Хенри Джеймс
Бостънци (25)

XXV

Минаха по две-три тесни и къси улички, които със схлупените дървени къщурки и с дъсчените си дворове бяха като направени от местния дърводелец и сина му — невзрачен, безмълвен и междинен район, — и излязоха на дълга, широка улица с тротоар от червени тухли, от двете стани на която имаше нови вили, доверчиво обърнати към минувачите. Новата боя на самостоятелните къщи лъщеше отдалеч в прозирния въздух, а постройките бяха увенчани с малък купол или белведер, веранда с колони отпред — празна, тъй като зимно време животът течеше предимно вътре, с един или два еркерни прозореца отстрани и декоративни корнизи, конзоли и дървени орнаменти. Повечето къщи имаха високи основи, които ги издигаха над неуместни огради или парапети, над целия свят всъщност. Рансъм забеляза, че номерата на къщите са написани на сребристи табелки, закрепени на стъклото над вратата (забелязал беше същото, докато с Олив крачеха в квартала на госпожица Бърдзай в Бостън), с толкова големи цифри, че да ги виждат дори хората, които минават с конски впрягове по средата на улицата. Много от къщите от двете страни дължаха идентичността си тъкмо на тези лъскави табелки. По широката улица в момента се движеше само един конски впряг — почти единственото нещо, което оживяваше гледката, която Рансъм прецени като впечатляваща заради нейния простор и изчистеност и заради внушението за строгите делови навици на хората, скрити от погледа. Докато крачеше рамо до рамо с Верена, той я попита за Женската конвенция предната година — дали са свършили добра работа и дали й е било приятно.

— Какво ви интересува каква работа сме свършили? — попита момичето. — Вие изобщо не се интересувате от това.

— Имате погрешна представа за отношението ми. Не харесвам движението ви, но много се страхувам от него.

В отговор Верена се засмя искрено.

— Надали се страхувате толкова.

— Дори най-храбрите мъже се боят от жените. Няма ли поне да ми кажете дали ви е било приятно? Научих, че сте предизвикали огромна сензация, че сте се прославили.

Верена никога не подминаваше споменаване на своите способности, на красноречието си. Тя прие думите му много сериозно, без смущение и без възражения, напълно непринудено като същинска Минерва.

— Мисля, че привлякох доста внимание. Разбира се, Олив точно към това се стреми — то проправя пътя за бъдещата ни работа. Изобщо не се съмнявам, че съм стигнала до сърцата на мнозина, които иначе не бихме спечелили. Смятат, че точно там съм най-полезна — да привличам аутсайдери, хора, които имат предразсъдъци или не се замислят над нищо, освен ако не е развлекателно. Аз привлякох вниманието им.

— И аз спадам към тази група — каза Рансъм. — Нима не съм аутсайдер? Дали щяхте да докоснете и мен, дали щяхте да привлечете моето внимание?

Верена повървя мълчаливо — той чуваше тихото потропване на ботите й по тухлите. После каза, вперила поглед право напред:

— Мисля, че вече мъничко съм го привлякла.

— Несъмнено! Събудихте у мен огромно желание да ви противореча!

— Е, това е добър признак.

— Сигурно е било много вълнуващо… имам предвид на Конвенцията — продължи Рансъм малко по-късно. — Подобни неща много ще ви липсват, ако се върнете в стария строй.

— Стария строй, както уместно го нарекохте, когато са клали жените като овце! О, онази седмица миналия юни премина вълнуващо! Имаше делегати от всеки щат, от всеки град. Живеехме сред общност от хора и идеи, атмосферата беше наситена, времето бе прекрасно, като светулки прелитаха велики мисли и блестящи изказвания. Олив беше настанила в дома си шест прочути жени с възвишени идеали — по две в стая, а вечерно време седяхме на отворени прозорци в салона й, любувахме се на залива с потрепващите върху водата светлинки и обсъждахме случилото се сутринта, речите, събитията, новия принос към каузата ни. Проведохме няколко много сериозни обсъждания, които би било полезно да чуете вие или който и да е мъж, убеден, че не сме способни да обсъждаме важни проблеми! След това хапвахме нещо освежаващо — изядохме огромно количество сладолед! — възкликна Верена, която редуваше веселостта със сериозност, почти с екзалтираност, по начин, който в очите на Базил Рансъм беше невероятно и очарователно оригинален. — Паметни вечери! — додаде тя между смеха и въздишката.

Описанието, което тя направи на Конвенцията, извика жива картина пред очите му, той си представи препълнената и гореща зала, която не се съмняваше, че е била пълна с авантюристи, дошли да слушат разпалените жени с развързани връзки на бонетата, чиито тънки гласчета звучаха колкото пронизително, толкова и безполезно. Ядоса се, разгневи се още повече, задето не може да проумее защо очарователното създание, което крачеше до него, се е забъркало с такива хора, защо се ръга с лакти в тълпата, защо им подражава ревностно, защо полага усилието да аплодира и да надава възгласи, защо участва в многословното повтаряне на безумия. А най-лошото от всичко беше, че тя толкова точно изразява възгледите на това сборище, че то я аплодира с прегракнало гърло и цялото просташко множество я въздига в ранг царица на събитието. Едва впоследствие отсъди, че гневът му е необоснован, защото не е негова работа как госпожица Тарант пилее енергията си, пък и нищо друго не би могло да се очаква от нея. Засега обаче още не разсъждаваше така и единственото, което виждаше Рансъм, бе, че спътницата му ужасно се заблуждава.

— Е, госпожице Тарант — поде той с много по-сериозен тон, — принуден съм да направя болезнения извод, че вие сте погубена.

— Погубена ли? Вие сте погубен!

— О, знам какви жени гостуват в дома на госпожица Чансълър, представям си цялата ви групичка, докато сте се любували на залива! Самата мисъл ме потиска.

— Бяхме прекрасна и интересна група и щяхме да се снимаме, ако ни беше останало време — отговори Верена.

Което пък го накара да я попита дали някога се е подлагала на този процес и тя отвърна, че някакъв фотограф я увещава още откакто се е върнала от Европа, че му е позирала и че в някои бостънски магазини се продава нейна снимка. Даде му тази информация съвсем непринудено, без да претендира, че познава темата, всъщност говореше доста уважително, като за нещо важно. А когато той заяви, че веднага щом се върне в града, трябва да отиде да си купи една снимка, Верена отвърна само:

— Е, гледайте да си изберете хубава!

Той не беше изгубил надежда тя да му подари снимка, на която отдолу е написано името й — придобивка, която много повече би предпочел, ала явно на нея не й бе хрумнало и сега, докато продължаваха да се разхождат, мислите й поеха в друга посока, което стана ясно от факта, че след известно мълчание тя неочаквано пророни:

— Е, това доказва, че ползата от мен е огромна!

Той я гледаше, чудейки се какво има предвид, а тя му обясни, че става дума за бляскавия й успех на Конвенцията.

— Това доказва, че от мен има огромна полза — повтори Верена, — а това е единственото, което ме интересува.

— Ползата от една мила жена е да направи някой почтен мъж щастлив — каза Рансъм с напълно съзнателна назидателност.

Беше толкова явна, че тя спря насред широката улица и го погледна с блеснал поглед.

— Знаете ли какво ме озадачава, господин Рансъм? — възкликна тя. — Интересувате се от мен не защото възгледите ни са противоположни — ни най-малко. Интересувате се от мен лично!

Невероятно момиче — изрече думите с невъзмутимо изражение, без следа от кокетство или друго осезаемо намерение да подмами младия мъж да каже още нещо.

— Интересът ми към вас… интересът ми към вас… — поде той, поколеба се и млъкна. — Той не намалява поради факта, че го открихте!

— Е, така е по-добре — продължи тя, — защото не е нужно да спорим.

Базил посрещна със смях начина, по който тя реши въпроса. Вече бяха стигнали до разнородна група от най-различни сгради: параклиси, спални помещения, библиотеки, зали, пръснати сред стройни дървета в пространство, оградено само с ниска дървена ограда (защото Харвард не познава нито завистта, нито достойнството на високите стени и охраняемите входове) — най-известния университет в Масачузетс. Дворът на колежа беше пресечен с многобройни пътеки, по които в определени часове през деня между колежите се стрелкаха поне хиляда студенти с младежка стъпка и учебници под мишница. Верена Тарант познаваше университета, както призна пред спътника си — не за пръв път развеждаше очарован посетител из местните забележителности. Базил Рансъм я следваше от едно място до друго, възхищаваше се на всичко, а някои от постройките наистина му се сториха невероятно чудати и вдъхващи респект. Най-много му допаднаха старите сгради от червени тухли — следобедното слънце озаряваше в жълтеникаво приятните им фасади, по прозорците им се виждаха саксии и ярки пердета, излъчваха схоластичен покой и в тях младият южняк долови дъх на стара традиция, на древност.

— Тук трябваше да дойда! — възкликна той пред очарователната си екскурзоводка. — Щеше да е прекрасно, ако бях учил тук!

— Да, мисля, че се чувствате у дома си на всяко място, където е пълно със стари предразсъдъци — отвърна тя лукаво. — По позицията ви относно нашата кауза съдя, че споделяте суеверията на старите книжни плъхове. Трябвало е да завършите някой от средновековните университети, която видяхме отвъд океана — в Оксфорд, Гьотинген или Падуа. Техният дух много щеше да ви допадне.

— Не знам за онези стари места — отвърна Рансъм. — На мен и тук щеше да ми е добре. Има и още едно предимство — вие щяхте да сте съвсем наблизо.

— О, надали щях да ви виждам често у дома! Идвате сега, докато живеете в Ню Йорк, но ако бяхте тук, нямаше да го правите. Винаги става така.

С тази забележка Верена се запъти към библиотеката, където въведе спътника си така, сякаш лично познава това свято място. Постройката, умалено копие на параклиса на Кингс Колидж в по-големия Кеймбридж, е респектираща и богата институция. Докато стоеше в светлата и спокойна вътрешност на топлата читалня, наситена с мириса на старо мастило и стари подвързии, и рееше поглед към високите светли сводове над препълнените с книги галерии, ниши, маси и остъклени библиотеки, където смътно се очертаваха по-ценните съкровища, над бюстовете на благодетели и портретите на изтъкнати личности, над сведените глави на студентите и тихото шумолене на преминаващите куриери — докато обемаше с поглед цялото богатство и мъдрост на това място, той преживя пропуснатата си възможност по-мъчително от всякога. Обаче се сдържа и не даде израз на обзелото го чувство (беше твърде дълбоко за подобно нещо) и след малко Верена го представи на млада дама, своя приятелка, която работеше в каталога и за която бе попитала на влизане друга млада дама зад някакво бюро. Госпожица Кечинг бързо се приближи, поздрави Верена тихо, но почтително, и след малко се зае да обяснява на Рансъм загадките на каталога, състоящ се от стотици картончета, подредени по азбучен ред в огромни шкафове с чекмедженца. Рансъм беше искрено заинтригуван и докато с Верена следваха госпожица Кечинг (тя беше така добра да ги разведе навсякъде), той внимателно огледа русите къдрици на младата жена и нейното одухотворено и загрижено изражение и отбеляза мислено, че тя е въплъщение на жената от Нова Англия. Верена намери сгоден момент да му спомене, че госпожицата е последователка на каузата, и по едно време той се притесни да не би спътницата му да разобличи самия него като един от противниците й. Само че в поведението на госпожица Кечинг (и във въздействието на величествените зали) имаше нещо, което възпираше шумните любезности и подсказваше по-скоро, че ако й бъде поднесено подобно откровение, тя няма да знае под коя буква да го каталогизира.

— Има едно място, на което вероятно деликатността не позволява да заведем човек от Мисисипи — отбеляза Верена след това. — Имам предвид великата сграда, която се извисява над останалите, сградата с красивите кули, които се виждат отвсякъде.

Обаче Базил Рансъм беше чувал за Мемориъл Хол, знаеше и какви спомени се пазят там, знаеше и кое щеше да е най-мъчително за него там. Богато украсената сграда, по-висока от всички останали, беше най-красивото произведение на архитектурата, което беше виждал, и възбуждаше любопитството му през последния половин час. Смяташе, че тухлите са прекалено много, но тази величествена постройка с кули, сводести галерии и посвещения беше единствена по рода си. Не изглеждаше стара, но излъчваше значимост, заемаше огромна площ и се извисяваше внушително в зимния въздух. Беше отделена от останалите колежански постройки и се издигаше на отделен тревист триъгълник. Докато двамата с Верена приближаваха, тя внезапно се закова на място, за да снеме от себе си отговорността.

— Да знаете, че ако не ви допадне онова, което ще видите вътре, вината не е моя.

Той я изгледа усмихнат.

— Нещо против Мисисипи ли има? — попита.

— Ами не, според мен дори не го споменават. Но има възхвала на нашите млади бойци от войната.

— Сигурно пише, че са проявили храброст.

— Да, на латински.

— И наистина е така, знам го от опит — додаде Рансъм. — Явно и аз съм бил доста храбър, след като съм се сражавал с тях — и не за пръв път.

Изкачиха ниските стъпала и влязоха през високата врата. Мемориъл Хол в Харвард има три основни части: едната е амфитеатър за академични цели, втората е просторна трапезария с таван от греди, многобройни портрети и стъклописи като залите в оксфордските колежи, и третата, най-интересната, е висока, затъмнена и строга зала, посветена на възпитаниците на университета, загинали в продължителната Гражданска война. Рансъм и спътничката му обикаляха сградата, като спряха на няколко важни места, но най-дълго се задържаха пред редиците бели табелки, на всяка от които гордо и скръбно беше написано името на студент войник. Въздействието на сградата беше невероятно благородно и тържествено — не е възможно човек да не усети как сърцето му затуптява учестено. Тя е символ на дълг и чест, на саможертва и на личен пример, своеобразен храм на младостта, мъжеството и щедростта. Повечето войници са били млади, предимно в разцвета на силите си, и всички са загинали — тази простичка мисъл се върти в главата на посетителя и го кара да чете с нежност името на всеки човек и място — имена, които често са лишени от друга история — и названията на забравени южни битки. За Рансъм това не беше нито предизвикателство, нито дразнител, имената му вдъхваха уважение, усещане за нещо красиво. Той умееше да бъде великодушен враг и вече напълно забрави за всякакви лагери и враждуващи страни. Обзе го простичката емоция от бойното минало и монументът му се стори въплъщение на този спомен — беше побрал и приятели, и врагове, жертвите на поражението и синовете на победата.

— Много е красиво, но според мен е много ужасно! — Тази забележка на Верена го върна в настоящето. — Наистина е грехота да построиш такава сграда, за да увековечиш едно кръвопролитие. Ако не беше толкова величествена, щях да я разруша!

— Възхитителна женска логика! — отвърна Рансъм. — Ако жените се сражават, както разсъждават, със сигурност и за тях ще строим мемориали.

Верена отговори, че жените ще разсъждават както трябва и няма да се наложи да водят битка, а ще въдворят повсеместен мир.

— Но и тук е много спокойно — додаде тя и се озърна, после седна на ниския каменен перваз, сякаш за да се наслади на въздействието. Рансъм я остави самичка за малко — искаше му се да погледне отново плочките с надписите и да прочете отново имената на няколко битки, в които самият той беше участвал. Когато се върна при нея, тя го посрещна с въпрос, напълно лишен от връзка с тържествената обстановка на това място.

— След като госпожица Бърдзай знае, че ще дойдете да ме посетите, няма ли да каже на Олив? И тогава няма ли Олив да заключи, че я пренебрегвате?

— Пет пари не давам какво ще заключи. Така или иначе, помолих госпожица Бърдзай като лична услуга да не споменава, че сме се срещнали — додаде Рансъм.

Верена се умълча за миг.

— Логиката ви е досущ като женската. Променете намерението си и отидете да се видите с нея — продължи тя. — Сигурно ще си бъде у дома, когато пристигнете на Чарлс Стрийт. Ако преди се е държала малко странно и сковано с вас (сигурна съм, че е било така), сега ще е различно.

— И защо ще е различно?

— О, тя ще бъде по-лежерна, по-мека, по-сърдечна.

— Не ми се вярва — възрази Рансъм и усмивката изобщо не намали скептицизма му.

— Тя е много по-щастлива сега — може да си позволи да не ви обръща внимание.

— Да не ми обръща внимание ли? Прекрасен довод да накарате един господин да посети дама!

— Ще бъде по-великодушна, защото вече се чувства по-успяла.

— Защото е извела вас на преден план ли? О, сигурен съм, че това значително я е разведрило, пък и вие сте й повлияли много силно. Но тук натрупах прекрасни впечатления и не ми се иска да добавям към тях друго, което няма да бъде прекрасно, както и да ми го представяте.

— О, тя непременно ще узнае, че сте били тук — увери го Верена.

— Как, освен ако вие не й кажете?

— Аз й казвам всичко — призна момичето и тутакси се изчерви.

Той стоеше пред нея и проследяваше с бастуна си очертанията на мозайката, съзнавайки, че само за миг са се сближили още повече. Обсъждаха делата си, които нямаха нищо общо с героичните символи край тях, но делата им внезапно бяха станали толкова сериозни, че изведнъж изглеждаше напълно уместно да се намират точно тук за целта. Двамата приемаха различно факта, че срещата им трябва да остане тяхна тайна. На Рансъм му се струваше, че да я помоли за това би било волност, пък и той не се тревожеше чак толкова дали Верена ще го стори. Ако обаче самата тя предпочиташе да постъпи така, нейната благосклонност щеше да стане причина той да прецени експедицията си като успешна.

— О, значи, можете да й кажете и това! — отбеляза той малко по-късно.

— Ако не го сторя, ще е за пръв път… — отвърна Верена и замълча.

— Трябва да уредите въпроса със съвестта си — продължи Рансъм през смях.

Излязоха от залата, слязоха по стълбите и напуснаха Делтата — така наричаха тази част от територията на колежа. Следобедът клонеше към края си, но въздухът беше изпълнен с розово сияние и се усещаше хладен и свеж мирис, полъх от пролетта.

— Е, няма да кажа на Олив, ако се разделим тук — каза Верена, спря на пътеката и му подаде ръка за сбогом.

— Не разбирам. Какво общо има това? Пък и нали казахте, че трябва да й кажете? — додаде Рансъм. Докато си играеше с нея така, докато се наслаждаваше на явното й колебание, той донякъде съзнаваше мъжката бруталност, която го тласкаше да подложи на изпитание наглед безграничната й добронамереност. Верена отговори без никакво възмущение:

— Е, искам да съм свободна да постъпвам както намеря за добре. Ако трябва да запазя това за себе си, не бива да има нищо повече… наистина не трябва, господин Рансъм.

— Нищо повече? Защо, опасявате ли се, че ще има… ако просто ви изпратя до вкъщи?

— Трябва да се прибера сама, да побързам да се върна при майка си — гласеше отговорът й. И отново протегна ръка, макар че той не я бе поел първия път.

Разбира се, сега Рансъм се ръкува с нея и дори задържа ръката й за миг. Не му допадаше да го отпращат и се опитваше да измисли повод да остане.

— Госпожица Бърдзай каза, че ще ме спечелите за каузата, но още не се е случило — хрумна му да каже.

— Още не се знае, почакайте малко. Моето въздействие е особено, понякога се усеща много по-късно! — Верена произнесе думите с шеговита тържественост, но после бързо додаде съвсем сериозно: — Искате да кажете, че госпожица Бърдзай ви го е обещала?

— О, да. Като говорим за въздействие, само да бяхте видели с какво влияние се сдобих аз върху нея!

— Е, каква полза да съобщя на Олив за посещението ви?

— Знаете ли, според мен тя се надява да не го направите. Убедена е, че ще ме спечелите за каузата тайно, за да изгрея изненадващо от мрака на Мисисипи като първокласен нов съмишленик — много ефективно и драматично.

Верена поразяваше Базил Рансъм с прямотата си, но понякога непосредствеността й му се струваше притворна.

— Ако бях убедена, че резултатът ще е такъв, може би щях да направя изключение — отбеляза тя, сякаш в крайна сметка този резултат е възможен.

— О, госпожице Тарант, вие, така или иначе, ще ме спечелите достатъчно за каузата — каза младият мъж.

— Достатъчно ли? Какво искате да кажете?

— Достатъчно, за да ме направите ужасно нещастен.

Тя се взря в него за миг, явно неразбиращо, но после наслуки му отвърна язвително, обърна се и пое към дома си. Отговорът й гласеше, че така му се пада, нека да е нещастен — изявление, което не я обвързваше с нищо. Когато се върна в Бостън, той си даде сметка, че изгаря от любопитство да узнае дали тя го е издала на госпожица Чансълър. Можеше да узнае чрез госпожа Луна — това би могло да го принуди отново да се види с нея. Олив би споменала на сестра си в писмо, а Аделайн би повторила оплакването й. Може би дори щеше да му направи сцена, която за него щеше да е проява на личното му нещастие, което беше предрекъл пред Верена Тарант.