Хенри Джеймс
Бостънци (36)

XXXVI

Благоразумието му подсказваше да отложи посещението си до сутринта. Смяташе, че има по-голяма вероятност тогава да завари Верена сама, защото двете жени прекарваха вечерите заедно. Ала когато се разсъмна, Базил Рансъм не усети развълнуван трепет. Не знаеше какъв прием го очаква, но се запъти към къщата, която предната вечер му беше посочила доктор Пранс, съзнаващ по-скоро собствената си цел, отколкото вероятните пречки. Докато крачеше, си каза, че да видиш едно място за пръв път нощем, е все едно да четеш чужд автор в превод. В момента — наближаваше единайсет часа — чувстваше, че разгръща оригинала. Малкото пръснато градче беше разположено покрай синия залив, а от отсрещната страна имаше нисък горист бряг с искрящ бял пясък непосредствено до водата. Тесният залив увличаше погледа навън към гледка, която изглеждаше едновременно ярка и замъглена — искрящо задрямало море и далечната извивка на крайбрежието, което на августовското слънце изглеждаше обгърнато в нежна мараня. Рансъм смяташе мястото за град, защото така го беше нарекла доктор Пранс, само че по улиците на това градче усещаш уханието на сено, а на площада можеш да береш къпини. Къщите се гледаха една друга през поляната — ниски, ръждиви, разкривени и раздути къщи със сухи и напукани фасади и тесни прозорчета като помътени очи. Малките им дворове бяха обрасли с буйни старомодни цветя, предимно жълти, по склоновете към морето нагоре се катереха ниви, а горите, в които се губеха, мрачно гледаха към покривите. Резетата и решетките не бяха част от нравите в Мармиън, а слугата, който посрещаше посетителя на прага, беше същество по-скоро желано, отколкото действително присъстващо. Затова Базил Рансъм завари вратата на къщата на госпожица Чансълър широко отворена (както я беше видял и предната вечер), без мандало или звънец. От мястото си на верандата виждаше цялата малка дневна отляво на коридора — стигаше чак до задните прозорци, беше украсена с репродукции на чуждестранни произведения на изкуството, забодени по стените, и имаше пиано и други импровизирани украси, с които изобретателните жени отрупват къщите, които наемат за няколко седмици. Впоследствие Верена му каза, че Олив е наела къщата обзаведена, но столовете, масите и леглата били толкова малко, че на малобройните обитатели им се налагало да се редуват да седят и да лежат. От друга страна обаче, разполагали с всички произведения на Джордж Елиът и с две снимки на Сикстинската мадона. Рансъм потропа с бастуна си по трегера на вратата, но никой не излезе да го посрещне, затова той влезе в салона, където установи, че братовчедка му, както обикновено, е пръснала многобройни немски книги. Тутакси се потопи в тази литература, но после си спомни, че не за това идва и че през входа е забелязал друга врата, отворена в дъното на коридора, малка веранда от задната страна на къщата. Допусна, че дамите са се събрали там на сянка, дръпна муселиненото перде на задния прозорец и установи, че предимствата на лятната къща на госпожица Чансълър всъщност се намират тук. Имаше веранда и широка дървена решетка, обрасла със стара лоза, която служеше за разширение на верандата. Оттатък решетката се намираше малка и уединена градина, а след нея — огромно гористо пространство с няколко пръснати купчини стари дърва. Впоследствие научи, че те са реликва от времето на корабостроителницата, описано му от доктор Пранс. А отвъд гората отново се виждаше очарователният и подобен на езеро естуар, на който той вече се бе любувал. Не отправи взор в далечината, погледа му привлече фигура, седнала под решетката, където върху пъстрата черга на земята измежду лозовите листа падаше шарена сянка. Подът на грубо скованата веранда беше толкова нисък, че на практика нямаше разлика в нивата. След миг Рансъм позна госпожица Бърдзай, макар че тя беше с гръб към къщата. Беше сама, седеше неподвижно (в скута й имаше вестник, но позата й не беше на човек, който чете) и гледаше към искрящия залив. Може би спеше, затова Рансъм овладя разкрача на дългите си крака, докато заобикаляше къщата, за да отиде при нея. Това беше единствената предпазна мярка, докато прекосяваше верандата и се приближаваше към нея, ала тя сякаш не го забеляза. Изглежда спеше, но беше нахлупила стара и избеляла сламена шапка, която криеше лицето й. До нея имаше още два-три стола и една маса, върху която се виждаха пет-шест книги и списания, както и чаша с безцветна течност и лъжичка отгоре. Рансъм не искаше да нарушава покоя й, затова приседна на един от столовете и зачака тя да забележи присъствието му. Намираше задната градина на госпожица Чансълър за очарователна и зажаднелите му сетива доловиха ветреца — ленивия и блуждаещ летен бриз, — на който се поклащаха лозите над главата му. Обгърнатият в омара отсрещен бряг, чиито багри бяха далеч по-деликатни, отколкото на нюйоркските улици (беше като посипан със сребро), му се струваше като мечтана страна, като картина. Базил Рансъм беше виждал съвсем малко картини — в Мисисипи почти нямаше, но си ги представяше като нещо по-красиво от действителността, и обстановката, в която се намираше сега, му доставяше наслада почти като поразително произведение на изкуството. Както отбелязах, той не можеше да види дали госпожица Бърдзай се наслаждава на гледката с отворени очи, или прибягва до въображението си (което беше много буйно), затворила изморените си и ослепяващи очи. Докато минутите се нижеха и той седеше до нея, тя му се стори самото въплъщение на човек, отдаден на заслужен отдих, на търпелив и покорен пенсионер. Сякаш в края на дългия си работен ден я бяха сложили тук да хвърли един предварителен поглед към ленивата река, към огрените от слънцето брегове и към рая, в който със сигурност щеше да влезе след своя великодушен живот и който явно не след дълго щеше да отвори врати за нея. След малко тя каза благо, без да се обръща:

— Сигурно отново е време за лекарството ми. Изглежда, тя е намерила подходящото, не мислите ли?

— Имате предвид съдържанието на тази чаша ли? С удоволствие ще ви го дам, но ми кажете по колко вземате. — Базил Рансъм се изправи и взе чашата от масата.

Когато чу гласа му, госпожица Бърдзай бутна назад сламената си шапка с привично движение, поизви увитото си в дрехи тяло (беше й студено дори през август и се налагаше да стои навън завита) и впери в него замислен и съвсем не учуден поглед.

— Една лъжичка или две? — попита Рансъм, разбърка дозата и се усмихна.

— Мисля, че този път са две.

— Няма как доктор Пранс да не намери подходящото лекарство — отбеляза Рансъм, докато й даваше лекарството, а тя по детински надигна лице към него.

Той остави чашата, а тя зае предишната си поза и явно се замисли.

— Хомеопатия — отбеляза тя след малко.

— О, изобщо не се съмнявам. Допускам, че не бихте пили нищо друго.

— Е, сега всички смятат тази система за правилната.

Рансъм се приближи към нея и застана така, че да го вижда по-добре.

— Страхотно е да следваш правилната система — приведе се дружески към нея той. — Не се съмнявам, че го правите във всяко отношение.

Не му се налагаше често да се преструва, но когато го правеше, стигаше до края.

— Е, не знам дали някой има правото да твърди подобно нещо. Помислих ви за Верена — додаде тя след малко и го измери с благия си замислен поглед.

— Чудех се дали ще ме познаете. Разбира се, вие не знаехте, че съм тук — пристигнах едва снощи.

— Ами радвам се, че този път посещавате Олив.

— Помните, че не го сторих последния път, така ли?

— Помолихте ме да не й споменавам, че сме се срещнали. Това помня в основни линии.

— А не помните ли какво ви казах, че искам да направя? Исках да отида в Кеймбридж и да се срещна с госпожица Тарант. И успях благодарение на информацията, която ми дадохте.

— Да, тя ми спомена за посещението ви мимоходом — усмихна се госпожица Бърдзай и в гърлото й се надигна типично нейният гъргорещ смях, чието точно значение Рансъм така и не узна, макар че дълго помнеше с умиление поведението на старицата в онзи момент.

— Не знам колко й е било приятно, но за мен беше огромно удоволствие — толкова голямо, че както виждате, отново идвам да я посетя.

— Значи, ви е разтърсила?

— До основи! — засмя се Рансъм.

— Е, ще бъдете ценно попълнение — отговори госпожица Бърдзай. — Този път идвате да посетите и госпожица Чансълър, нали?

— Зависи дали ще ме приеме.

— Е, ако разбере, че сте разтърсен до основи, вратите ще се отворят — леко замислено изтъкна госпожица Бърдзай, сякаш дори за нейния не особено забележителен ум беше ясно, че взаимоотношенията с госпожица Чансълър са капризна работа. — Но защо да не ви приеме? Тя отиде до пощата за писмата от Бостън, а те са толкова много всеки ден, че се наложи да вземе Верена със себе си да й помогне да ги донесат. Една от тях поиска да остане при мен, защото доктор Пранс отиде за риба, но аз ги уверих, че предпочитам да остана сама за седем минути. Знам колко обичат да са заедно, просто не могат една без друга. Затова дойдоха тук, защото е спокойно и надали ще има някой, който да отвлича вниманието им. Жалко, че току-виж съм развалила всичко това!

— Опасявам се, че аз ще го разваля, госпожице Бърдзай.

— Е, да, един господин — промърмори старицата.

— Да, какво друго да очаква човек от един господин! Няма как да не разваля всичко.

— По-добре да бяхте отишли за риба с доктор Пранс — каза госпожица Бърдзай ведро. Явно и през ум не й минаваше да обърне внимание на зловещото му предсказание.

— Изобщо няма да ви възразя. Дните сигурно са много дълги — протяжни часове. Лекарката при вас ли е отседнала? — попита Рансъм, сякаш не знаеше нищо за нея.

— Да, госпожица Чансълър ни покани и двете. Много е грижовна. Нае филантроп само на теория, обръща внимание на всяка подробност — каза госпожица Бърдзай, седнала в креслото, сякаш беше просто част от интериора. — Струва ми се, че никой нямаше нужда от нас в Бостън през август.

— А тук си седите, наслаждавате се на бриза и се любувате на гледката — отбеляза младежът и се запита кога ли ще се върнат от пощата двете пратенички, чиито седем минути вече изтичаха.

— Да, допада ми всичко на това място с дух на Стария свят. Не допусках, че ще ми е толкова приятно да бездействам. Съвсем различно е от предишното напрежение. Тук сякаш няма проблеми, сякаш няма несправедливости, а дори да има, госпожица Чансълър и госпожица Тарант ще се погрижат. Те, изглежда, смятат, че е по-добре да седя със скръстени ръце. Освен това, когато щедри умове се стичат от вашата част на страната, за да ни помогнат — продължи госпожица Бърдзай и го изгледа изпод разкривената и изсветляла периферия на шапката си с добродушие, допълващо думите й по какъвто приятен начин си избере Рансъм.

Вече чувстваше, че играе много непочтена игра, защото си беше обещал, че няма да разочарова оптимизма на старицата. През следващите дни това сигурно щеше да му струва доста преструвки, но в момента проявите на неискреност му бяха спестени вследствие на предупредителни шумове, които му напомниха да си опича ума за по-непосредствени цели. В коридора на къщата се чуха гласове, познати гласове, които бързо се приближаваха, и още преди той да успее да стане на крака, една от говорещите излезе навън и възкликна:

— Скъпа госпожице Бърдзай, има седем писма за вас!

Думите се посипаха по земята още преди да бъдат изговорени докрай, а когато Рансъм стана и се обърна, се озова лице в лице с Олив Чансълър, стиснала в ръка пакет от пощата. Тя се взря в него с ужасена изненада и за миг напълно изгуби самообладание. По лицето й нямаше нито следа от гостоприемство, само смайване, и той разбра, че не би могъл да каже нищо, което да смекчи отвратителния факт на неговото присъствие там. Само й позволи да приеме това, да проумее, че този път няма да се отърве от него. След миг, за да разведри обстановката, той протегна ръка да поеме писмата за госпожица Бърдзай и фактът, че Олив му ги подаде, показваше доколко са я напуснали силите. Базил занесе пакета на възрастната дама и в този миг на прага се появи Верена. Щом го зърна, тя пламна цялата, но и тя като Олив остана безмълвна.

— О, господин Рансъм, какво ви води насам?

В това време госпожица Бърдзай взе писмата си и с нищо не показа, че срещата между Олив и госта й предизвиква някакво сътресение.

Всъщност Верена намали напрежението и от устата й бързо се отрониха най-подходящите думи, все едно нямаше никаква причина да се смущава. Не беше объркана дори когато се изчерви, а бързата й реакция вероятно се дължеше на навика й да говори пред публика. Рансъм й се усмихна, когато тя пристъпи напред, но се обърна най-напред към Олив, която вече беше отместила поглед от него и гледаше към синьото море, сякаш се питаше какво ще стане с нея най-накрая.

— Разбира се, появата ми сигурно е огромна изненада за вас, но се надявам да успея да ви убедя да не ме възприемате като натрапник. Вратата ви беше отворена, затова влязох, а госпожица Бърдзай явно смята, че може да остана. Госпожице Бърдзай, моля ви за закрила, умолявам ви — продължи младият мъж. — Вземете ме под крилото си, покрийте ме с мантията на своето човеколюбие!

Госпожица Бърдзай вдигна очи към него от писмата си, сякаш съвсем смътно беше чула молбата му. Отмести поглед от Олив към Верена и каза:

— Нали има достатъчно място за всички? Като си спомня какво видях на юг, присъствието на господин Рансъм тук ми се струва огромна победа.

Олив явно не проумяваше, затова Верена побърза да се намеси:

— Разбира се, той е научил къде сме от моето писмо. Онова, което написах точно преди да дойдем, Олив — продължи тя. — Не помниш ли, че ти го показах?

Олив се сепна от тази проява на покорство от страна на приятелката си и я стрелна със странен поглед. След това каза на Базил, че не се налага да се оправдава за появата си, всеки имал право да дойде. Мястото било очарователно и се отразявало благотворно на всички.

— Само че има един огромен недостатък за вас — три четвърти от летовниците са жени! — додаде тя.

Този опит на госпожица Чансълър да поведе вежлив разговор — толкова неочакван, толкова неуместен, изречен с побелели устни и студени очи — дотолкова изуми Рансъм със своята необичайност, че той не се сдържа и погледна недоумяващо към Верена, която, ако имаше възможност, би му обяснила явлението. Олив се овладя, напомни си, че е в безопасност, че приятелката й още в Ню Йорк бе отхвърлила своя ухажор и като доказателство за самоувереността си, а и за да покаже на Верена, че сега, след всичко случило се, вече не се страхува, реши, че е уместно да прибегне до лека подигравка.

— О, госпожице Олив, не мислете, че толкова малко държа на представителките на вашия пол, след като ви е добре известно, че най-сериозното ви възражение срещу мен е, че ги обичам прекалено много! — Рансъм не се държеше нагло, не се държеше безочливо, а като наистина скромен мъж, но прекрасно съзнаваше, че каквото и да направи или да каже сега, то ще се възприеме като нахално, затова си каза, че ако ще го обвиняват в дързост, нека поне има основание. Честно казано, пет пари не даваше как ще го преценят или кого ще засегне. Имаше цел, която не обръщаше внимание на подобни глупости, и той бе дотолкова погълнат от нея, че черпеше твърдост, равновесие и сигурност, която човек лесно можеше да обърка с хладна незаинтересованост. — Това място ще ми се отрази добре — продължи той. — Не съм бил на почивка повече от две години и не издържах повече. Бях на края на силите си. Щях да ви пиша предварително, че пристигам, но тръгнах съвсем набързо. Хрумна ми, че точно от това имам нужда, спомних си какво ми беше написала госпожица Тарант в бележката си — че тук можеш да легнеш на земята и да носиш старите си дрехи. Обожавам да лежа на земята и всичките ми дрехи са стари. Дано да остана поне три-четири седмици.

Олив го изслуша докрай, постоя още мъничко, а после, без да продума или да го погледне, се втурна към къщата. Рансъм забеляза, че госпожица Бърдзай е погълната от писмата си, затова отиде право при Верена, застана пред нея и я погледна в очите. Вече не се усмихваше, както когато разговаряше с Олив.

— Искате ли да се отделим някъде, за да поговорим на четири очи?

— Защо го направихте? Нямате право да идвате! — Верена все още изглеждаше поруменяла, но Рансъм забеляза, че всъщност е леко зачервена от слънцето.

— Дойдох, защото се налага, защото имам да ви кажа нещо много важно. Много неща всъщност.

— Същите като в Ню Йорк ли? Не искам да ги чувам отново — ужасни са!

— Не, не същите, други. Елате с мен, да се махнем оттук.

— Все искате да ме водите някъде! Тук няма къде да излизаме — вече сме навън! — засмя се Верена. Помъчи се да го обезоръжи, защото усещаше, че предстои нещо.

— Елате в градината и по-нататък, до водата, за да поговорим. Затова съм дошъл, не заради онова, което казах на госпожица Олив!

Той снижи глас, като че ли госпожица Олив можеше да ги чуе, и в тона му, и бездруго тържествен, се долавяше някаква странна сериозност. Верена се озърна, полюбува се на великолепния летен ден, на навлечената и безформена фигура на госпожица Бърдзай, която четеше, почти напълно закрила писмото с шапката си.

— Господин Рансъм! — кротичко каза тя и когато очите й срещнаха неговите отново, в тях проблеснаха няколко сълзи.

— Не искам да страдате, наистина. Не искам да говоря неща, които ще ви причинят болка. Как бих могъл да ви нараня, след като изпитвам към вас такива чувства? — продължи той приглушено.

Тя не каза нищо повече, но изражението й го умоляваше да я остави на мира, да я пощади, и когато това изражение стана още по-изразително, сърцето му в миг заликува, предвкусило успеха, защото прочете онова, което искаше да знае. Изражението й му показа, че тя се страхува от него, че вече не си вярва, че съвсем правилно е разтълкувал характера й (тя беше открита за нападение, беше създадена за любов, беше създадена за него) и че е само въпрос на време той да се добере до желаното. Това щастливо просветление го изпълни с нежност към нея и Рансъм не успя да вложи достатъчно убедителност в усмивката и в тихия си шепот, когато й каза:

— Дайте ми само десет минути, не ме прогонвайте още първия миг. Във ваканция съм кратка, жалка ваканция. Не я проваляйте.

Десет минути по-късно госпожица Бърдзай вдигна очи от писмото си и ги видя да се разхождат заедно в разцъфналата градина и да минават през отвор в старата ограда в далечния край на двора. Отидоха в старата корабостроителница от другата страна, която вече се беше превърнала в поляна чак до морето, осеяна с парчета ненужна дървесина. Видя ги да поемат към залива и да спират на брега, за да усетят прохладния бриз по лицето си. Наблюдава ги известно време и сърцето й се сгря, докато гледаше как упоритият южняк следва като пленник дъщерята на Нова Англия, възпитана в правилните идеали и готова да следва последователно възгледите си. Предвид предразсъдъците му, той несъмнено се държеше прекрасно. Дори отдалеч госпожица Бърдзай смътно забеляза смирението, с което той покани Верена Тарант да седне на ниската купчина почернели от времето дъски — основната мебелировка на онова място. Забеляза и може би прекалено победоносното изражение, с което момичето отклони предложението и застана където искаше — гордо и извърната встрани от него. Госпожица Бърдзай виждаше всичко това, но не чуваше нищо, затова не разбра кои негови думи накараха Верена внезапно да се обърне към него. Ако знаеше, може би наблюдението нямаше да й се стори толкова странно — при обстоятелствата, при които се срещаха тези двама млади хора, — колкото изглежда на читателя.

— Приеха едната ми статия, най-добрата, струва ми се. — Това бяха първите думи, отронили се от устата на Базил Рансъм, след като двамата се отдалечиха от къщата.

— Отпечатана ли е? Кога ще излезе? — попита Верена тутакси. Въпросът излетя от устните й тъй светкавично, че напълно обезсмисли намерението й отпреди миг да стои далеч от него.

Той не повтори онова, което й беше казал по време на разходката им в Ню Йорк, когато тя изрази неоснователна надежда, че съдбата му на отхвърлен автор ще претърпи обрат — не й каза отново, че е прелестно същество. Само продължи да обяснява всичко, което бе в състояние да обясни, за да го опознае тя по-добре и да се увери, че може изцяло да му има доверие.

— В основни линии идвам поради тази причина. Въпросната статия е най-важният ми литературен опит и аз съм твърдо решен да се откажа или да упорствам до края в зависимост от това ще види ли рожбата ми бял свят. Онзи ден получих писмо от редактора на „Рашънъл Ривю“, в което той ме уверява, че ще се радва да я отпечата, че я намира за забележителна и че с радост ще прочете друг мой материал. Статията съдържа повечето от възгледите, които споделих с вас, както и много други. Наистина вярвам, че ще привлече внимание. Така или иначе, дори простичкият факт, че ще бъде публикувана, е епохален за моя живот. На вас със сигурност ви се струва жалко, защото вие публикувате, вие сте в центъра на вниманието вече няколко години, радвате се на всякакви победи, но за мен това е от огромно значение. Вдъхва ми вяра, че съм способен на нещо. Промени начина, по който гледам на бъдещето. Строях въздушни кули и поставях вас в най-високата и най-красивата. Но настъпи огромна промяна и както ви казах, точно заради нея дойдох.

Верена попиваше всяка дума от това вежливо, помирително и изразително изявление, то беше пълно с изненади за нея и щом Рансъм млъкна, тя попита:

— Защо, преди не бяхте ли доволен от бъдещето си?

Тонът й му подсказа, че не е подозирала у него слабостта на разочарованието, че почти не се е съмнявала, че някой ден той ще постигне победа над изменчивата си съдба. Това бе най-сладостното признание, което бе получавал досега, че може би наистина притежава способности — писмото от редактора на „Рашънъл Ривю“ не беше нищо в сравнение с това.

— Не, бях много тъжен. Не знаех дали изобщо има за мен място на света.

— Мили боже! — възкликна Верена Тарант.

Четвърт час по-късно госпожица Бърдзай, която отново насочи вниманието си към своите писма (пишеше си с човек от Фрамингам, който изписваше по петнайсет страници), усети, че Верена, вече сама, влиза в къщата. Спря я и изрази надежда, че не е изхвърлила господин Рансъм зад борда.

— О, не, той си тръгна. Мина по другия път.

— Дано скоро пак да поговорим с него.

Верена се поколеба.

— Той говори с писалката си. Написал е много хубава статия за „Рашънъл Ривю“.

Госпожица Бърдзай доволно погледна младата си приятелка, а листовете на безкрайното писмо прошумолиха на вятъра.

— Възхитително е как се развиват нещата, нали?

Верена просто не знаеше какво да каже. После си спомни предупреждението на доктор Пранс, че всеки момент може да изгубят скъпата си стара съратница, и го съпостави с казаното от Базил Рансъм — че „Рашънъл Ривю“ излиза четири пъти годишно и редакторът го е осведомил, че статията му ще излезе в по-следващия брой. Помисли си, че може би госпожица Бърдзай няма да го дочака след толкова много месеци и няма да прочете какво е написал нейният кандидат за съпруг. Ето защо нямаше смисъл Верена да разколебава вярата й, нямаше смисъл да се бои от деня на разплата. Позволи си само да целуне старицата по челото, защото шапката й се беше смъкнала, при което госпожица Бърдзай възкликна:

— Верена, устните ти са толкова студени!

Верена не се учуди, че устните й са студени — усещаше как по тялото й пълзи мъртвешки хлад, защото този път Олив щеше да й направи ужасна сцена.

Завари я в стаята й, където беше избягала от господин Рансъм. Седеше до прозореца, явно се беше отпуснала на стола още щом беше влязла и оттам беше наблюдавала разходката на Верена и на натрапника в градината и после надолу към водата. Остана да седи отпусната, почти просната, в същата поза, в която чакаше Верена тогава в Ню Йорк. Момичето нямаше представа какво се кани да му каже Олив, защото възнамеряваше сама да подхване разговора. Запъти се право към нея, падна на колене и хвана ръцете й, сплетени напрегнато в скута на госпожица Чансълър. Верена поизчака, после вдигна очи към нея и каза:

— Искам да ти кажа нещо веднага, без да отлагам повече. Нещо, което не ти казах нито когато се случи, нито след това. Господин Рансъм дойде да ме посети веднъж в Кеймбридж, малко преди да заминем за Ню Йорк. Прекара с мен няколко часа, разходихме се и разгледахме колежите. Писа ми след това, когато отговорих на писмото му, както ти казах в Ню Йорк. Тогава не ти разказах за посещението му. Говорихме дълго за него, а аз премълчах. Направих го съзнателно, не мога да обясня защо, знам само, че не исках да ти казвам — според мен така беше по-добре. Сега обаче искам да ти разкажа всичко — чуеш ли го, ще знаеш всичко. Беше само едно посещение — около два часа. Беше ми много приятно и на него му беше толкова интересно. Една от причините да не ти казвам беше, че не исках да разбираш как е дошъл в Бостън и после в Кеймбридж при мен, без да се отбие при теб. Мислех, че ще го приемеш зле. Сигурно смяташ, че съм те предала. Несъмнено създадох у теб погрешно впечатление, но сега искам да узнаеш всичко — всичко!

Верена изрече всичко това на един дъх и много сериозно, сякаш страстно се опитваше да изкупи предишната си липса на откровеност. Олив я слушаше с втренчен поглед. Отначало не разбираше, но явно беше схванала достатъчно, защото избухна:

— Ти ме предаде, предаде ме! Но предателството ти е за предпочитане пред отвратителните ти откровения! Какво значение има всичко, след като той е пристигнал заради теб? Защо е дошъл? Какво иска?

— Дошъл е да ме помоли да му стана съпруга.

Верена изрече думите със същата сериозност, със същата решимост този път да не допусне никакви упреци. Ала веднага след това зарови глава в скута на Олив.

Олив не понечи отново да се изправи, не стисна ръцете на Верена в отговор. Просто поседя мълчаливо, докато Верена се питаше дали случилото се в Кеймбридж, излязло на бял свят след толкова много месеци, не я е засегнало твърде дълбоко. Впоследствие обаче осъзна, че се дължи на ужаса от случилото се току-що. Най-сетне Олив попита:

— Това ли ти каза там, до водата?

— Да — вдиша очи Верена, — веднага ми го каза. Твърди, че е справедливо към теб да предизвести намеренията си. Иска да се опита да ме накара да го харесам — така твърди. Искал да ме вижда по-често и да ме опознае по-добре.

Олив се отпусна в креслото с ококорени очи и зяпнала уста.

— Верена Тарант, какво има помежду ви? За какво да се хвана, на какво да повярвам? Два часа в Кеймбридж, преди да заминем за Ню Йорк? — Започна да осъзнава предателството на Верена — предателство, изразяващо се в мълчание. — Боже милостиви, каква ужасна постъпка!

— Олив, исках да те пощадя.

— Да ме пощадиш ли? Ако наистина си искала да ме пощадиш, сега той нямаше да бъде тук!

Госпожица Чансълър изстреля думите с неочаквано ожесточение, а избликът й отблъсна Верена и я накара да се изправи. За миг двете млади жени стояха една срещу друга като врагове. Само че това продължи броени секунди. Верена отговори с разтреперан глас, но не от страст, а като зов за милост:

— Да не искаш да кажеш, че съм го очаквала, че съм го повикала? Изумих се, когато го видях тук.

— Деликатността му е колкото на надзирател в някоя от плантациите му! Не знае ли, че го ненавиждаш?

Верена изгледа приятелката си отвисоко — неприсъщо за нея изражение.

— Не го ненавиждам, просто не съм съгласна с възгледите му.

— Не била съгласна! О, небеса! — Олив се извърна към отворения прозорец и облегна чело на вдигнатата рамка.

Верена се поколеба, после я обгърна с ръка.

— Не ми се сърди! Помогни ми, помогни ми! — промърмори тя.

Олив я стрелна с кос поглед, после се извърна към нея:

— Искаш ли да заминем със следващия влак?

— Да избягам от него отново, както сторих Ню Йорк? Не, не, Олив Чансълър, не така — продължи Верена разумно, сякаш цялата мъдрост на вековете се лееше от устните й. — Как да оставим госпожица Бърдзай в това състояние! Трябва да останем, трябва да се преборим с това тук.

— Защо не подходиш честно, но напълно, не половинчато. Защо не му кажеш, че го обичаш?

— Да го обичам? Олив, аз почти не го познавам.

— Ще имаш възможност да го опознаеш, ако остане за цял месец.

— Не ми е неприятен като на теб. Но как да го обичам, след като ми заявява, че иска да се откажа от всичко, от цялата ни работа, от онова, в което вярваме, че не бива да изнасям повече речи, да говоря пред публика? Как да се съглася с това? — продължи Верена със странна усмивка.

— Това ли иска от теб? Просто така?

— Не, не така. Направи го много мило.

— Мило? Бог да ти е на помощ, не се унижавай! Не знае ли, че това е моят дом? — додаде Олив след малко.

— Разбира се. Няма да дойде, ако ти му забраниш.

— Значи, ще се срещате другаде — на брега, в селото?

— Със сигурност няма да го избягвам, няма да се крия — гордо отговори Верена. — Мисля, че в Ню Йорк успях да те убедя колко много държа на нашите цели. Следователно трябва да се срещам с него, съзнавайки силата си. Какво, ако го харесам? Какво значение има? Харесвам работата си повече, харесвам всичко останало на света повече!

Олив я слушаше и споменът как в къщата на Десета улица Верена я упрекна за съмненията й, как отново я увери в предаността си към каузата, се върнаха в съзнанието й със сила, която направи сегашното положение съвсем не толкова ужасно. Въпреки това не приемаше логиката на момичето и отговори:

— Но ти не се срещна с него там, а побърза да избягаш от Ню Йорк, макар да те молех да останеш. Той ти въздейства много силно там, не беше толкова спокойна, когато се върна от разходката си в парка, колкото се преструваш сега. Отказа се от всичко друго, за да избягаш от него.

— Знам, че не бях толкова спокойна, но вече имах три месеца да размишлявам за начина, по който той ми въздейства там. Приемам всичко много спокойно.

— Не, не е вярно. Изобщо не си спокойна сега!

Верена се умълча, а Олив продължи да я наблюдава изпитателно, да я обвинява, да я осъжда.

— Тогава не ми нанасяй удар след удар! — отговори тя с покъртителна нежност.

Думите й оказаха мигновено въздействие на Олив, тя избухна в сълзи и притегли приятелката си към гърдите си.

— О, не ме изоставяй, не ме изоставяй, иначе ще умра от мъка! — простена тя разтреперана.

— Трябва да ми помогнеш, трябва да ми помогнеш! — проплака умолително и Верена.