър ще оплеска всичко. Къде е господин Файлър? — попита той настойчиво и двамата присъстващи, и никой от двамата конкретно.

— Сигурно е на входа и брои парите — отговори полицаят.

— Може да се наложи да ги върне, ако не внимава!

— Може би. Ще му кажа, ако дойде, но само на него. Май вече е готова — додаде той равнодушно.

Беше доловил неясен шум, който прерасна в поредната експлозия от звуци. Този път със сигурност бяха аплодисменти — пляскането на безброй ръце, примесено с възгласи на безброй гърла. Демонстрацията, макар и впечатляваща, не беше очакваната и много бързо утихна. Господин Пардън се ослушваше с тревожно изражение.

— Мили боже, не можаха ли да я посрещнат по-сърдечно? — провикна се той. — Ще изтичам да видя какво става!

Когато той изчезна, Рансъм попита полицая:

— Кой е господин Файлър?

— Мой стар приятел. Той ръководи госпожица Чансълър.

— Ръководи ли?

— Нея и госпожица Тарант. И двете. Това му е бизнесът.

— В такъв случай да ходи сам да говори пред публика.

— О, той не говори, той е шефът.

В този момент вратата отсреща се отвори и едър разгорещен мъж с къса твърда брада, щръкнала от върха на брадичката, и развято подире му палто, влетя вътре, проклинайки.

— Какви са тези щуротии? Много са изтъркани тези номера!

— Ама тя не е ли на сцената? — попита полицаят.

— На сцената не е госпожица Тарант — каза Рансъм, все едно знаеше всичко по въпроса. Веднага се досети, че това е господин Файлър, агентът на госпожица Чансълър. След това си каза, че въпросната личност със сигурност е предупредена от братовчедка му и ще се опита да припише вината за неочакваното закъснение на Верена на Рансъм или на неговото влияние. Обаче господин Файлър само го изгледа, явно нямаше представа кой е — изглежда, госпожица Чансълър беше преценила, че е по-благоразумно да си държи езика зад зъбите относно Рансъм (освен пред полицая).

— На сцената ли? Не, там е онзи шарлатанин баща й! — провикна се господин Файлър с ръка върху бравата на вратата, допуснат от полицая.

— Лекар ли търси? — попита полицаят безстрастно.

— Ще му изпратя теб, ако не пусне момичето! Да не искаш да ми кажеш, че са се заключили? Ама какви ги вършат?

— Преместиха ключа от онази страна — отговори полицаят, докато господин Файлър обсипваше вратата с порой от силни удари и яростно дърпаше бравата.

— Какъв смисъл има да пазите отпред, след като вратата е заключена? — попита Рансъм.

— За да не правите това — кимна полицая към господин Файлър.

— Както се вижда, намесата ви е много полезна.

— Не знам. Тя все пак трябва да излезе.

Междувременно господин Файлър продължаваше да блъска и да тресе вратата, настояваше веднага да го пуснат и питаше какво искат — публиката да събори залата ли! Разнесе се нов взрив от аплодисменти, явно последвали някакво извинение, някакви тържествени увъртания, поднесени от Селах Тарант. Те заглушиха гласа на агента, а също и объркания отговор, последвал откъм салона. За миг не се чуваше нищо конкретно, вратата остана затворена, а Матиас Пардън се върна във вестибюла.

— Той съобщи, че тя е получила лек световъртеж от напрежението. Ще бъде готова след около три минути.

В това се изразяваше приносът на господа Пардън към кризата. Допълни, че публиката била прелестна, истинска бостънска публика, много добронамерена.

— В залата има огромна тълпа, истинска бостънска публика! — крещеше господин Файлър и блъскаше по вратата. — Занимавал съм се с примадони, занимавал съм се с всякакви феномени, но такова още не ми се беше случвало. Помнете ми думата, госпожици, ако не ми отворите, ще разбия вратата!

— Май няма как да влошите положението повече от това — подметна полицаят на Рансъм и отстъпи встрани безсилно.