Хенри Джеймс
Бостънци (3)

III

Когато й каза, че ако го приеме в този вид, с радост би вечерял с нея, тя се извини и отиде да даде разпореждания в трапезарията. Останал сам, младият мъж огледа салона — по-точно двете съседни помещения, издължени и тесни — и застана на задните прозорци, от които се виждаше заливът. Госпожица Чансълър имаше късмет, защото живееше от отсамната страна на Чарлс Стрийт, в чиято задна част червеното слънце се спуска следобед ниско на хоризонта, назъбен през празни промеждутъци от дървени колове, мачтите на самотни яхти и комините на прашни фабрики, щръкнали над солена водна шир от странен порядък: твърде просторна за река и твърде малка за залив. Гледката му се стори много живописна, макар че в сгъстяващия се здрач не беше останало много за гледане освен студени жълтеникави ивици на запад, блещукаща кафява вода и отражението от светлините, които бяха започнали да се появяват в редицата къщи, впечатляващи Рансъм с изключително модерния си вид и обърнати към същата лагуна върху дълъг крайбрежен насип от грубо натрупани камъни отляво. Помисли си, че подобен изглед от градска къща е почти романтичен. Извърна се назад към помещението, вече осветено от лампата, която прислужницата беше внесла и поставила върху масата, докато той бе на прозореца, и то му се стори още по-уютно и интересно. Базил Рансъм нямаше силно развит усет към красивото, нито пък (макар че беше прекарал детството си в разкош) разбирането му за комфорт беше стабилно установено — свеждаше се предимно до представата за многобройни пури, бренди, вода и вестници и едно кресло с камъшитена седалка с най-подходящ наклон, от което можеше да опъне крака. При все това му се струваше, че не е виждал по-истински интериор от странната, наподобяваща коридор дневна на своята новооткрита роднина. За пръв път попадаше сред атмосфера на така добре организирано уединение и сред толкова много вещи, издаващи навици и вкусове. Повечето му досегашни познати нямаха вкусове, имаха малко навици, но и те не бяха такива, че да изискват сериозно обрамчване. Беше посещавал само няколко нюйоркски домове и досега не беше виждал толкова много украшения. Общото впечатление от стаята беше бостънско — в голяма степен си представяше града точно такъв. Чувал беше, че той притежава култура, и сега откриваше културата в масичките и диваните на госпожица Чансълър, в книгите, на които се натъкваше навсякъде върху полици на конзоли (сякаш не бяха книги, а статуетки), в снимките и акварелите по стените, в завеските, скромно окачени в рамките на вратите. Разгледа няколко книги и установи, че братовчедка му чете на немски, а впечатлението му за важността на този факт (като признак за превъзходство) не бе накърнено от съзнанието, че самият той бе овладял езика (на него е написана обширна юридическа литература) през едно дълго, бездейно и мъртвешко лято в плантацията. Любопитно доказателство за природната скромност на Базил Рансъм е фактът, че немските книги на братовчедка му създадоха у него представа за вътрешната сила на северняците. Не за пръв път я забелязваше и вече бе решил, че трябва да се съобразява с нея. Едва след като натрупа дълъг опит, откри, че малцина северняци притежават неговата вътрешна енергия. Мнозина други преди него бяха направили същото откритие. Не знаеше почти нищо за госпожица Чансълър — посети я само защото тя му беше писала; не би му хрумнало да я издири, пък и в Ню Йорк нямаше никой, когото би могъл да разпита за нея. Затова можеше само да предполага, че тя е заможна млада жена — къща като тази, в която мълчалива неомъжена жена води подобен начин на живот, изискваше значителни доходи. Колко точно, запита се той. Пет хиляди, десет хиляди, петнайсет хиляди годишно? За нашия изпълнен с копнеж млад мъж дори най-малката от тези суми беше истинско богатство. Не беше користолюбив, ала пламенно мечтаеше за успех и нерядко си мислеше, че умерен капитал би му помогнал да постигне нещо. На по-ранна възраст беше станал свидетел на един от най-големите провали в историята, на грандиозно национално фиаско, и то му бе вдъхнало огромна ненавист към всяка неефективност. Докато чакаше домакинята, си даде сметка, че тя е неомъжена и богата, че е общителна (писмото й беше свидетелство за този факт) и сама, и за кратко се отдаде на ексцентричната представа, че е партньор в това процъфтяващо предприятие. Скръцна със зъби при мисълта колко различни са съдбите на хората, защото в това уютно женско гнезденце той се почувства бездомен и недохранен. Настроението обаче беше мимолетно, защото дълбоко в себе си той усещаше много по-силен стремеж, отколкото цялата култура на Чарлс Стрийт бе способна да удовлетвори.

После, когато братовчедка му се върна и двамата слязоха да вечерят заедно, тя го настани срещу себе си на малка маса с букет цветя по средата — място, откъдето му се откри различна гледка през прозорец, по нейно нареждане без дръпната завеса (тя му обърна внимание, че го е направила заради него), към сумрачната безлюдна река, осеяна с точици светлина. Тогава той уверено отбеляза мислено, че нищо не е в състояние да го накара да се люби в такова същество. Няколко месеца по-късно в Ню Йорк в разговор с госпожа Луна, която му беше отредено да вижда доста често, той случайно спомена за въпросната вечеря, за начина, по който сестра й го беше настанила на масата, и за забележката, с която беше изтъкнала предимствата на мястото му.

— В Бостън на това му казват „вежливост“ — поясни госпожа Луна. — Предоставят ти гледка към Бек Бей (отвратително име, не мислите ли?) и си приписват заслугата.

Ала този разговор тепърва предстоеше. Онова, което Базил Рансъм долови всъщност, беше, че госпожица Чансълър е съвършената стара мома. Това беше присъщото й качество, нейната съдба, категорично предопределена. Има жени, които остават неомъжени по случайност, и други, които не се женят по свой избор, Олив Чансълър обаче беше неомъжена, защото така налагаше собствената й природа. Беше стара мома, както Шели е лиричен поет и както август е зноен месец. Целомъдрието беше толкова дълбоко заложено в нрава й, че Рансъм я възприемаше като възрастна, макар че щом я зърна за първи път, реши, че е по-млада от него. Не му беше неприятна, държеше се толкова дружелюбно, ала малко по малко се събуди у него неловко усещане — както чувстваш, че никога не си в безопасност с човек, който приема всичко толкова сериозно. Хрумна му, че тя е потърсила приятелството му точно защото приема нещата толкова сериозно; от усърдие, не от неподправена сърдечност. В очите й — какви невероятни очи обаче! — се четеше не наслада, а дълг. Вероятно очакваше и от него да прояви усърдие в отговор, ала той не можеше — не и в личния живот. В уединението на личния си живот Базил Рансъм искаше просто да се „отпусне“. Когато я поопозна, вече не му се струваше толкова обикновена, колкото отначало — дори младият мъж от Мисисипи беше достатъчно културен да долови изтънчеността на тази жена. Бялата й кожа беше като изопната върху лицето, но чертите й, макар остри и неправилни, притежаваха деликатност, издаваща благороден произход. Лицето й беше опърничаво, ала не неприятно. Любознателното пламъче в тях ги оживяваше и багреше, а насочи ли ги към теб, напомнят смътно за блещукащ зеленикав лед. Фигурата й беше неугледна и създаваше впечатлението, че се е наежила от студ. Въпреки всичко у нея имаше нещо много модерно и изключително високо развито, съчетано с предимствата и с недостатъците на една неспокойна личност. Непрекъснато се усмихваше на госта си, но макар той да направи няколко забележки, които смяташе за забавни, от началото до края на вечерята тя не се засмя нито веднъж. Впоследствие той установи, че е жена, която не познава смеха, а въодушевлението, ако изобщо я навестяваше някога, остава безсловесно. Само веднъж по време на последвалото познанство помежду им то бе изразено гласно и този звук се запечата в съзнанието на Рансъм като един от най-странните, които е чувал.

Тя му задаваше многобройни въпроси и не коментираше отговорите му, което само подсказваше, че ще последват нови въпроси. Стеснителността я бе напуснала изцяло и така и не се завърна — беше достатъчно самоуверена, за да не крие, че е силно заинтригувана от него. Но защо, питаше се той; не можеше да повярва, че ще изпита влечение към мъж като него — той имаше доста бохемски навици: пиеше бира в Ню Йорк по кръчми, не познаваше дами, но пък общуваше с една „вариететна“ актриса. Когато го опознаеше по-добре, най-вероятно Олив нямаше да одобри, макар че, разбира се, той не възнамеряваше изобщо да споменава за актрисата, нито пък за бирата, ако не се налага. Рансъм схващаше порока просто като поредица от специални събития, от обясними случайности. Не че му пукаше — щом любознателността бе част от бостънската природа, той щеше да се държи като безукорно вежлив южняк от Мисисипи. Щеше да й разказва за Мисисипи, колкото тя пожелае, и щеше неведнъж да повтори, че старите южняшки ценности там все още са разпространени. Това не би й помогнало да го разбере по-добре; не би схванала каква нищожна част от собствените му възгледи представя това ограничено признание. Споделеното от сестра й относно нейната мания да „реформира“ беше оставило неприятен вкус в устата му. Смяташе, че след като изповядва религията на хуманизма, а Базил Рансъм чете Конт, беше чел всичко, никога не би го разбрала. И той си имаше разбирания относно реформите, но главният принцип беше да бъдат реформирани реформаторите. Колкото повече наближаваше краят на вечерята, която въпреки скритите разногласия помежду им мина блестящо, тя го осведоми, че ще се наложи да го остави след вечеря, освен ако не е склонен да я придружи. Отивала на събиране в тесен кръг в дома на приятелка, поканила неколцина души, „запалени по нови идеи“, да се запознаят с госпожа Фариндър.

— О, благодаря — отвърна Базил Рансъм. — Забава ли е? Не съм ходил на забава от отделянето на Мисисипи.

— Не, госпожица Бърдзай не дава забави. Тя е аскет.

— Толкова по-добре, че вече вечеряхме — отвърна той през смях.

Домакинята му поседя мълчаливо, свела очи към земята, сякаш се колебае между няколко неща, които би могла да каже, до едно толкова важни, че й е трудно да избере.

— Мисля, че ще ви бъде интересно — отбеляза в момента. — Ще чуете обсъждането, ако ви допадат подобни неща. Може би няма да сте на същото мнение — додаде тя и спря върху него необикновените си очи.

— Може би няма да се съглася с всичко — отвърна той усмихнат, потупвайки крака си.

— Не ви ли интересува човешкият прогрес? — продължи госпожица Чансълър.

— Не знам… не съм виждал негови прояви. Вие ще ми покажете ли?

— Мога да ви покажа сериозен стремеж към прогрес. Не можем да сме сигурни в нищо повече. Но не съм убедена, че сте достоен за това.

— Нещо типично бостънско ли е? Бих желал да го видя — отвърна Базил Рансъм.

— И в другите градове има такива движения. Госпожа Фариндър обикаля навсякъде. Може би ще говори довечера.

— Прочутата госпожа Фариндър?

— Да, прочутата. Борецът за женската еманципация. Тя е близка приятелка на госпожица Бърси.

— А коя е госпожица Бърдзай?

— Една от нашите знаменитости. Струва ми се, че е жената, положила повече усилия от всички по света в името на всяка умна реформа. Мисля, че съм длъжна да ви осведомя — продължи госпожица Чансълър след мъничко, — че тя е една от най-първите, най-старите и най-запалените привърженички на аболиционизма.

Наистина смяташе, че трябва да изтъкне този факт, при това го направи с тръпнещо вълнение. Ала ако се бе опасявала, че той ще прояви някакво раздразнение от новината, остана разочарована от сърдечното му възклицание:

— О, милата старица, явно е на доста зряла възраст!

На което тя отвърна доста рязко:

— Тя никога няма да остарее. Не познавам друг човек с толкова млад дух. Но ако не сте симпатизант, може би е по-добре да не идвате — продължи тя.

— Симпатизант на какво, скъпа госпожо? Попита Базил Рансъм, който според нея все още само се преструваше на сериозен. — Ако ще има обсъждане, както твърдите, следва да има различни позиции, а човек не може да симпатизира и на двете, разбира се.

— Да, но всеки по свой начин ще брани каузата на новите истини. Ако не ги изповядвате, няма да се разберете с нас.

— Уверявам ви, нямам представа какви са те! За мен на света има само стари истини — стари като слънцето и луната. Откъде да знам? Но вие ме заведете, това е огромен шанс да опозная Бостън.

— Не става дума за Бостън, а за човечеството! — С тази забележка госпожица Чансълър се надигна от стола си и с жеста си сякаш даде съгласие. Обаче преди да остави своя роднина сам и да отиде да се приготви, госпожица Чансълър го увери в липсата на всякакво съмнение от своя страна, че той прекрасно я разбира и само се преструва, че не схваща.

— Е, може би все пак имам най-обща представа — призна той, — но не разбирате ли, че това малко събиране ще ми даде шанс да попълня пропуските?

Тя се позабави с обезпокоено изражение.

— Госпожа Фариндър ще ги попълни! — заяви и отиде да се приготви.

В нрава на клетата жена беше да се тревожи без причина, да страда от безброй скрупули и да предсказва последиците от всяко нещо. Върна се десет минути по-късно с боне, което явно беше сложила в знак на уважение към аскетизма на госпожица Бърдзай. Права започна да си слага ръкавиците, докато посетителят й се подкрепяше за борбата с госпожа Фариндър с още една чаша вино, а тя му заяви, че вече се разкайва за предложението си към него да я придружи. Нещо й подсказвало, че няма да бъде приет благосклонно.

— Защо, спиритически сеанс ли ще има? — попита Базил Рансъм.

— Чувала съм много вдъхновяващи беседи в дома на госпожица Бърдзай. — Олив Чансълър беше твърдо решена да не откъсва поглед от лицето му, докато говори. Преценката й за въздействието, което ще окаже върху него, действаше като неопровержима, не като възпираща причина.

— О, госпожице Олив, за мен е безценно попадение! — възкликна младият мъж от Мисисипи грейнал и плесна с ръце.

Изглеждаше й много красив, докато изричаше тези думи, но госпожица Чансълър си напомни, че за жалост, мъжете не дават пет пари за истината, особено съвременните мъже, и то правопропорционално на красивата си външност. Тя обаче разполагаше с извор на морална подкрепа, на който винаги можеше да разчита — в плен на силни чувства вече беше черпила утеха от ненавистта си към мъжкото съсловие.

— Пък и толкова много искам да видя стар аболиционист, никога не съм срещал такъв човек — додаде Базил Рансъм.

— Разбира се, на юг няма къде да срещнете такъв човек. Твърде много се страхувате от тях, за да ги допуснете там!

Искаше да й хрумне нещо много рязко, за да го принуди да се откаже от желанието си да я придружи, защото странно, но факт — ако изобщо може да се говори за странности у човек с толкова изострена чувствителност — съмненията й относно отправената към него покана се бяха задълбочили през изминалите няколко минути и се бяха превърнали в абсурден ужас относно последиците от неговото присъствие.

— Може би няма да допаднете на госпожица Бърдзай — продължи тя, докато чакаха каретата.

— Не знам, надявам се на обратното — отвърна Базил Рансъм добродушно. Явно не възнамеряваше да се откаже от предоставената му възможност.

В същия миг през прозореца на трапезарията чуха каретата да пристига. Госпожица Бърдзай живееше в Саут Енд, разстоянието беше доста голямо и госпожица Чансълър беше поръчала файтон — едно от предимствата да живееш на Чарлс Стрийт беше близостта на конюшните. Логиката на поведението й беше от ясна по-ясна — ако беше сама, щеше да се придвижи с трамвай; и то не за икономия (щастливка беше, че не се налага да се съобразява с такива неща), не и защото толкова много обичаше да обикаля улиците на Бостън нощем (всъщност дълбоко ненавиждаше този риск), а поради разбиране, което ревностно следваше и което й налагаше да отхвърля оскърбителните различия и да се доближава до живота на обикновените хора. Би отишла и пеша на Бойстън Стрийт, откъдето би взела градския транспорт (който ненавиждаше от дън душа) до Саут Енд. Бостън беше пълен с бедни момичета, принудени да сноват из града нощем и да се тъпчат в конски каруци, неприятни за всички сетива, така че защо тя да се смята за нещо повече от тях? Поведението на Олив Чансълър се ръководеше от възвишени принципи и тъкмо затова, тъй като тази вечер имаше предимството да бъде придружена от господин, тя поръча файтон, за да не се чувства облагодетелствана от това покровителство. Ако се бяха придвижили заедно по обичайния начин, щеше да му е задължена за дързостта си, а той бе представител на пол, на който тя не желаеше да дължи нищичко. Когато му писа преди няколко месеца, бе тласкана по-скоро от желание да накара него да се почувства задължен. А сега пътуваха към Саут Енд рамо до рамо и доста смълчани, подрусваха се по трамвайните релси пренебрежимо по-малко, отколкото ако се бяха качили на трамвая, и рееха поглед от двете страни на каретата към редиците червени къщи, смътно очертани на светлината на уличните лампи, с изпъкнали фасади и каменни стълбища. Докато пътуваха, поклащайки се, госпожица Чансълър каза на спътника си, обзета от силно желание да му се противопостави и като наказание, задето я е хвърлил (и тя не проумяваше защо) в толкова силен трепет:

— Вярвате ли, че ще дойдат по-хубави дни и че е възможно да се направи нещо за човечеството?

Клетият Рансъм долови предизвикателството и доста се смути. Запита се що за жена е тази и каква игра играе. Защо изобщо го беше насърчила, ако се канеше да го тормози така? Въпреки това Базил беше готов на всякакви игри — и такава, и онакава — и долови, че се е забъркал в нещо, което отдавна иска да опознае по-отблизо.

— Е, госпожице Олив — отвърна той и отново нахлупи широкополата шапка, която беше оставил в скута си, — за мен най-поразителното е, че човечеството само разрешава проблемите си.

— Така говорят мъжете на жените, за да ги принудят смирено да приемат положението, в което са ги поставили.

— О, положението на жените! — възкликна Базил Рансъм. — Положението на жените е да правят мъжете на глупаци. По всяко време бих се разменил с вас — продължи той. — Помислих си го, когато влязох в изискания ви дом.

В тъмната вътрешност на каретата той не забеляза, че лицето й тутакси пламна, пък и не знаеше, че не обича да й се напомня за някои обстоятелства, които според нея облекчават женската й съдба. Ала трепетът в гласа й, когато му отговори малко по-късно, издаваше, че е напипал болезнено място:

— Да не ме укорявате, че по някаква случайност разполагам с малко пари? Най-съкровеното ми желание е да направя нещо за другите, за нещастните хора.

Базил Рансъм би посрещнал последното твърдение със симпатията, което то заслужаваше, би похвалил благородния стремеж на своята роднина, но го озадачи внезапната рязкост в разговора им, който час-два по-рано бе започнал най-дружелюбно, затова избухна в неудържим смях. Което пък допълнително засили липсата на каквато и да било шеговитост у събеседницата му.

— Не знам защо изобщо се интересувам от мнението ви — каза тя.

— Ами добре, щом не ви интересува… Няма никакво значение.

Въпреки твърдението му тя усещаше, че има причини да проявява интерес. Беше го въвела в живота си и трябваше да си плати за това. Обаче й се искаше незабавно да научи най-важното.

— Противник ли сте на еманципацията на жените? — попита тя и извърна пребледнялото си лице към него по време на краткото просветване на улична лампа.

— Имате предвид избирателното право, свободата на словото и така нататък? — попита той, но като видя колко сериозно приема отговора му Олив, почти се уплаши и се поколеба: — Ще ви кажа, след като чуя госпожа Фариндър.

Бяха пристигнали на адреса, който госпожица Чансълър даде на кочияша, и файтонът им рязко спря. Базил Рансъм излезе и застана пред вратата с протегната ръка, за да помогне на младата дама. Тя обаче се поколеба и остана на мястото си с непроницаемо лице.

— Твърдо сте против еманципацията! — възкликна тя тихо.

— Госпожица Бърдзай ще ме разубеди — отговори Рансъм с искрено намерение, защото беше заинтригуван и се опасяваше да не би сега, в самия край, госпожица Чансълър да не го пусне да влезе в къщата. Тя слезе без негова помощ, а той изкачи подире й високите стълби на жилището на госпожица Бърдзай. Изгаряше от любопитство и едно от нещата, които искаше да узнае, беше защо, за бога, му беше писала тази чепата стара мома.