Хенри Джеймс
Бостънци (12)

XII

Верена го позна — беше го видяла предната вечер у госпожица Бърдзай, и каза на домакинята си:

— Трябва да тръгвам, имате нов гост!

Верена смяташе, че в изисканите среди (към които и тя като госпожа Фариндър смяташе, че принадлежи госпожица Чансълър, а сега — и самата тя, след като бе тук), в най-високите обществени кръгове е прието гостът да си тръгне при появата на следващия. Неведнъж я бяха осведомявали на прага, че домакинята не може да я приеме, защото има друг посетител, и тя си бе тръгвала по-скоро обзета от благоговение, отколкото оскърбена. Въпросните дами не бяха върхът на изискаността, но според нея те се стремяха да подражават на еталоните. Олив Чансълър поздрави Базил Рансъм според нея по подобаващ за истинска дама начин, но както се изрази младият мъж няколко месеца по-късно пред госпожа Луна, пред която не се чувстваше задължен да бъде тактичен (както и тя не беше тактична пред него), всъщност го беше измерила с гневен поглед. Олив допускаше, че е твърде вероятно той да я посети този ден, ако възнамерява да напусне Бостън, макар прекрасно да знаеше, че с нищо не го бе насърчила на раздяла. Тя щеше да се подразни, ако Базил не беше дошъл, а ако дойдеше, щеше да се вбеси — прекрасно съзнаваше и това. Надяваше се съдбата да й поднесе по-малката от двете злини. Засега той единствено беше отговорил на писмото й — доста безлично оплакване. И да дойдеше, щеше да е малко преди вечеря, по същото време като предния ден. Той обаче се появи значително по-рано и госпожица Чансълър имаше усещането, че гостът се възползва от нея и нарушава уединението й. Беше озадачена и смутена, но както вече казах, се държа подобаващо на дама. Беше твърдо решена да не изпада в плен на емоциите като преди гостуването му у госпожица Бърдзай. Беше искрено убедена, че странното опасение, обзело я тогава, вече е преодоляно. Не знаеше какво точно може да й причини той. Въпреки появата си не беше осуетил едно от най-щастливите събития, които й се бяха случвали напоследък — бързата и обнадеждаваща визита на Верена Тарант. Просто когато се появи той, се наложи девойката да си тръгне, а възпиращата ръка на Олив тутакси се отпусна.

Опасявам се, че Рансъм не успя да прикрие задоволството си, че отново се озовава лице в лице с очарователното създание, с което бе разменил онази безмълвна усмивка на сбогуване предната вечер. Срещата с нея го зарадва повече от срещата със стар приятел, защото изведнъж сякаш в нейно лице съзря нов. „Прелестно момиче — помисли си той, — усмихва ми се така, сякаш ме харесва!“ Нямаше представа колко глупаво е това, защото Верена се усмихваше така на всеки. Още при първата си среща с някого, тя се държеше с него като с познат. Нещо повече, не седна отново в негова чест, а му даде да разбере, че не се е отказала от намерението си да си тръгне. Тримата стояха насред характерната дълга стая и за пръв път в живота си Олив Чансълър реши да не представя един на друг двамата посетители, срещнали се под покрива й. Мразеше Европа, но можеше да се държи европейски при нужда. Никой от гостите й нямаше представа каква е причината да стърчат един срещу друг (същински ужас за американците), но в момента Базил Рансъм не даваше пет пари дали е представен, или не, защото няма значение колко голяма е злочестината, ако средството за преодоляването й е ефикасно.

— Госпожица Тарант надали ще се изненада, че я познавам… че си позволявам дързостта да я заговоря. Тя е публична личност и следва да е готова да плати цената за известността си — дръзко заяви той на момичето по южняшки галантно, като същевременно отбеляза мислено, че на дневна светлина тя е още по-красива, отколкото нощем.

— О, заговаряли са ме много господа — отвърна Верена. — В Топека например… — увисна изречението й, когато тя погледна към Олив и се зачуди какво й става.

— Боя се, че си тръгвате в мига, в който се появявам — продължи Рансъм. — Не разбирате ли колко жестоко постъпвате с мен? Знам какви са разбиранията ви… вчера ги формулирахте превъзходно и разбира се, успяхте да ме убедите. Съвестно ми е, че съм мъж, но съм такъв, нищо не мога да направя. Готов съм обаче да понеса всяко наложено от вас наказание. Наистина ли се налага гостенката ви да си тръгва, госпожице Олив? — попита той братовчедка си. — Нима бягате от всяка особа от мъжки пол? — извърна се той към Верена.

— О, не, харесвам особите от мъжки пол! — увери го младата дама през смях.

Рансъм още повече се възхити на девойката и реши, че тя е много необикновена представителка на пола си. Зачуди се как така се е сближила толкова бързо с неговата братовчедка, с която допреди броени часове изобщо не се е познавала. Явно бе нормално сред жените. Помоли я да се върне на мястото си, защото госпожица Чансълър несъмнено не би желала да се лиши от компанията й. Верена погледна към приятелката си, но не за позволение, а за подкрепа, и отново седна, а Рансъм изчака госпожица Чансълър да последва примера й. След кратко колебание тя оправда очакването му, защото ако откажеше, щеше да постави Верена в неловко положение, обаче й струваше огромно усилие и тя силно се разстрои. Никой не се беше разпореждал толкова безцеремонно в собствената й гостна като този шумен южняк, на когото толкова прибързано беше предложила подкрепа — той си позволяваше да отправя покани към собствените й гости под носа й. Фактът, че Верена се подчини на молбата му, беше свидетелство за недостатъчната „домашна култура“ на момичето (така го окачестви госпожица Чансълър). За щастие, на Чарлс Стрийт можеше да получи изобилни указания в това отношение. (Разбира се, Олив беше убедена, че добрите обноски не са в разрез с еманципацията.) Верена откликна на молбата на Базил Рансъм напълно чистосърдечно, но с присъщата си схватливост бързо долови неудоволствието на приятелката си. Нямаше представа какво я е подразнило, но в този миг получи представа за тревогите (толкова неочаквани например, както и много по-сериозни), които щяха да съпровождат евентуалните й по-близки отношения с госпожица Чансълър.

— А сега ми кажете — поде Базил Рансъм и се приведе към Верена с ръце върху коленете си и напълно забравил за домакинята, — наистина ли вярвате в красивите безумства, които наговорихте снощи? Можех да ви слушам часове наред, но никога не съм чувал нещо толкова погрешно. Длъжен съм да протестирам от позицията на оклеветен и злепоставен мъж. Признайте, че го направихте като пародия, като сатира на госпожа Фариндър, нали?

Той изрече думите с вежлива непринуденост и с познатата си дружелюбна южняшка интонация.

Верена го изгледа ококорено:

— Нима искате да кажете, че не вярвате в нашата кауза?

— Не, това няма да стане, няма да стане! — продължи Рансъм през смях. — На грешен път сте. Наистина ли ще защитавате позицията, че вашият пол е лишен от влияние? Влияние? Та вие водите всички ни за носа — затова сме стигнали дотук! Заради вас сме такива, каквито сме. Вие сте в основата на всичко.

— О, да, а искаме да бъдем на върха — отговори Верена.

— Уверявам ви, на дъното е по-добре, оттам можете да управлявате всичко! Освен това вие сте и на върха, вие сте навсякъде, вие сте всичко. Споделям мнението на една историческа личност — крал, струва ми се, — според когото зад всяко дело се крие жена. Независимо за какво става дума, човек трябва да търси жената, която е първопричината. Е, аз винаги търся жената и винаги я намирам. Разбира се, правя го с удоволствие, но това само доказва, че тя е причината за всичко. Нали не искате да отречете това влияние — силата да тласкате мъжете към действие. Вие стоите в основата на всички войни.

— Подобно на госпожа Фариндър аз предпочитам опозицията — възкликна Верена с радостта усмивка.

— Което доказва, че въпреки привидния ужас сраженията ви доставят удоволствие. Какво ще кажете за Хубавата Елена и за кръвопролитието, за което е станала причина? Също така е известно, че кралицата на Франция е в основата на последната война, водена от страната. А що се отнася за четирите страховити кръвопролитни години у нас, не може да отречете, че тъкмо жените бяха главната движеща сила. Аболиционистите я причиниха, а нима главните личности сред тях не бяха жени? Снощи някой спомена прочутата Елайза Моузли. Според мен тя е причината за най-мащабната война в историята.

Базил Рансъм се наслаждаваше на собственото остроумие, още повече че и Верена явно го оценяваше, ако се съди по изражението, с което отговори след кратката му тирада:

— Но, господине, вие също трябва да изразявате публично позицията си. Можем да действаме заедно — като отрова и противоотрова!

Думите й го зарадваха и създадоха у него усещането, че е успял да я убеди поне засега, поне доколкото имаше значение. Обаче изражението на Верена мигом помръкна, когато тя погледна към Олив Чансълър, забола упорито поглед в пода (поза, която момичето щеше да опознае до болка). Лицето й бе неразгадаемо. Гостенката бавно се надигна — усещаше, че е време да си тръгва. Допускаше, че този красив шегобиец (защото точно такъв й се струваше Базил Рансъм) не допада на госпожица Чансълър, и остана с впечатлението, че новата й приятелка се отнася към женския въпрос много по-сериозно от самата нея.

— Много бих се радвал да ви видя отново — продължи Рансъм. — Мисля, че ще бъда в състояние да ви разтълкувам историята в нова светлина.

— В такъв случай за мен ще бъде удоволствие да ви видя у дома.

Едва изрекла тези гостоприемни думи (майка й я беше научила, че така е уместно да отговаря в такива случаи; не биваше да се очаква тя да направи първото посещение), Верена усети дланта на домакинята си върху своята ръка и прочете пламенната молба в погледа на Олив.

— Трябва просто да се качите на трамвая, който минава по Чарлс Стрийт — поясни тя приглушено и благо.

Верена нищо не разбираше, само усещаше, че отдавна вече би трябвало да си е тръгнала. Стори й се най-лесно просто да целуне госпожица Чансълър на раздяла. Недоумението на Базил Рансъм беше още по-голямо и той отбеляза с тъга, че все пак мъжете не са по-недостойни същества и че тази среща надали би приключила толкова скоропостижно, ако не беше нетактичната му намеса, задълбочила предишните му грешки. Малката пророчица му отправи покана, но въпреки това поканата не беше достатъчна, пък и той не би могъл да се възползва от нея, защото на следващия ден заминаваше от Бостън. Освен това госпожица Чансълър явно смяташе да изрази някакво мнение по въпроса. В този момент обаче той протегна ръка към Верена и каза:

— Довиждане, госпожице Тарант. Няма ли да имаме удоволствието да ви чуем в Ню Йорк? Имаме отчаяна нужда.

— Разбира се, с радост ще надигна глас в най-големия град — отговори момичето.

— Ами опитайте. Ще се постарая да не ви опровергавам. Светът би бил твърде предсказуем, ако винаги знаем какво се канят да кажат жените.

Верена усещаше приближаването на трамвая по Чарлс Стрийт и съзнаваше, че госпожица Чансълър е притеснена, но остана достатъчно дълго, за да отбележи, че според нея разбиранията му са старомодни и че той възприема жената като играчка на мъжа.

— Не е играчка, а източник на радост! — възкликна Рансъм. — Позволявам си да твърдя, че се отнасям към жените с толкова обич, колкото вие се отнасяте една с друга!

— Явно е добре осведомен по въпроса — извърна се Верена с коса усмивка към Олив Чансълър.

В очите на Олив тези думи направиха Верена още по-красива, но възторгът й не пролича в нравоучителния тон, с който тя се обърна към господин Рансъм:

— Не ми се иска да анализирам как се държат жените помежду си, но ми се струва, че най-важното е как приема истината човешката душа, а според мен дори една жена е способна да долови това!

— Истината ли? Скъпа ми братовчедке, вашата истина е напълно безсъдържателна!

— Мили боже! — възкликна Верена Тарант и веселият трепет в гласа й, когато изрече това простичко възклицание, беше последното, което Рансъм чу от устата й. Госпожица Чансълър я изведе бързо от стаята и остави младия мъж сам да размишлява над неизразимата ирония, с която беше изрекла думите „дори една жена“. Следваше да се предположи, че тя ще се върне в стаята, но нищо в погледа, който му хвърли на излизане, не го подсказваше. Младият мъж постоя озадачен, после интересът му се насочи към книгата, която той по навик побърза да вземе. Почете пет минути, заел неудобна поза и напълно забравил, че е изоставен. Припомни си този факт при появата на госпожа Луна, издокарана за излизане, която отново тъкмо си слагаше ръкавиците — тази жена като че ли все това правеше. Попита го какво търси тук, за бога, и дали сестра й е осведомена.

— О, да — увери я Рансъм, — тя допреди малко беше тук, но слезе долу заедно с госпожица Тарант.

— И коя, за бога, е госпожица Тарант?

Рансъм се озадачи, че близостта между двете млади дами не е известна на госпожа Луна, защото въпреки краткото си познанство, те явно бяха много близки. Госпожица Олив обаче изглежда не бе споменавала за новата си приятелка.

— Ами тя е вдъхновяващ оратор, най-обаятелното същество на света!

Госпожа Луна прекъсна заниманието си, измери го с развеселен и озадачен поглед, после огласи стаята със смеха си:

— Да не искате да кажете, че вече са ви спечелили за каузата си?

— Госпожица Тарант със сигурност ме спечели!

— Не, на никаква госпожица Тарант няма да принадлежите, ще принадлежите единствено на мен — отсече госпожа Луна, която беше размишлявала за своя роднина южняк през последното денонощие и беше решила, че той е подходяща компания за сама жена. Сетне добави: — Затова ли дойдохте, за да се срещнете с тази вдъхновяваща ораторка?

— Не, дойдох да се сбогувам със сестра ви.

— Наистина ли заминавате? Още не съм изтръгнала от вас и половината от желаните обещания. Но ще се оправим с това в Ню Йорк. Как се разбирате с Олив Чансълър? — попита госпожа Луна директно с присъщата си настойчивост, макар че закръгленото й тяло и трапчинките на бузите до този момент бяха възпирали обвинението към нея в този порок. Тя имаше навик да нарича сестра си с пълното й име и съдейки по този обичай, човек би допуснал, че Олив е много по-възрастна, а не че е с десет години по-малка от Аделайн. Тя умееше по многобройни начини да подчертава пропастта, която делеше двете, но в момента с лекота прекара мост с въпроса: — Как ви се струва милата стара симпатяга?

Рансъм прецени, че мостът няма да издържи тежестта му — въпросът й му се стори по-скоро дързък, отколкото смислен. Защо се държеше толкова неискрено? Несъмнено знаеше, че такова описание не отговаря на госпожица Чансълър. Тя не беше стара, беше много млада. Освен това му беше трудно да си представи, макар да беше видял как малката пророчица я целува на раздяла, че Олив Чансълър е нечия „мила“. Още по-малко пък беше „симпатяга“, защото бе вдъхваща страхопочитание личност. Затова той отговори:

— Тя е забележителна жена.

— Внимавайте, не бъдете безразсъден! — възкликна госпожа Луна. — За толкова ужасна ли я смятате?

— Нито дума против братовчедка ми — отвърна Базил в мига, когато госпожица Чансълър отново влезе в стаята. Извинително промърмори някакво извинение за отсъствието си, но сестра й я прекъсна с въпроси за госпожица Тарант.

— Господин Рансъм я намира за ужасно очарователна. Защо не ме запозна? Само за себе си ли си решила да я пазиш?

Олив безмълвно спря очи върху госпожа Луна. После рече:

— Воалетката ти е накриво, Аделайн.

— Искаш да кажеш, че изглеждам като чудовище, така ли! — възкликна Аделайн и застана пред огледалото, за да оправи непокорната тъкан.

Госпожица Чансълър така и не покани Рансъм да седне, явно очакваше той скоро да си тръгне. Вместо това обаче гостът отново зачекна въпроса за Верена и я попита дали очаква момичето отново да излезе пред публика и дали ще тръгне да обикаля като госпожа Фариндър.

— Да излезе пред публика! — повтори Олив Чансълър. — Не допускате ли, че този чист глас трябва да звучи тихо?

— Тихо ли, не! В никакъв случай — гласът й е толкова прекрасен! Ала не бива и да се извисява до крясък, не бива да се напъва, да дрезгавее и да се съсипва. Тя не бива да прилича на другите. Трябва да продължи да се отличава.

— Да се отличава ли? — попита госпожица Чансълър. — При положение че ние ще се грижим за нея, ще се сплотяваме край нея, ще се молим за нея! — попита тя подигравателно. — Ако съумея да й помогна, ще се превърнем в мощна сила в подкрепа на доброто.

— Или в шарлатанска сила, скъпа ми госпожице Олив! — отрони се от устните на Базил, макар да си беше обещал да не „дразни“ домакинята си, която беше видимо напрегната. Изрече го обаче тихо и дружелюбно, а оскърбителната дума беше поднесена по-нехайно и с усмивка. Тя се отдръпна от него заднишком, сякаш я беше избутал.

— Това вече наистина беше безразсъдно — отбеляза госпожа Луна, докато оправяше панделките си пред огледалото.

— Надали бихте се намесвали, ако съзнавахте колко слабо ни разбирате — каза госпожица Чансълър на Рансъм.

— Кого имате предвид — всички представителки на възхитителния ви пол? — попита той. — Вас със сигурност не ви разбирам, госпожице Олив.

— Елате с мен и ще ви обясня всичко за нея пътьом — покани го госпожа Луна, която приключи с тоалета си.

Рансъм подаде ръка за сбогом на домакинята си, но Олив пренебрегна жеста му. Не желаеше да я докосва.

— Ако искате да я представите пред публика, доведете я в Ню Йорк — каза той и се постара да звучи все така дружелюбно.

— В Ню Йорк имате мен — не ви трябва никой друг! — подметна госпожа Луна кокетно. — Вече реших да прекарам зимата там.

Олив Чансълър погледна първо единия, после другия си роднина, единия по-близък, другия по-далечен, но и двамата еднакво враждебни към нея, и реши, че за нея вероятно ще е по-безопасно да ги свърже. За пръв път й хрумваше такава идея, а фактът, че това прозрение я осени мигновено, издава колко силно бе притеснението й.

— Ако я доведа в Ню Йорк, няма да спра дотам — отбеляза тя с надеждата да прозвучи загадъчно.

— Говориш като импресарио. Наистина ли възнамеряваш да се захванеш с подобно нещо? — попита госпожа Луна.

Рансъм нямаше как да не забележи, че госпожица Чансълър не се ръкува с него, и това го засегна. Поспря с ръка върху бравата, преди да напусне стаята.

— Госпожице Олив, защо ми писахте и ме поканихте да дойда да се срещнем?

Зададе въпроса си с весело изражение, но в погледа му се таеше онази жълтеникава светлина, за която вече споменахме — зловеща за един-единствен миг. Госпожа Луна вече слизаше по стълбите и остави двамата си роднини насаме един срещу друг.

— Попитайте сестра ми, тя ще ви каже — отговори Олив, извърна се настрани и застана на прозореца. Остана там, загледана навън, докато не чу вратата да се затваря и не видя как двамата заедно пресичат улицата. Когато се скриха от погледа й, пръстите й тихо забарабаниха по рамката, сякаш я бе осенило неочаквано вдъхновение.

Междувременно Базил Рансъм попита госпожа Луна:

— Защо ми писа, за бога, след като не ме харесва?

— Защото искаше да ви запознае с мен — мислеше, че аз ще ви харесам!

И явно не грешеше, защото, когато стигнаха Бийкън Стрийт, госпожа Луна не искаше и да чуе да продължи сама по пътя си. Остана глуха за уверенията му, че разполага само с час-два в Бостън (щеше да пътува евтино с корабче) и че трябва да посвети времето на делата си. Тя се позова на южняшката му галантност, и то ненапразно — все пак той признаваше някои права на жените.