Хенри Джеймс
Бостънци (32)

XXXII

Рано на следващата сутрин Олив изпрати на госпожа Бъридж бележка, в която й предлагаше да се срещнат за разговор по обяд. Избра това време с оглед на своите многобройни предходни ангажименти. Написа, че не желае да й бъде изпратена карета, и щеше да потегли по Пето Авеню с един от клатушкащите се и дрънкащи омнибуси, които минаваха по булеварда. Една от причините да поиска среща за дванайсет часа беше, че Базил Рансъм ще се появи на Десета улица в единайсет, така че (надяваше се, че той не възнамерява да остане през целия ден) Олив щеше да има време да го посрещне и да го изпрати. Предишната вечер двете с Верена безмълвно се споразумяха, че е много по-почтено да приемат посещението му, отколкото да го избягват. Решението беше взето по време на онази безмълвна прегръдка, преди да си легнат. Малко преди пладне на излизане от къщата Олив надникна в големия слънчев салон, където сутрин, когато всички съпрузи бяха излезли, а всички съпруги и стари моми се втурваха към града, един млад мъж, който желае да разговаря с млада жена, разполага с пълна свобода за действие. Базил Рансъм все още беше там и двамата с Верена, единствени в салона, се бяха настанили в нишата до прозореца и седяха с гръб към вратата. След като се беше изправил, значи, се канеше да си тръгва, затова Олив тихо затвори вратата отново и изчака малко в коридора, готова да мине в задната част на къщата, ако го чуе да излиза. Ала до ушите й не стигна никакъв звук — явно той наистина възнамеряваше да остане през целия ден и тя щеше да го завари тук, когато се върне. Олив излезе от къщата, знаейки, че те гледат през прозореца как тя слиза по стълбите, но не би понесла да зърне лицето на Базил Рансъм. Докато крачеше, извърнала своето лице, по слънчевия тротоар на Пето Авеню, почти не забелязваше прелестния ден, чудесното време, наситено с пролетни ухания и багри, каквото понякога се спуска в Ню Йорк, щом мартенските ветрове утихнат. Беше потънала в спомена за онзи миг, когато самата тя стоеше пред прозореца (при второто му посещение в Бостън) и гледаше как Базил Рансъм излиза с Аделайн, която тогава изглеждаше способна да го пипне в ръчичките си, но се оказа безполезна в това отношение, както и във всяко друго. Помнеше представата, която си бе позволила да изплува пред очите й, докато наблюдаваше как двамата заедно пресичат улицата, говорят си и се смеят, и как тази гледка се бе примесила със страховете, които я измъчваха още тогава — странно защо. Сега съзнаваше колко безполезно е било всичко — и колко великолепна бе промяната у Верена — и много се срамуваше от страховете си. Чувстваше се свързана, макар и далечно, с причините госпожа Луна да й наговори толкова много лъжи предния ден, а в това нямаше нищо благородно. Що се отнася до другите причини за неуспеха на това шило в торба, сестра й, и за новия курс, който беше избрал господин Рансъм, госпожица Чансълър предпочиташе да не се замисля за тях.

Чудеше се за какво толкова важно иска да разговарят госпожа Бъридж, но засега изчакваше разбулването на загадката в забележително красив будоар с цветя, фаянсови изделия и малки френски картини и слушаше как домакинята й говори заобиколно и се опитва да прикрие нещо. Олив разбираше, че за тази жена е трудно да моли за услуга, особено от глашатай на новите идеи, но явно точно това предстоеше. Вече беше поискала услуга, за която си беше платила пребогато. Писмото от госпожа Бъридж, което Верена беше забелязала да ги чака на Десета улица, когато се върнаха предния ден, съдържаше и чек за голяма сума, каквато младата дама никога не беше получавала за своя реч. Молбата, която предстоеше да бъде отправена, беше свързана и с Верена, разбира се, и Олив прекрасно съзнаваше, че макар приятелката й да е млада жена, на която се плаща, това не облекчаваше положението на госпожа Бърдиж в момента. Госпожица Чансълър вече беше свикнала да приема парите (получеше ли ги Верена, все едно ги получаваше самата тя), парите имаха огромна мощ, а когато човек се кани да нападне злото с всички сили, той с радост се възползва и от всички оръжия. Тази сутрин домакинята й допадаше повече от преди, смяташе за почти естествено единомислието и съгласието помежду им, а това ласкаеше Олив, стига госпожа Бъридж да е човекът, който предприема всички стъпки, а гостенката само да стои бдително и неподвижно. Госпожа Бъридж умееше с лекота, много умно и непринудено да се сближава с хората само с няколко думи и в момента каза:

— Значи е решено: тя ще отседне при нас и ще остане, докато не й омръзне.

Нищо подобно не беше решено, но този път Олив помогна на госпожа Бъридж повече, отколкото съзнаваше, като каза:

— Защо държите тя да ви гостува, госпожо Бъридж? Защо желаете да общувате с нея? Не знаете ли, че преди година синът ви й предложи брак?

— Скъпа госпожице Чансълър, точно за това исках да поговорим. Всичко ми е известно. Надали познавате човек, който да знае толкова, колкото знам аз. — И Олив трябваше да повярва на госпожа Бъридж, която вирна своята красива, интелигентна, горда и добронамерена глава на преуспяла жена. — Знаех, че преди година синът ми беше влюбен във вашата приятелка, знам, че продължава да е влюбен и все още иска да се ожени за нея. Допускам, че вие сте против брака на Верена с когото и да било, защото той ще разруши едно приятелство, което ви е много скъпо (на Олив за миг й се стори, че тя всъщност иска да каже „много изгодно“). Затова се колебаех, но след като сте склонна да го обсъждате, аз точно това бих желала.

— Не виждам смисъл — отговори Олив.

— Откъде знаете, преди да сме опитали? Никога не се отказвам от нищо, преди да го обмисля от всички страни.

Говореше предимно госпожа Бъридж. От време на време Олив само вмъкваше по някой въпрос, протест, поправка, иронично възклицание. Нищо не смущаваше домакинята й. Олив усещаше все по-осезаемо, че госпожа Бъридж иска да й достави удоволствие, да я спечели, да изглади несъгласията, да ги постави в нова светлина. Беше много умна и (Олив постепенно го установи) напълно безскрупулна, но не беше достатъчно умна за начинанието, с което се беше нагърбила. А тя искаше — ни повече, ни по-малко — да убеди госпожица Чансълър, че двамата със сина й силно симпатизират на движението, на което гостенката й е посветила живота си. Ала как да й повярва Олив, когато ясно виждаше що за човек е госпожа Бъридж — личност, която природата е накарала да извърне глава от всичко задълбочено и възвишено? Хора като нея живееха и се хранеха с оскърбления, предразсъдъци и привилегии, с вкаменените и жестоки нрави от миналото. Трябва обаче да добавим, че ако домакинята се преструваше, Олив не беше срещала друг човек, който толкова малко да я дразни. Беше блестяща, сърдечна, артистична, толкова дръзко вероломна и тъй склонна да те подкупи, ако не успее да те измами. Сякаш предлагаше на Олив всички земни блага, ако тя само лекичко подтикне Верена да приеме Хенри Бъридж.

— Знаем, че всичко е във вашите ръце, че можете да направите каквото поискате. Още утре можете да решите въпроса само с една дума.

Отначало се бе поколебала и си го призна, и изглежда, се наложи да събере цялата си смелост, за да заяви в лицето на Олив, че държи Верена в пълно подчинение. Обаче не изглеждаше да се страхува, държеше се така, сякаш е крайно жалко, че госпожица Чансълър не може да проумее огромните предимства и ползи за себе си от превъзходния брачен съюз със семейство Бъридж. Олив толкова се впечатли, дори се замисли какви толкова може да са въпросните тайнствени ползи и дали в крайна сметка няма да им осигурят закрила (от нещо още по-лошо), някакъв фонд, който двете с Верена да използват за общото дело и да изтласкат встрани майката и сина, след като получат от тях онова, което могат да им дадат. Беше толкова запленена от тази представа и от огромните възможности на госпожа Бъридж, от нетърпението й, от факта, че какъвто и да беше претекстът и мотивите й, смяташе за уместно да ласкае и да придумва, че почти не се замисляше колко е странно желанието на тази жена да се сроди със семейство Тарант. Разбира се, госпожа Бъридж обясни този факт, като изтъкна, че състоянието на сина й я измъчва и че е готова да стори всичко, за да го види щастлив, за да се почувства той по-добре. Обичаше го най-много от всичко друго на света и за нея беше истинска мъка да го гледа как чезне по госпожица Тарант. Представи влиянието на Олив в тази връзка така, че думите й прозвучаха и като възхищение от силата на характера й.

— Не знам каква е представата ви за отношенията ми с моята приятелка — отговори Олив с достойнство. — Тя ще постъпи както намери за добре в случай като този. Напълно свободна е, а вие говорите, сякаш съм й надзирателка!

Госпожа Бъридж поясни, че не е имала пред вид, разбира се, съзнателна тирания от страна на госпожица Чансълър, а само това, че Верена изпитва огромно възхищение към нея, възприема всичко през нейните очи и се съобразява с нейните мнения и предпочитания. Била сигурна, че ако Олив се изкаже благоприятно за сина й, госпожица Тарант веднага ще го погледне благосклонно.

— Сигурно ви се иска да ме попитате — додаде госпожа Бъридж с усмивка — как бихте могли да погледнете благосклонно на млад мъж, който иска да се ожени тъкмо за жената, която вие повече от всичко на света искате да остане неомъжена.

Описанието на Верена беше много вярно, но Олив не можеше да се помири, че това бе станало толкова ясно на човек, който намекваше, че на света няма нищо неразбираемо за него.

— Синът ви знае ли, че се каните да обсъдите това с мен? — попита Олив доста хладно, като подмина въпроса за влиянието си върху Верена и за желаното семейно положение на момичето.

— О, да, клетото момче. Вчера си поговорихме дълго и аз му обещах да направя за него каквото мога. Помните ли посещението ми в Кеймбридж миналата пролет, когато се срещнахме в квартирата му? Още тогава усетих накъде духа вятърът, но вчера получих истинско eclaircissement^[1]. Отначало никак не ми допадна. Нямам нищо против да го призная пред вас сега, когато наистина възприемам идеята въодушевено. Когато едно момиче е толкова очарователно и самобитно като госпожица Тарант, произходът няма никакво значение. Сама е мерилото, с което да я оценяваме, неповторима е. Освен това госпожица Тарант има бъдеще! — додаде госпожа Бъридж бързо, сякаш никак не й се искаше да пропусне тази особеност. — Отново сме изправени пред същия проблем — чувството, което Хенри смяташе за мъртво или поне за умиращо, отново се е възродило вследствие на… наистина не знам как да го определя… неочаквано силното въздействие на нейната поява тук. Тя беше наистина великолепна в сряда вечерта. Каквито и предразсъдъци, условности и предубеждения да е имал човек към нея, те трябва да отпаднат. Очаквах да постигне успех, но не и това, което вие представихте пред нас — продължи госпожа Бъридж усмихнато, а Олив забеляза въпросното „вие“. — С две думи, чувствата на клетото ми момче отново се разпалиха и за мен е пределно ясно, че няма да обича друго момиче така, както обича нея. Скъпа госпожице Чансълър, j’en ai pris mon parti^[2] и вие сигурно можете да си представите как постъпвам в такива случаи. Не умея да се примирявам, но запаля ли се по нещо, действам. Не се отказвам, само минавам на другата страна. Няма значение дали съм „за“, или „против“, трябва да взема страна. Познавате ли такива хора? Хенри повери въпроса в мои ръце, а аз го поверявам във вашите. Моля ви, помогнете ми, нека да обединим сили.

Беше дълга и изразителна реч за госпожа Бъридж, която обикновено се изказваше кратко и иносказателно — явно очакваше госпожица Чансълър да разбере колко важен въпрос разискват. В отговор Олив само попита:

— Защо ни поканихте да дойдем?

Дори госпожа Бъридж да се поколеба, беше само за броени секунди.

— Просто от интерес към вашата кауза.

— Това ме учудва — замислено отбеляза Олив.

— Явно не ми вярвате, но преценката ви е повърхностна. Сигурна съм, че предложението, което ви отправяме, ще го докаже — отбеляза изразително госпожа Бъридж. — Има много момичета… без никакви възгледи… които с удоволствие биха се оженили за сина ми. Той е много умен и притежава огромно състояние. Освен това е истински ангел!

Това беше напълно вярно и Олив още по-осезаемо почувства, че отношението на тези заможни хора, които водеха толкова охолен живот, е твърде озадачаващо. Седеше и си мислеше колко различни са хората, колко огромно е влиянието на истината и че в живота има радостни изненади, както и неприятни такива. Със сигурност нищо не задължаваше тези хора да съсредоточат вниманието си върху дъщерята на един „лечител“. Би било нелепо да изберат точно нея от всичките й връстнички само за да я разочароват. Нещо повече, наблюденията на Олив над младия им домакин в „Делмонико“ и в просторната ложа в Музикалната академия, където разполагаха с удобства и уединение, промълвените думи, които не накараха погълнатите им от случващото се на сцената съседи да извърнат глави, въобще целият й анализ на поведението на Хенри Бъридж показваше, че не го е дооценила предишната година. Той беше толкова влюбен, колкото е възможно за човек на неговата възраст с неукрепнали страсти (защото колкото и да вярваше в усъвършенстването на човечеството, госпожица Чансълър смяташе, че кръвта на малцина ври истински), ценеше Верена заради рядката й дарба, заради нейната гениалност и заради това щеше да бъде в негов интерес да я популяризира, пък и бе замесен от толкова меко тесто, че съпругата му щеше да прави с него каквото си поиска. Разбира се, трябваше да се съобрази с тъщата, но освен ако не послъгваше най-безсрамно, госпожа Бъридж наистина имаше желание да се наложи в новата област или поне да прояви лична щедрост, затова колкото и да беше странно, най-големият страх, изплувал пред погледа на Олив, не беше, че тази високопоставена и свободна матрона, донякъде дразнещо умна, но същевременно щедра с богатството си, ще тормози съпругата на сина си, а по-скоро че би могла да я предразположи и обсеби. Това бе страх, който може да определим като предчувствие за ревност. Освен това пъргавият ум на госпожица Чансълър бързо стигна до извода, че предложението, отправено при толкова странни и аномални обстоятелства, е чисто и просто превъзходен шанс, много по-хубав дори от най-доброто, което бе мечтала за Верена. Щеше да им даде възможност да разполагат с огромни средства — много по-големи от нейните собствени, връзка с неколцина умни хора, които се представяха като симпатизанти, независимо дали се чувстваха точно така, и които разполагаха със стотици полезни светски възможности и можеха да й осигурят обществения пиедестал, от който тя да озарява надалеч. Въпросният пъргав ум бързо се огорчи от мисълта за проблема, който му предстои да решава, за изпитанието, което трябва да преодолее. Клетата млада жена се почувства мрачна и безпомощна и смътно заподозря, че е повикана тук в името на дълга, за да самоизтезава духа си.

— Ако тя се омъжи за него, как да съм сигурна, че впоследствие вие ще радеете толкова много за каузата, на която аз и тя сме отдали всички свои мисли? — Въпросът се роди след бърз размисъл от страна на Олив, но прозвуча малко грубо дори на самата нея.

Госпожа Бъридж реагира възхитително:

— Подозирате, че се преструваме на заинтересовани само за да се доберем до нея? Не е много мило от ваша страна, госпожице Чансълър, но разбира се, вие сте длъжна да бъдете крайно предпазлива. Уверявам ви, синът ми е непоколебимо убеден, че вашето движение е посветено на най-сериозния проблем на близкото бъдеще, навлязъл вече в нова фаза. Как я нарече — сферата на реалната политика. А що се отнася до мен — не мислите ли, че бих желала всичко, което ние, клетите жени, можем да получим, че не бих отказала никоя привилегия или предимство, които ми се предлагат? Нямам навика да говоря гръмко и възторжено за всяко нещо, но както ви казах току-що, мога да проявявам страстите си кротичко. Ако бях най-лошият ви привърженик, щяхте да се справяте прекрасно. Синът ми много ми е говорил за вашите възгледи и дори ако ги възприема само заради него, ще го направя сериозно. Сигурно не си представяте Хенри да се мъкне подир съпруга, която изнася публични речи, но аз съм убедена, че много неща се случват независимо от това дали можем да си ги представим, или не. Хенри е джентълмен до мозъка на костите си и ще се държи тактично при всяко положение.

Олив разбра, че те наистина много искат Верена, и не можеше да повярва, че ако я получат, няма да се държат добре с нея. Подозираше дори, че ще й угаждат прекалено, ще я ласкаят, ще я глезят, и за миг се оказа напълно способна да допусне, че Верена би се поддала на подобно нещо и че собственото й отношение към нея е било прекалено строго. Хрумваха й хиляди протести, възражения, отговори, просто не можеше да избере с какво да започне.

— Струва ми се, че никога не сте виждали доктор Тарант и съпругата му — отбеляза тя с многозначително спокойствие.

— Толкова ли са ужасни? Синът ми каза, че са непоносими, и аз съм готова за това. Питате ме как ще се справим с тях ли? Скъпа госпожице, ще се справим, както сте се справили вие.

Олив имаше отговори на всички въпроси, госпожа Бъридж също. Имаше готов отговор дори когато гостенката й попита защо се обръщат към нея, при положение че госпожица Тарант е волна като птичка, че държи бъдещето си в свои ръце и че на самата нея никога не би й хрумнало да се намеси в подобно нещо.

— Скъпа госпожице Чансълър, не ви моля да се месите. Моля ви единствено да не се месите.

— Само затова ли изпратихте да ме повикат?

— За това и за още нещо, за което намекнах в писмото си. Всъщност това е основната ми молба. Оставете я при нас за малко, а ние ще се погрижим за останалото. Сигурно ви звучи самонадеяно, но тя ще прекара добре тук.

— Това не е смисълът на живота й — отбеляза Олив.

— Имах предвид, че ще може всяка вечер да говори! — отвърна усмихната госпожа Бъридж.

— Мисля, че се стараете да докажете прекалено много. Убедена сте — макар да се преструвате в обратното, — че аз контролирам действията й и доколкото е възможно — желанията й, и че ревнувам от другите взаимоотношения, които би могла да установи. Допускам, че вероятно така изглежда, макар че това само доказва колко малко хората разбират нашата връзка, колко повърхностно все още се възприемат много елементи от дейността на жените и колко много трябва да се промени общественото съзнание по отношение на тях. След като вашето мнение за моята нагласа е такова — продължи госпожица Чансълър, — съм учудена, че не разбирате колко слабо съм заинтересована да ви отстъпя жертвата си.

Ако в този миг можехме да надникнем в сърцето на госпожа Бъридж (волност, която още не сме си позволявали), бихме установили, че тя беше силно вбесена от надменния тон на посетителката си, от факта, че тази суха, стеснителна и упорита провинциалистка я смяташе за повърхностна. Ако харесваше Верена толкова, колкото се опитваше да убеди госпожица Чансълър, усещаше, че самата госпожица Чансълър дотолкова не й допада, че вероятно никога не би го разкрила пред Верена. Несъмнено именно раздразнението й се обади, когато тя каза, след като се постара да се овладее, за да не прекали:

— Разбира се, нелепо е да смятаме, че синът ми ще бъде неотразим за госпожица Тарант, особено след като веднъж вече му е отказала. Но дори ако тя не отстъпи, това предпазва ли ви от другите претенденти?

Начинът, по който госпожица Чансълър се изправи от стола си, когато чу тези думи, показа на домакинята й, че ако е целяла да я уплаши като дребно отмъщение, експериментът е бил успешен.

— Кои други имате предвид? — попита Олив, изпънала гръб и гледайки отгоре, сякаш от много високо.

Госпожа Бъридж — така и така сме започнали да надничаме в сърцето й — нямаше предвид конкретно никой, просто възмущението на тази млада жена предизвика у нея поредица от асоциации. Спомни си господина, който се беше приближил към нея в музикалния салон след обръщението на госпожица Тарант, докато разговаряше с Олив, и с когото събеседничката й се беше отнесла много хладно.

— Нямам предвид никой конкретно, но има един млад мъж, на когото тя ме помоли да изпратя покана за събитието у дома и който ми се струва евентуален почитател. — Госпожа Бъридж също се изправи и за миг се приближи към гостенката си. — Не мислите ли, че каквато е млада, красива, привлекателна, умна и очарователна, не може да очаквате да я задържите завинаги при себе си, да изключите всякакви други нейни увлечения, да премахнете цяла страна от живота, да я предпазите от опасностите — ако изобщо е уместно да се нарекат опасности, — на които е изложена всяка млада жена, която не е категорично отблъскваща? Скъпа ми млада госпожице, чудя се дали да не ви дам малък съвет? — Госпожа Бъридж не изчака Олив да отговори на въпроса й, а продължи бързо, знаейки прекрасно точно какво иска да каже и че колкото и впечатляващо да го поднесе — както и повечето други неща, — не си струва да се главоболи много-много: — Не се опитвайте да направите невъзможното. Държите в ръцете си нещо добро, не го стискайте твърде силно. Ако не приемете по-доброто, ще се наложи да се примирите с по-лошото. В случай че желаете нейната безопасност, според мен тя ще е на много по-сигурно място със сина ми. Иначе може да стане жертва на авантюристи, на експлоататори, на хора, които, докопат ли я веднъж, ще я затворят завинаги.

Олив сведе очи — чувстваше колко близо до истината е ужасното предположение на госпожа Бъридж и не можеше да понесе нейната прагматичност, самоувереността й, родена от опита. Нищо нямаше да й бъде спестено, щеше да се наложи да стигне до края, да премине през това изпитание, затова съветът на домакинята й съдържаше неприятна мъдрост. Съзнаваше обаче, че изобщо не е длъжна да признае този факт тук и сега — искаше да се махне и дори да отнесе умните думи на госпожа Бъридж със себе си, да ги зарови на някое място, където ще бъде сама и ще може да помисли.

— Не знам защо решихте, че е уместно да ме повикате само за да ми съобщите това. Не проявявам никакъв интерес към сина ви, към това как той ще се устрои в живота.

Олив се уви по-плътно с наметката си и се извърна.

— Изключително мило е от ваша страна, че дойдохте — невъзмутимо отвърна госпожа Бъридж. — Разсъдете над думите ми и няма да решите, че сте пропилели този един час, сигурна съм.

— Имам твърде много неща, над които да размишлявам! — неискрено възкликна Олив, защото знаеше, че думите на госпожа Бъридж ще я преследват.

— И й предайте, че ако ни удостои с краткото си посещение, цял Ню Йорк ще бъде в краката й.

Точно това искаше Олив, но въпреки това от устата на госпожа Бъридж й прозвуча като подигравка. Госпожица Чансълър се оттегли, без да даде отговор дори когато домакинята й повтори колко й е задължена, че е откликнала. Излезе на улицата превъзбудена, но не обзета от слабост. Закрачи бързо, развълнувана и изумена, усещайки, че непоносимата й съвест е настръхнала като раздразнено животно, задето към Верена е било отправено наистина превъзходно предложение и че няма никакъв начин тя да убеди сама себе да го премълчи. Разбира се, Верена сигурно щеше да се почувства поласкана, че е толкова високо ценена от семейство Бъридж, а опасността Базил Рансъм да я завладее щеше да бъде пресечена. Това стана ясно на Олив, докато крачеше, то я напрягаше, насочваше мислите й единствено към проблема, изневиделица помрачил светлия ден, и тя дори не забелязваше елегантните хора, с които се разминаваше по широкия тротоар на Пето Авеню. Настани се в съзнанието й още предния ден, след бележката на госпожа Бъридж, и после, както знаем, тя смътно се замисли над тази възможност и попита Верена дали ще се съгласи да им гостува, ако отново ги притиснат с предложение. Е, със сигурност ги притиснаха, а проблемът беше толкова остър, че бе направо болезнен. Олив мислеше, че ако Верена отиде у семейство Бъридж, Базил Рансъм ще се обезсърчи — ще си каже, че какъвто е беден и окаян, няма никакъв шанс срещу хора, които разполагат с богатство и добро положение. Не допускаше, че той ще се откаже лесно, не го мислеше за малодушен. Въпреки това имаше такъв шанс, а си струваше Олив да обмисли всеки шанс, който бе в нейна полза. Започваше да съзнава, че става дума не толкова за гостуване на Верена, а на практика за подарък или поне за сделка с невероятно щедри условия. Невъзможно беше да използват семейство Бъридж като убежище въз основа на допускането, че са безопасни, защото бяха станали опасни още от мига, в който ги бяха подкрепили и бяха заели позицията, че предлагат на момичето чисто и просто безгранична възможност. Олив не спираше да си повтаря, че това е само фантасмагория и фарс, но бе възможно Верена да е на друго мнение, да прояви доверие към тях. Когато госпожица Чансълър беше изправена пред избор, който да направи от позицията на дълга, тя влагаше страст — преди всичко смяташе, че въпросът трябва да бъде уреден незабавно, за да може животът да продължи напред. В момента й се струваше невъзможно да се върне в пансиона на Десета улица, без да е решила дали да се довери на семейство Бъридж, или не. Под „довери“ имаше предвид да повярва, че те няма да успеят да спечелят Верена, но в същото време ще отпратят Базил Рансъм по погрешна следа. Олив смяташе, че той няма да прояви решителността да я преследва из тези позлатени салони, които и бездруго щяха да бъдат затворени за него, когато майката и синът установят какви са намеренията му. Дори се запита дали Верена няма да е по-добре защитена от младия южняк в Ню Йорк, сред всички светски условности, отколкото в Бостън при братовчедка на врага. Продължи да крачи по Пето Авеню, без да обръща внимание на пресечките, и след малко установи, че наближава Уошингтън Скуеър. По това време вече категорично беше решила, че Базил Рансъм и Хенри Бъридж не могат едновременно да завладеят госпожица Тарант, така че не бе възможно да има две опасности, а само една. Сега й оставаше да определи коя от двете опасности е по-голяма, за да се справи само с нея. Продължи да крачи към площада, който, както е всеизвестно, е много голям и свързан с улица околовръст. Дърветата и другите растения бяха напъпили и се бяха раззеленили, фонтаните мятаха пръски на слънцето, кварталните хлапета — както по-мърлявите от юг, които играеха игри, свързани с чертаене с тебешир по тротоара и клечане между краката на минувачите, така и къдравите и натруфени дребосъци, които маршируваха пред погледите на френските си гувернантки — изпълваха пролетния въздух с тъничките си гласчета, нежни като младата зеленина. Олив прекоси площада и накрая седна на една от многобройните пейки. Отдавна не беше правила нещо толкова необосновано, толкова разточително. Имаше десетки неща, които би трябвало да свърши по време на престоя си в Ню Йорк, обаче забрави за тях или пък, ако се сети, реши, че в момента не са важни. Остана на мястото си около час, замислена и трепереща, превъртайки в главата си определени мисли. Чувстваше, че е изправена пред съдбовна криза и че не бива да отвръща лице от истинската й природа. Преди да стане и да се върне на Десета улица, вече беше решила, че Базил Рансъм е най-сериозната заплаха, и мислено беше приела всякаква уговорка, която щеше да я избави от него.

Ако семейство Бъридж искаха да вземат Верена, те щяха да я отнемат от Олив неизмеримо по-малко, отколкото би я отнел той. Всъщност щяха да я отнемат най-вече от него. Олив се върна в пансиона и в отговор на въпроса й дали Верена е у дома, слугата, който й отвори, я осведоми, че госпожица Тарант е излязла с господина, който я е посетил сутринта, и още не се е върнала. Олив впери поглед в часовника в коридора — показваше три часа.