Хенри Джеймс
Бостънци (28)

XXVIII

От мястото си прекрасно виждаше музикалния салон зад плътна редица сериозно заслушани мъже. Верена Тарант беше изправена на малкия си подиум, облечена в бяло, с цветя на гърдите. На светлината на лампите върху високи пиедестали от двете страни на сцената червената тъкан под нозете й изглеждаше още по-ярка и на този цветен фон фигурата й излъчваше още повече чистота. Тя се движеше свободно в своята показна изолация, но жестовете й бяха сдържани. Пред нея нямаше маса, не държеше никакви бележки в ръка, а стоеше като актриса в светлините на рампата или като певица, която преде сребриста нишка с гласа си. Имаше голяма опасност това слабичко момиче от провинцията да се провали, опитвайки се да плени няколкостотин преситени нюйоркчани, като просто сподели с тях вижданията си, затова след мъничко Базил Рансъм установи, че я наблюдава със същия трепет, с който би наблюдавал акробатка на трапец високо над главата му. Ала докато я слушаше човек, веднага ставаше ясно, че тя превъзходно владее способностите си, темата и публиката, освен това той прекрасно помнеше предишния път у госпожица Бърдзай и бе в състояние да прецени колко много е напреднала оттогава. Сега изпълнението й беше много по-цялостно, поведението й — много по-уверено, тя сякаш говореше и гледаше публиката си от много по-високо. Гласът й също се бе развил — Базил беше забравил колко красиво звучи той, когато се извиси с пълна сила. Този глас — толкова чист и мелодичен и същевременно толкова естествен и млад — беше природно дарование. Нищо чудно, че Верена бе предизвикала сензация на Женската конвенция, като бе изпълнила противната им зала с тази прелестна музика.

Преди време беше чел за някаква италианска импровизаторка, а тази жена тук беше нейно изтънчено съвременно американско подобие, Корина^[1] от Нова Англия, с мисия вместо лира. Най-прекрасното у нея беше нейната сериозност, начинът, по който прелестните й очи обхождат „аристократичната публика“ (пред която тя изобщо не се смущаваше), сякаш в опит да я превърнат в едно-единствено разумно същество. Поведението й издаваше, че единственото значимо нещо за нея е да придаде на истината неустоимо убедителна форма. Беше непосредствена и обаятелна, всеки неин поглед и всеки жест бяха част от чистата и огнена страст, която бушуваше в нея. Тя наистина — и това личеше съвсем ясно — превръщаше публиката в един организъм, който живо я следеше на сцената: усмихваха й се, когато тя се усмихваше, оставаха безмълвни и неподвижни, когато тя беше сериозна. Съвсем ясно беше, че развлечението, което по силата на щастливо хрумване госпожа Бъридж беше решила да предложи на приятелите си, ще остане незабравимо в аналите на Клубни сбирки в сряда. На Базил Рансъм му беше приятно да си представя, че Верена го е забелязала в неговото ъгълче. Тя свободно плъзгаше поглед по слушателите си, без да го задържа никъде, но въпреки това един-единствен радостен проблясък, който не изглеждаше като отклонение от нейната нелепа, фантасмагорична и приятна реч, сякаш му даде да разбере, че й е липсвал и че в момента тя се обръща специално към него. Този поглед за него бе предостатъчно уверение, че поканата си да дойде тук е получил по молба на това момиче.

Намираше речта й за нелепа — и как иначе, какво изобщо би могла да означава? Въпреки това девойката беше очарователна, въпреки всички дивотии, с които й бяха напълнили главата. Той постоя там четвърт час и си даде сметка, че не би могъл да повтори казаното от нея — за него то беше безполезно, но въпреки това не бе пропуснал нито едно трептене на гласа й. Вече беше забелязал Олив Чансълър — седеше на предния ред, отляво, в края. Беше с гръб към него, но той различаваше острия й профил, леко приведен и напълно неподвижен. Дори от разстояние той виждаше, че тя е замряла възторжено, че съсредоточено очаква триумфа си. Олив не реагира на няколкото импулсивни опита за аплодисменти, почти незабавно овладени, а подобна сдържаност можеше да се дължи само на непоклатима воля. Успехът се усещаше във въздуха и тя го вкусваше така, както вкусваше и всичко останало — по свой собствен начин. Успехът на Верена беше и неин успех, а Рансъм беше сигурен, че за да бъде триумфът й пълен, той трябваше да попадне в полезрението й. Тогава Олив щеше да се наслади на смущението и объркването му и щеше да го попита безмълвно със студения си поглед: „Още ли мислите, че движението ни е лишено от сила, още ли мислите, че жените са създадени да бъдат робини?“. Честно казано, той не изпитваше никакво объркване, убежденията му изобщо не бяха повлияни от факта, че Верена Тарант прикова вниманието му по-силно, отколкото беше очаквал. Прикова вниманието му дотолкова, че смисълът на думите й най-сетне започна да прониква в съзнанието му, заслепено досега от прелестното видение отпред. Някои фрази добиха смисъл за него — призивът й към онези, които все още се съпротивляваха на благотворното влияние на истината. Това бяха предимно подигравателни и скептични мъже, много от които такива непрокопсаници и ленивци, толкова безсърдечни и безмозъчни същества, че нямаше никакво значение какво е мнението му по който и да е въпрос. Ужасно беше, че старата тирания се крепи именно на хора като тях. Имаше обаче и други, чиито предразсъдъци бяха по-силни, по-цивилизовани и с претенцията, че почиват на проучвания и аргументи. Тъкмо те бяха основната цел на Верена, на тях искаше да каже: „Напълно грешите, ще бъдете много по-щастливи, когато успея да ви убедя. Само ми дайте пет минути, седнете и ми позволете да ви задам един-единствен въпрос: «Според вас възможно ли е да успее което и да е общество, ако е основано на организирана неправда?».“ Този въпрос искаше да постави Верена и Базил й се усмихна от другия край на стаята развеселено и нежно, когато осъзна, че тя смята този въпрос за труден. Не би го затруднила, ако му го зададе — беше готов да поседи с нея колкото дълго поиска.

Разбира се, той беше един от най-упоритите присмехулници, към които тя се обръщаше с думите:

— Знаете ли кое е поразителното? Приличате ми на хора, които умират от глад, макар че килерът им у дома е пълен с хляб, месо и с вино, или на слепи и обезумели същества, които допускат да се окажат в затвор за длъжници, когато в джоба си имат ключа за съкровищница, пълна със злато и сребро. Месото и виното, златото и среброто — продължаваше Верена — са символ на потиснатите и опропастени сили, на безценното и превъзходно лекарство, от което обществото налудничаво се лишава — гения, интелекта и вдъхновението на жените. То погива малко по малко насред старите суеверия, които напразно предизвиква, но въпреки това държи еликсира на живота в ръцете си. Оставете го да пийне само глътчица и отново ще разцъфне свежо и сияйно, отново ще придобие младост. Сърцето е студено и само женският допир може да го сгрее, да го разбуди за действие. Ние сме сърцето на човечеството, позволете ни смелостта да отстояваме това! Общественият живот в цял свят се движи в затворен порочен кръг — кръг на себичност, жестокост, враждебност, завист, алчност и сляп стремеж да се вършат неща за благото само на някои хора и за сметка на други, вместо всичко да се прави за всички. Всички ли? Кой дръзва да го каже, ако не включва нас? Ние сме равна, превъзходна, безценна част. Опитайте и ще видите, ще се запитате как изобщо обществото е успяло да напредне дотук без нас — съвсем мъничко в сравнение с напредъка, който е можело да постигне — по своя окаян земен път. Ето това бих искала да втълпя в ушите на онези, които все още не ни подкрепят, които сковано повтарят безсмислени стари клишета, спаружени като захвърлена насред пустинята кратунка. Апелирам към техния егоизъм, леност и лична изгода. Не съм тук, за да обвинявам, нито да задълбочавам вече зейналата пропаст между половете, не приемам теорията, че представителите им са естествени врагове, защото моят призив за единение е по-личен — апел за равенство — от този на мъдреците и философите от миналото. Затова няма да твърдя, че мъжете най-лесно приемат доводи, които са им удобни и полезни. Просто ще кажа, че ако не беше така, ако не бяха толкова слепи и заблудени, целта ни отдавна вече щеше да е постигната дори по въпроси, които са в техен интерес. Ако притежаваха женската прозорливост и женската изтънченост на чувствата, светът щеше да е различен. Допускам, че горчивата ни съдба се дължи отчасти на способността ни да виждаме толкова ясно, без да можем да предприемем нищо! Уважаеми господа, само да можех да ви накарам да повярвате колко по-пъстра и красива щеше да е градината на живота, ако ни позволите да ви помогнем да я поддържате! Тогава разходката там щеше да ви е много по-приятна, защото тревата, дърветата и цветята щяха да ви напомнят за рая. Ето в това ми се иска да убеди всеки един от вас — искам да извикам пред очите ви представата за света, какъвто го виждам аз: преобразен, спасен от новата нравственост. Грубата сила и користолюбивото съперничество ще бъдат заменени от щедрост, нежност, състрадание. Струва ми се обаче, че подхождате глупаво дори към собственото си благоденствие! Някои от вас твърдят, че вече имаме цялото влияние, което е възможно да имаме, сякаш трябва да ви бъдем признателни, че ни позволявате дори да дишаме! Но кажете, кой по-добре от самите нас знае какво ни е нужно? Трябва ни само свобода, искаме да отворим вратата на клетката, в която ни държите от векове. Твърдите, че клетката е много удобна, красива и уютна, с хубави стъклени стени, за да гледаме навън, и че трябва просто още веднъж тихо да превъртите ключа. Ето как ще ви отговоря. Уважаеми господа, вие никога не сте били в клетката и нямате никаква представа какво е вътре!

Летописецът, събрал тези свидетелства, не смята за нужно да привежда по-пространни примери за красноречието на Верена, особено след като Базил Рансъм, който я слушаше, вече бе достигнал до категоричен извод. Беше преценил умението й да говори пред публика, да излага аргументи, да разяснява каузата. Речта й сама по себе си не беше нищо повече от красиво есе, наизустено и поднесено от едно умно момиче в училище. Беше слаба, неубедителна и безсистемна — просто скрепени най-общи твърдения, които блещукаха приятно на меката светлина в салона на госпожа Бъридж. Сериозно погледнато, не си струваше нито да й отговаря човек, нито да се замисля сериозно над нея, а Базил Рансъм се замисли що за откачена епоха е тази, в която подобно изпълнение се възприема като интелектуално усилие, като принос към проблема. Запита се какво би си помислил той или който и да е друг, ако госпожица Чансълър беше на подиума — или дори госпожа Луна — вместо сегашната ораторка. Въпреки това значението й беше огромно и отчасти се изразяваше тъкмо във факта, че това не е гласът на Олив или на Аделайн. Важното беше, че Верена е неописуемо привлекателна, което беше още по-прекрасно за него, защото, докато стоеше в онзи салон, той постепенно осъзнаваше, че се влюбва в нея. Чувството беше тропало тихичко на вратата и преди той да се поколебае или да му отправи предизвикателство, вратата се бе отворила и светлина бе озарила всичко. Рансъм с нищо не се издаде — само стоеше и съзерцаваше картината, но стаята потрепери пред очите му, дори фигурата на Верена сякаш се полюшна. От което речта й не му се изясни, смисълът си остана приятно смътен и той просто долавяше присъствието й, наслаждаваше се на гласа й. Въпреки това той не преставаше да я преценява — аргументите й бяха слаби, изключително многословни. Изводът, че тя е блестяща само защото съзнанието на публиката й е помътено и объркано, не беше унизителен за него, а го зарадва, защото доказваше, че апостолското й призвание е пълна глупост, мимолетна мода, пълна заблуда и че Верена е предназначена за нещо съвсем различно — за интимност, за него, за любов. Не проследи колко дълго е говорила тя, просто си даде сметка, че изпълнението е приключило, когато чу аплодисментите, шумотевицата от гласове и разместването на столовете, но благодарение на личния й успех, обвил Верена със сребриста мантия като пръските около фонтан, нейният любим не се чувстваше унизен от нейната лоша реч. Присъстващите — поне онези, които не се бяха скупчили около Верена — постепенно се оттеглиха в другите стаи и го понесоха като поток към една отрупана маса, на която той потърси прояви на стремежа към сдържан разкош, споменат от госпожа Луна. Той се изразяваше предимно в блясъка на кристал и сребро, в ярките оттенъци на загадъчни ястия и желета, които изглеждаха апетитно в кръговете мека светлина на лампите с дантелен абажур. Чуваше ваденето на тапи, усещаше побутванията с лакът, сгъстяващата се тълпа, долови и няколко гневни погледа и се почувства притиснат към масата от възмутени господа, които смятаха, че е окупирал твърде много място, без да се храни, но и без да позволява на другите да го сторят. Беше изгубил Верена от поглед. Тя отлетя върху облак от комплименти, а той с почти бащинска загриженост си каза, че сигурно е гладна, след като е говорила толкова дълго, и се надяваше, че някой ще й занесе да хапне нещо. След малко, докато се отдалечаваше от масата — желанието да се навечеря по-обилно от обикновено не бе първостепенно в съзнанието му, — той се озова пред самата госпожица Тарант, хванала под ръка млад мъж, в чието лице той разпозна сина на домакинята — усмихнатия и парфюмиран младеж, който преди час бе прекъснал разговора му с Олив. Беше повел Верена към масата, а хората им правеха път, обсипвайки момичето с похвали за хубостта и красноречието й. Рансъм установи, че тя е предмет на всеобщо възхищение — фраза от някакъв отдавна прочетен роман, която, кой знае защо, му хрумна в момента. Беше красива и двамата бяха красива двойка. Щом го зърна, тя протегна лявата си ръка към него — другата държеше под ръка господин Бъридж — и каза:

— Е, вече повярвахте ли ми?

— Ни най-малко! — отвърна Рансъм с игрива искреност. — Но това няма никакво значение.

— О, за мен има огромно значение! — възкликна Верена.

— Имах предвид себе си. Няма значение дали съм съгласен с вас — отговори Рансъм и стрелна с кос поглед господин Бъридж, който се отдели, за да донесе на Верена нещо за хапване.

— Е, след като ви е толкова безразлично!

— Не защото ми е безразлично! — Очите му отново се впериха в нейните, а те промениха изражението си, преди тя да ги откъсне от неговите. Започна да се оплаква пред спътника си, който й донесе нещо много апетитно в чиния, че господин Рансъм се отличава, че е може би най-трудният субект, на който се е натъквала. Хенри Бъридж се усмихна на Рансъм, за да му покаже, че помни разговора им, а южнякът си помисли, че няма нищо чудно, ако между тези двама красиви, успели и млади хора е ставало дума за любов или за сватба, както му беше разказала госпожа Луна. Господин Бъридж се радваше на успех — веднага се виждаше, ала успехът му се дължеше не на впечатляващ интелект или на силен характер, а на факта, че е богат, вежлив, красив, весел, приветлив и носи прелестна камелия в бутониерата си. Пролича, че поне той смята Верена за успяла жена от непринудената учтивост на тона и от задоволството в погледа му, когато възкликна:

— Не ми казвайте, че речта изобщо не ви е повлияла! Според мен госпожица Тарант е способна да помете всякакви трудности по пътя си!

Беше толкова доволен от себе си, толкова уверен в правотата си, че за него нямаше значение какво мислят другите. Всъщност Базил Рансъм беше съвсем същият.

— Не казах, че не ми е повлияла — отговори южнякът.

— Само че не както трябва! — отбеляза Верена. — Няма значение, вие, така или иначе, ще изостанете от всички.

— Ако стане така, ще се върнете да ме утешите.

— Да се върна ли? Никога няма да се върна назад! — весело отговори момичето.

— Ще ви е за пръв път! — продължи Рансъм и усети шеговита ведрост, която не плащаше дан на галантността, но въпреки това беше израз на почтителност.

— О, каква самонадеяност! — възкликна господин Бъридж и се обърна да вземе чаша вода за Верена, която отказа шампанското с думите, че не е близвала алкохол през живота си и го свързва с нещо незаконно. Единственото вино в дома на Олив (не че Верена направи това уточнение) беше старата мадейра на баща й и малко кларет. Първото получи огромното одобрение на Базил Рансъм в деня, когато вечеря с нея.

— Той вярва ли във всички тези глупости? — попита той, съзнавайки прекрасно какво всъщност е предизвикало обвинението в самонадеяност от страна на господин Бъридж.

— Направо си е изгубил ума по нашето движение — отговори Верена. — Той е един от най-многообещаващите ни нови последователи.

— И вие не го презирате заради това?

— Да го презирам ли? Явно смятате, че с лекота променям мнението си.

— Е, има едно нещо, за което ми се иска да видя как ще промените мнението си — отбеляза Рансъм с тон, който би бил показателен за Хенри Бъридж, ако го беше чул, че самонадеяността му е преминала в глупост.

На Верена обаче думите му не направиха същото впечатление и тя отвърна простичко, без озлобление:

— Ако очаквате да ме върнете петстотин години назад, надявам се да не го споделите с госпожица Бърдзай. — И тъй като Рансъм не проумя причината за този намек, тя продължи: — Знаете ли, тя е сигурна, че всичко ще стане по съвсем различен начин. Бях при нея почти веднага след вашето посещение в Кеймбридж.

— Милата старица… надявам се, че е добре — каза младият мъж.

— Изключително заинтригувана е.

— Тя винаги е заинтригувана от нещо, нали?

— Този път е заинтригувана от взаимоотношенията между нас двамата — отговори Верена с тона, с който единствено тя би могла да каже нещо такова. — Само да знаете колко се е запалила. Сигурна е, че всичко това ще се развие във ваша полза.

— Кое всичко, госпожице Тарант? — попита Рансъм.

— Ами онова, което й разказах. Сигурна е, че ще станете един от нашите лидери, че имате огромна дарба да анализирате сложни въпроси и да влияете на масите, че ще прегърнете въодушевено идеята за нашия бунт и че когато се издигнете до върха като един от нашите лидери, то ще е благодарение на мен.

Рансъм стоеше и й се усмихваше, а мекият блясък в очите му не издаваше предчувствие за подобни лаври, колкото и огромно да бе влиянието на Верена.

— И вие искате да не я разочаровам?

— Не искам да сте лицемер, ако всъщност не заставате на наша страна, но според мен би било мило да не разбивате илюзиите на милата старица. Надали й остава да живее още дълго — онзи ден ми каза, че е готова да намери вечен покой, така че свободата ви няма да пострада толкова. За нея всичко това е много романтично — вие сте южняк и прочее, естествено, не симпатизирате на бостънските идеали, срещнали сте я случайно на улицата и сте й позволили да ви опознае повече. Тя не би повярвала, че не съм способна да ви променя.

— Не се бойте, госпожице Тарант, тя ще бъде напълно удовлетворена — каза Рансъм през смях, който тя явно разбра само наполовина. Не успя да разясни смисъла на думите си, защото господин Бъридж се върна и снабди Верена не само с чаша вода, но и с един възрастен господин с гладко, розово и усмихнато лице, с плюшена жилетка и красиво вчесана оредяла бяла коса. Представи го на Верена с име, което Рансъм знаеше, че принадлежи на богат и достопочтен гражданин, известен с обществената си ангажираност и щедрата си благотворителност. Рансъм живееше в Ню Йорк достатъчно дълго, за да знае, че молбата на тази личност да се запознае с госпожица Тарант ще й донесе одобрение сред най-уважаваните среди и ще възвиси успеха й. Извърна се с едва чута въздишка, защото съзнаваше собствената си принадлежност към ужасно малобройно и неизвестно малцинство. Извърна се, защото, както знаем, беше научен, че когато един джентълмен разговаря с дама, трябва да се оттегли при представянето на друг господин. Когато след малко хвърли поглед назад обаче, забеляза, че младият господин Бъридж няма никакво намерение да отстъпи пред известния филантроп. Реши, че е най-добре да се прибере у дома — не знаеше какво може да се случи на подобно събиране, нито кога се очаква то да приключи, но после се отказа, защото допусна, че току-виж изникнала възможност Верена да говори отново. Не беше съвсем сигурен относно това, но беше наясно, че преди да си тръгне, непременно трябва да се сбогува с госпожа Бъридж. Само да знаеше къде е отседнала Верена — искаше да се срещне с нея насаме, а не в пълен с милионери салон. Докато се озърташе за домакинята, му хрумна, че тя сигурно знае и че ако успее да превъзмогне стеснителността си и я попита, може би ще му каже. Увери се, че тя не е в трапезарията и се отправи обратно към салона, където навалицата беше доста оредяла. Надникна в музикалния салон, където бяха останали само пет-шест двойки, усамотили се сред празните столове, и видя там госпожа Бъридж, потънала в разговор с Олив Чансълър (която явно не бе помръднала от мястото си) пред празния подиум след триумфа на Верена. Дотолкова не очакваше да види Олив, че се стъписа за миг, после се овладя и пристъпи напред с южняшка вежливост. Усети погледа на Олив — погледна го така, сякаш е останала на мястото си само защото се е надявала да не го види повече. Госпожа Бъридж се изправи, докато Рансъм й пожелаваше лека нощ, а Олив последва примера й.

— Много се радвам, че успяхте да дойдете. Прелестно създание, нали? Способна е да постигне каквото пожелае.

Тези думи на по-възрастната дама Рансъм прие първоначално със сдържаност, с която целеше да внуши огромното си уважение към нея, и наистина в мълчанието му имаше южняшка официалност. После отговори изключително предпазливо:

— Да, госпожо, за пръв път присъствам на такова изпълнение, на такъв вид развлечение, което да ме омагьоса така.

— Радвам се, че ви е харесало. Представа нямах какво да организирам, но ето че хрумването ми се оказа превъзходно — и за мен, и за госпожица Тарант. Госпожица Чансълър ми разказваше за съвместната им работа — наистина е прекрасно. Госпожица Чансълър е изключителна приятелка и съмишленица на госпожица Тарант, която ме увери, че не би постигнала нищо без нея. — След това обяснение госпожа Бъридж се извърна към Олив и промърмори: — Нека ви представя господин… господин…

Само че беше забравила името на Рансъм, беше забравила кой я е помолил да му изпрати покана, и когато забеляза този факт, той й се притече на помощ с обяснението, че е братовчед на госпожица Олив, ако тя не се е отрекла от него, и че знае за близкото приятелство между двете дами.

— Аплодисментите ми всъщност бяха за общото ви начинание — усмихна се той на роднината си.

— Аплодирали сте? Признавам, че не разбирам — тутакси се отзова Олив.

— Е, честно казано, и аз не разбирам!

— А аз знам, разбира се, ето защо… — По-нататъшните думи на госпожа Бъридж, целящи да изгладят търканията между младия господин и нейната събеседница, заглъхнаха. Тя тъкмо се канеше да изтъкне, че това е причината за присъствието му в нейния дом, но се спря навреме, тъй като просто би изтъкнала очевидното. Базил Рансъм установи, че жена като нея е напълно способна да понесе такова неловко положение, и изпита още по-силно уважение към нея. Тя беше отривиста, непосредствена и леко нетърпелива, и ако не беше избързала с думите си и притежаваше малко повече от южняшката майчинска мекота, щеше да прилича на един тип жени, каквито имаше в родния му край преди промените — умните, способни и гостоприемни вдовици или стари моми, които управляваха сами големи плантации. — След като сте й братовчед, моля ви, заведете госпожица Чансълър да хапне нещо, вместо да си тръгвате — продължи домакинята с неуместен ентусиазъм.

В този момент Олив отново седна.

— Много ви благодаря, но никога не вечерям. Няма да изляза от тази стая — тук ми харесва.

— Тогава нека ви изпратя нещо… или позволете на господин… на братовчед си да остане с вас.

Олив впери странен умолителен поглед в госпожа Бъридж:

— Много съм изморена, трябва да си почина. Тези мероприятия винаги ме изтощават.

— О, да, представям си. Е, в такъв случай, починете си на тихо, след малко ще дойда да ви видя — каза госпожа Бъридж, усмихна се за сбогом на Базил Рансъм и се отдалечи.

Базил се позадържа, макар да личеше, че Олив иска да се отърве от него.

— Няма да ви безпокоя дълго, само ще ви попитам нещо — каза той. — Къде сте отседнали? Бих искал да посетя госпожица Тарант. Не казвам, че ще дойда да посетя вас, защото имам усещането, че това няма да ви зарадва.

Хрумна му, че би могъл да вземе адреса й от госпожа Луна — беше споменала само, че е някъде на Десета улица, — защото колкото и да му се сърдеше, не би могла да откаже да му го съобщи. Ала изведнъж предпочете по-простичкия и непосредствен подход да попита направо Олив, въпреки опасността да я подразни. Разбира се, не би могъл да посети Верена, без братовчедка му да разбере и рано или късно да се възпротиви. Нямаше лични наблюдения над съвместния им живот, но го беше осенило предположението, че онова, което госпожица Чансълър най-силно ненавижда у него (нали още от самото начало на познанството им изпитваше загадъчно опасение?), е вероятността той да се намеси. И наистина имаше такава вероятност, но все пак беше по-уместно да попита за адреса нея, отколкото някой друг. Най-добре намесата му да бъде по всички правила на вежливостта.

Олив не обърна внимание на забележката му как посещението му ще се отрази на нея, но след малко попита какво налага срещата му с госпожица Тарант.

— Знаете, че не се ползвате със симпатията й — додаде тя с тон, в който се долавяше наистина трогателна молба към него дори да не се преструва, че е иначе.

Не знам дали Базил се трогна, но отговори крайно помирително:

— Искам да поговоря с нея относно интересната информация, която ми даде тази вечер.

— Ако възнамерявате да дойдете да й се присмивате, тя е напълно беззащитна. Сигурно тази новина ще ви зарадва.

— Скъпа госпожице Чансълър, вие сте нейната защита — цяла батарея от оръдия! — отвърна Рансъм.

— Но тя не ми принадлежи! — възкликна Олив и скокна на крака. Озърна се, сякаш той я беше притиснал прекалено силно, задъхана като погнато животно.

— Вашата защита се изразява в неприкосновеността ви към нападения. Ако не ми кажете къде сте отседнали, може би ще помолите госпожица Тарант да бъде така любезна да го стори. Би ли ми изпратила картичка с адреса?

— Отседнали сме на Западна Десета улица — отговори Олив и му каза номера. — Разбира се, добре сте дошли.

— Разбира се, че съм! И защо не? Много съм ви задължен за информацията. Ще я помоля да излезе, за да не се налага дори да ни виждате.

Той се извърна с усещането, че всичко това е просто непоносимо — тя винаги се опитваше да му внуши, че не е прав. Така ли щяха да се държат жените, когато се доберат до повече власт?