Хенри Джеймс
Бостънци (39)

XXXIX

Срещна се с доктор Пранс в селото на следващата сутрин и още щом я зърна, разбра, че неизбежното се е случило в дома на госпожица Чансълър. Не че лекарката имаше погребално изражение, но лицето й издаваше, че в момента не й е до риболов. Госпожица Бърдзай беше изгубила съзнание кротко предната вечер, около час-два след посещението на Рансъм. Бяха внесли креслото й в къщата, можели само да изчакат края. Госпожица Чансълър и госпожица Тарант седели до нея, без да помръдват, хванали ръцете й в своите, докато старицата кротко угаснала към осем вечерта. Славна смърт. Доктор Пранс намекна, че не е виждала по-навременна кончина. Добави, че покойната била добра жена, от старата закалка. Това беше единственото посмъртно слово за госпожица Бърдзай, което Базил Рансъм щеше да чуе. Той запази спомена за нейната простичка и смирена смърт и през следващите дни неведнъж си казваше, че отсъствието на помпозност и скромността на кариерата й бяха белязали и кончината й. Тя беше доста известна, дейна, ревностна и буквално вездесъща, беше напълно отдадена на благотворителността, на каузите и на вярата си, а единствените хора, за които смъртта й сякаш имаше някакво значение, бяха трите жени в малката къща на Кейп Код. Рансъм научи от доктор Пранс, че тленните останки ще бъдат погребани в малкото гробище в Мармиън, откъдето между надгробните плочи на моряци и рибари се откриваше гледка към морето, което старицата толкова обичаше да съзерцава приживе. Беше видяла мястото малко след пристигането им, когато още можеше да се придвижва, и бе отронила, че сигурно е приятно човек да почива там. Не беше конкретна молба, на госпожица Бърдзай не бе хрумнало в края на дните си да настоява за нещо или да отправи за пръв път от осемдесет години насам лично искане. Обаче Верена и Олив Чансълър бяха възприели думите й като одобрение на това спокойно кътче в многострадалния свят, изпречило се пред погледа на изтощен поклонник.

През деня Рансъм получи бележка от пет реда от Верена, с която го осведомяваше, че за момента не бива да очаква да се срещат. Нуждаела се от спокойствие, за да премисли нещата. После му препоръчваше да напусне околността за три-четири дни — наоколо имало много красиви стари места, които си заслужавало да разгледа. Рансъм сериозно се замисли над писмото й и реши, че ще прояви ужасно лош вкус, ако незабавно не изчезне. Знаеше, че в очите на Олив Чансълър поведението му вече беше белязано с това клеймо, поради което беше безполезно да смята, че може да я разочарова повече. Искаше обаче да създаде у Верена впечатлението, че е готов да направи всичко, за да я зарадва, освен да се откаже от нея. Затова приготви багажа си с усещането, че прави красив жест и проявява върховна дипломатичност. Заминаването доказваше пред самия него колко сигурен се чувства, колко беше уверен, че колкото и да се гърчи тя в хватката му, той стиска здраво. Емоцията, която Верена бе изразила, докато стоеше на колене до госпожица Бърдзай, беше само неволна реакция. Той си каза, че вероятно ще последват още много, преди тя да се успокои. Жена, която слуша, е погубена, гласи стара поговорка, а какво друго правеше Верена през последните три седмици, ако не да слуша? Немного дълго всеки ден, но с внимание, за което бе показателен и фактът, че тя не напусна Мармиън. Не му беше споменавала, че Олив иска да я отведе, но не беше и нужно — той знаеше, че ако Верена е останала, то е, защото така предпочита. Вероятно тя си мислеше, че се съпротивлява, но ако не се съпротивляваше по-силно, отколкото досега, Рансъм щеше да продължи да вярва в успеха си. Смяташе искрената си молба към него да замине за няколко дни за проява на борбеност, но всъщност той почти не усети удара. Ласкаеше се с мисълта, че се държи тактично с жените, и беше сигурен, че Верена ще бъде впечатлена от това негово качество, когато прочете бележката, която й пишеше в отговор на нейната, за да я осведоми, че заминава за Провинстаун. Тъй като под неблагонадеждния му покрив нямаше никой, на когото да повери посланието си — в хотела в Мармиън човек сам трябваше да носи писмата си, — той отиде в селската поща, за да помоли да пуснат писмото в кутията на госпожица Чансълър. Там срещна доктор Пранс за втори път този ден — пускаше писмата, с които Олив осведомяваше малцината приятели на госпожица Бърдзай за времето и мястото на погребението й. Младата дама се беше затворила с Верена и доктор Пранс беше поела деловите въпроси. Рансъм отбеляза мислено, че тя ще се справи с поръченията си делово и бързо, но това не променяше преценката му за пола, чиято представителка в известен смисъл беше и тя. Осведоми я, че ще отсъства за няколко дни, и изрази дружелюбна надежда, че ще я завари в Мармиън при завръщането си.

Будните й очи се взряха в него за миг, сякаш за да види дали е сериозен, после му отговори:

— Вероятно допускате, че мога да правя каквото пожелая, но не е така.

— Искате да кажете, че трябва да се връщате на работа ли?

— Ами да, домът ми в града е празен.

— Както всеки друг дом. По-добре останете до края на сезона.

— За мен няма сезони. Трябва да се погрижа за графика си. Стоях тук само заради нея.

— В такъв случай довиждане — каза Рансъм. — Ще запазя спомен за нашите излети. И ви пожелавам всякакви професионални успехи.

— Точно затова искам да се върна — отговори доктор Пранс с типичната си сдържаност. Искаше му се да я попита за Верена, но докато се колебаеше как да формулира въпроса, тя отбеляза, явно с желание да го зарадва на раздяла: — Е, надявам се да останете верен на убежденията си.

— На убежденията си ли, госпожице Пранс? Сигурен съм, че не съм ви споменавал за тях. — Сетне Рансъм додаде: — Как е госпожица Тарант днес? Успокои ли се?

— О, не, изобщо не е спокойна — категорично отговори доктор Пранс.

— Емоционална възбуда ли имате предвид?

— Не говори, не помръдва. Също като госпожица Чансълър. Седят безмълвно като часови. Но се чува как тишината трепти.

— Трепти ли?

— Да, крайно напрегнати са.

Както вече казах, Рансъм беше спокоен, но не успя да разбере дали състоянието на двете жени в къщата е добър знак за него. Много му се искаше да попита доктор Пранс дали според нея той можеше да разчита на Верена, но се стесняваше, защото двамата с лекарката не бяха засягали темата за отношенията му с госпожица Тарант. Освен това не искаше да задава въпрос, който повече или по-малко издава съмнение. Затова взе компромисно решение да се поинтересува косвено и най-общо за Олив и така да подразбере останалото.

— Какво мислите за госпожица Чансълър, как ви се струва?

Доктор Пранс се позамисли — прекрасно съзнаваше, че въпросът му е натоварен с повече от очевидния смисъл.

— Ами отслабнала е — отговори тя, а Рансъм се извърна обезсърчен и си каза, че май наистина е най-добре дребната лекарка да се върне към графика си.

Справи се прекрасно с положението, остана в Провинстаун една седмица, вдишваше превъзходния въздух, изпуши безброй пури и се излежава по древните пристани, които бяха обрасли с гъста трева и още по-силно от Мармиън създаваха впечатлението за западнало величие. И той като приятелите си от Бостън беше много напрегнат — понякога му се искаше да се втурне обратно към брега на онова заливче, а гласове във въздуха му нашепваха, че по време на отсъствието си ще бъде надхитрен. Въпреки това остана толкова време, колкото си беше наумил, като се успокояваше с мисълта, че няма как да му избягат, освен ако не заминат за Европа, което надали щяха да сторят. Ако госпожица Олив се опиташе да скрие Верена някъде в Щатите, той щеше да я открие, но признаваше, че бягство в Европа би го затруднило, защото не разполагаше с достатъчно пари да ги последва. Слабо вероятно беше обаче те да прекосят Атлантика в навечерието на планирания дебют на Верена в Мюзик Хол. Преди да се завърне в Мармиън, той писа на младата дама, за да я извести за предстоящата си поява и за да й каже, че ще я очаква за среща на следващия ден. Надяваше се да извлече от този ден възможно най-много. Предостатъчно му беше мъчителното очакване на нощта, не можеше да протака повече. Върна се от Провинстаун със следобедния влак и вечерта се увери, че бостънките не са напуснали градчето. Прозорците на къщата под брястовете светеха. Той стоеше на същото място, където беше стоял с доктор Пранс онази вечер, докато слушаше гласа на Верена, която репетираше речта си. Този път гласът й не се чуваше — нямаше никакъв звук, единственият признак на живот бяха светещите лампи. Явно къщата все още тънеше в мълчанието, описано от доктор Пранс. Рансъм смяташе, че проявява огромно благородство, като не настоява за незабавна среща с Верена. Тя не отговори на бележката му, но на следващия ден дойде на срещата в предложения от него час. Видя я да се приближава по пътя, облечена с бяла рокля, разтворила голям чадър, и отново отбеляза мислено колко му харесва походката й. Слиса го обаче изражението й и онова, което вещаеше — пребледняла, със зачервени очи, по-сериозна от всякога, явно бе прекарала отсъствието му в плач. Ала още от първите й думи стана ясно, че не е плакала за него.

— Идвам само да ви кажа, че е напълно невъзможно! Премислих всичко, дадох си много време и това е отговорът ми — окончателно и категорично. Трябва да го приемете, друг няма да има!

Базил Рансъм се намръщи уплашено.

— Но защо, моля ви?

— Защото не мога, не мога, не мога — повтори тя разпалено с разкривено лице.

— Проклятие! — промърмори младият мъж. Грабна ръката й, преметна я през своята и я принуди да тръгне с него по пътя.

Същия следобед Олив Чансълър излезе от къщата си и дълго време скита по брега. Разглеждаше залива, платната, които се мяркаха върху синята вода и се плъзгаха по вятъра и светлината — интригуваха я като никога преди. Съдбата беше решила Олив никога да не забрави този ден — знаеше, че ще бъде най-тъжният, най-болезненият ден в живота й. Вече не беше в плен на безпокойство и на мъчителен страх както в Ню Йорк, когато Базил Рансъм отмъкна Верена в парка, за да я направи своя, но сърцето й беше печално и натежало, беше потънала в жестока меланхолия и беше онемяла от отчаяние. Беше изразходвала яростния си ужас, парещата си мъка и сега бе твърде изтощена, за да се противопоставя на съдбата. Сякаш се беше примирила, сякаш бродеше в този прелестен следобед, знаейки, че „десетте минути“, които Верена я беше осведомила, че възнамерява да предостави на господин Рансъм сутринта, неочаквано се бяха превърнали в цял един ден. Бяха излезли заедно да се повозят на лодка.

Един от жителите на селото, от когото бяха наели малкия плавателен съд, по молба на Верена изпрати сина си да осведоми за това госпожица Чансълър. Тя не разбра дали са взели със себе си лодкаря. Дори когато получи информацията, нервите на Олив не се обтегнаха до краен предел, както тогава, по време на разходката им в Ню Йорк. Много се бе променила оттогава. Не беше хукнала навън като обезумяла, за да крачи по брега и да се провиква към хората във всяка минаваща лодка да помолят младата дама, която плава някъде в залива заедно с тъмен дългокос господин, да се върне незабавно. Тъкмо обратното, след първия остър спазъм на болката, която изпита от новината, тя си намери работа в къщата, написа сутрешните си писма, прегледа сметките, както се канеше от доста време. Искаше да не мисли, защото знаеше до какви отвратителни изводи ще стигне. Свеждаха се основно до факта, че на Верена вече не може да се има доверие. Предната нощ й се беше заклела с изтерзано ангелско лице, че е направила избора си, че тяхното приятелство и работата им са по-важни за нея от всеки друг живот, който би могла да води, че е дълбоко убедена, че откаже ли се от тези свещени неща, просто ще умре от разкаяние и срам. Възнамерявала да се срещне с господин Рансъм само още веднъж за десет минути, за да му каже няколко безспорни истини, а после двете щели да се върнат към предишния си щастлив и ползотворен живот, щели да се отдадат още по-енергично на великолепната си кауза. Олив забеляза колко се разстрои Верена от смъртта на госпожица Бърдзай, как при вида на величественото и същевременно скромно оттегляне от сцената на тази невероятна жена, девойката отново се отдаде на духа на най-съкровените часове, които бяха прекарали заедно, у нея отново се разпали вярата, че дребната лична радост не може да се сравни със сладостта на това да работиш за хората, които страдат и продължават да чакат. Ето защо Олив повярва, че отново може да разчита на нея, но съзнаваше също, че Верена е много напрегната и омаломощена след ужасното си лично изпитание. О, Олив знаеше, че тя го обича — разбра от ожесточението, с което се бореше клетото момиче, й и отдаде заслуженото, като повярва на твърденията й, на искреността на усилията й. Макар да бе изтормозена и огорчена, Олив Чансълър все още предпочиташе да бъде непоклатимо справедлива, затова изпитваше неизразима жал към Верена, смяташе я за жертва на зла магия и пазеше цялото си презрение и ненавист за причинителя на общото им нещастие. Ако Верена се беше качила в лодка с него половин час след заканата си да го удостои с лаконичен отказ, то се дължеше на факта, че той като всички мъже си имаше начини да предизвиква безизходни ситуации, да я принуждава да прави неща, които би сторила само с дълбока погнуса и под заплахата на още по-силна болка, ако не го направи. Въпреки това обаче очевидният факт беше, че на Верена не може да се има доверие дори след всичките й емоционални излияния в дните след смъртта на госпожица Бърдзай. Олив би желала да изпита мъчителното разкаяние, което тя се бе побояла да си навлече. Би желала да види заключената врата, която тя не би могла да отвори!

Неизразимо печалното усещане, че в крайна сметка поради огромната й деликатност и щедрост на Верена беше отредено да покаже как от незапомнени времена жените са били играчка за мъжката себичност и ненаситност, съпътстваше Олив като унило убеждение по време на разходката й, която продължи цял следобед и й донесе трагично облекчение. Отдалечи се много, придържаше се към уединени места, подлагаше лице на прелестната светлина, която сякаш се надсмиваше на мрака и горчивината, обзели духа й. Имаше песъчливи заливчета с гладки скали, където тя спираше за дълго — отпускаше се върху камъка, сякаш с надеждата никога повече да не се надигне. Излизаше за пръв път след смъртта на госпожица Бърдзай, с изключение на онзи един час, който прекара с още десетина симпатизанти от Бостън до гроба на изморената старица. Оттогава бяха минали три дни и тя само пишеше писма, разказваше, описваше случилото се на онези, които не бяха дошли. Мислеше, че някои биха могли да го сторят, вместо да се налага да им изпраща листовете, изпъстрени с разхвърляни спомени в отговор на молбата им да научат подробности. Селах Тарант и съпругата му дойдоха, нахално според Олив, защото не общуваха активно с госпожица Бърдзай. Пък и нямаше нужда да го правят за Верена, защото тя присъства лично и оказа почит. Госпожа Тарант явно се бе надявала госпожица Чансълър да я покани да остане в Мармиън, но Олив не беше в състояние да прояви такова героично гостоприемство. Именно за да не й се налага да прави такива неща бе платила значителни суми на Селах два пъти през година. Ако семейство Тарант имаха нужда от смяна на обстановката, можеха да обикалят страната — в момента средствата им го позволяваха. Можеха да отидат в Саратога или в Нюпорт. Появата им показваше, че могат да си бръкнат в джоба (или в нейния), поне появата на госпожа Тарант. Селах продължаваше да носи паметния си дъждобран (дори в горещия августовски ден), но съпругата му шумолеше сред ниските надгробни плочи в Мармиън с дрехи, които очевидно й бяха стрували доста пари (колкото и слабо да бе осведомена Олив в тази област). Освен това, след като доктор Пранс си замина (когато всичко приключи), тя с облекчение посрещна възможността с Верена да останат насаме — двете заедно с чудовищния въпрос, вклинил се помежду им. Тази компания им беше предостатъчна, за бога! Не се беше отървала от съквартирантка като доктор Пранс само за да я замени с госпожа Тарант.

Дали озадачаващото отклонение на Верена точно в този ден не подсказа на Олив, че няма смисъл да се бори, че светът е един огромен капан, чиято постоянна жертва са жените, и че най-страшното проклятие, тегнещо върху тях, е да нараняват хората, които най-силно ги обичат? Помисли ли си тя, че женската слабост е не просто жалка, но и отвратителна като предопределеното им подчинение на още по-отблъскващата мъжка настойчивост? Запита ли се защо трябва да посвещава живота си на спасението на представителките на един пол, които всъщност не искат да бъдат спасени и отхвърлят истината дори след като ги е окъпала светлината на зората и те са се престорили на укрепнали и нахранени до насита? Няма дори да се опитвам да навляза в тези загадки, няма да анализирам тези разсъждения. Само ще отбележа, че човешките усилия никога не й се бяха стрували толкова безплодни и неблагодарни като през онзи фатален следобед. Очите й се спряха на лодките, които виждаше в далечината, и Олив се запита дали в една от тях Верена не се носи към своята съдба. Далеч беше от мисълта да я умолява да се завърне у дома — искаше й се едва ли не лодката да отплава и тя никога повече да не види Верена, никога да не преживее ужасните подробности на по-мъчителна раздяла. Олив мислено преживя живота си през последните две години, отново се увери колко благороден и красив е бил замисълът й, но е почивал на илюзия, за която й призляваше дори да си помисли. В момента беше изправена пред действителността, над която красивото и равнодушно небе сипеше безучастно лъчите си. А действителността беше, че Верена просто бе за Олив повече, отколкото Олив за Верена, и че надареното с невероятен природен талант момиче бе обърнало внимание на каузата им само защото нямаше по-сериозен и по-силен интерес. Дарбата й, с която тя би могла да постигне чудеса, не означаваше нищо за нея. Беше й толкова лесно, че просто би я зарязала за месеци, все едно затваря капака на пиано. Само за Олив нейната дарба бе всичко. Верена бе откликнала, беше се отдала на подтика и настояването от страна на Олив просто защото беше състрадателна, млада, щедра и изпълнена с мечти, но това бе само парникова лоялност, зараза от чуждия пример и когато се бе появило бликнало отвътре чувство, то бе охладило въодушевлението й. Запита ли се Олив дали приятелката от толкова месеци не беше просто неволна, но изключително умела преструвана? Отново моля за извинение, че не мога да дам отговор. Сигурно е само, че тя не си спести бурните размисли, способни да разкъсат мъглите и неяснотите в живота. Такива часове на просветление спохождат всеки човек поне веднъж и той вижда миналото в светлината на настоящето, прозира същината на нещата сякаш трасирана от невидими дотогава стълбове. Целият минал живот внезапно добива ясни очертания, с всичките си грешки и неправилни наблюдения, с цялата си заблудена и глупава география. И хората разбират, както разбираше Олив, а най-вероятно страдаха, както страдаше и тя. Съжалението заради погрешните преценки се разгоря в нея като огън, а великолепието на мечтата, над която вече се бе спуснала скръбна завеса, извика в очите й сълзи, които закапаха една подир друга, без да облекчат болката и бремето й. Замисли се за неизброимите си разговори с Верена, за клетвите, които си бяха разменили, за сериозните им проучвания, за всеотдайната им работа, за удовлетворението, за зимните нощи под лампата, когато ги вълнуваха най-справедливите мечти и най-възвишените страсти, смущавали някога човешкото сърце. Трагедията от падането след такъв полет намери израз само в неразбираемото печално и протяжно мърморене на клетото момиче.

Следобедът превали и донесе лекото захлаждане, което в края на лятото започва да бележи намаляването на деня. Олив се извърна към къщи и в този момент си каза, че ако спътникът на Верена още не я беше довел обратно, има основания да се тревожи какво им се е случило. Мислеше, че никоя платноходка няма как да се върне в града, без да мине покрай погледа й и тя да види кои са пътниците — вече беше видяла десетки лодки с мъжки фигури на борда. Напълно възможно беше да е станал нещастен случай (откъде Рансъм с неговите навици от плантацията ще знае как се управлява платноходка?), затова в съзнанието й изплува ясната представа за опасност — не се бе появила по-рано само заради прелестното време, — мислите й запрепускаха бясно към най-лошия изход. Представи си как лодката се обръща и течението я отнася, как (след цяла седмица неописуем ужас) вълните изхвърлят в някой далечен залив тялото на млада жена, обезобразено до неузнаваемост, но с дълга кестенява коса и бяла рокля. Само преди час изпита нещо като облекчение при мисълта, че Верена може да потъне някъде отвъд хоризонта, но сега с известно закъснение примирението беше изместено от остра и непосредствена тревога. Олив ускори крачка с разтуптяно сърце. Тогава почувства какво означава приятелството за нея — когато мисълта, че може никога вече да не зърне лицето на най-близкото до сърцето си същество би било равносилно на слепота. Когато се върна в Мармиън, здрачът вече се беше сгъстил и Олив поспря пред къщата, над която възправените в тревата брястове сякаш бяха метнали по-черно покривало от друг път.

Нито един от прозорците не светеше, а когато тя отвори вратата, застана в коридора и се заслуша, стъпките й не предизвикаха никакъв ответен шум. Сърцето й се сви — непривично беше Верена да остане в някаква лодка от десет сутринта до девет след падането на нощта, затова Олив с писък се втурна към ниския тъмен салон (по това време притъмнял заради широколистната зеленина от едната страна и лозата върху решетката от другата), вик, издаващ силно лично вълнение, желание да притисне отново своята приятелка в обятията си при каквито и да е условия, дори жестоки за самата нея. В следващия миг се стрелна обратно с ново възклицание, защото Верена всъщност беше в стаята, седеше неподвижна в ъгъла — където се беше настанила, когато се бе върнала — и я гледаше с безмълвно лице, което бе странно, неестествено в сумрака. Олив се закова на място и за миг двете жени се взираха една в друга. Олив също не продума, само се приближи до Верена и седна до нея. Не знаеше какво става, никога преди не я бе виждала такава. Не й се говореше, изглеждаше съсипана и смирена. Това бе може би най-лошото — ако изобщо можеше да има нещо по-лошо от случилото се преди, затова Олив хвана ръката й, тласкана от неустоимо състрадание и желание да й вдъхне утеха. Когато усети дланта й в своята, се досети и какво изпитва Верена — срам, срам заради слабостта си, заради бързото предателство, заради бясното мятане сутринта. Верена не възропта, не даде никакво обяснение, сякаш не искаше да чуе дори звука на собствения си глас. Мълчанието й само по себе си беше молба — молба към Олив да не задава въпроси (вярваше, че тя няма да я укори с думи), а само да почака, докато Верена отново вдигне глава. Олив разбра или поне смяташе, че е разбрала, и това само задълбочи скръбта й. Щеше да седи и да я държи за ръка — само това можеше да направи, вече с нищо друго не можеха да си помогнат. Верена облегна глава назад и затвори очи и около час, докато нощта се настаняваше в стаята, нито една от двете жени не продума. Определено беше срам. След известно време прислужницата се появи на прага съвсем нехайно, както правеха в Мармиън, и донесе лампа, но Олив неистово й махна с ръка да си върви. Искаше да остане на тъмно. Да, това беше срам.

На следващата сутрин Базил Рансъм почука силно с бастуна си на рамката на вратата на госпожица Чансълър, която беше отворена, както обикновено. Нямаше нужда да чака прислужницата да му отвори, защото Олив, която нямаше причини да очаква посещението му и която по някаква причина се оказа в гостната, излезе в малкия вестибюл.

— Извинете, че ви безпокоя. Надявах се да видя госпожица Тарант за минутка.

С тази реч и със сдържан поздрав се обърна той към своята роднина. Тя за миг застана с лице към него и необикновените й зелени очи уловиха светлината.

— Невъзможно е. Повярвайте ми.

— Защо да е невъзможно? — попита той и се усмихна въпреки вътрешното си недоволство. И тъй като Олив не му отговори, а само го изгледа студено и дръзко, както не бе правила преди, той поднесе и кратко обяснение: — Искам само да я видя, преди да замина, да й кажа няколко думи. Искам да знае, че след вчера реших да напусна това място. Тръгвам с обедния влак.

Реши да замине не за да достави удоволствие на Олив Чансълър, но въпреки това се изненада, че думите му не извикаха удоволствие на лицето й.

— Няма голямо значение дали ще си заминете, или не. Госпожица Тарант замина.

— Замина ли? — Тази новина дотолкова противоречеше на намеренията на Верена от предната вечер, че възклицанието му се дължеше колкото на раздразнение, толкова и на изненада, което осигури на Олив моментно предимство. Случваше й се за пръв път, затова нека простим радостта на клетото момиче — доколкото изобщо бе възможно да изпита радост. Видимото объркване на Базил Рансъм бе най-приятното нещо за нея от много време насам.

— Лично я изпратих до влака днес сутринта. И го видях да напуска гарата.

Олив не откъсваше очи от лицето му, за да види как ще приеме той вестта.

Трябва да признаем, прие я доста зле. Беше решил, че е най-добре да се оттегли, но заминаването на Верена беше друга работа.

— И къде замина? — попита той намръщено.

— Не мисля, че съм длъжна да ви кажа.

— Не, разбира се! Извинете, че попитах. Много по-добре е да разбера сам, защото ако получа информацията от вас, деликатността изисква да ви бъда признателен.

— Мили боже! — възкликна госпожица Чансълър при мисълта за деликатност от страна на Рансъм. — Няма да я намерите.

— Така ли мислите?

— Сигурна съм!

Насладата й от създалото се положение достигна своята кулминация и от устните й се откъсна пронизителен, непознат и тревожен звук, който би трябвало да изпълни ролята на смях, на ликуващ кикот, но който от разстояние би прозвучал и като отчаян вой. Звукът отекна в ушите на Рансъм и той бързо се извърна.