Хенри Джеймс
Бостънци (13)

XII

Както може да се допусне, госпожа Тарант остана доволна от разказа на дъщеря си за дома на госпожица Чансълър и за приема, на който се бе радвало момичето там. През следващия месец Верена често ходеше на Чарлс Стрийт.

— Просто се дръж мило с нея, както си знаеш — съветваше я госпожа Тарант и с известно задоволство отбелязваше мислено, че дъщеря й наистина знае — тя умееше да се държи в обществото. Не я бяха учили, дисциплината „маниери и поведение на младата дама“ не фигурираше сред учебните предмети на госпожица Тарант. Разбира се, бяха й внушавали, че не е редно да краде и да лъже, но почти нищо за правилното светско поведение. С две думи, тя можеше да се ръководи единствено от примера на родителите си. Майка й обаче я смяташе за будна и грациозна, затова я разпита най-подробно относно развитието на този любопитен епизод. Не виждаше защо Верена да не го държи в постоянен „резерв“, както се изрази. Размишлявайки за бъдещето на дъщеря си, госпожа Тарант никога не бе смятала изгодния брак награда за положените усилия. Смяташе за крайно неморално да се опитва да намери богат съпруг на дъщеря си. В действителност тя не беше убедена, че такива екземпляри съществуват — всички богати мъже вече си имаха съпруги, а ергените, по правило твърде млади, се различаваха един от друг не толкова по размера на доходите си, които рядко се обсъждаха, колкото по интереса им към новите идеи. Тя предполагаше, че Верена ще се ожени за такъв мъж някой ден, и се надяваше съпругът й да е свързан с обществения живот — което според госпожа Тарант означаваше името му да бъде видимо, в светлината на прожекторите, по цветни плакати, на входа на Тремънт Темпъл. Въпреки това тя не изгаряше от желание да се осъществят майчините й мечти, защото животът на омъжената жена до голяма степен беше лишен от блясък — представяше си дъщеря си изморена, с бебе на ръце, приведена над печката, от която се носи лек топъл полъх. Истинско приятелство с млада жена, която притежаваше, както се изрази госпожа Тарант, „средства“, приятно би запълнило времето, докато Верена намери пътя си. Би било чудесно да има място, където тя да може да избяга, ако се нуждае от промяна, пък кой знае, току-виж се оказало, че домът й е на две места. Защото, подобно на повечето американки като нея, госпожа Тарант благоговееше пред дома и беше непоклатимо убедена, че въпреки всички превратности през последните двайсет години, тя е съхранила духа на домашното огнище. Толкова по-добре, ако момичето й се чувстваше у дома на две места.

Всичко това обаче беше незначително в сравнение с факта, че госпожица Чансълър явно смяташе дарбата на своята приятелка за вдъхновяваща или поне, както често повтаряше Селах, за много рядко явление. От Верена госпожа Тарант не можеше да разбере много ясно какво е мнението по въпроса на госпожица Чансълър, но ако начинът, по който тя беше завладяла Верена, не беше показателен за убедеността й, че момичето е способно да увлича хората, един бог знае за какво беше показателен. Доставяше й радост, че Верена очевидно откликва свободно, не обръщаше внимание на разходите си за трамвая и дори беше казала на майка си, че госпожица Чансълър предложила да натъпче джобовете й с билети. Първия път беше отишла по настояване на майка си, но явно вече го правеше, защото й беше приятно. Говореше с възхита за новата си приятелка, твърдеше, че й е отнело известно време да я опознае, но сега вече я намирала за прекрасна. Възхитата на Верена превъзхождаше тази на всеки друг и беше изключително приятно да гледа човек колко окриляващо й въздействаше младата дама от Чарлс Стрийт. Двете много се ценяха взаимно — беше очевидно, трудно можеше да се каже чие уважение е по-силно. Всяка смяташе другата за благородна и според госпожа Тарант двете заедно бяха способни да поведат хората. Верена се нуждаеше от някой, който да се справи с нея (баща й се справяше единствено с лечението на болни, засега много успешно), и явно госпожица Чансълър беше способна повече от всеки друг да го стори.

— Тя умее възхитително да накара човек да се разговори — сподели Верена с майка си. — Въпросите й са толкова прями, че по време на първото си посещение в дома й имах чувството, че е настъпил Страшният съд. В същото време самата тя е много открита и това е прекрасно. Тя е кристалночиста — убеждаваш се, когато я опознаеш. Толкова е благородна, че събужда и у теб желание да бъдеш не по-малко благороден. Единствената й амбиция е свободата на нашия пол, единственото й желание е да работи за тази кауза. Повярвай ми, тя ме вдъхновява, майко, наистина ме вдъхновява. Изобщо не се интересува от облеклото — иска само гостната й да бъде уютна. Е, постигнала го е, това място е истинска мечта. Следващата седмица ще поставят там дърво и тя каза, че иска да ме види как седя под това дърво. Струва ми се, че е някаква източна идея, неотдавна представена в Париж. По принцип не си пада по френските идеи, но твърди, че това хрумване е по-смислено от другите. Собствените й хрумвания са толкова многобройни, че надали има нужда да заимства. Бих седяла дори в гората, за да слушам как ги разяснява — продължи Верена по присъщия си цветист начин. — Цялата се разтреперва, докато обяснява какво са преживели представителките на нашия пол. Много ми е интересно да слушам обяснението за нещо, което открай време изпитвам. Ако не се страхуваше да говори публично, щеше да ме задмине. Ала тя не желае да говори лично, иска да постави мен на преден план. Майко, ако тази жена не успее да привлече вниманието на хората към мен, нищо няма да успее. Тя твърди, че съм получила дара на красноречието — няма значение откъде. Смята, че е огромно предимство умна млада личност да стане символ на движението. Е, аз съм млада наистина, а заговоря ли, се чувствам и умна. Твърди, че самообладанието ми, когато се изправя пред стотици хора, е невероятна способност, дори я смята за божи дар. Самата тя не я притежава — тя е най-емоционалната жена, която познавам. Иска да разбере как така съм способна да говоря по този начин и какво изпитвам. И аз, разбира се, й описвам какво чувствам, доколкото е по силите ми. Тя явно има сили за всичко — не познавам друг човек, който да почива толкова малко. Твърди, че съм предопределена за велико дело, и ме заставя да се чувствам по този начин. Настоява, че ще стана много влиятелна, ако накарам хората да ме чуят, а аз отговарям, че ако го постигна, ще бъде само благодарение на нейното влияние.

Селах Тарант гледаше на тези взаимоотношения по-отвисоко, отколкото съпругата му — поне това показваше неговата растяща сериозност. Той не изпадна в необмислено въодушевление от перспективата дъщеря му да се сдобие с богата покровителка от средите на движението, а възприемаше Верена единствено от гледна точка на нейната служба на човечеството. Да й помогне да съхрани правилната ориентация на своите идеали, да направлява и да вдъхновява нравствения й живот — с това трябваше да се занимава родител, тясно свързан с трансцендентното откровение и лечение, а не да се грижи дъщеря му да изгражда доходоносни светски връзки. Нещо повече, той пътуваше през по-голяма част от времето и не можеше да следи отсъствието й от къщи, пък и имаше съвсем смътна представа коя е въпросната госпожица Чансълър, дето не слизаше от устата на съпругата му. Дебютът на Верена в Бостън, както наричаше той изпълнението й у госпожица Бърдзай, пожъна огромен успех, което придаваше на неговия и бездруго назидателен изказ още високопарен оттенък. Селах приличаше на свещеник от религия, преживяваща своя стадий на чудесата, и отговорността му личеше дори по общата издълженост на тялото, по жестовете (ръцете му вече неизменно бяха във въздуха, сякаш се готвеше за снимка в тази поза), по думите и изреченията, по усмивката му — беззвучна като смазана брава, а също по гънките на неизменния му дъждобран. Вече не можеше да си позволи да отговори на никой въпрос импровизирано или да дава мнение по най-простички проблеми, затова задълбочеността на съждението му зависеше от това доколко тривиален или елементарен е зададеният въпрос. Ако на вечеря съпругата му го попиташе дали картофите са хубави, той отвръщаше, че са поразителни (беше научил тази дума от вестника и я използваше за най-разнообразни неща), и прокарваше паралели, достойни за Плутарх, с чиято помощ сравняваше въпросните картофи с други представители на същия вид зеленчук. Селах създаваше (или би могъл да създаде) впечатлението, че погледът му е отправен надалеч и нависоко, че не се интересува от непосредственото, а само от далечното. В действителност той имаше една всепоглъщаща мечта — желанието да пишат за него по всички вестници, както пишеха и досега, само дето поделяше славата с дъщеря си. Вестниците бяха неговият свят, най-богатата проява на човешкия живот. Мислеше, че ако на земята дойде Спасител, незабавно ще получи най-хубавите реклами във всекидневниците. С копнеж очакваше мига, когато името на Верена ще се появи в колонката на знаменитостите, защото предполагаше, че на света най-щастливи са онези (а те бяха мнозина), които вестниците споменават всеки божи ден. В действителност Селах Тарант не би се задоволил с нищо по-малко — неговата представа за блаженство беше да стане неизменна част от вестника като заглавието и датата или списъка с пожарите, или рубриката с каубойските анекдоти. Представата за подобна публичност изпълваше мечтите му и той с радост би пожертвал в нейно име свещената неприкосновеност на родния си дом. За него човешкото съществуване беше огромна реклама, чийто единствен недостатък понякога беше, че не е достатъчно ефикасна. Преди време той пишеше за едно спиритуалистично издание, но не беше убеден, че личността му привлича всеобщото внимание по този начин, пък и вестникът отдавна беше изживял времето си. Не можеше да се говори за никакъв успех, докато физическите мерки на дъщеря му и слухът за нейния годеж не се появяват в раздел „Клюки“ и не започнат да се препечатват от издание в издание.

Противно на очакванията му разказът за нейните подвизи на Запад не се разчуваше бързо по крайбрежието. Според него причината беше, че няколкото публични прояви, които беше направила, не бяха лекции по определени теми, оповестени предварително и с продажба на билети, а случайни, спонтанни прояви пред многобройна публика заедно с други оратори, по-известни от нея. Не им бяха донесли пари, бяха само в името на благородна кауза. Ако се знаеше, че Верена говори без възнаграждение, отзвукът сигурно щеше да бъде по-силен. Единственият проблем беше, че безплатните й прояви с нищо не го убеждаваха, че има доходоносна дъщеря. Пък дори в това отношение според Селах не бяха нищо различно, защото мнозина други също говореха безплатно. Говоренето — ето с това занимание повечето хора винаги бяха готови да се заемат и без заплащане. Не беше лесно човек да се преструва на безкористен. Безкористността не беше съвместима с добрите доходи, а в крайна сметка точно към тях се стремеше Селах Тарант според личното му признание. Искаше му се да настъпи ден, в който парите ще текат като река, а читателят вероятно вече си представя жеста, с който той придружаваше тази своя представа, докато обмисляше въпроса.

В момента му се струваше, че скоро ще може да жъне плодовете, особено след благополучната вечер в дома на госпожица Бърдзай. Ако успееха да убедят госпожа Фариндър да напише „отворено писмо“ за Верена, то щеше да помогне повече от всичко друго. Селах не се отличаваше с деликатност, но познаваше света, в който живее, достатъчно добре, за да знае, че госпожа Фариндър е склонна да „хвърли къч“, както се казва в Пенсилвания, където беше живял, преди да се заеме с търговия на моливи. Тя невинаги приемаше нещата според очакванията и ако не беше в неин интерес публично да благодари на Верена, изобретателният ум на Тарант беше безсилен да я накара да премисли. Ако човек искаше услуга от госпожа Фариндър, можеше само да чака, както очакваш да се покачи стълбчето на термометъра. Беше споделил с госпожица Бърдзай желанието си и съдейки по начина, по който беше впечатлена прочутата им приятелка, тя явно смяташе, че идеята рано или късно ще й хрумне дори само защото ще й се прииска да сподели впечатленията си с обществеността. В момента беше заминала някъде, но госпожица Бърдзай възнамеряваше след завръщането й в Роксбъри да изпрати да повикат Верена за някои полезни напътствия. А междувременно Селах беше сигурен, че държи коз, усещаше мириса на пари във въздуха. Може да се каже, че вече имаше постъпления от Чарлс Стрийт — онази богата и особена млада жена изглежда беше склонна да проявява огромна щедрост. Както споменах, той се преструваше, че нищо не забелязва, но всъщност зарееше ли поглед към корниза, виждаше страшно много. Изобщо не се съмняваше, че ако реши да наеме зала за изпълнението си някоя вечер, тя ще му каже къде да изпрати сметката. Това обмисляше в момента — дали не е добре незабавно да наеме зала, та Верена светкавично да се прочуе, или да изчака тя да изнесе още няколко частни представления, за да разпали по-силно любопитството.

Такива размишления го съпровождаха, докато обикаляше улиците и покрайнините на столицата на Нова Англия. Както споменах, Селах с часове отсъстваше от къщи — дълги периоди, през които госпожа Тарант се подкрепяше с варено яйце и поничка и недоумяваше как издържа той на празен стомах. Прибереше ли се, съпругът й искаше само парче пай, но държеше да му бъде поднесено топло. Тя беше убедена, че по време на посещенията си при своите пациенти му поднасят скромни обеди. Наричаше така всяко случайно похапване по което и да е време в денонощието. Справедливо е да добавим, че когато издадеше подозрението си, Селах отбелязваше, че единствената храна, от която се нуждае, е усещането, че върши добро. Това негово старание беше многолико и наред с други неща включваше неспирно бродене по улиците, возене в карети, посещение на гари и на магазини с разпродажби. Ала местата, където го познаваха най-добре, бяха редакциите на вестниците и вестибюлите на хотелите — големите мраморни салони за неофициални срещи, чиито високи прозорци към улицата са като витрина на живота на американските граждани.

Тук, сред купчини багаж, удобни плювалници, кресла с подлакътници, безутешни „гости“, свирепи ирландски носачи, редици чорлави мъже с чудати шапки, които пишат писма на маси, отрупани с реклами, Селах Тарант прекарваше дълги часове в размисъл. Не би могъл да обясни с какво се занимава във всеки конкретен момент, просто имаше усещането, че тези места са нервните центрове на страната и че колкото повече наблюдава, толкова повече ще бъде „в час“. Още по-интригуваща обаче беше светая светих на всекидневната преса и фактът, че беше и по-труднодостъпна, че там той се натъква на препятствия по пътя си, само засилваше желанието му да проникне вътре. Търсеше всевъзможни претексти, понякога дори правеше дарения, беше упорит и пробивен и беше известен като неудържимия Тарант. Навърташе се, заседяваше се твърде дълго, отнемаше времето на заети хора, прокрадваше се в печатниците, след като го изгонеха от канцеларията, разговаряше със словослагателите, докато те по погрешка не отпечатаха неговите забележки, и с репортерите, когато дотегнеше на словослагателите. Винаги се мъчеше да разбере какво „влиза“ в броевете, опитваше се самият той да се добере до всичко и когато не успееше, се надяваше да се сдобие с безплатна реклама. Най-съкровеното му желание беше да му вземат интервю, затова се навърташе край редакторите. Веднъж дори даде интервю и заглавието с дебели букви дни наред танцува пред очите му, ала текстът остана непубликуван. Очакваше възмездие в деня, когато Верена пробие с гръм и трясък, представяше си как ще приеме кореспондентите на вестниците, които ще пристигнат заради нея.