Хенри Джеймс
Бостънци (8)

VIII

Верена Тарант се изправи и се приближи към баща си в средата на стаята. Олив Чансълър се върна на освободеното от момичето място до госпожа Фариндър на канапето, а гостите на госпожица Бърдзай се настаниха внимателно по столовете или се облегнаха на голите стени на помещението. Верена застана пред баща си и го хвана за ръцете, без да го поглежда в очите, насочила поглед към събралата се група хора. А после, мъничко по-късно, майка й се надигна и с прелюбопитна въздишка избута напред стола, на който седеше. Госпожа Тарант получи друг стол, Верена пусна ръцете на баща си и се настани на стола, който Тарант постави пред нея. Седеше със затворени очи, а баща й положи издължените си слаби длани върху главата й. Базил Рансъм наблюдаваше случващото се с огромен интерес, защото момичето го забавляваше и интригуваше. Беше много по-колоритна от всеки друг гост, тъй като в доста бледото и безцветно общество, събрано от госпожица Бърдзай, цялото внимание на света беше концентрирано в тази привлекателна, но доста противоречива млада особа. У баща й обаче нямаше нищо противоречиво. Него Рансъм просто го ненавиждаше още от мига, в който беше отворил уста, държеше се безкрайно фамилиарно и беше точно какъвто човек би очаквал от един презрян авантюрист — неискрен, лукав, вулгарен простак, най-евтиният човешки продукт. Фактът, че е баща на деликатно и красиво момиче, а явно и умно, независимо дали имаше някаква дарба, беше досаден и смущаващ. Бялата пухкава майка с високото чело в ъгъла повече приличаше на дама, ала ако наистина беше дама, за нея беше още по-унизително, че се е свързала с такъв мошеник, помисли си Рансъм по характерния си укорителен начин, типичен за старата английска литература. Не за пръв път се натъкваше на човек като Тарант; убеден беше, че лично неведнъж е „правил на пух и прах“ хора като него в политическите дебати в разрушените от войната южни щати през тежкия период на реконструкцията. Ако госпожа Фариндър смяташе Верена Тарант за шарлатанка, не беше без известни основания, защото момичето създаваше подобно впечатление и у Базил Рансъм. Той за пръв път се натъкваше на такава смесица: тя имаше неземно красиво лице, сякаш озарено от прожектор като изложбен експонат или като актриса от театрална трупа. Театралността се отразяваше дори в преднамерената кройка на облеклото й. Ако извадеше отнякъде кастанети или дайре, аксесоарите щяха да са съвсем подходящи.

Дребната доктор Пранс с присъщия си строг здрав разум беше отбелязала, че момичето е анемично, и беше намекнала, че е измамница. Стойността на изпълнението на Верена тепърва щеше да бъде потвърдена, но тя определено беше прекалено бледа, каквито обикновено са рижите жени — сякаш цялата им кръв е отишла в косата. И все пак в бледината на тази млада жена имаше яркост. Тя беше силна и гъвкава, очите и устните й притежаваха цвят, а косата й, вдигната в сложен кок, сякаш бе озарена от ярката й личност. Имаше любознателни, лъчисти и влажни очи (усмихнатият им поглед беше като преливащ блясък на скъпоценен камък) и макар да не беше висока, сякаш се извисяваше и виреше глава. Рансъм би казал, че у момичето има нещо източно, ако хората на изток не бяха смугли. Ако тя имаше козичка, щеше да прилича на Есмералда, макар че Базил съвсем смътно си спомняше коя точно е Есмералда. Верена беше облечена със светлокафява рокля с причудлива кройка и жълта фустанела, препасана с широк пурпурен колан, пристегнат отстрани. От заоблената й шия към младата гръд се спускаше двоен наниз от кехлибари. Нека добавим, че въпреки мелодраматичния й външен вид изпълнението й, каквото и да представляваше то, не обещаваше нищо мелодраматично. Седеше притихнала (беше сгънала голямото си ветрило), а баща й продължаваше тайнствените си усилия да я приспи. Очите й останаха затворени за няколко минути и Базил чу как някаква дама близо до него, явно беше запозната с подобни явления, отбеляза, че момичето се унася. Въпреки това представлението не беше впечатляващо, макар че със сигурност красивото момиче, неподвижно като статуя, представляваше красива гледка. Доктор Тарант не поглеждаше към никого, докато галеше и умиротворяваше дъщеря си, погледът му блуждаеше по корниза на стаята и той се усмихваше към тавана, сякаш към въображаема публика.

— Тихо… тихо… — току мърмореше той. — Ще дойде, дете мое, ще дойде. Просто му позволи да го стори. Пусни духът да излезе, когато пожелае.

От време на време размахваше ръце, за да смъкне ръкавите на дългия си дъждобран, които отново се свличаха върху ръцете му. Базил Рансъм забелязваше всички тези неща, забеляза срещу себе си и изпълненото с очакване лице на братовчедка си, извърнато от мястото й на канапето към затворените очи на младата пророчица. Той все повече губеше търпение — не заради закъсняващата поява на поучителния глас (макар че вече бе минало доста време), а заради нелепите манипулации на Тарант, които му бяха толкова противни, сякаш ги усещаше върху собственото си тяло, и които според него сякаш обезчестяваха неподвижната девойка. Тези ръце го напрягаха, гневяха го и той се чудеше дали авантюристът пред него има право да постъпва така със собствената си дъщеря. Изпита облекчение, когато Верена рязко стана от стола и изтласка баща си на заден план, сякаш той вече беше изпълнил своята роля. Момичето стоеше право със спокойно изражение и незрящи очи и след малко заговори.

Говореше несвързано и почти нечуто, като насън. Рансъм не разбираше какво казва тя, звучеше му много странно, и се питаше какво ли би казала доктор Пранс.

— Тя просто подрежда мислите си, за да докладва. Ще излезе от състоянието съвсем нормално.

Тази тиха забележка на хипнотизатора чу Базил. Явно така докторът описваше медиумната връзка. Оказа се прав и след малко Верена настина се събуди, при това го стори очарователно — с чудато и ексцентрично въздействие, говореше бавно и предпазливо, сякаш слушане невидим суфльор и улавяше една по една отделни фрази, прошепнати отдалеч, зад кулисите на този свят. След това възвърна паметта си — или пък вдъхновението си — и тя изцяло се потопи в ролята си. Изпълни я невероятно семпло и изискано и десет минути по-късно Рансъм долови, че всички в публиката — госпожа Фариндър, госпожица Чансълър и дори той, жилавият кореняк от Мисисипи — бяха подвластни на обаянието й. Казвам десет минути, но всъщност младият мъж изгуби представа за времето, след това се чудеше колко време е говорила девойката и прецени, че нейната странна, пленителна, абсурдна и завладяваща импровизация би трябвало да е продължила половин час. Не беше важно какво точно бе казала — той не даваше пет пари за това и почти нищичко не беше схванал. Проумя само, че думите й бяха посветени на женската благост и доброта и на това как векове наред жените са били притискани от желязната пета на мъжете. Речта беше посветена на равнопоставеността на жените — може би дори на тяхното превъзходство (Базил не беше съвсем сигурен). Момичето говореше, че най-сетне е настъпил техният миг, че всички жени по света са сестри, че те имат дълг към самите себе си и една към друга. Това беше темата, но дори тя според Базил не разваляше атмосферата. Въздействието се дължеше не на думите й, макар че тя говореше красиви неща, а на вида и фигурата на красиво облечената девойка (която отново беше започнала да си вее с червеното си ветрило), на нейния свеж и искрен порив. Когато набра увереност, тя отвори очи — въздействието на речта й наполовина се дължеше на лъчистата мекота на погледа. Думите й бяха изпъстрени с училищни фрази, със запаметени мъдри мисли, с детински логически грешки, с полети на въображението, които наистина биха могли да допринесат за успеха й в Топека, но според Рансъм дори ако изпълнението й беше много по-лошо, въздействието щеше да е все така силно, защото убедителността на аргументите нямаше почти никакво значение. Беше просто интригуващо индивидуално изпълнение, а изпълнителката се оказа очарователна. Вероятно не се беше понравила на някои хора — Рансъм допускаше, че има и други среди в Бостън, които биха я преценили като устата, но собствените му зажаднели сетива я намираха за изключително привлекателна. Той беше крайно консервативен и съзнанието му беше закалено срещу безсмислиците, които дрънкаше тя — правата на жените, равенството между половете, истеричността на конвенциите, омаловажаването на суфражизма, перспективата американските майки да влязат в Сената. Нямаше значение, тя сама не разбираше за какво говори, баща й беше напълнил главата й с тези глупости и тя би говорила със същия успех за каквото и да било друго, защото желанието й не беше да привлича последователи на някаква нелепа кауза, а да излиза очарователната мелодия на гласа си, да говори с младежка волност, да разтърсва плитките си като русалка, която излиза от вълните, да доставя наслада на всички край себе си и самата тя да си доставя радост така. Не знам дали Рансъм беше осведомен, че това тълкуване не беше рядкост и приписваше голяма повърхностност на госпожица Тарант. Той се задоволи с убеждението, че тя е толкова невинна, колкото и прелестна, и че е надарена с невероятни гласови данни, които по лошо стечение на обстоятелствата е принудена да използва, за да изпълнява лоша музика. Ала колко красиво звучеше тя от нейната уста!

— Разбира се, аз говоря само пред жените, пред своите скъпи посестрими. Не говоря пред мъже, защото не допускам, че думите ми ще им допаднат. Те се преструват, че ни се възхищават, обаче аз бих предпочела да не ни харесваха чак толкова, а да ни вярваха повече. Не знам какво сме им причинили, че не ни допускат до нищо. Оказали сме им прекалено голямо доверие и според мен вече е настъпил моментът да ги укорим и да заявим, че нашата изолация не им е донесла бог знае какъв успех. Признавам, че като гледам какво се случва по света и докъде са ни докарали мъжете, се питам: „Е, след като жените са го допуснали, какво ли мислят по въпроса?“. Като наблюдавам страданието на хората и виждам бедите, които ги сполитат всеки час, всеки миг, си казвам, че ако това е най-доброто, на което са способни, може би е по-добре да отстъпят малко назад, за да видим на какво сме способни ние. Надали бихме влошили положението повече, нали така? Ако всичко това беше наше дело, не би било редно да се хвалим. Бедност, невежество, престъпления, болести, злоба и войни! Кръвопролития — все повече и повече, целият свят е окъпан в кръв! Избиваме се едни други с всякакви скъпи и все по-съвършени оръжия — това е най-блестящото мъжко изобретение! Струва ми се, че ние бихме могли да го спрем, да измислим нещо по-хубаво! Жестокостта — тя е толкова огромна, толкова огромна! Защо да не я замени нежност? Защо нашите женски сърца са преизпълнени с нежност, но тя вехне и се пилее, докато армиите и затворите се множат, а човешкото нещастие става все по-дълбоко? Аз съм само едно обикновено американско момиче, не съм видяла много и не знам много за живота. Обаче чувствам някои неща, дори ми се струва, че съм родена тъкмо за да ги чувствам. Звучат в ушите ми в нощния мрак, изникват пред очите ми като видения в тъмното. Виждам на какво е способно великото сестринство на жените, ако обединят усилия и надигнат глас, за да заглушат жестокия тътен на света, в който трудно можеш да чуеш воплите на слабите и страдащите или молбите за милост и за справедливост. Трябва да заглушим този тътен, трябва да го накараме да замлъкне и тогава нашият глас ще стане проповедник на новия световен мир! За това трябва да вярваме една на друга, трябва да бъдем честни, добри и великодушни. Трябва да помним, че този свят е и наш — колкото и нищожни да са правата ни в него! — и че все още не е решено окончателно какво ще управлява света — несправедливостта или любовта!

С тези думи младата жена приключи своята тирада, която не бе последвана от изтощено отпускане на стола, нито от каквито и да било признаци на напрегнато усилие. Тя само се извърна бавно към майка си, усмихна се през рамо на всички в стаята, сякаш са един-единствен човек, без изобщо да поруменее или да изпита нужда да си поеме дълбоко въздух. Наглед изпълнението й се беше удало с лекота и поведението й излъчваше известна арогантност, задето самата тя не е изтощена като всички останали. Жизнерадостен смях напираше у Рансъм, но той го овладя — такава реакция предизвика у него целомъдрената девойка, която се бе изправила пред слушатели на зряла възраст и бе говорила пред тях за „любов“, заключителната дума на нейния монолог. Ето в това се криеше най-голямото очарование, най-яркото доказателство за нейната невинност. Успехът й беше огромен и госпожа Тарант, която я притисна в прегръдките си и я целуна, несъмнено усети, че публиката не е разочарована. Хората бяха дълбоко затрогнати, започнаха да надават възклицания и да мърморят. Селах Тарант показно разговаряше със съседите си, бавно въртеше дългите си палци, отново зареял поглед нагоре към корниза, сякаш нищо в блестящото изпълнение на дъщеря му не го изненадваше, защото беше виждал още по-впечатляващи нейни представяния и защото знаеше, че това няма пряко отношение към нея. Госпожица Бърдзай огледа присъстващите с прикрито ликуване, а големите й меки бузи лъщяха от сълзи. Рансъм чу как младият господин Пардън отбеляза, че познава хора, които ако бяха присъствали, биха пожелали да ангажират госпожица Верена като основен участник в зимната си кампания. И добави приглушено:

— Това момиче би могло да им донесе сериозни пари, стига да не им избяга, разбира се!

Що се отнася до младия южняк, той запази приятното усещане за себе си, само се зачуди дали да не помоли госпожица Бърдзай да го представи на героинята на вечерта. Не веднага, разбира се, защото южняшката гордост на младия мъж беше примесена със стеснителност и скромност. Той съзнаваше, че е външен човек в тази къща, и беше готов да изчака съкровеното му желание да се сбъдне, след като останалите от хомогенната група я уверят в одобрението си, което тя, естествено, би оценила повече от всичко, което би й казал той. Случилото се внесе оживление сред присъстващите, усещаше се дори известно веселие, което се изрази в разговори на висок глас. Хората обикаляха по-свободно и в момента Верена Тарант се оказа скрита от погледа на Базил Рансъм зад сплотените редици на новите си приятели. „Никога не съм чувала никой друг да говори така!“, чу Рансъм възклицанието на една от жените, на което пък друга отвърна, че не проумява как не е хрумнало на някоя от известните жени, които познават. „Е, това несъмнено си е дарба!“, а също и „Да го наричат както си искат, но със сигурност беше приятно за слушане!“ — тези искрени похвали бяха изречени от устните на двама умислени господа. Рансъм чу хората да споделят, че ако имаше още няколко такива личности, проблемът много скоро щеше да бъде решен, но бяха единодушни, че надали щяха да са много — стилът беше уникален. Такова бе мнението на мнозинството, но тъкмо тази уникалност бе разковничето за успеха на госпожица Тарант.