Хенри Джеймс
Бостънци (21)

XXI

Базил Рансъм живееше в Ню Йорк, доста далеч на изток, в горния край на града. Обитаваше две мърляви стайчета в доста порутена сграда до ъгъла на Второ Авеню. Точно на ъгъла имаше голяма бакалия, чиято непосредствена близост вредеше фатално на всякакви претенции за аристократизъм на Рансъм и неговите съседи. Къщата беше с рижавочервена фасада, избелели зелени капаци на прозорците с разхлабени летви в различен цвят. На един от долните прозорци висеше оплюта от мухите табелка, на която пишеше „Храна“ с изрязани (немного прецизно) от цветна хартия избелели букви, оградени с тънка златиста ивица. От двете страни на магазина имаше голям навес, щръкнал над мръсния тротоар върху дървени подпори. Под него върху разместените плочи живописно бяха натрупани варели и кошници, входът на зимник зееше в краката на хората, които поспираха да разгледат любезно вкусотиите на витрината. Носеше се силен мирис на пушена риба, примесена с уханието на моласа, а тротоарът покрай канавката беше ограден с мръсни кошове, пълни с картофи, моркови и лук. Каручка в ярки цветове с разпрегнат кон, придърпана в края на отвратителния път (беше осеян с дупки и дълбоки коловози и беше покрит с воняща кал, наслоявана от незапомнени времена), придаваше ленив и почти пасторален вид на цялата сцена, която иначе би представяла смрадливата страна на цивилизацията. Мястото беше известно на нюйоркчани като холандската бакалия, а на входа се мотаеха руменолики и руси търговци с голи ръце. Споменавам всичко това не заради конкретното му въздействие върху живота или мислите на Базил Рансъм, а за да ви запозная с местния колорит. Героят е нищо без своята среда, а въпросният млад мъж всеки ден минаваше — да, равнодушно и с невиждащ поглед наистина — покрай предметите, които описах накратко. Една от стаите му се намираше точно над входа на сградата. Такива мизерни стаички в Ню Йорк се наричат „спални ниши“. Дневната беше мъничко по-голяма, а двете стаи заедно заемаха челна позиция сред многобройни други жилища, също толкова мизерни като това на Рансъм, построени четирийсет години по-рано и вече овехтели и изживели времето си. Те също бяха боядисани в червено, а тухлите бяха подчертани с бяла боя. На първия етаж имаше балкони с малки ламаринени навеси, боядисани в различни цветове и с железни решетки, на които се дължеше потискащата им прилика с клетки или с малките ниши в ориенталските градове, откъдето жените невидими надничат към улицата. От тези наблюдателни пунктове се откриваше гледка към ъгловата бакалия, към спокойния и изровен път, чиято монотонност нарушаваше по някоя кофа за смет на тротоара или стълб с газена лампа, а на запад, в края на пресечената гледка, се извисяваше чудноватият силует на Елевейтид Рейлуей, надвиснал напречно над улицата, която затъмняваше и задушаваше сякаш с безкрайния си гръбнак и с многобройните пипала на допотопно чудовище. Ако имах възможност, бих желал да опиша вътрешността на жилището на Базил Рансъм, някои любопитни представители и на двата пола, съвсем не галеници на съдбата, намерили кой знае защо подслон тук, да обрисувам скромното меню за два долара и половина на седмица, в което всичко беше мазно и се поднасяше на приземния етаж с нисък таван от две тътрузещи се негърки, които се намесваха в разговора и се смееха тихо и загадъчно на шегите. Но всъщност трябва да обърнем сериозно внимание най-вече на впечатлението, че дори година и половина след своето паметно посещение в Бостън младият мъж от Мисисипи не беше успял да превърне професията си в доходоносно начинание.

Беше усърден и амбициозен, но успехът все още не го беше споходил. През седмиците преди повторната ни среща с него беше започнал дори съвсем да се обезсърчава относно земните си съдбини. Питаше се дали изобщо му е отредено да постигне нещо, дали за един гладен млад южняк без средства и без приятели, комуто не достига действеност, лукавство, лични умения и национален престиж, изобщо е възможно да се добере до желаното в Ню Йорк. Беше на крачка от решението да се откаже и да се върне в дома на предците си, където според уверенията на майка му все още имаше предостатъчно царевичен хляб да се прехранва. Открай време не вярваше особено в успеха, но през последната година той си правеше с Базил такива шеги, че дори една неизменна и невъзмутима жертва на съдбата би се слисала. Рансъм не само не беше успял да разшири познанствата си, но беше изгубил и малкото бизнес, който му носеше известно спокойствие дванайсет месеца преди това.

Имаше само дребни поръчки и оплиташе конците с повечето, което не се отразяваше добре на репутацията му, и той съзнаваше, че това нежно цвете може да бъде откъснато още преди да се е разтворило. Беше влязъл в съдружие с човек, който като че ли бе способен да компенсира недостатъците му — млад мъж от Роуд Айланд, който според собствените му думи познаваше играта отвътре. Оказа се обаче, че и съдружникът му би спечелил от известно префасониране, а главният недостатък на Рансъм — недостигът на пари — така и не се поправи, особено след като преди внезапното си и неочаквано отпътуване за Европа колегата му изтегли от банката незначителните авоари на фирмата. Рансъм с часове седеше в кантората си в очакване на клиенти, които или не идваха, или ако се появяха, не го намираха за благонадежден, защото обикновено си тръгваха с думите, че ще си помислят какво да предприемат. Размисълът се оказваше безполезен и хората рядко се връщаха, затова накрая той започна да се пита дали няма някакво предубеждение към южняшката му физиономия. Може би не им харесваше говорът му. Ако можеше да усвои нещо по-добро, беше готов да опита, обаче нюйоркският акцент не се добива с наставления и в този случай личният пример не е заразителен. Базил се чудеше дали е глупав и напълно лишен от умения, но в крайна сметка се принуди да признае, че просто не е практичен.

Признанието му беше само по себе си доказателство за този факт, защото надали има нещо по-безполезно от разсъждения, приключващи по този начин. Рансъм прекрасно съзнаваше, че се интересува повече от теорията, а вероятно и посетителите му оставаха със същото впечатление, като го завареха преметнал единия си дълъг крак връз другия и вглъбен в Дьо Токвил^[1]. Базил обичаше света на книгите. Размишляваше дълго над обществени и икономически проблеми, видовете управление и щастието на хората. Убежденията, до които стигаше, не хармонираха с проверените от времето истини, обикновено приемани за чиста монета от един млад адвокат, който си търси клиентела. Той обаче беше готов да признае, че тези идеи няма да му донесат по-голямо благоденствие в Мисисипи, отколкото в Ню Йорк. Всъщност не се сещаше къде изобщо би имал някаква полза от тях. Накрая си каза, че за разлика от нехайните му усилия, мненията му са доста категорични, затова се зачуди дали не би могъл да си изкарва прехраната с тях. Открай време се стремеше към публичния живот, за него най-голямата радост беше да види идеите си въплътени в поведението на нацията. Само че самотните му занимания бяха напълно лишени от публичност и той се запита каква полза изобщо да държи кантора и защо да не упражнява професията си от залите на библиотека „Астор“, където четеше до насита през свободното си време и в почивните дни. Водеше си най-подробни бележки и понякога те добиваха форма, която би заинтригувала редакторите на периодични издания. Може пък да се сдобиеше с читатели, ако не с клиенти, затова усърдно написа половин дузина статии. След като ги завърши обаче, реши, че е пропуснал най-важното, което е искал да каже, но въпреки това ги адресира до главните редактори на седмични и месечни издания. Всичките му материали бяха отхвърлени с благодарности и той беше склонен да приеме, че протяжният му акцент личи дори на хартия и не му носи повече късмет, докато един от по-откровените журналисти не му даде друго обяснение във връзка с негов текст относно правата на малцинствата. Въпросният господин изтъкна, че възгледите му изостават с около триста години от времето си и че със сигурност някое списание от шестнайсети век с радост би ги публикувало. Което пък потвърди собствените опасения на Базил, че го привличат единствено непопулярни каузи. Несговорчивият редактор беше прав, че възгледите му не са в крак с времето, само дето не беше познал епохата. Беше сбъркал с няколко века — Рансъм се беше появил няколко века по-рано, а не по-късно. Това впечатление нямаше да му попречи да се впусне в политиката, защото няма друг начин да представяш хората, освен чрез участието в избори. Може би в Мисисипи щяха да се намерят достатъчно ексцентрични хора, които да гласуват за него, но дотогава откъде щеше да намира двайсетдоларовите банкноти, които му се искаше от време на време да изпраща на своите роднини, принудени да се изхранват почти изцяло с царевичен хляб? Съзнаваше доста ясно, че възгледите му вероятно няма да му донесат печалба, а когато и тази примамлива хипотеза се изпари, той се почувства като корабокрушенец в лодка насред океана, току-що изгубил и последната си дрипа.

Няма да се опитвам да дам пълно описание на злощастните идеи на Рансъм, защото съм убеден, че читателят и сам ще се досети, тъй като те по закачлив и остроумен начин се проявяваха в разговорите на младия мъж. Ще им отдам дължимото, като отбележа, че по природа той беше по-скоро стоик и че в резултат на значителния си интелектуален опит имаше реакционни политически и социални разбирания. Допускам, че беше тщеславен, тъй като много обичаше да критикува своето поколение. Намираше го за бъбриво, заядливо, истерично, сантиментално, преливащо от лъжливи представи, болестотворни бактерии, разточителни навици, за които предстоеше да настъпи денят на разплата. Той силно се възхищаваше на покойния Томас Карлайл^[2] и се отнасяше със силно подозрение към посегателствата на съвременната демокрация. Не знам как точно бяха поникнали в главата му тези ереси, но той имаше дълго родословие (включващо на даден етап английски роялисти и рицари) и понякога сякаш в него се вселяваше духът на енергичен, но тесногръд предтеча, на някой широколик мъжага с перука или меч, който има по-примитивно схващане за мъжеството, отколкото е нужно на съвременното общество, и съвсем не толкова разнообразна представа за човешкото щастие. Рансъм обичаше рода си, прекланяше се пред своите предци и изпитваше съжаление към бъдещите си потомци. Тези думи са донякъде издайнически, защото той никога не бе споделял такива чувства. Както споменах, намираше съвременниците си за бъбриви, но самият той не по-малко обичаше да говори. Все пак умееше да си държи езика зад зъбите, ако така ще постигне повече, и обикновено го правеше, когато беше най-объркан. Няколко вечери прекарваше в бирария, където пушеше лула в пълно мълчание. Това негово поведение продължаваше толкова дълго, че сигурно беше проява на криза — пълното и остро осъзнаване на личното му положение. Не знаеше по-евтин начин да прекара вечерта. Конкретно в споменатото заведение голямата бира беше наистина голяма и много вкусна, а тъй като собственикът и повечето посетители бяха германци и Рансъм не знаеше родния им език, нищо не го подмамваше да си хаби ненужно думите. Съзерцаваше дима си и мислеше — мислеше толкова усилено, че накрая сякаш беше изчерпал всичко мислимо. Щом настъпи този миг едновременно на смайване и на облекчение (през последната вечер, за която говорим), той пое по Трето Авеню и стигна до скромното си жилище. Допреди неотдавна имаше средство да се разтуши в този час и в това настроение — дребничката вариететна актриса, която живееше в къщата и с която беше установил най-сърдечни отношения, често вечеряше в полутъмната затворена трапезария и той имаше навика да се отбива и да си бъбри с нея. Само че тя неотдавна се беше омъжила и не щеш ли, съпругът й я беше завел на сватбено пътешествие и едновременно турне. Тази вечер Базил се качи с тежки стъпки към жилището си, където (върху паянтовото писалище във вестибюла) го чакаше бележка от госпожа Луна. Не е нужно да възпроизвеждам съдържанието подробно, а само най-общо. Тя го укоряваше, че я пренебрегва, искаше да узнае какво става с него, дали не е станал твърде модерен човек и не се интересува само от сериозното общество. Обвиняваше го, че се е променил, и питаше каква е причината за студенината му. Прекалено ли било да го попита поне с какво го е обидила? Досега мислела, че изпитват взаимна симпатия — той изразявал много красноречиво собствените й възгледи за нещата. Допадала й компанията на интелигентни хора, а сега се оказвала лишена от нея. Силно се надявала още следващата вечер да я посети — както правел шест месеца по-рано. Колкото и голямо да било прегрешението й и колкото и да се бил променил той, тя завинаги щяла да си остане неговата любяща братовчедка Аделайн.

— Какво иска от мен, по дяволите? — С това възгрубо възклицание той хвърли настрани посланието на Аделайн. Жестът може и да означаваше, че Рансъм не възнамерява да й обръща внимание, но въпреки това ден по-късно се яви пред нея. Отдавна знаеше какво иска от него — още отпреди година. Искаше да се грижи за имота й и да обучава сина й. И Базил добродушно отстъпи пред желанието й, беше трогнат от толкова много доверие, обаче експериментът много бързо се провали. Делата на госпожа Луна бяха поверени на попечители, които се грижеха изцяло за тях, и той веднага осъзна, че само ще се пречка в неща, които не го засягат. Лекомислието, с което го беше изложила на присмеха на законните попечители на нейното състояние, му отвори очите за някои опасности на роднинството. Въпреки това реши, че може да припечелва почтено по нещичко, като обучава сина й по час-два дневно. И това обаче се оказа мимолетна илюзия. Рансъм трябваше да намира време следобед. Напускаше офиса си в пет и оставаше с младия си племенник до вечеря.

Няколко седмици по-късно се смяташе за късметлия, че не се прибира със счупени пищяли. Майката на Нютън многократно хвалеше забележителния характер на Нютън, но според Рансъм той беше забележителен единствено с липсата на каквито и да било качества, привързващи учител и ученик. В действителност Нютън беше непоносимо дете, което хранеше лична, физическа вражда към латинския език, изразяваща се в гневни конвулсии. По време на тези кризи той риташе като бесен всеки и всичко — клетия „Рани“, майка си, господата Андрю и Стодард, славните римляни, света като цяло, които, легнал на килима, удостояваше с двете си невъобразимо дейни петички. Госпожа Луна правеше така, че да присъства на уроците му и когато те рано или късно стигаха до току-що описания етап, тя се намесваше в защита на своето съкровище, напомняше на Рансъм, че това са признаци на изключителна чувствителност, умоляваше го да даде на детето кратка почивка и прекарваше останалото време в разговори с наставника. Не след дълго започна да му се струва, че не заработва хонорара си, освен това му беше неприятно да има финансови отношения с дама, която дори не си прави труда да крие колко й допада той да й бъде задължен. Базил се отказа от уроците и си пое голяма глътка въздух с усещането, че се е избавил от опасност. Не можеше да определи точно каква, пък и изпитваше сантиментално и провинциално уважение към жените, което не му позволяваше да назове опасността дори мислено. Отнасяше се към дамите със старомодна галантност, смяташе ги за крехки и мили същества, поставени от провидението под закрилата на брадатия пол, и поддържаше съвсем сериозно схващането, че каквито и да са недостатъците на господата от Юга, те несъмнено са забележителни кавалери. Беше човек, който дори в днешната вулгарна епоха беше способен да произнесе тази дума напълно сериозно.

Тази дързост не му пречеше да смята, че жените съществено отстъпват на мъжете и са крайно досадни, когато отказват да приемат съдбата, отредена им от силния пол. Той имаше съвсем конкретни схващания относно тяхното място в природата и в обществото и полагащото им се уважение. Благородните мъже с готовност правеха нужното. Базил признаваше правата на жените, изразяващи се в претенция за щедрост и нежност от страна на по-силния пол. Тези чувства бяха от полза и за двата пола и те се лееха изобилно, когато жените бяха мили и признателни. Може да се каже, че той имаше по-благородна представа за учтивост от повечето хора, които искаха да видят как жените заемат мястото си сред законодателите. Добавям, че не харесваше спорещите и активните жени и смяташе, че женската мекота и покорство са вдъхновение и възможност мъжът да прояви най-доброто от себе си, за да обрисувам нагласа, която несъмнено ще се стори на читателите ми мъчително недодялана. Във всеки случай тя попречи на Базил Рансъм да схване цялата картина, докато постепенно осъзнаваше, че госпожа Луна е влюбена в него. Процесът беше започнал много преди той да си даде сметка. От самото начало беше забелязал, че тя е крайна фамилиарна дребна женичка и че по-бързо от всяка друга негова позната установява голяма близост. Обаче в неговите очи госпожа Луна не беше нито много млада, нито много красива, затова не проумяваше откъде й е хрумнало, че трябва да се омъжи (и през ум не би му минало да се съмнява в намеренията й за брак) за някакъв неизвестен южняк без пукната пара в джоба, задължен да се грижи за жените от своето семейство. Не би се досетил, че отговаря на таен идеал на госпожа Луна, която имаше слабост към земевладелците дори когато останат без земи, обожаваше южняците, смяташе роднината си за изискан, мъжествен, меланхоличен и безкористен човек и беше уверена, че той споделя собствените й възгледи относно обществените дела, проблемите на епохата и вулгарността на съвремието. От начина, по който говореше Рансъм, тя заключи, че е консерватор, а тази дума изразяваше и нейното верую. Възприемаше тази непопулярна позиция и по силата на темперамента си, и като реакция на „крайните“ възгледи на сестра си и на ужасните хора, които привличаха те в обкръжението й. В действителност Олив беше изтъкната и проницателна жена, а Аделайн беше кълбо от заблуди, най-сериозната от която бе да приема лошото за хубаво. Тя разказваше на Рансъм за недостатъците на републиканското управление, за потискащите хора, които беше срещнала зад граница в легациите на Съединените щати, за лошите обноски на прислугата и на продавачите в магазините в тази страна, за надеждата си, че „добрите стари семейства“ ще се противопоставят, само дето той не подозираше, че тя обсъжда подобни теми (мнението й по тези въпроси му се струваше адски комично) с единствената цел да го помъкне към олтара, да го заблуди. Не можеше дори да предположи, че тя е безразлична към неговата липса на доходи — нещо, за което не й отдаваше дължимото, защото тя възприемаше бедността му като доказателство за деликатност в тези търгашески времена и с удоволствие си казваше, че Нютън е подсигурен (с гаранции, които показваха колко далновиден човек е бил господин Луна, а също и колко щедър, тъй като не я беше обременил с мъчителни условия като вечен траур например) — тоест той се радваше на финансова независимост, съответстваща на характера му и че собствените й доходи са достатъчни за двама, поради което може да си позволи лукса да си вземе съпруг, който да й бъде длъжник. Базил Рансъм нямаше представа за всичко това, но се досещаше, че госпожа Луна неслучайно му пише кратки писъмца през ден, че му предлага да се разходят с колата в парка по необичайно време и че на извинението му за заетост тя отвръща:

— О, чумата да я тръшне вашата работа! До гуша ми дойде от тази дума — само за това се говори в Америка! Има възможност да се издържате и без работа, стига да я приемете.

Той рядко отговаряше на писъмцата й и му беше страшно неприятно, че въпреки любовта си към реда и формалностите тя се опитва да нахълта през прозореца, след като той беше заключил вратата. Затова значително разреди посещенията си и накрая те почти секнаха. Замисля ли се над навика му да проявява крайна учтивост към жените, ми хрумва, че би трябвало да има много силен мотив, който да го накара да отблъсне своята дружелюбна — всъщност прекалено дружелюбна братовчедка. Въпреки това, когато получи укорителното й писмо (и след известен размисъл), той прецени, че може би се държи несправедливо и дори нелюбезно, и реши да възобнови отношенията помежду им.