Хенри Джеймс
Бостънци (31)

XXXI

Когато Верена се върна с приятелката си в пансиона на Десета улица, върху масата във вестибюла имаше две писма: едното беше адресирано до госпожица Чансълър, а другото — до нея. Почерците бяха различни, но и двата й бяха познати. Олив беше зад нея, на стълбите, уговаряше се с кочияша да им изпрати друга карета след половин час (бяха си оставили време само колкото да се облекат), затова Верена просто взе своето писмо и се качи в стаята си. Осъзна, че през цялото време бе знаела, че писмото ще я чака, затова се почувства вероломна като предателка, задето не е била по-подготвена за него. Беше способна цял следобед да обикаля Ню Йорк и да забрави, че може би предстоят трудности, но от това трудностите не изчезваха. Дори можеха да станат съществени и да не намерят разрешение със завръщането й в Бостън. Половин час по-късно, докато приближаваше към Пето Авеню заедно с Олив (този ден беше изпълнен с толкова много събития), изпъвайки светлите си ръкавици и унесена в мечти за по-красиво ветрило, тя доказваше с обичайната си ведрост, с която съзерцаваше осветените от уличните лампи улици, че каквато и теория да се гради относно произхода на дарбата й и на нрава й, във вените й определено течеше кръвта на запалените по всякакви лектории и по нощния живот представители на рода Тарант. Докато двете приближаваха към прочутия ресторант, на чийто вход господин Бъридж беше обещал да очаква бдително каретата им, Верена успя с доста весел и непринуден глас да съобщи на приятелката си, че господин Рансъм се е отбил да я потърси, докато са били навън, и е оставил бележка, съдържаща многобройни комплименти за госпожица Чансълър.

— Това е изцяло твоя работа, скъпа моя — отговори Олив с меланхолична въздишка, зареяла поглед към Четиринайсета улица (по която точно в този момент преминаваха развълнувано), преградена от странната железопътна линия нависоко.

За Верена не беше новост, че въпреки искрения си стремеж към справедливост за всички, Олив понякога не съумява да реагира справедливо в определени случаи, и си помисли, че приятелката й е позакъсняла с твърдението, че писмата на Базил Рансъм засягат единствено получателката им. Нали неговата роднина сама беше повдигнала въпроса по време на пътуването им с каретата следобед? Верена реши, че приятелката й трябва да научи всичко за писмото, и се запита дали ако сега каже повече, отколкото й се иска да узнае, ще успее да компенсира предишното си мълчание.

— Донесъл е писмото със себе си, вече написано, в случай че съм излязла. Иска да се видим утре — имал да ми казва толкова много неща. Предлага час за срещата и се надява, че няма да ми бъде неудобно да се срещнем в единайсет сутринта. Надява се да нямам други ангажименти толкова рано. Разбира се, завръщането ни в Бостън решава въпроса — додаде Верена с безоблачно спокойствие.

Госпожица Чансълър помълча, после отговори:

— Да, освен ако не го поканиш да се качи във влака с теб.

— О, Олив, защо е това озлобление! — възкликна Верена искрено учудена.

Олив не можеше да оправдае горчивината си, като обясни на своята спътница, че е доловила разочарование в думите й, защото не беше вярно. Тя просто отбеляза:

— Не виждам какво може да ти каже, което да си струва да чуеш.

— Разбира се, че не знаеш, още нищо не е казал! — възкликна Верена през смях, който сякаш отпрати всичко към маловажните случки.

— Ако останем, ще се срещнеш ли с него в единайсет часа? — попита Олив.

— Защо ме питаш, след като вече съм се отказала?

— Смяташ ли го за огромна жертва?

— Не — отвърна Верена добродушно, — но признавам, че съм любопитна.

— Любопитна ли? Какво искаш да кажеш?

— Ами да изслушам отсрещната страна.

— О, небеса! — промърмори Олив Чансълър и извърна лице към нея.

— Не забравяй, че така и не съм го изслушала — усмихна се Верена пред измъчения поглед на приятелката си.

— Да не искаш да чуеш всички низости на този свят?

— Не, не става дума за това. Колкото повече неща ми каже, толкова по-добре за мен. Мисля, че бих могла да се срещна с него.

— Животът е твърде кратък. Остави го на мира.

— Е, има много по-интересни хора от него, които ми е безразлично дали ще спечеля за каузата. Обаче ако успея да го убедя да се съгласи само с два-три от доводите ми, това ще ми допадне повече от всичко друго, което съм правила.

— Няма нужда да влизаш в неравна битка. А в случая с господин Рансъм е неравна.

— Не е равна, защото правдата е на моя страна.

— И какво означава тази правда за мъжете? Нима грубостта не им е дадена като компенсация?

— Според мен той не е груб. Бих искала да проверя — весело отвърна Верена.

Погледът на Олив остана прикован в нейния още мъничко, после тя отмести очи и се загледа невиждащо, разсеяно от прозореца на каретата, а Верена си каза, че Олив изглежда малко странно за човек, който отива на вечеря в „Делмонико“. Тя ужасно се притесняваше и възприемаше всичко много трагично, беше напрегната, подозрителна, податлива дори на най-малко влияние! По време на дългото им приятелство Верена се беше научила да уважава странностите на приятелката си — те бяха свидетелство за нейната задълбоченост и всеотдайност и бяха толкова тясно свързани с благородството й, че рядко събуждаха желание да бъдат критикувани отделно. В момента обаче сериозността на Олив изобщо не хармонираше с вселената, сякаш беше фалшива нота, и Верена беше доволна, че не й е казала за посещението на Базил Рансъм в Монаднок Плейс. Ако се тревожеше толкова за нещата, които знаеше, неведението щеше да я избави от още по-неприятни впечатления. Верена вече беше решила, че познанството й с Базил Рансъм е съвсем епизодично, повърхностно и маловажно взаимоотношение.

Олив Чансълър наблюдаваше много внимателно Хенри Бъридж тази вечер. Имаше си специална причина да го прави и през следващите няколко часа тя се наслаждаваше не толкова на малкото пиршество, ръководено от този ловък прозелит в салона на заведението, където френски келнери се стрелкаха по дебелите килими, а компаниите по съседните маси предизвикваха любопитство и намеци, дори не толкова на прелестната музика на „Лоенгрин“, колкото на тайния процес на сравняване и потвърждаване, който предстои да бъде обяснен на читателя. Тъй като нейната безпристрастност е донякъде дискредитирана, с удоволствие съобщавам, че след завръщането си от операта тя предприе стъпка, продиктувана от сериозен стремеж към справедливост — заради своевременното признание на Верена относно бележката, която й беше оставил следобед Базил Рансъм. Олив придърпа момичето в стаята си. По време на обратния път Верена беше говорила за музиката на Вагнер, за певците, за оркестъра, за огромната постройка и за още по-огромното си удоволствие. Олив виждаше колко много допада Ню Йорк на Верена, защото тук удоволствията бяха на всяка крачка.

— Е, господин Бъридж несъмнено беше много мил с нас — никой не би проявил толкова голяма загриженост — отбеляза Олив. И поруменя заради погледа, с който Верена реагира на това признание на положителни качества у някой мъж от страна на госпожица Чансълър.

— Много се радвам, че ти е направило впечатление, защото аз сигурно щях да го оценя твърде строго — отвърна Верена с ангелско гласче. — Той обръщаше специално внимание на теб, скъпа моя, явно вече ме е прежалил. Гледаше те толкова нежно. Скъпа Олив, ако се омъжиш за него…! — Госпожица Тарант, която беше в приповдигнато настроение, прегърна приятелката си, за да овладее лекомислието си.

— Въпреки това иска да останеш тук. Не са се отказали от това — отбеляза Олив, обърна се към едно чекмедже и извади оттам писмо.

— Той ли ти каза? На мен не ми каза нищо подобно.

— Когато се прибрахме днес следобед, намерих тази бележка от госпожа Бъридж. По-добре я прочети. — И подаде писмото отворено на Верена.

В него пишеше, че госпожа Бъридж не може да се примири с решението на Верена да не й погостува, след като и тя, и синът й толкова се надявали. Не се съмнявали, че ще успеят да направят престоя на госпожица Тарант толкова интересен, колкото щял да бъде за самите тях. Нещо повече, тя, госпожа Бъридж, имала чувството, че не е чула и половината възгледи на госпожица Тарант, а много от присъствалите на речта й я посетили днес следобед (без да губят нито минутка, както виждала и сама госпожица Чансълър), за да се поинтересуват как, за бога, да научат повече — как да се доберат до прелестната ораторка и да й задават въпроси относно някои подробности. Ето защо тя много се надявала, че дори ако младите дами не могат да променят решението си относно гостуването, може би ще намерят начин поне да останат още малко, за да може тя да организира неофициална среща с някои от тези клети зажаднели души. Дали няма да е възможно поне да обсъди въпроса с госпожица Чансълър? Предупреждаваше, че ще я атакува и по въпроса за гостуването. Дали да не се видят на следващия ден, при това молеше за огромната услуга разговорът им да се проведе в дома на семейство Бъридж. Искала да й съобщи нещо съвсем конкретно, което изисквало поверителност и уединение, а госпожица Чансълър надали щяла да отрече, че ще ги имат под покрива на госпожа Бъридж. Ето защо щяла да изпрати каретата си за госпожица Чансълър по всяко удобно за нея време. Наистина смятала, че разговорът им ще бъде ползотворен.

Верена прочете посланието много внимателно. Звучеше й загадъчно и потвърди впечатлението й от предишната вечер — че не е добила напълно вярна представа за тази умна, светска, любознателна жена по време на посещението й в Кеймбридж, когато се бяха видели в квартирата на сина й. Върна писмото на Олив с думите:

— Затова той не вярваше, че си заминаваме утре. Знае, че тя е написала това писмо, и смята, че ще ни задържи.

— Е, ако кажа, че може да стане така, ще ме сметнеш ли за ужасно непостоянна?

Верена я изгледа озадачена от странното желание на Олив да остане в града и това усещане беше по-силно от удоволствието от решението й. То обаче също се прояви само след миг и момичето каза съвсем искрено:

— Не е нужно да ме уговаряш да се съглася. Нелепо е да се преструвам, че тук не ми харесва.

— Мисля, че може би трябва да се срещна с нея — замислено отбеляза Олив.

— Каква прелест — да имаш тайна с госпожа Бъридж! — възкликна Верена.

— Няма да бъде тайна от теб.

— Скъпа моя, не е нужна да ми казваш, ако не искаш — продължи Верена, мислейки за онова, което самата тя криеше.

— Нали бяхме решили да споделяме всичко? Поне аз бях решила.

— О, не говори за планове! — възкликна Верена печално. — Не е ли глупаво да правим планове — представи си, че останем утре. В писмото й има нещо повече от изразеното с думи — додаде тя, а Олив сякаш се взираше в лицето й, търсейки причини да откаже на госпожа Бъридж, което беше доста смущаващо.

— Цяла вечер го обмислям, така че ако се съгласиш, оставаме.

— Скъпа, ти си толкова силна духом! По време на всички онези прелестни блюда, по време на цялото представление на „Лоенгрин“! Изобщо не съм мислила по въпроса, така че ти решавай. Знаеш, че ще се съглася с всичко.

— А ще гостуваш ли на госпожа Бъридж в крайна сметка, ако тя ми каже нещо, което да направи това гостуване желано?

Верена се засмя.

— Нали знаеш, че това не е истинският ни живот!

Олив отначало не отвърна, после каза:

— Да не си мислиш, че ще го забравя. Ако предлагам отклонение, то е само защото понякога ми се струва, че почти всичко друго е за предпочитане пред нашата действителност. — Думи те й прозвучаха неясно и донякъде меланхолично, а Верена изпита облекчение, когато след малко приятелката й отбеляза: — Сигурно ме мислиш за страшно непоследователна.

Което й даде възможност да отговори успокоително:

— Нали не смяташ, че очаквам да си безпогрешна? Ще остана у госпожа Бъридж една седмица или две, или един месец, колкото пожелаеш — продължи тя. — Както прецениш след срещата си с нея.

— На мен ли оставяш всичко? Не ми помагаш особено — каза Олив.

— За какво да ти помагам?

— За да ти помогна аз.

— Аз не се нуждая от помощ, достатъчно съм силна! — весело се провикна Верена. И в следващия миг попита наполовина комично, наполовина трогателно: — Скъпа моя съратнице, защо ме принуждаваш да говоря толкова високомерно?

— И ако останеш… дори само утре… ще прекарваш ли много време… с господин Рансъм?

Тъй като в момента Верена сякаш беше настроена иронично, би могла да открие нов повод за веселие в трепетния и колеблив тон на въпроса на Олив. Само че той не й въздейства така, а предизвика първата проява на нетърпение — буквално първата, както и първия укор от началото на удивителната близост между двете жени. Бузите на Верена пламнаха и очите й за миг сякаш се навлажниха.

— Не знам какво си мислиш, Олив, и защо не можеш да ми имаш доверие. Още от самото начало не ми вярваш по отношение на господата. Може би тогава беше права, не знам, но сега със сигурност е много различно. Не мисля, че заслужавам толкова силно подозрение. Защо се държиш така, все едно трябва да бъда наблюдавана, като че ли ще избягам с всеки мъж, който ме заговори? Мисля, че вече съм ти доказала, че това е без значение. Мислех, че вече си разбрала колко съм сериозна, че съм посветила живота си, че има нещо, което ми е неописуемо скъпо. Но ти всеки път повдигаш този въпрос — не е честно. Трябва да приема всичко, което предстои. Не бива да се страхувам. Нали се договорихме, че ще вършим работата си дори ако целият свят е против нас, че ще продължаваме право напред, че няма да се отказваме. А сега, когато всичко започва великолепно да се подрежда и победата се усеща във въздуха, ми се струва странно да се съмняваш в мен, да подозираш, че не съм отдадена на мечтите ни както винаги. Още при първата ни среща ти казах, че съм способна да се лишавам, а днес знам по-добре от всякога какво означава това и съм готова пак да го повторя. Мога и ще го направя! Така че, защо, Олив Чансълър? — провикна се Верена задъхано и след миг добави с присъщото си красноречие и с въодушевен порив: — Още ли не си разбрала, че съм се отрекла от всичко?

Навикът й да говори пред публика, подготовката, практиката, с която постоянно се занимаваше, позволяваха на Верена дори в частен разговор да разгърне поредица от разсъждения, които да предизвикат мощен и въздействащ ефект. Олив прекрасно го съзнаваше, замря, докато момичето нижеше умолителните си изречения, и слушаше със същото прехласнато внимание като зрителите в залата. Не откъсваше очи от Верена, чувстваше, че тя е разтърсена до дън душа, че е невероятно страстна и искрена, че цялата трепери като чиста и всеотдайна девица, че наистина се е отказала от всичко, че двете са в безопасност и че самата тя е проявила огромна несправедливост и липса на деликатност. Бавно се приближи към нея, притисна я в обятията си дълго и я целуна безмълвно. И Верена разбра, че Олив й е повярвала.