Хенри Джеймс
Бостънци (10)

X

Още на следващия ден Верена Тарант дойде от Кеймбридж на Чарлс Стрийт — този квартал на Бостън имаше пряка връзка с академичното предградие. Сигурно близостта изобщо не изглеждаше пряка на клетата Верена, когато най-накрая слезе пред вратата на госпожица Чансълър, след като през цялото време бе стояла права в претъпкания трамвай, наполовина увиснала на кожения ремък от лъскавия таван на задушното превозно средство като разцъфнало растение в оранжерия. Беше свикнала с тези вертикални пътувания и макар че, както видяхме, не беше склонна да приема безропотно социалните условности на епохата, и през ум не й минаваше да критикува обществения транспорт в родината си.

Скорошното й посещение у Олив Чансълър беше по идея на майка й и Верена слушаше ококорена в уединената малка къща в Кеймбридж госпожа Тарант да й обяснява какво поведение да следва, докато баща й беше зает с пациентите си. Момичето беше едновременно покорно и неопитно, затова изреждането на предимствата от близостта й с госпожица Чансълър й звучеше като приказка. Все още се чувстваше като в приказка, когато усърдната й майка собственоръчно нагласи елегантната шапка с перо на Верена, закопча късото й палто с огромни златисти копчета и й връчи двайсет цента за трамвая. Никога не се знаеше предварително как госпожа Тарант ще реагира на едно или друго нещо и дори Верена, която в семейството си се държеше много по-почтително, отколкото в обществото, съзнаваше странностите на майка си. А тя наистина беше странна — вяла, апатична, болнава и капризна жена, ала въпреки това прилепчива. Онова, в което се вкопчваше, беше общественото положение, на каквото, както нашепваше вътрешният й глас, никога не се бе радвала, ала което, както още по-настойчиво нашепваше гласът, тя ужасно се боеше да не изгуби. Горещо желаеше да го възстанови и да го съхрани и това бе една от многото причини провидението да я удостои с такава прелестна дъщеря. Верена беше призвана по рождение не само да поведе представителките на техния пол на борба с робството, но и да преобрази списъка с гости в дома на семейство Тарант, който се издуваше и теснееше на неподходящи места като зле скроена дреха. Като дъщеря на Ейбрахам Грийнстрийт госпожа Тарант беше прекарала младостта си в кръговете на аболиционистите и съзнаваше прекрасно колко й бе навредил съюзът с млад мъж, започнал кариерата си като продавач на моливи (беше цъфнал на прага на господин Грийнстрийт именно в това свое качество), впоследствие прекарал известно време в прочутата общност Каюга, където няма съпрузи, съпруги и нищо подобно (госпожа Тарант така и не проумя как точно стоят нещата), а по-късно (още преди да развие лечителските си способности) се беше прочул в кръговете на спиритистите. (Той беше изключително популярен медиум, но се бе наложило да спре по причини, за които госпожа Тарант имаше своя версия.) Дори в общество, до голяма степен отдадено на премахването на предразсъдъците, съществуваха известни резерви относно подобна многостранна личност, макар че той не бе опитал да спечели благоразположението на госпожица Грийнстрийт с хитрост, защото и като нея беше загледан единствено към бъдещето. Младата двойка (той беше значително по-възрастен от нея) съвместно отправи взор към съвместното си бъдеще, докато двамата не установиха, че напълно са се отърсили от миналото и че настоящето вече им предлага крехка стабилност. С други думи, госпожа Тарант си навлече неодобрението на семейството си, което недвусмислено показа на съпруга й, че колкото и силно да е желанието им да снемат оковите на робството, определено поведение им се струва прекалено свободолюбиво. По тяхно мнение тъкмо такова поведение преобладаваше в общността Каюга и беше безпредметно той да ги уверява, че престоят му там е само краткотраен епизод (само за него, защото общността все още съществуваше), понеже не можеше да оправдае и спиритуалистичните пикници и лагерите за вегетарианци, където навляклата си неодобрение двойка бе потърсила утеха впоследствие.

Такива бяха тесногръдите разбирания на хората, допреди смятани способни да отварят сърцата си за всички похвални новости, но сега, според госпожа Тарант, поставени на истинско изпитание. Предпочитанията на съпруга й се позагладиха от собствената й мека и добродетелна природа и двамата живееха в новаторска атмосфера, в която сговорчивата съпруга понякога изпитваше новото за нея усещане за глад, който не може да утоли. Баща й почина и й завеща малко пари, след като беше похарчил цяло състояние за чернокожите. Селах Тарант и неговата спътница в живота имаха необикновени приключения и тя се оказа изцяло привлечена към многочислената и разюздана армия от бохеми. Тя я засмука като социално блато и госпожа Тарант потъваше все по-дълбоко с всеки изминал ден, без да осъзнава дълбочината на падението си — първо потъна до брадичката, а накрая стигна дъното. В деня на гостуването си у госпожица Бърдзай тя реши, че е възстановила стабилното си място в обществото. Вратата, която се бе отворила пред нея, не беше като онази, през която влизаха други хора (никога нямаше да забрави вирнатия нос на госпожа Фариндър) — тя само се открехна и разкри възможните хоризонти. Беше живяла сред дългокоси мъже и късокоси жени, посвещаваше променливата си вяра и жертваше благополучието си в името на обществените експерименти, беше черпила утеха от многобройни религии, беше следвала какви ли не хранителни режими, предимно вредни, беше посещавала всякакви сеанси и лектории толкова редовно, колкото вечеряше. Съпругът й неизменно имаше билети за всякакви лекции и в мигове на раздразнение от липсата на последователност в развитието им тя го обвиняваше, че тези билети са единственото, което има той. Споменът за всички зимни вечери, когато двамата бяха газили в кишата (билетите, за жалост, не включваха транспорт!), за да чуят госпожа Ейда Т. П. Фоут относно „Земята на вечното лято“, се връщаше в огорченото й съзнание. Навремето Селах беше въодушевен привърженик на госпожа Фоут и съпругата му беше убедена, че е бил „обвързан“ с нея в Каюга (така описваше Селах подобни епизоди). В брачно отношение клетата жена беше принудена да търпи много — на моменти трябваше да впрегне цялата си вяра в неговата гениалност, за да издържи. Знаеше, че съпругът й е много магнетичен (всъщност в това се изразяваше неговата гениалност), и чувстваше, че тъкмо магнетизмът му я удържа до него. Беше я принудил да преживее много неща, за които наистина не й се искаше да мисли. Понякога тя се опасяваше, че е изгубила стабилните нравствени устои, с които се славеше семейство Грийнстрийт.

Разбира се, от жена, която имаше лошия вкус да се омъжи за Селах Тарант, не можеше да се очаква при никакви обстоятелства да има трезва преценка, но без съмнение клетата женица беше много съсипана. Беше затваряла очи, бе правила компромиси, беше се питала нима не е напълно естествено да иска да помогне на съпруга си в трудните му времена като медиум, когато понякога масата не се откъсваше от земята, канапето не се понасяше във въздуха и сръчната длан на изгубения любим отказваше да раздвижи магическия кръг. Ръцете на госпожа Тарант винаги се оказваха достатъчно сръчни да предизвикат свръхестествен ефект и в подобни мигове тя успокояваше съвестта си с мисълта, че насърчава у клиента вярата в безсмъртието. Ала въпреки това госпожа Тарант грижливо пазеше многобройните си спомени за затъмнените стаи, за насядалите в кръг и изпълнени с очакване хора, за тихите потропвания по масата и по стените, за леките докосвания по бузите или по краката, за музиката, за дъжда от цветя и за усещането как нещо загадъчно прелита във въздуха. Мразеше съпруга си, задето я принуждава да търпи и дори да върши неща, от които сега лицето й внезапно пламваше. Мразеше го, защото имаше усещането, че е принизил общественото й положение. Ала в същото време се възхищаваше на дързостта му, която бе толкова крайна, че дори в нейните очи (въпреки всички унижения, провали и мъчителната несигурност) изглеждаше непогрешима. Съзнаваше, че той е ужасен шарлатанин, но никога не го признаваше — наистина впечатляващ факт предвид възможностите да го стори. Той никога не допускаше да бъде обвинен в измама. Двамата нерядко приличаха на двойка авгури зад олтара, но въпреки това той никога не й хвърляше тайни погледи, когато никой от публиката не ги наблюдава. Дори в домашна обстановка той все намираше думи, извинения, обяснения и начини да представя нещата пред нея в по-възвишена светлина. И словата му, както и нравът на Селах, бяха настроени на обществена вълна.

Макар да бе измъчвана от съвестта си и от презрение към собствената си съдба, унижена от неспособността на съпруга си да изкарва прехраната им и ужасена от неговото упорство (той смяташе, че водят прекрасен живот), в момента тя можеше да го упрекне само, че не умее да говори пред публика. Там се коренеше проблемът, там се криеше слабостта на Селах. Той не съумяваше да задържа вниманието на публиката си, не беше приемлив оратор. В главата му се въртяха много мисли, ала сякаш не ги навързваше една с друга. Ораторството беше традиция за семейство Грийнстрийт и ако някой попиташе госпожа Тарант дали на младини е допускала, че ще се омъжи за обаятелен лечител, тя би отговорила: „Ами никога не съм смятала, че ще се омъжа за мъж, който ще си гълта езика пред публика!“. Това бе най-мъчителното й унижение, то обемаше в себе си и надхвърляше всяко друго, а фактът, че в замяна Селах притежава сръчни ръце — кариерата му като лечител го доказваше, — й носеше нищожна утеха. Семейство Грийнстрийт не отдаваха сериозно значение на сръчността на ръцете, предпочитаха красноречието на устата. Затова можете да си представите възторга, с който с течение на времето госпожа Тарант прие положението си на майка на даровита дъщеря, на млада жена, от чиито устни красноречието се изливаше като пълноводна река. Традицията на семейство Грийнстрийт нямаше да умре и върху пустинята на живота им вероятно щеше да се излее обилен дъжд. Трябва да добавим, че напоследък пресъхналата почва се напояваше, макар и умерено, от още един извор. Откакто Селах се беше пристрастил към тайнственото изкуство на хипнозата, домът им малко повече доби облика, който би трябвало да има. Той имаше „значителен брой“ пациенти, вземаше по два долара на сеанс и успяваше да предизвиква ефективно изцеление. Една дама от Кеймбридж му беше толкова задължена, че неотдавна го убеди да наеме къща до нейната, за да може да се отбива при нея по всяко време. Той се възползва от това удобство — и бездруго се местеха често, а госпожа Тарант имаше усещането, че този път действително са се „устроили“.

Както знаем, дори Верена бе озадачена и объркана от майка си. Момичето още не беше успяло да разгадае как апатичността на майка й внезапно бива заменена от решителност. Промяната настъпваше, когато я опияняваше амбицията за издигане в обществената йерархия, и тя протягаше ръка от ръкава на измачкания си халат, за да улови някой сгоден случай за опашката. Тогава изненадваше дъщеря си с многословните си проповеди относно необходимостта от нови познанства и с явно доброто си познаване на тайните на отбраното общество. Притежаваше дарба да разяснява поверително — и в стремежа си към изразителност често правеше странни физиономии — как следва да се тълкуват обноските на най-изисканите хора и с какво деликатно достойнство следва да общуваш с тях, която караше Верена да се пита от какви тайни извори черпи познанията си нейната майка. Верена все още възприемаше живота съвсем простичко, без да познава голяма част от разликите в общественото положение на хората. Знаеше, че има богати и бедни, а също и че домът на баща й никога не бе тънал в разкош, заради който човек да се запита дали е редно да живее в лукс в свят, пълен с толкова окаяни хора. Ала освен в случаите, когато майка й я озадачаваше със своето възмущение от някое оскърбление, което момичето изобщо не бе доловило, или с трепетното съжаление за вече отминал шанс, Верена изобщо нямаше усещането, че е по-незначителна от другите, защото никоя авторитетна личност не й бе обяснила какво място заемат хипнотизаторите в обществената йерархия. Не можеше да отгатне отнапред как ще реагира госпожа Тарант на нещо. Понякога тя беше крайно безразлична, а друг път й се струваше, че всеки, който я погледне, иска да я оскърби. На моменти преливаше от подозрение към дамите, които Селах хипнотизираше (защото те бяха предимно жени), после пък сякаш се отказваше от всичко освен от чехлите и вечерния си вестник (от който черпеше неразгадаема утеха), така че дори ако госпожа Фоут лично се върнеше от земята на вечното лято (където се беше оттеглила от известно време), пак не би могла да наруши почти циничната невъзмутимост на госпожа Тарант.

В обществено отношение обаче тя беше къде-къде по-ловка от дъщеря си. Момичето осъзнаваше колко много още има да учи, когато откри изключително безпощадните стаени стремежи на хората, търсещи познанство с тях. Единственото й желание беше да се учи и трябва да добавим, че съвсем искрено виждаше в лицето на майка си превъзходен учител. Тщеславието й понякога обезсърчаваше момичето, защото й се струваше, че то не е част от онзи по-възвишен живот, който всеки в дом като техния би следвало да се стреми да води. Не беше присъщо и на справедливия ред, за чието установяване се бореха всички те, да се държи толкова строга сметка за всяка дребна подигравка. Верена смяташе, че баща й е къде-къде по-искрен във възвишените си стремежи, макар че безразличието му към старомодните норми и неизменният му призив за по-светло обществено бъдеще още не я бяха накарали да се запита дали в крайна сметка мъжете не са по-безкористни от жените. Дали интересът беше тласнал майка й да реагира толкова сърдечно към госпожица Чансълър и да заяви многозначително на Верена, че е наложително веднага да я посети? Дори да изпиша настойчивостта на госпожа Тарант в курсив, пак няма да я предам по достойнство. Защо не беше казала, както бе правила преди, че ако някой иска да ги види, е добре дошъл да ги посети у дома и че тя не стои толкова ниско в обществото, че да не е запозната с традицията човек да оставя визитката си? Захапеше ли темата за обществените условности, госпожа Тарант можеше да говори дълго, само че този път изобщо не я повдигна. Предпочете да изтъкне изключителната любезност на госпожица Чансълър, факта, че приятелството с нея е изключително желано и че тя е била по-впечатлена от всички останали от прекрасната тирада на Верена. Посочи също, че тя би им отворила вратите към най-добрите салони в Бостън и че когато е настояла за скорошно посещение, е имала предвид още следващия ден — така трябвало да възприемат думите й (човек трябвало да усеща кога признателно да приеме подобно предложение). И че с две думи тя, госпожа Тарант, прекрасно знае за какво говори.

Верена прие всичко това, защото беше достатъчно млада да се зарадва на възможността да се повози на карета и защото изпитваше любознателност към света. Озадачи се само как така майка й беше разбрала толкова много неща за госпожица Чансълър само с един поглед. Единственото, което Верена беше забелязала у младата жена, приближила към нея предната вечер, беше строгото й облекло, вида й, сякаш е плакала (Верена познаваше това изражение, често го бе виждала), и желанието й да си тръгне възможно най-скоро. Скоро щеше да узнае дали тази жена е толкова забележителна, колкото твърди майка й. Верена още не се замисляше над собствената си обществена значимост, не изпитваше лично превъзходство, поради което не се измъчваше от вероятността да допусне грешка. Не се вглеждаше особено в себе си, засега повече я интригуваха външни неща. Дори развитието на нейната така наречена дарба не я караше да се чувства като прекалено важна особа за подобни експерименти. У нея нямаше капчица неувереност, капчица суета. Може и да изглежда напълно естествено дъщерята на Селах Тарант и на неговата съпруга да бъде вдъхновяващ оратор, но опознае ли Верена по-добре, човек изпадаше в дълбоко недоумение как изобщо е възможно тези хора да са нейни родители. Желанията й бяха съвсем простички — радваше се на нова шапка с големи пера, а двайсет цента й се струваха огромна сума.