Хенри Джеймс
Бостънци (38)

XXXVIII

Както вече видяхме, Олив мислеше, че знае най-лошото, ала никой не може да знае кое е най-лошото — този път Верена реши да не й се доверява по този въпрос, за разлика от обстойните разговори, които водеше с нея по всички останали. Промяната у обекта на неотклонното обожание на Базил Рансъм беше настъпила след случилото се в Ню Йорк и се изразяваше точно в това — казаните от него думи там, че истинското й призвание е съвсем различно от кухия и фалшив идеал, с който са я обременили близките й и връзката й с Олив Чансълър — тези думи, най-въздействащите и проникновените, които беше изричал, бяха попаднали право в душата й и бяха пуснали корен. Най-сетне им беше повярвала и тогава настъпи промяната, преобразяването. Бяха запалили светлина, в която тя се видя с нови очи, и колкото и да е странно, се хареса повече, отколкото преди това на изкуствената светлина на лампите в аудиториите. Още не можеше да го признае пред Олив, защото то засягаше всичко до корен, но я изпълваше страшно и приятно усещане и Верена благоговееше пред всичко, което предвещаваше то. Тя трябваше да изгори всичко, което обожава, и трябваше да обожава всичко, което беше изгорила. Най-невероятно беше, че макар да намираше положението за изключително сериозно, не се страхуваше от предателството, което обмисляше — да, определено, вече трябваше да си го признае. Просто истината беше преминала на другата страна и сияйното й лице бе започнало да я гледа от изразителните очи на Базил Рансъм. Тя обичаше, беше влюбена — чувстваше го с всяка фибра на своето същество. Явно по природа не беше устроена да изпитва това чувство в нищожна степен (както изискваше кръстоносният поход, на който беше поела, а също и обетът за отрешение, който беше дала на Олив), а го оставяше да бушува, да се насища максимално. Всъщност винаги я беше движила страстта, само че сега обектът й беше друг. Преди беше убедена, че духът й гори с двоен пламък: едната половина беше отдадена на приятелството й с най-невероятния човек на света, а другата преживяваше страданията на всички жени. Верена се взираше ужасено в безцветния прах, в който само за три месеца след Ню Йорк се бе срутило това убеждение, и смяташе, че само магия може да предизвика подобен катаклизъм. Нямаше представа защо съдбата беше определила Базил Рансъм да направи тази магия. Клетата Верена, която до съвсем скоро се ласкаеше от мисълта, че има вълшебна пръчица в джоба!

Когато вечер към пет часа — когато обикновено отиваше на среща с него — го видеше да я чака недалеч, на завоя на пътя, който след като лъкатушеше около километър-два, се губеше в онова изолирано и врязано място, където в горещите часове жужаха пчели и прелитаха унесено й объркано, тя усещаше, че високата му бдителна фигура пред ниския хоризонт отзад е символ на важността, на огромното значение, което той имаше за нея — на факта, че сега в нейните очи той е най-непоклатимото, категорично и несравнимо нещо на света. Ако той не беше там, където го очакваше тя, щеше да се наложи Верена да поспре и от слабост да се облегне на нещо, защото цялото й същество щеше да запулсира по-болезнено, отколкото пулсираше сега, макар че и когато го завареше там, пак я обземаше безпокойство. Кой е той, какъв е, питаше се тя. Какво й предлагаше освен възможност (и то без компенсация чрез слава и богатство) за крещяща измяна на всяка надежда, която е вдъхнала, всяко обещание, което е дала? Рансъм не оставяше място за никакви илюзии относно позицията й като негова съпруга, не я залъгваше с розови обещания за лесен живот, а й даде ясно да разбере, че ще бъде бедна и откъсната от обществото, партньорка в неговата борба, в неговия суров и упорит стоицизъм. Когато говореше за тези неща и свеждаше поглед към нея, тя не сдържаше сълзите си. Усещаше, че за да бъде щастлива, трябва да се хвърли в живота му (колкото и пуст и безплоден да беше сега), но също така намираше тези пречки за ужасни, за жестоки. Не биваше да се смята, че революционната промяна, която се случваше в нея, не бе съпроводена със страдание. Тя страдаше по-малко от Олив, защото беше различна от приятелката си, но докато колелото на опита се въртеше, то сякаш я мелеше на съвсем малки частици. Със своя почтен и ведър нрав, с почтителната си отзивчивост, с изисканата си сърдечност, с желанието винаги да радва другите дори когато доскоро непозната за нея сила я тласка да зарадва себе си, клетата Верена прекарваше онези дни в огромно морално напрежение, което не афишираше само защото нямаше никакво право да изглежда отчаяна. Дълбоко в себе си таеше огромна жал към Олив и се питаше колко далеч трябва да стигне по пътя на саможертвата. Не можеше да й причини по-голяма злина, беше я измамила във всичко. Само три месеца по-рано беше положила клетва, беше дала дума, наглед предано и въодушевено. Понякога на Верена й се струваше, че не бива да продължава всичко това, а да се задоволи с извода, че обича толкова силно, колкото е способна да обича една жена, и че това няма да се промени. Усещаше хватката на Олив твърде стегната, твърде ужасна. Казваше си, че никога няма да посмее, че е по-добре да се откаже по-рано, отколкото по-късно, че сцената накрая ще бъде нещо, с което няма да може да се справи, че няма право да разрушава цялото бъдеще на това клето същество. Представяше си онези нещастни години, знаеше, че Олив никога няма да преодолее разочарованието. То щеше да я засегне на най-болното място и тя щеше да бъде неизлечимо самотна и завинаги унизена. Странно беше това тяхно приятелство — нещо в него го правеше може би най-съвършеното приятелство между две жени. Разбира се, беше по-скоро от страна на Олив, отколкото от нейна, Верена го знаеше открай време, но и това нямаше значение. Каква полза да си казва, че Олив е започнала всичко и че отначало тя е откликнала просто от учтивост, от силна симпатия. Беше се отдала напълно и трябваше да бъде по-разумна, ако не възнамеряваше да продължава така. В края на трите седмици тя реши да сложи край на проучването си, но единственият резултат беше огромният й интерес към възгледите на Базил Рансъм и изгледите за несекващи неприятности. Уверяваше я, че му се иска тя да го опознае и ето че вече го познаваше доста добре. Познаваше го и го обожаваше, но това нищо не променяше. Да се откаже от него или да се откаже от Олив — ето това чутовно дело предстоеше на Верена.

Базил Рансъм още от онзи ден в Ню Йорк имаше предимството, че е дръпнал струна, която още трептеше, затова не е трудно да си представим, че той не пропускаше да се възползва от него. Беше запалил нова светлина в съзнанието на Верена и беше направил мисълта да се отдаде на един мъж по-приемлива за нея, отколкото да се отдаде на каузата си. Освен това намери начин да задълбочи това убеждение у нея, да стъпче в прахта знамето, което тя развяваше преди. Той се намираше в много необичайно положение — осъществяваше обсадата си с вързани ръце. Тъй като беше длъжен да смести всичко в един час дневно, Рансъм реши, че трябва да се ограничи до основното. А то беше да й покаже колко много я обича и после да я притиска, неизменно да я притиска. Странно беше да се навърта покрай къщата на госпожица Чансълър, без да може да влезе, и съжаляваше, че не може да види отново госпожица Бърдзай, пък и често нямаше какво да прави сутрин и вечер. За щастие, си носеше много книги (стари томчета, купени от будките в Ню Йорк) и реши, че щом не може да се възползва от нещо повече, ще се задоволи с нещо по-малко. Понякога сутрин се срещаше с доктор Пранс и двамата доста плаваха заедно. Тя беше запалена по лодките и по риболова, затова двамата излизаха заедно в залива, пускаха въдиците си и наговаряха чудовищно количество ереси. Тя се срещаше с него, както и Верена, „сред природата“, само че по различен начин. Рансъм страшно се забавляваше с отношението й и не виждаше какво на света би могло да я накара да трепне. Тя никога не се сепваше и не показваше изненада, държеше се така, сякаш приема всичко странно за нормално, не издаваше, че е запозната със странното положение на Рансъм, с нито една дума не показваше, че е забелязала яростта на госпожица Чансълър и че Верена излиза всеки ден на среща. От поведението й човек би заключил, че е съвсем естествено Рансъм да седи на оградата на километър от къщата, както и в някой от люлеещите се столове на задната веранда на госпожица Чансълър. Единственото, което младият мъж не харесваше у доктор Пранс, беше впечатлението, което тя създаваше у него (и той не разбираше как се прокрадва от пролуките на нейната сдържаност), че смята Верена за незначителна. Тя гледаше иронично на почти всяко ухажване. Не след дълго му се изясни, че докторката не вижда нищо чудно в празноглавието на жените, след като въпреки всичките им недостатъци са способни да накарат мъжете да седят по оградите и да ги чакат. Доктор Пранс го увери, че госпожица Бърдзай не забелязва нищо, че от няколко дни е изпаднала в нещо като вцепенение и изобщо не знаела дали господин Рансъм е някъде наблизо. Сигурно мислела, че се е отбил само за ден и после е заминал, най-вероятно за да се зареди със сили от госпожица Тарант. Понякога, когато погледнеше към него в лодката, потънала в дружелюбно мълчание, докато чакаше рибата да клъвне (ликуваше, когато това стане), тя добиваше дяволски проницателно изражение. Когато Рансъм не се пържеше до нея (нямаше нищо против масачузетското слънце), той се скиташе по пасторалния полегат склон над брега. Винаги носеше книга в джоба си, излягаше се под шумолящите дървета, чакаше и обмисляше какво да каже на Верена при следващата им среща. В края на втората седмица беше успял (така поне вярваше той) да постигне много повече, отколкото се беше надявал, защото сега момичето като че ли гледаше много по-лековато на така наречената своя „дарба“. Всъщност той се изуми на лекотата (както самата тя подметна веднъж), с която Верена отхвърли дарбата си и се отказа от мисълта, че е нещо полезно и безценно. Той точно това искаше от нея, но фактът, че саможертвата й струваше толкова малко, доказваше правотата му и ясно показваше, че за да бъде щастлива, не се налага Верена да посвети половината от живота си, дърдорейки (независимо колко хубаво) пред публика. Въпреки това Рансъм си мислеше, че като компенсация на саможертвата й трябва да се държи изключително мило с нея през следващите години. През първата седмица от посещението му в Мармиън тя му зададе въпрос, който засягаше точно тази тема:

— Е, ако е само заблуда, защо ми е дадено всичко това, защо съм обременена с толкова ненужна дарба? Пет пари не давам за нея и ви го признавам съвсем открито, но бих искала да знам какво ще стане с тази част от мен, ако се затворя в личния си живот и се посветя, както казвате, на старанието да очаровам само вас. Ще заприличам на певица с красив глас (сам ми казахте, че имам красив глас), която е дала обет да не изпее дори една нота. А нима това не е огромна загуба, нарушение на природните закони? Нима дарбите не са ни дадени, за да ги използваме, имаме ли право да ги потискаме и да лишаваме човешките си събратя от удоволствието, което могат да им донесат? В споразумението, което предлагате (така Верена говореше за брака им), не виждам какво сте предвидили за бедната, вярна и уволнена прислужница. Ще бъда очарователна с вас, но хората ме уверяват, че кача ли се на сцената, очаровам целия свят. Няма нищо лошо да говоря за това, сам ми го казахте. Може би смятате да поставите подиум в предния салон, откъдето да ви произнасям реч всяка вечер и да ви настанявам в леглото след работа. Казвам „предния салон“, сякаш е сигурно, че ще имаме два! Надали средствата ни ще го позволят — пък и трябва да има къде да вечеряме, ако в хола ни ще има подиум!

— Скъпа млада госпожице, лесно мога да разреша този проблем: масата в трапезарията ще бъде подиумът, а вие ще се качвате отгоре.

Това гласеше закачливият отговор на Базил Рансъм на напълно естествения апел на събеседницата му и читателят вероятно ще отбележи, че ако това я бе заставило да прекрати проучването си, значи, твърде лесно се отказваше. Все пак той продължи и в думите му се долавяше повече разум и по-голямо уважение към една сериозна загадка:

— Да очаровате мен, да очаровате света? Какво ще стане с вашето очарование — това ли ви интересува? Ще бъде около пет хиляди пъти по-силно от сега, ето какво ще стане. Ще намерим предостатъчно приложения за дарбата ви, тя ще украсява целия ни живот. Повярвайте ми, госпожице Тарант, тези неща сами се подреждат. Няма да пеете в Мюзик Хол, но ще пеете на мен. Ще пеете на всеки, който ви познава и се окаже близо до вас. Дарбата ви е неунищожима — не говорете така, сякаш искам да я залича или мога да отнема дори частица от нейната божественост. Просто искам да й задам друга посока, но не желая да прекратя дейността ви. Вашата дарба е умението да се изразявате, а аз не мога да ви отнема тази изразителност. Тя няма да блика в определено време в определен ден, но ще напоява, ще наторява, ще украсява блестящо ежедневната ви реч. Помислете си колко прелестно ще бъде, когато влиянието ви стане в буквалния смисъл социално. Вашата дарба, както я наричате, ще ви превърне в най-обаятелната жена в Америка.

Наистина имаме основание да се опасяваме, че Верена се задоволяваше с малко. Не че успяваше да убеди, но тя откриваше в неговата гледна точка прекрасни, пренебрегнати и почти неподозирани истини. Освен това скоро разбра, че не може да му каже нищо (въпреки многото, което си мислеше) за последиците от предателството си към Олив. Верена се въздържаше да обсъжда тази тема, след като видя колко го ядосват тези разговори и с каква оскърбителна жестокост отхвърля той този предлог. Настояваше да разбере откога е по-приятно да прекарваш времето си с мрачна стара мома, отколкото с почтен млад мъж, а когато Верена се позоваваше на свещеното приятелство, той питаше по силата на какво недоразумение е лишен от сходна привилегия. В миг на откровение (Верена мислеше, че е много предпазлива, но явно беше снижила гарда) му каза, че според Олив неговите посещения в Мармиън хвърлят любопитна светлина върху галантността и смяташе, че зад решителното му ухажване на Верена всъщност се крие желанието му да преследва нея. Верена тутакси съжали, че е наляла вода в мелницата му, но разбра, че не е нанесла никаква вреда, защото Базил Рансъм прие добронамерено размислите на госпожица Чансълър относно неговата деликатност и ги превърна в повод хубавичко да се посмее. Нямаше как Верена да разбере, защото той не овладя този изблик на веселие, за да сподели с нея, че е взел решение по въпроса още преди да напусне Ню Йорк — още когато й написа вече споменатата бележка (след като тя замина от града), второто му писмо до нея след посещението му в Кеймбридж: Дружелюбен, почтителен, но въпреки това многозначителен намек, че раздялата не означава мълчание от негова страна. Малко знаем за размислите му — само колкото е важно за повествованието, но ни е известен избликът му на оптимизъм след насърчителната реакция на редактора. Базил си въобразяваше, че значимостта на това насърчение несъмнено бе преувеличена от желанието му да възобнови линията на поведение, от която се беше отказал (колкото и ограничена да бе досега възможността му да я следва) в много по-малка степен, отколкото предполагаше. Въпреки това то предизвика важна революция във вижданията му и го накара да се запита доколко трябва да се съобразява с госпожица Чансълър (от най-изтънчена южняшка гледна точка), преди да реши сериозно да се заеме да ухажва Верена Тарант. Бързо реши, че изобщо не трябва. Благородство проявяваш към хората, които мразиш, не към хората, които обичаш. Той не мразеше клетата госпожица Олив, макар че здравата се постара. А дори да опиташе да я намрази, благородството нямаше да му позволи да зареже любимото момиче, за да се представи като галантен кавалер пред третата си братовчедка. Благородството означава търпимост и великодушие към по-слабите, а госпожица Олив нямаше слабости, тя беше боец и щеше да се бори с него до смърт, без да отстъпи нито на йота. Той усещаше, че тя се бори по цял ден в своята горска къща, усещаше съпротивата й във въздуха и понякога Верена идваше на срещите с него изтощена и пребледняла от схватките.

В същия шеговит дух, в който разглеждаше разбиранията на Олив относно това как следва да живее господин от Мисисипи, той обсъди с Верена лекцията, която тя подготвяше за своето голямо изпълнение в Мюзик Хол. Научи от нея, че тя ще влезе в сражение като госпожа Фариндър, ще поеме на зимен поход и понесла огромното си оръдие. Всички формалности вече бяха уредени, маршрутът беше начертан и Верена очакваше да произнесе лекцията си на около петдесет различни места. Беше озаглавена „Разумът на жената“ и според госпожица Бърдзай и госпожица Чансълър това щеше да е най-многообещаващата й изява, доколкото можеха да преценят предварително. Този път Верена нямаше да се остави на вдъхновението, не искаше да се изправя пред огромна бостънска публика, без да знае силите си. Пък и вдъхновението й беше доста поотслабнало, защото под влияние на Олив беше прочела и проучила толкова много литература, че всичко й се струваше вече измислено. Олив беше великолепен критик, независимо дали на Базил му харесва, или не, и я беше накарала да премисли всяка дума от лекцията по двайсет пъти. Не беше останала неотрепетирана интонация. Беше много различно от преди, когато я подготвяше баща й. Жалко, че Базил не можеше да види какви са изискванията на Олив за подготовката или да присъства на вечерните репетиции в малкия им салон, след като смята жените за повърхностни. Мнението на Базил относно събитието в Мюзик Хол се свеждаше до следното — беше решен да го осуети, ако успее. В разговорите си с Верена се отнасяше насмешливо към него и дори попрекаляваше, защото виждаше, че тя намира критиката му за преувеличена. Всъщност не би могъл да преувеличава, защото идеята тя да навлезе в нов етап на кариерата си му се виждаше ненавистна. Закле се Верена да не участва в това, защото в случай на успех работата й щеше да я погълне изцяло (а тя щеше да успее, той ни най-малко не се съмняваше в способността й да предизвика сензация в Мюзик Хол), съпътствана от бурното одобрение на пресата. Пет пари не даваше за нейните ангажименти, за кампаниите й и за очакванията на приятелите й — най-силното му желание беше да порази всичко това с един удар. Това щеше да е неговата победа, символът на неговия успех. За него това се превърна в идея фикс и той не скъпеше предупрежденията си. Когато тя отбелязваше през смях, че единственият начин да я спре е да я похити, той искрено я съжаляваше, задето не прозира непоклатимостта на намеренията под злокобните му шеги. Чувстваше се едва ли не способен да я отвлече. Болезнено ясно беше, че тя скоро ще се превърне в огромна знаменитост, и на него му призляваше от това. Гледната му точка беше съвсем различна от тази на господин Матиас Пардън.

Един следобед, докато се връщаше с Верена от разходка, съобразена с поставените му условия, той забеляза в далечината доктор Пранс, която се показа гологлава от къщата, заслони очи от червеното залязващо слънце и огледа пътя. От Рансъм се очакваше да се раздели с Верена, преди да стигне до къщата, и двамата бяха спрели да се сбогуват (които всеки ден имаха все по-решаващо въздействие от предишния), когато доктор Пранс оживено започна да им маха. Двамата се втурнаха към нея и Верена притисна ръка към сърцето си, опасявайки се, че нещо ужасно се е случило с Олив — че е припаднала или дори издъхнала от непоносимото напрежение. Доктор Пранс наблюдаваше приближаването им с любопитно изражение — не беше усмивка, а по-скоро преувеличен намек, че не забелязва нищо. След минутка им обясни за какво става дума. На госпожица Бърдзай внезапно й прималяло, заявила, че умира, и пулсът й наистина почти изчезнал. Била на верандата заедно с госпожица Олив и лекарката, които опитали да я вдигнат и да я заведат в леглото. Тя обаче не им позволила да я помръднат — умирала и искала да се случи там, на приятно място, в любимото й кресло, в съзерцание на залеза. Попитала за госпожица Тарант и госпожица Чансълър отговорила, че Верена е излязла на разходка с господин Рансъм. Тогава старицата попитала дали господин Рансъм е още там — мислела, че си е заминал. (Базил знаеше от Верена, че с това изключение името му не беше споменавано пред възрастната жена след сутринта, когато я беше видял.) Тя изразила желание да го види — имала да му казва нещо, а госпожица Чансълър отвърнала, че той скоро ще се върне заедно с Верена и че ще го доведат. Госпожица Бърдзай изразила надежда, че няма да се забавят, защото губела сили, а доктор Пранс добави авторитетно, че краят й наистина е близо. Вече няколко пъти излизала да провери дали не се връщат, така че трябвало да побързат. Верена не я остави да довърши разказа си, а се втурна в къщата. Рансъм последва доктор Пранс с усещането, че за него събитието е още по-важно: не само щеше да види как човеколюбивата душа на госпожица Бърдзай отлита, а щеше и да даде възможност на госпожица Чансълър да му напомни, че няма намерение да се отказва от играта. Още докато тези мисли се въртяха в главата му, той застана пред братовчедка си и нейната почитаема гостенка, която седеше досущ като онзи път, с шапка и увита с много дрехи, на задната веранда на къщата. Олив Чансълър беше до нея и я държеше за ръка, а Верена беше коленичила и се беше привела над старицата.

— Викали сте ме — нежно каза момичето. — Повече няма да ви оставя сама.

— О, няма да ви бавя. Исках само да ви зърна още веднъж. — Гласът на госпожица Бърдзай звучеше съвсем тихо, като на човек, който диша трудно, но без страдалческа или капризна нотка — изразяваше само ведрата умора, която бе белязала последния етап от живота й и сякаш правеше изхода почти блажен. Беше отметнала глава назад, върху облегалката на креслото, панделката на старата й шапка беше разхлабена, късното следобедно слънце осветяваше лицето й и го правеше приказно, безметежно. Рансъм съзря величавост в доверчивото положение на позата й, нещо в нея показваше, че тя е готова отдавна, но е чакала подходящия момент с обичайната си вяра, че така е най-добре. А сега, когато бяха настъпили подходящите условия, тя не можеше да се отърси от усещането, че това си е просто разкош, какъвто за пръв път вкусваше. Рансъм разбираше защо има сълзи в очите на Верена, когато тя погледна към търпеливата си стара приятелка. През последните три седмици тя му беше разказала за великите дела на госпожица Бърдзай, за нейната мисия, изпълнявана година подир година сред чернокожите на юг. Беше обикаляла тези хора, за да ги учи да четат и пишат, беше им занесла библии и ги бе уверявала, че на север имат приятели, които се молят за тяхното спасение. Рансъм знаеше, че Верена не му разказва тези легенди, за да го накара да се срамува от южняшкия си произход, от връзката си с хора, които в недалечното минало бяха предизвикали нуждата от такива апостолски мисии. Знаеше го, защото тя беше чула собственото му мнение за този период, беше направил пред нея историческо обобщение на робството, което не оставяше и място на съмнение, че има слабост към този конкретен пример на човешката глупост. Разказваше му го, защото и тя би желала да постъпи така — да броди сама, взела живота си в ръце, поела на милосърдна мисия в страна, където обществото е настръхнало срещу нея. Това би й допаднало много повече, отколкото само да говори за правата на хората от осветения подиум някъде в Нова Англия. Рансъм каза само: „Дивотии!“, защото, както вече се убедихме, той смяташе, че познава Верена много по-добре, отколкото се познава самата тя. Което не й пречеше да смята, че се е родила твърде късно за героичния етап от живота в Нова Англия и да гледа на госпожица Бърдзай като на древен паметник от онези времена. Рансъм би могъл да сподели нейното възхищение, особено в този момент. Неведнъж бе казвал на Верена колко му се иска да бе срещнал старицата някъде в Каролина или в Джорджия преди войната — да я разведе сред чернокожите и да обсъди с нея новоанглийските й възгледи. Вече не даваше пет пари за повечето от тях, но навремето щяха да бъдат освежителна новост. Госпожица Бърдзай толкова щедро се беше раздавала цял живот, че надали й беше останало много преди последния преход. Един поглед към Олив беше достатъчен, за да се увери, че тя е решила да го пренебрегва, защото през няколкото минути, които Базил прекара там, тя нито веднъж не го погледна. Всъщност се извърна веднага щом доктор Пранс се приведе над госпожица Бърдзай и съобщи:

— Доведох ви господин Рансъм. Помните ли, че помолихте да дойде?

— Много се радвам да ви видя отново — обади се Рансъм. — Много мило, че сте се сетили за мен.

Щом чу гласа му, Олив стана и се отдалечи. Отпусна се на един стол в другия край на верандата, обърна се, за да облегне ръце на облегалката и да зарови глава в тях.

Госпожица Бърдзай погледна младия мъж с още по-мътен поглед.

— Мислех, че сте заминали. Не дойдохте повече.

— Той ходи на дълги разходки, много му харесва провинцията — обясни Верена.

— Доколкото виждам оттук, много е красиво. Нямам сили да се разхождам, но сега тръгвам. — Старицата се усмихна, когато Рансъм понечи да й помогне. — О, нямам предвид, че ще тръгвам от креслото.

— Господин Рансъм няколко пъти се вози на лодка с мен. Научих го да хвърля въдица — обади се доктор Пранс, на която явно не й допаднаха сантименталните приказки.

— А, значи, все пак сте от нашата компания. Имате всички основания да смятате, че сте един от нас.

Госпожица Бърдзай изгледа посетителя с нещо като загадъчна готовност да разговаря още с него. След това плъзна поглед настрани, за да види какво става с Олив. Забеляза, че госпожица Чансълър се е оттеглила, затвори очи и се замисли над загадката, която не проумяваше — особените отношения на Базил Рансъм и домакинята. Беше твърде немощна, за да се занимае активно с въпроса, искаше й се просто да се помирят, но имаше сили само да въздъхне тихичко — признание, че всичко е много объркано и тя се отказва. За миг Рансъм се обезпокои, че старицата може да отправи някаква молба към Олив, да направи опит да го сдобри с младата дама, за да си достави върховно удовлетворение. Ала силите отново я напуснаха, пък и съзнанието й беше доста помътено. За огромно негово облекчение, но всъщност нямаше да има против да се сдобри с госпожица Чансълър, въпреки че отпуснатата й поза и отчаяно извърнатото й лице му показваха ясно как би реагирала на подобно предложение. Госпожица Бърдзай с благородно упорство мислеше, че въпреки изгнанието му от къщата, дължащо се вероятно на силната ревност на Олив към другите лични връзки на приятелката й, Верена е успяла да го привлече, направила го е привърженик на великите реформи и е събудила у него желание да работи за тях. Рансъм не виждаше причина тази илюзия да е тъй скъпа на сърцето на госпожица Бърдзай — познанството им беше мимолетно и нямаше причина тя да се интересува от възгледите му и да иска да го привлече на страната на каузата им. Това бе просто проява на нейния стремеж към справедливост, на ревностното й желание за прогрес и отчасти се дължеше на интереса й към Верена — на подозрението, невинно и идилично, каквото само можеше да бъде подозрението на човек като нея, че между тях има нещо, че се готви най-близкият съюз помежду им. Южняшкият му произход също натежаваше — да спечелиш за каузата човек от Юга беше сериозно постижение за жена, която макар и вече възрастна беше видяла какви са нагласите в памучните щати. Рансъм не искаше да я разочарова и помнеше предупреждението на доктор Пранс, че не бива да разбива на пух и прах последната й теория. Затова просто сведе смирено глава, недоумяващ с какво е заслужил честта да се превърне в неин обект. Очите му срещнаха тези на Верена, която го погледна откъм нозете на госпожица Бърдзай, и той усети, че тя следи мисълта му и се опитва да му внуши някакво свое желание. Желанието й го трогна дълбоко и той страшно се притесни да не би да я издаде пред госпожица Бърдзай — да не издаде колко е охладняла към каузата. В този миг Верена се срамуваше от това, трепереше пред опасността да бъде разкрита и погледът й криеше предупреждение към него да внимава. Той почти грейна от радост, защото това бе най-красноречивото признание за влиянието му над нея.

— Ние сме много щастлива малка компания — каза тя на старицата. — Много се радвам, че прекарахте с нас тези седмици.

— Прекрасно си починах. Много съм изморена. Не мога да говоря много. Прекарах чудесно. Направила съм толкова много, толкова много неща.

— На ваше място не бих говорила много, госпожице Бърдзай — намеси се доктор Пранс и коленичи от другата й страна. — Знаем какво сте направили. Не мислите ли, че всички ние знаем историята на живота ви?

— Не е бог знае какво, просто се опитвам да удържа постигнатото. Обърна ли поглед назад, виждам напредъка. Това исках да кажа на вас и на господин Рансъм — защото вече бързам. Добре, хванете се за мен, ала не можете да ме удържите. Вече не искам да оставам. Ще се присъединя към другите, които изгубихме отдавна. Лицата им се връщат в спомените ми съвсем ясно. Изглежда, ме чакат, сякаш всички са там, нетърпеливи за новини. Не мислете, че няма напредък само защото не го забелязвате веднага — ето това исках да ви кажа. Ще разберете стореното едва след като изминете дълъг път. Това виждам сега, когато обърна поглед назад. Виждам, че обществото изобщо не бе пробудено, когато бях млада.

— Вие го пробудихте повече от всеки друг и точно затова ви почитаме, госпожице Бърдзай! — възкликна Верена във внезапен прилив на силни чувства. — Дори да живеехте хиляда години, щяхте да мислите само за другите, само за това как да помагате на хората. Вие сте нашата героиня, вие сте нашата светица, няма друг човек като вас!

Верена вече не поглеждаше към Рансъм и по лицето й не бе изписана нито молба, нито осъждане. Заля я вълна от разкаяние и срам — внезапно желание да изкупи тайната си, като признае благородството на живота, който бе водила госпожица Бърдзай.

— О, не съм сторила чак толкова, просто се грижех и се надявах. Вие ще направите повече от мен — вие и Олив Чансълър, защото сте млади и умни, по-умни от мен. Освен това началото вече е поставено.

— Вие го поставихте, госпожице Бърдзай — отбеляза доктор Пранс с извити вежди, изразявайки своя сух, но вежлив протест и изтъквайки на преден план един сякаш изместен авторитет. Начинът, по който тази компетентна дребна жена угаждаше на пациентката си, издаваше, че милата старица бързо гасне.

— Винаги ще мислим за вас, името ви ще бъде свято и ще ни учи на всеотдайност и преданост — продължи Верена със същия тон, все още без да поглежда Рансъм и говорейки така, сякаш вече се опитваше да се възпре, да се обвърже с клетва.

— Е, през последните години най-силно ме порази как двете с Олив отдадохте живота си на каузата. Наистина исках да възтържествува справедливостта — за нас, жените. Не видях да се случва, но вие ще видите. Олив също. Къде е тя, защо не е до мен, за да се сбогуваме? Господин Рансъм също ще види — и ще се гордее, че е помогнал.

— О, Боже! — проплака Верена и зарови глава в скута на госпожица Бърдзай.

— Права сте, че повече от всичко искам вашата слабост и вашето великодушие да получи закрила — каза Рансъм доста двусмислено, но с изключителна почит. — Ще ви запомня като пример за това, на което са способни жените — додаде той. Впоследствие не изпитваше никакви угризения за думите си, защото въпреки всичко смяташе клетата госпожица Бърдзай за въплъщение на женствеността.

Олив реагира на думите му с мъчителен стон — явно ги възприе като арогантен сарказъм, и в същия момент доктор Пранс стрелна Рансъм с поглед, за да го предупреди, че е време да тръгва.

— Довиждане, Олив Чансълър — прошепна госпожица Бърдзай. — Не искам да оставам, макар да ми се иска да видя онова, което ще видите вие.

— Ще видя само срам и разруха! — провикна се Олив към старата си приятелка, докато Рансъм дискретно напускаше сцената.