Ю Несбьо
Жажда (28)

Двайсет и седма глава

Сряда сутринта

В осем без пет машината за шварцкафе в котелното приключи втория си работен цикъл за тази сутрин.

— Къде се бави Хари? — попита Вюлер и пак си погледна часовника.

— Нямам представа. Да почваме без него — предложи Бьорн Холм.

Смит и Вюлер кимнаха.

— И така — подхвана Бьорн. — В момента Аурура Ауне се намира в централния офис на „Нокас“ — фирмата, поддържаща банкомата, от който Йертсен е изтеглил пари — и преглежда видеозаписи в присъствието на баща си, служителка на „Нокас“ и наш колега от „Грабежи“, специалист по охранителни камери. По план трябва да прегледат записите от четири денонощия максимум за осем часа. Ако откритата разписка действително е от трансакция, извършена лично от Валентин, и при повечко късмет, до четири часа ще разполагаме с фалшивата му самоличност. Дори да се позабавят, до осем вечерта ще знаем под какво име се представя.

— Фантастично! — възкликна Смит. — Не… е ли фантастично?

— Просто предпочитам да не се радваме прибързано — отвърна Бьорн. — Говори ли с Катрине, Андерш?

— Да. Даде ни разрешение да използваме „Делта“. Отрядът е в повишена готовност.

— „Делта“ са онези с автоматите и противогазите… нали?

— Започваш да влизаш в час, Смит — усмихна се Бьорн и забеляза, че Вюлер за пореден път си поглежда часовника. — Нещо притеснява ли те, Андерш?

— Дали да не се обадим на Хари?

— Звънни му, щом искаш.

 

 

В девет вечерта — Катрине току-що беше разпуснала оперативката на разследващата група — тя събра на куп книжата от бюрото си и тогава видя застаналия на вратата мъж.

— Смит? Вълнуващ ден, а? Върху какво работите вие долу?

— Опитваме се да се свържем с Хари.

— Още ли го няма?

— Няма го и не си вдига телефона.

— Сигурно е в болницата. Там задължават посетителите да си изключват мобилните апарати. Смущавали медицинската апаратура. Пълни глупости, разбира се. Като приказките как джиесемите разстройвали навигационните системи на самолетите.

Катрине забеляза, че Смит не я слуша, а се взира покрай нея.

Тя се обърна. На екрана на мултимедията все още стоеше снимка от свързания към нея служебен компютър. Кадър от местопрестъплението в „Джелъси“.

— Знам — кимна Катрине. — Страшничко е.

Психологът поклати глава с вид на сомнамбул, без да отмества поглед от екрана.

— Добре ли си, Смит?

— Не — бавно изрече той. — Не съм добре. Изпитвам непоносимост към кръв и към прояви на насилие и не знам дали ще понеса да гледам още човешко страдание. Този тип… Валентин Йертсен… като психолог се опитвам да го разглеждам в чисто професионален план, но имам чувството, че го намразвам.

— Никой от нас не е чак такъв железен професионалист, Смит. Малко омраза не е повод за притеснение. Понякога е приятно да имаш кого да мразиш, както се изразява Хари.

— Той ли го казва?

— Той или „Рага Рокерш“. Нещо друго да те тревожи?

— Говорих с Мона До от „Ве Ге“.

— Виж, тя също е сред обектите, заслужаващи да станат прицел на омразата ни. Какво иска тази жена?

— Аз я потърсих, не тя мен.

Катрине спря да подрежда листовете си.

— Изложих й при какви условия съм съгласен да дам интервю за Валентин Йертсен. Първо, да говоря за Йертсен в най-общ план и да не засягам нито с дума хода на разследването. Интервюто ще се излъчи в подкаст, тоест радиопредаване…

— Знам какво е подкаст, Смит.

— Така ще елиминирам възможността да ме цитират некоректно. Ще се разпространи само онова, което кажа. Имам ли благословията ти?

Катрине се замисли.

— Първият ми въпрос е защо.

— Защото се шири масова психоза. Съпругата ми се страхува, децата ми са изплашени, съседите и другите родители в училището също се боят. В качеството си на научен изследовател смятам за свой дълг да поразсея страховете им.

— Какво толкова ще им стане, ако се страхуват?

— Не четеш ли вестници, Катрине? Складовете на магазините за заключващи и алармени системи се опразниха в рамките на миналата седмица.

— Всички се страхуват от онова, което не разбират.

— Страхът е продиктуван и от друго. Първоначално си мислехме, че си имаме работа с вампирист в чист вид. Болен, сбъркан индивид, тласкан към агресия от дълбоки личностни разстройства и парафилии. Но това чудовище се оказа хладнокръвен, цинично пресметлив воин, способен на рационални преценки, който при нужда отстъпва — като в турската баня, например. И атакува при всеки удобен случай. Като… като на тази снимка. — Смит стисна очи и извърна глава. — Признавам, самият аз изпитвам страх. Цяла нощ не съм мигнал да си блъскам главата как е възможно един и същи човек да е извършил тези убийства, как изобщо можах да сгреша толкова. Умът ми не го побира. Но съм длъжен да го проумея, никой не притежава подобри предпоставки да разбере това от мен. Единствен аз мога да обясня как разсъждава това чудовище. Защото след като разбуля какво се върти в главата му, хората ще овладеят страха си. Няма да изчезне, но те ще се сдобият с увереността, че ще бъдат в състояние да вземат разумни предохранителни мерки, и това ще уталожи тревогата им.

Катрине сложи ръце на кръста.

— Да видим дали съм схванала правилно. И ти не разбираш как точно разсъждава Валентин Йертсен, но държиш да го обясниш на хората?

— Да.

— Да ги излъжеш, за да ги успокоиш?

— По-скоро ще успея да постигна второто. Първото едва ли. Даваш ли ми благословията си?

Катрине прехапа долната си устна.

— Прав си, че като специалист в тази област носиш отговорност за информираността на хората. Хубаво ще е, естествено, хората да се поуспокоят. Стига да не изнасяш следствени тайни.

— Няма.

— Не можем да си позволим повече теч на информация. Единствена аз от целия етаж знам какво прави в момента Аурура. Дори главният секретар не е в течение.

— Разчитай на пълната ми дискретност.

 

 

— Той ли е? Той ли е, Аурура?

— Тате, стига си ме пришпорвал.

— Ауне, дали да не поседнем навън и да ги оставим на спокойствие?

— На спокойствие? Това е дъщеря ми, полицай Вюлер, и тя иска…

— Послушай го, тате. Изчакайте отвън. Аз съм добре.

— Така ли? Сигурна ли си?

— Напълно — Аурура се обърна към служителката на „Нокас“ и към полицая от „Грабежи“: — Не е той. Давайте нататък.

Столе Ауне стана и му се зави свят. Навярно защото се изправи твърде рязко. Или защото цяла нощ не беше мигнал. Или защото днес не беше сложил нито залък в устата си. Или защото от три часа не беше отлепял поглед от компютърния екран.

— Седни на канапето, а аз ще донеса кафе — подкани го Вюлер.

Ауне само кимна.

Вюлер излезе. Столе се загледа в дъщеря си зад стъклената преграда. Аурура енергично подканяше полицая кога да превърта записа напред, кога да го стопира, кога да връща назад. Не си спомняше да е виждал дъщеря си толкова вдадена в някакво занимание. Навярно бурната му реакция и тревогата му бяха прекалени. Може би най-лошото вече бе отминало, навярно Аурура вече бе намерила начин да превъзмогне случилото се, докато те двамата с Ингри бяха тънали в блажено неведение.

Преди да дойдат в полицията, Аурура му обясни — както преподавател по психология обяснява на първокурсник — какво представлява професионалната тайна; обясни, че по силата на тази тайна Хари не е можел да разкрие какво му е доверила, а той е престъпил обещанието си чак когато е станало крайно необходимо. Хари бе запазил мълчание така, както Столе пазеше тайните, изповядани пред него от пациенти. Аурура все пак бе оцеляла. Смъртта. Напоследък Столе често мислеше за смъртта. Не за собствената си смърт, а за факта, че един ден и дъщеря му ще умре. Защо тази мисъл му се струваше толкова непоносима? Навярно нещата щяха да се променят, ако един ден с Ингри станат дядо и баба. Човешката психика е подвластна на биологични закономерности не по-малко от човешката физика. Стремежът към предаването на гените е, разбира се, необходима предпоставка за оцеляването на вида. Веднъж, преди доста време, Ауне беше попитал Хари дали не му се иска да има свое, биологично дете. Хари, явно неведнъж размишлявал по въпроса, си беше изградил твърдо мнение. Той смяташе, че в гените му не е заложен стремеж към щастие, а само към алкохола. По думите му никой не заслужавал да наследи подобни пагубни наклонности. Столе допускаше Хари да е преосмислил тази своя теория, защото през последните години Хари определено бе разбрал какво е щастие и се бе убедил, че притежава способността да се чувства щастлив. Столе си извади телефона. Прииска му се още сега, веднага, да се обади на Хари и да му изговори всичко това. Че той е добър човек, добър приятел, баща и съпруг. Е, звучеше малко като текст за некролог, но Ауне държеше да му го каже. Столе щеше да му признае колко е сбъркал, като е прокарал паралел между маниакалното му влечение към преследването на убийци и зависимостта му от алкохола. Защото ако зад любовта към чашката се крие желанието за бягство, зад другата му страст стоят съвсем различни подбуди. Главната му мотивация да бъде добър следовател беше стадният инстинкт — колкото и да не бе склонен да го признае пред себе си индивидуалистът Хари. Стадният инстинкт, разбиран в позитивен смисъл като морал и отговорност пред общността. Хари сигурно щеше да се изсмее на това съждение, но Столе държеше на всяка цена да му го сподели — само Хари да си вдигне проклетия телефон.

Столе забеляза как Аурура изправи гръб, а мускулите й се стегнаха. Дали…? После обаче дъщеря му пак се отпусна и махна с ръка да пуснат записа.

Столе долепи телефона до ухото си. Вдигни, за бога, вдигни!

 

 

— Успех в кариерата, в спорта и в личен план. Може и да е вярно — Микаел Белман плъзна поглед около масата. — Но аз съм преди всичко обикновено момче от Манглерю.

Преди самата среща Белман се безпокоеше да не би заучените клишета да прозвучат кухо, но Исабеле се оказа права: нужно е само елементарно вживяване от страна на оратора, за да придаде убедителност дори на най-нелепата баналност.

— Радваме се, че отделихте от времето си да поговорите с нас, Белман — партийният секретар вдигна салфетката към устата си, за да сигнализира, че обядът е приключил, и кимна на двамата представители. — Процедурата е стартирана и както вече отбелязахме, се радваме изключително много, задето сте положително настроен при евентуално предложение от наша страна.

Белман кимна.

— В това множествено число включвате и министър-председателя, нали? — намеси се Исабеле Скойен.

— Без общо взето позитивната позиция от страна на премиера не бихме се съгласили да дойдем на този обяд.

Първоначално от партията поканиха Микаел на разговор в правителствения комплекс, но след консултация с Исабеле Микаел им отправи контрапредложение: покани ги на неутрален терен. На обяд за негова сметка.

Партийният секретар си погледна часовника. „Омега Сиймастър“, забеляза Белман. Прекалено тежък и непрактичен. Превръща те в мишена за крадците във всеки град от Третия свят. Свалиш ли го за повече от едно денонощие, спира да работи и трябва да го сверяваш механично. А ако после забравиш да навиеш коронката към корпуса и се топнеш, да речем, в домашния басейн, часовникът се поврежда и ремонтът струва колкото четири други качествени часовника. Накратко: трябва непременно да си купи такъв.

— Както споменах обаче, за поста се спрягат няколко имена. Правосъдното министерство е един от горещите столове и няма да крия, че липсата на опит в политиката значително намалява шансовете.

Микаел издебна точния момент, изправи се и избута назад стола си едновременно с партийния секретар. Пръв му протегна ръка и се сбогува. Та той беше главен секретар на полицията, дявол да го вземе, от тях двамата той, Микаел, а не този сив чантаджия със скъпарски часовник, трябваше час по-скоро да се върне към отговорната си служба.

След като представителите на управляващата партия напуснаха ресторанта, Микаел и Исабеле Скойен седнаха. Бяха резервирали сепаре в един от новите крайбрежни ресторанти сред новопостроените жилищни комплекси в историческия район Сьоренга. Зад тях се издигаха възвишението Екебер и Операта, а отпред се простираше новият плаж. Малки вълни браздяха водата във фиорда. Платната на ветроходите приличаха на бели запетайки в далечината. По последни прогнози се очакваше бурята да връхлети Осло преди полунощ.

— Добре мина, а? — попита Микаел и наля в чашите им остатъка от водата „Вос“.

— „Общо взето позитивната позиция“ — изимитира Исабеле и сбърчи нос.

— Какво те притеснява в този израз?

— Уклончивото „общо взето“. Досега не го бяха използвали. А по-колективното „кабинета на премиера“ вместо само „премиера“, говори, че се дистанцират.

— И защо ще го правят?

— Чу каквото чух и аз. Предимно те разпитваха за Вампириста и колко време ще отнеме да го заловите.

— Стига де, Исабеле, нормално е! В момента това е тема номер едно навсякъде.

— Питат те, защото всичко опира дотам, Микаел.

— Но…

— Не им трябваш нито ти, нито способностите ти да ръководиш министерство, не разбра ли?

— Е, малко пресилваш нещата, но да, в общи линии…

— Нужни са им атрактивната ти визия с тази превръзка над окото, героичният ти статус, популярността ти, твоят просперитет. Защото точно това липсва на сегашното правителство, а ти го въплъщаваш. Без изброеното няма да струваш и пукната пара в техните очи. А честно казано… — тя отмести чашата встрани и стана — и в моите.

— Какво? — усмихна се невярващо Микаел.

Исабеле Скойен свали късото си кожено палто от стоящата закачалка.

— Отлично знаеш, че не понасям неудачници. Пред пресата те изкарах герой, задето си спасил положението, изтупвайки праха от позабравения Хари Хуле. Дотук той арестува гол деветдесетгодишен дядка и пожертва живота на невинен барман. В резултат ти изглеждаш пълен неудачник, Микаел. Нещо по-лошо: в очите на обществото превърна и мен в неудачница. Това не ми харесва. Затова те оставям.

— Ти какво, да не ти е дошло? — засмя се Микаел Белман.

— Преди следеше по-внимателно цикъла ми.

— Е, твоя си работа — въздъхна Микаел. — Доскоро.

— Май си схванал „оставям“ само в конкретното му значение.

— Исабеле…

— Сбогом. Хареса ми какво им каза за успехите в личен план. Заложи на семейния живот.

Микаел я проследи с поглед. Вратата зад нея се хлопна.

Сервитьорът надникна. Микаел поиска сметката и плъзна поглед над фиорда. Говореше се, че проектантите на апартаментите до самия бряг не са съобразили с очакваните климатични промени и покачващото се ниво на водата. Микаел обаче го беше взел предвид. Неслучайно избра да си построи къща на голяма надморска височина, в квартал „Хойенхал“. Там бяха на сигурно място, морето не можеше да ги залее и удави, неканени гости и зложелатели не можеха да се промъкнат незабелязано до дома им, някаква си буря не можеше да отнесе покрива. Тяхната крепост бе годна да удържи доста по-сериозни набези. Белман отпи от чашата си. Намръщи се и огледа течността вътре. „Вос“. Защо хората са готови да се бръкнат надълбоко за вода, чийто вкус по нищо не превъзхожда обикновената чешмяна? Не защото смятат „Вос“ за по-вкусна, разбира се, а защото предполагат, че околните мислят така. Затова поръчват „Вос“, когато излязат на заведение с поразително скучните си кукленски женички и часовниците си водомери. Това ли е причината понякога да го наляга носталгия? По Манглерю. Прищяваше му се някоя събота вечер да се напие при Улсен, да се надвеси над барплота и да си налее халба на аванта, докато съдържателят блее в друга посока, да изтанцува последен танц, притиснал плътно Ула, докато титулярите в хокейния отбор на Манглерю и рокерите от клуб „Кавазаки 750“ го стрелкат злобно, а Микаел очаква с нетърпение двамата с Ула да си тръгнат, само двама-дваменички в нощта, да минат по „Плугвайен“ към хокейната зала и езерото Йостеншо, а там да спрат и той да й показва звездите и да й разправя как някой ден ще ги достигнат.

Бяха ли успели? Навярно да. Навремето, когато беше малък и с баща му се изкачваха из планината, изморен, Микаел често си отдъхваше при мисълта за покорения връх. После обаче откриваше, че зад него се издига друг, по-висок.

Микаел Белман затвори очи.

И сега се чувстваше по същия начин. Изморен. Можеше ли да спре дотук? Да си легне, да почувства вятъра, гъделичкането на пирена, нагорещения от слънцето камък. Да заяви, че ще остане тук. Споходи го шантава идея. Да звънне на Ула и да й каже точно това: оставаме тук.

Сякаш в отговор телефонът извибрира в джоба на сакото му. Сигурно го търсеше Ула.

— Ало?

— Катрине Брат съм.

— О, здравей.

— Само да те осведомя, че открихме зад какво име се крие Валентин Йертсен.

— Как?

— През август е изтеглил пари близо до Централната гара. Преди шест минути успяхме да го идентифицираме на запис от охранителна камера. Използваната карта е издадена на името на Александър Драйер, роден през 1972-ра.

— И?

— Въпросното лице е загинало в автомобилна катастрофа през 2010-а.

— А открихте ли негов адрес?

— Да. „Делта“ пътуват натам.

— Друго?

— Още няма. Предположих, че ще искаш да те държим в течение.

— Правилно.

Затвориха.

— Прощавайте — извини се сервитьорът.

Белман погледна сметката. Въведе доста по-голяма сума в ПОС терминала и я потвърди със зеления бутон. Стана и изхвърча навън. Залавянето на Валентин Йертсен би отворило пред него всички врати.

От умората му не остана и помен.

 

 

Джон Стефенс щракна ключа за осветлението. Луминесцентните лампи премигаха няколко секунди, преди да се стабилизират с бръмчене и да окъпят помещението в синя светлина.

Олег премига и ахна.

— Всичко това кръв ли е?

Гласът му отекна към дъното на помещението. Вратата се хлопна зад гърба им и Стефенс се усмихна.

— Добре дошъл в Кървавата баня.

Олег потръпна. Температурата вътре беше ниска. Синкавата светлина върху напуканите бели плочки подсилваше усещането, че се намират във вътрешността на хладилна камера.

— Колко… колко кръв има тук? — поинтересува се Олег и тръгна след Стефенс между редовете с червени найлонови сакове, закачени по четири на метална стойка.

— Достатъчно, за да изкараме няколко дни, ако Осло бъде атакуван от индианци лакота.

— Не съм ги чувал.

— Сигурно ги знаеш като сиукси — Стефенс стисна един сак и Олег видя как кръвта придоби по-светъл оттенък. — Приказките на белите, че индианците са кръвожадни диваци, са мит. Ако не броим индианците лакота.

— А белите? Жаждата за кръв не е ли равномерно разпределена сред представителите на различните етноси?

— Знам, че в днешно време така ви учат в училище: няма по-добри и по-лоши. Всички са еднакви. Но повярвай ми, Олег, индианците лакота са били едновременно и по-добри, и по-лоши. Ненадминати воини. Апачите разправяли, че ако се зададат шайени или чернокраки, те оставяли воините си да почиват и изпращали да се сражават момчетата и старците. Зададели ли се обаче индианците лакота, не изпращали никого. Без изобщо да се бавят, започвали да пеят траурни песни. И се молели да умрат бързо.

— Измъчвали ли са ги?

— Индианците лакота изгаряли пленниците си на части с парчета въглища — Стефенс продължи към вътрешността на помещението, където кръвните сакове висяха по-нагъсто и не достигаше толкова светлина. — Когато пленниците започвали да губят съзнание, мъчителите спирали и им давали вода и храна, за да удължат агонията им с още ден-два. Залците понякога се състояли от парчета, отрязани от собствената им плът.

— Това истина ли е?

— Поне така е останало в историята. Един воин от племето лакота на име Луна Зад Облак се прочул с това, че изпивал всичката кръв на всеки убит от него враг. Откровена историческа фалшификация, защото жертвите му са били много и той не би оцелял след подобни кървави пиршества, понеже в големи количества човешката кръв е токсична.

— Не знаех. Наистина ли?

— Да. Организмът не би смогнал да се пречисти от толкова желязо. Но знам, че въпросният воин действително е пиел от кръвта на жертвите си. — Стефенс спря до един сак. — През 1871-ва година моят прапрадядо бил открит без капчица кръв в тялото си в лагера на Луна Зад Облак в Юта, където отишъл като мисионер. В дневника си баба ми е написала, че прабаба ми благодарила на Господ след клането на индианци лакота при Ундид Ний през 1890-а. Като стана дума за роднини…

— Да?

— Тази кръв е на майка ти. Тоест, в момента е моя.

— Мислех си, че й преливате кръв, а не я използвате като донор.

— Взехме й кръв за подробни изследвания, защото когато говорим за кръв, съвместимостта е много сложен въпрос. За късмет тя е група А и мога да й прелея ширпотребна кръв от тази — той направи широк жест. — Обикновена кръв, която организмът й ще абсорбира и ще преработи в златните капки, наречени кръв на Ракел Фауке. Не те доведох тук само за развлечение от седенето до леглото й, Олег. Искам да те помоля да ми дадеш кръвна проба, за да проверя дали произвеждаш същата кръв като майка си.

— Проба от мен ли? — Олег се замисли. — Ако така ще помогна на някого, нямам нищо против.

— Ще помогнеш на мен. Готов ли си?

— Тук ли? Сега?

Олег срещна погледа на доктор Стефенс. Обзе го смътно колебание, без да знае на какво да го отдаде.

— Добре — кимна все пак младежът. — Кръвта ми е твоя.

— Супер — Стефенс бръкна в десния джоб на бялата си престилка и се приближи към Олег. В челото му се вряза бръчка на раздразнение, когато от левия му джоб се разнесе весела мелодия. — Мислех, че тук долу няма обхват — промърмори той и измъкна телефона. Олег видя как екранът освети лицето на лекаря и се отрази в очилата му. — Брей, май са от полицията. — Долепи телефона до ухото си. — Главен лекар Джон Дойл Стефенс.

Олег чу каканиженето на гласа отсреща.

— Не, старши инспектор Брат, днес не съм виждал Хари Хуле и съм сигурен, че в момента не е тук. Освен в болничните заведения задължават хората да си изключват телефона и на други места. — Стефенс погледна Олег, но той само сви рамене. — „Открихме го“, така ли? Добре, Брат, ще му предам това съобщение, ако се появи. Кого сте открили? Вижте, Брат, излишно е да обяснявате точно на мен какво е служебна тайна, но си помислих, че за Хуле ще е по-лесно да му предам по-конкретно, нешифровано съобщение. Значи той ще се досети кого визирате? Добре, тогава ще му предам само това: „открихме го“. Приятен ден, инспектор Брат.

Стефенс прибра телефона си в джоба. Видя, че Олег си е навил ръкава. Хвана го под лакътя и го поведе с бързи крачки обратно към стълбата на басейна.

— Като си извадих телефона, видях, че времето е напреднало. Чака ме пациент и закъснявам. Друг път ще ти източа кръвта, Олег.

 

 

Сиверт Фалкайд, командир на спецотряда „Делта“, седеше най-отзад във високопроходимия служебен джип на норвежкото елитно звено и раздаваше рязко последни кратки напътствия, докато машината се подрусваше по „Тронхаймсвайен“. Вътре се возеха общо осем души. Седмина мъже и една жена. Тя не беше част от отряда. Всъщност досега в „Делта“ не бяха включвали представителка на нежния пол. На теория критериите за прием в елитното звено не поставяха никакви пречки пред нежния пол, но сред стотината претенденти от последната година нямаше нито една жена, а за цялата история на съществуването на „Делта“ се бяха появили едва пет дами, желаещи да се включат в екипа на командосите, като последната — през миналото хилядолетие. Нито една от кандидатките не бе успяла да издържи жестоката пресявка. Но тази срещу Фалкайд му се виждаше и силна, и издръжлива. Може пък тя да има шанс да я одобрят?

— Значи, не знаем дали Драйер си е вкъщи? — попита Фалкайд.

— Само да изясним: няма никакъв Драйер. Това е Валентин Йертсен, Вампириста.

— Бъзикам се, Брат — усмихна се Фалкайд. — Този човек не носи ли мобилен телефон, чрез който да го локализираме?

— Може и да носи, но нито на едното, нито на другото име открихме регистриран телефон. Това проблем ли е?

Сиверт Фалкайд я погледна. Бяха свалили плана на сградата от страницата на Агенцията по кадастър и картография и всичко изглеждаше наред. Двустаен апартамент на третия етаж с площ четирийсет и пет квадратни метра, от който никаква врата или стълба не води към мазето и към авариен изход. Фалкайд реши да разположи четирима на входа и двама на моравата отпред в случай, че мъжът скочи от балкона.

— Не, няма проблем — увери той Катрине.

— Супер. Тихо ли ще влезете?

Той се усмихна още по-широко. Харесваше му бергенският й диалект.

— Какво по-точно си представяш под „тихо“? Да пробием дупка в прозореца на балкона и възпитано да си избършем обувките ли?

— Мислех си, че е излишно да хабите гранати и сълзотворен газ заради един-единствен човек, който най-вероятно не е въоръжен и не ни очаква. А по-дискретните, лишени от зрелищност действия на отряда се посрещат с повече похвали, нали?

— Така е — Фалкайд свери показанията на джипиеса с пътя отпред. — Но шумният щурм намалява риска и за нас, и за него. Девет от десет души, без значение колко смели се пишат, се парализират от внезапни гърмежи и ярка светлина при мятане на граната. С тази тактика сме спасили много повече животи на арестанти, отколкото на командоси. Пък и имаме една партида шокови гранати с изтичащ срок на годност и не ни се ще да отидат зян. Освен това момчетата се нуждаят от малко екшън и рокендрол, напоследък им се събраха много балади.

— Майтапиш се, нали? Изключено е да сте чак толкова инфантилни!

Фалкайд се ухили и сви рамене.

— Да знаеш… — Брат се наведе към него, облиза червените си устни и понижи глас: — такива приказки са адски секси.

Фалкайд се засмя. Беше щастливо женен, но ако не беше, нямаше да откаже една вечеря в компанията на Катрине Брат. С удоволствие би гледал тези тъмни опасни очи и би слушал бергенското й задно „р“, напомнящо ръмжене на хищница.

— Една минута — обяви на всеослушание той. Седмината мъже спуснаха визьорите си в почти пълен синхрон. — Този тип имал „Рюгер Редхок“, така каза, нали?

— Според Хари държал такъв пистолет в бара, да.

— Чухте ли, момчета?

Командосите кимнаха. По твърдения на производителя новите визьори бяха изработени от пластмаса, годна да спре деветмилиметров куршум, но не и едрокалибрен, с какъвто стреляше „Редхок“. Фалкайд и без това никак не разчиташе на подобни гаранции. Те само правеха бойците по-непредпазливи.

— Ами ако окаже съпротива? — попита Катрине.

— Тогава ще го застреляме — прокашля се Фалкайд.

— Необходимо ли е?

— Сигурно ще се появи някой многознайко, дето после ще ни пили на главата, но ние предпочитаме да действаме на сигурно и да стреляме по хора, видимо готвещи се да открият огън по нас. Мисълта, че това е допустимо, допринася за работния ни комфорт. Май пристигнахме.

 

 

Стоеше до прозореца. Забеляза два мазни отпечатъка от пръсти по чашата. Пред него се откриваше изглед към града, но той не виждаше нищо, само чуваше сирените. Нямаше повод за притеснение. Сирени вият непрекъснато. Хората или ще вземат да се подпалят в домовете си, или да се подхлъзнат на пода в банята и да паднат, или да пребият гаджето. Във всички тези случаи викат спешна помощ. А тя пристига с воя на сирени, които скромно напомнят на автомобилите отпред да отбият и да им дадат път.

Съседите правеха секс. В разгара на работното време. Нелоялност — и към брачната половинка, и към работодателя.

Сирените ту стихваха, ту се извисяваха над жуженето на радиогласове отзад. Задаваха се: хора в униформи, с авторитет и пътно предимство, но без цел и замисъл. Знаеха единствено, че бързат, че ако не стигнат навреме, ще се случи нещо ужасно.

Виж, при въздушно нападение сирените действително означават нещо. Ознаменуват деня на Страшния съд. Прекрасен звук, от който косите ти настръхват. Да чуеш този сигнал, да си погледнеш часовника, да видиш, че не е точно дванайсет на обяд и да схванеш, че не се провежда техническа проверка. Ако някой ден реши да бомбардира Осло, ще го направи точно в дванайсет на обяд, тогава никому няма да хрумне да тича към бомбоубежище. Хората ще си останат по местата, някои ще се загледат към небето, питайки се какво време ги очаква, а други ще се чукат с гузна съвест, но въпреки това ще се чукат. Защото ние, хората, просто не можем другояче. Подвластни сме на същността си. Идеята как силата на волята, видите ли, била способна да ни накара да действаме противно на диктуваното от природата ни, е пълна залъгалка. Точно обратното е: силата на волята единствено ни подтиква да следваме повелите на природата си дори когато обстоятелствата ни поставят препятствия. Да изнасилиш жена, да сломиш с груба сила или с хитрост съпротивата й, да бягаш от полицията и отмъщението, да се криеш ден и нощ, нима това не значи да преодолееш всички препятствия само и само за да се любиш с тази жена?

Сирените се отдалечиха. Любовниците приключиха.

Той се опита да си спомни как звучи алармата, която сигнализира за важно съобщение и призовава аудиторията да слуша внимателно. Дали все още използват този сигнал? През неговото детство имаше кажи-речи само един радиоканал, но сега на каква ли честота трябва да включи човек, за да чуе този сигнал за изключително важно съобщение, но същевременно не дотам драматично, че да изисква да се втурнеш към бомбоубежище? Навярно съществува специален план за реакция в критична ситуация: по всички канали един глас оповестява… какво? Че вече е твърде късно; че бомбоубежищата са затворени, защото и без това не могат да ви спасят, нищо не може да ви спаси; в момента всичко се свежда до едно: да потърсите най-любимите си хора, да се съберете с тях, да се сбогувате и после да умрете. Той се беше убедил, че голяма част от хората подчиняват цялото си съществуване на една-едничка цел: да не умрат сами. Малцина успяват, но, боже господи, на какви жертви са склонни заради отчаянието и страха да не прекрачат прага към отвъдното, без да има кой да ги държи за ръка. Ами добре де, той ги държа за ръцете. Колко бяха? Двайсет? Трийсет? Това ни най-малко не смекчи ужаса и самотата им. Въпреки любовта му към някои от тях. Е, те, разбира се, издъхнаха, преди да са успели да го обикнат, но въпреки това си отидоха, обградени от любов. Замисли се за Марте Рюд. Трябваше да се отнесе по-внимателно към нея, а той взе, че се увлече. Надяваше се вече да е мъртва и да е умряла бързо и безболезнено.

Чу как някой пусна душа от другата страна на стената и усили радиогласовете от телефона.

— … когато на места в специализираната литература се описва като интелигентен човек, без признаци на умствени разстройства или социални патологии, се създава впечатление, че си имаме работа със силен и опасен враг. Излиза, че вампиристът Ричард Чейз, известен като Вампира от Сакраменто, е типичен представител на тази прослойка и най-много напомня Валентин Йертсен. И при двамата наблюдаваме психични отклонения от ранна юношеска възраст, подмокряне в леглото, склонност към подпалвачество, импотентност. И двамата са диагностицирани с параноя и шизофрения. Чейз е минал по по-обичайния път, започвайки с консумация на животинска кръв, дори си е инжектирал пилешка кръв и се е разболял, докато като малък Валентин е бил вманиачен да изтезава котки. Валентин скривал новородени котенца в тайна клетка в плевнята на дядо си, за да може да ги измъчва далеч от погледите на възрастните. Ала след първата си глътка човешка кръв и Валентин Йертсен, и Чейз направо пощръкляват. Чейз избива седемте си жертви в рамките само на няколко седмици. Точно като Йертсен и той напада повечето си жертви в домовете им. През декември 1977-а Чейз обикаля из Сакраменто и проверява дали вратите се заключени. Натъкнел ли се на отключена врата, приемал го като покана да влезе, както впоследствие обяснил по време на полицейските разпити. Една от жертвите му, Териса Уолин, била бременна в третия месец. Чейз я заварил сама в дома й, разстрелял я с три куршума и се изгаврил с трупа. Докато некрофилствал с мъртвото тяло, го сякъл със сатър. После изпил кръвта му. Звучи познато, нали?

„И още как — отвърна той наум. — Само дето не посмя да споменеш, че Ричард Трентън Чейз изкормил убитата, отрязал зърното на едната й гърда и натъпкал устата й с кучешки изпражнения от задния двор. И още нещо: Чейз използвал като сламка пениса на една от жертвите си, за да изпие кръвта на друга.“

— Приликите не свършват дотук. Точно като Чейз и Валентин Йертсен съвсем скоро ще извърви пътя си докрай. Не очаквам повече убийства.

— И кое ви вдъхва такава убеденост, Смит? Вие сте консултант на разследващия екип. Разполагате ли с конкретни следи?

— Моята прогноза няма нищо общо с разследването, което, разбира се, по никакъв начин нямам право да коментирам.

— Тогава как ще мотивирате тази ваша прогноза?

Той чу как Смит си пое дъх. Възроди спомена как отнесеният психолог седи пред него и си води бележки, докато го разпитва за детството му, за подмокрянето, за първите му сексуални контакти, за подпалената от него гора и най-вече за „лова на котки“, както той го наричаше. А този лов представляваше следното: отмъкваше въдицата на дядо си, премяташе пръта над гредата в плевнята, нанизваше кукичката под брадичката на някое котенце, започваше да върти макарата, животинчето увисваше във въздуха, а той наблюдаваше безнадеждните му опити да се покатери по кордата или да се откачи.

— Просто Валентин Йертсен не е нещо изключително. Изключителна е само неговата злоба. Той не е кръгъл глупак, но не е и особено интелигентен. Не е постигнал нищо съществено. Съграждането изисква прозорливост, визионерство, докато за да сееш разруха, не ти трябва друго освен слепота. През последните дни Йертсен се спаси от залавянето не поради хитрост. Беше въпрос на чист късмет. Докато полицията не го хване, Валентин Йертсен си остава опасен и хората трябва да се пазят от него, както се пазят от, да речем, кучета с пяна на устата. Но не забравяйте, бесът е болест, предвестник на скорошна смърт. Въпреки цялата си злост Валентин Йертсен е — ако използвам лаическата терминология на Хари Хуле — нещастен извратеняк. Изгубил е самоконтрол и съвсем скоро неминуемо ще допусне огромна грешка.

— Значи искате да успокоите жителите на Осло, че няма…

Той чу нещо и изключи подкаста. Ослуша се. Пред вратата някой тътреше крака. Някой, който се готвеше да предприеме нещо.

 

 

Четирима мъже в черните униформи на „Делта“ стояха до входната врата на Александър Драйер. На двайсет метра от тях, в коридора, Катрине Брат наблюдаваше хода на операцията.

Един от командосите държеше таран, дълъг метър и половина, насочен напред. Оръдието приличаше на уголемен цилиндър от чипс „Прингълс“ с две дръжки.

Зад визьорите четиримата бяха неразпознаваеми. Катрине все пак предполагаше, че мъжът, който безмълвно отброява с пръсти секундите до началото на акцията, е Сиверт Фалкайд.

От апартамента се чуваше музика. „Пинк Флойд“? Катрине мразеше „Пинк Флойд“. Не, не мразеше самата група, а по-скоро хранеше дълбоко недоверие към хора — техни фенове. Бьорн й беше споделил, че харесва едно-единствено тяхно парче — от албум, издаден, преди да се сдобият със световна слава. Извади албума — изображението на обложката наподобяваше космато ухо — и пусна блус със скимтящо куче. Такива неща включваха в телевизионни шоу програми, изчерпили идеите си. Бьорн бил склонен да обяви амнистия за всички парчета с що-годе читави китари с ефект „ботълнек“, а щом в тази песен нямало двойни басови барабани, дерящ се вокал и възхвали на тъмни сили и трупове, изпоядени от червеи — все любими неща на Катрине — също било плюс. Бьорн й липсваше. Тук, докато Фалкайд сви и последния си пръст в юмрук, а бойците се засилваха с таран да разбият вратата на човек, убил през последните седем дни поне четирима, а вероятно дори петима души, Катрине си мислеше за изоставения от нея мъж.

Бойците изкъртиха вратата с трясък. Хвърлиха светлинно-звукова граната. Катрине Брат си запуши ушите. При лумналия блясък по стената в коридора пробягаха сенките на командосите. Последваха два гърмежа.

Трима бойци нахълтаха в апартамента с нарамени автомати. Четвъртият остана да държи вратата на мушка.

Катрине свали дланите от ушите си.

Гранатата не успя да извади от строя „Пинк Флойд“.

— Чисто е! — извика Фалкайд.

Командосът отвън се обърна към Катрине и кимна.

Тя си пое дъх и тръгна към вратата.

Влезе в апартамента. Въздухът беше леко задимен от гранатата, но почти не миришеше на барут.

Коридор. Дневна. Кухня. Още с влизането й се наби в очи колко нормална изглежда обстановката. Сякаш тук живее съвсем обикновен, чист и подреден човек: готви, пие кафе, гледа телевизия, слуша музика. От тавана не висяха куки за трупове, тапетите не бяха опръскани с кръв, стените не бяха облепени с вестникарски статии за убийствата и снимки на жертвите.

Дали Аурура не е сгрешила, мина й неволно през ума.

Надникна през отворената врата на банята. Беше като изтарашено: пред душа нямаше найлонова завеса, на етажерката под огледалото липсваха обичайните тоалетни принадлежности. Там обаче все пак се мъдреше някакъв предмет. Катрине пристъпи напред. Предметът не служеше за лична хигиена. По метала личаха черни люспи боя и кафяво-червеникава ръжда. Железните зъби влизаха едни в други и образуваха зигзагообразна линия.

— Брат!

— Да? — Катрине влезе в дневната.

— Тук, вътре — гласът на Фалкайд идваше от спалнята. Звучеше спокойно, изчистено. Сякаш нещо е приключило.

Катрине прескочи прага, без да докосва вратата. Сякаш вече знаеше, че се намира на местопрестъпление. Вратите на гардеробите се поклащаха отворени. Командосите стояха от двете страни на двойното легло с автомати, насочени към голото тяло, проснато върху завивката, с безжизнени очи, вторачени в тавана. От него се носеше миризма, която Катрине първо не успя да идентифицира. Наведе се. А, ясно. Лавандула.

Извади телефона си, набра номер. Вдигнаха й веднага.

— Хванахте ли го? — Бьорн звучеше задъхан.

— Не. Но открихме женско тяло.

— Мъртво ли?

— Със сигурност не е живо.

— О, дявол да го вземе. Марте Рюд ли е?

— Не, секс кукла.

— Какво?

— Надуваема кукла. При това луксозна, японско производство. Съвсем като истинска е. Първо я взех за жена. Така или иначе, Александър Драйер и Валентин са едно и също лице. Намерихме железните зъби. Ще чакаме да видим дали ще се появи. Чувал ли си се с Хари?

— Не.

Погледът на Катрине падна върху закачалка за дрехи и чифт боксерки, проснати на пода пред гардероба.

— Тази работа не ми харесва, Бьорн. И в болницата го нямаше.

— На никой не му харесва. Да го обявим ли за издирване?

— Хари ли? И какъв смисъл има?

— Права си. Катрине, и по-кротко с тършуването. Може да има следи от Марте Рюд.

— Добре, но според мен следите вече са отмити. Като гледам апартамента, Хари е прав. Валентин действително е маниакален чистофайник. — Погледът й пак спря върху закачалката и боксерките. — Но…

— Какво? — попита Бьорн, защото тя внезапно млъкна.

— По дяволите!

— А това ще рече…?

— Бързо е нахвърлил дрехи и тоалетни принадлежности в сак или куфар и се е омел. Валентин е знаел за акцията…

 

 

Валентин отвори. Видя кой си е тътрил краката точно пред вратата му. Камериерката, навела се да отключи вратата на хотелската му стая, се изправи.

— О, простете — усмихна се тя. — Не знаех, че сте вътре…

— Дайте ги — той дръпна кърпите от ръцете й. — Може ли пак да изчистите?

— Моля?

— Не съм доволен от хигиената. По прозореца има следи от пръсти. Ако обичате, минете да ги избършете след час.

Изуменото й лице се изгуби зад вратата.

Той остави кърпите върху ниската масичка, седна в креслото и разкопча сака.

Сирените млъкнаха. Ако действително бяха полицейски коли, насочили се към апартамента му, сигурно вече бяха влезли вътре. До „Синсен“ по права линия имаше не повече от два-три километра. Преди по-малко от половин час другият му се обади да съобщи, че полицията е открила жилището му и под какво име се подвизава, и го предупреди да се омита незабавно. Валентин събра най-необходимите вещи. Заряза колата пред сградата. Беше регистрирана на вече известното им име.

Извади папката и започна да я прелиства. Плъзна поглед по снимките и адресите. Съобрази, че за пръв път от много време насам не знае какво да предприеме.

В главата му нахлу гласът на психолога:

— … нещастен извратеняк. Изгубил е самоконтрол и съвсем скоро неминуемо ще допусне огромна грешка.

Валентин Йертсен стана и се съблече. Взе кърпите и влезе в банята. Развъртя крана за топлата вода. Застана пред огледалото и изчака от душа да потече вряла вода и парата да се полепи по стъклото. Гледаше татуировката. Телефонът звънеше от стаята. Беше той, знаеше. Разумът. Спасението. С нови инструкции, нови разпореждания. Дали да не игнорира обаждането? Не настъпи ли моментът да пререже пъпната връв, спасителното въже? Да разчупи всички окови?

Изпълни дробовете си с въздух. И закрещя.