Хенри Джеймс
Бостънци (18)

XVIII

Седмица по-късно Верена й съобщи, че господин Пардън много настоявал тя да се омъжи за него. И добави с видима радост, че може да зарадва приятелката си с приятната новина, че категорично е отказала да говори по този въпрос. Надявала се Олив поне сега да й повярва, защото предложението било по-примамливо, отколкото госпожица Чансълър смятала.

— Той наистина умее да представя нещата съблазнително — поясни Верена. — Каза, че ако стана негова съпруга, ще ме увлече вихърът на успех, за какъвто сега дори не мога да мечтая. Че съм щяла да се прочуя. Трябвало само да му призная чувствата си и той щял да се погрижи за останалото. Уверява ме, че всеки миг от младостта ми е безценен и че ще го прекараме прекрасно, като обикаляме заедно страната. Мисля, ще се съгласите, че всичко това е направо смайващо, защото аз не притежавам вашата целеустременост!

— Обещава ви успех. Какво е успехът за вас? — попита Олив, загледана в приятелката си с благотворна хладина — временно оттегляне на симпатията, — вече добре позната на Верена (макар да не й допадаше повече, отколкото отначало), вследствие на която одобрението, когато най-сетне дойдеше, изглеждаше още по-снизходително.

Верена се позамисли и после отвърна усмихнато и уверено:

— Да предизвикам натиск, на който да бъде невъзможно да се противопоставяш. Да принудя Конгреса и щатските законодателни органи да отменят някои закони и да приложат други.

Изрече думите като катехизис, който бе запаметила, а Олив усети, че механичният тон е преднамерено шеговит. Често бяха повтаряли тази дефиниция, защото госпожица Чансълър все намираше повод да напомни на приятелката си какво всъщност представлява успехът. Разбира се, вече лесно можеше да й докаже, че апетитната стръв на господин Пардън е нещо съвсем различно — най-обикновен капан и примамка, подкуп за суетата и нетърпението, начин да накара Верена да се продаде, както и самият той да напълни джобовете си. Олив прекрасно познаваше непоследователността на момичето, вече беше виждала как на моменти тя е ревностно сериозна, а после става своенравно, макар и невинно, лекомислена — като сега, когато се опитваше да превърне в шега един от най-светите постулати на Олив. Впрочем тя отдавна беше стигнала до извода, че не е нужно Верена да бъде като нея — Олив беше цялостна, монолитна, а момичето сякаш беше съставено от многобройни късчета, между които имаше тесни и капризни цепнатини, през които понякога отвътре струеше насмешливо сияние. Именно поради разликата между двете жени предложението на господин Пардън за нескончаеми вълнения изглеждаше примамливо на Верена и тя изобщо проявяваше някаква търпимост към него. Олив се стараеше да отдава подобни отклонения на младостта и на провинциалното възпитание на момичето, но дори когато се стараеше най-много, Верена я укоряваше — доколкото изобщо неизлечимо благият нрав на Верена бе способен да укорява, — че не е достатъчно толерантна. Олив явно не проумяваше, че докато господин Пардън беше рисувал тази картина и бе държал момичето за ръка (неуместна представа), тя беше отправила дълъг и изпълнен с копнеж поглед през отворената от него врата към веселото оживление в света и после се бе извърнала единствено заради приятелката си към по-суровите морални изпитания и по-чистите усилия.

Заради приятелката си и заради всички свои поробени посестрими, Верена беше направила саможертва и след известно време тази мисъл вдъхна сигурност на Олив. Беше като гаранция за бъдещето, защото Олив знаеше, че младият журналист няма да се откаже лесно, но беше и уверена, че Верена няма да се поддаде.

В момента господин Бъридж често посещаваше малката къща в Кеймбридж — Верена й беше разказала. Всъщност й разказваше много, почти всичко. Вече идвал без господин Грейси, сам намирал пътя и предпочитал да няма никой друг. Толкова допаднал на майка й, че тя почти винаги излизала от стаята — главното доказателство колко високо цени госпожа Тарант посетителя джентълмен. Вече знаели всичко за него: баща му бил починал, майка му била много известна светска личност, а самият той притежавал значително наследство. В Ню Йорк го ценели високо. Колекционирал красиви предмети, картини и антики, за които специално пътувал до Европа, а много от тях били изложени в дома му в Кеймбридж. Притежавал инталии, испански олтарни покривала и рисунки на стари майстори. Отличавал се от повечето мъже, изглежда искал да се наслаждава на живота и смятал, че човек наистина може да го постигне, стига да си го позволи. Разбира се, съдейки по притежанията му, явно смятал, че човек се нуждае от доста неща в бита си. След известно време Верена сподели с Олив — с известно закъснение, — че той я поканил в дома си, за да разгледа съкровищата му. Искал да й ги покаже, сигурен бил, че ще им се наслади. Верена също беше сигурна, но нямало да отиде сама, искаше Олив да я придружи. Щели да пият чай, освен това щели да присъстват и други дами, а Олив щяла да й каже какво мисли за живот, изпълнен с толкова много красота. Госпожица Чансълър обмисли всичко това и тъй като реши, че е най-добре засега просто да приеме случилото се, защото иначе щеше силно да се разтревожи. Отправи гореща молба към небето лукавите млади мъже с много свободно време да оставят Верена на мира, обаче явно нямаше да се получи, затова беше най-безопасно самата тя да се запознае с колкото може повече ухажори и да ги прецени. Ако Олив не беше толкова сурова, би приела с усмивка откровеността, с която момичето прие нейната теория. Тя разпалено обясняваше, че господин Бъридж изобщо не иска същото като клетия господин Пардън. Той я молел да му разяснява възгледите си много по-често от другия господин, но изобщо не намеквал, че искал да й стане съпруг или агент на публичните й лекции. Засега най-смелото му твърдение беше признанието, че я харесва по същата причина, по която харесва стари емайли и стари бродерии, а когато тя отбеляза, че не проумява по какво прилича на тези неща, той поясни, че тя е крехка и специална като тях. Може и да беше специална, обаче Верена възрази срещу мнението му, че е крехка. Изобщо не искаше да я смятат за такава, от което Олив отсъди, че момичето не приема доверчиво всичко, казано от младия мъж. Когато госпожица Чансълър попита Верена дали уважава господин Бъридж (а момичето вече знаеше колко тържествено звучеше тази дума от устата на Олив), тя отвърна със своя нежен и суетен смях, но явно съвсем добронамерено, че няма значение дали го уважава, защото нима всичко това не било просто фаза — същата, за която вече говорили? Колкото по-бързо го изживеела, толкова по-добре, нали така? Беше убедена, че посещение в дома на господин Бъридж ще ускори прехода. Както вече изтъкнах, Верена с радост приемаше въпросната фаза като неизбежна и неведнъж повтаряше на Олив, че след като се борят с мъжете, трябва да ги опознаят колкото може по-добре. Госпожица Олив попита защо майката на Верена не я придружи да разгледа въпросните антики, след като стана ясно, че господин Бъридж не е пропуснал да покани и госпожа Тарант, и момичето се съгласи, че така би било много по-лесно, само че майка й нямало да й обясни толкова добре като госпожица Чансълър дали господин Бъридж заслужава уважението й. Необходимостта да решат дали господин Бъридж е достоен за уважение придоби изключително важно нравствено значение в живота на двете забележителни млади жени, превърна се в знаменателно събитие. Отначало Олив опита да го отхвърли — не решението, а мероприятието, защото, както е известно, тя отдавна беше решила за себе си с какво уважение следва да се ползва който и да е представител на противоположния пол. Ако господин Бъридж продължаваше да я изкарва от търпение, имаше опасност Верена да реши, че приятелката й е несправедлива към него. Беше убедена, че неговата игра е много по-сериозна от тази на младия Матиас, и беше склонна да го наблюдава, обаче прецени, че е по-благоразумно да не се опитва да съкрати фазата (възприе тази терминология) преждевременно — укор, който щеше да си навлече, ако незабавно се затвори, както се изразяваше Верена, за младия ценител.

Ето защо беше договорено госпожа Тарант заедно с дъщеря си да приеме поканата на господин Бъридж. Няколко дни по-късно дамите го посетиха в жилището му. Разбира се, след това Верена имаше много за разказване, но се разпростря по-подробно на впечатленията на майка си, отколкото на своите. Госпожа Тарант се беше запасила с такива за цяла зима. Присъствали и няколко дами от Ню Йорк, които били „на линия“ в онзи момент и с които тя хубавичко си побъбрила. Уверила ги колко ще се радва да ги приеме в дома си, но те още не били прекосили дъсчената пътека в предния й двор. Господин Бъридж се държал изключително мило и много интересно им разказвал за колекциите си, които били превъзходни. Верена беше склонна да смята, че той заслужава уважение. Признал, че всъщност изобщо не се занимава с право и е дошъл в Кеймбридж само за дипломата. Тя обаче не виждала защо и това да не е достатъчно, когато човек се държи толкова приятно. Стигна дори дотам да попита Олив дали вкусът и любовта към изкуството нямат никакво значение, от което приятелката й заключи, че момичето е навлязло доста сериозно във фазата си. Разбира се, госпожица Чансълър разполагаше с готов отговор. Вкусът и любовта към изкуството са хубаво нещо, когато разширяват съзнанието, а не когато го стесняват. Верена се съгласи и отбеляза, че тепърва ще видят какво е въздействието им върху господин Бъридж — забележка, която събуди опасенията на Олив, че събитията ще се развиват главоломно. Особено след като момичето добави, че е планирано още едно посещение у младия мъж и че този път Олив трябва да отиде с нея, защото той горещо помолил да му бъде оказана тази чест, а и защото на самата нея много й се искало заедно да разгледат красивите му вещи.

Ден-два по-късно господин Хенри Бъридж остави визитната си картичка на прага на госпожица Чансълър, придружена с бележка, в която изразяваше надеждата си тя да пие чай с него в конкретен ден, когато очаквал да го посети и майка му. Олив отговори, че ще откликне на поканата заедно с Верена, но се озова в изключителното за нея положение да не е съвсем наясно как да постъпи. Озадачаваше се, че Верена я подтиква да предприеме тази стъпка, след като беше свободна да отиде и без нея, а това показваше две неща: първо, че тя е силно заинтригувана от господин Хенри Бъридж, и второ, че душата й е невероятно невинна. Иначе нищо не можеше да обясни безразличието й към подобна възможност да флиртува. Верена искаше да узнае истината и явно беше убедена, че Олив Чансълър вече разполага с нея. Ето защо настойчивостта й доказваше преди всичко, че цени по-високо мнението на приятелката си за Хенри Бъридж, отколкото своето собствено — което пък напомни на Олив огромната отговорност, с която се бе нагърбила, с решението да формира този щедър млад ум и за високото място, което вече заема в него. Такива откровения би следвало да й носят удовлетворение, а причината да не стане съвсем така, беше съжалението на по-голямата жена, че субектът, относно който искаха мнението й, е млад мъж, лишен от най-лошите пороци. Вечерта, когато Олив Чансълър се запозна с Хенри Бъридж в дома на госпожа Тарант, той наистина беше помогнал да я „изкарат от кожата“, както се изразяваха двете млади приятелки, но въпреки това тя отчетливо усещаше, че той е истински джентълмен и свестен човек.

Това стана болезнено ясно по време на посещението в дома му. Той беше толкова добронамерен, забавен, дружелюбен и грижовен, толкова внимателен към госпожица Чансълър, домакинстваше в ергенската си квартира с такава лекота, че отначало Олив седеше и безмълвно разтърсваше съвестта си като спрял часовник, за да я принуди да изтъкне по-основателна причина да не го харесва. Установи, че без никакви трудности ще възненавиди майка му, което, за жалост, не обслужваше така добре целите й. Госпожа Бъридж беше пристигнала да прекара няколко дни със сина си и беше отседнала на хотел в Бостън. Олив се досети, че след съвместно прекараната вечер би било вежливо да я посети, но за радост, можеше да се оправдае с бостънския темперамент и да остави нещата така. Честно казано, беше малко досадно, че госпожа Бъридж е нюйоркчанка до мозъка на костите си и всъщност нямаше да забележи дали една жителка на Бостън се отбива да я посети, или не, но изглежда дори най-сладкото отмъщение понагарча. Тя беше светска дама, едра и пищна, със светла кожа и типично грозновата. Имаше вид на муден и доста тромав човек, но впечатлението тутакси се разсейваше от бързия й и весел говор, от краткия и звънлив смях, с който завършваше всяка изречена шега (независимо каква). Създаваше впечатление, че бързо схваща всичко, което види и чуе. Очевидно беше свикнала да говори и дори да изслушва, макар и да не изчакваше дълго за подробностите и вмятанията. Не беше последователна, а бърза, и си личеше, че не обича обясненията, макар че надали имаше причина да се бои от тях. Предпочиташе общата картина, не детайлите, държеше се с всички вежливо, но в никакъв случай мило, и беше безукорно общителна, без да доверява нищо лично, както постъпваха жителите на Бостън, когато (в мигове на превъзбуда) искаха да внушат, че не са подозрителни. В цялото й поведение имаше нещо, което подсказваше на Олив, че светът на тази жена е по-широк от нейния. Нашата млада героиня се подразни, когато научи, че госпожа Бъридж е живяла доста години в Европа, което тутакси я изпрати в групата на покварените. Научи засегната, че нито майката, нито синът са прекарали зад граница по-дълго от нея и че ако ще ги осъжда, че са развейпрах, трябва да го прави индивидуално. Дали тази преценка бе улеснена от факта, че госпожа Бъридж много харесваше Бостън и колежа Харвард, интериора на сина си, чая си (поднесен в стар севърски порцелан), който изобщо не беше толкова лош, колкото бе очаквала, компанията, която беше поканил да се запознае с нея (присъстваха трима-четирима господа, един от които беше господин Грейси), и накрая, но не на последно място, харесваше Верена Тарант, към която се отнасяше като към знаменитост — мило и умно, но без майчинска нежност или други прояви на разликата във възрастта? Разговаряше с момичето, все едно са равни в това отношение, все едно геният на Верена и славата й компенсират несъответствието, затова момичето не се нуждаеше от закрила или насърчение. Гостенката обаче не направи нито намек за възгледите на младата жена, не зададе нито един въпрос относно „дарбата“ й — пропуск, който озадачи Верена, и тя напълно искрено сподели разсъжденията си в тази връзка с Олив. Госпожа Бъридж явно смяташе, че всички присъстващи имат отличителна особеност и дарба и че заедно са чудесна компания. Нищо в поведението й не издаваше да се страхува от Верена заради сина си. Не приличаше на човек, който би желал той да се ожени за дъщерята на лечител с хипноза, но въпреки това, изглежда, смяташе за очарователна появата на тази млада жена в Кеймбридж. Клетата Олив беше разкъсвана от противоречиви чувства. Ужасяваше я мисълта Верена да се омъжи за господин Бъридж, но въпреки това се ядосваше, задето майка му, изглежда, също не намираше младата червенокоска, на чиято свежест се наслаждаваше, за сериозна опасност. Всичко това тя забеляза през призмата на своята стеснителност и на съзнателното и напрегнато мълчание, в което доброволно потъваше през повечето време. Можем само да предполагаме колко ярка би била картината в съзнанието й, ако приемаше нещата по-простичко, защото беше достатъчно интелигентна, за да не се държи неприятно дори за самозащита.

Трябва да добавя обаче, че в един миг тя се почувства почти щастлива — или поне си помисли колко е жалко, че не може да бъде. Госпожа Бъридж помоли сина си да изсвири „нещо мъничко“, а той седна на пианото и демонстрира талант, достоен за гордостта на тази дама. Олив беше силно чувствителна към музиката, затова очарователното изпълнение на младия господин нямаше как да не й въздейства успокоително и приятно. Първото „нещо мъничко“ беше последвано от второ, а изборът неизменно беше много удачен. Гостите седяха пръснати на червеникавото сияние на камината, слушаха притихнали в удобни пози, носеше се леко ухание на горящи дърва, примесено с дъха на Шуберт и Менделсон. Лампи с абажури светеха меко тук-там, шкафовете и конзолите хвърляха кафеникави сенки, от които проблясваше по някоя ценна вещ: фигурка от слонова кост или италианска чаша от периода чинкуеченто. При тези обстоятелства Олив имаше възможност за половин час да се отпусне, да се наслаждава на музиката, да признае, че господин Бъридж свири с изтънчен вкус, да се почувства във временно примирие. Нервите й се успокоиха, проблемите й — поне временно — отстъпиха на заден план. Под това влияние и в тази обстановка цивилизацията оказа своето въздействие, цареше хармония и човешкият живот престана да бъде битка. Тя дори се запита защо е необходима тази битка, взаимоотношенията между мъжете и жените в колоритната групичка на присъстващите не й се струваха враждебни. С две думи, тя получи възможност за неочаквана почивка, по време на която очите й следяха главно Верена, седнала близо до госпожа Бъридж и потънала в музиката повече от Олив. Тя носеше наслада и на нея, заслушаното й лице несъзнателно се обръщаше към различни части на стаята, а очите й неопределено се спираха на изящните дреболии, подчертани от сиянието на огъня. Понякога госпожа Бъридж свеждаше към нея лице и й се усмихваше мило, Верена отвръщаше на усмивката й и изражението й сякаш казваше: о, да, отказвам се от всичко, от всички принципи, от всички проекти. Още преди да стане време да тръгват, Олив усети, че и двете (и тя, и Верена) доста са се размекнали. Сякаш имаше сили само да отведе приятелката си, когато чу госпожа Бъридж да я кани да прекара две седмици в Ню Йорк. Тогава Олив възкликна мислено: „Дали не е някакъв заговор? Защо просто не я оставят на мира, за бога?“, и понечи да загърне девойката със своята наметка, както бе правила и преди. Верена отговори донякъде необмислено, че с огромно удоволствие ще посети госпожа Бъридж, после погледна към Олив и овладя привързаността си, като добави, че вероятно домакинята не би я поканила, ако знаеше категоричната й подкрепа за еманципацията на жените. Госпожа Бъридж погледна към сина си и се засмя — поясни, че е прекрасно осведомена за възгледите на Верена и че надали има по-голям симпатизант на тези възгледи от нея. Силно се интересувала от еманципацията на жените и смятала, че може да се направи много. Прозвучаха само тези две забележки относно важната тема и нито Хенри Бъридж, нито приятелят му Грейси споменаха пред Верена за евентуална нейна лекция пред студентите в Харвард. Верена беше споделила с баща си, че Олив е наложила вето по въпроса, и Тарант предаде на младите мъже, че явно госпожица Чансълър ще организира събитието по свой начин. Самият той смятал въпросния начин за доста заобиколен, но госпожица Чансълър му внушила, че е много сериозна, което го плашело и отнемало съпротивителните му сили — толкова страшни асоциации предизвиквало. Познатите му с най-сериозно отношение били членовете на някакъв комитет отпреди десетина години, които разследвали явлението „материализация“ на духове и насочили към него безмилостния лъч на научния метод. На Олив й се струваше, че закачливостта на господин Бъридж и на господин Грейси се е изпарила, което обаче не ги правеше по-малко цинични. На раздяла Хенри Бъридж настоя Верена сериозно да обмисли поканата на майка му, а момичето отвърна, че надали в бъдеще ще може да отделя много време на хора, които вече споделят възгледите й: очакваше да се заеме с другите, които не ги споделяха.

— Да не би графикът ви да изключва всякакви развлечения, всякаква почивка? — попита младият мъж с обезпокоено изражение.

С присъщото си добродушно и ведро уважение Верена пренасочи въпроса към своята спътница както обикновено.

— Изключва ли ги графикът ни?

— Опасявам се, че развлечението, на което се насладихме днес следобед, трябва да ни стигне за доста време — отвърна Олив не рязко, а доста величествено.

— Е, той достоен ли е за уважение? — настойчиво попита Верена, докато двете млади жени се отдалечаваха в здрача, крачейки рамо до рамо със зимните си наметки като монахини от свят орден.

Олив се позамисли.

— Да, много — като пианист!

Верена се върна с нея в града с конска карета — беше отседнала на Чарлс Стрийт за няколко дни — и вечерта озадачи Олив, като се отдаде на разсъждения, сходни на собствените й странни мечтания в красивото жилище на господин Бъридж, но срещу които реагира бурно.

— Хубаво би било да приемаме мъжете такива, каквито са, а не непрекъснато да мислим за недостатъците им. Хубаво би било да не си задаваме толкова много въпроси, а да приемем, че те са намерили своите отговори и вече можем да поседнем в удобното старо испанско кожено кресло, да дръпнем завесите, за да ни предпазват от студа, тъмнината и огромния, страховит и жесток свят, и да слушаме Шуберт и Менделсон до безкрай! Тях изобщо не ги е интересувало женското страдание. Днес изобщо нямах усещането, че ми е нужно правото да гласувам, а ти? — попита Верена накрая Олив, както винаги завършваше подобни размисли.

Младата дама прецени, че е наложително да й даде категоричен отговор:

— Винаги имам това усещане — навсякъде, денонощно. Ето тук го имам — тържествено притисна тя с ръка сърцето си. — Усещам го като дълбока и незабравима злина, както човек усеща позорно петно върху честта си.

Верена се засмя звучно, въздъхна тихо и каза:

— Не знам, Олив, понякога се питам дали без вас щях изобщо да се чувствам така.

— Скъпа моя приятелко — отговори Олив, — за пръв път ми казвате нещо, което толкова ясно изразява близостта и светостта на нашия съюз.

— Вие наистина сте моята опора — увери я Верена. — Вие сте моята съвест.

— Бих искала да кажа, че ми придавате форма, че сте моят плик. Но сте твърде красива за това! — отвърна Олив на комплимента на приятелката си и добави, че би било много по-лесно да се откажат от всичко, да дръпнат завесите и да прекарат живота си в изкуствена обстановка на светлината на розови лампи. Щеше да им бъде много по-лесно да се отдръпнат от борбата, да изоставят всички нещастни жени по света на тяхната горестна участ от незапомнени времена, да свалят бремето от плещите си, да затворят очи за цялата мрачна картина, с две думи, просто да умрат. Верена възрази, че изобщо не се кани да умира и че тази представа е по-злокобна от всичко, което действително става по света, че животът й още не е приключил и че не възнамерява да допусне отговорностите й да я премажат. Накрая двете млади жени заключиха, както бяха правили многократно преди, че помежду им цари пълно и вдъхновяващо единомислие, че са решени да продължат да живеят и да успяват, да се прочуят, за да не останат неизвестни, и да добият сила, за да не останат безполезни. Олив не за пръв път заявяваше, че иска или да живее възвишено, или изобщо да не живее. Светът беше пълен със злини, но тя се радваше, че се е родила, преди той да бъде пометен, докато все още може да му противостои, да си постави задача и да получи възнаграждение за нея. След като бъдат осъществени големите реформи, след като настане денят на справедливостта, няма ли животът да бъде доста безличен и беден? Олив никога не беше отричала, че надеждата да се сдобие със слава, да се прочуе е един от най-силните й мотиви. Беше на мнение, че най-ефикасният протест срещу робството на жените беше всяка представителка на пола да стане видна личност. Ако някой дочуеше дори част от разговора на тази вдъхновена двойка, щеше да бъде трогнат от силния им стремеж към светска слава. Идеята не беше хрумнала на Верена, но тя разпалено я беше възприела от приятелката си и беше заинтригувана от нея. Олив смяташе, че партньорството между умовете на тях двете — като всяка от тях беше лишена от важни качества — е единна цялост, която с оглед на престоящата задача няма как да не се окаже блестящо ефикасно. Верена нерядко беше много по-неотзивчива, отколкото би желала Олив, но хубавото на характера й беше, че само след кратък досег с върховната идея — Олив винаги се стараеше да й показва блясъка й като на скъпоценен камък в отворена кутийка — тя отново се разпалваше, лумваше, попиваше думите от убедителните устни на приятелката си, превръщаше се във вълшебен глас и отново ставаше красива млада пророчица. Освен това Олив усещаше, че без нежното присъствие на Верена кръстоносният им поход ще се лиши от сладост, от така наречената от католиците екзалтация. И от друга страна, съзнаваше, че силата на момичето не е в логическата и статистическата страна на въпроса, поради което се нуждае от нейната подкрепа. Двете заедно обаче бяха съвършени, бяха цялост и щяха да тържествуват.