Хенри Джеймс
Бостънци (9)

IX

Рансъм отново се приближи към госпожа Фариндър, която бе останала на канапето заедно с Олив Чансълър. Когато тя извърна лице към него, Базил установи, че и тя е подвластна на всеобщото впечатление. Проницателните й очи блестяха, достолепните й страни бяха порозовели и по всичко личеше, че вече е решила какво поведение да възприеме. Олив Чансълър седеше неподвижно, забола очи в пода със сковано и разтревожено изражение, каквото придобиваше в моменти на напрегната стеснителност. С нищо не издаде да е забелязала приближаването на своя роднина. Той каза на госпожа Фариндър няколко думи в опит да изрази възхитата си от Верена, тя отвърна достолепно, че изобщо не се учудва на красноречието на момичето — каузата й беше прекрасна.

— Тя е изящна и прекрасно владее езика. Според доктор Тарант дарбата й е вродена.

Рансъм установи, че няма бързо да отгатне действителното мнение на госпожа Фариндър, а притворството й подсили неговото впечатление, че тя е много хитра жена. Не беше негова работа дали дълбоко в себе си тя смята Верена за подражателка, или за гений, но тутакси долови, че според нея момичето може ефективно да подпомогне каузата. За миг Базил застина ужасено, докато си представяше как тази жена ще използва девойката и ще я съсипе, превръщайки я в поредната кресла. Обаче бързо се отърси от тази представа и потърси спасение, като се обърна към братовчедка си с въпроса дали харесва госпожица Верена. Олив не отговори и остана с извърната настрани глава, забола сериозните си очи в килима. Госпожа Фариндър я стрелна косо с поглед и после спокойно каза на Рансъм:

— Хвалите изяществото на дамите от Юга, но трябваше да дойдете на Север, за да видите тази газела в човешки облик. Госпожица Тарант е едно от съкровищата на Нова Англия, така поне смятам аз!

— Сигурен съм, че след дамите в Бостън никоя проява на изящество не би ме учудила — отвърна Рансъм и погледна братовчедка си усмихнат.

— Тя е поразена — поясни госпожа Фариндър, снишила глас, макар че Олив явно все още беше глуха за света.

В този момент се приближи госпожица Бърдзай и попита госпожа Фариндър дали не би желала да изрази признателността на всички присъстващи за вдъхновението, което са почерпили от госпожица Тарант. Именитата гостенка отвърна, че с удоволствие би го сторила, но преди това моли за чаша вода. Госпожица Бърдзай я увери, че веднага ще уреди въпроса — една от дамите вече поискала вода и господин Пардън тъкмо слязъл долу да налее. Базил се възползва от прекъсването, за да помоли госпожица Бърдзай да го удостои с огромната чест да го запознае с госпожица Верена.

— Госпожа Фариндър ще й благодари от името на присъстващите, но не и от мое име — отбеляза той през смях.

Госпожица Бърдзай демонстрира въодушевено предразположение да изпълни молбата му — много се радваше, че младежът е толкова впечатлен. Тъкмо го поведе към госпожица Тарант, когато Олив Чансълър се надигна рязко от стола си и възпря домакинята, като положи длан върху ръката й. Обясни, че й е прилошало и трябва да си тръгва. Каретата я чакала. Изрази и надеждата си, че госпожица Бърдзай ще бъде така добра да я изпрати до вратата.

— Да, явно и вие сте дълбоко впечатлена — отбеляза госпожица Бърдзай, дълбокомислено загледана в нея.

Рансъм остана разочарован: разбра, че се готвят да го отведат оттук, и не успя да овладее покрусеното си възклицание. Изръси първото, което му хрумна, в опит да попречи на братовчедка си да се оттегли:

— О, госпожице Олив, нима ще пропуснете речта на госпожа Фариндър?

Тя го изгледа с изражение, което за него бе непроницаемо и озадачаващо. Злокобно сериозното й лице, ококорените очи и червените петна на бузите отправяха остър въпрос, светкавичен призив. Можеше да отвърне на този внезапен изблик единствено с недоумяващ поглед и за пореден път да се запита каква игра е подхванала с него тази северна роднина. Впечатлен ли беше? Вероятно да! Госпожа Фариндър, която безспорно беше светска жена, му се притече на помощ — или пък се притече на помощ на госпожица Чансълър, — като изрази силна надежда, че Олив няма да остане на събирането, защото е прекалено развълнувана.

— Ако останете, няма да говоря — додаде тя. — Иначе съвсем ще ви разстроя. — И продължи с огромна нежност за интелигентна жена като нея: — Ако всички жени бяха толкова чувствителни като вас, без съмнение щяхме да намерим изход.

— О, със сигурност ще намерим изход, мисля аз — промърмори госпожица Бърдзай.

— Не забравяйте за Бийкън Стрийт — напомни госпожа Фариндър. — Трябва да се възползвате от положението си, трябва да разбудите Бек Бей!

— До гуша ми е дошло от Бек Бей! — разпалено възкликна Олив и се отправи към изхода заедно с госпожица Бърдзай, без да се сбогува с никого. Беше превъзбудена и не бе в състояние да се владее, затова на Рансъм не му оставаше нищо друго, освен да я последва. На вратата обаче двете дами неочаквано спряха — Олив се закова разколебано на място. Огледа стаята и откри Верена, която седеше заедно с майка си сред групичка признателни слушатели, после решително вирна глава и се приближи към момичето. Рансъм съзря сгодна възможност и побърза да придружи госпожица Чансълър. Малката групичка реформатори я наблюдаваха как приближава. Лицата им изразяваха подозрение към високото й обществено положение, примесено с морални скрупули относно това доколко е уместно да го признаят. Верена Тарант усети, че е обект на тази демонстрация, и се изправи, за да посрещне дамата, която толкова целеустремено се приближаваше към нея. Рансъм обаче забеляза, или поне така му се стори, че девойката не го направи като признание за общественото положение на Олив, защото не страдаше от подобни предубеждения. Тя се усмихна лъчезарно и отмести поглед от госпожица Чансълър към него. Дали се усмихна, защото обичаше да се усмихва, да доставя удоволствие, да се радва на успеха си, или пък защото беше великолепна малка актриса и това беше част от изпълнението й? Пое ръката на Олив, протегната към нея, а околните седяха сериозно по местата си и наблюдаваха.

— Не ме познавате, но аз бих желала да ви опозная — каза Олив. — Сега мога само да ви изкажа благодарността си. Бихте ли ме посетили някой път?

— О, да. Къде живеете? — попита Верена с тон на момиче, за което всяка покана (а тя не получаваше много такива) си е просто покана.

Госпожица Чансълър каза адреса си, а госпожа Тарант пристъпи напред усмихната.

— Чувала съм за вас, госпожице Чансълър. Струва ми се, че баща ви е познавал моя баща, господин Грийнстрийт. Верена много ще се радва да ви посети, а ние с радост бихме ви посрещнали в дома си.

Докато майката говореше, Базил Рансъм искаше да каже нещо на дъщерята, която стоеше до него, но не му хрумваше нищо подходящо. Няколкото фрази, за които се сети — типични южняшки фрази, — му се струваха прекалено снизходителни и цветисти. Освен това не възнамеряваше да изразява одобрение към казаното от нея. Искаше само да й каже, че е възхитителна, а му беше трудно да отдели едното от другото. Затова само й се усмихна безмълвно и тя отвърна със същото — с усмивка, която му се стори предназначена единствено за него.

— Къде живеете? — попита Олив.

Госпожа Тарант обясни, че живеят в Кеймбридж и че конните трамваи минават точно пред дома им.

— Нали ще дойдете скоро? — настоя Олив, а Верена я увери, че много скоро ще я навестят, и с детинска добронамереност повтори номера на Чарлс Стрийт, за да покаже, че го е запомнила. Рансъм разбра, че тя би отишла да посети всеки, който я покани, и за миг съжали, че не е бостънска дама, за да бъде в положение да й отправи подобно предложение. Олив Чансълър задържа ръката й още мъничко, удостои я с прощален поглед и каза:

— Да вървим, господин Рансъм.

И го изведе от стаята. Във вестибюла срещнаха господин Пардън, който се качваше от долния етаж с кана вода и чаша. Каретата на госпожица Чансълър вече ги очакваше и след като Базил я настани вътре, тя го увери, че няма да я затрудни да го откара — хотелът му се намираше близо до Чарлс Стрийт. Никак не му се искаше да се качва при нея — пушеше му се. Осъзна хладното й поведение едва след като каретата потегли и се запита защо, по дяволите, беше побързала да го отведе. Странна беше тази негова бостънска братовчедка. Той постоя, загледан към осветените прозорци на госпожица Бърдзай и обзет от силно желание да се върне в къщата, където вече щеше да има възможност да поговори с момичето. Обаче се задоволи само със спомена за усмивката й и се извърна с облекчение, че се е измъкнал от групата безумци, както и с прозаичното усещане (вероятно в обратна последователност), че го мъчи жажда.