Хенри Джеймс
Бостънци (30)

XXX

Госпожа Луна щеше да е още по-неудовлетворена от начина, по който Олив реагира на предложението й за съдействие, ако знаеше колко тайни щеше да бъде задължена да й открие в замяна тази сдържана млада жена. Целият живот на Олив вече беше повод за сплетни — тя го усещаше — и след разговора със сестра си потърси уединението на своя дом. Засега имаше време за размисъл — Верена беше излязла с господин Бъридж, който още предната вечер се беше уговорил да я вземе за ранна разходка с каретата. Следобед имаха други ангажименти — главният беше срещата им с група сериозни хора в дома на един от най-запалените им местни последователи. Олив щеше да отведе Верена на тези срещи веднага след като се наобядват. Ласкаеше се от мисълта, че е успяла така да подреди нещата, че да не остави дори половин час през деня, когато Базил Рансъм да се появи самодоволно и да завари двете жени от Бостън у дома. Прекрасно знаеше това, когато беше принудена у госпожа Бъридж да му даде адреса им, освен това бе помолила Верена като специална услуга да я придружи до Бостън вдругиден, тоест на следващия ден сутринта. Доста се обсъждаше дали момичето да не остане няколко дни у госпожа Бъридж, след като Олив си замине, но Верена спонтанно се отдръпна, като видя колко се разстрои приятелката й. Олив прие саможертвата й и посещението им в Ню Йорк се оказа съкратено на четири дни, един от който госпожица Чансълър си беше обещала също да ореже, ако види, че се очертава посещение от страна на Базил Рансъм. Още не беше споменала това на Верена, колебаеше се с оглед на отстъпките, които приятелката й вече беше направила. Верена го правеше с щедрост, изпълваща сърцето с възхита, дори ако си помолил за услугата, освен това Олив не помнеше момичето някога да е поискало нещо в замяна на добрината си или да се е пазарила за нещо, каквито и усилия да й струваше да изпълни обещанието си. Посрещна с удоволствие предложението да прекара една седмица в дома на госпожа Бъридж, отбеляза, че майка й ще издъхне щастлива (не че имаше изгледи госпожа Тарант да предаде богу дух), когато научи, че дъщеря й е имала такова преживяване, но въпреки това, когато видя колко мрачна стана Олив, как пребледня и се умисли, Верена се отказа с най-милата усмивка, озарявала очите й някога. Олив съзнаваше какво означава това за нея, знаеше колко й се иска да се весели въпреки напрежението, свързано с общата им кауза, въпреки жизненоважната им работа, която сега и двете чувстваха, че преминава към етапа на реализацията си и предстои да даде плод. Затова съвестта я гризеше, задето я е подтикнала да се откаже и от това, особено след като положението им изглеждаше наистина безопасно, а и Верена беше доказала своята благонадеждност.

Колкото и безопасно да беше положението им, Олив се обвиняваше, че е глупачка, задето въпреки първоначалните си съмнения се беше съгласила да доведе Верена в Ню Йорк. Момичето беше приело незабавно поканата, пристигнала неочаквано от името на госпожа Бъридж — толкова беше странно, че ще гостуват на такъв земен човек, че само по себе си подейства като основателен довод да приемат. Отначало Олив изпита инстинктивен страх към всичко, но по-късно го прогони като необоснован. Реши (такова решение от нейна страна не беше новост), че във връзка с мисията си са длъжни да се изправят лице в лице с всичко. Тази възможност щеше съществено да подобри репутацията и авторитета на Верена и щяха да направят неоснователен всеки отказ, продиктуван от опасения, и бездруго съвсем смътни. Специфичните тревоги и опасности, които измъчваха Олив Чансълър, вече до голяма степен се бяха разсеяли. Базил Рансъм не беше давал признаци на живот от векове, а Хенри Бъридж се успокои още преди заминаването им за Европа. Ако майка му беше родила идеята да превърне Верена в развлечение за гостите на голямата вечеринка в дома си, беше го сторила добронамерено, защото надали сега тя искаше синът й да се ожени за дъщерята на Селах Тарант повече, отколкото предишната година. Освен това бяха длъжни да извършат добро дело за тънещите в невежество. Може би дори трябваше да ги вбесят — в това винаги имаше нещо хубаво. И накрая, Олив беше донякъде лично изкушена. Не беше безразлична към удоволствието да се появи във важни среди в Ню Йорк като значима жена, като важна гражданка на Бостън, вдъхновителка, съратница и близка на едно от най-оригиналните момичета на епохата. Последният човек, когото очакваше да срещне у госпожа Бъридж, беше Базил Рансъм. Беше убедена, че двете могат да прекарат четири дни в град с население повече от един милион без такава неприятна случка. Но се беше случило и беше сериозно, затова тя стисна зъби и поклати глава назидателно и силно, задето бе допуснала да се хване в капана на съдбата. Е, щеше да се измъкне може би само с лека драскотина. Хенри Бъридж беше много внимателен, но кой знае защо, тя вече не се страхуваше от него. Беше съвсем естествено той да прелива от вежливост, след като се бяха съгласили майка му да ги използва за светските си цели. Другата опасност беше най-лошата — припомни си пулсиращия и необясним ужас от нощта на събирането у госпожица Бърдзай. Господин Бъридж всъщност й се струваше закрилник. Тя с облекчение си помисли, че след като сутринта е завел Верена на разходка с кола в парка и на посещение в Музея на изобразителното изкуство, вечерта трябва да хапнат в „Делмонико“ (той трябваше да покани още един господин) и след това да посетят немската опера. Както вече казах, Олив не сподели това с никого, не разкри пред сестра си нито колко живо си представя обърканото изражение на Базил Рансъм, когато отиде на Десета улица и узнае, че те са излезли, нито собственото си неудържимо желание да се качи на влака обратно за Бостън. Само тази представа я крепеше, когато даде на господин Рансъм адреса им.

Верена влезе в стаята й малко преди обяд, за да й съобщи, че се е върнала, и докато двете седяха и чакаха да чуят гонга за обяд, който негър с бяло сако биеше в основата на стълбите, тя разказа на приятелката си за своите приключения заедно с господин Бъридж — подробно описва красотата на парка, прелестните и интересни творби в музея, невероятните познания на младия мъж относно колекциите му, бързите му коне, мекотата на английската двуколка, приятната и бърза езда по твърди като мрамор пътища, забавленията, които им е обещал за вечерта. Олив слушаше в сериозно мълчание и забеляза колко се е увлякла Верена. Разбира се, тя не бе стигнала толкова далеч без знанието на Олив за тази фаза.

— Господин Бъридж намекна ли нещо за любов? — попита госпожица Чансълър накрая без сянка от усмивка.

Верена беше свалила шапката си, за да оправи перото, и докато отново си я нахлупваше като в рамка между двете си вдигнати ръце, отговори:

— Да, мисля, че го направи от любов.

Олив изчака тя да продължи, да й опише как се е държала с него, как го е поставила на място, как му е дала да разбере, че с този въпрос отдавна е приключено, но Верена не даде повече сведения и Олив не настоя, защото съзнаваше, че в отношения като техните трябва да има огромно уважение към свободата на другия. Тя никога не беше посягала на свободата на Верена и разбира се, не възнамеряваше да започне да го прави сега. Нещо повече, смяташе, че проявява дискретност с молбата, която се канеше да й отправи сега. Чудеше се дали Хенри Бъридж наистина ще възобнови опитите си, дали поканата на майка му да пристигнат в града не беше само заради него. Добрата страна беше, че ако Верена държи на него, няма да обърне внимание на Базил Рансъм, а докато ги настаняваше в каретата предната вечер, той беше казал на Олив, че се надява да й докаже колко дълбоко е приел тяхната вяра. Ала отново я обзеха старите терзания, прималя й от униние и се запита защо изобщо Верена трябва да слуша някой друг освен Олив Чансълър. При вида на грейналия щастлив поглед на момичето тя си спомни, както си бе припомнила преди месеци, че основният проблем се крие във факта, че слабото място на Верена, единственият й почти незабележим недостатък Олив бе изтъкнала на приятелката си малко след като заживяха заедно с думите (помнеше го заради незаличимото впечатление от признанието на приятелката й): „Ще ти кажа в какво се състои проблемът ти — ти не мразиш мъжете като прослойка!“. Тогава Верена отвърна: „Не, не ги мразя, когато се държат приятно!“. Като че ли организираната жестокост може да бъде приятна! Олив мразеше мъжете най-силно, когато се държаха най-неприятно. Сега след кратък размисъл тя заяви по отношение на Хенри Бъридж:

— Не е редно, не е почтено от негова страна, след като ти му показа колко те е измъчил и уморил по време на престоя си в Кеймбридж.

— О, нищо не съм му показала — весело отвърна Верена. — Уча се да се преструвам — додаде тя след малко. — Допускам, че и на теб ти се налага. Преструвам се, че не забелязвам.

В този момент се разнесе гонгът за обяд и двете млади жени запушиха уши една срещу друга: Верена с весела усмивка, а Олив с пребледняло търпеливо лице. Когато отново можеха да се чуват, Олив рязко каза:

— Как така госпожа Бъридж е поканила господин Рансъм на своето мероприятие? Той казал на Аделайн, че не я познава.

— О, аз я помолих да му изпрати покана след като тя ми писа, за да ми благодари, когато вече беше твърдо решено, че ще дойдем. В писмото си ме попита дали имам приятели в града, на които бих искала да изпрати покана, и аз споменах господин Рансъм.

Верена говореше без капчица колебание и единственият признак на смущение от нейна страна беше, че стана от стола си и се дръпна от втренчения поглед на Олив. Не се запъна, защото се радваше на открилата се възможност. Искаше й се всички отношения с приятелката й да бъдат съвсем простички, но разбира се, не беше никак просто, когато започна да премълчава разни неща. Искаше й се поне да премълчава колкото може по-малко и имаше чувството, че компенсира някакво нарушение, като отговаря толкова бързо на въпросите на Олив.

— Не си го споменавала — отбеляза тихо госпожица Чансълър.

— Не исках. Знаех, че не го харесваш и че това ще те засегне. Но исках той да присъства, исках да чуе.

— Какво значение има, какво те интересува той?

— О, защото е толкова ожесточен наш противник!

— Откъде знаеш, Верена?

Сега вече Верена се поколеба. В крайна сметка не беше толкова лесно да премълчаваш по мъничко — като че ли човек трябваше или да сподели всичко, или да крие всичко. Първата възможност вече беше преценила като ненужно жестока — тъкмо затова беше запазила посещението на Базил Рансъм в Монаднок Плейс, заровено в неизречени и неизразими съображения, единствената й тайна на света, единственото нещо, което беше само нейно. Толкова се радваше да каже, каквото може, без да предаде сама себе си, че едва след като отвори уста, си даде сметка за опасността Олив да продължи с разпита дотам, че за да се защити, Верена ще бъде принудена да прибегне до чиста измама. В същото време почувства, че в мига, който се е оказала застрашена, тайната й е станала още по-скъпа. Мълчаливо се помоли Олив да не я притиска, защото би било отвратително, би било невъзможно да се защити с лъжа. А междувременно трябваше да отговори и тя го стори с възклицание — много по-бързо, отколкото сякаш позволяваха описаните от мен размишления:

— Ами личи си по вида му! Той е реакционер!

Верена се приближи до огледалото на тоалетката, за да се увери, че е сложила шапката си както трябва, а Олив бавно се надигна, както прави човек, който изобщо не е гладен.

— Остави го да реагира както си пожелае. Не му обръщай внимание, за бога!

Това гласеше отговорът на госпожица Чансълър и Верена усети, че той не съдържа всичко, което й се върти в главата. Искаше й се да слезе на обяд, защото наистина беше гладна. Подозираше дори, че на Олив й е хрумнала идея, която се страхува да облече в думи, защото последиците ще бъдат ужасни.

— Знаеш ли, Верена, това не е истинският ни живот, това не е нашата работа — продължи Олив.

— Ами така е, не е — потвърди Верена, без да се преструва, че не разбира какво има предвид Олив. След малко обаче додаде: — Имаш предвид общуването с господин Бъридж ли?

— Не само това. — После Олив я погледна и рязко попита: — Откъде знаеш адреса му?

— Чий адрес?

— На господин Рансъм… за да може госпожа Бъридж да го покани.

Двете стояха, вперили поглед една в друга.

— Имаше го на писмо, което получих от него.

Тези думи извикаха такова изражение на лицето на Олив, че приятелката й прекоси стаята и я хвана за ръката. Тонът обаче не беше какъвто бе очаквала Верена, защото Олив възкликна с хладна изненада:

— А, значи си кореспондирате! — Видимо й струваше много да се овладее.

— Той ми писа веднъж, така и не ти споменах — отвърна Верена с усмивка. Усещаше как странният и напрегнат поглед на приятелката й дълбае много навътре, още малко и щеше да стигне до дъното. Е, щом трябва, не държеше чак толкова на тази тайна. Засега обаче Верена не научи какво е узнала Олив, защото тя отбеляза само, че е време да слизат на обяд. Докато се спускаха по стълбите, тя хвана под ръка госпожица Чансълър и я усети как трепери.

Разбира се, в Ню Йорк имаше много хора, които бяха заинтригувани от тяхното движение, затова Олив отрано беше уговорила срещи, които запълниха целия им следобед. Всички искаха да се срещнат лично с тях и да запознаят и други. Верена разбра, че ще се превърнат в сензация, ако останат и поработят в тази посока. Олив обаче изтъкна, че вероятно моментът не е подходящ и че хората не са толкова запознати с движението, колкото в Бостън, обаче във въздуха се носеше нещо упойващо, усещане за широта и разнообразие, за безкрайните възможности на големия град, които — Верена не знаеше дори дали да го признае пред самата себе си — може би щяха да компенсират липсата на сериозност в Бостън. Хората тук наистина изглеждаха много активни, нямаше друго място, където да се стичат толкова много ободряващи новини благодарение на електрическите пипала, плъзнали навсякъде. Централата сякаш беше домът на госпожа Краучър на Петдесет и шеста улица, където имаше неофициално събиране на симпатизанти, които не можеха да й простят, че предната вечер е говорила пред съвсем непознат за тях кръг от хора. Те наистина бяха съвсем различни от хората, пред които беше говорила у госпожа Бъридж, и Верена тайничко въздъхна безпомощно при мисълта колко голям и сложен е светът и че явно в него има от всичко. Оформи се общо искане тя да повтори обръщението си в по-дружеска обстановка, на което Верена отвърна, че Олив й е уговорила срещи и че речта й е целяла да спечели хората за каузата, а приятелите на госпожа Краучър със сигурност са на по-високо ниво. Държеше се предпазливо, защото усещаше, че Олив отчаяно се стреми да се измъкне от града, и не искаше да каже нещо, което да ги обвърже. Когато я усети да трепери така преди обяда, с болка осъзна колко силно е привързана към нея приятелката й и колко мъчително би страдала от всяко отклонение. Когато потеглиха за поредицата си от срещи, първото нещо, което Верена уточни в каретата (Олив с типичната си щедрост беше наела карета за цялото време), беше, че така наречената от Олив нейна кореспонденция с господин Рансъм се състои само от едно писмо от негова страна. Призна, че писмото е съвсем кратко и го е получила месец преди това. Напомни на Олив, че е известена за писмата, които Верена получава от разни господа, така че не разбирала защо придава такова значение конкретно на това послание. Госпожица Чансълър се беше облегнала в каретата и седеше неподвижно, сериозно и положила глава на тапицираната седалка. Завъртя само очите си към момичето.

— Ти сама му придаваш значение, иначе щеше да ми кажеш.

— Знаех, че няма да ти хареса — защото не харесваш него.

— Изобщо не мисля за него, за мен той не означава нищо — отвърна Олив и добави неочаквано: — Забелязала ли си, че избягвам нещата, които не ми допадат?

Верена не би могла да каже, че е забелязала, но не беше справедливо Олив да говори така, сякаш не приема нищо присърце — както се беше отпуснала бледа и немощна, като ранено зверче, беше доказателство за противното.

— Ти притежаваш страховита способност да страдаш — отговори тя след малко.

Отначало госпожица Чансълър не отвърна, но след малко каза със същата интонация:

— Да, ти си способна да ме накараш.

Верена хвана ръката й и я задържа в своята.

— Никога не бих го сторила, преди да преживея всичко сама.

— Ти не си създадена да страдаш, ти си създадена за радост — отбеляза Олив със същия тон, с който й беше разяснила как основният й проблем е, че не ненавижда мъжете като цяло — тон, който намекваше, че обратното би било много по-естествено и може би възвишено. Може би, но Верена не можеше да отхвърли обвинението — усещаше го, докато гледаше през прозореца на каретата към пъстрия и весел град, където имаше толкова много неща, оживлението беше тъй завладяващо, магазините — толкова лъскави, жените — тъй поразително облечени, и усещаше, че всичко това разпалва любопитството й, ускорява пулса й.

— Мисля, че няма какво да възразя — отвърна тя и погледна Олив с неподправена нежност, с искрено съчувствие.

Младата жена вдигна ръка към устните си, задържа я там за миг и жестът сякаш казваше: „Как да не се боя, че ще те изгубя, когато си толкова прелестно покорна?“. Тази мисъл обаче остана неизречена, а думите, които Олив Чансълър произнесе, докато каретата се движеше, бяха различни:

— Верена, не разбирам защо ти е писал.

— Защото ме харесва. Може би ще кажеш, че не разбираш какво ми харесва — продължи момичето през смях. — Харесал ме е още при първата ни среща.

— А, онзи път! — промърмори Олив.

— И още повече на втората.

— Това ли пише в писмото си? — попита госпожица Чансълър.

— Да, скъпа моя, това пише. Само че се изразява по-изискано. — Верена с радост съобщи този факт и писмото на Базил Рансъм наистина го потвърждаваше.

— Интуицията ми го подсказваше, имах предчувствие! — възкликна Олив и затвори очи.

— Нали каза, че не го харесваш!

— Не е просто това, той ме ужасява. Това ли е всичко помежду ви?

— Ами да, Олив Чансълър, ти какво си помисли? — попита Верена със смътното усещане, че е страхливка. Пет минути по-късно каза на Олив, че ако това ще я зарадва, може да заминат от Ню Йорк още на следващата сутрин, без да остават четвърти ден. И веднага щом го стори, се почувства по-добре, особено след признателния поглед на Олив за тази отстъпка, за нетърпението, с което отвърна:

— Ако наистина съзнаваш, че това не е истинският ни живот, че всичко това не е за нас!

С тези думи и с още няколко, а също и с необичайно слаба и неопределена целувка, сякаш искаше да възрази, че в крайна сметка един ден не е от значение, но въпреки това приема жертвата и малко се срамува от нея — с всичко това бе скрепено споразумението да потеглят незабавно. Верена не можеше да си затвори очите за факта, че вече цял месец не е напълно искрена и ако искаше да изкупи вината си, съкращаването на удоволствията им в Ню Йорк, макар че така щеше изобщо да се лиши от среща с Базил Рансъм, й беше по-лесно, отколкото да каже на Олив, че писмото не е всичко, че е имало посещение, разговор и разходка, за които премълчаваше от седмици. Пък и какво толкова, ако не успее да се срещне с Рансъм? Толкова ли е приятно да разговаряш с господин, който иска само да те осведоми — тя недоумяваше и защо толкова му се искаше да го стори, — че те смята за нелепа? Олив я водеше от място на място и накрая тя забрави всичко освен настоящия момент, колко голям и разнороден е Ню Йорк, колко е приятно да се возиш в карета с копринени възглавнички, да се запознаваш с нови хора, да виждаш нови любопитни и симпатизиращи изражения, да те уверяват, че те гледат и следят изявите ти. Примесено с всичко това беше предвкусването на предстоящата вечеря в „Делмонико“ и посещението на германската опера. У Верена имаше достатъчно епикурейство, за да й се удава с лекота да живее в настоящето при тези обстоятелства.