Хенри Джеймс
Бостънци (29)

XXIX

Госпожа Луна се появи рано на следващия ден и сестра й се запита на какво дължи честта от появата й в единайсет сутринта. Съвсем скоро разбра, когато Аделайн я попита тя ли е уредила поканата на Базил Рансъм за дома на госпожа Бъридж.

— Аз ли? Защо да го правя, за бога? — попита Олив и нещо я жегна, когато разбра, че не е била Аделайн, както бе предполагала.

— Не знам… ти го повика.

— Аделайн, никога! — възкликна госпожица Чансълър със сериозно лице, вперила поглед в сестра си.

— Нали не си забравила, че ти го покани да те посети преди година и половина?

— Не съм го канила специално, просто той се оказа там.

— Да, помня как беше — той се оказа, после пък се оказа, че ти го намрази и се опита да се измъкнеш от цялата работа.

Госпожица Чансълър проумя защо Аделайн е дошла при нея по времето, когато знае, че тя винаги пише писма, и след като предния ден й беше отделила нужното внимание — беше дошла, тласкана от лошото си настроение, отдавна познато на Олив, което понякога я караше да постъпва необмислено. Струваше й се, че Аделайн е разстроена от неуспеха си да подмами Базил Рансъм да се ожени за сестра й съгласно онази нейна паметна преценка на вероятностите (в която се впусна толкова невъздържано, че дори не искаше да си припомня), когато двамата се запознаха пред очите й на Чарлс Стрийт и госпожа Луна го хареса толкова много за разлика от самата нея. С радост би го приела за зет, защото вредата от такава връзка беше ограничена и строго определена, докато иначе присъствието на младия южняк в живота й би могло да я нарани много по-сериозно.

— Писах му навремето по една съвсем конкретна причина — поясни Олив. — Мислех, че на мама би й харесало да се запознаем с него. Обаче беше грешка.

— Откъде знаеш, че е било грешка? Според мен мама щеше да го хареса.

— Имам предвид детинското си поведение — допуснах чувството за дълг да ми повлияе прекалено. Винаги го правя. Дългът следва да е нещо очевидно, не е нужно човек да го търси специално.

— А беше ли очевидно, че в крайна сметка ще се окажеш тук? — попита госпожа Луна, напълно изгубила чувството си за хумор.

Олив забоде очи във върха на обувката си.

— Мислех, че вече ще си се омъжила за него — отговори тя.

— Ти се омъжи за него, скъпа моя! Откъде ти е хрумнало подобно нещо?

— Отначало ми пишеше толкова много за него. Разказваше, че е ужасно внимателен и че го харесваш.

— Той е настроен на една вълна, а аз — на съвсем различна. Да не тръгна да се омъжвам за всеки мъж, който се навърта край мен и върви подире ми? Да взема да стана мормон тогава! — Госпожа Луна направи изявлението великодушно, сякаш не можеше да очаква от сестра си да вникне в положението самичка.

Олив отказа да спори, просто отбеляза:

— Бях сигурна, че ти си му уредила поканата.

— Аз ли, скъпа моя? Това изобщо не съответства на отношението ми към него.

— Значи, тя я е изпратила.

— Кого имаш предвид?

— Госпожа Бъридж, разбира се.

— Мислех, че имаш предвид Верена — подметна госпожа Луна.

— Верена да покани него? Защо, за бога? — измери я Олив със студен поглед, тъй познат на сестра й.

— Как защо? Защото го познава.

— Срещала се е с него два пъти преди снощи, когато се видяха и разговаряха за трети път.

— Тя ли ти каза?

— Казва ми всичко.

— Сигурна ли си?

— Аделайн Луна, какво искаш да кажеш? — промърмори госпожица Чансълър.

— Сигурна ли си, че снощи е бил третият път? — продължи госпожа Луна.

Олив отметна глава и измери сестра си с поглед от глава до пети.

— Нямаш право на такива намеци, освен ако не знаеш нещо.

— О, знам… със сигурност знам повече от теб!

Седнала до сестра си, която внезапно се затвори в себе си, до един от прозорците на просторния, топъл и поовехтял салон на пансиона на Десета улица, където пред камината беше постлано килимче с рисунка как нюфаундленд спасява дете от удавяне, а по стените висяха цветни литографии, госпожа Луна й разказа впечатленията си от предишната вечер — впечатления, свързани с живия интерес на Базил Рансъм към Верена Тарант. Вероятно Верена бе помолила госпожа Бъридж да му изпрати покана и го бе направила, без да го спомене пред Олив, иначе тя щеше да си спомня, нали? Госпожа Бъридж не би могла да му изпрати поканата лично, защото не подозираше за съществуването му, нали така? Базил Рансъм лично й беше казал, че не познава госпожа Бъридж. Госпожа Луна знаеше кого познава той и кого не познава, или поне какви хора познава, а те със сигурност не принадлежаха към Клуба в сряда. Това беше една от причините за нежеланието й да влиза в по-близки отношения с него — недружелюбието му към изискани хора. Олив знаела какъв е вкусът й в това отношение, макар собственият й вкус много да приличал на неговия. Съвсем сигурно било, че предложението за поканата може да идва само от Верена. Така или иначе, Олив можела просто да попита или ако се опасявала, че момичето ще я излъже, да попита госпожа Бъридж. Сигурно обаче Верена я е предупредила и тя ще измисли друга версия на историята, затова било най-добре Олив просто да й повярва — че Верена е подсигурила присъствието му на онова събиране по свои лични причини.

Опасявам се, че забележката от предната вечер на Рансъм пред госпожа Луна, че й се е завъртяла главата, беше доста близо до целта, защото ако не беше заслепена от озлобление, щеше да се досети какъв ужас всява у сестра си със своите безцеремонни намеци, че Верена и госпожа Бъридж лъжат. Така ли лъжеха хората в обкръжението на госпожа Луна? Житейската позиция на Олив изключваше всякакви неискрености и тъй като тя смяташе, че другите хора имат сходна нагласа, не можеше да повярва, че Верена е имала намерението да я измами. Когато се поуспокои, госпожа Луна също щеше да предугади, че Олив ще се усъмни във версията, че увлечението на Базил Рансъм по Верена се дължи на засегнатото му честолюбие, след като Аделайн го е отхвърлила. Точно така се опитваше да представи сега тя нещата пред госпожица Чансълър. Олив направи две неща: слушаше сериозно и внимателно, определено долавяйки витаещата във въздуха опасност (която дори ако госпожа Луна не й беше посочила, самата тя бе усетила предната вечер). Освен това видя, че Аделайн си фантазира, че въпросното отхвърляне е чиста измишльотина. Вниманието на господин Рансъм очевидно е било заето преди всичко с Верена, но не се налагаше коравосърдечието на госпожа Луна да го тласка натам. Затова Олив остана много сдържана — не сподели, че според нея Аделайн по неизвестни за другите причини се бе опитала да оплете Базил Рансъм, не беше успяла и вбесена, че Верена е предпочетена пред толкова значима персона като самата нея, се беше озлобила срещу младежа и момичето. Намеренията й щяха да се увенчаят с успех, ако успееше да убеди Олив да се намеси. Госпожица Чансълър усещаше у себе си огромна готовност да го стори, но не защото даваше пет пари за унижението на Аделайн. Дори не съм сигурен дали не смяташе фиаското на сестра си за поредния пример за нейната безполезност и не я презираше заради това, защото смяташе, че няма нищо по-подло от опита да вкараш някой мъж в капан, и намираше за непочтена неспособността да признаеш поражението си. Олив запази тези разсъждения за себе си, само каза на сестра си, че не разбира защо тя се чувства засегната. С какво той нараняваше Аделайн, насочвайки вниманието си към Верена? Какво значение имаше Верена за нея?

— Как можеш да ме питаш, Олив Чансълър? — смело отвърна госпожа Луна. — Нима Верена не е всичко за теб, нима ти не си всичко за мен, нима всеки опит — особено успешен — да ти бъде отнета Верена няма да те съкруши? Няма ли и аз да страдам, ако страдаш ти?

Вече отбелязах, че житейската позиция на госпожица Чансълър изключва всякакви лъжи, но тя беше съчетана с желанието й да се придържа към истината, което на моменти означаваше, че избягва да я вади на бял свят. Затова тя не каза: „Ама че глупости, скъпа Аделайн! Прекрасно ми е известно, че ти ненавиждаш Верена и ще се радваш, ако тя се удави!“. Ала вместо това каза само:

— Да, разбирам, обаче това е много спорно.

Схващаше, че госпожа Луна изгаря от желание да й помогне да попречи на Базил Рансъм да се докопа до целта си, и фактът, че мотивът й е озлобление, а не загриженост за бостънци, не би направил съдействието й по-малко желано, ако опасността беше действителна. Самата Олив умираше от ужас, но тя се чувстваше така за всичко. Въпреки това може би Аделайн беше забелязала нещо и какво, за бога, имаше предвид с това споменаване на някакви тайни срещи на Верена? Когато я притисна по този въпрос, сестра й каза само, че не претендира да разполага с конкретна информация, все пак не била шпионка, но предната вечер той определено й навирал под носа възхитата си от онова момиче, възторга си от поведението й на сцената. Разбира се, той не уважавал възгледите й, но бил достатъчно самомнителен да смята, че тя ще отстъпи от тях. Може би самата Олив беше мишената — като че ли й пукаше! До голяма степен всичко зависело от момичето — ако имало вероятност Верена да е повлияна, госпожа Луна съветвала Олив много да внимава. Тя знаела как е най-добре да постъпи. Дълг на Аделайн било само да сподели с нея собствените си впечатления, независимо дали ще бъдат посрещнати с признателност. Искала само да я предупреди да бъде бдителна, но било напълно в стила на Олив да приеме подобно сведение толкова хладно и така да я разочарова.

Студенината на госпожица Чансълър не намаля от този укор, защото си каза, че самата тя никога не се беше откривала така пред Аделайн, никога не бе допускала тя да прозре действителната сила на желанието й да предпази Верена от подобна опасност, не й беше давала основание да я смята за пазителка на тайните на своята приятелка. Ето защо беше озадачена от категоричното допускане на госпожа Луна, че Олив е склонна да участва в заговор, целящ да надхитри момичето и да го доведе до отчаяние. Олив призова на помощ цялото си величаво хладнокръвие, за да разсее това впечатление, и макар да усети, че още повече ядоса госпожа Луна, предпочиташе да я разочарова, отколкото да се поддаде на намеренията й — особено след като сестра й така копнееше да извлече изгода от предупреждението си!