Хенри Джеймс
Бостънци (6)

VI

О, благодаря ви — рече госпожица Бърдзай, — не ми се иска да я изгубя. Подарък ми е от Мирандола!

Беше го приютила като беглец навремето, когато неколцина нейни приятели, запознати с ограничените му средства, се бяха учудили откъде се е сдобил с тази джунджурия. След като поздрави доктор Тарант и съпругата му, вниманието на госпожица Бърдзай отново се отклони, когато тя спря да представи високия и тъмнокос спътник на госпожица Чансълър на доктор Пранс. Беше забелязала мрачната му фигура, облегната на стената до вратата — стоеше сам, откъснат от идеалите, които според госпожица Бърдзай споделяха присъстващите и които всъщност привличаха чужденците в Бостън. Не й хрумна да се запита защо госпожица Чансълър не разговаря с него, откакто го е довела. Подобни разсъждения бяха непосилни за госпожица Бърдзай. Всъщност Олив открито пренебрегваше своя роднина, докато госпожа Фариндър не я настрои на по-възвишена вълна с думите си. Наблюдаваше го от другия край на стаята и съзнаваше, че той сигурно е отегчен, но реши да не обръща внимание на този факт. В крайна сметка нали го беше помолила да не идва! И той правеше същото като останалите — просто чакаше. Щеше да го запознае с госпожа Фариндър, преди да си тръгнат. Може би преди това щеше да я подготви, защото не всеки би се съгласил на познанство с южняк от противниковия лагер. Младата дама вече съзнаваше, че когато бе потърсила далечния си роднина, всъщност се бе нагърбила с нещо много по-сложно, отколкото бе подозирала. Още не се беше отърсила от неочакваното смущение, което бе породил у нея в каретата, макар че не го усещаше толкова силно сега, в присъствието на други хора и особено в близост до госпожа Фариндър, от която струеше сила. Така или иначе, ако той се отегчаваше, би могъл да поговори с някого — беше заобиколен от прекрасни хора, макар и запалени реформатори. Ако иска, можеше да заговори красивото рижо момиче, което току-що пристигна. Нали южняците уж били големи кавалери!

Госпожица Бърдзай изобщо не обръщаше внимание на такива неща и не предложи да го запознае с Верена Тарант, чиито родители вече представяха момичето на група приятели в другия край на стаята. Госпожица Бърдзай си спомни, че госпожица Верена бе отсъствала дълго, почти година. Беше гостувала на свои приятели на Запад и поради това, естествено, не беше позната в бостънските среди.

Доктор Пранс следеше госпожица Бърдзай с малките си, бдителни и неподвижни зеници и добрата дама се зачуди дали съседката й не се сърди, задето я е поканила да се качи. Знаеше, че колкото по-надарен е човек, толкова е по-своенравен, а в случая с доктор Пранс нещата стояха именно така. Канеше се да я увери, че ако иска, би могла да се върне долу, но дори човек без светски маниери като госпожица Бърдзай не би си позволил да се избави от гост по такъв начин. Опита се да отвлече младия южняк, съобщи му, че вероятно скоро ще си имат развлечение — госпожа Фариндър беше истински интригуваща, когато поиска! А после се зачуди дали да не представи Базил на доктор Пранс — все едно той е бил поводът да я повика. Щеше да й се отрази добре от време на време да се откъсва от работата си. Правеше медицинските си проучвания до късно нощем, а госпожица Бърдзай, която страдаше от безсъние (Мери Пранс всъщност беше предложила да опита да я излекува), я беше чувала през отворените за свеж полъх прозорци как в тишината на малките часове остри инструментите си. Госпожица Бърдзай подозираше, че лекарката прави дисекции в малката лаборатория, която беше устроила в задната си стая, макар че, ако не беше лекарка, би могла да превърне стаичката в своя спалня. Пък и кой знае, току-виж я използваше и за двете! Домакинята представи младите си приятели едни на друг, може би леко неумело, и отиде да подкани госпожа Фариндър.

Базил Рансъм вече беше забелязал доктор Пранс. Изобщо не скучаеше, а наблюдаваше всички в стаята и правеше различни изобретателни догадки. Дребничката лекарка му се струваше идеален женски представител на янките — личност, която в консервативните представи на децата от памучните щати беше продукт на образователната система на Нова Англия, пуританското възпитание, нездравословния климат и липсата на галантност. Суха и строга, без нито една женствена извивка и лишена от изящество, тя, изглежда, не очакваше милост от съдбата и сама не бе склонна да я проявява. Обаче Рансъм забеляза, че лекарката не е никак ентусиазирана, а след общуването с ентусиазираната му братовчедка това бе огромно облекчение за него. Лекарката изглеждаше като момче, и то дори не като добро момче. Ако беше, сигурно щеше да бяга от училище и да измисля свои експерименти по механика или природознание. Да, ако беше момче, щеше поне мъничко да прилича на момиче, защото сега у нея нямаше нищо момичешко. Освен с интелигентните си очи не се отличаваше с други външни достойнства. Рансъм я попита дали познава лъвицата и в отговор на въпросителния й поглед поясни, че има предвид прочутата госпожа Фариндър.

— Не мога да твърдя, че я познавам, но съм слушала нейна реч и съм платила своя половин долар — додаде лекарката малко мрачно.

— Е, успя ли да ви убеди? — попита Рансъм.

— В какво да ме убеди, господине?

— Че жените превъзхождат мъжете.

— О, моля ви! — възкликна доктор Пранс и въздъхна нетърпеливо. — Мисля, че знам за жените повече от нея.

— И се надявам, че сте на друго мнение — отбеляза през смях Рансъм.

— За мен жените и мъжете са еднакви — каза доктор Пранс. — Не виждам никаква разлика. И двата пола трябва да се стремят да се усъвършенстват, защото са далеч от идеала.

На въпроса на Рансъм какъв е идеалът, тя отвърна:

— Ами трябва да живеят по-добре, ето какво трябва да направят.

И после заяви, че според нея всички говорят твърде много. Рансъм толкова отдавна изповядваше същото разбиране, че изпита топлота към доктор Пранс и изрази почитта си към нейната мъдрост по южняшки — с цветисти комплименти, които я накараха да извърне към него проницателните си и подозрителни очи. Базил опита да се овладее — явно смяташе и него за един от хората, които говорят твърде много, а тя не си падаше по празните приказки. Така или иначе, той напомни, че са дошли за лекцията на госпожа Фариндър, и се чуди защо тя още не започва.

— Да — сухо се съгласи доктор Пранс, — сигурно за това ме покани госпожица Бърдзай. Явно смята, че не бих пропуснала лекцията.

— Докато аз предполагам, че не бихте реагирали с безутешна печал, ако пропуснете — предположи Рансъм.

— Имам си работа и не желая никой да ме учи какво може да прави една жена! — отсече доктор Пранс. — Все пак тя би могла да хвърли светлина на някои неща, стига да поиска. Освен това съм запозната със системата й и знам всичко, което е способна да каже.

— И какво е то? Понеже тя продължава да мълчи…

— Ами просто жените искат да живеят по-добре. До това се свежда всичко. Знам го, няма нужда тя да ми го казва.

— Не симпатизирате ли на този стремеж?

— Мисля, че не съм особено сантиментална — отговори доктор Пранс. — Всеобщата симпатия е предостатъчна, дори без мен. Намирам за естествено жените да искат да живеят по-добре. Мъжете също, струва ми се. Обаче не знам дали съм склонна да правя жертви. Просто не съм сигурна дали лично аз трябва да правя жертви в името на този призив. Не намирам, че моментът е подходящ за повратни промени.

Тази дребничка жена, жилава и делова, която явно не си падаше особено по великите дела, все по-силно интригуваше Базил Рансъм, а той, както основателно може да се опасяваме, беше голям скептик. Попита я дали познава братовчедка му госпожица Чансълър, която й посочи до госпожа Фариндър, защото тя противно на тях вярвала в по-добрите времена (смятала, че те предстоят). Преливала от симпатия и той изобщо не се съмнявал в готовността й за саможертва.

Доктор Пранс погледна към Олив в другия край на стаята и отговори, че не я познава, но вероятно познава други като нея — посещавала ги, когато се разболеят.

— Изглежда си е издействала индивидуална лекция — отбеляза Рансъм, на което доктор Пранс отвърна:

— Но предполагам, че ще се наложи да си плати!

Навярно лекарката съжаляваше за онзи половин долар, който се бе наложило да плати, и се отнасяше със смътно раздразнение към поведението на представителките на своя пол. Рансъм намираше отношението й за напълно основателно, но прецени, че е по-удачно да не обсъждат женската кауза, а вместо това той да опита да изкопчи от събеседницата си сведения за присъстващите мъже. Без успех се опита да я подтикне сама да подхване темата, но си личеше, че тя се интересува единствено от изследванията си, прекъснати тази вечер, и че е напълно неспособна да му зададе личен въпрос. Лекарката познаваше неколцина господа — и друг път ги беше виждала у госпожица Бърдзай. Разбира се, познаваше преди всичко дамите. Още не беше настъпило времето, когато мъж ще повика лекарка, и тя се надяваше никога да не настъпи, макар че според мнозина точно към това се стремяха жените, упражняващи тази професия. Доктор Пранс познаваше господин Пардън — младия мъж с бакенбардите и с бялата коса; бил някакъв редактор, но и пишел „от свое име“ — може би Базил бил чел някои негови произведения. Нямал още трийсет въпреки бялата си коса. Бил известен в журналистическите среди. Смятала го за много умен, но не била чела нищо негово. Не четяла много — поне не за развлечение; само „Транскрипт“. Доколкото знаела, господин Пардън понякога публикува в „Транскрипт“, така че явно бил много умен мъж. Другият й познат — макар и не личен (което сигурно би озадачило Базил) — беше високият и блед господин с черни мустаци и монокъл. Срещали се в обществото, но всъщност не били лични познати, защото тя не желаела това. Ако приближи да я заговори — а той, изглежда, се канел да направи точно това, — щяла просто да му отговаря „Да, господине“ или „Не, господине“, и то много студено. Дори да му се стори твърде суха; пък и малко сухота нямало да му навреди. Какви били възраженията й? Не споменала ли, че той чудодейно лекува с хипноза. Нито вярвала в неговата система, нито не вярвала, било й все едно; знаела само, че са я викали да преглежда лекувани от него жени и била установила, че той е станал причина болните да пропилеят много ценно време. Разговарял с тях, но изглежда, нямал представа от нещата, за които говори. Допускала, че е донякъде невеж в областта на физиологията, и според нея не бивало да поема отговорност да лекува хора. Не искала да проявява тесногръдие, но смятала, че човек трябва да знае някои неща. Сигурно Базил щял да я вземе за прекалено емоционална, но понеже попитал… Можела само да го увери, че не би желала този човек да докосва собствените й близки. Вършел всичко с ръцете или с езика си.

Базил долови раздразнението на доктор Пранс и допусна, че подобна откровеност й е неприсъща като член на общество, в което случайното споделяне на рязко мнение по правило предизвиква всеобщо мълчание. Ала поблагодари на бога за раздразнението й, защото то му отвори очите за много неща. И за да извлече допълнителна полза, я попита коя е младата дама с рижата коса — красавицата, която той беше забелязал едва през последните десет минути. Оказа се госпожица Тарант, дъщерята на въпросния лечител; не споменала ли името му? Селах Тарант, ако Рансъм реши да го потърси. Доктор Пранс не познавала момичето, знаела само, че е единственото дете на хипнотизатора и че хората споменавали някаква нейна дарба — не помнела точно каква. Е, след като е негова дъщеря, би трябвало да има дарба, например дарбата да води разговор. Или пък способността да възкръсва? Може би щеше да им демонстрира таланта си, тъй като очевидно нищо друго не се случваше. Да, момичето имаше красива външност, но също и признаци на анемия, затова доктор Пранс не би се учудила, ако то яде твърде много сладко. Базил смяташе, че младата жена има привлекателна външност, и отбеляза, несъмнено с донякъде „местен“ предразсъдък, че това е първата красавица, която вижда в Бостън. Тя разговаряше с няколко жени в другия край на стаята и неспирно си вееше с голямо червено ветрило. Беше неспокойна, постоянно мърдаше, не я свърташе на едно място, докато говори, и имаше излъчването на човек, който каквото и да прави, все ще му се иска да прави нещо различно. Когато хората твърде дълго се взираха в нея, тя им отвръщаше със същото, затова очарователните й очи няколко пъти бяха срещали тези на Базил Рансъм. Най-често обаче се насочваха към госпожа Фариндър и се спираха върху ведрото и солидно присъствие на прочутата ораторка. Момичето очевидно се възхищаваше на забележителната жена и за нея беше чест да бъде край нея. Очевидно се наслаждаваше на компанията, в която се беше озовала — факт, който би намерил обяснение във вече споменатото й скорошно заточение на Запад, поради което вероятно момичето възприемаше сегашното събиране като завръщане към интелектуалния живот. Рансъм тайничко желаеше — след като съдбата му беше отредила братовчедка в Бостън — роднината му да прилича повече на това момиче.

По това време сред събралите се вече настъпи известно раздвижване. Няколко дами, подразнени от безпричинното забавяне, напуснаха местата си и се приближиха да помолят лично госпожа Фариндър, обградена от свои привърженици. Госпожица Бърдзай вече се отчайваше. Тактично я подкани, защото усещаше известна враждебност от страна на публиката. Всъщност нямаше никаква враждебност, само твърде много симпатия.

— Не ми е нужна симпатия — каза госпожа Фариндър със спокойна усмивка на Олив Чансълър, — повече се въодушевявам, когато се натъкна на предразсъдъци, фанатизъм, несправедливост или консерватизъм, възправени пред мен като войска. Тогава се чувствам, както сигурно се е чувствал Наполеон Бонапарт в навечерието на някоя от огромните си победи. Нуждая се от враждебни сили, за да се сражавам с тях.

Олив се замисли за Базил Рансъм и се запита дали той може да бъде окачествен като враждебна сила. Спомена го пред госпожа Фариндър, която изрази сериозна надежда, че ако той не възприема принципите, скъпи на всички тях, не е зле да опитат да го убедят да вземе думата и да защити позицията си.

— С радост ще му отговоря — каза госпожа Фариндър много благо. — Във всеки случай би било чудесно да обменим мнения.

Дълбока тревога обзе Олив при мисълта за публичен диспут между тези две енергични личности (имаше усещането, че Рансъм е точно такъв) не защото се съмняваше в щастливия изход, а защото самата тя щеше да се озове в затруднено положение, тъй като беше довела тук този нападателен млад мъж. Олив се ужасяваше от затрудените положения.

Госпожица Бърдзай нямаше да се засегне, нищо че беше поканила четирийсет души да слушат речта на госпожа Фариндър, а тя не говореше. Обаче съществуваше толкова благородна причина! Имаше нещо храбро и героично в претекста, който си бе намерила, и това беше толкова типично за нея, толкова волно, че госпожица Бърдзай не се засегна, а се отдалечи, обхождайки с поглед другите си гости бегло, сякаш не ги различава един от друг, за да изтъкне в сгоден момент причината за тяхното разочарование, уверена, че и те като нея ще я приемат като много основателна.

— Дали да не се престорим, че сме на обратната позиция само колкото да я подтикнем да започне? — посъветва се тя с господин Тарант, който седеше до съпругата си доброволно, но съвсем не високомерно откъснат от останалата част на компанията.

— Ами не знам, струва ми се, че всички тук сме солидарни — отвърна господинът и се озърна наоколо с ленива и широка усмивка, от която устата му се разтегли неимоверно, от двете й страни се вдълбаха бръчки като прилепови криле и едрите му, равни и хищни зъби лъснаха.

— Селах — поде жена му и положи длан върху ръкава на шлифера му, — дали госпожица Бърдзай ще прояви интерес да чуе Верена?

— Ако пее, много жалко, че нямам пиано — побърза да отговори госпожица Бърдзай. И си спомни усещането си, че момичето безспорно притежава талант.

— Не й трябва пиано, нищо не й трябва — отбеляза Селах, без да обърне внимание на съпругата си. Житейската му философия беше да не дължи никому нищо, никога да не се изненадва или да бъде неподготвен.

— Не съм сигурна, че интересът към пеенето е голям — отбеляза госпожица Бърдзай донякъде вяло, обмисляйки евентуален заместител на проваленото си мероприятие.

— Ще видите, че не е точно пеене — оповести госпожа Тарант.

— Какво е тогава?

Господин Тарант изглади бръчките и показа дори кътниците си.

— Вдъхновяващо е.

Госпожица Бърдзай се позасмя, но без капка скептицизъм:

— Е, щом гарантирате…

— Мисля, че ще бъде приемливо — отбеляза госпожа Тарант, вдигна ръката си в къса ръкавица и придърпа госпожица Бърдзай до себе си, докато двамата със съпруга й се редуваха да обясняват какво ще направи дъщеря им.

А междувременно Базил Рансъм призна на доктор Пранс, че е доста разочарован. Беше очаквал повече от вечерта, искаше да научи някои нови истини. Госпожа Фариндър, така да се каже, не излязла от укритието си, а той се надявал не само да се запознае с тези изтъкнати личности, но и да ги послуша.

— Е, аз не съм разочарована — отвърна жилавата нисичка лекарка. — Ако беше започнало някакво обсъждане, сигурно щеше да се наложи да остана.

— Нали не възнамерявате да се оттеглите?

— Трябва да продължа изследванията си. Не искам господата от лекарското съсловие да ме изпреварят.

— О, никой никога няма да ви изпревари, сигурен съм. Погледнете, тази красива млада дама отива да поговори с госпожа Фариндър. Сигурно ще я помоли да изнесе реч… и госпожа Фариндър няма да устои.

— В такъв случай ще се измъкна незабелязано, преди да е започнала. Лека нощ, господине — каза доктор Пранс, която вече изглеждаше на Рансъм по-податлива на опитомяване като горско животинче, рис или плашлива кошута, научена да мирува, докато я галиш, и дори да дава лапа. Служеше на здравеопазването и самата тя беше здрава. Ако и братовчедка му беше такава, Базил щеше да бъде много по-доволен.

— Лека нощ, докторе — отговори той. — В крайна сметка не ми казахте мнението си за способностите на жените.

— Какви способности? — попита доктор Пранс. — Способни са да губят времето на хората. Знам само, че не желая никой да ми обяснява на какво е способна една жена!

Тя тихо се отдалечи от него, сякаш обикаляше на визитация в болницата, и той я проследи с очи как стига до вратата, останала отворена след позакъснелите гости. Лекарката поспря на прага, огледа всички присъстващи бдително, като страж, и бързо излезе. Рансъм усещаше раздразнението й към главната тема, отегчението, с което приемаше постоянното напомняне, че е безправна жена — подробност, която тя обикновено забравяше, защото имаше толкова права, за колкото й стигаше време. Беше пределно ясно, че каквото и да се случи с движението като цяло, малката лична революция на доктор Пранс се е увенчала с успех.