Хенри Джеймс
Бостънци (27)

XXVII

— Почти свикнах, че не искате да общувате с мен в дома ми, но ако смятате да ме подминавате и на публични места, по-добре първо ме предупредете.

Тя говореше с дяволита насмешка, но той вече знаеше как да се държи. Беше облечена в жълто и изглеждаше много пълна и весела. Удиви се на безпогрешния инстинкт, с който напипваше слабите му места. Външният салон беше съвсем празен, тя беше влязла през вратата в дъното и беше заварила територията свободна за маневрите си. Той предложи да й намери място, откъдето ще вижда и чува госпожица Тарант, или да й предостави стол, на който да стъпи и да вижда над главите на господата на вратата, но тя отвърна на предложението му с въпроса:

— Да не мислите, че съм тук заради това дрънкало? Не съм ли ви казвала мнението си за нея?

— О, със сигурност не сте дошли заради мен — каза Рансъм, предугаждайки този намек, — защото няма откъде да знаете, че ще идвам.

— Досетих се, имах предчувствие! — заяви госпожа Луна и го изгледа изпитателно и обвинително. — Знам за какво сте дошли — провикна се тя след малко. — Не сте споменавали, че познавате госпожа Бъридж!

— Не я познавам… Не бях чувал за нея, преди да ме покани.

— Тогава защо, за бога, ще ви кани?

Рансъм беше отговорил малко прибързано, бързо се досети, че има причини, поради които е по-добре да си беше мълчал. Все пак успя да замаже грешката си почти толкова бързо:

— Вероятно сестра ви е проявила добрината да поиска покана за мен.

— Сестра ми ли? Друг път! Знам колко ви обича Олив. Господин Рансъм, здравата сте загазили. Тя го бе издърпала навътре в салона, за да не ги чуват хората на прага, и той си помисли, че вероятно е решила да устрои собствено представление във външния салон, което да конкурира обръщението на госпожица Тарант. — Моля ви, да поседнем за момент, никой няма да ни безпокои. Искам да ви попитам нещо конкретно.

Тя го поведе към малкото канапе в ъгъла, където няколко минути по-рано той разговаряше с Олив, и Рансъм я придружи с огромна неохота, скъпейки миговете, които беше принуден да й посвети. Напълно беше забравил как неотдавна си бе представял да прекара живота си в нейната компания, погледна часовника си и направи следното заключение:

— Не възнамерявам да пропускам случващото се там, вътре.

В следващия миг усети, че не биваше да казва и това, обаче беше раздразнен, смутен и просто не се сдържа. Галантният южняк винаги откликва на молбите на една дама, а колкото и да е невероятно никога досега нечия молба не му се беше струвала тъй несъвместима със собствените му желания. Изпадна в неподозирано затруднение, защото госпожа Луна явно смяташе да го задържи тук, колкото успее. Тя огледа стаята все по-доволна, че са останали насаме, и за момента не каза нищо за това колко е невероятно, че го среща тук. Тъкмо обратното, отново започна да се шегува, заяви, че сега, като са го пипнали, няма да го пуснат току-така, ще го принудят да ги забавлява, ще го убедят да изнесе лекция… „Контрасти в живота на Юга“ или „Социални особености в Мисисипи“ пред Клубни сбирки в сряда.

— И какво, за бога, представляват Клубни сбирки в сряда? Сигурно за това говореха онези дами — отбеляза Рансъм.

— Не знам за вашите дами, но Клубните сбирки в сряда са ето това. Нямам предвид нас двамата, а заблудените същества в другата стая. Това е Ню Йорк, който се опитва да заприлича на Бостън. Културата на метрополиса. Може и да не сте съгласен, но е така. Ето, умълчаха се — игла да пуснеш, ще се чуе как пада. Няма ли някой да отправи молитва? Сигурно Олив страшно се радва, че гледат на нея толкова сериозно. Създали са асоциация и се срещат по домовете си всяка седмица — гледат някакво изпълнение, четат вестник или разясняват конкретна тема. Колкото по-отегчителна и страшна е темата, толкова по-уместна им се струва. Въобразили са си, че това е начинът нюйоркското общество да стане интелектуално. Приели са закон за ограничаване на частните разходи — нали така се казва? — относно вечерите си и хапват само спартанска каша. Не е чак толкова лоша, когато я готвят френските им готвачи. Госпожа Бъридж е сред най-видните членове — една от основателките, струва ми се, и научих, че когато е идвал редът й досега — случва се всяка зима по веднъж за всяка дама, — в дома й слушат много хубава музика. Само че това се счита за жалко увъртане, за измъкване от положението — това развлечение не е за плебейската компания. Затова на госпожа Бъридж й хрумнала екстраординерната идея (как само произнесе това прилагателно госпожа Луна!) да покани това момиче от Бостън. Разбира се, синът й й го е втълпил, запознал се с момичето в Кеймбридж преди години — там живеела Верена, както знаете — и бил доста близък с нея. И понеже той вече не живее там, било му по-удобно да я покани тук. Тя посещава майка му само заедно с Олив. Поканих ги да отседнат у дома, но Олив отказа величествено. Каза, че искали да се настанят някъде, където да имат свободата да посрещат свои „симпатизанти“. Затова са в някакъв невъобразим пансион „Новият Йерусалим“ на Десета улица. Олив смята за свой дълг да отсяда по такива места. Много се учудих, че е позволила Верена да бъде привлечена от такава светска група, но тя ми обясни, че са решили да не пропускат нито една възможност, че ще сеят семената на истината и в салони, и в работилници, и че ако привлекат за каузата си дори само един човек, значи си е струвало. Точно това правят там — сеят семената, обаче вие няма да сте новият симпатизант, лично ще се погрижа. Срещахте ли вече прелестната ми сестра? Само как се облича, когато реши да протестира срещу труфилата! Изглежда така, все едно е мислела почвата тук за много безплодна и е дошла да я оплоди. Така или иначе, явно не смята, че човек може да се спаси, облечен с френска рокля. Да ви призная, решението на госпожа Бъридж да покани Верена Тарант е лошо измъкване от положението, по-зле е от някоя пошла музика. Защо не покани някоя балерина от „Ниблос“, щом толкова й се е искало някоя млада дама да се качи на подиума? Пет пари не дават за идеите на клетата Олив, идват само защото Верена има странна коса, блестящи очи и се държи като асистентка на фокусник. Никога не съм проумявала как Олив се примирява с безвкусното облекло на Верена. Може би дрехите й просто са зле ушити. Май не ми вярвате, но ви уверявам, че кройката е просто революционна, а това е балсам за душата на Олив.

Рансъм се учуди, че според нея той има вид на човек, който не й вярва, защото след първоначалната си неловкост се беше заслушал доста заинтригувано в поднесения от нея разказ за обстоятелствата, довели госпожица Тарант в Ню Йорк. След малко, сякаш като следствие от свои несподелени размисли, той попита:

— Синът на домакинята да не е красив младеж, много учтив, с бяла жилетка?

— Не знам какъв цвят е жилетката му, но обикновено много се умилква. Верена затова е решила, че е влюбен в нея.

— И може би е — отбеляза Рансъм. — Твърдите, че идеята да я поканят била негова?

— О, той обича да флиртува, това е твърде вероятно.

— Може би тя го е променила.

— Не както й се иска, според мен. Семейството притежава огромно състояние и някой ден цялото ще стане негово.

— Да не намеквате, че иска да му надене брачния хомот? — попита Рансъм по южняшки провлачено.

— Мисля, че според нея бракът е компрометирана институция, но все пак в някои случаи той си остава най-доброто — например когато името на господина е Бъридж, а това на младата дама е Тарант. Аз лично не се възхищавам толкова на Бъридж, но подозирам, че тя би грабнала този аристократичен потомък, ако не беше тук Олив. Тя стои между тях, тя иска момичето да си остане мома и най-вече да я задържи при себе си. Разбира се, не дава да се издума за брак и винаги пъха прът в колелото. Може да ви се струва, че присъствието им в Ню Йорк противоречи на казаното от мен, но момичето много се старае и тя трябва да му угажда, да изпълнява желанията му понякога, да хвърля нещо извън борда, за да запази останалото. Изглежда, че господин Бъридж демонстрира доста спорен вкус за един джентълмен, няма спор. Обаче изборът е странен и за една дама — защото клетата Олив безспорно е дама. Тази вечер ясно си личи. Облечена е като продавачка на книги, но е по-изтънчена от всяка друга жена тук. В сравнение с нея Верена изглежда като ходеща реклама.

Госпожа Луна замълча и Базил Рансъм установи, че в другия салон е започнало обръщението на Верена. До тях отдалеч долетя нейният ясен, бистър и звучен глас, превъзходен глас за публични изпълнения. Искаше му се да застане някъде, където ще я чува по-добре, пък и да я вижда дори, затова трепна, с което предизвика изблик на подигравателен смях от страна на събеседницата си. Тя обаче не каза: „Вървете, заблуден клетнико, жал ми е за вас!“, само изрази надежда, донякъде дръзко, той да не е дотолкова лишен от галантност, че да остави една дама сама на публично място — така определи госпожа Луна салона на госпожа Бъридж, — след като тя го моли да остане с нея. И се наложи над клетия Рансъм заради неговите южняшки предразсъдъци. Според неговия простичък морален кодекс беше страшна проява на грубост да се оттегли от разговор с една дама на някоя забава, преди друг господин да заеме мястото му — би било безобразно оскърбление за дамата. Другите господа у госпожа Бъридж бяха доста ангажирани и нямаше никакъв шанс някой от тях да му се притече на помощ. Рансъм не можеше да зареже госпожа Луна, но и не можеше да остане при нея и да пропусне единственото, заради което беше положил толкова усилия.

— Нека поне ви намеря място на входа. Може да се покатерите на стол и да се облегнете на мен.

— Много ви благодаря, но предпочитам да се облягам на този диван. И съм твърде изморена, за да се катеря по столове. Освен това за нищо на света не желая Верена или Олив да ме видят как проточвам шия над главите на публиката, все едно умозаключенията им имат някакво значение за мен!

— Още не е време за умозаключения — отбеляза Рансъм страшно сухо и се приведе напред, облегна лакти на коленете си, забоде очи в земята и бледите му бузи поруменяха.

— Моментът изобщо не е подходящ за такива речи — отбеляза госпожа Луна, нагласяйки дантелите си.

— Откъде знаете за какво ще говори тя?

— Досещам се от начина, по който извисява и снижава глас. Звучи страшно глупаво.

Рансъм поседя още пет минути, за които смяташе, че неговият ангел пазител трябва да го възнагради, питайки се как е възможно госпожа Луна да е толкова самодоволна и да не проумява, че си навлича омразата му. Тя обаче по принцип си беше самодоволна. Той се постара да си придаде равнодушен вид и дори се зачуди дали в крайна сметка южняшките порядки са основателни. Със сигурност не бяха предвидили такова положение.

— Ясно е като бял ден, че господин Бъридж смята да се ожени за нея — отбеляза той след минутка. Забележката му беше старателно премислена като прикритие на истинските му преживявания.

Тя не предизвика реакция от страна на събеседничката му и след малко той извърна леко глава и я погледна. В резултат на нещо, което безмълвно се случи между тях, тя рязко каза:

— Господин Рансъм, сестра ми не ви е изпращала покана за това място. Да не би поканата да идва от Верена Тарант?

— Нямам никаква представа.

— След като не познавате госпожа Бъридж, кой друг може да ви е поканил?

— Ако поканата е от госпожица Тарант, мога поне да й засвидетелствам уважение, като я слушам.

— Ако станете от това канапе, ще споделя с Олив подозренията си. А тя е напълно способна да замъкне Верена в Китай или където и да е другаде, далеч от вас.

— И какви са подозренията ви, моля?

— Че двамата си кореспондирате.

— Кажете й каквото пожелаете, госпожо Луна — отговори младият човек с мрачно примирение.

— Виждам, че сте неспособен да отричате.

— Никога не противореча на една дама.

— Ще видим дали мога да ви принудя да излъжете. Срещали ли сте се с госпожица Тарант?

— Къде бих могъл да се срещна с нея? Не виждам чак до Бостън, както се изразихте онзи ден.

— Не сте ли ходили там… на тайно посещение?

Рансъм потръпна едва видимо, но за да го прикрие, в следващия миг се изправи.

— Няма да е тайно, ако ви кажа.

Изгледа я отвисоко и установи, че думите й са били изречени наслуки, не защото знае нещо конкретно. Обаче сега му изглеждаше суетна, егоистична, ненаситна и противна.

— Е, длъжна съм да бия тревога — продължи тя. — Ако ме зарежете де. Така ли се отнася един джентълмен южняк с дама? Подчинете се на желанието ми и ще ви пусна.

— Не ме пускате, като ме принуждавате да остана с вас.

— Такова мъчение ли е за вас? Никога не съм чувала подобна грубост! — възкликна госпожа Луна. — Въпреки това съм твърдо решена да ви задържа, ако мога!

Рансъм чувстваше, че няма как тя да е права, но въпреки това изглежда правдата беше на нейна страна (и това му се струваше доста непоносимо). През цялото време златният глас на Верена мъчително галеше ухото му, при все че не различаваше ясно думите. На госпожа Луна вече явно й беше дошло до гуша, беше стигнала до онзи етап на женската заядливост, когато жената капризничи просто ей така, макар ясно да съзнава лошите последствия.

— Съвсем ви се е завъртяла главата — рече той, свел поглед към нея, и изпита облекчение.

— Искам да ми донесете чай.

— Казвате го само за да ме накарате да се почувствам неловко.

Още недоизрекъл, от салона се разнесоха силни аплодисменти, ръкопляскане на многобройна публика и възгласи от петдесетина гърла „Браво, браво!“, които постепенно заглъхнаха. Рансъм целият потръпна, той заряза всичките си скрупули и след като каза на госпожа Луна — все още с церемониална вежливост, — че за жалост, ще трябва да се примири със загубата на доброто й мнение за себе си, й обърна гръб и се запъти към отворената врата на музикалния салон.

— Никога не съм била оскърбявана така! — чу той острото й възклицание, докато се отдалечаваше. Извърна се, докато заемаше мястото си, и видя, че тя още седи на канапето — самичка в осветената от лампата пустиня — и отмъстително мята стрели с очите си. Е, нека сама дойде при него, ако толкова й е нужен, ще я настани на някоя отоманка, откъдето ще вижда всичко. Обаче госпожа Луна остана непреклонна. След малко той установи, че се е оттеглила величествено, и повече не я видя до края на вечерта.