Ю Несбьо
Жажда (31)

Трийсета глава

Сряда вечер

До полунощ оставаше един час. „При Улсен“ беше пълно с хора в зряла възраст. Гласът и саксофонът на Джери Рафърти от тонколоните премятаха настрани косите на най-близкостоящите.

— Звукът на осемдесетте — извика Лиз. — Наздраве!

— Не е ли на седемдесетте? — поправи я Ула.

— Да, но тази музика дойде в Манглерю с десетина години закъснение.

Двете се разсмяха. Ула забеляза как Лиз поклати отрицателно глава към мъж, който я изгледа въпросително, докато минаваше покрай масата им.

— Тук съм вече за втори път тази седмица — отбеляза Ула.

— Така ли? Предишния път пак ли падна такъв купон?

— Нищо не може да се сравнява с твоята компания, Лиз. Времето си върви, но ти си си същата.

— Така е — Лиз наклони глава и огледа приятелката си. — Ти обаче не си.

— Сериозно? Остаряла ли съм?

— Не. Не си мръднала, да му се не види. Но вече не се усмихваш.

— Наистина ли?

— Е, усмихваш се, но някак насила. Не като някогашната Ула от Манглерю.

— Е, вече отдавна не живеем тук.

— Да де, омъжи се, роди деца, построихте си къща. Но дори за такова семейство като твоето не си струва да си пожертваш усмивката. Какво стана всъщност?

— Ами и аз се питам същото — Ула се усмихна и отпи. Огледа се. Бяха заобиколени от посетители приблизително на тяхната възраст. Не видя познати лица. Манглерю се бе разраснал. Някои се изнасяха, на тяхно място прииждаха други. Част от някогашните жители бяха умрели, други се бяха изгубили. Трети пък си седяха вкъщи. Едновременно мъртви и изгубени.

— Подло ли ще е от моя страна, ако се опитам да отгатна? — попита Лиз.

— Давай смело.

Рафърти довърши куплета и Лиз извиси глас, за да надвика партията на саксофона.

— Микаел Белман ти отне усмивката.

— Това наистина беше подло от твоя страна, Лиз.

— Да, но е вярно, нали?

— Донякъде да — Ула пак надигна чашата с вино.

— Кръшка ли ти?

— Лиз!

— Е, това отдавна не е тайна…

— Кое не е тайна?

— Че Микаел си пада по тънката част. Хайде, хайде, Ула, не си чак толкова наивна!

— Не съм, права си — въздъхна Ула. — Но какво да направи жената в такъв случай?

— Каквото правя аз — Лиз извади бутилката с бяло вино от шампаниерата и наля и в двете чаши. — Да си го върне. Каквото повикало, такова се обадило. Наздраве!

Ула усети, че май е време да мине на вода.

— Пробвах, но не успях.

— Опитай пак!

— И какво ще постигна?

— Ще разбереш, след като го направиш. Нищо не оправя куцащия семеен секс по-добре от едно катастрофално чукане за една нощ.

— Проблемът не е в секса, Лиз — засмя се Ула.

— А къде е тогава?

— Ами просто… го ревнувам.

— Ула Хенриксен да ревнува? Невъзможно е толкова красива жена да ревнува.

— Възможно е — възрази Ула. — И е ужасно мъчително! Искам да му го върна.

— Ще му го върнеш, то се знае — и то тъпкано! Набучи му ги тия рога, така че да го заболи… е, не чак там, де! — виното пръсна от устата на Лиз, когато двете прихнаха.

— Пияна си!

— Да, пияна и щастлива, госпожо секретарша. А ти си пияна и нещастна. Обади му се!

— На Микаел ли? Сега?

— Не на Микаел, шматка такава! На късметлията, дето тази вечер ще му се отвори парашутът!

— Какво? А, не, Лиз!

— Няма не! Обади му се още сега! — Лиз посочи телефонната кабинка. — Набери го оттук, за да чуе! Идеалното място.

— И защо да е идеално? — Ула си погледна часовника. Наближаваше време да се прибира.

— Защо ли? Боже мой, Ула! Защото навремето Микаел изчука вътре Стине Михаелсен, как защо!

 

 

— Какво е това? — поинтересува се Хари. Около него стаята плуваше.

— Чай от лайка — отвърна Катрине.

— За музиката питам.

Вълненият пуловер, който му даде, боцкаше кожата му. Неговите дрехи съхнеха в банята. И през затворената врата долавяше сладникавата миризма на алкохол. Значи, сетивата му работеха. Но стаята се люлееше пред очите му.

— „Бийч Хаус“. Не си ли ги чувал?

— Не знам. Там е проблемът. Напоследък много неща ми се губят.

Усещаше допира на грубо тъканата кувертюра отдолу. Тя покриваше цялото широко близо два метра, ниско легло. В стаята имаше още бюро с един стол и хубава старомодна поставка със стереоуредба, върху която стоеше самотна свещ. Хари предполагаше, че и пуловерът, и уредбата са останали от Бьорн Холм. Музиката сякаш се местеше из помещението. Хари и преди бе изпитвал подобно чувство, макар и едва няколко пъти. На границата на алкохолното отравяне понякога успяваше пак да поеме обратно към повърхността и напиването го изпълваше с приятното чувство, че изплувайки, преминава през онези места, които е видял и при потъването.

— Такъв е животът — заключи Катрине. — Както си имал всичко, изведнъж започваш да го губиш малко по малко. Сила. Младост. Бъдеще. Любими хора…

Хари се опита да си спомни какво го помоли Бьорн да подпита Катрине, но то му се изплъзна. Ракел. Олег. Гневът изтласка пристъпа на плач. Губим ги, и още как, дявол да го вземе. Всички онези, които се опитваме да задържим. Самата съдба ни отритва, прави ни нищожни, жалки. Когато оплакваме покойниците си, не е от съчувствие, защото ние знаем, че най-сетне са се отървали от всички земни болки. И въпреки това ридаем. Защото оставаме сам-сами. Роним сълзи от самосъжаление.

— Къде си, Хари?

Усети дланта й върху челото си. Прозорецът изпука под напора на внезапен порив на вятъра. От улицата се чу трясък от паднал предмет. Бурята. Приближаваше.

— Тук съм.

Стаята се люлееше. Той усещаше топлината не само от ръката й, а и от цялото й тяло, макар да ги делеше половин метър.

— Искам да си отида пръв.

— Какво?

— Не искам да ги губя. Нека те ме изгубят. Нека някой да усети какво ми е на мен, който все губя хората около себе си.

— Крадеш моите реплики — засмя се нежно тя.

— Защо?

— Когато лежах в психиатрията…

— Да?

Хари затвори очи, когато ръката й се подпъхна под тила му, стисна го леко и изпрати глухи импулси към мозъка му.

— Непрекъснато променяха диагнозата. Шизофрения, гранично разстройство, биполярно разстройство… Ала във всички амбулаторни листове неизменно присъстваше един израз: „със суицидни нагласи“.

— Мхм.

— Всичко минава.

— Така е. И пак се връща, нали?

Катрине пак се засмя.

— Нищо не е окончателно. Животът по определение е временен и в процес на непрекъсната промяна. Превратната му същност ни причинява страдание, но едновременно и прави битието по-поносимо.

— И това ще мине.

— Да се надяваме. Знаеш ли, Хари, с теб си приличаме. Родени сме да бъдем сами. Самотата ни привлича неудържимо.

— И затова все гледаме да се отървем от любимите си хора?

— Така ли постъпваме?

— Не знам. Знам само, че докато стъпвам по този толкова крехък лед от щастие, се боя до смърт. И понеже толкова се страхувам, ми се ще всичко да приключи и най-сетне да пропадна.

— Точно затова бягаме от любимите си хора. Търсим утеха в алкохола, в работата. В случайния секс.

„Вършим онова, с което можем да бъдем полезни — Хари пак се сети за думите на дядо си. — Докато близките ни кървят до смърт.“

— Не можем да ги спасим — отвърна тя сякаш в отговор на мислите му. — Нито пък те — нас. Само ние сме в състояние да си помогнем.

Хари усети как матракът потъна. Знаеше, че тя се е обърнала към него. Усещаше горещия й дъх по бузата си.

— Ти имаше любим човек в живота си, Хари. В твое лице и Ракел бе открила истинската любов. Не знам на кого от двама ви завиждах повече.

Кое го правеше толкова сензитивен, да не беше взел екстази или ЛСД? В такъв случай, къде ли се беше сдобил с наркотик? Нямаше никаква представа. Последното денонощие тънеше в черна дупка.

— Не бивало да се тревожим предварително, така казват. Но когато човек е наясно, че му предстоят единствено грижи, не разполага с друга въздушна възглавница, освен тревогата в аванс. А най-добрата подготовка за сблъсъка с нещастието е да живееш всеки ден като за последно. Нали?

„Бийч Хаус“. Спомняше си това парче. „Желания“. Е, значи не беше закъсал съвсем с паметта. Спомни си и бледото лице на Ракел върху бялата възглавница — светло и въпреки това мрачно, размито, близко и едновременно далечно, лице в тъмни води, което напира изпод кората лед. Спомни си и думите на Валентин: „Същият си като мен, Хари. Не ти трае търпилото.“

— Какво щеше да направиш, ако знаеше, че дните ти са преброени? — попита Катрине.

— Не знам.

— Щеше ли…

— Казах ти, не знам.

— Какво не знаеш? — прошепна тя.

— Дали бих спал с теб.

В последвалото мълчание Хари чу стърженето на метал, който вятърът влачеше по асфалта.

— Усети — прошепна тя. — Умираме.

Хари притаи дъх. Да, помисли си. Умираме. И долови, че и Катрине спря да диша.

 

 

Халстайн Смит слушаше как вятърът свирука във водосточните тръби и усещаше как подвява от прозорците. Постараха се да сложат максимално надеждна изолация, но оборът си е обор. Емилия. Някъде му беше попаднала информация, че системата за наименуване на ураганите с женски имена води началото си от роман, издаден по време на Втората световна война — там се разказвало за буря на име Мария. През седемдесетте обаче идеите за равноправие на половете си пробили път и нещата се променили. Появили се настойчиви призиви на разрушителните бедствия да се дават и мъжки имена. Смит гледаше усмихнатото лице над символа на скайп върху големия монитор. Гласът малко изпреварваше движенията на устните:

— I think I have what I need, thank you so much for being with us, mister Smith. At what for you must very late, no? Here in LA it’s nearly three p.m., and in Sweden?^[1]

— Norway — поправи го с усмивка Халстайн Смит. — Almost midnight. No problem, I’m only glad the press finally realize vampirism is for real and are seeking information about it.^[2]

Размениха финални реплики и приключиха разговора. Смит отвори входящата кутия на имейла си.

Имаше тринайсет непрочетени писма. Без да ги отваря, от адреса на подателя и от посочената тема се досети, че му отправят покани за интервюта и научни форуми. Още не беше прочел имейла от „Сайколъджи Тудей“. Защото знаеше, че може да почака. Искаше да си запази това писмо за десерт.

Погледна си часовника. В осем и половина сложи децата да спят и както обикновено седна с Мей до кухненската маса да изпие чаша чай. Двамата обсъдиха как е минал денят, споделиха малките си радости и се оплакаха от дребните си разочарования, та да им олекне. През последните дни той съвсем закономерно имаше повече да разказва на Мей, отколкото тя на него, но Халстайн се стремеше при тези диалози да отделят на прозаичните, но не по-маловажни, домашни грижи толкова време, колкото и на неговите професионални изяви.

Защото онова, което често казваше на съпругата си, си беше самата истина:

— Прекалявам с говоренето, а няма смисъл. Същата информация за този окаян тип можеш да прочетеш и във вестника, скъпа.

Той надникна през прозореца. Оттук виждаше ръба на къщата, където сега спяха всичките му любими хора. Стената изпука. Тъмни облаци ту затуляха, ту откриваха луната и прелитаха все по-бързо по небето, а мъртвият дъб в полето размахваше голи клони, сякаш за да предупреди за задаващи се нови опустошения и още смърт.

Халстайн отвори електронно писмо с покана да изнесе встъпителната реч на семинар по психология в Лион. Организаторите на същия този семинар миналата година отхвърлиха молбата му да му дадат трибуна. Наум Халстайн формулира отговор — ще благодари за оказаната чест, но ще откаже с обяснението, че вече е заявил участие в по-важни за него форуми; може би някой друг път. Халстайн се позасмя и поклати глава, леко разочарован от себе си. Нямаше основания да вири нос. Внезапно лумналият интерес към вампиризма щеше да секне, щом нападенията спрат. Халстайн Смит размисли и прие поканата за семинара. Намираше се в позиция да предяви по-големи претенции за пътуването, за хотела, където ще го настанят, за размера на хонорара, но реши да не предоговаря условията. Имаше всичко необходимо. Искаше само зрителите да го слушат, да го придружат на това своеобразно пътешествие из дебрите на човешката психика, да получи признание за качествата на труда си, та заедно с публиката да проумеят тези въпроси и да допринесат за подобряването на човешкия живот. Не го интересуваше нищо повече. Погледна си часовника. Дванайсет без три. Чу звук. Можеше, разбира се, да е вятърът. Кликна върху иконата на екрана за достъп до охранителните камери. Появи се картина от камерата в двора. Портата се поклащаше отворена.

 

 

Трюлс шеташе.

Тя се обади. Ула се обади.

Напъха мръсните съдове в миялната, изплакна на ръка две чаши за вино. Още не беше отворил бутилката вино, която купи ей така, за всеки случай, преди срещата им при Улсен. Смачка празните картонени кутии от пица, натъпка ги в чувала за смет, но той пък взе, че се скъса. Мамка му. Отвори долапа и ги набута зад една пластмасова кофа. Музика. Какво харесваше Ула? Напъна се да си спомни. Нещо в стила на „Дюран Дюран“… „А-ха“? Имаше първия им албум. Ами свещи? По дяволите. И преди му бяха гостували мацки, но тогава кой ти обръщаше внимание на атмосферата.

Бистрото на Улсен се намираше съвсем наблизо. Въпреки задаващата се буря Ула не би се затруднила да си хване такси — нали беше делничен ден — и следователно щеше да пристигне всеки момент. С други думи, Трюлс нямаше време да си вземе душ. Налагаше се да се задоволи с подмиване на члена и подмишниците. Или първо подмишниците, после члена. Ужас, колко беше стресиран! Бе се настроил за спокойна вечер и среща с Меган Фокс на по-млади години, а изневиделица Ула звъни и пита удобно ли е да се отбие за малко. Какво разбираше впрочем тя под „за малко“? Че ще се изниже бързо-бързо като миналия път? Тениска. Онази от Тайланд с надписа „SAME SAME, BUT DIFFERENT“^[3]? Ами ако такъв тип хумор не й допада? Или пък Тайланд й навява асоциации с полово предавани болести? Да сложи ризата „Армани“ от мола „МБК“ в Банкок? По-добре не. Изкуствената материя запарва и ще се изпоти, а така ще издаде и че дрехата е евтина имитация. Трюлс нахлузи бяла тениска с неизвестен произход и бързо се завтече към банята. Би било добре да мине тоалетната с препарат и четка. Но първо да свърши най-важното…

Застана пред мивката, свали си ципа и тъкмо си хвана оная работа, когато чу звънеца.

 

 

Катрине се взираше във вибриращия телефон.

Наближаваше полунощ, през последните минути вятърът непрекъснато се усилваше и връхлиташе на пориви. Отвън се чуваше скрибуцане, пукане и плющене, но Хари спеше неподвижно.

Катрине вдигна.

— Обажда се Халстайн Смит — прошепна възбуден глас.

— Видях. Какво има?

— Той е тук.

— Кой?

— Валентин.

— Какви ги говориш?

— Някой е отворил портата и… боже мой, чувам как се отваря вратата на плевнята. Какво да правя?

— Не прави нищо… Опитай се… Има ли къде да се скриеш?

— Не. Виждам го на камерата. В коридора пред кабинета ми е. Божичко, той е — Смит звучеше пред разплакване. — Какво да правя?

— Не… не знам — простена Катрине.

Издърпаха телефона от ръката й.

— Смит? Хари съм. Разбрах какво става. Заключи ли вратата на кабинета си? Заключи я веднага и изгаси осветлението. Тихо и спокойно.

 

 

Халстайн Смит се взираше в компютърния екран.

— Готово — докладва той шепнешком.

— Виждаш ли го?

— Не. А, ето го.

Халстайн различи фигурата на мъж, който се задаваше от дъното на коридора. Стъпи върху везната, залитна, възвърна си равновесието и продължи покрай боксовете право към камерата. Докато минаваше под една от лампите, тя освети лицето му.

— Божичко, той е, Хари. Валентин.

— Запази спокойствие.

— Но… портата е отключена. Значи има ключове, Хари. Сигурно и за кабинета ми.

— Вътре има ли прозорец?

— Да, но е прекалено тесен и нависоко.

— Тежък предмет, с който да го разбиеш?

— Ами… освен с пистолета.

— Имаш пистолет?

— Да, в чекмеджето при мен е. Но не съм се пробвал да стрелям с него.

— Дишай, Смит. Как изглежда пищовът?

— Ами… черен е. Някакъв „Глок“, доколкото разбрах.

— „Глок“ 17. Пълнителят вътре ли е?

— Да. Зареден бил, казаха. Но не виждам предпазител.

— Защото е интегриран в спусъка. За да стреляш, просто дръпваш спусъка.

Смит притисна телефона към устата си и прошепна максимално тихо:

— Чувам ключове.

— Колко разстояние има до вратата?

— Два метра.

— Стани и хвани пистолета с две ръце. Ти си на тъмно, а зад него е светло. Той няма да те вижда добре. Ако не е въоръжен, извикай „полиция, на колене!“. Видиш ли оръжие, стреляш три пъти. Три пъти! Ясно?

— Да.

Вратата пред Смит се отвори.

И той се появи, силует пред светлината отвън. Халстайн Смит усети, че се задушава. Вдигайки ръка, мъжът отсреща сякаш изсмука целия наличен въздух. Валентин Йертсен.

 

 

Катрине подскочи. И тя чу гърмежа от телефона, макар Хари да притискаше апарата плътно към ухото си.

— Смит? — извика Хари. — Там ли си?

Никакъв отговор.

— Смит!

— Валентин го е застрелял! — простена Катрине.

— Не, не е.

— И защо реши така? Нали го предупреди да стреля три пъти, а чухме само един изстрел! Пък и не отговаря!

— Това беше изстрел от „Глок“, не от „Рюгер“.

— Но за… — Катрине млъкна, защото от телефона се чу глас.

Тя следеше изражението на силно съсредоточения Хари. Напразно се опитваше да отгатне чий е обадилият се глас: на Смит или на другия, чийто глас бе чувала само на стари записи от разпити; висок, писклив глас, който й бе докарвал кошмари. И който в момента вероятно изреждаше на Хари какво смята да прави с…

— Вдигна ли револвера му от пода? Добре. Сега го прибери в чекмеджето и седни така, че да ти е под око. Ако лежи на вратата, не го мести. Мърда ли? Издава ли някакви звуци? Още по-добре. Не, никаква първа помощ! Ако е леко ранен, само чака да го приближиш. А ако е мъртъв, вече е късно за помощ. А ако е нещо средно — жив, но тежко ранен — значи няма късмет, защото ти няма да мърдаш от мястото си и само ще го държиш под око. Ясно, Смит? Добре. След половин час сме при теб. Ще ти се обадя от колата. Не го изпускай от поглед и звънни на жена си. Да не излизат от къщата. Идваме.

Катрине взе телефона, а Хари се изхлузи от леглото и хлътна в банята. Първо сякаш чу вик, но после разбра, че всъщност е повърнал.

 

 

Дланите на Трюлс, отпуснати върху бедрата, бяха толкова потни, че усещаше влагата през панталона си.

Ула беше пияна. Въпреки това седеше вдървена на ръба на дивана и държеше като оръжие за самозащита бутилката бира, която й подаде той.

— Брей, за пръв път гостувам в дома ти — каза малко завалено тя. — А се познаваме от… колко стана?

— От петнайсетгодишни — отвърна Трюлс, в момента неспособен да извършва толкова сложни математически изчисления.

Тя се усмихна сякаш на себе си и кимна. По-точно главата й се килна напред.

Трюлс се прокашля.

— Задуха много силен вятър. Тази Емилия…

— Трюлс?

— Да?

— Искаш ли да се чукаме?

Той преглътна.

Ула се изкикоти, без да вдига глава.

— Дано това мълчание не е…

— Искам, разбира се.

— Супер. Супер. — Ула вдигна глава и го погледна със замаян поглед. — Супер. — Върху тънката шия главата й се олюляваше, сякаш беше пълна с нещо тежко. Тежка тъга. Тежки грижи. Но точно сега Трюлс не биваше да мисли за това. Защото му се отваряше рядка възможност. Шанс, за който бе мечтал, но никога не бе допускал, че ще му се удаде: да прави секс с Ула Хенриксен.

— Имаш ли спалня, където да действаме?

Трюлс кимна. Ула се усмихваше, ала не изглеждаше никак радостна. Майната му. На кого му пука от тая работа. Ула Хенриксен му дойде наточена и само това имаше значение. Трюлс понечи да посегне и да я погали по бузата, но ръката му не се подчини.

— Има ли нещо, Трюлс?

— Не, какво да има?

— Виждаш ми се някак…

Той зачака. Продължение обаче не последва.

— Какъв?

— Ами умърлушен — вместо той да я помилва, тя прокара длан по бузата му. — Милият, милият Трюлс…

Той насмалко да отблъсне ласката й. Едва се сдържа да не отстрани ръката на Ула Хенриксен, която след всички тези години, без капчица презрение или погнуса протегна длан и го докосна. Какво го прихващаше, дявол да го вземе? Жената искаше да я чукат и точка, кратко и ясно. Трюлс без проблем ще я свърши тази работа. Трюлс никога не е имал проблеми да го вдигне. Какво толкова има да му мисли, става от шибания диван с Ула, завежда я в спалнята, сваля й парцалките, вкарва си оная работа. Тя ще вика, ще стене, ще пъшка, а той няма да спре, докато тя не…

— Плачеш ли, Трюлс?

Да плаче? Абе тая жена явно е толкова фиркана, че почва да халюцинира.

Ула отдръпна ръката си и облиза пръстите си.

— Истински, солени сълзи — установи тя. — Какво те натъжи?

Сега вече и Трюлс усети как по бузите му се стича нещо топло. И носът му потече. Гърлото му се стегна, сякаш се бе опитал да погълне твърде голям залък, той му беше преседнал и сега го задушаваше.

— Заради мен ли? — попита Ула.

Трюлс поклати глава. В момента не беше в състояние да говори.

— Да не е заради… Микаел?

Не намери ли да му зададе по-идиотски въпрос! Насмалко да го вбеси. Това нямаше нищо общо с Микаел, разбира се. И защо да има връзка с Микаел? Та той, дето уж му се пишеше най-добър приятел, още откакто бяха деца не пропускаше случай да го унижи пред околните, но опрат ли нещата до бой, все се скриваше зад гърба му. А после, когато и двамата станаха ченгета, Микаел караше Трюлс да му върши мръсната работа, за да може Белман да си постига набелязаните цели. Защо Трюлс ще скърби за дружбата между двама особняци и аутсайдери, станали приятели от немай-къде, единият — преуспял, другият — жалък неудачник? Как ли пък не — да се разстрои за такова нещо! Тогава кое го възпираше? Защо, когато въпросният неудачник най-сетне се сдобиваше с възможност да си върне за всички унижения и да изчука съпругата на преуспелия си „приятел“, този неудачник се разцивряше като женичка? Трюлс забеляза сълзи и в очите на Ула. Ула Хенриксен. Трюлс Бернтсен. Микаел Белман. Прословутата тройка. Другите в Манглерю да вървят на майната си, ако обичат. Защото тези тримата бяха като тримата мускетари. Останалите просто нямаха значение.

Ула извади носна кърпичка от чантата си и внимателно попи влагата под очите си.

— Искаш ли да си вървя? — подсмръкна тя.

— Ами… — Трюлс сам не можеше да познае гласа си — ами откъде да знам, дявол да го вземе.

— И аз не знам какво да правя — засмя се тя, огледа петната от грим по кърпичката и я прибра в чантата си. — Прости ми, Трюлс. Оказа се лоша идея. Ще си тръгвам.

— Е, тогава някой друг път — кимна той. — В друг живот.

— Реплика право в десетката — Ула стана.

След като вратата зад нея се хлопна, Трюлс остана в коридора, заслушан в ехтящите й стъпки по стълбите. Постепенно заглъхнаха. После чу отварянето на входната врата. И нейното хлопване. Ула си замина. Безвъзвратно.

Трюлс изпитваше… какво всъщност изпитваше? Облекчение. Но и отчаяние, почти непоносимо отчаяние, което раздираше по-силно от физическа болка гърдите и стомаха му и за миг го накара да се сети, че в гардероба в спалнята държи огнестрелно оръжие. Иска ли, има начин да се отърве от тази болка още сега. После се свлече на колене и опря чело в изтривалката. Избухна в смях. Грухтенето сякаш нямаше никога да секне, защото ставаше все по-гръмко. Хубав е тоя живот, мама му стара!

 

 

Сърцето на Халстайн Смит продължаваше да бие лудешки.

Изпълни заръките на Хари. Държеше погледа си и пистолета неотклонно насочени към неподвижния мъж, проснат на прага. Докато гледаше как локвата кръв се разраства върху пода, му прилоша. Не биваше да допуска да повърне, не биваше да се разконцентрира нито за миг. Хари го инструктира да стреля три пъти. Дали да не изпрати още два куршума в тялото на мъжа? Не, той вече беше мъртъв.

Набра Мей с треперещи пръсти. Тя вдигна веднага.

— Халстайн?

— Мислех, че спиш.

— С децата седим в леглото. Не могат да заспят заради бурята.

— Ясно. След малко ще дойде полиция с включени буркани и сирени. Не се плашете.

— Какво става, Халстайн? Преди малко чухме някакви трясъци, като гърмежи. От вятъра ли е, или става нещо друго?

— Не се бой, Мей. Всичко е наред…

— По гласа ти разбирам, че става нещо, Халстайн! Кажи какво има, децата са разстроени!

— Ще дойда да обясня.

 

 

Катрине направляваше колата надолу по тесния чакълест път между земеделските земи и горичките.

Хари прибра телефона в джоба си.

— Смит е отишъл в къщата при жена си и децата.

— Значи всичко е наред — заключи Катрине.

Хари не отговори.

Вятърът непрекъснато се усилваше. През горичките на Катрине й се налагаше да внимава за прекършени клони и други предмети, нападали по пътя, а по откритите участъци трябваше да държи здраво волана, когато поривите на вятъра връхлитаха колата.

Катрине свърна и влезе през отворената порта в имота на Смит. Телефонът на Хари звънна.

— Тъкмо пристигаме — уведоми той. — Когато дойдете, незабавно отцепете района, но не пипайте нищо преди идването на огледната група.

Катрине спря пред обора и скочи навън.

— Ти водиш — Хари я последва през вратата.

Катрине свърна надясно към кабинета и чу как Хари изруга.

— Извинявай, забравих да те предупредя за везната.

— Притесни ме друго — отвърна той. — По пода виждам кръв.

Катрине спря пред отворената врата към кабинета. Прикова поглед в кървавата локва долу. Проклятие. Вътре нямаше никакъв Валентин.

— Иди да наглеждаш Смит и семейството му — нареди й Хари.

— Какво…

Катрине се обърна точно навреме, за да види как Хари излиза навън.

 

 

Хари включи фенера на телефона си и го насочи към земята. В същия миг го забрули поредният порив. Той залитна, но си възвърна равновесието. Кървавите следи личаха ясно върху светлосивия чакъл. По формата на петната Хари се ориентираше накъде е тръгнал Валентин — явно към къщата, където живееше семейството. Вятърът го блъскаше в гръб.

Не…

Хари извади „Глок“-а. Не си направи труда да проверява дали револверът на Валентин е в чекмеджето в кабинета на Смит, защото беше кажи-речи сигурен, че Йертсен е въоръжен.

Следите неочаквано се изгубиха.

Хари завъртя телефона и си отдъхна, когато забеляза, че дирите се отдалечават от къщата, завиват по сухата жълта трева и поемат през полето. Тръгна по посока на кървавите петна. Вятърът доби ураганна мощ. Усети как няколко дъждовни капки шибнаха бузата му като куршуми. Плисне ли порой, ще отмие следите за секунди.

 

 

Валентин затвори очи и зина срещу вятъра. Сякаш с надеждата въздушната струя да разпали у него искра за нов живот. Животът. Защо нещата и хората придобиват истинската си стойност едва когато си отиват завинаги? Свободата. Тя. А сега и животът.

Животът, който изтичаше от него. Усещаше как кръвта, напълнила обувките му, изстива. Ненавиждаше кръвта. Другият я обичаше, не той. Онзи, с когото бе сключил съглашението. В кой момент Валентин прозря, че не той е Дявола, а другият, кръволюбецът? Че той, Валентин Йертсен, е продал и изгубил душата си? Валентин Йертсен вдигна лице към небето и се засмя. Бурята връхлетя. Демонът вилнееше на воля.

 

 

Хари тичаше с пистолет в едната ръка и телефон в другата.

През откритото поле. Спусна се по баира, тикан от попътния вятър. Валентин беше ранен и бе избрал най-лесния път, за да вземе максимална преднина пред преследвачите си. Хари усещаше как при всяко оттласкване земята, набиваща се в стъпалата му, изпраща сътресения чак до мозъчната му кора, усещаше, че стомахът му се кани да се обърне, но упорито преглъщаше киселата слюнка. Мислеше за горска пътека. За мъж в нов екип „Ъндър Армър“. И тичаше.

Наближи горичка и забави крачка. Промени посоката и сякаш се облегна на вятъра.

Между дърветата се гушеше ниска, порутена барака. Прогнили дъски, покрив от гофрирана ламарина. Навярно я използваха за съхранение на инструменти или за убежище, където животните да се прислонят на сушина при дъжд.

Хари насочи лъча към бараката. Чуваше единствено бурята. Цареше мрак. Дори в топъл ден с благоприятна посока на вятъра той не би усетил миризмата на кръв, но въпреки това Хари беше сигурен, че Валентин е вътре. Тази негова интуиция нерядко му погаждаше номера.

Той пак наведе лъча към земята. Кървавите петна се сгъстяваха и досегашната им издължена форма се заобляше. И Валентин бе забавил крачка. За да прецени ситуацията. Или просто от изтощение. Защото състоянието му го е принудило да спре. Кървавите следи, дотук по права линия, правеха завой. Към бараката. Хари не се лъжеше в предположението си.

Ускори ход и хукна напред към горичката вдясно от бараката. Навлезе тичешком навътре между дърветата, после спря, изгаси светлината на телефона, вдигна пистолета и заобиколи така, че да излезе от другата страна на бараката. Последния участък го мина лазешком.

Вятърът го блъскаше в лицето. Това намаляваше риска Валентин да го чуе. Поривите довяваха далечен вой на полицейски сирени, на моменти заглушаван от вятъра.

Хари пропълзя над повалено дърво. Беззвучна светкавица. Тя озари силует пред бараката. Беше той. Седеше между две дървета с гръб към Хари, само на пет-шест метра по-нататък.

Хари вдигна пистолета срещу фигурата.

— Валентин!

Викът му се удави в забавилия се мощен гръм, но Хари забеляза как силуетът се вцепени.

— Държа те на мушка, Валентин. Пусни оръжието.

Внезапно вятърът стихна и Хари чу друг звук. Висок смях.

— Хари… Най-после дойде да си поиграем.

— Човек не бива да спира, преди играта да тръгне по неговите правила. Пусни оръжието.

— Надхитри ме. Как разбра, че седя пред бараката, а не вътре?

— Просто те познавам, Валентин. Очаквал си да се насоча към най-логичното място и затова си седнал отвън, за да видиш сметката на още един човешки живот.

— Да си осигуря компания по пътя към отвъдното — Валентин се задави в мокра кашлица. — Нали сме сродни души, ще идем на едно и също място, Хари.

— Пусни оръжието или ще стрелям.

— Често мисля за майка ми, Хари. Ти сещаш ли се за твоята?

Хари видя как задната част на главата му се олюля в мрака. Внезапно го озари нова светкавица. Върху Хари тупна нова дъждовна капка. Този път тежка и голяма, неразпръсната от вятъра. Намираха се в окото на бурята.

— Мисля за нея, защото единствено нея мразя повече от себе си. Опитвам се да си нанеса поражения, по-големи от нанесените ми от нея, но се съмнявам дали е възможно. Тя ме съсипа.

— И няма как да я надминеш? Къде е Марте Рюд?

— Не, няма как. Защото съм уникален, Хари. Двамата с теб не сме като другите. Единствени сме по рода си.

— Ще трябва да те разочаровам, Валентин. Съжалявам, но не се имам за уникат. Къде е тя?

— Две лоши новини, Хари. Първата: забрави за червенокоската. Втората: грешиш. Уникален си. — Пак смях. — Кофти, а? Търсиш убежище в нормалността, в посредствеността на стадото и си въобразяваш, че принадлежността ти към тази общност ще ти помогне да откриеш идентичността си. Но същинското ти „аз“ е тук, Хари. Чудиш се да убиеш или не. Използвах железните зъби, Аурура и Марте, за да подклаждам прелестната ти омраза. Защото сега дойде твоят ред да решиш дали един човек ще живее, или ще умре — и това ти доставя удоволствие. Любуваш се на усещането да бъдеш бог. Мечтал си да се озовеш на мое място. Чакал си да удари твоят час да бъдеш вампир. Познаваш жаждата, Хари, признай си. И един ден и ти ще пиеш.

— Не съм като теб — Хари преглътна.

Чуваше бучене в главата си. Усети полъх на вятъра. И поредната разбита на ситни пръски капка върху ръката, с която държеше пистолета. Край на затишието. След малко щяха да излязат от спокойното око на бурята.

— Като мен си — настоя Валентин. — И ти ще се хванеш в капана. С теб се мислим за големи умници, но накрая и нас ни прецакват.

— Не…

Валентин се завъртя, Хари зърна дълго дуло и натисна спусъка на пистолета. Веднъж, после пак. Проблесна нова светкавица и Хари видя тялото на Валентин сгърчено като жълтата ивица върху небесния фон. С изцъклени очи, отворена уста и риза, обагрена от кръв. В дясната си ръка държеше откършена клонка. Нея бе насочил срещу Хари.

Хари стана и се приближи до Валентин. Коленичил, той бе опрял тялото си в едно дърво и се взираше в празното пространство. Беше мъртъв.

Хари вдигна пистолета и изпрати още един куршум в гърдите му. Гръмотевичният тътен заглуши изстрела.

Три изстрела.

Нямаше смисъл, разбира се, да стреля по вече мъртъв човек, но числото три носеше усещането за завършеност. Символиката изискваше куршумите да са три.

Нещо приближаваше. Наподобяваше трополящи копита по земята. Изтласкваше въздуха пред себе си и привеждаше дърветата.

Ливна дъжд.