Хенри Джеймс
Бостънци (33)

XXXIII

— Хайде, госпожице Тарант, да излезем заедно. Моля ви, излезте с мен. — Това казваше Базил Рансъм на Верена, когато ги видя Олив в нишата до прозореца. Разбира се, бяха говорили дълго, преди да стигнат дотук, защото тонът дори повече от думите показваше колко се е задълбочила близостта им. Верена го съзнаваше, докато го слушаше, и се плашеше мъничко, чувстваше се неловко, затова стана и се приближи до прозореца — неуместно движение, ако желанието й наистина беше да му внуши, че не е възможно да откликне на молбата му. Много по-убедителна би била, ако просто беше останала на мястото си. Той я напрягаше и изпълваше с безпокойство и тя започваше да усеща особеното му въздействие върху себе си. Да, наистина беше излязла на разходка с него още при първото му посещение в дома й, но й се струваше много важно, че тогава тя беше предложила разходката — само защото така беше най-лесно, когато някой й дойде на гости в Монаднок Плейс.

Тогава бяха излезли, защото тя беше поискала, а не той. Едно беше да се разхождат заедно в Кеймбридж, където тя познаваше всяко местенце и се чувстваше уверена и свободна, тъй като е на своя територия, и съвсем друго да се скита с него по улиците на непознат град, който, макар да беше приятен и пълен с развлечения, не беше дори неговият дом, истинският му дом. Той искаше да й покаже нещо, да й покаже всичко, ала сега, след едночасова разходка, тя не беше сигурна, че желае да види още неща, които той иска да й покаже. Вече й беше показал предостатъчно, докато седяха в салона, особено каква глупост според него е равенството между жените и мъжете. Сякаш беше дошъл специално за това, защото въртеше и сучеше непрекъснато около тази тема. Все насочваше разговора към някоя от новите истини. Не беше многословен, напротив — беше сатиричен и иносказателен, преструваше се, че тя е успяла да му докаже всичко, което иска, и дори повече, но преувеличението и начинът, по който свеждаше всичко до един-два проблема, които тя беше засегнала в речта си у госпожа Бъридж, й подсказаха, че Рансъм просто й се присмива. Той точно това и правеше — смееше се. Изглежда смяташе, че може да й се смее цял ден, без тя да се оскърби. Е, на него може и да му беше забавно, ала Верена не разбираше защо трябва да кръстосва Ню Йорк цял ден, за да му предостави тази възможност.

Беше му обещала, както бе казала и на Олив, че е твърдо решена да му въздейства, но сега изведнъж промени мнението си — вече не я интересуваше дали оказва някакво въздействие върху него. Не виждаше защо трябва да го приема сериозно, след като той не приема сериозно нея, тоест нейните възгледи. Отдавна се беше досетила, че Рансъм всъщност не иска да обсъждат тях — това имаше предвид, когато в Кеймбридж му каза, че интересът му към нея е личен, а не като към идеен противник. Което означаваше просто, че като любопитен млад южняк той искаше да види какво представлява едно умно момиче от Нова Англия. Оттогава обаче си беше изяснила някои неща — краткият й разговор с госпожа Бъридж хвърли светлина по въпроса, — най-вече до какво евентуално се свежда личният интерес на един млад южняк. Наистина ли и той се стремеше към любовта й? Тази мисъл изпълни Верена с тревога и отегчение. Най-малко от всичко й се искаше да разочарова Олив, защото несъмнено й беше дала основания да смята (не само предния ден, а много по-рано), че целеустремеността й е по-силна от всяка съблазън от този вид. Ако предния ден й се беше сторило, че би желала да спори с господин Рансъм, да го обори, да го убеди, тази сутрин беше слязла в салона да се види с него с мисълта, че сега, когато са насаме на тихо и приятно място, той вероятно ще анализира различните тезиси от речта й поотделно, както бяха направили неколцина господа в други подобни случаи. Нищо не би й допаднало повече, а и Олив не би могла да има никакви възражения. Той обаче не направи нищо подобно, само се смееше и се шегуваше, и разви поредица от нелепи фантазии за прелестните начини, по които жените биха могли да поправят всички несправедливости на света, ако само излязат от клетката си, както бе изтъкнала тя в речта си. Не спираше да говори за тази клетка, просто не се отказваше от това сравнение. Каза, че е отишъл да я погледа през стъклените стени и че бил готов да ги строши, ако не се боял да не я нарани. Бил твърдо решен да намери ключа за клетката дори ако се наложи да го търси по целия свят. Мъчително било да разговаря с нея само през ключалката. Рансъм не желаеше да поддържа нишката на разговора, но със сигурност нямаше нищо против да държи нея от време на време — при всяка възможност покриваше дланта й със своята. Верена не изпита нищо подобно на усещането от първото си посещение у Олив, когато сякаш се бе откъснала от земята и се бе възнесла нагоре.

— Денят е прекрасен и аз толкова много искам да ви разведа из Ню Йорк, както вие ме разведохте из прекрасния Харвард — продължи Базил Рансъм да я притиска да приеме предложението му. — Казахте, че това е единственото, което можете да направите за мен тогава, а сега е единственото, което аз мога да сторя за вас тук. Ужасно би било да ви пусна да си заминете само след един скован разговор в салона на този пансион.

— Много мило, че го определяте като скован! — възкликна Верена през смях, докато Олив излизаше от къщата и слизаше по стълбите пред очите им.

— Скована е клетата ми братовчедка, изобщо не обръща глава към нас — отбеляза младият мъж.

В очите на Верена фигурата на Олив излъчваше чудат и трогателен трагизъм, казваше много неща — и познати, и непознати. Събеседничката на Базил Рансъм си помисли колко малко знаят мъжете за жените, за истинската деликатност, след като той бе способен да се присмее на това въплъщение на трогателността, макар и без намерението да я нарани.

Честно казано, Рансъм не беше особено внимателен и единственото му желание беше да се отърве от Олив Чансълър, чието присъствие определено го притесняваше и му досаждаше. Зарадва се, като я видя да излиза, но това не беше достатъчно, защото тя скоро щеше да се върне. Сякаш бе оставила своя отпечатък на това място. Днес обаче той искаше да завладее Верена, да я отведе надалеч, да възроди поне част от приятната атмосфера от посещението му в Кеймбридж. А фактът, че разполага само с този ден, още повече обостряше желанието му, правеше го още по-целеустремен. Беше премислил всичко през последните четирийсет и осем часа и беше убеден, че гледа съвсем реално на нещата. Тя го интригуваше по-силно от всяка друга, но възнамеряваше след днешния ден това да няма никакво значение. Именно затова отдаваше такава важност на ограниченото време, с което разполага. Беше позорно беден, оскъдно и жалко екипиран, за да има правото да говори за брак с момиче в толкова специфично положение като Верена. Съзнаваше колко добро е положението й в светско отношение, а речта й у госпожа Бъридж му беше показала, че тя може да се издигне, че хиляди хора ще се стичат да наблюдават такова очарователно изпълнение (и кой да ги вини), че с лекота би изградила превъзходна кариера като прочута певица или актриса и че ще печели пари почти колкото такива изпълнителки. Кой не би платил половин долар за преживяване като у госпожа Бъридж? Онова, което тя беше способна да каже и да направи, се превръщаше във все по-търсена стока — красиви и плавни треторазредни брътвежи, съзнателно или несъзнателно шарлатанство, което глупавото и лековерно стадо на публиката, просветената демокрация на родината му, поглъщаше в неограничено количество. Не се съмняваше, че тя може да продължи така няколко години, че снимката й ще виси по витрините на магазините, а по оградите ще бъдат разлепени плакати с нейния лик, и че за това време ще спечели състояние, което да й осигури охолство впоследствие. Вероятно ще навлека на този млад мъж презрението на възвишените умове, ако изтъкна, че всичко това за него беше непреодолима пречка пред опита му да спечели Верена. Скрупулите му несъмнено бяха породени от лъжлива гордост — поукрасена, както и самата представа за южняшката галантност, но той истински се срамуваше от бедността си, от ниското си положение, когато се замислеше за златния ореол около протежето на госпожа Бъридж. Срамът му не намаляваше от факта, че Рансъм прекрасно съзнаваше низостта от това да печелиш от човешката глупост и смяташе, че е за предпочитане да си беден и неизвестен, разочарован от самия себе си. Беше роден в заможно семейство и въпреки окаяните следвоенни години така и не се отърси от убеждението, че един господин не може да отправи предложение за брачен съюз на очарователна жена, ако не може да й осигури подходящи условия за живот. От друга страна, ако се ожени за Верена, той не би могъл да допусне тя да продължи доходоносните си занимания и в негова полза. Стане ли неин съпруг, трябваше да намери начин да й затвори устата. Въпреки всичко това изпитваше неудържимо желание да вкуси поне веднъж огромна глътка от онова, което бе обречен да изгуби или поне което му беше забранено да спечели. Да прекара деня с нея, без да я види повече — това му се струваше едновременно най-възможното и най-невъзможното. Дори не се налагаше да си напомня, че младият господин Бъридж може да й предложи всичко, което той самият не би могъл, включително възхитително споделяне на възгледите й.

— Днес в парка ще е прекрасно. Искате ли да се разходим, както направихме в малкия парк в Харвард? — попита Рансъм, когато Олив се скри от погледа им.

— О, обиколих всяко ъгълче на парка. Един приятел беше така добър да ме разходи с карета вчера — отговори Верена.

— Приятел ли? Имате предвид господин Бъридж? — впери в нея Рансъм невероятния си поглед. — Разбира се, аз нямам карета, в която да ви повозя, но бихме могли да поседнем на някоя пейка и да поговорим. — Тя не потвърди, че е бил господин Бъридж, но и не отрече, а нещо в изражението й подсказа на Рансъм, че е отгатнал, затова продължи: — Само с него ли можете да излизате? Няма да му хареса да излезете с друг, а вие правите само каквото му харесва, така ли? Госпожа Луна ми каза, че той иска да се ожени за вас. У майка му видях колко е увлечен по вас. Ако се омъжите за него, ще можете да се разхождате заедно с каретата всеки божи ден и точно затова ви моля да ми отделите час-два, преди да е станало невъзможно.

Не го беше грижа как звучат думите му — днес беше решил да изостави скрупулите, не го интересуваше как ще я убеди, само да успее. Установи обаче, че лицето й пламна от думите му и тя впери поглед в него, учудена от волността и фамилиарността му. Той продължи, но вече без остротата и иронията, които усещаше в тона си.

— Знам, че не ме засяга за кого ще се омъжите, нито дори с кого се возите, и ви моля да ми простите, ако съм прекалено недискретен и натрапчив, но съм готов на всичко, за да ви откъсна от задълженията и средата ви и за час-два да се почувствам, сякаш… — замълча той.

— Сякаш какво? — попита тя много сериозно.

— Сякаш на света не съществува господин Бъридж… госпожица Чансълър… всичко това. — Не това се канеше да каже, но думите просто се изплъзнаха от устата му.

— Не разбирам какво имате предвид и защо намесвате други хора. Аз имам пълното право да правя каквото пожелая. Но не проумявам защо сте си втълпили, че ще се съглася да направя, каквото искате вие!

Верена не изрече тези думи кокетно, нито за да го принуди да продължи да я умолява, а за да спечели малко време. Засегна я, че той спомена Хенри Бъридж и намекна, че тя е била в парка в по-приятни условия от онези, които той можеше да й предложи. Ала не беше така и тя искаше той да го разбере. Много повече би й допаднало и много повече би се забавлявала, ако се разходи бавно с компания, ако поспира да погледа животните, както бе видяла предния ден да правят хората, и ако поседне в отдалечените части на парка. Оттам се разкриваха далечни гледки, които тя беше забелязала от седалката редом до Хенри Бъридж, откъдето гледаше отвисоко и прекомерно изискано. Изведнъж си даде сметка, че господин Рансъм не е отишъл на работа, за да я посети по това време — хора като него обикновено бяха на работа сутрин, само за господин Бъридж нямаше значение, защото той нямаше професия. Господин Рансъм беше склонен да й подари целия ден. Това я впечатли, а Верена беше най-добродушното момиче на света, имаше много нежна душа и уважаваше дълбоко жертвите, които правеха за нея. Почти винаги вършеше, каквото я помолят хората. След като Олив беше направила странната уговорка тя да се срещне с госпожа Бъридж и в случай че приемеше поканата Верена да гостува там, Рансъм би приел това като доказателство, че има нещо сериозно между нея и господаря на дома, колкото и да го убеждаваше в противното. Нещо повече, след като беше излязла с него, нямаше да може да приеме господин Рансъм в пансиона. А и нямаше да може да приема господин Рансъм в онази къща. Олив би го очаквала от нея, а тя не биваше да разочарова Олив и да крие нищо от нея, каквото и да бе правила досега. Пък и Верена не го искаше, смяташе, че е по-разумно да не го прави. Тъкмо тази представа за онова, което й предстоеше в Ню Йорк и от което сегашният й събеседник щеше да бъде напълно изключен, бе причината за бързата промяна у нея, тласнала я да изпълни молбата му, сякаш като предварителна компенсация за онова, което нямаше да може да му даде впоследствие. Ала най-вече й беше неприятна мисълта, че той я смята сгодена за някого. Наистина не разбираше защо й е неприятно и наистина в онзи момент изобщо не разбираше чувствата си. Не проумяваше какъв е смисълът да допуска познанството й с господин Рансъм да се задълбочава още (защото интересът му определено й се струваше личен), но въпреки това го попита защо настоява да излезе с него и дали иска да й каже нещо конкретно (никой не умееше толкова добре като Верена да говори привидно кокетно, ала напълно чистосърдечно и с най-невинни намерения). Като че ли това само по себе си не беше достатъчна причина да се освободи от него.

— Разбира се, че имам да ви кажа нещо конкретно — имам да ви казвам много неща! — възкликна младият мъж. — Много повече, отколкото бих могъл да кажа в тази тясна и претенциозна стая, при това общодостъпна, така че всеки момент може да влезе някой. Освен това — додаде той лукаво — не е прилично посещението ми да трае три часа.

Верена подмина лукавството, нито го попита дали би било по-прилично да обикалят заедно града за същия период от време. Каза само:

— Ще ми кажете нещо важно или което ще ми бъде приятно да чуя?

— Надявам се да ви бъде приятно, но надали е твърде важно за вас. — Базил Рансъм се поколеба, усмихна й се и продължи: — Искам да ви покажа колко категорично се различавам от вас — подметна той наслуки, но се оказа добър ход.

Ако беше само това, помисли си Верена, би могла да излезе — не беше чак толкова лично.

— Е, радвам се, че гледате толкова сериозно на въпроса — замислено каза тя. Измъчваше я обаче още нещо и тя уточни, че много би желала Олив да я завари в пансиона, когато се прибере.

— Много добре — отвърна Рансъм, — но тя нали не си въобразява, че единствена има право да излиза? Нали не очаква от вас да пазите стаята, докато я няма? Ако отсъства достатъчно дълго, ще ви завари у дома, когато се прибере.

— Тя излезе сама, а това показва, че ми има доверие — заяви Верена откровено, но веднага се притесни.

И с основание, защото Базил Рансъм веднага се хвана за думите й с огромно присмехулно задоволство.

— Има ви доверие ли? И защо да ви няма доверие? Да не сте десетгодишно момиченце, а тя да ви е гувернантка? С никаква свобода ли не разполагате? Да не би тя постоянно да ви наблюдава и да ви държи сметка? Или имате скиталчески пориви и сте на сигурно място само между четири стени?

Рансъм щеше да продължи да говори по същия начин, по който тя се убеждаваше да не осведомява Олив за посещението му в Кеймбридж — факт, за който само намекнаха по време на краткия си разговор у госпожа Бъридж, — но след малко усети, че е казал достатъчно. Що се отнася до Верена, тя каза повече, отколкото възнамеряваше, и най-лесният начин да поправи стореното беше да отиде да си вземе шапката и палтото и да го остави да я заведе където пожелае. Пет минути по-късно той крачеше в салона и я чакаше да се приготви за излизане.

Докато пътуваха към парка по железопътната естакада, Верена си мислеше, че тъй като Олив най-вероятно уговаря гостуването й у госпожа Бъридж, няма нищо лошо в това тя да избяга за кратко от отговорностите си, особено след като щеше да отсъства само час — колкото щеше да отсъства и самата Олив. Естакадата беше прелестна, защото по нея човек стигаше до парка и се връщаше за броени минути, а в остатъка от времето можеше да разглежда и да се разхожда. Беше толкова приятно, че с радост се връщаш за повторно посещение. Дългото и издължено заграждение, отвъд което къщите от околните улици се взираха една в друга през лъскавите си прозорци, настръхнали от нежната априлска свежест, всички каменни изкуствени пещери и тунели, павилионите и статуите, твърде многобройните алеи и тротоари, прекалено големите езера и мостове над тези езера, всичко тук излъчваше уханието и свежестта на най-очарователното време през годината. След като пристигна благополучно, Верена бе обзета от духа на този прекрасен ден, забрави за Олив и се зарадва, че е дошла, приятно й беше да се разхожда в този прекрасен град с един забележителен млад мъж, който великолепно се грижеше за нея, докато никой друг на света не знаеше къде се намира тя. Беше съвсем различно от вчерашната разходка с карета с господин Бъридж, но беше по-волно, по-наситено като усещане, по-забавно и спонтанно. Този път Верена можеше да спира и да разглежда всичко, да задоволява любопитството си, дори най-детинските си прищевки. Сякаш беше излязла на целодневен излет, макар че всъщност не беше така — не го беше правила от дете, когато родителите й се поддаваха на модата и през лятото наемаха къща в провинцията и тя с някой случаен спътник часове наред бродеше далеч от къщи, из полето и горите, търсеше малини и си играеше на циганка. Базил Рансъм отначало предложи да отидат да обядват някъде. Беше я извел половин час, преди да поднесат обяда в пансиона на Десета улица, и настояваше за компенсация да я нахрани както трябва. Знаел един много спокоен и луксозен френски ресторант съвсем близо до горния край на Пето Авеню — не уточни, че го знае, защото беше обядвал там в компанията на госпожа Луна. Верена отказа предложението му — каза, че ще бъде навън за толкова кратко, че не си струва труда. Пък и не била гладна, щяла да хапне, когато се прибере. Когато той настоя, тя отговори, че може би по-късно ще види дали няма да огладнее. Увери го, че ще й бъде много приятно да хапне заедно с него в някой ресторант, ала в промеждутъците между веселите изблици от съвместната им експедиция тя дълбоко в себе си се страхуваше, не разбираше защо е дошла, макар да й беше приятно, и си мислеше, че всъщност господин Рансъм не би могъл да й каже нищо, което сериозно да я засяга. Той прекрасно знаеше какво да очаква от съвместния им обяд — представяше си как тя седи срещу него на ниска масичка, как разгъва салфетката си и му се усмихва, докато той й разказва неща, които звучат в съзнанието му като запомнени мелодии, и двамата очакват да им поднесат нещо невероятно вкусно и малко неразбираемо от френското меню. Тази представа изобщо не се връзваше с желанието й да се прибере у дома час по-късно, както явно очакваше Верена. Разгледаха животните в малката зоологическа градина, която беше една от атракциите на Сентръл Парк, полюбуваха се на лебедите в декоративното езерце и дори се зачудиха дали да не се повозят на лодка за половин час. Рансъм твърдеше, че трябва да го направят, за да бъде посещението им пълно, но Верена отговори, че не вижда нужда от това, и след като бродиха по кривите пътеки на Дивата градина, след като се изгубиха в Лабиринта и се полюбуваха на статуите и бюстовете на известни личности, просто седнаха на една уединена пейка, откъдето се откриваше красива гледка и от време на време детска количка проскърцваше по асфалтовата алея.

Вече си бяха поговорили за доста неща, но според Верена нито една от темите не беше сериозна. Господин Рансъм продължаваше да се шегува за всичко, включително за еманципацията на жените. Верена открай време живееше с хора, които приемат света изключително сериозно и за пръв път се натъкваше на такова пренебрежение и толкова силен сарказъм, насочен към институциите на страната и основните тенденции на епохата. Отначало тя му отговаряше, противоречеше му, и то доста дръзко, обръщайки непочтителността му срещу самия него. Имаше пъргав ум и лесно й хрумваха подходящи възражения на почти всичко, което й кажеше, обаче постепенно се отегчи и натъжи. Беше възпитана да се възхищава на новите идеи, да критикува социалните недъзи, на които човек се натъкваше почти повсеместно, и да изпитва неодобрение към много неща, ала никога не се беше сблъсквала с такава всеобхватна обвинителност като тази на господин Рансъм, с толкова много горчивина, стаена под неговите преувеличения, под неверните му тълкувания. Знаеше, че той е ревностен консерватор, ала не подозираше, че един консерватор може да бъде толкова агресивен и безмилостен. Мислеше, че консерваторите са самодоволни, упорити и надути и се задоволяват със съществуващия ред, ала господин Рансъм не беше удовлетворен нито от съществуващото, нито от онова, което би желал да съществува, освен това говореше зле за хора, които тя би допуснала, че са негови съмишленици — толкова зле, колкото Верена не би се изказала за почти никой. След известно време престана да спори с него и се запита какво му се е случило, та е станал толкова черноглед. Може би нещо се беше объркало в живота му, сигурно му се беше случило нещастие, повлияло на мирогледа му. Той беше скептик — Верена беше чувала за тази нагласа, но не се беше натъквала на нея, защото нейните познати бяха точно обратното — твърде загрижени. Тя знаеше за живота на Базил Рансъм само това, което й беше казала Олив, а то беше съвсем общо, така че имаше предостатъчно възможности за лични драми, тайни разочарования и страдания. Докато седеше до него, Верена си мислеше за някои от тези неща и се питаше дали той има предвид точно това, когато казва например, че му е дошло до гуша от модерното дърдорене за свобода и че изобщо не симпатизира на радетелите за повече свобода. Според него било нужно хората да използват по-добре свободите, с които вече разполагат. Дъхът на Верена буквално замираше от такива твърдения — не допускаше, че изобщо е възможно някой да заяви подобно нещо през деветнайсети век, дори да е най-назадничавият човек на света. Рансъм отричаше и всеобщото образование, защото според него то било огромен фарс — пълнело главите на хората с празни клишета и им пречело да си вършат работата мирно и почтено. Само интелигентните хора имали право на образование и ако се вгледаш непредубедено в положението, бързо ще разбереш, че интелигентността е рядък лукс, притежание на един от сто човека. Така или иначе, той имаше твърде ниско мнение за хората. Верена се надяваше, че му се е случило нещо наистина много лошо — не като отмъщение заради възмущението, което предизвикваше у нея, а за да има основание да му прости цялото презрение и жестокост. Искаше да му прости, защото след като поседяха заедно на пейката около половин час, шеговитото му настроение се поуталожи, той заговори по-обмислено (поне наглед) и по-искрено, а Верена изпита странно чувство, склонност да не отстоява своята позиция и желание да не поставя твърде силно ударение на разликите помежду им, преди да се разделят. Бих определил същината на размислите й като необичайна, защото те безмълвно се биеха помежду си, докато тя слушаше в топлия и неподвижен въздух, огласян от далечното глухо боботене на огромния град, неговия плътен, приятен и отчетлив глас, който изказваше чудовищни мнения, накъсван от екзотични шеги, и тихия му познат смях, който почти гъделичкаше ухото и бузата й, когато Рансъм се накланяше към нея. Струваше й се грубо, почти жестоко да я доведе тук само за да й каже неща, които я нараняваха, макар да беше свободна да ги обори с присъщата си толерантност. Ала въпреки това го слушаше като омагьосана, защото беше в нрава й да се държи покорно, да отстъпва. В състояние беше да мълчи, когато хората настояват, при това без да е язвителна. Същината на взаимоотношенията й с Олив всъщност беше мълчаливо и внимателно съгласие на разпалената настойчивост на приятелката й и ако тези отношения бяха непринудени и приятни за нея (каквито неизменно бяха), може да се допусне, че борбата й да не се подчини на воля, която усещаше като по-силна от тази на Олив, няма да трае дълго. Волята на Рансъм я принуди да остане дори когато усети, че следобедът напредва, че Олив ще се прибере и ще види, че нея я няма, и отново ще попадне в плен на мъчителната си тревога. Живо си я представи в този момент — сигурно стоеше на прозореца на стаята си на Десета улица, озърташе се за Верена, ослушваше се да чуе стъпките й по стълбите или гласа й в коридора. Верена съзерцаваше този образ като картина, взираше се във всяка подробност. Ако картината не я трогна по-дълбоко и не я накара да скокне на крака и да избяга от Базил Рансъм обратно към приятелката си, то се дължеше на факта, че си обещаваше за последен път да причинява на Олив такова страдание. Това щеше да е последният път, когато седи с господин Рансъм и го слуша да изказва мненията си, противоречащи на всичко в живота й. Изпитанието, на което се беше подложила, беше толкова лично и тъй всепоглъщащо, че за момент беше забравила, че й се случва за пръв път. Сякаш продължаваше от месеци. Верена прекрасно съзнаваше, че отношенията им са обречени, защото човек трябва да живее своя живот, не е възможно да живееш чужд живот, особено когато другият човек е толкова различен, толкова тираничен и безскрупулен.