Хенри Джеймс
Бостънци (17)

XVII

При следващата си среща с Олив Верена я осведоми, че е готова да положи исканата клетва, но за нейна огромна изненада младата жена реагира с въпрос, целящ да обуздае тази прибързаност. Госпожица Чансълър вдигна предупредително пръст, сякаш в опит да я разубеди почти толкова сериозно, колкото бе настоявала преди, а пламенното й нетърпение, изглежда, бе отстъпило място на други съображения, беше заменено от примирението, което идва след по-дълбок размисъл. В конкретния случай то беше обагрено от горчивина, доколкото изобщо е възможно да изпитва горчивина една млада дама, градяща своята вяра в нещо голямо.

— Вече нищо ли не искате да ви обещавам? — попита Верена. — Но защо, Олив, защо е тази промяна?

— Скъпо дете, толкова сте млада, толкова озадачаващо млада. Чувствам се на хиляда години, сякаш съм живяла поколения наред, векове наред. Знам нещата от опит, а вие — посредством въображението си. И това е напълно уместно за свежо и будно същество като вас. Все забравям разликата помежду ни — че вие още сте дете, макар и да сте създадена за велики дела. Онази вечер бях забравила, но си го припомних. Трябва да преживеете определени неща и би било погрешно от моя страна да ви спирам. Вече го знам. Разбирам, че преди се обади завистта ми — моята неутолима, жадна завист. Имам я в излишък, но не бива да давам основание някой да твърди, че завистта е женско качество. Не ми е нужно обещанието ви, нужно ми е само вашето доверие и всичко, което произтича от него. От все сърце се надявам да се омъжите, но ако не го сторите, нека не е, защото сте ми обещали. Знаете мнението ми — има благородство в саможертвата в името на велико дело. Свещениците — когато са истински свещеници — не се женят, а нашата обща мечта изисква свещенодействие. Много ми е мъчно, че нито приятелството, нито вярата и милосърдието, нито най-интересното занимание на света — дори такова съчетание изглежда не е достатъчно само по себе си да живееш в негово име. Не познавам никой мъж, който поне мъничко да изпитва интерес към онова, което се стремим да постигнем. Мразят го, надсмиват му се и при всяка възможност се опитват да го потъпчат. О, да, знам, че има мъже, които се преструват на ангажирани, но те не са искрени и аз им нямам доверие. Готова съм да се сражавам на живот и смърт с всеки мъж! Не твърдя, че няма същества от мъжки пол, които са склонни да ни покровителстват лекичко, да ни потупват по гърба и да ни посъветват да направим някои умерени отстъпки, да признаят, че в някои отношения обществото не е съвсем справедливо към нас. Обаче всеки мъж, който дава вид, че приема изцяло програмата ни, както я разбираме аз и вие, и го прави по собствена воля, без да е принуден — такава личност просто крои да ни предаде. Многобройни господа с радост биха запушили устата ви с целувка! Ако някой ден застрашите тяхната себичност, техните интереси, тяхната липса на морал — за което всеки ден се моля да се случи, скъпа моя приятелко! — за всеки от тях би било огромна победа да успее да ви убеди, че ви обича! Тогава ще видите какво ще ви причини и колко далеч ще го отведе тази обич! Ще бъде много тъжен ден за вас, за мен и за всички нас, ако наистина му повярвате. Както виждате, вече съм съвсем спокойна, всичко съм премислила.

Верена я изслуша с блеснал поглед.

— О, Олив, та вие самата сте прекрасен оратор! — възкликна тя. — Само да пожелаете, ще ме надминете и още как!

Госпожица Чансълър поклати глава с мила тъга.

— Пред вас мога да говоря, но това не е никакво доказателство. Аз не притежавам лекота, аз съм непохватна, суха и стеснителна.

След като се пребори с вихъра на емоциите и навлезе в спокойните води на извисената разсъдливост, тази млада дама прояви най-изисканата си страна. Говореше меко и съпричастно, с благо достойнство и ведра мъдрост, които бяха високо ценени от познатите й и които Верена намираше за почти царствени. Такива настроения обаче рядко се проявяваха пред широка публика, те бяха част от личния живот на госпожица Чансълър. В момента тя беше в плен на такова настроение и опита да обясни непоследователността на приятелката си със спокойната яснота и безпристрастието на жена, чиято склонност към самоанализ беше толкова остра, колкото и склонността й да се отклонява.

— Не ме смятайте за непостоянна, като ви уверявам, че предпочитам да ви се доверя без никакви обещания. Дължа на вас и на всички извинение за грубостта и разпалеността си в дома на майка ви. Просто изведнъж си дадох сметка — само като видях онези млади мъже, — че сте изложена на голяма опасност, и за момент направо обезумях от тази мисъл. Все още виждам тази опасност, но забелязвам и други неща, затова възвърнах равновесието си. Трябва да бъдете в безопасност, Верена, трябва да бъдете спасена, ала не и да сте с вързани ръце. Редно е да се получи вследствие на развитието на мирогледа ви, от вашата искрена и непоклатима представа за тези хора в светлината, в която ги възприемам аз. А също от усещането ви, че свободата е от огромно значение за работата ви и че единствената свобода за вас и за мен е ревностно да отказвате да правите онова, което често ще ви карат другите, но аз — никога! — Госпожица Чансълър изрече последните думи, гордо вдигнала глава, почти патетично. — Не ми обещавайте, не ми обещавайте! — продължи тя. — Предпочитам да не го правите. Но не ме изоставяйте, иначе ще умра!

Тя оправда непостоянството си съвсем по женски: искаше да се добере до сигурност, като в същото време омаловажи даването на обещание, и щеше да се радва да осигури на Верена шанс да се наслаждава на свободата, която беше толкова важна за нея, като й попречи да се възползва от нея само в едно отношение. Момичето вече изцяло се намираше под нейно влияние. То имаше свои интереси и увлечения — останеше ли самичка, не мислеше само за окаяното положение на жените. Обаче тонът на Олив направи магия и тя осъзна, че в познанията на приятелката й, във възвишеността на възгледите й има нещо, към което поне част от собствената й природа с готовност се стреми. Госпожица Чансълър познаваше историята и философията, поне така изглеждаше в очите на Верена, която смяташе, че съвкупността от знания в тези области позволяват на човек да управлява разумно живота си. Действаше и един по-силен импулс — Верена искаше да угоди на Олив дори и само защото се ужасяваше от това да не й угоди. Недоволството на Олив, нейното разочарование и неодобрение бяха трагични, истински паметни. Тя пребледняваше, но без да пролива сълзи като повечето несъвършени жени (плачеше, когато е гневна, не когато е наранена), но душата й сякаш се препъваше и се задъхваше, като че ли й е била нанесена рана, която ще остане за цял живот. От друга страна, нейното одобрение и задоволство бяха нежни като западен ветрец, а най-редкият признак на благосклонност от нейна страна беше доброволно да се счита задължена на някой мъж. Иначе почти не ги забелязваше. Според нея мъжете като цяло бяха дотолкова задължени на противоположния пол, че всяка жена разполагаше с неограничен кредит по отношение на който и да е от тях и не би могла да изразходва всичко, което се полага по тази всеобща сметка на жените. В ушите на момичето неочаквано сдържаната реч на Олив, която целеше да убеди Верена да не допуска грешката да се омъжи, притежаваше антична прелест, мъдрост, пречистена от природните стихии, и й напомни за качества, достойни за Антигона или за Електра. Ето защо още по-силно й се прииска да направи нещо, с което да се отблагодари на Олив, и въпреки опита на приятелката си да я разубеди, тя заяви, че с готовност ще даде исканото обещание.

— Охотно обещавам да не се омъжа за никой от господата, които бяха в къщата — каза тя. — Струва ми се, че основно от тях се опасявате.

— Обещайте да не се омъжите за човек, когото не харесвате — настоя Олив. — Това би ми донесло огромна утеха!

— Но аз харесвам господин Бъридж и господин Грейси.

— А Матиас Пардън? Ама че име!

— Ами той умее да печели хората. Способен е да каже всичко, което човек би желал да узнае.

— Имате предвид — което не би желал да узнае! Е, ако харесвате всички, изобщо не възразявам. Бих се разтревожила единствено от предпочитания. Не се притеснявам, че ще се омъжите за отблъскващ мъж, опасността се крие в привлекателните мъже.

— Приятно ми е, че признавате някои от тях за привлекателни! — възкликна Верена с тих смях, който благоговението й пред госпожица Чансълър още не беше успяло да заглуши. — Понякога ми се струва, че никой не би ви харесал!

— Мога да си представя мъж, който страшно ще ми хареса — отвърна Олив след малко. — Но не харесвам тези, които срещам. Струват ми се жалки същества.

И наистина тя изпитваше към тях преди всичко хладно презрение. Смяташе повечето за лицемери и насилници. За финал на разговора Верена с обичайното си покорство се съгласи с оптимистичното заключение на приятелката си, че просто преминава през някаква „фаза“ с това свое предпочитание към вечерни посещения на колежанчета и журналисти, която ще надрасне, и отбеляза, че несправедливото отношение на мъжете може да бъде случайност или пък неизменна част от нрава им, но така или иначе, на нея й предстои съществена промяна, преди да реши да се омъжи.

В средата на декември Матиас Пардън посети госпожица Чансълър, за да я попита какво възнамерява да предприеме за Верена. Тя не му беше отправяла покана за посещение и появата на младия господин, чието желание да я види бе твърде неудържимо, за да се съобразява с подобни дреболии, не й се беше случвало достатъчно често, че да я научи на хладнокръвие. За нея посещението на господин Пардън беше проява на волност, но ако очакваше да му внуши този факт, като не го покани да седне, страшно грешеше, защото той отне почвата под краката й, като й поднесе стол. Поведението му беше достатъчно гостоприемно за двама, затова тя нямаше как да не изслуша безпрецедентния му въпрос, приседнала в крайчеца на канапето си (можеше поне да седне където си пожелае). Разбира се, не беше длъжна да му отговори, пък и почти не го схващаше. Той й обясни, че е подтикнат от силния интерес, който изпитва към госпожица Верена, което не направи думите му по-понятни, защото това чувство (от негова страна) беше странна смесица. Той притежаваше галантност, което подсказваше, че отсъствието на деликатност се дължи на професията му, и молеше за разкрития относно vie intime на своите жертви с безочливата самоувереност на прочут лекар, който разпитва за симптомите. Искаше да узнае какво възнамерява да прави госпожица Чансълър, защото ако не възнамеряваше да прави нищо, той имал идея, която нямало да крие от нея: лично да се заеме с начинанието.

— Вижте, ето какво бих искал да узная — как мислите, тя принадлежи на вас или принадлежи на цялото човечество? Ако е ваша, защо не я извадите на показ?

Той не целеше да бъде дързък и не съзнаваше безцеремонността си, искаше само учтиво да обсъди въпроса с госпожица Чансълър. Разбира се, знаеше, че има вероятност Верена да не съумее да се впише в обществото, но тази вероятност не можеше да му попречи да излъска този самороден диамант до блясък. Самият той разполагаше с немалко възможности за публично осъждане или възхвала чрез „могъщите всекидневници“. Всъщност господин Пардън приемаше толкова много неща за даденост, че Олив изгуби дар слово, докато ги обмисляше, а той се възползва от този факт, който възприе за щастлива възможност да бъде пределно искрен. Напомни й, че познава Верена много по-дълго от нея, че е пътувал до Кеймбридж предната зима (през свободните си вечери) при температури от десет градуса под нулата. Открай време смятал момичето за привлекателно, но едва сега очите му се отворили изцяло. Дарбата й била съзряла и той без колебание би я нарекъл блестяща. Госпожица Чансълър можела да си представи как като стар приятел на семейството той преспокойно наблюдавал това прелестно развитие. Тя била способна да очарова хората точно както очаровала самата нея (госпожица Чансълър) и самия него, ако му позволява да добави. Истината била, че Верена е силен коз, който някой трябва да изиграе. За пръв път пред американската публика излизала такава превъзходна ораторка — тя щяла да задмине госпожа Фариндър, която прекрасно го съзнавала. Несъмнено имало място и за двете, изтъкна Пардън, защото стилът им бил различен. Така или иначе, той искал само да докаже, че има място за госпожица Верена. Не било нужно тя да продължи да шлифова дарбата си, вече трябвало да направи пробив. Нещо повече, той смятал, че всеки господин, който я отведе до успеха, ще заслужи уважението й, може би дори щял да я привлече още по-силно, кой знае! Ако госпожица Чансълър искала да я привърже завинаги, трябвало да я тласне напред. От думите на госпожица Верена той заключавал, че покровителката й иска да я убеди да се обучава още известно време, да завърши някакъв курс. Е, вече можел да я увери, че няма по-добра школа от това да застанеш пред няколко хиляди човека, които са платили да те слушат. Госпожица Верена притежавала природна дарба и той силно се надявал нейната наставница да не й отнеме таланта. Момичето щяло да се усъвършенства в крачка, вече притежавало онова голямо нещо, което не се учи, както твърдят древните, така че било най-добре да започне да го използва. Нямало да отрича как му въздейства всичко това — бил запленен от нея и тласкан от възхищението си, искал тя да заеме полагащото й се място. Не би следвало да го интересува особено как Верена ще стигне дотам, но със сигурност щял да изпита по-силно задоволство, ако й помогне да стигне върха. Ето защо, нека госпожица Чансълър му каже следното — колко дълго смята да възпира развитието й? Колко дълго очаква един смирен почитател да чака? Разбира се, целта на посещението му не била да я подложи на кръстосан разпит — винаги се бил стремил да избягва подобно поведение и настоявал да му каже, ако го е проявил. Дошъл бил със свое предложение и се надявал то да е достатъчно сериозен повод за посещението му. Дали госпожица Чансълър е склонна да си разделят… така да се каже… тази отговорност? Дали не биха могли съвместно да се заемат с госпожица Верена? В такъв случай всички щели да останат доволни. Тя щяла да пътува като компаньонка на момичето, а той щял да се погрижи американците да станат техни последователи. Ако госпожица Чансълър я пуснела да направи няколко крачки, той щял да се погрижи за останалото. Не искал много, само около час и половина три-четири вечери седмично.

Докато той отправяше молбата си, Олив имаше време да събере мислите си и да се запита какво би могла да каже на този чудовищен млад мъж, за да го накара да проумее колко низко намира предложението му да се съюзят, за да извлекат заедно полза от Верена. За жалост, най-саркастичният въпрос, който й хрумна в отговор, беше и най-очевидният, затова той се поколеба за миг как да отвърне, след като тя го попита колко хиляди долара планира да спечели.

— За госпожица Верена ли? Зависи от времето. Тя ще се задържи на сцената най-малко десет години. Не мога да преценя, преди всички щати да узнаят за нея — отвърна той усмихнат.

— Нямам предвид за госпожица Тарант, а за вас — уточни Олив с впечатлението, че го гледа право в очите.

— О, колкото ми оставите! — отговори Матиас Пардън през смях, побрал цялата шеговитост на американската преса, че и повече. — Ако говорим сериозно, не искам да печеля пари.

— А какво искате да постигнете тогава?

— Искам да пиша историята! Искам да помогна на жените.

— На жените — промърмори Олив. И се канеше да добави: „Какво знаете вие за жените?“, но бързата му реакция я възпря.

— По целия свят. Искам да работя за тяхната еманципация. Според мен това е големият въпрос на съвремието.

При тези думи госпожица Чансълър вече скочи на крака — дойде й прекалено. Читателят сам ще прецени по-късно дали беше успяла да постигне целта си, но в онзи момент не разполагаше с изгледи за успех, каквито обещава решимостта да се възползваш от всяка предложена помощ. Това е наказанието за придирчивия, безкомпромисен и затворен нрав, за неспособността да виждаш нещата простичко и отчетливо, а порочни и заплетени. За младата дама нямаше нищо по-отблъскващо от перспективата да дължи своята еманципация на хора като Матиас Пардън. Любопитното беше, че общите качества между него и Верена, които се струваха на Олив романтични и трогателни — простонародният произход, преживяната бедност, скромното съществуване и опитът с грозната страна на живота — ни най-малко не я смилиха. Сигурно защото той беше мъж. Отвърна, че му е много признателна за предложението, но че той явно не разбира Верена и самата нея. Не, не разбирал госпожица Тарант въпреки отдавнашното си познанство с нея. Да, тя непременно трябвало да застане пред публика, а светът щял да я аплодира и завинаги да запомни думите й, ала грубите и прибързани действия били нещо, от което и двете никак не се нуждаели. Промяната на ужасното положение на жените не била въпрос, свързан само с днешния ден, а и с бъдещето, и то за години наред. Много неща трябвало да бъдат обмислени и предвидени. Едно били решили непоколебимо — мъжете не бивало да ги смятат за повърхностни. Когато Верена се появи пред публика, щяла да бъде въоръжена до зъби като Жана д’Арк (сравнението се беше запечатало в съзнанието на Олив), да разполага с всички факти и цифри и да се изправи срещу мъжете на собствената им територия.

— Решени сме да се справим превъзходно с онова, което се каним да направим — заяви много строго госпожица Чансълър пред своя посетител и го остави сам да си прави изводите според силата на въображението си.

Твърдението й не му донесе никаква утеха. Той изпита недоумение и се обезсърчи — всъщност направо му прилоша. Нима не беше обезсърчаващо да я слуша как описва този ужасен процес на подготовка? Като че ли на някого му пукаше и би желал да знае дали Верена е подготвена, или не! Нима госпожица Чансълър не вярваше в нейното момичешко очарование? Не съзнаваше ли колко силен коз би могла да бъде тя? Това беше последният въпрос, който Олив му позволи да зададе. Изтъкна, че могат да разговарят цяла вечност, преди да постигнат съгласие — гледните им точки бяха толкова различни. Пък и това беше женски въпрос. Целта им беше свързана с жените и трябва да бъде постигната от жените. Неведнъж бяха показвали вратата на младия Матиас, но отстъплението никога не му се беше струвало толкова неприятно. Той беше приветлив човек, но досега не му се беше случвало да изпитва усещането, че не е — и не може да бъде — фактор в съвременната история, а ето че тази хищна жена искаше сама да се възползва от благоприятното стечение на обстоятелствата. Той й даде да разбере, че е изключително себична и че ако реши да принесе една красива личност в жертва на собствените си допотопни теории и на жаждата си за власт, бдителните ежедневници — чийто дълг било да изобличава злото — щели да й потърсят сметка. Тя отговори, че ако вестниците решат да я оскърбяват, това си е тяхна работа. Едно оскърбление повече към нейния пол нямало никакво значение. А след като той си тръгна от дома й, тя сякаш съзря зората на успеха си. Битката започна и Олив изпитваше нещо подобно на мъченически екстаз.