Хенри Джеймс
Бостънци (23)

XXIII

Три седмици по-късно той стоеше пред дома на Олив Чансълър, оглеждаше улицата в двете посоки и се колебаеше. Беше казал на госпожа Луна, че най-голямото му желание е отново да отиде в Бостън, и беше тук не само защото му се искаше. Бих казал, че му се беше отворила щастлива възможност, но ми се струва, че човек не бива да пришива безсмислени епитети към възможностите, особено когато са били чакани твърде дълго. Така или иначе, най-тъмно е преди зазоряване и няколко дни след онази меланхолична вечер, която Рансъм прекара в немската бирария пред самотната си халба, която не след дълго пресуши, загледан в нищожното си бъдеще, той установи, че светът все още се нуждае от него. „Заинтересованата страна“, както би се изразил той (няма да крия, че говореше твърде помпозно), за която посредничел в сделка в Бостън преди месеци и която навремето съвсем оскъдно оценила усилията му (преценките на клиента и на адвоката се бяха разминали), беше преценила неотдавна, че сделката е по-изгодна от очакваното и помолила Рансъм отново да се появи в Бостън. Това дело отнемаше повече време от предния път и той изцяло му посвети вниманието си за три дни. На четвъртия ден установи, че продължава да се бави и ще се наложи да почака до вечерта, за да подготви някакви важни документи. Реши да използва времето дотогава за почивка и се запита какво може да прави човек в Бостън, та да превърне свободната си сутрин в празник. Времето беше достатъчно приятно да се отдадеш на мечтания и той правеше точно това, крачейки по улиците. Поспря пред Мюзик Хол и Тремънт Темпъл и разгледа плакатите на входа — дали пък младата приятелка на госпожица Чансълър няма да говори пред своите съграждани? Името й обаче го нямаше — този подход не му донесе нищо. В Бостън познаваше единствено Олив Чансълър, така че нямаше кого да посети. Беше твърдо решен повече да не припарва до нея, защото тя несъмнено бе извисено създание, но и твърде рязка, за да го изкуши за нещо повече. Кавалерството, дори учтивостта в най-широк смисъл, не изискваше от него нищо повече от вече стореното. Предната година се беше разделил с нея, без да й каже, че е опърничаво женище — въздържаност, която беше достатъчна проява на кавалерство. Разбира се, тук беше и Верена Тарант. Той не виждаше причини да хитрува, когато си мисли за нея, затова си позволи да признае пред себе си, че много би желал да я види отново. Най-вероятно щеше да му се стори променена, а впечатлението, което му беше направила навремето, щеше да е резултат от конкретно обстоятелство или настроение. Така или иначе, тогавашното й очарование най-вероятно бе заличено от огрубяващото влияние на публичността и от активното въздействие на неговата братовчедка. Очарованието може и да се бе стопило, каза си той, но представата беше още жива. Жалко, че нямаше как да посети Верена (в мислите си я наричаше по име, толкова бе хубаво), без да се види и с Олив, а тя беше толкова неприятна, че не бе по силите му да го стори. Рансъм имаше още едно съображение, което можеше да хрумне единствено на мъж — беше убеден, че за онези няколко часа госпожица Чансълър бе проумяла колко нелеп е бил опитът й да се запознае с него, и това бе намерило израз в толкова абсурдна неприязън към братовчед й, че сигурно щеше да й бъде страшно неприятно да го види отново в дома си. И на него би трябвало да му стане неловко да приеме първата й покана (преди още да го беше видяла) и да й натрапи присъствие, което нямаше основание да смята, че е станало по-желано с течение на времето. Тя не му беше дала дори най-незначителен знак за прошка или разкаяние, както обикновено правят жените — като му изпрати съобщение чрез сестра си или дори книга, снимка, коледна картичка или вестник по пощата. С две думи, той не смяташе, че има право да позвъни на вратата й, не знаеше каква реакция ще предизвика у нея появата на високия южняк, а му беше присъщ стремежът да щади нежната чувствителност на една млада дама, макар изобщо да не я намираше за нежна. Беше склонен по принцип лесно да прощава на жените, но в конкретния случай беше уверен, че половата принадлежност трябва да се преразгледа.

Въпреки това половин час по-късно се озова на единственото място на Чарлс Стрийт, което имаше значение за него. Хрумна му, че след като не може да посети Верена, без да се срещне с Олив, това няма да му се случи, ако посети госпожа Тарант. Всъщност не го беше поканила майката, а дъщерята, и като всеки истински американец той съзнаваше, че майката е по-недостъпна и повече от дъщерята се съобразява с обществените условности. Обаче той се намираше на етап, когато беше допустимо да понатисне малко нещата, затова той се запъти към Кеймбридж, припомняйки си, че в поканата си госпожица Тарант бе споменала това място и госпожа Луна също го бе потвърдила. Нали му беше разказала, че Верена често посещава майка си за по няколко дни, че госпожата боледувала и момичето се грижело за нея? Напълно беше възможно по това време (наближаваше един следобед) Верена да прави точно това, напълно беше възможно той да я завари в Кеймбридж. Струваше си да опита. Пък и си струваше да посети Кеймбридж и да запълни времето си по този начин. Сети се, че Кеймбридж не е малък, а той не разполага с точен адрес. Осъзна го точно когато се озова пред къщата на Олив, покрай която трябваше да мине на път за непознатото предградие. Отчасти заради това се беше спрял — обмисляше дали да не звънне и да получи нужната информация от някой слуга, който несъмнено щеше да я знае. Тъкмо отхвърли този вариант като съмнителна проява на добър вкус, когато чу вратата в къщата да се отваря в дълбоката ниша, характерна за Бостън и отчасти заета от стълбище, в долния край на което има втора врата със стъклена горна половина и на двете крила. След малко щеше да види кой излиза и имаше време отново да се озърне и да се запита коя от двете обитателки на къщата ще му се яви, дали ще излязат заедно, или пък няма да е никоя от двете.

Човекът, който излезе от къщата, слезе съвсем бавно по стълбите, сякаш решил да даде на Базил време да избяга, а когато стъклените врати най-сетне се отвориха, отвътре се показа възрастна жена. Рансъм се разочарова — тази поява не отговаряше на целите му. В следващия момент обаче отново се обнадежди, защото беше сигурен, че е виждал и преди дребната старица. Тя спря на тротоара и се озърна неопределено като човек, който чака омнибуса или трамвая. Имаше опърпан и размъкнат вид, все едно е носила дрехите много години, но въпреки това не е свикнала с тях, широко и приветливо лице като в клетка от огромните стъкла на очилата й, които сякаш го покриваха цялото, и издута овехтяла торба, провиснала отстрани, като че се бе изморила да я носи. Рансъм имаше предостатъчно време да я разпознае — в Бостън нямаше втора като госпожица Бърдзай. Нейната вечеринка, личността й, възторжените отзиви на госпожица Чансълър за нея се бяха съхранили в паметта му и както Базил стърчеше крайно предпазливо, образът й се върна в съзнанието му като образ на стар приятел. Нуждата му придаде смисъл на разбудения от нея спомен — след броени секунди той осъзна, че старицата би могла да му каже къде е Верена Тарант в момента и къде живеят родителите й, ако се наложи да отиде там. Тя спря поглед върху него и не си направи труда да го отмести, понеже видя, че той я гледа (напълно беше скъсала с условностите). Явно за нея той не беше нищо повече от разумен млад съгражданин, упражняващ правата си, едно от които беше да наблюдава. Скромността на госпожица Бърдзай беше отворена към предизвикателства — на света имаше толкова много ярки нови мотиви и идеи, че бе възможно дори да съществуват причини някой да я гледа. Когато Рансъм пристъпи към нея, вдигна шапката си усмихнат и попита: „Да спра ли този трамвай за вас, госпожице Бърдзай?“, тя само го измери отново неопределено с поглед, защото и през ум не й минаваше, че причината е нейната слава. От петдесет години кръстосваше улиците на Бостън и никога не се беше радвала на такова внимание от страна на тъмнооки млади господа. Погледна равнодушно към яркооцветения вагон, който с дрънчене се носеше към тях откъм Кеймбридж Роуд.

— Ами бих искала да се кача, ако ще ме откара до къщи — отговори тя. — За Саут Енд ли е?

Кондукторът спря превозното средство, когато забеляза госпожица Бърдзай — явно я познаваше като редовен пътник, — и заяви доста безцеремонно:

— Побързайте, ако ще се качвате — и стоеше, вдигнал ръка заплашително към шнура на звънеца.

— За мен ще бъде чест да ви изпратя до къщи, госпожо — предложи Базил Рансъм след бърз размисъл. Помогна й да се качи, кондукторът бащински я побутна и след миг младият мъж се настани до нея и трамваят отново задрънча. По това време беше почти празен, двамата бяха почти сами.

— Мисля, че знам кой сте. Не сте тукашен — отбеляза госпожица Бърдзай, когато потеглиха.

— Гостувал съм в дома ви по един много интересен повод. Помните ли вечеринката, която организирахте миналия октомври, на която присъства госпожица Чансълър и още една млада дама, която изнесе прекрасна реч?

— О, да, Верена Тарант толкова ни развълнува! Имаше доста хора, не помня всички.

— Аз бях сред тях — отбеляза Базил Рансъм. — Доведе ме госпожица Чансълър, която ми е роднина, а вие бяхте много мила с мен.

— Какво направих? — искрено се поинтересува госпожица Бърдзай. А после, още преди той да й отговори, го позна: — Сега си спомням, Олив ви доведе! Вие сте господинът от Юга — тя ми разказа за вас впоследствие. Вие не одобрявате нашата велика борба, не искате да надигаме глава. — Възрастната жена говореше съвсем благо, сякаш отдавна беше приключила с разпалеността и възмущението. — Е, явно не можем да спечелим симпатията на всички.

— Не смятате ли, че сте спечелили симпатията ми, след като се качвам с вас в трамвая специално, за да изпратя вас, една от основните агитаторки? — попита Базил през смях.

— Специално за това ли се качихте?

— Да. Не съм толкова лош, колкото смята госпожица Чансълър.

— О, допускам, че си имате свои възгледи — отвърна госпожица Бърдзай. — Разбира се, южняците имат особени схващания. Според мен са съхранили повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Надявам се да не се отдалечите много — познавам Бостън на петте си пръста.

— Дано да не възразите и да не ме вземете за натрапник, но искам да ви попитам нещо — каза в отговор Рансъм.

Госпожица Бърдзай отново го изгледа.

— О, да, сега си спомних. Вие си поговорихте с доктор Пранс.

— Много поучителен разговор! — възкликна Рансъм. — Надявам се, че доктор Пранс е добре.

— Грижи се за здравето на всички, освен за своето — отговори госпожица Бърдзай усмихнато. — Когато й го казвам, отговаря, че не й е останало здраве, за което да се грижи, и че е единствената жена в Бостън, която си няма лекар. Твърдо е решена да не става пациент и като че ли начинът да го постигне е да бъде лекарка. Опитва се да ми помогне да заспя. Това е основното й занимание в момента.

— Наистина ли все още не можете да спите? — попита Рансъм почти нежно.

— Ами съвсем малко. Но тъкмо заспя, и вече трябва да ставам. Не мога да спя, след като ми се иска да живея.

— Трябва да дойдете на Юг — предложи младият мъж. — Веднага ще заспите сладко в онази ленива атмосфера!

— Е, не искам да ставам ленива — отвърна госпожица Бърдзай. — Пък и вече съм ходила на Юг едно време и не може да се каже, че ме оставиха да спя много. Все ме гонеха.

— Заради негрите ли?

— Да, навремето само за това мислех. Носех им Библията.

Рансъм се умълча, после каза с предпазливо премерен тон:

— Бих искал да науча повече.

— За щастие, вече не сме нужни там, нужни сме за друго. — Госпожица Бърдзай го изгледа с лек и предпазлив хумор, сякаш той разбира за какво му говори.

— Имате предвид другите роби! — възкликна той през смях. — Занесете им колкото Библии пожелаете!

— На тях искам да занеса нови закони. Това е новата Библия.

Рансъм установи, че госпожица Бърдзай много му допада, затова без капка лицемерие каза:

— Където и да отидете, госпожо, няма да има почти никакво значение какво носите. Вашата добрина винаги ще бъде с вас.

Тя се умълча за миг, после промърмори:

— Олив Чансълър ме предупреди, че говорите така.

— Опасявам се, че не ви е казала почти нищо хубаво за мен.

— Тя мисли, че е права, сигурна съм.

— Мисли ли? Тя го знае с върховна сигурност. Между другото, надявам се, че е добре.

Госпожица Бърдзай отново впери поглед в него.

— Не сте ли я виждали? Не я ли посещавате?

— О, не, не я посещавам! Просто минавах покрай къщата й, когато срещнах вас.

— Може би вече живеете тук — поде госпожица Бърдзай и когато той я поправи, тя додаде с тон, който издаваше доверието, което беше успял да й вдъхне с искреността си: — Не е ли редно да се отбиете у тях?

— Госпожица Чансълър няма да се зарадва — отговори Базил Рансъм. — За нея аз съм врагът в собствения й лагер.

— Е, тя е много смела.

— Именно. А аз съм много боязлив.

— Не сте ли се сражавали навремето?

— Да, но беше в името на хубава кауза!

Рансъм смяташе за доста забавен този намек за Сецесията^[1] и за оказващия отпор мъж (колкото и похвално да бе това), обаче госпожица Бърдзай го прие много сериозно и много дълго седя безмълвна, защото искаше да покаже, че от толкова отдавна е в борбата, че не може да обсъжда доколко уместен е късният бунт. Младият мъж усети, че той е причината за мълчанието й, и много съжаляваше, защото въпреки южняшкото си безразличие към потисничеството над жените, той се беше качил в трамвая тъкмо за да я разговори. Искаше да научи още конкретни новини за Верена Тарант и възнамеряваше да накара госпожица Бърдзай да отвори темата. Предпочиташе да не я зачеква той и зачака нова сгодна възможност. Най-накрая, тъкмо щеше да се реши да попита пряко (прецени, че така или иначе, не може да го отлага дълго), тя го изпревари по начин, който издаде, че и нейните мисли са вървели в същата посока:

— Чудя се възможно ли е госпожица Тарант да не ви е впечатлила онази вечер?

— О, впечатли ме! — побърза да я увери Рансъм. — Беше много очарователна.

— А разумни ли ви се сториха аргументите й?

— Пази боже, госпожо! Според мен на жените не им е работа да бъдат разумни.

Спътницата му се извърна към него бавно и благо и стъклата на очилата й проблеснаха укорително като огромни сълзи.

— Значи, вие ни смятате само за красиви джунджурии?

Въздействието на този въпрос, зададен от госпожица Бърдзай и донякъде отнасящ се до собствената й почитаема личност, предизвика неудържимия му смях. Рансъм обаче успя да се овладее достатъчно бързо и каза с искрено изражение:

— Смятам ви за най-ценното нещо в живота, единственото, за което си струва да се живее!

— Струва си за вас! А за нас? — попита госпожица Бърдзай.

— Струва си, ако всяка жена се ползва със същото възхищение, каквото изпитвам към вас. Госпожица Тарант, за която стана дума, ми въздейства точно по този начин — още повече ценя, ако това изобщо е възможно, представителките на пола, родил тази забележителна млада жена.

— Ние тук много я ценим — отбеляза госпожица Бърдзай. — Тя има истинска дарба.

— Често ли говори пред хора? Има ли шанс да я чуя сега?

— Нерядко извисява глас наоколо — във Фрамингам и Билерика. Сякаш набира сила, за да залее Бостън като вълна. Всъщност наистина връхлетя като вълна миналото лято. И след огромния успех на Конвенцията тя набира още повече сила.

— А! Голям ли беше успехът й на миналогодишната Конвенция? — попита Рансъм, като се постара въпросът му да прозвучи дискретно.

Госпожица Бърдзай се поколеба за момент, за да удържи отговора си в границите справедливата оценка.

— Е, не съм виждала подобно нещо от Елайза П. Моузли насам — отговори тя благо и след дълъг размисъл.

— Колко жалко, че няма да говори никъде довечера! — възкликна Рансъм.

— О, не, довечера ще бъде в Кеймбридж. Олив Чансълър ми спомена.

— Реч ли ще изнася?

— Не, на посещение в дома си е.

— Мислех, че домът й е на Чарлс Стрийт.

— Не е. Там живее… предимно… откакто толкова много се сближи с братовчедка ви. Нали госпожица Чансълър е ваша братовчедка?

— Не придаваме голямо значение на родството си — отговори Рансъм с усмивка. — Много ли са близки двете дами?

— Така би казал човек, ако види госпожица Чансълър, когато Верена разгърне красноречието си. Сякаш всяка дума трепти на струните на сърцето й, цялата вибрира, откликва. Между двете има много тясна и красива връзка, която ние тук ценим високо. Те ще работят заедно за всеобщото благо!

— Надявам се — отбеляза Рансъм, — но въпреки това госпожица Тарант прекарва част от времето с баща си и майка си.

— Да, има по нещо за всеки. Ако я видите в дома й, ще си кажете, че е всеотдайна дъщеря! Животът й е прекрасен!

— Да я видя у дома ли? Точно това искам — възкликна Рансъм и си каза, че след като е стигнал дотук, не следва да има никакви скрупули. — Не съм забравил, че тя ме покани, когато се запознахме.

— О, разбира се, тя привлича многобройни посетители — каза госпожица Бърдзай и ограничи насърчението си до това твърдение.

— Да, сигурно е свикнала да има обожатели. Къде в Кеймбридж живее семейството й?

— Ами на една от онези малки улички, които сякаш нямат име. Но все пак, уличката се казва… казва се… — замисли се тя на глас.

Вглъбението й беше прекъснато от рязко съобщение на кондуктора:

— Мисля, че трябва да се прекачите на синята линия.

Милата дама се върна в действителността и Рансъм й помогна да слезе от превозното средство, както преди — с известно побутване от страна на кондуктора. Нейният път се отклоняваше надясно и тя трябваше да почака на ъгъла на улицата, защото още не се задаваше син трамвай, на който да махне. Ъгълът беше притихнал, а денят беше подходящ за чакане — меко време и силно слънце. Сякаш въздухът докосваше с ръкавици и повърхността на уличната настилка беше разтопена. Разбира се, Рансъм остана да чака със своята човеколюбива спътница, макар че тя вече протестираше по-разпалено срещу намерението на джентълмен от Юга да показва бостънските потайности на стара аболиционистка. Той обеща да я остави, когато я качи в синия трамвай, а междувременно двамата стояха на слънце с гръб към витрината на аптеката и по негово предложение тя отново опита да си спомни как се казва улицата на доктор Тарант.

— Мисля, че ако попитате за доктор Тарант, всеки ще ви упъти — каза тя и после изведнъж си спомни адреса: — Хипнотизаторът живееше на Монаднок Плейс. — Но ще се наложи да попитате къде се намира тази улица, така че пак е същото — продължи тя. И додаде по-дружелюбно: — Няма ли да посетите и братовчедка си?

— По възможност не.

Госпожица Бърдзай въздъхна едва доловимо.

— Е, според мен всеки трябва да се стреми към своя идеал. Точно това прави Олив Чансълър. Тя е много благороден човек.

— О, да, удивителна натура.

— Нали знаете, че двете с Верена са съмишленици — продължи умиротворително госпожица Бърдзай. — Нали не правите разлика?

— Скъпа госпожо, нима възгледите са единственото нещо у една жена? Честно казано, прелестното лице на госпожица Тарант ми харесва повече.

— Е, да, тя е красива. — Госпожица Бърдзай отново възкликна, сякаш пред нея е изложена теория — тази за женските възгледи, — която изобилстваше от неизвестни и особености и която тя беше твърде стара, за да обмисля. Може би за пръв път наистина се почувства на годините си. — Ето го синия трамвай — каза тя с едва доловимо облекчение.

— Още не е пристигнал. Освен това аз не вярвам, че това е мнението на госпожица Тарант — додаде Рансъм.

— Не мислете, че нейните убеждения не са категорични — настръхна събеседничката му. — Ако мислите, че тя не е искрена, много грешите. Нейните възгледи са нейният живот.

— Е, в такъв случай може и да успее да ме убеди — усмихна се Рансъм.

Госпожица Бърдзай наблюдаваше синия трамвай, чието приближаване беше временно затруднено. Тя извърна очи към младия мъж и го изгледа сериозно през всевиждащия прозорец на очилата си.

— Изобщо няма да се учудя! Да, би било хубаво. Надали ще можете да й устоите. Въздействала е на много хора.

— Разбирам — значи, несъмнено ще въздейства и на мен — отбеляза Рансъм и внезапно реши да добави: — Между другото, госпожице Бърдзай, ще бъдете ли така добра да не споменавате за тази наша среща на братовчедка ми, в случай че я видите отново? Имам основателни причини да не й се обадя, но не бих желал тя да остане с впечатлението, че съм оповестил из целия град оскърбителното си намерение. Не искам да я обиждам, затова е по-добре да не знае, че съм бил в Бостън. Ако вие не й кажете, никой друг няма да го стори.

— Искате да крия? — промърмори леко задъхана госпожица Бърдзай.

— Не, не искам нищо да криете. Искам само да премълчите срещата ни, да не казвате нищо.

— Е, никога не съм правила такова нещо.

— Какво нещо? — Рансъм донякъде се подразни, донякъде се трогна от неспособността й да възприеме неговата гледна точка и съпротивата й го накара още по-здраво да се вкопчи в своето виждане. — Моля ви за нещо съвсем простичко. Не сте задължена да съобщавате на госпожица Чансълър всичко, което ви се случва, нали?

Молбата му явно все още беше шокираща за прямата старица.

— Ами, ние се виждаме често и много разговаряме. Пък и… нали Верена ще й каже?

— Мислих по въпроса и се надявам да не й каже.

— Тя й казва почти всичко. Много са близки.

— Тя не би я наранила — изобретателно додаде Рансъм.

— О, много сте загрижен — продължи да се взира в него госпожица Бърдзай. — Жалко, че не сте наш симпатизант.

— Както ви казах, може пък госпожица Тарант да ме спечели за каузата — продължи Рансъм, без изобщо да отправи молба към небето безчестието му да бъде простено.

— Много ще се радвам да стане така — след като толкова потайно ви съобщих адреса й. — По лицето на госпожица Бърдзай пробяга блага усмивка, когато тя додаде: — Е, според мен това ви е писано. Тя е повлияла на много хора. Ще си държа езика зад зъбите с тази надежда. Да, тя ще ви промени.

— Ще ви осведомя веднага щом стане — отговори Базил Рансъм. — Ето го най-сетне и трамвая ви.

— Вярвам, че истината ще възтържествува. Нищо няма да кажа. — И тя се остави на младия мъж да я отведе до трамвая, който вече беше спрял на техния ъгъл.

— Много се надявам да се видим отново — подметна той, докато крачеха.

— Аз постоянно обикалям бостънските улици. — Докато той я побутваше и й помагаше отново да се качи в издълженото превозно средство, тя се извърна и повтори: — Тя ще ви повлияе! И ако това е тайната ви, аз ще я запазя! — чу я да добавя Рансъм.

Вдигна шапката си и я помаха за сбогом, ала тя не го видя. Промъкваше се навътре в трамвая и тъкмо бе установила, че този път той е пълен и няма място за нея. Базил обаче се утеши с мисълта, че всеки мъж би отстъпил своето място на такава мила старица.