Хенри Джеймс
Бостънци (19)

XIX

Представата за техния триумф, макар още далечен и неокончателен, но предшестван от сериозни усилия, толкова ревностни, че никога не им липсваше екстаз, неизменно съпътстваше двете приятелки, но най-вече Олив, през зимата на 1870 година, когато започна най-паметният период от живота на госпожица Чансълър. Към Коледа беше предприета стъпка, която съществено придвижи напред делата й и им придаде постоянен характер. Крачката се изразяваше в това, че Верена се премести да живее при нея на Чарлс Стрийт след уговорка между Олив, Селах Тарант и съпругата му момичето да пребивава там няколко месеца. Пътят вече беше напълно разчистен. Госпожа Фариндър беше започнала ежегодната си голяма обиколка, вдъхновяваше хора от Мейн до Тексас. Матиас Пардън (най-вероятно) беше поукротил своя плам, а госпожа Луна се бе установила в Ню Йорк, където беше наела къща за една година и откъдето написа на сестра си, че ще наеме Базил Рансъм (с когото общуваше по този повод) да се грижи за правните й дела. Олив се чудеше какви точно правни дела има Аделайн и се надяваше да не се е забъркала в някоя неприятност с хазяина или с шапкаря си, та да се налага толкова често да разговаря с господин Рансъм. Госпожа Луна много скоро й съобщи, че въпросните разговори са започнали, че младият южняк е идвал на вечеря при нея, че доколкото можела да прецени, работата му не вървяла особено, и се опасявала, че той надали дори вечеря всеки ден. Ала вече носел цилиндър като северняк и Аделайн довери на сестра си, че го намира много привлекателен. Държал се много мило с Нютън, най-подробно му разказал за войната (южняшката версия, разбира се, обаче госпожа Луна не давала пет пари за американската политика и искала синът й да научи всички версии), а Нютън непрекъснато говорел за него, наричал го „Рани“ и имитирал произношението му на някои думи. След това Аделайн написа, че е твърдо решила да му повери делата си (Олив само въздъхна съвсем не великодушно, като си помисли какви ли „дела“ има сестра й), а по-късно й довери, че сериозно се замисля дали да не го наеме за възпитател на Нютън. Искаше й се това интересно дете да получи частно образование и според нея щеше да е много по-приемливо да го повери на човек, който и бездруго е част от семейството. Писмата на госпожа Луна звучаха така, все едно Базил смята да се откаже от професията си, за да обучава сина й, но Олив беше сигурна, че това се дължи просто на претенциозния навик на сестра й, особено след завръщането й от Европа, да се изразява така, като че ли тя винаги се нуждае от специални мерки.

Въпреки разликата във възрастта Олив отдавна я беше преценила и беше решила, че на Аделайн й липсват всички качества, които трябва да притежава един човек, за да й стане интересен. Беше богата (или поне достатъчно заможна), имаше традиционни разбирания и плах нрав, много обичаше вниманието от страна на мъжете (сред които й се носеше славата на дръзка, но Олив се отнасяше присмехулно към подобна смелост), водеше егоистичен и инстинктивен живот, не обръщаше внимание на актуалните тенденции, бъдещите опасности, новите истини и големите обществени проблеми, все едно са просто гарнитура на дреха, каквато почти представляваше самата тя. Ясно като бял ден беше, че тя няма съвест, и Олив много се дразнеше, че ако е устроена така, на жената са спестени много неприятности. „Делата“ на Аделайн, както вече намекнах, нейните социални връзки, възгледите й за образованието на Нютън, нейната практика и нейните теории (защото такива тя имаше многобройни, да ме прости Господ!), внезапните й пориви да се омъжи повторно и още по-глупавите й отстъпления пред лицето на опасността (защото тя не притежаваше дори смелостта на лекомислието) — всичко това беше обект на трагична преценка от страна на Олив още от завръщането на по-голямата й сестра в Америка. Трагичното не се изразяваше в конкретна вреда, нанесена й от госпожа Луна (защото тя имаше полза от нея дори когато й оказваше честта да й се присмива), а в самия спектакъл, в драмата, направлявана от пръста на съдбата, чиито малки и позорни сцени се разгръщаха толкова логично една след друга. Разбира се, развръзката съответстваше на развитието и щеше да бъде духовната гибел на госпожа Луна, която накрая нямаше да проумява словата на Олив и щеше да затъне още по-дълбоко в светска охраненост, в последното самодоволство, във върховната глупащина на дребнавия и благовъзпитан консерватизъм. Що се отнася до Нютън, когато порасне, той щеше да стане още по-противен от сега, ако това изобщо е възможно. Всъщност развитието му нямаше да е нагоре, а надолу, ако майка му продължаваше да го възпитава по същата глупава система. Той беше непоносимо нахален и себичен, а под претекст, че иска на всяка цена да съхрани изискаността му, Аделайн го коткаше и го глезеше, непрекъснато го държеше до полата си, позволяваше му да пропуска уроците, когато момчето се преструваше, че го боли ухо, въвличаше го в разговора и му разрешаваше да й отговаря с нетипично за възрастта му раздразнение, когато тя наложеше дори най-дребното ограничение. Според Олив мястото му беше в някое държавно училище, където децата на обикновените хора да му покажат колко нищожно значение има, при това, ако се наложи, да го сторят с някой пердах от време на време. Двете дами бяха провели разпален спор на тази тема, преди госпожа Луна да си замине от Бостън — сцена, на чийто финал Аделайн притискаше неотразимия Нютън към гърдите си (той беше влязъл в стаята тъкмо в този момент) и настоя той да се закълне, че ще живее и ще умре, следвайки принципите на своята майка. Госпожа Луна заяви, че ако трябва някой да я тъпче — каквато най-вероятно беше съдбата й! — предпочита да я тъпчат мъже, а не жени, и че ако Олив и приятелите някога вземат властта, те ще станат още по-безмилостни деспоти от вече познатите в историята. Нютън положи детска клетва, че никога няма да бъде разрушителен и нечестив радикал, а Олив реши, че след случилото се вече не е нужно да се тревожи за сестра си, и просто я остави да следва съдбата си, която току-виж се окаже, че е да се омъжи за враг на страната, за мъж, който със сигурност обича да контролира жените с бич и окови, както той и близките му са постъпвали преди с цветнокожите. След като тя толкова харесваше добрите стари нрави от миналото, той щеше да й ги сервира обилно. Щом искаше да е консервативна, нека най-напред опита какво е да си съпруга на консерватор. Олив се тревожеше мъничко за Аделайн, ала повече се притесняваше за Базил Рансъм. Мислеше, че след като той мрази жените със самоуважение (и всички други), съдбата му се отплаща справедливо, като му изпраща Аделайн да се увеси на шията му. Това щеше да е поетичното възмездие на съдбата заради предразсъдъците му. Олив размишляваше над всичко това, както по принцип се стараеше да размишлява — от възвишена гледна точка, и накрая се увери, че желанието й да види двамата си роднини в Ню Йорк свързани не се дължи на желанието за сигурност на една нервна личност. Бракът им щеше да удовлетвори не само нейното усещане за уместност, но и щеше да бъде пример за някои закономерности. Благодарение на философската си нагласа Олив много обичаше нагледната илюстрация на закономерностите.

Не знам с какво прозрение я осени съвестта й (извор на голяма утеха за нея) и тя реши, че госпожа Фариндър е повела битката в отдалечени територии и ще се върне в Бостън навреме, за да поеме председателството над голямата Женска конвенция, за която вече беше оповестено, че ще се състои в града през юни. Доволна беше, че тази властна жена ще отсъства — така хоризонтът беше чист, а въздухът — по-свеж. Означаваше и свобода от официалната критика. Досега не съм споменавал определени епизоди от по-скорошното общуване между двете дами и трябва най-общо да проследя последиците от тях. Те може да бъдат обобщени в твърдението, което несъмнено няма да порази никой с оригиналността си, че вероятността две властни жени да си допаднат не е по-голяма, отколкото при двама властни мъже. След събирането у госпожица Бърдзай, довело до толкова важен резултат за Олив, тя имаше повод за по-близко общуване с госпожа Фариндър, при което узна, че великата предводителка на женската революция е единственият човек (в този край на света), който се отличава с по-голяма съсредоточеност и решимост от самата нея. Стремежите на госпожица Чансълър напоследък съществено се активизираха, самоувереността й зазвуча много по-ведро отпреди и тя проумя, че когато една душа среща друга, следва или взаимно поглъщане, или остър сблъсък. Отдавна беше схванала, че трябва да се съобразява с упорството на света, но сега установи, че трябва да се съобразява и с определени елементи от женския лагер. Което усложняваше нещата, а подобно усложнение, естествено, не правеше госпожа Фариндър по-приемлива. И двете имаха възвишени идеали, просто беше разумно и двете да се изявяват на едно и също поле. След като подобни усещания са деликатен проблем дори сред мъжете, няма нужда да напомняме на читателя невероятния вид, който може да приемат при същества с по-изискан нрав. Затова за три месеца Олив премина от етапа на благоговението към този на конкуренцията, а процесът се ускори, след като Верена беше въвлечена в събитията. Поведението на госпожа Фариндър към момичето беше много странно. Отначало беше поразена от нея, а после — не. Отначало й се искаше да я привлече под крилото си, после определено започна да страни от нея и сподели с Олив, че такива като нея вече има предостатъчно. Ама разбира се, „такива като нея“ — фразата отекна във възмутената душа на госпожица Чансълър. Възможно ли беше госпожа Фариндър да не разбира какво представлява Верена и да я бърка с пошлите търсачки на евтина слава? Отначало Олив искаше да получи одобрението на госпожа Фариндър за своето протеже, имаше нужда от заповедта на главнокомандващата. Ето защо двете млади жени неведнъж бяха ходили на поклонение в Роксбъри и всеки път Верена изпадаше в пророческото си състояние, при това в най-очарователната му разновидност. То я спохождаше съвсем непринудено и изящно по време на разговора и се изливаше като поток от красноречие, още по-въздействащ от обичайните й речи у госпожица Бърдзай. Госпожа Фариндър реагира доста суховато на тези прояви, които никак не приличаха на собствения й ораторски стил — забележителен и убедителен. Сериозно поставиха въпроса дали тя да напише писмо до „Ню Йорк Трибюн“, с което да наложи госпожица Тарант като знаменитост, но въпросното благодетелно епистоларно творение така и не се появи. Олив вече прекрасно съзнаваше, че не може да очаква никакви услуги от пророчицата от Роксбъри. Превзетостта, фалшивата скромност и дребните резерви й пречеха да вземе перото. Ако Олив не твърдеше директно, че госпожата завижда на по-атрактивната речовитост на Верена, то беше само защото подобно твърдение щеше да предизвика по-силно въздействие на малко по-късен етап. Тя обаче отбеляза, че явно госпожа Фариндър иска да държи в ръцете си поводите на женското движение и че гледа подозрително на донякъде романтичните и естетични елементи, които Олив и Верена сякаш опитват да внесат в него. Те настояваха най-вече на това, че жените са нещастни през всички епохи, обаче госпожа Фариндър изглежда не даваше пет пари за това, нито пък познаваше добре историята. За нея всичко започваше от днешния ден и тя настояваше жените да получат права независимо дали са нещастни, или не. В резултат Олив се метна на шията на Верена отчасти с негодувание, отчасти с възторг, възкликна, че ще им се наложи да водят битката без помощ от други хора, но всъщност толкоз по-добре. Ако бяха всичко една за друга, какво повече можеха да искат? Щяха да бъдат изолирани, ала свободни. Това възприемане на положението донесе със себе си усещането, че двете вече се превръщат в сила. Възмущението на Олив не утихна напълно, защото тя не само имаше несъмненото и самонадеяно усещане, че госпожа Фариндър е единствената изтъкната личност, която има правото да я съди (само по себе си достатъчна причина за враждебност, защото макар да обичаме да ни хвалят по-високопоставени от нас хора, предпочитаме критиката да идва от другата посока), и бузите й все още току пламваха заради мнението, изказано изненадващо от госпожа Фариндър след цялото проявено уважение към нея. Молеше се богу никога да не стане толкова тесногръда и себична. Беше лекомислена, светска, неопитна, несериозна, чест посетител на Бийкън Стрийт, а фактът, че бе взела Верена Тарант под крилото си, беше просто чудата игра на кукли за възрастни хора — ето в каква светлина смяташе госпожица Чансълър, че гледа на нея госпожа Фариндър. Може би беше по-добре, че заблудата е толкова голяма, но въпреки това в очите на Олив бликваха гневни сълзи, когато се замислеше над тази несправедливост към нея. Лекомислена, светска, Бийкън Стрийт! Тя изтръгна от Верена обещание, че много скоро целият свят ще узнае колко далеч от истината е всичко това. Както вече съм отбелязвал, в такива моменти Верена се издигаше на висотата на положението. Дълбоко в себе си тя се измъчваше от решението си завинаги да се откъсне от Бийкън Стрийт, но сега изцяло беше в ръцете на Олив и беше готова на всякакви саможертви, за да докаже, че благодетелката й не е лекомислена.

Въпросът с нейния дълъг престой на Чарлс Стрийт беше уреден по време на посещение на Селах Тарант по молба на госпожица Чансълър. Вероятно си струва да опишем разговора, който имаше някои любопитни подробности, но ми е позволено да спомена само най-впечатляващите от тях. Олив искаше да постигне разбирателство с него, искаше положението да бъде съвсем ясно, затова колкото и да й беше неприятно да го посрещне в дома си, тя го покани в конкретен час, когато беше планирала Верена да не е в къщата. Не сподели случилото се с момичето, мрачно си каза, че това е първата измама (защото премълчаването от страна на Олив си беше измама) спрямо приятелката й, и се зачуди дали в бъдеще ще й се налага да прибягва до още. И веднага си обеща, че няма да се поколебае да го стори отново, ако се наложи. Осведоми Тарант, че трябва да задържи Верена задълго, а той призна, че много се радва да види дъщеря си настанена на такова хубаво място. Настоя обаче да узнае какви са намеренията на госпожица Чансълър по отношение на момичето и тонът му увери Олив в правотата на предположението й, че разговорът им трябва да бъде напълно делови. И той определено доби този вид, когато тя застана пред бюрото и написа на господин Тарант чек за значителна сума.

— Оставете ни двете — само двете — за една година и ще ви напиша още един чек. — С тези думи тя му подаде малкото листче, което означаваше толкова много, с чувството, че дори госпожа Фариндър не би сторила това толкова неумело.

Селах погледна чека, госпожица Чансълър, отново чека, тавана, пода, часовника и отново домакинята си. Сетне чекът изчезна под гънките на дъждобрана му и тя забеляза, че той го пъха на някакво странно място по чудатата си персона.

— Ако не бях убеден, че ще подпомогнете развитието й… — поде той и после спря, но ръцете му продължаваха да шават невидими и той удостои Олив с широка и мрачна усмивка. Тя го увери, че не бива да има никакви тревоги по този въпрос. Шлифоването на таланта на Верена беше най-съкровеното й желание. Смяташе, че момичето трябва да има простор за развитие.

— Да, това е страхотно — съгласи се Селах. — Много по-важно е, отколкото да привлича цели тълпи. Само за това ви молим — позволете й да следва своята природа. Нима всички беди на човечеството не се дължат на ненужно възпиране? Не затваряйте капака, госпожице Чансълър, оставете я да прелее!

И Тарант отново подчерта тази своя молба със странното и безшумно раздвижване на челюстта си. Добави също, че предстои да уреди въпроса с госпожа Тарант, на което Олив не отвърна нищо, а само го изгледа с изражение, което казваше, че вече нищо не го задържа тук. Знаеше, че въпросът вече е уреден с госпожа Тарант — беше обсъдила всичко с Верена, която й каза, че майка и е склонна да я пожертва в името на по-висшето добро. Олив беше узнала (не чрез Верена, разбира се), че госпожа Тарант е прегърнала охотно идеята за парична компенсация, затова не се опасяваше, че тя ще направи сцена, когато господин Тарант се прибере с чек в джоба.

— Е, убеден съм, че тя има накъде да се развива, и то много, и че вие ще постигнете целите си. Струва ми се, че пътят дотам не е много дълъг — отбеляза господинът, докато се изправяше, за да си върви.

— Напротив, доста е дълъг — отговори Олив твърде рязко.

Тарант вече беше на прага. Позабави се, смутен от нейната мрачност, защото самият той винаги беше склонен да си представя в розова светлина напредъка, похода към истината. Не познаваше друг толкова сериозен човек като тази директна и праволинейна млада жена, проявила толкова неочаквана привързаност към дъщеря му; жена, чиято жажда за настъпването на ново време беше изпълнена с толкова извратен песимизъм, и която макар наглед безкомпромисно да се стремеше към честност, беше готова да подкупи него, бащата, с невероятно щедра сума от банката си. Недоумяваше какви слова да отправи към нея. Като че ли нищо не би могло да успокои една дама, описваща с такъв тон движение, което най-изтъкнатите умове признаваха за многообещаващо.

— Ами добре, изглежда има някаква тайна причина… — промърмори той почти плахо и изчезна от погледа на госпожица Чансълър.