Ю Несбьо
Жажда (7)

Шеста глава

Петък сутринта

Хари се събуди. Отгласът от сън или вик отглъхна. Запали си цигара и се вслуша в себе си. Как се събуждаше днес? Разновидностите се свеждаха до пет. Първи вид: събуждане в работен режим. Доскоро беше най-приятното. Хари се потапяше в разследвания случай. Понякога нощната почивка и сънищата му предоставяха нова гледна точка и още докато лежеше в леглото, прехвърляше наум всичко налично, улика по улика, факт по факт, само че под различен ъгъл. Провървеше ли му, съзираше нови закономерности, успяваше да зърне някое ъгълче от задната страна на луната. Не защото тя се бе завъртяла. Защото той бе променил местоположението си.

Втори вид: самотно събуждане. Характеризираше се със съзнанието, че е сам в леглото, сам в живота, сам на света. Това събуждане понякога го изпълваше със сладкото чувство на свобода, друг път — с меланхолия или по-точно с усещане за сиротност, но навярно именно тя представлява квинтесенцията на човешкия живот в миниатюра: пътуване от свързаността с пъпната връв към смъртта, където най-сетне сме отделени от всичко и всички. Проблясък в секундата на разбуждането, преди всичките ни защитни механизми и утешителни илюзии да се задействат и да срещнем живота в най-нереалната му светлина.

Трети вид: тревожно събуждане. Случваше се когато е пил повече от три поредни дни. Тревогата имаше различни степени, но се появяваше веднага. Той се затрудняваше да посочи външна заплаха или опасност. Изпитваше по-скоро паника, задето е буден, жив, задето присъства. От време на време изпитваше и вътрешна заплаха. Страх, че повече няма да се бои, страх, че ще полудее окончателно и необратимо.

Четвърти вид: твърде сходен с третия. Усещането, че се събуждаш в стая, където има и друг човек. То задействаше активността на мозъка в две посоки. Връщаш лентата назад: как, по дяволите, се е случило? После започваш да кроиш как да се измъкнеш. Понякога реакцията „бори се или бягай“ се забавяше, но по-късно неминуемо се появяваше и тогава вече не влизаше в категорията „събуждане“.

Пети вид: нов за Хари Хуле. Удовлетворено събуждане. В началото се изумяваше от факта как е възможно да се събужда щастлив и инстинктивно прехвърляше всички параметри; в какво всъщност се състои това идиотско щастие, дали не е само ехо от приятен глупав сън. През нощта обаче не беше сънувал нищо приятно, а ехото идваше от вика на демона. Лицето под клепачите му беше на измъкнал се убиец. И въпреки това Хари осъмваше щастлив, нали? Да. Със зачестяването на тези събуждания сутрин след сутрин Хари започна да свиква с мисълта, че действително е удовлетворен мъж, открил щастието някъде в края на четирийсетте, който все още, явно, съумява да удържи новозавзетата обетована територия.

Основната причина лежеше на по-малко от една ръка разстояние от него и дишаше равномерно и спокойно. Косата й, разпиляна по възглавницата, напомняше лъчи на гарвановочерно слънце.

Какво е щастие? Някакво научно изследване показало, че ако за измерител на щастието се вземе нивото на серотонина в кръвта, малко външни фактори водят до трайно покачване или спадане на това ниво. Ако човек изгуби крака си, съобщят му, че е стерилен, или къщата му изгори, нивото на серотонина незабавно спада, но шест месеца по-късно същият този човек в общи линии пак е толкова щастлив или нещастен, колкото е бил и преди трагичното събитие. Събития, традиционно смятани за източници на щастие — покупка на по-голяма къща или на по-скъпа кола — също не променят трайно концентрацията на хормона на щастието в кръвта.

Учените обаче стигнали до извода, че все пак някои обстоятелства повлияват усещането за щастие. Едно от тях например е сполучливият брак.

Хари имаше точно такъв брак. Звучеше толкова изтъркано. Понякога дори го досмешаваше, когато го казваше пред себе си, а — по-рядко — и пред шепата хора, които, макар да наричаше свои приятели, виждаше от дъжд на вятър: „Със съпругата ми се разбираме чудесно.“

Да, Хари държеше щастието в ръцете си. Да можеше, би копирал трите години, изминали от сватбата им, и би ги размножил, би ги изживял отново и отново. Но човек не разполага с такава власт. Не беше ли това причината за лекото безпокойство, което все пак го глождеше? Че времето е неумолимо, нещата се случват, животът е като дима от цигарата му. Дори в херметизирана стая се вие и се променя по напълно непредсказуем начин. А понеже сега животът му беше перфектен, всяка промяна би означавала регрес. Така е. Животът напомня ходене по тънък лед. По-добре е да плуваш в мразовитата вода, да зъзнеш и да се мъчиш да излезеш оттам, отколкото да чакаш всеки момент ледът да се пропука и да пропаднеш. Именно по тази причина Хари си създаде навика да става по-рано — дори когато не се налага. Днес например не се налагаше. Лекцията по следствени методи започваше чак в единайсет. Събуждаше се само за да има повече време да полежи и да усеща цялото това непривично щастие, да му се любува, докато го има. Пропъди образа на измъкналия се негодник. Той не влизаше в отговорностите на Хари. Нито в ловния му периметър. Пък и извергът със сатанинското лице се появяваше все по-рядко в сънищата му.

Хари изпълзя тихо от леглото. Дишането й се понакъса и той я подозираше, че само се преструва на заспала, за да не развали замисъла му. Нахлузи си панталона, слезе на първия етаж, постави любимата й капсула в кафемашината, сипа вода в резервоара и отвори бурканчето с нескафе за себе си. Купуваше малки разфасовки, защото прясното, неизветряло нескафе има много по-ароматен вкус. Включи термоканата, намъкна чифт обувки на бос крак и излезе на стълбите.

Вдъхна резливия есенен въздух. Нощите в Бесерю в Холменколен бяха започнали да захладняват. Хари впери поглед към града и фиорда, където все още се мяркаше някоя и друга платноходка, открояваща се като малък бял триъгълник на фона на синята вода. След два месеца или може би едва след няколко седмици тук, на високото, щеше да падне първият сняг. Нека вали. Голямата къща от масивно дърво, байцвано в кафяво, беше построена за зима, не за лято.

Запали втората цигара за деня и се спусна по стръмната автомобилна рампа, насипана с чакъл. Вдигаше краката си високо, за да не се препъне в свободно влачещите се връзки на обувките. Можеше да се наметне с връхна дреха или поне да си облече някоя тениска, но за да оцениш чара на топлия си дом, не е зле малко да помръзнеш. Отиде до пощенската кутия и взе днешния брой на „Афтенпостен“.

— Добро утро, съседе.

Хари не беше чул кога джипът „Тесла“ е поел по асфалтираната алея на съседите. Прозорецът откъм шофьорското място беше смъкнат и оттам се подаваше неизменно русата госпожа Сювертшен. Тя въплъщаваше представата на Хари — момче, израснало в източните квартали и със сравнително кратък стаж в западните — за класическата холменколска тузарка. Стоеше си вкъщи с две деца и две домашни помощници, но нямаше планове да започва работа, макар норвежката държава да й бе осигурила напълно безплатно петгодишно университетско образование. С други думи, госпожа Сювертшен наричаше работа онова, което за повечето хора беше по-скоро развлечение: да поддържа добрата си физическа форма (Хари знаеше, че под горнището на анцуга носи впит спортен екип, и — безспорно — изглеждаше адски добре за прехвърлила четирийсетте), да се грижи за логистиката (тоест, да съставя графика на детегледачките и да планира семейните почивки в къщата в покрайнините на Ница, в планинската хижа в Хемседал и в лятната вила по южното норвежко крайбрежие) и да поддържа социална активност (обеди с приятелки, вечери с роднини и потенциално изгодни контакти). Всъщност най-важната работа госпожа Сювертшен вече я бе отметнала. Да си намери съпруг с достатъчно пари, който да финансира тези нейни „ангажименти“.

Виж, в това отношение Ракел никак, ама никак не случи на мъж. Макар да бе израснала в Холменколен, където хората отрано се научават как да лавират, и въпреки интелекта и привлекателната си външност, с които можеше да плени когото пожелае, в крайна сметка тя се закопа с нископлатен полицейски следовател, бивш алкохолик, понастоящем трезвен преподавател в Полицейската академия — с още по-ниска заплата.

— Откажи цигарите — посъветва го госпожа Сювертшен и го огледа щателно. — Иначе нямам за какво да те изкритикувам. Къде тренираш?

— В мазето.

— Фитнес зала ли си обзаведохте? Кой ти е личният треньор?

— Нямам. Сам съм си треньор — отвърна Хари, дръпна жадно от цигарата и огледа отражението си в задния страничен прозорец. Беше слаб, но не мършав както преди няколко години. Натрупа три килограма мускулна маса. И качи още два килограма заради спокойния семеен живот. Бе започнал да живее по-здравословно. Ала лицето, което го гледаше от прозореца, свидетелстваше, че е виждал и другата страна на медала. Паяжината от тънки червени жилчици в склерите на очите и мрежестите капиляри, прозиращи изпод кожата на лицето му, говореха за минало под знака на алкохол, хаос, безсъние и порочни привички, а белегът от ухото до ъгъла на устните — за безизходни ситуации и незадоволителен самоконтрол. Фактът пък, че държи цигарата между показалеца и безименния пръст, удостоен с брачна халка, а средният липсва, разказваше поредната история за убийства и безчинства, написана върху плът и с кръв.

Хари огледа заглавната страница на вестника. Точно под гънката му се мярна думата „убийство“. За миг ехото от онзи писък пак го прониза.

— И аз се каня да си направя домашна фитнес зала — съобщи госпожа Сювертшен. — Ще се отбиеш ли някой предобед следващата седмица да ме понаучиш на това-онова?

— Трябват ти гумена постелка, тежести и щанга. А после ще се научиш и сама.

Съседката се усмихна широко.

— Приятен ден, Хари — кимна тя. Стана й ясно, че номерът няма да мине.

Джипът продължи напред със съскане, а Хари тръгна да се прибира.

Приближи големите смърчове, сенките им надвиснаха над него и той спря да огледа къщата. Изглеждаше солидна, не чак непревземаема, защото нищо не е непревземаемо, но вътре не можеше да се проникне с лекота. Дебелата дъбова врата имаше три ключалки, а прозорците бяха препречени с железни решетки. Госпожа Сювертшен се беше оплакала, че с вида си на укрепление къщата на Ракел създавала усещането за опасности в квартала като в Йоханесбург например, а това смъквало цените на недвижимите имоти в Холменколен. Ракел беше извикала майстори да монтират решетките по времето, когато те бяха необходими. Тогава работата на Хари по един случай изложи нея и Олег на опасност. Оттогава Олег порасна. Изнесе се да живее с приятелката си, стана курсант в Полицейската академия. Решението кога ще махнат решетките щеше да вземе Ракел. На практика те вече действително станаха излишни. Защото понастоящем Хари беше просто един нископлатен учител.

 

 

— О, каква ХАРИзматична сутрин — промърка Ракел с усмивка, прозина се театрално и седна в леглото.

Хари постави подноса върху завивката пред нея.

Ракел обожаваше петъчните сутрини. Тогава часовете на Хари започваха късно, а тя имаше почивен ден и той й поднасяше закуска в леглото.

Хари се мушна под завивката и й подаде новинарските и спортните страници от „Афтенпостен“, а за себе си взе рубриките „По света“ и „Култура“. Сложи си очилата за четене — най-сетне призна, че се нуждае от тях — и жадно зачете рецензия за последния албум на Суфян Стивънс. Сети се, че Олег го беше поканил на концерт на „Слийтър-Кини“ идната седмица. Свиреха трескав, невротичен рок — точно по негов вкус. Олег всъщност предпочиташе по-твърди парчета. Значи още по-мило от негова страна да се съобрази с Хари.

— Нещо ново? — попита той, докато прелистваше.

Знаеше, че тя чете статията за убийството, поместена на първа страница, но няма да го спомене. Едно от негласните им споразумения.

— Над трийсет процента от американските потребители на Тиндър са женени — прочете тя. — От приложението отричат. При теб?

— Новият албум на отец Джон Мисти бил доста посредствен. Или просто авторът на рецензията е някой сърдит дядка. Залагам на второто. В „Моджо“ и в „Ънкът“ го засипаха със суперлативи.

— Хари?

— Предпочитам хората да са начумерени на младини, а после полека-лека да се облагородят с възрастта. Както стана с мен. Ти как мислиш?

— Ще изревнуваш ли, ако използвам Тиндър?

— Не.

— Как така не? — Ракел се надигна. — И защо?

— Навярно защото ми липсва въображение. Глупав съм и си въобразявам, че съм ти повече от достатъчен. Май не е толкова лошо да си глупав. Нали така излиза?

Тя въздъхна.

— Никога ли не ревнуваш?

Хари прелисти нататък.

— Ревнувам, скъпа, но Столе Ауне току-що ми изтъкна редица причини да се опитам да сведа подобни чувства до минимум. Днес ще изнесе на студентите ми лекция за патологичната ревност.

— Хари?

По закачливия й тон той усети, че тя няма да се откаже толкова лесно.

— Моля те, недей да повтаряш името ми. Знаеш колко ме напряга.

— Имаш всички основания да си напрегнат, защото възнамерявам да те питам дали ти се приисква да правиш секс с други жени.

— Само възнамеряваш? Или ме питаш?

— Питам те.

— Добре.

Погледът му улови снимка на Микаел Белман заедно със съпругата му на кинопремиера. Черната превръзка, която бе започнал да носи над окото си, му отиваше и той го знаеше: личеше от цялото му същество. Младият главен секретар на полицията заявяваше, че медиите и криминалните филми създават лъжлива представа за Осло; че по време на неговия мандат престъпността достигнала безпрецедентно ниски нива и статистически вероятността да причиниш собствената си смърт далеч надхвърляла вероятността да станеш жертва на убийство.

— Е? — Ракел се сгуши до него. — Искаш ли да спиш с други жени?

— Да — Хари задуши прозявката си.

— Непрекъснато ли?

Той вдигна поглед от вестника. Вторачи се в пространството със смръщено чело.

— Не, не непрекъснато.

И поднови четенето. Двете нови сгради, където се очакваше да се преместят галерията музей „Едвард Мунк“ и Дайхманската библиотека, започнали да придобиват завършен вид. В страна на рибари и земеделци, които в продължение на двеста години бяха изпращали всичките си ексцентрици с творчески амбиции в Копенхаген и други европейски страни, столицата скоро щеше да добие облика на културно средище. Кой би допуснал? Или по-точно: кой ще повярва?

— Ако без никакви последствия ти предложат избор: да прекараш следващата нощ с мен или с жената на мечтите ти, какво ще предпочетеш? — измърка предизвикателно Ракел.

— Ти нямаше ли да ходиш на лекар?

— Само една нощ. Никакви последствия.

— Сега ли е моментът да кажа, че ти си жената на мечтите ми?

— Я не се прави на разсеян.

— Ами дай ми някое предложение.

— Одри Хепбърн.

— Да ти приличам на некрофил?

— Стига си го усуквал, Хари.

— Подозирам, че ми пробутваш покойница, за да ме подхлъзнеш. Очакваш да си кажа: ако избера жена, която вече не е измежду живите и с която нямам реална възможност да си легна, Ракел ще се почувства минимално застрашена. Така да бъде. Подведен от манипулаторските ти способи и изкушен от „Закуска в Тифани“, отговарям високо и гръмко „да“.

Ракел нададе сподавено възклицание.

— В такъв случай защо просто не го направиш? Защо не ми изневериш?

— Първо, защото не съм сигурен дали жената на мечтите ми ще ми върже, а аз преживявам отхвърлянето много болезнено. Второ, защото реална перспектива постъпката ми да остане без последствия просто не съществува.

— Нима?

Хари пак се съсредоточи върху вестника.

— Рискувам да скъсаш с мен. Или най-малкото да си влошим отношенията.

— Не и ако скриеш забежката.

— Не бих могъл.

Исабеле Скойен, бивша съветничка по социалните въпроси към кметската управа, критикуваше настоящия градски съвет, задето не е взел превантивни мерки за така наречената тропическа буря, която според метеорологичните прогнози се очакваше да удари с небивала досега сила западния бряг в началото на идната седмица. Няколко часа по-късно бурята щеше да връхлети Осло съвсем леко отслабена. Скойен заявяваше, че отговорът на председателя на градския съвет („Понеже не живеем на тропиците, в бюджета не сме предвидили средства за тропически бури.“) свидетелства за арогантност и безотговорност, граничещи с безумие. „Явно господин председателят си мисли, че климатичните аномалии са нещо, което става само в чужбина“ — контрираше Скойен, заснета в една от пословичните й пози за пред камера. Явно планираше да се завърне на бял кон в политиката.

— Като казваш, че не би могъл да скриеш изневярата, какво имаш предвид? Че не би издържал да си мълчиш ли?

— Че не бих искал. Пазенето на тайни е тегава работа. Щеше да ме гложди съвестта — Хари прегледа всички страници. — А угризенията са мъчителни.

— И мислиш как ще се измъчваш ти, нали? Ами аз? Не ти ли идва на ум аз колко бих страдала?

Хари хвърли един поглед на кръстословицата, остави вестника върху завивката и се обърна към Ракел.

— Ако не знаеш за изневярата, няма да страдаш, скъпа.

Ракел хвана брадичката му и я задържа, докато оглеждаше едната му вежда.

— Ами ако разбера? Или ако ти разбереш, че аз съм била с друг мъж? Няма ли да те заболи?

Той усети силно парене, когато тя отскубна от веждата му косъмче, навярно прорасло накриво.

— Със сигурност — потвърди той. — Затова и ще ме гложди съвестта, ако аз ти изневеря. Защото знам как бих се чувствал на твое място.

Тя пусна брадичката му.

— За бога, Хари, говориш, все едно разсъждаваш върху служебен казус. Нищо ли не чувстваш?

— За бога, а? — усмихна се ехидно той и я погледна над очилата. — Този израз още ли се използва?

— Отговори ми… пусто да остане!

Хари се засмя.

— Чувствам, че се опитвам да ти отговоря максимално откровено. Но за да успея, трябва да помисля и да бъда реалист. Ако се бях поддал на първия ми емоционален импулс, щях да кажа онова, което искаш да чуеш. Но вместо да ти угодя, решавам да бъда откровен. Тук обаче има една подробност. Моята откровеност е преди всичко хитрост. Проявената честност ще е дългосрочна инвестиция в моята правдоподобност в твоите очи. Защото един ден, когато наистина ми се наложи да излъжа, ще е в моя полза да ме мислиш за откровен.

— Прибери си мазната усмивка, Хари. Значи ми казваш, че ако изневярата нямаше да ти донесе толкова ядове, щеше да кръшкаш?

— Така излиза.

Ракел го смушка, спусна крака върху пода и излезе от спалнята с презрително сумтене. От стълбите долетя ново недоволно сумтене.

— Ще сложиш ли още вода за кафе? — извика той.

— Кари Грант — извика тя. — И Кърт Кобейн. Едновременно.

Чу как Ракел се разшета из кухнята. Бълбукането на водата в каната. Остави вестника върху нощното шкафче и преплете пръсти на тила си. Усмихна се. Беше щастлив. Стана и погледът му се плъзна върху нейната част от вестника, оставена върху възглавницата. Видя снимка. Местопрестъпление, заградено с полицейска лента. Затвори очи и отиде до прозореца. Усети, че ще успее. Ще намери сили да забрави името на онзи, който се измъкна безнаказано.

 

 

Той се събуди. Пак сънува майка си. И мъж, който твърдеше, че му бил баща. Вслуша се в себе си да разбере как се събужда. Чувстваше се отпочинал. Спокоен. Удовлетворен. Главната причина се намираше на една ръка разстояние от него. Обърна се към нея. Вчера той премина в ловен режим. Нямаше такива намерения, но когато видя полицайката в бара, съдбата сякаш иззе командването от ръцете му. Осло е малък град, да срещнеш познато лице не е изключение, и все пак. Той обаче не се поддаде на беса. Беше се научил на самоконтрол.

Огледа очертанията на лицето й, косата, неестествено сгънатата ръка. Тя беше студена и не дишаше, ароматът на лавандула почти беше изветрял, но това не го смущаваше. Тя бе изпълнила предназначението си.

Отмахна завивката и отиде до гардероба. Извади униформата. Изтупа я. Вече усещаше бурния прилив на кръв по цялото си тяло. Очертаваше се поредният страхотен ден.