Хенри Джеймс
Бостънци (34)

XXXIV

— Сигурно сте единственият човек в страната, който се чувства по този начин — отбеляза тя най-накрая.

— Не съм единственият, който се чувства така, но е твърде вероятно да съм единственият, който го мисли. Струва ми се, че моите възгледи присъстват в по-неопределен и смътен вид в умовете на много мои съграждани. Ако някой ден съумея да им намеря адекватен израз, просто ще предам форма на дремещите инстинкти на едно много важно малцинство.

— Добре че признавате, че сте малцинство! — възкликна Верена. — Какъв късмет за нас, клетите създания! А какво разбирате под адекватен израз? Сигурно бихте желали да станете президент на Съединените щати?

— И да споделям възгледите си с блестящи речи пред тръпнещия Сенат? Точно това ми се иска да стана! Как само отгатнахте намеренията ми!

— Е, смятате ли, че сте напреднали в тази посока? — попита Верена.

Въпросът и тонът, с който беше зададен, прозвучаха на младия мъж като иронична препратка към сегашното му доста окаяно положение, затова той се умълча за миг, а ако събеседницата му го беше погледнала в този момент, щеше да види как по лицето му плъзва руменина. Думите й му подействаха като внезапен укор, но бяха напълно основателни от страна на млада жена, която имаше пълното право да се защити. Те сякаш просто потвърждаваха под друга форма (поне така тълкуваше въпроса неговата прекомерна южняшка гордост, неговата страстна чувствителност) схващането, че един джентълмен в толкова окаяно положение няма правото да отнема времето на блестящо и преуспяло момиче дори за да си внуши, че се отказва от опитите да я спечели. Ала напомнянето допълнително изостри желанието му да я накара да почувства, че ако се отказва от нея, то е само заради грозната и случайно сполетяла го бедност. Дори се поласка с мисълта, че ако не беше така, би могъл да триумфира над всичките й предразсъдъци и дори над предимствата от нейната известност. Най-дълбокото чувство на Базил Рансъм към Верена беше убеждението му, че тя е родена за любов — беше си го помислил още докато я слушаше у госпожа Бъридж. Самата тя изобщо не го съзнаваше и преследваше друг идеал — груб, неубедителен и изкуствен, обаче редом до мъж, когото обича истински, това фалшиво и паянтово построение щеше да рухне и еманципацията на пола на Олив Чансълър (що за пол беше това, за бога, питаше се той кощунствено наум) ще отлети в страната на привиденията, на мъртвите фрази. Читателят може да отсъди, че подобни мисли караха Базил Рансъм да не се отказва да ухажва Верена. И дори да се възмути вътрешно, че досега той още не е направил нищо такова.

— О, госпожице Тарант, успехът ми в живота е едно, а амбицията ми — нещо съвсем различно! — възкликна той сега в отговор на нейния въпрос. — Най-вероятно ще си остана беден и неизвестен цял живот, затова никой освен мен няма да знае за възвишените мечти, които съм заглушил и погребал.

— Защо твърдите, че сте беден и неизвестен? Нима не се справяте добре в този град?

Въпросът на Верена не му остави нито време, нито самообладание да си спомни, че пред госпожа Луна и пред Олив е представил перспективите си в розова светлина и че впечатлението на момичето е естествен отзвук от онова, в което са убедени двете дами. Но въпросът прозвуча в ушите му толкова подигравателно, предизвикателно и неволно оскърбително, че в онзи миг сякаш можеше да отговори само като протегне ръка, която да плъзне около кръста й и да я придърпа към себе си, за да обобщи положението си в една решителна целувка. Ако въпросният миг беше продължил само няколко секунди повече, не знам какви чудовищни последици бих имал трудното задължение да опиша, ала за щастие, ги прекъсна бавачка, която буташе бебешка количка, придружена от клатушкащо се подире й хлапе. И бавачката, и хлапето изгледаха с втренчен и дори строг поглед, поне според Рансъм, странната двойка на пейката, а междувременно Верена стрелна с бърз поглед децата (обожаваше деца) и продължи:

— От вашата уста предсказанието, че ще останете неизвестен, звучи твърде плоско. Разбира се, вие сте амбициозен, вижда се от пръв поглед. И щом амбицията ви се насочи нанякъде, най-добре е всички да внимават. Само да имате желание! — добави тя леко насмешливо.

— Какво знаете вие за моето желание? — попита той и се позасмя неловко, сякаш наистина се беше опитал да я целуне по време на втората си среща насаме с нея, но тя го бе отблъснала.

— Знам, че е по-силно от моето. Успяхте да ме накарате да изляза, при все че не исках, и ме задържате тук все още, макар че трябваше вече да съм се прибрала.

— Подарете ми този ден, госпожице Тарант, подарете ми този ден — промърмори Базил Рансъм и когато тя извърна лице към него, трогната от интонацията му, той додаде: — Позволете да ви заведа на вечеря, след като не можахме да обядваме. Наистина ли не ви причернява от глад?

— Причернява ми от ужасните неща, които наговорихте — преядох с мерзости. А сега искате и да вечерям с вас, така ли? Благодаря ви. Направо нямате равен! — възкликна Верена през смях, който авторът знае, че издаваше смущението й, ала Базил Рансъм не беше осведомен за този факт.

— Не забравяйте, че вече два пъти ви слушам по един час, безмълвен и покорен, и сигурно ще го правя още много пъти.

— Защо изобщо ще ме слушате отново, след като презирате идеите ми?

— Не слушам тях, слушам гласа ви.

— О, казах аз на Олив! — изстреля Верена, сякаш неговите думи потвърждаваха стар неин страх, но общ, несвързан конкретно с него.

Рансъм все още нямаше усещането, че я ухажва, особено след като бе в състояние да отбележи с типично мъжко превъзходство:

— Интересно ми е дали сте схванали и десет думи от онова, което ви казах.

— Мисля, че се изразихте достатъчно ясно — буквално ми го натрихте в носа.

— Е, какво разбрахте?

— Ами че искате да ни изтласкате на още по-заден план, отколкото някога сме били.

— Шегувах се, просто ви подкачах — неочаквано отстъпи Рансъм. От време на време той наистина се отпускаше, разсейваше се, преставаше да се интересува от спора.

Тя го забеляза и след малко попита:

— Защо не изложите идеите си писмено?

И отново засегна болната тема за неговия провал. Странно как непрекъснато го правеше.

— Имате предвид за широката публика? Написал съм много неща, но не мога да уредя да бъдат отпечатани.

— В такъв случай явно няма толкова хора, колкото твърдите, които са на вашето мнение.

— Е, редакторите са подла и страхлива пасмина — все твърдят, че търсят нещо оригинално, а умират от страх, когато се появи.

— Говорите за вестниците и списанията ли?

Когато Верена осъзна, че написаните от този забележителен млад мъж материали са отхвърлени — материали, в които явно всичко скъпо за нея беше осмяно, — тя изпита странна тъга и жалост, усещане за извършена несправедливост.

— Много съжалявам, че не ви публикуват — каза тя толкова неподправено, че той вдигна очи към нея от фигурата, която дращеше по асфалта с бастуна си, за да провери дали тя не се преструва. Верена беше напълно искрена и додаде, че сигурно е много трудно изобщо да издадеш някакъв текст. Помнеше, макар и да не го спомена, на какви трудности се бе натъкнал баща й, когато беше опитал. Надяваше се господин Рансъм да не се отказва — със сигурност накрая щял да успее. След това продължи усмихната и с по-ироничен тон:

— Можете открито да ме оборвате. Само ви моля да не казвате нищо за Олив Чансълър.

— Изобщо не разбирате какво искам да постигна! — възкликна Базил Рансъм. — Такива сте вие, жените. Винаги имате предвид себе си или конкретно някой, и винаги смятате, че другите мислят същото!

— Да, обвиняват ни в това! — весело отвърна Верена.

— Не искам да засегна нито вас, нито госпожица Чансълър, нито госпожа Фариндър или госпожица Бърдзай, нито духа на Елайза Моузли или което и да е друго талантливо или известно създание на земята… или на небето.

— О, значи, искате да ни унищожите с пренебрежение, с мълчание! — възкликна Верена все така ведро.

— Не, не искам да ви унищожа, както не искам и да ви спася. Твърде много се говори за вас и аз искам просто да ви оставя на мира. Интересува ме собственият ми пол, вашият явно може сам да се грижи за себе си. Искам да спася мъжете.

Верена видя, че той вече е сериозен, че не смесва подигравателно проблемите, а говори искрено и малко изморено, сякаш е изгубил сили след толкова много разговори.

— От какво да ги спасите? — попита тя.

— От проклетата феминизация! Далеч съм от мисълта, както изтъкнахте онази вечер, че недостатъчно жени се занимават с обществения живот — според мен са твърде много. Цялото поколение е женствено. Мъжете слизат от сцената. Това е векът на нервните, истерични, бърборещи и хленчещи жени, векът на кухите фрази и лицемерната деликатност, на прекомерната загриженост и изнежената чувствителност и ако не внимаваме, скоро ще дойдат на власт посредствените, най-слабите и неспособните, ала и най-претенциозните. Мъжествеността, издръжливостта, дръзновението, умението да познаваш действителността, но да не се страхуваш от нея, да приемаш света такъв, какъвто е — странно и в същото време необходимо съчетание от способности, което искам да съхраня или по-точно да възродя. И трябва да ви призная, че пет пари не давам какво ще стане с вас, дами, докато опитвам да го постигна!

Клетникът избълва тесногръдите си възгледи (чието отхвърляне от водещи периодични издания изобщо не беше учудващо) тихо и сериозно, наклонил глава към нея, сякаш споделяйки изцяло идеите си, но явно забравил за миг колко оскърбителна е за нея тази спокойна и безмилостна тирада, лишена от всякакво преувеличение. Верена не си го напомни, беше твърде впечатлена от поведението му — за нея беше новост да види мъж, който проповядва някаква кауза с такова усърдие. Тя тутакси проумя веднъж и завинаги, че никога няма да спечели на своя страна човек, който създава у нея такова впечатление. Усети хлад и дори леко й призля, но отговори, че сега, след като е обобщил веруюто си толкова красноречиво и ясно, тя се чувства много по-спокойно — поне знае с какво си има работа. Твърдение, което до голяма степен противоречеше на действителността, защото Верена за пръв път изпитваше такова неудовлетворение. Цялата потръпна от противните убеждения на спътника си, трудно можеше да си представи нещо толкова примитивно и пошло. Твърдо решена беше обаче дори да не трепне, с нищо да не издаде слабостта си, а най-добрият начин да прикрие чувствата си, който й хрумна, беше да отвърне с тон, който макар и да не възприе с тази цел, всъщност се оказа ефикасно отмъщение, защото предизвика гневна безпомощност у Рансъм:

— Господин Рансъм, уверявам ви, че този век е векът на осъзнатостта.

— Това е част от вашата демагогия. Век на неописуем фалш, както казва Карлайл.

— Е, много е удобно да твърдите, че искате да ни оставите на спокойствие. Обаче просто не можете да го направите. Ние сме тук, трябва да се освободите от нас. Трябва да ни пъхнете някъде. Забележително ще е това обществено устройство, в което няма място за нас — завърши момичето с най-очарователния си смях.

— Нямате публично място. Аз смятам да ви държим у дома и да си прекарваме без вас по-хубаво от всякога.

— Радвам се, че ще е по-хубаво от всякога. Горко на американските жени, ако започнете кампания те да стоят у дома повече от сега.

— Боже, вие сте невероятна, вие сте истински гений! — възкликна Базил Рансъм и я изгледа с нежност.

Тя не му обърна внимание, а продължи:

— А какво ще правите с онези, които нямат дом (те са милиони, както знаете)? Сигурно помните, че жените се омъжват — и биват омъжвани — все по-рядко. Бракът вече не е тяхната реализация. Не можете да им наредите да отидат да се грижат за съпруга и децата си, ако нямат съпруг и деца.

— О, това е подробност — отвърна Рансъм. — А що се отнася лично до мен, признавам, че толкова ценя личния ви живот, че съм готов да отстоявам правото на мъжете да имат половин дузина съпруги!

— Значи, според вас турската цивилизация е най-високоразвитата?

— Турците имат второразредна религия, те са фаталисти и това пречи на развитието им. Освен това техните жени не са толкова очарователни като нашите — или колкото ще станат нашите, когато бъде изкоренена тази съвременна чума. Помислете какво признавате с твърдението, че жените все по-рядко се женят — колко пагубно влияе тази тъпоумна агитация на техните маниери, на личността им, на нрава им.

— Много ласкателно за мен — намеси се Верена лековато.

Рансъм обаче не прекъсна тирадата си:

— Има хиляди начини една жена, която и да е жена, омъжена или неомъжена, да намери с какво да се занимава. Например с това да направи обществото по-пригодно.

— Искате да кажете, по-пригодно за мъжете.

— Че за кой друг, моля ви се? Скъпа госпожице Тарант, каквото е най-пригодно за мъжете, ще е пригодно и за жените! Тази истина е стара колкото човечеството, така че не допускайте Олив Чансълър да ви убеди, че тя и госпожа Фариндър са измислили нова истина, която да замести тази — по-дълбока и по-трайна.

Верена подмина този аргумент и каза само:

— Е, радвам се, че искате светът да се напълни със стари моми!

— Не възразявам срещу старите моми, те са прекрасни, винаги са много заети и не кръстосват света, за да си търсят призванието. Противник съм само на новите стари моми, които вие създадохте. — Не уточни, че има предвид Олив Чансълър, но Верена го изгледа, все едно подозираше, че го е сторил. За да отклони вниманието й, той се хвана за нейната мисъл отпреди малко: — Що се касае до вас, драга ми госпожице Тарант, бъдете спокойна — вие сте изключителна, уникална, неповторима, вие сте единствена по рода си. У вас всички елементи са така уместно съчетани, че ви смятам за ненакърнима. Нямам представа откъде сте тръгнали, нито как сте станали каквото сте сега, но вие стоите извън и над всички принизяващи влияния. Освен това трябва да ви осведомя — продължи младият мъж със същия спокоен, мек и решителен тон, сякаш обясняваше решението на математическа задача, — че вашата връзка с всички тези дрънканици и бълнувания е най-нереалното, случайно и илюзорно нещо на света. Въобразявате си, че ви пука за тях, но няма нищо подобно. Те са ви наложени от обстоятелствата, от неудачни приятелства, а вие сте ги приели, както бихте приели всяко друго бреме, защото сте мила по душа. Винаги се стараете да доставите радост на някого, а сега обикаляте, изнасяте речи за страната и се опитвате да предизвикате демонстрации, за да зарадвате госпожица Чансълър, точно както преди сте се опитвали да угодите на родителите си. Всъщност това не сте вие, а надуваема кукла (забележителна сама по себе си), която сте създали и сте изправили на крака, дърпате й конците отзад, за да я накарате да се размърда и да заговори, докато вие се опитвате да се скриете, да се заличите в нея. О, госпожице Тарант, ако работата беше в желанието да угодите някому, знаете ли колко бихте зарадвали някой друг, като катурнете тази отвратителна марионетка и се възправите в цялата си свобода и прелест!

Докато Базил Рансъм говореше — както не беше говорил преди, — Верена го слушаше с огромно внимание, вперила поглед в земята, но веднага щом той млъкна, тя скочи на крака — нещо я накара да реши, че общуването им е продължило твърде дълго. Извърна се от него, сякаш искаше да го остави, и всъщност точно това се канеше да стори. Не искаше да поглежда, още по-малко — да води разговор с него. Казвам „нещо я накара“, но отчасти причината беше поведението му — толкова спокойно и категорично, сякаш всичко му беше известно с абсолютна сигурност, — което отчасти я уплаши, отчасти я разгневи. Тя пое по алеите към изхода, сякаш се бяха договорили незабавно да напуснат парка. Той изложи всичко съвсем ясно, сякаш беше получил просветление свише. Каза, че тя не е такава, каквато се опитва да бъде, обвини я, че не е истинска, и това я нарани. Беше сигурна, че с него е истинска, а не биваше. След миг той отново застана до нея, закрачи редом и докато ходеха рамо до рамо, тя осъзна, че някои от нещата, които беше казал, бяха къде-къде по-ужасни дори от най-страшните опасения на Олив. В какво ли състояние щеше да бъде клетата й изоставена приятелка, ако някои от тези неща бяха долетели до нея по въздуха? Речта на спътника й въздейства на Верена (поведението му също се беше променило и изразяваше нещо различно) по начин, който я подтикна към решение да прекрати обсъждането и щом излязат от парка, да се прибере в пансиона сама. Въпреки това се владееше достатъчно, за да прецени, че е важно да не издава колко е разстроена, да не признава, че той я е извадил от равновесие. Затова смяташе, че достатъчно равнодушно отговаря на невероятните му наблюдения, като крачейки бързо, подмята през рамо на Рансъм:

— От думите ви заключавам, че според вас способностите ми са нищожни.

Той се поколеба, преди да отговори, а какъвто беше дългокрак, с лекота догонваше очарователната й стремителна походка, която издаваше цялото безпокойство, което тя се опитваше да скрие.

— Имате огромни способности, но не в областта, където се опитвате да ги използвате. Способностите ви са в различна област, госпожице Тарант! И не способности е точната дума — вие сте гений.

Тя усети как погледът му се впива в лицето й — съвсем отблизо и втренчено, — след като Рансъм отговори на въпроса й по този начин. Верена започваше да се изчервява — ако беше продължил да я гледа така и ако беше някой друг, щеше да го сметне за наглост. Верена опита да се овладее, като си напомни думите на Олив: „Стотици ще те гледат!“, но нещо се беше променило и сега тя не можеше да издържи на погледа на един-единствен човек. Искаше да се откъсне от него, да направи така, че той да се слее с общата маса, затова накрая зададе още един въпрос:

— Правилно ли разбирам, че според вас жените са непълноценни същества?

— Да, с оглед на обществените, на гражданските цели — те са слаби и непълноценни. Според мен нищо друго не издава толкова ясно смутния дух на времето, колкото фактът, че мъжете се чувстват длъжни да се преструват, че ви виждат в друга светлина. Обаче в лично, в интимно отношение нещата стоят другояче. В сферата на семейния живот и на битовите отношения…

Верена го прекъсна с нервен смях:

— Не го казвайте, то е само куха фраза!

— Да, но е по-хубава от вашите — отговори Базил Рансъм и излезе заедно с нея от по-малката порта, първата, до която стигнаха. Излязоха на подобието на площад, образуван от номерираните улици край южната част на парка и края на Шесто Авеню. Великолепното следобедно слънце озаряваше всичко и според Рансъм краят на деня още беше далеч. Зад тях се простираха беседки и храсталаци, изкуствените езера и пасторалните пейзажи, които изпълваха целия район със свежестта на откритото пространство, с естествени багри и растителност, които нищо не можеше да засенчи. Шоколадовите на цвят къщи се нижеха пред тях във високи, нови редове, отпред тракаха трамваите, заменили конете с конски сили, поглъщаха и бълваха пътници, имаше бирарии с оголени калкани, които в Ню Йорк засилваха местния колорит, защото се радваха на вниманието на художниците, които се изявяваха чрез огромни надписи. Групи безработни, рожби на разочарованието в далечни страни, стояха облегнати на ниската слънчева стена на парка, а от другата страна се простираше търговската гледка на Шесто Авеню при забележителната липса на въздушна перспектива.

— Трябва да се прибирам. Довиждане — рязко каза Верена на спътника си.

— Да се прибирате ли? Значи, няма да дойдете да хапнем заедно?

Верена познаваше хора, които хапват на обяд, и други, които хапват вечер, а също и трети, които никога не хапват, обаче не познаваше никой да похапва в три и половина. Ето защо настойчивостта на Рансъм в това отношение й се стори странна и неуместна, вероятно дължаща се на южняшките му навици. Което обаче не правеше предложението по-приемливо за нея — въпреки разочарования си вид и посърналия поглед той още не подозираше, че тя не просто иска да се върне на Десета улица, а иска да го стори сама.

— Трябва веднага да ви оставя — каза Верена. — Моля, не ме увещавайте да остана — не бихте го направили, ако знаехте колко не ми се иска!

Поведението й се промени, изражението също. И макар да му се усмихваше по-лъчезарно от всякога, за пръв път я виждаше толкова сериозна.

— Искате да кажете сама? Наистина не мога да ви позволя да го направите — отговори Рансъм шокиран от саможертвата, която се изисква от него. — Доведох ви толкова далеч, отговорен съм за вас и трябва да ви върна там, откъдето ви отведох.

— Господин Рансъм, трябва и ще го направя! — възкликна тя с тон, който той я чуваше да използва за пръв път. Слисан, озадачен и наранен, той осъзна, че ще допусне грешка, ако настоява. Разбра, че експедицията им ще завърши с раздяла, която не е никак приятна, но беше очаквал да определи поне някои от условията. Когато изрази надежда тя поне да му позволи да я настани в трамвая, Верена отговори, че не иска да се качва на трамвая, а да повърви. Представата как тя броди самичка никак не му допадна, не подобри нещата, но изправен пред внезапното й напрегнато нетърпение, той реши, че това е женска загадка, която трябва да остави на самотек.

— Струва ми повече, отколкото можете да си представите, но ще се подчиня. Бог да ви пази и закриля, госпожице Тарант!

Тя извърна лице от него, сякаш опъваше каишка, после отговори съвсем неочаквано:

— Надявам се да ви публикуват.

— Имате предвид статиите ми ли? — Взря се в нея и възкликна: — О, очарователно създание.

— Довиждане — повтори тя и този път му подаде ръка. Той я задържа в своята и я попита дали наистина ще напусне града толкова скоро, че няма да успее да я види отново, на което тя отвърна:

— Ако остана, ще е на място, където не бива да идвате. Няма да ви позволят да се срещнете с мен.

Той не бе възнамерявал да повдига този въпрос, беше си поставил граница, ала тази граница изведнъж се премести.

— Имате предвид къщата, където ви чух да изнасяте реч ли?

— Може да остана за няколко дни.

— След като ми е забранено да ви виждам там, защо ми изпратихте покана?

— Защото тогава исках да ви спечеля за каузата.

— Но вече вдигате ръце от мен?

— Не, не, искам да си останете, какъвто сте!

Изглеждаше много странно, докато произнасяше тези думи с изкуствена усмивка, и Рансъм не знаеше какво се върти в главата й. Вече си беше тръгнала, когато той се провикна подире й:

— Ако останете, ще ви посетя!

Тя не се извърна и не отговори, и той можеше само да я гледа, докато я изгуби от поглед. Прекрасното очертание на гърба й сякаш повтаряше последната загадъчна фраза, сякаш го предизвикваше.

Само че Верена Тарант нямаше подобно намерение. Въпреки огромното си закъснение и недоумението на Олив, тя искаше да се прибере пеша, за да има време да помисли надълго и нашироко колко е доволна (наистина, със сигурност), че господин Рансъм е в другия лагер. Ако беше в техния…! Не довърши предположението. Завари Олив да я чака точно както беше предположила — извърна се към нея с ужасено изражение. Верена тутакси даде обяснение, разказа точно какво е правила, после продължи, без да даде на приятелката си време за въпрос или коментар:

— А ти… ти посети ли госпожа Бъридж?

— Да, посетих я.

— Тя повдигна ли въпроса за моето гостуване у тях?

— Настойчиво.

— А ти какво отговори?

— Не казах много, но тя ми даде уверения…

— Смяташ ли, че трябва да отида?

Олив се умълча, после каза:

— Тя твърди, че е отдадена на каузата ни и че Ню Йорк ще бъде в краката ти.

Верена стисна раменете на госпожица Чансълър и за миг мълчаливо се взря в нея. После поде разпалено:

— Пет пари не давам за нейните уверения… Пет пари не давам за Ню Йорк! Няма да отида у тях… няма… разбираш ли? — Гласът й неочаквано се промени, тя прегърна приятелката си и зарови лице в шията й: — Олив Чансълър, отведи ме оттук, отведи ме!

След миг Олив усети, че Верена ридае, а това предреши въпроса, който тя мъчително обмисляше вече часове наред.