Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Bostonians, 1886 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Надежда Розова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2017 г.)
Издание:
Автор: Хенри Джеймс
Заглавие: Бостънци
Преводач: Надежда Розова
Година на превод: 2016 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: британска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Излязла от печат: 19.08.2016
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-150-762-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3441
История
- —Добавяне
XVI
Олив забеляза, че господин Пардън е донякъде изключен от тази комбинация, обаче не беше човек, който лесно се предава. Настани се до госпожица Чансълър и поде литературна тема — попита я дали следи „сериите“, които в момента публикуваха по списанията. Когато му отговори, че никога не е следила подобно нещо, той поде защита на романите с продължение, а тя побърза да добави, че не е възнамерявала да ги критикува. Пардън не се обезсърчи от забележката й, а плавно смени темата на Маунт Дезърт, защото явно беше човек, който не може да мълчи. Говореше бързо и тихо, а думите и дори изреченията му оставаха недоизказани. В тона му се долавяше приятна прямота, а речта му беше изпъстрена с възклицания „Мили боже!“ и „Бог да ни е на помощ!“, които не се използваха много сред представителите на пола, склонен към по-груби изрази. Беше дребен, с правилни черти, забележително спретнат, с красиви очи и мустаци, които все поглаждаше — младееше въпреки побелялата си коса, и имаше свободно поведение, което дължеше на журналистическата си кариера. Приятелите му знаеха, че въпреки неговата мекота и деликатното му бърборене той е същински живак. Свързваха го с много литературни начинания. Следва да отбележим, че повечето от тях придаваха на това схващане същото значение като Селах Тарант — близост с пресата, изграждането на великото изкуство на саморекламата. За този изобретателен син на своето време разликите между обикновения човек и артиста бяха престанали да съществуват. Животът на писателя беше станал храна за журналистите, всичко и всеки бяха общодостъпни. За него всичко беше повод за публикация, а публикацията означаваше просто безкрайни репортажи относно неговите съграждани, незабавно оповестяване, оскърбително при нужда и дори без нужда. Той преднамерено клепаше личния им живот и външния им вид, убеден като Селах Тарант, че да си във вестника е същинско блаженство и че е проява на придирчивост да се питаш дали не е нарушена личната неприкосновеност. Той беше enfant de la balle[1], както казват французите. Беше започнал кариерата си четиринайсетгодишен, обикаляйки хотелите, за да рови за сведения в големите, осеяни с мазни петна регистри върху мраморните плотове, и можеше да се похвали, че е дал своя принос от името на бдителното обществено мнение, гордостта на демократичната държава, за великата цел да възпрепятства тайните и незаконни пътувания на американските граждани. Оттогава се беше изкачил още по-нагоре по стълбицата и беше най-блестящият репортер в бостънската преса. Най-сполучливо описваше жените. В кратките си материали беше обрисувал много от най-прочутите представителки на времето, някои от които всъщност бяха доста обемисти. Говореше се, че по доста съмнителен начин причаква примадоните и актрисите сутрин, след пристигането им в хотелите, или понякога вечер, докато качват багажа им в стаята. Беше само на двайсет и осем години и въпреки побелялата си коса беше съвременен млад мъж до мозъка на костите си. И през ум не му минаваше да пропусне да се възползва от някое съвременно удобство. Мисията на човечеството на земята според него беше в неспирното бълване на телеграми. За него почти всичко беше еднакво, той нямаше усещане за мярка или за качество. Според него единствено най-новите неща изискваха някакво подобие на уважение.
Този човек предизвикваше крайното възхищение на Селах Тарант, който беше убеден, че младежът владее всички тайни на успеха, и който, щом госпожа Тарант споменеше (при това нееднократно), че според нея господин Пардън проявява интерес към Верена, заявяваше, че той е сред малцината младежи, които господин Тарант би желал да приеме в тази връзка, един от малцината, на които беше склонен да повери дъщеря си. Бащата беше убеден, че ако Матиас Пардън поиска ръката на Верена, то ще е, за да опита да наложи името й, и момичето ще се сдобие не само със съпруг, а и с репортер, журналист, мениджър и агент, владеещ основните „всекидневници“, способен да пише за нея и да я налага по научному, така да се каже. Предимствата на всичко това бяха достатъчно големи, за да бъдат специално изтъквани. Матиас обаче имаше лошо мнение за Тарант, смяташе го за второразреден привърженик на остарели каузи. Предполагаше, че самият той е влюбен във Верена, но страстта му не е съпроводена от ревност, а се отличава с похвална склонност да споделя обекта на своята обич с американския народ.
Той поговори малко с Олив за Маунт Дезърт, довери й, че в писмата си описва компанията в различните хотели. Отбеляза обаче, че в днешно време един кореспондент страда много от конкуренцията на дамите авторки, защото техните статии били по-приемливи за вестниците. Очакваше това негово наблюдение да я зарадва — знаеше колко я интересува шансът жените да имат поле за свободна изява. Те наистина били прекрасни кореспондентки и напипвали чудесни теми за нула време — почти нищо не оставало скрито от тях и човек трябвало да бъде много пъргав, ако иска да ги изпревари. Разбира се, те били по природа по-бъбриви, а точно този литературен стил се харесвал най-много днес. Само че те пишели предимно онова, което искат да четат жените. Разбира се, той знаел, че има милиони читателки, но намекна, че самият той никога не се обръщал само към представителите на единия пол, а се стремял да включи неща, интересни за всички. Ако четеш писмо от жена, още отначало знаеш какво би открил в него. В момента той се стремял читателите да нямат и най-малка представа, винаги се опитвал да напипа нещо, което да озадачи читателя. Господин Пардън не беше тщеславен, поне не повече, отколкото се полага на човек, чиято младост и успех вървят ръка за ръка, затова бе напълно естествено да не е наясно в какво разположение на духа го слуша госпожица Чансълър. Даваше си сметка, че тя е културна жена, затова желанието му беше просто да я снабди с очакваната от нея храна за размисъл. Тя го смяташе за доста посредствен. Чувала беше, че е изключително умен, но вероятно бе грешка, така че Верена не беше застрашена от ум, който възприемаше големите тенденции само през призмата на клюката. Освен това той беше недостатъчно образован и тя беше убедена, или поне се надяваше, че образованието, което Верена получаваше в момента (лично под насоките на Олив), би й дало възможност да открие това сама. Олив неизменно воюваше с лекомислието и простодушието на начина на мислене на своето време. Повечето възгледи й се струваха несъстоятелни почти до глупост, без никаква мярка и норма, щедри на суперлативи и заставящи хората с удоволствие да приемат поднасяните им заблуди. Това поколение й се струваше разхайтено и деморализирано и тя очакваше приливът на женска енергия да го застави да се почувства и да говори по-ясно и категорично.
— О, за мен е огромна чест да ви слушам как разговаряте — изтъкна госпожа Тарант. — Ето това наричам истински разговор. Рядко ни се случва нещо толкова свежо, затова и мен ме обзема желание да се присъединя. Направо не знам кого да слушам. Верена изглежда си прекарва великолепно с онези господа. Улавям откъслеци от разговора, но май не съм в състояние да възприема всичко. Може би трябва да обърна повече внимание на господин Бъридж — не ми се иска да реши, че ние тук не сме толкова сърдечни, колкото нюйоркчани.
Тя реши да се присламчи по-близо до тройката в другия край на стаята, защото беше забелязала (и горещо се надяваше госпожица Чансълър да не е), че Верена се опитва да убеди и двамата си събеседници да отидат да поговорят със скъпата й приятелка, обаче безскрупулните млади господа само хвърлиха поглед през рамо и помолиха за пощада, изтъквайки умолително, че не са дошли за това. Селах отново излезе от стаята с подноса със сладкиши, а господин Пардън заговори с Олив за Верена и сподели с нея, че май не може да й каже всичко, което изпитва, по отношение на проявения от нея интерес към момичето. Олив не проумяваше защо той се смята длъжен да говори или да изпитва каквото и да било и отговаряше едносрично, а клетият младеж, който не осъзнаваше сполетялата го участ, сподели надеждата си, че тя няма да оказва влияние, което ще попречи на госпожица Тарант да получи полагащия й се по право статут. Смяташе, че тя е изтласкана на заден план, и искаше да я види на челните позиции, искаше да види името й на огромни афиши, а портрета й — по всички витрини. Тя несъмнено беше гений и щеше да ги поведе в нова посока. Притежаваше обаяние, а то беше търсено качество във връзка с новите идеи. Толкова много хора се бяха провалили, защото не го притежаваха. Верена трябваше да излезе в авангарда, трябваше да стигне върха. Нужни бяха смели действия, той просто не проумяваше какво чакат. Нали не искат тя да стане на петдесет — в редиците им вече имало предостатъчно старици. Пардън знаеше, че госпожица Чансълър си дава сметка за предимствата, които носи младостта на момичето, защото Верена лично му го казала. Баща й беше ужасно небрежен, а зимата вече свършваше. Господин Пардън дори изтъкна, че ако доктор Тарант не оправи делата си, на него ще му се наложи да вземе всичко в свои ръце. В същото време той изрази надежда, че възгледите на Олив няма да й позволят да принуди госпожица Верена да отлага. Надявал се също тя да не реши, че я притиска прекалено. Знаел, че хората все обвиняват журналистите, задето са твърде склонни да прекрачват границата. Тревожел се само, че хората, които са много по-близки на Верена, отколкото той можел да се надява да бъде, не са достатъчно дейни. Знаел, че е посетила няколко салона след онази вечер в дома на госпожица Бърдзай, чувал бил и за приятните събирания в дома на госпожица Чансълър, където много от най-видните семейства били поканени да се запознаят с нея. (Имаше предвид обяда в тесен кръг, даден от Олив, когато Верена говори пред десетина матрони и стари моми, подбрани изключително обмислено и с многобройни нравствени терзания от домакинята. Репортаж за събитието, написан от младия Матиас, който не присъстваше, естествено, се бе появил във вечерния вестник с невероятна бързина.) Разбира се, това било прекрасно, но той мечтаел за по-големи мащаби, за нещо толкова голямо, че никой да не може да го подмине. Сниши глас мъничко и поясни какво има предвид: лекция в Мюзик Хол срещу билет за петдесет цента, без присъствието на баща й, изнесена самостоятелно от нея. Сниши глас още повече и разкри пред госпожица Чансълър най-съкровената си мисъл, след като преди това се увери, че Селах го няма и че госпожа Тарант разпитва господин Бъридж какво е успял да види в Бостън. В действителност самата госпожица Верена искала да се „отърве“ от баща си. Не желаела той да се навърта покрай нея, както правел обикновено, преди тя да започне да говори — така изобщо не й помагал да спечели публиката. Господин Пардън се надявал, че госпожица Чансълър е съгласна с него, а на Олив, на която единодушието с господин Пардън изобщо не й беше по сърце, й струваше огромно усилие да признае, че всъщност споделя мнението му. Попита го донякъде високомерно и студено — вече изобщо не се стесняваше пред него — дали проявява сериозен интерес към подобряването на положението на жените. Въпросът изглежда се стори на младия човек рязък и неуместен и се стовари върху него от висоти, на които не умееше да общува. Той обаче беше свикнал с бързи действия и само след мигновено объркване отвърна:
— О, готов съм на всичко за дамите — само ми дайте шанс и ще се уверите.
Олив се умълча за миг.
— Имах предвид дали симпатията ви е към представителките на нашия пол, или конкретно към госпожица Тарант.
— Е, симпатията си е симпатия, само това мога да кажа. Отнася се за госпожица Верена и за всички останали — особено за журналистките — додаде младият мъж шеговито, но тутакси долови, че приятелката на Верена не е усетила шегата в тона му. Не пожъна успех и когато продължи: — Включва дори вас, госпожице Чансълър!
Олив се изправи колебливо. Искаше да се отдалечи, но не можеше да остави Верена да бъде използвана от тези неприятни млади мъже, както допускаше, че ще се случи, след като тя си тръгне. Изпитваше и странното усещане, че през последния половин час приятелката й я пренебрегва, не й обръща внимание и дори е издигнала преграда помежду им — преграда от широки мъжки гърбове, от смях, граничещ с грубост, от коси погледи и подсмихвания към Олив в другия край на стаята, които по-скоро я откъсваха от случващото се отсреща, отколкото я канеха да вземе участие в него. Дори ако Верена се бе досетила, че госпожица Чансълър се смущава, когато насмешливи млади мъже владеят положението, откритието не я беше озадачило особено. Но клетото момиче трябваше да се досети, че да приема непригодността на Олив за подобна компания като нещо, което се разбира от само себе си, е също толкова неприятно за Олив, колкото и това да бъде въвлечена в подобно общуване. Най-лошите опасения на младата дама се оправдаха, когато госпожа Тарант се провикна, че гостенката не бива да си тръгва тъкмо когато господин Бъридж и господин Грейси се опитват да убедят Верена да им демонстрира умението си да говори вдъхновяващо, защото дъщеря й щяла да се съгласи, ако госпожица Чансълър я убеди да се овладее. Тя била способна да й повлияе повече от всеки друг. Само че господин Грейси и господин Бъридж дотолкова я напрегнали, че госпожа Тарант се съмнявала в успеха на начинанието. Цялата група се бе изправила, а Верена се приближи към Олив с протегнати ръце и грейнало лице, без никакви признаци за угризения на съвестта.
— Знам, че много искате да говоря, затова ще се опитам да кажа нещо, ако позволите. Боя се обаче, че няма достатъчно хора. Няма да постигна много с малка аудитория.
— Жалко, че не доведох приятели. С радост биха дошли — обади се господин Бъридж. — В университета има голямо желание хората да ви чуят, а няма по-благосклонна аудитория от тази на Харвард. Тук сме само двама — Грейси и аз, но съм сигурен, че той ще потвърди думите ми.
Младият мъж изрече думите волно и с лекота, усмихвайки се леко на Верена и дори на Олив като човек, когото смятат за майстор на хитроумните подмятания.
— Господин Бъридж умее да слуша още по-добре, отколкото говори — заяви приятелят му. — Свикнали сме да внимаваме по време на лекции, нали разбирате. За нас ще е привилегия да ви чуем да говорите. Затънали сме в невежество и предразсъдъци.
— О, моите предразсъдъци! — продължи Бъридж. — Само да знаехте — ужасни са, уверявам ви!
— Дайте им да се разберат! — провикна се Матиас Пардън. — Ако искате да завладеете Харвард, това е шансът ви. Тези господа ще разпространят новината. Ще поставите началото на всички начала.
— Не знам дали ще ви допадне — каза Верена, все още вперила поглед в очите на Олив.
— Сигурна съм, че всичко тук допада на госпожица Чансълър — вметна с благородна увереност госпожа Тарант.
Селах отново се появи — високата му и одухотворена фигура застана в рамката на вратата.
— Малко вдъхновение? — попита той насърчително и огледа групата.
— Ще се справя сама, ако предпочитате — каза Верена нежно на приятелката си. — Може би случаят е подходящ да опитам без татко.
— Да не искаш да кажеш, че ще се справиш сам-самичка? — възкликна смаяно госпожа Тарант.
— О, умолявам ви, покажете ни цялата програма, с всички действащи лица! — настоятелно се обади господин Бъридж.
— Единственото ми желание е да я предразположа — увери ги Селах, бранейки позицията си. — Веднага ще се оттегля, ако не се получи. Нямам желание да привличам внимание към собствените си скромни дарби.
Изявлението му, изглежда, беше насочено към госпожица Чансълър.
— Ще се получи по-добре, ако не я докосвате — каза му Матиас Пардън. — Ще бъде, сякаш върху нея се спуска свише… каквото там се спуска.
— О, никога не сме твърдели нищо подобно — промърмори госпожа Тарант.
Лицето на Олив пламна след този кратък разговор. Усещаше, че всички присъстващи я наблюдават — най-вече Верена — и че й се предоставя възможност да засили влиянието си над момичето. А такива възможности вълнуват. Тя изобщо не обичаше да попада в центъра на вниманието, ала всичко казано беше невежо и пошло. В стаята се бе възцарила тъкмо атмосферата, от която тя искаше да измъкне Верена. Гледаха на нея като на атракция, като на развлечение, а двамата колежани най-безсрамно й се присмиваха. Не това беше нейното предназначение и Олив щеше да я спаси. Верена беше толкова простодушна, че не го проумяваше, тя беше единствената чиста душа сред тази противна сбирщина.
— Иска ми се да говорите пред достойна публика, да убеждавате хора, които са сериозни и искрени. — Олив усети, че гласът й трепери още докато изричаше тези думи. — Твоята мисия не е да развличаш отделни хора, а да докоснеш сърцата на цели общности, на народи.
— Скъпа госпожо, сигурен съм, че госпожица Тарант ще докосне сърцето ми! — възрази галантно господин Бъридж.
— Не знам дали това е справедлива преценка на младите господа — въздъхна госпожа Тарант.
Верена за миг отклони вниманието си от своята приятелка и усмихнато погледна господин Бъридж:
— Надали изобщо имате сърце, но дори да имахте, не ме интересува.
— Дори не можете да си представите до каква степен думите ви засилват желанието ми да ви чуя.
— Постъпете както желаете, скъпа моя — едва чуто продума Олив. — Каретата ми сигурно е пристигнала, така или иначе, трябва да тръгвам.
— Усещам, че не искате — удивено отбеляза Верена. — Ако искахте, щяхте да останете, нали така?
— Не знам какво трябва да правя. Елате с мен! — каза Олив почти сърдито.
— Е, така изобщо няма да им повлияете — изтъкна Матиас Пардън.
— Мисля, че е най-добре да дойдете друг път — предложи помирително Селах, но Олив долови скрития намек.
Господин Грейси опита енергично да се противопостави:
— Вижте, госпожице Тарант, нали искате да спасите Харвард? — попита той със смешна гримаса.
— Не знаех, че вие сте целият Харвард! — отговори Верена също тъй шеговито.
— Опасявам се, че ще бъдете разочаровани от прекараната вечер, ако сте очаквали да добиете представа за нашите идеи — подметна госпожа Тарант на господин Грейси с безсилна симпатия. — Лека нощ, госпожице Чансълър — продължи тя, — дано да сте облечена достатъчно топло. Сигурно ще се съгласите, че в този дом правим много. Е, повечето хора са на това мнение. Има малка дупка ей тук, на верандата — доктор Тарант все забравя да извика някой да я запълни. Много ни беше приятно, че ни посетихте, засилихте желанието ми да общувам. С карета ли пристигнахте? Аз не понасям шейните, прилошава ми.
Така отговори домакинята на кратките думи за сбогом на госпожица Чансълър, изречени, докато трите дами вървяха към вратата на жилището. Олив беше напуснала неголемия салон бързо и невиждащо, без да се сбогува с останалата част от компанията. Когато беше спокойна, обноските й бяха добри, но напрегнеше ли се, допускаше грешки, които в малките нощни часове си припомняше многократно преувеличени. Понякога те предизвикваха разкаянието й, друг път — нейното ликуване, като във втория случай тя имаше усещането, че не би могла хладнокръвно да прояви такава справедлива отмъстителност. Тарант настоя да я изпрати надолу по стълбите и през малкия двор към каретата й. Напомни й, че нарочно са посипали дъсчената пътека с пепел, но тя го помоли да я остави на мира и почти го избута. Издърпа Верена в свежия нощен мрак и затвори вратата зад тях. Небето беше прелестно — синьо-черно и сребристо, искрящ зимен свод, върху който звездите приличаха на хиляди ледени точици. Въздухът беше режещ и тих, а оскъдният снежец изглеждаше плашещ. Олив вече съвсем ясно съзнаваше какво обещание й се искаше да й даде Верена, но навън беше толкова студено, че не можеше да я държи дълго гологлава. Междувременно в салона госпожа Тарант отбеляза, че явно госпожица Чансълър отказва да повери Верена на собствените й родители, а Селах намекна, че ако й бъде отправена уместна покана, дъщеря му с радост ще се обърне към широка публика в университета. Матиас Пардън си помисли (и го заяви) развеселено, че това би било сензационна новост, но добави, че преди това ще се поизмъчат да изкопчат съгласието на госпожица Чансълър. Компанията явно споделяше мнението му.
— Виждам, че сте ядосана на нещо — каза Верена на Олив, докато двете стояха под звездите. — Дано не сте ядосана на мен. Какво направих?
— Не съм ядосана… притеснена съм. И се страхувам, че ще ви изгубя. Верена, не ме изоставяйте, не ме изоставяйте!
— Да ви изоставя ли? Но как бих могла?
— Разбира се, че можете. Имате пътеводна звезда. Само не слушайте тях.
— Кого имате предвид, Олив? Родителите ми ли?
— О, не, не родителите ви — отговори госпожица Чансълър малко рязко. Умълча се и додаде: — Родителите ви не ме интересуват, не за пръв път ви го казвам. А сега, след като се запознах с тях — съгласно тяхното и вашето желание и противно на моето, — отново ви го повтарям: те не ме интересуват, Верена. Би било непочтено да ви заблуждавам, че не са ми безразлични.
— Защо, госпожице Чансълър? — промърмори Верена, сякаш се опитваше въпреки тъгата, предизвикана от тези думи, да отдаде заслуженото на безпристрастността на приятелката си.
— Да, сурова съм, може би дори съм жестока, но трябва да бъдем сурови, ако искаме да победим. Не слушайте младежите, които ви се подиграват и ви мътят главата. Те не дават пет пари нито за вас, нито за всички нас. Интересува ги единствено собственото им удоволствие, защото са убедени, че имат правото на по-силния. По-силния ли? Съмнявам се.
— Някои от тях са силно загрижени… така ми се струва… не са безразлични към нас — отбеляза Верена с усмивка, едва видима в тъмното.
— Да, ако се откажете от всичко. Не за пръв път ви питам — готова ли сте да се откажете от всичко?
— Имате предвид да се откажа от вас ли?
— Не, от нашите клети посестрими, от нашите надежди и цели, от всичко, което смятаме за свято и за което си струва да се живее!
— О, те не искат това, Олив. — Усмивката на Верена стана съвсем видима, когато тя добави: — Не искат толкова много!
— Ами тогава отидете да говорите пред тях и да им попеете! И да им потанцувате!
— Колко сте жестока, Олив!
— Да, такава съм. Но ако ми обещаете нещо, ще стана много нежна!
— Странно място за клетви — потръпна Верена и се озърна в тъмното.
— Да, ужасна съм, знам. Но ми обещайте. — Олив придърпа момичето към себе си, загърна я с една ръка с наметката, която висеше от раменете на собствената й слаба фигура, и с другата я прегърна, вперила в нея умолителен, но леко неуверен поглед. — Обещайте! — повтори тя.
— Нещо ужасно ли е?
— Никога да не ги слушате, никога да не допускате да ви подкупят…
В този миг вратата се отвори отново и светлината от вестибюла плисна върху верандата. В отвора се показа Матиас Пардън заедно с Тарант и съпругата му. Другите двама гости също пристъпиха напред, за да проверят какво бави Верена.
— Май сте организирали някаква лекция тук, навън! — отбеляза господин Пардън. — Внимавайте, дами, иначе ще замръзнете, вкопчени една в друга!
Майката на Верена й напомни, че ще измръзне до смърт, но момичето вече беше чуло прекрасно последните думи на Олив, макар и изговорени съвсем тихо. Приятелката й я пусна и бързо закрачи по пътеката от верандата към очакващата я карета. Тарант се спусна да помогне на госпожица Чансълър, а другите дръпнаха Верена обратно в къщата. „Обещайте ми да не се омъжвате!“ — ето какво отекваше отново и отново в слисаното й съзнание, когато господин Бъридж възобнови атаката си и я помоли поне да посочи вечер, когато ще могат да я чуят. Девойката съзнаваше, че нареждането на Олив не следва да я учудва, защото то вече витаеше във въздуха. Който и когато и да я беше попитал, Верена щеше да го увери, че госпожица Чансълър не би желала тя да се омъжи. Обаче след като приятелката й изрече думите, идеята придоби нова тежест и под въздействието на тези няколко бързи и настойчиви думи тя се почувства напрегната и обзета от нетърпение, сякаш неочаквано беше надникнала в бъдещето. А това си е страшничко дори ако човек вижда желаната от него съдба.
Когато двамата млади мъже от Харвард я притиснаха с молбата си, Верена попита през смях, който ги учуди, дали не я „подиграват и не й мътят главата“. Те си тръгнаха, след като се съгласиха с последната забележка на госпожа Тарант: „Боя се, сами усещате, че още не ни разбирате добре“. Матиас Пардън остана. Родителите на Верена си легнаха, напълно сигурни, че той ще ги извини, и го оставиха в дневната. Той постоя още малко, почти час, и каза неща, които породиха у Верена предположението, че младият мъж иска да се ожени за нея.
Ала докато го слушаше, по-разсеяно от обикновено, тя си каза, че надали ще й бъде трудно да даде пред Олив исканото обещание, поне по отношение на него. Матиас беше много приятен и знаеше много за всичко — или по-скоро за всеки, — и ще я отведе насред вихъра на живота. Обаче тя въпреки това не искаше да се омъжи за него и след като той си тръгна, Верена след още един кратък размисъл установи, че всъщност не желае да се омъжи за когото и да било. Затова в крайна сметка щеше лесно да даде на Олив исканото обещание и така да й достави огромна радост!