Ю Несбьо
Жажда (3)

Втора глава

Четвъртък преди обяд

Острата предобедна светлина падаше през прозорците в дневната и стигаше до коридора.

Специален следовател Катрине Брат стоеше безмълвна пред огледалото и замислено се взираше в снимка, втикната под рамката. На нея жена и малко момиченце седяха прегърнати на скалист склон. И двете бяха с мокри коси и увити в големи хавлии. Сякаш току-що се бяха изкъпали в хладноватото норвежко лято и се опитваха да се сгреят, като се вкопчат една в друга. Сега обаче нещо ги разделяше: ивица засъхнала вече кръв, стекла се по огледалото, се бе вклинила между двете усмихнати лица. Катрине Брат нямаше деца. По едно време, преди няколко години, й се беше приискало да стане майка, но това отмина. Отскоро беше необвързана жена, съсредоточена върху кариерата си, и се чувстваше добре. Нали?

Чу тихо покашляне и вдигна глава. Срещу нея стоеше сипаничаво лице с твърде изпъкнало чело и коса, която започваше от темето. Трюлс Бернтсен.

— По какъв въпрос, младши инспекторе? — попита тя.

Забеляза как той се намуси при недвусмисленото напомняне, че въпреки петнайсетгодишния си стаж в полицията все още заема най-ниския чин и по тази и още редица причини никога не би участвал в следствени действия… ако, трябва да се добави, неговият приятел от детинството и понастоящем главен секретар на полицията Микаел Белман не го беше намърдал.

— По никакъв въпрос — сви рамене Бернтсен. — Ти ръководиш разследването, ти давай разпореждания.

Погледна я със студения си кучешки поглед — едновременно покорен и свиреп.

— Разпитай съседите — нареди Брат. — Започни от долния етаж. Интересува ни най-вече какво са чули и видели вчера и по-конкретно снощи. Понеже Елисе Хермансен е живеела сама, искаме да знаем и с какви мъже е поддържала контакт.

— Значи вече си убедена, че е мъж и са се познавали отпреди?

Чак сега Катрине забеляза младия колега — кажи-речи още момче — застанал до Бернтсен. Открито лице. Рус. Хубавец.

— Андерш Вюлер. — Гласът прозвуча високо, очите се усмихваха.

Катрине предположи, че той е напълно наясно с чара си и въздействието му върху околните. Служебната препоръка от началника му от управлението в Тромсьо напомняше любовно обяснение. Автобиографията му потвърждаваше ласкавите отзиви. Отличен успех от Полицейската академия и добри резултати като младши инспектор със следователски функции в Тромсьо.

— Тръгвай, Бернтсен. Ние ще се включим малко по-късно — подкани го Катрине.

В ленивото тътрене на краката му улови пасивен протест, задето го командори по-млад шеф, отгоре на това жена.

— Добре дошъл — Катрине протегна ръка към Вюлер. — Не успяхме да те въведем в обстановката, съжалявам.

— Мъртвите се ползват с предимство — отвърна той.

Катрине разпозна цитат на Хари Хуле. Забеляза, че Вюлер оглежда изпънатата й десница. Вероятно защото не си беше свалила латексовите ръкавици.

— Не съм пипала гадости — увери го тя.

Той се усмихна. Бели зъби. Десет точки плюс.

— Алергичен съм към латекс.

Двайсет точки минус.

— Тези ръкавици — Катрине Брат не отдръпна ръката си — не са покрити с талк и са с ниско съдържание на алергени и ендотоксини. Ако ще работиш в Отдела за борба с насилието, ще ти се налага честичко да използваш такива. При невъзможност можем, естествено, да те преместим в Икономическа престъпност или…

— Добре заварила — засмя се той и хвана ръката й. Катрине усети топлината на дланта му през латекса.

— Аз съм Катрине Брат, старши следовател по случая.

— Знам. Ти беше част от екипа на Хари Хуле.

— Кой екип?

— В котелното.

Тя кимна. Наименованието, използвано от Вюлер, беше много сполучливо. Всъщност Хари сформира екипа от трима души със специална цел, така да се каже: да работи независимо по убийствата на полицаи. След края на разследването Хари се върна в Полицейската академия като лектор, Бьорн — в Експертно-криминалния, а Катрине — в Отдела за борба с насилието, където, както стана ясно, вече се титулуваше старши следовател.

Очите на Вюлер светнаха, все още усмихнати.

— Жалко, че Хари Хуле не…

— Жалко, че точно в момента нямаме време за приказки, Вюлер. Чака ни разследване на убийство. Тръгвай с Бернтсен, слушай и попивай.

— Дали младши инспектор Бернтсен има на какво да ме научи? — усмихна се ехидно Вюлер.

Брат повдигна вежда. Млад, самоуверен смелчага. Чудесно, само да не се окаже поредният новобранец с болната амбиция да става втори Хари Хуле. Да пази господ!

 

 

Трюлс Бернтсен натисна звънеца с палец, чу звън от апартамента зад вратата, обеща си да престане да си гризе ноктите и пусна копчето.

Преди месец помоли Микаел да му съдейства да го прехвърлят в „Борба с насилието“, а Белман се поинтересува какви са причините. И Трюлс си каза самата истина: желание да се поиздигне в йерархията, но без да се претрепва от бачкане. Всеки друг началник на мястото на Белман незабавно би изхвърлил Трюлс от кабинета си, ала Микаел не можеше. Държаха се един друг на каишка. На млади години ги свързваше нещо като приятелство, по-късно — взаимна изгода, подобно на акулата и рибата лоцман. Сега неразривната им обвързаност почиваше върху общи грехове и обети за мълчание. В резултат Трюлс Бернтсен си позволяваше да излага претенциите си, без изобщо да се налага да ги прикрива зад благовидни предлози.

От известно време обаче започваше да се съмнява в далновидността на предявените желания. В Отдела за борба с насилието имаше две позиции: следовател и аналитик. Гюнар Хаген, завеждащият отдела, му предостави сам да избере каква позиция да заеме и той схвана, че изобщо не възнамеряват да му възлагат сериозни отговорности. Толкова по-добре, изобщо не го бъркаше. Но трябваше да признае, че го удари по самочувствието, когато Катрине Брат го разведе из работните помещения, като непрекъснато се обръщаше към него с „младши инспекторе“, и му обясни надълго и нашироко как се пуска и спира кафемашината.

Вратата се отвори. Появиха се три девойки. По лицата им се четеше шок. Явно бяха научили за случилото се.

— Полиция — Трюлс се легитимира. — Имам няколко въпроса. Чухте ли нещо между…

— … въпроси, на които ще ви бъдем много благодарни, ако успеете да ни отговорите — обади се глас зад гърба му. Новобранецът. Вюлер.

Трюлс видя как ужасът по лицата се уталожи. Те почти грейнаха.

— Разбира се — отзова се онази, която беше отворила. — Знаете ли кой… го… е… извършил?

— Не можем да го обсъждаме с вас — скастри я Трюлс.

— Но ви уверяваме, че няма от какво да се страхувате — побърза да добави Вюлер. — Вие, предполагам, сте студентки и делите обща квартира, прав ли съм?

— Да — потвърдиха те в хор, сякаш се надпреварваха коя първа ще откликне.

— Може ли да влезем?

Усмивката на Вюлер беше неустоима като на Белман, установи Трюлс.

Момичетата ги поведоха към дневната, където две бързо се хванаха да разчистват празни бутилки от бира и чаши от масата.

— Снощи правихме купон — извинително обясни онази, която им беше отворила. — Пълен потрес.

От думите й Трюлс не разбра кое е потресаващото: убийството на съседката им или че докато те са купонясвали, тя е беряла душа.

— Чухте ли нещо снощи между десет и полунощ? — попита той.

Момичето поклати глава.

— Да знаете дали Елсе…

— Елисе — поправи го Вюлер, вече извадил бележник и химикалка. Трюлс отчете като свой пропуск, че не е направил същото. Прокашля се:

— Да знаете дали вашата съседка е имала постоянен интимен партньор?

— Нямаме представа.

— Благодаря. Това е всичко — Трюлс се обърна и тръгна към вратата.

Другите две момичета се върнаха.

— А защо да не чуем и тези госпожици? — предложи Вюлер. — Приятелката ви не е чула нищо обезпокоително снощи и не знае Елисе Хермансен да е имала сериозен приятел. Ще добавите ли нещо?

Девойките се спогледаха и поклатиха в синхрон русите си глави. Трюлс забеляза как младият следовател привлече цялото им внимание, но не му пукаше. Беше натрупал сериозен стаж като незабележима личност. Бе свикнал с пробождането в гърдите. То го спохождаше още в гимназията. Например когато Ула го заговаряше само за да попита къде е Микаел. А понеже тогава нямаше мобилни телефони, обикновено го молеше да предаде еди-какво си на Микаел. Веднъж Трюлс й отговори, че трудно ще му предаде каквото и да било, защото Микаел е на палатка с гадже. Излъга я, за да види поне веднъж същата тази болка и в нейния поглед.

— Кога за последно видяхте Елисе? — попита Вюлер.

Трите се спогледаха.

— Ами всъщност…

Едната се изкикоти, но ужасена затули уста, давайки си сметка колко неприлично е да се смее. Онази, дето им беше отворила, се прокашля:

— Сутринта Енрике се обади да каже, че като си тръгвали от нас, с Алфата се изпикали в двора.

— Пълни гнусари — отбеляза другата.

— Е, просто са били пияни — оправда ги веселячката. И пак се изкикоти.

Най-сериозната стрелна приятелката си с поглед „я-се-стегни“.

— Докато се облекчавали, покрай тях минала някаква жена и те се обадиха да се извинят, задето са ни злепоставили пред наша съседка.

— Колко съобразително от тяхна страна — похвали ги Вюлер. — И тази дама вероятно е била…

— Със сигурност е била Елисе. В интернет са прочели, че в нашата сграда е убита жена на около трийсет и пет. Намерили нейна снимка в някакъв сайт и я познали.

Трюлс изгрухтя. Мразеше ги тия журналисти. Проклети търсачи на мърша. Всичките — от един дол дренки. Отиде до прозореца и погледна надолу към улицата. И там, пред опънатата полицейска заградителна лента, се тълпяха въпросните гадини, въоръжени с фотоапарати с телеобективи, които напомняха човки на лешояди. Вторачваха се през тях с надеждата да хванат в кадър поне част от тялото, докато го изнасят. До чакащата линейка стоеше мъж с ямайска шапка на традиционните зелени, жълти и червени райета и разговаряше с криминалистите в бели костюми. Бьорн Холм от Експертно-криминалния. Той кимна на хората си и хлътна в сградата. Холм вървеше прегърбен, прегънат одве, все едно го болеше стомах. Трюлс се питаше дали е заради слуховете, че колегата им с валчестото лице, рижите бакенбарди и изпъкналите рибешки очи съвсем наскоро е бил зарязан от Катрине Брат. Така му се пада. Нека и друг да усети какво е да ти разбият сърцето. Високият глас на Вюлер долетя зад гърба му:

— Та как се казваха тези момчета? Енрике и…?

— Не, не! — разсмяха се девойките. — Хенрик и Алф.

Трюлс улови погледа на Вюлер и кимна към вратата.

— Много ви благодаря, момичета, това е всичко — схвана веднага намека новият. — Впрочем, ще ми дадете ли номерата?

Те го изгледаха с нещо като радост, примесена със страх.

— На Хенрик и Алф — уточни с усмивка Вюлер.

 

 

Катрине стоеше в спалнята зад съдебната лекарка, приклекнала до леглото. Елисе Хермансен лежеше по гръб върху завивката. Различната степен на просмукване на кръвта в бялата й блуза обаче показваше, че Елисе е стояла права, когато кръвта е шурнала от шията й, навярно пред огледалото в коридора, където кръвта, напоила обилно килима, беше протекла по паркета отдолу. Сърцето й най-вероятно бе спряло още в коридора. За това свидетелстваха кървавите следи между коридора и спалнята, както и оскъдното количество кръв в леглото. Въз основа на телесната температура и степента на трупно вкочаняване лекарката определи, че смъртта е настъпила някъде между двайсет и три и един през нощта, а причината за смъртта по всяка вероятност е масивната кръвозагуба вследствие от перфорация на сънната артерия, причинена от няколко прободни рани.

Панталонът и бикините на жертвата бяха смъкнати до глезените.

— Остъргах под ноктите и ги подкъсих, но с просто око не забелязвам следи от епителни клетки — заяви лекарката.

— Откога вършиш работата на криминалистиката? — попита Катрине.

— Бьорн ме помоли — отвърна жената. — Как да му откажеш, толкова е учтив.

— Други наранявания?

— Ожулване на лявата ръка и дървена стърготина, забита в средния пръст — пак на лявата ръка.

— Следи от сексуално насилие?

— Не виждам охлузвания и разкъсвания, но това… — лекарката огледа корема на жертвата през лупа. Катрине надникна и забеляза тънка белезникава ивица. — … е или слюнка, или предеякулационна течност или сперма. На мен ми прилича на второто.

— Да се надяваме.

— Надяваш се да е била изнасилена? — Бьорн Холм застана зад нея.

— Ако е била изнасилена, очевидно е станало след настъпването на смъртта — поясни Катрине, без да се обръща. — И нашата жертва не го е усетила. А на мен ми се ще да разполагаме с малко семенна течност.

— Пошегувах се — тихо обясни Бьорн на топлия си диалект от Тутен.

Катрине затвори очи. Бьорн, естествено, не падаше от небето. Находката на сперма веднага отваряше редица врати пред следствието. И, разбира се, се бе опитал да се пошегува, да разведри тягостната, неловка атмосфера помежду им, датираща от три месеца, тоест откакто тя се изнесе. Катрине също полагаше усилия да разреди напрежението. Просто не се получаваше.

— Приключих — обяви лекарката и понагласи забрадката си.

— Линейката пристигна. Колегите ще изнесат тялото. Благодаря ти за помощта, Захра.

Тя кимна и бързо излезе, сякаш и тя бе усетила натегнатата атмосфера.

— Е? — Катрине се насили да погледне Бьорн. Насили се да игнорира натежалия поглед, повече тъжен, отколкото умолителен.

— Почти нямам какво да ти кажа — той се почеса по големия риж бакенбард, който се подаваше изпод ямайската шапка.

Катрине го изчака да продължи. Надяваше се, че все още обсъждат убийството.

— Не е била особено усърдна домакиня. Намерихме косми от доста хора — предимно мъже. Едва ли всичките са я посетили вкупом снощи.

— Била е адвокат на изнасилени жени. За необвързана дама с натоварваща професия хигиената няма как да е приоритет номер едно, както е за теб.

Бьорн се усмихна сухо, без да й възрази. И Катрине отново усети познатото пробождане на гузната си съвест. Бьорн неизменно успяваше да я накара да се почувства виновна. Двамата никога не се бяха карали за домакинска работа, защото Бьорн винаги пръв се заемаше да измие чиниите, стълбите, да пусне пералнята, да изчисти банята и да изтупа чаршафите — без упреци и без да го прави на въпрос. Както впрочем и с всичко друго. За цяла година съвместен живот не се сдърпаха нито, ама нито веднъж, дори само за цвят. Той всячески избягваше конфликтите. А когато тя ставаше раздразнителна или започваше да нервничи, той непоколебимо я подкрепяше — внимателен, самопожертвователен, неизтощим като проклета машина. Неговото безгранично търпение я вадеше от релсите и я караше да се чувства капризна принцеса, незаслужено издигната от него на недостижим пиедестал.

— Откъде знаеш, че космите са мъжки? — въздъхна тя.

— Необвързана жена с натоварваща професия… — Бьорн не я погледна.

— Какво намекваш? — Катрине скръсти ръце.

— Нищо, нищо — бледото му лице поруменя, а и бездруго изпъкналите му очи изскочиха още повече от орбитите.

— Че си лягам с когото ми падне ли? За твое сведение…

— Не! — Бьорн вдигна отбранително ръце пред себе си. — Изобщо не съм искал да излезе така. Изразих се неправилно.

Катрине си даваше сметка, че би трябвало да изпитва съчувствие. И донякъде изпитваше точно съчувствие, но не онова, от което ти се приисква да прегърнеш някого, а съчувствие, напомнящо презрение, примесено с желание да удряш и унижаваш. Именно защото не искаше да види този добър човек унизен, Катрине Брат предпочете да го напусне. Тя си пое дъх.

— Мъже, значи, а?

— Повечето косми са къси. Ще изчакаме лабораторните анализи. Събрахме достатъчно генетичен материал. В „Съдебна медицина“ няма да скучаят.

— Добре — Катрине се обърна към тялото. — Предположения с какво я е пробол? Или надупчил, като гледам колко нагъсто са раните.

Бьорн изглеждаше облекчен, че пак се върнаха към професионалната тематика. „Аз съм пълен провал“ — помисли си Катрине.

— Не се вижда лесно, но прободните рани образуват фигура. По-точно две фигури.

— Сериозно?

Бьорн се приближи до трупа и посочи шията под късата руса коса на жертвата.

— Забелязваш ли как дупчиците образуват два леко овални правоъгълника, които в определен сектор се припокриват? Ето единия, ето и другия.

— След като ми заостри вниманието, да… — Катрине наклони глава.

— Като два отпечатъка от захапка.

— О, божичко — възкликна Катрине. — Животно?

— Трудно е да се определи. Представи си как кожата увисва в гънка, прещипана между горната и долната челюст. Тогава остава ето такава следа… — Бьорн извади от джоба си парче полупрозрачна хартия. Катрине я беше виждала много пъти. Опаковъчна хартия за сандвичите, които Бьорн си приготвяше всеки ден за работа. И върху нея имаше леко закръглен правоъгълен отпечатък. Бьорн наложи хартията върху прободните рани на шията. — Съвпада с моята захапка.

— Не е възможно човешки зъби да причинят такива разкъсвания на шията.

— Съгласен съм. Но отпечатъкът прилича на човешки.

— Някои хора си подострят зъбите — Катрине навлажни устни.

— Ще проверим за слюнка около раната, за да добием яснота. Така или иначе, ако я е ухапал, докато са стояли в коридора, следите сочат, че е стоял зад нея и е по-висок.

— Захра не откри нищо под ноктите. Следователно убиецът е държал жертвата здраво и тя не е успяла да окаже никаква съпротива. Силен мъж с ръст среден или над средния. И със зъби на хищник.

Заразглеждаха тялото мълчаливо. Същинска млада двойка на изложба: обмислят с какви наблюдения да впечатлят другия, помисли си Катрине. С тази разлика, че Бьорн нямаше намерение да впечатлява никого. Амбициозната беше единствено тя.

Катрине чу стъпки по коридора.

— Никой да не влиза! — предупреди тя.

— Само да доложа, че открих хора едва в два апартамента. Нищо не са чули, нищо не са забелязали — прозвуча високият глас на Вюлер. — Но говорих с две момчета, видели Елисе Хермансен да се прибира снощи. Била сама.

— Какви са тези момчета?

— Не са осъждани и представиха касова бележка от такси, според която са си тръгнали от сградата малко след единайсет и половина. Елисе ги сварила да уринират в двора. Да ги извикам ли на разпит?

— Извикай ги, макар да е ясно, че не са те.

— Слушам.

Стъпките на Вюлер се отдалечиха.

— Прибрала се е сама и няма следи от взлом — обобщи Бьорн. — Дали го е пуснала доброволно? Как смяташ?

— Само ако го е познавала добре.

— Защо реши така?

— Елисе е работела с жертви на изнасилвания. Била е наясно с риска да стане една от тях. Взела е мерки срещу неканени гости. Веригата на вратата е съвсем нова.

Катрине приклекна до трупа. Загледа се в тресчицата, стърчаща от пръста. И в ожулената ръка.

— Адвокат, казваш… Къде? — поинтересува се Бьорн.

— В „Холюмсен и Скири“. Тъкмо оттам са се обадили в полицията, след като Елисе не се появила на насрочено съдебно заседание и не вдигнала телефона си. Заплахите на сексуални престъпници към адвокати не са рядкост.

— Допускаш ли някой от…

— Не, не ми се вярва да е пуснала в жилището си такъв човек, но… — Катрине смръщи вежди. — Тази тресчица е розова, нали?

Бьорн се надвеси.

— На мен ми се вижда бяла.

— Розова е — Катрине стана. — Ела.

Излязоха в коридора. Катрине отвори вратата и посочи надраната външна рамка на вратата.

— Розово.

— Щом казваш…

— Ти не го ли виждаш? — изуми се тя.

— Изследванията показват, че жените като цяло различават повече цветови нюанси от мъжете.

— Но това поне го виждаш, нали? — Катрине вдигна веригата, увесена от вътрешната страна.

Бьорн се наведе към нея. Миризмата му я сепна, вероятно внезапната интимност й стана неприятна.

— Одрана кожа — установи той.

— Ето защо ръката й е охлузена. Схващаш ли?

Бьорн кимна бавно.

— Охлузила си е ръката на окачената верига. Не той се е опитвал да нахълта вътре. Тя се е борела да се измъкне навън.

— В Норвегия не използваме такива вериги. Врътваме и това ни стига. Ако тя го е пуснала в дома си, ако този силен мъж е бил неин познат…

— … защо ще слага веригата отвътре? Би следвало присъствието му да й вдъхва спокойствие. Следователно…

— Следователно — взе думата Катрине — той вече е бил в апартамента, когато тя се е прибрала.

— Без нейно знание.

— Затова Елисе е сложила веригата. Мислела си е, че опасността дебне отвън — Катрине потръпна.

Най-точно описваше състоянието й изразът „радост, примесена с ужас“. Така се чувства следовател, изведнъж проумял фактологията.

— Ако още беше при нас, Хари щеше да се гордее с теб — подхвърли Бьорн. После се засмя.

— Какво?

— Изчерви се.

„Аз съм пълен провал“ — помисли си Катрине.