Ю Несбьо
Жажда (30)

Двайсет и девета глава

Сряда вечер

Хари отвори очи и се взря в тъмното.

Къде се намирам, запита се. Какво се случи? Колко време съм прекарал в безсъзнание? Главата го цепеше, все едно са го фраснали с щанга. Сърцето му отмерваше монотонен ритъм в тъпанчетата му. Спомни си единствено, че е заключен. Доколкото можеше да прецени, лежеше върху под, облицован със студени плочки. Студени като във вътрешността на хладилник. Лежеше в нещо мокро и лепкаво. Вдигна ръката си и я огледа. Това по нея кръв ли беше?

Постепенно, лека-полека му просветна, че в тъпанчетата му отекват не ударите на сърцето му, а бас-китари. „Кайзер Чийфс“? Най-вероятно. При всички случаи една от онези прехвалени британски банди, позабравени вече от Хари. Не че „Кайзер Чийфс“ правеха лоша музика. Просто не притежаваха нищо изключително и затова се бяха озовали сред онези безлични групи, които Хари беше слушал преди повече от една и по-малко от двайсет години. Такива музиканти просто не се задържат в паметта ти. Докато той например помнеше всеки тон и всяка дума от текста дори на най-идиотското парче от осемдесетте, в музикално отношение периодът оттогава досега представляваше бяло петно в съзнанието му. Точно каквото беше и времето от вчера до този миг. Едно нищо. Освен този настойчив бас. Или сърцебиенето. Или тропането по вратата.

Хари пак затвори очи. Подуши ръката си с надеждата полепналото по нея да не е кръв, урина или повръщано.

Басът започна да се разминава с ритъма на парчето.

Не, не беше бас. Някой думкаше по вратата.

— Затворено е! — извика Хари и веднага съжали за усилието, защото черепът му щеше да се пръсне.

Парчето свърши и тръгна песен на „Смитс“. Хари се досети, че явно, след като му е втръснало да слуша „Бед Кампъни“, е свързал телефона си към уредбата и си е пуснал музика оттам. „There Is A Light That Never Goes Out“. „Една светлина никога не угасва“. Щом казват. Думкането по вратата продължаваше. Хари запуши ушите си с длани. Към края на парчето, когато засвириха само цигулките, той чу някой да го вика по име. И понеже постоянните клиенти още не знаеха, че новият собственик на „Джелъси“ се казва Хари, а и защото позна гласа, той вдигна ръце, хвана се за ръба на барплота и се изтегли нагоре. Първо застана на колене, после се надигна, приведен напред. Тази поза можеше да мине за стоеж, защото подметките на обувките му бяха стъпили върху лепкавия под. Хари забеляза две празни, прекатурени бутилки „Джим Бийм“ с гърла, подаващи се извън ръба на плота, и схвана, че се е мариновал в повърнат бърбън. Видя лицето й пред прозореца. Изглежда, беше сама.

Той „преряза“ гърлото си с показалец, за да я отпрати, но тя му показа среден пръст и започна да чука по стъклото.

И понеже в ушите на Хари този звук напомняше удари на чук по меките тъкани на главата му, той реши да отвори. Пусна плота, направи крачка. И се строполи. И двата му крака бяха изтръпнали. Нима бе възможно? Пак се изправи и се добра до вратата, подпирайки се на маси и столове.

— Боже мой! — простена Катрине, когато той й отвори. — Пиян си!

— Възможно е. Ще ми се да се бях натряскал още повече.

— Търсихме те къде ли не, проклет идиот такъв! Тук ли беше през цялото това време?

— Не знам какво влагаш в „цялото това време“, но на барплота открих две празни бутилки. Да се надяваме, че съм се насладил максимално на съдържанието им, без да бързам.

— Скъсахме се да ти звъним.

— Сигурно съм си включил телефона на самолетен режим. Харесва ли ти плейлистата? Я послушай. Тази ядосаната е Марта Уейнрайт. „Bloody Mother Fucker Asshole“. Да ти напомня за някого?

— Дявол да го вземе, Хари, какво си мислеше, че правиш?

— Кой ти каза, че изобщо съм мислил? Както виждаш, в момента съм в летален, пардон, в летателен режим.

Тя сграбчи яката на якето му.

— Умират хора, Хари. А ти ми се правиш на оригинален.

— Че аз всеки ден се правя на оригинален, Катрине. Да ти кажа, не съм забелязал това да влияе върху здравословното състояние на околните. Нито оздравяват, нито се влошават. Не се отразява и върху броя на жертвите на убийства.

— Хари, Хари…

Той се олюля и тогава му дойде на ум, че тя го хвана за яката най-вече за да му помогне да се задържи на краката си.

— Изпуснахме го, Хари. Трябваш ни.

— Добре. Чакай само да цапна едно.

— Хари!

— Викаш много… много силно.

— Тръгваме веднага. Дойдох с кола.

— В бара сега тече „щастлив час“ и не съм в състояние да работя, Катрине.

— Няма да работиш. Прибирай се да изтрезняваш. Олег те чака.

— Олег ли?

— Обадихме му се да ни отключи къщата в Холменколен. Толкова се боеше какво ще завари, че накара Бьорн да влезе пръв.

Хари затвори очи. Мамка му, само това не.

— Не мога, Катрине.

— Какво не можеш?

— Звънни на Олег и му предай, че съм добре. Помоли го да се върне при майка си.

— Той заяви много категорично, че ще те изчака да се прибереш.

— Не мога да се появя пред него в този вид. В момента няма как да съм от полза и за разследването. Съжалявам, но не подлежи на обсъждане — той хвана дръжката на вратата. — Върви си.

— И да те оставя тук?

— Ще се оправя. От сега нататък ще съм на чиста водица. И на „Колдплей“.

— Тръгвай — поклати глава Катрине.

— Няма да се прибирам.

— Не те и карам. Идваш у нас.