Хенри Джеймс
Бостънци (20)

XX

Надяваше се да не го вижда скоро и като че ли нямаше причина да се срещат, след като щяха да общуват посредством чекове. Договорката с Верена беше напълно уточнена — беше обещала да остане при приятелката си колкото е нужно. Отначало твърдеше, че не може да се раздели с майка си, но Олив я убеди, че изобщо не става дума за раздяла. Верена щеше да бъде волна като птичка, щеше да има свободата да ходи и да се връща, когато пожелае, щеше да прекарва часове наред с майка си, когато госпожа Тарант се нуждаеше от вниманието й. Олив искаше от нея само за този период да смята Чарлс Стрийт за свой дом. Предложението не се натъкна на никаква съпротива по простата причина, че когато въпросът беше повдигнат, Верена вече беше подвластна на обаянието на Олив. Вероятно мисълта за обаянието на Олив ще предизвика усмивката на читателя, но използвам думата не в преносен, а в буквален смисъл. Фината мрежа на авторитет и на зависимост, която строгата приятелка на Верена изплете край нея, вече беше изключително плътна, момичето беше силно заинтригувано от величавото им начинание и вярваше в него дейно и въодушевено. Ползата за нея, за която мечтаеше баща й, вече бе подсигурена — Верена се развиваше и растеше волно. Олив забелязваше разликата и сигурно можете да си представите колко й се радваше. Това бе най-голямото удоволствие в живота й. Преди Верена се държеше с момичешко подчинение, с признателна и заинтригувана симпатия. Беше се оставила в ръцете й с младежка и весела изненада, увлечена от по-силната воля на Олив и нейната проницателност по отношение на целите им. Освен това я привличаше гостоприемството, представата за специални нови хоризонти, усещането за нещо ново и обичта към промените. Ала вече момичето искрено споделяше възгледите, които двете заедно изповядваха, и то заради самите тях, не по друга причина, вярваше в тях пламенно, постоянно мислеше за тях. Участието й в съюза между двете жени вече не беше пасивно, одобрително. Беше и пламенно, поради което пораждаше прекрасна енергия. Ако Олив имаше амбицията да обучава Верена, можеше да се похвали, че процесът вече е започнал и че нейната съратница му се наслаждава не по-малко от нея. Ето защо момичето можеше да си каже, без да бъде укорено в безсърдечие, че напуска майка си в името на възвишена и свята цел. В действителност тя почти не оставяше майка си сама и часове наред се подрусваше мъчително в каретите между Чарлс Стрийт и вехтата провинциална къща. Госпожа Тарант въздишаше и се мръщеше, загръщаше се още по-плътно в мантията си, оплакваше се, че надали ще се справи сама и че в отсъствие на Верена дори няма смелост да отвори, ако някой позвъни на входната врата. Разбира се, тя не би пропуснала възможността да се представи като жена, която плаща прогреса на човечеството със собствената си кръв. Верена обаче имаше различно усещане (за пръв път дори леко осъждаше майка си), смяташе, че думите на майка й не бива да се приемат за чиста монета и че тя се чувства сигурна да се довери на щедростта на дъщеря си. Не можеше да се отърси от убеждението — дори сега, когато госпожа Луна беше изчезнала безследно и явно двете млади жени щяха да прекарат предстоящата зима на закрито между сивите стени — и да отхвърли теорията си, че животът на Чарлс Стрийт със сигурност ще улесни достъпа на дъщеря й до висшето общество. Дразнеше се от нежеланието на дъщеря си да ходи на вечеринки и от отказа на госпожица Чансълър да ги организира, но търпението не беше новост за нея и тя смяташе, че в крайна сметка на господин Бъридж ще му бъде много по-удобно да посещава дъщеря й в града, където прекарваше повечето време и буквално спеше в „Паркърс“.

Богатият младеж наистина посещаваше Верена много често и тя го приемаше с пълното одобрение на Олив, когато си беше у дома. Двете се бяха споразумели да не бъдат налагани никакви изкуствени ограничения върху настоящата „фаза“ и Олив героично преодоляваше своето безпокойство по този повод. Нещо повече, струваше й се напълно справедливо да направи тази отстъпка. След като Верена беше направила огромна жертва с оглед на дъщерния си дълг, като се бе съгласила да заживее при нея (разбира се, това положение трябваше да стане постоянно и Олив възнамеряваше да я откупува от семейство Тарант година след година), домакинята й не биваше да си навлича общественото порицание (светът наистина щеше да я съди сурово), като възпира повереницата си от създаването на социални връзки. А приятелството между млад мъж и млада жена съгласно моралния кодекс на Нова Англия беше точно това, социална връзка. Ето защо, след като минаха няколко седмици, госпожица Чансълър не виждаше никакви причини да съжалява за своето безразсъдство. Верена не се влюбваше — сигурна беше, че веднага ще усети, ако това се случи. Тя просто обичаше да общува, беше обществено животно, обичаше да блести, да се усмихва, да говори и да слуша, така че що се отнася до Хенри Бъридж, той просто й даваше възможност за приятен и непринуден отдих от живот, вече строго посветен на великите обществени цели (или по-скоро безкомпромисно завладян от Олив). Обаче момичето беше в безопасност, и то без ничия намеса, благодарение на искрения си интерес към начинанието. Вече не беше нужно да й се оказва никакъв натиск, тя действаше по своя воля, озарена от вътрешен огън — щеше да остане отдадено и ведро необвързана, единствената й брачна клетва щеше да бъде пред олтара на велика кауза. Олив винаги излизаше, когато оповестяваха пристигането на господин Бъридж и когато впоследствие Верена понечеше да й преразкаже разговора им, тя я възпираше с думите, че предпочита да не знае нищо по въпроса. Правеше го сериозно и благо, което я караше да се чувства истински възвишена и благородна. Вече знаеше (не мога да кажа откъде, защото Верена не й беше разказвала) що за човек е младият господин Бъридж: малко претенциозен, леко оригинален, преднамерено ексцентричен, с покровителствено отношение към прогреса, падаше си по загадъчността, внезапно му изникваха ангажименти, анонимни хора, които трябваше да посети, създаваше представа, че води двойствен живот, че е отдаден на момиче, което хората не познават или поне не са срещали. Разбира се, той обичаше да впечатлява Верена, но повече обичаше да се фука с нея пред другите момичета, модерните дами, с които танцуваше в „Папантис“. Тези представи беше породила богатата нравственост на Олив. „Той силно се интересува от нашето движение“, успя да заяви веднъж пред нея Верена, но думите й по-скоро подразниха госпожица Чансълър, която, както е известно, не беше склонна да допуска случайни изключения от големия мъжки заговор.

През март Верена й съобщи, че господин Бъридж й предлага брак — настойчиво и с молба да си даде време да помисли, преди да му отговори окончателно. Верена с видимо задоволство каза на Олив, че му е заявила как няма нужда да мисли и как, ако е очаквал това, по-добре да престанел да я посещава. Той обаче продължи, следователно явно беше престанал да разчита на съгласие от нейна страна, затова Олив беше на мнение, че всъщност не го е искал. Според нейната теория той предлагаше на почти всяко момиче, което най-вероятно щеше да му откаже — правеше го, защото колекционираше подобни случки: въображаем албум от твърдения, изчервявания, колебания, откази на границата със съгласието точно както колекционираше емайли и цигулки от Кремона. Всъщност господинът щеше страшно да съжалява, ако се сроди със семейство Тарант, но този страх не му пречеше да смята за подобаващо мъж с вкус да насърчава по този начин красиви момичета с ниско потекло в търсене на специалните случаи, когато по някакви причини (дори най-нископоставените си имаха причини) те няма да се „възвисят“.

— Казах ти, че няма да се омъжа за него, и наистина няма — радостно увери Верена приятелката си и тонът й подсказваше, че й се полага някакво признание, че е изпълнила обещанието си.

— Никога не съм мислела, че ще го направиш, ако не искаш — отговори Олив.

Единственият отговор на Верена беше добродушната искра в погледа й, защото не бе в състояние да каже онова, което иска. Все пак двете поспориха, когато тя довери, че й жал за него заради преживяното фиаско, защото според Олив, какъвто беше надут, тщеславен, разглезен и неискрен, провалът ще му послужи за урок. В момента госпожица Чансълър не изпитваше угризения, каквито би изпитала шест месеца по-рано, задето е осуетила шансовете на Верена, и щеше страшно да се разгневи, ако някой я попита дали не се нагърбва с прекалено голяма отговорност. Нещо повече, щеше да добави, че не стои на пътя на никого и че дори без нейната намеса Верена никога не би погледнала сериозно на лекомислен младеж, който свири на арфа, докато Рим е в пламъци. Което не попречи на решението на Олив през пролетта да заминат за Европа. Едногодишен престой в онази част на земното кълбо щеше да се отрази прекрасно на Верена и дори щеше да допринесе за развитието на дарбата й. Госпожица Чансълър с огромно усилие призна, че в Стария свят все още са останали добродетели и че преживяването ще бъде поучително за две почтени американки като нея и приятелката й. Но оправданието й хрумна на момента и не беше искрено. Желанието за заминаване целеше предимно да отведе спътницата й възможно най-далеч — далеч от натрапчивите й съграждани, — докато тя не стъпи съвсем стабилно на краката си, където разговорите им щяха да станат още по-задълбочени. Сред непознатите на онзи континент двете щяха да се сближат още повече. Разбира се, това означаваше по-скоро да избягат от неизбежната „фаза“, отколкото да се справят с нея, но Олив реши, че ако преживеят невредими до датата на заминаването си (насрочено за първи юли), ще се е справяла предостатъчно дълго и от гледна точка на справедливостта, и от гледна точка на щедростта. Веднага ще добавя, че тя преживя по-голямата част от този период без повече сериозни притеснения и с многобройни тръпки на надежда и блаженство.

Не се случи нищо, което да прогони благоприятните предзнаменования, с които беше обградено сътрудничеството й с Верена Тарант. Двете се хвърлиха в учението със страст. Разполагаха с огромен брой книги от Атенеума^[1] и предостатъчно керосин за лампата. След като Верена толкова мило и тъжно бе поклатила отрицателно глава, Хенри Бъридж се върна в Ню Йорк, без да се обади. Научиха само, че се е прислонил под рошавото майчино крило. (Олив беше сигурна, че крилото е рошаво. Представяше си как е подействала на госпожа Бъридж вестта, че синът й е получил отказ от дъщерята на лечител с хипноза. Сигурно новината, че момичето е приело, щеше да я ядоса не по-малко.) Матиас Пардън още не беше осъществил отмъщението си във вестниците, сигурно си остреше моливите. Така или иначе, оперетният сезон беше започнал и той беше зает да интервюира главните изпълнителки, една от които описваше във водещо списание (Олив беше сигурна, че само той е способен да напише такова нещо) като „мила дребна женичка с трапчинки и котешки жестове“.

Семейство Тарант явно се бяха отдали на чувствени наслади благодарение на дотогава непозната за тях лекота на битието в резултат на сериозните приходи, които получаваха от ексцентричната си покровителка. Госпожа Тарант вече се радваше на помощта на едно „момиче“. Тя отчасти се гордееше (поне така беше решила да го представя), че дълги години е успявала да върти домакинството без този унизителен и за двете страни елемент на наемен труд. Написа на Олив (напоследък постоянно й пишеше, но Олив никога не отговаряше), че съзнава падението си, но се отразявало добре на съкрушения й дух да има човек, с когото да си говори, когато Селах замине. Разбира се, Верена забеляза разликата, обяснена неумело с внезапно разширяване на практиката на баща й (нищо, което правеше баща й, не се разширяваше), и направи предположение за причината — откритие, което ни най-малко не разклати невъзмутимостта й. Тя прие мисълта, че родителите й трябва да получават парични приходи от невероятната приятелка, която беше срещнала тъкмо когато се превръщаше в зряла жена, точно както самата тя се възползваше от неустоимото гостоприемство на приятелката си. Не страдаше от светска суета, не беше традиционно независима, нямаше представа какво се прави и какво не се прави, но само едно нещо можеше да извини нейната мила и непринудена безчувственост към оказваните й услуги — вкорененият й навик да не моли за тях. Олив се опасяваше, че момичето може да се засегне, ако узнае условията, направили възможна съвместната им дейност в момента, но Верена нито веднъж не поруменя. За нея или не беше новост, или не беше неприемливо създателите й да бъдат купени, принудени да замълчат, третирани като най-долна измет, която просто още не е зад решетките. Затова приятелката й имаше усещането, че оттук нататък с нищо не би могла да я оскърби. Верена беше твърде незлоблива, твърде далеч от обичайните стандарти, твърде непривикнала да е насаме със себе си. Би било неточно да се каже, че тя прощаваше оскърбленията, защото всъщност не ги усещаше. В прошката се крие известна доза арогантност, на която тя не беше способна, а ведрата й мекота прелиташе над многобройните капани, които животът залага на нашето постоянство. Олив открай време смяташе, че гордостта е необходима черта на характера, но в гордостта на Верена нямаше нищо, което да накърни чистотата на духа й. Новите удобства в малката къща в Кеймбридж, която въпреки всичко още приличаше на тъмница, възродиха усещането й, че преди да се притече на помощ на дъщерята в този дом, тя вече беше преживяла страхотни страдания. Беше готвила, прала, мела и кърпила, беше се трудила по-усърдно от прислужниците на госпожица Чансълър. И това не беше оставило следи върху характера или съзнанието й. Всичко чисто и прекрасно се възраждаше в съзнанието й с невероятна бързина, всичко грозно и отблъскващо се изпаряваше в мига, в който я докоснеше, но според Олив същество като Верена има право на огромни компенсации. В бъдеще тя щеше да тъне в разкош и госпожица Чансълър с лекота си внуши, че хората, занимаващи се с възвишена интелектуална и морална работа, на каквато се бяха отдали двете млади дами на Чарлс Стрийт, са длъжни пред себе си и пред страдащите си посестрими да създадат възможно най-добрите материални условия. Самата тя не беше човек, който обича да тъне в разкош, и го беше доказала с посещенията си по бостънските улици и покрайнини в служба на Асоциацията на благотворителните организации — не се боеше да се изправи лице в лице с която и да било отвратителна болест или нещастие. Обаче къщата й винаги беше безукорно подредена, самата тя беше маниакално чиста и бе безупречна делова жена. Сега обаче беше превърнала изтънчеността в религия — домът й блестеше и навсякъде ухаеше на зимни рози. В тази обстановка самата Верена разцъфна като бостънско цвете. Олив високо ценеше природната изтънченост на своите сънароднички, присъщата им „приспособимост“, умението им да се нагаждат само след един поглед към промяна в условията, но начинът, по който приятелката й се издигна на висотата на ограждащата я култура, начинът, по който усвои всички тънкости и попи всички традиции, надмина дори тази приветлива теория. Зимните дни на Чарлс Стрийт преминаваха спокойно, нищо не нарушаваше и спокойствието на зимните нощи. Двете млади жени имаха многобройни задължения, но Олив не обичаше да обикаля от дом в дом. Повечето обсъждания на социални и реформаторски въпроси се провеждаха под собствения й покрив и тя приемаше съмишлениците си — членуваше в двайсет комитета и асоциации — само в предварително уговорените часове, които очакваше и от тях да спазват строго. Верена не участваше активно в тези мероприятия. Тя се навърташе усмихната, слушаше, от време на време споделяше някоя необичайна, но не неуместна мисъл, досущ като красива жива картина, поставена там за късмет. Смяташе се, че нейната роля е на сцената, а не зад кулисите, че тя не е суфльорка, а (поне потенциално) „народна любимка“, и че работата, ръководена толкова ефикасно от госпожица Чансълър, е свързана с подготовката на сцената, по която по-късно нейната приятелка ще направи най-забележителните си стъпки.

Западните прозорци на дневната на Олив, които гледаха към водата, обрамчваха червените залези на зимата, дългия нисък мост, пропълзял по своите клатушкащи се стълбове над река Чарлс, кръпките лед и сняг, пустия хоризонт на предградието, обелен и заголен от безмилостната зима, суровата, студена и празна околност, димът от комините и тръбите в Чарлстън и Кеймбридж на фабрики и работилници и изопнатия към небето пръст на молитвения дом на Нова Англия. Имаше някаква неумолимост в бедността на тази сцена, безсрамна по нищетата на своите подробности, създаващи най-общо впечатление на дъски, ламарина и замръзнала пръст, навеси и гниещи купчини, железопътни релси през локвите и коловози от повсеместните каруци, прекосяващи напряко този опасен път; паянтови огради, пустеещи парцели, купчини отпадъци, осеяни с железни тръби дворове, телеграфни стълбове и голи дървени гърбове на сгради. Верена намираше гледката за прекрасна и наистина беше така, когато в края на следобеда грозната картина се обагряше в бистра студена розовина. Неподвижният мразовит въздух сякаш звънтеше като кристал, на небето се открояваха дори най-незначителните нюанси, западът ставаше дълбок и деликатен, и всичко се очертаваше два пъти по-контрастно във вечерния сумрак. Имаше розовеещи снежни ивици, „нежни“ отражения тук-там по замръзналите мочурища, звънчета на каруци по дългия мост, които вече не звучаха грубо, а сребристо, самотни вълнообразни силуети на фона на бледнеещата светлина. Такива приятни явления озаряваха този край на всекидневната и Олив често седеше на прозореца със своята приятелка, преди да стане време да запалят лампата. Любуваха се на залезите, радваха се на алените петна, които се отразяваха по стените на салона, следваха тъмнеещия контур на бленувани отклонения. Наблюдаваха как най-сетне по студеното небе се появяват звездите и после, потръпващи и хванати за ръце, се извръщаха с усещането, че зимната нощ е по-жестока дори от мъжката тирания, извръщаха гръб на дръпнатите завеси и се обръщаха към яркия огън, блещукащия поднос за чай и дългите разговори за женското мъченичество — тема, която за Олив беше неизчерпаема и наистина бе най-интересното нещо на света. Имаше нощи на обилен снеговалеж, когато Чарлс Стрийт побеляваше, шумовете се приглушаваха и звънецът на входната врата замлъкваше, които бяха просто островчета от светлина под лампите, уголемени и подсилени видения. Двете четяха много история и го правеха все с едно намерение — да намерят потвърждение на възгледа, че техният пол е страдал невъобразимо и че във всеки един момент от човешкото развитие светът нямаше да е толкова ужасно място (историята им се струваше съвсем ужасна), ако жените имаха възможност да натежат на везните. От Верена бликаха предложения, които вдъхновяваха обсъждания. Най-често тя обръщаше внимание на факта, че в миналото много жени са имали власт и невинаги са я използвали правилно, като са ставали жестоки кралици или развратни любовници на кралете. Двете бързо-бързо ги поместваха между широко известните престъпления на Кървавата Мери, простъпките на Фаустина^[2], съпругата на порядъчния Марк Аврелий. Ако всяко добро дело на мъжете в миналото се дължеше на влиянието на жените, значи, беше напълно възможно представителките на противоположния пол да са извършили тези простъпки тъкмо под влиянието на мъжете. Олив виждаше колко малко книги са минали през ръцете на Верена и колко малко се е чело в дома на семейство Тарант, но сега вече момичето с присъщата си лекота сновеше из полето на литературата. Всичко, към което насочеше вниманието си или към което посегнеше, се превръщаше в илюстрация на способността й, на „дарбата“, на която Олив, лишена от нея, не спираше да се диви и да възхвалява. Нищо не я плашеше, усмивката не слизаше от устните й, справяше се с всичко, за което се захване. Със същото умение подхождаше и към ученето — четеше бързо и запомняше безпогрешно. Способна беше да повтори дни по-късно откъси, които сякаш само мимоходом бе погледнала. Разбира се, Олив все повече се преизпълваше от щастие, че толкова редки способности са привлечени в полза на каузата им.

Всичко това несъмнено звучи суховато, затова бързам да добавя, че нашите две приятелки не стояха затворени през цялото време в кипящата от усърдие дневна на госпожица Чансълър. Въпреки желанието на Олив да задържи своята скъпоценна приятелка за себе си и да насочи вниманието й към техните общи проучвания, въпреки постоянните напомняния към Верена, че тази зима е чисто обучителна и че самодоволните прошляци не могат да я научат на нищо, с две думи, въпреки жестоката и неизменна раздвоеност на нашите млади жени, не бива да смятате, че животът им не беше пълен с лични приливи и отливи. При цялата си слава на оригинална и самостоятелна жена, госпожица Чансълър си беше типична жителка на Бостън и като такава не можеше поне до известна степен да не принадлежи на някоя „прослойка“. Вече изтъкнахме, че се числеше, но не ставаше част от нищо. Все пак се числеше дотолкова, че от време на време да посещава други къщи и да приема техните обитатели в своя дом. Беше убедена, че пълни чайника си с лъжицата на гостоприемството, и правеше така, че много известни личности да се чувстват добре дошли под покрива й в удобно за това време. Тя предпочиташе така наречените от нея истински хора и имаше неколцина, чиято истинност беше проверила по начини, известни единствено на нея. Тази малобройна общност беше доста разнородна и свързана с предградията, изобилстваше от дами, които рано сутрин и късно вечер кръстосваха с книги от Атенеума в маншона си или с малки китки цветя, които си подаряваха една на друга. Верена, която в отсъствието на Олив се отдаваше на продължителни разхвърляни размисли пред прозореца, ги виждаше почти по всяко време как прекосяват забързано улицата, все едно закъсняват, и завиждаше на тяхната ангажираност, беше готова да си опита късмета с тях.

Много често, когато ги описваше на майка си, госпожа Тарант не се досещаше какви са те, а понякога (толкова поводи да се обезсърчиш) изглежда дори не искаше да знае. След като не бяха известни, на нея й се струваше безполезно да се интересува кои са — които и да бяха, със сигурност имаха някакъв недостатък. Дори след разсъжденията на майка си Верена имаше смътна представа кои са тези жени. Едва след като отвори дума за концертите, за които Олив беше абонирана и неизменно водеше неразделната си приятелка, госпожа Тарант остана с усещането, че дъщеря й поне в известна степен оправдава нивото, на което е приучена в дома си в Кеймбридж. Всеизвестно е, че възможностите да чуеш хубава музика в Бостън са неизброими и превъзходни, а госпожица Чансълър отдавна имаше навика да избира най-доброто. Тя посещаваше само великолепни изпълнения във високия, сумрачен и знаменит Мюзик Хол, в който беше звучало такова красноречие и толкова много музика и чиито пропорции и цветове сякаш внушаваха уважение и призоваваха за внимание. Тази зима там нямаше по-интелигентни и възторжено вдигнати лица от тези на двете млади жени, за които Бах и Бетовен просто повтаряха по най-разнообразни начини идеята, която ги съпътстваше неизменно. Симфониите и фугите само подсилваха тяхната убеденост, разпалваха революционния им плам, отвеждаха въображението им още по-надалеч в посоката, към която то винаги бе устремено. Музиката ги въздигаше до неизмерими висоти и докато седяха загледани в грамадния, разкошен и тържествен орган, надвиснал над бронзовата статуя на Бетовен, те изпитваха усещането, че това е единственият храм, в който последователите на тяхната вяра може да благоговеят.

Все пак музиката не беше най-голямата им радост, защото имаха още две развлечения, на които се отдаваха не по-малко пламенно. Едно от тях беше компанията на старата госпожица Бърдзай, с която Олив се срещаше по-често през тази зима, отколкото преди. Стана ясно, че нейната красива и продължителна кариера наближава края си, че неспирната й и сериозна работа приключва, че старомодните й оръжия са строшени и изгубили блясъка си. Олив искаше да ги окачи като почитани реликви от една търпелива битка и изглежда точно това правеше, като караше клетата женица да разказва за своите сражения — никога бляскави и величави, а скромни и прахоснически героични, — да си припомня личностите на своите съратници в битката, да показва медалите и белезите си. Госпожица Бърдзай съзнаваше, че ползата от нея е изчерпана. Тя все още се преструваше, че работи за непопулярни каузи, ровеше за някакви листове в паметната си торба и си въобразяваше, че има важни срещи, все още подписваше петиции, присъстваше на конвенции, казваше на доктор Пранс, че само да я приспи, ще доживее да види с очите си многобройни подобрения. Боледуваше и беше изтощена, и погледът в миналото я радваше почти колкото погледа към бъдещето (невероятна аномалия за госпожица Бърдзай). Вече се оставяше да я глезят приятелките й от по-новото поколение. Имаше дни, в които й се искаше само да седи пред огнището на Олив и да бъбри за някогашната борба, да усеща със смътно удоволствие — физическото блаженство на госпожица Бърдзай никога не беше особено отчетливо, — че краката й не са мокри, че не е изложена на течение, както често става на слабо посетените събрания, че не зависи от трамваите, които най-вероятно ще пристигнат препълнени. Изпитваше и задоволство не само че е пример за подражание на тези млади животи, още от самото начало ползващи повече предимства от нейния, но и че в известна степен тя ги насърчава да намерят пътя, по който да се наложат новите истини — че може да им разкаже колко различно е било положението в нейната младост на дъщеря на даровит учител (всъщност и майка й беше учителка) на юг, в Кънектикът. В очите на Олив тя неизменно бе оградена от мъченически ореол и нейната изтерзана, лишена от възнаграждение и дори от прилична пенсия старост извикваше гневни сълзи в очите на госпожица Чансълър, бликнали от дълбините на възмущението. В представите на Верена тя също беше колоритна, хуманна личност. Верена се срещаше с мъченици още от детството си, но нито един от тях нямаше толкова спомени като госпожица Бърдзай и нито един не беше ходил на ръба на закона. В първите дни на аболиционизма тя беше организирала бягства и беше същинско чудо, че разказваше за смелостта си, без изобщо да се хвали. Беше обикаляла някои райони на Юга, носейки Библията на робите, и по време на тези експедиции не един неин спътник бил оковаван във вериги. Самата тя прекарала един месец в затвор в Джорджия. Беше проповядвала въздържание на ирландци, където бяха посрещнали учението й с обстрел, беше се намесвала между жени и обезумелите им от пиянство мъже, беше прибирала в дома си мръсни деца от улицата, беше събличала дрипите им, беше къпала разранените им тела с хлъзгавите си малки длани. В очите на Олив и на Верена собствената й личност беше въплъщение на страдащото човечество. Жалостта им към нея беше част от жалостта им към всички слаби и експлоатирани хора, а госпожица Чансълър (особено тя) си каза, че тази безвкусно облечена дребна мисионерка е последната връзка с традицията и че след като бъде призована на небето, героичната епоха от живота в Нова Англия — епохата на скромния бит и нескромното пиянство, на чистите идеали и на пламенното усилие, на моралната страст и благородните опити — ще приключи завинаги. Неизменната свежест на госпожица Бърдзай беше най-заразителна за съвременните жени, неугасващият пламък на нейната трансцендентност, семплите й представи, начинът, по който въпреки грешките, измамите, променливата природа на реформите, заради които решенията на предишното поколение изглеждат толкова нелепи, колкото и техните бонета. Единственото нещо у нея, което все още беше актуално, беше възвисяването на човешкия род посредством четене на Емерсън и чести посещения на Тремънт Темпъл. През годините Олив активно участваше в градските благотворителни мисии, тя също беше къпала мръсни деца и беше влизала в жилища в долнопробни жилищни сгради, където положението в семейството беше напрегнато, а съседите пребледняваха от шумовете в апартамента. Тя обаче си каза, че след подобно напрежение поне можеше да си отдъхне в красив дом, в пълна с цветя дневна, пращящ в огнището огън, където хвърляше шишарки и те пукаха, пред вносния си сервиз за чай, пианото „Чикъринг“ и „Дойче Рундшау“^[3], докато госпожица Бърдзай имаше само една гола и неуютна стая с отвратителен килим на цветя (като в зъболекарски кабинет), студена фурна, вечерния вестник и доктор Пранс. Олив и Верена посетиха още една сбирка у тях преди края на зимата. Приличаше на събитието, описано в началото на тази история, само дето госпожа Фариндър не беше там, за да потиска присъстващите със своето величие, и Верена произнесе речта си без съдействието на баща си. Младата дама се представи още по-въздействащо от преди и Олив забеляза колко е укрепнала самоувереността й и богатството на алюзиите й, откакто беше започнал образователният процес на Чарлс Стрийт. Темата на импровизираното й изпълнение беше госпожица Бърдзай — душата на събранието и единодушната слабост на по-младите членове на общността, което я правеше достойна тема. Верена представи нейния не лек път, първите й съратнички (Елайза П. Моузли не бе пренебрегната), трудностите, опасностите и победите й, облагородяващото й въздействие върху толкова много хора, нейната ведра и почтена старост — накратко, както изтъкна една от присъстващите дами, описа онова, което всички те изпитваха към нея. Лицето на Верена грейна и доби ликуващо изражение, докато тя говореше, но извика сълзи в очите на повечето си слушатели. Олив не беше чувала толкова прелестна и трогателна реч и установи, че впечатлението този път е по-силно, отколкото предишната вечер. Госпожица Бърдзай обикаляше присъстващите със своите осемдесет невинни години и с невиждащите си очила и ги питаше не е ли прекрасно. Не приемаше нищо лично, смяташе го просто за проява на дарованието на Верена. Впоследствие Олив си помисли, че ако можеха да съберат пари за тази реч, добрата дама щеше да бъде обезпечена до края на живота си, но после пък си припомни, че другите гости бяха бедни като нея.

Както вече споменах, нашите млади приятелки имаха и друг извор на емоции, който не беше свързан с часовете, прекарани с Бах или с Бетовен, или с разказите на госпожица Бърдзай, която описваше Конкорд навремето. Въпросният извор беше изучаването на историята на женския гнет. Проучваха тази глава от историята непрестанно и пламенно и извличаха от нея най-възвишената част от своята мисия. Олив размишляваше над нея толкова дълго и толкова задълбочено, че вече познаваше темата до съвършенство — това беше единственото нещо в живота й, което смяташе, че познава издъно. И успяваше да го представи пред Верена авторитетно и прецизно, да я преведе нашир и надлъж през най-злокобните и най-мъчителните откъси. Знаем, че тя нямаше вяра в собственото си красноречие, обаче беше много речовита, когато убеждаваше Верена, че слабостта на жените никога не е била в тяхна защита, а само ги е излагала на по-големи страдания, отколкото може да им причини мъжката жестокост. Отвратителният им партньор ги беше тъпкал още от зората на времето, а нежността на жените и тяхната саможертвеност му бяха дали тази възможност. Всички тормозени жени, всички страдащи майки, обезчестените и изоставени девици, живели на земята и копнеещи да я напуснат, преминаваха отново и отново пред очите й в нескончаемата зловеща процесия и сякаш протягаха безчет ръце към нея. Тя седеше заедно с тях по време на тръпнещото им бдение, слушаше тихите гласове, които ги караха да пребледняват, бродеше заедно с тях покрай тъмните води, които предлагаха да отмият нещастието и срама, не ги напускаше дори когато видението ставаше почти непоносимо, по време на последния разтърсващ скок. Беше анализирала невероятно подробно тяхната податливост, тяхната мекота, знаеше (или поне си мислеше, че знае) всевъзможните терзания на страданието, на ужаса и на непоносимото напрежение и беше решила, че в крайна сметка жените плащат за всичко. Те поемаха върху себе си цялото човешко страдание и непоносимото бреме на съдбата ги потискаше много повече, отколкото всички останали. Седяха приведени и оковани, за да го поемат, чакаха и поемаха всички рани. Техни бяха жертвите, кръвта, сълзите, ужасът. Организмът им сам по себе си бе предизвикателство към страданието, а мъжете го използваха с непознаващо граници безочие. Тъй като бяха слаби, им отнемаха почти всичко, а тъй като бяха най-щедри, най-често ги мамеха. Като цяло, Олив Чансълър смяташе, че се е обосновала повече от достатъчно, и нейното простичко убеждение беше, че злочестината, която лежеше в същината на женската съдба, беше чудовищна изкуствена машинация, която буквално плаче за ревизия. Беше склонна да признае, че жените също може да бъдат лоши, че много от тях са притворни, безнравствени и подли. Само че техните прегрешения бяха нищожни в сравнение с техните страдания. Жените предварително бяха изкупили вината си, ако щете за цяла вечност. Олив изливаше тези свои възгледи пред възприемчивата си приятелка, представяше ги отново и отново и те й се струваха достоверни, откъдето и да ги погледнеше. Верена беше силно впечатлена, у нея се разпалваше слаб огън. Тя не копнееше за мъст толкова силно, колкото Олив, но накрая, преди да отпътуват за Европа (няма да описвам начина, по който тя се хвърли в начинанието), се съгласи с приятелката си, че след вековни несправедливости (и след завръщането им от Европа) трябва да дойде ред и на мъжете, те трябваше да си платят!