Ю Несбьо
Жажда (38)

Трийсет и седма глава

Сряда следобед

Хари отмести половинметровите купчини с писмени работи, за да вижда по-добре двете момчета, седнали пред бюрото му.

— Прочетох вашата версия за случая със знаменитата пентаграма — подзе той. — Заслужавате, разбира се, похвала, задето през свободното си време сте разсъждавали върху казус, който възложих на студентите от последен курс…

— Но? — попита Олег.

— Няма никакво „но“.

— Защото нашата работа превъзхожда тези на по-големите курсанти, нали? — Йесус беше преплел пръсти зад дългата черна плитка на тила си.

— Не.

— Как така? И кой се е справил по-добре от нас?

— Групата на Ан Гримсет, ако не ме лъже паметта.

— Какво? Че те дори не са посочили главен заподозрян!

— Така е. В заключителното им становище по казуса се казва, че въз основа на наличната информация няма как да посочат главен заподозрян. И съвсем правилно. Вие двамата сте уличили точния извършител само защото не сте се стърпели и сте проверили в Гугъл кой е бил виновникът преди дванайсет години. Повлияни от отговора на загадката, така сте натъкмили разсъжденията си, че накрая да го докарате до правилния заподозрян. В хода на разсъжденията обаче сте допуснали редица грешки.

— Значи си ни дал задача без решение? — попита Олег.

— Решение няма — ако се придържаме към сведенията, упоменати в условието на задачата — потвърди Хари. — Е, добихте макар и бегла представа какво ви чака, ако някой ден станете следователи.

— И как се процедира в такива случаи — когато следователят не разполага с достатъчно сведения?

— Търсиш още информация. Или съпоставяш наличната по нов начин. Често разковничето се крие именно във вече известната фактология.

— А в случая с Вампириста? Там кое се оказа разковничето? — поинтересува се Йесус.

— Отчасти новополучена информация, отчасти вече известното.

— Прочете ли материала в днешния брой на „Ве Ге“? — попита Олег. — Лени Хел дърпал конците на Валентин Йертсен. Маниакът убивал жени, към които Хел изпитвал непоносима ревност. Точно като Отело.

— Мхм. Доколкото си спомням, ти твърдеше, че първичното при Отело била амбицията, а ревността идвала на втори план.

— Добре де, имах предвид не героя на Шекспир, а синдрома на Отело. Впрочем автор на материала — забележете — не е Мона До. Странно. От доста време не е излизала статия от нея.

— Коя е Мона До? — поинтересува се Йесус.

— Единствената кадърна криминална журналистка — обясни Олег. — Чешит и половина. От Северна Норвегия е. Тренира посред нощ и се пръска с „Олд Спайс“. Разказвай сега за Вампириста, Хари!

Хари гледаше изгарящите от любопитство лица пред себе си. Опитваше се да си спомни дали през студентските си години е изпитвал тяхната жажда за знание. Едва ли. Изкара следването си в постоянен махмурлук, в очакване на следващия запой. Тези две момчета го превъзхождаха. Хари си прочисти гърлото.

— Добре, ще ви разкажа. Приемете го обаче като лекция. Напомням ви, че курсантите в Полицейската академия са длъжни да пазят в тайна информацията, предоставена им с образователна цел. Разбрахме ли се?

Олег и Йесус кимнаха и се наведоха напред. Хари се облегна на стола. Умираше за цигара. Отсега знаеше, че щом запали на стълбите след този разговор, никотинът страшно ще му се услади.

— Прегледахме персоналния компютър на Хел. Там се съдържа цялата информация. План-графици, записки, напомнящи вахтени дневници, данни за жертвите, за Валентин Йертсен, подвизаващ се под фалшивото име Александър Драйер, за Халстайн Смит, за мен…

— И за вас ли? — смая се Йесус.

— Не го прекъсвай — скастри го Олег.

— Хел е съставил цяло ръководство как се снема отпечатък от домашен ключ на набелязана жертва. Опитът му показвал, че на среща между мъж и жена, уредена в Тиндър, осем от десет жени оставят дамските си чанти на стола си, когато отидат до тоалетната, а повечето държат ключовете си във вътрешно джобче с цип в чантата. Експериментално Хел установил, че за свалянето на восъчен отпечатък от три ключа — и от двете им страни — са нужни средно петнайсет секунди. По-бързо е, разбира се, просто да ги заснемеш, но — пише той — при определени модели ключове снимката не върши достатъчно добра работа за създаването на точен триизмерен файл, по който принтерът да изработи дубликат на ключа.

— Значи, Лени Хел предварително е знаел, че още на първата среща ще започне да изпитва болезнена ревност към тези жени? — попита Йесус.

— В някои случаи вероятно е предвиждал реакцията си — отговори Хари. — Пише само, че щом изработването на дубликат е толкова лесна работа, не виждал причини защо да не си подсигури достъп до домовете на потенциалните си жертви.

— Тръпки да те побият — прошепна Йесус.

— Защо се е спрял точно на Валентин и как е установил контакт с него? — поинтересува се Олег.

— Цялата му необходима информация се е съдържала в пациентските журнали, които е откраднал от кабинета на Смит. В журнала на Валентин психологът е написал, че обмисля да го предложи за принудително въдворяване в психиатрична институция заради прекалено живите и богати фантазии за вампиристки убийства. Разколебал се заради демонстрирания от Драйер висок самоконтрол и добре уредения му живот. Именно тази комбинация — жажда за убийства и самоконтрол, предполагам, са го превърнали в идеалния кандидат за маша на Хел.

— А какво му е предложил Хел в замяна? Пари ли? — обади се Йесус.

— Кръв — отвърна Хари. — Млада, топла кръв от жени, които разследващите по никакъв начин да не могат да свържат с Александър Драйер.

— Убийства без очевиден мотив и без предварителен контакт на извършителя с жертвата се разкриват най-трудно — подчерта Олег, а Йесус кимна в знак на съгласие. В думите му Хари разпозна своите думи от една лекция.

— Мхм. За Валентин е било важно фалшивото му име да не бъде набъркано в този случай. Именно благодарение на комбинацията от ново лице и нова самоличност той е можел да излиза сред хора, без да бъде разпознат. Не го е притеснявало, че ще съзрем неговия почерк. Накрая дори не е успял да устои на изкушението и затова ни подхвърли някои податки, за да ни подскаже кой стои зад убийствата.

— На нас? Или по-скоро на теб? — вдигна вежди Олег.

— Така или иначе, тези жокери не ни помогнаха да се доближим до престъпника, издирван толкова години. Ако не бяхме установили под какъв псевдоним се подвизава, Валентин щеше най-необезпокоявано да продължава да следва режисурата на Хел и да сее смърт. При това без да поема никакъв риск. С дубликатите от Хел Валентин влизал съвсем безпрепятствено в домовете на жертвите.

— Перфектната симбиоза — обобщи Олег.

— Като между хиената и лешояда — прошепна Йесус. — Лешоядът кръжи над раненото животно и така насочва хиената. Тя пък умъртвява плячката. Така има храна и за двамата.

— Значи, Валентин е убил Елисе Хермансен, Ева Долмен и Пенелопе Раш — заключи Олег. — Ами Марте Рюд? Лени Хел познавал ли се е с нея?

— Не. Марте Рюд е била самоволна проява на Валентин. Посягайки на нея, е целял да уязви мен. Прочел е във вестника приписваното ми изявление, че е „нещастен извратеняк“, и е решил да ми отмъсти, като убие човек от близкото ми обкръжение.

— Само защото сте го нарекли извратеняк? — сбърчи нос Йесус.

— Нарцисите обичат да бъдат обичани… или мразени. Страховете, които пораждат у другите, укрепяват и повишават самооценката им. Съответно пренебрежението или подценяването на личността им ги уязвява.

— Аналогична реакция е предизвикало и изявлението на Смит в онова радиопредаване — продължи в същия дух Олег. — На Валентин му е паднало пердето и веднага е тръгнал към имението му, за да му види сметката. Според теб Валентин изпаднал ли е в състояние на психоза? Питам, защото продължителното въздържание от убийства говори за самоконтрол, а и първите убийства са хладни, щателно планирани удари. Докато покушенията срещу Смит и Марте Рюд са по-скоро първосигнални реакции.

— Възможно е да е получил психотичен пристъп — допусна Хари. — Или просто е проработил друг широко разпространен механизъм при серийните убийци: успехът на първите убийства им вдъхва самочувствие и ги главозамайва.

— Но защо Лени Хел се е самоубил? — недоумяваше Йесус.

— Да поразсъждаваме… Дайте предположения.

— Не е ли очевидно? — учуди се Олег. — Лени е планирал да убива жени, които са го разочаровали и според него са си го заслужавали, но впоследствие си е изцапал ръцете с кръвта на Марте Рюд и Мехмет Калак. Двама невинни без никакво отношение към обектите на неговото отмъщение. Съвестта му се е пробудила. Не е издържал да живее със съзнанието за стореното зло.

— Не съм съгласен — възрази Йесус. — Според мен от самото начало Лени е възнамерявал да сложи край на живота си, след като изпълни предначертания план. А той е включвал само три жени: Елисе, Ева и Пенелопе.

— Съмнявам се да са били само тези трите — поклати глава Хари. — В записките му открихме и други имена, а в къщата — още дубликати на ключове.

— Ами ако не е било самоубийство? — лансира друга версия Олег. — Ако Валентин го е ликвидирал? Например да са се сдърпали за убийствата на Мехмет и Марте. Лени навярно ги е възприемал като невинни жертви и е искал да се предаде в полицията. Валентин се е досетил за намеренията му и го е очистил.

— Или просто на Валентин му е писнало от Лени — предположи Йесус. — Нерядко хиените схрускват и по някой лешояд, станал твърде напорист.

— По пистолета за зашеметяване са открити отпечатъци само от Лени Хел — осведоми ги Хари. — Не е изключено, разбира се, Валентин да е пробил черепа на Лени и да се е опитал да го представи като самоубийство. Но защо ще си прави такъв труд? Доживотната така или иначе не му мърдаше — едно убийство повече или по-малко не би променило нищо. Ако пък Валентин действително толкова много е държал да заличи следите си, нямаше да зареже тялото на Марте Рюд в мазето, нито персоналния компютър и книжата на третия етаж, които доказват съучастничеството му с Хел.

— Склонен съм да се присъединя към хипотезата на Олег за угризенията на Лени Хел — заяви Йесус. — Осъзнал е какво е сторил и е преценил, че не може да живее с такава вина.

— Човек не бива да подценява първото, изникнало в ума му — отбеляза Хари. — По принцип то се базира на повече информация, отколкото човек си дава сметка. А често най-простото обяснение е правилното.

— Едно нещо обаче не схващам — призна Олег. — Добре — Лени и Валентин не са искали да ги виждат заедно. Но защо са използвали толкова усложнена система за предаване на инструкции и ключове? Защо просто не са се срещали в дома на единия?

— За Лени е било важно да запази самоличността си в тайна от Валентин заради все пак сериозния риск Йертсен да бъде арестуван — поясни Хари.

— И Лени навярно се е опасявал, че Валентин би го предал на разследващите в замяна на намалена присъда — кимна Йесус.

— Валентин също не е искал да разкрива на Лени къде живее — продължи Хари. — Йертсен неслучайно се укрива успешно толкова дълго време. Подсигурява се желязно.

— Значи случаят е разкрит и няма повече въпросителни — заключи Олег. — Хел се е самоубил, а Валентин е отвлякъл Марте Рюд. Имате ли доказателства, че именно той я е убил?

— Според Отдела за борба с насилието — да.

— Какви?

— ДНК следи от Валентин в „Скрьодер“ и кръвта на Марте в багажника на колата му. Криминалистите откриха и куршума, с който е била простреляна в корема. Забил се е в стената в мазето на Хел. Положението на трупа спрямо дупката, пробита в стената от куршума, показва, че жертвата първо е била ранена, а после — окачена да виси. Куршумът е изстрелян от револвера „Рюгер Редхок“, който Валентин е носел и при опита за покушение срещу Смит.

— Ти обаче не си на същото мнение — отбеляза Олег.

— Защо мислиш така? — повдигна вежда Хари.

— Защото вербално се дистанцираш от Отдела за борба с насилието.

— Мхм.

— Та какво е твоето мнение? — поиска да разбере Олег.

Хари прокара длан през лицето си.

— Според мен не е толкова важно кой е нанесъл смъртоносния удар на Марте Рюд. Този някой по-скоро я е избавил от мъките й. Дюшекът се оказа богато находище на биологични следи. Кръв, пот, сперма, повръщано. Открихме ДНК материал от жертвата, но не и от Валентин Йертсен. В плата е попило обилно количество секрети от Лени Хел.

— Божичко! — възкликна Йесус. — Да не казваш, че освен Валентин и Хел се е гаврил с нея?

— Може да не са били единствени.

— И други ли са я насилвали?

— По стълбите към мазето има водопроводна тръба. Няма начин да не си удариш главата в нея — освен ако, разбира се, не знаеш за съществуването й. Помолих нашия криминален експерт Бьорн Холм да ми изпрати списък на лицата, оставили своя ДНК по тръбата. Естествено, биологичните следи, престояли твърде дълго време, сигурно вече са се разпаднали и са негодни за извличане на ДНК. Бьорн успя да изолира седем различни профила. Спазвайки процедурата, бяхме взели ДНК проби от всички, работили и присъствали на местопрестъплението по време на огледа. Шест от профилите се оказаха регистрирани в базата данни: на местния ленсман, на неговия помощник, на Бьорн, на Смит, моя и на криминалист от огледната група, когото не предупредихме навреме да се наведе. Седмият профил обаче си остана неидентифициран.

— Значи не е нито на Валентин Йертсен, нито на Лени Хел?

— Именно. От анализа става ясно само, че е на мъж, който няма родствена връзка с Лени Хел.

— Може да е от човек, слязъл в мазето по работа. Например електротехник, водопроводчик или друг майстор — предположи Олег.

— Може — съгласи се Хари и погледът му падна върху „Дагбладе“, разтворен пред него на страницата с пространното интервю на Белман във връзка с новия му министерски пост. Отново прочете откъса в курсив: „Особено доволен съм, че упоритостта на полицията и неуморното издирване на Марте Рюд дадоха резултат. И близките й, и следствените органи заслужавахме яснота. Напускам поста си на главен секретар с чувството за изпълнен дълг.“ — Ще тръгвам, момчета.

Тримата излязоха заедно от Академията. Точно преди да се сбогуват пред „Шато Ньоф“, Хари се сети за поканата.

— Халстайн е завършил дисертацията си за вампиризма и в петък ще се проведе публичната защита. Поканени сме.

— Какво представлява тази публична защита?

— Устен изпит в зала в присъствието на костюмирани роднини и приятели — обясни Йесус. — Хубаво е да не се издънваш.

— С майка ти ще отидем, Олег. Ти прецени ще имаш ли време. Между другото, Столе е един от изпитващите.

— Олеле! Само дано не започва твърде рано. Сутринта имам час в Юлеволската болница.

— Защо? — смръщи чело Хари.

— Стефенс ще ми взема кръв. Проучва някаква рядка болест, нарича се системна мастоцитоза. Ако мама е развила такова заболяване, кръвта й се е възстановила от само себе си.

— Мастоцитоза ли каза?

— Да. Причинява се от генетичен дефект, наречен мутация в протоонкогена c-kit. Самата болест не се предавала по генетичен път, но Стефенс се надява веществото в кръвта, което вероятно отговаря за възстановяването й, да се унаследява. Затова иска да ми вземе проба и да сравни моята кръв с кръвта на мама.

— Мхм, за тази генетична връзка явно ми е говорела майка ти.

— Според Стефенс мама най-вероятно е получила някакво натравяне и това му начинание било изстрел в тъмното. Но нали повечето велики открития са започнали именно от изстрели в тъмното.

— Може и да е прав. Защитата е от два следобед. После има прием. Вие идете, но аз ще пропусна.

— Защо ли не се учудвам — усмихна се Олег и се обърна към Йесус. — Хари не обича хора.

— Обичам хора — възрази Хари. — Просто не обичам да съм заедно с тях. Особено ако са много. — Той си погледна часовника. — Та като казах „много хора“…

 

 

— Съжалявам за закъснението, имах частна лекция — Хари се вмъкна зад барплота.

Йойстайн простена и така тресна върху плота две халби, та чак пяната им се разплиска.

— Хари, трябват ни още хора.

Хари примижа срещу навалицата, изпълваща заведението.

— На мен ми изглеждат предостатъчно.

— Зад барплота, глупако.

— Глупакът се пошегува. Познаваш ли някой с добър музикален вкус?

— Сабото.

— Да не е аутист.

— Е, ти пък си и с претенции.

Йойстайн наля следващата халба и даде знак на Хари да поеме касата.

— Добре, ще помислим за решение. Халстайн ли се е отбил? — Хари посочи шапката със зловещата емблема на „Занкт Паули“, нахлупена върху една халба до знамението на „Галатасарай“.

— Да, да върне шапката и да ти благодари, че си му услужил с нея. Доведе неколцина чуждестранни кореспонденти да им покаже мястото, откъдето започнало всичко. Вдругиден му предстояла докторска теза.

— Защита — поправи го Хари, върна кредитната карта на клиента и благодари.

— Да. Впрочем към тях се приближи някакъв тип, когото Смит представи като колега от Отдела за борба с насилието.

— Ами? — изненада се Хари и прие следващата поръчка от мъж с хипстърска брада и рекламна тениска на рок бандата „Кейдж Ди Елефънт“. — Как изглеждаше онзи тип?

— Зъби — отвърна лаконично Йойстайн и посочи собствените си покафенели.

— Да не е бил Трюлс Бернтсен?

— Не знам как се казва, но съм го виждал тук няколко пъти. Обикновено сяда в ей онова сепаре. Идва сам.

— Сигурно е Бернтсен.

— Мацките все се тълпят около него.

— Не е Бернтсен.

— Ама той си тръгва все сам. Не му е чиста работата.

— Защото не забърсва нищо ли?

— На теб вдъхва ли ти доверие човек, който отказва безплатна путка?

Хипстърската брада повдигна вежда. Хари сви рамене, постави халбата пред него, отиде до огледалната етажерка и си нахлупи шапката. Преди да се върне към задълженията си, внезапно замръзна. Прикова поглед в отражението си в огледалото, в черепа с кръстосаните кости на челото.

— Хари?

— Мхм.

— Идвай да помагаш. Два пъти мохито с диетичен спрайт.

Хари кимна бавно, рязко смъкна шапката от главата си, заобиколи барплота и тръгна към изхода.

— Хари!

— Викни Сабото!

 

 

— Да?

— Прощавайте за късното обаждане. Мислех, че „Съдебна медицина“ вече е хлопнала кепенците за днес.

— Официално сме приключили, но така става, когато човек работи на място с хроничен недостиг на персонал. Пък и звъниш на вътрешен номер, известен само на полицията.

— Да. Хари Хуле съм, старши…

— Познах те по гласа, Хари. Говориш с Паула. Отдавна не си старши инспектор.

— А, ти ли си. Обаждам се във връзка с убийствата на Вампириста, нали ме включиха в екипа. Ще те помоля да ми кажеш кои ДНК проби от водопроводната тръба са дали съвпадение в системата.

— Не съм ги обработвала аз, но чакай да видя. Само да те предупредя, че освен Валентин Йертсен, другите ДНК профили, изготвени по този случай, ги имам само като номера.

— Няма проблем. Пред мен е списък с имената и съответстващите им номера. Давай.

Хари отмяташе с чавка, докато Паула четеше на глас идентифицираните ДНК профили: на ленсмана, на неговия помощник, на Хуле, на Смит, на Холм и на другия криминален експерт.

— За седмия човек още ли няма попадение в базата данни?

— Няма.

— А в останалата част от къщата на Хел открили ли са биологични следи, които да отговарят на профила на Валентин?

— Секунда… Не, няма.

— Нито по дюшека, нито по трупа, нищо, което да го свързва с…

— Абсолютно нищо.

— Добре, Паула. Благодаря ти.

— Така и така си се обадил, какво стана с онзи косъм?

— Кой косъм?

— Нали през есента Вюлер ми донесе косъм и помоли от твое име да го подложим на анализ. Явно си е мислел, че името ти ще подейства като магическа парола и неговата заявка ще пререди другите.

— Така ли стана?

— Естествено. Наясно си, че всички момичета в лабораторията имат слабост към теб, Хари.

— Такива работи не се ли казват на одъртели мъже?

— Така става, като се ожениш — засмя се Паула. — Подлагаш се на доброволна кастрация.

— Мхм. Намерих въпросния косъм на пода до болничното легло на жена ми и ме беше разтресла някаква параноя.

— Ясно. Предположих, че не е важно, понеже Вюлер каза да не се занимавам повече. Да не се беше уплашил, че жена ти си е хванала любовник?

— Не ми беше хрумвало, но сега, след като ми вкара тази муха в главата…

— Вие, мъжете, сте големи наивници.

— Така оцеляваме.

— Ти на това оцеляване ли му казваш? Нежният пол е на път да превземе планетата, не си ли забелязал?

— Забелязал съм, и още как. Работите посред нощ. Направо да те хване страх. Лека нощ, Паула.

— Лека.

— Я чакай малко. С какво да не се занимаваш?

— Моля?

— С какво ти е казал да не се занимаваш Вюлер?

— Със сходството.

— Кое сходство?

— Между косъма и един от ДНК профилите, регистрирани във връзка с Вампириста.

— Чий профил?

— Откъде да знам. Нали ти казах, боравим с номера. Дори нямам представа кои са на заподозрени и кои — на полицаи.

Хари помълча няколко секунди.

— Ще ми продиктуваш ли въпросния номер? — попита после.

 

 

— Добър вечер — поздрави възрастният шофьор на линейка, влизайки в стаята за отдих в спешното.

— Добра да е, Хансен — отвърна единственият мъж в помещението, докато си наливаше шварц кафе.

— Току-що звънна твоят приятел от полицията.

Мъжът, главен лекар Джон Дойл Стефенс, се обърна с вдигната вежда.

— Нима имам приятели в полицията?

— Представи се за твой познат. Някой си Хари Хуле.

— Какво искаше?

— Изпрати ни снимка на локва кръв и помоли да определим количеството на око. Веднъж се бил възползвал от окомера ти. Очакваше като хора, които непрекъснато оказват помощ на тежко ранени, да имаме твоята точна преценка. Наложи се да го разочаровам.

— Интересно — Стефенс махна косъм от рамото си. Възприемаше засилващия се косопад като признак не на повяхване, а, обратното, на разцъфване. Мобилизираше силите си, освобождаваше се от всичко ненужно. — Защо не се е обадил да ме попита лично?

— Сигурно не е очаквал главен лекар да работи посред нощ, а явно отговорът му трябва спешно.

— За какво му е тази информация?

— За някакъв случай, по който работел.

— На лесно ли ти е снимката?

— Да — шофьорът извади мобилния си телефон и показа на главния лекар изображението.

Стефенс хвърли един поглед към заснетата кървава локва върху дървен под. До локвата, за ориентир, бе поставен линеал.

— Литър и половина — отсече лекарят. — Плюс-минус сто-двеста милилитра. Обади се и му отговори. — Стефенс отпи малко от кафето. — Преподавател, който работи посред нощ… Накъде отива този свят?

— Ти не си много по-различно — засмя се шофьорът.

— Моля? — лекарят преотстъпи мястото до каната на събеседника си.

— Нонстоп си дежурен, Стефенс. Какво всъщност правиш тук?

— Приемам пациенти с тежки травми.

— Това ми е ясно, въпросът е защо. Назначен си на пълен щат в хематологията и въпреки това даваш допълнителни дежурства в спешното. Това не е стандартна практика.

— Че кой се задоволява да живее стандартно? Пък и на човека е присъщо да иска да бъде там, където е полезен, нали?

— Значи, нямаш семейство, което да държи поне от време на време да се вясваш вкъщи?

— Семейство нямам, но имам колеги със семейства, които не ги искат вкъщи.

— Хе-хе. Виждам, че носиш халка.

— А аз — че имаш кръв по ръкава, Хансен. Кървящ пациент ли си докарал?

— Да. Разведен ли си?

— Вдовец — Стефенс пак отпи от кафето. — Жена или мъж? На каква възраст?

— Жена на трийсет-трийсет и няколко. Защо питаш?

— Просто така. Къде я настанихте?

 

 

— Ало? — прошепна Бьорн Холм.

— Хари съм. Да не си си легнал?

— Два през нощта е. Ти как мислиш?

— Върху пода в кабинета имаше около литър и половина кръв от Валентин.

— И?

— Елементарна аритметика. Тежал е твърде много.

Хари чу скърцане на легло и дращене на чаршафи по телефона. После пак шепнещия глас на Бьорн:

— За какво говориш?

— Вижда се на записа от охранителните камери. Когато Валентин излиза, везната отчита само килограм и половина по-малко от теглото му на влизане.

— Литър и половина кръв тежи килограм и половина, Хари.

— Знам. Липсват ни доказателства. Като ги осигуря, ще ти обясня. Никому нито дума, ясно? Нито дори на жената в леглото ти.

— Тя спи.

— Чувам.

— Нали? — засмя се глухо Бьорн. — Хърка за двама.

— Утре в осем в котелното? Става ли?

— Става. Смит и Вюлер ще дойдат ли?

— Смит ще го видим на защитата в петък.

— А Вюлер?

— Само ти и аз, Бьорн. Донеси компютъра на Хел и револвера на Валентин.