Хенри Джеймс
Бостънци (40)

XL

Посрещна го госпожа Луна, както и при първото му посещение на Чарлс Стрийт, само че не по същия начин. Тогава тя знаеше съвсем малко за него, ала днес й беше известно прекалено много и се държеше с него леко оскърбително и презрително, като че ли каквото и да кажеше или да направеше той, щеше да бъде доказателство само за отвратително двуличие и извратеност. Тя си имаше теория, че той се е държал позорно с нея, и Рансъм беше наясно — не с факта, а с теорията, поради което стигна до извода, че възмущението й е също толкова повърхностно, колкото и мненията й, защото ако беше убедена, че той я е оскърбил, или ако имаше някакво достойнство, нямаше изобщо да пожелае да се срещне с него.

Рансъм не застана на прага на госпожица Чансълър без основателна причина, а след като го стори, не можеше да си тръгне, щом като в къщата имаше човек, пред когото може да дръпне речта си. Поръча да предадат името му на госпожа Луна, след като го осведомиха, че е на гости — надяваше се, че все пак има шанс дамата да го приеме, защото смяташе, че отказът е твърде вероятно продължение на писмата, които му беше написала през последните четири-пет месеца. Не ги беше чел внимателно, защото бяха пълни с упреци за негови минали постъпки, които той почти не помнеше. Писмата му досаждаха, защото го занимаваха други неща.

— Изобщо не съм учудена от лошия ви вкус и на грубостта — каза тя още с влизането му в стаята и го изгледа по-строго, отколкото той я смяташе способна.

Схвана критичния намек, че не е ходил да я види още от посещението на сестра й в Ню Йорк. Явно след срещата им у госпожа Бъридж изпитвал към нея антипатия, която сложила край на подобни прояви на внимание. Рансъм не се засмя — беше твърде погълнат от мислите си и притеснен, но отвърна с тон, който явно я подразни не по-малко от евентуална неуместна проява на веселост:

— Мислех, че най-вероятно няма да искате да ме видите.

— И защо да не ви видя, ако реша? Да не мислите, че не ми е все едно дали ви виждам, или не?

— Предположих, че бихте искали, съдейки по писмата ви.

— Тогава защо да откажа?

— Защото така правят жените.

— Жените, жените… Какво знаете за жените!

— Всеки ден научавам по нещичко.

— Явно още не сте се научили да отговаряте на писмата им. Много се учудвам, че не се преструвате, че не сте получили моите.

Рансъм вече се усмихна — възможността да излее раздразнението, което го ядеше отвътре, върна доброто му настроение.

— Какво да ви кажа? Просто ме сразихте. Освен това отговорих на едно.

— На едно? Говорите така, все едно съм написала десетки! — възкликна госпожа Луна.

— Мислех, че точно това сте възнамерявали — да ми окажете честта да ми изпратите колкото може повече писма. Бяха смазващи, а когато един мъж е смазан, това е краят.

— Да, наистина изглеждате на парченца! Радвам се, че повече никога няма да ви видя!

— Вече разбирам защо ме приехте — само за да ми кажете това — отбеляза Рансъм.

— За мен е удоволствие. Връщам се в Европа.

— Нима? Заради образованието на Нютън?

— А, не знам как имате смелост да говорите за това, след като го изоставихте!

— В такъв случай да оставим тази тема и ще ви кажа какво искам.

— Не ме интересува какво искате — отбеляза госпожа Луна. — И дори нямате приличието да ме попитате къде в Европа отивам.

— Какво значение има за мен, след като отплавате от този бряг?

Госпожа Луна се изправи.

— О, каква вежливост! — възкликна тя и се запъти към прозореца — един от прозорците, откъдето Рансъм по препоръка на Олив се бе възхитил на гледката към Бек Бей. Госпожа Луна се загледа натам с вид на човек, който съжалява, че ще остави всичко това. — Твърдо съм решила да узнаете къде отивам — каза тя след малко. — Заминавам за Флоренция.

— Не се тревожете! — отговори той. — Аз ще отида в Рим.

— И ще отнесете там повече арогантност, отколкото са виждали от епохата на императорите.

— Нима императорите са били арогантни освен другите си пороци? Аз пък съм твърдо решен да ви кажа за какво съм дошъл — каза Рансъм. — Нямаше да ви моля, ако можех да помоля някой друг, но съм притиснат от обстоятелствата, а не виждам кой може да ми помогне.

Госпожа Луна се обърна към него с най-искрена насмешка.

— Да ви помогна ли? Помните ли последния път, когато аз помолих вас за помощ?

— Вечерта у госпожа Бъридж ли? Тогава се опитах да помогна. Помня, че ви предложих да стъпите на стол, за да можете да виждате и чувате.

— Какво да виждам и чувам, моля ви? Противното ви увлечение!

— Точно за това искам да поговорим — продължи Рансъм. — Вече знаете всичко и няма да се озадачите, затова се осмелявам да ви попитам.

— Откъде можете да намерите билети за лекцията й довечера ли? Нима не ви е изпратила?

— Уверявам ви, че не идвам в Бостън, за да я чуя — отговори Рансъм с тъга, която госпожа Луна изглежда прие за изтънчено възмущение. — Бих искал да узная къде мога да намеря госпожица Тарант в този момент.

— И смятате, че е тактично да ми задавате този въпрос?

— Не виждам защо не, но знам, че според вас не е така, затова повдигам въпроса пред вас поради една-единствена причина — няма кой друг да ми помогне. Ходих в къщата на родителите на госпожица Тарант в Кеймбридж, но тя е затворена и празна, без признаци на живот. Отидох там най-напред, когато пристигнах днес сутринта, и звъня на тази врата едва след като пътуването ми до Монаднок Плейс се оказа безрезултатно. Прислужницата на сестра ви ме осведоми, че госпожица Тарант не живее в тази къща, но допълни, че госпожа Луна е тук. Надали ви е приятно да ви споменават като заместител, пък и нито аз, нито прислужницата ви смятаме за такъв. Просто реших, че може да опитам. Дори не попитах за госпожица Чансълър, защото тя несъмнено няма да ми даде никаква информация.

Госпожа Луна изслуша този искрен отчет за делата на младия мъж, полуизвърнала глава през рамо към него и вперила в него най-студения поглед от своя арсенал.

— Значи, предлагате да предам доверието на сестра си, така ли?

— По-лошо — предлагам ви да предадете госпожица Тарант.

— Какво ме интересува госпожица Тарант? Не проумявам за какво говорите.

— Наистина ли не знаете къде живее тя? Не сте ли я виждали тук? Нима двете с госпожица Олив не са неразделни?

При тези думи госпожа Луна се обърна към него, скръсти ръце, отметна глава назад и възкликна:

— Вижте какво, Базил Рансъм, никога не съм ви мислела за глупак, но ми се струва, че сте си изгубили ума, откакто ви видях за последен път!

— Няма спор — усмихна се Рансъм.

— Да не искате да кажете, че не знаете всичко, което може да узнае човек за госпожица Тарант?

— Не съм я виждал, нито съм чувал за нея през последните десет седмици. Госпожица Чансълър я скри.

— Как така ще я скрие, като името й е по всички стени и огради в Бостън?

— О, да, забелязах и не се съмнявам, че ще мога да я видя, ако изчакам до довечера. Само че не искам да чакам до довечера. Искам да я видя сега — и то насаме.

— Нима? Много интересно! — провикна се госпожа Луна и се засмя пресекливо. — И по каква работа, моля?

Рансъм се поколеба.

— Предпочитам да не ви казвам.

— Значи, очарователната ви откровеност си има граници! Клети ми братовчеде, много сте наивен. Да не мислите, че давам и пет пари?

Рансъм не отговори на въпроса й, но след минутка продължи:

— Ама честно, госпожо Луна, няма ли да ми помогнете?

— Боже, как ужасно гледате и какви отвратителни думи използвате! „Честно“! Чуйте се само! Като че ли толкова харесвам това същество, че ще искам да го задържа за себе си!

— Не знам, не разбирам — тихо и бавно отвърна Рансъм, но все още с тъжен поглед.

— Като че ли аз разбирам повече! Вие не сте за пример, обаче наистина мисля, че заслужавате по-добра съдба от тази да ви зареже момиче с толкова нисък произход.

— Не съм зарязан. Много я харесвам, но тя никога не е откликвала с взаимност.

На което госпожа Луна отговори с насмешка:

— Странно, че на вашата възраст сте такъв наивник!

Рансъм отвърна само замислено и доста разсеяно:

— Сестра ви наистина е много умна.

— С което искате да кажете, допускам, че аз не съм! — Госпожа Луна неочаквано промени тона си и каза мило и смирено: — Бог ми е свидетел, никога не съм се и преструвала!

Рансъм впери поглед в нея и накрая се досети какъв е смисълът на този променен тон. Изведнъж беше проумяла, че след като портретът на Верена е на витрините на половината магазини, след като реклами за речта й висят по всички огради и предстои голямото събитие, на което тя ще се покаже пред цялата страна, тя дотолкова е повярвала във висшето си предназначение, че скъпият й роднина южняк й изглежда неизгодна партия и може да се счита за отхвърлен. Ако случаят беше такъв, може би имаше смисъл госпожа Луна да поупорства още. Базил много бързо съобрази това, но все пак имаше време да прецени, че най-уместната реплика към събеседницата му би била:

— Кога отплавате за Европа?

— Може би няма да отплавам — отговори госпожа Луна, загледана навън през прозореца.

— А какво ще стане с образованието на Нютън?

— Ще опитам да се задоволя със страната, където вие сте получили своето.

— Не искате ли да го направите гражданин на света?

— О, светът! — промърмори тя, загледана в сгъстяващия се сумрак към светлините на града, чиито отражения започваха да се появяват в Бек Бей. — Толкова ли съм щастлива да бъда гражданка на света?

— Може би все пак ще мога да отида във Флоренция! — подметна Рансъм през смях.

Тя отново се обърна с лице към него, този път бавно, и заяви, че не познава нищо по-странно от неговото състояние — дали не би бил така добър да обясни. С оглед на възможностите, които имал (харесвала го заради тях, не заради нрава му), защо му трябвало да тича подир петоразредна позьорка и толкова да иска да я направи своя? Можел да й отговори, че не й влиза в работата, и тя, разбира се, не можела да възрази, затова признавала, че пита само от интелектуално любопитство и защото човек винаги се измъчва, като се натъкне на такова мъчително противоречие. След нещата, които го беше чувала да обяснява за своите убеждения и теории, за възгледите си относно живота и важните въпроси на бъдещето, би допуснала, че позьорството на госпожица Тарант ще бъде отвратително за него. Нима нейните възгледи не бяха същите като възгледите на Олив, а Рансъм и Олив още от самото начало никак не си бяха допаднали? Госпожа Луна го попита, защото наистина беше озадачена:

— Не знаете ли, че някои хора нямат покой, докато не разрешат загадката?

— Надали сте по-озадачена от мен — отговори Рансъм. — Изглежда, обяснението се крие в същата формула, която толкова успешно приложихте към мен. Вие харесвате възгледите ми, но не и характера ми. Аз презирам възгледите на госпожица Тарант, но характерът й… е, той ми харесва.

Госпожа Луна го гледаше и изглежда чакаше, защото обяснението не й се струваше пълно.

— И само толкова? — попита тя.

— Само колко? — усмихна се Рансъм. После додаде: — Сестра ви ме победи.

— Досетих се, че е победила някой наскоро — изглеждаше толкова весела и щастлива. Надали се дължи само на заминаването ми.

— Значи, изглежда весела и щастлива? — попита Рансъм със свито сърце. Лицето му беше толкова скръбно, когато зададе този въпрос, че госпожа Луна отново се развесели.

— Разбира се, доколкото е възможно тя да бъде весела. Всичко е относително. С такова нетърпение очаква речта на приятелката си довечера, че състоянието й е неописуемо! Не може да седи мирна и три минути, излиза по петнайсет пъти дневно, непрекъснато урежда, дава интервюта, обсъжда, телеграфира и рекламира, такава бюрокрация и търчане, все едно води цяла армия на бойното поле. Какво правят с армиите в Европа? Мобилизират ги, нали? Е, Верена е мобилизирана и това е щабът.

— Вие ще ходите ли в Мюзик Хол довечера?

— За каква ме вземате? Нямам желание някой да ми крещи цял час.

— Не се съмнявам, не се съмнявам, че госпожица Олив е в треска — продължи Рансъм разсеяно. После додаде рязко и с различен тон: — Ако тази къща е щаб, както казвате, как така не сте я виждали?

— Олив ли? Че аз само нея виждам!

— Имах предвид госпожица Тарант. Все някъде трябва да е — и то наблизо, след като ще говори довечера.

— Да не искате да отида да я търся? Само това липсва! — провикна се госпожа Луна. — Ама какво ви става, Базил Рансъм, какво целите? — попита тя много остро. Беше опитала с високомерие, беше опитала и със смирение, но накрая се беше озовала срещу съперник, когото не приемаше сериозно, но въпреки това беше не по-малко неприятен.

Не знам дали Базил Рансъм би се опитал да отговори на въпроса й, ако не се беше появила пречка, но в мига, в който тя изрече думите, завесата на входната врата се отмести и на прага се появи посетител.

— Боже, колко досадно! — възкликна госпожа Луна достатъчно силно, за да бъде чута, и без да помръдва от мястото си, впери неблагосклонно поглед в натрапника — господин, когото Рансъм имаше чувството, че вече е виждал. Беше млад мъж със свежо лице и буйна коса, преждевременно побеляла. Стоеше и се усмихваше на госпожа Луна, невъзмутим от липсата на всякаква любезност. Тя го погледна, сякаш не го познава, а Рансъм се подготви да си тръгва и да остави двамата да се оправят.

— Опасявам се, че не ме помните, макар да сме се виждали преди — дружелюбно каза младият мъж. — Идвах преди седмица и госпожица Чансълър ме представи.

— А, да, но тя не е у дома в момента — отговори неопределено госпожа Луна.

— И аз така разбрах, но не допуснах това да ме възпре. — Младият мъж погледна усмихнато и към Базил Рансъм, с което стана по-приятен в очите на госпожа Луна и сякаш привлече внимание към превъзходството си. — Много искам да получа информация по един въпрос и не се съмнявам, че ще бъдете така добра да ми я дадете.

— Сега си спомням… вие работите в пресата — каза госпожа Луна. Рансъм също си беше спомнил кой е младият мъж. Присъстваше на прословутото събиране у госпожица Бърдзай, където доктор Пранс го беше описала като блестящ журналист.

Той достойно прие определението, което му даде госпожа Луна, и продължи да се усмихва на Рансъм (сякаш и той си беше спомнил кой е), изричайки думата, която обясни всичко:

— Аз съм от „Веспър“, нали сте чували? — И продължи: — Е, госпожо Луна, не ме интересува, няма да ви оставя на мира, искаме да научим последните новини за госпожица Верена и те трябва да излязат от тази къща.

— О, за бога! — промърмори Рансъм под носа си и взе шапката си.

— Госпожица Чансълър я е скрила. Обиколих целия град да я търся, но дори баща й не я е виждал цяла седмица. Получихме неговите мисли по въпроса — никак не е трудно, — обаче не ни трябват те.

— А какво искате? — почувства се длъжен да попита Рансъм, след като господин Пардън (спомни си дори името) се представи достатъчно.

— Искаме да разберем как се чувства тя преди тази вечер, напрегната ли е, какво очаква, как ще изглежда, с какво ще бъде облечена в шест часа. Господи! Ако можех да я видя, щях да разбера какво искам, тя също, допускам! — възкликна господин Пардън. — Разберете, госпожо Луна, неестествено е да не го иска човек. Повече няма да ви разпитвам къде е тя, защото ще ви се стори твърде нахално, след като тя желае да се усамоти. Макар че според мен допуска грешка. Ние бихме могли да използваме тези последни часове с неясна полза! Не може ли поне да ми дадете някои лични подробности — каквито обичат хората? Какво ще вечеря? Или пък ще говори на гладно?

— Ама моля ви, господине, изобщо не ме интересува. Нямам нищо общо с тази работа! — гневно се провикна госпожа Луна.

Репортерът се вторачи в нея, после нетърпеливо каза:

— Нямате нищо общо, значи — не одобрявате, така ли? — и вече бъркаше в страничния си джоб за бележника.

— Бог да ни е на помощ! — възкликна госпожа Луна и въпреки неприятното усещане, че всичко, което се стреми да избегне, бързо се стоварва върху главата на момичето, Рансъм избухна в циничен смях.

— О, дайте воля на протеста си, госпожо. Дайте ни поне нещичко! — продължи господин Пардън. — Протест от тази къща ще бъде очарователна подробност. Трябва ни, нямаме нищо друго! Читателите ни се интересуват от сестра ви почти колкото от госпожица Верена, знаят прекрасно колко силна е подкрепата й. Много ще се радвам да запиша: „Какво мисли семейството на госпожица Чансълър“ — вече си представям заглавието.

Госпожа Луна се отпусна тежко в най-близкия стол, простена и закри лицето си с ръце.

— Бог да ми е на помощ, радвам се, че заминавам за Европа!

— Това е поредната подробност — всичко има значение — отбеляза Матиас Пардън и бързо си записа в бележника. — Позволете да попитам дали заминавате в Европа, защото не одобрявате възгледите на сестра си?

Госпожа Луна отново скочи на крак и изтръгна бележника от ръката му.

— Ако имате наглостта да публикувате дори една дума за мен или да споменете името ми във вестника, ще дойда в редакцията ви и ще направя невероятна сцена!

— Скъпа госпожо, това би било божи дар за нас! — възкликна въодушевено господин Пардън, но прибра бележника в джоба си.

— Навсякъде ли търсихте госпожица Тарант? — попита го Базил Рансъм.

Щом чу този въпрос, господин Пардън му хвърли поглед, изпълнен с внезапно лукавство — съзря в него конкурент. Затова Рансъм додаде:

— Не се тревожете, не съм репортер!

— Все за нещо сте пристигнали от Ню Йорк.

— Да, но не като представител на вестник.

— Бързо се надушихте — промърмори възмутено госпожа Луна.

— Ами ходих навсякъде, където ми хрумна — отговори господин Пардън. — Душих около агента на сестра ви, но не успях да поговоря с него. Подозирам, че играе своя игра. Госпожица Чансълър ми каза — както госпожа Луна сигурно помни, — че няма да бъде тук цяла седмица и че предпочита да не ми казва нито къде, нито как ще прекара времето преди паметната вечер. Разбира се, аз я уверих, че ще науча, ако мога, както сигурно помните разговора ни по темата — каза той на госпожа Луна. — Открито я предупредих, че ако не внимават, ще прекалят с потайността. Доктор Тарант не беше никак доволен от нея. Все пак направих всичко по силите си с материала, за който отговарях, и „Веспър“ осведоми публиката, че местонахождението на госпожица Тарант е най-голямата загадка на сезона. Трудно ще заблудиш „Веспър“.

— Страх ме е да си отворя устата във ваше присъствие — обади се госпожа Луна, — но трябва да изтъкна, че сестра ми е проявила необичайна общителност. Казала ви е толкова много, че дъхът ми секва.

— Длъжен съм да ви изпитам, може пък да знаете нещо — невъзмутимо отговори Матиас Пардън. — Не е честно, защото всъщност нищо не ви е известно. Госпожица Чансълър се е променила, съществено се е променила, защото преди година-две тя беше буквално недостъпна. След като успях да накарам нея да омекне, защо да не успея и с вас, госпожо? Тя съзнава, че в момента мога да й помогна, и тъй като не съм злобен, съм готов наистина да й помогна с каквото мога. Проблемът е, че още не ми се доверява, не ме допуска. Така или иначе — продължи той и се обърна конкретно към Рансъм, — преди половин час в Хол не знаеха нищо за госпожица Тарант с изключение на факта, че преди около месец тя отишла там заедно с госпожица Чансълър, за да изпробва гласа си, който звънял в цялата зала като сребро, и че госпожица Чансълър гарантира абсолютната й точност довечера.

— Е, това е всичко необходимо — подметна Рансъм напосоки и протегна ръка за сбогом на госпожа Луна.

— Напускате ли ме вече? — попита тя и го удостои с поглед, който би смутил всеки зрител, който не е репортер на „Веспър“.

— Имам да върша много неща, налага се да ме извините. — Беше напрегнат, не го свърташе, сърцето му туптеше по-бързо от обикновено и не изпитваше грам угризение, че ще я остави сама да се отърве от господин Пардън.

Господинът продължаваше да се намесва в разговора вероятно с надеждата, че ако се позабави, ще се появи или госпожица Тарант, или госпожица Чансълър.

— Всички места в залата са продадени, очаква се огромна публика. Ето какво се случва, когато нашата бостънска публика прегърне някоя идея! — възкликна господин Пардън.

Единственото желание на Рансъм беше да се измъкне и за да улесни освобождението си, като намекне, че така ще я види отново, на излизане каза лицемерно на госпожа Луна:

— По-добре елате довечера.

— Не ми харесва бостънската публика, не ми харесва и идеята! — отговори тя.

— Да не искате да кажете, че няма да ходите? — възкликна господин Пардън ококорен и тупна с ръце джобовете си. — Не я ли смятате за гениална?

Госпожа Луна беше ужасно изморена и раздразнението, че Рансъм й се изплъзва, явно потънал в мисли за Верена, и я оставя лице в лице с противния вестникар, чието присъствие правеше невъзможен разпаления й протест — раздразнението, че всичко и всеки й се подиграва и не застава на нейна страна, беше толкова силно, че тя изгуби самообладание и устните й необмислено отрониха:

— Не, разбира се, според мен тя е примитивна идиотка!

— О, госпожо, никога не бих си позволил да отпечатам това! — чу Рансъм укора на господин Пардън, докато напускаше вестибюла.