Хенри Джеймс
Бостънци (11)

XI

— Сигурна бях, че ще дойдете. Цял ден имам това усещане — нещо ми го подсказваше!

С тези думи Олив Чансълър посрещна младата си гостенка и бързо се приближи към нея от мястото си до прозореца, където явно стоеше в очакване на пристигането й. Няколко седмици по-късно тя обясни на Верена колко конкретно е било предчувствието й, как през целия ден я е изпълвало с напрегнато и мъчително очакване. Увери я, че подобни предчувствия са типични за нрава й, че не знае как да ги тълкува и просто ги приема. Мимоходом даде за пример внезапно обзелия я ужас онази вечер, преди пристигането на каретата, след като беше предложила на господин Рансъм да я придружи на събирането у госпожица Бърдзай. Преживяването било едновременно странно и инстинктивно и несъмнено озадачило господин Рансъм, защото идеята да отидат била нейна, а въпреки това внезапно се беше разколебала. Такава си беше, сърцето й туптяло учестено от увереност, че ако Рансъм прекрачи този праг, ще й навреди. Не му попречила да я придружи и вече не давала пет пари, защото, както сподели, беше спечелила интереса на Верена, а това я правеше безразлична към всякаква опасност, към всяко обикновено удоволствие. По това време Верена вече беше опознала необикновения нрав на приятелката си, нейната самобитност, чувствителност и сериозност, силата на духа и целеустремеността й. Олив я беше взела под крилото си в буквалния смисъл на думата — беше разперила криле като птица в полет и я бе понесла над шеметни простори. В повечето случаи на Верена й харесваше, допадаше й да се стрелва нагоре с лекота и да се любува отвисоко на мирозданието и на историята. Още след първия им разговор се почувства подвластна на Олив Чансълър и се предаде, само за миг притвори очи, както правим, когато някой, на когото имаме пълно доверие, предложи с наше съгласие да ни подложи на някое усещане.

— Искам да ви опозная — каза Олив тогава. — Още снощи го пожелах веднага щом ви чух да говорите. Струвате ми се необикновена. Озадачавате ме. Мисля, че трябва да станем приятелки, затова ви поканих да ме посетите направо, без никакви увертюри, и бях уверена, че ще дойдете. Струва ми се съвсем правилно, че дойдохте, което доказва и собствената ми правота.

Думите се лееха от устата на госпожица Чансълър, докато тя, стаила дъх и с трепет, който се долавяше в гласа й дори когато изобщо не бе развълнувана, настаняваше Верена на дивана си и я измерваше от глава до пети с поглед, заради който момичето се зарадва, че си е облякло сакото с позлатените копчета. Олив я завладя тъкмо така, постави началото с този бърз поглед, който не пропусна нищо.

— Вие сте забележителна? Не знам дали съзнавате колко сте забележителна! — продължи домакинята с тихо мърморене, сякаш от възхита вече не бе способна да се владее.

Верена седеше усмихната, без сянка от смущение, с бистър и блеснал поглед, който обезсмисляше всякакви възражения.

— О, не се дължи на мен, нали разбирате. Това е нещо свише! — подметна тя небрежно, сякаш го правеше често, и Олив се запита дали забележката й е искрена, или са празни думи. Не беше настроена критично, защото за нея беше напълно удовлетворително обяснение, че момичето е привикнало да се изразява с клишета, което обаче не намали симпатията й към него. Дори я засили. Верена беше толкова необикновена, толкова различна от момичетата, с които Олив обикновено се срещаше, че сякаш идваше от цигански табор или от трансцендентни бохемски селения. С ярките си и простовати дрехи, със своята биеща на очи външност тя приличаше на акробатка или на ясновидка, което криеше огромно преимущество, защото според Олив й придаваше „простонароден вид“, поставяше я в здрача на загадъчната демокрация, за която според госпожица Чансълър облагодетелстваните класи не знаеха почти нищо и с която (вероятно в съвсем близко бъдеще) щеше да им се наложи да се съобразяват. Нещо повече, момичето я бе трогнало така, както нищо друго не бе успявало, а способността да постигнеш това бе нещо, заслужаващо уважение. Чувството й все още беше много силно, макар да разговаряше с посетителката си така, сякаш всичко случило се й се струва напълно естествено. То не отслабваше най-вече поради факта, че беше намерила онова, което отдавна търсеше — приятелка от своя пол, своя сродна душа. За приятелството е нужно съгласието и на двете страни, но не бе възможно това невероятно мило момиче да откаже. С присъщата си проницателност Олив тутакси долови, че съществото срещу нея крие в себе си безгранична щедрост. Не знам какви са били другите предчувствия на госпожица Чансълър, обаче няма съмнение, че тя светкавично успя да прецени Верена. Точно това искаше, останалото нямаше значение. Госпожица Тарант можеше да се накичи с позлатени копчета от глава до пети, но това не правеше душата й вулгарна.

— Мама каза, че е най-добре веднага да ви посетя — каза Верена и огледа стаята, много доволна, че се е озовала на толкова приятно място, и забеляза много неща, които би желала да разгледа по-подробно.

— Майка ти е разбрала, че поканата ви е сериозна. Не всеки ми оказва тази чест. Забелязала е, че бях разтърсена от глава до пети. Ще кажа само едно и нищо повече: каква сила! Каква сила, госпожице Тарант!

— Да, струва ми се, че наистина е сила. Ако не беше, нямаше да съм способна да направя нищо подобно!

— Толкова сте простодушна, същинско дете — отбеляза Олив Чансълър. Това беше истината и тя искаше да я изкаже бързо и без заобикалки, защото това щеше да ги сближи. Искаше й се да стигнат дотам. Изпълваше я такова нетърпение, че след няма и пет минути, откакто момичето беше влязло в стаята, Олив мина право на въпроса — заразпитва я, прекъсвайки сама себе си, прекъсвайки целия разговор: — Ще ми станете ли приятелка, най-добрата ми приятелка, най-близката на света за вечни времена? — Лицето й преливаше от настойчивост и нежност.

Верена се засмя весело и без никакво смущение или объркване.

— Може би ви харесвам твърде много.

— Разбира се, че ми харесвате твърде много! Когато харесвам някого, винаги го харесвам твърде много! Но дали вие ме харесвате, разбира се, е друг въпрос — додаде Олив Чансълър. — Трябва да почакаме, да, нека почакаме. Умея да бъда търпелива, когато държа на нещо. — Тя протегна ръка към Верена и жестът беше толкова приятен и уверен, че момичето инстинктивно положи в нея собствената си длан. И така, хванати за ръце, двете млади жени седяха, вперили поглед една в друга. — Толкова много неща искам да ви попитам — каза Олив.

— Ами не мога да ви разкажа много, освен как татко работеше с мен — отговори Верена с чистосърдечие, в сравнение с което скромността би изглеждала като претенция.

— Не се интересувам от баща ви — отвърна Олив Чансълър много сериозно и уверено.

— Той е много добър — простичко изтъкна Верена. — И е невероятно магнетичен.

— Не става дума нито за баща ви, нито за майка ви. Не мисля за тях. Нужна сте ми само вие — такава, каквато сте.

Верена сведе поглед. „Такава, каквато бях вчера“, помисли си тя.

— Искате да се откажа от всичко ли? — попита тя с усмивка.

Олив Чансълър за миг притаи дъх, сякаш от болка, после с треперещ глас отговори измъчено:

— О, как бих могла да ви моля да се откажете? Аз ще се откажа… ще зарежа всичко!

Все още под впечатлението на прекрасния интериор на домакинята си и на думите на майка си относно състоянието на госпожица Чансълър и за положението й в бостънското общество, Верена наново отклони вниманието си и огледа обстановката, чудейки се каква би била ползата от такова себеотрицание. О, не, дано не се отказва от нищо — поне не преди тя, Верена, да е успяла да разгледа всичко. Имаше усещането обаче, че засега няма да получи друг отговор освен природната настойчивост на госпожица Чансълър, силните чувства, под чийто напор тя внезапно възкликна, сякаш в нервния екстаз на очакването:

— Но ние трябва да почакаме! Защо обсъждаме това? Трябва да почакаме! Всичко ще бъде наред — добави тя спокойно и много нежно.

Впоследствие Верена се чудеше защо не се беше изплашила от нея, защо всъщност не беше станала и не беше избягала от стаята. Само че плахостта и предпазливостта не бяха в характера на тази млада жена, тя още не познаваше страха. Знаеше твърде малко за света, за да се отнася с недоверие към внезапните изблици на въодушевление, а дори да я измъчваше подозрение (както диктува обичайният здрав разум), то беше неоснователно — че тази ексцентрична привързаност ще бъде мимолетна. Самата тя не бе в състояние да изпитва подобно нещо, защото лицето на госпожица Чансълър грееше и подсказваше, че ако тя изпитва такова чувство, то може да изпепели обекта и самата нея, но никога няма да изпепели самото себе си. Верена все още не се усещаше изпепелена, чувстваше само приятна топлота. Освен това тя също мечтаеше за приятелство, макар че не това беше най-лелеяната й мечта, ала след като съдбата й го поднасяше, не биваше да се отказва. Тя никога не се ограничаваше.

— Сама ли живеете тук? — попита тя Олив.

— Няма да съм сама, ако се преместите при мен!

Дори този разпален отговор не стресна Верена. Тя реши, че най-вероятно богатите хора си отправят подобни непринудени предложения. Беше част от романтиката, от лукса, от богатството, присъщи на света на поканите, към който тя още не се беше приобщила. Но й се стори нелепо дори да си мисли за това, като си спомни малката къща в Кеймбридж с разкованите дъски на стълбището към верандата.

— Трябва да остана при родителите си — отговори. — Пък и работата ми, нали разбирате? Засега се налага да живея така.

— Работата ви ли? — попита недоумяващо Олив.

— Дарбата ми — отвърна Верена с усмивка.

— А, да, разбира се, трябва да я използвате. Да промените света с нея. Дадена ви е от Бога.

Наистина мислеше така, бе лежала будна и беше размишлявала цяла нощ дали не би могла да спаси момичето от безжалостната експлоатация, да стане нейна закрилница и съюзница и двете заедно да постигнат велики дела. Дарбата на Верена беше загадка и можеше да си остане загадка. Невероятно беше откъде черпи изключителната сила на духа си такова очарователно и неподправено същество в разцвета на силите си, младо и невинно. Когато не беше в плен на дарбата си, нищо у нея не издаваше подобна сила — ето, както си седеше сега например, човек никога не би допуснал, че тя получава толкова ярки прозрения. Засега Олив трябваше да се задоволи със заключението, че момичето се е сдобило с ценните си способности, както се е сдобило с красотата и оригиналността си (според Олив то беше преизпълнено с това качество) — направо от небето, без посредничеството на родителите й, които госпожица Чансълър категорично не одобряваше. Тя се отнасяше различно дори към различните реформатори. Беше убедена, че всички умни хора се стремят към коренни промени, но не всички, които желаят промени, непременно са умни хора. Помълча след последната забележка, после отново я повтори, сякаш там се криеше решението на всичко, сякаш тя таеше с абсолютна сигурност огромно бъдещо щастие.

— Трябва да изчакаме, трябва да изчакаме!

Верена нямаше нищо против да изчака, макар да не проумяваше какво точно ще чакат, и лицето й грейна в откровено съгласие, което изглежда поуспокои събеседницата й. Олив я отрупа с безброй въпроси, изгаряше от желание да стане част от живота й. Беше от онези разговори, които помниш дълго, дума по дума, и в които съзираш признаците на ново начало. Колкото повече научаваше Олив за живота на гостенката си, толкова по-силно ставаше желанието й да се приобщи към него и толкова повече се откъсваха мислите й от самата нея. Знаеше, че животът на хората в Америка е странен, но случващото се беше невъобразимо по-странно, а най-странното беше, че девойката не намираше нищо необичайно във всичко това. Беше отраснала в затъмнени стаи и беше закърмена със сеансите. Беше започнала да „посещава лекции“, както се изразяваше, още като бебе, защото майка й нямаше на кого да я остави у дома. Беше седяла в скута на сомнамбули, медиуми си я бяха предавали от ръце на ръце, познаваше всеки „лек“ и беше отраснала сред редакторки на вестници, защитаващи нови религии, и сред противници на брака. Верена говореше за брачните връзки така, както би говорила за често обсъждан нов роман. Понякога, докато слушаше отговорите й на своите въпроси, Олив Чансълър затваряше очи като човек, който изчаква да премине световъртежът му. Наистина й се виеше свят от откровенията на младата й приятелка, създаваха у нея представа за всичко, от което следва да предпазва момичето. Верена беше напълно непорочна, недокосната от злото, но макар самата Олив да нямаше конкретни възгледи относно брачните връзки — не се беше замисляла над тази конкретна реформа — не й допадаше „атмосферата“ в средите, където този институт беше поставен под съмнение. Нямаше желание да се заема с този проблем, но все пак за всеки случай щеше да попита Верена дали одобрява брака.

— Трябва да призная, че предпочитам свободните съюзи — отвърна госпожица Тарант.

Олив притаи дъх за миг — такова схващане не беше приемливо за нея. След това промърмори нерешително:

— Дано ми позволите да ви помогна!

Същевременно обаче й се струваше, че Верена почти не се нуждае от помощ, защото все повече й се изясняваше, че красноречието й пред стая пълна с хора е вдъхновено свише. Тя отговори на всички въпроси на приятелката си добросърдечно, без да се старае да представя нещата приемливо или да й угажда, но в крайна сметка не разкри почти нищо за себе си. Това стана очевидно, когато Олив я попита откъде е почерпила „проникновеното си разбиране“ относно страданието на жените, защото речта й в дома на госпожица Бърдзай показваше, че и тя като самата Олив е получила това прозрение нощем насън. Верена се позамисли, сякаш се опитваше да проумее какво има предвид събеседницата й, после попита с неизменната си усмивка откъде Жана д’Арк е разбрала, че Франция страда. Изрази се толкова красиво, че Олив едва се сдържа да не я целуне — в този миг момичето изглеждаше така, сякаш и тя като Жана д’Арк е била посетена от светците. Разбира се, впоследствие Олив си даде сметка, че всъщност това не е отговор на въпроса й. Замисли се и над нещо, което правеше отговора още по-труден — факта, че девойката е отраснала сред лекарки, жени медиуми, редакторки, проповеднички, лечителки, жени, спасили се от пасивното съществуване и способни да демонстрират поне отчасти окаяното положение на своя пол. Разбира се, те бяха способни и да говорят за това, да разказват какво са „преживели“ на своята по-млада посестрима, но Олив беше сигурна, че пророческият порив на Верена не е разбуден от женското бъбрене (госпожица Чансълър го познаваше не по-зле от всеки друг), а се дължи по-скоро на женското безмълвие. Каза на посетителката си, че независимо дали ангелите са слезли при нея в лъскави доспехи, тя е единствената й позната, която изпитва същата загриженост и същото състрадание към жените като самата нея. Госпожица Бърдзай донякъде имала същото отношение, но не й достигала страст и пламенност, и била способна само на незначителни дела. Госпожа Фариндър, разбира се, не била слаб характер и допринасяла с огромен интелект за делото, но не била достатъчно лично ангажирана — отношението й било твърде абстрактно. А Верена не била абстрактна, благодарение на въображението си тя сякаш живеела във всички епохи. Гостенката се съгласи, че наистина има въображение и че надали изпълнението й би било толкова въздействащо, ако нямаше толкова развинтена фантазия. Олив отново взе ръката й в своята и я увери, че това е единственото нещо на света, което я интересува — освобождението на жените, и че се надява провидението да й позволи да пожертва живота си в името на тази свобода. Верена поруменя от признанието й, а пламъчето, грейнало дълбоко в очите й, бе първата проява на вдъхновение от чутото.

— О, да, искам да посветя живота си на това! — възкликна тя с треперещ глас и додаде сериозно: — Искам да направя нещо велико!

— Ще направите, и двете ще направим! — възторжено се провикна Олив Чансълър. И добави: — Вие сте толкова млада и прелестна, дали съзнавате какво означава да отдадеш живота си на нещо?

Верена сведе очи и се замисли.

— Мисля, че съм размишлявала над въпроса повече, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Разбирате ли немски? Чели ли сте „Фауст“ — попита Олив. — Entsagen sollst du, sollst entsagen!

— Не знам немски, но много ми се иска да науча. Искам да науча всичко.

— Ще поработим заедно над това, ще изучим всичко. — Олив почти се задъхваше от вълнение и докато говореше, в съзнанието й изникна представата за спокойни зимни вечери под лампата, навън вали сняг, на масичката е сервиран чай и тя води приятен разговор с предпочетен събеседник за Гьоте — може би единственият чуждестранен автор, когото харесваше. Не обичаше френската литература, въпреки важното място, отредено там на жените. Тази представа бе най-голямата наслада, която можеше да си достави. Случваше й се много рядко. Верена сякаш също долови картината, защото лицето й грейна още по-силно и тя призна, че това много би й допаднало. Попита и какво означават думите на немски.

— „Не преставай, лишавай се, неспирно се лишавай!“^[1] Такъв е преводът на стиха — отвърна Олив.

— О, способна съм да се лишавам! — възкликна Верена през смях. И се изправи бързо, сякаш щеше да докаже смисъла на думите си, сбогувайки се. Олив протегна ръце да я прегърне и в същия миг една от тежките завеси на вратата се отметна и младата прислужница на госпожица Чансълър въведе един господин.