Хенри Джеймс
Бостънци (35)

XXXV

Августовският мрак се бе сгъстил, когато Базил Рансъм привърши вечерята си и излезе на верандата на хотелчето. Беше съвсем скромен хотел, нестабилен и паянтов, стълбите скърцаха под тежестта на високия южняк, а прозорците дрънчаха в рамките. Беше много гладен, когато пристигна, защото на минаване през Бостън не му остана време дори да се подкрепи скромно, за да има сили между чашата кафе на закуска и обяда, състоящ се обикновено от чаша чай. Сега изпи чаша чай, много лош чай, поднесен му от бледа и закръглена млада жена с кестеняви къдрици, пъстър колан и ограничена търпимост към господина, който не можеше да избере бързо между пържена риба, пържола и печен фасул. Влакът за Мармиън замина от Бостън в четири часа следобед и затрака, клатушкайки се, към южния нос, докато сенките по каменистите пасища се издължаваха и полегатите слънчеви лъчи позлатяваха пръснатите редки гори и ръсеха жълтеникави отблясъци по езерата и блатата. Тук цареше зрелостта на лятото, но въпреки това нищо в местата, които прекосяваше Базил Рансъм, не издаваше подобно нещо — нищо освен ябълките в малките овощни градини с гъст листак, създаващи впечатлението, че още не всички плодове са узрели, и освен високия златист енчец в основата на голите каменни насипи. Нямаше ниви с жълта пшеница, само тук-там бяха пръснати купи кафеникаво сено. Пейзажът бе по-скоро жалък, ако не беше плавната извивка на ниския хоризонт, мекия въздух, който понякога преминаваше в лятна омара, и занемарените протоци, чиято вода искреше яркосиня в августовските сутрини. Рансъм знаеше, че наричат Кейп Код „масачузетската Италия“, описваха му го и като дремещия нос, ленивия нос, носа без бури, където винаги е спокойно. Знаеше, че бостънци обичат да ходят там през горещите седмици, за да си отдъхнат, защото бяха убедени, че на тихия въздух тук ще постигнат съвършен покой. Водеха напрегнато ежедневие, затова не искаха да се напрягат и когато излизат извън града. Искаха да помързелуват, да се отпуснат и да се излежават в хамаците, далеч от оживените тълпи. Още щом пристигна, Рансъм се убеди, че в Мармиън няма тълпи, но известно оживление все пак имаше около единственото превозно средство пред мъничката и самотна гара, подобна на хижа, толкова далеч от селото, че ако плъзнеш поглед по дългия лъкатушещ път натам, от двете страни ще видиш само пуста местност. Шест-седем мъже с дълги палта, помъкнали денкове и чанти, се бяха настанили в единствената паянтова каруца и Рансъм разбра какво го чака, докато преживящият кочияш на превозното средство — висок и тромав мъж с дълга шия и снопче косми на брадичката — го осведоми, че ако иска да се добере до хотела преди мръкнало, трябва да побърза. Закрепиха криво-ляво куфара му отзад на каруцата. „Ами ще рискувам“, отговори кочияшът печално, когато Рансъм възропта срещу нестабилно закрепения си багаж. Долови нещо южняшко в този изразителен фатализъм и предположи, че госпожица Чансълър и Верена сигурно са обзети от мирски покой, ако са се оставили на въздействието на това място. На това се бе надявал, на това разчиташе, когато пое на крак — единственият пешеходец сред слезлите от влака пътници — подир претоварената каруца. Това му позволи да се наслади на първата си разходка на открито от месеци, дори повече — от години, и докато крачеше, си мислеше (така поне му внушаваха меките и неясни очертания на околността, бледнеещи в сумрака), че двете млади жени, които тук, в Мармиън, бяха единственото подходящо за него общество, сигурно истински са си отдъхнали. Бремето на всички злини, които трябва да поправят, сигурно тук бе по-поносимо, отколкото в Бостън. Пламенният млад мъж все още чистосърдечно се надяваше, че те са оставили възгледите си в града. Наслаждаваше се на уханието на пръстта, докато крачеше, хладният и мек вечерен полъх го посрещаше на завоите на пътя, отвъд които не се виждаше много — само правите стволове на горските дървета и слабото червеникаво сияние над тях на запад или, малко по-надолу, стара къща, обкована с дъски, посивяла и полуразрушена, в края на дървена стълба върху висок и стръмен насип. Вече се чувстваше освежен — усещаше полъха на природата след натрупаната в Ню Йорк умора без никаква почивка от ежедневното бродене нагоре-надолу из огромния влудяващ град като кофа в кладенец или като кросно на стан.

Запали пура в канцеларията на хотела — малка стая вдясно от входа, където пестеливо надписан „регистър“ водеше ужасно публично съществуване върху малко голо бюро, а страниците му бяха с подгънати ъгълчета много преди да бъдат изписани. Както Рансъм установи на следващия ден, местни хора често си почиваха тук. Подпираха облегалките на столовете си на стената, рядко продумваха и съдейки по погледа им, вперен през прозорците, сякаш наблюдаваха нещо, ако в Мармиън изобщо имаше нещо за гледане. От време на време някой се надигаше и се приближаваше към бюрото, облягаше лакти отгоре и извиваше прегърбените си рамене над голата шия. Рансъм за петдесети път разглеждаше оплютата от мухи страница на регистъра, където имената следваха едно подир друго през големи интервали от време. Другите го наблюдаваха какво прави или просто мълчаливо оглеждаха всеки гост, който влезеше с вид на човек, готов да се оплаче от пълната безотговорност в заведението, но нямаше към кого да се обърне освен към селските философи. Хотелът се управляваше сякаш от невидими и неуловими сили. Те имаха нещо като крепост в трапезарията, която държаха заключена през цялото време освен през няколко свещени часа. По традиция попечителството над оръфания регистър държеше така нареченото момче, но когато някой попиташе за него, от равнодушната групичка в канцеларията излизаше информацията, че въпросната личност или е някъде тук, или е отишла на риба. С изключение на високомерната келнерка, която току-що споменахме, че поднесе вечерята на Рансъм и която изникваше от загадъчното си уединение само в часовете за хранене, въпросното момче беше единственият човек в хотела по някакъв начин свързан с обслужването. Нетърпеливи клиентки, загърнати с шалове, неведнъж го чакаха, седнали на люлеещи столове, тапицирани с конски косъм, в малкия вестибюл, все едно е лекар. Други надничаха разсеяно от задните врати и прозорци с надеждата да го зърнат, ако е някъде там. Понякога хората се приближаваха до вратата на трапезарията и плахо поразтърсваха бравата, за да проверят няма ли да поддаде, но я намираха заключена и се връщаха засрамени, сякаш другите в стаята са ги спипали на местопрестъпление. Някои дори се осмеляваха да кажат, че не намират хотела за особено добър.

Рансъм не даваше пет пари дали хотелът е добър — не беше дошъл в Мармиън заради хотела. Обаче сега, след като вече беше пристигнал, не знаеше какво да прави, а планът за действие не му изглеждаше толкова ясен като предната вечер, когато, изморен, отегчен до втръсване от градския въздух и зажаднял за почивка, реши да се качи на сутрешния влак за Бостън и оттам — на другия за Бъзардс Бей. Хотелът предлагаше незначителни удобства, гостите бяха малобройни, разхождаха се или на неголямата площадка отпред, или в двора между постройката и пътя, който се губеше в непрогледния мрак. Тъкмо мракът, осеян само тук-там от далечна бледа светлинка, бе единственото развлечение на Рансъм. Макар да бе пронизан от онзи характерен и чист мирис на пръст, който в Нова Англия изпълва въздуха нощем, Рансъм реши, че мястото е скучновато за хора, които не са дошли като него да завладеят Верена Тарант. Недружелюбната странноприемница, която страховито намекваше за ранно лягане (Рансъм го ненавиждаше), сякаш нямаше връзка с нищо, дори със себе си, но един от другите гости на хотела, които Базил попита, му обясни, че къщите от селото са пръснати край тях. И ето че сега Базил крачеше по пътя, търсейки въпросното село под звездите и пушейки една от хубавите си пури — единствения разкош, който можеше да си позволи. Помисли си, че надали има смисъл да подхваща атаката си през нощта — трябваше да предизвести бостънци преди появата си на сцената. Смяташе за твърде вероятно те да са придобили отвратителния навик да си лягат с кокошките. Сигурен беше, че точно това би правила Олив Чансълър по време на неговото посещение — просто за да го дразни. Щеше да кара Верена Тарант да си ляга безбожно рано, за да го лиши от шанса да прекарва вечерите с нея. Рансъм измина известно разстояние, без да срещне жива душа или да зърне постройка, но се наслаждаваше на прелестната лунна светлина, на покоя, на пронизителната меланхолична песен на щурците, от която сякаш всички неясни силуети край него трептяха — сякаш се бе потопил във вана с чист въздух след продължителното напрежение през последните две години и последните горещи седмици в Ню Йорк. Десетина минути по-късно (той крачеше бавно) към него се приближи фигура — отначало смътен силует, но после стана ясно, че е жена. Явно ходеше безцелно като него или с единствената цел да се любува на звездите, защото поспря, отметна глава назад и се загледа към небето. След миг Базил я доближи и жената го погледна в ясния мрак, докато се разминаваха. Беше дребничка и слаба — той видя главата и лицето й, късо подстриганата й коса. Май и преди я бе виждал. Забеляза също, че когато се разминаха, тя като него се извърна назад. И в походката й имаше нещо познато. Сигурен беше, че я е виждал някъде, и преди тя да увеличи разстоянието помежду им, той се закова на място и се загледа подире й. Жената забеляза, също спря и двамата застанаха на известно разстояние един срещу друг в мрака.

— Извинете, вие ли сте, доктор Пранс? — попита той.

Отначало не чу отговор, после се разнесе гласът на дребничката жена:

— Да, господине, аз съм доктор Пранс. Има болен в хотела ли?

— Надявам се, че не. Не знам — отвърна Рансъм през смях. Направи няколко крачки, каза името си, напомни й, че са се виждали у госпожица Бърдзай преди много време (цели две години), и изрази надежда, че тя не е забравила.

Жената се позамисли — явно не си падаше нито по кухите фрази, нито по необмислените твърдения.

— Имате предвид вечерта, когато започна възходът на госпожица Тарант.

— Именно. Проведохме много интересен разговор.

— Е, помня, че изгубих много време там — отбеляза доктор Пранс.

— Не знам, струва ми се, че сте наваксали — отговори Рансъм все още през смях.

Видя как умните й очички срещат неговите. Тя явно беше отседнала в селото и беше излязла гологлава на вечерната си разходка, ако изобщо е възможно човек да си представи доктор Пранс да скучае или да мечтае за отдих. Явно не бързаше да си тръгне и Базил Рансъм допусна, че й се говори.

— Защо, не мислите ли, че кариерата й е забележителна?

— О, да, в наше време всичко е забележително. Живеем във века на чудесата! — отвърна младият мъж, развеселен, че така небрежно обсъжда обекта на своето обожание на този пуст провинциален път с тази късо подстригана лекарка. Удивително беше колко бързо се сближиха отново той и доктор Пранс.

— Сигурно знаете, че госпожица Тарант и госпожица Чансълър са отседнали някъде тук? — продължи той.

— Да, струва ми се. Гостувам на госпожица Чансълър — додаде лаконичната дребна жена.

— Нима? Радвам се да го чуя! — възкликна Рансъм с усещането, че може би има съюзник в лагера. — В такъв случай можете да ме осведомите къде е къщата на дамите.

— Да, мисля, че ще я разпозная в тъмното. Ще ви заведа, ако искате.

— Ще се радвам да видя къщата, но надали бих отишъл веднага. Преди това трябва да проуча обстановката. Колко се радвам, че ви срещнах. Прекрасно е, че се познаваме.

Доктор Пранс не възрази на този коментар, но отбеляза:

— Не съм ви забравила напълно, защото след това госпожица Бърдзай ми говори за вас.

— А, да, срещнах я през пролетта. Надявам се, че е здрава и щастлива.

— Тя винаги е щастлива, но не може да се каже, че е здрава. Боледува и отпада с всеки изминал ден.

— Много съжалявам.

— И тя гостува на госпожица Чансълър — отбеляза доктор Пранс след кратка пауза, по време на която изглежда си помисли, че някои неща не означават непременно други.

— Е, братовчедка ми е събрала всички известни жени! — възкликна Базил Рансъм.

— Госпожица Чансълър ви е братовчедка, така ли? Не си приличате много. Госпожица Бърдзай дойде заради чистия въздух, а аз съм тук да се погрижа тя да извлече полза от него. Няма да направи много, ако я оставя сама. Госпожица Бърдзай е прекрасен човек, но представата й за хигиена е доста повърхността.

Доктор Пранс явно беше изключително разговорлива. Рансъм оцени този факт и изрази надежда тя също да се възползва от чистия въздух в провинцията — опасявал се, че упражнява професията си на закрито в Бостън.

— Е, тъкмо се разхождах по пътя — отговори тя. — Надали можете да си представите какво е да си една от четири дами в малка провинциална къща.

Рансъм си спомни колко му беше допаднала лекарката преди и усети, че сега отново ще я хареса. Искаше да я увери в добронамереността си, като й предложи пура, ала не знаеше дали е уместно нещо повече от това да я покани да поседнат на някоя ограда. Представяше си какво е положението в малката къща и тутакси изпита съчувствие към причината, тласнала доктор Пранс да се откъсне от групата и да излезе да скита под съзвездията, които със сигурност познаваше до едно. Рансъм поиска позволение да я придружи на разходката, но тя отговори, че няма да продължи още много в тази посока, а ще се връща. Той зави заедно с нея и двамата поеха към селото, където той най-сетне започна да забелязва някаква последователност, признаци за обитаване, къщи, разположени в някакво подобие на план. Пътят причудливо лъкатушеше между тях, имаше дори кръстовища, газена лампа на един ъгъл и тук-там малки табели на затворени магазини с неясните очертания на провинциални надписи. Прозорците на някои къщи светеха и доктор Пранс спомена на спътника си имена на обитатели на градчето, които до един се оказаха носители на званието „капитан“ и бяха стари моряци. Неколцина от тези достойни люде се навъртаха край входа на къщите си, сякаш без особена причина да бодърстват, но все още пазещи спомена за нощите в далечните морета, когато изобщо и през ум не им минаваше да си легнат. Мармиън се наричаше град, но доста се беше свил след западането на корабостроителницата, която произвеждаше доста кораби годишно в благополучните дни отпреди войната. Все още имаше корабостроителници, край които се въргаляха стружки, стари пирони и нитове, но вече бяха тревясали и безпрепятствено наводнени. Приличаше на вдаден навътре морски или по-скоро речен ръкав, защото водата беше много спокойна, което допадаше на мнозина. Доктор Пранс не каза, че мястото е живописно, нито че е странно или загадъчно, но Рансъм разбра, че тя има предвид точно това, когато спомена за „разложение“. Дори под плаща на нощта той остана с впечатлението, че тук е кипял по-оживен живот, че е имало и по-хубави времена. Доктор Пранс не направи никаква забележка, целяща да го подтикне да разкрие причините за пребиваването си в Мармиън, не го попита нито кога е пристигнал, нито колко ще остане. Може би беше приела за причина споменатото от него роднинство с госпожица Чансълър, но от друга страна, би могла да се зачуди защо, ако е дошъл да посети младите дами от Чарлс Стрийт, не бърза да им се представи. Явно доктор Пранс не анализираше такива подробности. Ако Рансъм й се оплачеше, че го боли гърлото, тя щеше прецизно да го разпита за симптомите, ала не беше способна да му задава никакви светски въпроси. Въпреки това двамата общително продължиха да крачат по главната улица на градчето, засенчена на места от огромни стари брястове, които образуваха черен покров над главите им. Във въздуха се усещаше солен мирис, сякаш бяха близо до водата. Доктор Пранс обясни, че къщата на Олив е в другия край.

— Ще ви бъда признателен, ако проявите любезността да не споменавате тази вечер, че сме се срещнали — отбеляза Рансъм малко по-късно. Беше променил намерението си да оповести пристигането си.

— Ами добре — отговори спътницата му, сякаш изобщо не се нуждаеше от предупреждение за подобни изявления.

— Искам да запазя пристигането си като изненада за утре. Ще ми достави огромно удоволствие да видя госпожица Бърдзай — продължи той лицемерно, като че ли това бе главното, което го беше привлякло в Мармиън.

Доктор Пранс не сподели мнението си относно това откровение, каквото и да беше то. Само каза след известно колебание:

— Допускам, че възрастната дама ще ви се зарадва.

— Не се съмнявам, че е способна дори на такава проява на човеколюбие.

— Е, тя носи в себе си милосърдие към всички, но дори тя предпочита по-близките си хора. Вас ви смята за придобивка.

Рансъм се почувства поласкан, че е бил тема на разговор — както стана ясно — в тесния кръг на госпожица Чансълър, но не проумяваше какво толкова е сторил, че да спечели благоразположението на най-възрастния член на групата.

— Дано да продължи да ме смята за придобивка и след няколко дни — засмя се той.

— Тя смята, че вие сте един от най-важните новопосветени — отговори доктор Пранс с равния тон на човек, който не се готви нищо да обяснява.

— Аз? Новопосветен? Имате предвид привърженик на госпожица Тарант ли?

Спомни си, че когато се разделяше с госпожица Бърдзай след срещата им в Бостън, тя беше откликнала на молбата му да запази срещата им в тайна (която отначало й се бе сторила малко неуместна) само защото Верена сигурно би желала да го види сред своите последователи. Питаше се дали младата дама е казала на старата си приятелка, че е успяла да го привлече. Струваше му се невероятно, но нямаше значение, затова той весело каза:

— Ами няма да я разубеждавам!

Явно доктор Пранс нямаше да се съгласи на съучастие в измама лесно, както не се беше съгласила и почитаемата й пациентка, но тя отговори само:

— Е, надявам се няма да я оставите да си мисли, че изобщо не сте се променили от последния ни разговор. Прекрасно си спомням на каква позиция бяхте тогава!

— На същата като вас, нали?

— Е, опасявам се, че ако не друго, аз съм отстъпила още по-назад — отвърна доктор Пранс с лека въздишка, която му разкри много. Възприе я като овладян протест срещу средата на госпожица Чансълър, към която в момента принадлежеше по стечение на обстоятелствата. А начинът, по който тя обикаляше като сянка в тъмното, сякаш й беше неприятно отново да заеме мястото си там, окончателно затвърди впечатлението му, че дребната лекарка отстоява своите разбирания.

— Сигурно госпожица Бърдзай се чувства засегната — отбеляза той укорително.

— Немного, защото аз не съм важна. Смятат жените за равни на мъжете, но се радват много повече, когато спечелят за каузата си мъж, отколкото жена.

Рансъм направи комплимент на доктор Пранс за бистрата мисъл и после каза:

— Сериозно болна ли е госпожица Бърдзай? Критично ли е състоянието й?

— Тя е много възрастна и много… крехка — отговори доктор Пранс, като се поколеба какво прилагателно да избере. — При такива обстоятелства човек може просто да угасне.

— Трябва да поддържаме този огън — отбеляза Рансъм. — Аз с удоволствие ще ви помогна в това дело.

— Би било жалко, ако не доживее да види грандиозното дело на госпожица Тарант — продължи спътницата му.

— На госпожица Тарант ли? За какво говорите?

— Ами това е основната тема на разговорите там, вътре — неопределено посочи доктор Пранс с глава към малка бяла къща вляво от тях, отделена от съседните, с гръб към морето и малко по-навътре от улицата. Там изглеждаше по-оживено, отколкото в другите къщи — няколко прозореца, предимно на приземния етаж, бяха отворени в топлата вечер и върху поляната отпред падаше широк сноп светлина. В стремежа си да бъде дискретен, Рансъм спря спътницата си, която додаде с кратък и приглушен смях: — Убедете се сам!

Той се заслуша, за да разбере какво има предвид тя, и след миг долови съвсем ясно нещо — звук, който познаваше прекрасно: гласа на Верена Тарант, който се извисяваше и глъхнеше в тихата августовска нощ.

— Боже, какъв прелестен глас! — възкликна той неволно.

Доктор Пранс го стрелна с поглед и отбеляза закачливо:

— Може би госпожица Бърдзай е права! — И после, тъй като той не отговори, а само слушаше вълните на гласа, които се изливаха от къщата, тя продължи: — Тя репетира речта си.

— Речта си ли? Тук ли ще говори?

— Не, веднага щом се върнат в града. В Мюзик Хол.

Рансъм отново насочи вниманието си към своята спътница.

— Това ли наричате грандиозно дело?

— Е, според мен те така смятат. Тя репетира всяка вечер, чете части от речта на глас на госпожица Чансълър и на госпожица Бърдзай.

— И вие избирате точно това време за разходките си? — усмихна се Рансъм.

— Ами тогава моята старица се нуждае най-малко от мен, твърде е погълната от случващото се.

Доктор Пранс боравеше с факти — Рансъм вече го знаеше, а някои от въпросните факти бяха много интересни.

— Мюзик Хол… това не е ли онази голяма сграда? — попита той.

— Най-голямата, с която разполагаме. Много е голяма, но не колкото намеренията на госпожица Чансълър — додаде доктор Пранс. — Втълпила си е да покаже Верена пред огромна публика — никога не се е изправяла пред толкова голяма аудитория в Бостън. Очаква момичето да предизвика огромна сензация. Ще бъде страхотна вечер и те всички се подготвят за нея. Според тях това е истинското начало.

— И това е подготовката? — попита Базил Рансъм.

— Да, както ви казах, това е основното им занимание.

Рансъм слушаше и едновременно размишляваше. Мислеше, че е възможно принципите на Верена да са се поразклатили след изповедта, която й беше поднесъл в Ню Йорк, но явно не беше така. Двамата с доктор Пранс помълчаха малко.

— Не чувате думите — отбеляза лекарката с усмивка, която изглеждаше мефистофелска в тъмното.

— О, знам ги! — възкликна младият мъж, почти простенвайки, когато й протегна ръка за лека нощ.