Хенри Джеймс
Бостънци (7)

VII

Веднага след като лекарката си тръгна, Олив Чансълър се приближи към него с поглед, който сякаш казваше: „Не ме интересува дали си тук, или не — чувствам се прекрасно!“. Ала изреченото от устните й се оказа много по-мило — попита го дали ще й достави удоволствието да го представи на госпожа Фариндър. Рансъм се съгласи с присъщата си южняшка галантност и след мъничко тя се изправи, за да го въведе в кръга от хора, образувал се около госпожа Фариндър. Възползва се от повода елегантно да оправдае репутацията си и можем безпристрастно да кажем, че впечатли Рансъм с достойния си и аристократичен стил на общуване, непостижим дори за най-изтънчените и най-благородни дъщери на южната му родина. Олив Чансълър сякаш долавяше, че той не е запален привърженик на промените, за които тя радееше, и искаше да му покаже, че представителка на нейния пол е в състояние да прояви великодушие към един назадничав южняк. Знанието относно тайното си недоверие той долавяше изписано и по лицата на другите дами, чиито предпазливи погледи обаче (защото не им беше официално представен) издаваха, че според тях това е по-скоро жалко, отколкото срамно. Усещаше погледите на всички тези жени на средна възраст, забелязваше провисналите от тъмните бонета къдрици, наклонените напред глави, които сякаш се ослушваха в очакване. Нямаше нито едно светло или радостно лице — само онова момиче с прекрасната коса, което бе забелязал преди време и което сега се навърташе в периферията на скупчената група. Отново срещна погледа й — тя също го гледаше. Очакваше госпожа Фариндър, на която братовчедка му може би го беше представила в неблагоприятна светлина, да го предизвика на двубой и се чудеше (тъй като беше страшно стеснителен) дали ще съумее да се мобилизира достатъчно, за да се справи достойно с предизвикателството. Ако тя подхвърли като ръкавица темата за сухия режим, той щеше да се почувства длъжен да я поеме, защото всяка законодателна намеса в този проблем предизвикваше гнева му. Обичаше да си пийва понякога и твърдо вярваше, че устоите на цивилизацията ще бъдат застрашени, ако тя се окаже под властта на кресливи жени (само ви предавам неговите гневни мисли), които се опитват да попречат на мъжа да надигне чаша. Госпожа Фариндър му доказа, че не се чувства неуверена пред него — покани го да представи пред присъстващите социалната и политическа обстановка на Юг. Той помоли да го освободят от това задължение, същевременно я увери, че се чувства поласкан от молбата й, и мислено се усмихна на възможността да импровизира такава лекция. Усмихваше се дори докато отгатваше смисъла на погледа, който му хвърли госпожица Чансълър: „Е, в крайна сметка наистина не струвате много!“. Да разговаря с тези хора за Юга — само да знаеха с какво нежелание би го направил! Беше силно привързан към родния си край и се чувстваше тясно свързан с него, поради което не беше способен да се довери на група фанатични северняци и да им прочете писмата от майка си или от любимата си. Да мълчи относно Юга, да не го докосва с мръсни ръце, да го остави насаме с раните и спомените му, да не дърдори нито за проблемите, нито за надеждите му, а да изчака, както подобава на един мъж, бавното и постепенно целебно въздействие на времето — ето за това копнееше Рансъм дълбоко в сърцето си и прекрасно съзнаваше, че то не би било забавно за гостите на госпожица Бърдзай.

— Знаем съвсем малко за жените на Юг, те са напълно лишени от глас — отбеляза госпожа Фариндър. — Доколко можем да разчитаме на тях? Колко от тях биха се обединили под нашите знамена? Препоръчват ми да не изнасям беседи в южните градове.

— О, госпожо, това е много жесток съвет — за нас! — възкликна галантно Базил Рансъм.

— Миналата пролет имах превъзходна публика в Сейнт Луис — отбеляза непознат глас над главите на събралата се група. Базил се извърна като всички останали и установи, че се е обадило красивото момиче с рижата коса. Беше се поизчервила от дързостта да направи това изявление и сега стоеше и се усмихваше на слушателите си.

Госпожа Фариндър благосклонно изви вежди, макар че беше видимо изненадана.

— О, разбира се, а по каква тема говорихте, скъпа млада госпожице?

— За историята, сегашното положение и изгледите за бъдещето, което очаква нашия пол.

— Е, Сейнт Луис… не е точно Югът — отбеляза една от жените.

— Сигурен съм, че младата дама би пожънала също толкова голям успех в Чарлстън или в Ню Орлиънс — намеси се Базил Рансъм.

— Исках да сляза още по на юг — продължи момичето, — но нямаше при кого. В Сейнт Луис имам приятели.

— Не е нужно никъде да разчитате на приятели — отбеляза госпожа Фариндър с тон, който недвусмислено издаваше на какво се дължи репутацията й. — Познавам лоялността на хората от Сейнт Луис.

— Позволете да ви представя госпожица Тарант, която изгаря от желание да се запознае с вас, госпожо Фариндър.

Думите бяха на един от господата — младия мъж с побеляла коса, когото доктор Пранс описа на Рансъм като известен журналист. До този момент и той бе стоял на заден план, но сега вече предпазливо се промъкваше към тях (няколко дами му направиха път), повел дъщерята на хипнотизатора.

Тя се засмя, все още изчервена, с нежно порозовели бузи. Изглеждаше толкова млада, слабичка и непристорена, докато госпожа Фариндър й правеше място на канапето, след като Олив Чансълър стана.

— Отдавна искам да се запознаем. Много ви се възхищавам и се надявах да поговорите пред нас тази вечер. Много се радвам да ви видя, госпожо Фариндър — каза тя пред заинтригуваните погледи на хората. — Разбира се, вие не ме познавате. Аз съм обикновено момиче, което иска да ви благодари за всичко, което сте направили за нас. Защото вие говорите от наше име, от името на младите момичета, толкова… толкова… — Тя се поколеба, огледа с въодушевен поглед групата и отново срещна погледа на Базил Рансъм.

— Колкото и на по-възрастните жени — добродушно довърши мисълта й госпожа Фариндър. — Изглеждате ми много красноречива.

— Тя се изразява изключително красиво! — отбеляза младият мъж, който я беше представил. — Ако й дадете думата, ще се убедите колко нов и оригинален е стилът й — добави той.

Стоеше със скръстени ръце и наблюдаваше с усмивка постижението си — срещата на двете жени. Базил Рансъм си спомни какво му беше разказала доктор Пранс и съдейки по собствените си наблюдения относно източниците, от които нюйоркските вестници черпят информация, веднага усети, че мъжът вижда тук подходящ материал за статия.

— Скъпо дете, ако вземете думата, ще помоля всички да запазят тишина — каза госпожа Фариндър.

Момичето я изгледа с безгранична откритост и доверие.

— Ако може да чуем първо вас… просто да създадете нужната атмосфера.

— Никаква атмосфера не създавам аз, у мен няма нищо романтично! Боравя само с фактите, с неумолимите факти — отговори госпожа Фариндър. — Чували ли сте какво говорят за мен? Ако сте, ще знаете колко съм рязка.

— Дали съм чувала ли? Изпълвахте целия ми живот! Толкова се радвам да ви видя. Попитайте майка ми дали е така! — Още от първата дума, която изрече, момичето се изразяваше уверено и точно, сякаш предварително беше наизустила изказването си. Въпреки това поведението й излъчваше необикновена спонтанност, неподправено въодушевление и невинност. Гледаше госпожа Фариндър с преливащи от вълнение усмихнати очи. Дамата беше обект на огромно преклонение и прекрасно знаеше, че сърцата на всички представителки на нейния пол я подкрепят, но беше видимо озадачена от това неочаквано въплъщение на признателност и красноречие; очите й изучаваха момичето с известна сдържаност, докато някъде дълбоко в сърцевината на своята изтъкната личност тя се питаше дали госпожица Тарант е забележителна млада жена, или просто млада хитруша. Изводът й не беше обвързан с нито едно от двете предположения и тя каза само:

— Искаме младите, разбира се, че искаме младите!

— Кое е това очарователно същество? — чу Базил Рансъм тихия и сериозен глас на братовчедка си, която отправи въпроса към Матиас Пардън, младежа, довел госпожица Тарант сред тях. Не знаеше дали госпожица Чансълър го познава, или го беше заговорила дръзко, тласкана от любопитство. Рансъм беше близо до двамата и също чу отговора на господин Пардън.

— Дъщерята на доктор Тарант, хипнотизатора… госпожица Верена. Тя е оратор от висока класа.

— Какво искате да кажете? — попита Олив. — Държи ли речи публично?

— О, да, има доста сериозна кариера на Запад. Миналата пролет я слушах в Топека. Определят я като вдъхновяваща. Не знам каква е причината, но речите й наистина са невероятни, свежи и поетични. Вероятно е наследила способността от баща си. — И господин Пардън направи жест, с който да онагледи последните си думи.

Олив Чансълър не отговори, само въздъхна тихо и нетърпеливо. После насочи вниманието си към момичето, което беше поело ръката на госпожа Фариндър и я умоляваше да направи поне кратко встъпление.

— Нуждая се от отправна точка, колкото да се ориентирам — каза тя. — Само няколко от вашите възвишени мисли.

Базил пристъпи по-близо до братовчедка си и отбеляза, че Верена е много красива. Тя мигновено се извърна, измери го с поглед и каза:

— Така ли мислите? — И след секунди добави: — Сигурно ви е адски неприятно тук!

— О, не, вече стана забавно — отговори Рансъм добросърдечно, макар и леко грубовато. Твърдението му беше основателно, защото в този момент отново се появи госпожица Бърдзай, последвана от хипнотизатора лечител и съпругата му.

— А, виждам, че сте успели да я поразговорите — каза госпожица Бърдзай на госпожа Фариндър. Мисълта, че Верена има нужда някой да я „поразговори“, предизвика у Базил Рансъм глух смях, тръпка, която издаде, че за него веселбата вече е започнала, а това му навлече поредния строг поглед от страна на госпожица Чансълър. Госпожица Верена му се струваше предостатъчно разговорлива.

— Това е баща й, доктор Тарант, който има прекрасна дарба, и майка й, дъщеря на Ейбрахам Грийнстрийт — представи спътниците си госпожица Бърдзай.

Сигурна беше, че госпожа Фариндър ще се заинтригува, и не искаше да пропилее този сгоден случай, макар и обстоятелствата да не бяха благоприятни за самата нея. После госпожица Бърдзай се обърна към присъстващите, стараейки се да обхване дори пръсналите се най-надалеч, обзета от видимо облекчение, че това необичайно даровито момиче се е оказало сред тях точно когато по-прочутата личност беше проявила капризността на гения. Отчасти поради този каприз госпожа Фариндър — непостоянството й сигурно ще затрудни читателя — явно беше решила да сподели някои свои мисли, затова домакинята можеше преспокойно да изрази всеобщото мнение, че би било прекрасно да чуят представители както на старата, така и на новата школа.

— Опасявам се Верена да не ви разочарова — каза госпожа Тарант с печално примирение, подбра роклята си и приседна в крайчеца на един стол, явно най-сетне готова да изслуша който и да е оратор.

— Не съм такава, майко — отвърна Верена тихо и сериозно, отдръпна се от госпожа Фариндър и остана седнала на мястото си и замислено забола очи в пода. При цялото ни уважение към госпожа Тарант, нужно беше известно пояснение на поведението на младата дама. Госпожица Бърдзай го усети, но беше безсилна да се намеси. Затова пък с обичайната си ведрост към всеки и всичко поде объркан и любезен разказ, в който току се появяваше Ейбрахам Грийнстрийт, току се описваха с най-големи подробности чудодейните церове на доктор Тарант и се представяше успехът на госпожица Верена на Запад — но без никакво преувеличение, защото госпожица Бърдзай не си падаше по такива работи, а като признати чудеса, като присъщи на епохата на нови откровения. Беше научила подробности относно тези неща само преди десет минути от родителите на момичето, но гостоприемната й душа се нуждаеше от малко време, за да ги асимилира. Разказът й може и да не беше много ясен, но нека да послужи като извинение фактът, че човек не би могъл да опише пред другите Верена Тарант, след като самият той не е чувал за нея. Госпожа Фариндър беше осезаемо подразнена и явно след първоначалното си колебание беше решила, че семейство Тарант са неуместно идеализирани. Гледаше хладно Селах и съпругата му, все едно са шарлатани.

— Стани и ни кажи каквото имаш да казваш — нареди тя донякъде строго на Верена, която само вдигна очи към нея, вече мълчаливо, после ги спря на баща си. Въпросният господин откликна сякаш на неудържим порив — огледа компанията озъбен и каза, че тези ласкателни намеци не го смущават чак толкова, тъй като неговият успех и успехът на дъщеря му е напълно обективен — наблегна на тази дума. Току-що я бяха чули да казва „Не съм такава, майко“, а той, госпожа Тарант и момичето прекрасно знаели, че тя наистина не е.

Сякаш някаква външна сила я обладавала; той не можел да каже защо дъщеря му е избраницата повече от всеки друг. Обаче изглежда наистина била избраница. Силата се разбудила веднъж, когато той положил длан върху главата й, за да я успокои. На Запад силата се проявявала в силно красноречие. Верена наистина говорела умело пред културна и възвишена публика. Освен това следяла със симпатия движенията за освобождаване на своя пол от всякакъв вид зависимост — това бил основният й интерес още като малка (спомена, че деветгодишна тя кръстила любимата си кукла Елайза П. Моузли в памет на великата й предшественица, която всички боготворели), а сега тя била проводник на това вдъхновение, така да се каже. Гласът, който говорел през нейната уста, изглежда искал да приеме точно този вид. Вероятно не бил способен да се въплъти в друго. Нека гласът се излива както пожелае — изобщо не подлежал на контрол от нейна страна. И сами можели да преценят уникалността на случващото се. Тъкмо затова той държал да представи собственото си дете пред събраните дами и господа — защото не си приписвали никакви заслуги, всичко се случвало по волята на външна сила. Ако Верена се чувствала вдъхновена тази вечер, несъмнено щяла да успее да заинтригува всички. Молел ги само за кратко мълчание, за да може тя да чуе гласа.

Няколко дами заявиха, че с радост ще я чуят — надявали се, че госпожица Тарант е в добра форма. Други обаче се противопоставиха и напомниха, че не става дума за нея — тя нямала нищо общо, — така че нямало значение в каква форма е. А един господин додаде, че според него мнозина от присъстващите са разговаряли с Елайза П. Моузли.

Междувременно Верена все повече се затваряше в себе си, но оставаше напълно невъзмутима към публичното обсъждане на мистичните й способности. Отново се извърна мило към госпожа Фариндър и я попита дали не би желала да започне — само колкото да й вдъхне смелост. Госпожа Фариндър вече беше обзета от мрачна потиснатост и изгледа очарователната си молителка начумерена като Юнона. Изобщо не одобряваше кратката реч на доктор Тарант и все по-малко й се искаше да я свързват с този продавач на чудеса. Ейбрахам Грийнстрийт беше чудесен човек, но вече бе в гроба, а Елайза П. Моузли в крайна сметка беше доста безлична.

Базил Рансъм се запита защо госпожица Тарант приема надменното поведение на възрастната дама толкова примирено — от безочливост или от наивност. В този момент чу Олив Чансълър да възкликва току до лакътя му с развълнувано разтреперан глас:

— Моля, започвайте, моля, започвайте! Нуждаем се от глас, от човешки глас.

— Ще говоря след вас и ако се окажете шарлатанка, ще ви разоблича! — предупреди госпожа Фариндър по-скоро величествено, отколкото закачливо.

— Мисля, че всички сме солидарни, както се изрази доктор Тарант, и ще запазим мълчание — обади се госпожица Бърдзай.