Хенри Джеймс
Бостънци (14)

XI

— Трябва да осигурим някой да я посрещне — отбеляза госпожа Тарант. — Сигурно „тя“ няма да си направи труда да дойде да се види само с нас.

В онзи период в разговора между майка и дъщеря „тя“ можеше да се отнася единствено до Олив Чансълър, която беше обсъждана в малката къща в Кеймбридж по всяко време и от всевъзможни гледни точки. Този път разговора започна Верена, защото й беше омръзнало от темата. Разбираше я по свой начин, различен от този на майка си, и ако се поддаде на обстойните разсъждения на тази дама, стори го само защото така най-добре можеше да запази своите мисли за себе си.

Госпожа Тарант си въобразяваше, че е способна да анализира хората и че в този момент прави анализ на госпожица Чансълър. Толкова се увличаше, че понякога постигаше неочаквани резултати. Все още се стараеше да тълкува света за находчивия ум на дъщеря си и разгадаваше госпожица Чансълър с увереност, която почти не вземаше предвид факта, че я е виждала само веднъж, докато Верена имаше предимството да се среща всекидневно с нея. Верена смяташе, че вече познава Олив превъзходно, а дори най-засуканите тълкувания на майка й относно нейните мотиви и темперамент (госпожа Тарант не разбираше какво означава думата, но винаги говореше за темперамента на хората) не представяха по достойнство явлението, което тя имаше привилегията да наблюдава на Чарлс Стрийт. Олив беше много по-забележителна, отколкото мислеше госпожа Тарант. Беше отворила очите на Верена за невероятни картини, беше я убедила в божественото й предназначение, беше разбудила у нея, както вече видяхме, напълно нов интерес към живота. Последиците бяха много по-големи от шанса да срещне обществените лидери в дома на Олив. Още не се беше запознала с никого, освен с госпожа Луна, защото новата й приятелка изглежда искаше да я запази преди всичко за себе си. Засега това беше единственият укор към покровителката й. Госпожа Тарант беше разочарована, че Верена не е навлязла по-дълбоко в модерните кръгове. Самата тя беше дълбоко убедена, че те са кухи и озлобени, освен това Верена я беше осведомила, че госпожица Олив ги ненавижда и презира. Не би могла да каже дали дъщеря й ще има полза от това общество (защото тези дами бяха прословути с невъзприемчивостта си към новите идеи), но въпреки това се сърдеше, че Верена само вдъхва уханието на Бийкън Стрийт. Момичето щеше да е силно заинтересувано, ако не беше толкова покорно. Тя приемаше с признателност всичко, което получаваше, и не пропускаше да забележи нищо, което й отнемат — невероятната смесица от охота и покорство. Госпожа Тарант градеше теории относно човешкия темперамент и обичаше дъщеря си, но съвсем смътно съзнаваше факта, че има на своя страна най-нежно уханния нрав (както би се изразил някой), разцъфвал на земята. Тя се гордееше със схватливостта на Верена и със специалната й дарба, но собствената й невзрачност не подпомагаше налагането на дъщеря й. Затова си каза, че успехът й в живота ще бъде по-голям, ако познава няколко големи клечки, дори и само за да ги засрами. Сякаш нещо би могло да направи успеха на Верена още по-голям. Сякаш не беше достатъчно голям успех човек да е устроен, както бе устроена тя.

Госпожа Тарант беше отишла в града на посещение у госпожица Чансълър. Осъществи плана си, обмислян безкрайно дълго, без да осведоми Верена. Беше решила, че има претекст — достойнството й го изискваше, защото тя имаше усещането, че в момента родовата гордост на семейство Грийнстрийт е отстъпила място на нейното любопитство. Искаше отново да се срещне с госпожица Чансълър и да я зърне обградена от нейните очарователни вещи, които Верена описваше в най-големи подробности. Претекстът, който й беше най на сърце, липсваше — гостуване на Олив в Кеймбридж, което следваше да бъде предшествано от нейно в дома й, затова се примири със следващия по значимост — внуши си, че е неин дълг да види с очите си мястото, където дъщеря й прекарваше толкова много време. В очите на госпожица Чансълър щеше да изглежда, че госпожа Тарант идва да й благодари за гостоприемството. Предварително беше намислила какво поведение да възприеме (или поне така смяташе — поведението на госпожа Тарант невинаги беше такова, каквото допускаше тя), беше избрала точния нюанс на тона (освен това беше с впечатлението, че поназнайва френски). Бяха минали седмици, а Олив не даваше никакви признаци, че възнамерява да се представи, затова госпожа Тарант укори строго Верена, задето не е внушила на госпожица Чансълър, че дължи подобна проява на внимание към майката на приятелката си. Верена се боеше да признае, че госпожица Чансълър не отделяше голямо внимание на госпожа Тарант, макар да беше установила този неловък факт и да го отдаваше на невероятната обширност на възгледите на Олив. Самата Верена не смяташе, че майка й заема особено важно място във вселената, а госпожица Чансълър не се занимаваше с дреболии. Не виждаше и начин да обясни (вече не беше толкова открита у дома и започваше да долавя подозрението), че Олив се стреми напълно да я откъсне от родителите й и затова не се интересуваше от сближаване с тях. Нека спомена, че госпожа Тарант имаше още един мотив: тя изгаряше от желание да зърне госпожа Луна. Това обстоятелство може и да беше показателно за огромната монотонност в живота й, а ако е така, аз не бих могъл да го отрека. Тя се познаваше с всички хора, които посещаваха лекциите, но й се искаше за разнообразие да се запознае и с други, които не ходят по такива места, а съдейки по описанието на Верена, госпожа Луна обобщаваше особеностите на тази ексцентрична група.

Верена беше отделила огромно внимание на блестящата сестра на Олив. Вече беше споделила всичко с приятелката си — освен една тайна, а именно, че ако имаше право на избор, би желала да прилича на госпожа Луна. Беше очарована от нея, личността й я изпълваше с копнежи по непознати земи. Толкова й се искаше да прекара една вечер насаме с нея, за да я отрупа с хиляди въпроси. Ала никога не оставаха само двете. Аделайн само се мяркаше, издокарана за вечеря или за концерт, и винаги подмяташе някоя светска забележка на момичето от Кеймбридж и по нещо на Олив с волност, която Верена надали някога щеше да притежава (липса на предвидливост от нейна страна). Госпожица Чансълър обаче никога не я спираше, никога не даваше на Верена шанс да се срещне с нея, никога не допускаше, че момичето има някакъв интерес да се запознае с тази личност, а просто след излизането на сестра си подновяваше разговора им по темата — а тя, разбира се, винаги беше една и съща: какво биха могли да сторят заедно за своя многострадален пол. Не че Верена не се интересуваше от това, нищо подобно! То й се разкри по време на прекрасните разговори с Олив по най-вдъхновяващ начин, но мислите й се отклоняваха, когато нещо различно изскочи на пътя й. Партньорката й я водеше интелектуално в един танц, в който краката й — по-точно главата й — понякога отказваха да работят от изтощение. Госпожа Тарант откри госпожица Чансълър у дома, но не беше удостоена дори мимоходом с поглед от госпожа Луна — факт, който дълбоко в себе си Верена смяташе за голям късмет, защото след като майка й със свежи сили обсъждаше госпожица Чансълър, все едно Верена никога не я е виждала, можеше само да гадае до какви умозаключения (от подобно естество) щеше да стигне тя след евентуална среща с Аделайн.

Когато Верена най-накрая заяви на приятелката си, че според нея вече е време да ги посети в Кеймбридж — просто не проумявала защо не го прави, Олив обясни основанията си съвсем откровено, призна, че ревнува и не иска дори да допуска мисълта, че момичето принадлежи на друг, освен на нея. Господин и госпожа Тарант щели да й се налагат и да изразяват недоволство, затова тя не желаела да се среща с тях и дори да си спомня за съществуването им. Което си беше вярно, но Олив не можеше да каже на Верена всичко — не можеше да признае пред нея, че ненавижда ужасните съпрузи в Кеймбридж. Както знаем, беше си забранила да изпитва това чувство по отношение на хората и се ласкаеше от мисълта, че за нея семейство Тарант са просто окаян вид хора, особена прослойка, която дискредитира каузата на новите истини. Беше ги обсъждала с госпожица Бърдзай (Олив неизменно се грижеше за нея и от признателност й подаряваше разни неща — през този период благата старица се появяваше с красиви шапки и шалове) и дори тя, чиято враждебност към царящите злини живееше в щастлив (макар и незаконен) съюз с манията й да намира оправдание за всяко нещо, беше принудена да признае, че ако човек претегли положителните и отрицателните страни, клетият Селах не е нищо особено. Олив проумя неговата незначителност, след като накара Верена да си развърже езика и момичето се разговори надълго и нашироко относно баща си и майка си — без да съзнава какви изводи си прави госпожица Чансълър. Тарант беше моралист без морал — това незабавно се изясни на Олив, след като чу разказа за детството и младостта на дъщерята, който Верена поднесе с безхитростна живост. Въпросният разказ, силно интригуващ за госпожица Чансълър, събуди у нея най-различни чувства и я накара да се запита дали момичето също е лишено от разбиране за добро и зло. Не, тя беше просто невинна във висша степен и не проумяваше мащабите на онова, което описва. Нямаше никакво намерение да критикува родителите си. Олив искаше да „вникне“ в условията, в които се е развивала прекрасната й млада приятелка (намираше я все по-възхитителна с всеки изминал ден) и с тази цел, както вече разказах, я подтикваше към безкрайни разкази. Вече беше удовлетворена, беше проумяла всичко и най-силното й желание беше да накара момичето да скъса с миналото. Ни най-малко не осъждаше миналото й, защото то беше посветило Верена (а чрез нея — и нейната покровителка) в страданията и тайните на хората. Олив изгради теорията, че Верена (макар в жилите й да течеше кръвта на Грийнстрийт, но пък кои бяха те, в крайна сметка?) е цвете на великата Демокрация и че не е възможно да си представи по-незначителен произход от този на Тарант. А той беше неописуемо незначителен — от затънтено градче в Пенсилвания. Олив щеше силно да се разочарова, ако не беше така. Тя предпочиташе като малка Верена да е познавала крайната бедност, затова с жестока радост си представяше, че някога това крехко същество буквално е гладувало (само затруднението да беше продължило по-дълго). Тези подробности правеха Верена още по-ценна в очите на Олив и бяха причина младата дама да си представя, че в резултат общото им начинание ще бъде много по-сериозно. Прието е, че революционерите винаги имат конкретен стимул да се борят, който в конкретния случай би липсвал, ако не беше стечението на обстоятелствата в миналото на Верена. Когато момичето й предаде покана от името на майка си да посети Кеймбридж по конкретен повод, Олив реши, че вече е време да направи това усилие. Големите усилия не бяха новост за нея — дори животът беше огромно усилие, — но точно това й се струваше изключително жестоко. Тя обаче беше решена да го направи и се закле, че първото й посещение у семейство Тарант ще бъде и последно. Единствената й утеха беше очакването, че ще страда дълбоко, защото предчувствието за дълбоко страдание беше нещо, което в духовно отношение я съпътстваше неизменно. Уговориха се Олив да отиде на чай (храненето, което Селах смяташе за своя вечеря), а госпожа Тарант, както видяхме, реши да й окаже честта да покани още един гост. Избраха въпросния гост след дълго обсъждане между тази дама и Верена и първият човек, когото Олив съзря, когато влезе във вестибюла в Кеймбридж, беше млад мъж с преждевременно побеляла коса, който й се стори смътно познат и й беше представен като господин Пардън.

Не страда, колкото се надяваше — страшно се увлече да съзерцава обстановката в дома на Верена. Беше толкова зле, колкото й се искаше, за да почувства, че с чиста съвест може да притегли момичето към себе си (и да я откъсне от тази обстановка). Олив все повече копнееше да изтръгне от момичето конкретно обещание. Още не знаеше какво е най-подходящо да бъде, чувстваше само, че трябва да е свързано с нещо свято за Верена, което да ги обвърже до живот. И ето че сега то се оформи в съзнанието й. Започна да си представя какво може да поиска, макар да си даваше сметка, че сигурно ще се наложи да почака малко. В собствения си дом госпожа Тарант също стана пълнокръвен образ — беше пошло същество извън всякакво съмнение. Олив Чансълър презираше пошлостта, имаше усет към нея и я долавяше дори у близките си, нерядко, с поруменели бузи, дори у Аделайн. Всъщност на моменти усещаше пошлост у всички освен у госпожица Бърдзай (у която нямаше нищо подобно, тя беше същинска антика) и у най-бедните и най-смирени хорица. Колкото и да е странно, само най-усърдните труженици бяха лишени от този недостатък. Госпожица Чансълър щеше да е много по-щастлива, ако движението, което я интересува, се осъществяваше само от хора, които й допадаха, и ако революциите не започваха винаги от човешката същност — от вътрешните сблъсъци, жертви и екзекуции. За жалост, общата цел, колкото и възвишен да е резултатът от нея, не прави обществото безлично.

Закръглената госпожа Тарант се стори на гостенката си отекла и избелена. Лицето й сякаш покрито със слой захабен лак, възредичката й коса беше прибрана на кок на тила с провесени букли покрай ушите. Нямаше вежди и гледаше втренчено като восъчна фигура. Когато говореше и настояваше на своето, а тя все настояваше на нещо, лицето й се кривеше и се мръщеше, опитваше се да изрази неизразимото, което в крайна сметка се оказваше едното нищо. Притежаваше някак печална елегантност, стараеше се да се държи поверително и изглеждаше така, сякаш иска да установи тайно съглашение, за да попита гостенката си дали ще приеме парче ябълков сладкиш. Беше облечена с лека наметка, която напомняше на дъждобрана на съпруга й — ако се извърнеше към дъщеря си или заговореше за нея, дрехата й придаваше вид на някаква жрица на майчинството. Стараеше се да поддържа разговора в русло, което да й даде възможност да задава внезапни и несвързани въпроси на Олив, най-вече дали познава водещите дами (според израза на госпожа Тарант) не само в Бостън, но и в други градове, които беше посещавала по време на скиталчеството си. Олив познаваше някои от тях, за други дори не беше чувала, но се подразни и се престори, че не познава никого (съзнаваше, че за пръв път й се налага да лъже толкова), което силно смути стопанката на дома — та нали въпросите й бяха съвсем простички и искрени, без никакви задни мисли и без връзка с новите истини!