Хенри Джеймс
Бостънци (15)

XV

Тарант обаче беше неизменно бдителен. Държеше се сериозно и вежливо с госпожица Чансълър, подаваше й разни неща на масата и се осмели да отбележи, че пърженият ябълков сладкиш е много вкусен, но с тези изключения не засягаше теми, по-тривиални от възраждането на хуманизма и силната си надежда, че госпожица Бърдзай отново ще организира някое от прекрасните си събирания. По отношение на последното той обясни, че го очаква не като възможност отново да представи дъщеря си пред публика, а просто заради обмена на ценни мисли и общуването със значими хора. Ако на Верена беше съдено да допринесе нещо съществено към решаването на социалния проблем, щеше да има такава възможност — бяха убедени в това. Не възнамеряваха да насилват събитията — ако бяха желани, щеше да му дойде времето, ако не бяха, щяха да си кротуват и да оставят другите, призваните, да настъпват напред. Ако те били призваните, щели да го разберат, ако ли не, щели просто да се държат един за друг както винаги. Тарант много обичаше различните алтернативи и спомена още няколко — слушателите му не можеха да го упрекнат, че не е безпристрастен.

Госпожица Чансълър установи, че семейството не е заможно. От начина им на живот си личеше, че не рият парите с лопата, но вярваха, че независимо дали човек надига глас, или работи тихомълком, успява да преодолее основните трудности. Освен това имаха значителен опит с важните проблеми. Тарант говореше така, сякаш семейството му е готово да поеме отговорност за тях, доколкото му позволяват силите. Винаги се обръщаше с „госпожо“ към Олив, която за пръв път чуваше името си толкова често. Непрекъснато звучеше в ушите й, освен когато госпожа Тарант и Верена зачекваха съвсем отвлечени теми — и това правеха заради нея, но се задоволяваха да използват само местоимението. Искаше й се да си състави мнение за доктор Тарант (съмняваше се, че той почтено се е сдобил с това звание). Сега й се предоставяше тази възможност и си каза, че ако наистина е такъв, какъвто изглежда, и тя му предложи десет хиляди долара, за да се откаже от всички свои претенции над Верена и заедно със съпругата си не припарват до нея, лечителят най-вероятно щеше да отговори с боязлива усмивка: „Нека да са двайсет, авансово, и ще го сторя“. Представа за тази сделка като едно от бъдещите възможности се оформи в главата на Олив сред моралните прозрения от тази вечер. Внушаваше я сякаш самото място, дръзката голота на временната бърлога на Тарант, дървената къща с обрасъл преден двор и неголямата открита площадка, която по-скоро излагаше дома на показ, отколкото го предпазваше от черния път отпред с дъсчена пътека за преминаване. В зависимост от капризите на времето дъските потъваха в киша или в замръзнал сняг и приближаващите пешеходци пристъпваха по тях с ловкостта и опита на въжеиграчи. В къщата нямаше нищо забележително — Олив усети само мирис на керосин. Все пак помнеше, че е седнала някъде — върху нещо скърцащо и клатещо се под нея — и че масата, на която беше поднесен чаят, беше застлана с покривка в ярки цветове.

Що се отнася до сделката със Селах, тя я обмисляше, съобразявайки се с убеждението си, че Верена никога няма да напусне родителите си. Олив беше сигурна, че момичето никога няма да им обърне гръб и винаги ще споделя с тях. Би изпитала презрение към нея, ако смяташе, че е способна да постъпи другояче, ала в същото време недоумяваше защо този природен закон да не бъде отменен, след като родителите са толкова безполезни. Въпросът я върна към вечната енигма, към загадката, която вече часове наред прехвърляше в съзнанието си — как изобщо бе възможно тези хора да са създали Верена. Обясняваше си го, както си обясняваме най-различни невероятни неща — като чудо. За нея момичето беше чудо на чудесата, което не беше от човешки произход, а раждането му от същества като Селах Тарант и съпругата му бе невероятен каприз на животворящата сила и че с оглед на това степента на необяснимост няма значение. Всеизвестно беше, че големите красавици, големите гении и големите личности сами избират времето и мястото за своята поява и оставят зрителите със зяпнала уста да се опитват да ги „вместят“ някъде, да проследят произхода им до далечни предтечи или дори по-скоро до божествена намеса, отколкото до техните грозни или глупави родители. Така или иначе, това бяха необясними явления, както би се изразил самият Селах. Според Олив Верена беше самото въплъщение на „даровито същество“, качествата й не бяха купени с пари, а по-скоро приличаха на лъскав подарък за рожден ден, оставен на прага от непознат пратеник, доставящ радост като неизчерпаемо наследство и приятно озадачаващ поради неизвестния си източник. Тези качества все още бяха твърде сурови — за късмет на Олив, която, както знаем, си беше обещала да ги усъвършенства, — но бяха напълно естествени като плодовете и цветята, като сиянието на огъня или шуртенето на водата. Според критичната си приятелка Верена имаше артистична нагласа, притежаваше душевност, на която се удаваха лесно и естествено всякакви красиви творения. Отначало бе нужно усилие, за да си представиш толкова неподготвен, невеж и неопитен художник. Но пък беше нужно усилие да си представиш и хора като възрастните Тарант или живот, дотолкова преизпълнен с грозни неща като нейния. Само изключително същество би могло да се противопостави на тези неща, само момиче, притежаващо естествена светлина, божествената искра на добрия вкус. Имаше такива хора, създадени сякаш от Всемогъщия, различни от всички останали, но чието съществуване беше колкото безспорно, толкова и ползотворно.

Дърдоренето на Тарант за дъщеря му, за нейното бъдеше и нейния ентусиазъм беше крайно мъчително за Олив. То й напомни колко вече е страдала от мисълта, че Селах принуждава Верена да говори посредством съприкосновение с нея. Фактът, че това действие е задължително за разбуждането на дарбата й, силно вредеше на каузата и Олив вече беше решила за в бъдеще Верена да прекрати въпросното сътрудничество. Момичето буквално беше признало, че се поддава само за да достави удоволствие на баща си, и че всичко друго също би свършило работа — всичко, което да я поуспокои мъничко, преди да започне да „предава посланията“. Олив беше убедена, че е в състояние да я успокои, макар че всъщност не оказваше подобно въздействие върху хората. Щеше да се качи на сцената заедно с Верена, ако се налага, и да положи длани върху главата й. Защо, за бога, проклетата съдба беше разпоредила Тарант да проявява интерес към участта на жените — като че ли се нуждаеше от помощта му, за да постигне целта си. Та той беше най-обикновен долен шарлатанин, лишен от чувството за хумор, блясъка и престижа, които понякога замаскират плиткоумието. Господин Пардън явно също се интересуваше от това, а нещо във външността му подсказваше, че тази симпатия не е опасна. Той се държеше съвсем непринудено и простичко в дома на семейство Тарант и Олив си помисли, че макар Верена да й бе казала много за него, не беше създала у нея представата, че са толкова близки. Беше споменала само, че понякога я води на театър. Което беше понятно за Олив. Самата тя беше преживяла подобен период (малко след смъртта на баща си, преди който беше починала майка й, когато купи малката къща на Чарлс Стрийт и заживя сама), когато ходеше на различни увеселения, придружавана от мъже. Ето защо не се шокира от мисълта за подобни приключения от страна на Верена, защото, съдейки по собствения си опит, знаеше, че в това няма нищо приключенско. Въпросните унили и поучителни преживявания беше запомнила със сериозния интерес към финансовото й положение от страна на нейния спътник (понякога дори твърде настойчив интерес от страна на съответния млад бостънец), с удобно насядалите наблизо други приятели, които несъмнено знаеха кой е придружителят й, със сериозното обсъждане в антрактите на поведението на героите в пиесата и с речта на младия мъж накрая, докато се разделяше с нея на вратата на дома й, на която тя отвръщаше вежливо: „Благодаря ви за приятната вечер“. Винаги й се струваше, че го казва прекалено превзето, сякаш го изричаше през стиснати устни. Но подобни мероприятия сами по себе си бяха твърде превзети, което бе ясно дори за ограниченото чувство за хумор на Олив. Не беше строго преживяване като посещение на вечерната служба в Кралския параклис, но беше много сходно. Разбира се, не всички момичета постъпваха по този начин — имаше семейства, които не гледаха благосклонно на тази традиция. Но в такива случаи и момичетата бяха по-буйни, затова се налагаше да им бъдат забранявани някои неща. Като цяло обаче тази практика се смяташе за благоприлична, беше проява на култура и на кротки вкусове. Поради което поведението на Верена беше невинно, тъй като нейният живот я излагаше на много по-сериозни опасности. Едно нещо обаче мяташе дълга тревожна сянка в съзнанието на Олив — вероятността момичето да предприеме заедно с някой изобретателен младеж експедиция, която да продължи повече от една вечер. С една дума, преследваше я страхът да не би Верена да се омъжи, ако срещне съдбовния си избраник — съдба, на която Олив изобщо не бе готова да я отстъпи, поради което гледаше с подозрение на всички познати на девойката.

Господин Пардън не беше единственият й познат. Беше си изградила представа за другите двама студенти по право в Харвард, които се явиха след чая в същия този ден. Когато се настаниха по местата си, Олив се запита дали Верена не крие нещо от нея, дали тя в крайна сметка не е (като много други момичета от Кеймбридж) „увлечението на колежа“, обект на чести посещения от страна на студентите. Естествено беше в големи университетски градчета да има такива момичета, подир които да тичат студентите, обаче тя не искаше Верена да е от тях. Някои момичета предпочитаха студенти от горните курсове, други — първокурсници и второкурсници, някои млади дами предпочитаха студентите, които учеха за конкретни професии. Имаше дори малка група в добри отношения с младежите, които учеха за унитаристки свещеници в малкото странно здание в края на Дивинити Авеню. При появата на новите гости госпожа Тарант тутакси настръхна, но след като накара всички няколко пъти да разменят места, компанията се настани в кръг, току накъсван от броденето на съпруга й, който, когато нямаше какво да каже по някоя тема, заставаше на различни места в позата на слушател и кимаше бавно, зареял поглед към килима с величайшо внимание. Госпожа Тарант разпита студентите по право за учебните им занимания и за това доколко сериозно е намерението им да се занимават с тази професия, отбеляза, че според нея някои закони са крайно несправедливи, и изрази надежда те да ги подобрят. Самата тя пострадала от закона — починал баща й, но не получила половината от имуществото му, както би трябвало да стане, ако законите били различни. Смятала, че законите са важни за обществените въпроси, не за личните дела на хората, защото й се струвало, че законът винаги те притиска още повече, когато си ниско долу, и те обгражда с трудности. Понякога й се струваше забележително, че е успяла да се развие въпреки многобройните препятствия, но това приемаше като доказателство, че човек може да намери свободата навсякъде, ако знае как да я търси.

Двамата младежи бяха в прекрасно настроение, приемаха изблиците й с веселие, което макар и да намираше вежлив израз, криеше несъмнена насмешка. Естествено, те разговаряха повече с Верена, отколкото с майка й, а през това време госпожа Тарант обясни на Олив кои са момчетата и как един от тях, най-дребният, който не беше чак толкова издокаран, беше довел другия, придирчивия си приятел, за да го представи. Въпросният приятел, господин Бъридж, бил от Ню Йорк, бил изключително популярен, излизал много често в Бостън („не се съмнявам, че някои от местата са ви познати“) и произхождал от богато семейство.

— Е, той познава много такива места — продължи госпожа Тарант, — но не бил удовлетворен. Не познавал хора като нас. Казал на господин Грейси (онзи дребничкия), че трябва да се запознае с такива хора, затова поръчахме на господин Грейси да го доведе, разбира се. Е, надявам се, че ще научи нещичко от нас. Говори се, че е сгоден за госпожица Уинкуърт — сигурна съм, че знаете за кого говоря. Обаче господин Грейси твърди, че я е виждал само един-два пъти. Изглежда, така се разпространяват слуховете в онези среди. Е, радвам се, че не принадлежим към тях, добре сме си тука! Господин Грейси е съвсем различен, той е скромен, но според мен е високообразован. Вие намирате ли го за скромен? А, не знаете? Е, сигурно не ви интересува, виждали сте мнозина като него. Аз обаче трябва да призная, че намирам младеж с неговата външност за болезнено скромен. Чух доктор Тарант да отбелязва това при последното му посещение. Изобщо не искам да кажа, че скромността краси човека. Е, когато ви поканих, нямах представа, че ще се съберат толкова гости. Дали Верена да не поднесе тортата? Обикновено на студентите много им харесва.

Накрая това задължение беше поверено на Селах, който след продължително отсъствие се върна с поднос деликатеси, които предложи последователно на всички присъстващи. Олив забеляза как Верена щедро дарява с усмивки господин Грейси и господин Бъридж. Помежду им се бяха установили весели отношения и особено последният господин се заливаше от одобрителен смях. Наблюдавайки групата, човек би решил, че призванието на Верена е да се усмихва и да разговаря с младите господа, които се накланяха към нея. Би го решил обаче човек, който не е толкова уверен в противното като Олив, която имаше причина да знае, че едно „даровито същество“ е изпратено на този свят по съвсем различна причина и че приятното прекарване на двама млади господа е последното, за което следва да мислиш, ако притежаваш дарбата да си въплъщение на една кауза. Олив се постара да се зарадва, задето приятелката й притежава щедър нрав, който прави жената вежлива, но без скрити мотиви. Смяташе, че Верена изобщо не флиртува, че просто е очарователно общителна с всички, че природата я е надарила с прекрасна усмивка, която озарява безпристрастно всички — и жени, и мъже. Олив може и да беше права, но ще споделя поверително с читателя, че всъщност тя не можеше да разбере дали Верена флиртува. Младата дама не би могла да й каже (дори ако самата тя знаеше, което не беше така), а Олив, лишена от въпросното качество, нямаше как да прецени у друг изтънченото женско желание да доставяш наслада. Забелязваше разликата между господин Грейси и господин Бъридж, доказателство за което вероятно беше досадата й от опита на госпожа Тарант да я изтъкне. Любопитно беше, че въпреки ревностното си старание да утвърди превъзходството на жените, тя разбираше много по-добре мъжките похвати, а не женските. Господин Бъридж беше много красив младеж, с усмихнато и умно лице, с прекалено изискано облекло и с поведение на човек от „високите кръгове“ — преждевременно съзрял и добродушен светски мъж, жаден за нови усещания и донякъде дилетант по природа. Несъмнено беше малко амбициозен и понеже обичаше да се ласкае с мисълта, че съзира по нещо ценно дори у най-нисшия, той се бе сближил с по-грубоватата, но в същото време по-проницателна личност на един истински син на Нова Англия, който беше по-твърдоглав от него и притежаваше по-цинично чувство за хумор, и който, познавайки семейство Тарант отдавна, беше решил да му покаже нещо автентично и крайно интересно, може би дори очарователно. Господин Грейси беше нисък и с голяма глава. Носеше очила, ходеше размъкнат, почти по селски, а грозните му устни изричаха красиви слова. Верена имаше отговори за повечето от тях и докато говореше, бузите й поруменяваха красиво. Олив усещаше, че момичето се държи тъкмо така, както единият младеж бе предупредил другия. Госпожица Чансълър прекрасно знаеше какво са си казали двамата — все едно го беше чула с ушите си. Господин Грейси беше обещал, че ще я увлече, че тя ще оправдае описанието му и ще се докаже като най-ярката представителка на своята прослойка. Двамата щяха да се заливат от смях по неин адрес, когато си тръгнат, щяха да запалят по една пура и дни наред след това разговорите им щяха да са изпъстрени с цитати от „момичето, което се бори за правата на жените“.

Поразително беше по колко много начини мъжете могат да бъдат неприятни. Тези двамата бяха съвсем различни от Базил Рансъм и един от друг, но въпреки това поведението на всеки от тях беше оскърбително за жените. Най-лошото бе, че Верена със сигурност нямаше да обърне внимание на това възмутително поведение и нямаше да ги намрази вследствие на него. Толкова много неща все още не се бе научила да мрази въпреки упоритото старание на приятелката й да я научи. Имаше ясно виждане (чудо на чудесата) за жестокостта на мъжа, за неговата незапомнена жестокост, но представата й оставаше абстрактна, платонична и не бе довела до презрение към този пол. Каква полза, че тя имаше толкова жива и ярка представа за историята на своя пол (както сама твърдеше, тя приличаше на изцяло свръхестественото разбиране на Жана д’Арк за плачевното положение във Франция), след като нямаше да може да я реализира, след като ще се държи като най-обикновена боязлива и обикновена млада жена? Да, още през първия ден тя обеща да се отрече от всичко това, но нима в мигове като този приличаше на млада жена, която се е отрекла? Ами ако този лъскав и засмян младеж Бъридж с верижките, пръстените и лъснатите си обувки се влюби в нея и с впечатляващите си притежания опита да я подкупи да се откаже от други неща — от святото си дело например — и да замине с него в Ню Йорк, където да заживее като негова съпруга ту глезена, ту заплашвана, както е присъщо на хора като Бъридж? Споменът за небрежното признание на Верена, че предпочита „свободните връзки“, носеше слаба утеха на Олив. Това беше чисто и просто младежко лекомислие — момичето не бе вникнало в значението на думите си. Беше отраснала сред хора, които приемаха за даденост всякакви странности и разпуснатост, тя беше съхранила истинската невинност на американската девойка, най-великата невинност на света, защото беше преживяла премахването на всякакви прегради и катинари. Сегашните думи на Верена бяха най-убедителното доказателство за това. Във всеки случай те бяха намек, че определен вид връзки се ползват с одобрението й, което не изключваше опасностите, които можеха да възникнат от срещите й с млади мъже в търсене на такива усещания.