Хенри Джеймс
Бостънци (26)

XXVI

„В дома на госпожа Хенри Бъридж, сряда вечер, 26 март, в девет и половина.“ След като получи картичка с тези думи, Базил Рансъм се яви във въпросната вечер в дома на дама, за която никога не беше чувал. Ала представянето на причините и следствията няма да е пълно, ако не спомена, че в левия ъгъл на картичката пишеше също: „Обръщение от госпожица Верена Тарант“. Доби представа (предимно от вида и дори от уханието на релефното картонче), че госпожа Бъридж принадлежи към аристократичното общество и за него беше голяма изненада да се озове в такава среда. Чудеше се какво е накарало толкова изтъкната гражданка да му изпрати поканата — явно Верена Тарант бе помолила той да присъства. Госпожа Хенри Бъридж, която и да беше тя, я е попитала дали не иска да присъстват и някои от приятелите й и тя беше отговорила: „О, да“, и бе споменала и него сред щастливите избраници. Дала е адреса му на госпожа Бъридж, защото той фигурираше в краткото писъмце, което изпрати до Монаднок Плейс скоро след завръщането си от Бостън, за да благодари на госпожица Тарант за очарователния един час, прекаран с нея в Кеймбридж. Не отговори на писмото му, но картичката на госпожа Бъридж беше подобаващ отговор. Подобно послание изискваше ответ и ето, че вечерта на двайсет и шести март той се качи в трамвая, който щеше да го откара до ъгъла в съседство с дома на госпожа Бъридж. Рансъм почти никога не посещаваше вечеринки (почти не познаваше хора, които дават вечеринки, макар че госпожа Луна го беше запознала с този-онзи) и беше сигурен, че това е светско събитие, което няма нищо общо със среднощните мероприятия у госпожица Бърдзай, макар че той беше готов да изтърпи всякакво социално неудобство, само и само да види Верена Тарант на подиума. Защото със сигурност щеше да има подиум — частен или публичен, — след като достъпът става чрез билет, пък макар и безплатен. Носеше го в джоба си, готов да го представи на входа. Нужно ми е малко време да обясня противоречието на читателя, но желанието на Базил Рансъм да присъства на някое от обичайните изпълнения на Верена не бе отслабнало поради факта, че не е съгласен с възгледите й и смята цялата тази работа за жалка измишльотина. Вече я разбираше прекрасно (след посещението си в Кеймбридж), разбра, че тя е честна и неподправена. Да, във вените й течеше кръв от шарлатанин и си беше втълпила нелепата мисъл, че малките момиченца са способни да оглавят цели движения, но въодушевлението й беше искрено, илюзиите й бяха бистри като роса, а що се отнася до манията да се изявява публично, внушавана й от хора, които я използваха, Базил Рансъм я смяташе за налудничава. Верена беше трогателна и простодушна жертва, която не подозираше какви пагубни сили я тласкат към гибел. С представата за гибел в съзнанието на младия мъж вече беше свързана и представата за спасението й — доста смътна и непълна. Тъкмо за да се увери, че очарованието й е неподправено, а грешките и нелепото й поведение са просто резултат от неудачно стечение на обстоятелствата, той направи усилие да я види в положение, в което най-малко му се искаше да си я представя. Това щеше да му бъде предостатъчно, за да се увери, че Верена е човек, който заслужава неограничен кредит от нежно състрадание. Той очакваше да страда и беше готов да страда с упоение.

Когато прекрачи прага на госпожа Бъридж, у него не остана и капчица съмнение, че е попаднал във висшето общество. Негов поразителен представител беше набитата и грозна възрастна жена, облечена в ярки цветове и искрящи бижута на доста разголената гръд, която стоеше на вратата на първата стая и с която се ръкуваха хората, преди да влязат. Рансъм я удостои с южняшки поклон, а тя го увери колко се радва да го види, преди хората зад него да го побутнат напред. Той се остави на потока и се озова в просторен салон, където беше пълно с цветя, лампи и гости, имаше още усмихнати дами с лъскави бижута и разголена гръд. Несъмнено това беше висшето общество, защото Рансъм не познаваше нито един човек. По стените на салона имаше картини — дори таванът беше изрисуван и рамкиран. Хората се побутваха, промушваха се, напредваха и отстъпваха, оглеждаха се един друг с най-различни изражения: понякога любезно, друг път равнодушно или пък със сурово, почти жестоко изражение, помисли си Рансъм. Понякога неочаквано кимаха и правеха гримаси, промърморваха нещо неразбираемо, последвано от бърза реакция, от леко смръщване. Вече бе напълно сигурен, че се намира сред каймака на обществото. Тълпата го отнесе още по-напред и той видя още един салон след първия, в който беше влязъл, където имаше импровизирана сцена, застлана с червен плат, и огромен брой столове, подредени в редици. Усети, че хората го гледат и че се споглеждат помежду си, всъщност повече второто, и се запита дали видът му издава с нещо, че е там по изключение. Не съзнаваше колко се извисява над другите главата му, нито че мургавата му кожа, издължените му очи и правата черна коса, подобна на лъвска грива, за която споменах в първите страници на нашия разказ, го отличават от множеството дотолкова, че се превръщат в тема за обсъждане — предимство във висшето общество. Имаше обаче и други теми, както стана ясно от откъслечен разговор между две дами, стигнал до ушите му, докато стоеше, обзет от копнеж, и се чудеше къде ли е Верена.

— Член ли сте? — попита едната дама другата. — Не знаех, че сте се присъединили.

— О, не съм, нищо не би ме убедило.

— Не е честно — идвате за развлечение, но не поемате отговорност.

— На това ли казвате развлечение! — възкликна втората.

— Не е нужно да ни оскърбявате, иначе няма да ви поканя повече — предупреди първата.

— Мислех, че става дума за самоусъвършенстване, за рафиниране на ума, нищо повече. Жената тази вечер е от Бостън, нали?

— Да, струва ми се, че е пристигнала специално за целта.

— Изглежда, сте доста отчаяни, след като търсите развлечения в Бостън.

— Там има същата общност, но не съм чувала да канят някой от Ню Йорк.

— Не, разбира се, въобразяват си, че имат всичко. Но нима животът не се превръща в бреме, ако мислиш какво би могъл да притежаваш?

— О, не. Ще поканя професор Гугенхайм — ще говори за Талмуда. Трябва да дойдете.

— Ще дойда — увери я втората дама, — но нищо не може да ме убеди да стана редовен член.

Каквото и да означаваше този загадъчен разговор, Рансъм споделяше мнението на втората дама, че редовното членство е същински кошмар, и се възхищаваше на нейната независимост от този притворен свят. По-голямата част от хората вече се бяха отправили във вътрешното помещение — хората се настаняваха по столовете срещу празната сцена. Той стигна до широката врата и установи, че стаята представлява музикален салон, декориран в бяло и златно, с излъскан под и мраморни бюстове на композитори върху конзоли, закрепени за тънки панели. Той обаче се поколеба дали да влезе, защото се притесняваше да седне, и забеляза, че дамите се разполагат първи. Върна се в първия салон, за да изчака публиката да се събере, защото знаеше, че дори да е най-отзад, ще може да проточи шия, и не щеш ли, погледът му попадна върху Олив Чансълър. Тя седеше малко встрани от хората, в ъгъла на стаята, и гледаше право към него, но щом усети, че я е забелязал, сведе очи, без да издава, че го е познала. Рансъм се поколеба, но почти веднага се насочи към нея. Беше допуснал, че след като Верена Тарант ще бъде тук, сигурно и Олив ще дойде — инстинктът му подсказваше, че госпожица Чансълър няма да допусне скъпата й приятелка да дойде в Ню Йорк без нея. Твърде възможно беше да страни от него — особено след като бе научила, че той бе избегнал да я види преди седмици в Бостън, но беше длъжен да предположи, че тя ще разговаря с него, докато не получи категорични доказателства за обратното. Беше я виждал само два пъти, но сега си спомни какво стеснение я обзема понякога и като че ли точно това се бе случило в момента. Когато Рансъм застана пред нея, предположението му се оправда — тя беше пребледняла от стеснение, чувстваше се крайно неловко. Не реагира, когато той протегна ръка за поздрав — явно никога повече нямаше да го направи. Вдигна очи към него, когато я заговори, и устните й помръднаха, но лицето й остана мрачно и погледът й блестеше почти трескаво.

Изглежда, стоеше в ъгъла, за да е далеч от хората, и Базил отсъди по поведението й, че се чувства донякъде малко като натрапница почти като самия него. Малкото канапе, на което седеше, имаше форма, на която във Франция казват causeuse^[1]. На него имаше място само за още един човек и Рансъм предпазливо я попита дали може да седне до нея. Тя се обърна към него, след като той се настани — по-точно извърна всичко освен очите си, и започна да разтваря и прибира ветрилото си, изчаквайки да премине пристъпът й на стеснителност. Рансъм обаче не изчака, веднага заговори шеговито за срещата им и я попита дали е пристигнала в Ню Йорк, за да агитира народа. Тя огледа стаята — виждаха се най-вече гърбовете на гостите на госпожа Бъридж, а пирамида от цветя върху пиедестал близо до Олив закриваше двамата събеседници и пръскаше ухание във въздуха.

— На тях ли казвате „народ“? — попита тя.

— Нямах никаква представа. Не познавам никого, дори госпожа Бъридж. Просто получих покана.

Госпожица Чансълър не му даде никакви сведения по този въпрос. След малко каза само:

— Винаги ли ходите, където ви поканят?

— Ами хрумна ми, че може да ви срещна тук — отговори галантно младият мъж. — На картичката ми пишеше, че госпожица Тарант ще държи реч, а знам, че вие неизменно я придружавате. Чувал съм от госпожа Луна, че сте неразделни.

— Да, неразделни сме. И точно затова съм тук.

— Значи, ще агитирате висшето общество.

Известно време Олив не откъсна очи от пода, после стрелна с поглед събеседника си.

— Част от живота ни е да ходим навсякъде, да вършим работата си там, където има най-голяма нужда от нея. Свикнали сме да потискаме неприязънта и отвращението си.

— О, според мен е много забавно — отбеляза Рансъм. — Къщата е красива, има и някои доста красиви лица. В Мисисипи няма такъв блясък.

Олив реагираше на всяка негова реплика първо с кратко мълчание, ала явно мъчителната й стеснителност започваше да преминава.

— Успяхте ли в Ню Йорк? Харесва ли ви тук? — попита тя меланхолично, сякаш неизменното й чувство за дълг бе причина да отрони въпроса от устните си.

— О, успех! Не се радвам на успех като вашия с госпожица Тарант, защото поне в моите очи да си главен герой на подобно събиране е огромен успех.

— Приличам ли ви на героя на събитието? — попита Олив Чансълър, без никакво намерение да се пошегува, но въпреки това въздействието беше комично.

— Щяхте, ако не се криехте. Няма ли да отидете в другата стая да чуете речта? Всичко е готово.

— Ще отида, когато ме известят, когато ме поканят. — Думите й прозвучаха доста величествено и Рансъм усети, че нещо не е наред, че тя се чувства пренебрегната. Наблюдението, че е обидчива и по отношение на другите, както и към него, го изпълни с великодушие и той беше напълно склонен да загърби различията им, когато каза:

— О, има предостатъчно време, залата е наполовина пълна.

Тя не отговори на забележката му, а го попита как са майка му и сестрите му и дали има вести от Юг.

— Те щастливи ли са? — попита тя, сякаш го предупреждаваше да не се преструва, че са. Той подмина предупреждението й и отвърна, че има едно щастие, на което винаги могат да разчитат — умението да нямат прекалено високи очаквания и да се опитват да се съобразяват с обстоятелствата. Тя го изслуша крайно сдържано и изглежда реши, че той се опитва да я поучава, защото внезапно го прекъсна:

— Да не искате да кажете, че просто сте прокарали някаква граница и толкова?

Рансъм я изгледа учудено — тя нямаше да престане да го изненадва.

— О, не бъдете сурова с мен — помоли я той с мекия си южняшки акцент. — Не помните ли как ме срязахте, когато ви посетих в Бостън?

— Държите ни в окови, а после, когато започнем да се гърчим от болка, заявявате, че не сме се държали добре! — Тези думи, които изобщо не намалиха удивлението на Рансъм, бяха отговорът й на неговата помирителна реч. Тя забеляза, че той е искрено изумен и че всеки момент ще й се присмее, както беше сторил година и половина преди това (помнеше го, сякаш е било вчера), и побърза да продължи, за да го възпре: — Ако слушате госпожица Тарант, ще разберете какво имам предвид.

— О, госпожица Тарант… госпожица Тарант! — И Базил Рансъм избухна в смях.

В крайна сметка не беше избегнала присмеха и го попита рязко, вече без следа от смущение:

— Какво знаете за нея? Какви наблюдения имате?

Рансъм срещна погледа й и двамата за кратко се взираха един в друг. Знаеше ли тя за разговора му с Верена месец и половина по-рано и дали сдържаността й не се дължеше само на стремежа й да го принуди да признае, че е бил в Бостън след последната им среща, но не се е отбил на Чарлс Стрийт? Сякаш забеляза подозрение, изписано на лицето й, но Олив винаги щеше да бъде подозрителна, когато нещо е свързано с Верена. Ако в този момент й беше казал онова, което би му доставило удоволствие, щеше да отвърне, че знае много за госпожица Тарант, защото неотдавна дълго се е разхождал и е разговарял с нея. Обаче се овладя и си каза, че ако Верена не го е издала, би било много лошо от негова страна той да издаде нея. Приятната мисъл, че неговото посещение в Монаднок Плейс е нещо, което си струва да бъде пазено в тайна, засега бе надвита от съжалението, че не може да покаже на неприятната си братовчедка, че е била пренебрегната.

— Не помните ли, че я чух, когато говореше в дома на госпожица Бърдзай онази вечер? — попита той. — И я видях у вас на следващия ден.

— Много е напреднала оттогава — сухо отбеляза Олив и Рансъм се увери, че Верена е държала езика си зад зъбите.

В този момент някакъв господин си проправи път сред гостите на госпожа Бъридж и застана пред Олив.

— Ако ме удостоите с честта да ме хванете под ръка, ще ви намеря хубаво място в другата стая. Госпожица Тарант скоро ще излезе на подиума. Заведох я в галерията — искаше да види някои картини. В момента е с майка ми — додаде той, сякаш сериозното изражение на госпожица Чансълър издаваше настойчивото й желание да разбере на какво се дължи отсъствието на приятелката й. — Беше малко напрегната, затова прецених, че е по-добре да се разходим.

— За пръв път чувам такова нещо! — отбеляза Олив и се подготви да последва младия господин. Той я увери, че й е запазил най-хубавото място, явно твърдо решен да спечели благоразположението й, да се държи с нея като с важна персона. Преди да я отведе, мъжът се ръкува с Рансъм и отбеляза колко се радва да се запознаят. Базил се досети, че това е домакинът, макар да му беше трудно да повярва, че той е син на едрата дама на вратата. Беше свеж, приятен и красив млад мъж, с ведро и дружелюбно поведение. Препоръча на Рансъм да побърза и да заеме мястото си в другата стая — ако не бил слушал госпожица Тарант досега, значи му предстояло едно от най-големите удоволствия в живота.

— О, господин Рансъм идва само за да обсъжда предразсъдъците си — отбеляза госпожица Чансълър и обърна гръб на своя братовчед.

Той не понечи да си намери място сред хората, които бързо пълнеха музикалния салон, и се задоволи да остане на входа заедно с още няколко господа. Всички столове бяха заети, освен един, към който се бяха запътили госпожица Чансълър и спътникът й, промушвайки се покрай правостоящите до стената. Мястото беше най-отпред, близо до малкия подиум. Всички забелязаха Олив, докато тя вървеше към мястото си, и Рансъм чу как един от господата до него казва на друг:

— Сигурно и тя е една от тях.

Базил потърси с поглед Верена, но тя още не се показваше. Усети как някой лекичко го потупва по гърба, обърна се и видя госпожа Луна, която го бодеше с ветрилото си.