Хенри Джеймс
Бостънци (4)

IV

Още преди да потеглят, Олив го предупреди, че ще пристигнат по-рано — искала да се види с госпожица Бърдзай насаме, преди да са дошли останалите. Просто така, да се възползва от шанса да я види, защото госпожица Бърдзай винаги била заета с други хора. Тя прие госпожица Чансълър във вестибюла на сградата с изпъкнала фасада, над чиято врата в златно беше изписана едра огромна цифра — 756, а на един от прозорците на приземния етаж висеше тенекиена табелка с името на лекарка (Мери Дж. Пранс). Цялата постройка изглеждаше някак странно нова и едновременно избеляла — сякаш налегната от съвременна умора — подобно на стоки, намалени след дълъг престой във витрината. Вестибюлът беше много тесен, значителна част от него заемаше голяма закачалка за шапки, на която вече висяха няколко палта и шалове, а останалото място даваше възможност на госпожица Бърдзай да маневрира.

Тя се промъкна с рамото напред покрай гостите си и най-накрая се обърна да им отвори врата към вътрешността на къщата, която обаче се оказа заключена отвътре. Беше дребничка старица с огромна глава. Рансъм забеляза най-напред широкото, открито, изпъкнало и прямо чело над чифт слаби, мили, изморени очи. Носеше шапчица, която, аха, да падне и която госпожица Бърдзай безуспешно се опитваше да закрепи, като току опипваше несръчно и бързо, докато говореше. Имаше тъжно, бледо и благо лице, което (такова беше и въздействието от цялата й глава) изглеждаше размазано и с неясни очертания, като накиснато в бавен разтворител. Дългогодишната й отдаденост на филантропията не бе подчертала чертите й, а бе заличила преходите между тях, изразителността им. Вълните на състрадание, на въодушевление ги бяха загладили по същия начин, по който вълните на времето заглаждат повърхността на старите мраморни статуи, постепенно отмивайки острите ръбове, детайлите. Плахата й, тънка усмивка беше почти незабележима на едрото лице. Беше само ескиз на усмивка, вноска по голям дълг, който беше длъжна да плати, и сякаш внушаваше, че жената би се усмихвала по-често, ако има време, но и бездруго е съвсем ясно, че е хрисимо създание, което лесно можеш да измамиш.

Винаги се обличаше по един и същ начин: носеше свободна черна жилетка с дълбоки джобове, натъпкани с листове, паметни бележки от обемна кореспонденция, а под жилетката — къса вълнена рокля. Дължината на тази семпла дреха беше единственият начин, по който госпожица Бърдзай съумяваше да внуши, че е делова жена, че желае да има свобода за действие. В действителност тя принадлежеше към Лигата на късите поли, тъй като по принцип членуваше във всяка лига, основана с каквато и да е цел. И въпреки това беше объркана, разхвърляна, непоследователна и безсистемна възрастна жена, чиято благотворителност беше безгранична и вървеше ръка за ръка с нейната доверчивост, и която след петдесет години хуманитарни мисии познаваше човешките си събратя по-малко, ако това изобщо е възможно, отколкото в деня, когато се беше заела да доказва колко несправедливо е общественото устройство. Базил Рансъм знаеше съвсем малко за живота на хора като нея, но за него тя беше квинтесенцията на една прослойка, на многобройни социалисти, имена и случки, за които беше чувал и които изникнаха зад нейния образ в спомените му. Госпожица Бърдзай изглеждаше като човек, прекарал целия си живот по трибуните, в зали, по събрания и фаланстери, дори повехналото й лице изглеждаше озарено и поради навика й да го извива нагоре тя сякаш постоянно гледаше някакъв оратор и се опитваше да поеме глътка въздух в задушната атмосфера, в която обикновено се обсъждат обществените реформи. Не спираше да говори с глас като развален звънец на входна врата, а когато госпожица Чансълър обясни, че е довела господин Рансъм, защото много искал да се запознае с госпожа Фариндър, домакинята подаде на младия мъж деликатната си, поизцапана, демократична ръка и го изгледа мило, но без най-малък намек за избирателно отношение спрямо други хора, които не бяха имали късмет (което вероятно бе несправедливо) да присъстват на такова интересно мероприятие. Още тогава му се стори много бедна, но едва впоследствие научи, че цял живот не е имала пукната пара. Никой нямаше представа как живее тази жена, защото, получеше ли отнякъде пари, тутакси ги даваше на някой негър или беглец. Надали имаше толкова непридирчиво същество като нея, но като цяло, тя предпочиташе тези две прослойки на човешката раса. След Гражданската война се лиши от основното си занимание, защото преди това най-хубавите часове от живота си прекара с радостната увереност, че подпомага бягството на робите от Юга. Интересно дали дълбоко в сърцето си, просто в името на това вълнение, не й се искаше чернокожите отново да са роби. По същия начин страдаше от отхвърлянето на деспотични режими в Европа, защото през последните години голяма част от романтиката в живота й бе свързана със старанието да облекчава тежкия изгнанически живот на прогонени дисиденти. Бегълците бяха неимоверно ценни за нея, тя все се мъчеше да набере средства за някой мъртвешки блед поляк или да осигури обучение за италианец без риза на гърба. Говореше се, че навремето някакъв италианец спечелил любовта й, ала изчезнал, след като я ограбил до шушка. Тази история обаче беше апокрифна, защото всъщност госпожица Бърдзай не притежаваше нищо, пък и беше крайно съмнително дали изобщо е способна на лични увлечения. Дори по онова време единствената й любов бяха различните каузи, а единственият й копнеж беше еманципацията. Ала тогава беше най-щастлива, защото каузите бяха въплътени в чужденци (какво друго бяха африканците?), а има ли нещо по-примамливо?

Тъкмо беше слязла да се види с доктор Пранс, да провери дали тя не би искала да се качи. Само че нея я нямаше в стаята й — сигурно лекарката беше на вечеря, хранеше се в пансион на няколко пресечки от къщата. Госпожица Бърдзай изрази надежда, че госпожица Чансълър вече е вечеряла; самата тя щеше да има предостатъчно време за това, защото още никой не беше дошъл — не проумявала защо закъсняват толкова. Рансъм разбра, че дрехите на закачалката явно не са признак, че приятелите на госпожица Бърдзай са се събрали. Ако беше влязъл още по-навътре, щеше да забележи, че къщата е от онези места, където в коридора неизменно висят някакви загадъчни дрехи. Посетителите на госпожица Бърдзай, на доктор Пранс и на другите наематели — защото къщата на номер 756 имаше няколко обитатели и границите на личното пространство бяха доста неясно очертани — нерядко забравяха неща, които по-късно идваха да си потърсят. Много от тях носеха торби и плетени чанти и все се чудеха къде да ги оставят. Духът на този дом бе намерил отражение и в апартамента на госпожица Бърдзай, където в момента влизаха гостите й и където към тях щяха да се присъединят останалите членове на обкръжението на милата дама. Всъщност жилището допълваше образа на стопанката си, ако изобщо е възможно нещо да допълни образа на тази безформена възрастна жена с вид на купа сено. Ала празният й, дълъг и немарлив вестибюл (чиято форма беше досущ като този на госпожица Чансълър) показваше, че стопанката няма други нужди освен моралните и че цялата й история е изтъкана от личните й симпатии. Помещението беше осветено от малка газена лампа със силен пламък, който изглеждаше бял и безличен. Дори Базил Рансъм остана поразен от неговата безличност и си каза, че на братовчедка му явно й е влязъл голям бръмбар в главата, след като харесва тази къща. Тогава той не знаеше, пък и никога не разбра, че тя ненавижда къщата от дън душа и че макар да бе отдадена на занимания, които неизменно я излагат на опасността да бъде нападната или ранена, най-дълбоко страдание й причинява накърняването на вкуса й. Опитала се беше да превъзмогне този дразнител, да убеди сама себе си, че вкусът е лекомислие, предрешено като познание, но чувствителността не й даваше покой и я караше да се пита дали липсата на приятна обстановка е задължителен спътник на старанията в името на човечеството. Госпожица Бърдзай винаги се стараеше да намира работа, уроци по рисуване, поръчки за портрети за бедни художници от чужбина, в чийто талант се кълнеше безрезервно, но в действителност не притежаваше никакъв усет за художествената или декоративната страна на живота.

Към девет часа светлината на съскащите горелки озари внушителната фигура на госпожа Фариндър, която би допринесла за отрицателния отговор на въпроса на госпожица Чансълър. Беше пищна красива жена, чиято грубоватост беше посмекчена от излъчването й на успяла личност. Носеше шумоляща рокля (явно не беше безразлична към добрия вкус), имаше гъста и лъскава черна коса, а ръцете й бяха скръстени, сякаш за да покажат, че в кариера като нейната почивката е толкова драгоценна, колкото и кратка. Чертите й бяха правилни като на красива и ведра маска, повдигаща въпрос с предизвестен отговор: нима е възможно лице с толкова правилни черти да бъде лишено от благородство. Правилните черти и благородството бяха безспорни, поради което госпожа Фариндър определено беше впечатляваща. Притежаваше гладкостта на литография и бе смесица от американска матрона и обществена личност. Големите й, студени и спокойни очи бяха придобили характерна сдържаност, дължаща се на навика й да ги свежда от ораторската катедра към морето от глави на публиката, докато изтъкнатата им притежателка приема хвалебствията на най-видните граждани. Почти неизменно госпожа Фариндър се държеше като човек, който не обича да го прекъсват. Говореше бавно и отчетливо, с видимо чувство за огромна отговорност, произнасяше всяка сричка на всяка дума, за да бъде пределно ясна. Ако по време на разговор с нея човек се опиташе да приеме нещо за даденост или да избърза с няколко стъпки, тя млъкваше, вперваше в него студен и търпелив поглед, сякаш прекрасно познаваше този номер, и после продължаваше в собствения си отмерен ритъм. Говореше за въздържанието и за правата на жените, а целта, за чието постигане работеше, беше да осигури на всяка жена в страната правото на глас и да отнеме от ръката на всеки мъж чашата с алкохол. Беше известна с изисканите си обноски и като въплъщение на семейни добродетели и изисканост. С две думи, беше блестящо доказателство, че ако жените се качат на трибуната, това не вреди непременно на семейното огнище. Беше омъжена и съпругът й се казваше Амарая.

Доктор Пранс се бе върнала от вечеря и се появи в отговор на звънливата покана на госпожица Бърдзай, отправена няколкократно надолу по стълбите към вестибюла, за да привлече внимание. Лекарката се оказа обикновена и слабичка млада жена, с къса коса и лорнет, която се озърташе с късогледо неодобрение и с надежда никой да не очаква от нея да прави обобщения или да присъства с друга цел, освен вежливо да провери какво иска този път госпожица Бърдзай. Към девет часа вече бяха пристигнали още двайсетина души, които се разположиха по столовете, подредени покрай стените на дългата и гола стая, напомняща на огромен трамвай. В апартамента нямаше почти нищо друго освен въпросните столове, много от които изглеждаха като взети назаем и подсказваха, че стаите на горните етажи най-вероятно са празни; една-две маси с изсветлял мраморен плот, няколко книги и натрупани в ъглите вестници. Рансъм вече лично се убеди, че явно не предстои някаква страхотна веселба. Присъстващите не общуваха оживено помежду си и повечето дори сякаш не се познаваха. Седяха, все едно чакат нещо, и хвърляха коси и мълчаливи погледи към госпожа Фариндър, явно с впечатлението, че, за щастие, не са тук, за да се веселят. Жените, които бяха много по-многобройни, бяха с бонета като госпожица Чансълър, а мъжете бяха с работно облекло или с поовехтели палта. Двама-трима не бяха събули галошите си и в близост до тях се усещаше мирисът на каучук. Госпожица Бърдзай обаче изобщо не забелязваше такива неща, не усещаше нито миризмите, нито вкуса на храната. Повечето й приятели имаха притеснен и измъчен вид, но имаше и няколко различни лица — спокойни и дори румени. Базил Рансъм се чудеше кои са тези хора, имаше само най-обща представа, че са медиуми, комунисти, вегетарианци. Госпожица Бърдзай не спираше да обикаля присъстващите с въпроси и разсеяни прояви на внимание, присядаше до повечето хора и на свой ред им отговаряше „Да, да“ неопределено и мило, тършуваше за листовете в джобовете на широката си дреха, наместваше шапчицата и очилата, чудейки се най-вече какво я беше накарало да събере на едно място всички тези хора. След това си спомни, че събитието е свързано с госпожа Фариндър, че тази сладкодумна жена е обещала да удостои присъстващите с подробности за последната си кампания и евентуално дори да нахвърля намеренията си за предстоящата зима. Именно това бе дошла да чуе госпожица Олив Чансълър, това интригуваше и тъмноокия млад мъж (приличаше на гений), който беше довела със себе си. Госпожица Бърдзай се върна при прочутата ораторка, която снизходително бе удостоила с вниманието си госпожица Чансълър, свита на тясно местенце, само и само да е близо до гостенката, и седнала със сключени ръце и съсредоточено въпросително изражение, за разлика от свободното и волево поведение на госпожа Фариндър. Обиколката на домакинята беше прекъсната от пристигането на нови почитатели — не подозираше, че е споменала за събитието пред толкова много хора, помнеше само на кого е забравила да каже — а това несъмнено беше доказателство за интереса към делото на госпожа Фариндър. Току-що бяха влезли доктор Тарант, съпругата му и дъщеря им Верена. Той лекуваше с хипноза, а жена му беше от стар аболиционистки род. Госпожица Бърдзай удостои със сухата си, тънка усмивка дъщерята, която виждаше за пръв път, и си каза, че тя несъмнено е забележително гениална — произходът й беше гаранция за това. Госпожица Бърдзай откриваше гении къде ли не. Селах Тарант чудодейно лекуваше с хипноза, а собствените й познати бяха страшно многобройни — само да решат да му се доверят. Съпругата му беше дъщеря на Ейбрахам Грийнстрийт и цели трийсет дни беше укривала в дома си избягал роб. Случило се беше преди години, когато дъщерята сигурно е била съвсем мъничка, но нима майчиното благородство не бе предизвикало появата на дъга над люлката й, нима не бе наследила някаква дарба? Момичето беше много красиво, нищо че бе червенокосо.