Хенри Джеймс
Бостънци (22)

XXII

Докато седеше с госпожа Луна в малката й гостна, под лампата, Базил усети, че много по-спокойно от преди приема натиска, който тя неволно му оказва. Бяха минали няколко месеца, а той не се беше доближил дори с крачка до очаквания успех. Постепенно започваше да осъзнава, че може и да не е толкова мъжествено и възвишено, колкото му се е струвало, но вероятно ще му се наложи да отстъпи и да признае поражението си. Госпожа Луна явно усети нещо и за пръв път в своя живот успя да си задържи езика зад зъбите. Не му направи сцена, и дума не можеше да става да му поиска обяснение. Посрещна го, все едно и предния ден е бил там, само с някаква загадъчна тъга в добавка. Може би беше решила, че няма да се сдобие с онова, на което се беше надявала, но е по-добре да опита да го запази като приятел, отколкото да остане сама. Сякаш искаше той да забележи старанието й. Беше сдържана и утешителна, обслужваше го, дръпна паравана пред камината, отбеляза колко уморен й изглежда и позвъни да им поднесат чай. Не го попита как са делата му, нито дали има работа и припечелва добре, а неочакваната й сдържаност му се стори деликатна и дискретна. Сякаш с финия си женски усет бе доловила, че професионалната му кариера не е нещо, с което да се похвали. Лампата светеше меко, огънят пращеше приятно, цялата обстановка издаваше женски усет и вкус — жилището беше прекрасно обзаведено и уютно, един безукорно поддържан дом. Госпожа Луна се оплакваше колко трудно й е било да се установи в Америка, но Рансъм си спомняше, че обстановката в дома на сестра й в Бостън беше подобна, поради което заключи, че умението да създават удобства е семейна черта на двете дами. Беше по-приятно да прекара зимната вечер тук, отколкото в немската бирария (чаят на госпожа Луна беше превъзходен), пък и домакинята му тази вечер беше приветлива почти като вариететна актриса. Час по-късно той се чувстваше не просто готов да се ожени, а почти женен. Пред очите му се нижеха картини на приятно свободно време, което запълва, като излага на хартия мислите си по различни въпроси с приятно южняшко красноречие. С удоволствие си каза, че щом редакторите отказват да публикуват литературните му творения, човек би могъл да го стори със собствени средства.

За един кратък миг той почти си повярва. Госпожа Луна се беше заела с бродерията си. Седеше срещу него, от другата страна на камината. Белите й ръце се движеха чевръсто, докато правеше бодовете, а пръстените й проблясваха на светлината на огъня. Беше наклонила леко глава настрани, излагайки на показ пълната си брадичка и шия, скромно свела очи към ръкоделието си. Бяха се умълчали и Аделайн, която определено се беше променила към добро, явно също усещаше очарованието на тишината и не искаше да я нарушава. Базил Рансъм долавяше всичко това и в главата му се въртяха смътни мисли. Ако така щеше да си осигури спокойствие и свободно време, нима това не беше само по себе си възвишен мотив? Задълбочено проучване на проблема, който най-силно го интригуваше — не беше ли това шанс да направи крайно необходима добрина? Представяше си как в бъдеще седи в същото кресло вечер и чете безценна книга на меката светлина на лампата — госпожа Луна умееше да подбира най-подходящото осветление. Нямаше ли така да въздейства на общественото мнение, да проучи определени тенденции, да изтъкне някои опасности, да отправи ожесточени критики? Нима не беше негов дълг да си подсигури най-добрите условия за такова начинание?

Тишината продължаваше и той размишляваше относно дълга си, всъщност почти се убеди, че е негов морален дълг да се ожени за госпожа Луна. Тя вдигна поглед от ръкоделието си, погледите им се срещнаха и тя се усмихна. Сигурен беше, че тя е отгатнала мислите му. И откритието го озадачи, дори го стъписа, затова, когато госпожа Луна подметна съвсем дружелюбно, както обикновено: „Според мен няма нищо по-хубаво от приятен разговор пред камината в зимна вечер. Досущ като Дарби и Джоун^[1] сме. Жалко, чайникът спря да пее!“, когато тя изрече тези многозначителни слова, Рансъм почти недоловимо потръпна, ала все пак развали магията. В отговор малко по-късно я попита с хладно и сдържано любопитство дали има новини от сестра си и колко дълго възнамерява да остане в Европа госпожица Чансълър.

— Ама вие на кой свят живеете? — възкликна госпожа Луна. — Олив се върна преди шест седмици. Вие колко дълго очаквахте да издържи?

— Не знам, никога не съм ходил в Европа — отговори Рансъм.

— Да, точно това ви харесвам — мило отбеляза госпожа Луна. — Толкова е приятно да срещнеш някой, който не въздиша по Европа.

Младият мъж се озадачи, после се засмя непресторено.

— Боже, дано не е единствената причина!

— О, споменавам тази, защото тъкмо я забелязах. Другите не ги изтъквам.

— Дано ви останат поне няколко, когато и аз замина там — продължи Рансъм. — Мислех, че имате високо мнение за Европа.

— Така е, но тя не е всичко — философски отвърна госпожа Луна. — Най-добре ще е да отидем там заедно — добави тя малко несвързано.

— Човек би отишъл и накрай света с такава неустоима дама! — възкликна Рансъм с тон, който никак не допадаше на госпожа Луна. Беше част от южняшката му галантност — акцентът му винаги силно личеше, когато говореше такива неща — и не го обвързваше с нищичко. Неведнъж й се искаше той да не е толкова чудовищно вежлив, както се изразяваха хората в Англия. Отговори, че не я интересува краят, а новото начало, но той не обърна внимание и се върна на темата за Олив. Попита с какво се е занимавала там и дали е постигнала много.

— О, разбира се, очаровала е всички — увери го госпожа Луна. — И как иначе с нейната красота и изтънченост, с нейния стил?

— Но е успяла да спечели привърженици, войнство, което да я последва под нейното знаме.

— Допускам, че се е срещнала с много волеви хора, с много злобни стари моми, фанатички и повлекани, но нямам никаква представа какво е постигнала — чудо на чудесата, предполагам.

— Виждали ли сте я след завръщането й? — попита Базил Рансъм.

— Че как да я видя? Виждам доста надалеч, но не чак до Бостън. — После му обясни, че сестра й е слязла на сушата в онова пристанище и попита дали според него Олив би направила нещо изтънчено и първокласно, след като има и други начини. — Разбира се, на нея й допадат лошите кораби, бостънските параходи, точно както харесва простолюдието, рижите девойки и нелепите доктрини.

Рансъм се умълча за миг.

— Да не би да имате предвид поразителната млада жена, с която се запознах в Бостън миналия октомври? Как се казваше? Госпожица Тарант, нали? Госпожица Чансълър все още ли е толкова привързана към нея?

— Мили боже, нима не знаете, че я заведе в Европа? За да формира съзнанието й. Не ви ли казах миналото лято? Тогава често ме посещавахте.

— О, да, спомням си — замислено отговори Рансъм. — Довела ли я е обратно?

— Божичко, не би я оставила! Според Олив мисията на момичето е да промени света.

— Май и това ми казахте. Сега си спомням. Е, формирало ли се е съзнанието й?

— Не съм я виждала, не мога да ви кажа.

— Няма ли да отидете…

— Да проверя дали е формирано съзнанието на госпожица Тарант ли? — прекъсна го госпожа Луна. — Ще го сторя, ако искате. Помня колко ви заинтригува тя навремето. Вие помните ли?

Рансъм се поколеба за миг.

— Не бих казал. Беше отдавна.

— Да, вие сте тъй непостоянен към жените! Клетата госпожица Тарант, дано не си въобразява, че ви е впечатлила.

— Не би й хрумнало подобно нещо, ако сестра ви формира съзнанието й — отвърна Рансъм. — Сега си спомням, че ми разказвахте колко са се сближили двете. Смятат ли завинаги да живеят заедно?

— Допускам… освен ако някой не реши да се ожени за Верена.

— Верена… така ли се казва? — попита Рансъм.

— И това ли забравихте? Сам ми казахте, че я намирате за много красива, докато се изкачвахме заедно по хълма.

Рансъм отговори, че помни разходката, но не помни точно какво й е казал, а тя подигравателно предложи той самият да се ожени за Верена — изглежда проявявал сериозен интерес. Рансъм поклати тъжно глава и отговори, че положението не му позволява да предлага брак, а госпожа Луна го попита какво точно иска да каже — да не би (след миг колебание), че е твърде беден?

— Нищо подобно, аз печеля купища пари! — възкликна младият мъж, а като забеляза тона му и раздразненото поруменяване на лицето му, госпожа Луна отсъди, че явно е преминала границата. Спомни си (а би трябвало да си спомни още по-рано), че Рансъм никога не я е посвещавал в делата си. Сигурно така постъпваха южняците, а той със сигурност беше колкото беден, толкова и горд. И беше права — Базил Рансъм би се презрял, ако признае пред жена, че не е способен да си изкарва прехраната. Този въпрос не беше женска работа (тях трябва просто да ги подсигуряваш, за да изпълняват домашните си задължения и да бъдат очарователно признателни) и според него беше дори неприлично да се обсъжда с жените. На госпожа Луна още повече й дожаля за него, като установи, че той се лишава от утехата на състраданието (нейното състрадание) и неопределената, но дълбока въздишка, отронила се от устните й, когато тя отново се зае с ръкоделието си, изразяваше необичайна за нея безпомощност. Увери го, че прекрасно знае колко големи са заложбите му — способен бил да направи каквото поиска, и Базил Рансъм се замисли за миг, че ако тя директно го помоли да се ожени за нея, южняшката галантност ще го задължи да откаже. Ако ще му става съпруга, трябваше да й признае, че е твърде беден за брак, защото в това отношение дори най-аристократичният джентълмен южняк би трябвало да наруши някои условности. Само че той изобщо не желаеше подобно нещо и съзнаваше, че най-уместното продължение на разговора би било да си вземе шапката и да си тръгне.

Пет минути по-късно обаче осъзна, че му се иска да си тръгне толкова, колкото и да се ожени за госпожа Луна. Копнееше да научи повече за момичето, което живее у Олив Чансълър. Нещо у него се бе възродило — старо любопитство, наполовина заличен образ, — когато научи, че тя се е върнала в Америка. От казаното от госпожа Луна почти година по-рано беше останал с погрешно впечатление относно посещението на сестра й в Европа. Беше допуснал, че става дума за продължително отсъствие, че госпожица Чансълър сигурно иска да откъсне малката пророчица от родителите й, а може би дори от някое любовно увлечение. След това несъмнено са пожелали да проучат женския въпрос с възможностите, предлагани от Европа. Той не знаеше много за Европа, но в неговите представи там се предлагаха много възможности. Отпътуването на госпожица Чансълър и на младата й спътница се превърна за Рансъм в обичаен, но доста приятен спомен. Като цяло, животът му не изобилстваше от интересни случки, а кратката глава на посещението у неговата необикновена, умна и своенравна братовчедка и прекараната у госпожица Бърдзай вечер, мимолетната му среща, повторена на следващия ден, със странната, красива и нелепа рижа млада импровизаторка се разгръщаха в паметта му като страници от интересна книга. Страниците обаче сякаш поизбледняха, когато той научи, че двете млади жени са заминали за неопределен период от време неизвестно къде. Това ги правеше недостъпни, изкривяваше перспективата, намаляваше актуалността им, затова през последните няколко месеца поради растящата тревога относно собствените си дела и потиснатостта си той изобщо не беше мислил за Верена Тарант. Фактът, че тя отново е в Бостън и близостта между Бостън и Ню Йорк, му се струваше важен и приятен. Той съзнаваше, че е по-скоро странно от негова страна, затова в поведението му се появи леко притворство. Не си взе шапката, за да си ходи, а остана на стола си и се постара да бъде учтив с госпожа Луна, доколкото е възможно. Помнеше, че още не се е поинтересувал от Нютън, който в този късен час беше под властта на единствената сила, способна да укроти неукротимото, и спеше като бебе, макар и не съвсем невинно. Рансъм поправи пропуска си и предизвика многословен отговор от страна на домакинята си. Момчето имало много наставници, след като Рансъм се отказал от него, затова не можело да се каже, че образованието му линее. Госпожа Луна говореше гордо как момчето се държи с учителите — ако не успявал да овладее уроците, овладявал учителите, и тя имала приятното убеждение, че му е осигурила всякакви възможности. Рансъм изчака дипломатично, но десетина минути по-късно се върна на темата за двете млади жени в Бостън и попита защо при толкова активна програма от тяхна страна още не усеща настъплението им, защо отзвукът от красноречието на госпожица Тарант още не е стигнал до неговите уши. Още ли не е излизала пред публика? Нямало ли да дойде да поразбуни духовете в Ню Йорк? Надявал се, че не се е отказала.

— Миналото лято на Женската конвенция никак не изглеждаше да се е отказала — отговори госпожа Луна. — И това ли сте забравили? Нали ви разказах каква сензация предизвика тя там и какво чух да се говори в Бостън по този повод? Да не искате да кажете, че не съм ви дала онзи брой на „Транскрипт“ с репортажа за забележителната й реч? Беше точно преди да отплават за Европа — замина с почести и фойерверки.

Рансъм възрази, че за пръв път чува подобно нещо, а после, след като сравниха датите, двамата установиха, че се е случило точно след последното му посещение у госпожа Луна. Което, разбира се, й даде възможност да отбележи, че той се е държал с нея още по-зле, отколкото е смятала. Била останала с впечатлението, че са обсъдили внезапното прославяне на Верена. Явно го бъркала с друг, много било възможно — не можел да очаква, че заема важно място в съзнанието й, особено след като толкова рядко я посещавал. Рансъм не повярва, че госпожица Тарант е известна. Ако беше, нямаше ли да пишат за нея нюйоркските вестници? Не беше срещал името й там, а и не помнеше да му е попадал материал по онова време (миналия юни, нали?) за проявите й по време на Женската конвенция. Несъмнено имаше репутация на местно ниво, но това беше преди година и половина, а тогава очакваха тя да се превърне в национална знаменитост. Склонен беше да повярва, че е предизвикала известно вълнение в Бостън, но не възнамеряваше да й придава голямо значение, докато магазините не започнат да продават снимката й. Нужно било време, разбира се, но той допускал, че госпожица Чансълър ще я наложи по-бързо.

Ако възраженията му целяха да накарат госпожа Луна да продължи разказа си, резултатът надминаваше и най-смелите му очаквания. Беше напълно вярно, че не му беше попадала информация за проявите на Верена предишния юни, защото понякога вестниците му се струваха толкова идиотски, че не ги поглеждаше. Научи от госпожа Луна, че не Олив й е изпратила „Транскрипт“ и писмата, съдържащи допълнителни сведения относно конвенцията. За тази услуга била задължена на свой приятел джентълмен, който всеки ден й пишел какво се случва в Бостън и какво е вечерял всеки жител на града. Не че й било жизненоважно да знае, но въпросният джентълмен се чудел какво да измисли, за да й се хареса. Бостънци не допускали, че някой не би желал да узнае подобни неща, и така опитвали да се харесат — или поне конкретният господин опитвал. Олив никога не би навлязла в подробности относно Верена. Тя смяташе, че сестра й е по-скоро профан и не проумяваше защо Олив е избрала най-близката си приятелка от низините на обществото. Верена била лукава малка авантюристка, третокласна придобивка, но разбира се, била доста хубавка, ако човек си падал по червената боя. А близките й били направо ужасни — все едно тя, госпожа Луна, да се сближи с дъщерята на педикюристката си. Само на Олив можело да й хрумне такова чудовищно нещо и да си въобрази, че прави огромна добрина на човечеството, макар че въпреки желанието си да обърне всичко с главата надолу и да направи дъното връх, самата тя можела да се държи точно толкова оскърбително и надменно с хората, все едно е някаква стара херцогиня. Да, наистина, тя презирала възрастните Тарант, но въпреки това позволявала на момичето да снове между Чарлс Стрийт и ужасната дупка, в която живеят те, а Аделайн знаела от господина, който й пишел толкова подробно, че момичето прекарвало и по някоя седмица в Кеймбридж. Майка й, която боледувала няколко седмици, настоявала Верена да нощува там. Госпожа Луна знаеше също благодарение на господина, с когото си пишеше, че предишната зима Верена се радвала на огромно внимание от страна на мъжката част. Не знаела как момичето е примирило този факт с убеждението, че жените са си самодостатъчни, но имала основание да смята, че това била една от причините Олив да я отведе в чужбина. Опасявала се да не би момичето да хлътне по някого и искала да я откъсне. Разбира се, подобно хлътване би било неловко за млада жена, която крещи от трибуната, че старите моми са най-висшето творение на природата. Аделайн допускаше, че Олив вече напълно контролира девойката, освен ако тя не използва посещенията си в Кеймбридж като прикритие да се среща с мъже. Била хитра малка лисичка и била загрижена за правата на жените толкова, колкото за Панамския канал. Единственото женско право, което я интересувало, било правото да се покатери върху нещо, откъдето да я виждат мъжете. Щяла да остане при Олив, докато й е угодно, защото сестра й като уважавана в обществото жена можела да я побутне нагоре и да неутрализира лошото влияние на ниския й произход. Да не говорим, че плаща всичките й разходи и дори я е завела в Европа.

— Обаче помнете ми думата — продължи госпожа Луна, — тя ще нарани Олив, както никой друг не я е наранявал. Ще избяга с някой укротител на лъвове, ще се омъжи за циркаджия!

Ама така й се падало на Олив Чансълър, додаде госпожа Луна. Сестра й щяла да го понесе трудно, а гневните й изблици… Стойте далеч!

Базил Рансъм изпитваше странни чувства, докато слушаше коварния разказ на своята домакиня, поднесен едновременно небрежно и убедително. Попиваше всичко, защото фактите му бяха много интересни, но в същото време забеляза, че госпожа Луна не разбира какви ги говори. Беше виждал Верена Тарант само два пъти, но никой не можеше да го убеди, че е авантюристка — макар че най-вероятно накрая щеше да нарани госпожица Чансълър. Позасмя се мрачно на тази мисъл — не му беше неприятна мисълта да си отмъсти на своеволната млада жена, която го беше поканила само за да го зашлеви през лицето. Изпитваше обаче чувството, че е пропуснал нещо, като не е научил за участието на другата млада жена в Конвенцията — смътно усещане, че е бил измамен. Безсмислено беше да съжалява, тъй като надали би отишъл в Бостън да я чуе, но съжаляваше, че не е участвал макар и отдалеч в събитие, толкова тясно свързано с нея. Защо изобщо да участва и не беше ли напълно естествено да няма нищо общо с нещата, свързани с нея? Въпросът му хрумна чак когато се прибираше у дома онази вечер, засега отговорът само предстоеше. Засега можеше просто да страда поради неосведомеността си, че тя отново е близо до него (относително), че е някъде на хоризонта (а не в другия край на земята), а той не го е знаел. Това усещане за лична загуба, както го наричам, породи у него и усещането, че има да наваксва нещо. Не можеше да определи как ще постъпи, но хрумването, макар и още съвсем неоформено, го поведе в посока много по-различна от онази, в която беше поел четвърт час по-рано. Мълчаливо съзерцаваше как представата танцува пред очите му, а в това време госпожа Луна го дари с поредната си загадъчна усмивка. В резултат той се изправи. Картината в съзнанието му внезапно се бе прояснила — изобщо не се налагаше да се жени за тази жена, за да се сдобие със средства да продължи проучванията си. Овладя се на крачка от решението да стори точно това.

— Нима вече тръгвате? Не съм ви разказала и половината! — възкликна тя.

Той погледна към часовника, видя, че не е късно, обиколи стаята и отново седна, но на друго място. Тя го проследи с поглед, чудейки се какво му е. Рансъм успя да се овладее и да не я попита какво още не му е казала и може би тъкмо за да й попречи да му го каже, заговори самият той — бързо, свободно, с различен тон. Остана още половин час и се държа много приятно. Госпожа Луна отсъди, че той наистина е много очарователен мъж. Беше изключително словоохотлив, докато не стана време да посегне към шапката си, разказваше за положението на юг, за социалните особености, за следвоенната разруха, за съсипаната аристокрация, за отритнатите „Гълтачи на огън“^[2] — парцалите и отхвърлени, ала непримирими, за трагизма и комизма на всичко, ту я разсмиваше, ту едва не я разплакваше, и тя си помисли, че ако Рансъм си науми, няма по-очарователен компаньон за вечерта на една дама. Едва впоследствие тя се запита защо му е хрумнало да го направи едва сега. На нея й допадаше съсипаната аристокрация, вкусът й беше различен от този на сестра й, която се интересуваше само от низшите класи, които се стремяха да се издигнат. Аделайн беше загрижена за пропадналото дворянство (чийто упадък изглеждаше повсеместен. Нима Базил Рансъм не беше пример за това? Не приличаше ли на gentilhomme de province след Революцията? Или на стар монархически emigre от Лангедок?), за ограбените патриции, бих казал, чието поведение беше благородно и трогателно и към които тя би могла да прояви дискретна благотворителност, тъй като те бяха чувствителни и горди. Във всички представи на госпожа Луна водеща беше нейната дискретност.

— Да не минат десет години, преди отново да ме посетите? — попита тя, когато Базил Рансъм й пожела лека нощ. — Ако е така, осведомете ме предварително, защото между това и следващото ви посещение ще имам време да замина за Европа и ще се постарая да се върна точно преди да ми гостувате.

Вместо да отвърне на духовитата й забележка, Рансъм каза:

— Ще ходите ли скоро в Бостън? Няма ли да посетите сестра си?

Госпожа Луна впери поглед в него.

— А вас какво ви интересува? Извинете за глупавия въпрос — додаде тя. — Разбира се, искате да съм колкото може по-далеч. Много ви благодаря!

— Не искам да заминавате, но бих желал да получа новини от госпожица Олив.

— Защо, за бога? Та вие я ненавиждате! — Преди Рансъм да смогне да отговори, госпожа Луна отново занарежда: — Мисля, че всъщност имате предвид Верена! — Стрелна го с остър поглед и попита: — Базил Рансъм, влюбен ли сте в тази особа?

Той се засмя непринудено, без да се признава за виновен, и добави, за да изпита госпожа Луна, но същевременно изразявайки нещата такива, каквито са:

— Как бих могъл? Виждал съм я два пъти през живота си!

— Ако я бяхте виждали по-често, нямаше да ме е страх! Но това ваше необяснимо желание да ме изпратите в Бостън! — продължи домакинята му. — Не изгарям от желание да се видя с Олив. Пък и онова момиче се е разположило в цялата къща. Най-добре идете лично.

— Много бих желал — отвърна Рансъм.

— Сигурно ви се иска да поканя Верена за един месец у дома — може така да ви подмамя да идвате по-често — продължи Аделайн с явно предизвикателство.

Рансъм тъкмо се канеше да отговори, че това ще е най-добрият начин, но се овладя навреме. Никога, дори на шега, не беше отправял толкова груба и невъздържана забележка към една дама. Шеговитостта му към жените се отличаваше с прекомерна вежливост.

— Умолявам ви да повярвате, че не бих направил за никоя жена на света нищо, което не бих сторил и за вас — увери я той и за последен път се приведе над пълната ръка на госпожа Луна.

— Ще го запомня и ще ви държа отговорен! — провикна се тя подире му.

Но въпреки тази бурна размяна на обещания той се отърва лесно. Бавно пое по Пето Авеню, по което зави от кръстовището на Аделайн под нежната зимна светлина на луната. На ъгъла поспря за минутка, унесен в размисъл, и въздъхна тихо и неопределено — неволна и неосъзната проява на облекчение. Така би въздъхнал човек, който се е отървал на косъм да бъде прегазен. Не си направи труда да се замисля какво го е спасило — каквото и да бе, то му беше отворило очите и той се срамуваше от песимизма си напоследък. Когато стигна до квартирата си, амбицията и решимостта отново се бяха разпалили. Спомни си, че преди се е смятал за способен човек, че не е имал конкретни основания да се съмнява в това (свидетелствата бяха само отрицателни, не положителни) и че е достатъчно млад, за да опита отново. Тази нощ си легна, подсвирквайки си.